| 1 | Vorrede zur Neuausgabe 1918 | Предговор към новото издание от 1918 г. |
| 2 | Zwei Wurzelfragen des menschlichen Seelenlebens sind es, nach denen hingeordnet ist alles, was durch dieses Buch besprochen werden soll. Die eine ist, ob es eine Möglichkeit gibt, die menschliche Wesenheit so anzuschauen, daß diese Anschauung sich als Stütze erweist für alles andere, was durch Erleben oder Wissenschaft an den Menschen herankommt, wovon er aber die Empfindung hat, es könne sich nicht selber stützen. Es könne von Zweifel und kritischem Urteil in den Bereich des Ungewissen getrieben werden. Die andere Frage ist die: Darf sich der Mensch als wollendes Wesen die Freiheit zuschreiben, oder ist diese Freiheit eine bloße Illusion, die in ihm entsteht, weil er die Fäden der Notwendigkeit nicht durchschaut, an denen sein Wollen ebenso hängt wie ein Naturgeschehen? Nicht ein künstliches Gedankengespinst ruft diese Frage hervor. Sie tritt ganz naturgemäß in einer bestimmten Verfassung der Seele vor diese hin. Und man kann fühlen, es ginge der Seele etwas ab von dem, was sie sein soll, wenn sie nicht vor die zwei Möglichkeiten: Freiheit oder Notwendigkeit des Wollens, einmal mit einem möglichst großen Frageernst sich gestellt sähe. In dieser Schrift soll gezeigt werden, daß die Seelenerlebnisse, welche der Mensch durch die zweite Frage erfahren muß, davon abhängen, welchen Gesichtspunkt er gegenüber der ersten einzunehmen vermag. Der Versuch wird gemacht, nachzuweisen, daß es eine Anschauung über die menschliche Wesenheit gibt, welche die übrige Erkenntnis stützen kann; und der weitere, darauf hinzudeuten, daß mit dieser Anschauung für die Idee der Freiheit des Willens eine volle Berechtigung gewonnen wird, wenn nur erst das Seelengebiet gefunden ist, auf dem das freie Wollen sich entfalten kann. | Два коренни въпроса на човешкия душевен живот са онова, към което е насочено всичко, което ще бъде обсъдено в тази книга. Първият е дали има възможност човешката същност да бъде съзерцавана така, че това съзерцание да се окаже опора за всичко друго, което идва до човека чрез преживяване или наука, но за което той има усещането, че не би могло да се опре само на себе си. Че би могло да бъде изтласкано от съмнението и от критичното съждение в областта на несигурното. Другият въпрос е следният: има ли право човекът като волево същество да си приписва свобода, или тази свобода е само илюзия, която възниква в него, защото той не прозира нишките на необходимостта, на които неговата воля виси също както едно природно събитие? Този въпрос не е предизвикан от някакво изкуствено мисловно плетиво. Той съвсем естествено застава пред душата при едно определено душевно състояние. И човек може да почувства, че на душата би ѝ липсвало нещо от онова, което тя трябва да бъде, ако поне веднъж, с възможно най-голяма сериозност на въпроса, не се види изправена пред двете възможности: свобода или необходимост на волята. В това съчинение трябва да бъде показано, че душевните преживявания, които човекът трябва да изпита чрез втория въпрос, зависят от това каква гледна точка е в състояние да заеме спрямо първия. Прави се опит да се докаже, че съществува възглед за човешката същност, който може да служи като опора на останалото познание; и по-нататък опит да се посочи, че с този възглед се извоюва пълно оправдание за идеята за свободата на волята, стига само най-напред да бъде намерена душевната област, в която свободната воля може да се разгърне. |
| 3 | Die Anschauung, von der hier mit Bezug auf diese beiden Fragen die Rede ist, stellt sich als eine solche dar, welche, einmal gewonnen, ein Glied lebendigen Seelenlebens selbst werden kann. Es wird nicht eine theoretische Antwort gegeben, die man, einmal erworben, bloß als vom Gedächtnis bewahrte Überzeugung mit sich trägt. Für die Vorstellungsart, die diesem Buche zugrunde liegt, wäre eine solche Antwort nur eine scheinbare. Nicht eine solch fertige, abgeschlossene Antwort wird gegeben, sondern auf ein Erlebnisgebiet der Seele wird verwiesen, auf dem sich durch die innere Seelentätigkeit selbst in jedem Augenblicke, in dem der Mensch dessen bedarf, die Frage erneut lebendig beantwortet. Wer das Seelengebiet einmal gefunden hat, auf dem sich diese Fragen entwickeln, dem gibt eben die wirkliche Anschauung dieses Gebietes dasjenige, was er für diese beiden Lebensrätsel braucht, um mit dem Errungenen das rätselvolle Leben weiter in die Breiten und in die Tiefen zu wandeln, in die ihn zu wandeln Bedürfnis und Schicksal veranlassen. - Eine Erkenntnis, die durch ihr Eigenleben und durch die Verwandtschaft dieses Eigenlebens mit dem ganzen menschlichen Seelenleben ihre Berechtigung und Geltung erweist, scheint damit aufgezeigt zu sein. | Възгледът, за който тук става дума във връзка с тези два въпроса, се представя като такъв, който, веднъж придобит, може да стане член на самия жив душевен живот. Не се дава теоретичен отговор, който човек, след като веднъж го е усвоил, само носи със себе си като убеждение, съхранено от паметта. За начина на мислене, който лежи в основата на тази книга, такъв отговор би бил само привиден. Не се дава такъв готов, завършен отговор, а се посочва една област на душевните преживявания, в която чрез самата вътрешна душевна дейност във всеки миг, в който човек има нужда от това, въпросът наново получава жив отговор. На онзи, който веднъж е намерил душевната област, където се развиват тези въпроси, именно действителното съзерцание на тази област дава онова, което му е нужно за тези две загадки на живота, за да може с извоюваното да продължи да извървява загадъчния живот в ширините и в дълбините, накъдето нуждата и съдбата го подтикват да го извървява. – С това, изглежда, е посочено едно познание, което доказва своето оправдание и своята валидност чрез собствения си живот и чрез сродството на този собствен живот с целия човешки душевен живот. |
| 4 | So dachte ich über den Inhalt dieses Buches, als ich ihn vor fünfundzwanzig Jahren niederschrieb. Auch heute muß ich solche Sätze niederschreiben, wenn ich die Zielgedanken der Schrift kennzeichnen will. Ich habe mich bei der damaligen Niederschrift darauf beschränkt, nicht mehr zu sagen als dasjenige, was im engsten Sinne mit den gekennzeichneten beiden Wurzelfragen zusammenhängt. Wenn jemand verwundert darüber sein sollte, daß man in diesem Buche noch keinen Hinweis findet auf das Gebiet der geistigen Erfahrungswelt, das in späteren Schriften von mir zur Darstellung gekommen ist, so möge er bedenken, daß ich damals eben nicht eine Schilderung geistiger Forschungsergebnisse geben, sondern erst die Grundlage erbauen wollte, auf der solche Ergebnisse ruhen können. Diese «Philosophie der Freiheit» enthält keine solchen speziellen Ergebnisse, ebensowenig als sie spezielle naturwissenschaftliche Ergebnisse enthält; aber was sie enthält, wird derjenige nach meiner Meinung nicht entbehren können, der Sicherheit für solche Erkenntnisse anstrebt. Was in dem Buche gesagt ist, kann auch für manchen Menschen annehmbar sein, der aus irgend welchen ihm geltenden Gründen mit meinen geisteswissenschaftlichen Forschungsergebnissen nichts zu tun haben will. Demjenigen aber, der diese geisteswissenschaftlichen Ergebnisse als etwas betrachten kann, zu dem es ihn hinzieht, dem wird auch wichtig sein können, was hier versucht wurde. Es ist dies: nachzuweisen, wie eine unbefangene Betrachtung, die sich bloß über die beiden gekennzeichneten für alles Erkennen grundlegenden Fragen erstreckt, zu der Anschauung führt, daß der Mensch in einer wahrhaftigen Geistwelt drinnen lebt. In diesem Buche ist erstrebt, eine Erkenntnis des Geistgebietes vor dem Eintritte in die geistige Erfahrung zu rechtfertigen. Und diese Rechtfertigung ist so unternommen, daß man wohl nirgends bei diesen Ausführungen schon auf die später von mir geltend gemachten Erfahrungen hinzuschielen braucht, um, was hier gesagt ist, annehmbar zu finden, wenn man auf die Art dieser Ausführungen selbst eingehen kann oder mag. | Така мислех за съдържанието на тази книга, когато го записах преди двадесет и пет години. И днес трябва да напиша такива изречения, ако искам да охарактеризирам мислите, към които е насочено съчинението. Когато го написах тогава, се ограничих до това да не казвам повече от онова, което в най-тесен смисъл е свързано с двата охарактеризирани коренни въпроса. Ако някой се учуди, че в тази книга още не се намира никакво указание за областта на света на духовния опит, изобразена в по-късни мои съчинения, нека има предвид, че тогава именно не исках да дам описание на резултати от духовното изследване, а най-напред исках да изградя основата, върху която такива резултати могат да почиват. Тази „Философия на свободата“ не съдържа такива специални резултати, както не съдържа и специални природонаучни резултати; но без онова, което тя съдържа, според мен няма да може да мине онзи, който се стреми към сигурност в такива познания. Казаното в книгата може да бъде приемливо и за някой човек, който по някакви валидни за него причини не иска да има нищо общо с резултатите от моите духовнонаучни изследвания. Но за онзи, който може да гледа на тези духовнонаучни резултати като на нещо, към което се чувства привлечен, ще може да бъде важен и опитът, направен тук. Той се състои в следното: да се докаже как едно непредубедено разглеждане, което се простира само върху двата охарактеризирани въпроса, които са основополагащи за всяко познаване, води до възгледа, че човекът живее вътре в един истински духовен свят. Тази книга се стреми да оправдае едно познание на областта на духа преди навлизането в духовния опит. И това оправдание е предприето така, че навярно никъде при тези изложения не е нужно човек вече да поглежда крадешком към опита, изтъкнат по-късно от мен, за да намери казаното тук приемливо, ако може или иска да вникне в самия начин на тези изложения. |
| 5 | So scheint mir denn dieses Buch auf der einen Seite eine von meinen eigentlich geisteswissenschaftlichen Schriften völlig abgesonderte Stellung einzunehmen; und auf der andern Seite doch auch aufs allerengste mit ihnen verbunden zu sein. Dies alles hat mich veranlaßt, jetzt, nach fünfundzwanzig Jahren, den Inhalt der Schrift im wesentlichen fast ganz unverändert wieder zu veröffentlichen. Nur längere Zusätze habe ich zu einer ganzen Reihe von Abschnitten gemacht. Die Erfahrungen, die ich über mißverständliche Auffassungen des von mir Gesagten gemacht habe, ließen mir solche ausführliche Erweiterungen nötig erscheinen. Geändert habe ich nur da, wo mir heute das ungeschickt gesagt schien, was ich vor einem Vierteljahrhundert habe sagen wollen. (Aus dem so Geänderten wird wohl nur ein Übelwollender sich veranlaßt finden zu sagen, ich habe meine Grundüberzeugung geändert.) | Така, струва ми се, тази книга, от една страна, заема напълно обособено място спрямо моите същински духовнонаучни съчинения; а от друга страна, все пак е и най-тясно свързана с тях. Всичко това ме подтикна сега, след двадесет и пет години, да публикувам отново съдържанието на съчинението по същество почти изцяло непроменено. Направил съм само по-дълги добавки към цяла редица от разделите. Опитът, който придобих във връзка с погрешните разбирания на казаното от мен, ме накара да сметна такива подробни разширения за необходими. Промени съм внасял само там, където онова, което преди четвърт век исках да кажа, днес ми се стори несръчно казано. (От така промененото навярно само някой недоброжелател ще намери повод да каже, че съм променил основното си убеждение.) |
| 6 | Das Buch ist schon seit vielen Jahren ausverkauft. Trotzdem, wie aus dem eben Gesagten hervorgeht, mir scheint, daß heute ebenso noch ausgesprochen werden soll, was ich vor fünfundzwanzig Jahren über die gekennzeichneten Fragen ausgesprochen habe, zögerte ich durch lange Zeit mit der Fertigstellung dieser Neuauflage. Ich fragte mich immer wieder, ob ich nicht müsse an dieser oder jener Stelle mich mit den zahlreichen seit dem Erscheinen der ersten Auflage zutage getretenen philosophischen Anschauungen auseinandersetzen. Dies in der mir wünschenswerten Weise zu tun, verhinderte mich die Inanspruchnahme durch meine rein geisteswissenschaftlichen Forschungen in der letzten Zeit. Allein ich habe mich nun nach möglichst gründlicher Umschau in der philosophischen Arbeit der Gegenwart davon überzeugt, daß, so verlockend eine solche Auseinandersetzung an sich wäre, sie für das, was durch mein Buch gesagt werden soll, nicht in dasselbe aufzunehmen ist. Was von dem in der «Philosophie der Freiheit» eingenommenen Gesichtspunkt aus über neuere philosophische Richtungen mir nötig schien, gesagt zu werden, findet man im zweiten Bande meiner «Rätsel der Philosophie». April 1918 Rudolf Steiner | Книгата е изчерпана вече от много години. Въпреки че, както следва от току-що казаното, ми се струва, че и днес трябва да бъде изказано онова, което преди двадесет и пет години изказах по охарактеризираните въпроси, дълго време се колебаех, преди да завърша това ново издание. Отново и отново се питах дали не трябва на това или онова място да се заема критически с многобройните философски възгледи, появили се след излизането на първото издание. Да направя това по желания от мен начин, ми попречи заетостта ми с моите чисто духовнонаучни изследвания през последното време. Но сега, след възможно най-основен преглед на философската работа на съвремието, се убедих, че колкото и примамливо да би било само по себе си такова критическо обсъждане, заради онова, което трябва да бъде казано чрез моята книга, то не бива да бъде включено в нея. Онова, което от гледната точка, заета във „Философия на свободата“, ми се стори необходимо да бъде казано за по-новите философски направления, може да се намери във втория том на моето съчинение „Загадките на философията“. Април 1918 Рудолф Щайнер |
| 7 | I. Teil: Wissenschaft der Freiheit | Първа част: Наука за свободата |
| 8 | I. Das bewusste menschliche Handeln | I. Съзнателното човешко действие |
| 9 | Ist der Mensch in seinem Denken und Handeln ein geistig freies Wesen oder steht er unter dem Zwange einer rein naturgesetzlichen ehernen Notwendigkeit? Auf wenige Fragen ist so viel Scharfsinn gewendet worden als auf diese. Die Idee der Freiheit des menschlichen Willens hat warme Anhänger wie hartnäckige Gegner in reicher Zahl gefunden. Es gibt Menschen, die in ihrem sittlichen Pathos jeden für einen beschränkten Geist erklären, der eine so offenkundige Tatsache wie die Freiheit zu leugnen vermag. Ihnen stehen andere gegenüber, die darin den Gipfel der Unwissenschaftlichkeit erblicken, wenn jemand die Gesetzmäßigkeit der Natur auf dem Gebiete des menschlichen Handelns und Denkens unterbrochen glaubt. Ein und dasselbe Ding wird hier gleich oft für das kostbarste Gut der Menschheit wie für die ärgste Illusion erklärt. Unendliche Spitzfindigkeit wurde aufgewendet, um zu erklären, wie sich die menschliche Freiheit mit dem Wirken in der Natur, der doch auch der Mensch angehört, verträgt. Nicht geringer ist die Mühe, mit der von anderer Seite begreiflich zu machen gesucht wurde, wie eine solche Wahnidee hat entstehen können. Daß man es hier mit einer der wichtigsten Fragen des Lebens, der Religion, der Praxis und der Wissenschaft zu tun hat, das fühlt jeder, bei dem nicht das Gegenteil von Gründlichkeit der hervorstechendste Zug seines Charakters ist. Und es gehört zu den traurigen Zeichen der Oberflächlichkeit gegenwärtigen Denkens, daß ein Buch, das aus den Ergebnissen neuerer Naturforschung einen «neuen Glauben» prägen will (David Friedrich Strauß, Der alte und der neue Glaube), über diese Frage nichts enthält als die Worte: «Auf die Frage nach der Freiheit des menschlichen Willens haben wir uns hiebei nicht einzulassen. Die vermeintlich indifferente Wahlfreiheit ist von jeder Philosophie, die des Namens wert war, immer als ein leeres Phantom erkannt worden; die sittliche Wertbestimmung der menschlichen Handlungen und Gesinnungen aber bleibt von jener Frage unberührt.» Nicht weil ich glaube, daß das Buch, in dem sie steht, eine besondere Bedeutung hat, führe ich diese Stelle hier an, sondern weil sie mir die Meinung auszusprechen scheint, bis zu der sich in der fraglichen Angelegenheit die Mehrzahl unserer denkenden Zeitgenossen aufzuschwingen vermag. Daß die Freiheit darin nicht bestehen könne, von zwei möglichen Handlungen ganz nach Belieben die eine oder die andere zu wählen, scheint heute jeder zu wissen, der darauf Anspruch macht, den wissenschaftlichen Kinderschuhen entwachsen zu sein. Es ist immer, so behauptet man, ein ganz bestimmter Grund vorhanden, warum man von mehreren möglichen Handlungen gerade eine bestimmte zur Ausführung bringt. | Свободно духовно същество ли е човекът в своето мислене и действие, или се намира под принудата на една желязна необходимост, подчинена само на природните закони? Към малко въпроси е било насочено толкова много остроумие, колкото към този. Идеята за свободата на човешката воля е намерила в изобилие както горещи привърженици, така и упорити противници. Има хора, които в своя нравствен патос обявяват за ограничен ум всеки, който е способен да отрича такъв очевиден факт като свободата. Срещу тях стоят други, които виждат върха на ненаучността в това някой да вярва, че закономерността на природата е прекъсната в областта на човешкото действие и мислене. Едно и също нещо тук еднакво често бива обявявано както за най-скъпоценното благо на човечеството, така и за най-лошата илюзия. Безкрайно хитроумие е било вложено, за да се обясни как човешката свобода се съвместява с действието в природата, към която все пак принадлежи и човекът. Не по-малко е усилието, с което, от друга страна, са се опитвали да направят разбираемо как е могла да възникне такава налудна идея. Че тук си имаме работа с един от най-важните въпроси на живота, на религията, на практиката и на науката, чувства всеки, у когото противоположното на задълбочеността не е най-открояващата се черта на характера му. И към печалните признаци на повърхностността на съвременното мислене спада това, че една книга, която иска да изкове „нова вяра“ от резултатите на по-новото природоизследване (Давид Фридрих Щраус, „Старата и новата вяра“), не съдържа по този въпрос нищо друго освен думите: „На въпроса за свободата на човешката воля тук не трябва да се спираме. Мнимо индиферентната свобода на избора от всяка философия, достойна за това име, винаги е била разпознавана като празен фантом; а нравствената оценка на човешките действия и убеждения остава незасегната от този въпрос.“ Привеждам тук този пасаж не защото смятам, че книгата, в която той се намира, има особено значение, а защото ми се струва, че той изразява мнението, до което в разглеждания въпрос е способно да се издигне мнозинството от нашите мислещи съвременници. Че свободата не би могла да се състои в това от две възможни действия да избереш съвсем по свое усмотрение едното или другото, днес, изглежда, знае всеки, който претендира, че е излязъл от научните пелени. Винаги, така се твърди, е налице съвсем определено основание, поради което от няколко възможни действия човек извършва тъкмо едно определено. |
| 10 | Das scheint einleuchtend. Trotzdem richten sich bis zum heutigen Tage die Hauptangriffe der Freiheitsgegner nur gegen die Wahlfreiheit. Sagt doch Herbert Spencer, der in Ansichten lebt, die mit jedem Tage an Verbreitung gewinnen (Die Prinzipien der Psychologie, von Herbert Spencer, deutsche Ausgabe von Dr. B. Vetter, Stuttgart 1882): «Daß aber Jedermann auch nach Belieben begehren oder nicht begehren könne, was der eigentliche im Dogma vom freien Willen liegende Satz ist, das wird freilich ebensosehr durch die Analyse des Bewußtseins, als durch den Inhalt der vorhergehenden Kapitel (der Psychologie) verneint.» Von demselben Gesichtspunkte gehen auch andere aus, wenn sie den Begriff des freien Willens bekämpfen. Im Keime finden sich alle diesbezüglichen Ausführungen schon bei Spinoza. Was dieser klar und einfach gegen die Idee der Freiheit vorbrachte, das wurde seitdem unzählige Male wiederholt, nur eingehüllt zumeist in die spitzfindigsten theoretischen Lehren, so daß es schwer wird, den schlichten Gedankengang, auf den es allein ankommt, zu erkennen. Spinoza schreibt in einem Briefe vom Oktober oder November 1674: «Ich nenne nämlich die Sache frei, die aus der bloßen Notwendigkeit ihrer Natur besteht und handelt, und gezwungen nenne ich die, welche von etwas anderem zum Dasein und Wirken in genauer und fester Weise bestimmt wird. So besteht zum Beispiel Gott, obgleich notwendig, doch frei, weil er nur aus der Notwendigkeit seiner Natur allein besteht. Ebenso erkennt Gott sich selbst und alles andere frei, weil es aus der Notwendigkeit seiner Natur allein folgt, daß er alles erkennt. Sie sehen also, daß ich die Freiheit nicht in ein freies Beschließen, sondern in eine freie Notwendigkeit setze. | Това изглежда очевидно. Въпреки това до ден днешен главните нападки на противниците на свободата се насочват само срещу свободата на избора. Нали Хърбърт Спенсър, който изповядва възгледи, печелещи с всеки изминал ден все по-голямо разпространение („Принципи на психологията“ от Хърбърт Спенсър, немско издание от д-р Б. Ветер, Щутгарт 1882), казва: „А че всеки човек би могъл и по свое усмотрение да желае или да не желае, което е същинското положение, съдържащо се в догмата за свободната воля, това наистина се отрича толкова от анализа на съзнанието, колкото и от съдържанието на предходните глави (на психологията).“ От същата гледна точка изхождат и други, когато оборват понятието за свободна воля. В зародиш всички изложения в тази насока се намират още у Спиноза. Онова, което той ясно и просто изтъкна срещу идеята за свободата, оттогава е било повтаряно безброй пъти, само че най-често обвито в най-хитроумни теоретични учения, така че става трудно да се разпознае простият ход на мисълта, който единствено е от значение. Спиноза пише в едно писмо от октомври или ноември 1674 г.: „Аз наричам именно свободно онова нещо, което съществува и действа единствено от необходимостта на своята природа, а принудено наричам онова, което от нещо друго бива определяно към съществуване и действие по точен и твърд начин. Така например Бог, макар и необходимо, съществува все пак свободно, защото съществува само от необходимостта на своята природа. Също така Бог познава себе си и всичко друго свободно, защото само от необходимостта на неговата природа следва, че той познава всичко. Виждате, значи, че според мен свободата се състои не в свободно решаване, а в свободна необходимост. |
| 11 | Doch wir wollen zu den erschaffenen Dingen herabsteigen, welche sämtlich von äußern Ursachen bestimmt werden, in fester und genauer Weise zu bestehen und zu wirken. Um dies deutlicher einzusehen, wollen wir uns eine ganz einfache Sache vorstellen. So erhält zum Beispiel ein Stein von einer äußeren, ihn stoßenden Ursache eine gewisse Menge von Bewegung, mit der er nachher, wenn der Stoß der äußern Ursache aufgehört hat, notwendig fortfährt, sich zu bewegen. Dieses Beharren des Steines in seiner Bewegung ist deshalb ein erzwungenes und kein notwendiges, weil es durch den Stoß einer äußern Ursache definiert werden muß. Was hier von dem Stein gilt, gilt von jeder andern einzelnen Sache, und mag sie noch so zusammengesetzt und zu vielem geeignet sein, nämlich, daß jede Sache notwendig von einer äußern Ursache bestimmt wird, in fester und genauer Weise zu bestehen und zu wirken. | Но нека слезем до сътворените неща, които до едно биват определяни от външни причини да съществуват и действат по твърд и точен начин. За да прозрем това по-ясно, нека си представим едно съвсем просто нещо. Така например един камък получава от външна причина, която го тласка, определено количество движение, с което той после, когато тласъкът на външната причина е престанал, по необходимост продължава да се движи. Това запазване на камъка в неговото движение е принудено, а не необходимо, защото трябва да бъде определено чрез тласъка на една външна причина. Онова, което важи тук за камъка, важи и за всяко друго отделно нещо, колкото и сложно и пригодно за много неща да е то, а именно че всяко нещо по необходимост бива определяно от външна причина да съществува и действа по твърд и точен начин. |
| 12 | Nehmen Sie nun, ich bitte, an, daß der Stein, während er sich bewegt, denkt und weiß, er bestrebe sich, soviel er kann, in dem Bewegen fortzufahren. Dieser Stein, der nur seines Strebens sich bewußt ist und keineswegs gleichgültig sich verhält, wird glauben, daß er ganz frei sei und daß er aus keinem andern Grunde in seiner Bewegung fort fahre , als weil er es wolle. Dies ist aber jene menschliche Freiheit, die alle zu besitzen behaupten und die nur darin besteht, daß die Menschen ihres Begehrens sich bewußt sind, aber die Ursachen, von denen sie bestimmt werden, nicht kennen. So glaubt das Kind, daß es die Milch frei begehre und der zornige Knabe, daß er frei die Rache verlange, und der Furchtsame die Flucht. Ferner glaubt der Betrunkene, daß er nach freiem Entschluß dies spreche, was er, wenn er nüchtern geworden, gern nicht gesprochen hätte; und da dieses Vorurteil allen Menschen angeboren ist, so kann man sich nicht leicht davon befreien. Denn wenn auch die Erfahrung genügend lehrt, daß die Menschen am wenigsten ihr Begehren mäßigen können und daß sie, von entgegengesetzten Leidenschaften bewegt, das Bessere einsehen und das Schlechtere tun, so halten sie sich doch für frei und zwar, weil sie manches weniger stark begehren und manches Begehren leicht durch die Erinnerung an anderes, dessen man sich oft entsinnt, gehemmt werden kann.» Weil hier eine klar und bestimmt ausgesprochene Ansicht vorliegt, wird es auch leicht, den Grundirrtum, der darin steckt, aufzudecken. So notwendig, wie der Stein auf einen Anstoß hin eine bestimmte Bewegung ausführt, ebenso notwendig soll der Mensch eine Handlung ausführen, wenn er durch irgendeinen Grund dazu getrieben wird. Nur weil der Mensch ein Bewußtsein von seiner Handlung hat, halte er sich für den freien Veranlasser derselben. Er übersehe dabei aber, daß eine Ursache ihn treibt, der er unbedingt folgen muß. Der Irrtum in diesem Gedankengange ist bald gefunden. Spinoza und alle, die denken wie er, übersehen, daß der Mensch nicht nur ein Bewußtsein von seiner Handlung hat, sondern es auch von den Ursachen haben kann, von denen er geleitet wird. Niemand wird es bestreiten, daß das Kind unfrei ist, wenn es die Milch begehrt, daß der Betrunkene es ist, wenn er Dinge spricht, die er später bereut. Beide wissen nichts von den Ursachen, die in den Tiefen ihres Organismus tätig sind, und unter deren unwiderstehlichem Zwange sie stehen. Aber ist es berechtigt, Handlungen dieser Art in einen Topf zu werfen mit solchen, bei denen sich der Mensch nicht nur seines Handelns bewußt ist, sondern auch der Gründe, die ihn veranlassen? Sind die Handlungen der Menschen denn von einerlei Art? Darf die Tat des Kriegers auf dem Schlachtfelde, die des wissenschaftlichen Forschers im Laboratorium, des Staatsmannes in verwickelten diplomatischen Angelegenheiten wissenschaftlich auf gleiche Stufe gestellt werden mit der des Kindes, wenn es nach Milch begehrt? Wohl ist es wahr, daß man die Lösung einer Aufgabe da am besten versucht, wo die Sache am einfachsten ist. Aber oft schon hat der Mangel an Unterscheidungsvermögen endlose Verwirrung gebracht. Und ein tiefgreifender Unterschied ist es doch, ob ich weiß, warum ich etwas tue, oder ob das nicht der Fall ist. Zunächst scheint das eine ganz selbstverständliche Wahrheit zu sein. Und doch wird von den Gegnern der Freiheit nie danach gefragt, ob denn ein Beweggrund meines Handelns, den ich erkenne und durchschaue, für mich in gleichem Sinne einen Zwang bedeutet, wie der organische Prozeß, der das Kind veranlaßt, nach Milch zu schreien. | Приемете сега, моля, че камъкът, докато се движи, мисли и знае, че се стреми, доколкото може, да продължава движението си. Този камък, който съзнава само своя стремеж и съвсем не е безразличен, ще вярва, че е напълно свободен и че продължава движението си по никаква друга причина, освен защото го иска. Това обаче е онази човешка свобода, която всички твърдят, че притежават, и която се състои само в това, че хората съзнават своето влечение, но не познават причините, от които биват определяни. Така детето вярва, че свободно желае млякото, а разгневеното момче – че свободно иска отмъщение, и страхливият – бягство. По-нататък пияният вярва, че по свободно решение казва това, което, когато изтрезнее, би предпочел да не е казал; и тъй като този предразсъдък е вроден у всички хора, човек не може лесно да се освободи от него. Защото, макар опитът достатъчно да учи, че хората най-малко могат да умерят своето влечение и че движени от противоположни страсти, виждат по-доброто, а вършат по-лошото, те все пак се смятат за свободни, и то защото някои неща желаят по-слабо и някое влечение може лесно да бъде задържано чрез спомена за друго, за което човек често си спомня.“ Тъй като тук е налице ясно и определено изказан възглед, лесно е и да се разкрие основната грешка, която се крие в него. Както камъкът при тласък по необходимост извършва определено движение, също толкова по необходимост човекът извършвал едно действие, когато бъде подтикнат към него от някакво основание. Само защото човекът има съзнание за своето действие, той се смятал за свободен негов причинител. При това обаче той пропускал, че го движи една причина, която той безусловно трябва да последва. Грешката в този ход на мисълта бързо се открива. Спиноза и всички, които мислят като него, пропускат, че човекът не само има съзнание за своето действие, но може да го има и за причините, които го ръководят. Никой няма да оспори, че детето е несвободно, когато желае млякото, че пияният е такъв, когато говори неща, за които после съжалява. И двамата не знаят нищо за причините, които действат в дълбините на техния организъм и под чиято неудържима принуда те се намират. Но оправдано ли е действия от този вид да се слагат в един кюп с такива, при които човекът съзнава не само своето действие, но и основанията, които го подтикват към него? Нима действията на хората са от един и същ вид? Може ли делото на воина на бойното поле, това на научния изследовател в лабораторията, на държавника в заплетени дипломатически дела да бъде поставено от научна гледна точка на едно стъпало с това на детето, когато то желае мляко? Вярно е наистина, че решението на една задача е най-добре да се търси там, където нещата са най-прости. Но липсата на способност за разграничаване неведнъж вече е довеждала до безкрайно объркване. А все пак има дълбока разлика между това дали знам защо върша нещо, или не знам. Отначало това изглежда съвсем очевидна истина. И все пак противниците на свободата никога не питат дали една подбуда на моето действие, която познавам и прозирам, означава за мен принуда в същия смисъл, както органичният процес, който кара детето да крещи за мляко. |
| 13 | Eduard von Hartmann behauptet in seiner «Phänomenologie des sittlichen Bewußtseins» (S. 451), das menschliche Wollen hänge von zwei Hauptfaktoren ab: von den Beweggründen und von dem Charakter. Betrachtet man die Menschen alle als gleich oder doch ihre Verschiedenheiten als unerheblich, so erscheint ihr Wollen als von außen bestimmt, nämlich durch die Umstände, die an sie herantreten. Erwägt man aber, daß verschiedene Menschen eine Vorstellung erst dann zum Beweggrund ihres Handelns machen, wenn ihr Charakter ein solcher ist, der durch die entsprechende Vorstellung zu einer Begehrung veranlaßt wird, so erscheint der Mensch von innen bestimmt und nicht von außen. Der Mensch glaubt nun, weil er, gemäß seinem Charakter, eine ihm von außen aufgedrängte Vorstellung erst zum Beweggrund machen muß: er sei frei, das heißt unabhängig von äußeren Beweggründen. Die Wahrheit aber ist, nach Eduard von Hartmann, daß: «Wenn aber auch wir selbst die Vorstellungen erst zu Motiven erheben, so tun wir dies doch nicht willkürlich, sondern nach der Notwendigkeit unserer charakterologischen Veranlagung, also nichts weniger als frei,. Auch hier bleibt der Unterschied ohne alle Berücksichtigung, der besteht zwischen Beweggründen, die ich erst auf mich wirken lasse, nachdem ich sie mit meinem Bewußtsein durchdrungen habe, und solchen, denen ich folge, ohne daß ich ein klares Wissen von ihnen besitze. Und dies führt unmittelbar auf den Standpunkt, von dem aus hier die Sache angesehen werden soll. Darf die Frage nach der Freiheit unseres Willens überhaupt einseitig für sich gestellt werden? Und wenn nicht: mit welcher andern muß sie notwendig verknüpft werden? | Едуард фон Хартман твърди в своята „Феноменология на нравственото съзнание“ (с. 451), че човешката воля зависела от два главни фактора: от подбудите и от характера. Ако разглеждаме всички хора като еднакви или поне различията им като несъществени, тогава волята им изглежда определена отвън, а именно от обстоятелствата, които застават пред тях. Но ако се вземе предвид, че различните хора превръщат дадена представа в подбуда за своето действие едва тогава, когато характерът им е такъв, че съответната представа го подтиква към влечение, тогава човекът изглежда определен отвътре, а не отвън. И понеже човекът, съобразно своя характер, трябва първо да превърне в подбуда една натрапена му отвън представа, той вярва, че е свободен, тоест независим от външни подбуди. Истината обаче според Едуард фон Хартман е, че: „Но ако и самите ние първо издигаме представите в мотиви, то правим това все пак не произволно, а според необходимостта на нашата характерологична заложба, следователно всичко друго, но не и свободно.“ И тук остава съвсем без внимание разликата, която съществува между подбуди, които оставям да действат върху мен едва след като съм ги проникнал със своето съзнание, и такива, които следвам, без да имам ясно знание за тях. А това води непосредствено до гледната точка, от която тук трябва да бъде разгледан въпросът. Може ли изобщо въпросът за свободата на нашата воля да се поставя едностранчиво сам за себе си? А ако не: с кой друг въпрос той трябва по необходимост да бъде свързан? |
| 14 | Ist ein Unterschied zwischen einem bewußten Beweggrund meines Handelns und einem unbewußten Antrieb, dann wird der erstere auch eine Handlung nach sich ziehen, die anders beurteilt werden muß als eine solche aus blindem Drange. Die Frage nach diesem Unterschied wird also die erste sein. Und was sie ergibt, davon wird es erst abhängen, wie wir uns zu der eigentlichen Freiheitsfrage zu stellen haben. | Ако има разлика между една съзнателна подбуда на моето действие и един несъзнаван подтик, тогава първата ще повлече след себе си и едно действие, което трябва да бъде оценявано иначе, отколкото действие, произлязло от сляп порив. Затова въпросът за тази разлика ще бъде първият. И едва от онова, което той покаже, ще зависи как трябва да се отнесем към същинския въпрос за свободата. |
| 15 | Was heißt es, ein Wissen von den Gründen seines Handelns haben? Man hat diese Frage zu wenig berücksichtigt, weil man leider immer in zwei Teile zerrissen hat, was ein untrennbares Ganzes ist: den Menschen. Den Handelnden und den Erkennenden unterschied man, und leer ausgegangen ist dabei nur der, auf den es vor allen andern Dingen ankommt: der aus Erkenntnis Handelnde. | Какво значи да имаш знание за основанията на своето действие? На този въпрос се е обръщало твърде малко внимание, защото, за съжаление, винаги са разкъсвали на две части онова, което е неделимо цяло: човека. Разграничавали са действащия и познаващия, а с празни ръце е останал при това само онзи, който е от значение преди всичко друго: действащият от познание. |
| 16 | Man sagt frei sei der Mensch, wenn er nur unter der Herrschaft seiner Vernunft stehe und nicht unter der der animalischen Begierden. Oder auch: Freiheit bedeute, sein Leben und Handeln nach Zwecken und Entschlüssen bestimmen zu können. | Казва се, че човекът е свободен, когато се намира само под властта на своя разум, а не под тази на животинските влечения. Или също: свобода означавала да можеш да определяш живота и действието си според цели и решения. |
| 17 | Mit Behauptungen solcher Art ist aber gar nichts gewonnen. Denn das ist ja eben die Frage, ob die Vernunft, ob Zwecke und Entschlüsse in gleicher Weise auf den Menschen einen Zwang ausüben wie animalische Begierden. Wenn ohne mein Zutun ein vernünftiger Entschluß in mir auftaucht, gerade mit derselben Notwendigkeit wie Hunger und Durst, dann kann ich ihm nur notgedrungen folgen, und meine Freiheit ist eine Illusion. Eine andere Redewendung lautet: Freisein heißt nicht wollen können, was man will, sondern tun können, was man will. Diesen Gedanken hat der Dichterphilosoph Robert Hamerling in seiner «Atomistik des Willens» in scharf- umrissenen Worten gekennzeichnet: «Der Mensch kann allerdings tun, was er will - aber er kann nicht wollen, was er will, weil sein Wille durch Motive bestimmt ist! - Er kann nicht wollen, was er will? Sehe man sich diese Worte doch einmal näher an. Ist ein vernünftiger Sinn darin? Freiheit des Willens müßte also darin bestehen, daß man ohne Grund, ohne Motiv etwas wollen könnte? Aber was heißt denn Wollen anders, als einen Grund haben, dies lieber zu tun oder anzustreben als jenes? Ohne Grund, ohne Motiv etwas wollen, hieße etwas wollen, ohne es zu wollen. Mit dem Begriffe des Wollens ist der des Motivs unzertrennlich verknüpft. Ohne ein bestimmendes Motiv ist der Wille ein leeres Vermögen: erst durch das Motiv wird er tätig und reell. Es ist also ganz richtig, daß der menschliche Wille insofern nicht «frei» ist, als seine Richtung immer durch das stärkste der Motive bestimmt ist. Aber es muß andererseits zugegeben werden, daß es absurd ist, dieser «Unfreiheit» gegenüber von einer denkbaren «Freiheit» des Willens zu reden, welche dahin ginge, wollen zu können, was man nicht will.» (Atomistik des Willens, 2. Band S. 213 f.) | С твърдения от такъв вид обаче не се постига нищо. Защото тъкмо това е въпросът: дали разумът, дали целите и решенията упражняват върху човека принуда по същия начин, както животинските влечения. Ако без мое участие в мен изплува едно разумно решение, точно със същата необходимост като глада и жаждата, тогава мога да го последвам само по принуда и моята свобода е илюзия. Друг израз гласи: да бъдеш свободен не означава да можеш да искаш каквото искаш, а да можеш да вършиш каквото искаш. Тази мисъл е охарактеризирал с остро очертани думи поетът-философ Роберт Хамерлинг в своята „Атомистика на волята“: „Човекът наистина може да върши каквото иска – но не може да иска каквото иска, защото волята му е определена от мотиви! – Не може да иска каквото иска? Нека разгледаме тези думи по-отблизо. Има ли в тях разумен смисъл? Тогава свободата на волята би трябвало да се състои в това, че човек би могъл да иска нещо без основание, без мотив? Но какво друго значи да искаш, освен да имаш основание по-скоро да вършиш това или да се стремиш към него, отколкото към онова? Да искаш нещо без основание, без мотив, би значело да искаш нещо, без да го искаш. С понятието за воля неразделно е свързано понятието за мотив. Без определящ мотив волята е празна способност: едва чрез мотива тя става дейна и реална. Значи е съвсем вярно, че човешката воля не е ‚свободна‘ дотолкова, доколкото посоката ѝ винаги е определена от най-силния от мотивите. Но от друга страна, трябва да се признае, че е абсурдно спрямо тази ‚несвобода‘ да се говори за една мислима ‚свобода‘ на волята, която би се състояла в това да можеш да искаш онова, което не искаш.“ („Атомистика на волята“, том 2, с. 213 и сл.) |
| 18 | Auch hier wird nur von Motiven im allgemeinen gesprochen, ohne auf den Unterschied zwischen unbewußten und bewußten Rücksicht zu nehmen. Wenn ein Motiv auf mich wirkt und ich gezwungen bin, ihm zu folgen, weil es sich als das «stärkste» unter seinesgleichen erweist, dann hört der Gedanke an Freiheit auf, einen Sinn zu haben. Wie soll es für mich eine Bedeutung haben, ob ich etwas tun kann oder nicht, wenn ich von dem Motive gezwungen werde, es zu tun? Nicht darauf kommt es zunächst an: ob ich dann, wenn das Motiv auf mich gewirkt hat, etwas tun kann oder nicht, sondern ob es nur solche Motive gibt, die mit zwingender Notwendigkeit wirken. Wenn ich etwas wollen muß, dann ist es mir unter Umständen höchst gleichgültig, ob ich es auch tun kann. Wenn mir wegen meines Charakters und wegen der in meiner Umgebung herrschenden Umstände ein Motiv aufgedrängt wird, das sich meinem Denken gegenüber als unvernünftig erweist, dann müßte ich sogar froh sein, wenn ich nicht könnte, was ich will. | И тук се говори само за мотиви изобщо, без да се взема под внимание разликата между несъзнавани и съзнателни мотиви. Ако един мотив действа върху мен и аз съм принуден да го последвам, защото той се оказва „най-силният“ сред себеподобните си, тогава мисълта за свобода престава да има смисъл. Какво значение може да има за мен дали мога да направя нещо, или не, ако съм принуден от мотива да го направя? Най-напред не това е важно: дали, когато мотивът е подействал върху мен, мога да направя нещо, или не, а дали има само такива мотиви, които действат с принудителна необходимост. Ако трябва да искам нещо, тогава при известни обстоятелства ми е крайно безразлично дали мога и да го направя. Ако поради моя характер и поради обстоятелствата, господстващи в моята среда, ми бъде натрапен един мотив, който за моето мислене се оказва неразумен, тогава дори би трябвало да се радвам, ако не мога да направя онова, което искам. |
| 19 | Nicht darauf kommt es an, ob ich einen gefaßten Entschluß zur Ausführung bringen kann, sondern wie der Entschluß in mir entsteht. | Важно е не дали мога да изпълня едно взето решение, а как решението възниква в мен. |
| 20 | Was den Menschen von allen andern organischen Wesen unterscheidet, ruht auf seinem vernünftigen Denken. Tätig zu sein, hat er mit anderen Organismen gemein. Nichts ist damit gewonnen, wenn man zur Aufhellung des Freiheitsbegriffes für das Handeln des Menschen nach Analogien im Tierreiche sucht. Die moderne Naturwissenschaft liebt solche Analogien. Und wenn es ihr gelungen ist, bei den Tieren etwas dem menschlichen Verhalten Ähnliches gefunden zu haben, glaubt sie, die wichtigste Frage der Wissenschaft vom Menschen berührt zu haben. Zu welchen Mißverständnissen diese Meinung führt, zeigt sich zum Beispiel in dem Buche: «Die Illusion der Willensfreiheit» von P. Rée, 1885, der (S. 5) über die Freiheit folgendes sagt: «Daß es uns so scheint, als ob die Bewegung des Steines notwendig, des Esels Wollen nicht notwendig wäre, ist leicht erklärlich. | Онова, което отличава човека от всички други органични същества, почива на неговото разумно мислене. Това, че е деен, човекът има общо с другите организми. Нищо не се постига, ако за изясняване на понятието за свобода по отношение на човешкото действие се търсят аналогии в животинското царство. Съвременното природознание обича такива аналогии. И когато му се е удало да намери у животните нещо подобно на човешкото поведение, то вярва, че е засегнало най-важния въпрос на науката за човека. До какви недоразумения води това мнение, се вижда например в книгата „Илюзията за свободата на волята“ от П. Ре, 1885 г., който (с. 5) казва за свободата следното: „Че ни се струва така, сякаш движението на камъка е необходимо, а волята на магарето не е необходима, лесно може да се обясни. |
| 21 | Die Ursachen, welche den Stein bewegen, sind ja draußen und sichtbar, Die Ursachen aber, vermöge deren der Esel will, sind drinnen und unsichtbar: zwischen uns und der Stätte ihrer Wirksamkeit befindet sich die Hirnschale des Man sieht die kausale Bedingtheit nicht, und meint daher, sie sei nicht vorhanden. Das Wollen, erklärt man, sei zwar die Ursache der Umdrehung (des Esels), selbst aber sei es unbedingt; es sei ein absoluter Anfang., Also auch hier wieder wird über Handlungen des Menschen, bei denen er ein Bewußtsein von den Gründen seines Handelns hat, einfach hinweggegangen, denn Rée erklärt: «Zwischen uns und der Stätte ihrer Wirksamkeit befindet sich die Hirnschale des Esels.» Daß es, zwar nicht Handlungen des Esels, wohl aber solche der Menschen gibt, bei denen zwischen uns und der Handlung das bewußt gewordene Motiv liegt, davon hat, schon nach diesen Worten zu schließen, Rée keine Ahnung. Er beweist das einige Seiten später auch noch durch die Worte: «Wir nehmen die Ursachen nicht wahr, durch welche unser Wollen bedingt wird, daher meinen wir, es sei überhaupt nicht ursächlich bedingt.» | Причините, които движат камъка, са навън и са видими. А причините, по силата на които магарето иска, са вътре и са невидими: между нас и мястото на тяхното действие се намира черепната кутия на магарето. Човек не вижда причинната обусловеност и затова смята, че тя не съществува. Волята, обяснява се, била наистина причината за обръщането (на магарето), но самата тя била необусловена; тя била абсолютно начало.“ Значи и тук отново просто се подминават действията на човека, при които той има съзнание за основанията на своето действие, защото Ре заявява: „Между нас и мястото на тяхното действие се намира черепната кутия на магарето.“ Че съществуват, макар и не действия на магарето, но затова пък действия на хората, при които между нас и действието стои мотивът, който е станал съзнателен, за това Ре, ако съдим дори само по тези думи, и не подозира. Няколко страници по-нататък той доказва това и с думите: „Не възприемаме причините, от които е обусловена нашата воля, затова смятаме, че тя изобщо не е причинно обусловена.“ |
| 22 | Doch genug der Beispiele, welche beweisen, daß viele gegen die Freiheit kämpfen, ohne zu wissen, was Freiheit überhaupt ist. | Но стига примери, които доказват, че мнозина се борят срещу свободата, без да знаят какво изобщо е свобода. |
| 23 | Daß eine Handlung nicht frei sein kann, von der der Täter nicht weiß, warum er sie vollbringt, ist ganz selbstverständlich. Wie verhält es sich aber mit einer solchen, von deren Gründen gewußt wird? Das führt uns auf die Frage: welches ist der Ursprung und die Bedeutung des Denkens? Denn ohne die Erkenntnis der denkenden Betätigung der Seele ist ein Begriff des Wissens von etwas, also auch von einer Handlung nicht möglich. Wenn wir erkennen, was Denken im allgemeinen bedeutet, dann wird es auch leicht sein, klar darüber zu werden, was für eine Rolle das Denken beim menschlichen Handeln spielt. «Das Denken macht die Seele, womit auch das Tier begabt ist, erst zum Geiste», sagt Hegel mit Recht, und deshalb wird das Denken auch dem menschlichen Handeln sein eigentümliches Gepräge geben. | Че едно действие, за което извършителят не знае защо го извършва, не може да бъде свободно, е съвсем очевидно. Но как стоят нещата с действие, за чиито основания се знае? Това ни води до въпроса: какъв е произходът и какво е значението на мисленето? Защото без познание за проявата на мисловна дейност на душата не е възможно понятие за знание за нещо, следователно и за едно действие. Когато познаем какво означава мисленето изобщо, тогава ще бъде лесно и да си изясним каква роля играе мисленето при човешкото действие. „Едва мисленето прави душата, с която е надарено и животното, дух“, казва с право Хегел, и затова мисленето ще даде и на човешкото действие неговия особен отпечатък. |
| 24 | Keineswegs soll behauptet werden, daß all unser Handeln nur aus der nüchternen Überlegung unseres Verstandes fließe. Nur diejenigen Handlungen als im höchsten Sinne menschlichen hinzustellen, die aus dem abstrakten Urteil hervorgehen, liegt mir ganz fern. Aber sobald sich unser Handeln herauferhebt aus dem Gebiete der Befriedigung rein animalischer Begierden, sind unsere Beweggründe immer von Gedanken durchsetzt. Liebe, Mitleid, Patriotismus sind Triebfedern des Handelns, die sich nicht in kalte Verstandesbegriffe auflösen lassen. Man sagt das Herz, das Gemüt treten da in ihre Rechte. Ohne Zweifel. Aber das Herz und das Gemüt schaffen nicht die Beweggründe des Handelns. Sie setzen dieselben voraus und nehmen sie in ihren Bereich auf. In meinem Herzen stellt sich das Mitleid ein, wenn in meinem Bewußtsein die Vorstellung einer mitleiderregenden Person aufgetreten ist. Der Weg zum Herzen geht durch den Kopf. Davon macht auch die Liebe keine Ausnahme. Wenn sie nicht die bloße Äußerung des Geschlechtstriebes ist, dann beruht sie auf den Vorstellungen, die wir uns von dem geliebten Wesen machen. Und je idealistischer diese Vorstellungen sind, desto beseligender ist die Liebe. Auch hier ist der Gedanke der Vater des Gefühles. Man sagt: die Liebe mache blind für die Schwächen des geliebten Wesens. Die Sache kann auch umgekehrt angefaßt werden und behauptet: die Liebe öffne gerade für dessen Vorzüge das Auge. Viele gehen ahnungslos an diesen Vorzügen vorbei, ohne sie zu bemerken. Der eine sieht sie, und eben deswegen erwacht die Liebe in seiner Seele. Was hat er anderes getan: als von dem sich eine Vorstellung gemacht, wovon hundert andere keine haben. Sie haben die Liebe nicht, weil ihnen die Vorstellung mangelt. Wir mögen die Sache anfassen wie wir wollen: immer klarer muß es werden, daß die Frage nach dem Wesen des menschlichen Handelns die andere voraussetzt nach dem Ursprünge des Denkens. Ich wende mich daher zunächst dieser Frage zu. | В никакъв случай не се твърди, че цялото ни действие произтича само от трезвото обмисляне на нашия разсъдък. Съвсем далеч съм от това да представям като човешки в най-висш смисъл само онези действия, които произтичат от абстрактното съждение. Но щом нашето действие се издигне над областта на задоволяването на чисто животински влечения, нашите подбуди винаги са проникнати от мисли. Любовта, състраданието, патриотизмът са движещи сили на действието, които не могат да бъдат разложени на студени разсъдъчни понятия. Казва се, че тук сърцето, сърдечността влизат в правата си. Без съмнение. Но сърцето и сърдечността не създават подбудите на действието. Те ги предполагат и ги приемат в своята област. В моето сърце се появява състраданието, когато в моето съзнание се е появила представата за личност, която буди състрадание. Пътят към сърцето минава през главата. От това не прави изключение и любовта. Ако тя не е само проява на половия нагон, тогава почива на представите, които си създаваме за любимото същество. И колкото по-идеалистични са тези представи, толкова повече блаженство носи любовта. И тук мисълта е баща на чувството. Казва се: любовта правела човека сляп за слабостите на любимото същество. Нещата могат да се подхванат и обратно и да се твърди: любовта отваря очите тъкмо за неговите достойнства. Мнозина минават покрай тези достойнства, без нищо да подозират и без да ги забележат. Един ги вижда и именно затова в душата му се пробужда любовта. Какво друго е направил той, освен че си е създал представа за онова, за което сто други нямат представа? Те нямат любовта, защото им липсва представата. Както и да подхващаме нещата: все по-ясно трябва да става, че въпросът за същността на човешкото действие предполага другия – за произхода на мисленето. Затова най-напред се обръщам към този въпрос. |
| 25 | II. Der Grundtrieb zur Wissenschaft | II. Основният нагон към науката |
| 26 | Zwei Seelen wohnen, ach! in meiner Brust, Die eine will sich von der andern trennen; Die eine hält, in derber Liebeslust, Sich an die Welt mit klammernden Organen; Die andere hebt gewaltsam sich vom Dust Zu den Gefilden hoher Ahnen. | Две души, ах, живеят в моите гърди, Едната от другата иска да се отдели; Едната, в грубо любовно удоволствие, Се държи за света с вкопчващи се органи; Другата с мощ се издига от праха Към селенията на великите предци. |
| 27 | (Faust I, 1112-1117) | („Фауст“, първа част, 1112–1117) |
| 28 | Mit diesen Worten spricht Goethe einen tief in der menschlichen Natur begründeten Charakterzug aus. Nicht ein einheitlich organisiertes Wesen ist der Mensch. Er verlangt stets mehr, als die Welt ihm freiwillig gibt. Bedürfnisse hat die Natur uns gegeben; unter diesen sind solche, deren Befriedigung sie unserer eigenen Tätigkeit überläßt. Reichlich sind die Gaben, die uns zugeteilt, aber noch reichlicher ist unser Begehren. Wir scheinen zur Unzufriedenheit geboren. Nur ein besonderer Fall dieser Unzufriedenheit ist unser Erkenntnisdrang. Wir blicken einen Baum zweimal an. Wir sehen das eine Mal seine Aste in Ruhe, das andere Mal in Bewegung. Wir geben uns mit dieser Beobachtung nicht zufrieden. Warum stellt sich uns der Baum das eine Mal ruhend, das andere Mal in Bewegung dar? So fragen wir. Jeder Blick in die Natur erzeugt in uns eine Summe von Fragen. Mit jeder Erscheinung, die uns entgegentritt, ist uns eine Aufgabe mitgegeben. Jedes Erlebnis wird uns zum Rätsel. Wir sehen aus dem Ei ein dem Muttertiere ähnliches Wesen hervorgehen; wir fragen nach dem Grunde dieser Ähnlichkeit. Wir beobachten an einem Lebewesen Wachstum und Entwickelung bis zu einem bestimmten Grade der Vollkommenheit: wir suchen nach den Bedingungen dieser Erfahrung. Nirgends sind wir mit dem zufrieden, was die Natur vor unseren Sinnen ausbreitet. Wir suchen überall nach dem, was wir Erklärung der Tatsachen nennen. | С тези думи Гьоте изразява една черта на характера, дълбоко основана в човешката природа. Човекът не е единно организирано същество. Той винаги изисква повече, отколкото светът му дава доброволно. Природата ни е дала потребности; сред тях има такива, чието задоволяване тя оставя на нашата собствена дейност. Обилни са даровете, които са ни отредени, но още по-обилно е нашето влечение. Изглежда, сме родени за неудовлетвореност. Само един особен случай на тази неудовлетвореност е нашият порив към познание. Поглеждаме едно дърво два пъти. Веднъж виждаме клоните му в покой, друг път – в движение. Не се задоволяваме с това наблюдение. Защо дървото ни се представя веднъж в покой, друг път в движение? Така питаме. Всеки поглед към природата поражда в нас сума от въпроси. С всяко явление, което се изправя пред нас, ни е дадена и задача. Всяко преживяване се превръща за нас в загадка. Виждаме как от яйцето излиза същество, подобно на животното-майка; питаме за причината на това подобие. Наблюдаваме у едно живо същество растеж и развитие до определена степен на съвършенство: търсим условията на този опит. Никъде не сме доволни от онова, което природата разстила пред сетивата ни. Навсякъде търсим онова, което наричаме обяснение на фактите. |
| 29 | Der Überschuß dessen, was wir in den Dingen suchen, über das, was uns in ihnen unmittelbar gegeben ist, spaltet unser ganzes Wesen in zwei Teile; wir werden uns unseres Gegensatzes zur Welt bewußt. Wir stellen uns als ein selbständiges Wesen der Welt gegenüber. Das Universum erscheint uns in den zwei Gegensätzen: Ich und Welt. Diese Scheidewand zwischen uns und der Welt errichten wir, sobald das Bewußtsein in uns aufleuchtet. Aber niemals verlieren wir das Gefühl, daß wir doch zur Welt gehören, daß ein Band besteht, das uns mit ihr verbindet, daß wir nicht ein Wesen außerhalb, sondern innerhalb des Universums sind. | Излишъкът на онова, което търсим в нещата, над онова, което ни е дадено непосредствено в тях, разцепва цялото ни същество на две части; осъзнаваме своята противоположност спрямо света. Противопоставяме се на света като самостоятелно същество. Вселената ни се явява в двете противоположности: Аз и свят. Тази преграда между нас и света издигаме веднага щом в нас просветне съзнанието. Но никога не губим чувството, че все пак принадлежим на света, че съществува връзка, която ни свързва с него, че сме същество не извън, а вътре във Вселената. |
| 30 | Dieses Gefühl erzeugt das Streben, den Gegensatz zu überbrücken. Und in der Überbrückung dieses Gegensatzes besteht im letzten Grunde das ganze geistige Streben der Menschheit. Die Geschichte des geistigen Lebens ist ein fortwährendes Suchen der Einheit zwischen uns und der Welt. Religion, Kunst und Wissenschaft verfolgen gleichermaßen dieses Ziel. Der Religiös-Gläubige sucht in der Offenbarung, die ihm Gott zuteil werden läßt, die Lösung der Welträtsel, die ihm sein mit der bloßen Erscheinungswelt unzufriedenes Ich aufgibt. Der Künstler sucht dem Stoffe die Ideen seines Ich einzubilden, um das in seinem Innern Lebende mit der Außenwelt zu versöhnen. Auch er fühlt sich unbefriedigt von der bloßen Erscheinungswelt und sucht ihr jenes Mehr einzuformen, das sein Ich, über sie hinausgehend, birgt. Der Denker sucht nach den Gesetzen der Erscheinungen, er strebt denkend zu durchdringen, was er beobachtend erfährt. Erst wenn wir den Weltinhalt zu unserem Gedankeninhalt gemacht haben, erst dann finden wir den Zusammenhang wieder, aus dem wir uns selbst gelöst haben. Wir werden später sehen, daß dieses Ziel nur erreicht wird, wenn die Aufgabe des wissenschaftlichen Forschers allerdings viel tiefer aufgefaßt wird, als dies oft geschieht. Das ganze Verhältnis, das ich hier dargelegt habe, tritt uns in einer weltgeschichtlichen Erscheinung entgegen: in dem Gegensatz der einheitlichen Weltauffassung oder des Monismus und der Zweiweltentheorie oder des Dualismus. Der Dualismus richtet den Blick nur auf die von dem Bewußtsein des Menschen vollzogene Trennung zwischen Ich und Welt. Sein ganzes Streben ist ein ohnmächtiges Ringen nach der Versöhnung dieser Gegensätze, die er bald Geist und Materie, bald Subjekt und Objekt, bald Denken und Erscheinung nennt. Er hat ein Gefühl, daß es eine Brücke geben muß zwischen den beiden Welten, aber er ist nicht imstande, sie zu finden. Indem der Mensch sich als «Ich» erlebt, kann er nicht anders als dieses «Ich» auf der Seite des Geistes denken; und indem er diesem Ich die Welt entgegensetzt, muß er zu dieser die den Sinnen gegebene Wahrnehmungswelt rechnen, die materielle Welt Dadurch stellt sich der Mensch selbst in den Gegensatz Geist und Materie hinein. Er muß dies um so mehr tun, als zur materiellen Welt sein eigener Leib gehört. Das «Ich gehört so dem Geistigen als ein Teil an; die materiellen Dinge und Vorgänge, die von den Sinnen wahrgenommen werden, der «Welt». Alle Rätsel, die sich auf Geist und Materie beziehen, muß der Mensch in dem Grundrätsel seines eigenen Wesens wiederfinden. Der Monismus richtet den Blick allein auf die Einheit und sucht die einmal vorhandenen Gegensätze zu leugnen oder zu verwischen. Keine von den beiden Anschauungen kann befriedigen, denn sie werden den Tatsachen nicht gerecht. Der Dualismus sieht Geist (Ich) und Materie (Welt) als zwei grundverschiedene Wesenheiten an, und kann deshalb nicht begreifen, wie beide aufeinander wirken können. Wie soll der Geist wissen, was in der Materie vorgeht, wenn ihm deren eigentümliche Natur ganz fremd ist? Oder wie soll er unter diesen Umständen auf sie wirken, so daß sich seine Absichten in Taten umsetzen? Die scharfsinnigsten und die widersinnigsten Hypothesen wurden aufgestellt, um diese Fragen zu lösen. Aber auch mit dem Monismus steht es bis heute nicht viel besser. Er hat sich bis jetzt in einer dreifachen Art zu helfen gesucht: Entweder er leugnet den Geist und wird zum Materialismus; oder er leugnet die Materie, um im Spiritualismus sein Heil zu suchen; oder aber er behauptet, daß auch schon in dem einfachsten Weltwesen Materie und Geist untrennbar verbunden seien, weswegen man gar nicht erstaunt zu sein brauchte, wenn in dem Menschen diese zwei Daseinsweisen auftreten, die ja nirgends getrennt sind. Der Materialismus kann niemals eine befriedigende Welterklärung liefern. Denn jeder Versuch einer Erklärung muß damit beginnen, daß man sich Gedanken über die Welterscheinungen bildet. Der Materialismus macht deshalb den Anfang mit dem Gedanken der Materie oder der materiellen Vorgänge. Damit hat er bereits zwei verschiedene Tatsachengebiete vor sich: die materielle Welt und die Gedanken über sie. Er sucht die letzteren dadurch zu begreifen, daß er sie als einen rein materiellen Prozeß auffaßt. Er glaubt, daß das Denken im Gehirne etwa so zustande komme, wie die Verdauung in den animalischen Organen. So wie er der Materie mechanische und organische Wirkungen zuschreibt, so legt er ihr auch die Fähigkeit bei, unter bestimmten Bedingungen zu denken. Er vergißt, daß er nun das Problem nur an einen andern Ort verlegt hat. Statt sich selbst, schreibt er die Fähigkeit des Denkens der Materie zu. Und damit ist er wieder an seinem Ausgangspunkte. Wie kommt die Materie dazu, über ihr eigenes Wesen nachzudenken? Warum ist sie nicht einfach mit sich zufrieden und nimmt ihr Dasein hin? Von dem bestimmten Subjekt, von unserem eigenen Ich hat der Materialist den Blick abgewandt und auf ein unbestimmtes, nebelhaftes Gebilde ist er gekommen. Und hier tritt ihm dasselbe Rätsel entgegen. Die materialistische Anschauung vermag das Problem nicht zu lösen, sondern nur zu verschieben. | Това чувство поражда стремежа противоположността да бъде премостена. И в премостването на тази противоположност се състои в крайна сметка целият духовен стремеж на човечеството. Историята на духовния живот е непрекъснато търсене на единството между нас и света. Религията, изкуството и науката еднакво преследват тази цел. Религиозно вярващият търси в откровението, което Бог му дарява, разрешението на световните загадки, които му поставя неговият Аз, неудовлетворен от простия свят на явленията. Художникът се стреми да вгради в материала идеите на своя Аз, за да примири онова, което живее в неговата вътрешност, с външния свят. И той се чувства неудовлетворен от простия свят на явленията и се стреми да вложи в него онова нещо повече, което неговият Аз, излизайки отвъд него, крие в себе си. Мислителят търси законите на явленията, той се стреми чрез мисленето да проникне в онова, което узнава чрез наблюдението. Едва когато сме превърнали съдържанието на света в съдържание на нашите мисли, едва тогава намираме отново връзката, от която сами сме се откъснали. По-късно ще видим, че тази цел се постига само ако задачата на научния изследовател бъде схваната, разбира се, много по-дълбоко, отколкото често става. Цялото отношение, което изложих тук, се изправя пред нас в едно световноисторическо явление: в противоположността между единното разбиране за света, или монизма, и теорията за двата свята, или дуализма. Дуализмът насочва погледа само към разделението между Аз и свят, извършено от съзнанието на човека. Целият му стремеж е безсилна борба за примиряването на тези противоположности, които той нарича ту дух и материя, ту субект и обект, ту мислене и явление. Той има чувството, че трябва да има мост между двата свята, но не е в състояние да го намери. Понеже човекът се преживява като „Аз“, той не може да мисли този „Аз“ другояче освен на страната на духа; и понеже противопоставя на този Аз света, той трябва да причисли към последния дадения на сетивата свят на възприятията, материалния свят. Така човекът сам се поставя в противоположността между дух и материя. Той трябва да прави това, още повече че към материалния свят принадлежи собственото му тяло. Така „Азът“ принадлежи като част на духовното; материалните неща и процеси, които се възприемат от сетивата – на „света“. Всички загадки, които се отнасят до дух и материя, човекът трябва да намери отново в основната загадка на собственото си същество. Монизмът насочва погледа единствено към единството и се стреми да отрече или да заличи вече наличните противоположности. Нито един от двата възгледа не може да задоволи, защото те не отдават дължимото на фактите. Дуализмът смята духа (Аза) и материята (света) за две коренно различни същности и затова не може да разбере как двете могат да действат една върху друга. Как духът да знае какво става в материята, щом нейната своеобразна природа му е съвсем чужда? Или как при тези обстоятелства да действа върху нея, така че намеренията му да се превръщат в дела? Най-остроумни и най-нелепи хипотези са били издигани, за да се разрешат тези въпроси. Но и с монизма до днес нещата не стоят много по-добре. Досега той се е опитвал да си помогне по три начина: или отрича духа и става материализъм; или отрича материята, за да търси спасението си в спиритуализма; или пък твърди, че още в най-простото световно същество материята и духът са неразделно свързани, поради което изобщо не би било нужно да се учудваме, когато у човека се появяват тези два начина на съществуване, които всъщност никъде не са разделени. Материализмът никога не може да даде задоволително обяснение на света. Защото всеки опит за обяснение трябва да започне с това, че си образуваме мисли за явленията на света. Затова материализмът започва с мисълта за материята или за материалните процеси. С това той вече има пред себе си две различни области от факти: материалния свят и мислите за него. Последните той се опитва да разбере, като ги схваща като чисто материален процес. Той вярва, че мисленето в мозъка възниква приблизително така, както храносмилането в животинските органи. Както приписва на материята механични и органични действия, така ѝ приписва и способността да мисли при определени условия. Той забравя, че сега само е преместил проблема на друго място. Вместо на себе си, той приписва способността за мислене на материята. И с това отново е при своята изходна точка. Как материята стига дотам да размишлява за собствената си същност? Защо не е просто доволна от себе си и не приема съществуването си? Материалистът е отвърнал погледа си от определения субект, от нашия собствен Аз, и е стигнал до едно неопределено, мъгляво образувание. И тук пред него се изправя същата загадка. Материалистичният възглед не е в състояние да разреши проблема, а само да го отмести. |
| 31 | Wie steht es mit der spiritualistischen? Der reine Spiritualist leugnet die Materie in ihrem selbständigen Dasein und faßt sie nur als Produkt des Geistes auf. Wendet er diese Weltanschauung auf die Enträtselung der eigenen menschlichen Wesenheit an, so wird er in die Enge getrieben. Dem Ich, das auf die Seite des Geistes gestellt werden kann, steht unvermittelt gegenüber die sinnliche Welt. Zu dieser scheint ein geistiger Zugang sich nicht zu eröffnen, sie muß durch materielle Prozesse von dem Ich wahrgenommen und erlebt werden. Solche materielle Prozesse findet das «Ich» in sich nicht, wenn es sich nur als geistige Wesenheit gelten lassen will. Was es geistig sich erarbeitet, in dem ist nie die Sinneswelt drinnen. Es scheint das «Ich» zugeben zu müssen, daß ihm die Welt verschlossen bliebe, wenn es nicht sich auf ungeistige Art zu ihr in ein Verhältnis setzte. Ebenso müssen wir, wenn wir ans Handeln gehen, unsere Absichten mit Hilfe der materiellen Stoffe und Kräfte in Wirklichkeit umsetzen. Wir sind also auf die Außenwelt angewiesen. Der extremste Spiritualist, oder wenn man will, der durch den absoluten Idealismus sich als extremer Spiritualist darstellende Denker ist Johann Gottlieb Fichte. Er versuchte das ganze Weltgebäude aus dem «Ich» abzuleiten. Was ihm dabei wirklich gelungen ist, ist ein großartiges Gedankenbild der Welt, ohne allen Erfahrungsinhalt. So wenig es dem Materialisten möglich ist, den Geist, ebensowenig ist es dem Spiritualisten möglich, die materielle Außenwelt wegzudekretieren. Weil der Mensch, wenn er die Erkenntnis auf das «Ich» lenkt, zunächst das Wirken dieses «Ich» in der gedanklichen Ausgestaltung der Ideenwelt wahrnimmt, kann sich die spiritualistisch gerichtete Weltanschauung beim Hinblicke auf die eigene menschliche Wesenheit versucht fühlen, von dem Geiste nur diese Ideenwelt anzuerkennen. Der Spiritualismus wird auf diese Art zum einseitigen Idealismus. Er kommt nicht dazu, durch die Ideenwelt eine geistige Welt zu suchen; er sieht in der Ideenwelt selbst die geistige Welt. Dadurch wird er dazu getrieben, innerhalb der Wirksamkeit des «Ich» selbst, wie festgebannt, mit seiner Weltanschauung stehen bleiben zu müssen. Eine merkwürdige Abart des Idealismus ist die Anschauung Friedrich Albert Langes, wie er sie in seiner vielgelesenen «Geschichte des Materialismus» vertreten hat, er nimmt an, daß der Materialismus ganz recht habe, wenn er alle Welterscheinungen, einschließlich unseres Denkens, für das Produkt rein stofflicher Vorgänge erklärt; nur sei umgekehrt die Materie und ihre Vorgänge selbst wieder ein Produkt unseres Denkens. «Die Sinne geben uns ... Wirkungen der Dinge, nicht getreue Bilder, oder gar die Dinge selbst. Zu diesen bloßen Wirkungen gehören aber auch die Sinne selbst samt dem Hirn und den in ihm gedachten Molekularbewegungen.» Das heißt, unser Denken wird von den materiellen Prozessen erzeugt und diese von dem Denken des «Ich». Langes Philosophie ist somit nichts anderes, als die in Begriffe umgesetzte Geschichte des wackeren Münchhausen, der sich an seinem eigenen Haarschopf frei in der Luft festhält. Die dritte Form des Monismus ist die, welche in dem einfachsten Wesen (Atom) bereits die beiden Wesenheiten, Materie und Geist, vereinigt sieht. Damit ist aber auch nichts erreicht, als daß die Frage, die eigentlich in unserem Bewußtsein entsteht, auf einen anderen Schauplatz versetzt wird. Wie kommt das einfache Wesen dazu, sich in einer zweifachen Weise zu äußern, wenn es eine ungetrennte Einheit ist? | Как стоят нещата със спиритуалистичния? Чистият спиритуалист отрича материята в нейното самостоятелно съществуване и я схваща само като продукт на духа. Приложи ли той този светоглед към разгадаването на собствената човешка същност, бива притиснат в ъгъла. На Аза, който може да бъде поставен на страната на духа, непосредствено се противопоставя сетивният свят. Към него, изглежда, не се открива духовен достъп; той трябва да бъде възприет и преживян от Аза чрез материални процеси. Такива материални процеси „Азът“ не намира в себе си, ако иска да се признава само за духовно същество. В онова, което той изработва духовно, никога не се съдържа сетивният свят. Изглежда, „Азът“ трябва да признае, че светът би му останал затворен, ако той не встъпи в отношение с него по недуховен начин. Също така, когато пристъпваме към действие, трябва да превърнем намеренията си в действителност с помощта на материалните вещества и сили. Следователно сме зависими от външния свят. Най-крайният спиритуалист или, ако щете, мислителят, който чрез абсолютния идеализъм се представя като краен спиритуалист, е Йохан Готлиб Фихте. Той се опита да изведе цялото мироздание от „Аза“. Онова, което действително му се удаде при това, е една величествена мисловна картина на света, без всякакво съдържание от опита. Колкото невъзможно е за материалиста да премахне с декрет духа, също толкова невъзможно е за спиритуалиста да премахне с декрет материалния външен свят. Понеже човекът, когато насочи познанието към „Аза“, отначало възприема действието на този „Аз“ в мисловното оформяне на света на идеите, спиритуалистично насоченият светоглед, като обърне поглед към собствената човешка същност, може да се почувства изкушен да признае от духа само този свят на идеите. По този начин спиритуализмът става едностранчив идеализъм. Той не стига дотам да търси чрез света на идеите духовен свят; той вижда в самия свят на идеите духовния свят. Поради това той е принуден да остане със своя светоглед като закован в рамките на действието на самия „Аз“. Една забележителна разновидност на идеализма е възгледът на Фридрих Алберт Ланге, както той го е застъпил в своята много четена „История на материализма“; той приема, че материализмът е напълно прав, когато обявява всички явления на света, включително нашето мислене, за продукт на чисто веществени процеси; само че, обратно, материята и нейните процеси на свой ред са продукт на нашето мислене. „Сетивата ни дават ... въздействия на нещата, а не верни образи, още по-малко самите неща. Но към тези прости въздействия принадлежат и самите сетива заедно с мозъка и мислените в него молекулярни движения.“ Това ще рече: нашето мислене се поражда от материалните процеси, а те – от мисленето на „Аза“. Следователно философията на Ланге не е нищо друго освен историята на храбрия Мюнхаузен, превърната в понятия, който се държи свободно във въздуха за собствения си перчем. Третата форма на монизма е онази, която още в най-простото същество (атома) вижда обединени двете същности, материя и дух. Но и с това не се постига нищо друго, освен че въпросът, който всъщност възниква в нашето съзнание, се пренася на друга сцена. Как простото същество стига дотам да се проявява по двояк начин, щом е неразделно единство? |
| 32 | Allen diesen Standpunkten gegenüber muß geltend gemacht werden, daß uns der Grund- und Urgegensatz zuerst in unserem eigenen Bewußtsein entgegentritt. Wir sind es selbst, die wir uns von dem Mutterboden der Natur loslösen, und uns als «Ich» der «Welt» gegenüberstellen. Klassisch spricht das Goethe in seinem Aufsatz «Die Natur» aus, wenn auch seine Art zunächst als ganz unwissenschaftlich gelten mag: «Wir leben mitten in ihr (der Natur) und sind ihr fremde. Sie spricht unaufhörlich mit uns und verrät uns ihr Geheimnis nicht.» Aber auch die Kehrseite kennt Goethe: «Die Menschen sind alle in ihr und sie in allen.» | Срещу всички тези гледища трябва да се изтъкне, че основната и първичната противоположност се изправя пред нас най-напред в нашето собствено съзнание. Ние самите сме онези, които се откъсваме от майчината почва на природата и се противопоставяме като „Аз“ на „света“. Гьоте изразява това класически в своята статия „Природата“, макар че начинът му отначало може да мине за съвсем ненаучен: „Ние живеем сред нея (природата) и сме ѝ чужди. Тя говори непрестанно с нас и не ни издава тайната си.“ Но Гьоте познава и обратната страна: „Всички хора са в нея и тя е във всички.“ |
| 33 | So wahr es ist, daß wir uns der Natur entfremdet haben, so wahr ist es, daß wir fühlen: wir sind in ihr und gehören zu ihr. Es kann nur ihr eigenes Wirken sein, das auch in uns lebt. Wir müssen den Weg zu ihr zurück wieder finden. Eine einfache Überlegung kann uns diesen Weg weisen. Wir haben uns zwar losgerissen von der Natur; aber wir müssen doch etwas mit herübergenommen haben in unser eigenes Wesen. Dieses Naturwesen in uns müssen wir aufsuchen, dann werden wir den Zusammenhang auch wieder finden. Das versäumt der Dualismus. Er hält das menschliche Innere für ein der Natur ganz fremdes Geistwesen und sucht dieses an die Natur anzukoppeln. Kein Wunder, daß er das Bindeglied nicht finden kann. Wir können die Natur außer uns nur finden, wenn wir sie in uns erst kennen. Das ihr Gleiche in unserem eigenen Innern wird uns der Führer sein. Damit ist uns unsere Bahn vorgezeichnet. Wir wollen keine Spekulationen anstellen über die Wechselwirkung von Natur und Geist. Wir wollen aber hinuntersteigen in die Tiefen unseres eigenen Wesens, um da jene Elemente zu finden, die wir herübergerettet haben bei unserer Flucht aus der Natur. | Колкото вярно е, че сме се отчуждили от природата, толкова вярно е, че чувстваме: ние сме в нея и принадлежим към нея. Само нейното собствено действие може да бъде онова, което живее и в нас. Трябва отново да намерим пътя обратно към нея. Едно просто размишление може да ни посочи този път. Наистина сме се откъснали от природата; но все пак трябва да сме пренесли нещо от нея в собственото си същество. Това природно същество в нас трябва да потърсим и тогава ще намерим отново и връзката. Именно това пропуска дуализмът. Той смята човешката вътрешност за духовно същество, съвсем чуждо на природата, и се опитва да го прикачи към природата. Нищо чудно, че не може да намери свързващото звено. Можем да намерим природата извън нас само ако първо я познаем в нас. Подобното на нея в собствената ни вътрешност ще ни бъде водач. С това пътят ни е начертан. Не искаме да се впускаме в спекулации за взаимодействието между природата и духа. Но искаме да слезем в дълбините на собственото си същество, за да намерим там онези елементи, които сме спасили и пренесли със себе си при бягството си от природата. |
| 34 | Die Erforschung unseres Wesens muß uns die Lösung des Rätsels bringen. Wir müssen an einen Punkt kommen, wo wir uns sagen können: Hier sind wir nicht mehr bloß «Ich», hier liegt etwas, was mehr als «Ich» ist. | Изследването на нашето същество трябва да ни донесе разрешението на загадката. Трябва да стигнем до една точка, където можем да си кажем: тук вече не сме само „Аз“, тук има нещо, което е повече от „Аз“. |
| 35 | Ich bin darauf gefaßt, daß mancher, der bis hierher gelesen hat, meine Ausführungen nicht «dem gegenwärtigen Stande der Wissenschaft, gemäß findet. Ich kann dem gegenüber nur erwidern, daß ich es bisher mit keinerlei wissenschaftlichen Resultaten zu tun haben wollte, sondern mit der einfachen Beschreibung dessen, was jedermann in seinem eigenen Bewußtsein erlebt. Daß dabei auch einzelne Sätze über Versöhnungsversuche des Bewußtseins mit der Welt eingeflossen sind, hat nur den Zweck, die eigentlichen Tatsachen zu verdeutlichen. Ich habe deshalb auch keinen Wert darauf gelegt, die einzelnen Ausdrücke, wie «Ich», «Geist», «Welt», «Natur» und so weiter in der präzisen Weise zu gebrauchen, wie es in der Psychologie und Philosophie üblich ist. Das alltägliche Bewußtsein kennt die scharfen Unterschiede der Wissenschaft nicht, und um eine Aufnahme des alltäglichen Tatbestandes handelte es sich bisher bloß. Nicht wie die Wissenschaft bisher das Bewußtsein interpretiert hat, geht mich an, sondern wie sich dasselbe stündlich darlebt. | Готов съм за това, че някой, който е прочел дотук, ще намери, че моите изложения не съответстват „на сегашното състояние на науката“. На това мога само да отвърна, че досега не съм искал да имам работа с каквито и да било научни резултати, а с простото описание на онова, което всеки преживява в собственото си съзнание. Това, че при това са се вмъкнали и отделни изречения за опитите на съзнанието да се помири със света, има само целта да направи по-ясни същинските факти. Затова не съм държал и да употребявам отделните изрази като „Аз“, „дух“, „свят“, „природа“ и т.н. по онзи точен начин, който е обичаен в психологията и философията. Всекидневното съзнание не познава острите разграничения на науката, а досега ставаше дума единствено за регистриране на всекидневното фактическо положение. Мен ме засяга не как науката досега е тълкувала съзнанието, а как то се изживява час по час. |
| 36 | III. Das Denken im Dienste der Weltauffassung | III. Мисленето в служба на разбирането на света |
| 37 | Wenn ich beobachte, wie eine Billardkugel, die gestoßen wird, ihre Bewegung auf eine andere überträgt, so bleibe ich auf den Verlauf dieses beobachteten Vorganges ganz ohne Einfluß. Die Bewegungsrichtung und Schnelligkeit der zweiten Kugel ist durch die Richtung und Schnelligkeit der ersten bestimmt. Solange ich mich bloß als Beobachter verhalte, weiß ich über die Bewegung der zweiten Kugel erst dann etwas zu sagen, wenn dieselbe eingetreten ist. Anders ist die Sache, wenn ich über den Inhalt meiner Beobachtung nachzudenken beginne. Mein Nachdenken hat den Zweck, von dem Vorgange Begriffe zu bilden. Ich bringe den Begriff einer elastischen Kugel in Verbindung mit gewissen anderen Begriffen der Mechanik und ziehe die besonderen Umstände in Erwägung, die in dem vorkommenden Falle obwalten. Ich suche also zu dem Vorgange, der sich ohne mein Zutun abspielt, einen zweiten hinzuzufügen, der sich in der begrifflichen Sphäre vollzieht. Der letztere ist von mir abhängig. Das zeigt sich dadurch, daß ich mich mit der Beobachtung begnügen und auf alles Begriffe suchen verzichten kann, wenn ich kein Bedürfnis danach habe. Wenn dieses Bedürfnis aber vorhanden ist, dann beruhige ich mich erst, wenn ich die Begriffe: Kugel, Elastizität, Bewegung, Stoß, Geschwindigkeit usw. in eine gewisse Verbindung gebracht habe, zu welcher der beobachtete Vorgang in einem bestimmten Verhältnisse steht. So gewiß es nun ist, daß sich der Vorgang unabhängig von mir vollzieht, so gewiß ist es, daß sich der begriffliche Prozeß ohne mein Zutun nicht abspielen kann. Ob diese meine Tätigkeit wirklich der Ausfluß meines selbständigen Wesens ist, oder ob die modernen Physiologen recht haben, welche sagen, daß wir nicht denken können, wie wir wollen, sondern denken müssen, wie es die gerade unserem Bewußtsein vorhandenen Gedanken und Gedankenverbindungen bestimmen (vergleiche Ziehen, Leitfaden der physiologischen Psychologie, Jena 1893, S. 171), wird Gegenstand einer späteren Auseinandersetzung sein. Vorläufig wollen wir bloß die Tatsache feststellen, daß wir ans fortwährend gezwungen fühlen, zu den ohne unser Zutun uns gegebenen Gegenständen und Vorgängen Begriffe sind Begriffsverbindungen zu suchen, die zu jenen in einer gewissen Beziehung stehen. Ob dies Tun in Wahrheit unser Tun ist, oder ob wir es einer unabänderlichen Notwendigkeit gemäß vollziehen, lassen wir vorläufig dahingestellt. Daß es uns zunächst als das unsrige erscheint, ist ohne Frage. Wir wissen ganz genau, daß uns mit den Gegenständen nicht gleich deren Begriffe mitgegeben werden. Daß ich selbst der Tätige bin, mag auf einem Schein beruhen; der unmittelbaren Beobachtung stellt sich die Sache jedenfalls so dar. Die Frage ist nun: was gewinnen wir dadurch, daß wir zu einem Vorgange ein begriffliches Gegenstück hinzufinden? | Когато наблюдавам как една билярдна топка, която бива ударена, предава движението си на друга, аз не оказвам никакво влияние върху протичането на този наблюдаван процес. Посоката на движение и скоростта на втората топка са определени от посоката и скоростта на първата. Докато се държа само като наблюдател, мога да кажа нещо за движението на втората топка едва тогава, когато то е настъпило. Иначе стоят нещата, когато започна да размишлявам върху съдържанието на моето наблюдение. Моето размишление има за цел да образува понятия за процеса. Свързвам понятието за еластична топка с известни други понятия на механиката и вземам под внимание особените обстоятелства, които са налице в дадения случай. Значи се опитвам да прибавя към процеса, който се разиграва без мое участие, един втори, който се извършва в понятийната сфера. Последният зависи от мен. Това личи от факта, че мога да се задоволя с наблюдението и да се откажа от всяко търсене на понятия, ако нямам потребност от това. Но ако тази потребност е налице, тогава се успокоявам едва когато съм привел понятията: топка, еластичност, движение, удар, скорост и т.н. в известна връзка, с която наблюдаваният процес се намира в определено отношение. Колкото сигурно е, че процесът се извършва независимо от мен, толкова сигурно е, че понятийният процес не може да се разиграе без мое участие. Дали тази моя дейност наистина е израз на моето самостоятелно същество, или са прави съвременните физиолози, които казват, че не можем да мислим както искаме, а трябва да мислим така, както определят мислите и мисловните връзки, налични тъкмо в нашето съзнание (вж. Цийен, „Ръководство по физиологична психология“, Йена 1893, с. 171), ще бъде предмет на едно по-късно разглеждане. Засега искаме само да установим факта, че непрекъснато се чувстваме принудени да търсим за предметите и процесите, които са ни дадени без наше участие, понятия и понятийни връзки, които се намират в известно отношение към тях. Дали тази дейност в действителност е наша дейност, или я извършваме според една неизменна необходимост, засега оставяме открито. Че отначало тя ни се струва наша, не подлежи на съмнение. Знаем съвсем точно, че заедно с предметите не ни се дават веднага и техните понятия. Това, че аз самият съм действащият, може да почива на привидност; но за непосредственото наблюдение нещата във всеки случай се представят така. Въпросът сега е: какво печелим с това, че намираме към един процес понятийно съответствие? |
| 38 | Es ist ein tiefgreifender Unterschied zwischen der Art, wie sich für mich die Teile eines Vorganges zueinander verhalten vor und nach der Auffindung der entsprechenden Begriffe. Die bloße Beobachtung kann die Teile eines gegebenen Vorganges in ihrem Verlaufe verfolgen; ihr Zusammenhang bleibt aber vor der Zuhilfenahme von Begriffen dunkel. Ich sehe die erste Billardkugel in einer gewissen Richtung und mit einer bestimmten Geschwindigkeit gegen die 'weite sich bewegen; was nach erfolgtem Stoß geschieht, muß ich abwarten und kann es dann auch wieder nur mit den Augen verfolgen. Nehmen wir an, es verdecke mir im Augenblicke des Stoßes jemand das Feld, auf dem der Vorgang sich abspielt, so bin ich – als bloßer Beobachter - ohne Kenntnis, was nachher geschieht. Anders ist das, wenn ich für die Konstellation der Verhältnisse vor dem Verdecken die entsprechenden Begriffe gefunden habe. In diesem Falle kann ich angeben, was geschieht, auch wenn die Möglichkeit der Beobachtung aufhört. Ein bloß beobachteter Vorgang oder Gegenstand ergibt aus sich selbst nichts über seinen Zusammenhang mit anderen Vorgängen oder Gegenständen. Dieser Zusammenhang wird erst ersichtlich, wenn sich die Beobachtung mit dem Denken verbindet. Beobachtung und Denken sind die beiden Ausgangspunkte für alles geistige Streben des Menschen, insoferne er sich eines solchen bewußt ist. Die Verrichtungen des gemeinen Menschenverstandes und die verwickeltesten wissenschaftlichen Forschungen ruhen auf diesen beiden Grundsäulen unseres Geistes. Die Philosophen sind von verschiedenen Urgegensätzen ausgegangen: Idee und Wirklichkeit, Subjekt und Objekt, Erscheinung und Ding an sich, Ich und Nicht-Ich, Idee und Wille, Begriff und Materie, Kraft und Stoff, Bewußtes und Unbewußtes. Es läßt sich aber leicht zeigen, daß allen diesen Gegensätzen der von Beobachtung und Denken, als der für den Menschen wichtigste, vorangehen muß. | Има дълбока разлика между начина, по който частите на един процес се отнасят за мен една към друга преди и след намирането на съответните понятия. Простото наблюдение може да проследи частите на даден процес в тяхното протичане; но връзката между тях остава неясна, преди да се прибегне до понятия. Виждам как първата билярдна топка се движи в известна посока и с определена скорост към втората; какво става след удара, трябва да изчакам и тогава отново мога само да го проследя с очи. Да допуснем, че в мига на удара някой ми закрие полето, на което се разиграва процесът; тогава аз – като прост наблюдател – не зная какво се случва после. Иначе е, ако за съчетанието на обстоятелствата преди закриването съм намерил съответните понятия. В този случай мога да кажа какво се случва, дори когато възможността за наблюдение престане. Процес или предмет, който е само наблюдаван, не дава сам по себе си нищо за своята връзка с други процеси или предмети. Тази връзка става видима едва когато наблюдението се свърже с мисленето. Наблюдението и мисленето са двете изходни точки за целия духовен стремеж на човека, доколкото той съзнава такъв стремеж. Действията на обикновения човешки разсъдък и най-сложните научни изследвания почиват на тези два основни стълба на нашия дух. Философите са изхождали от различни първични противоположности: идея и действителност, субект и обект, явление и нещото само по себе си, Аз и не-Аз, идея и воля, понятие и материя, сила и вещество, съзнавано и несъзнавано. Но лесно може да се покаже, че всички тези противоположности трябва да бъдат предхождани от противоположността между наблюдение и мислене като най-важната за човека. |
| 39 | Was für ein Prinzip wir auch aufstellen mögen: wir müssen es irgendwo als von uns beobachtet nachweisen, oder in Form eines klaren Gedankens, der von jedem anderen nachgedacht werden kann, aussprechen. Jeder Philosoph, der anfängt über seine Urprinzipien zu sprechen, muß sich der begrifflichen Form, und damit des Denkens bedienen. Er gibt damit indirekt zu, daß er zu seiner Betätigung das Denken bereits voraussetzt. Ob das Denken oder irgend etwas anderes Hauptelement der Weltentwickelung ist, darüber werde hier noch nichts ausgemacht. Daß aber der Philosoph ohne das Denken kein Wissen darüber gewinnen kann, das ist von vornherein klar. Beim Zustandekommen der Welterscheinungen mag das Denken eine Nebenrolle spielen, beim Zustandekommen einer Ansicht darüber kommt ihm aber sicher eine Hauptrolle zu. | Какъвто и принцип да издигнем: трябва или да го докажем някъде като наблюдаван от нас, или да го изкажем във формата на ясна мисъл, която всеки друг може да промисли след нас. Всеки философ, който започне да говори за своите първични принципи, трябва да си служи с понятийната форма, а с това и с мисленето. С това той косвено признава, че за своята проява на дейност вече предпоставя мисленето. Дали мисленето, или нещо друго е главният елемент на световното развитие, за това тук още нищо не се решава. Но че философът без мисленето не може да придобие никакво знание за това, е ясно от самото начало. При възникването на световните явления мисленето може да играе второстепенна роля, но при възникването на възглед за тях главната роля със сигурност се пада на него. |
| 40 | Was nun die Beobachtung betrifft, so liegt es in unserer Organisation, daß wir derselben bedürfen, Unser Denken über ein Pferd und der Gegenstand Pferd sind zwei Dinge, die für uns getrennt auftreten. Und dieser Gegenstand ist uns nur durch Beobachtung zugänglich. So wenig wir durch das bloße Anstarren eines Pferdes uns einen Begriff von demselben machen können, ebensowenig sind wir imstande, durch bloßes Denken einen entsprechenden Gegenstand hervorzubringen. | Що се отнася до наблюдението, то в нашата организация е заложено, че се нуждаем от него. Нашето мислене за един кон и предметът кон са две неща, които за нас се явяват разделени. И този предмет ни е достъпен само чрез наблюдение. Както не можем чрез простото вторачване в един кон да си създадем понятие за него, така не сме в състояние и чрез простото мислене да произведем съответен предмет. |
| 41 | Zeitlich geht die Beobachtung sogar dem Denken voraus. Denn auch das Denken müssen wir erst durch Beobachtung kennenlernen. Es war wesentlich die Beschreibung einer Beobachtung, als wir am Eingange dieses Kapitels darstellten, wie sich das Denken an einem Vorgange entzündet und über das ohne sein Zutun Gegebene hinausgeht. Alles was in den Kreis unserer Erlebnisse eintritt, werden wir durch die Beobachtung erst gewahr. Der Inhalt von Empfindungen, Wahrnehmungen, Anschauungen, die Gefühle, Willensakte, Traum- und Phantasiegebilde, Vorstellungen, Begriffe und Ideen, sämtliche Illusionen und Halluzinationen werden uns durch die Beobachtung gegeben. Nur unterscheidet sich das Denken als Beobachtungsobjekt doch wesentlich von allen andern Dingen. Die Beobachtung eines Tisches, eines Baumes tritt bei mir ein, sobald diese Gegenstände auf dem Horizonte meiner Erlebnisse auftauchen. Das Denken aber über diese Gegenstände beobachte ich nicht gleichzeitig. Den Tisch beobachte ich, das Denken über den Tisch führe ich aus, aber ich beobachte es nicht in demselben Augenblicke. Ich muß mich erst auf einen Standpunkt außerhalb meiner eigenen Tätigkeit versetzen, wenn ich neben dem Tische auch mein Denken über den Tisch beobachten will. Während das Beobachten der Gegenstände und Vorgänge und das Denken darüber ganz alltägliche, mein fortlaufendes Leben ausfüllende Zustände sind, ist die Beobachtung des Denkens eine Art Ausnahmezustand. Diese Tatsache muß in entsprechender Weise berücksichtigt werden, wenn es sich darum handelt, das Verhältnis des Denkens zu allen anderen Beobachtungsinhalten zu bestimmen. Man muß sich klar darüber sein, daß man bei der Beobachtung des Denkens auf dieses ein Verfahren anwendet, das für die Betrachtung des ganzen übrigen Weltinhaltes den normalen Zustand bildet, das aber im Verfolge dieses normalen Zustandes für das Denken selbst nicht eintritt. | Във времето наблюдението дори предхожда мисленето. Защото и мисленето трябва да опознаем едва чрез наблюдение. Това беше по същество описание на едно наблюдение, когато в началото на тази глава изложихме как мисленето се разпалва от един процес и излиза отвъд даденото без негово участие. Всичко, което влиза в кръга на нашите преживявания, забелязваме едва чрез наблюдението. Съдържанието на усещания, възприятия, съзерцания, чувствата, волевите актове, образуванията на съня и фантазията, представите, понятията и идеите, всички илюзии и халюцинации ни се дават чрез наблюдението. Само че мисленето като обект на наблюдение все пак се различава съществено от всички други неща. Наблюдението на една маса, на едно дърво настъпва у мен веднага щом тези предмети изплуват на хоризонта на моите преживявания. Но мисленето за тези предмети не наблюдавам едновременно. Масата наблюдавам, мисленето за масата извършвам, но не го наблюдавам в същия миг. Трябва първо да застана на гледна точка извън моята собствена дейност, ако искам освен масата да наблюдавам и мисленето си за масата. Докато наблюдаването на предметите и процесите и мисленето за тях са съвсем всекидневни състояния, изпълващи текущия ми живот, наблюдението на мисленето е един вид изключително състояние. Този факт трябва да бъде взет предвид по подобаващ начин, когато става дума да се определи отношението на мисленето към всички други съдържания на наблюдението. Трябва да сме наясно, че при наблюдението на мисленето прилагаме към него един метод, който за разглеждането на цялото останало съдържание на света е нормалното състояние, но който в хода на това нормално състояние не настъпва за самото мислене. |
| 42 | Es könnte jemand den Einwand machen, daß das gleiche, was ich hier von dem Denken bemerkt habe, auch von dem Fühlen und den übrigen geistigen Tätigkeiten gelte. Wenn wir zum Beispiel das Gefühl der Lust haben, so entzünde sich das auch an einem Gegenstande, und ich beobachte zwar diesen Gegenstand, nicht aber das Gefühl der Lust. Dieser Einwand beruht aber auf einem Irrtum. Die Lust steht durchaus nicht in demselben Verhältnisse zu ihrem Gegenstande wie der Begriff, den das Denken bildet. Ich bin mir auf das bestimmteste bewußt, daß der Begriff einer Sache durch meine Tätigkeit gebildet wird, während die Lust in mir auf ähnliche Art durch einen Gegenstand erzeugt wird, wie zum Beispiel die Veränderung, die ein fallender Stein in einem Gegenstande bewirkt, auf den er auffällt. Für die Beobachtung ist die Lust in genau derselben Weise gegeben, wie der sie veranlassende Vorgang. Ein gleiches gilt nicht vom Begriffe. Ich kann fragen: warum erzeugt ein bestimmter Vorgang bei mir das Gefühl der Lust? Aber ich kann durchaus nicht fragen: warum erzeugt ein Vorgang bei mir eine bestimmte Summe von Begriffen? Das hätte einfach keinen Sinn. Bei dem Nachdenken über einen Vorgang handelt es sich gar nicht um eine Wirkung auf mich. Ich kann dadurch nichts über mich erfahren, daß ich für die beobachtete Veränderung, die ein gegen eine Fensterscheibe geworfener Stein in dieser bewirkt, die entsprechenden Begriffe kenne. Aber ich erfahre sehr wohl etwas über meine Persönlichkeit, wenn ich das Gefühl kenne, das ein bestimmter Vorgang in mir erweckt. Wenn ich einem beobachteten Gegenstand gegenüber sage: dies ist eine Rose, so sage ich über mich selbst nicht das geringste aus; wenn ich aber von demselben Dinge sage: es bereitet mir das Gefühl der Lust, so habe ich nicht nur die Rose, sondern auch mich selbst in meinem Verhältnis zur Rose charakterisiert. | Някой би могъл да възрази, че същото, което отбелязах тук за мисленето, важи и за чувстването и за останалите духовни дейности. Когато например имаме чувството на удоволствие, то също се разпалвало от някакъв предмет и аз наистина наблюдавам този предмет, но не и чувството на удоволствие. Но това възражение почива на заблуда. Удоволствието съвсем не се намира в същото отношение към своя предмет като понятието, което мисленето образува. Аз съзнавам най-определено, че понятието за едно нещо се образува чрез моята дейност, докато удоволствието се поражда в мен от някакъв предмет по подобен начин, както например промяната, която един падащ камък причинява в предмета, върху който пада. За наблюдението удоволствието е дадено точно по същия начин като процеса, който го предизвиква. Същото не важи за понятието. Мога да попитам: защо определен процес поражда в мен чувството на удоволствие? Но съвсем не мога да попитам: защо един процес поражда в мен определена сума от понятия? Това просто не би имало смисъл. При размишлението върху един процес изобщо не става дума за някакво въздействие върху мен. Не мога да науча нищо за себе си от това, че познавам съответните понятия за наблюдаваната промяна, която камък, хвърлен срещу прозоречно стъкло, причинява в него. Но наистина научавам нещо за своята личност, когато познавам чувството, което определен процес събужда в мен. Когато пред един наблюдаван предмет казвам: това е роза, аз не изказвам и най-малкото за самия себе си; но когато за същото нещо казвам: то ми доставя чувството на удоволствие, тогава съм характеризирал не само розата, но и самия себе си в моето отношение към розата. |
| 43 | Von einer Gleichstellung des Denkens mit dem Fühlen der Beobachtung gegenüber kann also nicht die Rede sein. Dasselbe ließe sich leicht auch für die andern Tätigkeiten des menschlichen Geistes ableiten. Sie gehören dem Denken gegenüber in eine Reihe mit anderen beobachteten Gegenständen und Vorgängen. Es gehört eben zu der eigentümlichen Natur des Denkens, daß es eine Tätigkeit ist, die bloß auf den beobachteten Gegenstand gelenkt ist und nicht auf die denkende Persönlichkeit. Das spricht sich schon in der Art aus, wie wir unsere Gedanken über eine Sache zum Ausdruck bringen im Gegensatz zu unseren Gefühlen oder Willensakten. Wenn ich einen Gegenstand sehe und diesen als einen Tisch erkenne, werde ich im allgemeinen nicht sagen: ich denke über einen Tisch, sondern: dies ist ein Tisch. Wohl aber werde ich sagen: ich freue mich über den Tisch. Im ersteren Falle kommt es mir eben gar nicht darauf an, auszusprechen, daß ich zu dem Tisch in ein Verhältnis trete; in dem zweiten Falle handelt es sich aber gerade um dieses Verhältnis. Mit dem Ausspruch: ich denke über einen Tisch, trete ich bereits in den oben charakterisierten Ausnahmezustand ein, wo etwas zum Gegenstand der Beobachtung gemacht wird, was in unserer geistigen Tätigkeit immer mitenthalten ist, aber nicht als beobachtetes Objekt. | Следователно не може да става дума за приравняване на мисленето с чувстването по отношение на наблюдението. Същото лесно би могло да се изведе и за другите дейности на човешкия дух. Спрямо мисленето те спадат в един ред с другите наблюдавани предмети и процеси. Към своеобразната природа на мисленето принадлежи тъкмо това, че то е дейност, насочена само към наблюдавания предмет, а не към мислещата личност. Това личи още в начина, по който изразяваме мислите си за едно нещо, за разлика от нашите чувства или волеви актове. Когато виждам един предмет и го разпознавам като маса, по правило няма да кажа: мисля за една маса, а: това е маса. Но ще кажа: радвам се на масата. В първия случай изобщо не ми е важно да изкажа, че влизам в отношение с масата; във втория случай обаче става дума тъкмо за това отношение. С изказването: мисля за една маса, аз вече навлизам в изключителното състояние, характеризирано по-горе, където предмет на наблюдението става нещо, което винаги се съдържа в нашата духовна дейност, но не като наблюдаван обект. |
| 44 | Das ist die eigentümliche Natur des Denkens, daß der Denkende das Denken vergißt, während er es ausübt. Nicht das Denken beschäftigt ihn, sondern der Gegenstand des Denkens, den er beobachtet. | Такава е своеобразната природа на мисленето: мислещият забравя мисленето, докато го упражнява. Не мисленето го занимава, а предметът на мисленето, който той наблюдава. |
| 45 | Die erste Beobachtung, die wir über das Denken machen, ist also die, daß es das unbeobachtete Element unseres gewöhnlichen Geisteslebens ist. | Следователно първото наблюдение, което правим върху мисленето, е, че то е ненаблюдаваният елемент на нашия обикновен духовен живот. |
| 46 | Der Grund, warum wir das Denken im alltäglichen Geistesleben nicht beobachten, ist kein anderer als der, daß es auf unserer eigenen Tätigkeit beruht. Was ich nicht selbst hervorbringe, tritt als ein Gegenständliches in mein Beobachtungsfeld ein. Ich sehe mich ihm als einem ohne mich zustande Gekommenen gegenüber; es tritt an mich heran; ich muß es als die Voraussetzung meines Denkprozesses hinnehmen. Während ich über den Gegenstand nachdenke, bin ich mit diesem beschäftigt, mein Blick ist ihm zugewandt. Diese Beschäftigung ist eben die denkende Betrachtung. Nicht auf meine Tätigkeit, sondern auf das Objekt dieser Tätigkeit ist meine Aufmerksamkeit gerichtet. Mit anderen Worten: während ich denke, sehe ich nicht auf mein Denken, das ich selbst hervorbringe, sondern auf das Objekt des Denkens, das ich nicht hervorbringe. Ich bin sogar in demselben Fall, wenn ich den Ausnahmezustand eintreten lasse, und über mein Denken selbst nachdenke. Ich kann mein gegenwärtiges Denken nie beobachten; sondern nur die Erfahrungen, die ich über meinen Denkprozeß gemacht habe, kann ich nachher zum Objekt des Denkens machen. Ich müßte mich in zwei Persönlichkeiten spalten: in eine, die denkt, und in die andere, welche sich bei diesem Denken selbst zusieht, wenn ich mein gegenwärtiges Denken beobachten wollte. Das kann ich nicht. Ich kann das nur in zwei getrennten Akten ausführen. Das Denken, das beobachtet werden soll, ist nie das dabei in Tätigkeit befindliche, sondern ein anderes. Ob ich zu diesem Zwecke meine Beobachtungen an meinem eigenen früheren Denken mache, oder ob ich den Gedankenprozeß einer anderen Person verfolge, oder endlich, ob ich, wie im obigen Falle mit der Bewegung der Billardkugeln, einen fingierten Gedankenprozeß voraussetze, darauf kommt es nicht an. | Причината, поради която не наблюдаваме мисленето във всекидневния духовен живот, не е друга освен тази, че то почива на нашата собствена дейност. Онова, което не създавам сам, влиза в моето поле на наблюдението като нещо предметно. Виждам се изправен срещу него като срещу нещо, възникнало без мен; то пристъпва към мен; трябва да го приема като предпоставка на моя мисловен процес. Докато размишлявам върху предмета, съм зает с него, погледът ми е обърнат към него. Това занимание е тъкмо мислещото разглеждане. Вниманието ми е насочено не към моята дейност, а към обекта на тази дейност. С други думи: докато мисля, аз не гледам към моето мислене, което сам създавам, а към обекта на мисленето, който не създавам. Дори съм в същото положение, когато оставя да настъпи изключителното състояние и размишлявам върху самото си мислене. Никога не мога да наблюдавам своето настоящо мислене; а само опита, който съм придобил относно своя мисловен процес, мога после да направя обект на мисленето. Би трябвало да се разцепя на две личности: на една, която мисли, и на друга, която при това мислене сама гледа себе си, ако исках да наблюдавам своето настоящо мислене. Това не мога. Мога да го извърша само в два отделни акта. Мисленето, което трябва да бъде наблюдавано, никога не е онова, което при това се намира в дейност, а друго. Дали за тази цел правя наблюденията си върху своето собствено по-ранно мислене, или проследявам мисловния процес на друго лице, или най-сетне дали, както в горния случай с движението на билярдните топки, предполагам един измислен мисловен процес, не е от значение. |
