II. Основният нагон към науката

Две души, ах, живеят в моите гърди, Едната от другата иска да се отдели; Едната, в грубо любовно удоволствие, Се държи за света с вкопчващи се органи; Другата с мощ се издига от праха Към селенията на великите предци.

(„Фауст“, първа част, 1112–1117)

С тези думи Гьоте изразява една черта на характера, дълбоко основана в човешката природа. Човекът не е единно организирано същество. Той винаги изисква повече, отколкото светът му дава доброволно. Природата ни е дала потребности; сред тях има такива, чието задоволяване тя оставя на нашата собствена дейност. Обилни са даровете, които са ни отредени, но още по-обилно е нашето влечение. Изглежда, сме родени за неудовлетвореност. Само един особен случай на тази неудовлетвореност е нашият порив към познание. Поглеждаме едно дърво два пъти. Веднъж виждаме клоните му в покой, друг път – в движение. Не се задоволяваме с това наблюдение. Защо дървото ни се представя веднъж в покой, друг път в движение? Така питаме. Всеки поглед към природата поражда в нас сума от въпроси. С всяко явление, което се изправя пред нас, ни е дадена и задача. Всяко преживяване се превръща за нас в загадка. Виждаме как от яйцето излиза същество, подобно на животното-майка; питаме за причината на това подобие. Наблюдаваме у едно живо същество растеж и развитие до определена степен на съвършенство: търсим условията на този опит. Никъде не сме доволни от онова, което природата разстила пред сетивата ни. Навсякъде търсим онова, което наричаме обяснение на фактите.

Излишъкът на онова, което търсим в нещата, над онова, което ни е дадено непосредствено в тях, разцепва цялото ни същество на две части; осъзнаваме своята противоположност спрямо света. Противопоставяме се на света като самостоятелно същество. Вселената ни се явява в двете противоположности: Аз и свят. Тази преграда между нас и света издигаме веднага щом в нас просветне съзнанието. Но никога не губим чувството, че все пак принадлежим на света, че съществува връзка, която ни свързва с него, че сме същество не извън, а вътре във Вселената.

