XI. Цел на света и цел на живота (Предназначението на човека)

Сред многообразните течения в духовния живот на човечеството може да се проследи едно, което бихме могли да наречем преодоляване на понятието за цел в области, към които то не спада. Целесъобразността е определен вид последователност на явленията. Целесъобразността е истински действителна само тогава, когато, за разлика от отношението между причина и следствие, при което предходното събитие определя едно по-късно, обратно, следващото събитие оказва определящо въздействие върху по-ранното. Това е налице засега само при човешките действия. Човекът извършва едно действие, което предварително си представя, и оставя тази представа да го определи към действието. По-късното, действието, въздейства с помощта на представата върху по-ранното, действащия човек. Този заобиколен път през представянето обаче е абсолютно необходим за целесъобразната връзка. В процеса, който се разпада на причина и следствие, трябва да се различава възприятието от понятието. Възприятието на причината предшества възприятието на следствието; причината и следствието биха останали в нашето съзнание просто едно до друго, ако не можехме да ги свържем едно с друго чрез съответните им понятия. Възприятието на следствието винаги може да последва само възприятието на причината. Ако следствието трябва да има реално влияние върху причината, това може да стане само чрез понятийния фактор. Защото факторът на възприятието при следствието просто изобщо не е налице преди този при причината. Който твърди, че цветът е целта на корена, т.е. че първият има влияние върху втория, може да твърди това само за онзи фактор в цвета, който той установява в него чрез своето мислене. Факторът на възприятието при цвета по времето на възникването на корена още не съществува. За целесъобразната връзка обаче е необходима не само идейната, закономерна връзка на по-късното с по-ранното, а понятието (законът) на следствието трябва реално, чрез един възприемаем процес, да влияе върху причината. Възприемаемо влияние на едно понятие върху нещо друго обаче можем да наблюдаваме само при човешките действия. Следователно само тук е приложимо понятието за цел. Наивното съзнание, което признава само възприемаемото, се стреми – както неколкократно отбелязахме – да пренесе нещо възприемаемо и там, където може да се познае само нещо идейно. Във възприемаемите събития то търси възприемаеми връзки или, ако не намира такива, си ги измечтава в тях. Понятието за цел, валидно в субективното действие, е подходящ елемент за такива измечтани връзки. Наивният човек знае как кара нещо да се случи и от това заключава, че природата ще постъпва по същия начин. В чисто идейните природни връзки той вижда не само невидими сили, но и невъзприемаеми реални цели. Човекът прави своите инструменти целесъобразно; по същата рецепта наивният реалист кара Твореца да изгражда организмите. Само съвсем постепенно това погрешно понятие за цел изчезва от науките. Във философията то и днес още доста силно върлува. Там се пита за извънсветовната цел на света, за извънчовешкото предназначение (следователно и за целта) на човека и т.н.

Монизмът отхвърля понятието за цел във всички области с единственото изключение на човешкото действие. Той търси природни закони, но не природни цели. Природните цели са произволни допускания като невъзприемаемите сили (с. 120 и сл.). Но и цели на живота, които човекът не си поставя сам, са от гледна точка на монизма неоправдани допускания. Изпълнено с цел е само онова, което човекът първо е направил такова, защото целесъобразно нещо възниква само чрез осъществяването на една идея. Действена в реалистичен смисъл обаче идеята става само в човека. Затова човешкият живот има само онази цел и онова предназначение, които човекът му дава. На въпроса: каква задача има човекът в живота? монизмът може да отговори само: онази, която той сам си поставя. Моята мисия в света не е предварително определена, а всеки път е онази, която аз си избирам. Аз не тръгвам по своя жизнен път с предначертан маршрут.

Идеите се осъществяват целесъобразно само от хората. Следователно е недопустимо да се говори за въплъщението на идеи чрез историята. Всички такива изрази като: „историята е развитието на хората към свобода“ или осъществяването на нравствения световен ред и т.н. са несъстоятелни от монистична гледна точка.

Привържениците на понятието за цел вярват, че заедно с него би трябвало да се откажат и от всеки ред и всяко единство на света. Нека чуем например Роберт Хамерлинг („Атомистика на волята“, II том, с. 201): „Докато в природата има нагони, е глупост да се отричат цели в нея.