| 47 | Zwei Dinge vertragen sich nicht: tätiges Hervorbringen und beschauliches Gegenüberstellen. Das weiß schon das erste Buch Moses. An den ersten sechs Welttagen läßt es Gott die Welt hervorbringen, und erst als sie da ist, ist die Möglichkeit vorhanden, sie zu beschauen: «Und Gott sahe an alles, was er gemacht hatte; und siehe da, es war sehr gut.» So ist es auch mit unserem Denken. Es muß erst da sein, wenn wir es beobachten wollen. | Две неща не се съвместяват: дейното създаване и съзерцателното противопоставяне. Това го знае още Първа книга Мойсеева (Битие). Според нея в първите шест дни на света Бог създава света и едва когато той е налице, съществува възможността да бъде съзерцаван: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро.“ Така е и с нашето мислене. То трябва първо да е налице, ако искаме да го наблюдаваме. |
| 48 | Der Grund, der es uns unmöglich macht, das Denken in seinem jeweilig gegenwärtigen Verlauf zu beobachten, ist der gleiche wie der, der es uns unmittelbarer und intimer erkennen läßt als jeden andern Prozeß der Welt. Eben weil wir es selbst hervorbringen, kennen wir das Charakteristische seines Verlaufs, die Art, wie sich das dabei in Betracht kommende Geschehen vollzieht. Was in den übrigen Beobachtungssphären nur auf mittelbare Weise gefunden werden kann: der sachlich-entsprechende Zusammenhang und das Verhältnis der einzelnen Gegenstände, das wissen wir beim Denken auf ganz unmittelbare Weise. Warum für meine Beobachtung der Donner auf den Blitz folgt, weiß ich nicht ohne weiteres; warum mein Denken den Begriff Donner mit dem des Blitzes verbindet, weiß ich unmittelbar aus den Inhalten der beiden Begriffe. Es kommt natürlich gar nicht darauf an, ob ich die richtigen Begriffe von Blitz und Donner habe. Der Zusammenhang derer, die ich habe, ist mir klar, und zwar durch sie selbst. Diese durchsichtige Klarheit in bezug auf den Denkprozeß ist ganz unabhängig von unserer Kenntnis der physiologischen Grundlagen des Denkens. Ich spreche hier von dem Denken, insoferne es sich aus der Beobachtung unserer geistigen Tätigkeit ergibt. Wie ein materieller Vorgang meines Gehirns einen andern veranlaßt oder beeinflußt, während ich eine Gedankenoperation ausführe, kommt dabei gar nicht in Betracht. Was ich am Denken beobachte, ist nicht: welcher Vorgang in meinem Gehirne den Begriff des Blitzes mit dem des Donners verbindet, sondern, was mich veranlaßt, die beiden Begriffe in ein bestimmtes Verhältnis zu bringen. Meine Beobachtung ergibt, daß mir für meine Gedankenverbindungen nichts vorliegt, nach dem ich mich richte, als der Inhalt meiner Gedanken; nicht nach den materiellen Vorgängen in meinem Gehirn richte ich mich. Für ein weniger materialistisches Zeitalter als das unsrige wäre diese Bemerkung natürlich vollständig überflüssig. Gegenwärtig aber, wo es Leute gibt, die glauben: wenn wir wissen, was Materie ist, werden wir auch wissen, wie die Materie denkt, muß doch gesagt werden, daß man vom Denken reden kann, ohne sogleich mit der Gehirnphysiologie in Kollision zu treten. Es wird heute sehr vielen Menschen schwer, den Begriff des Denkens in seiner Reinheit zu fassen. Wer der Vorstellung, die ich hier vom Denken entwickelt habe, sogleich den Satz des Cabanis entgegensetzt: «Das Gehirn sondert Gedanken ab wie die Leber Galle, die Speicheldrüse Speichel usw.», der weiß einfach nicht, wovon ich rede. Er sucht das Denken durch einen bloßen Beobachtungsprozeß zu finden in derselben Art, wie wir bei anderen Gegenständen des Weltinhaltes verfahren. Er kann es aber auf diesem Wege nicht finden, weil es sich, wie ich nachgewiesen habe, gerade da der normalen Beobachtung entzieht. Wer den Materialismus nicht überwinden kann, dem fehlt die Fähigkeit, bei sich den geschilderten Ausnahmezustand herbeizuführen, der ihm zum Bewußtsein bringt, was bei aller andern Geistestätigkeit unbewußt bleibt. Wer den guten Willen nicht hat, sich in diesen Standpunkt zu versetzen, mit dem könnte man über das Denken so wenig wie mit dem Blinden über die Farbe sprechen. Er möge nur aber nicht glauben, daß wir physiologische Prozesse für Denken halten. Er erklärt das Denken nicht, weil er es überhaupt nicht sieht. Für jeden aber, der die Fähigkeit hat, das Denken zu beobachten - und bei gutem Willen hat sie jeder normal organisierte Mensch - , ist diese Beobachtung die allerwichtigste, die er machen kann. Denn er beobachtet etwas, dessen Hervorbringer er selbst ist; er sieht sich nicht einem zunächst fremden Gegenstande, sondern seiner eigenen Tätigkeit gegenüber. Er weiß, wie das zustande kommt, was er beobachtet. Er durchschaut die Verhältnisse und Beziehungen. Es ist ein fester Punkt gewonnen, von dem aus man mit begründeter Hoffnung nach der Erklärung der übrigen Welterscheinungen suchen kann. | Причината, поради която ни е невъзможно да наблюдаваме мисленето в неговото всеки път настоящо протичане, е същата като онази, поради която можем да го познаваме по-непосредствено и по-интимно от всеки друг процес в света. Тъкмо защото сами го създаваме, познаваме характерното в неговото протичане, начина, по който се извършва случващото се, което тук влиза в съображение. Онова, което в останалите сфери на наблюдението може да бъде намерено само по опосредстван начин: съответстващата на нещата връзка и отношението между отделните предмети, това при мисленето го знаем по съвсем непосредствен начин. Защо за моето наблюдение гърмът следва светкавицата, не зная просто така; защо моето мислене свързва понятието гръм с понятието светкавица, зная непосредствено от съдържанията на двете понятия. Разбира се, изобщо не е важно дали имам правилните понятия за светкавица и гръм. Връзката между онези, които имам, ми е ясна, и то чрез самите тях. Тази прозрачна яснота по отношение на мисловния процес е съвсем независима от нашето познание на физиологичните основи на мисленето. Говоря тук за мисленето, доколкото то произтича от наблюдението на нашата духовна дейност. Как един материален процес в моя мозък предизвиква друг или влияе върху него, докато извършвам една мисловна операция, тук изобщо не влиза в съображение. Онова, което наблюдавам в мисленето, не е: кой процес в моя мозък свързва понятието за светкавицата с това за гръма, а какво ме подтиква да приведа двете понятия в определено отношение. Моето наблюдение показва, че за моите мисловни връзки няма нищо, по което да се ръководя, освен съдържанието на моите мисли; не по материалните процеси в моя мозък се ръководя. За една по-малко материалистична епоха от нашата тази забележка, разбира се, би била напълно излишна. Но днес, когато има хора, които вярват: щом узнаем какво е материя, ще узнаем и как материята мисли, все пак трябва да се каже, че може да се говори за мисленето, без веднага да се влиза в стълкновение с физиологията на мозъка. Днес на твърде много хора им е трудно да схванат понятието за мисленето в неговата чистота. Който срещу представата, която развих тук за мисленето, веднага изтъкне изречението на Кабанис: „Мозъкът отделя мисли, както черният дроб – жлъчка, слюнчената жлеза – слюнка и т.н.“, той просто не знае за какво говоря. Той се опитва да намери мисленето чрез един прост процес на наблюдение по същия начин, по който постъпваме с другите предмети от съдържанието на света. Но по този път той не може да го намери, защото, както доказах, тъкмо тук то се изплъзва от нормалното наблюдение. Който не може да преодолее материализма, на него му липсва способността да предизвика у себе си описаното изключително състояние, което му довежда до съзнание онова, което при всяка друга духовна дейност остава несъзнавано. С онзи, който няма добрата воля да застане на тази гледна точка, за мисленето би могло да се говори не повече, отколкото със слепия за цветовете. Само нека не вярва, че ние смятаме физиологичните процеси за мислене. Той не обяснява мисленето, защото изобщо не го вижда. Но за всеки, който има способността да наблюдава мисленето – а при добра воля всеки нормално организиран човек я има, – това наблюдение е най-важното, което може да направи. Защото той наблюдава нещо, чийто създател е самият той; той се вижда изправен не срещу един отначало чужд предмет, а срещу своята собствена дейност. Той знае как възниква онова, което наблюдава. Той прозира отношенията и връзките. Спечелена е една твърда точка, от която може с основателна надежда да се търси обяснението на останалите явления на света. |
| 49 | Das Gefühl, einen solchen festen Punkt zu haben, veranlaßte den Begründer der neueren Philosophie, Renatus Cartesius, das ganze menschliche Wissen auf den Satz zu gründen: Ich denke, also bin ich. Alle andern Dinge, alles andere Geschehen ist ohne mich da; ich weiß nicht, ob als Wahrheit, ob als Gaukelspiel und Traum. Nur eines weiß ich ganz unbedingt sicher, denn ich bringe es selbst zu seinem sichern Dasein: mein Denken. Mag es noch einen andern Ursprung seines Daseins haben, mag es von Gott oder anderswoher kommen; daß es in dem Sinne da ist, in dem ich es selbst hervorbringe, dessen bin ich gewiß. Einen andern Sinn seinem Satze unterzulegen hatte Cartesius zunächst keine Berechtigung. Nur daß ich mich innerhalb des Weltinhaltes in meinem Denken als in meiner ureigensten Tätigkeit erfasse, konnte er behaupten. Was das daran gehängte: also bin ich heißen soll, darüber ist viel gestritten worden. Einen Sinn kann es aber nur unter einer einzigen Bedingung haben. Die einfachste Aussage, die ich von einem Dinge machen kann, ist die, daß es ist, daß es existiert. Wie dann dieses Dasein näher zu bestimmen ist, das ist bei keinem Dinge, das in den Horizont meiner Erlebnisse eintritt, sogleich im Augenblicke zu sagen. Es wird jeder Gegenstand erst in seinem Verhältnisse zu andern zu untersuchen sein, um bestimmen zu können, in welchem Sinne von ihm als einem existierenden gesprochen werden kann. Ein erlebter Vorgang kann eine Summe von Wahrnehmungen, aber auch ein Traum, eine Halluzination und so weiter sein. Kurz, ich kann nicht sagen, in welchem Sinne er existiert. Das werde ich dem Vorgange selbst nicht entnehmen können, sondern ich werde es erfahren, wenn ich ihn im Verhältnisse zu andern Dingen betrachte. Da kann ich aber wieder nicht mehr wissen, als wie er im Verhältnisse zu diesen Dingen steht. Mein Suchen kommt erst auf einen festen Grund, wenn ich ein Objekt finde, bei dem ich den Sinn seines Daseins aus ihm selbst schöpfen kann. Das bin ich aber selbst als Denkender, denn ich gebe meinem Dasein den bestimmten, in sich beruhenden Inhalt der denkenden Tätigkeit. Nun kann ich von da ausgehen und fragen: Existieren die andern Dinge in dem gleichen oder in einem andern Sinne? | Чувството, че има такава твърда точка, подтикна основателя на новата философия, Ренатус Картезий, да основе цялото човешко знание на изречението: Мисля, следователно съществувам. Всички други неща, всичко друго случващо се е налице без мен; не зная дали като истина, дали като измамна игра и сън. Само едно зная съвсем безусловно сигурно, защото аз сам го довеждам до неговото сигурно съществуване: моето мислене. Нека то има освен това и друг произход на своето съществуване, нека идва от Бога или отнякъде другаде; че то е налице в онзи смисъл, в който аз сам го създавам, в това съм сигурен. Картезий отначало нямаше право да влага друг смисъл в своето изречение. Той можеше да твърди само това, че в рамките на съдържанието на света аз схващам себе си в моето мислене като в моята най-собствена дейност. Какво трябва да означава прибавеното: следователно съществувам, за това много се е спорило. Но то може да има смисъл само при едно-единствено условие. Най-простото изказване, което мога да направя за едно нещо, е това, че то е, че съществува. Как после това съществуване трябва да се определи по-точно, не може да се каже веднага в мига за нито едно нещо, което влиза в хоризонта на моите преживявания. Всеки предмет ще трябва първо да бъде изследван в отношението му към други, за да може да се определи в какъв смисъл може да се говори за него като за съществуващ. Един преживян процес може да бъде сума от възприятия, но също и сън, халюцинация и т.н. Накратко, не мога да кажа в какъв смисъл той съществува. Това няма да мога да установя от самия процес, а ще го узная, когато го разгледам в отношение към други неща. Но тогава пак не мога да зная повече от това как той се отнася към тези неща. Моето търсене стъпва на твърда почва едва когато намеря един обект, при който мога да извлека смисъла на неговото съществуване от самия него. Но това съм аз самият като мислещ, защото давам на своето съществуване определеното, почиващо в себе си съдържание на мислещата дейност. Сега мога да изходя оттук и да попитам: съществуват ли другите неща в същия или в друг смисъл? |
| 50 | Wenn man das Denken zum Objekt der Beobachtung macht, fügt man zu dem übrigen beobachteten Weltinhalte etwas dazu, was sonst der Aufmerksamkeit entgeht; man ändert aber nicht die Art, wie sich der Mensch auch den andern Dingen gegenüber verhält. Man vermehrt die Zahl der Beobachtungsobjekte, aber nicht die Methode des Beobachtens. Während wir die andern Dinge beobachten, mischt sich in das Weltgeschehen - zu dem ich jetzt das Beobachten mitzähle - ein Prozeß, der übersehen wird. Es ist etwas von allem andern Geschehen verschiedenes vorhanden, das nicht mitberücksichtigt wird. Wenn ich aber mein Denken betrachte, so ist kein solches unberücksichtigtes Element vorhanden. Denn was jetzt im Hintergrunde schwebt, ist selbst wieder nur das Denken. Der beobachtete Gegenstand ist qualitativ derselbe wie die Tätigkeit, die sich auf ihn richtet. Und das ist wieder eine charakteristische Eigentümlichkeit des Denkens. Wenn wir es zum Betrachtungsobjekt machen, sehen wir uns nicht gezwungen, dies mit Hilfe eines Qualitativ-Verschiedenen zu tun, sondern wir können in demselben Element verbleiben. | Когато превърнем мисленето в обект на наблюдението, прибавяме към останалото наблюдавано съдържание на света нещо, което иначе убягва от вниманието; но не променяме начина, по който човек се отнася и към другите неща. Увеличаваме броя на обектите на наблюдението, но не и метода на наблюдаването. Докато наблюдаваме другите неща, в световните събития – към които сега причислявам и наблюдаването – се примесва един процес, който остава незабелязан. Налице е нещо, различно от всички други събития, което не се взема предвид. Но когато разглеждам своето мислене, такъв невзет предвид елемент не е налице. Защото онова, което сега витае на заден план, отново е само самото мислене. Наблюдаваният предмет е качествено същият като дейността, която е насочена към него. И това е отново една характерна особеност на мисленето. Когато го превърнем в обект на разглеждането, не се виждаме принудени да правим това с помощта на нещо качествено различно, а можем да останем в същия елемент. |
| 51 | Wenn ich einen ohne mein Zutun gegebenen Gegenstand in mein Denken einspinne, so gehe ich über meine Beobachtung hinaus, und es wird sich darum handeln: was gibt mir ein Recht dazu? Warum lasse ich den Gegenstand nicht einfach auf mich einwirken? Auf welche Weise ist es möglich, daß mein Denken einen Bezug zu dem Gegenstande hat? Das sind Fragen, die sich jeder stellen muß, der über seine eigenen Gedankenprozesse nachdenkt. Sie fallen weg, wenn man über das Denken selbst nachdenkt. Wir fügen zu dem Denken nichts ihm Fremdes hinzu, haben uns also auch über ein solches Hinzufügen nicht zu rechtfertigen. | Когато вплитам в своето мислене един предмет, даден без мое участие, излизам отвъд своето наблюдение и въпросът ще бъде: какво ми дава право на това? Защо не оставям просто предмета да въздейства върху мен? По какъв начин е възможно моето мислене да има отношение към предмета? Това са въпроси, които трябва да си постави всеки, който размишлява върху собствените си мисловни процеси. Те отпадат, когато се размишлява върху самото мислене. Не прибавяме към мисленето нищо чуждо за него и следователно нямаме и защо да се оправдаваме за подобно прибавяне. |
| 52 | Schelling sagt: Die Natur erkennen, heißt die Natur schaffen. - Wer diese Worte des kühnen Naturphilosophen wörtlich nimmt, wird wohl zeitlebens auf alles Naturerkennen verzichten müssen. Denn die Natur ist einmal da, und um sie ein zweites Mal zu schaffen, muß man die Prinzipien erkennen, nach denen sie entstanden ist. Für die Natur, die man erst schaffen wollte, müßte man der bereits bestehenden die Bedingungen ihres Daseins abgucken. Dieses Abgucken, das dem Schaffen vorausgehen müßte, wäre aber das Erkennen der Natur, und zwar auch dann, wenn nach erfolgtem Abgucken das Schaffen ganz unterbliebe. Nur eine noch nicht vorhandene Natur könnte man schaffen, ohne sie vorher zu erkennen. | Шелинг казва: Да познаваш природата, означава да създаваш природата. – Който вземе буквално тези думи на смелия натурфилософ, вероятно ще трябва цял живот да се откаже от всяко познаване на природата. Защото природата вече е налице и за да я създаде втори път, човек трябва да познае принципите, според които тя е възникнала. За природата, която тепърва би искал да създаде, той би трябвало да подгледа у вече съществуващата условията на нейното съществуване. Но това подглеждане, което би трябвало да предхожда създаването, би било познаване на природата, и то дори тогава, когато след извършеното подглеждане създаването изобщо не би последвало. Само една още несъществуваща природа би могъл човек да създаде, без предварително да я познае. |
| 53 | Was bei der Natur unmöglich ist: das Schaffen vor dem Erkennen; beim Denken vollbringen wir es. Wollten wir mit dem Denken warten, bis wir es erkannt haben, dann kämen wir nie dazu. Wir müssen resolut darauf losdenken, um hinterher mittels der Beobachtung des Selbstgetanen zu seiner Erkenntnis zu kommen. Der Beobachtung des Denkens schaffen wir selbst erst ein Objekt. Für das Vorhandensein aller anderen Objekte ist ohne unser Zutun gesorgt worden. | Онова, което при природата е невъзможно – създаването преди познаването, – при мисленето го осъществяваме. Ако искахме да изчакаме с мисленето, докато го познаем, никога не бихме стигнали до него. Трябва решително да се захванем да мислим, за да стигнем след това, чрез наблюдение на стореното от самите нас, до неговото познание. За наблюдението на мисленето ние самите първо създаваме един обект. Наличието на всички други обекти е осигурено без наше участие. |
| 54 | Leicht könnte jemand meinem Satze: wir müssen denken, bevor wir das Denken betrachten können, den andern als gleichberechtigt entgegenstellen: wir können auch mit dem Verdauen nicht warten, bis wir den Vorgang des Verdauens beobachtet haben. Das wäre ein Einwand ähnlich dem, den Pascal dem Cartesius machte, indem er behauptete, man könne auch sagen: ich gehe spazieren, also bin ich. Ganz gewiß muß ich auch resolut verdauen, bevor ich den physiologischen Prozeß der Verdauung studiert habe. Aber mit der Betrachtung des Denkens ließe sich das nur vergleichen, wenn ich die Verdauung hinterher nicht denkend betrachten, sondern essen und verdauen wollte. Das ist doch eben auch nicht ohne Grund, daß das Verdauen zwar nicht Gegenstand des Verdauens, das Denken aber sehr wohl Gegenstand des Denkens werden kann. Es ist also zweifellos: in dem Denken halten wir das Weltgeschehen an einem Zipfel, wo wir dabei sein müssen, wenn etwas zustandekommen soll. Und das ist doch gerade das, worauf es ankommt. Das ist gerade der Grund, warum mir die Dinge so rätselhaft gegenüberstehen: daß ich an ihrem Zustandekommen so unbeteiligt bin. Ich finde sie einfach vor; beim Denken aber weiß ich, wie es gemacht wird. Daher gibt es keinen ursprünglicheren Ausgangspunkt für das Betrachten alles Weltgeschehens als das Denken. | Срещу моето изречение: трябва да мислим, преди да можем да разглеждаме мисленето, някой лесно би могъл да изтъкне като равноправно другото изречение: също не можем да чакаме с храносмилането, докато сме наблюдавали процеса на храносмилането. Това би било възражение, подобно на онова, което Паскал отправи към Картезий, като твърдеше, че може да се каже също: разхождам се, следователно съществувам. Съвсем сигурно е, че и аз трябва решително да храносмилам, преди да съм изучил физиологичния процес на храносмилането. Но с разглеждането на мисленето това би могло да се сравни само ако впоследствие исках не да разгледам храносмилането мислейки, а да го изям и да го смеля. Нали и не случайно храносмилането наистина не може да стане предмет на храносмилането, но мисленето много добре може да стане предмет на мисленето. Следователно е несъмнено: в мисленето държим световните събития за едно крайче, където трябва да присъстваме, ако нещо трябва да се осъществи. И това е тъкмо онова, което е важно. Тъкмо това е причината, поради която нещата стоят срещу мен така загадъчно: че съм толкова непричастен към тяхното възникване. Просто ги заварвам; но при мисленето знам как се прави то. Затова няма по-изначална изходна точка за разглеждането на всички световни събития от мисленето. |
| 55 | Ich möchte nun einen weitverbreiteten Irrtum noch erwähnen, der in bezug auf das Denken herrscht. Er besteht darin, daß man sagt: das Denken, so wie es an sich selbst ist, ist uns nirgends gegeben. Das Denken, das die Beobachtungen unserer Erfahrungen verbindet und mit einem Netz von Begriffen durchspinnt, sei durchaus nicht dasselbe, wie dasjenige, das wir hinterher wieder von den Gegenständen der Beobachtung herausschälen und zum Gegenstande unserer Betrachtung machen. Was wir erst unbewußt in die Dinge hineinweben, sei ein ganz anderes, als was wir dann mit Bewußtsein wieder herauslösen. | Бих искал сега да спомена още едно широко разпространено заблуждение, което господства по отношение на мисленето. То се състои в това, че се казва: мисленето, такова, каквото е само по себе си, никъде не ни е дадено. Мисленето, което свързва наблюденията от нашия опит и ги оплита с мрежа от понятия, съвсем не било същото като онова, което после отново изваждаме от предметите на наблюдението и превръщаме в предмет на своето разглеждане. Онова, което първо несъзнавано вплитаме в нещата, било нещо съвсем различно от онова, което след това съзнателно отново извличаме. |
| 56 | Wer so schließt, der begreift nicht, daß es ihm auf diese Art gar nicht möglich ist, dem Denken zu entschlüpfen. Ich kann aus dem Denken gar nicht herauskommen, wenn ich das Denken betrachten will. Wenn man das vorbewußte Denken von dem nachher bewußten Denken unterscheidet, so sollte man doch nicht vergessen, daß diese Unterscheidung eine ganz äußerliche ist, die mit der Sache selbst gar nichts zu tun hat. Ich mache eine Sache dadurch überhaupt nicht zu einer andern, daß ich sie denkend betrachte. Ich kann mir denken, daß ein Wesen mit ganz anders gearteten Sinnesorganen und mit einer anders funktionierenden Intelligenz von einem Pferde eine ganz andere Vorstellung habe als ich, aber ich kann mir nicht denken, daß mein eigenes Denken dadurch ein anderes wird, daß ich es beobachte. Ich beobachte selbst, was ich selbst vollbringe. Wie mein Denken sich für eine andere Intelligenz ausnimmt als die meine, davon ist jetzt nicht die Rede; sondern davon, wie es sich für mich ausnimmt. Jedenfalls aber kann das Bild meines Denkens in einer andern Intelligenz nicht ein wahreres sein als mein eigenes. Nur wenn ich nicht selbst das denkende Wesen wäre, sondern das Denken mir als Tätigkeit eines mir fremdartigen Wesens gegenüberträte, könnte ich davon sprechen, daß mein Bild des Denkens zwar auf eine bestimmte Weise auftrete; wie das Denken des Wesens aber an sich selber sei, das könne ich nicht wissen. Mein eigenes Denken von einem anderen Standpunkte aus anzusehen, liegt aber vorläufig für mich nicht die geringste Veranlassung vor. Ich betrachte ja die ganze übrige Welt mit Hilfe des Denkens. Wie sollte ich bei meinem Denken hiervon eine Ausnahme machen? Damit betrachte ich für genügend gerechtfertigt, wenn ich in meiner Weltbetrachtung von dem Denken ausgehe. Als Archimedes den Hebel erfunden hatte, da glaubte er mit seiner Hilfe den ganzen Kosmos aus den Angeln heben zu können, wenn er nur einen Punkt fände, wo er sein Instrument aufstützen könnte. Er brauchte etwas, was durch sich selbst, nicht durch anderes getragen wird. Im Denken haben wir ein Prinzip, das durch sich selbst besteht. Von hier aus sei es versucht, die Welt zu begreifen. Das Denken können wir durch es selbst erfassen. Die Frage ist nur, ob wir durch dasselbe auch noch etwas anderes ergreifen können. | Който разсъждава така, не разбира, че по този начин изобщо не му е възможно да се изплъзне от мисленето. Изобщо не мога да изляза от мисленето, когато искам да разглеждам мисленето. Ако се разграничава предсъзнателното мислене от последващото съзнателно мислене, не бива все пак да се забравя, че това разграничение е съвсем външно и няма нищо общо със самото нещо. Изобщо не превръщам едно нещо в друго с това, че го разглеждам мислейки. Мога да си помисля, че едно същество с изцяло различно устроени сетивни органи и с различно функциониращ разум има за един кон съвсем различна представа от мен, но не мога да си помисля, че моето собствено мислене става различно поради това, че го наблюдавам. Аз сам наблюдавам онова, което сам извършвам. Сега не става дума за това как изглежда моето мислене за друг разум, различен от моя, а за това как изглежда то за мен. Във всеки случай обаче образът на моето мислене в друг разум не може да бъде по-истинен от моя собствен. Само ако аз самият не бях мислещото същество, а мисленето застанеше срещу мен като дейност на едно чуждо за мен същество, бих могъл да говоря за това, че моят образ на мисленето наистина се появява по определен начин, но какво е мисленето на съществото само по себе си, това не бих могъл да знам. Но засега за мен няма ни най-малък повод да гледам на собственото си мислене от друга гледна точка. Нали разглеждам целия останал свят с помощта на мисленето. Как бих могъл да направя изключение от това при своето мислене? С това смятам за достатъчно оправдано, че в своето разглеждане на света изхождам от мисленето. Когато Архимед изобрети лоста, той вярваше, че с негова помощ може да повдигне целия космос от мястото му, стига само да намери точка, където да опре своя инструмент. Той се нуждаеше от нещо, което се носи от самото себе си, а не от друго. В мисленето имаме принцип, който съществува чрез самия себе си. Оттук нека бъде направен опит да се разбере светът. Мисленето можем да обхванем чрез самото него. Въпросът е само дали чрез него можем да схванем и още нещо друго. |
| 57 | Ich habe bisher von dem Denken gesprochen, ohne auf seinen Träger, das menschliche Bewußtsein, Rücksicht zu nehmen. Die meisten Philosophen der Gegenwart werden mir einwenden: bevor es ein Denken gibt, muß es ein Bewußtsein geben. Deshalb sei vom Bewußtsein und nicht vom Denken auszugehen. Es gebe kein Denken ohne Bewußtsein. Ich muß dem gegenüber erwidern: Wenn ich darüber Aufklärung haben will, welches Verhältnis zwischen Denken und Bewußtsein besteht, so muß ich darüber nachdenken. Ich setze das Denken damit voraus. Nun kann man darauf allerdings antworten: Wenn der Philosoph das Bewußtsein begreifen will, dann bedient er sich des Denkens; er setzt es insoferne voraus; im gewöhnlichen Verlaufe des Lebens aber entsteht das Denken innerhalb des Bewußtseins und setzt also dieses voraus. Wenn diese Antwort dem Weltschöpfer gegeben würde, der das Denken schaffen will, so wäre sie ohne Zweifel berechtigt. Man kann natürlich das Denken nicht entstehen lassen, ohne vorher das Bewußtsein zustande zu bringen. Dem Philosophen aber handelt es sich nicht um die Weltschöpfung, sondern um das Begreifen derselben. Er hat daher auch nicht die Ausgangspunkte für das Schaffen, sondern für das Begreifen der Welt zu suchen. Ich finde es ganz sonderbar, wenn man dem Philosophen vorwirft, daß er sich vor allen andern Dingen um die Richtigkeit seiner Prinzipien, nicht aber sogleich um die Gegenstände bekümmert, die er begreifen will. Der Weltschöpfer mußte vor allem wissen, wie er einen Träger für das Denken findet, der Philosoph aber muß nach einer sichern Grundlage suchen, von der aus er das Vorhandene begreifen kann. Was frommt es uns, wenn wir vom Bewußtsein ausgehen und es der denkenden Betrachtung unterwerfen, wenn wir vorher über die Möglichkeit, durch denkende Betrachtung Aufschluß über die Dinge zu bekommen, nichts wissen? | Досега говорих за мисленето, без да вземам предвид неговия носител, човешкото съзнание. Повечето философи на съвремието ще ми възразят: преди да има мислене, трябва да има съзнание. Затова трябвало да се изхожда от съзнанието, а не от мисленето. Нямало мислене без съзнание. На това трябва да отговоря: Ако искам да получа яснота за това какво отношение съществува между мисленето и съзнанието, трябва да размисля върху това. С това предпоставям мисленето. Наистина на това може да се отговори: Когато философът иска да разбере съзнанието, той си служи с мисленето; дотолкова той го предпоставя; но в обичайния ход на живота мисленето възниква вътре в съзнанието и следователно предпоставя него. Ако този отговор бъде даден на твореца на света, който иска да създаде мисленето, той несъмнено би бил основателен. Естествено, човек не може да остави мисленето да възникне, без преди това да е създал съзнанието. Но за философа не става дума за сътворението на света, а за неговото разбиране. Затова той трябва да търси изходните точки не за създаването, а за разбирането на света. Намирам за съвсем странно, когато упрекват философа, че той преди всички други неща се грижи за правилността на своите принципи, а не веднага за предметите, които иска да разбере. Творецът на света трябваше преди всичко да знае как да намери носител за мисленето, а философът трябва да търси сигурна основа, от която да може да разбере наличното. Каква полза за нас, ако изхождаме от съзнанието и го подложим на мислещо разглеждане, щом преди това не знаем нищо за възможността чрез мислещо разглеждане да получим разяснение за нещата? |
| 58 | Wir müssen erst das Denken ganz neutral, ohne Beziehung auf ein denkendes Subjekt oder ein gedachtes Objekt betrachten. Denn in Subjekt und Objekt haben wir bereits Begriffe, die durch das Denken gebildet sind. Es ist nicht zu leugnen: Ehe anderes begriffen werden kann, muß es das Denken werden. Wer es leugnet, der übersieht, daß er als Mensch nicht ein Anfangsglied der Schöpfung, sondern deren Endglied ist. Man kann deswegen behufs Erklärung der Welt durch Begriffe nicht von den zeitlich ersten Elementen des Daseins ausgehen, sondern von dem, was uns als das Nächste, als das Intimste gegeben ist. Wir können uns nicht mit einem Sprunge an den Anfang der Welt versetzen, um da unsere Betrachtung anzufangen, sondern wir müssen von dem gegenwärtigen Augenblick ausgehen und sehen, ob wir von dem Späteren zu dem Früheren aufsteigen können. Solange die Geologie von erdichteten Revolutionen gesprochen hat, um den gegenwärtigen Zustand der Erde zu erklären, solange tappte sie in der Finsternis. Erst als sie, ihren Anfang damit machte, zu untersuchen, welche Vorgänge gegenwärtig noch auf der Erde sich abspielen und von diesen zurückschloß auf das Vergangene, hatte sie einen sicheren Boden gewonnen. Solange die Philosophie alle möglichen Prinzipien annehmen wird, wie Atom, Bewegung, Materie, Wille, Unbewußtes, wird sie in der Luft schweben. | Първо трябва да разгледаме мисленето съвсем неутрално, без отношение към мислещ субект или мислен обект. Защото в субект и обект имаме вече понятия, които са образувани чрез мисленето. Не може да се отрече: преди да може да бъде разбрано нещо друго, трябва да бъде разбрано мисленето. Който отрича това, пропуска, че като човек той не е начално звено на творението, а негово крайно звено. Затова, за да обясним света чрез понятия, не можем да изхождаме от първите по време елементи на съществуването, а от онова, което ни е дадено като най-близкото, като най-интимното. Не можем с един скок да се пренесем в началото на света, за да започнем там своето разглеждане, а трябва да изходим от настоящия миг и да видим дали можем да се изкачим от по-късното към по-ранното. Докато геологията говореше за измислени революции, за да обясни сегашното състояние на Земята, дотогава тя блуждаеше опипом в мрака. Едва когато тя започна да изследва какви процеси и днес все още се разиграват на Земята и от тях да заключава обратно за миналото, тя спечели сигурна почва. Докато философията приема всевъзможни принципи, като атом, движение, материя, воля, несъзнаваното, тя ще витае във въздуха. |
| 59 | Erst wenn der Philosoph das absolut Letzte als sein Erstes ansehen wird, kann er zum Ziele kommen. Dieses absolut Letzte, zu dem es die Weltentwickelung gebracht hat, ist aber das Denken. | Едва когато философът започне да гледа на абсолютно последното като на свое първо, той може да достигне целта. А това абсолютно последно, до което е стигнало световното развитие, е мисленето. |
| 60 | Es gibt Leute, die sagen: ob unser Denken an sich richtig sei oder nicht, können wir aber doch nicht mit Sicherheit feststellen. Insoferne bleibt also der Ausgangspunkt jedenfalls ein zweifelhafter. Das ist gerade so vernünftig gesprochen, wie wenn man Zweifel hegt, ob ein Baum an sich richtig sei oder nicht. Das Denken ist eine Tatsache; und über die Richtigkeit oder Falschheit einer solchen zu sprechen, ist sinnlos. Ich kann höchstens darüber Zweifel haben, ob das Denken richtig verwendet wird, wie ich zweifeln kann, ob ein gewisser Baum ein entsprechendes Holz zu einem zweckmäßigen Gerät gibt. Zu zeigen, inwieferne die Anwendung des Denkens auf die Welt eine richtige oder falsche ist, wird gerade Aufgabe dieser Schrift sein. Ich kann es verstehen, wenn jemand Zweifel hegt, daß durch das Denken über die Welt etwas ausgemacht werden kann; das aber ist mir unbegreiflich, wie jemand die Richtigkeit des Denkens an sich anzweifeln kann. Zusatz zur Neuauflage (1918). | Има хора, които казват: но дали нашето мислене само по себе си е правилно, или не, това все пак не можем да установим със сигурност. Следователно дотолкова изходната точка във всеки случай остава съмнителна. Това е толкова разумно казано, колкото ако някой се съмнява дали едно дърво само по себе си е правилно, или не. Мисленето е факт; а да се говори за правилността или неправилността на един факт е безсмислено. Най-много мога да се съмнявам дали мисленето се използва правилно, както мога да се съмнявам дали дадено дърво дава подходяща дървесина за някой целесъобразен уред. Да се покаже доколко прилагането на мисленето към света е правилно или погрешно, ще бъде тъкмо задачата на това съчинение. Мога да разбера, ако някой се съмнява, че чрез мисленето може да се установи нещо за света; но ми е непонятно как някой може да се съмнява в правилността на мисленето само по себе си. Добавка към новото издание (1918). |
| 61 | In den vorangehenden Ausführungen wird auf den bedeutungsvollen Unterschied zwischen dem Denken und allen andern Seelentätigkeiten hingewiesen als auf eine Tatsache, die sich einer wirklich unbefangenen Beobachtung ergibt. Wer diese unbefangene Beobachtung nicht anstrebt, der wird gegen diese Ausführungen versucht sein, Einwendungen zu machen wie diese: wenn ich über eine Rose denke, so ist damit doch auch nur ein Verhältnis meines «Ich» zur Rose ausgedrückt, wie wenn ich die Schönheit der Rose fühle. Es bestehe geradeso ein Verhältnis zwischen «Ich» und Gegenstand beim Denken, wie zum Beispiel beim Fühlen oder Wahrnehmen. Wer diesen Einwand macht, der zieht nicht in Erwägung, daß nur in der Betätigung des Denkens das «Ich» bis in alle Verzweigungen der Tätigkeit sich mit dem Tätigen als ein Wesen weiß. Bei keiner andern Seelentätigkeit ist dies restlos der Fall. Wenn zum Beispiel eine Lust gefühlt wird, kann eine feinere Beobachtung sehr wohl unterscheiden, inwieferne das «Ich» sich mit einem Tätigen eins weiß und inwiefern in ihm ein Passives vorhanden ist, so daß die Lust für das «Ich» bloß auftritt. Und so ist es auch bei den andern Seelenbetätigungen. Man sollte nur nicht verwechseln: «Gedankenbilder haben» und Gedanken durch das Denken verarbeiten. Gedankenbilder können traumhaft, wie vage Eingebungen in der Seele auftreten. Ein Denken ist dieses nicht. - Allerdings könnte nun jemand sagen: wenn das Denken so gemeint ist, steckt das Wollen in dem Denken drinnen, und man habe es dann nicht bloß mit dem Denken, sondern auch mit dem Wollen des Denkens zu tun. Doch würde dies nur berechtigen zu sagen: das wirkliche Denken muß immer gewollt sein. Nur hat dies mit der Kennzeichnung des Denkens, wie sie in diesen Ausführungen gemacht ist, nichts zu schaffen. Mag es das Wesen des Denkens immerhin notwendig machen, daß dieses gewollt wird: es kommt darauf an, daß nichts gewollt wird, was, indem es sich vollzieht, vor dem «Ich» nicht restlos als seine eigene, von ihm überschaubare Tätigkeit erscheint. Man muß sogar sagen, wegen der hier geltend gemachten Wesenheit des Denkens erscheint dieses dem Beobachter als durch und durch gewollt. Wer alles, was für die Beurteilung des Denkens in Betracht kommt, wirklich zu durchschauen sich bemüht, der wird nicht umhin können, zu bemerken, daß dieser Seelenbetätigung die Eigenheit zukommt, von der hier gesprochen ist. Von einer Persönlichkeit, welche der Verfasser dieses Buches als Denker sehr hochschätzt, ist ihm eingewendet worden, daß so, wie es hier geschieht, nicht über das Denken gesprochen werden könne, weil es nur ein Schein sei, was man als tätiges Denken zu beobachten glaube. In Wirklichkeit beobachte man nur die Ergebnisse einer nicht bewußten Tätigkeit, die dem Denken zugrunde liegt. Nur weil diese nicht bewußte Tätigkeit eben nicht beobachtet werde, entstehe die Täuschung, es bestehe das beobachtete Denken durch sich selbst, wie wenn man bei rasch aufeinanderfolgender Beleuchtung durch elektrische Funken eine Bewegung zu sehen glaubt. Auch dieser Einwand beruht nur auf einer ungenauen Anschauung der Sachlage. Wer ihn macht, berücksichtigt nicht, daß es das «Ich» selbst ist, das im Denken drinnen stehend seine Tätigkeit beobachtet. Es müßte das «Ich» außer dem Denken stehen, wenn es so getäuscht werden könnte, wie bei rasch aufeinanderfolgender Beleuchtung durch elektrische Funken. Man könnte vielmehr sagen: wer einen solchen Vergleich macht, der täuscht sich gewaltsam etwa wie jemand, der von einem in Bewegung begriffenen Licht durchaus sagen wollte: es wird an jedem Orte, an dem es erscheint, von unbekannter Hand neu angezündet. - Nein, wer in dem Denken etwas anderes sehen will als das im « Ich» selbst als überschaubare Tätigkeit Hervorgebrachte, der muß sich erst für den einfachen, der Beobachtung vorliegenden Tatbestand blind machen, um dann eine hypothetische Tätigkeit dem Denken zugrunde legen zu können. Wer sich nicht so blind macht, der muß erkennen, daß alles, was er in dieser Art zu dem Denken «hinzudenkt», aus dem Wesen des Denkens herausführt. Die unbefangene Beobachtung ergibt, daß nichts zum Wesen des Denkens gerechnet werden kann, was nicht im Denken selbst gefunden wird. Man kann nicht zu etwas kommen, was das Denken bewirkt, wenn man den Bereich des Denkens verläßt. | В предходните изложения се посочва значимата разлика между мисленето и всички други душевни дейности като факт, който се разкрива при едно действително непредубедено наблюдение. Който не се стреми към това непредубедено наблюдение, ще бъде изкушен да отправи срещу тези изложения възражения като следното: когато мисля за една роза, с това все пак се изразява също само едно отношение на моя „Аз“ към розата, както когато чувствам красотата на розата. При мисленето съществувало точно такова отношение между „Аза“ и предмета, както например при чувстването или възприемането. Който прави това възражение, не взема под внимание, че само в проявата на дейност на мисленето „Азът“ знае себе си като едно същество с действащото, чак до всички разклонения на дейността. При никоя друга душевна дейност това не е така без остатък. Когато например се чувства удоволствие, едно по-фино наблюдение може много добре да различи доколко „Азът“ знае себе си като едно с нещо действащо и доколко в него е налице нещо пасивно, така че удоволствието само се появява за „Аза“. И така е и при другите прояви на душевна дейност. Човек само не бива да смесва: „да имаш мисловни образи“ и да обработваш мисли чрез мисленето. Мисловните образи могат да се появяват в душата като в сън, като смътни хрумвания. Това не е мислене. – Наистина някой би могъл сега да каже: ако мисленето се разбира така, в мисленето се съдържа волята и тогава човек си има работа не само с мисленето, но и с волята на мисленето. Но това би дало основание само да се каже: действителното мислене трябва винаги да бъде волево. Само че това няма нищо общо с характеристиката на мисленето, както тя е дадена в тези изложения. Нека същността на мисленето дори да прави необходимо то да бъде волево: важното е да не се осъществява волево нищо, което, докато се извършва, не се явява пред „Аза“ изцяло като негова собствена, обозрима за него дейност. Трябва дори да се каже, че поради изтъкнатата тук същност на мисленето то се явява на наблюдателя като изцяло волево. Който наистина се старае да прозре всичко, което има значение за преценката на мисленето, няма да може да не забележи, че на тази проява на душевна дейност е присъща особеността, за която тук се говори. Една личност, която авторът на тази книга високо цени като мислител, му възрази, че за мисленето не може да се говори така, както това става тук, защото онова, което човек смята, че наблюдава като дейно мислене, било само привидност. В действителност се наблюдавали само резултатите от една несъзнавана дейност, която лежи в основата на мисленето. Само понеже тази несъзнавана дейност тъкмо не се наблюдавала, възниквала заблудата, че наблюдаваното мислене съществува чрез самото себе си, както когато при осветяване с електрически искри, следващи бързо една след друга, човек вярва, че вижда движение. И това възражение почива само на едно неточно схващане на положението. Който го прави, не взема предвид, че самият „Аз“ е този, който, стоейки вътре в мисленето, наблюдава своята дейност. „Азът“ би трябвало да стои извън мисленето, за да може да бъде заблуден така, както при осветяване с електрически искри, следващи бързо една след друга. Би могло по-скоро да се каже: който прави такова сравнение, се самозаблуждава насила, приблизително като някой, който непременно би искал да каже за една движеща се светлина: тя бива запалвана наново от непозната ръка на всяко място, където се появява. – Не, който иска да види в мисленето нещо друго освен произведеното в самия „Аз“ като обозрима дейност, той трябва първо да се направи сляп за простото, налично за наблюдението фактическо положение, за да може след това да положи в основата на мисленето някаква хипотетична дейност. Който не се ослепява така, трябва да осъзнае, че всичко, което по този начин той „домисля“ към мисленето, извежда извън същността на мисленето. Непредубеденото наблюдение показва, че към същността на мисленето не може да се причисли нищо, което не се намира в самото мислене. Не може да се стигне до нещо, което поражда мисленето, ако се напусне областта на мисленето. |
| 62 | IV. Die Welt als Wahrnehmung | IV. Светът като възприятие |
| 63 | Durch das Denken entstehen Begriffe und Ideen. Was ein Begriff ist, kann nicht mit Worten gesagt werden. Worte können nur den Menschen darauf aufmerksam machen, daß er Begriffe habe. Wenn jemand einen Baum sieht, so reagiert sein Denken auf seine Beobachtung; zu dem Gegenstande tritt ein ideelles Gegenstück hinzu, und er betrachtet den Gegenstand und das ideelle Gegenstück als zusammengehörig. Wenn der Gegenstand aus seinem Beobachtungsfelde verschwindet, so bleibt nur das ideelle Gegenstück davon zurück. Das letztere ist der Begriff des Gegenstandes. Je mehr sich unsere Erfahrung erweitert, desto größer wird die Summe unserer Begriffe. Die Begriffe stehen aber durchaus nicht vereinzelt da. Sie schließen sich zu einem gesetzmäßigen Ganzen zusammen. Der Begriff «Organismus» schließt sich zum Beispiel an die andern: «gesetzmäßige Entwickelung, Wachstum» an. Andere an Einzeldingen gebildete Begriffe fallen völlig in eins zusammen. Alle Begriffe, die ich mir von Löwen bilde, fallen in den Gesamtbegriff «Löwe» zusammen. Auf diese Weise verbinden sich die einzelnen Begriffe zu einem geschlossenen Begriffssystem, in dem jeder seine besondere Stelle hat. Ideen sind qualitativ von Begriffen nicht verschieden. Sie sind nur inhaltsvollere, gesättigtere und umfangreichere Begriffe. Ich muß einen besonderen Wert darauf legen, daß hier an dieser Stelle beachtet werde, daß ich als meinen Ausgangspunkt das Denken bezeichnet habe und nicht Begriffe und Ideen, die erst durch das Denken gewonnen werden. Diese setzen das Denken bereits voraus. Es kann daher, was ich in bezug auf die in sich selbst ruhende, durch nichts bestimmte Natur des Denkens gesagt habe, nicht einfach auf die Begriffe übertragen werden. (Ich bemerke das hier ausdrücklich, weil hier meine Differenz mit Hegel liegt. Dieser setzt den Begriff als Erstes und Ursprüngliches.) Der Begriff kann nicht aus der Beobachtung gewonnen werden. Das geht schon aus dem Umstande hervor, daß der heranwachsende Mensch sich langsam und allmählich erst die Begriffe zu den Gegenständen bildet, die ihn umgeben. Die Begriffe werden zu der Beobachtung hinzugefügt. | Чрез мисленето възникват понятия и идеи. Какво е понятие, не може да се каже с думи. Думите могат само да обърнат вниманието на човека върху това, че той има понятия. Когато някой види едно дърво, неговото мислене реагира на наблюдението му; към предмета се прибавя едно идейно съответствие и той разглежда предмета и идейното съответствие като принадлежащи едно към друго. Когато предметът изчезне от полето му на наблюдение, от него остава само идейното съответствие. Последното е понятието за предмета. Колкото повече се разширява нашият опит, толкова по-голяма става сумата на нашите понятия. Но понятията съвсем не стоят изолирано. Те се съединяват в едно закономерно цяло. Понятието „организъм“ например се свързва с другите: „закономерно развитие, растеж“. Други понятия, образувани по отделни неща, напълно се сливат в едно. Всички понятия, които си образувам за лъвове, се сливат в общото понятие „лъв“. По този начин отделните понятия се свързват в една затворена система от понятия, в която всяко има своето особено място. Идеите не се различават качествено от понятията. Те са само по-съдържателни, по-наситени и по-обхватни понятия. Особено държа тук, на това място, да се обърне внимание на това, че като своя изходна точка съм посочил мисленето, а не понятията и идеите, които едва чрез мисленето се добиват. Те вече предпоставят мисленето. Затова онова, което казах по отношение на почиващата в самата себе си, неопределена от нищо природа на мисленето, не може просто да бъде пренесено върху понятията. (Отбелязвам това тук изрично, защото тук е моето разногласие с Хегел. Той поставя понятието като първо и изначално.) Понятието не може да бъде добито от наблюдението. Това личи още от обстоятелството, че подрастващият човек само бавно и постепенно си образува понятията за предметите, които го заобикалят. Понятията се прибавят към наблюдението. |
| 64 | Ein vielgelesener Philosoph der Gegenwart (Herbert Spencer) schildert den geistigen Prozeß, den wir gegenüber der Beobachtung vollziehen, folgendermaßen: «Wenn wir an einem Septembertag durch die Felder wandelnd, wenige Schritte vor uns ein Geräusch hören und an der Seite des Grabens, von dem es herzukommen schien, das Gras in Bewegung sehen, so werden wir wahrscheinlich auf die Stelle losgehen, um zu erfahren, was das Geräusch und die Bewegung hervorbrachte. Bei unserer Annäherung flattert ein Rebhuhn in den Graben, und damit ist unsere Neugierde befriedigt: wir haben, was wir eine Erklärung der Erscheinungen nennen. Diese Erklärung läuft, wohlgemerkt, auf folgendes hinaus: weil wir im Leben unendlich oft erfahren haben, daß eine Störung der ruhigen Lage kleiner Körper die Bewegung anderer zwischen ihnen befindlicher Körper begleitet, und weil wir deshalb die Beziehungen zwischen solchen Störungen und solchen Bewegungen verallgemeinert haben, so halten wir diese besondere Störung für erklärt, sobald wir finden, daß sie ein Beispiel eben dieser Beziehung darbietet.» Genauer besehen stellt sich die Sache ganz anders dar, als sie hier beschrieben ist. Wenn ich ein Geräusch höre, so suche ich zunächst den Begriff für diese Beobachtung. Dieser Begriff erst weist mich über das Geräusch hinaus. Wer nicht weiter nachdenkt, der hört eben das Geräusch und gibt sich damit zufrieden. Durch mein Nachdenken aber ist mir klar, daß ich ein Geräusch als Wirkung aufzufassen habe. Also erst wenn ich den Begriff der Wirkung mit der Wahrnehmung des Geräusches verbinde, werde ich veranlaßt, über die Einzelbeobachtung hinauszugehen und nach der Ursache zu suchen. Der Begriff der Wirkung ruft den der Ursache hervor, und ich suche dann nach dem verursachenden Gegenstande, den ich in der Gestalt des Rebhuhns finde. Diese Begriffe, Ursache und Wirkung, kann ich aber niemals durch bloße Beobachtung, und erstrecke sie sich auf noch so viele Fälle, gewinnen. Die Beobachtung fordert das Denken heraus, und erst dieses ist es, das mir den Weg weist, das einzelne Erlebnis an ein anderes anzuschließen. Wenn man von einer «streng objektiven Wissenschaft» fordert, daß sie ihren Inhalt nur der Beobachtung entnehme, so muß man zugleich fordern, daß sie auf alles Denken verzichte. Denn dieses geht seiner Natur nach über das Beobachtete hinaus. Nun ist es am Platze, von dem Denken auf das denkende Wesen überzugehen. Denn durch dieses wird das Denken mit der Beobachtung verbunden. Das menschliche Bewußtsein ist der Schauplatz, wo Begriff und Beobachtung einander begegnen und wo sie miteinander verknüpft werden. Dadurch ist aber dieses (menschliche) Bewußtsein zugleich charakterisiert. Es ist der Vermittler zwischen Denken und Beobachtung. Insoferne der Mensch einen Gegenstand beobachtet, erscheint ihm dieser als gegeben, insoferne er denkt, erscheint er sich selbst als tätig. Er betrachtet den Gegenstand als Objekt, sich selbst als das denkende Subjekt. Weil er sein Denken auf die Beobachtung richtet, hat er Bewußtsein von den Objekten; weil er sein Denken auf sich richtet, hat er Bewußtsein seiner selbst oder Selbstbewußtsein. Das menschliche Bewußtsein muß notwendig zugleich Selbstbewußtsein sein, weil es denkendes Bewußtsein ist. Denn wenn das Denken den Blick auf seine eigene Tätigkeit richtet, dann hat es seine ureigene Wesenheit, also sein Subjekt, als Objekt zum Gegenstande. | Един много четен философ на съвремието (Хърбърт Спенсър) описва духовния процес, който извършваме спрямо наблюдението, по следния начин: „Когато в един септемврийски ден, разхождайки се из полето, чуем на няколко крачки пред нас шум и видим как се движи тревата отстрани на канавката, откъдето сякаш идваше шумът, вероятно ще се отправим към това място, за да узнаем какво е предизвикало шума и движението. При нашето приближаване една яребица изпърхва в канавката и с това любопитството ни е задоволено: имаме онова, което наричаме обяснение на явленията. Това обяснение, забележете, се свежда до следното: понеже в живота безброй пъти сме имали опит, че нарушаването на спокойното положение на малки тела съпровожда движението на други, намиращи се между тях тела, и понеже затова сме обобщили отношенията между такива нарушения и такива движения, смятаме това особено нарушение за обяснено, щом открием, че то представлява пример тъкмо на това отношение.“ Погледнато по-отблизо, нещата изглеждат съвсем иначе, отколкото са описани тук. Когато чуя шум, аз най-напред търся понятието за това наблюдение. Едва това понятие ме насочва отвъд шума. Който не размишлява по-нататък, просто чува шума и се задоволява с това. Но чрез моето размишление ми е ясно, че трябва да схвана шума като следствие. Следователно едва когато свържа понятието за следствие с възприятието на шума, съм подтикнат да изляза отвъд отделното наблюдение и да потърся причината. Понятието за следствие извиква понятието за причина и тогава търся причиняващия предмет, който намирам в образа на яребицата. Но тези понятия, причина и следствие, никога не мога да добия чрез просто наблюдение, колкото и много случаи да обхваща то. Наблюдението предизвиква мисленето и едва то е, което ми показва пътя да свържа отделното преживяване с друго. Ако от една „строго обективна наука“ се изисква тя да черпи съдържанието си само от наблюдението, тогава трябва в същото време да се изисква тя да се откаже от всяко мислене. Защото то по своята природа излиза отвъд наблюдаваното. Сега е мястото да преминем от мисленето към мислещото същество. Защото чрез него мисленето се свързва с наблюдението. Човешкото съзнание е сцената, където понятие и наблюдение се срещат и където биват свързвани помежду си. С това обаче същевременно е характеризирано и това (човешко) съзнание. То е посредникът между мисленето и наблюдението. Доколкото човек наблюдава един предмет, той му се явява като даден; доколкото мисли, той се явява на себе си като деен. Той разглежда предмета като обект, а себе си – като мислещия субект. Понеже насочва мисленето си към наблюдението, той има съзнание за обектите; понеже насочва мисленето си към себе си, той има съзнание за самия себе си, или самосъзнание. Човешкото съзнание трябва непременно същевременно да бъде самосъзнание, защото е мислещо съзнание. Защото, когато мисленето насочи поглед към собствената си дейност, тогава то има за предмет като обект своята най-собствена същност, тоест своя субект. |
| 65 | Nun darf aber nicht übersehen werden, daß wir uns nur mit Hilfe des Denkens als Subjekt bestimmen und uns den Objekten entgegensetzen können. Deshalb darf das Denken niemals als eine bloß subjektive Tätigkeit aufgefaßt werden. Das Denken ist jenseits von Subjekt und Objekt. Es bildet diese beiden Begriffe ebenso wie alle anderen. Wenn wir als denkendes Subjekt also den Begriff auf ein Objekt beziehen, so dürfen wir diese Beziehung nicht als etwas bloß Subjektives auffassen. Nicht das Subjekt ist es, welches die Beziehung herbeiführt, sondern das Denken. Das Subjekt denkt nicht deshalb, weil es Subjekt ist; sondern es erscheint sich als ein Subjekt, weil es zu denken vermag. Die Tätigkeit, die der Mensch als denkendes Wesen ausübt, ist also keine bloß subjektive, sondern eine solche, die weder subjektiv noch objektiv ist, eine über diese beiden Begriffe hinausgehende. Ich darf niemals sagen, daß mein individuelles Subjekt denkt; dieses lebt vielmehr selbst von des Denkens Gnaden. Das Denken ist somit ein Element, das mich über mein Selbst hinausführt und mit den Objekten verbindet. Aber es trennt mich zugleich von ihnen, indem es mich ihnen als Subjekt gegenüberstellt. Darauf beruht die Doppelnatur des Menschen: er denkt und umschließt damit sich selbst und die übrige Welt; aber er muß sich mittels des Denkens zugleich als ein den Dingen gegenüberstehendes Individuum bestimmen. | Но не бива да се пропуска, че можем да определим себе си като субект и да се противопоставим на обектите само с помощта на мисленето. Затова мисленето никога не бива да бъде схващано като една само субективна дейност. Мисленето е отвъд субекта и обекта. То образува тези две понятия точно както и всички други. Следователно, когато като мислещ субект отнасяме понятието към един обект, не бива да схващаме това отношение като нещо само субективно. Не субектът е този, който създава отношението, а мисленето. Субектът не мисли затова, защото е субект; а той се явява на себе си като субект, защото е способен да мисли. Следователно дейността, която човек упражнява като мислещо същество, не е само субективна, а такава, която не е нито субективна, нито обективна, дейност, която излиза отвъд тези две понятия. Никога не бива да казвам, че моят индивидуален субект мисли; по-скоро той самият живее по милостта на мисленето. Така мисленето е елемент, който ме извежда отвъд моето Себе и ме свързва с обектите. Но то едновременно ме и отделя от тях, като ме противопоставя на тях като субект. На това почива двойствената природа на човека: той мисли и с това обхваща себе си и останалия свят; но чрез мисленето той трябва едновременно да определи себе си като индивид, който стои срещу нещата. |
| 66 | Das nächste wird nun sein, uns zu fragen: Wie kommt das andere Element, das wir bisher bloß als Beobachtungsobjekt bezeichnet haben, und das sich mit dem Denken im Bewußtsein begegnet, in das letztere? | Следващата стъпка сега ще бъде да се запитаме: Как другият елемент, който досега определяхме само като обект на наблюдението и който се среща с мисленето в съзнанието, влиза в последното? |
| 67 | Wir müssen, um diese Frage zu beantworten, aus unserem Beobachtungsfelde alles aussondern, was durch das Denken bereits in dasselbe hineingetragen worden ist. Denn unser jeweiliger Bewußtseinsinhalt ist immer schon mit Begriffen in der mannigfachsten Weise durchsetzt. | За да отговорим на този въпрос, трябва да отделим от нашето поле на наблюдението всичко, което вече е било внесено в него чрез мисленето. Защото съдържанието на нашето съзнание във всеки даден момент винаги вече е проникнато по най-разнообразен начин от понятия. |
| 68 | Wir müssen uns vorstellen, daß ein Wesen mit vollkommen entwickelter menschlicher Intelligenz aus dem Nichts entstehe und der Welt gegenübertrete. Was es da gewahr würde, bevor es das Denken in Tätigkeit bringt, das ist der reine Beobachtungsinhalt. Die Welt zeigte dann diesem Wesen nur das bloße zusammenhanglose Aggregat von Empfindungsobjekten: | Трябва да си представим, че едно същество с напълно развит човешки разум възниква от нищото и застава срещу света. Онова, което то би забелязало там, преди да приведе мисленето в дейност, е чистото съдържание на наблюдението. Тогава светът би показал на това същество само простата, лишена от връзка съвкупност от обекти на усещането: |
| 69 | Farben, Töne, Druck-, Wärme-, Geschmacks- und Geruchsempfindungen; dann Lust- und Unlustgefühle. Dieses Aggregat ist der Inhalt der reinen, gedankenlosen Beobachtung. Ihm gegenüber steht das Denken, das bereit ist, seine Tätigkeit zu entfalten, wenn sich ein Angriffspunkt dazu findet. Die Erfahrung lehrt bald, daß er sich findet. Das Denken ist imstande, Fäden zu ziehen von einem Beobachtungselement zum andern. Es verknüpft mit diesen Elementen bestimmte Begriffe und bringt sie dadurch in ein Verhältnis. Wir haben oben bereits gesehen, wie ein uns begegnendes Geräusch mit einer anderen Beobachtung dadurch verbunden wird, daß wir das erstere als Wirkung der letzteren bezeichnen. Wenn wir uns nun daran erinnern, daß die Tätigkeit des Denkens durchaus nicht als eine subjektive aufzufassen ist, so werden wir auch nicht versucht sein zu glauben, daß solche Beziehungen, die durch das Denken hergestellt sind, bloß eine subjektive Geltung haben. Es wird sich jetzt darum handeln, durch denkende Überlegung die Beziehung zu suchen, die der oben angegebene unmittelbar gegebene Beobachtungsinhalt zu unserem bewußten Subjekt hat. | цветове, тонове, усещания за натиск, топлина, вкус и мирис; после чувства на удоволствие и неудоволствие. Тази съвкупност е съдържанието на чистото, лишено от мисли наблюдение. Срещу него стои мисленето, което е готово да разгърне своята дейност, щом се намери точка на приложение за това. Опитът скоро показва, че такава се намира. Мисленето е в състояние да прокарва нишки от един елемент на наблюдението към друг. То свързва с тези елементи определени понятия и по този начин ги поставя в отношение. По-горе вече видяхме как един шум, на който се натъкваме, се свързва с друго наблюдение с това, че обозначаваме първия като следствие на второто. Ако сега си спомним, че дейността на мисленето съвсем не бива да се схваща като субективна, тогава няма да бъдем изкушени да вярваме, че такива отношения, установени чрез мисленето, имат само субективна валидност. Сега ще става дума за това чрез мислещо размишление да потърсим отношението, в което посоченото по-горе непосредствено дадено съдържание на наблюдението се намира спрямо нашия съзнателен субект. |
| 70 | Bei dem Schwanken des Sprachgebrauches erscheint es mir geboten, daß ich mich mit meinem Leser über den Gebrauch eines Wortes verständige, das ich im folgenden anwenden muß. Ich werde die unmittelbaren Empfindungsobjekte, die ich oben genannt habe, insoferne das bewußte Subjekt von ihnen durch Beobachtung Kenntnis nimmt, Wahrnehmungen nennen. Also nicht den Vorgang der Beobachtung, sondern das Objekt dieser Beobachtung bezeichne ich mit diesem Namen. | Поради колебанията в езиковата употреба ми се струва наложително да се споразумея с моя читател относно употребата на една дума, която трябва да използвам по-нататък. Непосредствените обекти на усещането, които назовах по-горе, ще наричам възприятия, доколкото съзнателният субект узнава за тях чрез наблюдение. Следователно с това име обозначавам не процеса на наблюдението, а обекта на това наблюдение. |
| 71 | Ich wähle den Ausdruck Empfindung nicht, weil dieser in der Physiologie eine bestimmte Bedeutung hat, die enger ist als die meines Begriffes von Wahrnehmung. Ein Gefühl in mir selbst kann ich wohl als Wahrnehmung, nicht aber als Empfindung im physiologischen Sinne bezeichnen. Auch von meinem Gefühle erhalte ich dadurch Kenntnis, daß es Wahrnehmung für mich wird. Und die Art, wie wir durch Beobachtung Kenntnis von unserem Denken erhalten, ist eine solche, daß wir auch das Denken in seinem ersten Auftreten für unser Bewußtsein Wahrnehmung nennen können. Der naive Mensch betrachtet seine Wahrnehmungen in dem Sinne, wie sie ihm unmittelbar erscheinen, als Dinge, die ein von ihm ganz unabhängiges Dasein haben. Wenn er einen Baum sieht, so glaubt er zunächst, daß dieser in der Gestalt, die er sieht, mit den Farben, die seine Teile haben usw., dort an dem Orte stehe, wohin der Blick gerichtet ist. Wenn derselbe Mensch morgens die Sonne als eine Scheibe am Horizonte erscheinen sieht und den Lauf dieser Scheibe verfolgt, so ist er der Meinung, daß das alles in dieser Weise (an sich) bestehe und vorgehe, wie er es beobachtet. Er hält so lange an diesem Glauben fest, bis er anderen Wahrnehmungen begegnet, die jenen widersprechen. Das Kind, das noch keine Erfahrungen über Entfernungen hat, greift nach dem Monde und stellt das, was es nach dem ersten Augenschein für wirklich gehalten hat, erst richtig, wenn eine zweite Wahrnehmung sich mit der ersten im Widerspruch befindet. Jede Erweiterung des Kreises meiner Wahrnehmungen nötigt mich, mein Bild der Welt zu berichtigen. Das zeigt sich im täglichen Leben ebenso wie in der Geistesentwickelung der Menschheit. Das Bild, das sich die Alten von der Beziehung der Erde zu der Sonne und den andern Himmelskörpern machten, mußte von Kopernikus durch ein anderes ersetzt werden, weil es mit Wahrnehmungen, die früher unbekannt waren, nicht zusammenstimmte. Als Dr. Franz einen Blindgeborenen operierte, sagte dieser, daß er sich vor seiner Operation durch die Wahrnehmungen seines Tastsinnes ein ganz anderes Bild von der Größe der Gegenstände gemacht habe. Er mußte seine Tastwahrnehmungen durch seine Gesichtswahrnehmungen berichtigen. | Не избирам израза усещане, защото той има във физиологията определено значение, което е по-тясно от значението на моето понятие за възприятие. Едно чувство в самия мен мога наистина да обознача като възприятие, но не и като усещане във физиологичния смисъл. И за своето чувство научавам чрез това, че то става за мен възприятие. А начинът, по който чрез наблюдение научаваме за своето мислене, е такъв, че и мисленето в първото му появяване за нашето съзнание можем да наречем възприятие. Наивният човек разглежда своите възприятия в смисъла, в който те непосредствено му се явяват, като неща, които имат напълно независимо от него съществуване. Когато вижда едно дърво, той най-напред вярва, че то стои с формата, която вижда, с цветовете, които имат частите му и т.н., там, на мястото, накъдето е насочен погледът. Когато същият човек сутрин вижда Слънцето да се появява като диск на хоризонта и проследява пътя на този диск, той е на мнение, че всичко това съществува и се извършва (само по себе си) така, както го наблюдава. Той държи на тази вяра дотогава, докато не срещне други възприятия, които противоречат на онези. Детето, което още няма опит относно разстоянията, посяга към Луната и поправя онова, което по първото впечатление е смятало за действително, едва когато едно второ възприятие влезе в противоречие с първото. Всяко разширяване на кръга на моите възприятия ме принуждава да поправям своя образ на света. Това се проявява в ежедневния живот, както и в духовното развитие на човечеството. Образът, който древните си създаваха за отношението на Земята към Слънцето и другите небесни тела, трябваше да бъде заменен от Коперник с друг, защото не се съгласуваше с възприятия, които по-рано бяха неизвестни. Когато д-р Франц оперира един сляп по рождение, оперираният каза, че преди операцията си чрез възприятията на своето осезание си бил създал съвсем друг образ за големината на предметите. Той трябваше да поправи своите осезателни възприятия чрез зрителните си възприятия. |
| 72 | Woher kommt es, daß wir zu solchen fortwährenden Richtigstellungen unserer Beobachtungen gezwungen sind? | Откъде идва това, че сме принудени непрекъснато да поправяме по този начин своите наблюдения? |
| 73 | Eine einfache Überlegung bringt die Antwort auf diese Frage. Wenn ich an dem einen Ende einer Allee stehe, so erscheinen mir die Bäume an dem andern, von mir entfernten Ende kleiner und näher aneinandergerückt als da, wo ich stehe. Mein Wahrnehmungsbild wird ein anderes, wenn ich den Ort ändere, von dem aus ich meine Beobachtungen mache. Es ist also in der Gestalt, in der es an mich herantritt, abhängig von einer Bestimmung, die nicht an dem Objekte hängt, sondern die mir, dem Wahrnehmenden, zukommt. Es ist für eine Allee ganz gleichgültig, wo ich stehe. Das Bild aber, das ich von ihr erhalte, ist wesentlich davon abhängig. Ebenso ist es für die Sonne und das Planetensystem gleichgültig, daß die Menschen sie gerade von der Erde aus ansehen. Das Wahrnehmungsbild aber, das sich diesen darbietet, ist durch diesen ihren Wohnsitz bestimmt. Diese Abhängigkeit des Wahrnehmungsbildes von unserem Beobachtungsorte ist diejenige, die am leichtesten zu durchschauen ist. Schwieriger wird die Sache schon, wenn wir die Abhängigkeit unserer Wahrnehmungswelt von unserer leiblichen und geistigen Organisation kennen lernen. Der Physiker zeigt uns, daß innerhalb des Raumes, in dem wir einen Schall hören, Schwingungen der Luft stattfinden, und daß auch der Körper, in dem wir den Ursprung des Schalles suchen, eine schwingende Bewegung seiner Teile aufweist. Wir nehmen diese Bewegung nur als Schall wahr, wenn wir ein normal organisiertes Ohr haben. Ohne ein solches bliebe uns die ganze Welt ewig stumm. Die Physiologie belehrt uns darüber, daß es Menschen gibt, die nichts wahrnehmen von der herrlichen Farbenpracht, die uns umgibt. Ihr Wahrnehmungsbild weist nur Nuancen von Hell und Dunkel auf Andere nehmen nur eine bestimmte Farbe, zum Beispiel das Rot, nicht wahr. Ihrem Weltbilde fehlt dieser Farbenton, und es ist daher tatsächlich ein anderes als das eines Durchschnittsmenschen. Ich möchte die Abhängigkeit meines Wahrnehmungsbildes von meinem Beobachtungsorte eine mathematische, die von meiner Organisation eine qualitative nennen. Durch jene werden die Größenverhältnisse und gegenseitigen Entfernungen meiner Wahrnehmungen bestimmt, durch diese die Qualität derselben. Daß ich eine rote Fläche rot sehe - diese qualitative Bestimmung - hängt von der Organisation meines Auges ab. Meine Wahrnehmungsbilder sind also zunächst subjektiv. Die Erkenntnis von dem subjektiven Charakter unserer Wahrnehmungen kann leicht zu Zweifeln darüber führen, ob überhaupt etwas Objektives denselben zum Grunde liegt. Wenn wir wissen, daß eine Wahrnehmung, zum Beispiel die der roten Farbe, oder eines bestimmten Tones nicht möglich ist ohne eine bestimmte Einrichtung unseres Organismus, so kann man zu dem Glauben kommen, daß dieselbe, abgesehen von unserem subjektiven Organismus, keinen Bestand habe, daß sie ohne den Akt des Wahrnehmens, dessen Objekt sie ist, keine Art des Daseins hat. Diese Ansicht hat in George Berkeley einen klassischen Vertreter gefunden, der der Meinung war, daß der Mensch von dem Augenblicke an, wo er sich der Bedeutung des Subjekts für die Wahrnehmung bewußt geworden ist, nicht mehr an eine ohne den bewußten Geist vorhandene Welt glauben könne. Er sagt «Einige Wahrheiten liegen so nahe und sind so einleuchtend, daß man nur die Augen zu öffnen braucht, um sie zu sehen. Für eine solche halte ich den wichtigen Satz, daß der ganze Chor am Himmel und alles, was zur Erde gehört, mit einem Worte alle die Körper, die den gewaltigen Bau der Welt zusammensetzen, keine Subsistenz außerhalb des Geistes haben, daß ihr Sein in ihrem Wahrgenommen- oder Erkanntwerden besteht, daß sie folglich, solange sie nicht wirklich von mir wahrgenommen werden oder in meinem Bewußtsein oder dem eines anderen geschaffenen Geistes existieren, entweder überhaupt keine Existenz haben oder in dem Bewußtsein eines ewigen Geistes existieren.» Für diese Ansicht bleibt von der Wahrnehmung nichts mehr übrig, wenn man von dem Wahrgenommenwerden absieht. Es gibt keine Farbe, wenn keine gesehen, keinen Ton, wenn keiner gehört wird. Ebensowenig wie Farbe und Ton existieren Ausdehnung, Gestalt und Bewegung außerhalb des Wahrnehmungsaktes. Wir sehen nirgends bloße Ausdehnung oder Gestalt, sondern diese immer mit Farbe oder andern unbestreitbar von unserer Subjektivität abhängigen Eigenschaften verknüpft. Wenn die letzteren mit unserer Wahrnehmung verschwinden, so muß das auch bei den ersteren der Fall sein, die an sie gebunden sind. | Едно просто размишление дава отговора на този въпрос. Когато стоя в единия край на една алея, дърветата в другия, отдалечен от мен край ми изглеждат по-малки и по-близо едно до друго, отколкото там, където стоя. Моят образ на възприятието става друг, когато променя мястото, от което правя своите наблюдения. Следователно във формата, в която достига до мен, той зависи от едно определение, което не принадлежи на обекта, а е присъщо на мен, възприемащия. За една алея е напълно безразлично къде стоя. Но образът, който получавам за нея, по същество зависи от това. Също така за Слънцето и планетната система е безразлично, че хората ги гледат тъкмо от Земята. Но образът на възприятието, който се представя на хората, е определен от това тяхно местожителство. Тази зависимост на образа на възприятието от мястото на нашето наблюдение е онази, която най-лесно може да се прозре. Нещата стават по-трудни още когато опознаем зависимостта на нашия свят на възприятията от нашата телесна и духовна организация. Физикът ни показва, че в пространството, в което чуваме звук, се извършват трептения на въздуха и че и тялото, в което търсим произхода на звука, проявява трептящо движение на своите части. Възприемаме това движение като звук само ако имаме нормално организирано ухо. Без такова целият свят би останал за нас вечно ням. Физиологията ни поучава, че има хора, които не възприемат нищо от великолепното цветно богатство, което ни заобикаля. Техният образ на възприятието показва само нюанси на светло и тъмно. Други не възприемат един-единствен определен цвят, например червения. На техния образ на света липсва този цветови тон и затова той действително е различен от този на един среден човек. Бих искал да нарека зависимостта на моя образ на възприятието от мястото на моето наблюдение математическа, а зависимостта от моята организация – качествена. Чрез първата се определят съотношенията на големината и взаимните разстояния на моите възприятия, чрез втората – тяхното качество. Това, че виждам една червена повърхност червена – това качествено определение, – зависи от организацията на моето око. Следователно моите образи на възприятието са най-напред субективни. Познанието за субективния характер на нашите възприятия може лесно да доведе до съмнения дали изобщо в тяхната основа лежи нещо обективно. Когато знаем, че едно възприятие, например това на червения цвят или на определен тон, не е възможно без определено устройство на нашия организъм, може да се стигне до вярата, че то, отделно от нашия субективен организъм, няма никакво съществуване, че без акта на възприемането, чийто обект е, то няма никакъв вид битие. Този възглед е намерил в лицето на Джордж Бъркли класически представител, който беше на мнение, че от мига, в който човек е осъзнал значението на субекта за възприятието, той вече не може да вярва в един свят, съществуващ без съзнаващия дух. Той казва: „Някои истини са толкова близки и толкова очевидни, че човек трябва само да отвори очи, за да ги види. За такава смятам важното положение, че целият хор на небето и всичко, което принадлежи към Земята, с една дума всички тела, които съставят величествената сграда на света, нямат никакво самостоятелно съществуване извън духа, че тяхното битие се състои в това да бъдат възприемани или познавани, че следователно, докато не бъдат действително възприемани от мен или не съществуват в моето съзнание или в това на някой друг сътворен дух, те или изобщо нямат съществуване, или съществуват в съзнанието на някакъв вечен дух.“ За този възглед от възприятието не остава нищо повече, ако се абстрахираме от това, че то бива възприемано. Няма цвят, ако не бива виждан, няма тон, ако не бива чуван. Протяжността, формата и движението съществуват извън акта на възприемането толкова малко, колкото цветът и тонът. Никъде не виждаме само протяжност или форма, а винаги свързани с цвят или с други, безспорно зависещи от нашата субективност свойства. Ако последните изчезват с нашето възприятие, то така трябва да бъде и с първите, които са свързани с тях. |
| 74 | Dem Einwand, daß, wenn auch Figur, Farbe, Ton usw. keine andere Existenz als die innerhalb des Wahrnehmungsaktes haben, es doch Dinge geben müsse, die ohne das Bewußtsein da sind und denen die bewußten Wahrnehmungsbilder ähnlich seien, begegnet die geschilderte Ansicht damit, daß sie sagt: eine Farbe kann nur ähnlich einer Farbe, eine Figur ähnlich einer Figur sein. Unsere Wahrnehmungen können nur unseren Wahrnehmungen, aber keinerlei anderen Dingen ähnlich sein. Auch was wir einen Gegenstand nennen, ist nichts anderes als eine Gruppe von Wahrnehmungen, die in einer bestimmten Weise verbunden sind. Nehme ich von einem Tische Gestalt, Ausdehnung, Farbe usw., kurz alles, was nur meine Wahrnehmung ist, weg, so bleibt nichts mehr übrig. Diese Ansicht führt, konsequent verfolgt, zu der Behauptung: Die Objekte meiner Wahrnehmungen sind nur durch mich vorhanden, und zwar nur insoferne und solange ich sie wahrnehme; sie verschwinden mit dem Wahrnehmen und haben keinen Sinn ohne dieses. Außer meinen Wahrnehmungen weiß ich aber von keinen Gegenständen und kann von keinen wissen. | На възражението, че макар фигура, цвят, тон и т.н. да нямат друго съществуване освен това в рамките на акта на възприемането, все пак трябва да има неща, които съществуват без съзнанието и на които съзнателните образи на възприятието да са подобни, описаният възглед отговаря, като казва: един цвят може да бъде подобен само на цвят, една фигура – на фигура. Нашите възприятия могат да бъдат подобни само на нашите възприятия, но не и на каквито и да било други неща. И онова, което наричаме предмет, не е нищо друго освен група от възприятия, които са свързани по определен начин. Ако отнема от една маса формата, протяжността, цвета и т.н., накратко всичко, което е само мое възприятие, не остава нищо повече. Този възглед, последователно проследен, води до твърдението: Обектите на моите възприятия съществуват само чрез мен, и то само доколкото и докогато ги възприемам; те изчезват с възприемането и нямат смисъл без него. Но освен моите възприятия аз не знам за никакви предмети и не мога да знам за никакви. |
| 75 | Gegen diese Behauptung ist so lange nichts einzuwenden, als ich bloß im allgemeinen den Umstand in Betracht ziehe, daß die Wahrnehmung von der Organisation meines Subjektes mitbestimmt wird. Wesentlich anders stellte sich die Sache aber, wenn wir imstande wären, anzugeben, welches die Funktion unseres Wahrnehmens beim Zustandekommen einer Wahrnehmung ist. Wir wüßten dann, was an der Wahrnehmung während des Wahrnehmens geschieht, und könnten auch bestimmen, was an ihr schon sein muß, bevor sie wahrgenommen wird. | Срещу това твърдение няма какво да се възрази, докато вземам предвид само в общ вид обстоятелството, че възприятието се определя и от организацията на моя субект. Но нещата биха стояли съществено иначе, ако бяхме в състояние да посочим каква е функцията на нашето възприемане при възникването на едно възприятие. Тогава бихме знаели какво става с възприятието по време на възприемането и бихме могли също да определим какво трябва вече да има в него, преди то да бъде възприето. |
| 76 | Damit wird unsere Betrachtung von dem Objekt der Wahrnehmung auf das Subjekt derselben abgeleitet. Ich nehme nicht nur andere Dinge wahr, sondern ich nehme mich selbst wahr. Die Wahrnehmung meiner selbst hat zunächst den Inhalt, daß ich das Bleibende bin gegenüber den immer kommenden und gehenden Wahrnehmungsbildern. Die Wahrnehmung des Ich kann in meinem Bewußtsein stets auftreten, während ich andere Wahrnehmungen habe. Wenn ich in die Wahrnehmung eines gegebenen Gegenstandes vertieft bin, so habe ich vorläufig nur von diesem ein Bewußtsein. Dazu kann dann die Wahrnehmung meines Selbst treten. Ich bin mir nunmehr nicht bloß des Gegenstandes bewußt, sondern auch meiner Persönlichkeit, die dem Gegenstand gegenüber steht und ihn beobachtet. Ich sehe nicht bloß einen Baum, sondern ich weiß auch, daß ich es bin, der ihn sieht. Ich erkenne auch, daß in mir etwas vorgeht, während ich den Baum beobachte. Wenn der Baum aus meinem Gesichtskreise verschwindet, bleibt für mein Bewußtsein ein Rückstand von diesem Vorgange: ein Bild des Baumes. Dieses Bild hat sich während meiner Beobachtung mit meinem Selbst verbunden. Mein Selbst hat sich bereichert; sein Inhalt hat ein neues Element in sich aufgenommen. Dieses Element nenne ich meine Vorstellung von dem Baume. Ich käme nie in die Lage, von Vorstellungen zu sprechen, wenn ich diese nicht in der Wahrnehmung meines Selbst erlebte. Wahrnehmungen würden kommen und gehen; ich ließe sie vorüberziehen. Nur dadurch, daß ich mein Selbst wahrnehme und merke, daß mit jeder Wahrnehmung sich auch dessen Inhalt ändert, sehe ich mich gezwungen, die Beobachtung des Gegenstandes mit meiner eigenen Zustandsveränderung in Zusammenhang zu bringen und von meiner Vorstellung zu sprechen. | С това нашето разглеждане се отклонява от обекта на възприятието към неговия субект. Аз възприемам не само други неща, но възприемам и самия себе си. Възприятието на самия мен има отначало съдържанието, че аз съм трайното спрямо непрестанно идващите и отминаващите образи на възприятието. Възприятието на Аза може винаги да се появи в моето съзнание, докато имам други възприятия. Когато съм вглъбен във възприятието на даден предмет, засега имам съзнание само за него. Към това после може да се присъедини възприятието на моето Себе. Сега аз съзнавам не само предмета, но и своята личност, която стои срещу предмета и го наблюдава. Аз не само виждам едно дърво, но и зная, че аз съм този, който го вижда. Познавам също, че в мен нещо се извършва, докато наблюдавам дървото. Когато дървото изчезне от моето зрително поле, за моето съзнание остава един остатък от този процес: образ на дървото. Този образ се е свързал по време на моето наблюдение с моето Себе. Моето Себе се е обогатило; неговото съдържание е приело в себе си един нов елемент. Този елемент наричам моя представа за дървото. Никога не бих могъл да говоря за представи, ако не ги преживявах във възприятието на моето Себе. Възприятията биха идвали и отминавали; аз бих ги оставял да преминават покрай мен. Само поради това, че възприемам моето Себе и забелязвам, че с всяко възприятие се променя и неговото съдържание, се виждам принуден да свържа наблюдението на предмета с промяната на собственото си състояние и да говоря за моята представа. |
| 77 | Die Vorstellung nehme ich an meinem Selbst wahr, in dem Sinne, wie Farbe, Ton usw. an andern Gegenständen. Ich kann jetzt auch den Unterschied machen, daß ich diese andern Gegenstände, die sich mir gegenüberstellen, Außenwelt nenne, während ich den Inhalt meiner Selbstwahrnehmung als Innenwelt bezeichne. Die Verkennung des Verhältnisses von Vorstellung und Gegenstand hat die größten Mißverständnisse in der neueren Philosophie herbeigeführt. Die Wahrnehmung einer Veränderung in uns, die Modifikation, die mein Selbst erfährt, wurde in den Vordergrund gedrängt und das diese Modifikation veranlassende Objekt ganz aus dem Auge verloren. Man hat gesagt: wir nehmen nicht die Gegenstände wahr, sondern nur unsere Vorstellungen. Ich soll nichts wissen von dem Tische an sich, der Gegenstand meiner Beobachtung ist, sondern nur von der Veränderung, die mit mir selbst vorgeht, während ich den Tisch wahrnehme. Diese Anschauung darf nicht mit der vorhin erwähnten Berkeleyschen verwechselt werden. Berkeley behauptet die subjektive Natur meines Wahrnehmungsinhaltes, aber er sagt nicht, daß ich nur von meinen Vorstellungen wissen kann. Er schränkt mein Wissen auf deine Vorstellungen ein, weil er der Meinung ist, daß es keine Gegenstände außerhalb des Vorstellens gibt. Was ich als Tisch ansehe, das ist im Sinne Berkeleys nicht mehr vorfanden, sobald ich meinen Blick nicht mehr darauf richte. Deshalb läßt Berkeley meine Wahrnehmungen unmittelbar durch die Macht Gottes entstehen. Ich sehe einen Tisch, weil Gott diese Wahrnehmung in mir hervorruft. Berkeley kennt daher keine anderen realen Wesen als Gott und die menschlichen Geister. Was wir Welt nennen, ist nur innerhalb der meister vorhanden. Was der naive Mensch Außenwelt, körperliche Natur nennt, ist für Berkeley nicht vorhanden. Dieser Ansicht steht die jetzt herrschende Kantsche gegenüber, welche unsere Erkenntnis von der Welt nicht deshalb auf unsere Vorstellungen einschränkt, weil sie überzeugt ist, daß es außer diesen Vorstellungen keine Dinge geben kann, sondern weil sie uns so organisiert glaubt, daß wir nur von den Veränderungen unseres eigenen Selbst, nicht von den diese Veränderungen veranlassenden Dingen an sich erfahren können. Sie folgert aus dem Umstande, daß ich nur meine Vorstellungen kenne, nicht, daß es keine von diesen Vorstellungen unabhängige Existenz gibt, sondern nur, daß das Subjekt eine solche nicht unmittelbar in sich aufnehmen, die nicht anders als durch das «Medium seiner subjektiven Gedanken imaginieren, fingieren, denken, erkennen, vielleicht auch nicht erkennen kann» (O. Liebmann, Zur Analysis der Wirklichkeit, Seite 28). Diese Anschauung glaubt etwas unbedingt Gewisses zu sagen, etwas, was ohne alle Beweise unmittelbar einleuchtet. «Der erste Fundamentalsatz, den sich der Philosoph zu deutlichem Bewußtsein zu bringen hat, besteht in der Erkenntnis, daß unser Wissen sich zunächst auf nichts weiter als auf unsere Vorstellungen erstreckt. Unsere Vorstellungen sind das Einzige, was wir unmittelbar erfahren, unmittelbar erleben; und eben weil wir sie unmittelbar erfahren, deswegen vermag uns auch der radikalste Zweifel das Wissen von denselben nicht zu entreißen. Dagegen ist das Wissen, das über unser Vorstellen - ich nehme diesen Ausdruck hier überall im weitesten Sinne, so daß alles psychische Geschehen darunter fällt - hinausgeht, vor dem Zweifel nicht geschützt. Daher muß zu Beginn des Philosophierens alles über die Vorstellungen hinausgehende Wissen ausdrücklich als bezweifelbar hingestellt werden», so beginnt Volkelt sein Buch über «Immanuel Kants Erkenntnistheorie». Was hiermit so hingestellt wird, als ob es eine unmittelbare und selbstverständliche Wahrheit sei, ist aber in Wirklichkeit das Resultat einer Gedankenoperation, die folgendermaßen verläuft: Der naive Mensch glaubt, daß die Gegenstände, so wie er sie wahrnimmt, auch außerhalb seines Bewußtseins vorhanden sind. Die Physik, Physiologie und Psychologie scheinen aber zu lehren, daß zu unseren Wahrnehmungen unsere Organisation notwendig ist, daß wir folglich von nichts wissen können, als von dem, was unsere Organisation uns von den Dingen überliefert. Unsere Wahrnehmungen sind somit Modifikationen unserer Organisation, nicht Dinge an sich. Den hier angedeuteten Gedankengang hat Eduard von Hartmann in der Tat als denjenigen charakterisiert, der zur Überzeugung von dem Satze führen muß, daß wir ein direktes Wissen nur von unseren Vorstellungen haben können (vergleiche dessen «Grundproblem der Erkenntnistheorie», S. 16-40). Weil wir außerhalb unseres Organismus Schwingungen der Körper und der Luft finden, die sich uns als Schall darstellen, so wird gefolgert, daß das, was wir Schall nennen, nichts weiter sei als eine subjektive Reaktion unseres Organismus auf jene Bewegungen in der Außenwelt. In derselben Weise findet man, daß Farbe und Wärme nur Modifikationen unseres Organismus seien. Und zwar ist man der Ansicht, daß diese beiden Wahrnehmungsarten in uns hervorgerufen werden durch die Wirkung von Vorgängen in der Außenwelt, die von dem, was Wärmeerlebnis oder Farbenerlebnis ist, durchaus verschieden sind. Wenn solche Vorgänge die Hautnerven meines Körpers erregen, so habe ich die subjektive Wahrnehmung der Wärme, wenn solche Vorgänge den Sehnerv treffen, nehme ich Licht und Farbe wahr. Licht, Farbe und Wärme sind also das, womit meine Sinnesnerven auf den Reiz von außen antworten. Auch der Tastsinn liefert mir nicht die Gegenstände der Außenwelt, sondern nur meine eigenen Zustände. Im Sinne der modernen Physik könnte man etwa denken, daß die Körper aus unendlich kleinen Teilen, den Molekülen bestehen, und daß diese Moleküle nicht unmittelbar aneinandergrenzen, sondern gewisse Entfernungen voneinander haben. Es ist also zwischen ihnen der leere Raum. Durch diese wirken sie aufeinander mittelst anziehender und abstoßender Kräfte. Wenn ich meine Hand einem Körper nähere, so berühren die Moleküle meiner Hand keineswegs unmittelbar diejenigen des Körpers, sondern es bleibt eine gewisse Entfernung zwischen Körper und Hand, und was ich als Widerstand des Körpers empfinde, das ist nichts weiter als die Wirkung der abstoßenden Kraft, die seine Moleküle auf meine Hand ausüben. Ich bin schlechthin außerhalb des Körpers und nehme nur seine Wirkung auf meinen Organismus wahr. | Представата я възприемам у моето Себе в същия смисъл, в който възприемам цвят, тон и т.н. у другите предмети. Сега мога да направя и разликата, че наричам тези други предмети, които застават срещу мен, външен свят, докато съдържанието на моето самовъзприятие обозначавам като вътрешен свят. Неразбирането на отношението между представа и предмет е довело до най-големите недоразумения в по-новата философия. Възприятието на една промяна в нас, модификацията, която претърпява моето Себе, беше изтласкано на преден план, а обектът, който предизвиква тази модификация, беше съвсем изпуснат от погледа. Казвало се е: не възприемаме предметите, а само нашите представи. Уж не зная нищо за масата сама по себе си, която е предмет на моето наблюдение, а само за промяната, която става със самия мен, докато възприемам масата. Този възглед не бива да се смесва с по-горе споменатия възглед на Бъркли. Бъркли отстоява субективната природа на съдържанието на моето възприятие, но не казва, че мога да зная само за своите представи. Той ограничава моето знание до моите представи, защото е на мнение, че няма предмети извън представянето. Онова, което смятам за маса, според Бъркли вече не е налице, щом престана да насочвам погледа си към него. Затова у Бъркли моите възприятия възникват непосредствено чрез силата на Бога. Виждам маса, защото Бог предизвиква в мен това възприятие. Ето защо Бъркли не познава други реални същества освен Бога и човешките духове. Онова, което наричаме свят, е налице само в духовете. Онова, което наивният човек нарича външен свят, телесна природа, за Бъркли не е налице. На този възглед противостои господстващият днес Кантов възглед, който ограничава нашето познание за света до нашите представи не защото е убеден, че извън тези представи не може да има неща, а защото смята, че сме така организирани, че можем да узнаем само за промените на нашето собствено Себе, а не за нещата сами по себе си, които предизвикват тези промени. От обстоятелството, че познавам само своите представи, той извежда не че няма съществуване, което да е независимо от тези представи, а само че субектът не може да приеме непосредствено в себе си такова съществуване, че не може другояче освен чрез „медиума на своите субективни мисли да си го въобразява, да го измисля, да го мисли, да го познава, а може би и да не го познава“ (О. Либман, „Към анализа на действителността“, с. 28). Този възглед вярва, че казва нещо безусловно сигурно, нещо, което е непосредствено очевидно без каквито и да било доказателства. „Първото основно положение, което философът трябва да доведе до ясно съзнание, се състои в познанието, че нашето знание отначало не се простира върху нищо друго освен върху нашите представи. Нашите представи са единственото, което непосредствено узнаваме, непосредствено преживяваме; и тъкмо защото непосредствено ги узнаваме, дори най-радикалното съмнение не е в състояние да изтръгне от нас знанието за тях. Напротив, знанието, което излиза отвъд нашето представяне – употребявам тук този израз навсякъде в най-широкия смисъл, така че под него попадат всички психични събития, – не е защитено от съмнението. Затова в началото на философстването всяко знание, което излиза отвъд представите, трябва изрично да бъде поставено като подлежащо на съмнение“ – така започва Фолкелт своята книга „Теорията на познанието на Имануел Кант“. Но онова, което тук се излага така, сякаш е непосредствена и самоочевидна истина, в действителност е резултат от една мисловна операция, която протича по следния начин: наивният човек вярва, че предметите, така както той ги възприема, са налице и извън неговото съзнание. Но физиката, физиологията и психологията, изглежда, учат, че за нашите възприятия е необходима нашата организация, че следователно не можем да знаем за нищо друго освен за онова, което нашата организация ни предава от нещата. Следователно нашите възприятия са модификации на нашата организация, а не неща сами по себе си. Едуард фон Хартман действително е охарактеризирал загатнатия тук мисловен ход като онзи, който трябва да доведе до убеждението в положението, че можем да имаме пряко знание само за нашите представи (вж. неговия „Основният проблем на теорията на познанието“, с. 16–40). Понеже извън нашия организъм намираме трептения на телата и на въздуха, които се проявяват за нас като звук, се прави изводът, че онова, което наричаме звук, не е нищо друго освен субективна реакция на нашия организъм на онези движения във външния свят. По същия начин се установява, че цветът и топлината били само модификации на нашия организъм. При това се смята, че тези два вида възприятия се предизвикват в нас чрез въздействието на процеси във външния свят, които са съвсем различни от онова, което е преживяване на топлина или преживяване на цвят. Когато такива процеси възбуждат кожните нерви на моето тяло, имам субективното възприятие на топлината; когато такива процеси засегнат зрителния нерв, възприемам светлина и цвят. Следователно светлината, цветът и топлината са онова, с което моите сетивни нерви отговарят на дразнението отвън. И сетивото за допир не ми доставя предметите на външния свят, а само моите собствени състояния. В духа на съвременната физика би могло, да речем, да се мисли, че телата се състоят от безкрайно малки части, молекулите, и че тези молекули не граничат непосредствено една с друга, а се намират на известни разстояния една от друга. Значи между тях е празното пространство. През него те действат една на друга посредством привличащи и отблъскващи сили. Когато приближа ръката си до едно тяло, молекулите на моята ръка съвсем не докосват непосредствено молекулите на тялото, а между тялото и ръката остава известно разстояние, и онова, което усещам като съпротива на тялото, не е нищо друго освен действието на отблъскващата сила, която неговите молекули упражняват върху моята ръка. Аз съм изцяло извън тялото и възприемам само неговото действие върху моя организъм. |
| 78 | Ergänzend zu diesen Überlegungen tritt die Lehre von den sogenannten spezifischen Sinnesenergien, die J. Müller (1801-1858) aufgestellt hat. Sie besteht darin, daß jeder Sinn die Eigentümlichkeit hat, auf alle äußeren Reize nur in einer bestimmten Weise zu antworten. Wird auf den Sehnerv eine Wirkung ausgeübt, so entsteht Lichtwahrnehmung, gleichgültig ob die Erregung durch das geschieht, was wir Licht nennen, oder ob ein mechanischer Druck oder ein elektrischer Strom auf den Nerv einwirkt. Andrerseits werden in verschiedenen Sinnen durch die gleichen äußeren Reize verschiedene Wahrnehmungen hervorgerufen. Daraus scheint hervorzugehen, daß unsere Sinne nur das überliefern können, was in ihnen selbst vorgeht, nichts aber von der Außenwelt. Sie bestimmen die Wahrnehmungen je nach ihrer Natur. | Тези разсъждения се допълват от учението за така наречените специфични сетивни енергии, което е формулирал Й. Мюлер (1801–1858). То се състои в това, че всяко сетиво има особеността да отговаря на всички външни дразнения само по един определен начин. Ако върху зрителния нерв се упражни някакво въздействие, възниква възприятие на светлина, независимо дали възбуждането става чрез онова, което наричаме светлина, или върху нерва действа механичен натиск или електрически ток. От друга страна, в различните сетива едни и същи външни дразнения предизвикват различни възприятия. От това, изглежда, следва, че нашите сетива могат да предават само онова, което става в самите тях, но нищо от външния свят. Те определят възприятията според своята природа. |
| 79 | Die Physiologie zeigt, daß auch von einem direkten Wissen dessen keine Rede sein kann, was die Gegenstände in unseren Sinnesorganen bewirken. Indem der Physiologe die Vorgänge in unserem eigenen Leibe verfolgt, findet er, daß schon in den Sinnesorganen die Wirkungen der äußeren Bewegung in der mannigfaltigsten Weise umgeändert werden. Wir sehen das am deutlichsten an Auge und Ohr. Beide sind sehr komplizierte Organe, die den äußeren Reiz wesentlich verändern, ehe sie ihn zum entsprechenden Nerv bringen. Von dem peripherischen Ende des Nervs wird nun der schon veränderte Reiz weiter zum Gehirn geleitet. Hier erst müssen wieder die Zentralorgane erregt werden. Daraus wird geschlossen, daß der äußere Vorgang eine Reihe von Umwandlungen erfahren hat, ehe er zum Bewußtsein kommt. Was da im Gehirne sich abspielt, ist durch so viele Zwischenvorgänge mit dem äußeren Vorgang verbunden, daß an eine Ähnlichkeit mit demselben nicht mehr gedacht werden kann. Was das Gehirn der Seele zuletzt vermittelt, sind weder äußere Vorgänge, noch Vorgänge in den Sinnesorganen, sondern nur solche innerhalb des Gehirnes. Aber auch die letzteren nimmt die Seele noch nicht unmittelbar wahr. Was wir im Bewußtsein zuletzt haben, sind gar keine Gehirnvorgänge, sondern Empfindungen. Meine Empfindung des Rot hat gar keine Ähnlichkeit mit dem Vorgange, der sich im Gehirn abspielt, wenn ich das Rot empfinde. Das letztere tritt erst wieder als Wirkung in der Seele auf und wird nur verursacht durch den Hirnvorgang. Deshalb sagt Hartmann (Grundproblem der Erkenntnistheorie, 3. 37): «Was das Subjekt wahrnimmt, sind also immer nur Modifikationen seiner eigenen psychischen Zustände und nichts anderes.» Wenn ich die Empfindungen habe, dann sind diese aber noch lange nicht zu dem gruppiert, was ich als Dinge wahrnehme. Es können mir ja nur einzelne Empfindungen durch das Gehirn vermittelt werden. Die Empfindungen der Härte und Weichheit werden mir durch den Tast-, die Farben- und Lichtempfindungen durch den Gesichtssinn vermittelt. Doch finden sich dieselben an einem und demselben Gegenstande vereinigt. Diese Vereinigung muß also erst von der Seele selbst bewirkt werden. Das heißt, die Seele setzt die einzelnen durch das Gehirn vermittelten Empfindungen zu Körpern zusammen. Mein Gehirn überliefert mir einzeln die Gesichts-, Tast- und Gehörempfindungen, und zwar auf ganz verschiedenen Wegen, die dann die Seele zu der Vorstellung Trompete zusammensetzt. Dieses Endglied (Vorstellung der Trompete) eines Prozesses ist es, was für mein Bewußtsein zu allererst gegeben ist. Es ist in demselben nichts mehr von dem zu finden, was außer mir ist und ursprünglich einen Eindruck auf meine Sinne gemacht hat. Der äußere Gegenstand ist auf dem Wege zum Gehirn und durch das Gehirn zur Seele vollständig verlorengegangen. | Физиологията показва, че не може да става дума и за пряко знание за онова, което предметите предизвикват в нашите сетивни органи. Като проследява процесите в нашето собствено тяло, физиологът намира, че още в сетивните органи действията на външното движение се преобразуват по най-разнообразен начин. Най-ясно виждаме това при окото и ухото. И двете са много сложни органи, които съществено изменят външното дразнение, преди да го доведат до съответния нерв. От периферния край на нерва вече измененото дразнение се провежда по-нататък до мозъка. Едва тук трябва отново да бъдат възбудени централните органи. От това се заключава, че външният процес е претърпял редица превръщания, преди да стигне до съзнанието. Онова, което се разиграва там в мозъка, е свързано с външния процес чрез толкова много междинни процеси, че вече не може да се мисли за прилика с него. Онова, което мозъкът накрая предава на душата, не са нито външни процеси, нито процеси в сетивните органи, а само такива вътре в мозъка. Но и последните душата все още не ги възприема непосредствено. Онова, което накрая имаме в съзнанието, изобщо не са мозъчни процеси, а усещания. Моето усещане за червено няма никаква прилика с процеса, който се разиграва в мозъка, когато усещам червеното. Последното се появява отново едва като действие в душата и само се причинява от мозъчния процес. Затова Хартман казва („Основният проблем на теорията на познанието“, с. 37): „Онова, което субектът възприема, са следователно винаги само модификации на собствените му психични състояния и нищо друго.“ Но когато имам усещанията, те още далеч не са групирани в онова, което възприемам като неща. Чрез мозъка могат да ми бъдат предадени само отделни усещания. Усещанията за твърдост и мекота ми се предават чрез сетивото за допир, усещанията за цвят и светлина – чрез зрителното сетиво. И все пак те се оказват съединени в един и същ предмет. Следователно това съединяване трябва да бъде осъществено едва от самата душа. Това ще рече, че душата съставя отделните усещания, предадени чрез мозъка, в тела. Моят мозък ми доставя поотделно зрителните, допирните и слуховите усещания, и то по съвсем различни пътища, а после душата ги съставя в представата „тромпет“. Това крайно звено на един процес (представата за тромпета) е онова, което е дадено най-напред на моето съзнание. В него вече не може да се намери нищо от онова, което е извън мен и първоначално е въздействало върху моите сетива. Външният предмет се е изгубил напълно по пътя към мозъка и през мозъка към душата. |
| 80 | Es wird schwer sein, ein zweites Gedankengebäude in der Geschichte des menschlichen Geisteslebens zu finden, das mit größerem Scharfsinn zusammengetragen ist, und das bei genauerer Prüfung doch in nichts zerfällt. Sehen wir einmal näher zu, wie es zustande kommt. Man geht zunächst von dem aus, was dem naiven Bewußtsein gegeben ist, von dem wahrgenommenen Dinge. Dann zeigt man, daß alles, was an diesem Dinge sich findet, für uns nicht da wäre, wenn wir keine Sinne hätten. Kein Auge: keine Farbe. Also ist die Farbe in dem noch nicht vorhanden, was auf das Auge wirkt. Sie entsteht erst durch die Wechselwirkung des Auges mit dem Gegenstande. Dieser ist also farblos. Aber auch im Auge ist die Farbe nicht vorhanden; denn da ist ein chemischer oder physikalischer Vorgang vorhanden, der erst durch den Nerv zum Gehirn geleitet wird, und da einen andern auslöst. Dieser ist noch immer nicht die Farbe. Sie wird erst durch den Hirnprozeß in der Seele hervorgerufen. Da tritt sie mir noch immer nicht ins Bewußtsein, sondern wird erst durch die Seele nach außen an einen Körper verlegt. An diesem glaube ich sie endlich wahrzunehmen. Wir haben einen vollständigen Kreisgang durchgemacht. Wir sind uns eines farbigen Körpers bewußt geworden. Das ist das Erste. Nun hebt die Gedankenoperation an. Wenn ich keine Augen hätte, wäre der Körper für mich farblos. Ich kann die Farbe also nicht in den Körper verlegen. Ich gehe auf die Suche nach ihr. Ich suche sie im Auge: vergebens; im Nerv: vergebens; im Gehirne: ebenso vergebens; in der Seele: hier finde ich sie zwar, aber nicht mit dem Körper verbunden. Den farbigen Körper finde ich erst wieder da, wo ich ausgegangen bin. Der Kreis ist geschlossen. Ich glaube das als Erzeugnis meiner Seele zu erkennen, was der naive Mensch sich als draußen im Raume vorhanden denkt. | Трудно ще бъде да се намери в историята на човешкия духовен живот втора мисловна постройка, която да е съградена с по-голямо остроумие и от която все пак при по-точна проверка да не остава нищо. Нека погледнем по-отблизо как тя възниква. Изхожда се най-напред от онова, което е дадено на наивното съзнание, от възприетото нещо. После се посочва, че всичко, което се намира у това нещо, не би съществувало за нас, ако нямахме сетива. Няма око – няма цвят. Значи цветът още не е налице в онова, което действа върху окото. Той възниква едва чрез взаимодействието на окото с предмета. Следователно последният е безцветен. Но и в окото цветът не е налице; защото там е налице един химичен или физичен процес, който едва чрез нерва се провежда до мозъка и там предизвиква друг процес. Този процес все още не е цветът. Цветът бива предизвикан в душата едва чрез мозъчния процес. Там той все още не навлиза в моето съзнание, а едва от душата бива пренесен навън върху едно тяло. И най-сетне вярвам, че го възприемам у него. Извървели сме пълен кръг. Осъзнали сме едно цветно тяло. Това е първото. Сега започва мисловната операция. Ако нямах очи, тялото за мен би било безцветно. Следователно не мога да поставя цвета в тялото. Тръгвам да го търся. Търся го в окото: напразно; в нерва: напразно; в мозъка: също така напразно; в душата: тук наистина го намирам, но не свързан с тялото. Цветното тяло го намирам отново едва там, откъдето съм тръгнал. Кръгът е затворен. Вярвам, че познавам като произведение на моята душа онова, което наивният човек смята, че е налично навън в пространството. |
