Същността на човека

Следните думи на Гьоте обозначават по прекрасен начин изходната точка на един от пътищата, по които може да бъде позната същността на човека: „Щом човекът забележи предметите около себе си, той ги разглежда по отношение на самия себе си; и с право, защото цялата му съдба зависи от това дали те му харесват, или не му харесват, дали го привличат, или го отблъскват, дали са му полезни, или вредни. Този съвсем естествен начин да се гледат и да се преценяват нещата изглежда толкова лесен, колкото е необходим, и все пак при това човекът е изложен на хиляди заблуди, които често го засрамват и му огорчават живота. – Една далеч по-тежка задача поемат онези, чийто жив нагон към знание се стреми да наблюдава предметите на природата сами по себе си и в техните отношения помежду им, защото те скоро усещат липсата на мерилото, което им идваше на помощ, когато като хора разглеждаха нещата по отношение на себе си. Липсва им мерилото на харесването и нехаресването, на привличането и отблъскването, на полезността и вредата. От него те трябва напълно да се откажат, те трябва като безразлични и тъй да се каже, божествени същества да търсят и изследват онова, което е, а не онова, което е приятно. Така истинския ботаник не трябва да го трогва нито красотата, нито полезността на растенията, той трябва да изследва тяхното образуване, тяхното отношение към останалото растително царство; и както всички те биват примамвани навън и огрявани от слънцето, така той трябва с еднакво спокоен поглед да ги гледа и обхваща всички и да взема мерилото за това познание, данните за преценката, не от себе си, а от кръга на нещата, които наблюдава.“

Към три неща насочва вниманието на човека тази мисъл, изказана от Гьоте. Първото са предметите, които той осезава, мирише, вкусва, чува и вижда и от които през портите на неговите сетива непрестанно се стичат към него вести. Второто са впечатленията, които те оставят у него и които се характеризират като неговото харесване и нехаресване, неговото влечение или отвращение с това, че той намира едното за симпатично, другото за антипатично, едното за полезно, другото за вредно. И третото са познанията, които той си придобива за предметите като „тъй да се каже, божествено същество“; това са тайните на действието и битието на тези предмети, които му се разкриват.

Ясно се разграничават тези три области в човешкия живот. И затова човекът забелязва, че е вплетен в света по троен начин. – Първият начин е нещо, което той заварва, което приема като даден факт. Чрез втория начин той прави света своя собствена работа, нещо, което има значение за него. Третия начин той го разглежда като цел, към която трябва непрестанно да се стреми. Защо светът се явява на човека по този троен начин? Едно просто разглеждане може да ни научи на това:

Вървя през една ливада, обрасла с цветя. Цветята ми известяват своите цветове чрез окото ми. Това е фактът, който приемам като даден. – Радвам се на великолепието на цветовете. С това превръщам факта в своя собствена работа. Чрез своите чувства свързвам цветята със собственото си битие. След една година отново вървя през същата ливада. Там има други цветя. От тях в мен израства нова радост. Радостта ми от предишната година ще изплува като спомен. Тя е в мен; предметът, който я е разпалил, е отминал. Но цветята, които виждам сега, са от същия вид като миналогодишните; те са израснали по същите закони като онези. Ако съм си изяснил този вид, тези закони, тогава ги откривам отново в тазгодишните цветя така, както съм ги познал в миналогодишните. И може би ще размишлявам така: Цветята от миналата година са отминали; моята радост от тях е останала само в спомена ми. Тя е свързана само с моето битие. Но онова, което миналата година познах в цветята и тази година отново познавам, то ще остане, докато растат такива цветя. Това е нещо, което ми се е разкрило, но което не зависи от моето битие по същия начин, както моята радост. Моите чувства на радост остават в мен; законите, същността на цветята остават извън мен в света. Така човекът непрестанно се свързва по този троен начин с нещата на света. Нека засега не се влага нищо в този факт, а той да се схване така, както се представя. От него следва, че човекът има три страни в своята същност. Това и нищо друго трябва тук засега да се загатне с трите думи тяло, душа и дух. Който свързва някакви предварително съставени мнения или дори хипотези с тези три думи, по необходимост ще трябва да разбере погрешно следващите изложения. С тяло тук се има предвид онова, чрез което на човека се разкриват нещата от неговата околна среда, както в горния пример цветята на ливадата. С думата душа трябва да се посочи онова, чрез което той свързва нещата със собственото си битие, чрез което изпитва към тях харесване и нехаресване, удоволствие и неудоволствие, радост и болка. С дух се има предвид онова, което се разкрива в него, когато, според израза на Гьоте, той гледа нещата като „тъй да се каже, божествено същество“. – В този смисъл човекът се състои от тяло, душа и дух. Чрез своето тяло човекът е в състояние да влезе за мига във връзка с нещата. Чрез своята душа той запазва в себе си впечатленията, които те оставят у него; и чрез своя дух му се разкрива онова, което нещата сами запазват за себе си. Само ако разглеждаме човека откъм тези три страни, можем да се надяваме да получим разяснение за неговата същност. Защото тези три страни показват, че той е сроден с останалия свят по три различни начина.

Чрез своето тяло той е сроден с нещата, които се представят на неговите сетива отвън. Веществата на външния свят съставят това негово тяло; силите на външния свят действат също и в него. И както той разглежда нещата на външния свят със своите сетива, така може да наблюдава и собственото си телесно битие. Но невъзможно е по същия начин да се разглежда душевното битие. Всичко, което у мен са телесни процеси, може да бъде възприето и с телесните сетива. Моето харесване и нехаресване, моята радост и моята болка нито аз, нито някой друг може да ги възприеме с телесни сетива. Душевното е област, която е недостъпна за телесното съзерцание. Телесното битие на човека е явно пред очите на всички; душевното той носи в себе си като свой свят. Чрез духа обаче външният свят му се разкрива по един по-висш начин. Вярно е, че в неговата вътрешност се разкриват тайните на външния свят; но в духа той излиза от себе си и оставя нещата да говорят за самите себе си, за онова, което има значение не за него, а за тях. Човекът вдига поглед към звездното небе: възторгът, който преживява душата му, принадлежи на него; вечните закони на звездите, които той схваща в мисълта, в духа, не принадлежат на него, а на самите звезди.

Така човекът е гражданин на три свята. Чрез своето тяло той принадлежи на света, който също възприема със своето тяло; чрез своята душа той си изгражда свой собствен свят; чрез своя дух му се разкрива един свят, който е издигнат над другите два. Изглежда очевидно, че поради съществената разлика между тези три свята яснота за тях и за участието на човека в тях ще може да се постигне също само чрез три различни начина на разглеждане.