Това чувство поражда стремежа противоположността да бъде премостена. И в премостването на тази противоположност се състои в крайна сметка целият духовен стремеж на човечеството. Историята на духовния живот е непрекъснато търсене на единството между нас и света. Религията, изкуството и науката еднакво преследват тази цел. Религиозно вярващият търси в откровението, което Бог му дарява, разрешението на световните загадки, които му поставя неговият Аз, неудовлетворен от простия свят на явленията. Художникът се стреми да вгради в материала идеите на своя Аз, за да примири онова, което живее в неговата вътрешност, с външния свят. И той се чувства неудовлетворен от простия свят на явленията и се стреми да вложи в него онова нещо повече, което неговият Аз, излизайки отвъд него, крие в себе си. Мислителят търси законите на явленията, той се стреми чрез мисленето да проникне в онова, което узнава чрез наблюдението. Едва когато сме превърнали съдържанието на света в съдържание на нашите мисли, едва тогава намираме отново връзката, от която сами сме се откъснали. По-късно ще видим, че тази цел се постига само ако задачата на научния изследовател бъде схваната, разбира се, много по-дълбоко, отколкото често става. Цялото отношение, което изложих тук, се изправя пред нас в едно световноисторическо явление: в противоположността между единното разбиране за света, или монизма, и теорията за двата свята, или дуализма. Дуализмът насочва погледа само към разделението между Аз и свят, извършено от съзнанието на човека. Целият му стремеж е безсилна борба за примиряването на тези противоположности, които той нарича ту дух и материя, ту субект и обект, ту мислене и явление. Той има чувството, че трябва да има мост между двата свята, но не е в състояние да го намери. Понеже човекът се преживява като „Аз“, той не може да мисли този „Аз“ другояче освен на страната на духа; и понеже противопоставя на този Аз света, той трябва да причисли към последния дадения на сетивата свят на възприятията, материалния свят. Така човекът сам се поставя в противоположността между дух и материя. Той трябва да прави това, още повече че към материалния свят принадлежи собственото му тяло. Така „Азът“ принадлежи като част на духовното; материалните неща и процеси, които се възприемат от сетивата – на „света“. Всички загадки, които се отнасят до дух и материя, човекът трябва да намери отново в основната загадка на собственото си същество. Монизмът насочва погледа единствено към единството и се стреми да отрече или да заличи вече наличните противоположности. Нито един от двата възгледа не може да задоволи, защото те не отдават дължимото на фактите. Дуализмът смята духа (Аза) и материята (света) за две коренно различни същности и затова не може да разбере как двете могат да действат една върху друга. Как духът да знае какво става в материята, щом нейната своеобразна природа му е съвсем чужда? Или как при тези обстоятелства да действа върху нея, така че намеренията му да се превръщат в дела? Най-остроумни и най-нелепи хипотези са били издигани, за да се разрешат тези въпроси. Но и с монизма до днес нещата не стоят много по-добре. Досега той се е опитвал да си помогне по три начина: или отрича духа и става материализъм; или отрича материята, за да търси спасението си в спиритуализма; или пък твърди, че още в най-простото световно същество материята и духът са неразделно свързани, поради което изобщо не би било нужно да се учудваме, когато у човека се появяват тези два начина на съществуване, които всъщност никъде не са разделени. Материализмът никога не може да даде задоволително обяснение на света. Защото всеки опит за обяснение трябва да започне с това, че си образуваме мисли за явленията на света. Затова материализмът започва с мисълта за материята или за материалните процеси. С това той вече има пред себе си две различни области от факти: материалния свят и мислите за него. Последните той се опитва да разбере, като ги схваща като чисто материален процес. Той вярва, че мисленето в мозъка възниква приблизително така, както храносмилането в животинските органи. Както приписва на материята механични и органични действия, така ѝ приписва и способността да мисли при определени условия. Той забравя, че сега само е преместил проблема на друго място. Вместо на себе си, той приписва способността за мислене на материята. И с това отново е при своята изходна точка. Как материята стига дотам да размишлява за собствената си същност? Защо не е просто доволна от себе си и не приема съществуването си? Материалистът е отвърнал погледа си от определения субект, от нашия собствен Аз, и е стигнал до едно неопределено, мъгляво образувание. И тук пред него се изправя същата загадка. Материалистичният възглед не е в състояние да разреши проблема, а само да го отмести.

Как стоят нещата със спиритуалистичния? Чистият спиритуалист отрича материята в нейното самостоятелно съществуване и я схваща само като продукт на духа. Приложи ли той този светоглед към разгадаването на собствената човешка същност, бива притиснат в ъгъла. На Аза, който може да бъде поставен на страната на духа, непосредствено се противопоставя сетивният свят. Към него, изглежда, не се открива духовен достъп; той трябва да бъде възприет и преживян от Аза чрез материални процеси. Такива материални процеси „Азът“ не намира в себе си, ако иска да се признава само за духовно същество. В онова, което той изработва духовно, никога не се съдържа сетивният свят. Изглежда, „Азът“ трябва да признае, че светът би му останал затворен, ако той не встъпи в отношение с него по недуховен начин. Също така, когато пристъпваме към действие, трябва да превърнем намеренията си в действителност с помощта на материалните вещества и сили. Следователно сме зависими от външния свят. Най-крайният спиритуалист или, ако щете, мислителят, който чрез абсолютния идеализъм се представя като краен спиритуалист, е Йохан Готлиб Фихте. Той се опита да изведе цялото мироздание от „Аза“. Онова, което действително му се удаде при това, е една величествена мисловна картина на света, без всякакво съдържание от опита. Колкото невъзможно е за материалиста да премахне с декрет духа, също толкова невъзможно е за спиритуалиста да премахне с декрет материалния външен свят. Понеже човекът, когато насочи познанието към „Аза“, отначало възприема действието на този „Аз“ в мисловното оформяне на света на идеите, спиритуалистично насоченият светоглед, като обърне поглед към собствената човешка същност, може да се почувства изкушен да признае от духа само този свят на идеите. По този начин спиритуализмът става едностранчив идеализъм. Той не стига дотам да търси чрез света на идеите духовен свят; той вижда в самия свят на идеите духовния свят. Поради това той е принуден да остане със своя светоглед като закован в рамките на действието на самия „Аз“. Една забележителна разновидност на идеализма е възгледът на Фридрих Алберт Ланге, както той го е застъпил в своята много четена „История на материализма“; той приема, че материализмът е напълно прав, когато обявява всички явления на света, включително нашето мислене, за продукт на чисто веществени процеси; само че, обратно, материята и нейните процеси на свой ред са продукт на нашето мислене. „Сетивата ни дават ... въздействия на нещата, а не верни образи, още по-малко самите неща. Но към тези прости въздействия принадлежат и самите сетива заедно с мозъка и мислените в него молекулярни движения.“ Това ще рече: нашето мислене се поражда от материалните процеси, а те – от мисленето на „Аза“. Следователно философията на Ланге не е нищо друго освен историята на храбрия Мюнхаузен, превърната в понятия, който се държи свободно във въздуха за собствения си перчем. Третата форма на монизма е онази, която още в най-простото същество (атома) вижда обединени двете същности, материя и дух. Но и с това не се постига нищо друго, освен че въпросът, който всъщност възниква в нашето съзнание, се пренася на друга сцена. Как простото същество стига дотам да се проявява по двояк начин, щом е неразделно единство?