| 81 | So lange man dabei stehen bleibt, scheint alles in schönster Ordnung. Aber die Sache muß noch einmal von vorne angefangen werden. Ich habe ja bis jetzt mit einem Dinge gewirtschaftet: mit der äußeren Wahrnehmung, von dem ich früher, als naiver Mensch, eine ganz falsche Ansicht gehabt habe. Ich war der Meinung: sie hätte so, wie ich sie wahrnehme, einen objektiven Bestand. Nun merke ich, daß sie mit meinem Vorstellen verschwindet, daß sie nur eine Modifikation meiner seelischen Zustände ist. Habe ich nun überhaupt noch ein Recht, in meinen Betrachtungen von ihr auszugehen? Kann ich von ihr sagen, daß sie auf meine Seele wirkt? Ich muß von jetzt ab den Tisch, von dem ich früher geglaubt habe, daß er auf mich wirkt und in mir eine Vorstellung von sich hervorbringt, selbst als Vorstellung behandeln. Konsequenterweise sind dann aber auch meine Sinnesorgane und die Vorgänge in ihnen bloß subjektiv. Ich habe kein Recht, von einem wirklichen Auge zu sprechen, sondern nur von meiner Vorstellung des Auges. Ebenso ist es mit der Nervenleitung und dem Gehirnprozeß und nicht weniger mit dem Vorgange in der Seele selbst, durch den aus dem Chaos der mannigfaltigen Empfindungen Dinge aufgebaut werden sollen. Durchlaufe ich unter Voraussetzung der Richtigkeit des ersten Gedankenkreisganges die Glieder meines Erkenntnisaktes nochmals, so zeigt sich der letztere als ein Gespinst von Vorstellungen, die doch als solche nicht aufeinander wirken können. Ich kann nicht sagen: meine Vorstellung des Gegenstandes wirkt auf meine Vorstellung des Auges, und aus dieser Wechselwirkung geht die Vorstellung der Farbe hervor. Aber ich habe es auch nicht nötig. Denn sobald mir klar ist, daß mir meine Sinnesorgane und deren Tätigkeiten, mein Nerven- und Seelenprozeß auch nur durch die Wahrnehmung gegeben werden können, zeigt sich der geschilderte Gedankengang in seiner vollen Unmöglichkeit. Es ist richtig: für mich ist keine Wahrnehmung ohne das entsprechende Sinnesorgan gegeben. Aber ebensowenig ein Sinnesorgan ohne Wahrnehmung. Ich kann von meiner Wahrnehmung des Tisches auf das Auge übergehen, das ihn sieht, auf die Hautnerven, die ihn tasten; aber was in diesen vorgeht, kann ich wieder nur aus der Wahrnehmung erfahren. Und da bemerke ich denn bald, daß in dem Prozeß, der sich im Auge vollzieht, nicht eine Spur von Ähnlichkeit ist mit dem, was ich als Farbe wahrnehme. Ich kann meine Farbenwahrnehmung nicht dadurch vernichten, daß ich den Prozeß im Auge aufzeige, der sich während dieser Wahrnehmung darin abspielt. Ebensowenig finde ich in den Nerven- und Gehirnprozessen die Farbe wieder; ich verbinde nur neue Wahrnehmungen innerhalb meines Organismus mit der ersten, die der naive Mensch außerhalb seines Organismus verlegt. Ich gehe nur von einer Wahrnehmung zur andern über. | Докато човек остава при това, всичко изглежда в най-добър ред. Но работата трябва да се започне още веднъж отначало. Та досега съм оперирал с едно нещо: с външното възприятие, за което по-рано, като наивен човек, съм имал съвсем погрешно мнение. Бях на мнение, че то, така както го възприемам, има обективно съществуване. Сега забелязвам, че то изчезва с моето представяне, че е само модификация на моите душевни състояния. Имам ли изобщо още право да изхождам от него в своите разсъждения? Мога ли да кажа за него, че действа върху моята душа? Отсега нататък трябва да третирам като представа и самата маса, за която по-рано вярвах, че действа върху мен и поражда в мен представа за себе си. Но тогава, ако съм последователен, и моите сетивни органи, и процесите в тях са само субективни. Нямам право да говоря за действително око, а само за моята представа за окото. Същото е с нервната проводимост и с мозъчния процес, и не по-малко с процеса в самата душа, чрез който от хаоса на многообразните усещания уж се изграждат неща. Ако, при предпоставката, че първият мисловен кръг е правилен, премина още веднъж през звената на моя познавателен акт, последният се оказва паяжина от представи, които като такива все пак не могат да действат една на друга. Не мога да кажа: моята представа за предмета действа върху моята представа за окото и от това взаимодействие произлиза представата за цвета. Но и нямам нужда от това. Защото, щом ми стане ясно, че моите сетивни органи и техните дейности, моят нервен и душевен процес също могат да ми бъдат дадени само чрез възприятието, описаният мисловен ход се оказва напълно невъзможен. Вярно е: за мен няма възприятие, дадено без съответния сетивен орган. Но също така няма и сетивен орган без възприятие. Мога от моето възприятие на масата да премина към окото, което я вижда, към кожните нерви, които я опипват; но онова, което става в тях, мога отново да узная само от възприятието. И тогава скоро забелязвам, че в процеса, който се извършва в окото, няма и следа от прилика с онова, което възприемам като цвят. Не мога да унищожа своето възприятие на цвета, като посоча процеса в окото, който се разиграва в него по време на това възприятие. Също така не намирам отново цвета и в нервните и мозъчните процеси; само свързвам нови възприятия вътре в моя организъм с първото, което наивният човек поставя извън своя организъм. Само преминавам от едно възприятие към друго. |
| 82 | Außerdem enthält die ganze Schlußfolgerung einen Sprung. Ich bin in der Lage, die Vorgänge in meinem Organismus bis zu den Prozessen in meinem Gehirne zu verfolgen, wenn auch meine Annahmen immer hypothetischer werden, je mehr ich mich den zentralen Vorgängen des Gehirnes nähere. Der Weg der äußeren Beobachtung hört mit dem Vorgange in meinem Gehirne auf, und zwar mit jenem, den ich wahrnehmen würde, wenn ich mit physikalischen, chemischen usw. Hilfsmitteln und Methoden das Gehirn behandeln könnte. Der Weg der inneren Beobachtung fängt mit der Empfindung an und reicht bis zum Aufbau der Dinge aus dem Empfindungsmaterial. Beim Übergang von dem Hirnprozeß zur Empfindung ist der Beobachtungsweg unterbrochen. Die charakterisierte Denkart, die sich im Gegensatz zum Standpunkte des naiven Bewußtseins, den sie naiven Realismus nennt, als kritischen Idealismus bezeichnet, macht den Fehler, daß sie die eine Wahrnehmung als Vorstellung charakterisiert, aber die andere gerade in dem Sinne hinnimmt, wie es der von ihr scheinbar widerlegte naive Realismus tut. Sie will den Vorstellungscharakter der Wahrnehmungen beweisen, indem sie in naiver Weise die Wahrnehmungen am eigenen Organismus als objektiv gültige Tatsachen hinnimmt und zu alledem noch übersieht, daß sie zwei Beobachtungsgebiete durcheinander wirft, zwischen denen sie keine Vermittlung finden kann. Der kritische Idealismus kann den naiven Realismus nur widerlegen, wenn er selbst in naiv-realistischer Weise seinen eigenen Organismus als objektiv existierend annimmt. In demselben Augenblicke, wo er sich der vollständigen Gleichartigkeit der Wahrnehmungen am eigenen Organismus mit den vom naiven Realismus als objektiv existierend angenommenen Wahrnehmungen bewußt wird, kann er sich nicht mehr auf die ersteren als auf eine sichere Grundlage stützen. Er müßte auch seine subjektive Organisation als bloßen Vorstellungskomplex ansehen. Damit geht aber die Möglichkeit verloren, den Inhalt der wahrgenommenen Welt durch die geistige Organisation bewirkt zu denken. Man müßte annehmen, daß die Vorstellung «Farbe» nur eine Modifikation der Vorstellung «Auge» sei. Der sogenannte kritische Idealismus kann nicht bewiesen werden, ohne eine Anleihe beim naiven Realismus zu machen. Der letztere wird nur dadurch widerlegt, daß man dessen eigene Voraussetzungen auf einem anderen Gebiete ungeprüft gelten läßt. | Освен това целият извод съдържа един скок. В състояние съм да проследя процесите в моя организъм до процесите в моя мозък, макар моите допускания да стават все по-хипотетични, колкото повече се приближавам до централните процеси в мозъка. Пътят на външното наблюдение спира при процеса в моя мозък, и то при онзи, който бих възприел, ако можех да подходя към мозъка с физически, химически и т.н. помощни средства и методи. Пътят на вътрешното наблюдение започва с усещането и стига до изграждането на нещата от материала на усещанията. При прехода от мозъчния процес към усещането пътят на наблюдението е прекъснат. Охарактеризираният начин на мислене, който в противоположност на гледището на наивното съзнание, наричано от него наивен реализъм, нарича себе си критически идеализъм, прави грешката, че характеризира едното възприятие като представа, а другото го приема точно в смисъла, в който го прави привидно опроверганият от него наивен реализъм. Той иска да докаже, че възприятията имат характер на представи, като по наивен начин приема възприятията, чийто обект е собственият организъм, за обективно валидни факти и на всичко отгоре не забелязва, че смесва две области на наблюдение, между които не може да намери посредничество. Критическият идеализъм може да опровергае наивния реализъм само ако самият той по наивно-реалистичен начин приема своя собствен организъм за обективно съществуващ. В същия миг, в който осъзнае пълната еднородност на възприятията, чийто обект е собственият организъм, с възприятията, приемани от наивния реализъм за обективно съществуващи, той вече не може да се опира на първите като на сигурна основа. Той би трябвало да гледа и на своята субективна организация като на нищо повече от комплекс от представи. Но с това се губи възможността да се мисли, че съдържанието на възприетия свят е предизвикано от духовната организация. Би трябвало да се приеме, че представата „цвят“ е само модификация на представата „око“. Така нареченият критически идеализъм не може да бъде доказан, без да се направи заем от наивния реализъм. Последният бива опровергаван само като в друга област неговите собствени предпоставки се оставят да важат без проверка. |
| 83 | Soviel ist hieraus gewiß durch Untersuchungen innerhalb des Wahrnehmungsgebietes kann der kritische Idealismus nicht bewiesen, somit die Wahrnehmung ihres objektiven Charakters nicht entkleidet werden. | Оттук поне това е сигурно: чрез изследвания в областта на възприятието критическият идеализъм не може да бъде доказан, следователно възприятието не може да бъде лишено от своя обективен характер. |
| 84 | Noch weniger aber darf der Satz: «Die wahrgenommene Welt ist meine Vorstellung» als durch sich selbst einleuchtend und keines Beweises bedürftig hingestellt werden. Schopenhauer beginnt sein Hauptwerk «Die Welt als Wille und Vorstellung» mit den Worten: «,Die Welt ist meine Vorstellung:, - dies ist eine Wahrheit, welche in Beziehung auf jedes lebende und erkennende Wesen gilt; wiewohl der Mensch allein sie in das reflektierte abstrakte Bewußtsein bringen kann: und tut er dies wirklich; so ist die philosophische Besonnenheit bei ihm eingetreten. Es wird ihm dann deutlich und gewiß, daß er keine Sonne kennt und keine Erde; sondern immer nur ein Auge, das eine Sonne sieht, eine Hand, die eine Erde fühlt; daß die Welt, welche ihn umgibt, nur als Vorstellung da ist, d. h. durchweg nur in Beziehung auf ein Anderes, das Vorstellende, welches er selbst ist. - Wenn irgend eine Wahrheit a priori ausgesprochen werden kann, so ist es diese: denn sie ist die Aussage derjenigen Form aller möglichen und erdenklichen Erfahrung, welche allgemeiner, als alle andern, als Zeit, Raum und Kausalität ist: denn alle diese setzen jene eben schon voraus ... » Der ganze Satz scheitert an dem oben bereits von mir angeführten Umstande, daß das Auge und die Hand nicht weniger Wahrnehmungen sind als die Sonne und die Erde. Und man könnte im Sinne Schopenhauers und mit Anlehnung an seine Ausdrucksweise seinen Sätzen entgegenhalten: Mein Auge, das die Sonne sieht, und meine Hand, die die Erde fühlt, sind meine Vorstellungen gerade so wie die Sonne und die Erde selbst. Daß ich damit aber den Satz wieder aufhebe, ist ohne weiteres klar. Denn nur mein wirkliches Auge und meine wirkliche Hand könnten die Vorstellungen Sonne und Erde als ihre Modifikationen an sich haben, nicht aber meine Vorstellungen Auge und Hand. Nur von diesen aber darf der kritische Idealismus sprechen. | Още по-малко обаче изречението „Възприетият свят е моя представа“ може да бъде изтъквано като очевидно само по себе си и ненуждаещо се от доказателство. Шопенхауер започва своето главно произведение „Светът като воля и представа“ с думите: „‚Светът е моя представа‘ – това е истина, която важи по отношение на всяко живо и познаващо същество; макар че единствено човекът може да я внесе в рефлектираното абстрактно съзнание: и ако той наистина прави това, у него е настъпила философската разсъдливост. Тогава за него става ясно и сигурно, че той не познава нито слънце, нито земя, а винаги само око, което вижда слънце, ръка, която усеща земя; че светът, който го заобикаля, съществува само като представа, т.е. изцяло само по отношение на нещо друго, на представящото, което е самият той. – Ако изобщо някаква истина може да бъде изказана a priori, то това е тази: защото тя е изказване на онази форма на всеки възможен и мислим опит, която е по-обща от всички други, от времето, пространството и причинността: защото всички те вече предполагат именно нея...“ Цялото изречение се проваля поради обстоятелството, което вече посочих по-горе, че окото и ръката са не по-малко възприятия от слънцето и земята. И в духа на Шопенхауер, в съгласие с неговия начин на изразяване, на неговите изречения би могло да се възрази: моето око, което вижда слънцето, и моята ръка, която усеща земята, са мои представи точно така, както самите слънце и земя. От само себе си е ясно обаче, че с това отново обезсилвам изречението. Защото само моето действително око и моята действителна ръка биха могли да носят у себе си представите „слънце“ и „земя“ като свои модификации, но не и моите представи „око“ и „ръка“. А критическият идеализъм има право да говори само за тях. |
| 85 | Der kritische Idealismus ist völlig ungeeignet, eine Ansicht über das Verhältnis von Wahrnehmung und Vorstellung zu gewinnen. Die auf Seite 66 f. angedeutete Scheidung dessen, was an der Wahrnehmung während des Wahrnehmens geschieht und was an ihr schon sein muß, bevor sie wahrgenommen wird, kann er nicht vornehmen. Dazu muß also ein anderer Weg eingeschlagen werden. | Критическият идеализъм е напълно неспособен да постигне възглед за отношението между възприятие и представа. Той не може да направи загатнатото на с. 66 и сл. разграничение между онова, което става с възприятието по време на възприемането, и онова, което трябва вече да е налице в него, преди то да бъде възприето. Следователно за целта трябва да се поеме по друг път. |
| 86 | V. Das Erkennen der Welt | V. Познаването на света |
| 87 | Aus den vorhergehenden Betrachtungen folgt die Unmöglichkeit, durch Untersuchung unseres Beobachtungsinhalts den Beweis zu erbringen, daß unsere Wahrnehmungen Vorstellungen sind. Dieser Beweis soll nämlich dadurch erbracht werden, daß man zeigt: wenn der Wahrnehmungsprozeß in der Art erfolgt, wie man ihn gemäß den naiv-realistischen Annahmen über die psychologische und physiologische Konstitution unseres Individuums sich vorstellt, dann haben wir es nicht mit Dingen an sich, sondern bloß mit unseren Vorstellungen von den Dingen zu tun. Wenn nun der naive Realismus, konsequent verfolgt, zu Resultaten führt, die das gerade Gegenteil seiner Voraussetzungen darstellen, so müssen diese Voraussetzungen als ungeeignet zur Begründung einer Weltanschauung bezeichnet und fallen gelassen werden. Jedenfalls ist es unstatthaft, die Voraussetzungen zu verwerfen und die Folgerungen gelten zu lassen, wie es der kritische Idealist tut, der seiner Behauptung: die Welt ist meine Vorstellung, den obigen Beweisgang zugrunde legt. (Eduard von Hartmann gibt in seiner Schrift «Das Grundproblem der Erkenntnistheorie» eine ausführliche Darstellung dieses Beweisganges.) | От предходните разглеждания следва, че е невъзможно чрез изследване на съдържанието на нашето наблюдение да се приведе доказателство, че нашите възприятия са представи. А именно това доказателство се опитват да приведат, като покажат: ако процесът на възприемане протича по начина, по който си го представяме съгласно наивно-реалистичните допускания за психологическата и физиологическата конституция на нашия индивид, тогава имаме работа не с нещата сами по себе си, а само с нашите представи за нещата. Ако сега наивният реализъм, проследен последователно, води до резултати, които представляват точната противоположност на неговите предпоставки, то тези предпоставки трябва да бъдат обявени за неподходящи за обосноваването на светоглед и да бъдат изоставени. Във всеки случай е недопустимо да се отхвърлят предпоставките, а изводите да се приемат за валидни, както прави критическият идеалист, който поставя горния ход на доказателството в основата на своето твърдение: светът е моя представа. (Едуард фон Хартман дава в своето съчинение „Основният проблем на теорията на познанието“ подробно изложение на този ход на доказателството.) |
| 88 | Ein anderes ist die Richtigkeit des kritischen Idealismus, ein anderes die Überzeugungskraft seiner Beweise. Wie es mit der ersteren steht, wird sich später im Zusammenhange unserer Ausführungen ergeben. Die Überzeugungskraft seines Beweises ist aber gleich Null. Wenn man ein Haus baut, und bei Herstellung des ersten Stockwerkes bricht das Erdgeschoß in sich zusammen, so stürzt das erste Stockwerk mit. Der naive Realismus und der kritische Idealismus verhalten sich wie dies Erdgeschoß zum ersten Stockwerk. | Едно е правилността на критическия идеализъм, друго – убедителната сила на неговите доказателства. Как стоят нещата с първата, ще проличи по-късно в хода на нашите изложения. Но убедителната сила на неговото доказателство е равна на нула. Ако се строи къща и при изграждането на първия етаж приземният етаж рухне, първият етаж пада заедно с него. Наивният реализъм и критическият идеализъм се отнасят помежду си както този приземен етаж към първия етаж. |
| 89 | Wer der Ansicht ist, daß die ganze wahrgenommene Welt nur eine vorgestellte ist, und zwar die Wirkung der mir unbekannten Dinge auf meine Seele, für den geht die eigentliche Erkenntnisfrage natürlich nicht auf die nur in der Seele vorhandenen Vorstellungen, sondern auf die jenseits unseres Bewußtseins liegenden, von uns unabhängigen Dinge. Er fragt: Wieviel können wir von den letzteren mittelbar erkennen, da sie unserer Beobachtung unmittelbar nicht zugänglich sind? Der auf diesem Standpunkt Stehende kümmert sich nicht um den inneren Zusammenhang seiner bewußten Wahrnehmungen, sondern um deren nicht mehr bewußte Ursachen, die ein von ihm unabhängiges Dasein haben, während, nach seiner Ansicht, die Wahrnehmungen verschwinden, sobald er seine Sinne von den Dingen abwendet. Unser Bewußtsein wirkt, von diesem Gesichtspunkte aus, wie ein Spiegel, dessen Bilder von bestimmten Dingen auch in dem Augenblicke verschwinden, in dem seine spiegelnde Fläche ihnen nicht zugewandt ist. Wer aber die Dinge selbst nicht sieht, sondern nur ihre Spiegelbilder, der muß aus dem Verhalten der letzteren über die Beschaffenheit der ersteren durch Schlüsse indirekt sich unterrichten. Auf diesem Standpunkte steht die neuere Naturwissenschaft, welche die Wahrnehmungen nur als letztes Mittel benutzt, um Aufschluß über die hinter denselben stehenden und allein wahrhaft seienden Vorgänge des Stoffes zu gewinnen. Wenn der Philosoph als kritischer Idealist überhaupt ein Sein gelten läßt, dann geht sein Erkenntnisstreben mit mittelbarer Benutzung der Vorstellungen allein auf dieses Sein. Sein Interesse überspringt die subjektive Welt der Vorstellungen und geht auf das Erzeugende dieser Vorstellungen los. | За онзи, който е на мнение, че целият възприет свят е само представен свят, и то действието на непознатите за мен неща върху моята душа, същинският въпрос на познанието, естествено, не се отнася до представите, налични само в душата, а до нещата, които лежат отвъд нашето съзнание и са независими от нас. Той пита: доколко можем да познаем последните опосредствано, щом те не са непосредствено достъпни за нашето наблюдение? Който стои на това гледище, не се интересува от вътрешната връзка на своите съзнавани възприятия, а от техните вече не съзнавани причини, които имат независимо от него съществуване, докато според неговото мнение възприятията изчезват, щом той отвърне сетивата си от нещата. От тази гледна точка нашето съзнание действа като огледало, чиито образи на определени неща също изчезват в мига, в който неговата отразяваща повърхност не е обърната към тях. Но който не вижда самите неща, а само техните огледални образи, той трябва непряко, чрез изводи от поведението на последните, да се осведоми за свойствата на първите. На това гледище стои по-новото естествознание, което използва възприятията само като последно средство, за да получи сведения за процесите на веществото, които стоят зад тях и единствено истински съществуват. Ако философът като критически идеалист изобщо признава някакво битие, тогава неговият стремеж към познание, при опосредствано използване на представите, се насочва единствено към това битие. Неговият интерес прескача субективния свят на представите и се устремява към онова, което поражда тези представи. |
| 90 | Der kritische Idealist kann aber so weit gehen, daß er sagt ich bin in meine Vorstellungswelt eingeschlossen und kann aus ihr nicht hinaus. Wenn ich ein Ding hinter meinen Vorstellungen denke, so ist dieser Gedanke doch auch weiter nichts als meine Vorstellung. Ein solcher Idealist wird dann das Ding an sich entweder ganz leugnen oder wenigstens davon erklären, daß es für uns Menschen gar keine Bedeutung habe, das ist, so gut wie nicht da sei, weil wir nichts von ihm wissen können. | Но критическият идеалист може да стигне дотам, че да каже: аз съм затворен в своя свят на представите и не мога да изляза от него. Ако мисля някакво нещо зад моите представи, то тази мисъл все пак също не е нищо друго освен моя представа. Такъв идеалист тогава или напълно ще отрече нещото само по себе си, или поне ще заяви за него, че то няма за нас, хората, никакво значение, тоест че е все едно го няма, защото не можем да знаем нищо за него. |
| 91 | Einem kritischen Idealisten dieser Art erscheint die ganze Welt als ein Traum, dem gegenüber jeder Erkenntnisdrang einfach sinnlos wäre. Für ihn kann es nur zwei Gattungen von Menschen geben: Befangene, die ihre eigenen Traumgespinste für wirkliche Dinge halten, und Weise, die die Nichtigkeit dieser Traumwelt durchschauen, und die nach und nach alle Lust verlieren müssen, sich weiter darum zu bekümmern. Für diesen Standpunkt kann auch die eigene Persönlichkeit zum bloßen Traumbilde werden. Gerade so wie unter den Bildern des Schlaftraums unser eigenes Traumbild erscheint, so tritt im wachen Bewußtsein die Vorstellung des eigenen Ich zu der Vorstellung der Außenwelt hinzu. Wir haben im Bewußtsein dann nicht unser wirkliches Ich, sondern nur unsere Ichvorstellung gegeben. Wer nun leugnet, daß es Dinge gibt, oder wenigstens, daß wir von ihnen etwas wissen können: der muß auch das Dasein beziehungsweise die Erkenntnis der eigenen Persönlichkeit leugnen. Der kritische Idealist kommt dann zu der Behauptung: ,Alle Realität verwandelt sich in einen wunderbaren Traum, ohne ein Leben, von welchem geträumt wird, und ohne einen Geist, dem da träumt; in einen Traum, der in einem Traume von sich selbst zusammenhängt» (vergleiche Fichte, Die Bestimmung des Menschen). | За критически идеалист от този вид целият свят изглежда като сън, спрямо който всеки порив към познание би бил просто безсмислен. За него може да има само два рода хора: предубедени, които смятат собствените си сънни паяжини за действителни неща, и мъдри, които прозират нищожността на този сънен свят и които постепенно трябва да изгубят всякаква охота да се занимават повече с него. За това гледище и собствената личност може да се превърне в обикновен сънен образ. Точно както сред образите на съня при спане се появява нашият собствен сънен образ, така в будното съзнание представата за собствения Аз се присъединява към представата за външния свят. Тогава в съзнанието ни е даден не нашият действителен Аз, а само нашата представа за Аза. Който обаче отрича, че има неща, или поне че можем да знаем нещо за тях, той трябва да отрече и съществуването, съответно познанието на собствената личност. Тогава критическият идеалист стига до твърдението: „Цялата реалност се превръща в един чудесен сън, без живот, който да бъде сънуван, и без дух, на когото да се сънува; в сън, който се свързва в един сън за самия себе си“ (вж. Фихте, „Предназначението на човека“). |
| 92 | Gleichgültig, ob derjenige, der das unmittelbare Leben als Traum zu erkennen glaubt, hinter diesem Traum nichts mehr vermutet, oder ob er seine Vorstellungen auf wirkliche Dinge bezieht: das Leben selbst muß für ihn alles wissenschaftliche Interesse verlieren. Während aber für denjenigen, der mit dem Traume das uns zugängliche All erschöpft glaubt, alle Wissenschaft ein Unding ist, wird für den andern, der sich befugt glaubt, von den Vorstellungen auf die Dinge zu schließen, die Wissenschaft in der Erforschung dieser «Dinge an sich» bestehen. Die erstere Weltansicht kann mit dem Namen absoluter Illusionismus bezeichnet werden, die zweite nennt ihr konsequentester Vertreter, Eduard von Hartmann, transzendentalen Realismus. (1) | Все едно дали онзи, който вярва, че познава непосредствения живот като сън, не предполага зад този сън нищо повече, или отнася своите представи към действителни неща: самият живот трябва да изгуби за него всякакъв научен интерес. Но докато за онзи, който вярва, че със съня е изчерпана достъпната ни вселена, всяка наука е безсмислица, за другия, който смята, че има право да заключава от представите към нещата, науката ще се състои в изследването на тези „неща сами по себе си“. Първият възглед за света може да бъде означен с името абсолютен илюзионизъм, а най-последователният представител на втория, Едуард фон Хартман, го нарича трансцендентален реализъм. (1) |
| 93 | Diese beiden Ansichten haben mit dem naiven Realismus das gemein, daß sie Fuß in der Welt zu fassen suchen durch eine Untersuchung der Wahrnehmungen. Sie können aber innerhalb dieses Gebietes nirgends einen festen Punkt finden. | Тези два възгледа имат общо с наивния реализъм това, че се стремят да стъпят здраво в света чрез изследване на възприятията. Но в рамките на тази област те никъде не могат да намерят твърда точка. |
| 94 | Eine Hauptfrage für den Bekenner des transzendentalen Realismus müßte sein: wie bringt das Ich aus sich selbst die Vorstellungswelt zustande? Für eine uns gegebene Welt von Vorstellungen, die verschwindet, sobald wir unsere Sinne der Außenwelt verschließen, kann ein ernstes Erkenntnisstreben sich insofern erwärmen, als sie das Mittel ist, die Welt des an sich seienden Ich mittelbar zu erforschen. Wenn die Dinge unserer Erfahrung Vorstellungen wären, dann gliche unser alltägliches Leben einem Traume und die Erkenntnis des wahren Tatbestandes dem Erwachen. Auch unsere Traumbilder interessieren uns so lange, als wir träumen, folglich die Traumnatur nicht durchschauen. In dem Augenblicke des Erwachens fragen wir nicht mehr nach dem inneren Zusammenhange unserer Traumbilder, sondern nach den physikalischen, physiologischen und psychologischen Vorgängen, die ihnen zum Grunde liegen. Ebensowenig kann sich der Philosoph, der die Welt für seine Vorstellung hält, für den inneren Zusammenhang der Einzelheiten in derselben interessieren. Falls er überhaupt ein seiendes Ich gelten läßt, dann wird er nicht fragen, wie hängt eine seiner Vorstellungen mit einer anderen zusammen, sondern was geht in der von ihm unabhängigen Seele vor, während sein Bewußtsein einen bestimmten Vorstellungsablauf enthält. Wenn ich träume, daß ich Wein trinke, der mir ein Brennen im Kehlkopf verursache und dann mit Hustenreiz aufwache (vergleiche Weygandt, Entstehung der Träume, 1893), so hört im Augenblicke des Erwachens die Traumhandlung auf, für mich ein Interesse zu haben. Mein Augenmerk ist nur noch auf die physiologischen und psychologischen Prozesse gerichtet, durch die der Hustenreiz sich symbolisch in dem Traumbilde zum Ausdruck bringt. In ähnlicher Weise muß der Philosoph, sobald er von dem Vorstellungscharakter der gegebenen Welt überzeugt ist, von dieser sofort auf die dahinter steckende wirkliche Seele überspringen. Schlimmer steht die Sache allerdings, wenn der Illusionismus das Ich an sich hinter den Vorstellungen ganz leugnet, oder es wenigstens für unerkennbar hält. Zu einer solchen Ansicht kann sehr leicht die Beobachtung führen, daß es dem Träumen gegenüber zwar den Zustand des Wachens gibt, in dem wir Gelegenheit haben, die Träume zu durchschauen und auf reale Verhältnisse zu beziehen, daß wir aber keinen zu dem wachen Bewußtseinsleben in einem ähnlichen Verhältnisse stehenden Zustand haben. Wer zu dieser Ansicht sich bekennt, dem geht die Einsicht ab, daß es etwas gibt, das sich in der Tat zum bloßen Wahrnehmen verhält wie das Erfahren im wachen Zustande zum Träumen. Dieses Etwas ist das Denken. | Главен въпрос за привърженика на трансценденталния реализъм би трябвало да бъде: как Азът създава от самия себе си света на представите? Сериозният стремеж към познание може да се въодушеви от даден ни свят от представи, който изчезва, щом затворим сетивата си за външния свят, дотолкова, доколкото той е средството за опосредствано изследване на света на съществуващия сам по себе си Аз. Ако нещата на нашия опит бяха представи, тогава нашият всекидневен живот би приличал на сън, а познаването на истинското положение на нещата – на събуждане. И нашите сънни образи ни интересуват дотогава, докато сънуваме, следователно докато не прозираме сънната им природа. В мига на събуждането вече не питаме за вътрешната връзка на нашите сънни образи, а за физическите, физиологическите и психологическите процеси, които лежат в тяхната основа. По същия начин и философът, който смята света за своя представа, не може да се интересува от вътрешната връзка на отделните подробности в него. Ако той изобщо признава един съществуващ Аз, тогава няма да пита как една от неговите представи се свързва с друга, а какво става в независимата от него душа, докато неговото съзнание съдържа определен ход на представите. Ако сънувам, че пия вино, което ми причинява парене в гръкляна, и после се събуждам с позив за кашлица (вж. Вайгант, „Възникването на сънищата“, 1893), то в мига на събуждането сънното действие престава да представлява интерес за мен. Вниманието ми е насочено вече само към физиологическите и психологическите процеси, чрез които позивът за кашлица намира символичен израз в сънния образ. По подобен начин философът, щом е убеден, че даденият свят има характер на представа, трябва веднага да прескочи от него към действителната душа, която се крие зад него. Наистина положението е по-лошо, когато илюзионизмът напълно отрича Аза сам по себе си зад представите или поне го смята за непознаваем. До такъв възглед много лесно може да доведе наблюдението, че спрямо сънуването наистина съществува състоянието на будност, в което имаме възможност да прозрем сънищата и да ги отнесем към реални отношения, но че нямаме състояние, което да стои в подобно отношение към будния живот на съзнанието. На онзи, който изповядва този възглед, му липсва прозрението, че има нещо, което действително се отнася към простото възприемане така, както опитът в будно състояние се отнася към сънуването. Това нещо е мисленето. |
| 95 | Dem naiven Menschen kann der Mangel an Einsicht, auf den hier gedeutet wird, nicht angerechnet werden. Er gibt sich dem Leben hin und hält die Dinge so für wirklich, wie sie sich ihm in der Erfahrung darbieten. Der erste Schritt aber, der über diesen Standpunkt hinaus unternommen wird, kann nur in der Frage bestehen: wie verhält sich das Denken zur Wahrnehmung? Ganz einerlei, ob die Wahrnehmung in der mir gegebenen Gestalt vor und nach meinem Vorstellen weiterbesteht oder nicht: wenn ich irgend etwas über sie aussagen will, so kann es nur mit Hilfe des Denkens geschehen. Wenn ich sage: die Welt ist meine Vorstellung, so habe ich das Ergebnis eines Denkprozesses ausgesprochen, und wenn mein Denken auf die Welt nicht anwendbar ist, so ist dieses Ergebnis ein Irrtum. Zwischen die Wahrnehmung und jede Art von Aussage über dieselbe schiebt sich das Denken ein. | На наивния човек не може да бъде вменена във вина посочената тук липса на прозрение. Той се отдава на живота и смята нещата за действителни такива, каквито му се откриват в опита. Но първата стъпка отвъд това гледище може да се състои само във въпроса: как се отнася мисленето към възприятието? Все едно дали възприятието в дадения ми образ продължава да съществува преди и след моето представяне, или не: ако искам да изкажа нещо за него, това може да стане само с помощта на мисленето. Когато казвам: светът е моя представа, аз съм изказал резултата от един мисловен процес, и ако моето мислене не е приложимо към света, то този резултат е заблуда. Между възприятието и всякакъв вид изказване за него се вмъква мисленето. |
| 96 | Den Grund, warum das Denken bei der Betrachtung der Dinge zumeist übersehen wird, haben wir bereits angegeben (vergleiche Seite 42 f.). Er liegt in dem Umstande, daß wir nur auf den Gegenstand, über den wir denken, nicht aber zugleich auf das Denken unsere Aufmerksamkeit richten. Das naive Bewußtsein behandelt daher das Denken wie etwas, das mit den Dingen nichts zu tun hat, sondern ganz abseits von denselben steht und seine Betrachtungen über die Welt anstellt. Das Bild, das der Denker von den Erscheinungen der Welt entwirft, gilt nicht als etwas, was zu den Dingen gehört, sondern als ein nur im Kopfe des Menschen existierendes; die Welt ist auch fertig ohne dieses Bild. Die Welt ist fix und fertig in allen ihren Substanzen und Kräften; und von dieser fertigen Welt entwirft der Mensch ein Bild. Die so denken, muß man nur fragen: mit welchem Rechte erklärt ihr die Welt für fertig, ohne das Denken? Bringt nicht mit dergleichen Notwendigkeit die Welt das Denken im Kopfe des Menschen hervor, wie die Blüte an der Pflanze? Pflanzet ein Samenkorn in den Boden. Es treibt Wurzel und Stengel. Es entfaltet sich zu Blättern und Blüten. Stellet die Pflanze euch selbst gegenüber. Sie verbindet sich in eurer Seele mit einem bestimmten Begriffe. Warum gehört dieser Begriff weniger zur ganzen Pflanze als Blatt und Blüte? Ihr saget: die Blätter und Blüten sind ohne ein wahrnehmendes Subjekt da; der Begriff erscheint erst, wenn sich der Mensch der Pflanze gegenüberstellt. Ganz wohl. Aber auch Blüten und Blätter entstehen an der Pflanze nur, wenn Erde da ist, in die der Keim gelegt werden kann, wenn Licht und Luft da sind, in denen sich Blätter und Blüten entfalten können. Gerade so entsteht der Begriff der Pflanze, wenn ein denkendes Bewußtsein an die Pflanze herantritt. | Вече посочихме (вж. с. 42 и сл.) причината, поради която мисленето най-често бива пренебрегвано при разглеждането на нещата. Тя се крие в обстоятелството, че насочваме вниманието си само към предмета, за който мислим, но не едновременно и към мисленето. Затова наивното съзнание третира мисленето като нещо, което няма нищо общо с нещата, а стои съвсем настрана от тях и прави своите разсъждения за света. Образът, който мислителят изгражда за явленията на света, не се смята за нещо, което принадлежи към нещата, а за нещо, съществуващо само в главата на човека; светът е завършен и без този образ. Светът е напълно готов във всичките си субстанции и сили; и за този готов свят човекът изгражда образ. Онези, които мислят така, трябва само да бъдат попитани: с какво право обявявате света за завършен без мисленето? Не поражда ли светът мисленето в главата на човека със същата необходимост, с която поражда цвета у растението? Посадете едно семе в земята. То пуска корен и стъбло. Разгръща се в листа и цветове. Поставете растението срещу себе си. То се свързва във вашата душа с определено понятие. Защо това понятие да принадлежи по-малко към цялото растение, отколкото листът и цветът? Вие казвате: листата и цветовете са налице и без възприемащ субект; понятието се появява едва когато човекът застане срещу растението. Много добре. Но и цветовете и листата възникват у растението само когато има земя, в която да бъде положен зародишът, когато има светлина и въздух, в които листата и цветовете да могат да се разгърнат. Точно така възниква понятието за растението, когато едно мислещо съзнание пристъпи към растението. |
| 97 | Es ist ganz willkürlich, die Summe dessen, was wir von einem Dinge durch die bloße Wahrnehmung erfahren, für eine Totalität, für ein Ganzes zu halten, und dasjenige, was sich durch die denkende Betrachtung ergibt, als ein solches Hinzugekommenes, das mit der Sache selbst nichts zu tun habe. Wenn ich heute eine Rosenknospe erhalte, so ist das Bild, das sich meiner Wahrnehmung darbietet, nur zunächst ein abgeschlossenes. Wenn ich die Knospe in Wasser setze, so werde ich morgen ein ganz anderes Bild meines Objektes erhalten, wenn ich mein Auge von der Rosenknospe nicht abwendet, So sehe ich den heutigen Zustand in den morgigen durch unzählige Zwischenstufen kontinuierlich übergehen. Das Bild, das sich mir in einem bestimmten Augenblicke darbietet, ist nur ein zufälliger Ausschnitt aus dem in einem fortwährenden Werden begriffenen Gegenstande. Setze ich die Knospe nicht in Wasser, so bringt sie eine ganze Reihe von Zuständen nicht zur Entwickelung, die der Möglichkeit nach in ihr lagen. Ebenso kann ich morgen verhindert sein, die Blüte weiter zu beobachten und dadurch ein unvollständiges Bild haben. | Напълно произволно е да се смята сумата от онова, което узнаваме за едно нещо чрез простото възприятие, за тоталност, за цяло, а онова, което се получава чрез мисловното разглеждане – за нещо просто прибавено, което няма нищо общо със самото нещо. Ако днес получа една розова пъпка, образът, който се предлага на моето възприятие, е затворен в себе си само засега. Ако сложа пъпката във вода, утре ще получа съвсем друг образ на моя обект. Ако не отвърна погледа си от розовата пъпка, виждам как днешното състояние преминава непрекъснато в утрешното през безброй междинни степени. Образът, който ми се предлага в определен миг, е само случаен откъс от предмета, който се намира в непрекъснато ставане. Ако не сложа пъпката във вода, тя няма да развие цяла редица състояния, които като възможност се намираха в нея. Също така утре мога да бъда възпрепятстван да наблюдавам цветето по-нататък и поради това да имам непълен образ. |
| 98 | Es ist eine ganz unsachliche, an Zufälligkeiten sich heftende Meinung, die von dem in einer gewissen Zeit sich darbietenden Bilde erklärte: das ist die Sache. Ebensowenig ist es statthaft, die Summe der Wahrnehmungsmerkmale für die Sache zu erklären. Es wäre sehr wohl möglich, daß ein Geist zugleich und ungetrennt von der Wahrnehmung den Begriff mitempfangen könnte. Ein solcher Geist würde gar nicht auf den Einfall kommen, den Begriff als etwas nicht zur Sache Gehöriges zu betrachten. Er müßte ihm ein mit der Sache unzertrennlich verbundenes Dasein zuschreiben. Ich will mich noch durch ein Beispiel deutlicher machen. Wenn ich einen Stein in horizontaler Richtung durch die Luft werfe, so sehe ich ihn nacheinander an verschiedenen Orten. Ich verbinde diese Orte zu einer Linie. In der Mathematik lerne ich verschiedene Linienformen kennen, darunter auch die Parabel. Ich kenne die Parabel als eine Linie, die entsteht, wenn sich ein Punkt in einer gewissen gesetzmäßigen Art bewegt. Wenn ich die Bedingungen untersuche, unter denen sich der geworfene Stein bewegt, so finde ich, daß die Linie seiner Bewegung mit der identisch ist, die ich als Parabel kenne. Daß sich der Stein gerade in einer Parabel bewegt, das ist eine Folge der gegebenen Bedingungen und folgt mit Notwendigkeit aus diesen. Die Form der Parabel gehört zur ganzen Erscheinung, wie alles andere, was an derselben in Betracht kommt. Dem oben beschriebenen Geist, der nicht den Umweg des Denkens nehmen müßte, wäre nicht nur eine Summe von Gesichtsempfindungen an verschiedenen Orten gegeben, sondern ungetrennt von der Erscheinung auch die parabolische Form der Wurflinie, die wir erst durch Denken zu der Erscheinung hinzufügen. | Съвсем необективно, вкопчено в случайностите мнение е онова, което би заявило за образа, който се явява в даден момент: това е нещото. Също толкова недопустимо е сумата от признаците на възприятието да се обяви за нещото. Напълно възможно би било един дух да получава заедно с възприятието, едновременно и неотделно от него, и понятието. На такъв дух изобщо не би му хрумнало да смята понятието за нещо, което не принадлежи към нещото. Той би трябвало да му приписва битие, неразделно свързано с нещото. Искам да се изясня още по-добре чрез един пример. Когато хвърля камък в хоризонтална посока през въздуха, го виждам последователно на различни места. Свързвам тези места в една линия. В математиката опознавам различни форми на линии, сред тях и параболата. Познавам параболата като линия, която възниква, когато една точка се движи по определен закономерен начин. Когато изследвам условията, при които се движи хвърленият камък, намирам, че линията на неговото движение е идентична с онази, която познавам като парабола. Това, че камъкът се движи именно по парабола, е следствие от дадените условия и произтича с необходимост от тях. Формата на параболата принадлежи към цялото явление, както и всичко друго, което има значение в него. На описания по-горе дух, на когото не би се налагало да минава по заобиколния път на мисленето, би била дадена не само сума от зрителни усещания на различни места, но неотделно от явлението, и параболичната форма на траекторията на хвърлянето, която ние едва чрез мислене прибавяме към явлението. |
| 99 | Nicht an den Gegenständen liegt es, daß sie uns zunächst ohne die entsprechenden Begriffe gegeben werden, sondern an unserer geistigen Organisation. Unsere totale Wesenheit funktioniert in der Weise, daß ihr bei jedem Dinge der Wirklichkeit von zwei Seiten her die Elemente zufließen, die für die Sache in Betracht kommen: von seiten des Wahrnehmens und des Denkens. | Не в предметите е причината те да ни бъдат дадени най-напред без съответните понятия, а в нашата духовна организация. Нашата цялостна същност функционира така, че при всяко нещо от действителността към нея се стичат от две страни елементите, които имат значение за нещото: от страна на възприемането и на мисленето. |
| 100 | Es hat mit der Natur der Dinge nichts zu tun, wie ich organisiert bin, sie zu erfassen. Der Schnitt zwischen Wahrnehmen und Denken ist erst in dem Augenblicke vorhanden, wo ich, der Betrachtende, den Dingen gegenübertrete. Welche Elemente dem Dinge angehören und welche nicht, kann aber durchaus nicht davon abhängen, auf welche Weise ich zur Kenntnis dieser Elemente gelange. | Начинът, по който съм организиран, за да ги схващам, няма нищо общо с природата на нещата. Разделението между възприемане и мислене е налице едва в мига, когато аз, наблюдаващият, застана срещу нещата. Но кои елементи принадлежат на нещото и кои не, в никакъв случай не може да зависи от това по какъв начин стигам до знанието за тези елементи. |
| 101 | Der Mensch ist ein eingeschränktes Wesen. Zunächst ist er ein Wesen unter anderen Wesen. Sein Dasein gehört dem Raum und der Zeit an. Dadurch kann ihm auch immer nur ein beschränkter Teil des gesamten Universums gegeben sein. Dieser beschränkte Teil schließt sich aber ringsherum sowohl zeitlich wie räumlich an anderes an. Wäre unser Dasein so mit den Dingen verknüpft, daß jedes Weltgeschehen zugleich unser Geschehen wäre, dann gäbe es den Unterschied zwischen uns und den Dingen nicht. Dann aber gäbe es für uns auch keine Einzeldinge. Da ginge alles Geschehen kontinuierlich ineinander über. Der Kosmos wäre eine Einheit und eine in sich beschlossene Ganzheit. Der Strom des Geschehens hätte nirgends eine Unterbrechung. Wegen unserer Beschränkung erscheint uns als Einzelheit, was in Wahrheit nicht Einzelheit ist. Nirgends ist zum Beispiel die Einzelqualität des Rot abgesondert für sich vorhanden. Sie ist allseitig von anderen Qualitäten umgeben, zu denen sie gehört, und ohne die sie nicht bestehen könnte. Für uns aber ist es eine Notwendigkeit, gewisse Ausschnitte aus der Welt herauszuheben, und sie für sich zu betrachten. Unser Auge kann nur einzelne Farben nacheinander aus einem vielgliedrigen Farbenganzen, unser Verstand nur einzelne Begriffe aus einem zusammenhängenden Begriffssysteme erfassen. Diese Absonderung ist ein subjektiver Akt, bedingt durch den Umstand, daß wir nicht identisch sind mit dem Weltprozeß, sondern ein Wesen unter anderen Wesen. | Човекът е ограничено същество. Най-напред той е същество между други същества. Неговото битие принадлежи на пространството и времето. Поради това и на него винаги може да бъде дадена само ограничена част от цялата вселена. Тази ограничена част обаче отвсякъде, както във времето, така и в пространството, се свързва с друго. Ако нашето битие беше така свързано с нещата, че всяко световно събитие би било едновременно и наше събитие, тогава нямаше да има разлика между нас и нещата. Но тогава за нас нямаше да има и отделни неща. Тогава всичко случващо се би преминавало непрекъснато едно в друго. Космосът би бил едно единство и една затворена в себе си цялост. Потокът на събитията никъде не би имал прекъсване. Поради нашата ограниченост като отделност ни се явява онова, което в действителност не е отделност. Никъде например отделното качество на червеното не е налице обособено само за себе си. То е обградено от всички страни от други качества, към които принадлежи и без които не би могло да съществува. За нас обаче е необходимо да отделяме определени откъси от света и да ги разглеждаме сами за себе си. Нашето око може да схване само отделни цветове един след друг от едно многочленно цветово цяло, нашият разсъдък – само отделни понятия от една свързана система от понятия. Това обособяване е субективен акт, обусловен от обстоятелството, че не сме идентични със световния процес, а сме същество между други същества. |
| 102 | Es kommt nun alles darauf an, die Stellung des Wesens, das wir selbst sind, zu den anderen Wesen zu bestimmen. Diese Bestimmung muß unterschieden werden von dem bloßen Bewußtwerden unseres Selbst. Das letztere beruht auf dem Wahrnehmen wie das Bewußtwerden jedes anderen Dinges. Die Selbstwahrnehmung zeigt mir eine Summe von Eigenschaften, die ich ebenso zu dem Ganzen meiner Persönlichkeit zusammenfasse, wie ich die Eigenschaften: gelb, metallglänzend, hart usw. zu der Einheit «Gold» zusammenfasse. Die Selbstwahrnehmung führt mich nicht aus dem Bereiche dessen hinaus, was zu mir gehört. Dieses Selbstwahrnehmen ist zu unterscheiden von dem denkenden Selbstbestimmen. Wie ich eine einzelne Wahrnehmung der Außenwelt durch das Denken eingliedere in den Zusammenhang der Welt, so gliedere ich die an mir selbst gemachten Wahrnehmungen in den Weltprozeß durch das Denken ein. Mein Selbstwahrnehmen schließt mich innerhalb bestimmter Grenzen ein; mein Denken hat nichts zu tun mit diesen Grenzen. In diesem Sinne bin ich ein Doppelwesen. Ich bin eingeschlossen in das Gebiet, das ich als das meiner Persönlichkeit wahrnehme, aber ich bin Träger einer Tätigkeit, die von einer höheren Sphäre aus mein begrenztes Dasein bestimmt. Unser Denken ist nicht individuell wie unser Empfinden und Fühlen. Es ist universell. Es erhält ein individuelles Gepräge in jedem einzelnen Menschen nur dadurch, daß es auf sein individuelles Fühlen und Empfinden bezogen ist. Durch diese besonderen Färbungen des universellen Denkens unterscheiden sich die einzelnen Menschen voneinander. Ein Dreieck hat nur einen einzigen Begriff. Für den Inhalt dieses Begriffes ist es gleichgültig, ob ihn der menschliche Bewußtseinsträger A oder B faßt. Er wird aber von jedem der zwei Bewußtseinsträger in individueller Weise erfaßt werden. Diesem Gedanken steht ein schwer zu überwindendes Vorurteil der Menschen gegenüber. Die Befangenheit kommt nicht bis zu der Einsicht, daß der Begriff des Dreieckes, den mein Kopf erfaßt, derselbe ist, wie der durch den Kopf meines Nebenmenschen ergriffene. Der naive Mensch hält sich für den Bildner seiner Begriffe. Er glaubt deshalb, jede Person habe ihre eigenen Begriffe. Es ist eine Grundforderung des philosophischen Denkens, dieses Vorurteil zu überwinden. Der eine einheitliche Begriff des Dreiecks wird nicht dadurch zu einer Vielheit, daß er von vielen gedacht wird. Denn das Denken der Vielen selbst ist eine Einheit. | Сега всичко зависи от това да се определи отношението на съществото, което сме ние самите, към другите същества. Това определяне трябва да се различава от простото осъзнаване на нашето Себе. Последното почива на възприемането, както осъзнаването на всяко друго нещо. Самовъзприятието ми показва сума от свойства, които обединявам в цялото на моята личност точно така, както обединявам свойствата: жълто, с метален блясък, твърдо и т.н. в единството „злато“. Самовъзприятието не ме извежда извън областта на онова, което принадлежи на мен. Това самовъзприемане трябва да се различава от мислещото самоопределяне. Както чрез мисленето включвам едно отделно възприятие от външния свят във взаимовръзката на света, така чрез мисленето включвам в световния процес и възприятията, направени върху самия мен. Моето самовъзприемане ме затваря в определени граници; моето мислене няма нищо общо с тези граници. В този смисъл аз съм двойно същество. Затворен съм в областта, която възприемам като областта на моята личност, но съм носител на една дейност, която от една по-висша сфера определя моето ограничено битие. Нашето мислене не е индивидуално като нашето усещане и чувстване. То е универсално. То получава индивидуален отпечатък във всеки отделен човек само поради това, че е отнесено към неговото индивидуално чувстване и усещане. Чрез тези особени оттенъци на универсалното мислене отделните хора се различават един от друг. Триъгълникът има само едно-единствено понятие. За съдържанието на това понятие е безразлично дали го схваща човешкият носител на съзнание А, или Б. Но то ще бъде схванато от всеки от двамата носители на съзнание по индивидуален начин. Срещу тази мисъл стои един трудно преодолим предразсъдък на хората. Предубедеността не стига до прозрението, че понятието за триъгълника, което схваща моята глава, е същото като онова, което е обхванато от главата на моя ближен. Наивният човек се смята за създател на своите понятия. Затова той вярва, че всяко лице има свои собствени понятия. Основно изискване на философското мислене е да се преодолее този предразсъдък. Единното понятие за триъгълника не става множество от това, че се мисли от мнозина. Защото самото мислене на многото е единство. |
| 103 | In dem Denken haben wir das Element gegeben, das unsere besondere Individualität mit dem Kosmos zu einem Ganzen zusammenschließt. Indem wir empfinden und fühlen (auch wahrnehmen), sind wir einzelne, indem wir denken, sind wir das all-eine Wesen, das alles durchdringt. Dies ist der tiefere Grund unserer Doppelnatur: Wir sehen in uns eine schlechthin absolute Kraft zum Dasein kommen, eine Kraft, die universell ist, aber wir lernen sie nicht bei ihrem Ausströmen aus dem Zentrum der Welt kennen, sondern in einem Punkte der Peripherie. Wäre das erstere der Fall, dann wüßten wir in dem Augenblicke, in dem wir zum Bewußtsein kommen, das ganze Welträtsel. Da wir aber in einem Punkte der Peripherie stehen und unser eigenes Dasein in bestimmte Grenzen eingeschlossen finden, müssen wir das außerhalb unseres eigenen Wesens gelegene Gebiet mit Hilfe des aus dem allgemeinen Weltensein in uns hereinragenden Denkens kennen lernen. | В мисленето ни е даден елементът, който свързва нашата особена индивидуалност с космоса в едно цяло. Като усещаме и чувстваме (а също и възприемаме), ние сме отделни; като мислим, ние сме всеединното същество, което прониква всичко. Това е по-дълбоката причина за нашата двойна природа: виждаме как в нас добива битие една същински абсолютна сила, една сила, която е универсална, но я опознаваме не при нейното изтичане от центъра на света, а в една точка от периферията. Ако беше налице първото, тогава в мига, в който стигаме до съзнание, бихме знаели цялата световна загадка. Но тъй като стоим в една точка от периферията и намираме собственото си битие затворено в определени граници, трябва да опознаем областта, която лежи извън нашата собствена същност, с помощта на мисленето, което се простира в нас от всеобщото световно битие. |
| 104 | Dadurch, daß das Denken in uns übergreift über unser Sondersein und auf das allgemeine Weltensein sich bezieht, entsteht in uns der Trieb der Erkenntnis. Wesen ohne Denken haben diesen Trieb nicht. Wenn sich ihnen andere Dinge gegenüberstellen, so sind dadurch keine Fragen gegeben. Diese anderen Dinge bleiben solchen Wesen äußerlich. Bei denkenden Wesen stößt dem Außendinge gegenüber der Begriff auf. Er ist dasjenige, was wir von dem Dinge nicht von außen, sondern von innen empfangen. Den Ausgleich, die Vereinigung der beiden Elemente, des inneren und des äußeren, soll die Erkenntnis liefern. | Поради това, че мисленето в нас се простира отвъд нашето обособено битие и се отнася към всеобщото световно битие, в нас възниква нагонът към познание. Същества без мислене нямат този нагон. Когато срещу тях застанат други неща, това не поражда никакви въпроси. Тези други неща остават външни за такива същества. При мислещите същества срещу външното нещо изниква понятието. То е онова, което получаваме от нещото не отвън, а отвътре. Изравняването, обединяването на двата елемента, на вътрешния и на външния, трябва да ни даде познанието. |
| 105 | Die Wahrnehmung ist also nichts Fertiges, Abgeschlossenes, sondern die eine Seite der totalen Wirklichkeit. Die andere Seite ist der Begriff. Der Erkenntnisakt ist die Synthese von Wahrnehmung und Begriff. Wahrnehmung und Begriff eines Dinges machen aber erst das ganze Ding aus. | Следователно възприятието не е нещо готово, завършено, а едната страна на цялостната действителност. Другата страна е понятието. Актът на познанието е синтез на възприятие и понятие. Но едва възприятието и понятието на едно нещо съставят цялото нещо. |
| 106 | Die vorangehenden Ausführungen liefern den Beweis, daß es ein Unding ist, etwas anderes Gemeinsames in den Einzelwesen der Welt zu suchen, als den ideellen Inhalt, den uns das Denken darbietet. Alle Versuche müssen scheitern, die nach einer anderen Welteinheit streben als nach diesem in sich zusammenhängenden ideellen Inhalt, welchen wir uns durch denkende Betrachtung unserer Wahrnehmungen erwerben. Nicht ein menschlich-persönlicher Gott, nicht Kraft oder Stoff, noch der ideenlose Wille (Schopenhauers) können uns als eine universelle Welteinheit gelten. Diese Wesenheiten gehören sämtlich nur einem beschränkten Gebiet unserer Beobachtung an. Menschlich begrenzte Persönlichkeit nehmen wir nur an uns, Kraft und Stoff an den Außendingen wahr. Was den Willen betrifft, so kann er nur als die Tätigkeitsäußerung unserer beschränkten Persönlichkeit gelten. Schopenhauer will es vermeiden, das «abstrakte» Denken zum Träger der Welteinheit zu machen und sucht statt dessen etwas, das sich ihm unmittelbar als ein Reales darbietet. Dieser Philosoph glaubt, daß wir der Welt nimmermehr beikommen, wenn wir sie als Außenwelt ansehen. «In der Tat würde die nachgeforschte Bedeutung der mir lediglich als meine Vorstellung gegenüberstehenden Welt, oder der Übergang von ihr, als bloßer Vorstellung des erkennenden Subjekts, zu dem, was sie noch außerdem sein mag, nimmermehr zu finden sein, wenn der Forscher selbst nichts weiter als das rein erkennende Subjekt (geflügelter Engelskopf ohne Leib) wäre. Nun aber wurzelt er selbst in jener Welt, findet sich nämlich in ihr als Individuum, das heißt sein Erkennen, welches der bedingende Träger der ganzen Welt als Vorstellung ist, ist dennoch durchaus vermittelt durch einen Leib, dessen Affektionen, wie gezeigt, dem Verstande der Ausgangspunkt der Anschauung jener Welt sind. Dieser Leib ist dem rein erkennenden Subjekt als solchem eine Vorstellung wie jede andere, ein Objekt unter Objekten: die Bewegungen, die Aktionen desselben sind ihm insoweit nicht anders, als wie die Veränderungen aller anderen anschaulichen Objekte bekannt, und wären ihm ebenso fremd und unverständlich, wenn die Bedeutung derselben ihm nicht etwa auf eine ganz andere Art enträtselt wäre. ... Dem Subjekt des Erkennens, welches durch seine Identität mit dem Leibe als Individuum auftritt, ist dieser Leib auf zwei ganz verschiedene Weisen gegeben: einmal als Vorstellung in verständiger Anschauung, als Objekt unter Objekten, und den Gesetzen dieser unterworfen; sodann aber auch zugleich auf eine ganz andere Weise, nämlich als jenes jedem unmittelbar Bekannte, welches das Wort Wille bezeichnet. Jeder wahre Akt seines Willens ist sofort und unausbleiblich auch eine Bewegung seines Leibes: er kann den Akt nicht wirklich wollen, ohne zugleich wahrzunehmen, daß er als Bewegung des Leibes erscheint. Der Willensakt und die Aktion des Leibes sind nicht zwei objektiv erkannte verschiedene Zustände, die das Band der Kausalität verknüpft, stehen nicht im Verhältnis der Ursache und Wirkung; sondern sie sind eines und dasselbe, nur auf zwei gänzlich verschiedene Weisen gegeben: einmal ganz unmittelbar und einmal in der Anschauung für den Verstand.» Durch diese Auseinandersetzungen glaubt sich Schopenhauer berechtigt, in dem Leibe des Menschen die «Objektivität» des Willens zu finden. Er ist der Meinung, in den Aktionen des Leibes unmittelbar eine Realität, das Ding an sich in concreto zu fühlen. Gegen diese Ausführungen muß eingewendet werden, daß uns die Aktionen unseres Leibes nur durch Selbstwahrnehmungen zum Bewußtsein kommen und als solche nichts voraus haben vor anderen Wahrnehmungen. Wenn wir ihre Wesenheit erkennen wollen, so können wir dies nur durch denkende Betrachtung, das heißt durch Eingliederung derselben in das ideelle System unserer Begriffe und Ideen. Am tiefsten eingewurzelt in das naive Menschheitsbewußtsein ist die Meinung: das Denken sei abstrakt, ohne allen konkreten Inhalt. Es könne höchstens ein «ideelles» Gegenbild der Welteinheit liefern, nicht etwa diese selbst. | Предходните изложения дават доказателството, че е безсмислица да се търси в отделните същества на света нещо друго общо освен идейното съдържание, което ни предлага мисленето. Всички опити, които се стремят към друго световно единство, а не към това свързано в себе си идейно съдържание, което придобиваме чрез мислещо разглеждане на нашите възприятия, трябва да претърпят неуспех. Нито някакъв личен бог по образа на човека, нито сила или материя, нито безидейната воля (на Шопенхауер) могат да бъдат приети от нас като универсално световно единство. Всички тези същности принадлежат само на една ограничена област от нашето наблюдение. Човешки ограничена личност възприемаме само у себе си, сила и материя – у външните неща. Що се отнася до волята, тя може да се смята само за проява на дейността на нашата ограничена личност. Шопенхауер иска да избегне да направи „абстрактното“ мислене носител на световното единство и търси вместо това нещо, което му се предлага непосредствено като нещо реално. Този философ вярва, че никога няма да се доберем до света, ако го разглеждаме като външен свят. „Търсеното значение на света, който стои срещу мен единствено като моя представа, или преходът от него, като проста представа на познаващия субект, към онова, което той може да бъде освен това, наистина никога не би могло да бъде намерено, ако самият изследовател не беше нищо повече от чисто познаващ субект (крилата ангелска глава без тяло). Но той самият се корени в този свят, а именно намира се в него като индивид, тоест неговото познаване, което е обуславящият носител на целия свят като представа, все пак е изцяло опосредствано от едно тяло, чиито афекции, както беше показано, са за разсъдъка изходната точка на съзерцанието на този свят. Това тяло е за чисто познаващия субект като такъв представа като всяка друга, обект между обекти: движенията, действията му са му известни дотолкова не по друг начин, освен както промените на всички други съзерцаеми обекти, и биха му били също така чужди и неразбираеми, ако значението им не му беше разгадано някак по съвсем друг начин. ... За субекта на познанието, който чрез своята идентичност с тялото се явява като индивид, това тяло е дадено по два съвсем различни начина: веднъж като представа в разсъдъчно съзерцание, като обект между обекти и подчинено на техните закони; а след това и едновременно по съвсем друг начин, а именно като онова непосредствено известно на всекиго, което се обозначава с думата воля. Всеки истински акт на неговата воля е веднага и неизбежно и движение на неговото тяло: той не може действително да поиска акта, без едновременно да възприеме, че той се явява като движение на тялото. Волевият акт и действието на тялото не са две обективно познати различни състояния, които свързва връзката на причинността, не стоят в отношение на причина и следствие; а са едно и също, само дадено по два напълно различни начина: веднъж съвсем непосредствено и веднъж в съзерцанието за разсъдъка.“ Въз основа на тези разсъждения Шопенхауер смята, че има право да намери в тялото на човека „обективността“ на волята. Той е на мнение, че в действията на тялото чувства непосредствено една реалност, нещото само по себе си in concreto. Срещу тези изложения трябва да се възрази, че действията на нашето тяло стигат до съзнанието ни само чрез самовъзприятия и като такива нямат никакво предимство пред другите възприятия. Ако искаме да познаем тяхната същност, можем да направим това само чрез мислещо разглеждане, тоест чрез включването им в идейната система на нашите понятия и идеи. Най-дълбоко вкоренено в наивното съзнание на човечеството е мнението: мисленето било абстрактно, без всякакво конкретно съдържание. То можело най-много да даде един „идеен“ противообраз на световното единство, но не и самото него. |
| 107 | Wer so urteilt, hat sich niemals klar gemacht, was die Wahrnehmung ohne den Begriff ist. Sehen wir uns nur diese Welt der Wahrnehmung an: als ein bloßes Nebeneinander im Raum und Nacheinander in der Zeit, ein Aggregat zusammenhangloser Einzelheiten erscheint sie. Keines der Dinge, die da auftreten und abgehen auf der Wahrnehmungsbühne, hat mit dem andern unmittelbar etwas zu tun, was sich wahrnehmen läßt. Die Welt ist da eine Mannigfaltigkeit von gleichwertigen Gegenständen. Keiner spielt eine größere Rolle als der andere im Getriebe der Welt. Soll uns klar werden, daß diese oder jene Tatsache größere Bedeutung hat als die andere, so müssen wir unser Denken befragen. Ohne das funktionierende Denken erscheint uns das rudimentäre Organ des Tieres, das ohne Bedeutung für dessen Leben ist, gleichwertig mit dem wichtigsten Körpergliede. Die einzelnen Tatsachen treten in ihrer Bedeutung in sich und für die übrigen Teile der Welt erst hervor, wenn das Denken seine Fäden zieht von Wesen zu Wesen. Diese Tätigkeit des Denkens ist eine inhaltvolle. Denn nur durch einen ganz bestimmten konkreten Inhalt kann ich wissen, warum die Schnecke auf einer niedrigeren Organisationsstufe steht als der Löwe. Der bloße Anblick, die Wahrnehmung gibt mir keinen Inhalt, der mich über die Vollkommenheit der Organisation belehren könnte. | Който съди така, никога не си е изяснил какво е възприятието без понятието. Нека погледнем само този свят на възприятията: той се явява като просто съсъществуване в пространството и последователност във времето, като съвкупност от несвързани отделности. Нито едно от нещата, които се появяват и изчезват там на сцената на възприятията, няма непосредствено нещо общо с другото, което да може да се възприеме. Светът там е многообразие от равностойни предмети. Никой от тях не играе по-голяма роля от другия в механизма на света. Ако трябва да ни стане ясно, че този или онзи факт има по-голямо значение от другия, трябва да попитаме нашето мислене. Без функциониращото мислене рудиментарният орган на животното, който е без значение за неговия живот, ни се явява равностоен с най-важния член на тялото. Отделните факти изпъкват в своето значение сами по себе си и за останалите части на света едва когато мисленето прокара своите нишки от същество към същество. Тази дейност на мисленето е изпълнена със съдържание. Защото само чрез едно съвсем определено конкретно съдържание мога да знам защо охлювът стои на по-ниска степен на организация от лъва. Самото гледане, възприятието, не ми дава никакво съдържание, което би могло да ме осведоми за съвършенството на организацията. |
| 108 | Diesen Inhalt bringt das Denken der Wahrnehmung aus der Begriffs- und Ideenwelt des Menschen entgegen. Im Gegensatz zum Wahrnehmungsinhalte, der uns von außen gegeben ist, erscheint der Gedankeninhalt im Innern. Die Form, in der er zunächst auftritt, wollen wir als Intuition bezeichnen. Sie ist für das Denken, was die Beobachtung für die Wahrnehmung ist. Intuition und Beobachtung sind die Quellen unserer Erkenntnis. Wir stehen einem beobachteten Dinge der Welt so lange fremd gegenüber, so lange wir in unserem Innern nicht die entsprechende Intuition haben, die uns das in der Wahrnehmung fehlende Stück der Wirklichkeit ergänzt. Wer nicht die Fähigkeit hat, die den Dingen entsprechenden Intuitionen zu finden, dem bleibt die volle Wirklichkeit verschlossen. Wie der Farbenblinde nur Helligkeitsunterschiede ohne Farbenqualitäten sieht, so kann der Intuitionslose nur unzusammenhängende Wahrnehmungsfragmente beobachten. | Това съдържание мисленето носи насреща на възприятието от света на понятията и идеите на човека. За разлика от съдържанието на възприятието, което ни е дадено отвън, мисловното съдържание се появява във вътрешността. Формата, в която то най-напред се появява, искаме да обозначим като интуиция. Тя е за мисленето онова, което наблюдението е за възприятието. Интуиция и наблюдение са изворите на нашето познание. Едно наблюдавано нещо от света ни остава чуждо дотогава, докато в нашата вътрешност нямаме съответната интуиция, която да ни допълни липсващата във възприятието част от действителността. Който няма способността да намира интуициите, съответстващи на нещата, за него пълната действителност остава затворена. Както далтонистът вижда само разлики в яркостта без цветови качества, така лишеният от интуиция може да наблюдава само несвързани фрагменти от възприятия. |
| 109 | Ein Ding erklären, verständlich machen heißt nichts anderes, als es in den Zusammenhang hineinversetzen, aus dem es durch die oben geschilderte Einrichtung unserer Organisation herausgerissen ist. Ein von dem Weltganzen abgetrenntes Ding gibt es nicht. Alle Sonderung hat bloß subjektive Geltung für unsere Organisation. Für uns legt sich das Weltganze auseinander in: oben und unten, vor und nach, Ursache und Wirkung, Gegenstand und Vorstellung, Stoff und Kraft, Objekt und Subjekt usw. Was uns in der Beobachtung an Einzelheiten gegenübertritt, das verbindet sich durch die zusammenhängende, einheitliche Welt unserer Intuitionen Glied für Glied; und wir fügen durch das Denken alles wieder in eins zusammen, was wir durch das Wahrnehmen getrennt haben. | Да обясниш едно нещо, да го направиш разбираемо, не означава нищо друго, освен да го поставиш във взаимовръзката, от която то е било откъснато чрез описаното по-горе устройство на нашата организация. Нещо, отделено от цялото на света, не съществува. Всяко обособяване има само субективна валидност за нашата организация. За нас цялото на света се разлага на: горе и долу, преди и след, причина и следствие, предмет и представа, материя и сила, обект и субект и т.н. Онова, което в наблюдението застава срещу нас като отделности, се свързва звено по звено чрез свързания, единен свят на нашите интуиции; и чрез мисленето отново съединяваме в едно всичко, което сме разделили чрез възприемането. |
| 110 | Die Rätselhaftigkeit eines Gegenstandes liegt in seinem Sonderdasein. Diese ist aber von uns hervorgerufen und kann, innerhalb der Begriffswelt, auch wieder aufgehoben werden. | Загадъчността на един предмет се крие в неговото обособено битие. Тя обаче е предизвикана от нас и може, в рамките на света на понятията, отново да бъде премахната. |
| 111 | Außer durch Denken und Wahrnehmen ist uns direkt nichts gegeben. Es entsteht nun die Frage: wie steht es gemäß unseren Ausführungen mit der Bedeutung der Wahrnehmung? Wir haben zwar erkannt, daß der Beweis, den der kritische Idealismus für die subjektive Natur der Wahrnehmungen vorbringt, in sich zerfällt; aber mit der Einsicht in die Unrichtigkeit des Beweises ist noch nicht ausgemacht, daß die Sache selbst auf einem Irrtume beruht. Der kritische Idealismus geht in seiner Beweisführung nicht von der absoluten Natur des Denkens aus, sondern stützt sich darauf, daß der naive Realismus, konsequent verfolgt, sich selbst aufhebe. Wie stellt sich die Sache, wenn die Absolutheit des Denkens erkannt ist? | Освен чрез мислене и възприемане нищо не ни е дадено пряко. Сега възниква въпросът: как стоят, съгласно нашите изложения, нещата със значението на възприятието? Наистина познахме, че доказателството, което критическият идеализъм привежда за субективната природа на възприятията, се разпада само по себе си; но с прозрението за неправилността на доказателството още не е решено, че самото нещо почива на заблуда. Критическият идеализъм в своето доказване не изхожда от абсолютната природа на мисленето, а се опира на това, че наивният реализъм, последователно проведен, сам се премахва. Как стои въпросът, когато е позната абсолютността на мисленето? |
| 112 | Nehmen wir an, es trete eine bestimmte Wahrnehmung, zum Beispiel Rot, in meinem Bewußtsein auf. Die Wahrnehmung erweist sich bei fortgehender Betrachtung in Zusammenhang stehend mit anderen Wahrnehmungen, zum Beispiel einer bestimmten Figur, mit gewissen Temperatur- und Tastwahrnehmungen. Diesen Zusammenhang bezeichne ich als einen Gegenstand der Sinnenwelt. Ich kann mich nun fragen: was findet sich außer dem angeführten noch in jenem Raumausschnitte, in dem mir obige Wahrnehmungen erscheinen. Ich werde mechanische, chemische und andere Vorgänge innerhalb des Raumteiles finden. Nun gehe ich weiter und untersuche die Vorgänge, die ich auf dem Wege von dem Gegenstande zu meinem Sinnesorgane finde. Ich kann Bewegungsvorgänge in einem elastischen Mittel finden, die ihrer Wesenheit nach nicht das geringste mit den ursprünglichen Wahrnehmungen gemein haben. Das gleiche Resultat erhalte ich, wenn ich die weitere Vermittelung vom Sinnesorgane zum Gehirn untersuche. Auf jedem dieser Gebiete mache ich neue Wahrnehmungen; aber was als bindendes Mittel sich durch alle diese räumlich und zeitlich auseinanderlegenden Wahrnehmungen hindurchgeht, das ist das Denken. Die den Schall vermittelnden Schwingungen der Luft sind mir gerade so als Wahrnehmungen gegeben wie der Schall selbst. Nur das Denken gliedert alle diese Wahrnehmungen aneinander und zeigt sie in ihren gegenseitigen Beziehungen. Wir können nicht davon sprechen, daß es außer dem unmittelbar Wahrgenommenen noch anderes gibt, als dasjenige, was durch die ideellen (durch das Denken aufzudeckenden) Zusammenhänge der Wahrnehmungen erkannt wird. Die über das bloß Wahrgenommene hinausgehende Beziehung der Wahrnehmungsobjekte zum Wahrnehmungssubjekte ist also eine bloß ideelle, das heißt nur durch Begriffe ausdrückbare. Nur in dem Falle, wenn ich wahrnehmen könnte, wie das Wahrnehmungsobjekt das Wahrnehmungssubjekt affiziert, oder umgekehrt, wenn ich den Aufbau des Wahrnehmungsgebildes durch das Subjekt beobachten könnte, wäre es möglich, so zu sprechen, wie es die moderne Physiologie und der auf sie gebaute kritische Idealismus tun. Diese Ansicht verwechselt einen ideellen Bezug (des Objekts auf das Subjekt) mit einem Prozeß, von dem nur gesprochen werden könnte, wenn er wahrzunehmen wäre. Der Satz «Keine Farbe ohne farbenempfindendes Auge» kann daher nicht die Bedeutung haben, daß das Auge die Farbe hervorbringt, sondern nur die, daß ein durch das Denken erkennbarer ideeller Zusammenhang besteht zwischen der Wahrnehmung Farbe und der Wahrnehmung Auge. Die empirische Wissenschaft wird festzustellen haben, wie sich die Eigenschaften des Auges und die der Farben zueinander verhalten; durch welche Einrichtungen das Sehorgan die Wahrnehmung der Farben vermittelt usw. Ich kann verfolgen, wie eine Wahrnehmung auf die andere folgt, wie sie räumlich mit andern in Beziehung steht; und dies dann in einen begrifflichen Ausdruck bringen; aber ich kann nicht wahrnehmen, wie eine Wahrnehmung aus dem Unwahrnehmbaren hervorgeht. Alle Bemühungen, zwischen den Wahrnehmungen andere als Gedankenbezüge zu suchen, müssen notwendig scheitern. | Да приемем, че в моето съзнание се появява определено възприятие, например червено. При по-нататъшно разглеждане възприятието се оказва във връзка с други възприятия, например с определена фигура, с известни температурни и осезателни възприятия. Тази връзка обозначавам като предмет от сетивния свят. Сега мога да се запитам: какво друго, освен посоченото, се намира в онзи откъс от пространството, в който ми се явяват горните възприятия? Ще намеря механични, химични и други процеси в тази част от пространството. Сега отивам по-нататък и изследвам процесите, които намирам по пътя от предмета до моя сетивен орган. Мога да намеря процеси на движение в една еластична среда, които по своята същност нямат и най-малкото общо с първоначалните възприятия. Същия резултат получавам, когато изследвам по-нататъшното опосредстване от сетивния орган до мозъка. Във всяка от тези области правя нови възприятия; но онова, което като свързващо средство минава през всички тези възприятия, разположени поотделно в пространството и времето, е мисленето. Трептенията на въздуха, които предават звука, са ми дадени като възприятия точно така, както самият звук. Само мисленето свързва всички тези възприятия едно с друго и ги показва в техните взаимни отношения. Не можем да твърдим, че освен непосредствено възприеманото има и нещо друго, различно от онова, което се познава чрез идейните (откривани чрез мисленето) връзки на възприятията. Следователно отношението на обектите на възприятието към възприемащия субект, което надхвърля само възприеманото, е само идейно, тоест изразимо единствено чрез понятия. Само в случай, че бих могъл да възприема как обектът на възприятието въздейства върху възприемащия субект, или обратно, ако бих могъл да наблюдавам как субектът изгражда образуванието на възприятието, би било възможно да се говори така, както говорят съвременната физиология и изграденият върху нея критически идеализъм. Този възглед смесва едно идейно отношение (на обекта към субекта) с процес, за който би могло да се говори само ако той би могъл да бъде възприет. Затова изречението „Няма цвят без око, което усеща цветове“ не може да има значението, че окото произвежда цвета, а само това, че съществува една познаваема чрез мисленето идейна връзка между възприятието цвят и възприятието око. Емпиричната наука ще трябва да установи как се отнасят едни към други свойствата на окото и тези на цветовете; чрез какви устройства зрителният орган опосредства възприятието на цветовете и т.н. Мога да проследя как едно възприятие следва друго, как то стои в пространствено отношение с други; и после да дам на това понятиен израз; но не мога да възприема как едно възприятие произлиза от невъзприемаемото. Всички усилия да се търсят между възприятията други отношения освен мисловните трябва по необходимост да претърпят неуспех. |
| 113 | Was ist also die Wahrnehmung? Diese Frage ist, im allgemeinen gestellt, absurd. Die Wahrnehmung tritt immer als eine ganz bestimmte, als konkreter Inhalt auf. Dieser Inhalt ist unmittelbar gegeben, und erschöpft sich in dem Gegebenen. Man kann in bezug auf dieses Gegebene nur fragen, was es außerhalb der Wahrnehmung, das ist: für das Denken ist. Die Frage nach dem «Was» einer Wahrnehmung kann also nur auf die begriffliche Intuition gehen, die ihr entspricht. Unter diesem Gesichtspunkte kann die Frage nach der Subjektivität der Wahrnehmung im Sinne des kritischen Idealismus gar nicht aufgeworfen werden. Als subjektiv darf nur bezeichnet werden, was als zum Subjekte gehörig wahrgenommen wird. Das Band zu bilden zwischen Subjektivem und Objektivem kommt keinem im naiven Sinn realen Prozeß, das heißt einem wahrnehmbaren Geschehen zu, sondern allein dem Denken. Es ist also für uns objektiv, was sich für die Wahrnehmung als außerhalb des Wahrnehmungssubjektes gelegen darstellt. Mein Wahrnehmungssubjekt bleibt für mich wahrnehmbar, wenn der Tisch, der soeben vor mir steht, aus dem Kreise meiner Beobachtung verschwunden sein wird. Die Beobachtung des Tisches hat eine, ebenfalls bleibende, Veränderung in mir hervorgerufen. Ich behalte die Fähigkeit zurück, ein Bild des Tisches später wieder zu erzeugen. Diese Fähigkeit der Hervorbringung eines Bildes bleibt mit mir verbunden. Die Psychologie bezeichnet dieses Bild als Erinnerungsvorstellung. Es ist aber dasjenige, was allein mit Recht Vorstellung des Tisches genannt werden kann. Es entspricht dies nämlich der wahrnehmbaren Veränderung meines eigenen Zustandes durch die Anwesenheit des Tisches in meinem Gesichtsfelde. Und zwar bedeutet sie nicht die Veränderung irgendeines hinter dem Wahrnehmungssubjekte stehenden «Ich an sich», sondern die Veränderung des wahrnehmbaren Subjektes selbst. Die Vorstellung ist also eine subjektive Wahrnehmung im Gegensatz zur objektiven Wahrnehmung bei Anwesenheit des Gegenstandes im Wahrnehmungshorizonte. Das Zusammenwerfen jener subjektiven mit dieser objektiven Wahrnehmung führt zu dem Mißverständnisse des Idealismus: die Welt ist meine Vorstellung. | Какво е тогава възприятието? Този въпрос, поставен общо, е абсурден. Възприятието винаги се появява като съвсем определено, като конкретно съдържание. Това съдържание е непосредствено дадено и се изчерпва в даденото. По отношение на това дадено може да се пита само какво е то извън възприятието, тоест: за мисленето. Следователно въпросът за „какво“-то на едно възприятие може да се отнася само до понятийната интуиция, която му съответства. От тази гледна точка въпросът за субективността на възприятието в смисъла на критическия идеализъм изобщо не може да бъде повдигнат. Като субективно може да се обозначи само онова, което се възприема като принадлежащо на субекта. Да образува връзката между субективното и обективното, не е присъщо на никакъв процес, реален в наивния смисъл, тоест на никакво възприемаемо събитие, а единствено на мисленето. Следователно за нас е обективно онова, което за възприятието се представя като намиращо се извън възприемащия субект. Моят възприемащ субект остава възприемаем от мен, когато масата, която сега стои пред мен, вече ще е изчезнала от кръга на моето наблюдение. Наблюдението на масата е предизвикало в мен една също така трайна промяна. Запазвам способността по-късно отново да създам образ на масата. Тази способност да се произвежда образ остава свързана с мен. Психологията обозначава този образ като представа-спомен. Но той е онова, което единствено с право може да се нарече представа за масата. Той именно съответства на възприемаемата промяна на моето собствено състояние поради присъствието на масата в моето зрително поле. И при това представата означава не промяната на някакъв „Аз сам по себе си“, стоящ зад възприемащия субект, а промяната на самия възприемаем субект. Следователно представата е субективно възприятие за разлика от обективното възприятие при присъствие на предмета в хоризонта на възприятието. Смесването на онова субективно с това обективно възприятие води до недоразумението на идеализма: светът е моя представа. |
| 114 | Es wird sich nun zunächst darum handeln, den Begriff der Vorstellung näher zu bestimmen. Was wir bisher über sie vorgebracht haben, ist nicht der Begriff derselben, sondern weist nur den Weg, wo sie im Wahrnehmungsfelde zu finden ist. Der genaue Begriff der Vorstellung wird es uns dann auch möglich machen, einen befriedigenden Aufschluß über das Verhältnis von Vorstellung und Gegenstand zu gewinnen. Dies wird uns dann auch über die Grenze führen, wo das Verhältnis zwischen menschlichem Subjekt und der Welt angehörigem Objekt von dem rein begrifflichen Felde des Erkennens hinabgeführt wird in das konkrete individuelle Leben. Wissen wir erst, was wir von der Welt zu halten haben, dann wird es ein leichtes sein, auch uns danach einzurichten. Wir können erst mit voller Kraft tätig sein, wenn wir das der Welt angehörige Objekt kennen, dem wir unsere Tätigkeit widmen. | Сега на първо място ще става дума за това по-точно да се определи понятието за представата. Онова, което досега сме изложили за нея, не е нейното понятие, а само посочва пътя, където тя може да бъде намерена в полето на възприятията. Точното понятие за представата ще ни даде тогава възможност да получим и задоволително обяснение за отношението между представа и предмет. Това ще ни отведе тогава и отвъд границата, където отношението между човешкия субект и принадлежащия на света обект бива сведено от чисто понятийното поле на познаването надолу в конкретния индивидуален живот. Едва когато знаем какво да мислим за света, ще бъде лесно и сами да се устроим съобразно с това. Едва тогава можем да действаме с пълна сила, когато познаваме принадлежащия на света обект, на който посвещаваме своята дейност. |
| 115 | Zusatz zur Neuauflage (1918). | Добавка към новото издание (1918) |
| 116 | Die Anschauung, die hier gekennzeichnet ist, kann als eine solche angesehen werden, zu welcher der Mensch wie naturgemäß zunächst getrieben wird, wenn er beginnt, über sein Verhältnis zur Welt nachzudenken. Er sieht sich da in eine Gedankengestaltung verstrickt, die sich ihm auflöst, indem er sie bildet. Diese Gedankengestaltung ist eine solche, mit deren bloßer theoretischer Widerlegung nicht alles für sie Notwendige getan ist. Man muß sie durchleben, um aus der Einsicht in die Verirrung, in die sie führt, den Ausweg zu finden. Sie muß in einer Auseinandersetzung über das Verhältnis des Menschen zur Welt erscheinen nicht darum, weil man andere widerlegen will, von denen man glaubt, daß sie über dieses Verhältnis eine unrichtige Ansicht haben, sondern weil man kennen muß, in welche Verwirrung sich jedes erste Nachdenken über ein solches Verhältnis bringen kann. Man muß die Einsicht gewinnen, wie man sich selbst in bezug auf dieses erste Nachdenken widerlegt. Von einem solchen Gesichtspunkte aus sind die obigen Ausführungen gemeint. | Възгледът, който е охарактеризиран тук, може да се смята за такъв, към който човек бива тласнат най-напред като по естествен път, когато започне да размишлява за своето отношение към света. Тогава той се вижда оплетен в едно мисловно построение, което се разпада пред него, докато го изгражда. Това мисловно построение е такова, че с простото му теоретично опровержение не е сторено всичко, което е необходимо за него. Човек трябва да го преживее, за да намери изхода чрез прозрението за заблуждението, в което то води. То трябва да се появи в едно изложение за отношението на човека към света не защото човек иска да опровергае други, за които вярва, че имат неправилно схващане за това отношение, а защото трябва да се знае в какво объркване може да изпадне всяко първо размишление за такова отношение. Трябва да се придобие прозрението как човек сам себе си опровергава по отношение на това първо размишление. От такава гледна точка са замислени горните изложения. |
| 117 | Wer sich eine Anschauung über das Verhältnis des Menschen zur Welt erarbeiten will, wird sich bewußt, daß er mindestens einen Teil dieses Verhältnisses dadurch herstellt, daß er sich über die Weltdinge und Weltvorgänge Vorstellungen macht. Dadurch wird sein Blick von dem, was draußen in der Welt ist, abgezogen und auf seine Innenwelt, auf sein Vorstellungsleben gelenkt. Er beginnt sich zu sagen: ich kann zu keinem Ding und zu keinem Vorgang eine Beziehung haben, wenn nicht in mir eine Vorstellung auftritt. Von dem Bemerken dieses Tatbestandes ist dann nur ein Schritt zu der Meinung: ich erlebe aber doch nur meine Vorstellungen; von einer Welt draußen weiß ich nur, insofern sie Vorstellung in mir ist. Mit dieser Meinung ist der naive Wirklichkeitsstandpunkt verlassen, den der Mensch vor allem Nachsinnen über sein Verhältnis zur Welt einnimmt. Von diesem Standpunkt aus glaubt er, er habe es mit den wirklichen Dingen zu tun. Von diesem Standpunkt drängt die Selbstbesinnung ab. Sie läßt den Menschen gar nicht hinblicken auf eine Wirklichkeit, wie sie das naive Bewußtsein vor sich zu haben meint. Sie läßt ihn bloß auf seine Vorstellungen blicken; diese schieben sich ein zwischen die eigene Wesenheit und eine etwa wirkliche Welt, wie sie der naive Standpunkt glaubt behaupten zu dürfen. Der Mensch kann nicht mehr durch die eingeschobene Vorstellungswelt auf eine solche Wirklichkeit schauen. Er muß annehmen er sei blind für diese Wirklichkeit. So entsteht der Gedanke von einem für die Erkenntnis unerreichbaren «Ding an sich». - Solange man bei der Betrachtung des Verhältnisses stehenbleibt, in das der Mensch durch sein Vorstellungsleben mit der Welt zu treten scheint, wird man dieser Gedankengestaltung nicht entgehen können. Auf dem naiven Wirklichkeitsstandpunkt kann man nicht bleiben, wenn man sich dem Drang nach Erkenntnis nicht künstlich verschließen will. Daß dieser Drang nach Erkenntnis des Verhältnisses von Mensch und Welt vorhanden ist, zeigt, daß dieser naive Standpunkt verlassen werden muß. Gäbe der naive Standpunkt etwas, was man als Wahrheit anerkennen kann, so könnte man diesen Drang nicht empfinden. - Aber man kommt nun nicht zu etwas anderem, das man als Wahrheit ansehen könnte, wenn man bloß den naiven Standpunkt verläßt, aber - ohne es zu bemerken - die Gedankenart beibehält, die er aufnötigt. Man verfällt in einen solchen Fehler, wenn man sich sagt: ich erlebe nur meine Vorstellungen, und während ich glaube, ich habe es mit Wirklichkeiten zu tun, sind mir nur meine Vorstellungen von Wirklichkeiten bewußt; ich muß deshalb annehmen, daß außerhalb des Umkreises meines Bewußtseins erst wahre Wirklichkeiten, «Dinge an sich» liegen, von denen ich unmittelbar gar nichts weiß, die irgendwie an mich herankommen und mich so beeinflussen, daß in mir meine Vorstellungswelt auflebt. Wer so denkt, der setzt in Gedanken zu der ihm vorliegenden Welt nur eine andere hinzu; aber er müßte bezüglich dieser Welt eigentlich mit seiner Gedankenarbeit wieder von vorne beginnen. Denn das unbekannte «Ding an sich» wird dabei gar nicht anders gedacht in seinem Verhältnisse zur Eigenwesenheit des Menschen als das bekannte des naiven Wirklichkeitsstandpunktes. - Man entgeht der Verwirrung, in die man durch die kritische Besonnenheit in bezug auf diesen Standpunkt gerät, nur, wenn man bemerkt, daß es innerhalb dessen, was man innen in sich und außen in der Welt wahrnehmend erleben kann, etwas gibt, das dem Verhängnis gar nicht verfallen kann, daß sich zwischen Vorgang und betrachtenden Menschen die Vorstellung einschiebt. Und dieses ist das Denken. Dem Denken gegenüber kann der Mensch auf dem naiven Wirklichkeitsstandpunkt verbleiben. Tut er es nicht, so geschieht das nur deshalb, weil er bemerkt hat, daß er für anderes diesen Standpunkt verlassen muß, aber nicht gewahr wird, daß die so gewonnene Einsicht nicht anwendbar auf das Denken ist. Wird er dies gewahr, dann eröffnet er sich den Zugang zu der anderen Einsicht, daß im Denken und durch das Denken dasjenige erkannt werden muß, wofür sich der Mensch blind zu machen scheint, indem er zwischen der Welt und sich das Vorstellungsleben einschieben muß. - Von durch den Verfasser dieses Buches sehr geschätzter Seite ist diesem der Vorwurf gemacht worden, daß er mit seiner Ausführung über das Denken bei einem naiven Realismus des Denkens stehenbleibe, wie ein solcher vorliege, wenn man die wirkliche Welt und die vorgestellte Welt für eines hält. Doch der Verfasser dieser Ausführungen glaubt eben in ihnen erwiesen zu haben, daß die Geltung dieses «naiven Realismus» für das Denken sich aus einer unbefangenen Beobachtung desselben notwendig ergibt; und daß der für anderes nicht geltende naive Realismus durch die Erkenntnis der wahren Wesenheit des Denkens überwunden wird. | Който иска да си изработи възглед за отношението на човека към света, осъзнава, че поне една част от това отношение той създава, като си прави представи за нещата и процесите в света. Поради това неговият поглед бива отклонен от онова, което е навън в света, и насочен към неговия вътрешен свят, към неговия живот на представите. Той започва да си казва: не мога да имам отношение към никое нещо и към никой процес, ако в мен не се появи представа. От забелязването на това фактическо положение е само една крачка до мнението: но аз все пак преживявам само своите представи; за един свят навън знам само доколкото той е представа в мен. С това мнение е изоставена наивната гледна точка към действителността, която човекът заема преди всяко размишление върху своето отношение към света. От тази гледна точка той вярва, че има работа с действителните неща. От тази гледна точка го отклонява самоосъзнаването. То изобщо не му позволява да погледне към действителност, каквато наивното съзнание мисли, че има пред себе си. То му позволява да гледа само към своите представи; те се вмъкват между собствената му същност и един евентуално действителен свят, какъвто наивната гледна точка вярва, че може да твърди. Човекът вече не може да гледа през вмъкнатия свят на представите към такава действителност. Той трябва да приеме, че е сляп за тази действителност. Така възниква мисълта за едно недостижимо за познанието „нещо само по себе си“. – Докато човек остава при разглеждането на отношението, в което, изглежда, човекът влиза със света чрез своя живот на представите, той няма да може да избегне това мисловно построение. На наивната гледна точка към действителността не може да се остане, ако човек не иска изкуствено да се затвори за порива към познание. Това, че този порив към познание на отношението между човек и свят е налице, показва, че тази наивна гледна точка трябва да бъде изоставена. Ако наивната гледна точка даваше нещо, което може да се признае за истина, човек не би могъл да изпитва този порив. – Но човек не стига до нещо друго, което би могъл да смята за истина, ако само изостави наивната гледна точка, но – без да забележи това – запази начина на мислене, който тя налага. Човек изпада в такава грешка, когато си казва: аз преживявам само своите представи и докато вярвам, че имам работа с действителности, съзнавам само своите представи за действителности; затова трябва да приема, че едва извън обхвата на моето съзнание лежат истинските действителности, „нещата сами по себе си“, за които непосредствено не знам изобщо нищо, които някак се приближават до мен и така ми влияят, че в мен оживява моят свят на представите. Който мисли така, той само прибавя в мислите си към дадения му свят един друг; но по отношение на този свят той всъщност би трябвало отново да започне отначало своята мисловна работа. Защото непознатото „нещо само по себе си“ при това изобщо не се мисли иначе в своето отношение към собствената същност на човека, отколкото познатото нещо на наивната гледна точка към действителността. – Човек избягва объркването, в което изпада чрез критичната трезвост по отношение на тази гледна точка, само ако забележи, че в рамките на онова, което може да преживее, възприемайки, вътре в себе си и вън в света, има нещо, което изобщо не може да бъде сполетяно от участта представата да се вмъкне между процеса и разглеждащия човек. И това е мисленето. Спрямо мисленето човекът може да остане на наивната гледна точка към действителността. Ако не го прави, то е само защото е забелязал, че за друго трябва да изостави тази гледна точка, но не съзнава, че така придобитото прозрение не е приложимо към мисленето. Ако осъзнае това, тогава той си открива достъпа до другото прозрение, че в мисленето и чрез мисленето трябва да бъде познато онова, за което човекът, изглежда, сам се прави сляп, като трябва да вмъква между света и себе си живота на представите. – От страна, много ценена от автора на тази книга, му бе отправен упрекът, че с изложението си за мисленето той оставал при един наивен реализъм на мисленето, какъвто бил налице, когато действителният свят и представеният свят се смятат за едно. Но авторът на тези изложения вярва, че тъкмо в тях е доказал, че валидността на този „наивен реализъм“ за мисленето по необходимост произтича от непредубеденото му наблюдение; и че наивният реализъм, който не важи за друго, бива преодолян чрез познанието на истинската същност на мисленето. |
| 118 | Anmerkungen: | Бележки: |
| 119 | (1) Tranzendental wird im Sinne dieser Weltanschauung eine Erkenntnis genannt welche sich bewußt glaubt, daß über die Dinge an sich nicht direkt etwas ausgesagt werden könne, sondern welche indirekt Schlüsse von dem bekannten subjektiven auf das Unbekannte, jenseits des subjektiven Liegende (Transzendente) macht. Das Ding an sich ist nach dieser Ansicht jenseits des Gebietes der uns unmittelbar erkennbaren Welt, d. i. transzendent. Unsere Welt kann aber auf das Transzendente transzendental bezogen werden. Realismus heißt Hartmanns Anschauung, weil sie über das subjektive, Ideale hinaus, auf das Transzendente, Reale geht. | (1) Трансцендентално в смисъла на този светоглед се нарича познание, което се смята за съзнаващо, че за нещата сами по себе си не може пряко да се каже нещо, но което прави косвени заключения от познатото субективно към непознатото, към лежащото отвъд субективното (трансцендентното). Нещото само по себе си според този възглед е отвъд областта на непосредствено познаваемия за нас свят, тоест е трансцендентно. Нашият свят обаче може да бъде отнесен трансцендентално към трансцендентното. Реализъм се нарича възгледът на Хартман, защото той отива отвъд субективното, идеалното, към трансцендентното, реалното. |
| 120 | VI. Die menschliche Individualität | VI. Човешката индивидуалност |
| 121 | Die Hauptschwierigkeit bei der Erklärung der Vorstellungen wird von den Philosophen in dem Umstande gefunden, daß wir die äußeren Dinge nicht selbst sind, und unsere Vorstellungen doch eine den Dingen entsprechende Gestalt haben sollen. Bei genauerem Zusehen stellt sich aber heraus, daß diese Schwierigkeit gar nicht besteht. Die äußeren Dinge sind wir allerdings nicht, aber wir gehören mit den äußeren Dingen zu ein und derselben Welt. Der Ausschnitt aus der Welt, den ich als mein Subjekt wahrnehme, wird von dem Strome des allgemeinen Weltgeschehens durchzogen. Für mein Wahrnehmen bin ich zunächst innerhalb der Grenzen meiner Leibeshaut eingeschlossen. Aber was da drinnen steckt in dieser Leibeshaut, gehört zu dem Kosmos als einem Ganzen. Damit also eine Beziehung bestehe zwischen meinem Organismus und dem Gegenstande außer mir, ist es gar nicht nötig, daß etwas von dem Gegenstande in mich hereinschlüpfe oder in meinen Geist einen Eindruck mache, wie ein Siegelring in Wachs. Die Frage: wie bekomme ich Kunde von dem Baume, der zehn Schritte von mir entfernt steht, ist völlig schief gestellt. Sie entspringt aus der Anschauung, daß meine Leibesgrenzen absolute Scheidewände seien, durch die die Nachrichten von den Dingen in mich hereinwandern. Die Kräfte, welche innerhalb meiner Leibeshaut wirken, sind die gleichen wie die außerhalb bestehenden. Ich bin also wirklich die Dinge; allerdings nicht Ich, insoferne ich Wahrnehmungssubjekt bin, aber Ich, insofern ich ein Teil innerhalb des allgemeinen Weltgeschehens bin. Die Wahrnehmung des Baumes liegt mit meinem Ich in demselben Ganzen. Dieses allgemeine Weltgeschehen ruft in gleichem Maße dort die Wahrnehmung des Baumes hervor, wie hier die Wahrnehmung meines Ich. Wäre ich nicht Welterkenner, sondern Weltschöpfer, so entstünde Objekt und Subjekt (Wahrnehmung und Ich) in einem Akte. Denn sie bedingen einander gegenseitig. Als Welterkenner kann ich das Gemeinsame der beiden als zusammengehöriger Wesenseiten nur durch Denken finden, das durch Begriffe beide aufeinander bezieht. Am schwierigsten aus dem Felde zu schlagen werden die Sogenannten physiologischen Beweise für die Subjektivität unserer Wahrnehmungen sein. Wenn ich einen Druck auf die Haut meines Körpers ausführe, so nehme ich ihn als Druckempfindung wahr. Denselben Druck kann ich durch das Auge als Licht, durch das Ohr als Ton wahrnehmen. Einen elektrischen Schlag nehme ich durch das Auge als Licht, durch das Ohr als Schall, durch die Hautnerven als Stoß, durch das Geruchsorgan als Phosphorgeruch wahr. Was folgt aus dieser Tatsache? Nur dieses: Ich nehme einen elektrischen Schlag wahr (respektive einen Druck) und darauf eine Lichtqualität, oder einen Ton beziehungsweise einen gewissen Geruch und so weiter. Wenn kein Auge da wäre, so gesellte sich zu der Wahrnehmung der mechanischen Erschütterung in der Umgebung nicht die Wahrnehmung einer Lichtqualität, ohne die Anwesenheit eines Gehörorgans keine Tonwahrnehmung usw. Mit welchem Rechte kann man sagen, ohne Wahrnehmungsorgane wäre der ganze Vorgang nicht vorhanden? Wer von dem Umstande, daß ein elektrischer Vorgang im Auge Licht hervorruft, zurückschließt also ist das, was wir als Licht empfinden, außer unserem Organismus nur ein mechanischer Bewegungsvorgang, der vergißt, daß er nur von einer Wahrnehmung auf die andere übergeht und durchaus nicht auf etwas außerhalb der Wahrnehmung. Ebensogut wie man sagen kann: das Auge nimmt einen mechanischen Bewegungsvorgang seiner Umgebung als Licht wahr, ebenso gut kann man behaupten: eine gesetzmäßige Veränderung eines Gegenstandes wird von uns als Bewegungsvorgang wahrgenommen. Wenn ich auf den Umfang einer rotierenden Scheibe ein Pferd zwölfmal male, und zwar genau in den Gestalten, die sein Körper im fortgehenden Laufe annimmt, so kann ich durch Rotieren der Scheibe den Schein der Bewegung hervorrufen. Ich brauche nur durch eine Öffnung zu blicken und zwar so, daß ich in den entsprechenden Zwischenzeiten die aufeinanderfolgenden Stellungen des Pferdes sehe. Ich sehe nicht zwölf Pferdebilder, sondern das Bild eines dahineilenden Pferdes. | Основната трудност при обяснението на представите философите намират в обстоятелството, че ние самите не сме външните неща, а нашите представи все пак би трябвало да имат облик, съответстващ на нещата. При по-внимателно вглеждане обаче се оказва, че тази трудност изобщо не съществува. Външните неща наистина не сме, но заедно с външните неща принадлежим към един и същ свят. Откъсът от света, който възприемам като мой субект, е пронизан от потока на всеобщите световни събития. За моето възприемане аз най-напред съм затворен в границите на кожата на своето тяло. Но онова, което се намира там вътре в тази кожа на тялото, принадлежи към космоса като едно цяло. Следователно, за да съществува отношение между моя организъм и предмета вън от мен, изобщо не е нужно нещо от предмета да се промъкне в мен или да направи отпечатък в моя дух като пръстен-печат във восък. Въпросът: как получавам вест за дървото, което стои на десет крачки от мен, е поставен съвсем криво. Той произтича от възгледа, че границите на моето тяло са абсолютни прегради, през които вестите за нещата проникват в мен. Силите, които действат вътре в кожата на моето тяло, са същите като онези, които съществуват вън от нея. Следователно аз действително съм нещата; наистина не Аз, доколкото съм възприемащ субект, а Аз, доколкото съм част в рамките на всеобщите световни събития. Възприятието на дървото се намира заедно с моя Аз в едно и също цяло. Тези всеобщи световни събития предизвикват в еднаква мяра там възприятието на дървото, както тук възприятието на моя Аз. Ако бях не познавач на света, а създател на света, обектът и субектът (възприятието и Азът) биха възникнали в един акт. Защото те взаимно се обуславят. Като познавач на света мога да намеря общото на двете като принадлежащи една към друга страни на същността само чрез мислене, което чрез понятия ги отнася едно към друго. Най-трудно ще бъде да се оборят така наречените физиологически доказателства за субективността на нашите възприятия. Когато упражня натиск върху кожата на своето тяло, възприемам го като усещане за натиск. Същия натиск мога да възприема чрез окото като светлина, чрез ухото като тон. Един електрически удар възприемам чрез окото като светлина, чрез ухото като звук, чрез кожните нерви като тласък, чрез органа на обонянието като миризма на фосфор. Какво следва от този факт? Само това: възприемам един електрически удар (съответно натиск) и след това едно светлинно качество или тон, съответно известна миризма и т.н. Ако нямаше око, към възприятието на механичното сътресение в околността не би се присъединило възприятието на светлинно качество, без присъствието на слухов орган – никакво възприятие на тон и т.н. С какво право може да се каже, че без органи за възприятие целият процес не би бил налице? Който от обстоятелството, че един електрически процес предизвиква в окото светлина, заключава обратно: значи онова, което усещаме като светлина, извън нашия организъм е само механичен процес на движение, той забравя, че само преминава от едно възприятие към друго, а изобщо не към нещо извън възприятието. Също толкова добре, колкото може да се каже: окото възприема един механичен процес на движение в своята околност като светлина, също толкова добре може да се твърди: една закономерна промяна на някой предмет се възприема от нас като процес на движение. Ако по обиколката на една въртяща се плоча нарисувам дванадесет пъти кон, и то точно във формите, които тялото му приема при продължаващия бяг, мога чрез въртене на плочата да предизвикам привидно движение. Нужно е само да гледам през един отвор, и то така, че в съответните интервали да виждам последователните положения на коня. Виждам не дванадесет изображения на кон, а образа на един препускащ кон. |