– Както формирането на един член на човешкото тяло не е определено и обусловено от една витаеща във въздуха идея за този член, а от връзката с по-голямото цяло, тялото, към което принадлежи членът, така формирането на всяко природно същество, било то растение, животно, човек, не е определено и обусловено от една витаеща във въздуха идея за него, а от принципа на формата на по-голямото, целесъобразно изживяващо се и оформящо се цяло на природата.“ И на с. 191 от същия том: „Теорията за целта твърди само, че въпреки хилядите неудобства и мъки на този тварен живот една висока целесъобразност и планомерност несъмнено е налице в образуванията и в развитието на природата – една планомерност и целесъобразност обаче, която се осъществява само в рамките на природните закони и която не може да цели един приказен свят на изобилието, в който на живота да не се противопоставя смърт, на ставането – преходност, с всички повече или по-малко неприятни, но безусловно неизбежни междинни степени.

Когато противниците на понятието за цел противопоставят една мъчително събрана купчинка смет от половинчати или цели, мними или действителни нецелесъобразности на един свят от чудеса на целесъобразността, какъвто природата показва във всички области, аз намирам това също толкова смешно.“ – Какво тук се нарича целесъобразност? Едно съгласуване на възприятия в едно цяло. Но тъй като в основата на всички възприятия лежат закони (идеи), които намираме чрез нашето мислене, то планомерното съгласуване на членовете на една цялост от възприятия е тъкмо идейното съгласуване на членовете на една цялост от идеи, които се съдържат в тази цялост от възприятия. Когато се казва, че животното или човекът не е определен от една витаеща във въздуха идея, това е изразено криво, и щом изразът се поправи, осъденият възглед сам губи абсурдния си характер. Животното наистина не е определено от една витаеща във въздуха идея, но е определено от идея, която е вродена в него и съставлява неговата закономерна същност. Тъкмо защото идеята не е извън нещото, а действа в него като негова същност, не може да се говори за целесъобразност. Тъкмо онзи, който отрича, че природното същество е определено отвън (дали от витаеща във въздуха идея, или от такава, която съществува извън създанието в духа на един творец на света, е в това отношение съвсем безразлично), трябва да признае, че това същество е определено не целесъобразно и планомерно отвън, а причинно и закономерно отвътре. Оформям една машина целесъобразно тогава, когато поставям частите във връзка, която те по природа нямат. Целесъобразното в устройството се състои тогава в това, че съм положил в основата на машината нейния начин на действие като нейна идея. Така машината е станала обект на възприятието със съответна идея. Такива същества са и природните същества. Който нарича едно нещо целесъобразно, защото то е образувано закономерно, може да обозначи с това наименование и природните същества. Само че тази закономерност не бива да се смесва с онази на субективното човешко действие. За да има цел, е абсолютно необходимо действащата причина да е понятие, и то понятието за следствието. Но в природата никъде не могат да се посочат понятия като причини; понятието винаги се оказва само идейната връзка между причина и следствие. Причините в природата са налице само във формата на възприятия.

Дуализмът може да говори за цели на света и на природата. Там, където за нашето възприятие се проявява закономерна свързаност между причина и следствие, дуалистът може да допусне, че виждаме само отпечатъка на една връзка, в която абсолютното световно същество осъществява своите цели. За монизма заедно с абсолютното световно същество, което не може да бъде преживяно, а е само хипотетично изведено чрез заключение, отпада и основанието да се допускат цели на света и на природата.

Добавка към новото издание (1918)

При безпристрастно обмисляне на изложеното тук човек няма да може да стигне до възгледа, че авторът на това изложение, като отхвърля понятието за цел по отношение на извънчовешките факти, е стоял на почвата на онези мислители, които чрез отхвърлянето на това понятие си създават възможността да схващат всичко, което лежи извън човешкото действие – а после и самото него – само като природни събития. От това би трябвало да предпази още самото обстоятелство, че в тази книга мисловният процес е представен като чисто духовен. Ако тук мисълта за цел се отхвърля и за духовния свят, който лежи извън човешкото действие, това става, защото в този свят се разкрива нещо по-висше от целта, която се осъществява в човешкото. И когато за едно целесъобразно предназначение на човешкия род, мислено по образеца на човешката целесъобразност, се говори като за погрешна мисъл, то се има предвид, че отделният човек си поставя цели, а от тях се съставя резултатът от общата дейност на човечеството. Тогава този резултат е нещо по-висше от неговите членове, човешките цели.