Срещу всички тези гледища трябва да се изтъкне, че основната и първичната противоположност се изправя пред нас най-напред в нашето собствено съзнание. Ние самите сме онези, които се откъсваме от майчината почва на природата и се противопоставяме като „Аз“ на „света“. Гьоте изразява това класически в своята статия „Природата“, макар че начинът му отначало може да мине за съвсем ненаучен: „Ние живеем сред нея (природата) и сме ѝ чужди. Тя говори непрестанно с нас и не ни издава тайната си.“ Но Гьоте познава и обратната страна: „Всички хора са в нея и тя е във всички.“

Колкото вярно е, че сме се отчуждили от природата, толкова вярно е, че чувстваме: ние сме в нея и принадлежим към нея. Само нейното собствено действие може да бъде онова, което живее и в нас. Трябва отново да намерим пътя обратно към нея. Едно просто размишление може да ни посочи този път. Наистина сме се откъснали от природата; но все пак трябва да сме пренесли нещо от нея в собственото си същество. Това природно същество в нас трябва да потърсим и тогава ще намерим отново и връзката. Именно това пропуска дуализмът. Той смята човешката вътрешност за духовно същество, съвсем чуждо на природата, и се опитва да го прикачи към природата. Нищо чудно, че не може да намери свързващото звено. Можем да намерим природата извън нас само ако първо я познаем в нас. Подобното на нея в собствената ни вътрешност ще ни бъде водач. С това пътят ни е начертан. Не искаме да се впускаме в спекулации за взаимодействието между природата и духа. Но искаме да слезем в дълбините на собственото си същество, за да намерим там онези елементи, които сме спасили и пренесли със себе си при бягството си от природата.

Изследването на нашето същество трябва да ни донесе разрешението на загадката. Трябва да стигнем до една точка, където можем да си кажем: тук вече не сме само „Аз“, тук има нещо, което е повече от „Аз“.

Готов съм за това, че някой, който е прочел дотук, ще намери, че моите изложения не съответстват „на сегашното състояние на науката“. На това мога само да отвърна, че досега не съм искал да имам работа с каквито и да било научни резултати, а с простото описание на онова, което всеки преживява в собственото си съзнание. Това, че при това са се вмъкнали и отделни изречения за опитите на съзнанието да се помири със света, има само целта да направи по-ясни същинските факти. Затова не съм държал и да употребявам отделните изрази като „Аз“, „дух“, „свят“, „природа“ и т.н. по онзи точен начин, който е обичаен в психологията и философията. Всекидневното съзнание не познава острите разграничения на науката, а досега ставаше дума единствено за регистриране на всекидневното фактическо положение. Мен ме засяга не как науката досега е тълкувала съзнанието, а как то се изживява час по час.