| 122 | Die erwähnte physiologische Tatsache kann also kein Licht auf das Verhältnis von Wahrnehmung und Vorstellung werfen. Wir müssen uns auf andere Weise zurechtfinden. In dem Augenblicke, wo eine Wahrnehmung in meinem Beobachtungshorizonte auftaucht, betätigt sich durch mich auch das Denken. Ein Glied in meinem Gedankensysteme, eine bestimmte Intuition, ein Begriff verbindet sich mit der Wahrnehmung. Wenn dann die Wahrnehmung aus meinem Gesichtskreise verschwindet: was bleibt zurück? Meine Intuition mit der Beziehung auf die bestimmte Wahrnehmung, die sich im Momente des Wahrnehmens gebildet hat. Mit welcher Lebhaftigkeit ich dann später diese Beziehung mir wieder vergegenwärtigen kann, das hängt von der Art ab, in der mein geistiger und körperlicher Organismus funktioniert. Die Vorstellung ist nichts anderes als eine auf eine bestimmte Wahrnehmung bezogene Intuition, ein Begriff, der einmal mit einer Wahrnehmung verknüpft war, und dem der Bezug auf diese Wahrnehmung geblieben ist. Mein Begriff eines Löwen ist nicht aus meinen Wahrnehmungen von Löwen gebildet. Wohl aber ist meine Vorstellung vom Löwen an der Wahrnehmung gebildet. Ich kann jemandem den Begriff eines Löwen beibringen, der nie einen Löwen gesehen hat. Eine lebendige Vorstellung ihm beizubringen, wird mir ohne sein eigenes Wahrnehmen nicht gelingen. | Следователно споменатият физиологически факт не може да хвърли никаква светлина върху отношението между възприятие и представа. Трябва да се ориентираме по друг начин. В мига, когато в полето на моето наблюдение изникне едно възприятие, чрез мен се проявява в дейност и мисленето. Един член от моята мисловна система, една определена интуиция, едно понятие се свързва с възприятието. Когато после възприятието изчезне от погледа ми: какво остава? Моята интуиция с отнасянето към определеното възприятие, което се е образувало в момента на възприемането. С каква живост мога после, по-късно, отново да си припомня това отношение, зависи от начина, по който функционира моят духовен и телесен организъм. Представата не е нищо друго освен интуиция, отнесена към определено възприятие, понятие, което веднъж е било свързано с някакво възприятие и на което е останало отнасянето към това възприятие. Моето понятие за лъв не е образувано от моите възприятия на лъвове. Но моята представа за лъва е образувана именно по възприятието. Мога да предам понятието за лъв на някого, който никога не е виждал лъв. Да му предам жива представа, няма да ми се удаде без неговото собствено възприемане. |
| 123 | Die Vorstellung ist also ein individualisierter Begriff. Und nun ist es uns erklärlich, daß für uns die Dinge der Wirklichkeit durch Vorstellungen repräsentiert werden können. Die volle Wirklichkeit eines Dinges ergibt sich uns im Augenblicke der Beobachtung aus dem Zusammengehen von Begriff und Wahrnehmung. Der Begriff erhält durch eine Wahrnehmung eine individuelle Gestalt, einen Bezug zu dieser bestimmten Wahrnehmung. In dieser individuellen Gestalt, die den Bezug auf die Wahrnehmung als eine Eigentümlichkeit in sich trägt, lebt er in uns fort und bildet die Vorstellung des betreffenden Dinges. Treffen wir auf ein zweites Ding, mit dem sich derselbe Begriff verbindet, so erkennen wir es mit dem ersten als zu derselben Art gehörig; treffen wir dasselbe Ding ein zweites Mal wieder, so finden wir in unserem Begriffssysteme nicht nur überhaupt einen entsprechenden Begriff, sondern den individualisierten Begriff mit dem ihm eigentümlichen Bezug auf denselben Gegenstand, und wir erkennen den Gegenstand wieder. | Следователно представата е индивидуализирано понятие. И сега ни става обяснимо, че за нас нещата от действителността могат да бъдат репрезентирани чрез представи. Пълната действителност на едно нещо ни се разкрива в мига на наблюдението от съчетаването на понятие и възприятие. Понятието получава чрез едно възприятие индивидуален облик, отношение към това определено възприятие. В този индивидуален облик, който носи в себе си като особеност отношението към възприятието, то продължава да живее в нас и образува представата за съответното нещо. Ако срещнем второ нещо, с което се свързва същото понятие, го познаваме като принадлежащо заедно с първото към същия вид; ако срещнем същото нещо втори път, намираме в нашата система от понятия не само изобщо съответно понятие, а индивидуализираното понятие със свойственото му отношение към същия предмет, и разпознаваме предмета отново. |
| 124 | Die Vorstellung steht also zwischen Wahrnehmung und Begriff. Sie ist der bestimmte, auf die Wahrnehmung deutende Begriff. Die Summe desjenigen, worüber ich Vorstellungen bilden kann, darf ich meine Erfahrung nennen. Derjenige Mensch wird die reichere Erfahrung haben, der eine größere Zahl individualisierter Begriffe hat. Ein Mensch, dem jedes Intuitionsvermögen fehlt, ist nicht geeignet, sich Erfahrung zu erwerben. Er verliert die Gegenstände wieder aus seinem Gesichtskreise, weil ihm die Begriffe fehlen, die er zu ihnen in Beziehung setzen soll. Ein Mensch mit gut entwickeltem Denkvermögen, aber mit einem infolge grober Sinneswerkzeuge schlecht funktionierenden Wahrnehmen, wird ebensowenig Erfahrung sammeln können. Er kann sich zwar auf irgendeine Weise Begriffe erwerben; aber seinen Intuitionen fehlt der lebendige Bezug auf bestimmte Dinge. Der gedankenlose Reisende und der in abstrakten Begriffssystemen lebende Gelehrte sind gleich unfähig, sich eine reiche Erfahrung zu erwerben. | Следователно представата стои между възприятието и понятието. Тя е определеното, сочещо към възприятието понятие. Сумата от онова, за което мога да образувам представи, мога да нарека свой опит. По-богат опит ще има онзи човек, който има по-голям брой индивидуализирани понятия. Човек, на когото липсва всякаква способност за интуиция, не е годен да придобие опит. Той отново изпуска предметите от погледа си, защото му липсват понятията, които трябва да постави във връзка с тях. Човек с добре развита мисловна способност, но с възприемане, което функционира зле поради груби сетивни органи, също така няма да може да събира опит. Той наистина може по някакъв начин да придобие понятия; но на неговите интуиции липсва живото отношение към определени неща. Пътешественикът, който не мисли, и ученият, който живее в абстрактни системи от понятия, са еднакво неспособни да придобият богат опит. |
| 125 | Als Wahrnehmung und Begriff stellt sich uns die Wirklichkeit, als Vorstellung die subjektive Repräsentation dieser Wirklichkeit dar. Wenn sich unsere Persönlichkeit bloß als erkennend äußerte, so wäre die Summe alles Objektiven in Wahrnehmung, Begriff und Vorstellung gegeben. Wir begnügen uns aber nicht damit, die Wahrnehmung mit Hilfe des Denkens auf den Begriff zu beziehen, sondern wir beziehen sie auch auf unsere besondere Subjektivität, auf unser individuelles Ich. Der Ausdruck dieses individuellen Bezuges ist das Gefühl, das sich als Lust oder Unlust auslebt. Denken und Fühlen entsprechen der Doppelnatur unseres Wesens, der wir schon gedacht haben. Das Denken ist das Element, durch das wir das allgemeine Geschehen des Kosmos mitmachen; das Fühlen das, wodurch wir uns in die Enge des eigenen Wesens zurückziehen können. Unser Denken verbindet uns mit der Welt; unser Fühlen fährt uns in uns selbst zurück, macht uns erst zum Individuum. Wären wir bloß denkende und wahrnehmende Wesen, so müßte unser ganzes Leben in unterschiedloser Gleichgültigkeit dahinfließen. Wenn wir uns bloß als Selbst erkennen könnten, so wären wir uns vollständig gleichgültig. Erst dadurch, daß wir mit der Selbsterkenntnis das Selbstgefühl, mit der Wahrnehmung der Dinge Lust und Schmerz empfinden, leben wir als individuelle Wesen, deren Dasein nicht mit dem Begriffsverhältnis erschöpft ist, in dem sie zu der übrigen Welt stehen, sondern die noch einen besonderen Wert für sich haben. | Като възприятие и понятие ни се представя действителността, като представа – субективната репрезентация на тази действителност. Ако нашата личност се проявяваше само като познаваща, сумата на всичко обективно би била дадена във възприятие, понятие и представа. Но не се задоволяваме да отнасяме възприятието с помощта на мисленето към понятието, а го отнасяме и към нашата особена субективност, към нашия индивидуален Аз. Изразът на това индивидуално отношение е чувството, което се изживява като удоволствие или неудоволствие. Мисленето и чувстването отговарят на двойствената природа на нашето същество, за която вече споменахме. Мисленето е елементът, чрез който участваме в общия ход на събитията в космоса; чувстването – онова, чрез което можем да се оттеглим в тесните предели на собственото си същество. Нашето мислене ни свързва със света; нашето чувстване ни връща обратно в самите нас, едва то ни прави индивиди. Ако бяхме само мислещи и възприемащи същества, целият ни живот би трябвало да протича в безразличие, лишено от всякакви различия. Ако можехме да се познаваме само като Себе, бихме били напълно безразлични към самите себе си. Едва благодарение на това, че заедно със себепознанието изпитваме чувството за себе си, а заедно с възприятието на нещата – удоволствие и болка, живеем като индивидуални същества, чието съществуване не се изчерпва с понятийното отношение, в което те се намират спрямо останалия свят, а които освен това имат и особена стойност за самите себе си. |
| 126 | Man könnte versucht sein, in dem Gefühlsleben ein Element zu sehen, das reicher mit Wirklichkeit gesättigt ist als das denkende Betrachten der Welt. Darauf ist zu erwidern, daß das Gefühlsleben eben doch nur für mein Individuum diese reichere Bedeutung hat. Für das Weltganze kann mein Gefühlsleben nur einen Wert erhalten, wenn das Gefühl, als Wahrnehmung an meinem Selbst, mit einem Begriffe in Verbindung tritt und sich auf diesem Umwege dem Kosmos eingliedert. | Човек би могъл да се изкуши да види в живота на чувствата елемент, който е по-богато наситен с действителност, отколкото мислещото разглеждане на света. На това трябва да се възрази, че животът на чувствата има това по-богато значение все пак само за моя индивид. За световното цяло моят живот на чувствата може да придобие стойност само ако чувството, като възприятие на моето Себе, влезе във връзка с някое понятие и по този обиколен път се включи в космоса. |
| 127 | Unser Leben ist ein fortwährendes Hin- und Herpendeln zwischen dem Mitleben des allgemeinen Weltgeschehens und unserem individuellen Sein. Je weiter wir hinaufsteigen in die allgemeine Natur des Denkens, wo uns das Individuelle zuletzt nur mehr als Beispiel, als Exemplar des Begriffes interessiert, desto mehr verliert sich in uns der Charakter des besonderen Wesens, der ganz bestimmten einzelnen Persönlichkeit. Je weiter wir herabsteigen in die Tiefen des Eigenlebens und unsere Gefühle mitklingen lassen mit den Erfahrungen der Außenwelt, desto mehr sondern wir uns ab von dem universellen Sein. Eine wahrhafte Individualität wird derjenige sein, der am weitesten hinaufreicht mit seinen Gefühlen in die Region des Ideellen. Es gibt Menschen, bei denen auch die allgemeinsten Ideen, die in ihrem Kopfe sich festsetzen, noch jene besondere Färbung tragen, die sie unverkennbar als mit ihrem Träger im Zusammenhange zeigt. Andere existieren, deren Begriffe so ohne jede Spur einer Eigentümlichkeit an uns herankommen, als wären sie gar nicht aus einem Menschen entsprungen, der Fleisch und Blut hat. | Нашият живот е непрестанно люшкане като на махало насам и натам между съпреживяването на общите световни събития и нашето индивидуално битие. Колкото по-високо се изкачваме в общата природа на мисленето, където индивидуалното накрая ни интересува вече само като пример, като екземпляр на понятието, толкова повече се губи в нас характерът на особеното същество, на съвсем определената отделна личност. Колкото по-дълбоко слизаме в дълбините на собствения живот и оставяме чувствата си да звучат заедно с опита от външния свят, толкова повече се обособяваме от универсалното битие. Истинска индивидуалност ще бъде онзи, който с чувствата си стига най-високо в областта на идейното. Има хора, у които дори най-общите идеи, които се загнездват в главата им, носят още онова особено оцветяване, което недвусмислено ги показва като свързани със своя носител. Съществуват други, чиито понятия достигат до нас толкова лишени от всякаква следа от своеобразие, сякаш изобщо не са произлезли от човек от плът и кръв. |
| 128 | Das Vorstellen gibt unserem Begriffsleben bereits ein individuelles Gepräge. Jedermann hat ja einen eigenen Standort, von dem aus er die Welt betrachtet. An seine Wahrnehmungen schließen sich seine Begriffe an. Er wird auf seine besondere Art die allgemeinen Begriffe denken. Diese besondere Bestimmtheit ist ein Ergebnis unseres Standortes in der Welt, der an unseren Lebensplatz sich anschließenden Wahrnehmungssphäre. | Представянето вече придава на нашия понятиен живот индивидуален отпечатък. Всеки човек наистина има свое собствено място, от което разглежда света. Към неговите възприятия се присъединяват неговите понятия. Той ще мисли общите понятия по свой особен начин. Тази особена определеност е резултат от нашето място в света, от сферата на възприятията, която се присъединява към мястото, където протича нашият живот. |
| 129 | Dieser Bestimmtheit steht entgegen eine andere, von unserer besonderen Organisation abhängige. Unsere Organisation ist ja eine spezielle, vollbestimmte Einzelheit. Wir verbinden jeder besondere Gefühle, und zwar in den verschiedensten Stärkegraden mit unseren Wahrnehmungen. | На тази определеност се противопоставя друга, зависеща от нашата особена организация. Нашата организация наистина е специална, напълно определена единичност. Всеки от нас свързва с възприятията си особени чувства, и то в най-различни степени на сила. |
| 130 | Dies ist das Individuelle unserer Eigenpersönlichkeit. Es bleibt als Rest zurück, wenn wir die Bestimmtheiten des Lebensschauplatzes alle in Rechnung gebracht haben. Ein völlig gedankenleeres Gefühlsleben müßte allmählich allen Zusammenhang mit der Welt verlieren. Die Erkenntnis der Dinge wird bei dem auf Totalität angelegten Menschen Hand in Hand gehen mit der Ausbildung und Entwickelung des Gefühlslebens. | Това е индивидуалното на нашата собствена личност. То остава като остатък, когато сме взели под внимание всички определености на житейската сцена. Един напълно лишен от мисли живот на чувствата би трябвало постепенно да изгуби всяка връзка със света. При човека, който е предразположен към цялост, познанието на нещата ще върви ръка за ръка с изграждането и развитието на живота на чувствата. |
| 131 | Das Gefühl ist das Mittel, wodurch die Begriffe zunächst konkretes Leben gewinnen. | Чувството е средството, чрез което понятията най-напред придобиват конкретен живот. |
| 132 | VII. Gibt es Grenzen des Erkennens? | VII. Има ли граници на познанието? |
| 133 | Wir haben festgestellt, daß die Elemente zur Erklärung der Wirklichkeit den beiden Sphären: dem Wahrnehmen und dem Denken zu entnehmen sind. Unsere Organisation bedingt es, wie wir gesehen haben, daß uns die volle, totale Wirklichkeit, einschließlich unseres eigenen Subjektes, zunächst als Zweiheit erscheint. Das Erkennen überwindet diese Zweiheit, indem es aus den beiden Elementen der Wirklichkeit: der Wahrnehmung und dem durch das Denken erarbeiteten Begriff das ganze Ding zusammenfügt. Nennen wir die Weise, in der uns die Welt entgegentritt, bevor sie durch das Erkennen ihre rechte Gestalt gewonnen hat, die Welt der Erscheinung im Gegensatz zu der aus Wahrnehmung und Begriff einheitlich zusammengesetzten Wesenheit. Dann können wir sagen: Die Welt ist uns als Zweiheit (dualistisch) gegeben, und das Erkennen verarbeitet sie zur Einheit (monistisch). Eine Philosophie, welche von diesem Grundprinzip ausgeht, kann als monistische Philosophie oder Monismus bezeichnet werden. Ihr steht gegenüber die Zweiweltentheorie oder der Dualismus. Der letztere nimmt nicht etwa zwei bloß durch unsere Organisation auseinandergehaltene Seiten der einheitlichen Wirklichkeit an, sondern zwei voneinander absolut verschiedene Welten. Er sucht dann Erklärungsprinzipien für die eine Welt in der andern. | Установихме, че елементите за обяснение на действителността трябва да бъдат взети от двете сфери: от възприемането и от мисленето. Нашата организация обуславя, както видяхме, това, че пълната, тоталната действителност, включително нашия собствен субект, ни се явява най-напред като двойственост. Познаването преодолява тази двойственост, като от двата елемента на действителността – възприятието и изработеното чрез мисленето понятие – съставя цялото нещо. Нека наречем начина, по който светът се изправя пред нас, преди да е придобил чрез познаването своя истински облик, свят на явленията, в противоположност на единно съставената от възприятие и понятие същност. Тогава можем да кажем: Светът ни е даден като двойственост (дуалистично), а познаването го преработва в единство (монистично). Философия, която изхожда от този основен принцип, може да бъде наречена монистична философия или монизъм. Срещу нея стои теорията за двата свята, или дуализмът. Последният съвсем не приема две страни на единната действителност, разделени само от нашата организация, а два абсолютно различни един от друг свята. След това той търси обяснителни принципи за единия свят в другия. |
| 134 | Der Dualismus beruht auf einer falschen Auffassung dessen, was wir Erkenntnis nennen. Er trennt das gesamte Sein in zwei Gebiete, von denen jedes seine eigenen Gesetze hat, und läßt diese Gebiete einander äußerlich gegenüberstehen Einem solchen Dualismus entspringt die durch Kant in die Wissenschaft eingeführte und bis heute nicht wieder herausgebrachte Unterscheidung von Wahrnehmungsobjekt und «Ding an sich». Unseren Ausführungen gemäß liegt es in der Natur unserer geistigen Organisation, daß ein besonderes Ding nur als Wahrnehmung gegeben sein kann. Das Denken überwindet dann die Besonderung, indem es jeder Wahrnehmung ihre gesetzmäßige Stelle im Weltganzen anweist. Solange die gesonderten Teile des Weltganzen als Wahrnehmungen bestimmt werden, folgen wir einfach in der Aussonderung einem Gesetze unserer Subjektivität. Betrachten wir aber die Summe aller Wahrnehmungen als den einen Teil und stellen diesem dann einen zweiten in den «Dingen an sich» gegenüber, so philosophieren wir ins Blaue hinein. Wir haben es dann mit einem bloßen Begriffsspiel zu tun. Wir konstruieren einen künstlichen Gegensatz, können aber für das zweite Glied desselben keinen Inhalt gewinnen, denn ein solcher kann für ein besonderes Ding nur aus der Wahrnehmung geschöpft werden. | Дуализмът почива на погрешно схващане за онова, което наричаме познание. Той разделя цялото битие на две области, всяка от които има свои собствени закони, и противопоставя тези области външно една на друга. От такъв дуализъм произтича разграничението между обект на възприятието и „нещото само по себе си“, което Кант въвежда в науката и което и до днес не е отстранено от нея. Според нашите изложения в природата на нашата духовна организация е заложено, че едно особено нещо може да бъде дадено само като възприятие. Тогава мисленето преодолява обособеността, като отрежда на всяко възприятие неговото закономерно място в световното цяло. Докато обособените части на световното цяло се определят като възприятия, при обособяването просто следваме един закон на нашата субективност. Но ако разглеждаме сумата от всички възприятия като едната част и след това противопоставим на нея втора част в „нещата сами по себе си“, тогава философстваме на вятъра. Тогава имаме работа с обикновена игра на понятия. Конструираме изкуствена противоположност, но не можем да придобием съдържание за нейния втори член, защото такова съдържание за едно особено нещо може да бъде извлечено само от възприятието. |
| 135 | Jede Art des Seins, das außerhalb des Gebietes von Wahrnehmung und Begriff angenommen wird, ist in die Sphäre der unberechtigten Hypothesen zu verweisen. In diese Kategorie gehört das «Ding an sich». Es ist nur ganz natürlich, daß der dualistische Denker den Zusammenhang des hypothetisch angenommenen Weltprinzipes und des erfahrungsmäßig Gegebenen nicht finden kann. Für das hypothetische Weltprinzip läßt sich nur ein Inhalt gewinnen, wenn man ihn aus der Erfahrungswelt entlehnt und sich über diese Tatsache hinwegtäuscht. Sonst bleibt es ein inhaltsleerer Begriff, ein Unbegriff, der nur die Form des Begriffes hat. Der dualistische Denker behauptet dann gewöhnlich: der Inhalt dieses Begriffes sei unserer Erkenntnis unzugänglich; wir könnten nur wissen, daß ein solcher Inhalt vorhanden ist, nicht was vorhanden ist. In beiden Fällen ist die Überwindung des Dualismus unmöglich. Bringt man ein paar abstrakte Elemente der Erfahrungswelt in den Begriff des Dinges an sich hinein, dann bleibt es doch unmöglich, das reiche konkrete Leben der Erfahrung auf ein paar Eigenschaften zurückzuführen, die selbst nur aus dieser Wahrnehmung entnommen sind. Du Bois-Reymond denkt, daß die unwahrnehmbaren Atome der Materie durch ihre Lage und Bewegung Empfindung und Gefühl erzeugen, um dann zu dem Schlusse zu kommen: Wir können niemals zu einer befriedigenden Erklärung darüber kommen, wie Materie und Bewegung Empfindung und Gefühl erzeugen, denn «es ist eben durchaus und für immer unbegreiflich, daß es einer Anzahl von Kohlenstoff-, Wasserstoff-, Stickstoff-, Sauerstoff- usw. Atomen nicht sollte gleichgültig sein, wie sie liegen und sich bewegen, wie sie lagen und sich bewegten, wie sie liegen und sich bewegen werden. Es ist in keiner Weise einzusehen, wie aus ihrem Zusammenwirken Bewußt sein entstehen könne». Diese Schlußfolgerung ist charakteristisch für die ganze Denkrichtung. Aus der reichen Welt der Wahrnehmungen wird abgesondert: Lage und Bewegung. Diese werden auf die erdachte Welt der Atome übertragen. Dann tritt die Verwunderung darüber ein, daß man aus diesem selbstgemachten und aus der Wahrnehmungswelt entlehnten Prinzip das konkrete Leben nicht herauswickeln kann. | Всеки вид битие, което се приема извън областта на възприятието и понятието, трябва да бъде отнесен към сферата на неоправданите хипотези. В тази категория спада „нещото само по себе си“. Съвсем естествено е дуалистичният мислител да не може да намери връзката между хипотетично приетия световен принцип и даденото в опита. За хипотетичния световен принцип може да се придобие съдържание само ако човек го заеме от света на опита и се самозаблуди относно този факт. Иначе той остава лишено от съдържание понятие, непонятие, което има само формата на понятие. Тогава дуалистичният мислител обикновено твърди: съдържанието на това понятие било недостъпно за нашето познание; можем да знаем само това, че такова съдържание е налице, но не и какво е налице. И в двата случая преодоляването на дуализма е невъзможно. Ако човек внесе няколко абстрактни елемента от света на опита в понятието за нещото само по себе си, все пак остава невъзможно богатият конкретен живот на опита да бъде сведен до няколко свойства, които самите са взети само от това възприятие. Дюбоа-Реймон мисли, че невъзприемаемите атоми на материята пораждат чрез своето положение и движение усещане и чувство, за да стигне след това до заключението: Никога не можем да стигнем до задоволително обяснение за това как материята и движението пораждат усещане и чувство, защото „просто е напълно и завинаги непонятно, че на определен брой атоми въглерод, водород, азот, кислород и т.н. не би трябвало да е безразлично как лежат и се движат, как са лежали и са се движели, как ще лежат и ще се движат. По никакъв начин не може да се проумее как от тяхното съвместно действие би могло да възникне съзнание“. Това заключение е характерно за цялото мисловно направление. От богатия свят на възприятията се отделят: положение и движение. Те се пренасят в измисления свят на атомите. След това настъпва учудването, че от този принцип, сам измислен и заимстван от света на възприятията, не може да се извлече конкретният живот. |
| 136 | Daß der Dualist, der mit einem vollständig inhaltleeren Begriff vom An-sich arbeitet, zu keiner Welterklärung kommen kann, folgt schon aus der oben angegebenen Definition seines Prinzipes. In jedem Falle sieht sich der Dualist gezwungen, unserem Erkenntnisvermögen unübersteigliche Schranken zu setzen. Der Anhänger einer monistischen Weltanschauung weiß, daß alles, was er zur Erklärung einer ihm gegebenen Erscheinung der Welt braucht, im Bereiche der letztern liegen müsse. Was ihn hindert, dazu zu gelangen, können nur zufällige zeitliche oder räumliche Schranken oder Mängel seiner Organisation sein. Und zwar nicht der menschlichen Organisation im allgemeinen, sondern nur seiner besonderen individuellen. | Това, че дуалистът, който работи с напълно лишено от съдържание понятие за „самото по себе си“, не може да стигне до никакво обяснение на света, следва още от даденото по-горе определение на неговия принцип. Във всеки случай дуалистът се оказва принуден да постави непреодолими прегради пред нашата познавателна способност. Привърженикът на монистичен светоглед знае, че всичко, от което се нуждае за обяснението на някое дадено му явление на света, трябва да лежи в областта на самия свят. Онова, което му пречи да стигне дотам, могат да бъдат само случайни времеви или пространствени прегради или недостатъци на неговата организация. И то не на човешката организация изобщо, а само на неговата особена индивидуална организация. |
| 137 | Es folgt aus dem Begriffe des Erkennens, wie wir ihn bestimmt haben, daß von Erkenntnisgrenzen nicht gesprochen werden kann. Das Erkennen ist keine allgemeine Weltangelegenheit, sondern ein Geschäft, das der Mensch mit sich selbst abzumachen hat. Die Dinge verlangen keine Erklärung. Sie existieren und wirken aufeinander nach den Gesetzen, die durch das Denken auffindbar sind. Sie existieren in unzertrennlicher Einheit mit diesen Gesetzen. Da tritt ihnen unsere Ichheit gegenüber und erfaßt von ihnen zunächst nur das, was wir als Wahrnehmung bezeichnet haben. Aber in dem Innern dieser Ichheit findet sich die Kraft, um auch den andern Teil der Wirklichkeit zu finden. Erst wenn die Ichheit die beiden Elemente der Wirklichkeit, die in der Welt unzertrennlich verbunden sind, auch für sich vereinigt hat, dann ist die Erkenntnisbefriedigung eingetreten: das Ich ist wieder bei der Wirklichkeit angelangt. Die Vorbedingungen zum Entstehen des Erkennens sind also durch und für das Ich. Das letztere gibt sich selbst die Fragen des Erkennens auf. Und zwar entnimmt es sie aus dem in sich vollständig klaren und durchsichtigen Elemente des Denkens. Stellen wir uns Fragen, die wir nicht beantworten können, so kann der Inhalt der Frage nicht in allen seinen Teilen klar und deutlich sein. Nicht die Welt stellt an uns die Fragen, sondern wir selbst stellen sie. | От понятието за познаването, както го определихме, следва, че за граници на познанието не може да се говори. Познаването не е обща световна работа, а занимание, което човек трябва да уреди сам със себе си. Нещата не изискват обяснение. Те съществуват и действат едно върху друго според законите, които могат да бъдат намерени чрез мисленето. Те съществуват в неразделно единство с тези закони. Тогава пред тях се изправя нашата Азовост и схваща от тях най-напред само онова, което нарекохме възприятие. Но във вътрешността на тази Азовост се намира силата да намери и другата част на действителността. Едва когато Азовостта е обединила и за себе си двата елемента на действителността, които в света са неразделно свързани, тогава е настъпило удовлетворението от познанието: Азът отново е стигнал до действителността. Следователно предпоставките за възникването на познаването са чрез и за Аза. Последният сам си поставя въпросите на познаването. И то ги взема от напълно ясния и прозрачен в себе си елемент на мисленето. Ако си поставим въпроси, на които не можем да отговорим, съдържанието на въпроса не може да е ясно и отчетливо във всичките си части. Не светът ни поставя въпросите, а ние сами ги поставяме. |
| 138 | Ich kann mir denken, daß mir jede Möglichkeit fehlt, eine Frage zu beantworten, die ich irgendwo aufgeschrieben finde, ohne daß ich die Sphäre kenne, aus der der Inhalt der Frage genommen ist. | Мога да си помисля, че ми липсва всяка възможност да отговоря на въпрос, който намирам написан някъде, без да познавам сферата, от която е взето съдържанието на въпроса. |
| 139 | Bei unserer Erkenntnis handelt es sich um Fragen, die uns dadurch aufgegeben werden, daß einer durch Ort, Zeit und subjektive Organisation bedingten Wahrnehmungssphäre eine auf die Allheit der Welt weisende Begriffssphäre gegenübersteht. Meine Aufgabe besteht in dem Ausgleich dieser beiden mir wohlbekannten Sphären. Von einer Grenze der Erkenntnis kann da nicht gesprochen werden. Es kann zu irgendeiner Zeit dieses oder jenes unaufgeklärt bleiben, weil wir durch den Lebensschauplatz verhindert sind, die Dinge wahrzunehmen, die dabei im Spiele sind. Was aber heute nicht gefunden ist, kann es morgen werden. Die hierdurch bedingten Schranken sind nur vergängliche, die mit dem Fortschreiten von Wahrnehmung und Denken überwunden werden können. Der Dualismus begeht den Fehler, daß er den Gegensatz von Objekt und Subjekt, der nur innerhalb des Wahrnehmungsgebietes eine Bedeutung hat, auf rein erdachte Wesenheiten außerhalb desselben überträgt. Da aber die innerhalb des Wahrnehmungshorizontes gesonderten Dinge nur solange gesondert sind, als der Wahrnehmende sich des Denkens enthält, das alle Sonderung aufhebt und als eine bloß subjektiv bedingte erkennen läßt, so überträgt der Dualist Bestimmungen auf Wesenheiten hinter den Wahrnehmungen, die selbst für diese keine absolute, sondern nur eine relative Geltung haben. Er zerlegt dadurch die zwei für den Erkenntnisprozeß in Betracht kommenden Faktoren, Wahrnehmung und Begriff, in vier: 1. Das Objekt an sich; 2. die Wahrnehmung, die das Subjekt von dem Objekt hat; 3. das Subjekt; 4. den Begriff, der die Wahrnehmung auf das Objekt an sich bezieht. Die Beziehung zwischen dem Objekt und Subjekt ist eine reale; das Subjekt wird wirklich (dynamisch) durch das Objekt beeinflußt. Dieser reale Prozeß soll nicht in unser Bewußtsein fallen. Aber er soll im Subjekt eine Gegenwirkung auf die vom Objekt ausgehende Wirkung hervorrufen. Das Resultat dieser Gegenwirkung soll die Wahrnehmung sein. Diese falle erst ins Bewußtsein. Das Objekt habe eine objektive (vom Subjekt unabhängige), die Wahrnehmung eine subjektive Realität. Diese subjektive Realität beziehe das Subjekt auf das Objekt. Die letztere Beziehung sei eine ideelle. Der Dualismus spaltet somit den Erkenntnisprozeß in zwei Teile. Den einen, Erzeugung des Wahrnehmungsobjektes aus dem «Ding an sich», läßt er außerhalb, den andern, Verbindung der Wahrnehmung mit dem Begriff und Beziehung desselben auf das Objekt, innerhalb des Bewußtseins sich abspielen. Unter diesen Voraussetzungen ist es klar, daß der Dualist in seinen Begriffen nur subjektive Repräsentanten dessen zu gewinnen glaubt, was vor seinem Bewußtsein liegt. Der objektiv-reale Vorgang im Subjekte, durch den die Wahrnehmung zustande kommt, und um so mehr die objektiven Beziehungen der «Dinge an sich» bleiben für einen solchen Dualisten direkt unerkennbar; seiner Meinung nach kann sich der Mensch nur begriffliche Repräsentanten für das objektiv Reale verschaffen. Das Einheitsband der Dinge, das diese unter sich und objektiv mit unserem Individualgeist (als «Ding an sich») verbindet, liegt jenseits des Bewußtseins in einem Wesen an sich, von dem wir in unserem Bewußtsein ebenfalls nur einen begrifflichen Repräsentanten haben könnten. | При нашето познание става дума за въпроси, които ни се поставят поради това, че срещу една сфера на възприятията, обусловена от място, време и субективна организация, стои сфера на понятията, която сочи към цялостта на света. Моята задача се състои в изравняването на тези две добре познати ми сфери. Тук не може да се говори за граница на познанието. В едно или друго време това или онова може да остане неизяснено, защото житейската сцена ни пречи да възприемем нещата, които играят роля в случая. Но онова, което днес не е намерено, може да бъде намерено утре. Обусловените от това прегради са само преходни и могат да бъдат преодолени с напредъка на възприемането и мисленето. Дуализмът допуска грешката да пренася противоположността между обект и субект, която има значение само в областта на възприятията, върху чисто измислени същности извън нея. Но тъй като обособените в хоризонта на възприятията неща са обособени само дотогава, докато възприемащият се въздържа от мисленето, което премахва всяко обособяване и го разкрива като само субективно обусловено, дуалистът пренася върху същности зад възприятията определения, които дори за самите възприятия нямат абсолютна, а само относителна валидност. Така той разлага двата фактора, които имат значение за процеса на познанието, възприятие и понятие, на четири: 1. обектът сам по себе си; 2. възприятието, което субектът има за обекта; 3. субектът; 4. понятието, което отнася възприятието към обекта сам по себе си. Отношението между обекта и субекта е реално; субектът действително (динамично) бива повлиян от обекта. Този реален процес не попадал в нашето съзнание. Но той предизвиквал в субекта противодействие на действието, което излиза от обекта. Резултатът от това противодействие бил възприятието. Едва то попадало в съзнанието. Обектът имал обективна (независима от субекта), а възприятието – субективна реалност. Тази субективна реалност субектът отнасял към обекта. Последното отношение било идейно. Така дуализмът разцепва процеса на познанието на две части. Едната – пораждането на обекта на възприятието от „нещото само по себе си“ – той оставя да протича извън съзнанието, другата – свързването на възприятието с понятието и отнасянето на последното към обекта – вътре в съзнанието. При тези предпоставки е ясно, че дуалистът смята, че в своите понятия придобива само субективни репрезентанти на онова, което се намира пред неговото съзнание. Обективно-реалният процес в субекта, чрез който се осъществява възприятието, и още повече обективните отношения на „нещата сами по себе си“ остават за такъв дуалист пряко непознаваеми; според неговото мнение човек може да си набави само понятийни репрезентанти за обективно реалното. Обединяващата връзка между нещата, която ги свързва помежду им и обективно с нашия индивидуален дух (като „нещо само по себе си“), лежи отвъд съзнанието в едно същество само по себе си, за което в нашето съзнание също бихме могли да имаме само един понятиен репрезентант. |
| 140 | Der Dualismus glaubt die ganze Welt zu einem abstrakten Begriffsschema zu verflüchtigen, wenn er nicht neben den begrifflichen Zusammenhängen der Gegenstände noch reale Zusammenhänge statuiert. Mit andern Worten: dem Dualisten erscheinen die durch das Denken auffindbaren Idealprinzipien zu luftig, und er sucht noch Realprinzipien, von denen sie gestützt werden können. | Дуализмът смята, че би изпарил целия свят в една абстрактна понятийна схема, ако наред с понятийните връзки между предметите не установи и реални връзки. С други думи: идеалните принципи, които могат да бъдат намерени чрез мисленето, изглеждат на дуалиста твърде ефирни и той търси освен това реални принципи, на които те да могат да се опрат. |
| 141 | Wir wollen uns diese Realprinzipien einmal näher anschauen. Der naive Mensch (naive Realist) betrachtet die Gegenstände der äußeren Erfahrung als Realitäten. Der Umstand, daß er diese Dinge mit seinen Händen greifen, mit seinen Augen sehen kann, gilt ihm als Zeugnis der Realität. «Nichts existiert, was man nicht wahrnehmen kann», ist geradezu als das erste Axiom des naiven Menschen anzusehen, das ebensogut in seiner Umkehrung anerkannt wird: «Alles, was wahrgenommen werden kann, existiert.» Der beste Beweis für diese Behauptung ist der Unsterblichkeits- und Geisterglaube des naiven Menschen. Er stellt sich die Seele als feine sinnliche Materie vor, die unter besonderen Bedingungen sogar für den gewöhnlichen Menschen sichtbar werden kann (naiver Gespensterglaube). Dieser seiner realen Welt gegenüber ist für den naiven Realisten alles andere, namentlich die Welt der Ideen, unreal, «bloß ideell». Was wir zu den Gegenständen hinzudenken, das ist bloßer Gedanke über die Dinge. Der Gedanke fügt nichts Reales zu der Wahrnehmung hinzu. | Нека разгледаме по-отблизо тези реални принципи. Наивният човек (наивният реалист) смята предметите на външния опит за реалности. Обстоятелството, че може да хване тези неща с ръцете си, да ги види с очите си, е за него свидетелство за реалността. „Не съществува нищо, което не може да бъде възприето“ – това направо трябва да се смята за първата аксиома на наивния човек, която той признава също толкова и в обратния ѝ вид: „Всичко, което може да бъде възприето, съществува.“ Най-доброто доказателство за това твърдение е вярата на наивния човек в безсмъртието и в духовете. Той си представя душата като фина сетивна материя, която при особени условия може да стане видима дори за обикновения човек (наивна вяра в призраци). В сравнение с този негов реален свят за наивния реалист всичко друго, особено светът на идеите, е нереално, „само идейно“. Онова, което добавяме мислено към предметите, е само мисъл за нещата. Мисълта не прибавя нищо реално към възприятието. |
| 142 | Aber nicht nur in bezug auf das Sein der Dinge hält der naive Mensch die Sinneswahrnehmung für das einzige Zeugnis der Realität, sondern auch in bezug auf das Geschehen. Ein Ding kann, nach seiner Ansicht, nur dann auf ein anderes wirken, wenn eine für die Sinneswahrnehmung vorhandene Kraft von dem einen ausgeht und das andere ergreift. Die ältere Physik glaubte, daß sehr feine Stoffe von den Körpern ausströmen und durch unsere Sinnesorgane in die Seele eindringen. Das wirkliche Sehen dieser Stoffe ist nur durch die Grobheit unserer Sinne im Verhältnis zu der Reinheit dieser Stoffe unmöglich. Prinzipiell gestand man Stoffen aus demselben Grunde Realität zu, warum es den Gegenständen der Sinnenwelt zugesteht, nämlich wegen ihrer Seinsform, die derjenigen der sinnenfälligen Realität analog gedacht wurde. Die in sich beruhende Wesenheit des ideell Erlebbaren gilt dem naiven Bewußtsein nicht in gleichem Sinne als real wie das sinnlich Erlebbare. Ein in der «bloßen Idee» gefaßter Gegenstand gilt so lange als bloße Schimäre, bis durch die Sinneswahrnehmung die Überzeugung von der Realität geliefert werden kann. Der naive Mensch verlangt, um es kurz zu sagen, zum ideellen Zeugnis seines Denkens noch das reale der Sinne. In diesem Bedürfnisse des naiven Menschen liegt der Grund zur Entstehung der primitiven Formen des Offenbarungsglaubens. Der Gott, der durch das Denken gegeben ist, bleibt dem naiven Bewußtsein immer nur ein ‘gedachter’ Gott. Das naive Bewußtsein verlangt die Kundgebung durch Mittel, die der sinnlichen Wahrnehmung zugänglich sind. Der Gott muß leibhaftig erscheinen, und man will auf das Zeugnis des Denkens wenig geben, nur etwa darauf, daß die Göttlichkeit durch sinnenfällig konstatierbares Verwandeln von Wasser in Wein erwiesen wird. Auch das Erkennen selbst stellt sich der naive Mensch als einen den Sinnesprozessen analogen Vorgang vor. Die Dinge machen einen Eindruck in der Seele, oder sie senden Bilder aus, die durch die Sinne eindringen und so weiter. | Но не само по отношение на битието на нещата наивният човек смята сетивното възприятие за единственото свидетелство за реалността, а и по отношение на събитията. Според неговото мнение едно нещо може да въздейства върху друго само когато една сила, налична за сетивното възприятие, излиза от едното и обхваща другото. По-старата физика вярваше, че много фини вещества изтичат от телата и проникват през нашите сетивни органи в душата. Действителното виждане на тези вещества е невъзможно само поради грубостта на нашите сетива в сравнение с чистотата на тези вещества. По принцип признаваха реалност на тези вещества по същата причина, поради която тя се признава на предметите на сетивния свят, а именно заради тяхната форма на битие, която се мислеше аналогична на тази на сетивно доловимата реалност. Същността на идейно преживяемото, която почива в себе си, не се смята от наивното съзнание за реална в същия смисъл, както сетивно преживяемото. Един предмет, схванат в „само идеята“, се смята за обикновена химера дотогава, докато сетивното възприятие не може да достави убеждението за неговата реалност. Казано накратко, наивният човек изисква освен идейното свидетелство на своето мислене още и реалното свидетелство на сетивата. В тази потребност на наивния човек се крие причината за възникването на примитивните форми на вярата в откровението. Богът, който е даден чрез мисленето, си остава за наивното съзнание винаги само един „мислен“ бог. Наивното съзнание изисква проявата чрез средства, които са достъпни за сетивното възприятие. Богът трябва да се яви телесно и на свидетелството на мисленето човек не иска да придава много значение, а само, да речем, на това, че божествеността се доказва чрез сетивно установимо превръщане на вода във вино. И самото познаване наивният човек си представя като процес, аналогичен на сетивните процеси. Нещата оставят отпечатък в душата или изпращат образи, които проникват през сетивата, и т.н. |
| 143 | Dasjenige, was der naive Mensch mit den Sinnen wahrnehmen kann, das hält er für wirklich, und dasjenige, wo von er keine solche Wahrnehmung hat (Gott, Seele, das Erkennen usw.), das stellt er sich analog dem Wahrgenommenen vor. | Онова, което наивният човек може да възприеме със сетивата, той го смята за действително, а онова, за което няма такова възприятие (Бог, душата, познаването и т.н.), той си го представя аналогично на възприетото. |
| 144 | Will der naive Realismus eine Wissenschaft begründen, so kann er eine solche nur in einer genauen Beschreibung des Wahrnehmungsinhaltes sehen. Die Begriffe sind ihm nur Mittel zum Zweck. Sie sind da, um ideelle Gegenbilder für die Wahrnehmungen zu schaffen. Für die Dinge selbst bedeuten sie nichts. Als real gelten dem naiven Realisten nur die Tulpenindividuen, die gesehen werden, oder gesehen werden können; die eine Idee der Tulpe gilt ihm als Abstraktum, als das unreale Gedankenbild, das sich die Seele aus den allen Tulpen gemeinsamen Merkmalen zusammengefügt hat. | Ако наивният реализъм иска да основе наука, той може да я види само в точно описание на съдържанието на възприятието. Понятията за него са само средство за целта. Те са налице, за да създадат идейни противообрази на възприятията. За самите неща те не означават нищо. За реални наивният реалист смята само отделните лалета, които се виждат или могат да бъдат видени; единната идея за лалето той смята за абстракция, за нереалния мисловен образ, който душата си е съставила от общите за всички лалета белези. |
| 145 | Den naiven Realismus mit seinem Grundsatz von der Wirklichkeit alles Wahrgenommenen widerlegt die Erfahrung, welche lehrt, daß der Inhalt der Wahrnehmungen vergänglicher Natur ist. Die Tulpe, die ich sehe, ist heute wirklich; nach einem Jahr wird sie in Nichts verschwunden sein. Was sich behauptet hat, ist die Gattung Tulpe. Diese Gattung ist aber für den naiven Realismus «nur» eine Idee, keine Wirklichkeit. So sieht sich denn diese Weltanschauung in der Lage, ihre Wirklichkeiten kommen und verschwinden zu sehen, während sich das nach ihrer Meinung Unwirkliche dem Wirklichen gegenüber behauptet. Der naive Realismus muß also neben den Wahrnehmungen auch noch etwas Ideelles gelten lassen. Er muß Wesenheiten in sich aufnehmen, die er nicht mit den Sinnen wahrnehmen kann. Er findet sich dadurch mit sich selbst ab, daß er deren Daseinsform analog mit derjenigen der Sinnesobjekte denkt. Solche hypothetisch angenommenen Realitäten sind die unsichtbaren Kräfte, durch die die sinnlich wahrzunehmenden Dinge aufeinander wirken. Ein solches Ding ist die Vererbung, die über das Individuum hinaus fortwirkt, und die der Grund ist, daß sich aus dem Individuum ein neues entwickelt, das ihm ähnlich ist, wodurch sich die Gattung erhält. Ein solches Ding ist das den organischen Leib durchdringende Lebensprinzip, die Seele, für die man im naiven Bewußtsein stets einen nach Analogie mit Sinnesrealitäten gebildeten Begriff findet, und ist endlich das göttliche Wesen des naiven Menschen. Dieses göttliche Wesen wird in einer Weise wirksam gedacht, die ganz dem entspricht, was als Wirkungsart des Menschen selbst wahrgenommen werden kann: anthropomorphisch. | Наивният реализъм с неговия принцип за действителността на всичко възприето бива опроверган от опита, който учи, че съдържанието на възприятията е от преходно естество. Лалето, което виждам, е днес действително; след една година то ще е изчезнало в нищото. Онова, което се е запазило, е родът лале. Но този род за наивния реализъм е „само“ идея, а не действителност. Така този светоглед се оказва в положение да вижда как неговите действителности идват и изчезват, докато онова, което според неговото мнение е недействително, се утвърждава спрямо действителното. Следователно наивният реализъм трябва наред с възприятията да признае и нещо идейно. Той трябва да приеме в себе си същности, които не може да възприеме със сетивата. Той се примирява сам със себе си, като мисли тяхната форма на съществуване аналогично на тази на сетивните обекти. Такива хипотетично приети реалности са невидимите сили, чрез които сетивно възприемаемите неща действат едно върху друго. Такова нещо е наследствеността, която продължава да действа отвъд индивида и която е причината от индивида да се развие нов, подобен на него индивид, чрез което родът се запазва. Такова нещо е жизненият принцип, който прониква органичното тяло, душата, за която в наивното съзнание винаги се намира понятие, образувано по аналогия със сетивните реалности, и такова е най-сетне божественото същество на наивния човек. Това божествено същество се мисли като действащо по начин, който съвсем отговаря на онова, което може да бъде възприето като начин на действие на самия човек: антропоморфно. |
| 146 | Die moderne Physik führt die Sinnesempfindungen auf Vorgänge der kleinsten Teile der Körper und eines unendlich feinen Stoffes, des Äthers oder auf Ähnliches zurück. Was wir zum Beispiel als Wärme empfinden, ist innerhalb des Raumes, den der wärmeverursachende Körper einnimmt, Bewegung seiner Teile. Auch hier wird wieder ein Unwahrnehmbares in Analogie mit dem Wahrnehmbaren gedacht. Das sinnliche Analogon des Begriffs «Körper» ist in diesem Sinne etwa das Innere eines allseitig geschlossenen Raumes, in dem sich nach allen Richtungen elastische Kugeln bewegen, die einander stoßen, an die Wände an- und von ihnen abprallen und so weiter. Ohne solche Annahmen zerfiele dem naiven Realismus die Welt in ein unzusammenhängendes Aggregat von Wahrnehmungen ohne gegenseitige Beziehungen, das sich zu keiner Einheit zusammenschließt. Es ist aber klar, daß der naive Realismus nur durch eine Inkonsequenz zu dieser Annahme kommen kann. Wenn er seinem Grundsatz: nur das Wahrgenommene ist wirklich, treu bleiben will, dann darf er doch, wo er nichts wahrnimmt, kein Wirkliches annehmen. Die unwahrnehmbaren Kräfte, die von den wahrnehmbaren Dingen aus wirken, sind eigentlich unberechtigte Hypothesen vom Standpunkte des naiven Realismus. Und weil er keine anderen Realitäten kennt, so stattet er seine hypothetischen Kräfte mit Wahrnehmungsinhalt aus. Er wendet also eine Seinsform (das Wahrnehmungsdasein) auf ein Gebiet an, wo ihm das Mittel fehlt, das allein über diese Seinsform eine Aussage zu machen hat: das sinnliche Wahrnehmen. Diese in sich widerspruchsvolle Weltanschauung führt zum metaphysischen Realismus. Der konstruiert neben der wahrnehmbaren Realität noch eine unwahrnehmbare, die er der erstern analog denkt. Der metaphysische Realismus ist deshalb notwendig Dualismus. Wo der metaphysische Realismus eine Beziehung zwischen wahrnehmbaren Dingen bemerkt (Annäherung durch Bewegung, Bewußtwerden eines Objektiven usw.), da setzt er eine Realität hin. Die Beziehung, die er bemerkt, kann er jedoch nur durch das Denken ausdrücken, nicht aber wahrnehmen. Die ideelle Beziehung wird willkürlich zu einem dem Wahrnehmbaren Ähnlichen gemacht. So ist für diese Denkrichtung die wirkliche Welt zusammengesetzt aus den Wahrnehmungsobjekten, die im ewigen Werden sind, kommen und verschwinden, und aus den unwahrnehmbaren Kräften, von denen die Wahrnehmungsobjekte hervorgebracht werden, und die das Bleibende sind. Der metaphysische Realismus ist eine widerspruchsvolle Mischung des naiven Realismus mit dem Idealismus. Seine hypothetischen Kräfte sind unwahrnehmbare Wesenheiten mit Wahrnehmungsqualitäten. Er hat sich entschlossen, außer dem Weltgebiete, für dessen Daseinsform er in dem Wahrnehmen ein Erkenntnismittel hat, noch ein Gebiet gelten zu lassen, bei dem dieses Mittel versagt, und das nur durch das Denken zu ermitteln ist. Er kann sich aber nicht zu gleicher Zeit auch entschließen, die Form des Seins, die ihm das Denken vermittelt, den Begriff (die Idee), auch als gleichberechtigten Faktor neben der Wahrnehmung anzuerkennen. Will man den Widerspruch der unwahrnehmbaren Wahrnehmung vermeiden, so muß man zugestehen, daß es für die durch das Denken vermittelten Beziehungen zwischen den Wahrnehmungen für uns keine andere Existenzform als die des Begriffes gibt. Als die Summe von Wahrnehmungen und ihrer begrifflichen (ideellen) Bezüge stellt sich die Welt dar, wenn man aus dem metaphysischen Realismus den unberechtigten Bestandteil hinauswirft. So läuft der metaphysische Realismus in eine Weltanschauung ein, welche für die Wahrnehmung das Prinzip der Wahrnehmbarkeit, für die Beziehungen unter den Wahrnehmungen die Denkbarkeit fordert. Diese Weltanschauung kann kein drittes Weltgebiet neben der Wahrnehmungs- und Begriffswelt gelten lassen, für das beide Prinzipien, das sogenannte Realprinzip und das Idealprinzip, zugleich Geltung haben. | Съвременната физика свежда сетивните усещания до процеси на най-малките частици на телата и на едно безкрайно фино вещество, етера, или до нещо подобно. Онова, което усещаме например като топлина, е движение на частиците на тялото, причиняващо топлината, в пространството, което то заема. И тук отново нещо невъзприемаемо се мисли по аналогия с възприемаемото. Сетивният аналог на понятието „тяло“ в този смисъл е приблизително вътрешността на пространство, затворено от всички страни, в което във всички посоки се движат еластични топки, които се блъскат една в друга, удрят се в стените и отскачат от тях и т.н. Без такива допускания светът би се разпаднал за наивния реализъм в несвързана съвкупност от възприятия без взаимни отношения, която не се свързва в никакво единство. Ясно е обаче, че наивният реализъм може да стигне до това допускане само чрез непоследователност. Ако иска да остане верен на своя принцип: само възприетото е действително, тогава там, където нищо не възприема, той все пак не бива да приема нищо действително. Невъзприемаемите сили, които действат, изхождайки от възприемаемите неща, са всъщност неоправдани хипотези от гледна точка на наивния реализъм. И понеже той не познава други реалности, снабдява своите хипотетични сили със съдържание на възприятието. Следователно той прилага една форма на битие (съществуването като възприятие) към една област, където му липсва средството, което единствено може да се произнесе за тази форма на битие: сетивното възприемане. Този вътрешно противоречив светоглед води към метафизичния реализъм. Той конструира наред с възприемаемата реалност още и една невъзприемаема, която мисли аналогично на първата. Затова метафизичният реализъм е по необходимост дуализъм. Там, където метафизичният реализъм забелязва отношение между възприемаеми неща (сближаване чрез движение, осъзнаване на нещо обективно и т.н.), там той поставя една реалност. Отношението, което забелязва, той обаче може да изрази само чрез мисленето, но не и да го възприеме. Идейното отношение произволно бива превърнато в нещо подобно на възприемаемото. Така за това мисловно направление действителният свят е съставен от обектите на възприятието, които са във вечно ставане, идват и изчезват, и от невъзприемаемите сили, които произвеждат обектите на възприятието и които са трайното. Метафизичният реализъм е противоречива смесица от наивния реализъм и идеализма. Неговите хипотетични сили са невъзприемаеми същности с качества на възприятието. Той се е решил да признае освен областта на света, за чиято форма на съществуване има във възприемането средство за познание, и една област, при която това средство отказва и която може да бъде установена само чрез мисленето. Но той не може същевременно да се реши да признае и формата на битието, която му опосредява мисленето, понятието (идеята), за равноправен фактор наред с възприятието. Ако човек иска да избегне противоречието на невъзприемаемото възприятие, той трябва да признае, че за отношенията между възприятията, опосредявани чрез мисленето, няма за нас друга форма на съществуване освен тази на понятието. Светът се представя като сума от възприятия и техните понятийни (идейни) отношения, ако от метафизичния реализъм се изхвърли неоправданата съставна част. Така метафизичният реализъм се влива в един светоглед, който за възприятието изисква принципа на възприемаемостта, а за отношенията между възприятията – мислимостта. Този светоглед не може да признае трета област на света наред със света на възприятията и света на понятията, за която да важат едновременно двата принципа, така нареченият реален принцип и идеалният принцип. |
| 147 | Wenn der metaphysische Realismus behauptet, daß neben der ideellen Beziehung zwischen dem Wahrnehmungsobjekt und seinem Wahrnehmungssubjekt noch eine reale Beziehung zwischen dem «Ding an sich» der Wahrnehmung und dem «Ding an sich» des wahrnehmbaren Subjektes (des sogenannten Individualgeistes) bestehen muß, so beruht diese Behauptung auf der falschen Annahme eines den Prozessen der Sinnenwelt analogen, nicht wahrnehmbaren Seinsprozesses. Wenn ferner der metaphysische Realismus sagt: Mit meiner Wahrnehmungswelt komme ich in ein bewußt-ideelles Verhältnis; mit der wirklichen Welt kann ich aber nur in ein dynamisches (Kräfte-)Verhältnis kommen, - so begeht er nicht weniger den schon gerügten Fehler. Von einem Kräfteverhältnis kann nur innerhalb der Wahrnehmungswelt (dem Gebiete des Tastsinnes), nicht aber außerhalb desselben die Rede sein. | Когато метафизичният реализъм твърди, че наред с идейното отношение между обекта на възприятието и неговия възприемащ субект трябва да съществува и едно реално отношение между „нещото само по себе си“ на възприятието и „нещото само по себе си“ на възприемаемия субект (на т.нар. индивидуален дух), това твърдение почива на погрешното допускане на един невъзприемаем процес на битието, аналогичен на процесите в сетивния свят. Когато освен това метафизичният реализъм казва: С моя свят на възприятията влизам в съзнателно-идейно отношение; с действителния свят обаче мога да вляза само в динамично (силово) отношение – той не по-малко допуска грешката, която вече порицахме. За силово отношение може да се говори само в рамките на света на възприятията (областта на осезанието), но не и извън него. |
| 148 | Wir wollen die oben charakterisierte Weltanschauung, in die der metaphysische Realismus zuletzt einmündet, wenn er seine widerspruchsvollen Elemente abstreift, Monismus nennen, weil sie den einseitigen Realismus mit dem Idealismus zu einer höheren Einheit vereinigt. | Нека наречем охарактеризирания по-горе светоглед, в който метафизичният реализъм накрая се влива, когато отхвърли своите противоречиви елементи, монизъм, понеже той обединява едностранчивия реализъм с идеализма в едно по-висше единство. |
| 149 | Für den naiven Realismus ist die wirkliche Welt eine Summe von Wahrnehmungsobjekten; für den metaphysischen Realismus kommt außer den Wahrnehmungen auch noch den unwahrnehmbaren Kräften Realität zu; der Monismus setzt an die Stelle von Kräften die ideellen Zusammenhänge, die er durch sein Denken gewinnt. Solche Zusammenhänge aber sind die Naturgesetze. Ein Naturgesetz ist ja nichts anderes als der begriffliche Ausdruck für den Zusammenhang gewisser Wahrnehmungen. | За наивния реализъм действителният свят е сума от обекти на възприятието; за метафизичния реализъм освен на възприятията реалност се полага и на невъзприемаемите сили; монизмът поставя на мястото на силите идейните връзки, които придобива чрез своето мислене. А такива връзки са природните закони. Природният закон наистина не е нищо друго освен понятийният израз за връзката между определени възприятия. |
| 150 | Der Monismus kommt gar nicht in die Lage, außer Wahrnehmung und Begriff nach anderen Erklärungsprinzipien der Wirklichkeit zu fragen. Er weiß, daß sich im ganzen Bereiche der Wirklichkeit kein Anlaß dazu findet. Er sieht in der Wahrnehmungswelt, wie sie unmittelbar dem Wahrnehmen vorliegt, ein halbes Wirkliches; in der Vereinigung derselben mit der Begriffswelt findet er die volle Wirklichkeit. Der metaphysische Realist kann dem Anhänger des Monismus einwenden: Es mag sein, daß für deine Organisation deine Erkenntnis in sich vollkommen ist, daß kein Glied fehlt; du weißt aber nicht, wie sich die Welt in einer Intelligenz abspiegelt, die anders organisiert ist als die deinige. Die Antwort des Monismus wird sein: Wenn es andere Intelligenzen gibt als die menschlichen, wenn ihre Wahrnehmungen eine andere Gestalt haben als die unsrigen, so hat für mich Bedeutung nur dasjenige, was von ihnen zu mir durch Wahrnehmen und Begriff gelangt. Ich bin durch mein Wahrnehmen, und zwar durch dieses spezifische menschliche Wahrnehmen als Subjekt dem Objekt gegenübergestellt. Der Zusammenhang der Dinge ist damit unterbrochen. Das Subjekt stellt durch das Denken diesen Zusammenhang wieder her. Damit hat es sich dem Weltganzen wieder eingefügt. | Монизмът изобщо не изпада в положение да пита за други обяснителни принципи на действителността освен възприятие и понятие. Той знае, че в цялата област на действителността не се намира повод за това. Той вижда в света на възприятията, такъв, какъвто той е непосредствено налице за възприемането, нещо наполовина действително; в обединението му със света на понятията той намира пълната действителност. Метафизичният реалист може да възрази на привърженика на монизма: Може да е така, че за твоята организация твоето познание е съвършено в себе си, че не липсва нито едно звено; но ти не знаеш как се отразява светът в един разум, който е организиран иначе от твоя. Отговорът на монизма ще бъде: Ако има други разумни същества освен човешките, ако техните възприятия имат облик, различен от нашите, тогава за мен има значение само онова, което от тях стига до мен чрез възприемане и понятие. Чрез своето възприемане, и то чрез това специфично човешко възприемане, аз като субект съм противопоставен на обекта. С това връзката на нещата е прекъсната. Субектът възстановява чрез мисленето тази връзка. С това той отново се е включил в световното цяло. |
| 151 | Da nur durch unser Subjekt dieses Ganze an der Stelle zwischen unserer Wahrnehmung und unserem Begriff zerschnitten erscheint, so ist in der Vereinigung dieser beiden auch eine wahre Erkenntnis gegeben. Für Wesen mit einer andern Wahrnehmungswelt (zum Beispiel mit der doppelten Anzahl von Sinnesorganen) erschiene der Zusammenhang an einer andern Stelle unterbrochen, und die Wiederherstellung müßte demnach auch eine diesen Wesen spezifische Gestalt haben. Nur für den naiven und den metaphysischen Realismus, die beide in dem Inhalte der Seele nur eine ideelle Repräsentation der Welt sehen, besteht die Frage nach der Grenze des Erkennens. Für sie ist nämlich das außerhalb des Subjektes Befindliche ein Absolutes, ein in sich Beruhendes, und der Inhalt des Subjektes ein Bild desselben, das schlechthin außerhalb dieses Absoluten steht. Die Vollkommenheit der Erkenntnis beruht auf der größeren oder geringeren Ähnlichkeit des Bildes mit dem absoluten Objekte. Ein Wesen, bei dem die Zahl der Sinne kleiner ist, als beim Menschen, wird weniger, eines, bei dem sie größer ist, mehr von der Welt wahrnehmen. Das erstere wird demnach eine unvollkommenere Erkenntnis haben als das letztere. | Тъй като само поради нашия субект това цяло изглежда разрязано на мястото между нашето възприятие и нашето понятие, в обединението на двете е дадено и истинско познание. За същества с друг свят на възприятията (например с двоен брой сетивни органи) връзката би изглеждала прекъсната на друго място и съответно възстановяването също би трябвало да има специфичен за тези същества облик. Само за наивния и за метафизичния реализъм, които и двата виждат в съдържанието на душата само идейна репрезентация на света, съществува въпросът за границата на познанието. Защото за тях онова, което се намира извън субекта, е нещо абсолютно, почиващо в себе си, а съдържанието на субекта – негов образ, който стои изцяло извън това абсолютно. Съвършенството на познанието почива на по-голямото или по-малкото сходство на образа с абсолютния обект. Едно същество, у което броят на сетивата е по-малък, отколкото у човека, ще възприема по-малко от света, а едно, у което той е по-голям – повече. Следователно първото ще има по-несъвършено познание от второто. |
| 152 | Für den Monismus liegt die Sache anders. Durch die Organisation des wahrnehmenden Wesens wird die Gestalt bestimmt, wo der Weltzusammenhang in Subjekt und Objekt auseinandergerissen erscheint. Das Objekt ist kein absolutes, sondern nur ein relatives, in bezug auf dieses bestimmte Subjekt. Die Überbrückung des Gegensatzes kann demnach auch nur wieder in der ganz spezifischen, gerade dem menschlichen Subjekt eigenen Weise geschehen. Sobald das Ich, das in dem Wahrnehmen von der Welt abgetrennt ist, in der denkenden Betrachtung wieder in den Weltzusammenhang sich einfügt, dann hört alles weitere Fragen, das nur eine Folge der Trennung war, auf. | За монизма нещата стоят иначе. От организацията на възприемащото същество се определя обликът, в който световната връзка изглежда разкъсана на субект и обект. Обектът не е абсолютен, а само относителен по отношение на този определен субект. Затова и преодоляването на противоположността може да стане отново само по съвсем специфичния начин, присъщ именно на човешкия субект. Щом Азът, който във възприемането е отделен от света, в мислещото разглеждане отново се включи в световната връзка, тогава престава всяко по-нататъшно питане, което е било само следствие от разделянето. |
| 153 | Ein anders geartetes Wesen hätte eine anders geartete Erkenntnis. Die unsrige ist ausreichend, um die durch unser eigenes Wesen aufgestellten Fragen zu beantworten. Der metaphysische Realismus muß fragen: Wodurch ist das als Wahrnehmung Gegebene gegeben; wodurch wird das Subjekt affiziert? | Едно иначе устроено същество би имало иначе устроено познание. Нашето е достатъчно, за да отговори на въпросите, поставени от нашето собствено същество. Метафизичният реализъм трябва да пита: Чрез какво е дадено даденото като възприятие; чрез какво се въздейства върху субекта? |
| 154 | Für den Monismus ist die Wahrnehmung durch das Subjekt bestimmt. Dieses hat aber in dem Denken zugleich das Mittel, die durch es selbst hervorgerufene Bestimmtheit wieder aufzuheben. Der metaphysische Realismus steht vor einer weiteren Schwierigkeit, wenn er die Ähnlichkeit der Weltbilder verschiedener menschlicher Individuen erklären will. Er muß sich fragen: Wie kommt es, daß das Weltbild, das ich aus meiner subjektiv bestimmten Wahrnehmung und meinen Begriffen aufbaue, gleichkommt dem, das ein anderes menschliches Individuum aus denselben beiden subjektiven Faktoren aufbaut? Wie kann ich überhaupt aus meinem subjektiven Weltbilde auf das eines andern Menschen schließen? Daraus, daß die Menschen sich miteinander praktisch abfinden, glaubt der metaphysische Realist die Ähnlichkeit ihrer subjektiven Weltbilder erschließen zu können. Aus der Ähnlichkeit dieser Weltbilder schließt er dann weiter auf die Gleichheit der den einzelnen menschlichen Wahrnehmungssubjekten zugrunde liegenden Individualgeister oder der den Subjekten zugrunde liegenden «Ich an sich». Dieser Schluß ist also ein solcher aus einer Summe von Wirkungen auf den Charakter der ihnen zugrunde liegenden Ursachen. Wir glauben aus einer hinreichend großen Anzahl von Fällen den Sachverhalt so zu erkennen, daß wir wissen, wie sich die erschlossenen Ursachen in andern Fällen verhalten werden. Einen solchen Schluß nennen wir einen Induktionsschluß. Wir werden uns genötigt sehen, die Resultate desselben zu modifizieren, wenn in einer weitern Beobachtung etwas Unerwartetes sich ergibt, weil der Charakter des Resultates doch nur durch die individuelle Gestalt der geschehenen Beobachtungen bestimmt ist. Diese bedingte Erkenntnis der Ursachen reiche aber für das praktische Leben vollständig aus, behauptet der metaphysische Realist. Der Induktionsschluß ist die methodische Grundlage des modernen metaphysischen Realismus. Es gab eine Zeit, in der man aus Begriffen glaubte etwas herauswickeln zu können, was nicht mehr Begriff ist. Man glaubte aus den Begriffen die metaphysischen Realwesen, deren der metaphysische Realismus einmal bedarf, erkennen zu können. Diese Art des Philosophierens gehört heute zu den überwundenen Dingen. Dafür aber glaubt man, aus einer genügend großen Anzahl von Wahrnehmungstatsachen auf den Charakter des Dinges an sich schließen zu können, das diesen Tatsachen zugrunde liegt. Wie früher aus dem Begriffe, so meint man heute das Metaphysische aus den Wahrnehmungen herauswickeln zu können. Da man die Begriffe in durchsichtiger Klarheit vor sich hat, so glaubte man aus ihnen auch das Metaphysische mit absoluter Sicherheit ableiten zu können. Die Wahrnehmungen liegen nicht mit gleich durchsichtiger Klarheit vor. Jede folgende stellt sich wieder etwas anders dar, als die gleichartigen vorhergehenden. Im Grunde wird daher das aus den vorhergehenden Erschlossene durch jede folgende etwas modifiziert. Die Gestalt, die man auf diese Weise für das Metaphysische gewinnt, ist also nur eine relativ richtige zu nennen; sie unterliegt der Korrektur durch künftige Fälle. Einen durch diesen methodischen Grundsatz bestimmten Charakter trägt die Metaphysik Eduard von Hartmanns, der als Motto auf das Titelblatt seines ersten Hauptwerkes gesetzt hat: «Spekulative Resultate nach induktiv naturwissenschaftlicher Methode.» | За монизма възприятието е определено от субекта. Но в мисленето субектът има същевременно и средството да премахне отново определеността, предизвикана от самия него. Метафизичният реализъм е изправен пред още една трудност, когато иска да обясни сходството на картините на света на различните човешки индивиди. Той трябва да се запита: Как става така, че картината на света, която аз изграждам от моето субективно определено възприятие и моите понятия, е равна на онази, която друг човешки индивид изгражда от същите два субективни фактора? Как изобщо мога от моята субективна картина на света да заключа за картината на друг човек? От това, че хората практически се разбират помежду си, метафизичният реалист смята, че може да изведе сходството на техните субективни картини на света. От сходството на тези картини на света той след това заключава по-нататък за еднаквостта на индивидуалните духове, които лежат в основата на отделните човешки възприемащи субекти, или на „Азовете сами по себе си“, които лежат в основата на субектите. Следователно това заключение е заключение от една сума от следствия към характера на причините, които лежат в тяхната основа. Смятаме, че от достатъчно голям брой случаи познаваме положението на нещата така, че знаем как ще се държат изведените причини в други случаи. Такова заключение наричаме индуктивно заключение. Ще бъдем принудени да видоизменим неговите резултати, ако при по-нататъшно наблюдение се окаже нещо неочаквано, защото характерът на резултата все пак е определен само от индивидуалния облик на извършените наблюдения. Но това обусловено познание за причините било напълно достатъчно за практическия живот, твърди метафизичният реалист. Индуктивното заключение е методичната основа на съвременния метафизичен реализъм. Имало е време, когато хората смятали, че от понятия може да се извлече нещо, което вече не е понятие. Смятали, че от понятията могат да познаят метафизичните реални същества, от които метафизичният реализъм така или иначе се нуждае. Този начин на философстване днес спада към преодолените неща. Вместо това обаче се смята, че от достатъчно голям брой факти на възприятието може да се заключи за характера на нещото само по себе си, което лежи в основата на тези факти. Както по-рано от понятието, така днес се мисли, че метафизичното може да се извлече от възприятията. Понеже понятията са пред нас в прозрачна яснота, хората смятали, че от тях може да се изведе и метафизичното с абсолютна сигурност. Възприятията не са пред нас със също толкова прозрачна яснота. Всяко следващо се представя отново малко иначе от предишните еднородни възприятия. Затова по същество всяко следващо възприятие малко видоизменя изведеното от предишните. Следователно обликът, който по този начин се придобива за метафизичното, може да бъде наречен само относително верен; той подлежи на корекция от бъдещи случаи. Характер, определен от този методичен принцип, носи метафизиката на Едуард фон Хартман, който е поставил като мото на заглавната страница на първото си главно съчинение: „Спекулативни резултати по индуктивния природонаучен метод“. |
| 155 | Die Gestalt, die der metaphysische Realist gegenwärtig seinen Dingen an sich gibt, ist eine durch Induktionsschlüsse gewonnene. Von dem Vorhandensein eines objektiv-realen Zusammenhanges der Welt neben dem «subjektiven» durch Wahrnehmung und Begriff erkennbaren, ist er durch Erwägungen über den Erkenntnisprozeß überzeugt. Wie diese objektive Realität beschaffen ist, das glaubt er durch Induktionsschlüsse aus seinen Wahrnehmungen heraus bestimmen zu können. | Обликът, който метафизичният реалист понастоящем дава на своите неща сами по себе си, е придобит чрез индуктивни заключения. В наличието на обективно-реална връзка на света наред със „субективната“, познаваема чрез възприятие и понятие, той е убеден въз основа на съображения за процеса на познанието. Какво е естеството на тази обективна реалност, това той смята, че може да определи чрез индуктивни заключения, изхождайки от своите възприятия. |
| 156 | Zusatz zur Neuauflage (1918). | Добавка към новото издание (1918) |
| 157 | Für die unbefangene Beobachtung des Erlebens in Wahrnehmung und Begriff, wie sie in den vorangehenden Ausführungen zu schildern versucht worden ist, werden gewisse Vorstellungen immer wieder störend sein, die auf dem Boden der Naturbetrachtung entstehen. Man sagt sich, auf diesem Boden stehend, durch das Auge werden im Lichtspektrum Farben wahrgenommen vom Rot bis zum Violett. Aber über das Violett hinaus liegen im Strahlungsraum des Spektrums Kräfte, welchen keine Farbwahrnehmung des Auges, wohl aber eine chemische Wirkung entspricht; ebenso liegen über die Grenze der Rotwirksamkeit hinaus Strahlungen, die nur Wärmewirkungen haben. Man kommt durch Überlegungen, die auf solche und ähnliche Erscheinungen gerichtet sind, zu der Ansicht: der Umfang der menschlichen Wahrnehmungswelt ist durch den Umfang der Sinne des Menschen bestimmt, und dieser würde eine ganz andere Welt vor sich haben, wenn er zu den seinigen noch andere, oder wenn er überhaupt andere Sinne hätte. Wer sich ergehen mag in den ausschweifenden Phantasien, zu denen, nach dieser Richtung hin, namentlich die glänzenden Entdeckungen der neueren Naturforschung eine recht verführerische Veranlassung bieten, der kann wohl zu dem Bekenntnisse kommen: In des Menschen Beobachtungsfeld fällt doch nur dasjenige herein, was auf die aus seiner Organisation heraus gestalteten Sinne zu wirken vermag. Er hat kein Recht, dieses von ihm durch seine Organisation begrenzte Wahrgenommene als irgendwie maßgeblich für die Wirklichkeit anzusehen. Jeder neue Sinn müßte ihn vor ein anderes Bild der Wirklichkeit stellen. - Dies alles ist, in den entsprechenden Grenzen gedacht, eine durchaus berechtigte Meinung. Wenn aber jemand sich durch diese Meinung in der unbefangenen Beobachtung des in diesen Ausführungen geltend gemachten Verhältnisses von Wahrnehmung und Begriff beirren läßt, so verbaut er sich den Weg zu einer in der Wirklichkeit wurzelnden Welt- und Menschenerkenntnis. Das Erleben der Wesenheit des Denkens, also die tätige Erarbeitung der Begriffswelt ist etwas durchaus anderes als das Erleben eines Wahrnehmbaren durch die Sinne. Welche Sinne immer der Mensch noch haben könnte: keiner gäbe ihm eine Wirklichkeit, wenn er nicht das durch ihn vermittelte Wahrgenommene denkend mit Begriffen durchsetzte; und jeder wie immer geartete Sinn gibt, so durchsetzt, dem Menschen die Möglichkeit, in der Wirklichkeit drinnen zu leben. Mit der Frage: wie der Mensch in der wirklichen Welt steht, hat die Phantasie von dem möglichen ganz anderen Wahrnehmungsbild bei anderen Sinnen nichts zu tun. Man muß eben einsehen, daß jedes Wahrnehmungsbild seine Gestalt erhält von der Organisation des wahrnehmenden Wesens, daß aber das von der erlebten denkenden Betrachtung durchsetzte Wahrnehmungsbild den Menschen in die Wirklichkeit führt. Nicht die phantastische Ausmalung, wie anders eine Welt für andere als die menschlichen Sinne aussehen müßte, kann den Menschen veranlassen, Erkenntnis zu suchen über sein Verhältnis zur Welt, sondern die Einsicht, daß jede Wahrnehmung nur einen Teil der in ihr steckenden Wirklichkeit gibt, daß sie also von ihrer eigenen Wirklichkeit hinwegführt. Dieser Einsicht tritt dann die andere zur Seite, daß das Denken in den durch die Wahrnehmung an ihr selbst verborgenen Teil der Wirklichkeit hineinführt. Störend für die unbefangene Beobachtung des hier dargestellten Verhältnisses zwischen Wahrnehmung und denkend erarbeitetem Begriff kann auch werden, wenn im Gebiete der physikalischen Erfahrung sich die Nötigung ergibt, gar nicht von unmittelbar anschaulich wahrnehmbaren Elementen, sondern von unanschaulichen Größen wie elektrischen oder magnetischen Kraftlinien und so weiter zu sprechen. Es kann scheinen, als ob die Wirklichkeitselemente, von denen die Physik spricht, weder mit dem Wahrnehmbaren, noch mit dem im tätigen Denken erarbeiteten Begriff etwas zu tun hätten. Doch beruhte eine solche Meinung auf einer Selbsttäuschung. Zunächst kommt es darauf an, daß alles in der Physik Erarbeitete, insofern es nicht unberechtigte Hypothesen darstellt, die ausgeschlossen bleiben sollten, durch Wahrnehmung und Begriff gewonnen ist. Was scheinbar unanschaulicher Inhalt ist, das wird aus einem richtigen Erkenntnisinstinkt des Physikers heraus durchaus in das Feld versetzt, auf dem die Wahrnehmungen liegen, und es wird in Begriffen gedacht, mit denen man sich auf diesem Felde betätigt. Die Kraftstärken im elektrischen und magnetischen Felde und so weiter werden, dem Wesen nach, nicht durch einen andern Erkenntnisvorgang gewonnen als durch denjenigen, der sich zwischen Wahrnehmung und Begriff abspielt. - Eine Vermehrung oder Andersgestaltung der menschlichen Sinne würde ein anderes Wahrnehmungsbild ergeben, eine Bereicherung oder Andersgestaltung der menschlichen Erfahrung; aber eine wirkliche Erkenntnis müßte auch dieser Erfahrung gegenüber durch die Wechselwirkung von Begriff und Wahrnehmung gewonnen werden. Die Vertiefung der Erkenntnis hängt von den im Denken sich auslebenden Kräften der Intuition (vergleiche Seite 95) ab. Diese Intuition kann in demjenigen Erleben, das im Denken sich ausgestaltet, in tiefere oder weniger tiefe Untergründe der Wirklichkeit tauchen. Durch die Erweiterung des Wahrnehmungsbildes kann dieses Untertauchen Anregungen empfangen und auf diese Art mittelbar gefördert werden. Allein niemals sollte das Tauchen in die Tiefe, als das Erreichen der Wirklichkeit, verwechselt werden mit dem Gegenüberstehen von weiterem oder engerem Wahrnehmungsbild, in dem stets nur eine halbe Wirklichkeit, wie sie von der erkennenden Organisation bedingt wird, vorliegt. Wer nicht in Abstraktionen sich verliert, der wird einsehen, wie auch die Tatsache für die Erkenntnis des Menschenwesens in Betracht kommt, daß für die Physik im Wahrnehmungsfelde Elemente erschlossen werden müssen, für welche nicht ein Sinn wie für Farbe oder Ton unmittelbar abgestimmt ist. Das konkrete Wesen des Menschen ist nicht nur durch dasjenige bestimmt, was er durch seine Organisation sich als unmittelbare Wahrnehmung gegenüberstellt, sondern auch dadurch, daß er anderes von dieser unmittelbaren Wahrnehmung ausschließt. Wie dem Leben neben dem bewußten Wachzustande der unbewußte Schlafzustand notwendig ist, so ist dem Sich-Erleben des Menschen neben dem Umkreis seiner Sinneswahrnehmung notwendig ein - viel größerer sogar - Umkreis von nicht sinnlich wahrnehmbaren Elementen in dem Felde, aus dem die Sinneswahrnehmungen stammen. Dies alles ist mittelbar schon ausgesprochen in der ursprünglichen Darstellung dieser Schrift. Deren Verfasser fügt hier diese Erweiterung des Inhaltes an, weil er die Erfahrung gemacht hat, daß mancher Leser nicht genau genug gelesen hat. - Bedacht sollte auch werden, daß die Idee von der Wahrnehmung, wie sie in dieser Schrift entwickelt wird, nicht verwechselt werden darf mit derjenigen von äußerer Sinneswahrnehmung, die nur ein Spezialfall von ihr ist. Man wird aus dem schon Vorangehenden, aber noch mehr aus dem später Ausgeführten ersehen, daß hier alles sinnlich und geistig an den Menschen Herantretende als Wahrnehmung aufgefaßt wird, bevor es von dem tätig erarbeiteten Begriff erfaßt ist. Um Wahrnehmungen seelischer oder geistiger Art zu haben, sind nicht Sinne von gewöhnlich gemeinter Art nötig. Man könnte sagen, solche Erweiterung des üblichen Sprachgebrauches sei unstatthaft. Allein sie ist unbedingt notwendig, wenn man sich nicht auf gewissen Gebieten eben durch den Sprachgebrauch in der Erkenntniserweiterung fesseln lassen will. Wer von Wahrnehmung nur im Sinne von sinnlicher Wahrnehmung spricht, der kommt auch über diese sinnliche Wahrnehmung nicht zu einem für die Erkenntnis brauchbaren Begriff. Man muß manchmal einen Begriff erweitern, damit er auf einem engeren Gebiete seinen ihm angemessenen Sinn erhält. Man muß auch zuweilen zu dem, was in einem Begriffe zunächst gedacht wird, anderes hinzufügen, damit das so Gedachte seine Rechtfertigung oder auch Zurechtrückung findet. So findet man auf Seite 107 dieses Buches gesagt: «Die Vorstellung ist also ein individualisierter Begriff.» Demgegenüber wurde mir eingewendet, das sei ein ungewöhnlicher Wortgebrauch. Aber dieser Wortgebrauch ist notwendig, wenn man dahinterkommen will, was Vorstellung eigentlich ist. Was sollte aus dem Fortgang der Erkenntnis werden, wenn man jedem, der in die Notwendigkeit versetzt ist, Begriffe zurechtzurücken, den Einwand machte: «Das ist ein ungewöhnlicher Wortgebrauch.» | За непредубеденото наблюдение на преживяването във възприятие и понятие, каквото предходните изложения се опитаха да опишат, отново и отново ще пречат известни представи, които възникват на почвата на разглеждането на природата. Застанал на тази почва, човек си казва: чрез окото в светлинния спектър се възприемат цветове от червеното до виолетовото. Но отвъд виолетовото в пространството на излъчването на спектъра има сили, на които не отговаря никакво цветово възприятие на окото, но отговаря химично действие; също така отвъд границата на действието на червеното има лъчения, които имат само топлинни действия. Чрез размишления, насочени към такива и подобни явления, се стига до възгледа: обхватът на човешкия свят на възприятията е определен от обхвата на сетивата на човека и той би имал пред себе си съвсем друг свят, ако към своите имаше още други или ако изобщо имаше други сетива. Който е склонен да се впуска в необузданите фантазии, за които в тази посока особено блестящите открития на по-новото естествознание дават доста съблазнителен повод, той наистина може да стигне до признанието: в полето на наблюдението на човека попада все пак само онова, което е в състояние да действа върху сетивата, оформени от неговата организация. Той няма право да смята това възприето, което сам е ограничил чрез своята организация, за някак меродавно за действителността. Всяко ново сетиво би трябвало да го постави пред друга картина на действителността. – Всичко това, мислено в съответните граници, е напълно основателно мнение. Но ако някой остави това мнение да го обърка в непредубеденото наблюдение на изтъкнатото в тези изложения отношение между възприятие и понятие, той си прегражда пътя към познание на света и човека, вкоренено в действителността. Преживяването на същността на мисленето, т.е. дейното изработване на света на понятията, е нещо съвсем различно от преживяването на нещо възприемаемо чрез сетивата. Каквито и сетива още да би могъл да има човекът: никое не би му дало действителност, ако той, мислейки, не проникнеше с понятия възприетото, което то му предава; и всяко сетиво, от какъвто и да е вид, така проникнато, дава на човека възможността да живее вътре в действителността. Фантазията за възможния съвсем друг образ на възприятието при други сетива няма нищо общо с въпроса как човекът стои в действителния свят. Трябва именно да се разбере, че всеки образ на възприятието получава своя облик от организацията на възприемащото същество, но че образът на възприятието, проникнат от преживяното мислещо разглеждане, води човека в действителността. Не фантастичното изрисуване на това колко различно би трябвало да изглежда един свят за сетива, различни от човешките, може да накара човека да търси познание за своето отношение към света, а прозрението, че всяко възприятие дава само част от скритата в него действителност, че значи, то отвежда от своята собствена действителност. Към това прозрение тогава се присъединява другото, че мисленето въвежда в онази част от действителността, която е скрита от възприятието в самото него. Смущаващо за непредубеденото наблюдение на представеното тук отношение между възприятие и мислено изработено понятие може да стане и това, че в областта на физическия опит възниква необходимостта да се говори изобщо не за непосредствено нагледно възприемаеми елементи, а за величини, които не са нагледни, като електрически или магнитни силови линии и т.н. Може да изглежда, като че елементите на действителността, за които говори физиката, нямат нищо общо нито с възприемаемото, нито с изработеното в дейното мислене понятие. Но такова мнение би почивало на самоизмама. Преди всичко важното е, че всичко изработено във физиката, доколкото не представлява неоправдани хипотези, които би трябвало да останат изключени, е придобито чрез възприятие и понятие. Онова, което привидно не може да се представи нагледно, физикът, воден от правилен познавателен инстинкт, пренася изцяло в полето, в което лежат възприятията, и го мисли в понятия, с които човек действа в това поле. Интензитетите на силите в електрическото и магнитното поле и т.н. по същество не се получават чрез друг познавателен процес освен чрез онзи, който се разиграва между възприятие и понятие. – Умножаването или различното оформяне на човешките сетива би дало друг образ на възприятието, обогатяване или различно оформяне на човешкия опит; но и спрямо този опит действителното познание би трябвало да бъде придобито чрез взаимодействието на понятие и възприятие. Задълбочаването на познанието зависи от силите на интуицията, които се изживяват в мисленето (вж. с. 95). Тази интуиция може да се потопи в по-дълбоки или по-малко дълбоки основи на действителността в онова преживяване, което се оформя в мисленето. Чрез разширяването на образа на възприятието това потапяне може да получи стимули и по този начин косвено да бъде подпомогнато. Но никога потапянето в дълбочината, като достигане на действителността, не бива да се смесва със стоенето пред по-широк или по-тесен образ на възприятието, в който винаги е налице само половин действителност, такава, каквато е обусловена от познаващата организация. Който не се губи в абстракции, ще разбере как за познанието на човешката същност има значение и фактът, че за физиката в полето на възприятията трябва да бъдат изведени елементи, за които не е непосредствено настроено някое сетиво, както за цвят или тон. Конкретната същност на човека е определена не само от онова, което той чрез своята организация поставя срещу себе си като непосредствено възприятие, но и от това, че изключва друго от това непосредствено възприятие. Както за живота наред със съзнателното будно състояние е необходимо несъзнаваното състояние на съня, така за себепреживяването на човека наред с кръга на неговото сетивно възприятие е необходим един – дори много по-голям – кръг от несетивно възприемаеми елементи в полето, от което произхождат сетивните възприятия. Всичко това е вече косвено изказано в първоначалното изложение на това съчинение. Неговият автор добавя тук това разширение на съдържанието, защото е установил от опит, че не един читател не е чел достатъчно точно. – Би трябвало да се има предвид също, че идеята за възприятието, както тя се развива в това съчинение, не бива да се смесва с онази за външното сетивно възприятие, което е само един частен случай на нея. Вече от предходното, но още повече от изложеното по-нататък ще се види, че тук всичко, което сетивно и духовно пристъпва към човека, се схваща като възприятие, преди да е обхванато от дейно изработеното понятие. За да има човек възприятия от душевен или духовен род, не са необходими сетива от вида, който обикновено се има предвид. Би могло да се каже, че такова разширяване на обичайната езикова употреба е недопустимо. Но то е безусловно необходимо, ако не искаме в определени области да позволим именно на езиковата употреба да ни окове при разширяването на познанието. Който говори за възприятие само в смисъл на сетивно възприятие, той не стига до понятие, годно за познанието, и за самото това сетивно възприятие. Понякога човек трябва да разшири едно понятие, за да получи то в по-тясна област подобаващия му смисъл. Понякога трябва също към онова, което първоначално се мисли в едно понятие, да се прибави нещо друго, за да намери така мисленото своето оправдание или пък своето поправяне. Така на с. 107 от тази книга се казва: „Следователно представата е индивидуализирано понятие.“ Срещу това ми беше възразено, че това е необичайна употреба на думата. Но тази употреба на думата е необходима, ако искаме да проумеем какво всъщност е представата. Какво би станало с напредъка на познанието, ако на всеки, който е поставен пред необходимостта да поправя понятия, се възразяваше: „Това е необичайна употреба на думата.“ |
| 158 | II. Teil: Die Wirklichkeit der Freiheit | Втора част: „Действителността на свободата“ |
| 159 | VIII. Die Faktoren des Lebens | VIII. Факторите на живота |
| 160 | Rekapitulieren wir das in den vorangehenden Kapiteln Gewonnene. Die Welt tritt dem Menschen als eine Vielheit gegenüber, als eine Summe von Einzelheiten. Eine von diesen Einzelheiten, ein Wesen unter Wesen, ist er selbst. Diese Gestalt der Welt bezeichnen wir schlechthin als gegeben, und insofern wir sie nicht durch bewußte Tätigkeit entwickeln, sondern vorfinden, als Wahrnehmung. Innerhalb der Welt der Wahrnehmungen nehmen wir uns selbst wahr. Diese Selbstwahrnehmung bliebe einfach als eine unter den vielen anderen Wahrnehmungen stehen, wenn nicht aus der Mitte dieser Selbstwahrnehmung etwas auftauchte, das sich geeignet erweist, die Wahrnehmungen überhaupt, also auch die Summe aller anderen Wahrnehmungen mit der unseres Selbst zu verbinden. Dieses auftauchende Etwas ist nicht mehr bloße Wahrnehmung; es wird auch nicht gleich den Wahrnehmungen einfach vorgefunden. Es wird durch Tätigkeit hervorgebracht. Es erscheint zunächst an das gebunden, was wir als unser Selbst wahrnehmen. Seiner inneren Bedeutung nach greift es aber über das Selbst hinaus. Es fügt den einzelnen Wahrnehmungen ideelle Bestimmtheiten bei, die sich aber aufeinander beziehen, die in einem Ganzen gegründet sind. Das durch Selbstwahrnehmung Gewonnene bestimmt es auf gleiche Weise ideell wie alle andern Wahrnehmungen und stellt es als Subjekt oder «Ich» den Objekten gegenüber. Dieses Etwas ist das Denken, und die ideellen Bestimmtheiten sind die Begriffe und Ideen. Das Denken äußert sich daher zunächst an der Wahrnehmung des Selbst; ist aber nicht bloß subjektiv; denn das Selbst bezeichnet sich erst mit Hilfe des Denkens als Subjekt. Diese gedankliche Beziehung auf sich selbst ist eine Lebensbestimmung unserer Persönlichkeit. Durch sie führen wir ein rein ideelles Dasein. Wir fühlen uns durch sie als denkende Wesen. Diese Lebensbestimmung bliebe eine rein begriffliche (logische), wenn keine anderen Bestimmungen unseres Selbst hinzuträten. Wir wären dann Wesen, deren Leben sich in der Herstellung rein ideeller Beziehungen zwischen den Wahrnehmungen untereinander und den letztern und uns selbst erschöpfte. | Да обобщим придобитото в предходните глави. Светът застава пред човека като множественост, като сума от отделности. Една от тези отделности, едно същество сред съществата, е самият той. Този облик на света наричаме просто дадено, а доколкото не го развиваме чрез съзнателна дейност, а го намираме готов – възприятие. Вътре в света на възприятията възприемаме самите себе си. Това самовъзприятие би си останало просто едно сред многото други възприятия, ако от средата на това самовъзприятие не изплуваше нещо, което се оказва годно да свързва възприятията изобщо, следователно и сумата от всички други възприятия, с възприятието на нашето Себе. Това изплуващо нещо не е вече само възприятие; то също не се намира просто готово, подобно на възприятията. То се създава чрез дейност. Отначало то изглежда свързано с онова, което възприемаме като наше Себе. Но по своето вътрешно значение то излиза отвъд Себето. То придава на отделните възприятия идейни определености, които обаче се отнасят една към друга, които са основани в едно цяло. Придобитото чрез самовъзприятие то определя идейно по същия начин, както всички други възприятия, и го поставя като субект или „Аз“ срещу обектите. Това нещо е мисленето, а идейните определености са понятията и идеите. Затова мисленето се проявява първо при възприятието на Себето; но не е само субективно; защото Себето едва с помощта на мисленето обозначава себе си като субект. Това мисловно отношение към самия себе си е едно жизнено определение на нашата личност. Чрез него водим чисто идейно съществуване. Чрез него се чувстваме мислещи същества. Това жизнено определение би останало чисто понятийно (логическо), ако към него не се присъединяха други определения на нашето Себе. Тогава бихме били същества, чийто живот би се изчерпвал в създаването на чисто идейни отношения между възприятията помежду им и между последните и самите нас. |
| 161 | Nennt man die Herstellung eines solchen gedanklichen Verhältnisses ein Erkennen, und den durch dieselbe gewonnenen Zustand unseres Selbst Wissen, so müßten wir uns beim Eintreffen der obigen Voraussetzung als bloß erkennende oder wissende Wesen ansehen. Die Voraussetzung trifft aber nicht zu. Wir beziehen die Wahrnehmungen nicht bloß ideell auf uns, durch den Begriff, sondern auch noch durch das Gefühl, wie wir gesehen haben. Wir sind also nicht Wesen mit bloß begrifflichem Lebensinhalt. Der naive Realist sieht sogar in dem Gefühlsleben ein wirklicheres Leben der Persönlichkeit als in dem rein ideellen Element des Wissens. Und er hat von seinem Standpunkte aus ganz recht, wenn er in dieser Weise sich die Sache zurechtlegt. Das Gefühl ist auf subjektiver Seite zunächst genau dasselbe, was die Wahrnehmung auf objektiver Seite ist. Nach dem Grundsatz des naiven Realismus: | Ако създаването на такова мисловно отношение наречем познаване, а постигнатото чрез него състояние на нашето Себе – знание, то, ако горната предпоставка е вярна, би трябвало да смятаме себе си само за познаващи или знаещи същества. Но предпоставката не е вярна. Отнасяме възприятията към себе си не само идейно, чрез понятието, но освен това и чрез чувството, както видяхме. Следователно не сме същества със само понятийно жизнено съдържание. Наивният реалист дори вижда в живота на чувствата по-действителен живот на личността, отколкото в чисто идейния елемент на знанието. И той е съвсем прав от своята гледна точка, когато си изяснява нещата по този начин. Чувството от субективна страна е отначало точно същото, каквото е възприятието от обективна страна. Според основното положение на наивния реализъм: |
| 162 | Alles ist wirklich, was wahrgenommen werden kann, ist daher das Gefühl die Bürgschaft der Realität der eigenen Persönlichkeit. Der hier gemeinte Monismus muß aber dem Gefühle die gleiche Ergänzung angedeihen lassen, die er für die Wahrnehmung notwendig erachtet, wenn sie als vollkommene Wirklichkeit sich darstellen soll. Für diesen Monismus ist das Gefühl ein unvollständiges Wirkliches, das in der ersten Form, in der es uns gegeben ist, seinen zweiten Faktor, den Begriff oder die Idee, noch nicht mitenthält. Deshalb tritt im Leben auch überall das Fühlen gleichwie das Wahrnehmen vor dem Erkennen auf. Wir fühlen uns zuerst als Daseiende; und im Laufe der allmählichen Entwicklung ringen wir uns erst zu dem Punkte durch, wo uns in dem dumpf gefühlten eigenen Dasein der Begriff unseres Selbst aufgeht. Was für uns erst später hervortritt, ist aber ursprünglich mit dem Gefühle unzertrennlich verbunden. Der naive Mensch gerät durch diesen Umstand auf den Glauben: in dem Fühlen stelle sich ihm das Dasein unmittelbar, in dem Wissen nur mittelbar dar. Die Ausbildung des Gefühlslebens wird ihm daher vor allen andern Dingen wichtig erscheinen. Er wird den Zusammenhang der Welt erst erfaßt zu haben glauben, wenn er ihn in sein Fühlen aufgenommen hat. Er sucht nicht das Wissen, sondern das Fühlen zum Mittel der Erkenntnis zu machen. Da das Gefühl etwas ganz Individuelles ist, etwas der Wahrnehmung Gleichkommendes, so macht der Gefühlsphilosoph ein Prinzip, das nur innerhalb seiner Persönlichkeit eine Bedeutung hat, zum Weltprinzipe. Er sucht die ganze Welt mit seinem eigenen Selbst zu durchdringen. Was der hier gemeinte Monismus im Begriffe zu erfassen strebt, das sucht der Gefühlsphilosoph mit dem Gefühle zu erreichen, und sieht dieses sein Zusammensein mit den Objekten als das unmittelbarere an. | Всичко, което може да бъде възприето, е действително, затова чувството е гаранцията за реалността на собствената личност. Но монизмът, който се има предвид тук, трябва да предостави на чувството същото допълнение, което смята за необходимо за възприятието, ако то трябва да се представи като пълна действителност. За този монизъм чувството е нещо непълно действително, което в първата форма, в която ни е дадено, още не съдържа своя втори фактор – понятието или идеята. Затова и в живота навсякъде чувстването, също както възприемането, се появява преди познаването. Чувстваме се първо като съществуващи; и в хода на постепенното развитие тепърва си пробиваме път до точката, където в смътно почувстваното собствено съществуване ни изгрява понятието за нашето Себе. Но онова, което за нас излиза наяве едва по-късно, е първоначално неразделно свързано с чувството. Поради това обстоятелство наивният човек стига до вярата, че в чувстването съществуването му се представя непосредствено, а в знанието – само опосредствано. Затова развиването на живота на чувствата ще му изглежда по-важно от всички други неща. Той ще смята, че е схванал връзката на света едва когато я е поел в своето чувстване. Той се стреми да направи не знанието, а чувстването средство на познанието. Тъй като чувството е нещо съвсем индивидуално, нещо, което се равнява на възприятието, философът на чувството превръща един принцип, който има значение само в пределите на неговата личност, в световен принцип. Той се стреми да проникне целия свят със своето собствено Себе. Онова, което разглежданият тук монизъм се стреми да обхване в понятието, философът на чувството се стреми да достигне с чувството и смята това свое битие заедно с обектите за по-непосредственото. |
| 163 | Die hiermit gekennzeichnete Richtung, die Philosophie des Gefühls, wird oft als Mystik bezeichnet. Der Irrtum einer bloß auf das Gefühl gebauten mystischen Anschauungsweise besteht darinnen, daß sie erleben will, was sie wissen soll, daß sie ein Individuelles, das Gefühl, zu einem Universellen erziehen will. Das Fühlen ist ein rein individueller Akt, die Beziehung der Außenwelt auf unser Subjekt, insofern diese Beziehung ihren Ausdruck findet in einem bloß subjektiven Erleben. | Посоченото с това направление, философията на чувството, често се нарича мистика. Заблуждението на един мистичен начин на гледане, изграден само върху чувството, се състои в това, че той иска да преживее онова, което трябва да знае, и че иска да възпита нещо индивидуално, чувството, в нещо универсално. Чувстването е чисто индивидуален акт, отнасянето на външния свят към нашия субект, доколкото това отношение намира израз в едно само субективно преживяване. |
| 164 | Es gibt noch eine andere Äußerung der menschlichen Persönlichkeit. Das Ich lebt durch sein Denken das allgemeine Weltleben mit; es bezieht durch dasselbe rein ideell (begrifflich) die Wahrnehmungen auf sich, sich auf die Wahrnehmungen. Im Gefühl erlebt es einen Bezug der Objekte auf sein Subjekt; im Willen ist das Umgekehrte der Fall. Im Wollen haben wir ebenfalls eine Wahrnehmung vor uns, nämlich die des individuellen Bezugs unseres Selbstes auf das Objektive. Was am Wollen nicht rein ideeller Faktor ist, das ist ebenso bloß Gegenstand des Wahrnehmens wie das bei irgendeinem Dinge der Außenwelt der Fall ist. | Има още една проява на човешката личност. Чрез своето мислене Азът съпреживява всеобщия световен живот; чрез него той отнася чисто идейно (понятийно) възприятията към себе си, себе си към възприятията. В чувството той преживява отнасяне на обектите към своя субект; във волята е обратното. Във волята също имаме пред себе си възприятие, а именно възприятието на индивидуалното отношение на нашето Себе към обективното. Онова, което във волята не е чисто идеен фактор, е също така само предмет на възприемането, както е при което и да е нещо от външния свят. |
| 165 | Dennoch wird der naive Realismus auch hier wieder ein weit wirklicheres Sein vor sich zu haben glauben, als durch das Denken erlangt werden kann. Er wird in dem Willen ein Element erblicken, in dem er ein Geschehen, ein Verursachen unmittelbar gewahr wird, im Gegensatz zum Denken, das das Geschehen erst in Begriffe faßt. Was das Ich durch seinen Willen vollbringt, stellt für eine solche Anschauungsweise einen Prozeß dar, der unmittelbar erlebt wird. In dem Wollen glaubt der Bekenner dieser Philosophie das Weltgeschehen wirklich an einem Zipfel erfaßt zu haben. Während er die anderen Geschehnisse nur durch Wahrnehmen von außen verfolgen kann, glaubt er in seinem Wollen ein reales Geschehen ganz unmittelbar zu erleben. Die Seinsform, in der ihm der Wille innerhalb des Selbst erscheint, wird für ihn zu einem Realprinzip der Wirklichkeit. Sein eigenes Wollen erscheint ihm als Spezialfall des allgemeinen Weltgeschehens; dieses letztere somit als allgemeines Wollen. Der Wille wird zum Weltprinzip wie in der Gefühlsmystik das Gefühl zum Erkenntnisprinzip. Diese Anschauungsweise ist Willensphilosophie (Thelismus). Was sich nur individuell erleben läßt, das wird durch die zum konstituierenden Faktor der Welt gemacht. So wenig die Gefühlsmystik Wissenschaft genannt werden kann, so wenig kann es die Willensphilosophie. Denn beide behaupten mit dem begrifflichen Durchdringen der Welt nicht auskommen zu können. Beide fordern neben dem Idealprinzip des Seins noch ein Realprinzip. Das mit einem gewissen Recht. Da wir aber für diese sogenannten Realprinzipien nur das Wahrnehmen als Auffassungsmittel haben, so ist die Behauptung der Gefühlsmystik und der Willensphilosophie identisch mit der Ansicht: Wir haben zwei Quellen der Erkenntnis: die des Denkens und die des Wahrnehmens, welches letztere sich im Gefühl und Willen als individuelles Erleben darstellt. Da die Ausflüsse der einen Quelle, die Erlebnisse, von diesen Weltanschauungen nicht direkt in die der andern, des Denkens, aufgenommen werden können, so bleiben die beiden Erkenntnisweisen, Wahrnehmen und Denken ohne höhere Vermittlung nebeneinander bestehen. Neben dem durch das Wissen erreichbaren Idealprinzip soll es noch ein zu erlebendes nicht im Denken erfaßbares Realprinzip der Welt geben. Mit andern Worten: die Gefühlsmystik und Willensphilosophie sind naiver Realismus, weil sie dem Satz huldigen: Das unmittelbar Wahrgenommene ist wirklich. Sie begehen dem ursprünglichen naiven Realismus gegenüber nur noch die Inkonsequenz, daß sie eine bestimmte Form des Wahrnehmens (das Fühlen, beziehungsweise Wollen) zum alleinigen Erkenntnismittel des Seins machen, während sie das doch nur können, wenn sie im allgemeinen dem Grundsatz huldigen: Das Wahrgenommene ist wirklich. Sie müßten somit auch dem äußeren Wahrnehmen einen gleichen Erkenntniswert zuschreiben. Die Willensphilosophie wird zum metaphysischen Realismus, wenn sie den Willen auch in die Daseinssphären verlegt, in denen ein unmittelbares Erleben desselben nicht wie in dem eigenen Subjekt möglich ist. Sie nimmt ein Prinzip außer dem Subjekt hypothetisch an, für das das subjektive Erleben das einzige Wirklichkeitskriterium ist. Als metaphysischer Realismus verfällt die Willensphilosophie der im vorhergehenden Kapitel angegebenen Kritik, welche das widerspruchsvolle Moment jedes metaphysischen Realismus überwinden und anerkennen muß, daß der Wille nur insofern ein allgemeines Weltgeschehen ist, als er sich ideell auf die übrige Welt bezieht. | Въпреки това наивният реализъм и тук отново ще смята, че има пред себе си много по-действително битие, отколкото може да се постигне чрез мисленето. Той ще види във волята елемент, в който непосредствено долавя едно събитие, едно причиняване, за разлика от мисленето, което едва впоследствие обхваща събитието в понятия. Онова, което Азът извършва чрез своята воля, представлява за такъв начин на гледане процес, който се преживява непосредствено. Привърженикът на тази философия смята, че във волята действително е хванал световните събития за едно крайче. Докато другите събития той може да проследява само чрез възприемане отвън, той смята, че в своята воля преживява напълно непосредствено едно реално събитие. Формата на битие, в която волята му се явява вътре в Себето, става за него реален принцип на действителността. Собствената му воля му се явява като частен случай на всеобщите световни събития; а последните следователно – като всеобща воля. Волята става световен принцип, както в мистиката на чувството чувството става принцип на познанието. Този начин на гледане е философия на волята (телизъм). Онова, което може да се преживее само индивидуално, този начин на гледане го превръща в конституиращ фактор на света. Както мистиката на чувството не може да се нарече наука, така не може да се нарече и философията на волята. Защото и двете твърдят, че не могат да се задоволят с понятийното проникване на света. И двете изискват наред с идеалния принцип на битието още и реален принцип. И то с известно право. Но тъй като за тези така наречени реални принципи имаме като средство за схващане само възприемането, твърдението на мистиката на чувството и на философията на волята е тъждествено с възгледа: имаме два извора на познанието – извора на мисленето и извора на възприемането, като последното се представя в чувството и волята като индивидуално преживяване. Тъй като изтичащото от единия извор, преживяванията, не може да бъде прието от тези светогледи направо в изтичащото от другия, от мисленето, двата начина на познание – възприемане и мислене – остават да съществуват един до друг без по-висше опосредстване. Наред с постижимия чрез знанието идеален принцип според тях има още един реален принцип на света, който се преживява и не може да бъде обхванат в мисленето. С други думи: мистиката на чувството и философията на волята са наивен реализъм, защото се прекланят пред положението: непосредствено възприетото е действително. Спрямо първоначалния наивен реализъм те допускат само още непоследователността да направят една определена форма на възприемането (чувстването, съответно волята) единствено средство за познание на битието, макар че те могат да сторят това само ако изобщо се прекланят пред основното положение: възприетото е действително. Следователно те би трябвало да припишат еднаква познавателна стойност и на външното възприемане. Философията на волята става метафизичен реализъм, когато пренася волята и в онези сфери на съществуването, в които непосредственото ѝ преживяване не е възможно така, както в собствения субект. Тя приема хипотетично един принцип извън субекта, за който субективното преживяване е единственият критерий за действителност. Като метафизичен реализъм философията на волята попада под посочената в предходната глава критика, която трябва да преодолее противоречивия момент на всеки метафизичен реализъм и да признае, че волята е всеобщо световно събитие само дотолкова, доколкото тя се отнася идейно към останалия свят. |
| 166 | Zusatz zur Neuauflage (1918). | Добавка към новото издание (1918) |
| 167 | Die Schwierigkeit, das Denken in seinem Wesen beobachtend zu erfassen, liegt darin, daß dieses Wesen der betrachtenden Seele nur allzu leicht schon entschlüpft ist, wenn diese es in die Richtung ihrer Aufmerksamkeit bringen will. Dann bleibt ihr nur das tote Abstrakte, die Leichname des lebendigen Denkens. | Трудността да се схване мисленето в неговата същност чрез наблюдение се състои в това, че тази същност твърде лесно вече се е изплъзнала от разглеждащата душа, когато тя иска да я постави в посоката на своето внимание. Тогава ѝ остава само мъртвото абстрактно, труповете на живото мислене. |
| 168 | Sieht man nur auf dieses Abstrakte, so wird man leicht ihm gegenüber sich gedrängt finden, in das «lebensvolle» Element der Gefühlsmystik, oder auch der Willensmetaphysik einzutreten. Man wird es absonderlich finden, wenn jemand in «bloßen Gedanken» das Wesen der Wirklichkeit ergreifen will. Aber wer sich dazu bringt, das Leben im Denken wahrhaft zu haben, der gelangt zur Einsicht, daß dem inneren Reichtum und der in sich ruhenden, aber zugleich in sich bewegten Erfahrung innerhalb dieses Lebens das Weben in bloßen Gefühlen oder das Anschauen des Willenselementes nicht einmal verglichen werden kann, geschweige denn, daß diese über jenes gesetzt werden dürften. Gerade von diesem Reichtum, von dieser inneren Fülle des Erlebens rührt es her, daß sein Gegenbild in der gewöhnlichen Seeleneinstellung tot, abstrakt aussieht. Keine andere menschliche Seelenbetätigung wird so leicht zu verkennen sein wie das Denken. Das Wollen, das Fühlen, sie erwärmen die Menschenseele auch noch im Nacherleben ihres Ursprungszustandes. Das Denken läßt nur allzuleicht in diesem Nacherleben kalt; es scheint das Seelenleben auszutrocknen. Doch dies ist eben nur der stark sich geltend machende Schatten seiner lichtdurchwobenen, warm in die Welterscheinungen untertauchenden Wirklichkeit. Dieses Untertauchen geschieht mit einer in der Denkbetätigung selbst dahinfließenden Kraft, welche Kraft der Liebe in geistiger Art ist. Man darf nicht einwendend sagen, wer so Liebe im tätigen Denken sieht, der verlegt ein Gefühl, die Liebe, in dasselbe. Denn dieser Einwand ist in Wahrheit eine Bestätigung des hier geltend Gemachten. Wer nämlich zum wesenhaften Denken sich hinwendet der findet in demselben sowohl Gefühl wie Willen, die letztern auch in den Tiefen ihrer Wirklichkeit; wer von dem Denken sich ab- und nur dem «bloßen» Fühlen und Wollen zuwendet, der verliert aus diesen die wahre Wirklichkeit. Wer im Denken intuitiv erleben will, der wird auch dem gefühlsmäßigen und willensartigen Erleben gerecht; nicht aber kann gerecht sein gegen die intuitiv-denkerische Durchdringung des Daseins die Gefühlsmystik und die Willensmetaphysik. Die letztern werden nur allzuleicht zu dem Urteil kommen, daß sie im Wirklichen stehen; der intuitiv Denkende aber gefühllos und wirklichkeitsfremd in abstrakten Gedanken, ein schattenhaftes, kaltes Weltbild formt. | Ако човек гледа само към това абстрактно, той лесно ще се почувства принуден, в противовес на него, да навлезе в „изпълнения с живот“ елемент на мистиката на чувството или също на метафизиката на волята. Ще му се стори странно, когато някой иска да схване същността на действителността в „голи мисли“. Но който успее наистина да има живота в мисленето, той стига до прозрението, че унасянето в голи чувства или съзерцаването на елемента на волята не може дори да се сравни с вътрешното богатство и с почиващия в себе си, но същевременно подвижен в себе си опит вътре в този живот, камо ли пък те да бъдат поставяни над него. Тъкмо от това богатство, от тази вътрешна пълнота на преживяването произтича това, че неговият противообраз в обичайната душевна нагласа изглежда мъртъв, абстрактен. Никоя друга проява на човешката душевна дейност не може така лесно да бъде неправилно разбрана, както мисленето. Волята, чувстването – те затоплят човешката душа дори още при повторното преживяване на тяхното първоначално състояние. Мисленето твърде лесно оставя човека студен при това повторно преживяване; то сякаш изсушава душевния живот. Но това е именно само силно налагащата се сянка на неговата действителност, пропита със светлина и топло потапяща се в явленията на света. Това потапяне става със сила, която тече в самата мисловна дейност и която е сила на любовта от духовен вид. Не бива да се възразява, че който вижда така любов в дейното мислене, той влага в него едно чувство, любовта. Защото това възражение в действителност е потвърждение на изтъкнатото тук. Който именно се обърне към същностното мислене, той намира в него както чувство, така и воля, последните и в дълбините на тяхната действителност; който се отвърне от мисленето и се обърне само към „голото“ чувстване и воля, той изгубва от тях истинската действителност. Който иска да преживява интуитивно в мисленето, той отдава дължимото и на преживяването чрез чувството и чрез волята; но мистиката на чувството и метафизиката на волята не могат да отдадат дължимото на интуитивно-мисловното проникване на битието. Последните твърде лесно ще стигнат до преценката, че те стоят в действителното, а интуитивно мислещият, безчувствен и чужд на действителността, оформя в абстрактни мисли една бледа като сянка, студена картина на света. |
| 169 | IX. Die Idee der Freiheit | IX. Идеята за свободата |
| 170 | Der Begriff des Baumes ist für das Erkennen durch die Wahrnehmung des Baumes bedingt. Ich kann der bestimmten Wahrnehmung gegenüber nur einen ganz bestimmten Begriff aus dem allgemeinen Begriffssystem herausheben. Der Zusammenhang von Begriff und Wahrnehmung wird durch das Denken an der Wahrnehmung mittelbar und objektiv bestimmt Die Verbindung der Wahrnehmung mit ihrem Begriffe wird nach dem Wahrnehmungsakte erkannt; die Zusammengehörigkeit ist aber in der Sache selbst bestimmt. | Понятието за дървото е обусловено за познаването от възприятието на дървото. Пред определеното възприятие мога да извадя от всеобщата система от понятия само едно съвсем определено понятие. Връзката между понятие и възприятие се определя опосредствано и обективно от мисленето при възприятието. Свързването на възприятието с неговото понятие се познава след акта на възприемане; но принадлежността им едно към друго е определена в самото нещо. |
| 171 | Anders stellt sich der Vorgang dar, wenn die Erkenntnis, wenn das in ihr auftretende Verhältnis des Menschen zur Welt betrachtet wird. In den vorangehenden Ausführungen ist der Versuch gemacht worden, zu zeigen, daß die Aufhellung dieses Verhältnisses durch eine auf dasselbe gehende unbefangene Beobachtung möglich ist. Ein richtiges Verständnis dieser Beobachtung kommt zu der Einsicht, daß das Denken als eine in sich beschlossene Wesenheit unmittelbar angeschaut werden kann. Wer nötig findet, zur Erklärung des Denkens als solchem etwas anderes herbeizuziehen, wie etwa physische Gehirnvorgänge, oder hinter dem beobachteten bewußten Denken liegende unbewußte geistige Vorgänge, der verkennt, was ihm die unbefangene Beobachtung des Denkens gibt. Wer das Denken beobachtet, lebt während der Beobachtung unmittelbar in einem geistigen, sich selbst tragenden Wesensweben darinnen. Ja, man kann sagen, wer die Wesenheit des Geistigen in der Gestalt, in der sie sich dem Menschen zunächst darbietet, erfassen will, kann dies in dem auf sich selbst beruhenden Denken. Im Betrachten des Denkens selbst fallen in eines zusammen, was sonst immer getrennt auftreten muß: Begriff und Wahrnehmung. Wer dies nicht durchschaut, der wird in an Wahrnehmungen erarbeiteten Begriffen nur schattenhafte Nachbildungen dieser Wahrnehmungen sehen können, und die Wahrnehmungen werden ihm die wahre Wirklichkeit vergegenwärtigen. Er wird auch eine metaphysische Welt nach dem Muster der wahrgenommenen Welt sich auferbauen; er wird diese Welt Atomenwelt, Willenswelt, unbewußte Geistwelt und so weiter nennen, je nach seiner Vorstellungsart. Und es wird ihm entgehen, daß er sich mit alledem nur eine metaphysische Welt hypothetisch nach dem Muster seiner Wahrnehmungswelt auferbaut hat. Wer aber durchschaut, was bezüglich des Denkens vorliegt, der wird erkennen, daß in der Wahrnehmung nur ein Teil der Wirklichkeit vorliegt und daß der andere zu ihr gehörige Teil, der sie erst als volle Wirklichkeit erscheinen läßt, in der denkenden Durchsetzung der Wahrnehmung erlebt wird. Er wird in demjenigen, das als Denken im Bewußtsein auftritt, nicht ein schattenhaftes Nachbild einer Wirklichkeit sehen, sondern eine auf sich ruhende geistige Wesenhaftigkeit. Und von dieser kann er sagen, daß sie ihm durch Intuition im Bewußtsein gegenwärtig wird. Intuition ist das im rein Geistigen verlaufende bewußte Erleben eines rein geistigen Inhaltes. Nur durch eine Intuition kann die Wesenheit des Denkens erfaßt werden. Nur wenn man sich zu der in der unbefangenen Beobachtung gewonnenen Anerkennung dieser Wahrheit über die intuitive Wesenheit des Denkens hindurchgerungen hat, gelingt es, den Weg frei zu bekommen für eine Anschauung der menschlichen leiblich seelischen Organisation. Man erkennt, daß diese Organisation an dem Wesen des Denkens nichts bewirken kann. Dem scheint zunächst der ganz offenbare Tatbestand zu widersprechen. Das menschliche Denken tritt für die gewöhnliche Erfahrung nur an und durch diese Organisation auf. Dieses Auftreten macht sich so stark geltend, daß es in seiner wahren Bedeutung nur von demjenigen durchschaut werden kann, der erkannt hat, wie im Wesenhaften des Denkens nichts von dieser Organisation mitspielt Einem solchen wird es dann aber auch nicht mehr entgehen können, wie eigentümlich geartet das Verhältnis der menschlichen Organisation zum Denken ist. Diese bewirkt nämlich nichts an dem Wesenhaften des Denkens, sondern sie weicht, wenn die Tätigkeit des Denkens auftritt, zurück; sie hebt ihre eigene Tätigkeit auf, sie macht einen Platz frei; und an dem freigewordenen Platz tritt das Denken auf. Dem Wesenhaften, das im Denken wirkt, obliegt ein Doppeltes: Erstens drängt es die menschliche Organisation in deren eigener Tätigkeit zurück, und zweitens setzt es sich selbst an deren Stelle. Denn auch das erste, die Zurückdrängung der Leibesorganisation, ist Folge der Denktätigkeit. Und zwar desjenigen Teiles derselben, der das erscheinen des Denkens vorbereitet. Man ersieht aus diesem, in welchem Sinne das Denken in der Leibesorganisation sein Gegenbild findet. Und wenn man dieses ersieht, wird man nicht mehr die Bedeutung dieses Gegenbildes für das Denken selbst verkennen können. Wer über einen erweichten Boden geht, dessen Fußspuren graben sich in dem Boden ein. Man wird nicht versucht sein, zu sagen, die Fußspurenformen seien von Kräften des Bodens, von unten herauf, getrieben worden. Man wird diesen Kräften keinen Anteil an dem Zustandekommen der Spurenformen zuschreiben. Ebensowenig wird, wer die Wesenheit des Denkens unbefangen beobachtet, den Spuren im Leibesorganismus an dieser Wesenheit einen Anteil zuschreiben, die dadurch entstehen, daß das Denken sein Erscheinen durch den Leib vorbereitet. (1) | Иначе се представя процесът, когато се разглежда познанието, когато се разглежда появяващото се в него отношение на човека към света. В предходните изложения беше направен опит да се покаже, че изясняването на това отношение е възможно чрез непредубедено наблюдение, насочено към него. Правилното разбиране на това наблюдение стига до прозрението, че мисленето може да бъде непосредствено съзерцавано като затворена в себе си същност. Който намира за нужно да привлича нещо друго за обяснението на мисленето като такова, като например физически мозъчни процеси или несъзнавани духовни процеси, лежащи зад наблюдаваното съзнателно мислене, той не разбира правилно какво му дава непредубеденото наблюдение на мисленето. Който наблюдава мисленето, живее по време на наблюдението непосредствено вътре в едно духовно, носещо самото себе си същностно тъкане. Дори може да се каже: който иска да схване същността на духовното във вида, в който тя отначало се предлага на човека, може да стори това в почиващото на самото себе си мислене. При разглеждането на самото мислене съвпадат в едно онова, което иначе винаги трябва да се появява разделено: понятие и възприятие. Който не прозре това, той ще може да вижда в понятията, изработени върху възприятия, само подобия на тези възприятия, бледи като сенки, и възприятията ще му представят истинската действителност. Той ще си изгради също един метафизичен свят по образеца на възприемания свят; ще нарече този свят свят на атомите, свят на волята, несъзнаван духовен свят и т.н., според своя начин на представяне. И ще му убягне, че с всичко това той само хипотетично си е изградил един метафизичен свят по образеца на своя свят на възприятията. Но който прозре какво е налице по отношение на мисленето, той ще познае, че във възприятието е налице само една част от действителността и че другата, принадлежаща към нея част, само благодарение на която тя се явява като пълна действителност, се преживява в мисловното проникване на възприятието. Той ще вижда в онова, което се появява като мислене в съзнанието, не бледо като сянка подобие на някаква действителност, а една почиваща в самата себе си духовна същностност. И за нея той може да каже, че чрез интуиция тя става присъстваща в неговото съзнание. Интуицията е съзнателното преживяване на чисто духовно съдържание, протичащо в чисто духовното. Само чрез интуиция може да бъде схваната същността на мисленето. Само когато човек си е пробил път до признаването на тази истина за интуитивната същност на мисленето, придобито в непредубеденото наблюдение, той успява да освободи пътя към възглед за човешката телесно-душевна организация. Човек познава, че тази организация не може да предизвика нищо в същността на мисленето. Отначало изглежда, че на това противоречи съвсем очевидното положение на нещата. За обичайния опит човешкото мислене се появява само при и чрез тази организация. Това появяване се налага толкова силно, че в своето истинско значение то може да бъде прозряно само от онзи, който е познал как в същностното на мисленето нищо от тази организация не участва. Но на такъв човек тогава няма да може да убягне и колко своеобразно е отношението на човешката организация към мисленето. Тя именно не предизвиква нищо в същностното на мисленето, а се отдръпва, когато се появява дейността на мисленето; тя прекратява своята собствена дейност, освобождава място; и на освободеното място се появява мисленето. Същностното, което действа в мисленето, има двойна задача: първо, то изтласква назад човешката организация в собствената ѝ дейност и второ, поставя самото себе си на нейно място. Защото и първото, изтласкването на телесната организация, е последица от мисловната дейност. И то на онази част от нея, която подготвя появяването на мисленето. От това се вижда в какъв смисъл мисленето намира в телесната организация своя противообраз. И когато човек види това, няма вече да може да разбере неправилно значението на този противообраз за самото мислене. Когато някой върви по размекната почва, следите от стъпките му се врязват в почвата. Човек няма да се изкуши да каже, че формите на следите са били изтласкани от силите на почвата, отдолу нагоре. Няма да припише на тези сили никакво участие в образуването на формите на следите. Също така и онзи, който непредубедено наблюдава същността на мисленето, няма да припише участие в тази същност на следите в телесния организъм, които възникват от това, че мисленето подготвя своето появяване чрез тялото. (1) |
| 172 | Aber eine bedeutungsvolle Frage taucht hier auf. Wenn an dem Wesen des Denkens der menschlichen Organisation kein Anteil zukommt, welche Bedeutung hat diese Organisation innerhalb der Gesamtwesenheit des Menschen? Nun, was in dieser Organisation durch das Denken geschieht, hat wohl mit der Wesenheit des Denkens nichts zu tun, wohl aber mit der Entstehung des Ich-Bewußtseins aus diesem Denken heraus. Innerhalb des Eigenwesens des Denkens liegt wohl das wirkliche «Ich», nicht aber das Ich-Bewußtsein. Dies durchschaut derjenige, der eben unbefangen das Denken beobachtet. Das «Ich» ist innerhalb des Denkens zu finden; das «Ich-Bewußtsein» tritt dadurch auf, daß im allgemeinen Bewußtsein sich die Spuren der Denktätigkeit in dem oben gekennzeichneten Sinne eingraben. (Durch die Leibesorganisation entsteht also das Ich-Bewußtsein. Man verwechsele das aber nicht etwa mit der Behauptung, daß das einmal entstandene Ich-Bewußtsein von der Leibesorganisation abhängig bleibe. Einmal entstanden, wird es in das Denken aufgenommen und teilt fortan dessen geistige Wesenheit.) | Но тук изплува един многозначителен въпрос. Ако човешката организация няма никакъв дял в същността на мисленето, какво значение има тази организация вътре в цялостното същество на човека? Е, онова, което става в тази организация чрез мисленето, няма наистина нищо общо със същността на мисленето, но затова пък има общо с възникването на Аз-съзнанието от това мислене. Вътре в собствената същност на мисленето лежи наистина действителният „Аз“, но не и Аз-съзнанието. Това прозира онзи, който именно непредубедено наблюдава мисленето. „Азът“ може да бъде намерен вътре в мисленето; „Аз-съзнанието“ се появява поради това, че в общото съзнание се врязват следите на мисловната дейност в описания по-горе смисъл. (Следователно Аз-съзнанието възниква чрез телесната организация. Но това в никакъв случай да не се смесва с твърдението, че веднъж възникналото Аз-съзнание остава зависимо от телесната организация. Веднъж възникнало, то бива прието в мисленето и оттогава насетне споделя неговата духовна същност.) |
| 173 | Das «Ich-Bewußtsein» ist auf die menschliche Organisation gebaut. Aus dieser erfließen die Willenshandlungen. In der Richtung der vorangegangenen Darlegungen wird ein Einblick in den Zusammenhang zwischen Denken, bewußtem Ich und Willenshandlung nur zu gewinnen sein, wenn erst beobachtet wird, wie die Willenshandlung aus der menschlichen Organisation hervorgeht. (2) | „Аз-съзнанието“ е изградено върху човешката организация. От нея произтичат волевите действия. В посоката на предходните изложения прозрение във връзката между мислене, съзнателен Аз и волево действие ще може да се получи само ако първо се наблюдава как волевото действие произлиза от човешката организация. (2) |
| 174 | Für den einzelnen Willensakt kommt in Betracht: das Motiv und die Triebfeder. Das Motiv ist ein begrifflicher oder vorstellungsgemäßer Faktor; die Triebfeder ist der in der menschlichen Organisation unmittelbar bedingte Faktor des Wollens. Der begriffliche Faktor oder das Motiv ist der augenblickliche Bestimmungsgrund des Wollens; die Triebfeder der bleibende Bestimmungsgrund des Individuums. Motiv des Wollens kann ein reiner Begriff oder ein Begriff mit einem bestimmten Bezug auf das Wahrnehmen sein, das ist eine Vorstellung. Allgemeine und individuelle Begriffe (Vorstellungen) werden dadurch zu Motiven des Wollens, daß sie auf das menschliche Individuum wirken und dasselbe in einer gewissen Richtung zum Handeln bestimmen. Ein und derselbe Begriff, beziehungsweise eine und dieselbe Vorstellung wirkt aber auf verschiedene Individuen verschieden. Sie veranlassen verschiedene Menschen zu verschiedenen Handlungen. Das Wollen ist also nicht bloß ein Erlebnis des Begriffes oder der Vorstellung, sondern auch der individuellen Beschaffenheit des Menschen. Diese individuelle Beschaffenheit wollen wir - man kann in bezug darauf Eduard von Hartmann folgen - die charakterologische Anlage nennen. Die Art, wie Begriff und Vorstellung auf die charakterologische Anlage des Menschen wirken, gibt seinem Leben ein bestimmtes moralisches oder ethisches Gepräge. | За отделния волеви акт имат значение мотивът и движещата сила. Мотивът е понятиен или свързан с представата фактор; движещата сила е непосредствено обусловеният в човешката организация фактор на волята. Понятийният фактор, или мотивът, е моментното определящо основание на волята; движещата сила – трайното определящо основание на индивида. Мотив на волята може да бъде чисто понятие или понятие с определено отношение към възприемането, т.е. представа. Общи и индивидуални понятия (представи) стават мотиви на волята, като действат върху човешкия индивид и го определят да действа в известна посока. Но едно и също понятие, съответно една и съща представа, действа различно върху различните индивиди. Те довеждат различни хора до различни действия. Следователно волята не е само преживяване на понятието или на представата, но и на индивидуалното устройство на човека. Това индивидуално устройство ще наречем – в това отношение може да се последва Едуард фон Хартман – характерологична заложба. Начинът, по който понятието и представата действат върху характерологичната заложба на човека, дава на живота му определен морален или етичен отпечатък. |
| 175 | Die charakterologische Anlage wird gebildet durch den mehr oder weniger bleibenden Lebensgehalt unseres Subjektes, das ist durch unseren Vorstellungs- und Gefühlsinhalt. Ob mich eine in mir gegenwärtig auftretende Vorstellung zu einem Wollen anregt, das hängt davon ab, wie sie sich zu meinem übrigen Vorstellungsinhalte und auch zu meinen Gefühlseigentümlichkeiten verhält. Mein Vorstellungsinhalt ist aber wieder bedingt durch die Summe derjenigen Begriffe, die im Verlaufe meines individuellen Lebens mit Wahrnehmungen in Berührung gekommen, das heißt zu Vorstellungen geworden sind. Diese hängt wieder ab von meiner größeren oder geringeren Fähigkeit der Intuition und von dem Umkreis meiner Beobachtungen, das ist von dem subjektiven und dem objektiven Faktor der Erfahrungen, von der inneren Bestimmtheit und dem Lebensschauplatz. Ganz besonders ist meine charakterologische Anlage durch mein Gefühlsleben bestimmt. Ob ich an einer bestimmten Vorstellung oder einem Begriff Freude oder Schmerz empfinde, davon wird es abhängen, ob ich sie zum Motiv meines Handelns machen will oder nicht. - Dies sind die Elemente, die bei einem Willensakte in Betracht kommen. Die unmittelbar gegenwärtige Vorstellung oder der Begriff, die zum Motiv werden, bestimmen das Ziel, den Zweck meines Wollens; meine charakterologische Anlage bestimmt mich, auf dieses Ziel meine Tätigkeit zu richten. Die Vorstellung, in der nächsten halben Stunde einen Spaziergang zu machen, bestimmt das Ziel meines Handelns. Diese Vorstellung wird aber nur dann zum Motiv des Wollens erhoben, wenn sie auf eine geeignete charakterologische Anlage auftrifft, das ist, wenn sich durch mein bisheriges Leben in mir etwa die Vorstellungen gebildet haben von der Zweckmäßigkeit des Spazierengehens, von dem Wert der Gesundheit, und ferner, wenn sich mit der Vorstellung des Spazierengehens in mir das Gefühl der Lust verbindet. Wir haben somit zu unterscheiden: 1. Die möglichen subjektiven Anlagen, die geeignet sind, bestimmte Vorstellungen und Begriffe zu Motiven zu machen; und 2. die möglichen Vorstellungen und Begriffe, die imstande sind ,meine charakterologische Anlage so zu beeinflussen, daß sich ein Wollen ergibt. Jene stellen die Triebfedern, diese die Ziele der Sittlichkeit dar. | Характерологичната заложба се образува от повече или по-малко трайното жизнено съдържание на нашия субект, т.е. от съдържанието на нашите представи и чувства. Дали една представа, появяваща се в мен в настоящия момент, ще ме подбуди към воля, зависи от това как тя се отнася към останалото съдържание на моите представи, а също и към особеностите на моите чувства. Но съдържанието на моите представи от своя страна е обусловено от сумата на онези понятия, които в хода на моя индивидуален живот са влезли в допир с възприятия, т.е. са станали представи. Тази сума пък зависи от моята по-голяма или по-малка способност за интуиция и от кръга на моите наблюдения, т.е. от субективния и обективния фактор на опита, от вътрешната определеност и от житейската сцена. Моята характерологична заложба е определена в съвсем особена степен от моя живот на чувствата. Дали изпитвам радост, или болка от една определена представа или едно понятие, от това ще зависи дали ще искам да ги направя мотив на своето действие, или не. – Това са елементите, които имат значение при един волеви акт. Непосредствено наличната представа или понятието, които стават мотив, определят целта, крайната цел на моята воля; моята характерологична заложба ме определя да насоча своята дейност към тази цел. Представата да направя разходка през следващия половин час определя целта на моето действие. Но тази представа бива издигната до мотив на волята само тогава, когато срещне подходяща характерологична заложба, т.е. когато през досегашния ми живот в мен са се образували например представите за целесъобразността на разходките, за стойността на здравето, и освен това, когато с представата за разходката в мен се свързва чувството на удоволствие. Следователно трябва да различаваме: 1. възможните субективни заложби, които са годни да превърнат определени представи и понятия в мотиви; и 2. възможните представи и понятия, които са в състояние да повлияят на моята характерологична заложба така, че да се получи воля. Първите представляват движещите сили, вторите – целите на нравствеността. |
| 176 | Die Triebfedern der Sittlichkeit können wir dadurch finden, daß wir nachsehen, aus welchen Elementen sich das individuelle Leben zusammensetzt. | Движещите сили на нравствеността можем да намерим, като проследим от какви елементи се състои индивидуалният живот. |
| 177 | Die erste Stufe des individuellen Lebens ist das Wahrnehmen, und zwar das Wahrnehmen der Sinne. Wir stehen hier in jener Region unseres individuellen Lebens, wo sich das Wahrnehmen unmittelbar, ohne Dazwischentreten eines Gefühles oder Begriffes in Wollen umsetzt. Die Triebfeder des Menschen, die hierbei in Betracht kommt, wird als Trieb schlechthin bezeichnet. Die Befriedigung unserer niederen, rein animalischen Bedürfnisse (Hunger, Geschlechtsverkehr usw.) kommt auf diesem Wege zustande. Das Charakteristische des Trieblebens besteht in der Unmittelbarkeit, mit der die Einzelwahrnehmung das Wollen auslöst. Diese Art der Bestimmung des Wollens, die ursprünglich nur dem niedrigeren Sinnenleben eigen ist, kann auch auf die Wahrnehmungen der höheren Sinne ausgedehnt werden. Wir lassen auf die Wahrnehmung irgendeines Geschehens in der Außenwelt, ohne weiter nachzudenken und ohne daß sich uns an die Wahrnehmung ein besonderes Gefühl knüpft, eine Handlung folgen, wie das namentlich im konventionellen Umgange mit Menschen geschieht. Die Triebfeder dieses Handelns bezeichnet man als Takt oder sittlichen Geschmack. Je öfter sich ein solches unmittelbares Auslösen einer Handlung durch eine Wahrnehmung vollzieht, desto geeigneter wird sich der betreffende Mensch erweisen, rein unter dem Einfluß des Taktes zu handeln, das ist: der Takt wird zu seiner charakterologischen Anlage. | Първата степен на индивидуалния живот е възприемането, и то възприемането на сетивата. Тук се намираме в онази област на нашия индивидуален живот, където възприемането непосредствено, без намесата на чувство или понятие, се превръща във воля. Движещата сила на човека, която има значение тук, се нарича просто нагон. Задоволяването на нашите по-низши, чисто животински потребности (глад, полово общуване и т.н.) става по този път. Характерното за живота на нагоните се състои в непосредствеността, с която отделното възприятие предизвиква волята. Този вид определяне на волята, който първоначално е присъщ само на по-низшия сетивен живот, може да бъде разпрострян и върху възприятията на висшите сетива. След възприятието на някакво събитие във външния свят оставяме да последва действие, без да размишляваме повече и без у нас към възприятието да се свързва някакво особено чувство, както става особено в конвенционалното общуване с хората. Движещата сила на това действие се нарича такт или нравствен вкус. Колкото по-често се извършва такова непосредствено предизвикване на действие чрез възприятие, толкова по-способен ще се окаже съответният човек да действа чисто под влиянието на такта, т.е. тактът става негова характерологична заложба. |
| 178 | Die zweite Sphäre des menschlichen Lebens ist das Fühlen. An die Wahrnehmungen der Außenwelt knüpfen sich bestimmte Gefühle. Diese Gefühle können zu Triebfedern des Handelns werden. Wenn ich einen hungernden Menschen sehe, so kann mein Mitgefühl mit demselben die Triebfeder meines Handelns bilden. Solche Gefühle sind etwa: das Schamgefühl, der Stolz, das Ehrgefühl, die Demut, die Reue, das Mitgefühl, das Rache- und Dankbarkeitsgefühl, die Pietät, die Treue, das Liebes- und Pflichtgefühl. (3) Die dritte Stufe des Lebens endlich ist das Denken und Vorstellen. Durch bloße Überlegung kann eine Vorstellung oder ein Begriff zum Motiv einer Handlung werden. Vorstellungen werden dadurch Motive, daß wir im Laufe des Lebens fortwährend gewisse Ziele des Wollens an Wahrnehmungen knüpfen, die in mehr oder weniger modifizierter Gestalt immer wiederkehren. Daher kommt es, daß bei Menschen, die nicht ganz ohne Erfahrung sind, stets mit bestimmten Wahrnehmungen auch die Vorstellungen von Handlungen ins Bewußtsein treten, die sie in einem ähnlichen Fall ausgeführt oder ausführen gesehen haben. Diese Vorstellungen schweben ihnen als bestimmende Muster bei allen späteren Entschließungen vor, sie werden Glieder ihrer charakterologischen Anlage. Wir können die damit bezeichnete Triebfeder des Wollens die praktische Erfahrung nennen. Die praktische Erfahrung geht allmählich in das rein taktvolle Handeln über. Wenn sich bestimmte typische Bilder von Handlungen mit Vorstellungen von gewissen Situationen des Lebens in unserem Bewußtsein so fest verbunden haben, daß wir gegebenen Falles mit Überspringung aller auf Erfahrung sich gründenden Überlegung unmittelbar auf die Wahrnehmung hin ins Wollen übergehen, dann ist dies der Fall. | Втората сфера на човешкия живот е чувстването. С възприятията на външния свят се свързват определени чувства. Тези чувства могат да станат движещи сили на действието. Когато видя гладуващ човек, моето съчувствие към него може да образува движещата сила на моето действие. Такива чувства са например: чувството на срам, гордостта, чувството за чест, смирението, разкаянието, съчувствието, чувството за мъст и чувството на благодарност, пиететът, верността, чувството на любов и чувството за дълг. (3) Третата степен на живота, най-сетне, е мисленето и представянето. Чрез просто размишление една представа или едно понятие може да стане мотив на едно действие. Представите стават мотиви поради това, че в хода на живота непрекъснато свързваме определени цели на волята с възприятия, които се връщат отново и отново в повече или по-малко изменен вид. Оттук идва това, че у хора, които не са съвсем без опит, винаги заедно с определени възприятия в съзнанието влизат и представите за действия, които те са извършили в подобен случай или са видели да се извършват. Тези представи стоят пред погледа им като определящи образци при всички по-късни решения, те стават членове на тяхната характерологична заложба. Посочената с това движеща сила на волята можем да наречем практически опит. Практическият опит постепенно преминава в чисто тактичното действие. Когато определени типични образи на действия са се свързали в нашето съзнание толкова здраво с представи за определени житейски ситуации, че в даден случай, прескачайки всяко размишление, основано на опита, преминаваме към волята непосредствено въз основа на възприятието, тогава случаят е такъв. |
| 179 | Die höchste Stufe des individuellen Lebens ist das begriffliche Denken ohne Rücksicht auf einen bestimmten Wahrnehmungsgehalt. Wir bestimmen den Inhalt eines Begriffes durch reine Intuition aus der ideellen Sphäre heraus. Ein solcher Begriff enthält dann zunächst keinen Bezug auf bestimmte Wahrnehmungen. Wenn wir unter dem Einflusse eines auf eine Wahrnehmung deutenden Begriffes, das ist einer Vorstellung, in das Wollen eintreten, so ist es diese Wahrnehmung, die uns auf dem Umwege durch das begriffliche Denken bestimmt Wenn wir unter dem Einflusse von Intuitionen handeln, so ist die Triebfeder unseres Handelns das reine Denken. Da man gewohnt ist, das reine Denkvermögen in der Philosophie als Vernunft zu bezeichnen, so ist es wohl auch berechtigt, die auf dieser Stufe gekennzeichnete moralische Triebfeder die praktische Vernunft zu nennen. Am klarsten hat von dieser Triebfeder des Wollens Kreyenbühl (Philosophische Monatshefte, Bd. XVIII, Heft 3) gehandelt. Ich rechne seinen darüber geschriebenen Aufsatz zu den bedeutsamsten Erzeugnissen der gegenwärtigen Philosophie, namentlich der Ethik. Kreyenbühl bezeichnet die in Rede stehende Triebfeder als praktisches Apriori, das heißt unmittelbar aus meiner Intuition fließenden Antrieb zum Handeln. | Най-високата степен на индивидуалния живот е понятийното мислене без оглед на определено съдържание на възприятието. Определяме съдържанието на едно понятие чрез чиста интуиция от идейната сфера. Такова понятие тогава отначало не съдържа никакво отношение към определени възприятия. Когато навлизаме във волята под влиянието на понятие, което сочи към едно възприятие, т.е. на представа, тогава това възприятие е онова, което ни определя по обиколния път през понятийното мислене. Когато действаме под влиянието на интуиции, движещата сила на нашето действие е чистото мислене. Тъй като във философията е прието чистата мисловна способност да се нарича разум, то навярно е оправдано и описаната на тази степен морална движеща сила да се нарече практически разум. Най-ясно за тази движеща сила на волята е писал Крайенбюл („Философски месечни тетрадки“, т. XVIII, кн. 3). Аз причислявам неговата статия, написана по този въпрос, към най-значителните произведения на съвременната философия, особено на етиката. Крайенбюл нарича въпросната движеща сила практическо априори, т.е. подтик към действие, който произтича непосредствено от моята интуиция. |
| 180 | Es ist klar, daß ein solcher Antrieb nicht mehr im strengen Wortsinne zu dem Gebiete der charakterologischen Anlagen gerechnet werden kann. Denn was hier als Triebfeder wirkt, ist nicht mehr ein bloß Individuelles in mir, sondern der ideelle und folglich allgemeine Inhalt meiner Intuition. Sobald ich die Berechtigung dieses Inhaltes als Grundlage und Ausgangspunkt einer Handlung ansehe, trete ich in das Wollen ein, gleichgültig ob der Begriff bereits zeitlich vorher in mir da war, oder erst unmittelbar vor dem Handeln in mein Bewußtsein eintritt, das ist: gleichgültig, ob er bereits als Anlage in mir vorhanden war oder nicht. | Ясно е, че такъв подтик не може вече в строгия смисъл на думата да бъде причислен към областта на характерологичните заложби. Защото онова, което действа тук като движеща сила, не е вече нещо само индивидуално в мен, а идейното и следователно всеобщо съдържание на моята интуиция. Щом смятам основателността на това съдържание за основа и изходна точка на едно действие, навлизам във волята, все едно дали понятието е било налице в мен вече по-рано във времето, или едва непосредствено преди действието влиза в моето съзнание, т.е. все едно дали то вече е било налице в мен като заложба, или не. |
| 181 | Zu einem wirklichen Willensakt kommt es nur dann, wenn ein augenblicklicher Antrieb des Handelns in Form eines Begriffes oder einer Vorstellung auf die charakterologische Anlage einwirkt. Ein solcher Antrieb wird dann zum Motiv des Wollens. Die Motive der Sittlichkeit sind Vorstellungen und Begriffe. Es gibt Ethiker, die auch im Gefühle ein Motiv der Sittlichkeit sehen; sie behaupten zum Beispiel, Ziel des sittlichen Handelns sei die Beförderung des größtmöglichen Quantums von Lust im handelnden Individuum. Die Lust selbst aber kann nicht Motiv werden, sondern nur eine vorgestellte Lust. Die Vorstellung eines künftigen Gefühles, nicht aber das Gefühl selbst kann auf meine charakterologische Anlage einwirken. Denn das Gefühl selbst ist im Augenblicke der Handlung noch nicht da, soll vielmehr erst durch die Handlung hervorgebracht werden. | До действителен волеви акт се стига само тогава, когато един моментен подтик за действие под формата на понятие или представа въздейства върху характерологичната заложба. Такъв подтик тогава става мотив на волята. Мотивите на нравствеността са представи и понятия. Има етици, които виждат мотив на нравствеността и в чувството; те твърдят например, че цел на нравственото действие е насърчаването на възможно най-голямото количество удоволствие в действащия индивид. Но самото удоволствие не може да стане мотив, а само представяното удоволствие. Представата за бъдещо чувство, а не самото чувство, може да въздейства върху моята характерологична заложба. Защото в момента на действието самото чувство още го няма, а трябва да бъде породено едва чрез действието. |
| 182 | Die Vorstellung des eigenen oder fremden Wohles wird aber mit Recht als ein Motiv des Wollens angesehen. Das Prinzip, durch sein Handeln die größte Summe eigener Lust zu bewirken, das ist: die individuelle Glückseligkeit zu erreichen, heißt Egoismus. Diese individuelle Glückseligkeit wird entweder dadurch zu erreichen gesucht, daß man in rücksichtsloser Weise nur auf das eigene Wohl bedacht ist und dieses auch auf Kosten des Glückes fremder Individualitäten erstrebt (reiner Egoismus), oder dadurch, daß man das fremde Wohl aus dem Grunde befördert, weil man sich dann mittelbar von den glücklichen fremden Individualitäten einen günstigen Einfluß auf die eigene Person verspricht, oder weil man durch Schädigung fremder Individuen auch eine Gefährdung des eigenen Interesses befürchtet (Klugheitsmoral). Der besondere Inhalt der egoistischen Sittlichkeitsprinzipien wird davon abhängen, welche Vorstellung sich der Mensch von seiner eigenen oder der fremden Glückseligkeit macht. Nach dem, was einer als ein Gut des Lebens ansieht (Wohlleben, Hoffnung auf Glückseligkeit, Erlösung von verschiedenen Übeln usw.), wird er den Inhalt seines egoistischen Strebens bestimmen. Als ein weiteres Motiv ist dann der rein begriffliche Inhalt einer Handlung anzusehen. Dieser Inhalt bezieht sich nicht wie die Vorstellung der eigenen Lust auf die einzelne Handlung allein, sondern auf die Begründung einer Handlung aus einem Systeme sittlicher Prinzipien. Diese Moralprinzipien können in Form abstrakter Begriffe das sittliche Leben regeln, ohne daß der einzelne sich um den Ursprung der Begriffe kümmert. Wir empfinden dann einfach die Unterwerfung unter den sittlichen Begriff, der als Gebot über unserem Handeln schwebt, als sittliche Notwendigkeit. Die Begründung dieser Notwendigkeit überlassen wir dem, der die sittliche Unterwerfung fordert, das ist der sittlichen Autorität, die wir anerkennen (Familienoberhaupt, Staat, gesellschaftliche Sitte, kirchliche Autorität, göttliche Offenbarung). Eine besondere Art dieser Sittlichkeitsprinzipien ist die, wo das Gebot sich nicht durch eine äußere Autorität für uns kundgibt, sondern durch unser eigenes Innere (sittliche Autonomie). Wir vernehmen dann die Stimme in unserem eigenen Innern, der wir uns zu unterwerfen haben. Der Ausdruck dieser Stimme ist das Gewissen. | Представата за собственото или за чуждото благо обаче с право се смята за мотив на волята. Принципът да постигнеш чрез своето действие най-голямата сума от собствено удоволствие, тоест да достигнеш индивидуалното блаженство, се нарича егоизъм. Това индивидуално блаженство човек се опитва да постигне или като безогледно мисли само за собственото си благо и се стреми към него дори за сметка на щастието на чужди индивидуалности (чист егоизъм), или като насърчава чуждото благо, защото тогава непряко очаква от щастливите чужди индивидуалности благоприятно влияние върху собствената си личност, или защото се опасява, че с увреждането на чужди индивиди застрашава и собствения си интерес (морал на благоразумието). Особеното съдържание на егоистичните принципи на нравствеността ще зависи от това каква представа си създава човекът за своето собствено или за чуждото блаженство. Според онова, което някой смята за благо на живота (охолство, надежда за блаженство, избавление от различни злини и т.н.), той ще определи съдържанието на своя егоистичен стремеж. Като по-нататъшен мотив трябва след това да се разглежда чисто понятийното съдържание на едно действие. Това съдържание се отнася не само до отделното действие, както представата за собственото удоволствие, а до обосноваването на едно действие със система от нравствени принципи. Тези морални принципи могат да уреждат нравствения живот под формата на абстрактни понятия, без отделният човек да се грижи за произхода на понятията. Тогава просто усещаме като нравствена необходимост подчинението на нравственото понятие, което като заповед витае над нашето действие. Обосноваването на тази необходимост предоставяме на онзи, който изисква нравственото подчинение, тоест на нравствения авторитет, който признаваме (главата на семейството, държавата, обществения обичай, църковния авторитет, божественото откровение). Особен вид сред тези принципи на нравствеността е онзи, при който заповедта ни се възвестява не чрез външен авторитет, а чрез нашата собствена вътрешност (нравствена автономия). Тогава чуваме гласа в нашата собствена вътрешност, на който трябва да се подчиним. Изразът на този глас е съвестта. |
| 183 | Es bedeutet einen sittlichen Fortschritt, wenn der Mensch zum Motiv seines Handelns nicht einfach das Gebot einer äußeren oder der inneren Autorität macht, sondern wenn er den Grund einzusehen bestrebt ist, aus dem irgendeine Maxime des Handelns als Motiv in ihm wirken soll. Dieser Fortschritt ist der von der autoritativen Moral zu dem Handeln aus sittlicher Einsicht. Der Mensch wird auf dieser Stufe der Sittlichkeit die Bedürfnisse des sittlichen Lebens aufsuchen und sich von der Erkenntnis derselben zu seinen Handlungen bestimmen lassen. Solche Bedürfnisse sind: 1. das größtmögliche Wohl der Gesamtmenschheit rein um dieses Wohles willen; 2. der Kulturfortschritt oder die sittliche Entwicklung der Menschheit zu immer größerer Vollkommenheit; 3. die Verwirklichung rein intuitiv erfaßter individueller Sittlichkeitsziele. Das größtmögliche Wohl der Gesamtmenschheit wird natürlich von verschiedenen Menschen in verschiedener Weise aufgefaßt werden. Die obige Maxime bezieht sich nicht auf eine bestimmte Vorstellung von diesem Wohl, sondern darauf, daß jeder einzelne, der dies Prinzip anerkennt, bestrebt ist, dasjenige zu tun, was nach seiner Ansicht das Wohl der Gesamtmenschheit am meisten fördert. | Налице е нравствен напредък, когато човекът прави мотив на своето действие не просто заповедта на някакъв външен или на вътрешния авторитет, а когато се стреми да прозре основанието, поради което някоя максима на действието трябва да действа в него като мотив. Този напредък е напредъкът от авторитарния морал към действието от нравствено прозрение. На тази степен на нравствеността човекът ще издирва потребностите на нравствения живот и ще остави познанието за тях да го определя в неговите действия. Такива потребности са: 1. възможно най-голямото благо на цялото човечество чисто заради самото това благо; 2. културният напредък или нравственото развитие на човечеството към все по-голямо съвършенство; 3. осъществяването на чисто интуитивно схванати индивидуални цели на нравствеността. Възможно най-голямото благо на цялото човечество, естествено, ще бъде разбирано от различните хора по различен начин. Горната максима не се отнася до определена представа за това благо, а до това, че всеки отделен човек, който признава този принцип, се стреми да прави онова, което според неговото мнение най-много насърчава благото на цялото човечество. |
| 184 | Der Kulturfortschritt erweist sich für denjenigen, dem sich an die Güter der Kultur ein Lustgefühl knüpft, als ein spezieller Fall des vorigen Moralprinzips. Er wird nur den Untergang und die Zerstörung mancher Dinge, die auch zum Wohle der Menschheit beitragen, mit in Kauf nehmen müssen. Es ist aber auch möglich, daß jemand in dem Kulturfortschritt, abgesehen von dem damit verbundenen Lustgefühl, eine sittliche Notwendigkeit erblickt. Dann ist derselbe für ihn ein besonderes Moralprinzip neben dem vorigen. | За онзи, у когото с благата на културата се свързва чувство на удоволствие, културният напредък се оказва особен случай на предишния морален принцип. Той само ще трябва да се примири и със загиването и разрушаването на някои неща, които също допринасят за благото на човечеството. Възможно е обаче и някой да вижда в културния напредък, независимо от свързаното с него чувство на удоволствие, нравствена необходимост. Тогава културният напредък е за него отделен морален принцип наред с предишния. |
| 185 | Sowohl die Maxime des Gesamtwohles wie auch jene des Kulturfortschrittes beruht auf der Vorstellung, das ist auf der Beziehung, die man dem Inhalt der sittlichen Ideen zu bestimmten Erlebnissen (Wahrnehmungen) gibt. Das höchste denkbare Sittlichkeitsprinzip ist aber das, welches keine solche Beziehung von vornherein enthält, sondern aus dem Quell der reinen Intuition entspringt und erst nachher die Beziehung zur Wahrnehmung (zum Leben) sucht. Die Bestimmung, was zu wollen ist, geht hier von einer andern Instanz aus als in den vorhergehenden Fällen. Wer dem sittlichen Prinzip des Gesamtwohles huldigt, der wird bei allen seinen Handlungen zuerst fragen, was zu diesem Gesamtwohl seine Ideale beitragen. Wer sich zu dem sittlichen Prinzip des Kulturfortschrittes bekennt, wird es hier ebenso machen. Es gibt aber ein höheres, das in dem einzelnen Falle nicht von einem bestimmten einzelnen Sittlichkeitsziel ausgeht, sondern welches allen Sittlichkeitsmaximen einen gewissen Wert beilegt, und im gegebenen Falle immer fragt, ob denn hier das eine oder das andere Moralprinzip das wichtigere ist. Es kann vorkommen, daß jemand unter gegebenen Verhältnissen die Förderung des Kulturfortschrittes, unter andern die des Gesamtwohls, im dritten Falle die Förderung des eigenen Wohles für das richtige ansieht und zum Motiv seines Handelns macht. Wenn aber alle andern Bestimmungsgründe erst an zweite Stelle treten, dann kommt in erster Linie die begriffliche Intuition selbst in Betracht. Damit treten die andern Motive von der leitenden Stelle ab, und nur der Ideengehalt der Handlung wirkt als Motiv derselben. | Както максимата на общото благо, така и максимата на културния напредък почива на представата, тоест на отношението, в което човек поставя съдържанието на нравствените идеи спрямо определени преживявания (възприятия). Но най-високият мислим принцип на нравствеността е онзи, който не съдържа предварително такова отношение, а извира от източника на чистата интуиция и едва след това търси отношението към възприятието (към живота). Определянето на това какво трябва да се иска, тук изхожда от инстанция, различна от тази в предишните случаи. Който се придържа към нравствения принцип на общото благо, той при всички свои действия първо ще пита какво допринасят неговите идеали за това общо благо. Който изповядва нравствения принцип на културния напредък, ще постъпва тук по същия начин. Има обаче един по-висок принцип, който в отделния случай не изхожда от определена отделна цел на нравствеността, а придава известна стойност на всички максими на нравствеността и в дадения случай винаги пита дали тук единият, или другият морален принцип е по-важният. Може да се случи някой при дадени обстоятелства да смята за правилно насърчаването на културния напредък, при други – насърчаването на общото благо, в трети случай – насърчаването на собственото благо, и да го прави мотив на своето действие. Но когато всички други определящи основания застанат едва на второ място, тогава на първо място се взема предвид самата понятийна интуиция. С това другите мотиви се оттеглят от водещото място и само идейното съдържание на действието действа като негов мотив. |
| 186 | Wir haben unter den Stufen der charakterologischen Anlage diejenige als die höchste bezeichnet, die als reines Denken, als praktische Vernunft wirkt. Unter den Motiven haben wir jetzt als das höchste die begriffliche Intuition bezeichnet. Bei genauerer Überlegung stellt sich alsbald heraus, daß auf dieser Stufe der Sittlichkeit Triebfeder und Motiv zusammenfallen, das ist, daß weder eine vorher bestimmte charakterologische Anlage, noch ein äußeres, normativ angenommenes sittliches Prinzip auf unser Handeln wirken. Die Handlung ist also keine schablonenmäßige, die nach irgendwelchen Regeln ausgeführt wird, und auch keine solche, die der Mensch auf äußeren Anstoß hin automatenhaft vollzieht. sondern eine schlechthin durch ihren idealen Gehalt bestimmte. Zur Voraussetzung hat eine solche Handlung die Fähigkeit der moralischen Intuitionen. Wem die Fähigkeit fehlt; für den einzelnen Fall die besondere Sittlichkeitsmaxime zu erleben, der wird es auch nie zum wahrhaft individuellen Wollen bringen. Der gerade Gegensatz dieses Sittlichkeitsprinzips ist das Kantsche: Handle so, daß die Grundsätze deines Handelns für alle Menschen gelten können. Dieser Satz ist der Tod aller individuellen Antriebe des Handelns. Nicht wie alle Menschen handeln würden, kann für mich maßgebend sein, sondern was für mich in dem individuellen Falle zu tun ist. | Сред степените на характерологичната заложба обозначихме като най-висока онази, която действа като чисто мислене, като практически разум. Сред мотивите сега обозначихме като най-висок понятийната интуиция. При по-внимателно обмисляне скоро се оказва, че на тази степен на нравствеността движеща сила и мотив съвпадат, тоест че върху нашето действие не въздейства нито предварително определена характерологична заложба, нито външен, нормативно приет нравствен принцип. Следователно действието не е шаблонно, изпълнявано според някакви правила, нито пък такова, което човекът извършва като автомат по външен тласък, а е определено единствено от своето идеално съдържание. Предпоставка за такова действие е способността за морални интуиции. Който няма способността да преживее за отделния случай особената максима на нравствеността, той никога няма да стигне и до истински индивидуална воля. Пряката противоположност на този принцип на нравствеността е Кантовият: Действай така, че основните принципи на твоето действие да могат да важат за всички хора. Това изречение е смъртта на всички индивидуални подтици за действие. Меродавно за мен може да бъде не това как биха действали всички хора, а това какво трябва да направя аз в индивидуалния случай. |
| 187 | Ein oberflächliches Urteil könnte vielleicht diesen Ausführungen einwenden: Wie kann das Handeln zugleich individuell auf den besonderen Fall und die besondere Situation geprägt und doch rein ideell aus der Intuition heraus bestimmt sein? Dieser Einwand beruht auf einer Verwechselung von sittlichem Motiv und wahrnehmbarem Inhalt der Handlung. Der letztere kann Motiv sein, und ist es auch zum Beispiel beim Kulturfortschritt, beim Handeln aus Egoismus usw.; beim Handeln auf Grund rein sittlicher Intuition ist er es nicht. Mein Ich richtet seinen Blick natürlich auf diesen Wahrnehmungsinhalt, bestimmen läßt es sich durch denselben nicht. Dieser Inhalt wird nur benützt, um sich einen Erkenntnisbegriff zu bilden, den dazu gehörigen moralischen Begriff entnimmt das Ich nicht aus dem Objekte. Der Erkenntnisbegriff aus einer bestimmten Situation, der ich gegenüberstehe, ist nur dann zugleich ein moralischer Begriff, wenn ich auf dem Standpunkte eines bestimmten Moralprinzips stehe. Wenn ich auf dem Boden der allgemeinen Kulturentwicklungsmoral allein stehen möchte, dann ginge ich mit gebundener Marschroute in der Welt umher. Aus jedem Geschehen, das ich wahrnehme und das mich beschäftigen kann, entspringt zugleich eine sittliche Pflicht; nämlich mein Scherflein beizutragen, damit das betreffende Geschehen in den Dienst der Kulturentwickelung gestellt werde. Außer dem Begriff, der mir den naturgesetzlichen Zusammenhang eines Geschehens oder Dinges enthüllt, haben die letztern auch noch eine sittliche Etikette umgehängt, die für mich, das moralische Wesen, eine ethische Anweisung enthält, wie ich mich zu benehmen habe. Diese sittliche Etikette ist in ihrem Gebiete berechtigt, sie fällt aber auf einem höheren Standpunkte mit der Idee zusammen, die mir dem konkreten Fall gegenüber aufgeht. | Може би едно повърхностно съждение би могло да възрази на тези изложения: Как може действието едновременно да бъде индивидуално съобразено с особения случай и особената ситуация и все пак да бъде определено чисто идейно, от интуицията? Това възражение почива на смесване на нравствения мотив с възприемаемото съдържание на действието. Последното може да бъде мотив и наистина е такъв например при културния напредък, при действието от егоизъм и т.н.; при действието въз основа на чисто нравствена интуиция то не е мотив. Моят Аз, естествено, насочва погледа си към това съдържание на възприятието, но не се оставя да бъде определян от него. Това съдържание се използва само за да се образува познавателно понятие; съответното морално понятие Азът не взема от обекта. Познавателното понятие за една определена ситуация, пред която стоя, е същевременно морално понятие само тогава, когато стоя на гледището на определен морален принцип. Ако исках да стоя само на почвата на общия морал на културното развитие, тогава бих обикалял света с предначертан маршрут. От всяко събитие, което възприемам и което може да ме занимава, същевременно произтича нравствен дълг, а именно да внеса своята лепта, за да бъде съответното събитие поставено в служба на културното развитие. Освен понятието, което ми разкрива закономерната природна връзка на едно събитие или нещо, на тях е окачен още и нравствен етикет, който за мен, моралното същество, съдържа етично указание как трябва да се държа. Този нравствен етикет е оправдан в своята област, но от по-високо гледище той съвпада с идеята, която ми се открива пред конкретния случай. |
| 188 | Die Menschen sind dem Intuitionsvermögen nach verschieden. Dem einen sprudeln die Ideen zu, der andere erwirbt sie sich mühselig. Die Situationen, in denen die Menschenleben, und die den Schauplatz ihres Handelns abgeben, sind nicht weniger verschieden. Wie ein Mensch handelt, wird also abhängen von der Art, wie sein Intuitionsvermögen einer bestimmten Situation gegenüber wirkt. Die Summe der in uns wirksamen Ideen, den realen Inhalt unserer Intuitionen, macht das aus, was bei aller Allgemeinheit der Ideenwelt in jedem Menschen individuell geartet ist. Insofern dieser intuitive Inhalt auf das Handeln geht, ist er der Sittlichkeitsgehalt des Individuums. Das Auslebenlassen dieses Gehalts ist die höchste moralische Triebfeder und zugleich das höchste Motiv dessen, der einsieht, daß alle andern Moralprinzipien sich letzten Endes in diesem Gehalte vereinigen. Man kann diesen Standpunkt den ethischen Individualismus nennen. Das Maßgebende einer intuitiv bestimmten Handlung im konkreten Falle ist das Auffinden der entsprechenden, ganz individuellen Intuition. Auf dieser Stufe der Sittlichkeit kann von allgemeinen Sittlichkeitsbegriffen (Normen, Gesetzen) nur insofern die Rede sein, als sich diese aus der Verallgemeinerung der individuellen Antriebe ergeben. Allgemeine Normen setzen immer konkrete Tatsachen voraus, aus denen sie abgeleitet werden können. Durch das menschliche Handeln werden aber Tatsachen erst geschaffen. | Хората са различни по своята способност за интуиция. На единия идеите сами бликат, другият ги придобива с мъка. Ситуациите, в които хората живеят и които са сцената на тяхното действие, са не по-малко различни. Следователно как действа един човек, ще зависи от начина, по който неговата способност за интуиция действа спрямо една определена ситуация. Сумата от действащите в нас идеи, реалното съдържание на нашите интуиции, съставлява онова, което въпреки цялата всеобщност на света на идеите във всеки човек е индивидуално устроено. Доколкото това интуитивно съдържание е насочено към действието, то е нравственото съдържание на индивида. Оставянето на това съдържание да се изживее е най-високата морална движеща сила и същевременно най-високият мотив на онзи, който прозира, че всички други морални принципи в крайна сметка се обединяват в това съдържание. Това гледище може да се нарече етически индивидуализъм. Меродавното за едно интуитивно определено действие в конкретния случай е намирането на съответната, напълно индивидуална интуиция. На тази степен на нравствеността за общи нравствени понятия (норми, закони) може да се говори само дотолкова, доколкото те се получават от обобщаването на индивидуалните подтици. Общите норми винаги предполагат конкретни факти, от които могат да бъдат изведени. Но фактите се създават едва чрез човешкото действие. |
| 189 | Wenn wir das Gesetzmäßige (Begriffliche in dem Handeln der Individuen, Völker und Zeitalter) aufsuchen, so erhalten wir eine Ethik, aber nicht als Wissenschaft von sittlichen Normen, sondern als Naturlehre der Sittlichkeit. Erst die hierdurch gewonnenen Gesetze verhalten sich zum menschlichen Handeln so wie die Naturgesetze zu einer besonderen Erscheinung. Sie sind aber durchaus nicht identisch mit den Antrieben, die wir unserm Handeln zugrunde legen. Will man erfassen, wodurch eine Handlung des Menschen dessen sittlichem Wollen entspringt, so muß man zunächst auf das Verhältnis dieses Wollens zu der Handlung sehen. Man muß zunächst Handlungen ins Auge fassen, bei denen dieses Verhältnis das Bestimmende ist. Wenn ich oder ein anderer später über eine solche Handlung nachdenken, kann es herauskommen, welche Sittlichkeitsmaximen bei derselben in Betracht kommen. Während ich handle, bewegt mich die Sittlichkeitsmaxime, insoferne sie intuitiv in mir leben kann; sie ist verbunden mit der Liebe zu dem Objekt, das ich durch meine Handlung verwirklichen will. Ich frage keinen Menschen und auch keine Regel: soll ich diese Handlung ausführen? - sondern ich führe sie aus, sobald ich die Idee davon gefaßt habe. Nur dadurch ist sie meine Handlung. Wer nur handelt, weil er bestimmte sittliche Normen anerkennt, dessen Handlung ist das Ergebnis der in seinem Moralkodex stehenden Prinzipien. Er ist bloß der Vollstrecker. Er ist ein höherer Automat. Werfet einen Anlaß zum Handeln in sein Bewußtsein, und alsbald setzt sich das Räderwerk seiner Moralprinzipien in Bewegung und läuft in gesetzmäßiger Weise ab, um eine christliche, humane, ihm selbstlos geltende, oder eine Handlung des kulturgeschichtlichen Fortschrittes zu vollbringen. Nur wenn ich meiner Liebe zu dem Objekte folge, dann bin ich es selbst, der handelt. Ich handle auf dieser Stufe der Sittlichkeit nicht, weil ich einen Herrn über mich anerkenne, nicht die äußere Autorität, nicht eine sogenannte innere Stimme. Ich erkenne kein äußeres Prinzip meines Handelns an, weil ich in mir selbst den Grund des Handelns, die Liebe zur Handlung gefunden habe. Ich prüfe nicht verstandesmäßig, ob meine Handlung gut oder böse ist; ich vollziehe sie, weil ich sie liebe. Sie wird «gut», wenn meine in Liebe getauchte Intuition in der rechten Art in dem intuitiv zu erlebenden Weltzusammenhang drinnensteht; «böse», wenn das nicht der Fall ist. Ich frage mich auch nicht: wie würde ein anderer Mensch in meinem Falle handeln? - sondern ich handle, wie ich, diese besondere Individualität, zu wollen mich veranlaßt sehe. Nicht das allgemein Übliche, die allgemeine Sitte, eine allgemein-menschliche Maxime, eine sittliche Norm leitet mich in unmittelbarer Art, sondern meine Liebe zur Tat. Ich fühle keinen Zwang, nicht den Zwang der Natur, die mich bei meinen Trieben leitet, nicht den Zwang der sittlichen Gebote, sondern ich will einfach ausführen, was in mir liegt. | Когато търсим закономерното (понятийното в действието на индивидите, народите и епохите), получаваме една етика, но не като наука за нравствените норми, а като природна наука за нравствеността. Само получените по този начин закони се отнасят към човешкото действие така, както природните закони към едно отделно явление. Те обаче съвсем не са тъждествени с подтиците, които полагаме в основата на нашето действие. Ако искаме да схванем чрез какво едно действие на човека произтича от неговата нравствена воля, трябва най-напред да погледнем отношението на тази воля към действието. Трябва най-напред да вземем предвид действия, при които това отношение е определящото. Когато аз или някой друг по-късно размишляваме върху такова действие, може да излезе наяве кои максими на нравствеността са от значение при него. Докато действам, мен ме движи максимата на нравствеността, доколкото тя може да живее интуитивно в мен; тя е свързана с любовта към обекта, който искам да осъществя чрез своето действие. Аз не питам никой човек, нито някое правило: да извърша ли това действие? – а го извършвам, щом съм схванал идеята за него. Само така то е мое действие. Действието на онзи, който действа само защото признава определени нравствени норми, е резултат от принципите, които стоят в неговия морален кодекс. Той е само изпълнителят. Той е по-висш автомат. Хвърлете в съзнанието му повод за действие и веднага механизмът на неговите морални принципи се задвижва и протича закономерно, за да извърши едно християнско, хуманно, смятано от него за безкористно действие или действие на културно-историческия напредък. Само когато следвам своята любов към обекта, тогава аз самият съм онзи, който действа. На тази степен на нравствеността аз действам не защото признавам господар над себе си, нито външния авторитет, нито някакъв така наречен вътрешен глас. Аз не признавам никакъв външен принцип на своето действие, защото съм намерил в самия себе си основанието на действието, любовта към действието. Аз не проверявам с разсъдъка дали моето действие е добро, или зло; извършвам го, защото го обичам. То става „добро“, когато моята интуиция, потопена в любов, стои по правилния начин в световната взаимовръзка, която трябва да бъде преживяна интуитивно; „зло“ – когато това не е така. Не се питам и: как би действал друг човек в моя случай? – а действам така, както аз, тази особена индивидуалност, виждам, че съм подтикнат да искам. Не общоприетото, общият обичай, една общочовешка максима, една нравствена норма ме ръководи непосредствено, а моята любов към делото. Аз не чувствам никаква принуда, нито принудата на природата, която ме ръководи при моите нагони, нито принудата на нравствените заповеди, а просто искам да изпълня онова, което е в мен. |
| 190 | Die Verteidiger der allgemeinen sittlichen Normen könnten etwa zu diesen Ausführungen sagen: Wenn jeder Mensch nur darnach strebt, sich auszuleben und zu tun, was ihm beliebt, dann ist kein Unterschied zwischen guter Handlung und Verbrechen; jede Gaunerei, die in mir liegt, hat gleichen Anspruch sich auszuleben, wie die Intention, dem allgemeinen Besten zu dienen. Nicht der Umstand, daß ich eine Handlung der Idee nach ins Auge gefaßt habe, kann für mich als sittlichen Menschen maßgebend sein, sondern die Prüfung, ob sie gut oder böse ist. Nur im ersteren Falle werde ich sie ausführen. | Защитниците на общите нравствени норми биха могли да кажат на тези изложения приблизително следното: Ако всеки човек се стреми само да се изживее и да прави каквото му харесва, тогава няма разлика между добро действие и престъпление; всяко мошеничество, което е в мен, има същото право да се изживее, както и намерението да служа на общото добро. Меродавно за мен като нравствен човек може да бъде не обстоятелството, че съм взел предвид едно действие според неговата идея, а проверката дали то е добро, или зло. Само в първия случай ще го извърша. |
| 191 | Meine Entgegnung auf diesen naheliegenden und doch nur aus einer Verkennung des hier Gemeinten entspringenden Einwand ist diese: Wer das Wesen des menschlichen Wollens erkennen will, der muß unterscheiden zwischen dem Weg, der dieses Wollen bis zu einem bestimmten Grad der Entwickelung bringt, und der Eigenart, welche das Wollen annimmt, indem es sich diesem Ziele annähert. Auf dem Wege zu diesem Ziele spielen Normen ihre berechtigte Rolle. Das Ziel besteht in der Verwirklichung rein intuitiv erfaßter Sittlichkeitsziele. Der Mensch erreicht solche Ziele in dem Maße, in dem er die Fähigkeit besitzt, sich überhaupt zum intuitiven Ideengehalte der Welt zu erheben. Im einzelnen Wollen wird zumeist anderes als Triebfeder oder Motiv solchen Zielen beigemischt sein. Aber Intuitives kann im menschlichen Wollen doch bestimmend oder mitbestimmend sein. Was man soll, das tut man; man gibt den Schauplatz ab, auf dem das Sollen zum Tun wird; eigene Handlung ist, was man als solche aus sich entspringen läßt. Der Antrieb kann da nur ein ganz individueller sein. Und in Wahrheit kann nur eine aus der Intuition entspringende Willenshandlung eine individuelle sein. Daß die Tat des Verbrechers, daß das Böse in gleichem Sinne ein Ausleben der Individualität genannt wird wie die Verkörperung reiner Intuition, ist nur möglich, wenn die blinden Triebe zur menschlichen Individualität gezählt werden. Aber der blinde Trieb, der zum Verbrechen treibt, stammt nicht aus Intuitivem, und gehört nicht zum Individuellen des Menschen, sondern zum Allgemeinsten in ihm, zu dem, was bei allen Individuen in gleichem Maße geltend ist und aus dem sich der Mensch durch sein Individuelles heraus arbeitet. Das Individuelle in mir ist nicht mein Organismus mit seinen Trieben und Gefühlen, sondern das ist die einige Ideenwelt, die in diesem Organismus aufleuchtet. Meine Triebe, Instinkte, Leidenschaften begründen nichts weiter in mir, als daß ich zur allgemeinen Gattung Mensch gehöre; der Umstand, daß sich ein Ideelles in diesen Trieben, Leidenschaften und Gefühlen auf eine besondere Art auslebt, begründet meine Individualität. Durch meine Instinkte, Triebe bin ich ein Mensch, von denen zwölf ein Dutzend machen; durch die besondere Form der Idee, durch die ich mich innerhalb des Dutzend als Ich bezeichne, bin ich Individuum. Nach der Verschiedenheit meiner tierischen Natur könnte mich nur ein mir fremdes Wesen von andern unterscheiden; durch mein Denken, das heißt durch das tätige Erfassen dessen, was sich als Ideelles in meinem Organismus auslebt, unterscheide ich mich selbst von andern. Man kann also von der Handlung des Verbrechers gar nicht sagen, daß sie aus der Idee hervorgeht. Ja, das ist gerade das Charakteristische der Verbrecherhandlungen, daß sie aus den außerideellen Elementen des Menschen sich herleiten. | Моят отговор на това възражение, което лесно идва наум, но все пак произтича само от неразбиране на онова, което се има предвид тук, е следният: Който иска да познае същността на човешката воля, той трябва да различава между пътя, който довежда тази воля до определена степен на развитие, и своеобразието, което волята приема, като се приближава към тази цел. По пътя към тази цел нормите играят своята оправдана роля. Целта се състои в осъществяването на чисто интуитивно схванати цели на нравствеността. Човекът достига такива цели в онази мяра, в която притежава способността изобщо да се издига до интуитивното идейно съдържание на света. В отделния волеви акт към такива цели най-често ще бъде примесено и нещо друго като движеща сила или мотив. Но интуитивното все пак може да бъде определящо или съвместно определящо в човешката воля. Онова, което човек трябва, той го прави; той е сцената, на която трябването става правене; собствено действие е онова, което човек оставя да произтече от себе си като такова. Подтикът тук може да бъде само напълно индивидуален. И в действителност само едно волево действие, произтичащо от интуицията, може да бъде индивидуално. Това, че делото на престъпника, че злото се нарича изживяване на индивидуалността в същия смисъл, както въплъщението на чистата интуиция, е възможно само ако слепите нагони се причисляват към човешката индивидуалност. Но слепият нагон, който тласка към престъпление, не произлиза от интуитивното и не принадлежи към индивидуалното в човека, а към най-общото в него, към онова, което важи в еднаква мяра у всички индивиди и от което човекът се изтръгва чрез своето индивидуално. Индивидуалното в мен не е моят организъм с неговите нагони и чувства, а е единният свят на идеите, който проблясва в този организъм. Моите нагони, инстинкти, страсти не обосновават в мен нищо повече от това, че принадлежа към общия род човек; обстоятелството, че нещо идейно се изживява по особен начин в тези нагони, страсти и чувства, обосновава моята индивидуалност. Чрез своите инстинкти, нагони аз съм човек, от каквито дванадесет правят една дузина; чрез особената форма на идеята, чрез която в рамките на дузината се обозначавам като Аз, аз съм индивид. Според различието на моята животинска природа само едно чуждо на мен същество би могло да ме различи от другите; чрез своето мислене, тоест чрез дейното схващане на онова, което се изживява като идейно в моя организъм, аз сам се различавам от другите. Следователно за действието на престъпника изобщо не може да се каже, че то произтича от идеята. Нещо повече, тъкмо характерното за престъпните действия е, че те произлизат от извънидейните елементи на човека. |
| 192 | Eine Handlung wird als eine freie empfunden, soweit deren Grund aus dem ideellen Teil meines individuellen Wesens hervorgeht; jeder andere Teil einer Handlung, gleichgültig, ob er aus dem Zwange der Natur oder aus der Nötigung einer sittlichen Norm vollzogen wird, wird als unfrei empfunden. | Едно действие се усеща като свободно, доколкото основанието му произтича от идейната част на моето индивидуално същество; всяка друга част на едно действие, независимо дали се извършва по принудата на природата, или по натиска на една нравствена норма, се усеща като несвободна. |
| 193 | Frei ist nur der Mensch, insofern er in jedem Augenblicke seines Lebens sich selbst zu folgen in der Lage ist. Eine sittliche Tat ist nur meine Tat, wenn sie in dieser Auffassung eine freie genannt werden kann. Hier ist zunächst die Rede davon, unter welchen Voraussetzungen eine gewollte Handlung als eine freie empfunden wird; wie diese rein ethisch gefaßte Freiheitsidee in der menschlichen Wesenheit sich verwirklicht, soll im folgenden sich zeigen. | Човекът е свободен само доколкото във всеки момент от своя живот е в състояние да следва самия себе си. Едно нравствено дело е мое дело само ако при това разбиране може да бъде наречено свободно. Тук най-напред се говори за това при какви предпоставки едно волево действие се усеща като свободно; как тази чисто етично схваната идея за свободата се осъществява в човешката същност, ще се покаже по-нататък. |
| 194 | Die Handlung aus Freiheit schließt die sittlichen Gesetze nicht etwa aus, sondern ein; sie erweist sich nur als höherstehend gegenüber derjenigen, die nur von diesen Gesetzen diktiert ist. Warum sollte meine Handlung denn weniger dem Gesamtwohle dienen, wenn ich sie aus Liebe getan habe, als dann, wenn ich sie nur aus dem Grunde vollbracht habe, weil dem Gesamtwohle zu dienen ich als Pflicht empfinde? Der bloße Pflichtbegriff schließt die Freiheit aus, weil er das Individuelle nicht anerkennen will, sondern Unterwerfung des letztern unter eine allgemeine Norm fordert. Die Freiheit des Handelns ist nur denkbar vom Standpunkte des ethischen Individualismus aus. | Действието от свобода съвсем не изключва нравствените закони, а ги включва; само се оказва, че то стои по-високо от онова, което е продиктувано само от тези закони. Защо пък моето действие да служи по-малко на общото благо, когато съм го извършил от любов, отколкото когато съм го извършил само поради това, че усещам като дълг да служа на общото благо? Голото понятие за дълг изключва свободата, защото не иска да признае индивидуалното, а изисква неговото подчинение на една обща норма. Свободата на действието е мислима само от гледището на етическия индивидуализъм. |
| 195 | Wie ist aber ein Zusammenleben der Menschen möglich, wenn jeder nur bestrebt ist, seine Individualität zur Geltung zu bringen? Damit ist ein Einwand des falsch verstandenen Moralismus gekennzeichnet. Dieser glaubt, eine Gemeinschaft von Menschen sei nur möglich, wenn sie alle vereinigt sind durch eine gemeinsam festgelegte sittliche Ordnung. Dieser Moralismus versteht eben die Einigkeit der Ideenwelt nicht Er begreift nicht, daß die Ideenwelt, die in mir tätig ist, keine andere ist, als die in meinem Mitmenschen. Diese Einheit ist allerdings bloß ein Ergebnis der Welterfahrung. Allein sie muß ein solches sein. Denn wäre sie durch irgend etwas anderes als durch Beobachtung zu erkennen, so wäre in ihrem Bereich nicht individuelles Erleben, sondern allgemeine Norm geltend. Individualität ist nur möglich, wenn jedes individuelle Wesen vom andern nur durch individuelle Beobachtung weiß. Der Unterschied zwischen mir und meinem Mitmenschen liegt durchaus nicht darin, daß wir in zwei ganz verschiedenen Geisteswelten leben, sondern daß er aus der uns gemeinsamen Ideenwelt andere Intuitionen empfängt als ich. Er will seine Intuitionen ausleben, ich die meinigen. Wenn wir beide wirklich aus der Idee schöpfen und keinen äußeren (physischen oder geistigen) Antrieben folgen, so können wir uns nur in dem gleichen Streben, in denselben Intentionen begegnen. Ein sittliches Mißverstehen, ein Aufeinanderprallen ist bei sittlich freien Menschen ausgeschlossen. Nur der sittlich Unfreie, der dem Naturtrieb oder einem angenommenen Pflichtgebot folgt, stößt den Nebenmenschen zurück, wenn er nicht dem gleichen Instinkt und dem gleichen Gebot folgt. Leben in der Liebe zum Handeln und Lebenlassen im Verständnisse des fremden Wollens ist die Grundmaxime der freien Menschen. Sie kennen kein anderes Sollen als dasjenige, mit dem sich ihr Wollen in intuitiven Einklang versetzt; wie sie in einem besonderen Falle wollen werden, das wird ihnen ihr Ideenvermögen sagen. | Но как е възможен съвместният живот на хората, ако всеки се стреми само да наложи своята индивидуалност? С това е обозначено едно възражение на погрешно разбрания морализъм. Той вярва, че една общност от хора е възможна само ако всички те са обединени чрез един общо установен нравствен ред. Този морализъм просто не разбира единството на света на идеите. Той не проумява, че светът на идеите, който е деен в мен, не е друг освен онзи в моя ближен. Това единство наистина е само резултат от опита за света. Но то трябва да бъде такъв резултат. Защото, ако можеше да бъде познато чрез нещо друго, а не чрез наблюдение, то в неговата област би важало не индивидуалното преживяване, а общата норма. Индивидуалността е възможна само ако всяко индивидуално същество знае за другото само чрез индивидуално наблюдение. Разликата между мен и моя ближен съвсем не се състои в това, че живеем в два напълно различни духовни свята, а в това, че той получава от общия ни свят на идеите интуиции, различни от моите. Той иска да изживее своите интуиции, аз – моите. Ако ние двамата наистина черпим от идеята и не следваме никакви външни (физически или духовни) подтици, тогава можем да се срещнем само в един и същ стремеж, в едни и същи намерения. При нравствено свободните хора нравствено неразбиране, сблъсък са изключени. Само нравствено несвободният, който следва природния нагон или една приета заповед на дълга, отблъсква ближния си, ако той не следва същия инстинкт и същата заповед. Да живееш в любовта към действието и да оставяш другите да живеят, разбирайки чуждата воля – това е основната максима на свободните хора. Те не познават друго трябване освен онова, с което тяхната воля се поставя в интуитивно съзвучие; как ще искат в един особен случай, това ще им каже тяхната способност за идеи. |
| 196 | Läge nicht in der menschlichen Wesenheit der Urgrund zur Verträglichkeit, man würde sie ihr durch keine äußeren Gesetze einimpfen! Nur weil die menschlichen Individuen eines Geistes sind, können sie sich auch nebeneinander ausleben. Der Freie lebt in dem Vertrauen darauf, daß der andere Freie mit ihm einer geistigen Welt angehört und sich in seinen Intentionen mit ihm begegnen wird. Der Freie verlangt von seinen Mitmenschen keine Übereinstimmung, aber er erwartet sie, weil sie in der menschlichen Natur liegt. Damit ist nicht auf die Notwendigkeiten gedeutet, die für diese oder jene äußeren Einrichtungen bestehen, sondern auf die Gesinnung, auf die Seelenverfassung, durch die der Mensch in seinem Sich-Erleben unter von ihm geschätzten Mitmenschen der menschlichen Würde am meisten gerecht wird. | Ако в човешката същност не лежеше първоосновата на мирното съжителство, човек не би могъл да ѝ го присади чрез никакви външни закони! Само защото човешките индивиди са от един дух, те могат и да се изживяват един до друг. Свободният живее с доверието, че другият свободен принадлежи заедно с него на един духовен свят и ще се срещне с него в своите намерения. Свободният не изисква от своите ближни съгласие, но го очаква, защото то се намира в човешката природа. С това не се сочат необходимостите, които съществуват за едни или други външни институции, а нагласата, душевното състояние, чрез което човекът в своето себепреживяване сред ближните, които цени, най-много отговаря на човешкото достойнство. |
| 197 | Es wird viele geben, die da sagen: der Begriff des freien Menschen, den du da entwirfst, ist eine Schimäre, ist nirgends verwirklicht. Wir haben es aber mit wirklichen Menschen zu tun, und bei denen ist auf Sittlichkeit nur zu hoffen, wenn sie einem Sittengebote gehorchen, wenn sie ihre sittliche Mission als Pflicht auffassen und nicht frei ihren Neigungen und ihrer Liebe folgen. - Ich bezweifle das keineswegs. Nur ein Blinder könnte es. Aber dann hinweg mit aller Heuchelei der Sittlichkeit, wenn dieses letzte Einsicht sein sollte. Saget dann einfach: die menschliche Natur muß zu ihren Handlungen gezwungen werden, solange sie nicht frei ist. Ob man die Unfreiheit durch physische Mittel oder durch Sittengesetze bezwingt, ob der Mensch unfrei ist, weil er seinem maßlosen Geschlechtstrieb folgt oder darum, weil er in den Fesseln konventioneller Sittlichkeit eingeschnürt ist, ist für einen gewissen Gesichtspunkt ganz gleichgültig. Man behaupte aber nur nicht, daß ein solcher Mensch mit Recht eine Handlung die seinige nennt, da er doch von einer fremden Gewalt dazu getrieben ist. Aber mitten aus der Zwangsordnung heraus erheben sich die Menschen, die freien Geister, die sich selbst finden in dem Wust von Sitte, Gesetzeszwang, Religionsübung und so weiter. Frei sind sie, insofern sie nur sich folgen, unfrei, insofern sie sich unterwerfen. Wer von uns kann sagen, daß er in allen seinen Handlungen wirklich frei ist? Aber in jedem von uns wohnt eine tiefere Wesenheit, in der sich der freie Mensch ausspricht. | Мнозина ще кажат: понятието за свободния човек, което ти тук набелязваш, е химера, никъде не е осъществено. А ние имаме работа с действителни хора и при тях на нравственост може да се надяваме само ако те се подчиняват на една нравствена заповед, ако разбират своята нравствена мисия като дълг, а не следват свободно своите склонности и своята любов. – Аз ни най-малко не се съмнявам в това. Само един слепец би могъл. Но тогава долу всяко лицемерие на нравствеността, ако това трябва да е последното прозрение. Кажете тогава просто: човешката природа трябва да бъде принуждавана към своите действия, докато не е свободна. Дали несвободата се обуздава с физически средства, или с нравствени закони, дали човекът е несвободен, защото следва своя безмерен полов нагон, или защото е пристегнат в оковите на конвенционалната нравственост, за определена гледна точка е напълно безразлично. Само нека не се твърди, че такъв човек с право нарича едно действие свое, тъй като той все пак е тласкан към него от чужда сила. Но насред принудителния ред се издигат хората, свободните духове, които намират себе си в бъркотията от обичаи, законова принуда, религиозна практика и т.н. Свободни са те, доколкото следват само себе си, несвободни – доколкото се подчиняват. Кой от нас може да каже, че във всичките си действия е наистина свободен? Но във всеки от нас живее една по-дълбока същност, в която се изразява свободният човек. |
| 198 | Aus Handlungen der Freiheit und der Unfreiheit setzt sich unser Leben zusammen. Wir können aber den Begriff des Menschen nicht uzende denken, ohne auf den freien Geist als die reinste Ausprägung der menschlichen Natur zu kommen. Wahrhaft Menschen sind wir doch nur, insofern wir frei sind. | Нашият живот се състои от действия на свободата и на несвободата. Но не можем да домислим докрай понятието за човека, без да стигнем до свободния дух като най-чистото изражение на човешката природа. Истински хора все пак сме само доколкото сме свободни. |
| 199 | Das ist ein Ideal, werden viele sagen. Ohne Zweifel, aber ein solches, das sich in unserer Wesenheit als reales Element an die Oberfläche arbeitet. Es ist kein erdachtes oder erträumtes Ideal, sondern ein solches, das Leben hat und das sich auch in der unvollkommensten Form seines Daseins deutlich ankündigt. Wäre der Mensch ein bloßes Naturwesen, dann wäre das Aufsuchen von Idealen, das ist von Ideen, die augenblicklich unwirksam sind, deren Verwirklichung aber gefordert wird, ein Unding. An dem Dinge der Außenwelt ist die Idee durch die Wahrnehmung bestimmt; wir haben das unserige getan. wenn wir den Zusammenhang von Idee und Wahrnehmung erkannt haben. Beim Menschen ist das nicht so. Die Summe seines Daseins ist nicht ohne ihn selbst bestimmt; sein wahrer Begriff als sittlicher Mensch (freier Geist) ist mit dem Wahrnehmungsbilde «Mensch» nicht im voraus objektiv vereinigt, um bloß nachher durch die Erkenntnis festgestellt zu werden. Der Mensch muß selbsttätig seinen Begriff mit der Wahrnehmung Mensch vereinigen. Begriff und Wahrnehmung decken sich hier nur, wenn sie der Mensch selbst zur Deckung bringt. Er kann es aber nur, wenn er den Begriff des freien Geistes, das ist seinen eigenen Begriff gefunden hat. In der objektiven Welt ist uns durch unsere Organisation ein Grenzstrich gezogen zwischen Wahrnehmung und Begriff; das Erkennen überwindet diese Grenze. In der subjektiven Natur ist diese Grenze nicht minder vorhanden; der Mensch überwindet sie im Laufe seiner Entwicklung, indem er in seiner Erscheinung seinen Begriff zur Ausgestaltung bringt. So führt uns sowohl das intellektuelle wie das sittliche Leben des Menschen auf seine Doppelnatur: das Wahrnehmen (unmittelbares Erleben) und Denken. Das intellektuelle Leben überwindet die Doppelnatur durch die Erkenntnis, das sittliche durch die tatsächliche Verwirklichung des freien Geistes. Jedes Wesen hat seinen eingeborenen Begriff (das Gesetz seines Seins und Wirkens); aber er ist in den Außendingen unzertrennlich mit der Wahrnehmung verbunden und nur innerhalb unseres geistigen Organismus von dieser abgesondert. Beim Menschen selbst ist Begriff und Wahrnehmung zunächst tatsächlich getrennt, um von ihm ebenso tatsächlich vereinigt zu werden. Man kann einwenden: unserer Wahrnehmung des Menschen entspricht in jedem Augenblicke seines Lebens ein bestimmter Begriff, so wie jedem anderen Dinge auch. Ich kann mir den Begriff eines Schablonenmenschen bilden und kann einen solchen auch als Wahrnehmung gegeben haben; wenn ich zu diesem auch noch den Begriff des freien Geistes bringe, so habe ich zwei Begriffe für dasselbe Objekt. | Това е идеал, ще кажат мнозина. Без съмнение, но такъв, който в нашата същност си пробива път към повърхността като реален елемент. Това не е измислен или сънуван идеал, а такъв, който има живот и който ясно се възвестява дори в най-несъвършената форма на своето съществуване. Ако човекът беше само природно същество, тогава търсенето на идеали, тоест на идеи, които в момента са недейни, но чието осъществяване се изисква, би било безсмислица. При нещото от външния свят идеята е определена чрез възприятието; направили сме своето, когато сме познали връзката между идея и възприятие. При човека не е така. Сумата на неговото съществуване не е определена без самия него; неговото истинско понятие като нравствен човек (свободен дух) не е предварително обективно съединено с образа на възприятието „човек“, за да бъде само впоследствие установено чрез познанието. Човекът трябва самодейно да съедини своето понятие с възприятието човек. Понятие и възприятие тук се покриват само ако човекът сам ги доведе до покриване. Но той може да направи това само ако е намерил понятието за свободния дух, тоест своето собствено понятие. В обективния свят чрез нашата организация е прокарана гранична черта между възприятие и понятие; познаването преодолява тази граница. В субективната природа тази граница съществува не по-малко; човекът я преодолява в хода на своето развитие, като довежда своето понятие до оформяне в своето явление. Така и интелектуалният, и нравственият живот на човека ни довеждат до неговата двойна природа: възприемането (непосредственото преживяване) и мисленето. Интелектуалният живот преодолява двойната природа чрез познанието, нравственият – чрез фактическото осъществяване на свободния дух. Всяко същество има своето вродено понятие (закона на своето битие и действие); но то във външните неща е неразделно свързано с възприятието и е отделено от него само вътре в нашия духовен организъм. При самия човек понятие и възприятие са отначало фактически разделени, за да бъдат също така фактически съединени от него. Може да се възрази: на нашето възприятие на човека във всеки момент от неговия живот съответства определено понятие, както и на всяко друго нещо. Мога да си образувам понятието за един шаблонен човек и мога да имам такъв даден и като възприятие; ако към него прибавя още и понятието за свободния дух, то имам две понятия за един и същ обект. |
| 200 | Das ist einseitig gedacht. Ich bin als Wahrnehmungsobjekt einer fortwährenden Veränderung unterworfen. Als Kind war ich ein anderer, ein anderer als Jüngling und als Mann. Ja, in jedem Augenblicke ist mein Wahrnehmungsbild ein anderes als in den vorangehenden. Diese Veränderungen können sich in dem Sinne vollziehen, daß sich in ihnen nur immer derselbe (Schablonenmensch) ausspricht, oder daß sie den Ausdruck des freien Geistes darstellen. Diesen Veränderungen ist das Wahrnehmungsobjekt meines Handelns unterworfen. Es ist in dem Wahrnehmungsobjekt Mensch die Möglichkeit gegeben, sich umzubilden, wie im Pflanzenkeim die Möglichkeit liegt, zur ganzen Pflanze zu werden. Die Pflanze wird sich umbilden wegen der objektiven, in ihr liegenden Gesetzmäßigkeit; der Mensch bleibt in seinem unvollendeten Zustande, wenn er nicht den Umbildungsstoff in sich selbst aufgreift, und sich durch eigene Kraft umbildet. Die Natur macht aus dem Menschen bloß ein Naturwesen; die Gesellschaft ein gesetzmäßig handelndes; ein freies Wesen kann er nur selbst aus sich machen. Die Natur läßt den Menschen in einem gewissen Stadium seiner Entwicklung aus ihren Fesseln los; die Gesellschaft führt diese Entwicklung bis zu einem weiteren Punkte; den letzten Schliff kann nur der Mensch selbst sich geben. | Това е мислено едностранчиво. Като обект на възприятието аз съм подложен на непрекъсната промяна. Като дете бях друг, друг като юноша и като мъж. Нещо повече, във всеки момент моят образ на възприятието е друг, отколкото в предишните. Тези промени могат да се извършват в смисъл, че в тях се изразява все само същият (шаблонен човек), или че те представляват израза на свободния дух. На тези промени е подложен обектът на възприятието на моето действие. В обекта на възприятието „човек“ е дадена възможността да се преобразува, както в растителния зародиш се намира възможността да стане цяло растение. Растението ще се преобразува поради обективната закономерност, която се намира в него; човекът остава в своето незавършено състояние, ако не улови в самия себе си материала за преобразуване и не се преобразува чрез собствена сила. Природата прави от човека само природно същество; обществото – закономерно действащо същество; свободно същество той може да направи от себе си само сам. На определен стадий от неговото развитие природата освобождава човека от своите окови; обществото довежда това развитие до една по-нататъшна точка; последната шлифовка може да си даде само самият човек. |
| 201 | Der Standpunkt der freien Sittlichkeit behauptet also nicht, daß der freie Geist die einzige Gestalt ist, in der ein Mensch existieren kann. Sie sieht in der freien Geistigkeit nur das letzte Entwicklungsstadium des Menschen. Damit ist nicht geleugnet, daß das Handeln nach Normen als Entwicklungsstufe seine Berechtigung habe. Es kann nur nicht als absoluter Sittlichkeitsstandpunkt anerkannt werden. Der freie Geist aber überwindet die Normen in dem Sinne, daß er nicht nur Gebote als Motive empfindet, sondern sein Handeln nach seinen Impulsen (Intuitionen) einrichtet. | Следователно гледището на свободната нравственост не твърди, че свободният дух е единствената форма, в която един човек може да съществува. Тя вижда в свободната духовност само последния стадий на развитие на човека. С това не се отрича, че действието според норми има своето оправдание като степен на развитие. Само че то не може да бъде признато за абсолютно нравствено гледище. Свободният дух обаче преодолява нормите в смисъл, че не само усеща заповедите като мотиви, а урежда своето действие според своите импулси (интуиции). |
| 202 | Wenn Kant von der Pflicht sagt: «Pflicht! du erhabener, großer Name, der du nichts Beliebtes, was Einschmeichelung bei sich führt, in dir fassest, sondern Unterwerfung verlangst» der du «ein Gesetz aufstellst..., vor dem alle Neigungen Verstummen, wenn sie gleich in Geheim ihm entgegenwirken» so erwidert der Mensch aus dem Bewußtsein des freien Geistes: «Freiheit! du freundlicher, menschlicher Name, der du alles sittlich Beliebte, was mein Menschentum am meisten würdigt, in dir fassest, und mich zu niemandes Diener machst, der du nicht bloß ein Gesetz aufstellst, sondern abwartest, was meine sittliche Liebe selbst als Gesetz erkennen wird, weil sie jedem nur auferzwungenen Gesetze gegenüber sich unfrei fühlt.» | Когато Кант казва за дълга: „Дълг! ти, възвишено, велико име, което не съдържаш в себе си нищо привлекателно, което да ласкае, а изискваш подчинение“, ти, който „поставяш закон..., пред който всички склонности млъкват, макар тайно да му противодействат“, то човекът, изхождайки от съзнанието на свободния дух, отвръща: „Свобода! ти, приветливо, човешко име, което съдържаш в себе си всичко нравствено привлекателно, което човешкото в мен цени най-високо, и не ме правиш ничий слуга, което не просто поставяш закон, а изчакваш какво моята нравствена любов сама ще познае като закон, защото тя се чувства несвободна пред всеки само насила наложен закон.“ |
| 203 | Das ist der Gegensatz von bloß gesetzmäßiger und freier Sittlichkeit. Der Philister, der in einem äußerlich Festgestellten die verkörperte Sittlichkeit sieht, wird in dem freien Geist vielleicht sogar einen gefährlichen Menschen sehen. Er tut es aber nur, weil sein Blick eingeengt ist in eine bestimmte Zeitepoche. Wenn er über dieselbe hinausblicken könnte, so müßte er alsbald finden, daß der freie Geist ebenso wenig nötig hat, über die Gesetze seines Staates hinauszugehen, wie der Philister selbst, nie aber sich mit ihnen in einen wirklichen Widerspruch zu setzen. Denn die Staatsgesetze sind sämtlich aus Intuitionen freier Geister entsprungen, ebenso wie alle anderen objektiven Sittlichkeitsgesetze. Kein Gesetz wird durch Familienautorität ausgeübt, das nicht einmal von einem Ahnherrn als solches intuitiv erfaßt und festgesetzt worden wäre; auch die konventionellen Gesetze der Sittlichkeit werden von bestimmten Menschen zuerst aufgestellt; und die Staatsgesetze entstehen stets im Kopfe eines Staatsmannes. Diese Geister haben die Gesetze über die anderen Menschen gesetzt, und unfrei wird nur der, welcher diesen Ursprung vergißt, und sie entweder zu außermenschlichen Geboten, zu objektiven vom Menschlichen unabhängigen sittlichen Pflichtbegriffen oder zur befehlenden Stimme seines eigenen falsch mystisch zwingend gedachten Innern macht. Wer den Ursprung aber nicht übersieht, sondern ihn in dem Menschen sucht, der wird damit rechnen als mit einem Gliede derselben Ideenwelt, aus der auch er seine sittlichen Intuitionen holt. Glaubt er bessere zu haben, so sucht er sie an die Stelle der bestehenden zu bringen; findet er diese berechtigt, dann handelt er ihnen gemäß, als wenn sie seine eigenen wären. | Това е противоположността между само закономерната и свободната нравственост. Филистерът, който вижда въплътената нравственост в нещо външно установено, може би дори ще види в свободния дух опасен човек. Но той прави това само защото погледът му е ограничен в рамките на определена епоха. Ако можеше да погледне отвъд нея, той веднага би трябвало да установи, че свободният дух толкова малко има нужда да излиза извън законите на своята държава, колкото и самият филистер, а никога – да влиза с тях в действително противоречие. Защото държавните закони до един са произлезли от интуиции на свободни духове, също както всички други обективни нравствени закони. Не се прилага чрез семейния авторитет нито един закон, който да не е бил някога интуитивно схванат и установен като такъв от някой праотец; и конвенционалните закони на нравствеността първо се поставят от определени хора; а държавните закони винаги възникват в главата на някой държавник. Тези духове са поставили законите над другите хора и несвободен става само онзи, който забравя този произход и ги превръща или в извънчовешки заповеди, в обективни, независими от човешкото нравствени понятия за дълг, или в повелителния глас на собствената си вътрешност, мислена погрешно, по мистичен начин, като принуждаваща. Но който не изпуска от поглед произхода, а го търси в човека, той ще се съобразява с него като с член на същия свят на идеите, от който и той черпи своите нравствени интуиции. Ако вярва, че има по-добри, той се стреми да ги постави на мястото на съществуващите; ако намира тези оправдани, тогава действа според тях, като че ли са негови собствени. |
| 204 | Es darf nicht die Formel geprägt werden, der Mensch sei dazu da, um eine von ihm abgesonderte sittliche Weltordnung zu verwirklichen. Wer dies behauptete, stünde in bezug auf Menschheitswissenschaft noch auf demselben Standpunkt, auf dem jene Naturwissenschaft stand, die da glaubte: der Stier habe Hörner, damit er stoßen könne. Die Naturforscher haben glücklich einen solchen Zweckbegriff zu den Toten geworfen. Die Ethik kann sich schwerer davon frei machen. Aber so wie die Hörner nicht wegen des Stoßens da sind, sondern das Stoßen durch die Hörner, so ist der Mensch nicht wegen der Sittlichkeit da, sondern die Sittlichkeit durch den Menschen. Der freie Mensch handelt sittlich, weil er eine sittliche Idee hat; aber er handelt nicht, damit Sittlichkeit entstehe. Die menschlichen Individuen mit ihren zu ihrem Wesen gehörigen sittlichen Ideen sind die Voraussetzung der sittlichen Weltordnung. | Не бива да се изковава формулата, че човекът съществува, за да осъществи един отделен от него нравствен световен ред. Който би твърдял това, по отношение на науката за човечеството би стоял още на същото гледище, на което стоеше онова естествознание, което вярваше: бикът има рога, за да може да боде. Природоизследователите благополучно са погребали такова понятие за цел. Етиката по-трудно може да се освободи от него. Но както рогата не съществуват заради боденето, а боденето – чрез рогата, така и човекът не съществува заради нравствеността, а нравствеността – чрез човека. Свободният човек действа нравствено, защото има нравствена идея; но той не действа, за да възникне нравственост. Човешките индивиди с нравствените идеи, които принадлежат към същността им, са предпоставката на нравствения световен ред. |
| 205 | Das menschliche Individuum ist Quell aller Sittlichkeit und Mittelpunkt des Erdenlebens. Der Staat, die Gesellschaft sind nur da, weil sie sich als notwendige Folge des Individuallebens ergeben. Daß dann der Staat und die Gesellschaft wieder zurückwirken auf das Individualleben, ist ebenso begreiflich, wie der Umstand, daß das Stoßen, das durch die Hörner da ist, wieder zurückwirkt auf die weitere Entwicklung der Hörner des Stieres, die bei längerem Nichtgebrauch verkümmern würden. Ebenso müßte das Individuum verkümmern, wenn es außerhalb der menschlichen Gemeinschaft ein abgesondertes Dasein führte. Darum bildet sich ja gerade die gesellschaftliche Ordnung, um im günstigen Sinne wieder zurück auf das Individuum zu wirken. | Човешкият индивид е източник на всяка нравственост и средоточие на земния живот. Държавата, обществото съществуват само защото възникват като необходима последица от индивидуалния живот. Че след това държавата и обществото отново въздействат обратно върху индивидуалния живот, е също толкова разбираемо, колкото и обстоятелството, че боденето, което съществува чрез рогата, на свой ред въздейства обратно върху по-нататъшното развитие на рогата на бика, които при по-продължително неизползване биха закърнели. Също така би трябвало да закърнее и индивидът, ако води обособено съществуване извън човешката общност. Тъкмо затова и се образува общественият ред: за да въздейства отново обратно в благоприятен смисъл върху индивида. |
| 206 | Anmerkungen: | Бележки: |
| 207 | (1) Wie innerhalb der Psychologie, der Physiologie usw. sich die obige Anschauung geltend macht, hat der Verfasser in Schriften, die auf dieses Buch gefolgt sind, nach verschiedenen Richtungen dargestellt. Hier sollte nur das gekennzeichnet werden, was die unbefangene Beobachtung des Denkens selbst ergibt. | (1) Как горният възглед се проявява в психологията, физиологията и т.н., авторът е изложил в различни насоки в съчинения, които последваха тази книга. Тук трябваше да се обрисува само онова, което дава непредубеденото наблюдение на самото мислене. |
| 208 | (2) S. 145 bis zur obigen Stelle ist Zusatz, beziehungsweise Umarbeitung für diese Neuausgabe (1918). | (2) От с. 145 до горното място е добавка, съответно преработка за това ново издание (1918). |
| 209 | (3) Eine vollständige Zusammenstellung der Prinzipien der Sittlichkeit findet man (vom Standpunkte des metaphysischen Realismus aus) in Eduard von Hartmanns «Phänomenologie des sittlichen Bewußtseins». | (3) Пълен преглед на принципите на нравствеността (от гледището на метафизичния реализъм) може да се намери във „Феноменология на нравственото съзнание“ на Едуард фон Хартман. |
| 210 | X. Freiheitsphilosophie und Monismus | X. Философия на свободата и монизъм |
| 211 | Der naive Mensch, der nur als wirklich gelten läßt, was er mit Augen sehen und mit Händen greifen kann, fordert auch für sein sittliches Leben Beweggründe, die mit den Sinnen wahrnehmbar sind. Er fordert ein Wesen, das ihm diese Beweggründe auf eine seinen Sinnen verständliche Weise mitteilt. Er wird von einem Menschen, den er für weiser und mächtiger hält als sich selbst, oder den er aus einem andern Grunde als eine über ihm stehende Macht anerkennt, diese Beweggründe als Gebote sich diktieren lassen. Es ergeben sich auf diese Weise als sittliche Prinzipien die schon früher genannten der Familien-, staatlichen, gesellschaftlichen, kirchlichen und göttlichen Autorität. Der befangenste Mensch glaubt noch einem einzelnen andern Menschen; der etwas fortgeschrittenere läßt sich sein sittliches Verhalten von einer Mehrheit (Staat, Gesellschaft) diktieren. Immer sind es wahrnehmbare Mächte, auf die er baut. Wem endlich die Überzeugung aufdämmert, daß dies doch im Grunde ebenso schwache Menschen sind wie er, der sucht bei einer höheren Macht Auskunft, bei einem göttlichen Wesen, das er sich aber mit sinnlich wahrnehmbaren Eigenschaften ausstattet. Er läßt sich von diesem Wesen den begrifflichen Inhalt seines sittlichen Lebens wieder auf wahrnehmbare Weise vermitteln, sei es, daß der Gott im brennenden Dornbusche erscheint, sei es, daß er in leibhaftig-menschlicher Gestalt unter den Menschen wandelt und ihren Ohren vernehmbar sagt, was sie tun und nicht tun sollen. | Наивният човек, който приема за действително само онова, което може да види с очи и да хване с ръце, изисква и за своя нравствен живот подбуди, които могат да бъдат възприети със сетивата. Той изисква същество, което да му съобщава тези подбуди по начин, разбираем за неговите сетива. Той ще остави един човек, когото смята за по-мъдър и по-могъщ от самия себе си или когото по някаква друга причина признава за сила, стояща над него, да му диктува тези подбуди като заповеди. По този начин като нравствени принципи възникват вече споменатите по-рано принципи на семейния, държавния, обществения, църковния и божествения авторитет. Най-предубеденият човек още вярва на един отделен друг човек; малко по-напредналият оставя едно мнозинство (държава, общество) да му диктува нравственото поведение. Той винаги се опира на сили, които могат да бъдат възприети. Онзи, у когото най-сетне се зазорява убеждението, че в основата си това са също толкова слаби хора, колкото и самият той, търси отговор при една по-висша сила, при едно божествено същество, на което обаче придава сетивно възприемаеми качества. Той отново получава от това същество по възприемаем начин понятийното съдържание на своя нравствен живот, било че богът се явява в горящата къпина, било че ходи сред хората в телесно-човешки образ и им казва така, че ушите им да го чуят, какво трябва и какво не трябва да правят. |
| 212 | Die höchste Entwickelungsstufe des naiven Realismus auf dem Gebiete der Sittlichkeit ist die, wo das Sittengebot (sittliche Idee) von jeder fremden Wesenheit abgetrennt und hypothetisch als absolute Kraft im eigenen Innern gedacht wird. Was der Mensch zuerst als äußere Stimme Gottes vernahm, das vernimmt er jetzt als selbständige Macht in seinem Innern und spricht von dieser innern Stimme so, daß er sie dem Gewissen gleichsetzt. | Най-високата степен на развитие на наивния реализъм в областта на нравствеността е онази, при която нравствената заповед (нравствената идея) се отделя от всяко чуждо същество и се мисли хипотетично като абсолютна сила в собствената вътрешност. Онова, което човекът отначало е долавял като външен глас на Бога, сега той долавя като самостоятелна сила в своята вътрешност и говори за този вътрешен глас така, че го приравнява на съвестта. |
| 213 | Damit ist aber die Stufe des naiven Bewußtseins bereits verlassen, und wir sind eingetreten in die Region, wo die Sittengesetze als Normen verselbständigt werden. Sie haben dann keinen Träger mehr, sondern werden zu metaphysischen Wesenheiten, die durch sich selbst existieren. Sie sind analog den unsichtbar-sichtbaren Kräften des metaphysischen Realismus, der die Wirklichkeit nicht durch den Anteil sucht, den die menschliche Wesenheit im Denken an dieser Wirklichkeit hat, sondern der sie hypothetisch zu dem Erlebten hinzudenkt. Die außermenschlichen Sittennormen treten auch immer als Begleiterscheinung dieses metaphysischen Realismus auf. Dieser metaphysische Realismus muß auch den Ursprung der Sittlichkeit im Felde des außermenschlichen Wirklichen suchen. Es gibt da verschiedene Möglichkeiten. Ist das vorausgesetzte Wesen als ein an sich gedankenloses, nach rein mechanischen Gesetzen wirkendes gedacht, wie es das des Materialismus sein soll, dann wird es auch das menschliche Individuum durch rein mechanische Notwendigkeit aus sich hervorbringen samt allem, was an diesem ist. Das Bewußtsein der Freiheit kann dann nur eine Illusion sein. Denn während ich mich für den Schöpfer meiner Handlung halte, wirkt in mir die mich zusammensetzende Materie und ihre Bewegungsvorgänge. Ich glaube mich frei; alle meine Handlungen sind aber tatsächlich nur Ergebnisse der meinem leiblichen und geistigen Organismus zugrunde liegenden materiellen Vorgänge. Nur weil wir die uns zwingenden Motive nicht kennen, haben wir das Gefühl der Freiheit, meint diese Ansicht. «Wir müssen hier wieder hervorheben, daß dieses Gefühl der Freiheit auf der Abwesenheit äußerer zwingender Motive... beruht., «Unser Handeln ist necessitiert wie unser Denken.» (Ziehen, Leitfaden der physiologischen Psychologie Seite 207f.) (1) Eine andere Möglichkeit ist die, daß jemand in einem geistigen Wesen das hinter den Erscheinungen steckende außermenschliche Absolute sieht. Dann wird er auch den Antrieb zum Handeln in einer solchen geistigen Kraft suchen. Er wird die in seiner Vernunft auffindbaren Sittenprinzipien für einen Ausfluß dieses Wesens an sich ansehen, das mit dem Menschen seine besonderen Absichten hat. Die Sittengesetze erscheinen dem Dualisten dieser Richtung als von dem Absoluten diktiert, und der Mensch hat durch seine Vernunft einfach diese Ratschlüsse des absoluten Wesens zu erforschen und auszuführen. Die sittliche Weltordnung erscheint dem Dualisten als wahrnehmbarer Abglanz einer hinter derselben stehenden höheren Ordnung. Die irdische Sittlichkeit ist die Erscheinung der außermenschlichen Weltordnung. Nicht der Mensch ist es, auf den es in dieser sittlichen Ordnung ankommt, sondern auf das Wesen an sich, auf das außermenschliche Wesen. Der Mensch soll das, was dieses Wesen will. Eduard von Hartmann, der das Wesen an sich als Gottheit vorstellt, für die das eigene Dasein Leiden ist, glaubt, dieses göttliche Wesen habe die Welt erschaffen, damit es durch dieselbe von seinem unendlich großen Leiden erlöst werde. Dieser Philosoph sieht daher die sittliche Entwicklung der Menschheit als einen Prozeß an, der dazu da ist, die Gottheit zu erlösen. «Nur durch den Aufbau einer sittlichen Weltordnung von seiten vernünftiger selbstbewußter Individuen kann der Weltprozeß seinem Ziel entgegengeführt... werden., «Das reale Dasein ist die Inkarnation der Gottheit, der Weltprozeß die Passionsgeschichte des fleischgewordenen Gottes, und zugleich der Weg zur Erlösung des im Fleische Gekreuzigten; die Sittlichkeit aber ist die Mitarbeit an der Abkürzung dieses Leidens- und Erlösungsweges.» (Hartmann, Phänomenologie des sittlichen Bewußtseins S. 871). Hier handelt der Mensch nicht, weil er will, sondern er soll handeln, weil Gott erlöst sein will. Wie der materialistische Dualist den Menschen zum Automaten macht, dessen Handeln nur das Ergebnis rein mechanischer Gesetzmäßigkeit ist, so macht ihn der spiritualistische Dualist (das ist derjenige, der das Absolute, das Wesen an sich, in einem Geistigen sieht, an dem der Mensch mit seinem bewußten Erleben keinen Anteil hat) zum Sklaven des Willens jenes Absoluten. Freiheit ist innerhalb des Materialismus sowie des einseitigen Spiritualismus, überhaupt innerhalb des auf Außermenschliches als wahre Wirklichkeit schließenden, diese nicht erlebenden metaphysischen Realismus, ausgeschlossen. | С това обаче степента на наивното съзнание вече е напусната и ние сме навлезли в областта, където нравствените закони се обособяват като норми. Тогава те вече нямат носител, а стават метафизични същности, които съществуват сами чрез себе си. Те са аналогични на невидимо-видимите сили на метафизичния реализъм, който търси действителността не чрез участието, което човешката същност има в тази действителност чрез мисленето, а хипотетично я прибавя мислено към преживяното. Извънчовешките нравствени норми винаги се явяват и като съпътстващо явление на този метафизичен реализъм. Този метафизичен реализъм трябва да търси и произхода на нравствеността в полето на извънчовешкото действително. Тук има различни възможности. Ако предполаганото същество се мисли като само по себе си лишено от мисъл, действащо по чисто механични закони, каквото се предполага, че е то при материализма, тогава то ще породи от себе си по чисто механична необходимост и човешкия индивид заедно с всичко, което е в него. Тогава съзнанието за свобода може да бъде само илюзия. Защото, докато аз се смятам за създател на своето действие, в мен действат материята, от която съм съставен, и нейните процеси на движение. Вярвам, че съм свободен; всички мои действия обаче в действителност са само резултати от материалните процеси, които лежат в основата на моя телесен и духовен организъм. Само защото не познаваме мотивите, които ни принуждават, имаме чувството за свобода, смята този възглед. „Тук трябва отново да подчертаем, че това чувство за свобода се основава на отсъствието на външни принуждаващи мотиви...“ „Нашето действие е обусловено от необходимост също както нашето мислене.“ (Цийен, „Ръководство по физиологична психология“, с. 207 и сл.) (1) Друга възможност е някой да вижда в едно духовно същество извънчовешкото Абсолютно, скрито зад явленията. Тогава той ще търси и подтика към действие в такава духовна сила. Той ще смята нравствените принципи, които може да открие в своя разум, за излъчване на това същество само по себе си, което има свои особени намерения спрямо човека. На дуалиста от това направление нравствените закони изглеждат диктувани от Абсолютното и човекът трябва просто да проучва чрез своя разум и да изпълнява тези решения на абсолютното същество. На дуалиста нравственият световен ред изглежда като възприемаем отблясък на един по-висш ред, който стои зад него. Земната нравственост е явлението на извънчовешкия световен ред. В този нравствен ред важното не е човекът, а съществото само по себе си, извънчовешкото същество. Човекът трябва да върши онова, което иска това същество. Едуард фон Хартман, който си представя съществото само по себе си като божество, за което собственото му съществуване е страдание, вярва, че това божествено същество е създало света, за да бъде чрез него избавено от своето безкрайно голямо страдание. Затова този философ разглежда нравственото развитие на човечеството като процес, който съществува, за да избави божеството. „Само чрез изграждането на един нравствен световен ред от страна на разумни, самосъзнаващи индивиди световният процес може да бъде доведен до своята цел...“ „Реалното съществуване е инкарнация на божеството, световният процес е историята на страданията на въплътилия се Бог и същевременно пътят към избавлението на Разпнатия в плътта; а нравствеността е съдействие за съкращаването на този път на страдание и избавление.“ (Хартман, „Феноменология на нравственото съзнание“, с. 871). Тук човекът не действа, защото иска, а трябва да действа, защото Бог иска да бъде избавен. Както материалистичният дуалист превръща човека в автомат, чието действие е само резултат на чисто механична закономерност, така спиритуалистичният дуалист (това е онзи, който вижда Абсолютното, съществото само по себе си, в нещо духовно, в което човекът със своето съзнателно преживяване няма участие) го превръща в роб на волята на онова Абсолютно. Свободата е изключена в рамките на материализма, както и на едностранчивия спиритуализъм, изобщо в рамките на метафизичния реализъм, който заключава за нещо извънчовешко като за истинска действителност, без да я преживява. |
| 214 | Der naive wie dieser metaphysische Realismus müssen konsequenterweise aus einem und demselben Grunde die Freiheit leugnen, weil sie in dem Menschen nur den Vollstrecker oder Vollzieher von notwendig ihm aufgedrängten Prinzipien sehen. Der naive Realismus tötet die Freiheit durch Unterwerfung unter die Autorität eines wahrnehmbaren oder nach Analogie der Wahrnehmungen gedachten Wesens oder endlich unter die abstrakte innere Stimme, die er als «Gewissen» deutet; der bloß das Außermenschliche erschließende Metaphysiker kann die Freiheit nicht anerkennen, weil er den Menschen von einem «Wesen an sich» mechanisch oder moralisch bestimmt sein läßt. Der Monismus wird die teilweise Berechtigung des naiven Realismus anerkennen müssen, weil er die Berechtigung der Wahrnehmungswelt anerkennt. Wer unfähig ist, die sittlichen Ideen durch Intuition hervorzubringen, der muß sie von andern empfangen. Insoweit der Mensch seine sittlichen Prinzipien von außen empfängt, ist er tatsächlich unfrei. Aber der Monismus schreibt der Idee neben der Wahrnehmung eine gleiche Bedeutung zu. Die Idee kann aber im menschlichen Individuum zur Erscheinung kommen. Insofern der Mensch den Antrieben von dieser Seite folgt, empfindet er sich als frei. Der Monismus spricht aber der bloß schlußfolgernden Metaphysik alle Berechtigung ab, folglich auch den von sogenannten «Wesen an sich» herrührenden Antrieben des Handelns. Der Mensch kann nach monistischer Auffassung unfrei handeln, wenn er einem wahrnehmbaren äußeren Zwange folgt; er kann frei handeln, wenn er nur sich selbst gehorcht. Einen unbewußten, hinter Wahrnehmung und Begriff steckenden Zwang kann der Monismus nicht anerkennen. Wenn jemand von einer Handlung seines Mitmenschen behauptet: sie sei unfrei vollbracht, so muß er innerhalb der wahrnehmbaren Welt das Ding, oder den Menschen, oder die Einrichtung nachweisen, die jemand zu seiner Handlung veranlaßt haben; wenn der Behauptende sich auf Ursachen des Handelns außerhalb der sinnlich und geistig wirklichen Welt beruft, dann kann sich der Monismus auf eine solche Behauptung nicht einlassen. Nach monistischer Auffassung handelt der Mensch teils, unfrei, teils frei. Er findet sich als unfrei in der Welt der Wahrnehmungen vor und verwirklicht in sich den freien Geist. Die sittlichen Gebote, die der bloß schlußfolgernde Metaphysiker als Ausflüsse einer höheren Macht ansehen muß, sind dem Bekenner des Monismus Gedanken der Menschen; die sittliche Weltordnung ist ihm weder der Abklatsch einer rein mechanischen Naturordnung, noch einer außermenschlichen Weltordnung, sondern durchaus freies Menschenwerk. Der Mensch hat nicht den Willen eines außer ihm liegenden Wesens in der Welt, sondern seinen eigenen durchzusetzen; er verwirklicht nicht die Ratschlüsse und Intentionen eines andern Wesens, sondern seine eigenen. Hinter den handelnden Menschen sieht der Monismus nicht die Zwecke einer ihm fremden Weltenlenkung, die die Menschen nach ihrem Willen bestimmt, sondern die Menschen verfolgen, insofern sie intuitive Ideen verwirklichen, nur ihre eigenen, menschlichen Zwecke. Und zwar verfolgt jedes Individuum seine besonderen Zwecke. Denn die Ideenwelt lebt sich nicht in einer Gemeinschaft von Menschen, sondern nur in menschlichen Individuen aus. Was als gemeinsames Ziel einer menschlichen Gesamtheit sich ergibt, das ist nur die Folge der einzelnen Willenstaten der Individuen, und zwar meist einiger weniger Auserlesener, denen die anderen, als ihren Autoritäten, folgen. Jeder von uns ist berufen zum freien Geiste, wie jeder Rosenkeim berufen ist, Rose zu werden. | Наивният реализъм, както и този метафизичен реализъм, ако са последователни, трябва да отричат свободата по една и съща причина: защото виждат в човека само изпълнителя или осъществителя на принципи, които по необходимост са му наложени. Наивният реализъм убива свободата чрез подчинение на авторитета на едно същество, което е възприемаемо или се мисли по аналогия с възприятията, или най-сетне на абстрактния вътрешен глас, който той тълкува като „съвест“; метафизикът, който само извежда чрез заключение извънчовешкото, не може да признае свободата, защото приема, че човекът се определя механично или морално от едно „същество само по себе си“. Монизмът ще трябва да признае частичната правота на наивния реализъм, защото признава правото на света на възприятията. Който е неспособен да създава нравствените идеи чрез интуиция, трябва да ги получава от другите. Доколкото човекът получава своите нравствени принципи отвън, той действително е несвободен. Но монизмът приписва на идеята значение, равно на това на възприятието. А идеята може да се прояви в човешкия индивид. Доколкото човекът следва подтиците от тази страна, той се чувства свободен. Но монизмът отрича всякакво право на метафизиката, която само прави заключения, следователно и на подтиците за действие, които произхождат от така наречените „същества сами по себе си“. Според монистичното разбиране човекът може да действа несвободно, когато следва възприемаема външна принуда; той може да действа свободно, когато се подчинява само на себе си. Монизмът не може да признае несъзнавана принуда, скрита зад възприятието и понятието. Когато някой твърди за едно действие на своя ближен, че е извършено несвободно, той трябва да посочи във възприемаемия свят нещото или човека, или институцията, които са го подтикнали към това действие; ако твърдящият се позовава на причини за действието извън сетивно и духовно действителния свят, тогава монизмът не може да се занимава с такова твърдение. Според монистичното разбиране човекът действа отчасти несвободно, отчасти свободно. В света на възприятията той се оказва несвободен и осъществява в себе си свободния дух. Нравствените заповеди, които метафизикът, който само прави заключения, трябва да смята за излъчвания на една по-висша сила, за привърженика на монизма са мисли на хората; нравственият световен ред за него не е нито отпечатък на един чисто механичен природен ред, нито на един извънчовешки световен ред, а изцяло свободно човешко дело. Човекът трябва да налага в света не волята на някакво същество, което е извън него, а своята собствена; той осъществява не решенията и интенциите на някакво друго същество, а своите собствени. Зад действащите хора монизмът не вижда целите на някакво чуждо за него световно ръководство, което определя хората според своята воля, а хората, доколкото осъществяват интуитивни идеи, преследват само своите собствени, човешки цели. И то всеки индивид преследва своите особени цели. Защото светът на идеите се изживява не в една общност от хора, а само в човешки индивиди. Онова, което се получава като обща цел на една човешка съвкупност, е само последица от отделните волеви дела на индивидите, и то най-често на неколцина избрани, които другите следват като свои авторитети. Всеки от нас е призван към свободния дух, както всеки зародиш на роза е призван да стане роза. |
| 215 | Der Monismus ist also im Gebiete des wahrhaft sittlichen Handelns Freiheitsphilosophie. Weil er Wirklichkeitsphilosophie ist, so weist er ebenso gut die metaphysischen, unwirklichen Einschränkungen des freien Geistes zurück, wie er die physischen und historischen (naiv-wirklichen) des naiven Menschen anerkennt. Weil er den Menschen nicht als abgeschlossenes Produkt, das in jedem Augenblicke seines Lebens sein volles Wesen entfaltet, betrachtet, so scheint ihm der Streit, ob der Mensch als solcher frei ist oder nicht, müßig. Er sieht in dem Menschen ein sich entwickelndes Wesen und fragt, ob auf dieser Entwickelungsbahn auch die Stufe des freien Geistes erreicht werden kann. | Следователно в областта на истински нравственото действие монизмът е философия на свободата. Понеже е философия на действителността, той отхвърля метафизичните, недействителни ограничения на свободния дух също така, както признава физическите и историческите (наивно-действителните) ограничения на наивния човек. Понеже той не разглежда човека като завършен продукт, който във всеки миг от своя живот разгръща цялата си същност, спорът дали човекът като такъв е свободен, или не, му изглежда безпредметен. Той вижда в човека развиващо се същество и пита дали по този път на развитие може да бъде достигната и степента на свободния дух. |
| 216 | Der Monismus weiß, daß die Natur den Menschen nicht als freien Geist fix und fertig aus ihren Armen entläßt, sondern daß sie ihn bis zu einer gewissen Stufe führt, von der aus er noch immer als unfreies Wesen sich weiter entwickelt, bis er an den Punkt kommt, wo er sich selbst findet. | Монизмът знае, че природата не пуска човека от обятията си като свободен дух в напълно готов вид, а че тя го довежда до известна степен, от която той продължава да се развива все още като несвободно същество, докато стигне до точката, където намира сам себе си. |
| 217 | Der Monismus ist sich klar darüber, daß ein Wesen, das unter einem physischen oder moralischen Zwange handelt, nicht wahrhaftig sittlich sein kann. Er betrachtet den Durchgang durch das automatische Handeln (nach natürlichen Trieben und Instinkten) und denjenigen durch das gehorsame Handeln (nach sittlichen Normen) als notwendige Vorstufen der Sittlichkeit, aber er sieht die Möglichkeit ein, beide Durchgangsstadien durch den freien Geist zu überwinden. Der Monismus befreit die wahrhaft sittliche Weltanschauung im allgemeinen von den innerweltlichen Fesseln der naiven Sittlichkeitsmaximen und von den außerweltlichen Sittlichkeitsmaximen der spekulierenden Metaphysiker. Jene kann er nicht aus der Welt schaffen, wie er die Wahrnehmung nicht aus der Welt schaffen kann, diese lehnt er ab, weil er alle Erklärungsprinzipien zur Aufhellung der Welterscheinungen innerhalb der Welt sucht und keine außerhalb derselben. Ebenso wie der Monismus es ablehnt, an andere Erkenntnisprinzipien als solche für Menschen auch nur zu denken (vergleiche S. 126 f.), so weist er auch den Gedanken an andere Sittlichkeitsmaximen als solche für Menschen entschieden zurück. Die menschliche Sittlichkeit ist wie die menschliche Erkenntnis bedingt durch die menschliche Natur. Und so wie andere Wesen unter Erkenntnis etwas ganz anderes verstehen werden als wir, so werden andere Wesen auch eine andere Sittlichkeit haben. Sittlichkeit ist dem Anhänger des Monismus eine spezifisch menschliche Eigenschaft, und Freiheit die menschliche Form, sittlich zu sein. | Монизмът е наясно, че едно същество, което действа под физическа или морална принуда, не може да бъде истински нравствено. Той разглежда преминаването през автоматичното действие (според природни нагони и инстинкти) и преминаването през послушното действие (според нравствени норми) като необходими предварителни степени на нравствеността, но вижда възможността двата преходни стадия да бъдат преодолени чрез свободния дух. Монизмът освобождава истински нравствения светоглед изобщо от вътрешносветовните окови на наивните максими на нравствеността и от извънсветовните максими на нравствеността на спекулиращите метафизици. Първите той не може да премахне от света, както не може да премахне от света възприятието; вторите той отхвърля, защото търси всички обяснителни принципи за осветляването на световните явления вътре в света и никакви извън него. Също както монизмът отказва дори само да мисли за други принципи на познанието освен тези за хората (вж. с. 126 и сл.), така той решително отхвърля и мисълта за други максими на нравствеността освен тези за хората. Човешката нравственост, както и човешкото познание, е обусловена от човешката природа. И както други същества ще разбират под познание нещо съвсем различно от нас, така други същества ще имат и друга нравственост. За привърженика на монизма нравствеността е специфично човешко качество, а свободата е човешката форма да бъдеш нравствен. |
| 218 | 1. Zusatz zur Neuauflage (1918). | Първа добавка към новото издание (1918) |
| 219 | Eine Schwierigkeit in der Beurteilung des in beiden vorangehenden Abschnitten Dargestellten kann dadurch entstehen, daß man sich einem Widerspruch gegenübergestellt glaubt. Auf der einen Seite wird von dem Erleben des Denkens gesprochen, das von allgemeiner, für jedes menschliche Bewußtsein gleich geltender Bedeutung empfunden wird; auf der andern Seite wird hier darauf hingewiesen, daß die Ideen, welche im sittlichen Leben verwirklicht werden und die mit den im Denken erarbeiteten Ideen von gleicher Art sind, auf individuelle Art sich in jedem menschlichen Bewußtsein ausleben. Wer sich gedrängt fühlt, bei dieser Gegenüberstellung als bei einem «Widerspruch» stehen zu bleiben, und wer nicht erkennt, daß eben in der lebendigen Anschauung dieses tatsächlich vorhandenen Gegensatzes ein Stück vom Wesen des Menschen sich enthüllt, dem wird weder die Idee der Erkenntnis, noch die der Freiheit im rechten Lichte erscheinen können. Für diejenige Ansicht, welche ihre Begriffe bloß als von der Sinneswelt abgezogen (abstrahiert) denkt und welche die Intuition nicht zu ihrem Rechte kommen läßt, bleibt der hier für eine Wirklichkeit in Anspruch genommene Gedanke als ein «bloßer Widerspruch» bestehen. Für eine Einsicht, die durchschaut, wie Ideen intuitiv erlebt werden als ein auf sich selbst beruhendes Wesenhaftes, wird klar, daß der Mensch im Umkreis der Ideenwelt beim Erkennen sich in ein für alle Menschen Einheitliches hineinlebt, daß er aber, wenn er aus dieser Ideenwelt die Intuitionen für seine Willensakte entlehnt, ein Glied dieser Ideenwelt durch dieselbe Tätigkeit individualisiert, die er im geistig-ideellen Vorgang beim Erkennen als eine allgemein-menschliche entfaltet. Was als logischer Widerspruch erscheint, die allgemeine Artung der Erkenntnis-Ideen und die individuelle der SittenIdeen: das wird, indem es in seiner Wirklichkeit angeschaut wird, gerade zum lebendigen Begriff. Darin liegt ein Kennzeichen der menschlichen Wesenheit, daß das intuitiv zu Erfassende im Menschen wie im lebendigen Pendelschlag sich hin- und herbewegt zwischen der allgemein geltenden Erkenntnis und dem individuellen Erleben dieses Allgemeinen. Wer den einen Pendelausschlag in seiner Wirklichkeit nicht schauen kann, für den bleibt das Denken nur eine subjektive menschliche Betätigung; wer den andern nicht erfassen kann, für den scheint mit der Betätigung des Menschen im Denken alles individuelle Leben verloren. Für einen Denker der erstern Art ist das Erkennen, für den andern das sittliche Leben eine undurchschaubare Tatsache. Beide werden für die Erklärung des einen oder des andern allerlei Vorstellungen beibringen, die alle unzutreffend sind, weil von beiden eigentlich die Erlebbarkeit des Denkens entweder gar nicht erfaßt, oder als bloß abstrahierende Betätigung verkannt wird. | Една трудност при преценката на изложеното в двата предходни раздела може да възникне от това, че човек се смята изправен пред противоречие. От една страна, се говори за преживяването на мисленето, за което се усеща, че има всеобщо значение, еднакво валидно за всяко човешко съзнание; от друга страна, тук се посочва, че идеите, които се осъществяват в нравствения живот и които са от същия род като идеите, изработени в мисленето, се изживяват по индивидуален начин във всяко човешко съзнание. Който се чувства подтикнат да спре при това противопоставяне като при „противоречие“ и който не разпознава, че тъкмо в живото съзерцание на тази действително налична противоположност се разкрива частица от същността на човека, на него нито идеята за познанието, нито идеята за свободата ще могат да се явят в правилната светлина. За онзи възглед, който мисли своите понятия само като извлечени (абстрахирани) от сетивния свят и който не позволява интуицията да получи своето право, мисълта, за която тук се твърди, че е действителност, остава „просто противоречие“. За едно прозрение, което прозира как идеите се преживяват интуитивно като нещо същностно, което почива върху самото себе си, става ясно, че при познаването човекът в обсега на света на идеите се вживява в нещо единно за всички хора, но че когато заема от този свят на идеите интуициите за своите волеви актове, той индивидуализира един член на този свят на идеите чрез същата дейност, която при познаването разгръща в духовно-идейния процес като общочовешка. Онова, което изглежда като логическо противоречие – всеобщото естество на познавателните идеи и индивидуалното естество на нравствените идеи, – тъкмо то се превръща в живо понятие, като се съзерцава в своята действителност. Един белег на човешката същност е това, че онова, което трябва да бъде схванато интуитивно, се движи в човека насам-натам като в живо люлеене на махало между общовалидното познание и индивидуалното преживяване на това всеобщо. За онзи, който не може да види в действителността му едното отклонение на махалото, мисленето остава само проява на субективна човешка дейност; на онзи, който не може да схване другото, му изглежда, че с проявата на дейност на човека в мисленето се губи всякакъв индивидуален живот. За мислител от първия род познаването, а за другия нравственият живот е непрозрачен факт. За обяснението на едното или на другото и двамата ще привеждат всевъзможни представи, всички до една неверни, защото и двамата всъщност или изобщо не схващат преживяемостта на мисленето, или погрешно я разбират като проява на само абстрахираща дейност. |
| 220 | 2. Zusatz zur Neuauflage (1918). | Втора добавка към новото издание (1918) |
| 221 | Auf S. 175 f. wird von Materialismus gesprochen. Es ist mir wohl bewußt, daß es Denker gibt - wie der eben angeführte Th. Ziehen –, die sich selbst durchaus nicht als Materialisten bezeichnen, die aber doch von dem in diesem Buche geltend gemachten Gesichtspunkte mit diesem Begriffe bezeichnet werden müssen. Es kommt nicht darauf an, ob jemand sagt, für ihn sei die Welt nicht im bloß materiellen Sein beschlossen; er sei deshalb kein Materialist. Sondern es kommt darauf an, ob er Begriffe entwickelt, die nur auf ein materielles Sein anwendbar sind. Wer ausspricht: «Unser Handeln ist necessitiert wie unser Denken», der hat einen Begriff hingestellt, der bloß auf materielle Vorgänge, aber weder auf das Handeln, noch auf das Sein anwendbar ist; und er müßte, wenn er seinen Begriff zu Ende dächte, eben materialistisch denken. Daß er es nicht tut, ergibt sich nur aus derjenigen Inkonsequenz, die so oft die Folge des nicht zu Ende geführten Denkens ist. – Man hört jetzt oft, der Materialismus des 19. Jahrhunderts sei wissenschaftlich abgetan. In Wahrheit ist er es aber durchaus nicht. Man bemerkt in der Gegenwart oft nur nicht, daß man keine anderen Ideen als solche hat, mit denen man nur an Materielles heran kann. Dadurch verhüllt sich jetzt der Materialismus, während er in der zweiten Hälfte des 19. Jahrhunderts sich offen zur Schau gestellt hat. Gegen eine geistig die Welt erfassende Anschauung ist der verhüllte Materialismus der Gegenwart nicht weniger intolerant als der eingestandene des vorigen Jahrhunderts. Er täuscht nur viele, die da glauben, eine auf Geistiges gehende Weltauffassung ablehnen zu dürfen, weil ja die naturwissenschaftliche den «Materialismus längst verlassen hat» | На с. 175 и сл. се говори за материализъм. Аз добре съзнавам, че има мислители – като току-що цитирания Т. Цийен, – които сами никак не се определят като материалисти, но които все пак от гледната точка, застъпена в тази книга, трябва да бъдат обозначени с това понятие. Не е важно дали някой казва, че за него светът не се изчерпва с чисто материалното битие и че затова той не е материалист. Важно е дали той развива понятия, които са приложими само към материално битие. Който изрича: „Нашето действие е обусловено от необходимост също както нашето мислене“, той е въвел понятие, което е приложимо само към материални процеси, но не и към действието или към битието; и ако домислеше понятието си докрай, той би трябвало да мисли именно материалистично. Това, че той не го прави, произтича само от онази непоследователност, която толкова често е последица от недоведеното докрай мислене. – Сега често се чува, че материализмът на XIX век е научно преодолян. В действителност обаче той съвсем не е преодолян. В наше време често просто не се забелязва, че човек няма други идеи освен такива, с които може да подходи само към материалното. Затова сега материализмът се забулва, докато през втората половина на XIX век се показваше открито. Забуленият материализъм на настоящето е не по-малко нетърпим към един възглед, който обхваща света духовно, от открито признатия материализъм на миналия век. Той само заблуждава мнозина, които вярват, че имат право да отхвърлят едно разбиране за света, насочено към духовното, защото природонаучното разбиране за света „отдавна е изоставило материализма“. |
| 222 | Anmerkungen | Бележки |
| 223 | (1) Über die Art, wie hier von «Materialismus» gesprochen wird, und die Berechtigung, von ihm so zu sprechen, vgl. «Zusatz» zu diesem Kapitel am Schluß desselben. | (1) За начина, по който тук се говори за „материализъм“, и за правото да се говори за него така, вж. „Добавка“ към тази глава в края ѝ. |
| 224 | XI. Weltzweck und Lebenszweck (Bestimmung des Menschen) | XI. Цел на света и цел на живота (Предназначението на човека) |
| 225 | Unter den mannigfaltigen Strömungen in dem geistigen Leben der Menschheit ist eine zu verfolgen, die man nennen kann die Überwindung des Zweckbegriffes auf Gebieten, in die er nicht gehört. Die Zweckmäßigkeit ist eine bestimmte Art in der Abfolge von Erscheinungen. Wahrhaft wirklich ist die Zweckmäßigkeit nur dann, wenn im Gegensatz zu dem Verhältnis von Ursache und Wirkung, wo das vorhergehende Ereignis ein späteres bestimmt, umgekehrt das folgende Ereignis bestimmend auf das frühere einwirkt. Dies liegt zunächst nur bei menschlichen Handlungen vor. Der Mensch vollbringt eine Handlung, die er sich vorher vorstellt, und läßt sich von dieser Vorstellung zur Handlung bestimmen. Das Spätere, die Handlung, wirkt mit Hilfe der Vorstellung auf das Frühere, den handelnden Menschen. Dieser Umweg durch das Vorstellen ist aber zum zweckmäßigen Zusammenhange durchaus notwendig. In dem Prozesse, der in Ursache und Wirkung zerfällt, ist zu unterscheiden die Wahrnehmung von dem Begriff. Die Wahrnehmung der Ursache geht der Wahrnehmung der Wirkung vorher; Ursache und Wirkung blieben in unserem Bewußtsein einfach nebeneinander bestehen, wenn wir sie nicht durch ihre entsprechenden Begriffe miteinander verbinden könnten. Die Wahrnehmung der Wirkung kann stets nur auf die Wahrnehmung der Ursache folgen. Wenn die Wirkung einen realen Einfluß auf die Ursache haben soll, so kann dies nur durch den begrifflichen Faktor sein. Denn der Wahrnehmungsfaktor der Wirkung ist vor dem der Ursache einfach gar nicht vorhanden. Wer behauptet, die Blüte sei der Zweck der Wurzel, das heißt, die erstere habe auf die letztere einen Einfluß, der kann das nur von dem Faktor an der Blüte behaupten, den er durch sein Denken an derselben konstatiert. Der Wahrnehmungsfaktor der Blüte hat zur Zeit der Entstehungszeit der Wurzel noch kein Dasein. Zum zweckmäßigen Zusammenhange ist aber nicht bloß der ideelle, gesetzmäßige Zusammenhang des Späteren mit dem Früheren notwendig, sondern der Begriff (das Gesetz) der Wirkung muß real, durch einen wahrnehmbaren Prozeß die Ursache beeinflussen. Einen wahrnehmbaren Einfluß von einem Begriff auf etwas anderes können wir aber nur bei den menschlichen Handlungen beobachten. Hier ist also der Zweckbegriff allein anwendbar. Das naive Bewußtsein, das nur das Wahrnehmbare gelten läßt, sucht - wie wir wiederholt bemerkt - auch dorthin Wahrnehmbares zu versetzen, wo nur Ideelles zu erkennen ist. In dem wahrnehmbaren Geschehen sucht es wahrnehmbare Zusammenhänge oder, wenn es solche nicht findet, träumt es sie hinein. Der im subjektiven Handeln geltende Zweckbegriff ist ein geeignetes Element für solche erträumte Zusammenhänge. Der naive Mensch weiß, wie er ein Geschehen zustandebringt und folgert daraus, daß es die Natur ebenso machen wird. In den rein ideellen Naturzusammenhängen sieht er nicht nur unsichtbare Kräfte, sondern auch unwahrnehmbare reale Zwecke. Der Mensch macht seine Werkzeuge zweckmäßig; nach demselben Rezept läßt der naive Realist den Schöpfer die Organismen bauen. Nur ganz allmählich verschwindet dieser falsche Zweckbegriff aus den Wissenschaften. In der Philosophie treibt er auch heute noch ziemlich arg sein Unwesen. Da wird gefragt nach dem außerweltlichen Zweck der Welt, nach der außermenschlichen Bestimmung (folglich auch dem Zweck) des Menschen und so weiter. | Сред многообразните течения в духовния живот на човечеството може да се проследи едно, което бихме могли да наречем преодоляване на понятието за цел в области, към които то не спада. Целесъобразността е определен вид последователност на явленията. Целесъобразността е истински действителна само тогава, когато, за разлика от отношението между причина и следствие, при което предходното събитие определя едно по-късно, обратно, следващото събитие оказва определящо въздействие върху по-ранното. Това е налице засега само при човешките действия. Човекът извършва едно действие, което предварително си представя, и оставя тази представа да го определи към действието. По-късното, действието, въздейства с помощта на представата върху по-ранното, действащия човек. Този заобиколен път през представянето обаче е абсолютно необходим за целесъобразната връзка. В процеса, който се разпада на причина и следствие, трябва да се различава възприятието от понятието. Възприятието на причината предшества възприятието на следствието; причината и следствието биха останали в нашето съзнание просто едно до друго, ако не можехме да ги свържем едно с друго чрез съответните им понятия. Възприятието на следствието винаги може да последва само възприятието на причината. Ако следствието трябва да има реално влияние върху причината, това може да стане само чрез понятийния фактор. Защото факторът на възприятието при следствието просто изобщо не е налице преди този при причината. Който твърди, че цветът е целта на корена, т.е. че първият има влияние върху втория, може да твърди това само за онзи фактор в цвета, който той установява в него чрез своето мислене. Факторът на възприятието при цвета по времето на възникването на корена още не съществува. За целесъобразната връзка обаче е необходима не само идейната, закономерна връзка на по-късното с по-ранното, а понятието (законът) на следствието трябва реално, чрез един възприемаем процес, да влияе върху причината. Възприемаемо влияние на едно понятие върху нещо друго обаче можем да наблюдаваме само при човешките действия. Следователно само тук е приложимо понятието за цел. Наивното съзнание, което признава само възприемаемото, се стреми – както неколкократно отбелязахме – да пренесе нещо възприемаемо и там, където може да се познае само нещо идейно. Във възприемаемите събития то търси възприемаеми връзки или, ако не намира такива, си ги измечтава в тях. Понятието за цел, валидно в субективното действие, е подходящ елемент за такива измечтани връзки. Наивният човек знае как кара нещо да се случи и от това заключава, че природата ще постъпва по същия начин. В чисто идейните природни връзки той вижда не само невидими сили, но и невъзприемаеми реални цели. Човекът прави своите инструменти целесъобразно; по същата рецепта наивният реалист кара Твореца да изгражда организмите. Само съвсем постепенно това погрешно понятие за цел изчезва от науките. Във философията то и днес още доста силно върлува. Там се пита за извънсветовната цел на света, за извънчовешкото предназначение (следователно и за целта) на човека и т.н. |
| 226 | Der Monismus weist den Zweckbegriff auf allen Gebieten mit alleiniger Ausnahme des menschlichen Handelns zurück. Er sucht nach Naturgesetzen, aber nicht nach Naturzwecken. Naturzwecke sind willkürliche Annahmen wie die unwahrnehmbaren Kräfte (S. 120 f.). Aber auch Lebenszwecke, die der Mensch sich nicht selbst setzt, sind vom Standpunkte des Monismus unberechtigte Annahmen. Zweckvoll ist nur dasjenige, was der Mensch erst dazu gemacht hat, denn nur durch Verwirklichung einer Idee entsteht Zweckmäßiges. Wirksam im realistischen Sinne wird die Idee aber nur im Menschen. Deshalb hat das Menschenleben nur den Zweck und die Bestimmung, die der Mensch ihm gibt. Auf die Frage: was hat der Mensch für eine Aufgabe im Leben? kann der Monismus nur antworten: die, die er sich selbst setzt. Meine Sendung in der Welt ist keine vorherbestimmte, sondern sie ist jeweilig die, die ich mir erwähle. Ich trete nicht mit gebundener Marschroute meinen Lebensweg an. | Монизмът отхвърля понятието за цел във всички области с единственото изключение на човешкото действие. Той търси природни закони, но не природни цели. Природните цели са произволни допускания като невъзприемаемите сили (с. 120 и сл.). Но и цели на живота, които човекът не си поставя сам, са от гледна точка на монизма неоправдани допускания. Изпълнено с цел е само онова, което човекът първо е направил такова, защото целесъобразно нещо възниква само чрез осъществяването на една идея. Действена в реалистичен смисъл обаче идеята става само в човека. Затова човешкият живот има само онази цел и онова предназначение, които човекът му дава. На въпроса: каква задача има човекът в живота? монизмът може да отговори само: онази, която той сам си поставя. Моята мисия в света не е предварително определена, а всеки път е онази, която аз си избирам. Аз не тръгвам по своя жизнен път с предначертан маршрут. |
| 227 | Ideen werden zweckmäßig nur durch Menschen verwirklicht. Es ist also unstatthaft, von der Verkörperung von Ideen durch die Geschichte zu sprechen. Alle solche Wendungen wie: «die Geschichte ist die Entwicklung der Menschen zur Freiheit», oder die Verwirklichung der sittlichen Weltordnung und so weiter sind von monistischen Gesichtspunkten aus unhaltbar. | Идеите се осъществяват целесъобразно само от хората. Следователно е недопустимо да се говори за въплъщението на идеи чрез историята. Всички такива изрази като: „историята е развитието на хората към свобода“ или осъществяването на нравствения световен ред и т.н. са несъстоятелни от монистична гледна точка. |
| 228 | Die Anhänger des Zweckbegriffes glauben mit demselben zugleich alle Ordnung und Einheitlichkeit der Welt preisgeben zu müssen. Man höre zum Beispiel Robert Hamerling (Atomistik des Willens, 11. Band, S. 201): «So lange es Triebe in der Natur gibt, ist es Torheit, Zwecke in derselben zu leugnen. | Привържениците на понятието за цел вярват, че заедно с него би трябвало да се откажат и от всеки ред и всяко единство на света. Нека чуем например Роберт Хамерлинг („Атомистика на волята“, II том, с. 201): „Докато в природата има нагони, е глупост да се отричат цели в нея. |
| 229 | – Wie die Gestaltung eines Gliedes des menschlichen Körpers nicht bestimmt und bedingt ist durch eine in der Luft schwebende Idee dieses Gliedes, sondern durch den Zusammenhang mit dem größeren Ganzen, dem Körper, welchem das Glied angehört, so ist die Gestaltung jedes Naturwesens, sei es Pflanze, Tier, Mensch, nicht bestimmt und bedingt durch eine in der Luft schwebende Idee desselben, sondern durch das Formprinzip des größeren, sich zweckmäßig auslebenden und ausgestaltenden Ganzen der Natur. Und Seite 191 desselben Bandes: «Die Zwecktheorie behauptet nur, daß trotz der tausend Unbequemlichkeiten und Qualen dieses kreatürlichen Lebens eine hohe Zweck- und Planmäßigkeit unverkennbar in den Gebilden und in den Entwicklungen der Natur vorhanden ist - eine Plan- und Zweckmäßigkeit jedoch, welche sich nur innerhalb der Naturgesetze verwirklicht, und welche nicht auf eine Schlaraffenwelt abzielen kann, in welcher dem Leben kein Tod, dem Werden kein Vergehen mit allen mehr oder weniger unerfreulichen, aber schlechterdings unvermeidlichen Mittelstufen gegenüberstünde. | – Както формирането на един член на човешкото тяло не е определено и обусловено от една витаеща във въздуха идея за този член, а от връзката с по-голямото цяло, тялото, към което принадлежи членът, така формирането на всяко природно същество, било то растение, животно, човек, не е определено и обусловено от една витаеща във въздуха идея за него, а от принципа на формата на по-голямото, целесъобразно изживяващо се и оформящо се цяло на природата.“ И на с. 191 от същия том: „Теорията за целта твърди само, че въпреки хилядите неудобства и мъки на този тварен живот една висока целесъобразност и планомерност несъмнено е налице в образуванията и в развитието на природата – една планомерност и целесъобразност обаче, която се осъществява само в рамките на природните закони и която не може да цели един приказен свят на изобилието, в който на живота да не се противопоставя смърт, на ставането – преходност, с всички повече или по-малко неприятни, но безусловно неизбежни междинни степени. |
| 230 | Wenn die Gegner des Zweckbegriffs ein mühsam zusammengebrachtes Kehrichthäufchen von halben oder ganzen, vermeintlichen oder wirklichen Unzweckmäßigkeiten einer Welt von Wundern der Zweckmäßigkeit, wie sie die Natur in allen Bereichen aufweist, entgegenstellen, so finde ich das ebenso drollig.» – Was wird hier Zweckmäßigkeit genannt? Ein Zusammenstimmen von Wahrnehmungen zu einem Ganzen. Da aber allen Wahrnehmungen Gesetze (Ideen) zugrunde liegen, die wir durch unser Denken finden, so ist das planmäßige Zusammenstimmen der Glieder eines Wahrnehmungsganzen eben das ideelle Zusammenstimmen der in diesem Wahrnehmungsganzen enthaltenen Glieder eines Ideenganzen. Wenn gesagt wird, das Tier oder der Mensch sei nicht bestimmt durch eine in der Luft schwebende Idee, so ist das schief ausgedrückt, und die verurteilte Ansicht verliert bei der Richtigstellung des Ausdruckes von selbst den absurden Charakter. Das Tier ist allerdings nicht durch eine in der Luft schwebende Idee, wohl aber durch eine ihm eingeborene und seine gesetzmäßige Wesenheit ausmachende Idee bestimmt. Gerade weil die Idee nicht außer dem Dinge ist, sondern in demselben als dessen Wesen wirkt, kann nicht von Zweckmäßigkeit gesprochen werden. Gerade derjenige, der leugnet, daß das Naturwesen von außen bestimmt ist (ob durch eine in der Luft schwebende Idee oder eine außerhalb des Geschöpfes im Geiste eines Weltschöpfers existierende ist in dieser Beziehung ganz gleichgültig), muß zugeben, daß dieses Wesen nicht zweckmäßig und planvoll von außen, sondern ursächlich und gesetzmäßig von innen bestimmt wird. Eine Maschine gestalte ich dann zweckmäßig, wenn ich die Teile in einen Zusammenhang bringe, den sie von Natur aus nicht haben. Das Zweckmäßige der Einrichtung besteht dann darin, daß ich die Wirkungsweise der Maschine als deren Idee ihr zugrunde gelegt habe. Die Maschine ist dadurch ein Wahrnehmungsobjekt mit entsprechender Idee geworden. Solche Wesen sind auch die Naturwesen. Wer ein Ding deshalb zweckmäßig nennt, weil es gesetzmäßig gebildet ist, der mag die Naturwesen eben auch mit dieser Bezeichnung belegen. Nur darf diese Gesetzmäßigkeit nicht mit jener des subjektiven menschlichen Handelns verwechselt werden. Zum Zweck ist eben durchaus notwendig, daß die wirkende Ursache ein Begriff ist, und zwar der der Wirkung. In der Natur sind aber nirgends Begriffe als Ursachen nachzuweisen; der Begriff erweist sich stets nur als der ideelle Zusammenhang von Ursache und Wirkung. Ursachen sind in der Natur nur in Form von Wahrnehmungen vorhanden. | Когато противниците на понятието за цел противопоставят една мъчително събрана купчинка смет от половинчати или цели, мними или действителни нецелесъобразности на един свят от чудеса на целесъобразността, какъвто природата показва във всички области, аз намирам това също толкова смешно.“ – Какво тук се нарича целесъобразност? Едно съгласуване на възприятия в едно цяло. Но тъй като в основата на всички възприятия лежат закони (идеи), които намираме чрез нашето мислене, то планомерното съгласуване на членовете на една цялост от възприятия е тъкмо идейното съгласуване на членовете на една цялост от идеи, които се съдържат в тази цялост от възприятия. Когато се казва, че животното или човекът не е определен от една витаеща във въздуха идея, това е изразено криво, и щом изразът се поправи, осъденият възглед сам губи абсурдния си характер. Животното наистина не е определено от една витаеща във въздуха идея, но е определено от идея, която е вродена в него и съставлява неговата закономерна същност. Тъкмо защото идеята не е извън нещото, а действа в него като негова същност, не може да се говори за целесъобразност. Тъкмо онзи, който отрича, че природното същество е определено отвън (дали от витаеща във въздуха идея, или от такава, която съществува извън създанието в духа на един творец на света, е в това отношение съвсем безразлично), трябва да признае, че това същество е определено не целесъобразно и планомерно отвън, а причинно и закономерно отвътре. Оформям една машина целесъобразно тогава, когато поставям частите във връзка, която те по природа нямат. Целесъобразното в устройството се състои тогава в това, че съм положил в основата на машината нейния начин на действие като нейна идея. Така машината е станала обект на възприятието със съответна идея. Такива същества са и природните същества. Който нарича едно нещо целесъобразно, защото то е образувано закономерно, може да обозначи с това наименование и природните същества. Само че тази закономерност не бива да се смесва с онази на субективното човешко действие. За да има цел, е абсолютно необходимо действащата причина да е понятие, и то понятието за следствието. Но в природата никъде не могат да се посочат понятия като причини; понятието винаги се оказва само идейната връзка между причина и следствие. Причините в природата са налице само във формата на възприятия. |
| 231 | Der Dualismus kann von Welt- und Naturzwecken reden. Wo für unsere Wahrnehmung eine gesetzmäßige Verknüpfung von Ursache und Wirkung sich äußert, da kann der Dualist annehmen, daß wir nur den Abklatsch eines Zusammenhanges sehen, in dem das absolute Weltwesen seine Zwecke verwirklichte. Für den Monismus entfällt mit dem absoluten nicht erlebbaren, sondern nur hypothetisch erschlossenen Weltwesen auch der Grund zur Annahme von Welt- und Naturzwecken. | Дуализмът може да говори за цели на света и на природата. Там, където за нашето възприятие се проявява закономерна свързаност между причина и следствие, дуалистът може да допусне, че виждаме само отпечатъка на една връзка, в която абсолютното световно същество осъществява своите цели. За монизма заедно с абсолютното световно същество, което не може да бъде преживяно, а е само хипотетично изведено чрез заключение, отпада и основанието да се допускат цели на света и на природата. |
| 232 | Zusatz zur Neuausgabe 1918. | Добавка към новото издание (1918) |
| 233 | Man wird bei vorurteilslosem Durchdenken des hier Ausgeführten nicht zu der Ansicht kommen können, daß der Verfasser dieser Darstellung mit seiner Ablehnung des Zweckbegriffs für außermenschliche Tatsachen auf dem Boden derjenigen Denker stand, die durch das Verwerfen dieses Begriffes sich die Möglichkeit schaffen, alles außerhalb des Menschenhandelns liegende - und dann dieses selbst - als nur natürliches Geschehen aufzufassen. Davor sollte schon der Umstand schützen, daß in diesem Buche der Denkvorgang als ein rein geistiger dargestellt wird. Wenn hier auch für die geistige, außerhalb des menschlichen Handelns liegende Welt der Zweckgedanke abgelehnt wird, so geschieht es, weil in dieser Welt ein höheres als der Zweck, der sich im Menschentum verwirklicht, zur Offenbarung kommt. Und wenn von einer nach dem Muster der menschlichen Zweckmäßigkeit gedachten zweckmäßigen Bestimmung des Menschengeschlechtes als von einem irrigen Gedanken gesprochen ist, so Ist gemeint, daß der Einzelmensch sich Zwecke setzt, aus diesen setzt sich das Ergebnis der Gesamtwirksamkeit der Menschheit zusammen. Dieses Ergebnis ist dann ein höheres als seine Glieder, die Menschenzwecke. | При безпристрастно обмисляне на изложеното тук човек няма да може да стигне до възгледа, че авторът на това изложение, като отхвърля понятието за цел по отношение на извънчовешките факти, е стоял на почвата на онези мислители, които чрез отхвърлянето на това понятие си създават възможността да схващат всичко, което лежи извън човешкото действие – а после и самото него – само като природни събития. От това би трябвало да предпази още самото обстоятелство, че в тази книга мисловният процес е представен като чисто духовен. Ако тук мисълта за цел се отхвърля и за духовния свят, който лежи извън човешкото действие, това става, защото в този свят се разкрива нещо по-висше от целта, която се осъществява в човешкото. И когато за едно целесъобразно предназначение на човешкия род, мислено по образеца на човешката целесъобразност, се говори като за погрешна мисъл, то се има предвид, че отделният човек си поставя цели, а от тях се съставя резултатът от общата дейност на човечеството. Тогава този резултат е нещо по-висше от неговите членове, човешките цели. |
| 234 | XII. Die moralische Phantasie (Darwinismus und Sittlichkeit) | XII. Моралната фантазия (Дарвинизъм и нравственост) |
| 235 | Der freie Geist handelt nach seinen Impulsen, das sind Intuitionen, die aus dem Ganzen seiner Ideenwelt durch das Denken ausgewählt sind. Für den unfreien Geist liegt der Grund, warum er aus seiner Ideenwelt eine bestimmte Intuition aussondert, um sie einer Handlung zugrunde zu legen, in der ihm gegebenen Wahrnehmungswelt, das heißt in seinen bisherigen Erlebnissen. Er erinnert sich, bevor er zu einem Entschluß kommt, daran, was jemand in einem dem seinigen analogen Falle getan oder zu tun für gutgeheißen hat, oder was Gott für diesen Fall befohlen hat und so weiter, und danach handelt er. Dem freien Geist sind diese Vorbedingungen nicht einzige Antriebe des Handelns. Er faßt einen schlechthin ersten Entschluß. Es kümmert ihn dabei ebensowenig, was andere in diesem Falle getan, noch was sie dafür befohlen haben. Er hat rein ideelle Gründe, die ihn bewegen, aus der Summe seiner Begriffe gerade einen bestimmten herauszuheben und ihn in Handlung umzusetzen. Seine Handlung wird aber der wahrnehmbaren Wirklichkeit angehören. Was er vollbringt, wird also mit einem ganz bestimmten Wahrnehmungsinhalte identisch sein. Der Begriff wird sich in einem konkreten Einzelgeschehnis zu verwirklichen haben. Er wird als Begriff diesen Einzelfall nicht enthalten können. Er wird sich darauf nur in der Art beziehen können, wie überhaupt ein Begriff sich auf eine Wahrnehmung bezieht, zum Beispiel wie der Begriff des Löwen auf einen einzelnen Löwen. Das Mittelglied zwischen Begriff und Wahrnehmung ist die Vorstellung (vgl. S. 106 ff.). Dem unfreien Geist ist dieses Mittelglied von vornherein gegeben. Die Motive sind von vornherein als Vorstellungen in seinem Bewußtsein vorhanden. Wenn er etwas ausführen will, so macht er das so, wie er es gesehen hat, oder wie es ihm für den einzelnen Fall befohlen wird. Die Autorität wirkt daher am besten durch Beispiele, das heißt durch Überlieferung ganz bestimmter Einzelhandlungen an das Bewußtsein des unfreien Geistes. Der Christ handelt weniger nach den Lehren als nach dem Vorbilde des Erlösers. Regeln haben für das positive Handeln weniger Wert als für das Unterlassen bestimmter Handlungen. Gesetze treten nur dann in die allgemeine Begriffsform, wenn sie Handlungen verbieten, nicht aber wenn sie sie zu tun gebieten. Gesetze über das, was er tun soll, müssen dem unfreien Geiste in ganz konkreter Form gegeben werden: Reinige die Straße vor deinem Haustore! Zahle deine Steuern in dieser bestimmten Höhe bei dem Steueramte X! und so weiter. Begriffsform haben die Gesetze zur Verhinderung von Handlungen: Du sollst nicht stehlen! Du sollst nicht ehebrechen! Diese Gesetze wirken auf den unfreien Geist aber auch nur durch den Hinweis auf eine konkrete Vorstellung, zum Beispiel die der entsprechenden zeitlichen Strafen, oder der Gewissensqual, oder der ewigen Verdammnis, und so weiter. | Свободният дух действа според своите импулси, а това са интуиции, избрани чрез мисленето от цялото на неговия свят на идеите. За несвободния дух основанието, поради което той отделя от своя свят на идеите определена интуиция, за да я положи в основата на едно действие, се намира в дадения му свят на възприятията, тоест в досегашните му преживявания. Преди да стигне до решение, той си спомня какво е направил някой в случай, аналогичен на неговия, или какво е одобрил да се направи, или какво е заповядал Бог за този случай и т.н., и според това действа. За свободния дух тези предварителни условия не са единствени подтици за действието. Той взема едно безусловно първо решение. При това не го е грижа нито какво са направили другите в този случай, нито какво са заповядали за него. Той има чисто идейни основания, които го подтикват да извлече от сумата на своите понятия тъкмо едно определено понятие и да го превърне в действие. Но неговото действие ще принадлежи на възприемаемата действителност. Следователно онова, което извършва, ще бъде тъждествено с едно съвсем определено съдържание на възприятието. Понятието ще трябва да се осъществи в едно конкретно единично събитие. Като понятие то няма да може да съдържа този единичен случай. То ще може да се отнася към него само по начина, по който изобщо едно понятие се отнася към едно възприятие, например както понятието за лъв към един отделен лъв. Междинното звено между понятие и възприятие е представата (срв. с. 106 и сл.). На несвободния дух това междинно звено е дадено предварително. Мотивите са предварително налице в неговото съзнание като представи. Когато иска да извърши нещо, той го прави така, както го е видял, или както му се заповядва за отделния случай. Затова авторитетът действа най-добре чрез примери, тоест чрез предаване на съвсем определени отделни действия на съзнанието на несвободния дух. Християнинът действа не толкова според ученията, колкото по примера на Спасителя. Правилата имат по-малка стойност за положителното действие, отколкото за въздържането от определени действия. Законите приемат общата понятийна форма само когато забраняват действия, но не и когато повеляват те да бъдат извършени. Законите за онова, което той трябва да прави, трябва да бъдат дадени на несвободния дух в съвсем конкретна форма: Почисти улицата пред портата на къщата си! Плати данъците си в този определен размер в данъчната служба Х! и т.н. Понятийна форма имат законите за предотвратяване на действия: Не кради! Не прелюбодействай! Но и тези закони действат върху несвободния дух само чрез указанието за една конкретна представа, например за съответните временни наказания, или за угризенията на съвестта, или за вечното проклятие и т.н. |
| 236 | Sobald der Antrieb zu einer Handlung in der allgemein-begrifflichen Form vorhanden ist (zum Beispiel: du sollst deinen Mitmenschen Gutes tun! du sollst so leben, daß du dein Wohlsein am besten beförderst!), dann muß in jedem einzelnen Fall die konkrete Vorstellung des Handelns (die Beziehung des Begriffes auf einen Wahrnehmungsinhalt) erst gefunden werden. Bei dem freien Geiste, den kein Vorbild und keine Furcht vor Strafe usw. treibt, ist diese Umsetzung des Begriffes in die Vorstellung immer notwendig. | Щом подтикът към едно действие е налице в общопонятийната форма (например: трябва да правиш добро на ближните си! трябва да живееш така, че най-добре да допринасяш за своето благополучие!), във всеки отделен случай конкретната представа за действието (отнасянето на понятието към едно съдържание на възприятието) тепърва трябва да бъде намерена. При свободния дух, когото не тласка никакъв пример и никакъв страх от наказание и т.н., това превръщане на понятието в представа е винаги необходимо. |
| 237 | Konkrete Vorstellungen aus der Summe seiner Ideen heraus produziert der Mensch zunächst durch die Phantasie. Was der freie Geist nötig hat, um seine Ideen zu verwirklichen, um sich durchzusetzen, ist also die moralische Phantasie. Sie ist die Quelle für das Handeln des freien Geistes. Deshalb sind auch nur Menschen mit moralischer Phantasie eigentlich sittlich produktiv. Die bloßen Moralprediger, das ist: die Leute, die sittliche Regeln ausspinnen, ohne sie zu konkreten Vorstellungen verdichten zu können, sind moralisch unproduktiv. Sie gleichen den Kritikern, die verständig auseinanderzusetzen wissen, wie ein Kunstwerk beschaffen sein soll, selbst aber auch nicht das geringste zustande bringen können. | Конкретни представи от сумата на своите идеи човек създава най-напред чрез фантазията. Следователно онова, от което свободният дух се нуждае, за да осъществи своите идеи, за да се наложи, е моралната фантазия. Тя е изворът на действието на свободния дух. Затова и само хората с морална фантазия са всъщност нравствено продуктивни. Обикновените проповедници на морал, тоест хората, които измислят нравствени правила, без да могат да ги сгъстят в конкретни представи, са морално непродуктивни. Те приличат на критиците, които умеят разсъдливо да изложат какво трябва да представлява едно художествено произведение, но самите те не могат да създадат и най-малкото. |
| 238 | Die moralische Phantasie muß, um ihre Vorstellung zu verwirklichen, in ein bestimmtes Gebiet von Wahrnehmungen eingreifen. Die Handlung des Menschen schafft keine Wahrnehmungen, sondern prägt die Wahrnehmungen, die bereits vorhanden sind, um, erteilt ihnen eine neue Gestalt. Um ein bestimmtes Wahrnehmungsobjekt oder eine Summe von solchen, einer moralischen Vorstellung gemäß, umbilden zu können, muß man den gesetzmäßigen Inhalt (die bisherige Wirkungsweise, die man neu gestalten oder der man eine neue Richtung geben will) dieses Wahrnehmungsbildes begriffen haben. Man muß ferner den Modus finden, nach dem sich diese Gesetzmäßigkeit in eine neue verwandeln läßt. Dieser Teil der moralischen Wirksamkeit beruht auf Kenntnis der Erscheinungswelt, mit der man es zu tun hat. Er ist also zu suchen in einem Zweige der wissenschaftlichen Erkenntnis überhaupt. Das moralische Handeln setzt also voraus neben dem moralischen Ideenvermögen (1) und der moralischen Phantasie die Fähigkeit, die Welt der Wahrnehmungen umzuformen, ohne ihren naturgesetzlichen Zusammenhang zu durchbrechen. Diese Fähigkeit ist moralische Technik. Sie ist in dem Sinne lernbar, wie Wissenschaft überhaupt lernbar ist. Im allgemeinen sind Menschen nämlich geeigneter, die Begriffe für die schon fertige Welt zu finden, als produktiv aus der Phantasie die noch nicht vorhandenen zukünftigen Handlungen zu bestimmen. Deshalb ist es sehr wohl möglich, daß Menschen ohne moralische Phantasie die moralischen Vorstellungen von andern empfangen und diese geschickt der Wirklichkeit einprägen. Auch der umgekehrte Fall kann vorkommen, daß Menschen mit moralischer Phantasie ohne die technische Geschicklichkeit sind und sich dann anderer Menschen zur Verwirklichung ihrer Vorstellungen bedienen müssen. | За да осъществи своята представа, моралната фантазия трябва да се намеси в определена област от възприятия. Действието на човека не създава възприятия, а преобразува възприятията, които вече са налице, дава им нов облик. За да може да се преобразува определен обект на възприятието или сума от такива обекти в съответствие с една морална представа, трябва да е схванато закономерното съдържание (досегашният начин на действие, който искаме да преобразим или на който искаме да дадем нова посока) на този образ на възприятието. Освен това трябва да се намери модусът, по който тази закономерност може да бъде превърната в нова. Тази част от моралната дейност почива на познаването на света на явленията, с който имаме работа. Следователно тя трябва да се търси в един клон на научното познание изобщо. Така моралното действие предполага, освен способността за морални идеи (1) и моралната фантазия, способността да се преобразува светът на възприятията, без да се нарушава неговата закономерна природна връзка. Тази способност е моралната техника. Тя може да бъде научена в смисъла, в който изобщо може да бъде научена науката. Защото като цяло хората са по-способни да намират понятията за вече готовия свят, отколкото продуктивно, от фантазията, да определят още несъществуващите бъдещи действия. Затова е напълно възможно хора без морална фантазия да получат моралните представи от други и умело да ги вложат в действителността. Може да се случи и обратното: хора с морална фантазия да са лишени от техническа сръчност и тогава да трябва да си служат с други хора, за да осъществят своите представи. |
| 239 | Insofern zum moralischen Handeln die Kenntnis der Objekte unseres Handelnsgebietes notwendig ist, beruht unser Handeln auf dieser Kenntnis. Was hier in Betracht kommt, sind Naturgesetze. Wir haben es mit Naturwissenschaft zu tun, nicht mit Ethik. Die moralische Phantasie und das moralische Ideenvermögen können erst Gegenstand des Wissens werden, nachdem sie vom Individuum produziert sind. Dann aber regeln sie nicht mehr das Leben, sondern haben es bereits geregelt. Sie sind als wirkende Ursachen wie alle andern aufzufassen (Zwecke sind sie bloß für das Subjekt). Wir beschäftigen uns mit ihnen als mit einer Naturlehre der moralischen Vorstellungen. Eine Ethik als Normwissenschaft kann es daneben nicht geben. | Доколкото за моралното действие е необходимо познаването на обектите на областта, в която действаме, нашето действие почива на това познание. Онова, което тук се взема предвид, са природни закони. Имаме работа с естествознание, а не с етика. Моралната фантазия и способността за морални идеи могат да станат предмет на знанието едва след като са създадени от индивида. Но тогава те вече не уреждат живота, а вече са го уредили. Те трябва да се схващат като действащи причини, както всички други (цели са те само за субекта). Занимаваме се с тях като с природна наука за моралните представи. Наред с това не може да има етика като нормативна наука. |
| 240 | Man hat den normativen Charakter der moralischen Gesetze wenigstens insofern halten wollen, daß man die Ethik im Sinne der Diätetik auffaßte, welche aus den Lebensbedingungen des Organismus allgemeine Regeln ableitet, um auf Grund derselben dann den Körper im besonderen zu beeinflussen (Paulsen, System der Ethik). Dieser Vergleich ist falsch, weil unser moralisches Leben sich nicht mit dem Leben des Organismus vergleichen läßt. Die Wirksamkeit des Organismus ist ohne unser Zutun da; wir finden dessen Gesetze in der Welt fertig vor, können sie also suchen, und dann die gefundenen anwenden. Die moralischen Gesetze werden aber von uns erst geschaffen. Wir können sie nicht anwenden, bevor sie geschaffen sind. Der Irrtum entsteht dadurch, daß die moralischen Gesetze nicht in jedem Momente inhaltlich neu geschaffen werden, sondern sich forterben. Die von den Vorfahren übernommenen erscheinen dann gegeben wie die Naturgesetze des Organismus. Sie werden aber durchaus nicht mit demselben Rechte von einer späteren Generation wie diätetische Regeln angewendet. Denn sie gehen auf das Individuum und nicht wie das Naturgesetz auf das Exemplar einer Gattung. Als Organismus bin ich ein solches Gattungsexemplar, und ich werde naturgemäß leben, wenn ich die Naturgesetze der Gattung in meinem besonderen Falle anwende; als sittliches Wesen bin ich Individuum und habe meine ganz eigenen Gesetze. (2) Die hier vertretene Ansicht scheint in Widerspruch zustehen mit jener Grundlehre der modernen Naturwissenschaft, die man als Entwicklungstheorie bezeichnet. Aber sie scheint es nur. Unter Entwicklung wird verstanden das reale Hervorgehen des Späteren aus dem Früheren auf naturgesetzlichem Wege. Unter Entwicklung in der organischen Welt versteht man den Umstand, daß die späteren (vollkommeneren) organischen Formen reale Abkömmlinge der früheren (unvollkommenen) sind und auf naturgesetzliche Weise aus ihnen hervorgegangen sind. Die Bekenner der organischen Entwicklungstheorie müßten sich eigentlich vorstellen, daß es auf der Erde einmal eine Zeitepoche gegeben hat, wo ein Wesen das allmähliche Hervorgehen der Reptilien aus den Uramnioten mit Augen hätte verfolgen können, wenn es damals als Beobachter hätte dabei sein können und mit entsprechend langer Lebensdauer ausgestattet gewesen wäre. Ebenso müßten sich die Entwicklungstheoretiker vorstellen, daß ein Wesen das Hervorgehen des Sonnensystems aus dem Kant-Laplaceschen Urnebel hätte beobachten können, wenn es während der unendlich langen Zeit frei im Gebiet des Weltäthers sich an einem entsprechenden Orte hätte aufhalten können. Daß bei solcher Vorstellung sowohl die Wesenheit der Uramnioten wie auch die des Kant-Laplaceschen Weltnebels anders gedacht werden müßte als die materialistischen Denker dies tun, kommt hier nicht in Betracht. Keinem Entwicklungstheoretiker sollte es aber einfallen, zu behaupten, daß er aus seinem Begriffe des Uramniontieres den des Reptils mit allen seinen Eigenschaften herausholen kann, auch wenn er nie ein Reptil gesehen hat Ebensowenig sollte aus dem Begriff des Kant-Laplaceschen Urnebels das Sonnensystem abgeleitet werden, wenn dieser Begriff des Urnebels direkt nur an der Wahrnehmung des Urnebels bestimmt gedacht ist. Das heißt mit anderen Worten: der Entwicklungstheoretiker muß, wenn er konsequent denkt, behaupten, daß aus früheren Entwicklungsphasen spätere sich real ergeben, daß wir, wenn wir den Begriff des Unvollkommenen und den des Vollkommenen gegeben haben, den Zusammenhang einsehen können; keineswegs aber sollte er zugeben, daß der an dem Früheren erlangte Begriff hinreicht, um das Spätere daraus zu entwickeln. Daraus folgt für den Ethiker, daß er zwar den Zusammenhang späterer moralischer Begriffe mit früheren einsehen kann; aber nicht, daß auch nur eine einzige neue moralische Idee aus früheren geholt werden kann. Als moralisches Wesen produziert das Individuum seinen Inhalt. Dieser produzierte Inhalt ist für den Ethiker gerade so ein Gegebenes, wie für den Naturforscher die Reptilien ein Gegebenes sind. Die Reptilien sind aus den Uramnioten hervorgegangen; aber der Naturforscher kann aus dem Begriff der Uramnioten den der Reptilien nicht herausholen. Spätere moralische Ideen entwickeln sich aus früheren; der Ethiker kann aber aus den sittlichen Begriffen einer früheren Kulturperiode die der späteren nicht herausholen. Die Verwirrung wird dadurch hervorgerufen, daß wir als Naturforscher die Tatsachen bereits vor uns haben und hinterher sie erst erkennend betrachten; während wir beim sittlichen Handeln selbst erst die Tatsachen schaffen, die wir hinterher erkennen. Beim Entwicklungsprozeß der sittlichen Weltordnung verrichten wir das, was die Natur auf niedrigerer Stufe verrichtet: wir verändern ein Wahrnehmbares. Die ethische Norm kann also zunächst nicht wie ein Naturgesetz erkannt, sondern sie muß geschaffen werden. Erst wenn sie da ist, kann sie Gegenstand des Erkennens werden. | Опитвали са се да запазят нормативния характер на моралните закони поне дотолкова, че са схващали етиката в смисъла на диететиката, която извежда от условията на живота на организма общи правила, за да въздейства след това въз основа на тях върху тялото в частност (Паулзен, „Система на етиката“). Това сравнение е погрешно, защото нашият морален живот не може да се сравнява с живота на организма. Дейността на организма е налице без наше участие; намираме неговите закони готови в света, следователно можем да ги търсим и после да прилагаме намерените. Моралните закони обаче едва ние ги създаваме. Не можем да ги прилагаме, преди да са създадени. Заблудата възниква поради това, че моралните закони не се създават във всеки момент наново по съдържание, а се предават по наследство. Поетите от предците тогава изглеждат дадени като природните закони на организма. Но те в никакъв случай не се прилагат от едно по-късно поколение със същото право като диететичните правила. Защото те се отнасят до индивида, а не, както природният закон, до екземпляра на един род. Като организъм аз съм такъв екземпляр на рода и ще живея съобразно природата, ако прилагам природните закони на рода в моя особен случай; като нравствено същество аз съм индивид и имам свои съвсем собствени закони. (2) Изглежда, че застъпеният тук възглед е в противоречие с онова основно учение на съвременното естествознание, което се нарича теория на развитието. Но това само така изглежда. Под развитие се разбира реалното произлизане на по-късното от по-ранното по пътя на природните закони. Под развитие в органичния свят се разбира обстоятелството, че по-късните (по-съвършени) органични форми са реални потомци на по-ранните (несъвършени) и са произлезли от тях според природните закони. Привържениците на органичната теория на развитието всъщност би трябвало да си представят, че някога на Земята е имало епоха, когато едно същество би могло да проследи с очите си постепенното произлизане на влечугите от първичните амниоти, ако по онова време можеше да присъства като наблюдател и беше надарено със съответно дълъг живот. Също така теоретиците на развитието би трябвало да си представят, че едно същество би могло да наблюдава произлизането на Слънчевата система от Кант-Лапласовата първична мъглявина, ако през безкрайно дългото време можеше да пребивава свободно на подходящо място в областта на световния етер. Това, че при такава представа както същността на първичните амниоти, така и тази на Кант-Лапласовата световна мъглявина би трябвало да се мисли иначе, отколкото го правят материалистичните мислители, тук не е от значение. Но на никой теоретик на развитието не би трябвало да хрумне да твърди, че може да извлече от своето понятие за първичното амниотно животно понятието за влечугото с всичките му свойства, дори ако никога не е виждал влечуго. Също така от понятието за Кант-Лапласовата първична мъглявина не би трябвало да се извежда Слънчевата система, ако това понятие за първичната мъглявина е мислено като определено непосредствено само от възприятието на първичната мъглявина. С други думи това означава: теоретикът на развитието, ако мисли последователно, трябва да твърди, че от по-ранни фази на развитието реално произтичат по-късни, че когато са ни дадени понятието за несъвършеното и понятието за съвършеното, можем да проумеем връзката; но в никакъв случай не би трябвало да допуска, че понятието, получено от по-ранното, е достатъчно, за да се развие от него по-късното. От това следва, че етикът наистина може да проумее връзката на по-късните морални понятия с по-ранните; но не и че дори една-единствена нова морална идея може да бъде извлечена от по-ранните. Като морално същество индивидът създава своето съдържание. Това създадено съдържание е нещо дадено за етика точно така, както влечугите са нещо дадено за природоизследователя. Влечугите са произлезли от първичните амниоти; но природоизследователят не може да извлече от понятието за първичните амниоти понятието за влечугите. По-късните морални идеи се развиват от по-ранните; но етикът не може да извлече от нравствените понятия на един по-ранен културен период понятията на по-късния. Объркването възниква от това, че като природоизследователи ние вече имаме фактите пред себе си и едва след това ги разглеждаме познавателно; докато при нравственото действие ние самите едва създаваме фактите, които после познаваме. В процеса на развитие на нравствения световен ред ние извършваме онова, което природата извършва на по-ниска степен: изменяме нещо възприемаемо. Следователно етичната норма не може най-напред да бъде позната като природен закон, а трябва да бъде създадена. Едва когато е налице, тя може да стане предмет на познаването. |
| 241 | Aber können wir denn nicht das Neue an dem Alten messen? Wird nicht jeder Mensch gezwungen sein, das durch seine moralische Phantasie Produzierte an den hergebrachten sittlichen Lehren zu bemessen? Für dasjenige, was als sittlich Produktives sich offenbaren soll, ist das ein ebensolches Unding, wie es das andere wäre, wenn man eine neue Naturform an der alten bemessen wollte und sagte: weil die Reptilien mit den Uramnioten nicht übereinstimmen, sind sie eine unberechtigte (krankhafte) Form. Der ethische Individualismus steht also nicht im Gegensatz zu einer recht verstandenen Entwickelungstheorie, sondern folgt direkt aus ihr. Der Haeckelsche Stammbaum von den Urtieren bis hinauf zum Menschen als organischem Wesen müßte sich ohne Unterbrechung der natürlichen Gesetzlichkeit und ohne eine Durchbrechung der einheitlichen Entwicklung heraufverfolgen lassen bis zu dem Individuum als einem im bestimmten Sinne sittlichen Wesen. Nirgends aber würde aus dem Wesen einer Vorfahrenart das Wesen einer nachfolgenden Art sich ableiten lassen. So wahr es aber ist, daß die sittlichen Ideen des Individuums wahrnehmbar aus denen seiner Vorfahren hervorgegangen sind, so wahr ist es auch, daß dasselbe sittlich unfruchtbar ist, wenn es nicht selbst moralische Ideen hat. | Но не можем ли все пак да измерваме новото със старото? Няма ли всеки човек да бъде принуден да мери създаденото от своята морална фантазия с традиционните нравствени учения? За онова, което трябва да се разкрие като нравствено продуктивно, това е също толкова безсмислено, колкото би било, ако някой поиска да измери една нова природна форма със старата и каже: понеже влечугите не съвпадат с първичните амниоти, те са неправомерна (болестна) форма. Следователно етическият индивидуализъм не е в противоречие с една правилно разбрана теория на развитието, а следва пряко от нея. Хекеловото родословно дърво от първичните животни нагоре до човека като органично същество би трябвало да може да бъде проследено нагоре без прекъсване на природната закономерност и без нарушаване на единното развитие чак до индивида като същество, нравствено в определен смисъл. Но никъде от същността на един прародителски вид не би могла да се изведе същността на един следващ вид. Но колкото е вярно, че нравствените идеи на индивида възприемаемо са произлезли от тези на неговите предци, толкова е вярно и това, че той е нравствено безплоден, ако самият той няма морални идеи. |
| 242 | Derselbe ethische Individualismus, den ich auf Grund der vorangehenden Anschauungen entwickelt habe, würde sich auch aus der Entwicklungstheorie ableiten lassen. Die schließliche Überzeugung wäre dieselbe; nur der Weg ein anderer, auf dem sie erlangt ist. Das Hervortreten völlig neuer sittlicher Ideen aus der moralischen Phantasie ist für die Entwickelungstheorie gerade so wenig wunderbar, wie das Hervorgehen einer neuen Tierart aus einer andern. Nur muß diese Theorie als monistische Weltanschauung im sittlichen Leben ebenso wie im natürlichen jeden bloß erschlossenen, nicht ideell erlebbaren jenseitigen (metaphysischen) Einfluß abweisen. Sie folgt dabei demselben Prinzip, das sie antreibt, wenn sie die Ursachen neuer organischer Formen sucht und dabei nicht auf das Eingreifen eines außerweltlichen Wesens sich beruft, das jede neue Art nach einem neuen Schöpfungsgedanken durch übernatürlichen Einfluß hervorruft. So wie der Monismus zur Erklärung des Lebewesens keinen übernatürlichen Schöpfungsgedanken brauchen kann, so ist es ihm auch unmöglich, die sittliche Weltordnung von Ursachen abzuleiten, die nicht innerhalb der erlebbaren Welt liegen. Er kann das Wesen eines Wollens als eines sittlichen nicht damit erschöpft finden, daß er es auf einen fortdauernden übernatürlichen Einfluß auf das sittliche Leben (göttliche Weltregierung von außen) zurückführt, oder auf eine zeitliche besondere Offenbarung (Erteilung der zehn Gebote) oder auf die Erscheinung Gottes auf der Erde (Christi). Was durch alles dieses geschieht an und in dem Menschen, wird erst zum Sittlichen, wenn es im menschlichen Erlebnis zu einem individuellen Eigenen wird. Die sittlichen Prozesse sind dem Monismus Weltprodukte wie alles andere Bestehende, und ihre Ursachen müssen in der Welt, das heißt, weil der Mensch der Träger der Sittlichkeit ist, im Menschen gesucht werden. | Същият етически индивидуализъм, който развих въз основа на предходните възгледи, би могъл да бъде изведен и от теорията на развитието. Крайното убеждение би било същото; различен би бил само пътят, по който е постигнато. Появата на напълно нови нравствени идеи от моралната фантазия не е за теорията на развитието нещо по-чудно от произлизането на един нов животински вид от друг. Само че тази теория като монистичен светоглед трябва в нравствения живот, както и в природния, да отхвърли всяко отвъдно (метафизично) влияние, което е само изведено чрез умозаключение и не може да бъде идейно преживяно. При това тя следва същия принцип, който я движи, когато търси причините за нови органични форми, без да се позовава на намесата на някакво извънсветовно същество, което предизвиква всеки нов вид чрез свръхестествено влияние според една нова мисъл на сътворението. Както монизмът не може да си служи с никаква свръхестествена мисъл на сътворението, за да обясни живото същество, така за него е невъзможно и да изведе нравствения световен ред от причини, които не лежат в рамките на света, достъпен за преживяване. Той не може да намери, че същността на една воля като нравствена воля се изчерпва с това, че я свежда до едно трайно свръхестествено влияние върху нравствения живот (божествено управление на света отвън), или до едно особено откровение във времето (даването на десетте заповеди), или до явяването на Бога на Земята (Христос). Онова, което чрез всичко това става с човека и в човека, става нравствено едва когато в човешкото преживяване се превърне в нещо индивидуално собствено. За монизма нравствените процеси са продукти на света като всичко друго съществуващо и техните причини трябва да се търсят в света, тоест, понеже човекът е носителят на нравствеността, в човека. |
| 243 | Der ethische Individualismus ist somit die Krönung des Gebäudes, das Darwin und Haeckel für die Naturwissenschaft erstrebt haben. Er ist vergeistigte Entwicklungslehre auf das sittliche Leben übertragen. | Така етическият индивидуализъм е увенчаването на сградата, към която са се стремели Дарвин и Хекел за естествознанието. Той е одухотворено учение за развитието, пренесено върху нравствения живот. |
| 244 | Wer dem Begriff des Natürlichen von vornherein in engherziger Weise ein willkürlich begrenztes Gebiet anweist, der kann dann leicht dazu kommen, für die freie individuelle Handlung keinen Raum darin zu finden. Der konsequent verfahrende Entwicklungstheoretiker kann in solche Engherzigkeit nicht verfallen. Er kann die natürliche Entwickelungsweise beim Affen nicht abschließen und dem Menschen einen «übernatürlichen» Ursprung zugestehen; er muß, auch indem er die natürlichen Vorfahren des Menschen sucht, in der Natur schon den Geist suchen; er kann auch bei den organischen Verrichtungen des Menschen nicht stehen bleiben und nur diese natürlich finden, sondern er muß auch das sittlich-freie Leben als geistige Fortsetzung des organischen ansehen. | Който още отначало по тесногръд начин отрежда на понятието за природното една произволно ограничена област, лесно може да стигне дотам да не намира в нея място за свободното индивидуално действие. Последователно действащият теоретик на развитието не може да изпадне в такава тесногръдост. Той не може да приключи природния начин на развитие при маймуната и да признае на човека „свръхестествен“ произход; той трябва и когато търси природните предци на човека, да търси духа още в природата; той не може също да спре при органичните функции на човека и да намира само тях за природни, а трябва да разглежда и нравствено-свободния живот като духовно продължение на органичния. |
| 245 | Der Entwicklungstheoretiker kann, seiner Grundauffassung gemäß, nur behaupten, daß das gegenwärtige sittliche Handeln aus anderen Arten des Weltgeschehens hervorgeht; die Charakteristik des Handelns, das ist seine Bestimmung als eines freien, muß er der unmittelbaren Beobachtung des Handelns überlassen. Er behauptet ja auch nur, daß Menschen aus noch nicht menschlichen Vorfahren sich entwickelt haben. Wie die Menschen beschaffen sind, das muß durch Beobachtung dieser selbst festgestellt werden. Die Ergebnisse dieser Beobachtung können nicht in Widerspruch geraten mit einer richtig angesehenen Entwicklungsgeschichte. Nur die Behauptung, daß die Ergebnisse solche sind, die eine natürliche Weltordnung ausschließen, könnte nicht in Übereinstimmung mit der neueren Richtung der Naturwissenschaft gebracht werden. (3) Von einer sich selbst verstehenden Naturwissenschaft hat der ethische Individualismus nichts zu fürchten: die Beobachtung ergibt als Charakteristikum der vollkommenen Form des menschlichen Handelns die Freiheit. Diese Freiheit muß dem menschlichen Wollen zugesprochen werden, insoferne dieses rein ideelle Intuitionen verwirklicht. Denn diese sind nicht Ergebnisse einer von außen auf sie wirkenden Notwendigkeit, sondern ein auf sich selbst Stehendes. Findet der Mensch, daß eine Handlung das Abbild einer solchen ideellen Intuition ist, so empfindet er sie als eine freie. In diesem Kennzeichen einer Handlung liegt die Freiheit. | Теоретикът на развитието, съобразно своето основно схващане, може да твърди само, че сегашното нравствено действие произлиза от други видове световни събития; характеристиката на действието, тоест неговото определяне като свободно, той трябва да остави на непосредственото наблюдение на действието. Нали и за хората той твърди само, че са се развили от още нечовешки предци. Какви са хората, това трябва да бъде установено чрез наблюдение на самите тях. Резултатите от това наблюдение не могат да влязат в противоречие с една правилно разглеждана история на развитието. Само твърдението, че резултатите са такива, които изключват един природен световен ред, не би могло да бъде съгласувано с по-новото направление на естествознанието. (3) От едно естествознание, което разбира самото себе си, етическият индивидуализъм няма от какво да се бои: наблюдението показва, че характерна черта на съвършената форма на човешкото действие е свободата. Тази свобода трябва да бъде призната на човешката воля, доколкото тя осъществява чисто идейни интуиции. Защото те не са резултати от необходимост, действаща върху тях отвън, а нещо, което се опира на самото себе си. Ако човек намери, че едно действие е отражение на такава идейна интуиция, той го усеща като свободно. В този белег на едно действие се състои свободата. |
| 246 | Wie steht es nun, von diesem Standpunkte aus, mit der bereits oben (S. 21 f.) erwähnten Unterscheidung zwischen den beiden Sätzen: «Frei sein heißt tun können, was man will, und dem andern: «nach Belieben begehren können und nicht begehren können sei der eigentliche Sinn des Dogmas vom freien Willen»? Hamerling begründet gerade seine Ansicht vom freien Willen auf diese Unterscheidung, indem er das erste für richtig, das zweite für eine absurde Tautologie erklärt. Er sagt «Ich kann tun, was ich will. Aber zu sagen: ich kann wollen, was ich will, ist eine leere Tautologie, Ob ich tun, das heißt, in Wirklichkeit umsetzen kann, was ich will, was ich mir also als Idee meines Tuns vorgesetzt habe, das hängt von äußeren Umständen und von meiner technischen Geschicklichkeit (vgl. S. 193 f.) ab. Frei sein heißt die dem Handeln zugrunde liegenden Vorstellungen (Beweggründe) durch die moralische Phantasie von sich aus bestimmen können. Freiheit ist unmöglich, wenn etwas außer mir (mechanischer Prozeß oder nur erschlossener außerweltlicher Gott) meine moralischen Vorstellungen bestimmt. Ich bin also nur dann frei, wenn ich selbst diese Vorstellungen produziere, nicht, wenn ich die Beweggründe, die ein anderes Wesen in mich gesetzt hat, ausführen kann. Ein freies Wesen ist dasjenige, welches wollen kann, was es selbst für richtig hält. Wer etwas anderes tut, als er will, der muß zu diesem anderen durch Motive getrieben werden, die nicht in ihm liegen. Ein solcher handelt unfrei. Nach Belieben wollen können, was man für richtig oder nicht richtig hält, heißt also: nach Belieben frei oder unfrei sein können. Das ist natürlich ebenso absurd, wie die Freiheit in dem Vermögen zu sehen, tun zu können, was man wollen muß. Das letztere aber behauptet Hamerling, wenn er sagt Es ist vollkommen wahr, daß der Wille immer durch Beweggründe bestimmt wird, aber es ist absurd zu sagen, daß er deshalb unfrei sei; denn eine größere Freiheit läßt sich für ihn weder wünschen noch denken, als die, sich nach Maßgabe seiner eigenen Stärke und Entschiedenheit zu verwirklichen. - Jawohl: es läßt sich eine größere Freiheit wünschen, und das ist erst die wahre. Nämlich die: sich die Gründe seines Wollens selbst zu bestimmen. Von der Ausführung dessen abzusehen, was er will, dazu läßt sich der Mensch unter Umständen bewegen. Sich vorschreiben zu lassen, was er tun soll, das ist, zu wollen, was ein andrer und nicht er für richtig hält, dazu ist er nur zu haben, insofern er sich nicht frei fühlt. | Как стоят нещата сега, от тази гледна точка, с вече споменатото по-горе (с. 21 и сл.) разграничение между двете изречения: „Да бъдеш свободен означава да можеш да правиш каквото искаш“, и другото: „да можеш по свое усмотрение да желаеш и да можеш да не желаеш било истинският смисъл на догмата за свободната воля“? Хамерлинг основава своя възглед за свободната воля тъкмо на това разграничение, като обявява първото за правилно, а второто за абсурдна тавтология. Той казва: „Аз мога да правя каквото искам. Но да се каже: аз мога да искам каквото искам, е празна тавтология.“ Дали мога да направя, тоест да превърна в действителност онова, което искам, което следователно съм си поставил като идея на своето действие, това зависи от външни обстоятелства и от моята техническа сръчност (срв. с. 193 и сл.). Да бъдеш свободен, означава да можеш сам от себе си да определяш чрез моралната фантазия представите (подбудите), които лежат в основата на действието. Свободата е невъзможна, ако нещо извън мен (механичен процес или само изведен чрез умозаключение извънсветовен Бог) определя моите морални представи. Следователно аз съм свободен само тогава, когато сам създавам тези представи, а не когато мога да изпълня подбудите, които друго същество е вложило в мен. Свободно същество е онова, което може да иска това, което само смята за правилно. Който прави нещо друго, а не каквото иска, трябва да бъде тласнат към това друго от мотиви, които не са в него. Такъв човек действа несвободно. Да можеш по свое усмотрение да искаш онова, което смяташ или не смяташ за правилно, означава следователно: да можеш по свое усмотрение да бъдеш свободен или несвободен. Това, разбира се, е също толкова абсурдно, колкото да виждаш свободата в способността да можеш да правиш онова, което трябва да искаш. Но последното твърди Хамерлинг, когато казва: „Напълно вярно е, че волята винаги се определя от подбуди, но е абсурдно да се казва, че затова тя е несвободна; защото по-голяма свобода за нея не може нито да се желае, нито да се мисли от тази: да се осъществява според мярката на собствената си сила и решителност.“ – Да, разбира се: може да се желае по-голяма свобода, и едва тя е истинската. А именно тази: сам да определяш основанията на своята воля. Човек може при определени обстоятелства да бъде склонен да се откаже от изпълнението на онова, което иска. Да остави да му предписват какво трябва да прави, тоест да иска онова, което друг, а не той смята за правилно, на това той е съгласен само доколкото не се чувства свободен. |
| 247 | Die äußeren Gewalten können mich hindern, zu tun, was ich will. Dann verdammen sie mich einfach zum Nichtstun oder zur Unfreiheit. Erst wenn sie meinen Geist knechten und mir meine Beweggründe aus dem Kopfe jagen und an deren Stelle die ihrigen setzen wollen, dann beabsichtigen sie meine Unfreiheit. Die Kirche wendet sich daher nicht bloß gegen das Tu, sondern namentlich gegen die unreinen Gedanken, das ist: die Beweggründe meines Handelns. Unfrei macht sie mich, wenn ihr alle Beweggründe, die sie nicht angibt, als unrein erscheinen. Eine Kirche oder eine andere Gemeinschaft erzeugt dann Unfreiheit, wenn ihre Priester oder Lehrer sich zu Gewissensgebietern machen, das ist, wenn die Gläubigen sich von ihnen (aus dem Beichtstuhle) die Beweggründe ihres Handelns holen müssen. | Външните сили могат да ми попречат да правя каквото искам. Тогава те просто ме осъждат на бездействие или на несвобода. Едва когато искат да поробят моя дух и да изгонят от главата ми моите подбуди и да поставят на тяхно място своите, те целят моята несвобода. Затова църквата се обръща не само срещу вършенето, а особено срещу нечистите мисли, тоест срещу подбудите на моето действие. Тя ме прави несвободен, когато всички подбуди, които тя не посочва, ѝ изглеждат нечисти. Една църква или друга общност създава несвобода тогава, когато нейните свещеници или учители се превръщат в повелители на съвестта, тоест когато вярващите трябва да получават от тях (от изповедалнята) подбудите на своето действие. |
| 248 | Zusatz zur Neuausgabe (1918): | Добавка към новото издание (1918) |
| 249 | In diesen Ausführungen über das menschliche Wollen ist dargestellt, was der Mensch an seinen Handlungen erleben kann, um durch dieses Erlebnis zu dem Bewußtsein zu kommen: mein Wollen ist frei. Von besonderer Bedeutung ist, daß die Berechtigung, ein Wollen als frei zu bezeichnen, durch das Erlebnis erreicht wird: in dem Wollen verwirklicht sich eine ideelle Intuition. Dies kann nur Beobachtungsresultat sein, ist es aber in dem Sinne, in dem das menschliche Wollen sich in einer Entwickelungsströmung beobachtet, deren Ziel darin liegt, solche von rein ideeller Intuition getragene Möglichkeit des Wollens zu erreichen. Sie kann erreicht werden, weil in der ideellen Intuition nichts als deren eigene auf sich gebaute Wesenheit wirkt. Ist eine solche Intuition im menschlichen Bewußtsein anwesend, dann ist sie nicht aus den Vorgängen des Organismus heraus entwickelt (s. S. 145 ff.), sondern die organische Tätigkeit hat sich zurückgezogen, um der ideellen Platz zu machen. Beobachte ich ein Wollen, das Abbild der Intuition ist, dann ist auch aus diesem Wollen die organisch notwendige Tätigkeit zurückgezogen. Das Wollen ist frei. Diese Freiheit des Wollens wird der nicht beobachten können, der nicht zu schauen vermag, wie das freie Wollen darin besteht, daß erst durch das intuitive Element das notwendige Wirken des menschlichen Organismus abgelähmt, zurückgedrängt, und an seine stelle die geistige Tätigkeit des idee-erfüllten Willens gesetzt wird. Nur wer diese Beobachtung der Zweigliedrigkeit eines freien Wollens nicht machen kann, glaubt an die Unfreiheit jedes Wollens. Wer sie machen kann, ringt sich zu der Einsicht durch, daß der Mensch, insofern er den Zurückdämmungsvorgang der organischen Tätigkeit nicht zu Ende führen kann, unfrei ist; daß aber diese Unfreiheit der Freiheit zustrebt, und diese Freiheit keineswegs ein abstraktes Ideal ist, sondern eine in der menschlichen Wesenheit liegende Richtkraft. Frei ist der Mensch in dem Maße, als er in seinem Wollen dieselbe Seelenstimmung verwirklichen kann, die in ihm lebt, wenn er sich der Ausgestaltung rein ideeller (geistiger) Intuitionen bewußt ist. | В тези изложения за човешката воля е описано какво може човек да преживее в своите действия, за да стигне чрез това преживяване до съзнанието: моята воля е свободна. От особено значение е, че правото една воля да бъде наречена свободна се постига чрез преживяването: във волята се осъществява една идейна интуиция. Това може да бъде само резултат от наблюдение, но е такъв в смисъла, в който човешката воля наблюдава себе си в един поток на развитието, чиято цел е да бъде достигната такава възможност на волята, носена от чисто идейна интуиция. Тя може да бъде достигната, защото в идейната интуиция не действа нищо друго освен нейната собствена, основана на самата себе си същност. Ако такава интуиция присъства в човешкото съзнание, то тя не е развита от процесите на организма (вж. с. 145 и сл.), а органичната дейност се е оттеглила, за да направи място на идейната. Ако наблюдавам една воля, която е отражение на интуицията, то и от тази воля органично необходимата дейност се е оттеглила. Волята е свободна. Тази свобода на волята няма да може да наблюдава онзи, който не е в състояние да види как свободната воля се състои в това, че едва чрез интуитивния елемент необходимото действие на човешкия организъм бива парализирано, изтласкано и на негово място бива поставена духовната дейност на изпълнената с идеи воля. Само онзи, който не може да направи това наблюдение на двучленността на една свободна воля, вярва в несвободата на всяка воля. Който може да го направи, си пробива път до прозрението, че човекът е несвободен, доколкото не може да доведе докрай процеса на задържане на органичната дейност; но че тази несвобода се стреми към свободата и че тази свобода в никакъв случай не е абстрактен идеал, а е насочваща сила, заложена в човешката същност. Човекът е свободен в такава степен, в каквато може да осъществи в своята воля същото душевно настроение, което живее в него, когато съзнава оформянето на чисто идейни (духовни) интуиции. |
| 250 | Anmerkungen: | Бележки: |
| 251 | (1) Nur Oberflächlichkeit könnte im Gebrauch des Wortes Vermögen an dieser und andern Stellen dieser Schrift einen Rückfall in die Lehre der alten Psychologie von den Seelenvermögen erblicken. Der Zusammenhang mit dem S. 95 f. Gesagten ergibt genau die Bedeutung des Wortes. (2) Wenn Paulsen (S. 15 des angeführten Buches) sagt «Verschiedene Naturanlagen und Lebensbedingungen erfordern wie eine verschiedene leibliche so auch eine verschiedene geistigmoralische Diät», so ist er der richtigen Erkenntnis ganz nahe, trifft aber den entscheidenden Punkt doch nicht. Insofern ich Individuum bin, brauche ich keine Diät. Diätetik heißt die Kunst, das besondere Exemplar mit den allgemeinen Gesetzen der Gattung in Einklang zu bringen. Als Individuum bin ich aber kein Exemplar der Gattung. | (1) Само повърхностността би могла да види в употребата на думата „способност“ на това и на други места в това съчинение връщане към учението на старата психология за душевните способности. От връзката с казаното на с. 95 и сл. става ясно точното значение на думата. (2) Когато Паулзен (с. 15 от цитираната книга) казва: „Различните природни заложби и условия на живот изискват както различна телесна, така и различна духовно-морална диета“, той е съвсем близо до правилното познание, но все пак не улавя решаващата точка. Доколкото съм индивид, не се нуждая от диета. Диететика се нарича изкуството да се приведе особеният екземпляр в съгласие с общите закони на рода. Но като индивид аз не съм екземпляр на рода. |
| 252 | (3) Daß wir Gedanken (ethische Ideen) als Objekte der Beobachtung bezeichnen, geschieht mit Recht. Denn wenn auch die Gebilde des Denkens während der gedanklichen Tätigkeit nicht mit ins Beobachtungsfeld eintreten, so können sie doch nachher Gegenstand der Beobachtung werden. Und auf diesem Wege haben wir unsere Charakteristik des Handelns gewonnen. | (3) С право означаваме мислите (етичните идеи) като обекти на наблюдението. Защото, макар образуванията на мисленето по време на мисловната дейност да не влизат в полето на наблюдението, те все пак могат после да станат предмет на наблюдение. И по този път получихме нашата характеристика на действието. |
| 253 | XIII. Der Wert des Lebens (Pessimismus und Optimismus) | XIII. Стойността на живота (Песимизъм и оптимизъм) |
| 254 | Ein Gegenstück zu der Frage nach dem Zwecke oder der Bestimmung des Lebens (vgl. S. 184 ff.) ist die nach dessen Wert. Zwei entgegengesetzten Ansichten begegnen wir in dieser Beziehung, und dazwischen allen denkbaren Vermittlungsversuchen. Eine Ansicht sagt Die Welt ist die denkbar beste, die es geben kann, und das Leben und Handeln in derselben ein Gut von unschätzbarem Werte. Alles bietet sich als harmonisches und zweckmäßiges Zusammenwirken dar und ist der Bewunderung wert. Auch das scheinbar Böse und Üble ist von einem höheren Standpunkte als gut erkennbar; denn es stellt einen wohltuenden Gegensatz zum Guten dar; wir können dies um so besser schätzen, wenn es sich von jenem abhebt. Auch ist das Übel kein wahrhaft wirkliches; wir empfinden nur einen geringeren Grad des Wohles als Übel. Das Übel ist Abwesenheit des Guten; nichts was an sich Bedeutung hat. | Съответствие на въпроса за целта или предназначението на живота (срв. с. 184 и сл.) е въпросът за неговата стойност. В това отношение срещаме два противоположни възгледа, а между тях – всички мислими опити за посредничество. Единият възглед казва: Светът е най-добрият мислим свят, който може да съществува, а животът и действието в него са благо с неоценима стойност. Всичко се представя като хармонично и целесъобразно взаимодействие и е достойно за възхищение. Също и привидното зло и лошо може да бъде познато от една по-висока гледна точка като добро; защото то представлява благотворна противоположност на доброто; можем да го ценим толкова по-добре, когато то се откроява на фона на онова. Освен това злината не е нещо истински действително; само усещаме една по-малка степен на благото като злина. Злината е отсъствие на доброто; нищо, което само по себе си има значение. |
| 255 | Die andere Ansicht ist die, welche behauptet: das Leben ist voll Qual und Elend, die Unlust überwiegt überall die Lust, der Schmerz die Freude. Das Dasein ist eine Last, und das Nichtsein wäre dem Sein unter allen Umständen vorzuziehen. | Другият възглед е този, който твърди: животът е пълен с мъки и нищета, неудоволствието навсякъде надвишава удоволствието, болката – радостта. Съществуването е бреме и небитието би било при всички обстоятелства за предпочитане пред битието. |
| 256 | Als die Hauptvertreter der ersteren Ansicht, des Optimismus, haben wir Shaftesbury und Leibniz, als die der zweiten, des Pessimismus, Schopenhauer und Eduard von Hartmann aufzufassen. | Като главни представители на първия възглед, оптимизма, трябва да смятаме Шафтсбъри и Лайбниц, а на втория, песимизма – Шопенхауер и Едуард фон Хартман. |
| 257 | Leibniz meint, die Welt ist die beste, die es geben kann. Eine bessere ist unmöglich. Denn Gott ist gut und weise. Ein guter Gott will die beste der Welten schaffen; ein weiser kennt sie; er kann sie von allen anderen möglichen schlechteren unterscheiden. Nur ein böser oder unweiser Gott könnte eine schlechtere als die bestmögliche Welt schaffen. Wer von diesem Gesichtspunkte ausgeht, wird leicht dem menschlichen Handeln die Richtung vorzeichnen können, die es einschlagen muß, um zum Besten der Welt das Seinige beizutragen. Der Mensch wird nur die Ratschlüsse Gottes zu erforschen und sich danach zu benehmen haben. Wenn er weiß, was Gott mit der Welt und dem Menschengeschlecht für Absichten hat, dann wird er auch das Richtige tun. Und er wird sich glücklich fühlen, zu dem andern Guten auch das Seinige hinzuzufügen. Vom optimistischen Standpunkt aus ist also das Leben des Lebens wert. Es muß uns zur mitwirkenden Anteilnahme anregen. | Лайбниц смята, че светът е най-добрият, който може да съществува. По-добър е невъзможен. Защото Бог е добър и мъдър. Един добър бог иска да сътвори най-добрия от световете; един мъдър го познава; той може да го различи от всички други възможни, по-лоши светове. Само един зъл или немъдър бог би могъл да сътвори свят, по-лош от най-добрия възможен. Който изхожда от тази гледна точка, лесно ще може да начертае на човешкото действие посоката, която то трябва да поеме, за да допринесе своето за благото на света. Човекът ще трябва само да изследва Божиите решения и да се държи според тях. Ако знае какви намерения има Бог със света и с човешкия род, тогава той ще прави и правилното. И ще се чувства щастлив да прибави към другото добро и своето. Следователно от оптимистична гледна точка животът си струва да се живее. Той трябва да ни подтиква към съдействащо участие. |
| 258 | Anders stellt sich Schopenhauer die Sache vor. Er denkt sich den Weltengrund nicht als allweises und allgütiges Wesen, sondern als blinden Drang oder Willen. Ewiges Streben, unaufhörliches Schmachten nach Befriedigung, die doch nie erreicht werden kann, ist der Grundzug alles Wollens. Denn ist ein erstrebtes Ziel erreicht, so entsteht ein neues Bedürfnis und so weiter. Die Befriedigung kann immer nur von verschwindend kleiner Dauer sein. Der ganze übrige Inhalt unseres Lebens ist unbefriedigtes Drängen, das ist Unzufriedenheit, Leiden. Stumpft sich der blinde Drang endlich ab, so fehlt uns jeglicher Inhalt; eine unendliche Langeweile erfüllt unser Dasein. Daher ist das relativ Beste, Wünsche und Bedürfnisse in sich zu ersticken, das Wollen zu ertöten. Der Schopenhauersche Pessimismus führt zur Tatenlosigkeit, sein sittliches Ziel ist Universalfaulheit. | Иначе си представя нещата Шопенхауер. Той мисли основата на света не като всемъдро и всеблаго същество, а като сляп порив или воля. Вечен стремеж, непрестанно жадуване за удовлетворение, което все пак никога не може да бъде постигнато, е основната черта на всяка воля. Защото, щом бъде постигната една цел, към която сме се стремили, възниква нова потребност и т.н. Удовлетворението винаги може да трае само изчезващо кратко. Цялото останало съдържание на нашия живот е неудовлетворен напор, тоест недоволство, страдание. Ако слепият порив най-сетне се притъпи, ни липсва всякакво съдържание; безкрайна скука изпълва нашето съществуване. Затова относително най-доброто е да задушим в себе си желанията и потребностите, да умъртвим волята. Шопенхауеровият песимизъм води до бездействие, неговата нравствена цел е всеобщият мързел. |
| 259 | In wesentlich anderer Art sucht Hartmann den Pessimismus zu begründen und für die Ethik auszunutzen. Hartmann sucht, einem Lieblingsstreben unserer Zeit folgend, seine Weltanschauung auf Erfahrung zu begründen. Aus der Beobachtung des Lebens will er Aufschluß darüber gewinnen, ob die Lust oder die Unlust in der Welt überwiege. Er läßt, was den Menschen als Gut und Glück erscheint, vor der Vernunft Revue passieren, um zu zeigen, daß alle vermeintliche Befriedigung bei genauerem Zusehen sich als Illusion erweist. Illusion ist es, wenn wir glauben, in Gesundheit, Jugend, Freiheit, auskömmlicher Existenz, Liebe (Geschlechtsgenuß), Mitleid, Freundschaft und Familienleben, Ehrgefühl, Ehre, Ruhm, Herrschaft, religiöser Erbauung, Wissenschafts- und Kunstbetrieb, Hoffnung auf jenseitiges Leben, Beteiligung am Kulturfortschritt - Quellen des Glückes und der Befriedigung zu haben. Vor einer nüchternen Betrachtung bringt jeder Genuß viel mehr Übel und Elend als Lust in die Welt. Die Unbehaglicbkeit des Katzenjammers ist stets größer als die Behaglichkeit des Rausches. Die Unlust überwiegt bei weitem in der Welt. Kein Mensch, auch der relativ glücklichste, würde, gefragt, das elende Leben ein zweites Mal durchmachen wollen. Da nun aber Hartmann die Anwesenheit des Ideellen (der Weisheit) in der Welt nicht leugnet, ihm vielmehr eine gleiche Berechtigung neben dem blinden Drange (Willen) zugesteht, so kann er seinem Urwesen die Schöpfung der Welt nur zumuten, wenn er den Schmerz der Welt in einen weisen Weltzweck auslaufen läßt. Der Schmerz der Weltwesen sei aber kein anderer als der Gottesschmerz selbst, denn das Leben der Welt als Ganzes ist identisch mit dem Leben Gottes. Ein allweises Wesen kann aber sein Ziel nur in der Befreiung vom Leid sehen, und da alles Dasein Leid ist, in der Befreiung vom Dasein. Das Sein in das weit bessere Nichtsein überzuführen, ist der Zweck der Weltschöpfung. Der Weltprozeß ist ein fortwährendes Ankämpfen gegen den Gottesschmerz, das zuletzt mit der Vernichtung alles Daseins endet. Das sittliche Leben der Menschen wird also sein: Teilnahme an der Vernichtung des Daseins. Gott hat die Welt erschaffen, damit er sich durch dieselbe von seinem unendlichen Schmerze befreie. Diese ist «gewissermaßen wie ein juckender Ausschlag am Absoluten zu betrachten», durch den dessen unbewußte Heilkraft sich von einer innern Krankheit befreit, «oder auch als ein schmerzhaftes Zugpflaster, welches das all-eine Wesen sich selbst appliziert, um einen innern Schmerz zunächst nach außen abzulenken und für die Folge zu beseitigen». Die Menschen sind Glieder der Welt. In ihnen leidet Gott. Er hat sie geschaffen, um seinen unendlichen Schmerz zu zersplittern. Der Schmerz, den jeder einzelne von uns leidet, ist nur ein Tropfen in dem unendlichen Meere des Gottesschmerzes (Hartmann, Phänomenologie des sittlichen Bewußtseins, S. 866 ff.). | По съществено друг начин Хартман се опитва да обоснове песимизма и да го използва за етиката. Следвайки един любим стремеж на нашето време, Хартман се опитва да обоснове своя светоглед върху опита. От наблюдението на живота той иска да получи яснота дали в света преобладава удоволствието, или неудоволствието. Той прекарва пред разума едно по едно онова, което на хората изглежда благо и щастие, за да покаже, че всяко мнимо удовлетворение при по-внимателно вглеждане се оказва илюзия. Илюзия е, когато вярваме, че в здравето, младостта, свободата, осигуреното съществуване, любовта (половата наслада), състраданието, приятелството и семейния живот, чувството за чест, честта, славата, властта, религиозното възвисяване, заниманията с наука и изкуство, надеждата за отвъден живот, участието в културния напредък – имаме извори на щастие и удовлетворение. При трезва преценка всяка наслада внася в света много повече злини и беди, отколкото удоволствие. Неприятността на махмурлука е винаги по-голяма от приятността на опиянението. Неудоволствието далеч преобладава в света. Никой човек, дори и относително най-щастливият, не би искал, ако го попитат, да преживее втори път жалкия живот. Но тъй като Хартман не отрича присъствието на идейното (на мъдростта) в света, а напротив, му признава равно право наред със слепия порив (волята), той може да припише на своето първосъщество сътворението на света само ако остави болката на света да завърши в една мъдра цел на света. Болката на световните същества обаче не била нищо друго освен самата Божия болка, защото животът на света като цяло е тъждествен с живота на Бога. Но едно всемъдро същество може да вижда своята цел само в освобождаването от страданието, а тъй като всяко съществуване е страдание – в освобождаването от съществуването. Да превърне битието в далеч по-доброто небитие – това е целта на сътворението на света. Световният процес е непрестанна борба срещу Божията болка, борба, която накрая завършва с унищожението на всяко съществуване. Следователно нравственият живот на хората ще бъде: участие в унищожението на съществуването. Бог е сътворил света, за да се освободи чрез него от своята безкрайна болка. Светът трябва „в известен смисъл да се разглежда като сърбящ обрив по Абсолютното“, чрез който неговата несъзнавана лечебна сила се освобождава от една вътрешна болест, „или също като болезнен изтеглящ пластир, който всеединното същество само си поставя, за да отклони една вътрешна болка най-напред навън и за в бъдеще да я отстрани“. Хората са членове на света. В тях страда Бог. Той ги е сътворил, за да раздроби своята безкрайна болка. Болката, която всеки един от нас изстрадва, е само капка в безкрайното море на Божията болка (Хартман, „Феноменология на нравственото съзнание“, с. 866 и сл.). |
| 260 | Der Mensch hat sich mit der Erkenntnis zu durchdringen, daß das Jagen nach individueller Befriedigung (der Egoismus) eine Torheit ist, und hat sich einzig von der Aufgabe leiten zu lassen, durch selbstlose Hingabe an den Weltprozeß der Erlösung Gottes sich zu widmen. Im Gegensatz zu dem Schopenhauers führt uns Hartmanns Pessimismus zu einer hingebenden Tätigkeit für eine erhabene Aufgabe. Wie steht es aber mit der Begründung auf Erfahrung? | Човекът трябва да се проникне от познанието, че гонитбата за индивидуално удовлетворение (егоизмът) е глупост, и трябва да се ръководи единствено от задачата да се посвети чрез безкористна отдаденост на световния процес на избавлението на Бога. За разлика от Шопенхауеровия, песимизмът на Хартман ни води към отдадена дейност в името на една възвишена задача. Но как стоят нещата с обосноваването върху опита? |
| 261 | Streben nach Befriedigung ist Hinausgreifen der Lebenstätigkeit über den Lebensinhalt. Ein Wesen ist hungrig, das heißt, es strebt nach Sättigung, wenn seine organischen Funktionen zu ihrem weiteren Verlauf Zuführung neuen Lebensinhaltes in Form von Nahrungsmitteln verlangen. Das Streben nach Ehre besteht darin, daß der Mensch sein persönliches Tun und Lassen erst dann für wertvoll ansieht, wenn zu seiner Betätigung die Anerkennung von außen kommt. Das Streben nach Erkenntnis entsteht, wenn dem Menschen zu der Welt, die er sehen, hören usw. kann, solange etwas fehlt, als er sie nicht begriffen hat. Die Erfüllung des Strebens erzeugt in dem strebenden Individuum Lust, die Nichtbefriedigung Unlust. Es ist dabei wichtig zu beobachten, daß Lust oder Unlust erst von der Erfüllung oder Nichterfüllung meines Strebens abhängt. Das Streben selbst kann keineswegs als Unlust gelten. Wenn es sich also herausstellt, daß in dem Momente des Erfüllens einer Bestrebung sich sogleich wieder eine neue einstellt, so darf ich nicht sagen, die Lust hat für mich Unlust geboren, weil unter allen Umständen der Genuß das Begehren nach seiner Wiederholung oder nach einer neuen Lust erzeugt. Erst wenn dieses Begehren auf die Unmöglichkeit seiner Erfüllung stößt, kann ich von Unlust sprechen. Selbst dann, wenn ein erlebter Genuß in mir das Verlangen nach einem größeren oder raffinierteren Lusterlebnis erzeugt, kann ich von einer durch die erste Lust erzeugten Unlust erst in dem Augenblicke sprechen, wenn mir die Mittel versagt sind, die größere oder raffiniertere Lust zu erleben. Nur dann, wenn als naturgesetzliche Folge des Genusses Unlust eintritt, wie etwa beim Geschlechtsgenuß des Weibes durch die Leiden des Wochenbettes und die Mühen der Kinderpflege, kann ich in dem Genuß den Schöpfer des Schmerzes finden. Wenn Streben als solches Unlust hervorriefe, so müßte jede Beseitigung des Strebens von Lust begleitet sein. Es ist aber das Gegenteil der Fall. Der Mangel an Streben in unserem Lebensinhalte erzeugt Langeweile, und diese ist mit Unlust verbunden. Da aber das Streben naturgemäß lange Zeit dauern kann, bevor ihm die Erfüllung zuteil wird und sich dann vorläufig mit der Hoffnung auf dieselbe zufrieden- gibt, so muß anerkannt werden, daß die Unlust mit dem Streben als solchem gar nichts zu tun hat, sondern lediglich an der Nichterfüllung desselben hängt. Schopenhauer hat also unter allen Umständen unrecht, wenn er das Begehren oder Streben (den Willen) an sich für den Quell des Schmerzes hält. | Стремежът към удовлетворение е това, че жизнената дейност посяга отвъд жизненото съдържание. Едно същество е гладно, тоест стреми се към насищане, когато неговите органични функции изискват за по-нататъшното си протичане доставяне на ново жизнено съдържание под формата на хранителни вещества. Стремежът към чест се състои в това, че човекът смята своите лични действия и бездействия за ценни едва когато към неговата проява на дейност се прибави признанието отвън. Стремежът към познание възниква, когато на човека към света, който той може да вижда, чува и т.н., му липсва нещо, докато не го е разбрал. Изпълнението на стремежа поражда у стремящия се индивид удоволствие, неудовлетворяването – неудоволствие. Важно е при това да се забележи, че удоволствието или неудоволствието зависи само от изпълнението или неизпълнението на моя стремеж. Самият стремеж в никакъв случай не може да се смята за неудоволствие. Ако следователно се окаже, че в момента на изпълнението на един стремеж веднага отново се появява нов, не бива да казвам, че удоволствието е родило за мен неудоволствие, защото при всички обстоятелства насладата поражда влечение към своето повторение или към ново удоволствие. Едва когато това влечение се натъкне на невъзможността на своето изпълнение, мога да говоря за неудоволствие. Дори когато една изживяна наслада поражда в мен копнежа по по-голямо или по-изтънчено преживяване на удоволствие, мога да говоря за неудоволствие, породено от първото удоволствие, едва в мига, когато ми бъдат отказани средствата да изживея по-голямото или по-изтънченото удоволствие. Само когато като закономерна природна последица от насладата настъпи неудоволствие, както например при половата наслада на жената – в страданията на родилното легло и в трудностите на грижите за децата, мога да видя в насладата твореца на болката. Ако стремежът като такъв предизвикваше неудоволствие, то всяко премахване на стремежа би трябвало да бъде придружено от удоволствие. Но случаят е обратният. Липсата на стремеж в нашето жизнено съдържание поражда скука, а тя е свързана с неудоволствие. Но тъй като стремежът по природа може да трае дълго време, преди да му бъде отредено изпълнение, и междувременно се задоволява с надеждата за него, трябва да се признае, че неудоволствието няма нищо общо със стремежа като такъв, а зависи единствено от неговото неизпълнение. Следователно Шопенхауер при всички обстоятелства греши, когато смята влечението или стремежа (волята) сам по себе си за извор на болката. |
| 262 | In Wahrheit ist sogar das Gegenteil richtig. Streben (Begehren) an sich macht Freude. Wer kennt nicht den Genuß, den die Hoffnung auf ein entferntes, aber stark begehrtes Ziel bereitet? Diese Freude ist die Begleiterin der Arbeit, deren Früchte uns in Zukunft erst zuteil werden sollen. Diese Lust ist ganz unabhängig von der Erreichung des Zieles. Wenn dann das Ziel erreicht ist, dann kommt zu der Lust des Strebens die der Erfüllung als etwas Neues hinzu. Wer aber sagen wollte: zur Unlust durch ein nichtbefriedigtes Ziel kommt auch noch die über die getäuschte Hoffnung und mache zuletzt die Unlust an der Nichterfüllung doch größer, als die etwaige Lust an der Erfüllung, dem ist zu erwidern: es kann auch das Gegenteil der Fall sein; der Rückblick auf den Genuß in der Zeit des unerfüllten Begehrens wird ebenso oft lindernd auf die Unlust durch Nichterfüllung wirken. Wer im Anblicke gescheiterter Hoffnungen ausruft: Ich habe das Meinige getan! der ist ein Beweisobjekt für diese Behauptung. Das beseligende Gefühl, nach Kräften das Beste gewollt zu haben, übersehen diejenigen, welche an jedes nichterfüllte Begehren die Behauptung knüpfen, daß nicht nur allein die Freude an der Erfüllung ausgeblieben, sondern auch der Genuß des Begehrens selbst zerstört ist. Erfüllung eines Begehrens ruft Lust und Nichterfüllung eines solchen Unlust hervor. Daraus darf nicht geschlossen werden: Lust ist Befriedigung eines Begehrens, Unlust Nichtbefriedigung. Sowohl Lust wie Unlust können sich in einem Wesen einstellen, auch ohne daß sie Folgen eines Begehrens sind. Krankheit ist Unlust, der kein Begehren vorausgeht. Wer behaupten wollte: Krankheit sei unbefriedigtes Begehren nach Gesundheit, der beginge den Fehler, daß er den selbstverständlichen und nicht zum Bewußtsein gebrachten Wunsch, nicht krank zu werden, für ein positives Begehren hielte. Wenn jemand von einem reichen Verwandten; von dessen Existenz er nicht die geringste Ahnung hatte, eine Erbschaft macht, so erfüllt ihn diese Tatsache ohne vorangegangenes Begehren mit Lust. | В действителност дори е вярно обратното. Стремежът (влечението) сам по себе си доставя радост. Кой не познава насладата, която доставя надеждата за една далечна, но силно желана цел? Тази радост е спътница на труда, чиито плодове едва в бъдеще трябва да ни се паднат. Това удоволствие е напълно независимо от постигането на целта. Когато след това целта бъде постигната, към удоволствието от стремежа се прибавя като нещо ново удоволствието от изпълнението. Но на онзи, който би поискал да каже: към неудоволствието от една неудовлетворена цел се прибавя още и неудоволствието от измамената надежда и това в крайна сметка все пак прави неудоволствието от неизпълнението по-голямо от евентуалното удоволствие от изпълнението, трябва да се отговори: може да бъде и обратното; погледът назад към насладата във времето на неизпълненото влечение също толкова често ще действа смекчаващо върху неудоволствието от неизпълнението. Който при вида на рухналите надежди възкликва: Аз направих своето! – той служи като доказателство за това твърдение. Блаженото чувство, че си искал според силите си най-доброто, не го забелязват онези, които свързват с всяко неизпълнено влечение твърдението, че не само радостта от изпълнението не е настъпила, но и самата наслада от влечението е разрушена. Изпълнението на едно влечение поражда удоволствие, а неизпълнението му – неудоволствие. От това не бива да се заключава: удоволствието е удовлетворяване на едно влечение, неудоволствието – неудовлетворяване. Както удоволствие, така и неудоволствие могат да се появят в едно същество, без да са последици от влечение. Болестта е неудоволствие, което не се предшества от никакво влечение. Който би поискал да твърди, че болестта била неудовлетворено влечение към здраве, би направил грешката да смята разбиращото се от само себе си и неосъзнато желание да не се разболее за положително влечение. Ако някой получи наследство от богат роднина, за чието съществуване не е имал ни най-малка представа, този факт го изпълва с удоволствие без предшестващо влечение. |
| 263 | Wer also untersuchen will, ob auf Seite der Lust oder der Unlust ein Überschuß zu finden ist, der muß in Rechnung bringen: die Lust am Begehren, die an der Erfüllung des Begehrens, und diejenige, die uns unerstrebt zuteil wird. Auf die andere Seite des Kontobuches wird zu stehen kommen: Unlust aus Langeweile, solche aus nicht erfülltem Streben, und endlich solche, die ohne unser Begehren an uns herantritt. Zu der letzteren Gattung gehört auch die Unlust, die uns aufgedrängte, nicht selbst gewählte Arbeit verursacht. | Следователно който иска да изследва дали на страната на удоволствието, или на страната на неудоволствието има излишък, трябва да включи в сметката: удоволствието от влечението, удоволствието от изпълнението на влечението и онова, което ни се пада, без да сме се стремили към него. На другата страна на счетоводната книга ще застанат: неудоволствието от скуката, неудоволствието от неизпълнения стремеж и накрая неудоволствието, което ни сполетява без нашето влечение. Към последния род спада и неудоволствието, което ни причинява работа, натрапена ни и неизбрана от нас самите. |
| 264 | Nun entsteht die Frage: welches ist das rechte Mittel, um aus diesem Soll und Haben die Bilanz zu erhalten? Eduard von Hartmann ist der Meinung, daß es die abwägende Vernunft ist. Er sagt zwar (Philosophie des Unbewußten, 7. Auflage 11. Band, S. 290): «Schmerz und Lust sind nur, insofern sie empfunden werden.» Hieraus folgt, daß es für die Lust keinen andern Maßstab gibt als den subjektiven des Gefühles. Ich muß empfinden, ob die Summe meiner Unlustgefühle zusammengestellt mit meinen Lustgefühlen in mir einen Überschuß von Freude oder Schmerz ergibt. Dessenungeachtet behauptet Hartmann: «Wenn ...der Lebenswert jedes Wesens nur nach seinem eigenen subjektiven Maßstäbe in Anschlag gebracht werden kann ..., so ist doch damit keineswegs gesagt, daß jedes Wesen aus den sämtlichen Affektionen seines Lebens die richtige algebraische Summe ziehe, oder mit anderen Worten, daß sein Gesamturteil über sein eigenes Leben ein in bezug auf seine subjektiven Erlebnisse richtiges sei.» Damit wird doch wieder die vernunftgemäße Beurteilung des Gefühles zum Wertschätzer gemacht. (1) | Сега възниква въпросът: кое е правилното средство, за да се получи балансът от този дебит и кредит? Едуард фон Хартман е на мнение, че това е претеглящият разум. Той наистина казва („Философия на несъзнаваното“, 7. издание, т. II, с. 290): „Болката и удоволствието съществуват само доколкото биват усещани.“ От това следва, че за удоволствието няма друго мерило освен субективното мерило на чувството. Аз трябва да усетя дали сумата на моите чувства на неудоволствие, съпоставена с моите чувства на удоволствие, дава в мен излишък от радост, или от болка. Въпреки това Хартман твърди: „Ако ... стойността на живота на всяко същество може да бъде преценявана само по неговото собствено субективно мерило ..., то с това в никакъв случай не е казано, че всяко същество изважда от всички афекции на своя живот правилната алгебрична сума, или с други думи, че неговата обща преценка за собствения му живот е правилна по отношение на субективните му преживявания.“ С това все пак отново съобразената с разума преценка на чувството бива превърната в оценител на стойността. (1) |
| 265 | Wer sich der Vorstellungsrichtung solcher Denker wie Eduard von Hartmann mehr oder weniger genau anschließt, der kann glauben, er müsse, um zu einer richtigen Bewertung des Lebens zu kommen, die Faktoren aus dem Wege räumen, die unser Urteil über die Lust- und Unlustbilanz verfälschen. Er kann das auf zwei Wegen zu erreichen suchen. Erstens indem er nachweist, daß unser Begehren (Trieb, Wille) sich störend in unsere nüchterne Beurteilung des Gefühlswertes einmischt. Während wir uns zum Beispiel sagen müßten, daß der Geschlechtsgenuß eine Quelle des Übels ist, verführt uns der Umstand, daß der Geschlechtstrieb in uns mächtig ist, dazu, uns eine Lust vorzugaukeln, die in dem Maße gar nicht da ist. Wir wollen genießen; deshalb gestehen wir uns nicht, daß wir unter dem Genusse leiden. Zweitens indem er die Gefühle einer Kritik unterwirft und nachzuweisen sucht, daß die Gegenstände, an die sich die Gefühle knüpfen, vor der Vernunfterkenntnis sich als Illusionen erweisen, und daß sie in dem Augenblicke zerstört werden, wenn unsere stets wachsende Intelligenz die Illusionen durchschaut. | Който повече или по-малко точно се присъединява към насоката на представите на такива мислители като Едуард фон Хартман, той може да вярва, че за да стигне до правилна оценка на живота, трябва да премахне факторите, които изопачават нашата преценка за баланса на удоволствието и неудоволствието. Той може да се опита да постигне това по два пътя. Първо, като докаже, че нашето влечение (нагон, воля) се намесва в нашата трезва преценка на стойността на чувствата и я смущава. Докато например би трябвало да си кажем, че половата наслада е източник на зло, обстоятелството, че половият нагон е мощен в нас, ни съблазнява да си внушаваме удоволствие, което изобщо не е налице в такава мяра. Искаме да се наслаждаваме; затова не си признаваме, че страдаме от насладата. Второ, като подложи чувствата на критика и се опита да докаже, че предметите, с които са свързани чувствата, се оказват илюзии пред познанието на разума и че те биват разрушени в мига, в който нашата непрестанно растяща интелигентност прозре илюзиите. |
| 266 | Er kann sich die Sache folgendermaßen denken. Wenn ein Ehrgeiziger sich darüber klar werden will, ob bis zu dem Augenblicke, in dem er seine Betrachtung anstellt, die Lust oder die Unlust den überwiegenden Anteil an seinem Leben gehabt hat, dann muß er sich von zwei Fehlerquellen bei seiner Beurteilung frei machen. Da er ehrgeizig ist, wird dieser Grundzug seines Charakters ihm die Freuden über Anerkennung seiner Leistungen durch ein Vergrößerungsglas, die Kränkungen durch Zurücksetzungen aber durch ein Verkleinerungsglas zeigen. Damals, als er die Zurücksetzungen erfuhr, fühlte er die Kränkungen, gerade weil er ehrgeizig ist; in der Erinnerung erscheinen sie in milderem Lichte, während sich die Freuden über Anerkennungen, für die er so zugänglich ist, um so tiefer einprägen. Nun ist es zwar für den Ehrgeizigen eine wahre Wohltat, daß es so ist. Die Täuschung vermindert sein Unlustgefühl in dem Augenblicke der Selbstbeobachtung. Dennoch ist seine Beurteilung eine falsche. Die Leiden, über die sich ihm ein Schleier breitet, hat er wirklich durchmachen müssen in ihrer ganzen Stärke, und er setzt sie somit in das Kontobuch seines Lebens tatsächlich falsch ein. Um zu einem richtigen Urteile zu kommen, müßte der Ehrgeizige für den Moment seiner Betrachtung sich seines Ehrgeizes entledigen. Er müßte ohne Gläser vor seinem geistigen Auge sein bisher abgelaufenes Leben betrachten. Er gleicht sonst dem Kaufmanne, der beim Abschluß seiner Bücher seinen Geschäftseifer mit auf die Einnahmeseite setzt. Er kann aber noch weiter gehen. Er kann sagen: Der Ehrgeizige wird sich auch klarmachen, daß die Anerkennungen, nach denen er jagt, wertlose Dinge sind. Er wird selbst zur Einsicht kommen, oder von andern dazu gebracht werden, daß einem vernünftigen Menschen an der Anerkennung von seiten der Menschen nichts liegen könne, da man ja «in allen solchen Sachen, die nicht Lebensfragen der Entwicklung, oder gar von der Wissenschaft schon endgültig gelöst sind», immer darauf schwören kann, «daß die Majoritäten unrecht und die Minoritäten recht haben». «Einem solchen Urteile gibt derjenige sein Lebensglück in die Hände, welcher den Ehrgeiz zu seinem Leitstern macht.» (Philosophie des Unbewußten, 11. Band, S. 332.) Wenn sich der Ehrgeizige das alles sagt, dann muß er als eine Illusion bezeichnen, was ihm sein Ehrgeiz als Wirklichkeit vorgestellt hat, folglich auch die Gefühle, die sich an die entsprechenden Illusionen seines Ehrgeizes knüpfen. Aus diesem Grunde könnte dann gesagt werden: es muß auch noch das aus dem Konto der Lebenswerte gestrichen werden, was sich an Lustgefühlen aus Illusionen ergibt; was dann übrig bleibt, stelle die illusionsfreie Lustsumme des Lebens dar, und diese sei gegen die Unlustsumme so klein, daß das Leben kein Genuß, und Nichtsein dem Sein vorzuziehen sei. | Той може да си представи нещата по следния начин. Ако един честолюбец иска да си изясни дали до мига, в който прави своето разглеждане, удоволствието, или неудоволствието е имало преобладаващ дял в неговия живот, тогава той трябва да се освободи от два източника на грешки в своята преценка. Тъй като е честолюбив, тази основна черта на неговия характер ще му показва радостите от признанието на постиженията му през увеличително стъкло, а оскърбленията от пренебрежението – през умаляващо стъкло. Тогава, когато е изпитвал пренебрежението, той е чувствал оскърбленията именно защото е честолюбив; в спомена те се явяват в по-мека светлина, докато радостите от признанието, към което той е толкова възприемчив, се запечатват толкова по-дълбоко. Наистина за честолюбеца е същинско благодеяние, че е така. Измамата намалява неговото чувство на неудоволствие в мига на самонаблюдението. Въпреки това неговата преценка е погрешна. Страданията, над които за него се простира було, той действително е трябвало да изживее в цялата им сила и затова той фактически ги вписва погрешно в счетоводната книга на своя живот. За да стигне до правилна преценка, честолюбецът би трябвало за момента на своето разглеждане да се освободи от своето честолюбие. Би трябвало да разглежда своя досегашен живот пред духовното си око без стъкла. Иначе той прилича на търговеца, който при приключването на книгите си вписва в приходната страна и своето делово усърдие. Но той може да отиде и още по-далеч. Той може да каже: Честолюбецът ще си изясни и това, че признанията, които преследва, са неща без стойност. Сам ще стигне до прозрението, или други ще го доведат до него, че за един разумен човек признанието от страна на хората не може да има значение, тъй като „във всички такива неща, които не са жизнени въпроси на развитието или пък вече са окончателно решени от науката“, винаги може да се закълнеш, „че мнозинствата грешат, а малцинствата са прави“. „В ръцете на такава преценка предава щастието на живота си онзи, който прави честолюбието своя пътеводна звезда.“ („Философия на несъзнаваното“, т. II, с. 332.) Когато честолюбецът си каже всичко това, тогава той трябва да нарече илюзия онова, което неговото честолюбие му е представяло като действителност, следователно и чувствата, които са свързани със съответните илюзии на неговото честолюбие. По тази причина тогава би могло да се каже: от сметката на стойностите на живота трябва да се зачеркне още и онова, което произтича като чувства на удоволствие от илюзии; онова, което остава след това, представлява свободната от илюзии сума на удоволствието в живота, а тя е толкова малка в сравнение със сумата на неудоволствието, че животът не е наслада и небитието е за предпочитане пред битието. |
| 267 | Aber während es unmittelbar einleuchtend ist, daß die durch Einmischung des ehrgeizigen Triebes bewirkte Täuschung bei Aufstellung der Lustbilanz ein falsches Resultat bewirkt, muß das von der Erkenntnis des illusorischen Charakters der Gegenstände der Lust Gesagte jedoch bestritten werden. Ein Ausscheiden aller an wirkliche oder vermeintliche Illusionen sich knüpfenden Lustgefühle von der Lustbilanz des Lebens würde die letztere geradezu verfälschen. Denn der Ehrgeizige hat über die Anerkennung der Menge wirklich seine Freude gehabt, ganz gleichgültig, ob er selbst später, oder ein anderer diese Anerkennung als Illusion erkennt. Damit wird die genossene freudige Empfindung nicht um das geringste kleiner gemacht. Die Ausscheidung aller solche «illusorischen» Gefühle aus der Lebensbilanz stellt nicht etwa unser Urteil über die Gefühle richtig, sondern löscht wirklich vorhandene Gefühle aus dem Leben aus. | Но докато е непосредствено ясно, че измамата, предизвикана от намесата на честолюбивия нагон, води до погрешен резултат при съставянето на баланса на удоволствието, казаното за познанието на илюзорния характер на предметите на удоволствието все пак трябва да бъде оспорено. Изключването на всички чувства на удоволствие, свързани с действителни или мними илюзии, от баланса на удоволствието в живота направо би изопачило този баланс. Защото честолюбецът действително е имал своята радост от признанието на множеството, съвсем независимо от това дали той самият по-късно, или някой друг, ще познае това признание като илюзия. С това изпитаното с наслада радостно усещане ни най-малко не става по-малко. Изключването на всички такива „илюзорни“ чувства от баланса на живота съвсем не поправя нашата преценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства. |
| 268 | Und warum sollen diese Gefühle ausgeschieden werden? Wer sie hat, bei dem sind sie eben lustbereitend; wer sie überwunden hat, bei dem tritt durch das Erlebnis der Überwindung (nicht durch die selbstgefällige Empfindung: Was bin ich doch für ein Mensch! - sondern durch die objektiven Lustquellen, die in der Überwindung liegen) eine allerdings vergeistigte, aber darum nicht minder bedeutsame Lust ein. Wenn Gefühle aus der Lustbilanz gestrichen werden, weil sie sich an Gegenstände heften, die sich als Illusionen entpuppen, so wird der Wert des Lebens nicht von der Menge der Lust, sondern von der Qualität der Lust und diese von dem Werte der die Lust verursachenden Dinge abhängig gemacht. Wenn ich den Wert des Lebens aber erst aus der Menge der Lust oder Unlust bestimmen will, das es mir bringt, dann darf ich nicht etwas anderes voraussetzen, wodurch ich erst wieder den Wert oder Unwert der Lust bestimme. Wenn ich sage: ich will die Lustmenge mit der Unlustmenge vergleichen und sehen, welche größer ist, dann muß ich auch alle Lust und Unlust in ihren wirklichen Größen in Rechnung bringen, ganz abgesehen davon, ob ihnen eine Illusion zugrunde liegt oder nicht. Wer einer auf Illusion beruhenden Lust einen geringeren Wert für das Leben zuschreibt, als einer solchen, die sich vor der Vernunft rechtfertigen läßt, der macht eben den Wert des Lebens noch von anderen Faktoren abhängig als von der Lust. Wer die Lust deshalb geringer veranschlägt, weil sie sich an einen eitlen Gegenstand knüpft, der gleicht einem Kaufmanne, der das bedeutende Erträgnis einer Spielwarenfabrik deshalb mit dem Viertel des Betrages in sein Konto einsetzt, weil in derselben Gegenstände zur Tändelei für Kinder produziert werden. | И защо тези чувства трябва да бъдат изключени? У онзи, който ги има, те именно доставят удоволствие; у онзи, който ги е преодолял, чрез преживяването на преодоляването (не чрез самодоволното усещане: Какъв човек съм аз все пак! – а чрез обективните източници на удоволствие, които се крият в преодоляването) настъпва удоволствие, което наистина е одухотворено, но затова не е по-малко значимо. Ако чувствата бъдат зачеркнати от баланса на удоволствието, защото се привързват към предмети, които се оказват илюзии, то стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството на удоволствието, а от качеството на удоволствието, а това качество – от стойността на нещата, които причиняват удоволствието. Но ако искам да определя стойността на живота едва от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което едва отново да определям стойността или липсата на стойност на удоволствието. Ако казвам: искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие и да видя кое е по-голямо, тогава трябва и да включа в сметката всяко удоволствие и неудоволствие в действителните им размери, съвсем независимо от това дали в основата им лежи илюзия, или не. Който приписва на едно основано на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на такова, което може да се оправдае пред разума, той именно поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен от удоволствието. Който оценява удоволствието по-ниско, защото то е свързано със суетен предмет, той прилича на търговец, който вписва в своята сметка значителната печалба на една фабрика за играчки само с една четвърт от сумата, защото в нея се произвеждат предмети за детски забавления. |
| 269 | Wenn es sich bloß darum handelt, die Lust- und Unlustmenge gegeneinander abzuwägen, dann ist also der illusorische Charakter der Gegenstände gewisser Lustempfindungen völlig aus dem Spiele zu lassen. | Ако става дума само за това да се претеглят едно спрямо друго количеството удоволствие и количеството неудоволствие, тогава следователно илюзорният характер на предметите на известни усещания за удоволствие трябва изцяло да се остави настрана. |
| 270 | Der von Hartmann empfohlene Weg vernünftiger Betrachtung der vom Leben erzeugten Lust- und Unlustmenge hat uns also bisher so weit geführt, daß wir wissen, wie wir die Rechnung aufzustellen haben, was wir auf die eine, was auf die andere Seite unseres Kontobuches zu setzen haben. Wie soll aber nun die Rechnung gemacht werden? Ist die Vernunft auch geeignet, die Bilanz zu bestimmen? | Препоръчаният от Хартман път – разумното разглеждане на количеството удоволствие и неудоволствие, което животът поражда – ни доведе следователно досега дотам, че знаем как трябва да съставим сметката, какво трябва да поставим на едната и какво на другата страна на нашата счетоводна книга. Но как сега трябва да бъде направена сметката? Способен ли е разумът да определи и баланса? |
| 271 | Der Kaufmann hat in seiner Rechnung einen Fehler gemacht, wenn der berechnete Gewinn sich mit den durch das Geschäft nachweislich genossenen oder noch zu genießenden Gütern nicht deckt. Auch der Philosoph wird unbedingt einen Fehler in seiner Beurteilung gemacht haben, wenn er den etwa ausgeklügelten Überschuß an Lust beziehungsweise Unlust in der Empfindung nicht nachweisen kann. Ich will vorläufig die Rechnung der auf vernunftgemäße Weltbetrachtung sich stützenden Pessimisten nicht kontrollieren; wer aber sich entscheiden soll, ob er das Lebensgeschäft weiterführen soll oder nicht, der wird erst den Nachweis verlangen, wo der berechnete Überschuß an Unlust steckt. | Търговецът е направил грешка в своята сметка, когато изчислената печалба не съвпада с благата, на които доказуемо се е наслаждавал или тепърва ще се наслаждава благодарение на предприятието. И философът безусловно ще е направил грешка в своята преценка, ако не може да докаже в усещането излишъка от удоволствие, съответно от неудоволствие, който евентуално е измъдрил. Засега не искам да проверявам сметката на песимистите, които се опират на съобразено с разума разглеждане на света; но който трябва да реши дали да продължи предприятието на живота, или не, той първо ще поиска доказателство къде се крие изчисленият излишък от неудоволствие. |
| 272 | Hiermit haben wir den Punkt berührt, wo die Vernunft nicht in der Lage ist, den Überschuß an Lust oder Unlust allein von sich aus zu bestimmen, sondern wo sie diesen Überschuß im Leben als Wahrnehmung zeigen muß. Nicht in dem Begriff allein, sondern in dem durch das Denken vermittelten Ineinandergreifen von Begriff und Wahrnehmung (und Gefühl ist Wahrnehmung) ist dem Menschen das Wirkliche erreichbar (vgl. S. 88ff.). Der Kaufmann wird ja auch sein Geschäft erst dann aufgeben, wenn der von seinem Buchhalter berechnete Verlust an Gütern sich durch die Tatsachen bestätigt. Wenn das nicht der Fall ist, dann läßt er den Buchhalter die Rechnung nochmals machen. Genau in derselben Weise wird es der im Leben stehende Mensch machen. Wenn der Philosoph ihm beweisen will, daß die Unlust weit größer ist als die Lust, er jedoch das nicht empfindet, dann wird er sagen: du hast dich in deinem Grübeln geirrt, denke die Sache nochmals durch. Sind aber in einem Geschäfte zu einem bestimmten Zeitpunkte wirklich solche Verluste vorhanden, daß kein Kredit mehr ausreicht, um die Gläubiger zu befriedigen, so tritt auch dann der Bankerott ein, wenn der Kaufmann es vermeidet, durch Führung der Bücher Klarheit über seine Angelegenheiten zu haben. Ebenso müßte es, wenn das Unlustquantum bei einem Menschen in einem bestimmten Zeitpunkte so groß würde, daß keine Hoffnung (Kredit) auf künftige Lust ihn über den Schmerz hinwegsetzen könnte, zum Bankerott des Lebensgeschäftes führen. | С това засегнахме точката, където разумът не е в състояние сам от себе си да определи излишъка от удоволствие или неудоволствие, а където трябва да покаже този излишък в живота като възприятие. Действителното е достижимо за човека не единствено в понятието, а във взаимното преплитане на понятие и възприятие, опосредено от мисленето (а чувството е възприятие) (вж. с. 88 и сл.). Търговецът също ще закрие своето предприятие едва тогава, когато изчислената от неговия счетоводител загуба на блага се потвърди от фактите. Ако това не е така, тогава той кара счетоводителя да направи сметката още веднъж. Точно по същия начин ще постъпи и човекът, който стои сред живота. Ако философът иска да му докаже, че неудоволствието е много по-голямо от удоволствието, а той обаче не усеща това, тогава той ще каже: ти си се заблудил в своето умуване, премисли нещата още веднъж. Но ако в едно предприятие в определен момент действително са налице такива загуби, че никакъв кредит вече не стига, за да бъдат удовлетворени кредиторите, то фалитът настъпва и тогава, когато търговецът избягва да си изясни своите работи чрез водене на книгите. Също така, ако количеството неудоволствие у някой човек в определен момент станеше толкова голямо, че никаква надежда (кредит) за бъдещо удоволствие не би могла да му помогне да превъзмогне болката, това би трябвало да доведе до фалит на предприятието на живота. |
| 273 | Nun ist aber die Zahl der Selbstmörder doch eine relativ geringe im Verhältnis zu der Menge derjenigen, die mutig weiterleben. Die wenigsten Menschen stellen das Lebensgeschäft der vorhandenen Unlust willen ein. Was folgt daraus? Entweder, daß es nicht richtig ist, zu sagen, die Unlustmenge sei größer als die Lustmenge, oder daß wir unser Weiterleben gar nicht von der empfundenen Lust- oder Unlustmenge abhängig machen. | Но броят на самоубийците все пак е относително малък в сравнение с множеството на онези, които смело продължават да живеят. Съвсем малко хора прекратяват предприятието на живота заради наличното неудоволствие. Какво следва от това? Или че не е правилно да се казва, че количеството неудоволствие е по-голямо от количеството удоволствие, или че изобщо не поставяме по-нататъшния си живот в зависимост от усещаното количество удоволствие или неудоволствие. |
| 274 | Auf eine ganz eigenartige Weise kommt der Pessimismus Eduard von Hartmanns dazu, das Leben wertlos zu erklären, weil darinnen der Schmerz überwiegt, und doch die Notwendigkeit zu behaupten, es durchzumachen. Diese Notwendigkeit liegt darin, daß der oben (S. 207 f.) angegebene Weltzweck nur durch rastlose, hingebungsvolle Arbeit der Menschen erreicht werden kann. Solange aber die Menschen noch ihren egoistischen Gelüsten nachgehen, sind sie zu solcher selbstlosen Arbeit untauglich. Erst wenn sie sich durch Erfahrung und Vernunft überzeugt haben, daß die vom Egoismus erstrebten Lebensgenüsse nicht erlangt werden können, widmen sie sich ihrer eigentlichen Aufgabe. Auf diese Weise soll die pessimistische Überzeugung der Quell der Selbstlosigkeit sein. Eine Erziehung auf Grund des Pessimismus soll den Egoismus dadurch ausrotten, daß sie ihm seine Aussichtslosigkeit vor Augen stellt. | По един съвсем своеобразен начин песимизмът на Едуард фон Хартман стига дотам да обяви живота за лишен от стойност, защото в него преобладава болката, и все пак да твърди, че е необходимо той да бъде изживян докрай. Тази необходимост се състои в това, че посочената по-горе (с. 207 и сл.) цел на света може да бъде постигната само чрез неуморен, отдаден труд на хората. Но докато хората още следват своите егоистични прищявки, те са негодни за такъв безкористен труд. Едва когато чрез опит и разум са се убедили, че насладите в живота, към които се стреми егоизмът, не могат да бъдат постигнати, те се посвещават на своята същинска задача. По този начин песимистичното убеждение било изворът на безкористието. Възпитанието въз основа на песимизма цели да изкорени егоизма, като му покаже неговата безнадеждност. |
| 275 | Nach dieser Ansicht liegt also das Streben nach Lust ursprünglich in der Menschennatur begründet. Nur aus Einsicht in die Unmöglichkeit der Erfüllung dankt dieses Streben zugunsten höherer Menschheitsaufgaben ab. | Според този възглед следователно стремежът към удоволствие първоначално е заложен в човешката природа. Този стремеж се отказва в полза на по-висши задачи на човечеството само поради прозрението, че е невъзможно да бъде изпълнен. |
| 276 | Von der sittlichen Weltanschauung, die von der Anerkennung des Pessimismus die Hingabe an unegoistische Lebensziele erhofft, kann nicht gesagt werden, daß sie den Egoismus im wahren Sinne des Wortes überwinde. Die sittlichen Ideale sollen erst dann stark genug sein, sich des Willens zu mächtigen, wenn der Mensch eingesehen hat, daß das selbstsüchtige Streben nach Lust zu keiner Befriedigung führen kann. Der Mensch, dessen Selbstsucht nach den Trauben der Lust begehrt, findet sie sauer, weil er sie nicht er- reichen kann: er geht von ihnen und widmet sich einem selbstlosen Lebenswandel. Die sittlichen Ideale sind, nach der Meinung der Pessimisten, nicht stark genug, den Egoismus zu überwinden; aber sie errichten ihre Herrschaft auf dem Boden, den ihnen vorher die Erkenntnis von der Aussichtslosigkeit der Selbstsucht frei gemacht hat. Wenn die Menschen ihrer Naturanlage nach die Lust erstrebten, sie aber unmöglich erreichen können, dann wäre Vernichtung des Daseins und Erlösung durch das Nichtsein das einzig vernünftige Ziel. Und wenn man der Ansicht ist, daß der eigentliche Träger des Weltschmerzes Gott sei, so müßten die Menschen es sich zur Aufgabe machen, die Erlösung Gottes herbeizuführen. Durch den Selbstmord des einzelnen wird die Erreichung dieses Zieles nicht gefördert, sondern beeinträchtigt. Gott kann vernünftigerweise die Menschen nur geschaffen haben, damit sie durch ihr Handeln seine Erlösung herbeiführen. Sonst wäre die Schöpfung zwecklos. Und an außermenschliche Zwecke denkt eine solche Weltansicht. Jeder muß in dem allgemeinen Erlösungswerke seine bestimmte Arbeit verrichten. Entzieht er sich derselben durch den Selbstmord, so muß die ihm zugedachte Arbeit von einem andern verrichtet werden. Dieser muß statt ihm die Daseinsqual ertragen. Und da in jedem Wesen Gott steckt als der eigentliche Schmerzträger, so hat der Selbstmörder die Menge des Gottesschmerzes nicht im geringsten vermindert, vielmehr Gott die neue Schwierigkeit auferlegt, für ihn einen Ersatzmann zu schaffen. | За нравствения светоглед, който очаква от признаването на песимизма отдаденост на неегоистични житейски цели, не може да се каже, че той преодолява егоизма в истинския смисъл на думата. Нравствените идеали били достатъчно силни, за да завладеят волята, едва тогава, когато човекът е прозрял, че себелюбивият стремеж към удоволствие не може да доведе до никакво удовлетворение. Човекът, чието себелюбие копнее за гроздовете на удоволствието, ги намира кисели, защото не може да ги достигне: той се отдалечава от тях и се посвещава на безкористен начин на живот. Нравствените идеали, според мнението на песимистите, не са достатъчно силни, за да преодолеят егоизма; но те издигат своето господство върху почвата, която преди това им е освободило познанието за безнадеждността на себелюбието. Ако хората по своята природна заложба се стремяха към удоволствието, но не можеха в никакъв случай да го постигнат, тогава унищожението на съществуването и избавлението чрез небитието би било единствената разумна цел. И ако човек е на мнение, че същинският носител на световната скръб е Бог, тогава хората би трябвало да си поставят за задача да осъществят избавлението на Бога. Чрез самоубийството на отделния човек постигането на тази цел не се подпомага, а се накърнява. Разумно погледнато, Бог може да е създал хората само за да осъществят те чрез своите действия неговото избавление. Иначе творението би било безцелно. А такъв възглед за света има предвид извънчовешки цели. Всеки трябва да извърши своята определена работа в общото дело на избавлението. Ако той се оттегли от нея чрез самоубийство, то предназначената за него работа трябва да бъде извършена от някой друг. Този друг трябва вместо него да понася мъките на съществуването. И тъй като във всяко същество се крие Бог като същинския носител на болката, самоубиецът ни най-малко не е намалил количеството на Божията болка, а по-скоро е наложил на Бога новото затруднение да създаде заместник на негово място. |
| 277 | Dies alles setzt voraus, daß die Lust ein Wertmaßstab für das Leben sei. Das Leben äußert sich durch eine Summe von Trieben (Bedürfnissen). Wenn der Wert des Lebens davon abhinge, ob es mehr Lust oder Unlust bringt, dann ist der Trieb als wertlos zu bezeichnen, der seinem Träger einen Überschuß der letzteren einträgt. Wir wollen einmal Trieb und Lust daraufhin ansehen, ob der erste durch die zweite gemessen werden kann. Um nicht den Verdacht zu erwecken, das Leben erst mit der Sphäre der «Geistesaristokratie» anfangen zu lassen, beginnen wir mit einem «rein tierischen» Bedürfnis, dem Hunger. | Всичко това предполага, че удоволствието е мерило за стойността на живота. Животът се проявява чрез сума от нагони (потребности). Ако стойността на живота зависеше от това дали той носи повече удоволствие, или неудоволствие, тогава трябва да се нарече лишен от стойност онзи нагон, който донася на своя носител излишък от последното. Нека разгледаме нагона и удоволствието от гледна точка на това дали първият може да бъде измерен чрез второто. За да не събудим подозрението, че за нас животът започва едва със сферата на „духовната аристокрация“, ще започнем с една „чисто животинска“ потребност, с глада. |
| 278 | Der Hunger entsteht, wenn unsere Organe ohne neue Stoffzufuhr nicht weiter ihrem Wesen gemäß funktionieren können. Was der Hungrige zunächst erstrebt, ist die Sättigung. Sobald die Nahrungszufuhr in dem Maße erfolgt ist, daß der Hunger aufhört, ist alles erreicht, was der Ernährungstrieb erstrebt. Der Genuß, der sich an die Sättigung knüpft, besteht fürs erste in der Beseitigung des Schmerzes, den der Hunger bereitet. Zu dem bloßen Ernährungstriebe tritt ein anderes Bedürfnis. Der Mensch will durch die Nahrungsaufnahme nicht bloß seine gestörten Organfunktionen wieder in Ordnung bringen, beziehungsweise den Schinerz des Hungers überwinden: er sucht dies auch unter Begleitung angenehmer Geschmacksempfindungen zu bewerkstelligen. Er kann sogar, wenn er Hunger hat und eine halbe Stunde vor einer genußreichen Mahlzeit steht, es vermeiden, durch minderwertige Kost, die ihn früher befriedigen könnte, sich die Lust für das Bessere zu verderben. Er braucht den Hunger, um von seiner Mahlzeit den vollen Genuß zu haben. Dadurch wird ihm der Hunger zugleich zum Veranlasser der Lust. Wenn nun aller in der Welt vorhandene Hunger gestillt werden könnte, dann ergäbe sich die volle Genußmenge, die dem Vorhandensein des Nahrungsbedürfnisses zu verdanken ist. Hinzuzurechnen wäre noch der besondere Genuß, den Leckermäuler durch eine über das Gewöhnliche hinausgehende Kultur ihrer Geschmacksnerven erzielen. Den denkbar größten Wert hätte diese Genußmenge, wenn kein auf die in Betracht kommende Genußart hinzielendes Bedürfnis unbefriedigt bliebe, und wenn mit dem Genuß nicht zugleich eine gewisse Menge Unlust in den Kauf genommen werden müßte. Die moderne Naturwissenschaft ist der Ansicht, daß die Natur mehr Leben erzeugt, als sie erhalten kann, das heißt, auch mehr Hunger hervorbringt, als sie zu befriedigen in der Lage ist. Der Überschuß an Leben, der erzeugt wird, muß unter Schmerzen im Kampf ums Dasein zugrunde gehen. Zugegeben: die Lebensbedürfnisse seien in jedem Augenblicke des Weltgeschehens größer, als den vorhandenen Befriedigungsmitteln entspricht, und der Lebensgenuß werde dadurch beeinträchtigt. Der wirklich vorhandene einzelne Lebensgenuß wird aber nicht um das geringste kleiner gemacht. Wo Befriedigung des Begehrens eintritt, da ist die entsprechende Genußmenge vorhanden, auch wenn es in dem begehrenden Wesen selbst oder in andern daneben eine reiche Zahl unbefriedigter Triebe gibt. Was aber dadurch vermindert wird, ist der Wert des Lebensgenusses. Wenn nur ein Teil der Bedürfnisse eines Lebewesens Befriedigung findet, so hat dieses einen dementsprechenden Genuß. Dieser hat einen um so geringeren Wert, je kleiner er ist im Verhältnis zur Gesamtforderung des Lebens im Gebiete der in Frage kommenden Begierden. Man kann sich diesen Wert durch einen Bruch dargestellt denken, dessen Zähler der wirklich vorhandene Genuß und dessen Nenner die Bedürfnissumme ist. Der Bruch hat den Wert 1, wenn Zähler und Nenner gleich sind, das heißt, wenn alle Bedürfnisse auch befriedigt werden. Er wird größer als 1, wenn in einem Lebewesen mehr Lust vorhanden ist, als seine Begierden fordern; und er ist kleiner als 1, wenn die Genußmenge hinter der Summe der Begierden zurückbleibt. Der Bruch kann aber nie Null werden, solange der Zähler auch nur den geringsten Wert hat. Wenn ein Mensch vor seinem Tode den Rechnungsabschluß machte, und die auf einen bestimmten Trieb (zum Beispiel den Hunger) kommende Menge des Genusses sich über das ganze Leben mit allen Forderungen dieses Triebes verteilt dächte, so hätte die erlebte Lust vielleicht nur einen geringen Wert; wertlos aber kann sie nie werden. Bei gleichbleibender Genußmenge nimmt mit der Vermehrung der Bedürfnisse eines Lebewesens der Wert der Lebenslust ab. Ein gleiches gilt für die Summe alles Lebens in der Natur. Je größer die Zahl der Lebewesen ist im Verhältnis zu der Zahl derer, die volle Befriedigung ihrer Triebe finden können, desto geringer ist der durchschnittliche Lustwert des Lebens. Die Wechsel auf den Lebensgenuß, die uns in unseren Trieben ausgestellt sind, werden eben billiger, wenn man nicht hoffen kann, sie für den vollen Betrag einzulösen. Wenn ich drei Tage lang genug zu essen habe und dafür dann weitere drei Tage hungern muß, so wird der Genuß an den drei Eßtagen dadurch nicht geringer. Aber ich muß mir ihn dann auf sechs Tage verteilt denken, wodurch sein Wert für meinen Ernährungstrieb auf die Hälfte herabgemindert wird. Ebenso verhält es sich mit der Größe der Lust im Verhältnis zum Grade meines Bedürfnisses. denn ich Hunger für zwei Butterbrote habe, und nur eines bekommen kann, so hat der aus dem einen gezogene Genuß nur die Hälfte des Wertes, den er haben würde, wenn ich nach der Aufzehrung satt wäre. Dies ist die Art, wie im geben der Wert einer Lust bestimmt wird. Sie wird bemessen an den Bedürfnissen des Lebens. Unsere Begierden sind der Maßstab; die Lust ist das Gemessene. Der Sättigungsgenuß erhält nur dadurch einen Wert, daß Hunger vorhanden ist; und er erhält einen Wert von bestimmter Größe durch das Verhältnis, in dem er zu der Größe des vorhandenen Hungers steht. | Гладът възниква, когато нашите органи не могат да продължат да функционират съобразно своята същност без нов приток на вещества. Онова, към което гладният се стреми най-напред, е насищането. Щом приемането на храна е станало в такава мяра, че гладът престава, е постигнато всичко, към което се стреми нагонът за хранене. Насладата, свързана с насищането, се състои отначало в премахването на болката, която причинява гладът. Към простия нагон за хранене се прибавя друга потребност. Човекът иска чрез приемането на храна не само да възстанови нарушените функции на своите органи, съответно да преодолее болката на глада: той се стреми това да бъде съпроводено и с приятни вкусови усещания. Когато е гладен и му остава половин час до богато на наслада ядене, той дори може да избегне да си развали удоволствието от по-доброто с некачествена храна, която би могла да го задоволи по-рано. Той се нуждае от глада, за да има пълната наслада от своето ядене. Така гладът става за него едновременно и причинител на удоволствието. Ако сега целият глад, наличен в света, можеше да бъде утолен, тогава би се получило пълното количество наслада, което се дължи на наличието на потребността от храна. Към него би трябвало да се прибави още особената наслада, която гурманите постигат чрез култивиране на своите вкусови нерви, което надхвърля обичайното. Това количество наслада би имало най-голямата мислима стойност, ако не останеше незадоволена нито една потребност, насочена към разглеждания вид наслада, и ако заедно с насладата не трябваше в същото време да се приеме и известно количество неудоволствие. Съвременното природознание е на мнение, че природата създава повече живот, отколкото може да поддържа, тоест създава и повече глад, отколкото е в състояние да задоволи. Излишъкът от живот, който бива създаден, трябва да загине сред болки в борбата за съществуване. Да допуснем: потребностите на живота във всеки миг от световните събития са по-големи, отколкото съответства на наличните средства за задоволяване, и насладата от живота бива накърнена от това. Действително наличната отделна наслада от живота обаче ни най-малко не става по-малка. Където настъпва задоволяване на влечението, там е налице съответното количество наслада дори ако в самото желаещо същество или в други до него има богато множество незадоволени нагони. Но онова, което се намалява от това, е стойността на насладата от живота. Ако само част от потребностите на едно живо същество намира задоволяване, то съществото има съответна наслада. Тази наслада има толкова по-малка стойност, колкото по-малка е тя в съотношение с цялостното изискване на живота в областта на съответните влечения. Тази стойност човек може да си представи изразена чрез дроб, чийто числител е действително наличната наслада, а знаменател – сумата на потребностите. Дробта има стойност 1, когато числителят и знаменателят са равни, тоест когато всички потребности бъдат и задоволени. Тя става по-голяма от 1, когато в едно живо същество е налице повече удоволствие, отколкото изискват неговите влечения; и е по-малка от 1, когато количеството наслада изостава от сумата на влеченията. Но дробта никога не може да стане нула, докато числителят има макар и най-малката стойност. Ако един човек преди смъртта си приключеше сметката и си представеше количеството наслада, което се пада на един определен нагон (например на глада), разпределено през целия живот върху всички изисквания на този нагон, тогава изживяното удоволствие би имало може би само малка стойност; но никога не може да стане лишено от стойност. При неизменно количество наслада стойността на удоволствието от живота намалява с увеличаването на потребностите на едно живо същество. Същото важи и за сумата на целия живот в природата. Колкото по-голям е броят на живите същества в съотношение с броя на онези, които могат да намерят пълно задоволяване на своите нагони, толкова по-малка е средната стойност на удоволствието в живота. Менителниците за насладата от живота, които са ни издадени в нашите нагони, именно поевтиняват, когато не можем да се надяваме да ги осребрим за пълната сума. Ако три дни имам достатъчно да ям и след това трябва да гладувам още три дни, насладата в трите дни на ядене не става от това по-малка. Но тогава трябва да си я представя разпределена на шест дни, с което стойността ѝ за моя нагон за хранене се намалява наполовина. Същото е положението с размера на удоволствието в съотношение със степента на моята потребност. Ако съм гладен за две филии хляб с масло и мога да получа само една, тогава насладата, получена от едната, има само половината от стойността, която би имала, ако след изяждането ѝ бях сит. Такъв е начинът, по който в живота се определя стойността на едно удоволствие. То се измерва с потребностите на живота. Нашите влечения са мерилото; удоволствието е измерваното. Насладата от насищането получава стойност само благодарение на това, че е налице глад; и тя получава стойност с определен размер чрез съотношението, в което се намира спрямо размера на наличния глад. |
| 279 | Unerfüllte Forderungen unseres Lebens werfen ihre Schatten auch auf die befriedigten Begierden und beeinträchtigen den Wert genußreicher Stunden. Man kann aber auch von dem gegenwärtigen Wert eines Lustgefühles sprechen. Dieser Wert ist um so geringer, je kleiner die Lust im Verhältnis zur Dauer und Stärke unserer Begierde ist. Vollen Wert hat für uns eine Lustmenge, die an Dauer und Grad genau mit unserer Begierde übereinstimmt. Eine genuiner unserem Begehren kleinere Lustmenge vermindert den Lustwert; eine größere erzeugt einen nicht verlangten Überschuß, der nur so lange als Lust empfunden wird, als wir während des Genießens unsere Begierde zu steigern vermögen. Sind wir nicht imstande, in der Steigerung unseres Verlangens mit der zunehmenden Lust gleichen Schritt zu halten, so verwandelt sich die Lust in Unlust. Der Gegenstand, der uns sonst befriedigen würde, stürmt auf uns ein, ohne daß wir es wollen, und wir leiden darunter. Dies ist ein Beweis dafür, daß die Lust nur so lange für uns einen Wert hat, als wir sie an unserer Begierde messen können. Ein Übermaß von angenehmem Gefühl schlägt in Schmerz um. Wir können das besonders bei Menschen beobachten, deren Verlangen nach irgendeiner Art von Lust sehr gering ist. Leuten, deren Nahrungstrieb abgestumpft ist, wird das Essen leicht zum Ekel. Auch daraus geht hervor, daß die Begierde der Wertmesser der Lust ist. | Неизпълнените изисквания на нашия живот хвърлят своите сенки и върху задоволените влечения и накърняват стойността на часовете, богати на наслада. Но може да се говори и за настоящата стойност на едно чувство на удоволствие. Тази стойност е толкова по-малка, колкото по-малко е удоволствието в съотношение с продължителността и силата на нашето влечение. Пълна стойност има за нас онова количество удоволствие, което по продължителност и степен точно съвпада с нашето влечение. Количество удоволствие, по-малко в сравнение с нашето влечение, намалява стойността на удоволствието; по-голямото поражда неискан излишък, който се усеща като удоволствие само докато по време на наслаждаването сме в състояние да засилваме своето влечение. Ако не сме способни, засилвайки своя копнеж, да вървим в крак с нарастващото удоволствие, тогава удоволствието се превръща в неудоволствие. Предметът, който иначе би ни задоволил, нахлува в нас, без да го искаме, и страдаме от това. Това е доказателство, че удоволствието има стойност за нас само докато можем да го измерваме с нашето влечение. Излишъкът от приятно чувство се обръща в болка. Можем да наблюдаваме това особено при хора, чийто копнеж по някакъв вид удоволствие е много слаб. У хора, чийто нагон за храна е притъпен, яденето лесно предизвиква отвращение. И от това личи, че влечението е мерилото за стойността на удоволствието. |
| 280 | Nun kann der Pessimismus sagen: der unbefriedigte Nahrungstrieb bringe nicht nur die Unlust über den entbehrten Genuß, sondern positive Schmerzen, Qual und Elend in die Welt. Er kann sich hierbei berufen auf das namenlose Elend der von Nahrungssorgen heimgesuchten Menschen; auf die Summe von Unlust, die solchen Menschen mittelbar aus dem Nahrungsmangel erwächst. Und wenn er seine Behauptung auch auf die außermenschliche Natur anwenden will, kann er hinweisen auf die Qualen der Tiere, die in gewissen Jahreszeiten aus Nahrungsmangel verhungern. Von diesen Übeln behauptet der Pessimist, daß sie die durch den Nahrungstrieb in die Welt gesetzte Genußmenge reichlich überwiegen. | Сега песимизмът може да каже: незадоволеният нагон за храна носи в света не само неудоволствие от лишаването от наслада, но и положителни болки, мъки и нищета. При това той може да се позове на неописуемата нищета на хората, сполетени от грижи за прехраната; на сумата от неудоволствие, която косвено произтича за такива хора от недостига на храна. И ако иска да приложи своето твърдение и към извънчовешката природа, той може да посочи мъките на животните, които през определени годишни времена умират от глад поради недостиг на храна. За тези злини песимистът твърди, че те значително надвишават количеството наслада, внесено в света от нагона за храна. |
| 281 | Es ist ja zweifellos, daß man Lust und Unlust miteinander vergleichen und den Überschuß der einen oder der andern bestimmen kann, wie das bei Gewinn und Verlust geschieht. Wenn aber der Pessimismus glaubt, daß auf Seite der Unlust sich ein Überschuß ergibt, und er daraus auf die Wertlosigkeit des Lebens schließen zu können meint, so ist er schon insofern im Irrtum, als er eine Rechnung macht, die im wirklichen Leben nicht ausgeführt wird. | Несъмнено е, че удоволствието и неудоволствието могат да се сравняват помежду си и да се определи излишъкът на едното или на другото, както става при печалба и загуба. Но ако песимизмът вярва, че на страната на неудоволствието се получава излишък, и смята, че от това може да заключи за липсата на стойност на живота, той вече дотолкова се заблуждава, доколкото прави сметка, която в действителния живот не се извършва. |
| 282 | Unsere Begierde richtet sich im einzelnen Falle auf einen bestimmten Gegenstand. Der Lustwert der Befriedigung wird, wie wir gesehen haben, um so größer sein, je größer die Lustmenge im Verhältnis zur Größe unseres Begehrens ist. (2) Von der Größe unseres Begehrens hängt es aber auch ab, wie groß die Menge der Unlust ist, die wir mit in Kauf nehmen wollen, um die Lust zu erreichen. Wir vergleichen die Menge der Unlust nicht mit der der Lust, sondern mit der Größe unserer Begierde. Wer große Freude am Essen hat, der wird wegen des Genusses in besseren Zeiten sich leichter über eine Periode des Hungers hinweghelfen, als ein anderer, dem diese Freude an der Befriedigung des Nahrungstriebes fehlt. Das Weib, das ein Kind haben will, vergleicht nicht die Lust, die ihm aus dessen Besitz erwächst, mit den Unlustmengen, die aus Schwangerschaft, Kindbett, Kinderpflege und so weiter sich ergeben, sondern mit seiner Begierde nach dem Besitz des Kindes. | Нашето влечение във всеки отделен случай се насочва към определен предмет. Стойността на удоволствието от задоволяването, както видяхме, ще бъде толкова по-голяма, колкото по-голямо е количеството удоволствие в съотношение с размера на нашето влечение. (2) Но от размера на нашето влечение зависи и колко голямо е количеството неудоволствие, което сме готови да приемем в замяна, за да достигнем удоволствието. Сравняваме количеството неудоволствие не с това на удоволствието, а с размера на нашето влечение. Който изпитва голяма радост от яденето, той заради насладата в по-добри времена по-лесно ще превъзмогне един период на глад, отколкото друг, на когото липсва тази радост от задоволяването на нагона за храна. Жената, която иска да има дете, сравнява удоволствието, което ѝ носи притежанието му, не с количествата неудоволствие, които произтичат от бременността, родилното легло, грижите за детето и т.н., а със своето влечение към притежанието на детето. |
| 283 | Wir erstreben niemals eine abstrakte Lust von bestimmter Größe, sondern die konkrete Befriedigung in einer ganz bestimmten Weise. Wenn wir nach einer Lust streben, die durch einen bestimmten Gegenstand oder eine bestimmte Empfindung befriedigt werden muß, so können wir nicht dadurch befriedigt werden, daß uns ein anderer Gegenstand oder eine andere Empfindung zuteil wird, die uns eine Lust von gleicher Größe bereitet. Wer nach Sättigung strebt, dem kann man die Lust an derselben nicht durch eine gleich große, aber durch einen Spaziergang erzeugte ersetzen. Nur wenn unsere Begierde ganz allgemein nach einem bestimmten Lustquantum strebte, dann müßte sie sofort verstummen, wenn diese Lust nicht ohne ein sie an Größe überragendes Unlustquantum zu erreichen wäre. Da aber die Befriedigung auf eine bestimmte Art erstrebt wird, so tritt die Lust mit der Erfüllung auch dann ein, wenn mit ihr eine sie überwiegende Unlust in Kauf genommen werden muß. Dadurch, daß sich die Triebe der Lebewesen in einer bestimmten Richtung bewegen und auf ein konkretes Ziel losgehen, hört die Möglichkeit auf, die auf dem Wege zu diesem Ziele sich entgegenstellende Unlustmenge als gleichgeltenden Faktor mit in Rechnung zu bringen. Wenn die Begierde nur stark genug ist, um nach Überwindung der Unlust - und sei sie absolut genommen noch so groß - noch in irgendeinem Grade vorhanden zu sein, so kann die Lust an der Befriedigung doch noch in voller Größe durchgerostet werden. Die Begierde bringt also die Unlust nicht direkt in Beziehung zu der erreichten Lust, sondern indirekt, indem sie ihre eigene Größe (im Verhältnis) zu der der Unlust in eine Beziehung bringt. Nicht darum handelt es sich, ob die zu erreichende Lust oder Unlust größer ist, sondern darum, ob die Begierde nach dem erstrebten Ziele oder der Widerstand der entgegentretenden Unlust größer ist. Ist dieser Widerstand größer als die Begierde, dann ergibt sich die letztere in das Unvermeidliche, erlahmt und strebt nicht weiter. Dadurch, daß Befriedigung in einer bestimmten Art verlangt wird, gewinnt die mit ihr zusammenhängende Lust eine Bedeutung, die es ermöglicht, nach eingetretener Befriedigung das notwendige Unlustquantum nur insofern in die Rechnung einzustellen, als es das Maß unserer Begierde verringert hat. Wenn ich ein leidenschaftlicher Freund von Fernsichten bin, so berechne ich niemals: wieviel Lust macht mir der Blick von dem Berggipfel aus, direkt verglichen mit der Unlust des mühseligen Auf- und Abstiegs. Ich überlege aber: ob nach Überwindung der Schwierigkeiten meine Begierde nach der Fernsicht noch lebhaft genug sein wird. Nur mittelbar durch die Größe der Begierde können Lust und Unlust zusammen ein Ergebnis liefern. Es fragt sich also gar nicht, ob Lust oder Unlust im Übermaße vorhanden ist, sondern ob das Wollen der Lust stark genug ist, die Unlust zu überwinden. | Никога не се стремим към абстрактно удоволствие с определен размер, а към конкретното задоволяване по един съвсем определен начин. Ако се стремим към удоволствие, което трябва да бъде задоволено чрез определен предмет или чрез определено усещане, не можем да бъдем задоволени с това, че ни се даде друг предмет или друго усещане, което ни доставя удоволствие със същия размер. На онзи, който се стреми към насищане, удоволствието от него не може да бъде заменено с едно също толкова голямо, но породено от разходка. Само ако нашето влечение се стремеше съвсем общо към определено количество удоволствие, тогава то би трябвало веднага да замлъкне, ако това удоволствие не би могло да бъде достигнато без надвишаващо го по размер количество неудоволствие. Но тъй като задоволяването се търси по определен начин, удоволствието настъпва с изпълнението дори и тогава, когато заедно с него трябва да се приеме надвишаващо го неудоволствие. Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и се насочват към конкретна цел, престава възможността количеството неудоволствие, което се изпречва по пътя към тази цел, да бъде включено в сметката като равностоен фактор. Стига влечението да е достатъчно силно, за да бъде все още налице в някаква степен след преодоляването на неудоволствието – колкото и голямо да е то, взето абсолютно, – то удоволствието от задоволяването все пак може да бъде вкусено в пълния си размер. Следователно влечението поставя неудоволствието във връзка с постигнатото удоволствие не пряко, а косвено, като поставя своя собствен размер (в съотношение) във връзка с размера на неудоволствието. Не става дума за това дали удоволствието, което предстои да бъде постигнато, или неудоволствието е по-голямо, а за това дали влечението към целта, към която се стремим, или съпротивата на насрещното неудоволствие е по-голяма. Ако тази съпротива е по-голяма от влечението, тогава последното се примирява с неизбежното, отслабва и не се стреми по-нататък. Поради това, че задоволяването се изисква по определен начин, свързаното с него удоволствие придобива значение, което позволява, след като задоволяването е настъпило, необходимото количество неудоволствие да бъде включено в сметката само дотолкова, доколкото то е намалило мярата на нашето влечение. Ако съм страстен любител на далечни гледки, никога не пресмятам: колко удоволствие ми доставя гледката от върха на планината, пряко сравнена с неудоволствието от мъчителното изкачване и слизане. Но обмислям: дали след преодоляването на трудностите моето влечение към далечната гледка ще бъде все още достатъчно живо. Само косвено, чрез размера на влечението, удоволствието и неудоволствието могат заедно да дадат някакъв резултат. Следователно изобщо не е въпросът дали удоволствието, или неудоволствието е налице в излишък, а дали волята за удоволствието е достатъчно силна, за да преодолее неудоволствието. |
| 284 | Ein Beweis für die Richtigkeit dieser Behauptung ist der Umstand, daß der Wert der Lust höher angeschlagen wird, wenn sie durch große Unlust erkauft werden muß, als dann, wenn sie uns gleichsam wie ein Geschenk des Himmels in den Schoß fällt. Wenn Leiden und Qualen unsere Begierde herabgestimmt haben, und dann das Ziel doch noch erreicht wird, dann ist eben die Lust im Verhältnis zu dem noch übriggebliebenen Quantum der Begierde um so größer. Dieses Verhältnis stellt aber, wie ich gezeigt habe, den Wert der Lust dar (vgl. S. 221 f.). Ein weiterer Beweis ist dadurch gegeben, daß die Lebewesen (einschließlich des Menschen) ihre Triebe so lange zur Entfaltung bringen, als sie imstande sind, die entgegenstehenden Schmerzen und Qualen zu er- tragen. Und der Kampf ums Dasein ist nur die Folge dieser Tatsache. Das vorhandene Leben strebt nach Entfaltung, und nur derjenige Teil gibt den Kampf auf, dessen Begierden durch die Gewalt der sich auftürmenden Schwierigkeiten erstickt werden. Jedes Lebewesen sucht so lange nach Nahrung, bis der Nahrungsmangel sein Leben zerstört. Und auch der Mensch legt erst Hand an sich selber, wenn er (mit Recht oder Unrecht) glaubt, die ihm erstrebenswerten Lebensziele nicht erreichen zu können. Solange er aber noch an die Möglichkeit glaubt, das nach seiner Ansicht Erstrebenswerte zu erreichen, kämpft er gegen alle Qualen und Schmerzen an. Die Philosophie müßte dem Menschen erst die Meinung beibringen, daß Wollen nur dann einen Sinn hat, wenn die Lust größer als die Unlust ist; seiner Natur nach will er die Gegenstände seines Begehrens erreichen, wenn er die dabei notwendig werdende Unlust ertragen kann, sei sie dann auch noch so groß. Eine solche Philosophie wäre aber irrtümlich, weil sie das menschliche Wollen von einem Umstande abhängig macht (Überschuß der Lust über die Unlust), der dem Menschen ursprünglich fremd ist. Der ursprüngliche Maßstab des Wollens ist die Begierde, und diese setzt sich durch, solange sie kann. Man kann die Rechnung, welche das Leben, nicht eine verstandesmäßige Philosophie, anstellt, wenn Lust und Unlust bei Befriedigung eines Begehrens in Frage kommen, mit dem folgenden vergleichen. Wenn ich gezwungen bin, beim Einkaufe eines bestimmten Quantums Apfel doppelt so viele schlechte als gute mitzunehmen - weil der Verkäufer seinen Platz frei bekommen will - so werde ich mich keinen Moment besinnen, die schlechten Apfel mitzunehmen, wenn ich den Wert der geringeren Menge guter für mich so hoch veranschlagen darf, daß ich zu dem Kaufpreis auch noch die Auslagen für Hinwegschaffung der schlechten Ware auf mich nehmen will. Dies Beispiel veranschaulicht die Beziehung zwischen den durch einen Trieb bereiteten Lust- und Unlustmengen. Ich bestimme den Wert der guten Apfel nicht dadurch, daß ich ihre Summe von der der schlechten subtrahiere, sondern danach, ob die ersteren trotz des Vorhandenseins der letzteren noch einen Wert behalten. Ebenso wie ich bei dem Genuß der guten Apfel die schlechten unberücksichtigt lasse, so gebe ich mich der Befriedigung einer Begierde hin, nachdem ich die notwendigen Qualen abgeschüttelt habe. | Доказателство за правилността на това твърдение е обстоятелството, че стойността на удоволствието се оценява по-високо, когато то трябва да бъде купено с голямо неудоволствие, отколкото когато ни падне в скута, така да се каже, като дар от небето. Когато страданията и мъките са понижили нашето влечение и после целта все пак бъде постигната, тогава удоволствието в съотношение с останалото още количество влечение е именно толкова по-голямо. А това съотношение, както показах, представлява стойността на удоволствието (вж. с. 221 и сл.). Друго доказателство ни дава това, че живите същества (включително човека) разгръщат своите нагони дотогава, докато са в състояние да понасят противостоящите им болки и мъки. И борбата за съществуване е само последица от този факт. Наличният живот се стреми към разгръщане и само онази част се отказва от борбата, чиито влечения биват задушени от силата на натрупващите се трудности. Всяко живо същество търси храна дотогава, докато недостигът на храна не разруши живота му. И човекът също посяга на себе си едва когато вярва (с право или не), че не може да постигне житейските цели, които за него са достойни за стремеж. Но докато още вярва във възможността да постигне онова, което според него е достойно за стремеж, той се бори срещу всички мъки и болки. Философията би трябвало първо да внуши на човека мнението, че волята има смисъл само тогава, когато удоволствието е по-голямо от неудоволствието; по своята природа той иска да постигне предметите на своето влечение, ако може да понесе неудоволствието, което става необходимо при това, колкото и голямо да е то. Но една такава философия би била погрешна, защото прави човешката воля зависима от едно обстоятелство (излишъка на удоволствието над неудоволствието), което първоначално е чуждо на човека. Първоначалното мерило на волята е влечението и то се налага, докато може. Сметката, която прави животът, а не една разсъдъчна философия, когато при задоволяването на едно влечение става дума за удоволствие и неудоволствие, може да се сравни със следното. Ако при купуването на определено количество ябълки съм принуден да взема два пъти повече лоши, отколкото добри – защото продавачът иска да освободи мястото си, – тогава няма да се замисля нито миг да взема лошите ябълки, ако мога да оценя за себе си стойността на по-малкото количество добри толкова високо, че да искам да поема освен покупната цена още и разходите за изхвърлянето на лошата стока. Този пример онагледява отношението между количествата удоволствие и неудоволствие, доставяни от един нагон. Определям стойността на добрите ябълки не като изваждам тяхната сума от сумата на лошите, а според това дали първите запазват още някаква стойност въпреки наличието на последните. Както, когато се наслаждавам на добрите ябълки, не обръщам внимание на лошите, така се отдавам на задоволяването на едно влечение, след като съм отърсил от себе си необходимите мъки. |
| 285 | Wenn der Pessimismus auch recht hätte mit seiner Behauptung, daß in der Welt mehr Unlust als Lust vorhanden ist: auf das Wollen wäre das ohne Einfluß, denn die Lebewesen streben nach der übrigbleibenden Lust doch. Der empirische Nachweis, daß der Schmerz die Freude überwiegt, wäre, wenn er gelänge, zwar geeignet, die Aussichtslosigkeit jener philosophischen Richtung zu zeigen, die den Wert des Lebens in dem Überschuß der Lust sieht (Eudämonismus), nicht aber das Wollen überhaupt als unvernünftig hinzustellen; denn dieses geht nicht auf einen Überschuß von Lust, sondern auf die nach Abzug der Unlust noch übrigbleibende Lustmenge. Diese erscheint noch immer als ein erstrebenswertes Ziel. | Дори песимизмът да беше прав със своето твърдение, че в света има повече неудоволствие, отколкото удоволствие, това не би имало влияние върху волята, защото живите същества все пак се стремят към оставащото удоволствие. Емпиричното доказателство, че болката надвишава радостта, ако сполучеше, наистина би било подходящо да покаже безнадеждността на онова философско направление, което вижда стойността на живота в излишъка на удоволствието (евдемонизъм), но не и да представи волята изобщо като неразумна; защото тя не е насочена към излишък от удоволствие, а към количеството удоволствие, което остава след приспадането на неудоволствието. То все още се явява като цел, достойна за стремеж. |
| 286 | Man hat den Pessimismus dadurch zu widerlegen versucht, daß man behauptete, es sei unmöglich, den Überschuß von Lust oder Unlust in der Welt auszurechnen. Die Möglichkeit einer jeden Berechnung beruht darauf, daß die in Rechnung zu stellenden Dinge ihrer Größe nach miteinander verglichen werden können. Nun hat jede Unlust und jede Lust eine bestimmte Größe (Stärke und Dauer). Auch Lustempfindungen verschiedener Art können wir ihrer Größe nach wenigstens schätzungsweise vergleichen. Wir wissen, ob uns eine gute Zigarre oder ein guter Witz mehr Vergnügen macht Gegen die Vergleichbarkeit verschiedener Lust- und Unlustsorten, ihrer Größe nach, läßt sich somit nichts einwenden. Und der Forscher, der es sich zur Aufgabe macht, den Lust- oder Unlustüberschuß in der Welt zu bestimmen, geht von durchaus berechtigten Voraussetzungen aus. Man kann die Irrtümlichkeit der pessimistischen Resultate behaupten, aber man darf die Möglichkeit einer wissenschaftlichen Abschätzung der Lust- und Unlustmengen und damit die Bestimmung der Lustbilanz nicht anzweifeln. Unrichtig aber ist es, wenn behauptet wird, daß aus dem Ergebnisse dieser Rechnung für das menschliche Wollen etwas folge. Die Fälle, wo wir den Wert unserer Betätigung wirklich davon abhängig machen, ob die Lust oder die Unlust einen Überschuß zeigt, sind die, in denen uns die Gegenstände, auf die unser Tun sich richtet, gleichgültig sind. Wenn es sich mir darum handelt, nach meiner Arbeit mir ein Vergnügen durch ein Spiel oder eine leichte Unterhaltung zu bereiten, und es mir völlig gleichgültig ist, was ich zu diesem Zwecke tue, so frage ich mich: was bringt mir den größten Überschuß an Lust? Und ich unterlasse eine Betätigung unbedingt, wenn sich die Waage nach der Unlustseite hin neigt. Bei einem Kinde, dem wir ein Spielzeug kaufen wollen, denken wir bei der Wahl nach, was ihm die meiste Freude bereitet. In allen anderen Fällen bestimmen wir uns nicht ausschließlich nach der Lustbilanz. | Опитвали са се да опровергаят песимизма, като са твърдели, че е невъзможно да се изчисли излишъкът на удоволствие или неудоволствие в света. Възможността за всяко изчисление почива на това, че нещата, които трябва да бъдат включени в сметката, могат да бъдат сравнявани помежду си по своя размер. А всяко неудоволствие и всяко удоволствие има определен размер (сила и продължителност). Също и усещанията за удоволствие от различен вид можем да сравняваме по техния размер поне приблизително. Знаем дали една хубава пура, или една хубава шега ни доставя повече удоволствие. Срещу сравнимостта на различните видове удоволствие и неудоволствие по техния размер следователно не може да се възрази нищо. И изследователят, който си поставя за задача да определи излишъка на удоволствие или неудоволствие в света, изхожда от напълно основателни предпоставки. Може да се твърди, че песимистичните резултати са погрешни, но не бива да се поставя под съмнение възможността за научна оценка на количествата удоволствие и неудоволствие и с това определянето на баланса на удоволствието. Неправилно е обаче, когато се твърди, че от резултата на тази сметка следва нещо за човешката воля. Случаите, в които наистина поставяме стойността на своята проява на дейност в зависимост от това дали удоволствието, или неудоволствието показва излишък, са онези, в които предметите, към които е насочено нашето действие, са ни безразлични. Ако за мен става дума след работата си да си доставя удоволствие чрез някаква игра или леко забавление и ми е напълно безразлично какво правя за тази цел, тогава се питам: какво ми носи най-голям излишък от удоволствие? И безусловно се отказвам от една проява на дейност, ако везните се наклонят към страната на неудоволствието. Когато искаме да купим играчка на едно дете, при избора обмисляме какво ще му достави най-голяма радост. Във всички други случаи не се ръководим изключително от баланса на удоволствието. |
| 287 | Wenn also die pessimistischen Ethiker der Ansicht sind, durch den Nachweis, daß die Unlust in größerer Menge vorhanden ist als die Lust, den Boden für die selbstlose Hingabe an die Kulturarbeit zu bereiten, so bedenken sie nicht, daß sich das menschliche Wollen seiner Natur nach von dieser Erkenntnis nicht beeinflussen läßt. Das Streben der Menschen richtet sich nach dem Maße der nach Überwindung aller Schwierigkeiten möglichen Befriedigung. Die Hoffnung auf diese Befriedigung ist der Grund der menschlichen Betätigung. Die Arbeit jedes einzelnen und die ganze Kulturarbeit entspringt aus dieser Hoffnung. Die pessimistische Ethik glaubt dem Menschen die Jagd nach dem Glücke als eine unmögliche hinstellen zu müssen, damit er sich seinen eigentlichen sittlichen Aufgaben widme. Aber diese sittlichen Aufgaben sind nichts anderes als die konkreten natürlichen und geistigen Triebe; und die Befriedigung derselben wird angestrebt trotz der Unlust, die dabei abfällt. Die Jagd nach dem Glücke, die der Pessimismus ausrotten will, ist also gar nicht vorhanden. Die Aufgaben aber, die der Mensch zu vollbringen hat, vollbringt er, weil er sie kraft seines Wesens, wenn er ihr Wesen wirklich erkannt hat, vollbringen will. Die pessimistische Ethik behauptet, der Mensch könne erst dann sich dem hingeben, was er als seine Lebensaufgabe erkennt, wenn er das Streben nach Lust aufgegeben hat. Keine Ethik aber kann je andere Lebensaufgaben ersinnen als die Verwirklichung der von den menschlichen Begierden geforderten Befriedigungen und die Erfüllung seiner sittlichen Ideale. Keine Ethik kann ihm die Lust nehmen, die er an dieser Erfüllung des von ihm Begehrten hat. Wenn der Pessimist sagt: strebe nicht nach Lust, denn du kannst sie nie erreichen; strebe nach dem, was du als deine Aufgabe erkennst, so ist darauf zu erwidern: das ist Menschenart, und es ist die Erfindung einer auf Irrwegen wandelnden Philosophie, wenn behauptet wird, der Mensch strebe bloß nach dem Glücke. Er strebt nach Befriedigung dessen, was sein Wesen begehrt und hat die konkreten Gegenstände dieses Strebens im Auge, nicht ein abstraktes ‘Glück’; und die Erfüllung ist ihm eine Lust. Was die pessimistische Ethik verlangt nicht Streben nach Lust, sondern nach Erreichung dessen, was du als deine Lebensaufgabe erkennst, so trifft sie damit dasjenige, was der Mensch seinem Wesen nach will. Der Mensch braucht durch die Philosophie nicht erst umgekrempelt zu werden, er braucht seine Natur nicht erst abzuwerfen, um sittlich zu sein. Sittlichkeit liegt in dem Streben nach einem als berechtigt erkannten Ziel; ihm zu folgen, liegt im Menschenwesen, solange eine damit verknüpfte Unlust die Begierde danach nicht lähmt. Und dieses ist das Wesen alles wirklichen Wollens. Die Ethik beruht nicht auf der Ausrottung alles Strebens nach Lust, damit bleichsüchtige abstrakte Ideen ihre Herrschaft da aufschlagen können, wo ihnen keine starke Sehnsucht nach Lebensgenuß entgegensteht, sondern auf dem starken, von ideeller Intuition getragenen Wollen, das sein Ziel erreicht, auch wenn der Weg dazu ein dornenvoller ist. | Ако следователно песимистичните етици смятат, че чрез доказателството, че неудоволствието е налице в по-голямо количество от удоволствието, подготвят почвата за безкористната отдаденост на културната работа, те не вземат предвид, че човешката воля по своята природа не се оставя да бъде повлияна от това познание. Стремежът на хората се ръководи от мярата на задоволяването, което е възможно след преодоляването на всички трудности. Надеждата за това задоволяване е основата на проявата на човешка дейност. Работата на всеки отделен човек и цялата културна работа произтичат от тази надежда. Песимистичната етика смята, че трябва да представи пред човека гонитбата на щастието като нещо невъзможно, за да може той да се посвети на своите същински нравствени задачи. Но тези нравствени задачи не са нищо друго освен конкретните природни и духовни нагони; и към тяхното задоволяване човек се стреми въпреки неудоволствието, което при това се получава. Гонитбата на щастието, която песимизмът иска да изкорени, следователно изобщо не съществува. А задачите, които човек трябва да изпълни, той изпълнява, защото по силата на своята същност иска да ги изпълни, когато действително е опознал тяхната същност. Песимистичната етика твърди, че човек може да се отдаде на онова, което познава като своя житейска задача, едва когато се е отказал от стремежа към удоволствие. Но никоя етика никога не може да измисли други житейски задачи освен осъществяването на задоволяванията, изисквани от човешките влечения, и изпълнението на неговите нравствени идеали. Никоя етика не може да му отнеме удоволствието, което той изпитва от това изпълнение на желаното от него. Когато песимистът казва: не се стреми към удоволствие, защото никога не можеш да го постигнеш; стреми се към онова, което познаваш като своя задача, на това трябва да се възрази: такава е човешката природа и е измислица на една философия, която блуждае по погрешни пътища, да се твърди, че човек се стреми само към щастието. Той се стреми към задоволяване на онова, което желае неговата същност, и има пред очи конкретните предмети на този стремеж, а не едно абстрактно „щастие“; и изпълнението е за него удоволствие. Когато песимистичната етика изисква: не се стреми към удоволствие, а към постигане на онова, което познаваш като своя житейска задача, тя с това улучва именно онова, което човек иска според своята същност. Не е нужно човек първо да бъде преобърнат от философията, не е нужно първо да отхвърли своята природа, за да бъде нравствен. Нравствеността се състои в стремежа към една цел, позната като оправдана; да я следва е заложено в човешката същност, стига някакво свързано с това неудоволствие да не парализира влечението към нея. И това е същността на всяка действителна воля. Етиката не почива на изкореняването на всеки стремеж към удоволствие, за да могат малокръвни абстрактни идеи да установят господството си там, където не им се противопоставя силен копнеж по наслаждение от живота, а на силната воля, която е носена от идейна интуиция и постига целта си дори когато пътят към нея е трънлив. |
| 288 | Die sittlichen Ideale entspringen aus der moralischen Phantasie des Menschen. Ihre Verwirklichung hängt davon ab, daß sie von dem Menschen stark genug begehrt werden, um Schmerzen und Qualen zu überwinden. Sie sind seine Intuitionen, die Triebfedern, die sein Geist spannt; er will sie, weil ihre Verwirklichung seine höchste Lust ist. Er hat es nicht nötig, sich von der Ethik erst verbieten zu lassen, daß er nach Lust strebe, um sich dann gebieten zu lassen, wonach er streben soll. Er wird nach sittlichen Idealen streben, wenn seine moralische Phantasie tätig genug ist, um ihm Intuitionen einzugeben, die seinem Wollen die Stärke verleihen, sich gegen die in seiner Organisation liegenden Widerstände, wozu auch notwendige Unlust gehört, durchzusetzen. | Нравствените идеали произтичат от моралната фантазия на човека. Тяхното осъществяване зависи от това дали човек ги желае достатъчно силно, за да преодолее болки и мъки. Те са неговите интуиции, движещите сили, които неговият дух напряга; той ги иска, защото тяхното осъществяване е неговото най-висше удоволствие. Не му е нужно етиката първо да му забрани да се стреми към удоволствие, за да му повели след това към какво трябва да се стреми. Той ще се стреми към нравствени идеали, ако моралната му фантазия е достатъчно дейна, за да му вдъхне интуиции, които дават на волята му силата да се наложи срещу съпротивите, заложени в неговата организация, към които спада и необходимото неудоволствие. |
| 289 | Wer nach Idealen von hehrer Größe strebt, der tut es, weil sie der Inhalt seines Wesens sind, und die Verwirklichung wird ihm ein Genuß sein, gegen den die Lust, welche die Armseligkeit aus der Befriedigung der alltäglichen Triebe zieht, eine Kleinigkeit ist. Idealisten schwelgen geistig bei der Umsetzung ihrer Ideale in Wirklichkeit. Wer die Lust an der Befriedigung des menschlichen Begehrens ausrotten will, muß den Menschen erst zum Sklaven machen, der nicht handelt, weil er will, sondern nur, weil er soll. Denn die Erreichung des Gewollten macht Lust. Was man das Gute nennt, ist nicht das, was der Mensch soll, sondern das, was er will, wenn er die volle wahre Menschennatur zur Entfaltung bringt. Wer dies nicht anerkennt, der muß dem Menschen erst das austreiben, was er will, und ihm dann von außen das vorschreiben lassen, was er seinem Wollen zum Inhalt zu geben hat. | Който се стреми към идеали с възвишено величие, прави това, защото те са съдържанието на неговата същност, и осъществяването им ще бъде за него наслада, в сравнение с която удоволствието, което дребнавостта извлича от задоволяването на всекидневните нагони, е дреболия. Идеалистите духовно се упиват, когато претворяват своите идеали в действителност. Който иска да изкорени удоволствието от задоволяването на човешкото влечение, трябва първо да направи човека роб, който действа не защото иска, а само защото трябва. Защото постигането на поисканото поражда удоволствие. Онова, което се нарича добро, не е това, което човек трябва, а това, което той иска, когато разгърне пълната истинска човешка природа. Който не признава това, трябва първо да изгони от човека онова, което той иска, и след това да остави да му се предписва отвън онова, което той трябва да даде като съдържание на своята воля. |
| 290 | Der Mensch verleiht der Erfüllung einer Begierde einen Wert, weil sie aus seinem Wesen entspringt. Das Erreichte hat seinen Wert, weil es gewollt ist. Spricht man dem Ziel des menschlichen Wollens als solchem seinen Wert ab, dann muß man die wertvollen Ziele von etwas nehmen, das der Mensch nicht will. | Човек придава стойност на изпълнението на едно влечение, защото то произтича от неговата същност. Постигнатото има своята стойност, защото е поискано. Ако се отрече стойността на целта на човешката воля като такава, тогава ценните цели трябва да се вземат от нещо, което човек не иска. |
| 291 | Die auf den Pessimismus sich aufbauende Ethik entspringt aus der Mißachtung der moralischen Phantasie. Wer den individuellen Menschengeist nicht für fähig hält, sich selbst den Inhalt seines Strebens zu geben, nur der kann die Summe des Wollens in der Sehnsucht nach Lust suchen. Der phantasielose Mensch schafft keine sittlichen Ideen. Sie müssen ihm gegeben werden. Daß er nach Befriedigung seiner niederen Begierden strebt: dafür aber sorgt die physische Natur. Zur Entfaltung des ganzen Menschen gehören aber auch die aus dem Geiste stammenden Begierden. Nur wenn man der Meinung ist, daß diese der Mensch überhaupt nicht hat, kann man behaupten, daß er sie von außen empfangen soll. Dann ist man auch berechtigt, zu sagen, daß er verpflichtet ist, etwas zu tun, was er nicht will. Jede Ethik, die von dem Menschen fordert, daß er sein Wollen zurückdränge, um Aufgaben zu erfüllen, die er nicht will, rechnet nicht mit dem ganzen Menschen, sondern mit einem solchen, dem das geistige Begehrungsvermögen fehlt. Für den harmonisch entwickelten Menschen sind die sogenannten Ideen des Guten nicht außerhalb, sondern innerhalb des Kreises seines Wesens. Nicht in der Austilgung eines einseitigen Eigenwillens liegt das sittliche Handeln, sondern in der vollen Entwickelung der Menschennatur. Wer die sittlichen Ideale nur für erreichbar hält, wenn der Mensch seinen Eigenwillen ertötet, der weiß nicht, daß diese Ideale ebenso von dem Menschen gewollt sind, wie die Befriedigung der sogenannten tierischen Triebe. Es ist nicht zu leugnen, daß die hiermit charakterisierten Anschauungen leicht mißverstanden werden können. Unreife Menschen ohne moralische Phantasie sehen gerne die Instinkte ihrer Halbnatur für den vollen Menschheitsgehalt an, und lehnen alle nicht von ihnen erzeugten sittlichen Ideen ab, damit sie ungestört «sich ausleben» können. Daß für die halbentwickelte Menschennatur nicht gilt, was für den Vollmenschen richtig ist, ist selbstverständlich. Wer durch Erziehung erst noch dahin gebracht werden soll, daß seine sittliche Natur die Eischalen der niederen Leidenschaften durchbricht: von dem darf nicht in Anspruch genommen werden, was für den reifen Menschen gilt. Hier sollte aber nicht verzeichnet werden, was dem unentwickelten Menschen einzuprägen ist, sondern das, was in dem Wesen des ausgereiften Menschen liegt. Denn es sollte die Möglichkeit der Freiheit nachgewiesen werden; diese erscheint aber nicht an Handlungen aus sinnlicher oder seelischer Nötigung, sondern an solchen, die von geistigen Intuitionen getragen sind. Dieser ausgereifte Mensch gibt seinen Wert sich selbst. Nicht die Lust erstrebt er, die ihm als Gnadengeschenk von der Natur oder von dem Schöpfer gereicht wird; und auch nicht die abstrakte Pflicht erfüllt er, die er als solche erkennt, nachdem er das Streben nach Lust abgestreift hat. Er handelt, wie er will, das ist nach Maßgabe seiner ethischen Intuitionen; und er empfindet die Erreichung dessen, was er will, als seinen wahren Lebensgenuß. Den Wert des Lebens bestimmt er an dem Verhältnis des Erreichten zu dem Erstrebten. Die Ethik, welche an die Stelle des Wollens das bloße Sollen, an die Stelle der Neigung die bloße Pflicht setzt, bestimmt folgerichtig den Wert des Menschen an dem Verhältnis dessen, was die Pflicht fordert, zu dem, was er erfüllt. Sie mißt den Menschen an einem außerhalb seines Wesens gelegenen Maßstab. - Die hier entwickelte Ansicht weist den Menschen auf sich selbst zurück. Sie erkennt nur das als den wahren Wert des Lebens an, was der einzelne nach Maßgabe seines Wollens als solchen ansieht. Sie weiß ebensowenig von einem nicht vom Individuum anerkannten Wert des Lebens wie von einem nicht aus diesem entsprungenen Zweck des Lebens. Sie sieht in dem allseitig durchschauten wesenhaften Individuum seinen eigenen Herrn und seinen eigenen Schätzer. | Етиката, която се изгражда върху песимизма, произтича от пренебрежението към моралната фантазия. Само онзи, който не смята индивидуалния човешки дух за способен сам да си дава съдържанието на своя стремеж, може да търси сумата на волята в копнежа по удоволствие. Лишеният от фантазия човек не създава нравствени идеи. Те трябва да му бъдат дадени. Но за това, че той се стреми към задоволяване на своите нисши влечения, се грижи физическата природа. Към разгръщането на целия човек обаче спадат и влеченията, които произлизат от духа. Само ако се смята, че човек изобщо няма такива, може да се твърди, че той трябва да ги получава отвън. Тогава може с право да се каже и че той е задължен да прави нещо, което не иска. Всяка етика, която изисква от човека да потиска своята воля, за да изпълнява задачи, които не иска, не държи сметка за целия човек, а за такъв, на когото липсва духовната способност за влечение. За хармонично развития човек така наречените идеи на доброто не са извън, а вътре в кръга на неговата същност. Нравственото действие не се състои в заличаването на някаква едностранчива собствена воля, а в пълното развитие на човешката природа. Който смята нравствените идеали за постижими само ако човек умъртви своята собствена воля, той не знае, че тези идеали са поискани от човека точно така, както задоволяването на така наречените животински нагони. Не може да се отрече, че обрисуваните тук възгледи лесно могат да бъдат разбрани погрешно. Незрели хора без морална фантазия с готовност приемат инстинктите на своята полуприрода за пълното съдържание на човешкото и отхвърлят всички нравствени идеи, които не са създадени от тях, за да могат необезпокоявани „да се изживяват“. От само себе си се разбира, че за полуразвитата човешка природа не важи онова, което е вярно за пълноценния човек. От онзи, който тепърва трябва чрез възпитание да бъде доведен дотам, че нравствената му природа да пробие черупките на нисшите страсти, не бива да се изисква онова, което важи за зрелия човек. Тук обаче не трябваше да се описва онова, което трябва да се внуши на неразвития човек, а онова, което е заложено в същността на напълно узрелия човек. Защото трябваше да се докаже възможността на свободата; а тя се проявява не в действия от сетивна или душевна принуда, а в такива, които са носени от духовни интуиции. Този узрял човек сам си придава своята стойност. Той не се стреми към удоволствието, което му се подава като милостив дар от природата или от Твореца; и не изпълнява абстрактния дълг, който познава като такъв, след като е отхвърлил стремежа към удоволствие. Той действа, както иска, тоест според своите етични интуиции; и изпитва постигането на онова, което иска, като своя истинска наслада от живота. Той определя стойността на живота според отношението на постигнатото към онова, към което се е стремил. Етиката, която поставя на мястото на волята простото трябване, на мястото на склонността простия дълг, последователно определя стойността на човека според отношението на онова, което дългът изисква, към онова, което той изпълнява. Тя мери човека с мерило, което се намира извън неговата същност. – Развитият тук възглед насочва човека обратно към самия него. Той признава за истинска стойност на живота само онова, което отделният човек смята за такава според своята воля. Той не знае за стойност на живота, която да не е призната от индивида, както не знае и за цел на живота, която да не е произлязла от него. Той вижда в същностния индивид, прозрян от всички страни, неговия собствен господар и неговия собствен оценител. |
| 292 | Zusatz zur Neuausgabe 1918. | Добавка към новото издание (1918) |
| 293 | Verkennen kann man das in diesem Abschnitt Dargestellte, wenn man sich festbeißt in den scheinbaren Einwand: das Wollen des Menschen als solches ist eben das Unvernünftige; man müsse ihm diese Unvernünftigkeit nachweisen, dann wird er einsehen, daß in der endlichen Befreiung von dem Wollen das Ziel des ethischen Strebens liegen müsse. Mir wurde von berufener Seite allerdings ein solcher ScheinEinwand entgegengehalten, in dem mir gesagt wurde, es sei eben die Sache des Philosophen, nachzuholen, was die Gedankenlosigkeit der Tiere und der meisten Menschen versäumt, eine wirkliche Lebensbilanz zu ziehen. Doch wer diesen Einwand macht, sieht eben die Hauptsache nicht: soll Freiheit sich verwirklichen, so muß in der Menschennatur das Wollen von dem intuitiven Denken getragen sein; zugleich aber ergibt sich, daß ein Wollen auch von anderem als von der Intuition bestimmt werden kann, und nur in der aus der Menschenwesenheit erfließenden freien Verwirklichung der Intuition ergibt sich das Sittliche und sein Wert. Der ethische Individualismus ist geeignet, die Sittlichkeit in ihrer vollen Würde darzustellen, denn er ist nicht der Ansicht, daß wahrhaft sittlich ist, was in äußerer Art Zusammenstimmung eines Wollens mit einer Norm herbeiführt, sondern was aus dem Menschen dann ersteht, wenn er das sittliche Wollen als ein Glied seines vollen Wesens in sich entfaltet, so daß das Unsittliche zu tun ihm als Verstümmelung, Verkrüppelung seines Wesens erscheint. | Изложеното в този раздел може да бъде разбрано погрешно, ако човек се вкопчи в привидното възражение: волята на човека като такава е тъкмо неразумното; трябвало да му се докаже тази неразумност и тогава той ще прозре, че целта на етичния стремеж трябва да се състои в окончателното освобождаване от волята. От компетентна страна наистина ми беше противопоставено такова привидно възражение, като ми беше казано, че тъкмо работа на философа било да навакса онова, което необмислеността на животните и на повечето хора пропуска: да направи действителен баланс на живота. Но който прави това възражение, не вижда тъкмо главното: ако свободата трябва да се осъществи, то в човешката природа волята трябва да бъде носена от интуитивното мислене; същевременно обаче се оказва, че една воля може да бъде определяна и от нещо друго, а не от интуицията, и само в свободното, произтичащо от човешката същност осъществяване на интуицията се проявяват нравственото и неговата стойност. Етическият индивидуализъм е в състояние да представи нравствеността в цялото ѝ достойнство, защото той не смята, че истински нравствено е онова, което по външен начин довежда до съгласуване на една воля с една норма, а онова, което възниква от човека, когато той разгърне в себе си нравствената воля като член на своята цялостна същност, така че вършенето на ненравственото да му се струва осакатяване, обезобразяване на неговата същност. |
| 294 | Anmerkungen: | Бележки: |
| 295 | (1) Wer ausrechnen will, ob die Gesamtsumme der Lust oder die der Unlust überwiegt, der beachtet eben nicht, daß er eine Rechnung anstellt über etwas, das nirgends erlebt wird. Das Gefühl rechnet nicht, und für die wirkliche Bewertung des Lebens kommt das wirkliche Erlebnis, nicht das Ergebnis einer erträumten Rechnung in Betracht. | (1) Който иска да изчисли дали преобладава общата сума на удоволствието, или тази на неудоволствието, той тъкмо не забелязва, че прави сметка за нещо, което никъде не се преживява. Чувството не пресмята, и за действителната оценка на живота от значение е действителното преживяване, а не резултатът от една измечтана сметка. |
| 296 | (2) Von dem Falle, wo durch übermäßige Steigerung der Lust diese in Unlust umschlägt, sehen wir hier ab. | (2) Тук не разглеждаме случая, когато поради прекомерно засилване удоволствието се превръща в неудоволствие. |
| 297 | XIV. Individualität und Gattung | XIV. Индивидуалност и род |
| 298 | Der Ansicht, daß der Mensch zu einer vollständigen in sich geschlossenen, freien Individualität veranlagt ist, stehen scheinbar die Tatsachen entgegen, daß er als Glied innerhalb eines natürlichen Ganzen auftritt (Rasse, Stamm, Volk, Familie, männliches und weibliches Geschlecht), und daß er innerhalb eines Ganzen wirkt (Staat, Kirche und so weiter). Er trägt die allgemeinen Charaktereigentümlichkeiten der Gemeinschaft, der er angehört, und gibt seinem Handeln einen Inhalt, der durch den Platz, den er innerhalb einer Mehrheit einnimmt, bestimmt ist. | На възгледа, че човекът е предразположен към една пълна, затворена в себе си, свободна индивидуалност, привидно противоречат фактите, че той се явява като член на едно природно цяло (раса, племе, народ, семейство, мъжки и женски пол) и че действа в рамките на едно цяло (държава, църква и така нататък). Той носи общите характерни особености на общността, към която принадлежи, и дава на своето действие съдържание, което е определено от мястото, което той заема сред едно множество. |
| 299 | Ist dabei überhaupt noch Individualität möglich? Kann man den Menschen selbst als ein Ganzes für sich ansehen, wenn er aus einem Ganzen herauswächst, und in ein Ganzes sich eingliedert? | Възможна ли е при това изобщо още индивидуалност? Може ли самият човек да се смята за цяло само по себе си, когато той израства от едно цяло и се включва в едно цяло? |
| 300 | Das Glied eines Ganzen wird seinen Eigenschaften und Funktionen nach durch das Ganze bestimmt. Ein Volksstamm ist ein Ganzes, und alle zu ihm gehörigen Menschen tragen die Eigentümlichkeiten an sich, die im Wesen des Stammes bedingt sind. Wie der einzelne beschaffen ist und wie er sich betätigt, ist durch den Stammescharakter bedingt. Dadurch erhält die Physiognomie und das Tun des einzelnen etwas Gattungsmäßiges. Wenn wir nach dem Grunde fragen, warum dies und jenes an dem Menschen so oder so ist, so werden wir aus dem Einzelwesen hinaus auf die Gattung verwiesen. Diese erklärt es uns, warum etwas an ihm in der von uns beobachteten Form auftritt. Von diesem Gattungsmäßigen macht sich aber der Mensch frei. Denn das menschlich Gattungsmäßige ist, vom Menschen richtig erlebt, nichts seine Freiheit Einschränkendes, und soll es auch nicht durch künstliche Veranstaltungen sein. Der Mensch entwickelt Eigenschaften und Funktionen an sich, deren Bestimmungsgrund wir nur in ihm selbst suchen können. Das Gattungsmäßige dient ihm dabei nur als Mittel, um seine besondere Wesenheit in ihm auszudrücken. Er gebraucht die ihm von der Natur mitgegebenen Eigentümlichkeiten als Grundlage und gibt ihm die seinem eigenen Wesen gemäße Form. Wir suchen nun vergebens den Grund für eine Äußerung dieses Wesens in den Gesetzen der Gattung. Wir haben es mit einem Individuum zu tun, das nur durch sich selbst erklärt werden kann. Ist ein Mensch bis zu dieser Loslösung von dem Gattungsmäßigen durchgedrungen, und wir wollen alles, was an ihm ist, auch dann noch aus dem Charakter der Gattung erklären, so haben wir für das Individuelle kein Organ. Es ist unmöglich, einen Menschen ganz zu verstehen, wenn man seiner Beurteilung einen Gattungsbegriff zugrunde legt. Am hartnäckigsten im Beurteilen nach der Gattung ist man da, wo es sich um das Geschlecht des Menschen handelt. Der Mann sieht im Weibe, das Weib in dem Manne fast immer zuviel von dem allgemeinen Charakter des anderen Geschlechtes und zu wenig von dem Individuellen. Im praktischen Leben schadet das den Männern weniger als den Frauen. Die soziale Stellung der Frau ist zumeist deshalb eine so unwürdige, weil sie in vielen Punkten, wo sie es sein sollte, nicht bedingt ist durch die individuellen Eigentümlichkeiten der einzelnen Frau, sondern durch die allgemeinen Vorstellungen, die man sich von der natürlichen Aufgabe und den Bedürfnissen des Weibes macht. Die Betätigung des Mannes im Leben richtet sich nach dessen individuellen Fähigkeiten und Neigungen, die des Weibes soll ausschließlich durch den Umstand bedingt sein, daß es eben Weib ist. Das Weib soll der Sklave des Gattungsmäßigen, des Allgemein-Weiblichen sein. Solange von Männern darüber debattiert wird, ob die Frau «ihrer Naturanlage nach» zu diesem oder jenem Beruf tauge, solange kann die sogenannte Frauenfrage aus ihrem elementarsten Stadium nicht herauskommen. Was die Frau ihrer Natur nach wollen kann, das überlasse man der Frau zu beurteilen. Wenn es wahr ist, daß die Frauen nur zu dem Berufe taugen, der ihnen jetzt zukommt, dann werden sie aus sich selbst heraus kaum einen anderen erreichen. Sie müssen es aber selbst entscheiden können, was ihrer Natur gemäß ist. Wer eine Erschütterung unserer sozialen Zustände davon befürchtet, daß die Frauen nicht als Gattungsmenschen, sondern als Individuen genommen werden, dem muß entgegnet werden, daß soziale Zustände, innerhalb welcher die Hälfte der Menschheit ein menschenunwürdiges Dasein hat, eben der Verbesserung gar sehr bedürftig sind. (1) Wer die Menschen nach Gattungscharakteren beurteilt, der kommt eben gerade bis zu der Grenze, über welcher sie anfangen, Wesen zu sein, deren Betätigung auf freier Selbstbestimmung beruht. Was unterhalb dieser Grenze liegt, das kann natürlich Gegenstand wissenschaftlicher Betrachtung sein. Die Rassen-, Stammes-, Volks- und Geschlechtseigentümlichkeiten sind der Inhalt besonderer Wissenschaften. Nur Menschen, die allein als Exemplare der Gattung leben wollten, könnten sich mit einem allgemeinen Bilde decken, das durch solche wissenschaftliche Betrachtung zustande kommt. Aber alle diese Wissenschaften können nicht vordringen bis zu dem besonderen Inhalt des einzelnen Individuums. Da, wo das Gebiet der Freiheit (des Denkens und Handelns) beginnt, hört das Bestimmen des Individuums nach Gesetzen der Gattung auf. Den begrifflichen Inhalt, den der Mensch durch das Denken mit der Wahrnehmung in Verbindung bringen muß, um der vollen Wirklichkeit sich zu bemächtigen (vgl. S. 88 ff.), kann niemand ein für allemal festsetzen und der Menschheit fertig hinterlassen. Das Individuum muß seine Begriffe durch eigene Intuition gewinnen. Wie der einzelne zu denken hat, läßt sich nicht aus irgendeinem Gattungsbegriffe ableiten. Dafür ist einzig und allein das Individuum maßgebend. Ebensowenig ist aus allgemeinen Menschencharakteren zu bestimmen, welche konkrete Ziele das Individuum seinem Wollen vorsetzen will. Wer das einzelne Individuum verstehen will, muß bis in dessen besondere Wesenheit dringen, und nicht bei typischen Eigentümlichkeiten stehen bleiben. In diesem Sinne ist jeder einzelne Mensch ein Problem. Und alle Wissenschaft, die sich mit abstrakten Gedanken und Gattungsbegriffen befaßt, ist nur eine Vorbereitung zu jener Erkenntnis, die uns zuteil wird, wenn uns eine menschliche Individualität ihre Art, die Welt anzuschauen, mitteilt, und zu der anderen, die wir aus dem Inhalt ihres Wollens gewinnen. Wo wir die Empfindung haben: hier haben wir es mit demjenigen an einem Menschen zu tun, das frei ist von typischer Denkungsart und gattungsmäßigem Wollen, da müssen wir aufhören, irgendwelche Begriffe aus unserem Geiste zu Hilfe zu nehmen, wenn wir sein Wesen verstehen wollen. Das Erkennen besteht in der Verbindung des Begriffes mit der Wahrnehmung durch das Denken. Bei allen anderen Objekten muß der Beobachter die Begriffe durch seine Intuition gewinnen; beim Verstehen einer freien Individualität handelt es sich nur darum, deren Begriffe, nach denen sie sich ja selbst bestimmt, rein (ohne Vermischung mit eigenem Begriffsinhalt) herüberzunehmen in unseren Geist. Menschen, die in jede Beurteilung eines anderen sofort ihre eigenen Begriffe einmischen, können nie zu dem Verständnisse einer Individualität gelangen. So wie die freie Individualität sich frei macht von den Eigentümlichkeiten der Gattung, so muß das Erkennen sich frei machen von der Art, wie das Gattungsmäßige verstanden wird. | Членът на едно цяло се определя от цялото по своите свойства и функции. Едно племе е цяло и всички хора, които принадлежат към него, носят у себе си особеностите, които са обусловени от същността на племето. Какъв е отделният човек и как проявява дейността си, е обусловено от характера на племето. Поради това физиономията и действията на отделния човек получават нещо родово. Когато питаме за причината, поради която това или онова у човека е такова или онакова, биваме насочени отвъд отделното същество към рода. Той ни обяснява защо нещо у него се проявява във формата, която наблюдаваме. Но от това родово човекът се освобождава. Защото човешкото родово, правилно преживяно от човека, не е нещо, което ограничава неговата свобода, и не бива да става такова чрез изкуствени мерки. Човекът развива у себе си свойства и функции, чието определящо основание можем да търсим само в самия него. Родовото му служи при това само като средство, за да изрази в него своята особена същност. Той използва дадените му от природата особености като основа и му придава формата, съответстваща на собствената му същност. Тогава напразно търсим основанието за една проява на тази същност в законите на рода. Имаме работа с един индивид, който може да бъде обяснен само чрез самия себе си. Ако един човек е стигнал до това откъсване от родовото, а ние искаме и тогава все още да обясняваме всичко, което е у него, от характера на рода, то нямаме орган за индивидуалното. Невъзможно е да се разбере един човек изцяло, ако в основата на преценката за него се постави родово понятие. Най-упорито хората преценяват според рода там, където става дума за пола на човека. Мъжът вижда в жената, жената в мъжа почти винаги твърде много от общия характер на другия пол и твърде малко от индивидуалното. В практическия живот това вреди по-малко на мъжете, отколкото на жените. Социалното положение на жената е най-често толкова недостойно, защото в много отношения, където би трябвало да бъде така, то не е обусловено от индивидуалните особености на отделната жена, а от общите представи, които човек си създава за естествената задача и потребностите на жената. Проявата на дейност на мъжа в живота се ръководи от неговите индивидуални способности и склонности, а тази на жената трябвало да бъде обусловена изключително от обстоятелството, че тя е тъкмо жена. Жената трябвало да бъде роб на родовото, на общото за жените. Докато мъже спорят за това дали жената „по своята природна заложба“ е годна за тази или онази професия, дотогава така нареченият женски въпрос не може да излезе от своя най-елементарен стадий. Онова, което жената по своята природа може да иска, нека оставим на жената да прецени. Ако е вярно, че жените са годни само за професията, която им се пада сега, тогава те сами едва ли ще достигнат до друга. Но те трябва сами да могат да решат какво е съобразно с тяхната природа. На онзи, който се опасява от разклащане на нашите социални условия, ако жените бъдат приемани не като родови хора, а като индивиди, трябва да се отвърне, че социални условия, при които половината човечество води недостойно за човека съществуване, именно крайно се нуждаят от подобрение. (1) Който преценява хората според родови характери, стига точно до границата, отвъд която те започват да бъдат същества, чиято проява на дейност почива на свободно самоопределение. Онова, което лежи под тази граница, може, разбира се, да бъде предмет на научно разглеждане. Расовите, племенните, народностните и половите особености са съдържание на особени науки. Само хора, които биха искали да живеят единствено като екземпляри на рода, биха могли да съвпаднат с една обща картина, която възниква чрез такова научно разглеждане. Но всички тези науки не могат да проникнат до особеното съдържание на отделния индивид. Там, където започва областта на свободата (на мисленето и действието), престава определянето на индивида според законите на рода. Понятийното съдържание, което човек трябва чрез мисленето да свърже с възприятието, за да овладее пълната действителност (вж. с. 88 и сл.), никой не може да установи веднъж завинаги и да го остави готово на човечеството. Индивидът трябва да придобие своите понятия чрез собствена интуиция. Как отделният човек трябва да мисли, не може да се изведе от някакво родово понятие. За това единствено и само индивидът е меродавен. Също така от общи човешки характери не може да се определи какви конкретни цели индивидът ще поиска да постави пред своята воля. Който иска да разбере отделния индивид, трябва да проникне до неговата особена същност и да не се спира на типичните особености. В този смисъл всеки отделен човек е проблем. И цялата наука, която се занимава с абстрактни мисли и родови понятия, е само подготовка за онова познание, което ни се дава, когато една човешка индивидуалност ни съобщава своя начин да съзерцава света, и за другото, което придобиваме от съдържанието на нейната воля. Където имаме усещането: тук имаме работа с онова у един човек, което е свободно от типичен начин на мислене и от родова воля, там трябва да престанем да прибягваме до каквито и да е понятия от нашия дух, ако искаме да разберем неговата същност. Познаването се състои в свързването на понятието с възприятието чрез мисленето. При всички други обекти наблюдателят трябва да придобие понятията чрез своята интуиция; при разбирането на една свободна индивидуалност става дума само за това нейните понятия, според които тя сама се определя, да бъдат пренесени в чист вид (без смесване със собствено понятийно съдържание) в нашия дух. Хора, които във всяка преценка за другия веднага примесват своите собствени понятия, никога не могат да стигнат до разбирането на една индивидуалност. Както свободната индивидуалност се освобождава от особеностите на рода, така и познаването трябва да се освободи от начина, по който се разбира родовото. |
| 301 | Nur in dem Grade, in dem der Mensch sich in der gekennzeichneten Weise frei gemacht hat vom Gattungsmäßigen, kommt er als freier Geist innerhalb eines menschlichen Gemeinwesens in Betracht. Kein Mensch ist vollständig Gattung, keiner ganz Individualität. Aber eine größere oder geringere Sphäre seines Wesens löst jeder Mensch allmählich ab, ebenso von dem Gattungsmäßigen des animalischen Lebens, wie von den ihn beherrschenden Geboten menschlicher Autoritäten. | Само в степента, в която човек се е освободил по описания начин от родовото, той може да се разглежда като свободен дух в рамките на една човешка общност. Никой човек не е изцяло род, никой не е изцяло индивидуалност. Но всеки човек постепенно откъсва една по-голяма или по-малка сфера от своята същност както от родовото на животинския живот, така и от властващите над него повели на човешки авторитети. |
| 302 | Für den Teil, für den sich der Mensch aber eine solche Freiheit nicht erobern kann, bildet er ein Glied innerhalb des Natur- und Geistesorganismus. Er lebt in dieser Hinsicht, wie er es andern abguckt, oder wie sie es ihm befehlen. Einen im wahren Sinne ethischen Wert hat nur der Teil seines Handelns, der aus seinen Intuitionen entspringt. Und was er an moralischen Instinkten durch Vererbung sozialer Instinkte an sich hat, wird ein Ethisches dadurch, daß er es in seine Intuitionen aufnimmt. Aus individuellen ethischen Intuitionen und deren Aufnahme in Menschengemeinschaften entspringt alle sittliche Betätigung der Menschheit. Man kann auch sagen: das sittliche Leben der Menschheit ist die Gesamtsumme der moralischen Phantasieerzeugnisse der freien menschlichen Individuen. Dies ist das Ergebnis des Monismus. | А за онази част, за която човек не може да си извоюва такава свобода, той е член на природния и духовния организъм. В това отношение той живее така, както е видял у другите или както те му заповядват. Етична стойност в истинския смисъл има само онази част от неговото действие, която произтича от неговите интуиции. А онова, което той носи у себе си като морални инстинкти по пътя на наследствеността на социални инстинкти, става нещо етично, като той го приема в своите интуиции. От индивидуалните етични интуиции и от тяхното приемане в човешките общности произтича цялата проява на нравствена дейност у човечеството. Може да се каже и така: нравственият живот на човечеството е общата сума на продуктите на моралната фантазия на свободните човешки индивиди. Това е резултатът на монизма. |
| 303 | Anmerkungen: | Бележки: |
| 304 | (1) Man hat mir auf die obigen Ausführungen gleich beim Erscheinen (1894) dieses Buches eingewendet, innerhalb des Gattungsmäßigen könne sich die Frau schon jetzt so individuell ausleben, wie sie nur will, weit freier als der Mann, der schon durch die Schule und dann durch Krieg und Beruf entindividualisiert werde. Ich weiß, daß man diesen Einwand vielleicht heute noch stärker erheben wird. Ich muß die Sätze doch hier stehen lassen und möchte hoffen, daß es auch Leser gibt, die verstehen, wie stark ein solcher Einwand gegen den Freiheitsbegriff, der in dieser Schrift entwickelt wird, verstößt, und die meine obigen Sätze an anderem beurteilen als an der Entindividualisierung des Mannes durch die Schule und den Beruf. | (1) На горните изложения още при излизането (1894) на тази книга ми беше възразено, че в рамките на родовото жената можела още сега да се изживява толкова индивидуално, колкото си иска, много по-свободно от мъжа, който бивал деиндивидуализиран още от училището, а после от войната и професията. Зная, че това възражение днес може би ще бъде повдигнато още по-силно. Все пак трябва да оставя тези изречения тук и бих искал да се надявам, че има и читатели, които разбират колко силно такова възражение противоречи на понятието за свобода, развито в това съчинение, и които преценяват горните ми изречения по нещо друго, а не по деиндивидуализирането на мъжа от училището и професията. |
| 305 | Die letzten Fragen | Последните въпроси |
| 306 | Die Konsequenzen des Monismus | Последиците от монизма |
| 307 | Die einheitliche Welterklärung oder der hier gemeinte Monismus entnimmt der menschlichen Erfahrung die Prinzipien, die er zur Erklärung der Welt braucht. Die Quellen des Handelns sucht er ebenfalls innerhalb der Beobachtungswelt, nämlich in der unserer Selbsterkenntnis zugänglichen menschlichen Natur, und zwar in der moralischen Phantasie. Er lehnt es ab, durch abstrakte Schlußfolgerungen die letzten Gründe für die dem Wahrnehmen und Denken vorliegende Welt außerhalb derselben zu suchen. Für den Monismus ist die Einheit, welche die erlebbare denkende Beobachtung zu der mannigfaltigen Vielheit der Wahrnehmungen hinzubringt, zugleich diejenige, die das menschliche Erkenntnisbedürfnis verlangt und durch die es den Eingang in die physischen und geistigen Weltbereiche sucht. Wer hinter dieser so zu suchenden Einheit noch eine andere sucht, der beweist damit nur, daß er die Übereinstimmung des durch das Denken Gefundenen mit dem vom Erkenntnis- trieb Geforderten nicht erkennt. Das einzelne menschliche Individuum ist von der Welt nicht tatsächlich abgesondert. Es ist ein Teil der Welt, und es besteht ein Zusammenhang mit dem Ganzen des Kosmos der Wirklichkeit nach, der nur für unsere Wahrnehmung unterbrochen ist. Wir sehen fürs erste diesen Teil als für sich existierendes Wesen, weil wir die Riemen und Seile nicht sehen, durch welche die Bewegung unseres Lebensrades von den Grundkräften des Kosmos bewirkt wird. Wer auf diesem Standpunkt stehen bleibt, der sieht den Teil eines Ganzen für ein wirklich selbständig existierendes Wesen, für die Monade an, welches die Kunde von der übrigen Welt auf irgendeine Weise von außen erhält. Der hier gemeinte Monismus zeigt, daß die Selbständigkeit nur so lange geglaubt werden kann, als das Wahrgenommene nicht durch das Denken in das Netz der Begriffswelt eingespannt wird. Geschieht dies, so entpuppt sich die Teilexistenz als ein bloßer Schein des Wahrnehmens. Seine in sich geschlossene Totalexistenz im Universum kann der Mensch nur finden durch intuitives Denkerlebnis. Das Denken zerstört den Schein des Wahrnehmens und gliedert unsere individuelle Existenz in das Leben des Kosmos ein. Die Einheit der Begriffswelt, welche die objektiven Wahrnehmungen enthält, nimmt auch den Inhalt unserer subjektiven Persönlichkeit in sich auf. Das Denken gibt uns von der Wirklichkeit die wahre Gestalt, als einer in sich geschlossenen Einheit, während die Mannigfaltigkeit der Wahrnehmungen nur ein durch unsere Organisation bedingter Schein ist (vgl. S. 174 ff.). Die Erkenntnis des Wirklichen gegenüber dem Schein des Wahrnehmens bildete zu allen Zeiten das Ziel des menschlichen Denkens. Die Wissenschaft bemühte sich, die Wahrnehmungen durch Aufdeckung der gesetzmäßigen Zusammenhänge innerhalb derselben als Wirklichkeit zu erkennen. Wo man aber der Ansicht war, daß der von dem menschlichen Denken ermittelte Zusammenhang nur eine subjektive Bedeutung habe, suchte man den wahren Grund der Einheit in einem jenseits unserer Erfahrungswelt gelegenen Objekte (erschlossener Gott, Wille, absoluter Geist usw.). - Und, auf diese Meinung gestützt, bestrebte man sich zu dem Wissen über die innerhalb der Erfahrung erkennbaren Zusammenhänge noch ein zweites zu gewinnen, das über die Erfahrung hinausgeht, und den Zusammenhang derselben mit den nicht mehr erfahrbaren Wesenheiten aufdeckt (nicht durch Erleben, sondern durch Schlußfolgerung gewonnene Metaphysik). Den Grund, warum wir durch geregeltes Denken den Weltzusammenhang begreifen, sah man von diesem Standpunkte aus darin, daß ein Urwesen nach logischen Gesetzen die Welt aufgebaut hat, und den Grund für unser Handeln sah man in dem Wollen des Urwesens. Doch erkannte man nicht, daß das Denken Subjektives und Objektives zugleich umspannt, und daß in dem Zusammenschluß der Wahrnehmung mit dem Begriff die totale Wirklichkeit vermittelt wird. Nur solange wir die die Wahrnehmung durchdringende und bestimmende Gesetzmäßigkeit in der abstrakten Form des Begriffes betrachten, solange haben wir es in der Tat mit etwas rein Subjektivem zu tun. Subjektiv ist aber nicht der Inhalt des Begriffes, der mit Hilfe des Denkens zu der Wahrnehmung hinzugewonnen wird. Dieser Inhalt ist nicht aus dem Subjekte, sondern aus der Wirklichkeit genommen. Er ist der Teil der Wirklichkeit, den das Wahrnehmen nicht erreichen kann. Er ist Erfahrung, aber nicht durch das Wahrnehmen vermittelte Erfahrung. Wer sich nicht vorstellen kann, daß der Begriff ein Wirkliches ist, der denkt nur an die abstrakte Form, wie er denselben in seinem Geiste festhält. Aber in solcher Absonderung ist er ebenso nur durch unsere Organisation vorhanden, wie die Wahrnehmung es ist. Auch der Baum, den man wahrnimmt, hat abgesondert für sich keine Existenz. Er ist nur innerhalb des großen Räderwerkes der Natur ein Glied, und nur in realem Zusammenhang mit ihr möglich. Ein abstrakter Begriff hat für sich keine Wirklichkeit, ebensowenig wie eine Wahrnehmung für sich. Die Wahrnehmung ist der Teil der Wirklichkeit, der objektiv, der Begriff derjenige, der subjektiv (durch Intuition, vgl. Seite 95 ff.) gegeben wird. Unsere geistige Organisation reißt die Wirklichkeit in diese beiden Faktoren auseinander. Der eine Faktor erscheint dem Wahrnehmen, der andere der Intuition. Erst der Zusammenhang der beiden, die gesetzmäßig sich in das Universum eingliedernde Wahrnehmung, ist volle Wirklichkeit. Betrachten wir die bloße Wahrnehmung für sich, so haben wir keine Wirklichkeit, sondern ein zusammenhangloses Chaos; betrachten wir die Gesetzmäßigkeit der Wahrnehmungen für sich, dann haben wir es bloß mit abstrakten Begriffen zu tun. Nicht der abstrakte Begriff enthält die Wirklichkeit; wohl aber die denkende Beobachtung, die weder einseitig den Begriff, noch die Wahrnehmung für sich betrachtet, sondern den Zusammenhang beider. | Единното обяснение на света, или монизмът, който се има предвид тук, взема от човешкия опит принципите, които са му нужни за обяснението на света. Изворите на действието той също търси в света на наблюдението, а именно в достъпната за нашето себепознание човешка природа, и то в моралната фантазия. Той отказва да търси чрез абстрактни умозаключения последните основания на света, който е налице пред възприемането и мисленето, извън този свят. За монизма единството, което преживяемото мислещо наблюдение привнася към многообразната множественост на възприятията, е същевременно онова, което изисква човешката потребност от познание и чрез което тя търси входа към физическите и духовните области на света. Който зад това единство, търсено по този начин, търси още някакво друго, той с това доказва само, че не познава съгласието между намереното чрез мисленето и изискваното от нагона към познание. Отделният човешки индивид не е действително отделен от света. Той е част от света и в действителност съществува връзка с цялото на космоса, която е прекъсната само за нашето възприятие. Отначало виждаме тази част като съществуващо само за себе си същество, защото не виждаме ремъците и въжетата, чрез които основните сили на космоса задвижват колелото на нашия живот. Който остане на тази гледна точка, той смята частта от едно цяло за действително самостоятелно съществуващо същество, за монадата, която по някакъв начин получава отвън вест за останалия свят. Монизмът, който се има предвид тук, показва, че в самостоятелността може да се вярва само дотогава, докато възприетото не бъде вплетено чрез мисленето в мрежата на света на понятията. Стане ли това, частичното съществуване се разкрива като обикновена привидност на възприемането. Своето затворено в себе си цялостно съществуване във Вселената човек може да намери само чрез интуитивно преживяване на мисленето. Мисленето разрушава привидността на възприемането и включва нашето индивидуално съществуване в живота на космоса. Единството на света на понятията, което съдържа обективните възприятия, поема в себе си и съдържанието на нашата субективна личност. Мисленето ни дава истинския облик на действителността като едно затворено в себе си единство, докато многообразието на възприятията е само една обусловена от нашата организация привидност (вж. с. 174 и сл.). Познанието на действителното в противовес на привидността на възприемането е било във всички времена целта на човешкото мислене. Науката се стремеше да познае възприятията като действителност чрез разкриване на закономерните връзки вътре в тях. Но там, където се смяташе, че връзката, установена от човешкото мислене, има само субективно значение, истинското основание на единството се търсеше в един обект, намиращ се отвъд нашия свят на опита (изведен чрез умозаключение Бог, воля, абсолютен дух и т.н.). – И опирайки се на това мнение, човек се стремеше да придобие към знанието за връзките, познаваеми в рамките на опита, още едно, второ знание, което излиза отвъд опита и разкрива връзката му с вече недостъпните за опита същества (метафизика, придобита не чрез преживяване, а чрез умозаключение). От тази гледна точка основанието за това, че чрез подредено мислене разбираме световната връзка, се виждаше в това, че едно първосъщество е изградило света според логически закони, а основанието за нашето действие се виждаше във волята на първосъществото. Но не се познаваше, че мисленето обхваща същевременно субективното и обективното и че в съединяването на възприятието с понятието се опосредства цялостната действителност. Само докато разглеждаме закономерността, която прониква във възприятието и го определя, в абстрактната форма на понятието, само дотогава имаме наистина работа с нещо чисто субективно. Субективно обаче не е съдържанието на понятието, което с помощта на мисленето се придобива допълнително към възприятието. Това съдържание не е взето от субекта, а от действителността. То е онази част от действителността, която възприемането не може да достигне. То е опит, но не опит, опосредстван от възприемането. Който не може да си представи, че понятието е нещо действително, той мисли само за абстрактната форма, в която го задържа в своя дух. Но в такава обособеност то е налице само чрез нашата организация точно както е и възприятието. И дървото, което човек възприема, няма обособено само за себе си съществуване. То е член само в рамките на големия механизъм от колела на природата и е възможно само в реална връзка с нея. Едно абстрактно понятие само за себе си няма действителност, както няма и едно възприятие само за себе си. Възприятието е онази част от действителността, която е дадена обективно, понятието – онази, която е дадена субективно (чрез интуиция, вж. с. 95 и сл.). Нашата духовна организация разкъсва действителността на тези два фактора. Единият фактор се явява на възприемането, другият – на интуицията. Едва връзката между двата, възприятието, което закономерно се включва във Вселената, е пълна действителност. Ако разглеждаме голото възприятие само за себе си, нямаме действителност, а несвързан хаос; ако разглеждаме закономерността на възприятията само за себе си, тогава имаме работа само с абстрактни понятия. Не абстрактното понятие съдържа действителността, а мислещото наблюдение, което не разглежда едностранчиво нито понятието, нито възприятието само за себе си, а връзката между двете. |
| 308 | Daß wir in der Wirklichkeit leben (mit unserer realen Existenz in derselben wurzeln), wird selbst der orthodoxeste subjektive Idealist nicht leugnen. Er wird nur bestreiten, daß wir ideell mit unserem Erkennen auch das erreichen, was wir real durchleben. Demgegenüber zeigt der Monismus, daß das Denken weder subjektiv, noch objektiv, sondern ein beide Seiten der Wirklichkeit umspannendes Prinzip ist. Wenn wir denkend beobachten, vollziehen wir einen Prozeß, der selbst in die Reihe des wirklichen Geschehens gehört. Wir überwinden durch das Denken innerhalb der Erfahrung selbst die Einseitigkeit des bloßen Wahrnehmens. Wir können durch abstrakte, begriffliche Hypothesen (durch rein begriffliches Nachdenken) das Wesen des Wirklichen nicht erklügeln, aber wir leben, indem wir zu den Wahrnehmungen die Ideen finden, in dem Wirklichen. Der Monismus sucht zu der Erfahrung kein Unerfahrbares (Jenseitiges), sondern sieht in Begriff und Wahrnehmung das Wirkliche. Er spinnt aus bloßen abstrakten Begriffen keine Metaphysik, weil er in dem Begriffe an sich nur die eine Seite der Wirklichkeit sieht, die dem Wahrnehmen verborgen bleibt und nur im Zusammenhang mit der Wahrnehmung einen Sinn hat. Er ruft aber in dem Menschen die Überzeugung hervor, daß er in der Welt der Wirklichkeit lebt und nicht außerhalb seiner Welt eine unerlebbare höhere Wirklichkeit zu suchen hat. Er hält davon ab, das AbsolutWirkliche anderswo als in der Erfahrung zu suchen, weil er den Inhalt der Erfahrung selbst als das Wirkliche erkennt. Und er ist befriedigt durch diese Wirklichkeit, weil er weiß, daß das Denken die Kraft hat, sie zu verbürgen. Was der Dualismus erst hinter der Beobachtungswelt sucht, das findet der Monismus in dieser selbst. Der Monismus zeigt, daß wir mit unserem Erkennen die Wirklichkeit in ihrer wahren Gestalt ergreifen, nicht in einem subjektiven Bilde, das sich zwischen den Menschen und die Wirklichkeit einschöbe. Für den Monismus ist der Begriffsinhalt der Welt für alle menschlichen Individuen derselbe (vgl. S. 89 ff.). Nach monistischen Prinzipien betrachtet ein menschliches Individuum ein anderes als seinesgleichen, weil es derselbe Weltinhalt ist, der sich in ihm auslebt. Es gibt in der einigen Begriffswelt nicht etwa so viele Begriffe des Löwen, wie es Individuen gibt, die einen Löwen denken, sondern nur einen. Und der Begriff, den A zu der Wahrnehmung des Löwen hinzufügt, ist derselbe, wie der des B, nur durch ein anderes Wahrnehmungssubjekt aufgefaßt (vgl. S.90 f.). Das Denken führt alle Wahrnehmungssubjekte auf die gemeinsame ideelle Einheit aller Mannigfaltigkeit. Die einige Ideenwelt lebt sich in ihnen als in einer Vielheit von Individuen aus. Solange sich der Mensch bloß durch Selbstwahrnehmung erfaßt, sieht er sich als diesen besonderen Menschen an; sobald er auf die in ihm aufleuchtende, alles Besondere umspannende Ideenwelt blickt, sieht er in sich das absolut Wirkliche lebendig aufleuchten. Der Dualismus bestimmt das göttliche Urwesen als dasjenige, was alle Menschen durchdringt und in ihnen allen lebt. Der Monismus findet dieses gemeinsame göttliche Leben in der Wirklichkeit selbst. Der ideelle Inhalt eines andern Menschen ist auch der meinige, und ich sehe ihn nur so lange als einen andern an, als ich wahrnehme, nicht mehr aber, sobald ich denke. Jeder Mensch umspannt mit seinem Denken nur einen Teil der gesamten Ideenwelt, und insofern unterscheiden sich die Individuen auch durch den tatsächlichen Inhalt ihres Denkens. Aber diese Inhalte sind in einem in sich geschlossenen Ganzen, das die Denkinhalte aller Menschen umfaßt. Das gemeinsame Urwesen, das alle Menschen durchdringt, ergreift somit der Mensch in seinem Denken. Das mit dem Gedankeninhalt erfüllte Leben in der Wirklichkeit ist zugleich das Leben in Gott. Das bloß erschlossene, nicht zu erlebende Jenseits beruht auf einem Mißverständnis derer, die glauben, daß das Diesseits den Grund seines Bestandes nicht in sich hat. Sie sehen nicht ein, daß sie durch das Denken das finden, was sie zur Erklärung der Wahrnehmung verlangen. Deshalb hat aber auch noch keine Spekulation einen Inhalt zutage gefördert, der nicht aus der uns gegebenen Wirklichkeit entlehnt wäre. Der durch abstrakte Schlußfolgerung angenommene Gott ist nur der in ein Jenseits versetzte Mensch; der Wille Schopenhauers die verabsolutierte menschliche Willenskraft; das aus Idee und Wille zusammengesetzte unbewußte Urwesen Hartmanns eine Zusammensetzung zweier Abstraktionen aus der Erfahrung. Genau dasselbe ist von allen anderen auf nicht erlebtem Denken ruhenden jenseitigen Prinzipien zu sagen. Der menschliche Geist kommt in Wahrheit nie über die Wirklichkeit hinaus, in der wir leben, und er hat es auch nicht nötig, da alles in dieser Welt liegt, was er zu ihrer Erklärung braucht. Wenn sich die Philosophen zuletzt befriedigt erklären mit der Herleitung der Welt aus Prinzipien, die sie der Erfahrung entlehnen und in ein hypothetisches Jenseits versetzen, so muß eine solche Befriedigung auch möglich sein, wenn der gleiche Inhalt im Diesseits belassen wird, wohin er für das erlebbare Denken gehört. Alles Hinausgehen über die Welt ist nur ein scheinbares, und die aus der Welt hinausversetzten Prinzipien erklären die Welt nicht besser, als die in derselben liegenden. Das sich selbst verstehende Denken fordert aber auch gar nicht zu einem solchen Hinausgehen auf, da ein Gedankeninhalt nur innerhalb der Welt, nicht außerhalb derselben einen Wahrnehmungsinhalt suchen muß, mit dem zusammen er ein Wirkliches bildet. Auch die Objekte der Phantasie sind nur Inhalte, die ihre Berechtigung erst haben, wenn sie zu Vorstellungen werden, die auf einen Wahrnehmungsinhalt hinweisen. Durch diesen Wahrnehmungsinhalt gliedern sie sich der Wirklichkeit ein. Ein Begriff, der mit einem Inhalt erfüllt werden sollte, der außerhalb der uns gegebenen Welt liegen soll, ist eine Abstraktion, der keine Wirklichkeit entspricht Ersinnen können wir nur die Begriffe der Wirklichkeit; um diese selbst zu finden, bedarf es auch noch des Wahrnehmens. Ein Urwesen der Welt, für das ein Inhalt erdacht wird, ist für ein sich selbst verstehendes Denken eine unmögliche Annahme. Der Monismus leugnet nicht das Ideelle, er sieht sogar einen Wahrnehmungsinhalt, zu dem das ideelle Gegenstück fehlt, nicht für volle Wirklichkeit an; aber er findet im ganzen Gebiet des Denkens nichts, das nötigen könnte, aus dem Erlebnisbereich des Denkens durch Verleugnung der objektiv geistigen Wirklichkeit des Denkens herauszutreten. Der Monismus sieht in einer Wissenschaft, die sich darauf beschränkt, die Wahrnehmungen zu beschreiben, ohne zu den ideellen Ergänzungen derselben vorzudringen, eine Halbheit. Aber er betrachtet ebenso als Halbheiten alle abstrakten Begriffe, die ihre Ergänzung nicht in der Wahrnehmung finden und sich nirgends in das die beobachtbare Welt umspannende Begriffsnetz einfügen. Erkennt daher keine Ideen, die auf ein jenseits unserer Erfahrung liegendes Objektives hindeuten, und die den Inhalt einer bloß hypothetischen Metaphysik bilden sollen. Alles, was die Menschheit an solchen Ideen erzeugt hat, sind ihm Abstraktionen aus der Erfahrung, deren Entlehnung aus derselben von ihren Urhebern nur übersehen wird. Ebensowenig können nach monistischen Grundsätzen die Ziele unseres Handelns aus einem außermenschlichen Jenseits entnommen werden. Sie müssen, insofern sie gedacht sind, aus der menschlichen Intuition stammen. Der Mensch macht nicht die Zwecke eines objektiven (jenseitigen) Urwesens zu seinen individuellen Zwecken, sondern er verfolgt seine eigenen, ihm von seiner moralischen Phantasie gegebenen. Die in einer Handlung sich verwirklichende Idee löst der Mensch aus der einigen Ideenwelt los und legt sie seinem Wollen zugrunde. In seinem Handeln leben sich also nicht die aus dem Jenseits dem Diesseits eingeimpften Gebote aus, sondern die der diesseitigen Welt angehörigen menschlichen Intuitionen. Der Monismus kennt keinen solchen Weltenlenker, der außerhalb unserer selbst unseren Handlungen Ziel und Richtung setzte. Der Mensch findet keinen solchen jenseitigen Urgrund des Daseins, dessen Ratschlüsse er erforschen könnte, um von ihm die Ziele zu erfahren, nach denen er mit seinen Handlungen hinzusteuern hat. Er ist auf sich selbst zurückgewiesen. Er selbst muß seinem Handeln einen Inhalt geben. Wenn er außerhalb der Welt, in der erlebt, nach Bestimmungsgründen seines Wollens sucht, so forscht er vergebens. Er muß sie, wenn er über die Befriedigung seiner natürlichen Triebe, für die Mutter Natur vorgesorgt hat, hinausgeht, in seiner eigenen moralischen Phantasie suchen, wenn es nicht seine Bequemlichkeit vorzieht, von der moralischen Phantasie anderer sich bestimmen zu lassen, das heißt er muß alles Handeln unterlassen oder nach Bestimmungsgründen handeln, die er sich selbst aus der Welt seiner Ideen heraus gibt, oder die ihm andere aus derselben heraus geben. Er wird, wenn er über sein sinnliches Triebleben und über die Ausführung der Befehle anderer Menschen hinauskommt, durch nichts, als durch sich selbst bestimmt. Er muß aus einem von ihm selbst gesetzten, durch nichts anderes bestimmten Antrieb handeln. Ideell ist dieser Antrieb allerdings in der einigen Ideenwelt bestimmt; aber faktisch kann er nur durch den Menschen aus dieser abgeleitet und in Wirklichkeit umgesetzt werden. Für die aktuelle Umsetzung einer Idee in Wirklichkeit durch den Menschen kann der Monismus nur in dem Menschen selbst den Grund finden. Daß eine Idee zur Handlung werde, muß der Mensch erst wollen, bevor es geschehen kann. Ein solches Wollen hat seinen Grund also nur in dem Menschen selbst. Der Mensch ist dann das letzte Bestimmende seiner Handlung. Er ist frei. | Че живеем в действителността (че с нашето реално съществуване се кореним в нея), няма да отрече дори най-ортодоксалният субективен идеалист. Той само ще оспори, че с нашето познаване идейно достигаме и онова, което реално преживяваме. Срещу това монизмът показва, че мисленето не е нито субективно, нито обективно, а е принцип, който обхваща двете страни на действителността. Когато наблюдаваме мислейки, извършваме процес, който сам принадлежи към редицата на действителните събития. Чрез мисленето преодоляваме в самия опит едностранчивостта на голото възприемане. Чрез абстрактни, понятийни хипотези (чрез чисто понятийно размишление) не можем да измъдрим същността на действителното, но като намираме идеите към възприятията, живеем в действителното. Монизмът не търси в допълнение към опита нещо недостъпно за опита (отвъдно), а вижда действителното в понятието и възприятието. Той не изплита метафизика от голи абстрактни понятия, защото в понятието само по себе си вижда само едната страна на действителността, която остава скрита за възприемането и има смисъл само във връзка с възприятието. Но той поражда в човека убеждението, че човекът живее в света на действителността и не трябва да търси извън своя свят някаква непреживяема висша действителност. Той възпира човека да търси абсолютно-действителното другаде освен в опита, защото познава самото съдържание на опита като действителното. И той е удовлетворен от тази действителност, защото знае, че мисленето има силата да я удостовери. Онова, което дуализмът търси чак зад света на наблюдението, монизмът го намира в самия него. Монизмът показва, че с нашето познаване схващаме действителността в истинския ѝ облик, а не в някаква субективна картина, която би се вмъкнала между човека и действителността. За монизма понятийното съдържание на света е едно и също за всички човешки индивиди (срв. с. 89 и сл.). Според монистичните принципи един човешки индивид гледа на друг като на себеподобен, защото в него се изживява същото световно съдържание. В единния свят на понятията няма в никакъв случай толкова понятия за лъва, колкото са индивидите, които мислят за лъв, а само едно. И понятието, което А прибавя към възприятието на лъва, е същото като понятието на Б, само схванато от друг възприемащ субект (срв. с. 90 и сл.). Мисленето отвежда всички възприемащи субекти към общото идейно единство на цялото многообразие. Единният свят на идеите се изживява в тях като в множество индивиди. Докато човекът схваща себе си само чрез самовъзприятие, той гледа на себе си като на този отделен човек; щом погледне към светващия в него свят на идеите, който обхваща всичко отделно, той вижда как в него живо просветва абсолютно действителното. Дуализмът определя божественото първосъщество като онова, което прониква всички хора и живее във всички тях. Монизмът намира този общ божествен живот в самата действителност. Идейното съдържание на друг човек е също мое и аз гледам на него като на друго само докато възприемам, но не и щом мисля. Всеки човек обхваща със своето мислене само част от целия свят на идеите и доколкото е така, индивидите се различават и по фактическото съдържание на своето мислене. Но тези съдържания се намират в едно затворено в себе си цяло, което обхваща мисловните съдържания на всички хора. Общото първосъщество, което прониква всички хора, човекът следователно го схваща в своето мислене. Изпълненият с мисловно съдържание живот в действителността е същевременно живот в Бога. Отвъдното, което е само изведено чрез умозаключение и не може да бъде преживяно, почива на недоразумение у онези, които вярват, че отсамното няма в себе си основата на своето съществуване. Те не проумяват, че чрез мисленето намират онова, което изискват за обяснението на възприятието. Но затова и никоя спекулация досега не е извадила наяве съдържание, което да не е заимствано от дадената ни действителност. Приетият чрез абстрактно умозаключение Бог е само човекът, пренесен в някакво отвъдно; Шопенхауеровата воля – абсолютизираната човешка сила на волята; съставеното от идея и воля несъзнавано първосъщество на Хартман – съчетание от две абстракции от опита. Точно същото трябва да се каже за всички други отвъдни принципи, почиващи на непреживяно мислене. Човешкият дух в действителност никога не излиза отвъд действителността, в която живеем, и няма и нужда от това, тъй като в този свят се намира всичко, което му е нужно, за да го обясни. Щом философите в крайна сметка се обявяват за удовлетворени от извеждането на света от принципи, които заимстват от опита и пренасят в някакво хипотетично отвъдно, то такова удовлетворение трябва да е възможно и когато същото съдържание бъде оставено в отсамното, където за преживяемото мислене му е мястото. Всяко излизане отвъд света е само привидно и принципите, пренесени извън света, не обясняват света по-добре от онези, които се намират в него. Но разбиращото самото себе си мислене и изобщо не подтиква към такова излизане, тъй като едно мисловно съдържание трябва да търси съдържанието на възприятието, заедно с което да образува нещо действително, само вътре в света, а не извън него. И обектите на фантазията са само съдържания, които имат своята оправданост едва когато станат представи, сочещи към някакво съдържание на възприятието. Чрез това съдържание на възприятието те се вграждат в действителността. Едно понятие, което би трябвало да бъде изпълнено със съдържание, намиращо се уж извън дадения ни свят, е абстракция, на която не съответства никаква действителност. Можем да измислим само понятията за действителността; за да намерим самата нея, е нужно освен това и възприемането. Едно първосъщество на света, за което се измисля съдържание, е невъзможно допускане за разбиращото самото себе си мислене. Монизмът не отрича идейното, той дори не смята за пълна действителност съдържание на възприятието, на което липсва идейното съответствие; но в цялата област на мисленето той не намира нищо, което би могло да принуди към излизане от сферата на преживяването на мисленето чрез отричане на обективно духовната действителност на мисленето. Монизмът вижда половинчатост в една наука, която се ограничава с описването на възприятията, без да прониква до техните идейни допълнения. Но той също така смята за половинчатости всички абстрактни понятия, които не намират своето допълнение във възприятието и никъде не се вграждат в обхващащата наблюдаемия свят мрежа от понятия. Затова той не признава идеи, които сочат към нещо обективно, лежащо отвъд нашия опит, и които трябва да образуват съдържанието на една само хипотетична метафизика. Всичко, което човечеството е създало като такива идеи, за него са абстракции от опита, чието заимстване от опита само остава незабелязано от техните създатели. Също така според монистичните основни положения целите на нашето действие не могат да бъдат извлечени от някакво извънчовешко отвъдно. Доколкото са мислени, те трябва да произхождат от човешката интуиция. Човекът не превръща целите на някакво обективно (отвъдно) първосъщество в свои индивидуални цели, а преследва своите собствени, дадени му от неговата морална фантазия. Идеята, която се осъществява в едно действие, човекът я отделя от единния свят на идеите и я полага в основата на своята воля. Следователно в неговото действие не се изживяват заповедите, присадени от отвъдното в отсамното, а човешките интуиции, които принадлежат на отсамния свят. Монизмът не познава такъв управник на света, който извън нас самите да поставя цел и посока на нашите действия. Човекът не намира такава отвъдна първооснова на битието, чиито предначертания би могъл да изследва, за да научи от нея целите, към които трябва да се насочва със своите действия. Той е отпратен обратно към самия себе си. Сам той трябва да даде съдържание на своето действие. Ако търси определящите основания на своята воля извън света, в който живее, той търси напразно. Когато излиза отвъд задоволяването на своите естествени нагони, за които се е погрижила майката природа, той трябва да ги търси в собствената си морална фантазия, освен ако удобството му не предпочита да се остави да бъде определян от моралната фантазия на другите; тоест той трябва или да се откаже от всяко действие, или да действа според определящи основания, които сам си дава от света на своите идеи или които други му дават от същия този свят. Когато излезе отвъд своя сетивен живот на нагоните и отвъд изпълнението на нарежданията на други хора, той не се определя от нищо друго освен от самия себе си. Той трябва да действа от подтик, поставен от самия него и неопределен от нищо друго. Идейно този подтик наистина е определен в единния свят на идеите; но фактически той може да бъде изведен от него и превърнат в действителност само чрез човека. За фактическото превръщане на една идея в действителност чрез човека монизмът може да намери основанието само в самия човек. Човекът трябва първо да поиска една идея да стане действие, преди това да може да се случи. Следователно такава воля има своето основание само в самия човек. Тогава човекът е онова, което в крайна сметка определя неговото действие. Той е свободен. |
| 309 | 1. Zusatz zur Neuausgabe (1918). | Първа добавка към новото издание (1918) |
| 310 | Im zweiten Teile dieses Buches wurde versucht, eine Begründung dafür zu geben, daß die Freiheit in der Wirklichkeit des menschlichen Handelns zu finden ist. Dazu war notwendig, aus dem Gesamtgebiete des menschlichen Handelns diejenigen Teile auszusondern, denen gegenüber bei unbefangener Selbstbeobachtung von Freiheit gesprochen werden kann. Es sind diejenigen Handlungen, die sich als Verwirklichungen ideeller Intuitionen darstellen. Andere Handlungen wird kein unbefangenes Betrachten als freie ansprechen. Aber der Mensch wird eben bei unbefangener Selbstbeobachtung sich für veranlagt halten müssen zum Fortschreiten auf der Bahn nach ethischen Intuitionen und deren Verwirklichung. Diese unbefangene Beobachtung des ethischen Wesens des Menschen kann aber für sich keine letzte Entscheidung über die Freiheit bringen. Denn wäre das intuitive Denken selbst aus irgendeiner andern Wesenheit entspringend, wäre seine Wesenheit nicht eine auf sich selbst ruhende, so erwiese sich das aus dem Ethischen fließende Freiheitsbewußtsein als ein Scheingebilde. Aber der zweite Teil dieses Buches findet seine naturgemäße Stütze in dem ersten. Dieser stellt das intuitive Denken als erlebte innere Geistbetätigung des Menschen hin, Diese Wesenheit des Denkens erlebend verstehen, kommt aber der Erkenntnis von der Freiheit des intuitiven Denkens gleich. Und weiß man, daß dieses Denken frei ist, dann sieht man auch den Umkreis des Wollens, dem die Freiheit zuzusprechen ist. Den handelnden Menschen wird für frei halten derjenige, welcher dem intuitiven Denkerleben eine in sich ruhende Wesenheit auf Grund der inneren Erfahrung zuschreiben darf. Wer solches nicht vermag, der wird wohl keinen irgendwie unanfechtbaren Weg zur Annahme der Freiheit finden können. Die hier geltend gemachte Erfahrung findet im Bewußtsein das intuitive Denken, das nicht bloß im Bewußtsein Wirklichkeit hat. Und sie findet damit die Freiheit als Kennzeichen der aus den Intuitionen des Bewußtseins fließenden Handlungen. | Във втората част на тази книга беше направен опит да се даде обосновка на това, че свободата може да се намери в действителността на човешкото действие. За целта беше необходимо от цялата област на човешкото действие да се отделят онези части, по отношение на които при непредубедено самонаблюдение може да се говори за свобода. Това са онези действия, които се представят като осъществявания на идейни интуиции. Други действия никое непредубедено разглеждане няма да определи като свободни. Но при непредубедено самонаблюдение човекът именно ще трябва да смята себе си за предразположен да напредва по пътя към етични интуиции и тяхното осъществяване. Това непредубедено наблюдение на етичната същност на човека обаче само по себе си не може да донесе окончателно решение за свободата. Защото, ако самото интуитивно мислене произтичаше от някаква друга същност, ако неговата същност не беше същност, почиваща в самата себе си, тогава съзнанието за свобода, което произтича от етичното, би се оказало привидно образувание. Но втората част на тази книга намира своята естествена опора в първата. Тя представя интуитивното мислене като преживяна вътрешна проява на духовна дейност на човека. А да се разбере тази същност на мисленето, като се преживява, е равнозначно на познанието за свободата на интуитивното мислене. И знае ли човек, че това мислене е свободно, той вижда и обхвата на волята, на който трябва да бъде призната свобода. Действащия човек ще го смята за свободен онзи, който има право въз основа на вътрешния опит да припише на преживяването на интуитивното мислене същност, почиваща в самата себе си. Който не е способен на това, той едва ли ще може да намери какъвто и да е неоспорим път към приемането на свободата. Изтъкнатият тук опит намира в съзнанието интуитивното мислене, което има действителност не само в съзнанието. И така той намира свободата като белег на действията, произтичащи от интуициите на съзнанието. |
| 311 | 2. Zusatz zur Neuausgabe (1918). | Втора добавка към новото издание (1918) |
| 312 | Die Darstellung dieses Buches ist aufgebaut auf dem rein geistig erlebbaren intuitiven Denken, durch das eine jegliche Wahrnehmung in die Wirklichkeit erkennend hineingestellt wird. Es sollte in dem Buche mehr nicht dargestellt werden, als sich von dem Erlebnis des intuitiven Denkens aus überschauen läßt. Aber es sollte auch geltend gemacht werden, welche Gedankengestaltung dieses erlebte Denken erfordert. Und es fordert, daß es im Erkenntnisvorgang als in sich ruhendes Erlebnis nicht verleugnet werde. Daß ihm die Fähigkeit nicht abgesprochen werde, zusammen mit der Wahrnehmung die Wirklichkeit zu erleben, statt diese erst zu suchen in einer außerhalb dieses Erlebens liegenden, zu erschließenden Welt, der gegenüber die menschliche Denkbetätigung nur ein Subjektives sei. - Damit ist in dem Denken das Element gekennzeichnet, durch das der Mensch in die Wirklichkeit sich geistig hineinlebt (Und niemand sollte eigentlich diese auf das erlebte Denken gebaute Weltanschauung mit einem bloßen Rationalismus verwechseln.) Aber andrerseits geht doch wohl aus dem ganzen Geiste dieser Darlegungen hervor, daß das Wahrnehmungselement für die menschliche Erkenntnis eine Wirklichkeitsbestimmung erst erhält, wenn es im Denken ergriffen wird. Außer dem Denken kann die Kennzeichnung als Wirklichkeit nicht liegen. Also darf nicht etwa vorgestellt werden, daß die sinnliche Art des Wahrnehmens die einzige Wirklichkeit verbürge. Was als Wahrnehmung auftritt, das muß der Mensch auf seinem Lebenswege schlechterdings erwarten. Es könnte sich nur fragen: darf aus dem Gesichtspunkte, der sich bloß aus dem intuitiv erlebten Denken ergibt, berechtigt erwartet werden, daß der Mensch außer dem Sinnlichen auch Geistiges wahrnehmen könne? Dies darf erwartet werden. Denn, wenn auch einerseits das intuitiv erlebte Denken ein im Menschengeiste sich vollziehender tätiger Vorgang ist, so ist es andererseits zugleich eine geistige, ohne sinnliches Organ erfaßte Wahrnehmung. Es ist eine Wahrnehmung, in der der Wahrnehmende selbst tätig ist, und es ist eine Selbstbetätigung, die zugleich wahrgenommen wird. Im intuitiv erlebten Denken ist der Mensch in eine geistige Welt auch als Wahrnehmender versetzt. Was ihm innerhalb dieser Welt als Wahrnehmung so entgegentritt wie die geistige Welt seines eigenen Denkens, das erkennt der Mensch als geistige Wahrnehmungswelt. Zu dem Denken hätte diese Wahrnehmungswelt dasselbe Verhältnis wie nach der Sinnenseite hin die sinnliche Wahrnehmungswelt. Die geistige Wahrnehmungswelt kann dem Menschen, sobald er sie erlebt, nichts Fremdes sein, weil er im intuitiven Denken schon ein Erlebnis hat, das rein geistigen Charakter trägt. Von einer solchen geistigen Wahrnehmungswelt sprechen eine Anzahl der von mir nach diesem Buche veröffentlichten Schriften. Diese «Philosophie der Freiheit» ist die philosophische Grundlegung für diese späteren Schriften. Denn in diesem Buche wird versucht, zu zeigen, daß richtig verstandenes Denk-Erleben schon Geist-Erleben ist. Deshalb scheint es dem Verfasser, daß derjenige nicht vor dem Betreten der geistigen Wahrnehmungswelt haltmachen wird, der in vollem Ernste den Gesichtspunkt des Verfassers dieser «Philosophie der Freiheit» einnehmen kann. Logisch ableiten - durch Schlußfolgerungen - läßt sich aus dem Inhalte dieses Buches allerdings nicht, was in des Verfassers späteren Büchern dargestellt ist. Vom lebendigen Ergreifen des in diesem Buche gemeinten intuitiven Denkens wird sich aber naturgemäß der weitere lebendige Eintritt in die geistige Wahrnehmungswelt ergeben. | Изложението в тази книга е изградено върху чисто духовно преживяемото интуитивно мислене, чрез което всяко възприятие бива познавателно поставено в действителността. В книгата не трябваше да бъде изложено повече от онова, което може да бъде обхванато с поглед, ако се изхожда от преживяването на интуитивното мислене. Но трябваше също да бъде изтъкнато какво мисловно оформяне изисква това преживяно мислене. А то изисква в процеса на познанието да не бъде отричано като почиващо в самото себе си преживяване. Да не му бъде отказвана способността заедно с възприятието да преживява действителността, вместо тя да бъде търсена чак в някакъв свят извън това преживяване, който трябва да бъде изведен чрез умозаключение и спрямо който човешката мисловна дейност би била само нещо субективно. – С това в мисленето е характеризиран елементът, чрез който човекът духовно се вживява в действителността. (И всъщност никой не би трябвало да смесва този светоглед, изграден върху преживяното мислене, с гол рационализъм.) Но от друга страна, от целия дух на тези изложения все пак явно произтича, че елементът на възприятието получава за човешкото познание определение като действителност едва когато бъде схванат в мисленето. Извън мисленето характеризирането като действителност не може да се намира. Значи в никакъв случай не бива да си представяме, че сетивният начин на възприемане удостоверява единствената действителност. Онова, което се появява като възприятие, човекът по своя жизнен път просто трябва да го очаква. Би могъл да се постави само въпросът: може ли от гледната точка, която произтича единствено от интуитивно преживяното мислене, основателно да се очаква, че човекът освен сетивното може да възприема и духовно? Това може да се очаква. Защото, макар, от една страна, интуитивно преживяното мислене да е дейен процес, който се извършва в човешкия дух, от друга страна, то е същевременно духовно възприятие, схванато без сетивен орган. То е възприятие, в което самият възприемащ действа, и то е проява на собствена дейност, която същевременно бива възприемана. В интуитивно преживяното мислене човекът е пренесен в един духовен свят и като възприемащ. Онова, което в този свят го среща като възприятие така, както го среща духовният свят на собственото му мислене, човекът го познава като духовен свят на възприятията. Този свят на възприятията би имал към мисленето същото отношение, каквото откъм сетивната страна има сетивният свят на възприятията. Духовният свят на възприятията не може да бъде нещо чуждо за човека, щом той го преживее, защото в интуитивното мислене той вече има едно преживяване, което носи чисто духовен характер. За такъв духовен свят на възприятията говорят редица от съчиненията, публикувани от мен след тази книга. Тази „Философия на свободата“ е философската основа на тези по-късни съчинения. Защото в тази книга се прави опит да се покаже, че правилно разбраното преживяване на мисленето е вече преживяване на духа. Затова на автора му се струва, че онзи, който може с пълна сериозност да заеме гледната точка на автора на тази „Философия на свободата“, няма да спре пред влизането в духовния свят на възприятията. Наистина от съдържанието на тази книга не може да се изведе логически – чрез умозаключения – онова, което е изложено в по-късните книги на автора. Но от живото схващане на интуитивното мислене, което се има предвид в тази книга, естествено ще последва по-нататъшното живо навлизане в духовния свят на възприятията. |
| 313 | Erster Anhang (Zusatz zur Neuausgabe 1918) | Първо приложение (Добавка към новото издание 1918) |
| 314 | Einwendungen, die mir gleich nach dem Erscheinen dieses Buches von philosophischer Seite her gemacht worden sind, veranlassen mich, die folgende kurze Ausführung dieser Neuausgabe hinzuzufügen. Ich kann mir gut denken, daß es Leser gibt, die für den übrigen Inhalt dieses Buches Interesse haben, die aber das Folgende als ein ihnen überflüssiges und fernliegendes abstraktes Begriffsgespinst ansehen. Sie können diese kurze Darstellung ungelesen lassen. Allein innerhalb der philosophischen Weltbetrachtung tauchen Probleme auf, die mehr in gewissen Vorurteilen der Denker als im naturgemäßen Gang jedes menschlichen Denkens selbst ihren Ursprung haben. Was sonst in diesem Buche behandelt ist, das scheint mir eine Aufgabe zu sein, die jeden Menschen angeht, der nach Klarheit ringt in bezug auf das Wesen des Menschen und dessen Verhältnis zur Welt. Das Folgende aber ist mehr ein Problem, von dem gewisse Philosophen fordern, daß es behandelt werde, wenn von den in diesem Buche dargestellten Dingen die Rede ist, weil diese Philosophen sich durch ihre Vorstellungsart gewisse nicht allgemein vorhandene Schwierigkeiten geschaffen haben. Geht man ganz an solchen Problemen vorbei, so sind dann gewisse Persönlichkeiten schnell mit dem Vorwurf des Dilettantismus und dergleichen bei der Hand. Und es entsteht die Meinung, als ob der Verfasser einer Darstellung wie der in diesem Buche gegebenen mit Ansichten sich nicht auseinandergesetzt hätte, die er in dem Buche selbst nicht besprochen hat. Das Problem, das ich hier meine, ist dieses: Es gibt Denker, welche der Meinung sind, daß sich eine besondere Schwierigkeit ergäbe, wenn man begreifen will, wie ein anderes menschliches Seelenleben auf das eigene (des Betrachters) wirken könne. Sie sagen: meine bewußte Welt ist in mir abgeschlossen; eine andere bewußte Welt ebenso in sich. Ich kann in die Bewußtseinswelt eines andern nicht hineinsehen. Wie komme ich dazu, mich mit ihm in einer gemeinsamen Welt zu wissen? Diejenige Weltansicht, welche es für möglich hält, von der bewußten Welt aus auf eine unbewußte zu schließen, die nie bewußt werden kann, versucht diese Schwierigkeit in der folgenden Art zu lösen. Sie sagt: die Welt, die ich in meinem Bewußtsein habe, ist die in mir repräsentierte Welt einer von mir bewußt nicht zu erreichenden Wirklichkeitswelt. In dieser liegen die mir unbekannten Veranlasser meiner Bewußtseinswelt. In dieser liegt auch meine wirkliche Wesenheit, von der ich ebenfalls nur einen Repräsentanten in meinem Bewußtsein habe. In dieser liegt aber auch die Wesenheit des andern Menschen, der mir gegenübertritt. Was nun im Bewußtsein dieses andern Menschen erlebt wird, das hat seine von diesem Bewußtsein unabhängige entsprechende Wirklichkeit in seiner Wesenheit. Diese wirkt in dem Gebiet, das nicht bewußt werden kann, auf meine prinzipielle unbewußte Wesenheit, und dadurch wird in meinem Bewußtsein eine Repräsentanz geschaffen für das, was in einem von meinem bewußten Erleben ganz unabhängigen Bewußtsein gegenwärtig ist. Man sieht: es wird hier zu der von meinem Bewußtsein erreichbaren Welt eine für dieses im Erleben unerreichbare hypothetisch hinzugedacht, weil man sonst sich zu der Behauptung gedrängt glaubt, alle Außenwelt, die ich meine vor mir zu haben, sei nur meine Bewußtseinswelt, und das ergäbe die - sophistische – Absurdität, auch die andern Personen lebten nur innerhalb meines Bewußtseins. | Възражения, отправени към мен от философска страна веднага след излизането на тази книга, ме подтикват да прибавя към това ново издание следното кратко изложение. Мога добре да си представя, че има читатели, които проявяват интерес към останалото съдържание на тази книга, но гледат на следващото като на излишна за тях и далечна абстрактна паяжина от понятия. Те могат да оставят това кратко изложение непрочетено. Но в рамките на философското разглеждане на света възникват проблеми, които водят своя произход по-скоро от известни предразсъдъци на мислителите, отколкото от естествения ход на всяко човешко мислене като такова. Онова, което иначе е разгледано в тази книга, ми се струва задача, която засяга всеки човек, стремящ се към яснота относно същността на човека и неговото отношение към света. А следващото е по-скоро проблем, чието разглеждане известни философи изискват, когато става дума за нещата, изложени в тази книга, защото тези философи със своя начин на представяне са си създали известни трудности, които не са общи за всички. Ако човек отмине изцяло такива проблеми, тогава известни личности веднага са готови да отправят упрека в дилетантизъм и други подобни. И възниква мнението, сякаш авторът на изложение като даденото в тази книга не се е занимавал критично с възгледи, които не е обсъдил в самата книга. Проблемът, който имам предвид тук, е следният: има мислители, които са на мнение, че възниква особена трудност, когато човек иска да разбере как друг човешки душевен живот може да въздейства върху собствения (на наблюдаващия). Те казват: моят съзнаван свят е затворен в мен; друг съзнаван свят – също така в себе си. Аз не мога да надникна в света на съзнанието на друг. Как стигам до знанието, че се намирам заедно с него в общ свят? Онзи възглед за света, който смята за възможно от съзнавания свят да се заключава за някакъв несъзнаван, който никога не може да стане съзнаван, се опитва да реши тази трудност по следния начин. Той казва: светът, който имам в своето съзнание, е репрезентираният в мен свят на някакъв свят на действителността, недостижим за моето съзнание. В него се намират непознатите ми причинители на моя свят на съзнанието. В него се намира и моята действителна същност, от която също имам в съзнанието си само един репрезентант. Но в него се намира и същността на другия човек, който застава срещу мен. Онова, което се преживява в съзнанието на този друг човек, има своята съответна, независима от това съзнание действителност в неговата същност. Тя въздейства в областта, която не може да стане съзнавана, върху моята по принцип несъзнавана същност и така в моето съзнание се създава репрезентация на онова, което присъства в едно съзнание, което е съвсем независимо от моето съзнавано преживяване. Вижда се: тук към достижимия за моето съзнание свят хипотетично се домисля един свят, недостижим за него в преживяването, защото иначе човек смята, че е принуден да твърди, че целият външен свят, който мисля, че имам пред себе си, е само моят свят на съзнанието, а това би довело до – софистичния – абсурд, че и другите лица живеят само вътре в моето съзнание. |
| 315 | Klarheit über diese durch manche erkenntnistheoretische Strömungen der neueren Zeit geschaffene Frage kann man gewinnen, wenn man vom Gesichtspunkte der geistgemäßen Beobachtung, der in der Darstellung dieses Buches eingenommen ist, die Sache zu überschauen trachtet. Was habe ich denn zunächst vor mir, wenn ich einer andern Persönlichkeit gegenüberstehe? Ich sehe auf das nächste. Es ist die mir als Wahrnehmung gegebene sinnliche Leibeserscheinung der andern Person; dann noch etwa die Gehörwahrnehmung dessen, was sie sagt, und so weiter. Alles dies starre ich nicht bloß an, sondern es setzt meine denkende Tätigkeit in Bewegung. Indem ich denkend vor der andern Persönlichkeit stehe, kennzeichnet sich mir die Wahrnehmung gewissermaßen als seelisch durchsichtig. Ich bin genötigt, im denkenden Ergreifen der Wahrnehmung mir zu sagen, daß sie dasjenige gar nicht ist, als was sie den äußeren Sinnen erscheint. Die Sinneserscheinung offenbart in dem, was sie unmittelbar ist, ein anderes, was sie mittelbar ist. Ihr Sich-vor-mich Hinstellen ist zugleich ihr Auslöschen als bloße Sinneserscheinung. Aber was sie in diesem Auslöschen zur Erscheinung bringt, das zwingt mich als denkendes Wesen, mein Denken für die Zeit ihres Wirkens auszulöschen und an dessen Stelle ihr Denken zu setzen. Dieses ihr Denken aber ergreife ich in meinem Denken als Erlebnis wie mein eigenes. Ich habe das Denken des andern wirklich wahrgenommen. Denn die als Sinneserscheinung sich auslöschende unmittelbare Wahrnehmung wird von meinem Denken ergriffen, und es ist ein vollkommen in meinem Bewußtsein liegender Vorgang, der darin besteht, daß sich an die Stelle meines Denkens das andere Denken setzt. Durch das Sich-Auslöschen der Sinneserscheinung wird die Trennung zwischen den beiden Bewußtseinssphären tatsächlich aufgehoben. Das repräsentiert sich in meinem Bewußtsein dadurch, daß ich im Erleben des andern Bewußtseinsinhaltes mein eigenes Bewußtsein ebensowenig erlebe, wie ich es im traumlosen Schlafe erlebe. Wie in diesem mein Tagesbewußtsein ausgeschaltet ist, so im Wahrnehmen des fremden Bewußtseinsinhaltes der eigene. Die Täuschung, als ob dies nicht so sei, rührt nur davon her, daß im Wahrnehmen der andern Person erstens an die Stelle der Auslöschung des eigenen Bewußtseinsinhaltes nicht Bewußtlosigkeit tritt wie im Schlafe, sondern der andere Bewußtseinsinhalt, und zweitens, daß die Wechselzustände zwischen Auslöschen und Wieder-Aufleuchten des Bewußtseins von mir selbst zu schnell aufeinander folgen, um für gewöhnlich bemerkt zu werden. - Das ganze hier vorliegende Problem löst man nicht durch künstliche Begriffskonstruktionen, die von Bewußtem auf solches schließen, das nie bewußt werden kann, sondern durch wahres Erleben dessen, was sich in der Verbindung von Denken und Wahrnehmung ergibt. Es ist dies bei sehr vielen Fragen der Fall, die in der philosophischen Literatur auftreten. Die Denker sollten den Weg suchen zu unbefangener geistgemäßer Beobachtung; statt dessen schieben sie vor die Wirklichkeit eine künstliche Begriffskonstruktion hin. | Яснота по този въпрос, създаден от някои теоретико-познавателни течения на по-новото време, може да се получи, ако човек се стреми да обхване нещата с поглед от гледната точка на съобразното с духа наблюдение, която е заета в изложението на тази книга. Какво имам всъщност най-напред пред себе си, когато застана срещу друга личност? Гледам към най-близкото. Това е сетивното телесно явление на другото лице, дадено ми като възприятие; след това например още слуховото възприятие на онова, което то казва, и така нататък. Във всичко това аз не просто се взирам, а то привежда в движение моята мислеща дейност. Като стоя мислейки пред другата личност, възприятието ми се характеризира в известен смисъл като душевно прозрачно. Принуден съм, като схващам мислейки възприятието, да си кажа, че то изобщо не е онова, като което се явява на външните сетива. Сетивното явление разкрива в онова, което то е непосредствено, нещо друго, което то е опосредствано. Това, че то застава пред мен, е същевременно неговото угасване като само сетивно явление. Но онова, което то довежда до проява при това угасване, ме принуждава като мислещо същество да угася своето мислене за времето на неговото действие и на мястото на своето мислене да поставя неговото мислене. А това негово мислене аз схващам в своето мислене като преживяване, както своето собствено. Аз действително съм възприел мисленето на другия. Защото непосредственото възприятие, което угасва като сетивно явление, бива схванато от моето мислене и това е процес, който лежи изцяло в моето съзнание и се състои в това, че на мястото на моето мислене застава другото мислене. Чрез самоугасването на сетивното явление разделението между двете сфери на съзнанието фактически се премахва. Това се репрезентира в моето съзнание с това, че при преживяването на другото съдържание на съзнанието аз преживявам своето собствено съзнание толкова малко, колкото го преживявам в съня без сънища. Както в него е изключено моето дневно съзнание, така при възприемането на чуждото съдържание на съзнанието е изключено собственото. Заблудата, че това не е така, произтича само от това, че при възприемането на другото лице, първо, на мястото на угасването на собственото съдържание на съзнанието не настъпва безсъзнание, както в съня, а другото съдържание на съзнанието, и второ, че сменящите се състояния между угасване и ново просветване на съзнанието за самия мен се следват твърде бързо, за да бъдат обикновено забелязвани. – Целият проблем, за който става дума тук, не се решава чрез изкуствени понятийни конструкции, които от съзнаваното заключават за нещо такова, което никога не може да стане съзнавано, а чрез истинско преживяване на онова, което се получава при връзката на мислене и възприятие. Така е при извънредно много въпроси, които се появяват във философската литература. Мислителите би трябвало да търсят пътя към непредубедено, съобразно с духа наблюдение; вместо това те поставят пред действителността една изкуствена понятийна конструкция. |
| 316 | In einer Abhandlung Eduard von Hartmanns «Die letzten Fragen der Erkenntnistheorie und Metaphysik» (in der Zeitschrift für Philosophie und philosophische Kritik, 108. Bd. S. 55 ff.) wird meine «Philosophie der Freiheit» in die philosophische Gedankenrichtung eingereiht, die sich auf einen «erkenntnistheoretischen Monismus» stützen will. Ein solcher Standpunkt wird von Eduard von Hartmann als ein unmöglicher abgelehnt. Dem liegt folgendes zugrunde. Gemäß der Vorstellungsart, welche sich in dem genannten Aufsatze zum Ausdruck bringt, gibt es nur drei mögliche erkenntnistheoretische Standpunkte. Entweder man bleibt auf dem naiven Standpunkt stehen, welcher die wahrgenommenen Erscheinungen als wirkliche Dinge außer dem menschlichen Bewußtsein nimmt. Dann fehlte es einem an kritischer Erkenntnis. Man sehe nicht ein, daß man mit seinem Bewußtseinsinhalt doch nur in dem eigenen Bewußtsein sei. Man durchschaue nicht, daß man es nicht mit einem «Tische an sich» zu tun habe, sondern nur mit dem eigenen Bewußtseinsobjekte. Wer auf diesem Standpunkte bleibe oder durch irgendwelche Erwägungen zu ihm wieder zurückkehre, der sei naiver Realist. Allein dieser Standpunkt sei eben unmöglich, denn er verkenne, daß das Bewußtsein nur seine eigenen Bewußtseinsobjekte habe. Oder man durchschaue diesen Sachverhalt und gestehe sich ihn voll ein. Dann werde man zunächst transzendentaler Idealist. Man müsse dann aber ablehnen, daß von einem «Dinge an sich» jemals etwas im menschlichen Bewußtsein auftreten könne. Dadurch entgehe man aber nicht dem absoluten Illusionismus, wenn man nur konsequent genug dazu sei. Denn es verwandelt sich einem die Welt, der man gegenübersteht, in eine bloße Summe von Bewußtseinsobjekten, und zwar nur von Objekten des eigenen Bewußtseins. Auch die anderer Menschen sei man dann - absurderweise - gezwungen, nur als im eigenen Bewußtseinsinhalt allein anwesend zu denken. Ein möglicher Standpunkt sei nur der dritte, der transzendentale Realismus. Dieser nimmt an, es gibt «Dinge an sich», aber das Bewußtsein kann in keiner Weise im unmittelbaren Erleben mit ihnen zu tun haben. Sie bewirken jenseits des menschlichen Bewußtseins auf eine Art, die nicht ins Bewußtsein fällt, daß in diesem die Bewußtseinsobjekte auftreten. Man kann auf diese «Dinge an sich» nur durch Schlußfolgerung aus dem allein erlebten, aber eben bloß vorgestellten Bewußtseinsinhalt kommen. Eduard von Hartmann behauptet nun in dem genannten Aufsatze, ein «erkenntnistheoretischer Monismus», als den er meinen Standpunkt auffaßt, müsse sich in Wirklichkeit zu einem der drei Standpunkte bekennen; er tue es nur nicht, weil er die tatsächlichen Konsequenzen seiner Voraussetzungen nicht ziehe. Und dann wird in dem Aufsatz gesagt: «Wenn man herausbekommen will, welchem erkenntnistheoretischen Standpunkt ein angeblicher erkenntnistheoretischer Monist angehört, so braucht man ihm nur einige Fragen vorzulegen und ihn zur Beantwortung derselben zu zwingen. Denn von selbst läßt sich kein solcher zur Äußerung über diese Punkte herbei, und auch der Beantwortung direkter Fragen wird er auf alle Weise auszuweichen suchen, weil jede Antwort den Anspruch auf erkenntnistheoretischen Monismus als einen von den drei anderen verschiedenen Standpunkt aufhebt. Diese Fragen sind folgende: 1. Sind die Dinge in ihrem Bestande kontinuierlich oder intermittierend? Wenn die Antwort lautet: sie sind kontinuierlich so hat man es mit irgendeiner Form des naiven Realismus zu tun. Wenn sie lautet: sie sind intermittierend, so liegt transzendentaler Idealismus vor. Wenn sie aber lautet: sie sind einerseits (als Inhalte des absoluten Bewußtseins, oder als unbewußte Vorstellungen oder als Wahrnehmungsmöglichkeiten) kontinuierlich, andererseits (als Inhalte des beschränkten Bewußtseins) intermittierend, so ist transzendentaler Realismus konstatiert. - 2. Wenn drei Personen an einem Tisch sitzen, wieviele Exemplare des Tisches sind vorhanden? Wer antwortet: eines, ist naiver Realist; wer antwortet: drei, ist transzendentaler Idealist; wer aber antwortet: vier, der ist transzendentaler Realist. Es ist dabei allerdings vorausgesetzt, daß man so ungleichartiges wie den einen Tisch als Ding an sich und die drei Tische als Wahrnehmungsobjekte in den drei Bewußtseinen unter die gemeinsame Bezeichnung «Exemplare des Tisches» zusammenfassen dürfe. Wem dies als eine zu große Freiheit erscheint, der wird die Antwort «einer und drei» geben müssen, anstatt «vier». - 3. Wenn zwei Personen allein in einem Zimmer zusammen sind, wieviel Exemplare dieser Personen sind vorhanden? Wer antwortet: zwei, ist naiver Realist; wer antwortet: vier (nämlich in jedem der beiden Bewußtseine ein Ich und ein anderer), der ist transzendentaler Idealist; wer aber antwortet: sechs (nämlich zwei Personen als Dinge an sich und vier Vorstellungsobjekte von Personen in den zwei Bewußtseinen), der ist transzendentaler Realist. Wer den erkenntnistheoretischen Monismus als einen von diesen drei Standpunkten verschiedenen erweisen wollte, der müßte auf jede dieser drei Fragen eine andere Antwort geben; ich wüßte aber nicht wie diese lauten könnte.» Die Antworten der «Philosophie der Freiheit» müßten so lauten: 1. Wer von den Dingen nur die Wahrnehmungsinhalte erfaßt und diese für Wirklichkeit nimmt, ist naiver Realist, und er macht sich nicht klar, daß er eigentlich diese Wahrnehmungsinhalte nur so lange für bestehend ansehen dürfte, als er auf die Dinge hinsieht, daß er also, was er vor sich hat, als intermittierend denken müßte. Sobald er sich aber klar darüber wird, daß Wirklichkeit nur im gedankendurchsetzten Wahrnehmbaren vorhanden ist, gelangt er zu der Einsicht, daß der als intermittierend auftretende Wahrnehmungsinhalt durchsetzt von dem im Denken Erarbeiteten sich als kontinuierlich offenbart. Als kontinuierlich muß also gelten: der von dem erlebten Denken erfaßte Wahrnehmungsgehalt, von dem das, was nur wahrgenommen wird, als intermittierend zu denken wäre, wenn es - was nicht der Fall ist - wirklich wäre. - 2. Wenn drei Personen an einem Tisch sitzen, wieviel Exemplare des Tisches sind vorhanden? Es ist nur ein Tisch vorhanden; aber so lange die drei Personen bei ihren Wahrnehmungsbildern stehen bleiben wollten, müßten sie sagen: diese Wahrnehmungsbilder sind überhaupt keine Wirklichkeit. Sobald sie zu dem in ihrem Denken erfaßten Tisch übergehen, offenbart sich ihnen die eine Wirklichkeit des Tisches; sie sind mit ihren drei Bewußtseinsinhalten in dieser Wirklichkeit vereinigt. - 3. Wenn zwei Personen allein in einem Zimmer zusammen sind, wieviel Exemplare dieser Personen sind vorhanden? Es sind ganz gewiß nicht sechs - auch nicht im Sinne des transzendentalen Realisten - Exemplare vorhanden, sondern nur zwei. Nur hat jede der Personen zunächst sowohl von sich von der anderen Person nur das unwirkliche Wahrnehmungsbild. Von diesen Bildern sind vier vorhanden, bei deren Anwesenheit in den Denktätigkeiten der zwei Personen sich die Ergreifung der Wirklichkeit abspielt. In dieser Denktätigkeit übergreift eine jede der Personen ihre Bewußtseinssphäre; die der anderen und der eigenen Person lebt in ihr auf. In den Augenblicken dieses Auflebens sind die Personen ebensowenig in ihrem Bewußtsein beschlossen wie im Schlafe. Nur tritt in den anderen Augenblicken das Bewußtsein von diesem Aufgehen in dem andern wieder auf, so daß das Bewußtsein einer jeden der Personen im denkenden Erleben sich und den andern ergreift. Ich weiß, daß der transzendentale Realist dieses als einen Rückfall in den naiven Realismus bezeichnet. Doch habe ich bereits in dieser Schrift darauf hingewiesen, daß der naive Realismus für das erlebte Denken seine Berechtigung behält. Der transzendentale Realist läßt sich auf den wahren Sachverhalt im Erkenntnisvorgang gar nicht ein; er schließt sich von diesem durch ein Gedankengespinst ab und verstrickt sich in diesem. Es sollte der in der «Philosophie der Freiheit» auftretende Monismus auch nicht «erkenntnistheoretischer» genannt werden, sondern, wenn man einen Beinamen will, Gedanken-Monismus. Das alles wurde durch Eduard von Hartmann verkannt. Er ging auf das Spezifische der Darstellung in der «Philosophie der Freiheit» nicht ein, sondern behauptete: ich hätte den Versuch gemacht, den Hegelschen universalistischen Panlogismus mit Humes individualistischem Phänomenalismus zu verbinden (S. 71 der Zeitschrift für Philosophie, 108. Bd., Anmerkung), während in der Tat die «Philosophie der Freiheit» als solche gar nichts mit diesen zwei Standpunkten, die sie angeblich zu vereinigen bestrebt ist, zu tun hat. (Hier liegt auch der Grund, warum es mir nicht naheliegen konnte, mich zum Beispiel mit dem «erkenntnistheoretischen Monismus, Johannes Rehmkes auseinanderzusetzen. Es ist eben der Gesichtspunkt der «Philosophie der Freiheit» ein ganz anderer, als was Eduard von Hartmann und andere erkenntnistheoretischen Monismus nennen.) | В една статия на Едуард фон Хартман, „Последните въпроси на теорията на познанието и метафизиката“ (в „Списание за философия и философска критика“, т. 108, с. 55 и сл.), моята „Философия на свободата“ е причислена към онова философско направление на мисълта, което иска да се опира на един „теоретико-познавателен монизъм“. Такава гледна точка Едуард фон Хартман отхвърля като невъзможна. В основата на това лежи следното. Според начина на представяне, който намира израз в споменатата статия, има само три възможни теоретико-познавателни гледни точки. Или човек остава на наивната гледна точка, която приема възприеманите явления за действителни неща извън човешкото съзнание. Тогава на човека му липсвало критическо познание. Той не проумявал, че със своето съдържание на съзнанието все пак е само в собственото си съзнание. Не прозирал, че има работа не с „маса сама по себе си“, а само със собствения си обект на съзнанието. Който оставал на тази гледна точка или се връщал отново към нея чрез някакви съображения, той бил наивен реалист. Но тази гледна точка била именно невъзможна, защото не съзнавала, че съзнанието има само своите собствени обекти на съзнанието. Или човек прозирал това положение на нещата и напълно си го признавал. Тогава ставал най-напред трансцендентален идеалист. Но тогава трябвало да отрича, че от някакво „нещо само по себе си“ може някога да се появи нещо в човешкото съзнание. С това обаче не избягвал абсолютния илюзионизъм, стига само да бил достатъчно последователен за това. Защото светът, срещу който човек стои, се превръща за него в една гола сума от обекти на съзнанието, и то само от обекти на собственото съзнание. Тогава човек бил принуден – абсурдно – да мисли и другите хора само като присъстващи единствено в собственото си съдържание на съзнанието. Възможна гледна точка била само третата, трансценденталният реализъм. Той приема, че има „неща сами по себе си“, но съзнанието по никакъв начин не може да има работа с тях в непосредственото преживяване. Те предизвикват отвъд човешкото съзнание, по начин, който не попада в съзнанието, появата на обектите на съзнанието в него. До тези „неща сами по себе си“ може да се стигне само чрез умозаключение от единствено преживяното, но именно само представено съдържание на съзнанието. Едуард фон Хартман твърди сега в споменатата статия, че един „теоретико-познавателен монизъм“, както той схваща моята гледна точка, в действителност трябвало да се присъедини към една от трите гледни точки; той само не го правел, защото не извличал действителните последици от своите предпоставки. И после в статията се казва: „Ако човек иска да разбере към коя теоретико-познавателна гледна точка принадлежи един уж теоретико-познавателен монист, достатъчно е само да му зададе няколко въпроса и да го принуди да им отговори. Защото от само себе си никой такъв не се съгласява да се изкаже по тези точки и той ще се опитва по всякакъв начин да избегне и отговора на преки въпроси, защото всеки отговор премахва претенцията за теоретико-познавателен монизъм като гледна точка, различна от трите други. Тези въпроси са следните: 1. Непрекъснати ли са нещата в своето съществуване, или прекъсващи? Ако отговорът гласи: те са непрекъснати, тогава имаме работа с някаква форма на наивния реализъм. Ако гласи: те са прекъсващи, тогава е налице трансцендентален идеализъм. Но ако гласи: те са от една страна (като съдържания на абсолютното съзнание, или като несъзнавани представи, или като възможности за възприятие) непрекъснати, от друга страна (като съдържания на ограниченото съзнание) прекъсващи, тогава е установен трансцендентален реализъм. – 2. Когато трима души седят на една маса, колко екземпляра от масата са налице? Който отговори: един, е наивен реалист; който отговори: три, е трансцендентален идеалист; а който отговори: четири, той е трансцендентален реалист. При това наистина се предполага, че човек има право да обедини нещо толкова разнородно като едната маса като нещо само по себе си и трите маси като обекти на възприятието в трите съзнания под общото наименование ‚екземпляри от масата‘. Комуто това се стори твърде голяма волност, той ще трябва да даде отговора ‚един и три‘ вместо ‚четири‘. – 3. Когато двама души са заедно сами в една стая, колко екземпляра от тези лица са налице? Който отговори: два, е наивен реалист; който отговори: четири (а именно във всяко от двете съзнания един Аз и един друг), той е трансцендентален идеалист; а който отговори: шест (а именно две лица като неща сами по себе си и четири обекта на представата за лица в двете съзнания), той е трансцендентален реалист. Който би искал да докаже, че теоретико-познавателният монизъм е гледна точка, различна от тези три, той би трябвало да даде на всеки от тези три въпроса друг отговор; но аз не бих знаел как би могъл да гласи той.“ Отговорите на „Философия на свободата“ би трябвало да гласят така: 1. Който от нещата схваща само съдържанията на възприятието и ги взема за действителност, е наивен реалист и той не си дава сметка, че всъщност би имал право да смята тези съдържания на възприятието за съществуващи само докато гледа към нещата, че следователно би трябвало да мисли онова, което има пред себе си, като прекъсващо. Но щом си даде ясна сметка, че действителност е налице само в проникнатото от мисли възприемаемо, той стига до прозрението, че съдържанието на възприятието, което се появява като прекъсващо, проникнато от изработеното в мисленето, се разкрива като непрекъснато. Следователно за непрекъснато трябва да се смята: схванатото от преживяното мислене съдържание на възприятието, от което онова, което само се възприема, би трябвало да се мисли като прекъсващо, ако – а това не е така – беше действително. – 2. Когато трима души седят на една маса, колко екземпляра от масата са налице? Налице е само една маса; но докато тримата души биха искали да останат при своите образи на възприятието, те би трябвало да кажат: тези образи на възприятието изобщо не са действителност. Щом преминат към схванатата в тяхното мислене маса, им се разкрива едната действителност на масата; със своите три съдържания на съзнанието те са обединени в тази действителност. – 3. Когато двама души са заедно сами в една стая, колко екземпляра от тези лица са налице? Съвсем сигурно не са налице шест – дори в смисъла на трансценденталния реалист – екземпляра, а само два. Само че всяко от лицата има най-напред както от себе си, така и от другото лице само недействителния образ на възприятието. От тези образи са налице четири, при чието присъствие в мисловните дейности на двете лица протича схващането на действителността. В тази мисловна дейност всяко от лицата надхвърля своята сфера на съзнанието; в нея оживява сферата на другото и на собственото лице. В миговете на това оживяване лицата са затворени в своето съзнание толкова малко, колкото в съня. Само че в другите мигове съзнанието за това разтваряне в другия отново се появява, така че съзнанието на всяко от лицата в мислещото преживяване схваща себе си и другия. Знам, че трансценденталният реалист определя това като повторно изпадане в наивния реализъм. Но вече посочих в това съчинение, че наивният реализъм запазва своята оправданост за преживяното мислене. Трансценденталният реалист изобщо не се занимава с истинското положение на нещата в процеса на познанието; той се откъсва от него чрез една паяжина от мисли и се оплита в нея. Монизмът, който се появява във „Философия на свободата“, не би трябвало и да се нарича „теоретико-познавателен“, а ако човек иска да му даде някакво име, монизъм на мисълта. Всичко това бе неправилно разбрано от Едуард фон Хартман. Той не се спря на специфичното в изложението във „Философия на свободата“, а твърдеше, че съм направил опит да свържа Хегеловия универсалистки панлогизъм с индивидуалистичния феноменализъм на Хюм (с. 71 от „Списание за философия“, т. 108, бележка), докато в действителност „Философия на свободата“ като такава няма изобщо нищо общо с тези две гледни точки, които уж се стреми да обедини. (Тук се крие и причината, поради която за мен не можеше да бъде естествено да се занимавам например с „теоретико-познавателния монизъм“ на Йоханес Ремке. Гледната точка на „Философия на свободата“ е именно съвсем друга от онова, което Едуард фон Хартман и други наричат теоретико-познавателен монизъм.) |
| 317 | Zweiter Anhang (Vorrede zur 1. Auflage von 1884) | Второ приложение (Предговор към първото издание от 1884 г.) |
| 318 | In dem Folgenden wird in allem Wesentlichen wiedergegeben, was als eine Art «Vorrede» in der ersten Auflage dieses Buches stand. Da es mehr die Gedankenstimmung gibt, aus der ich vor fünfundzwanzig Jahren das Buch niederschrieb, als daß es mit dem Inhalte desselben unmittelbar etwas zu tun hätte, setze ich es hier als «Anhang» her. Ganz weglassen möchte ich es aus dem Grunde nicht, weil immer wieder die Ansicht auftaucht, ich habe wegen meiner späteren geisteswissenschaftlichen Schriften etwas von meinen früheren Schriften zu unterdrücken. | По-долу се предава във всичко съществено онова, което стоеше като един вид „предговор“ в първото издание на тази книга. Тъй като то дава по-скоро мисловното настроение, от което преди двадесет и пет години написах книгата, отколкото да има непосредствено нещо общо с нейното съдържание, го поставям тук като „приложение“. Не бих искал да го изпусна изцяло поради това, че отново и отново се появява мнението, че заради по-късните си духовнонаучни съчинения трябва да премълчавам нещо от по-ранните си съчинения. |
| 319 | Unser Zeitalter kann die Wahrheit nur aus der Tiefe des menschlichen Wesens schöpfen wollen. Von Schillers bekannten zwei Wegen: | Нашата епоха може да иска да черпи истината само от дълбината на човешката същност. От двата известни пътя на Шилер: |
| 320 | «Wahrheit suchen wir beide, du außen im Leben, ich innen In dem Herzen, und so findet sie jeder gewiß. | „Истината търсим и двамата: ти – отвън в живота, аз – вътре в сърцето, и така всеки сигурно я намира. |
| 321 | Ist das Auge gesund, so begegnet es außen dem Schöpfer; Ist es das Herz, dann gewiß spiegelt es innen die Welt» wird der Gegenwart vorzüglich der zweite frommen. Eine Wahrheit, die uns von außen kommt, trägt immer den Stempel der Unsicherheit an sich. Nur was einem jeden von uns in seinem eigenen Innern als Wahrheit erscheint, daran wir glauben. Nur die Wahrheit kann uns Sicherheit bringen im Entwickeln unserer individuellen Kräfte. Wer von Zweifeln gequält ist, dessen Kräfte sind gelähmt. In einer Welt, die ihm rätselhaft ist, kann er kein Ziel seines Schaffens finden. | Ако окото е здраво, то среща отвън Твореца; ако е здраво сърцето, то сигурно отразява вътре света“ – на настоящето ще бъде от полза преди всичко вторият. Истина, която идва при нас отвън, винаги носи печата на несигурността. Само в онова, което на всеки от нас се явява като истина в собствената му вътрешност, можем да вярваме. Само истината може да ни донесе сигурност в развиването на нашите индивидуални сили. Силите на онзи, когото измъчват съмнения, са парализирани. В свят, който за него е загадъчен, той не може да намери цел за своето творчество. |
| 322 | Wir wollen nicht mehr bloß glauben; wir wollen wissen. Der Glaube fordert Anerkennung von Wahrheiten, die wir nicht ganz durchschauen. Was wir aber nicht ganz durchschauen, widerstrebt dem Individuellen, das alles mit seinem tiefsten Innern durchleben will. Nur das Wissen befriedigt uns, das keiner äußeren Norm sich unterwirft, sondern aus dem Innenleben der Persönlichkeit entspringt. | Не искаме вече само да вярваме; искаме да знаем. Вярата изисква признаване на истини, които не прозираме напълно. Но онова, което не прозираме напълно, се противи на индивидуалното, което иска да преживее всичко със своята най-дълбока вътрешност. Само онова знание ни задоволява, което не се подчинява на никаква външна норма, а извира от вътрешния живот на личността. |
| 323 | Wir wollen auch kein solches Wissen, das in eingefrorenen Schulregeln sich ein für allemal ausgestaltet hat, und in für alle Zeiten gültigen Kompendien aufbewahrt ist. Wir halten uns jeder berechtigt, von seinen nächsten Erfahrungen, seinen unmittelbaren Erlebnissen auszugehen, und von da aus zur Erkenntnis des ganzen Universums aufzusteigen. Wir erstreben ein sicheres Wissen, aber jeder auf seine eigene Art. Unsere wissenschaftlichen Lehren sollen auch nicht mehr eine solche Gestalt annehmen, als wenn ihre Anerkennung Sache eines unbedingten Zwanges wäre. Keiner von uns möchte einer wissenschaftlichen Schrift einen Titel geben, wie einst Fichte: «Sonnenklarer Bericht an das größere Publikum über das eigentliche Wesen der neuesten Philosophie. Ein Versuch, die Leser zum Verstehen zu zwingen.» Heute soll niemand zum Verstehen gezwungen werden. Wen nicht ein besonderes, individuelles Bedürfnis zu einer Anschauung treibt, von dem fordern wir keine Anerkennung, noch Zustimmung. Auch dem noch unreifen Menschen, dem Kinde, wollen wir gegenwärtig keine Erkenntnisse eintrichtern, sondern wir suchen seine Fähigkeiten zu entwickeln, damit es nicht mehr zum Verstehen gezwungen zu werden braucht, sondern verstehen will. | Не искаме и такова знание, което се е оформило веднъж завинаги в замръзнали школски правила и е съхранено в компендиуми, валидни за всички времена. Всеки от нас се смята в правото си да изхожда от своя най-близък опит, от своите непосредствени преживявания, и оттам да се издига до познанието на цялата вселена. Стремим се към сигурно знание, но всеки по свой собствен начин. Нашите научни учения също не бива вече да приемат такъв облик, сякаш признаването им е въпрос на безусловна принуда. Никой от нас не би искал да даде на научно съчинение заглавие като онова, което някога е дал Фихте: „Ясен като слънце отчет пред широката публика за истинската същност на най-новата философия. Опит читателите да бъдат принудени да разберат.“ Днес никой не бива да бъде принуждаван да разбира. От онзи, когото не тласка към даден възглед някаква особена, индивидуална потребност, не изискваме нито признание, нито съгласие. И на още незрелия човек, на детето, днес не искаме да втълпяваме познания, а се стремим да развием способностите му, за да не се налага вече то да бъде принуждавано да разбира, а да иска да разбира. |
| 324 | Ich gebe mich keiner Illusion hin in bezug auf diese Charakteristik meines Zeitalters. Ich weiß, wie viel individualitätloses Schablonentum lebt und sich breit macht. Aber ich weiß ebenso gut, daß viele meiner Zeitgenossen im Sinne der angedeuteten Richtung ihr Leben einzurichten suchen. Ihnen möchte ich diese Schrift widmen. Sie soll nicht «den einzig möglichen» Weg zur Wahrheit führen, aber sie soll von demjenigen erzählen, den einer eingeschlagen hat, dem es um Wahrheit zu tun ist. | Не си правя никакви илюзии по отношение на тази характеристика на моята епоха. Зная колко много лишена от индивидуалност шаблонност живее и се шири. Но също така добре зная, че много мои съвременници се стремят да уредят живота си в духа на посочената насока. На тях бих искал да посветя това съчинение. То няма за задача да води по „единствено възможния“ път към истината, а иска да разкаже за онзи път, по който е тръгнал някой, комуто е грижа за истината. |
| 325 | Die Schrift führt zuerst in abstraktere Gebiete, wo der Gedanke scharfe Konturen ziehen muß, um zu sichern Punkten zu kommen. Aber der Leser wird aus den dürren Begriffen heraus auch in das konkrete Leben geführt. Ich bin eben durchaus der Ansicht, daß man auch in das Ätherreich der Begriffe sich erheben muß, wenn man das Dasein nach allen Richtungen durchleben will. Wer nur mit den Sinnen zu genießen versteht, der kennt die Leckerbissen des Lebens nicht. Die orientalischen Gelehrten lassen die Lernenden erst Jahre eines entsagenden und asketischen Lebens verbringen, bevor sie ihnen mitteilen, was sie selbst wissen. Das Abendland fordert zur Wissenschaft keine frommen Übungen und keine Askese mehr, aber es verlangt dafür den guten Willen, kurze Zeit sich den unmittelbaren Eindrücke des Lebens zu entziehen, und in das Gebiet der reinen Gedankenwelt sich zu begeben. | Съчинението води най-напред в по-абстрактни области, където мисълта трябва да очертава ясни контури, за да стигне до сигурни точки. Но от сухите понятия читателят бива отведен и в конкретния живот. Защото аз съм напълно убеден, че човек трябва да се издигне и в етерното царство на понятията, ако иска да преживее битието във всички посоки. Който умее да се наслаждава само със сетивата, той не познава лакомствата на живота. Източните учени карат учащите се първо да прекарат години в живот, изпълнен с лишения и аскеза, преди да им съобщят онова, което самите те знаят. Западът не изисква вече за науката никакви благочестиви упражнения и никаква аскеза, но затова пък изисква добрата воля човек за кратко време да се оттегли от непосредствените впечатления на живота и да навлезе в областта на чистия свят на мислите. |
| 326 | Der Gebiete des Lebens sind viele. Für jedes einzelne entwickeln sich besondere Wissenschaften. Das Leben selbst aber ist eine Einheit, und je mehr die Wissenschaften bestrebt sind, sich in die einzelnen Gebiete zu vertiefen, desto mehr entfernen sie sich von der Anschauung des lebendigen Weltganzen. Es muß ein Wissen geben, das in den einzelnen Wissenschaften die Elemente sucht, um den Menschen zum vollen Leben wieder zurückzuführen. Der wissenschaftliche Spezialforscher will sich durch seine Erkenntnisse ein Bewußtsein von der Welt und ihren Wirkungen erwerben; in dieser Schrift ist das Ziel ein philosophisches: die Wissenschaft soll selbst organisch-lebendig werden. Die Einzelwissenschaften sind Vorstufen der hier angestrebten Wissenschaft. Ein ähnliches Verhältnis herrscht in den Künsten. Der Komponist arbeitet auf Grund der Kompositionslehre. Die letztere ist eine Summe von Kenntnissen, deren Besitz eine notwendige Vorbedingung des Komponierens ist. Im Komponieren dienen die Gesetze der Kompositionslehre dem Leben, der realen Wirklichkeit. Genau in demselben Sinne ist die Philosophie eine Kunst. Alle wirklichen Philosophen waren Begriffskünstler. Für sie wurden die menschlichen Ideen zum Kunstmateriale und die wissenschaftliche Methode zur künstlerischen Technik. Das abstrakte Denken gewinnt dadurch konkretes, individuelles Leben. Die Ideen werden Lebensmächte. Wir haben dann nicht bloß ein Wissen von den Dingen, sondern wir haben das Wissen zum realen, sich selbst beherrschenden Organismus gemacht; unser wirkliches, tätiges Bewußtsein hat sich über ein bloß passives Aufnehmen von Wahrheiten gestellt. | Областите на живота са много. За всяка отделна от тях се развиват особени науки. Но самият живот е единство и колкото повече науките се стремят да се задълбочат в отделните области, толкова повече се отдалечават от съзерцанието на живото световно цяло. Трябва да има знание, което търси в отделните науки елементите, за да върне човека отново към пълния живот. Ученият специалист иска чрез своите познания да придобие съзнание за света и неговите въздействия; в това съчинение целта е философска: самата наука трябва да стане органично-жива. Отделните науки са предварителни степени на науката, към която се стремим тук. Подобно отношение цари в изкуствата. Композиторът работи въз основа на учението за композицията. Последното е сума от знания, чието притежание е необходимо предварително условие за композирането. В композирането законите на учението за композицията служат на живота, на реалната действителност. Точно в същия смисъл философията е изкуство. Всички истински философи са били художници на понятията. За тях човешките идеи са станали материал за изкуството, а научният метод – художествена техника. Абстрактното мислене получава по този начин конкретен, индивидуален живот. Идеите стават сили на живота. Тогава не само имаме знание за нещата, а сме превърнали знанието в реален, сам себе си владеещ организъм; нашето действително, дейно съзнание се е поставило над чисто пасивното приемане на истини. |
| 327 | Wie sich die Philosophie als Kunst zur Freiheit des Menschen verhält, was die letztere ist, und ob wir ihrer teilhaftig sind oder es werden können: das ist die Hauptfrage meiner Schrift. Alle anderen wissenschaftlichen Ausführungen stehen hier nur, weil sie zuletzt Aufklärung geben über jene, meiner Meinung nach, den Menschen am nächsten liegenden Fragen. Eine «Philosophie der Freiheit» soll in diesen Blättern gegeben werden. | Как философията като изкуство се отнася към свободата на човека, какво представлява тя и дали сме причастни на нея, или можем да станем причастни: това е главният въпрос на моето съчинение. Всички други научни изложения са поместени тук само защото в крайна сметка дават разяснение за онези въпроси, които според мен са най-близки до човека. Тези страници имат за цел да дадат една „Философия на свободата“. |
| 328 | Alle Wissenschaft wäre nur Befriedigung müßiger Neugierde, wenn sie nicht auf die Erhöhung des Daseinswertes der mernchlichen Persönlichkeit hinstrebte. Den wahren Wert erhalten die Wissenschaften erst durch eine Darstellung der menschlichen Bedeutung ihrer Resultate. Nicht die Veredlung eines einzelnen Seelenvermögens kann Endzweck des Individuums sein, sondern die Entwicklung aller in uns schlummernden Fähigkeiten. Das Wissen hat nur dadurch Wert, daß es einen Beitrag liefert zur allseitigen Entfaltung der ganzen Menschennatur. | Цялата наука би била само задоволяване на празно любопитство, ако не се стремеше да повиши стойността на съществуването на човешката личност. Истинската си стойност науките получават едва чрез представянето на човешкото значение на техните резултати. Крайна цел на индивида не може да бъде облагородяването на отделна душевна способност, а развитието на всички дремещи в нас способности. Знанието има стойност само поради това, че допринася за всестранното разгръщане на цялата човешка природа. |
| 329 | Diese Schrift faßt deshalb die Beziehung zwischen Wissenschaft und Leben nicht so auf, daß der Mensch sich der Idee zu beugen hat und seine Kräfte ihrem Dienst weihen soll, sondern in dem Sinne, daß er sich der Ideenwelt bemächtigt, um sie zu seinen menschlichen Zielen, die über die bloß wissenschaftlichen hinausgehen, zu gebrauchen. Man muß sich der Idee erlebend gegenüberstellen können; sonst gerät man unter ihre Knechtschaft. | Затова това съчинение схваща отношението между науката и живота не така, че човекът трябва да се преклони пред идеята и да посвети силите си в нейна служба, а в смисъл, че той овладява света на идеите, за да го използва за своите човешки цели, които надхвърлят чисто научните. Човек трябва да може да застане срещу идеята, като я преживява; иначе попада в робство на нея. |
| 330 | Anmerkungen: | Бележки: |
| 331 | (1) Ganz weggelassen sind hier nur die allerersten Eingangssatze (der ersten Auflage) dieser Ausführungen, die mir heute ganz unwesentlich erscheinen. Was aber des weiteren darin gesagt ist, scheint mir auch gegenwärtig trotz der naturwissenschaftlichen Denkart unserer Zeitgenossen, ja gerade wegen derselben, zu sagen notwendig. | (1) Тук са изпуснати изцяло само най-първите встъпителни изречения (от първото издание) на тези изложения, които днес ми се струват съвсем несъществени. Но онова, което е казано по-нататък в тях, ми се струва и днес необходимо да бъде казано въпреки природонаучния начин на мислене на нашите съвременници, дори тъкмо заради него. |