Пътят на познанието

Познанието на духовната наука, която се има предвид в тази книга, всеки човек може сам да придобие. Изложения от рода на тези, които се дават в това съчинение, предлагат мисловна картина на висшите светове. И в известно отношение те са първата стъпка към собственото съзерцание. Защото човекът е мисловно същество. И той може да намери своя път на познанието само ако изхожда от мисленето. Ако на неговия разсъдък бъде дадена картина на висшите светове, тя не е безплодна за него дори ако засега тя е като че ли само разказ за висши факти, в които той още не може да прозре чрез собствено съзерцание. Защото мислите, които му се дават, сами представляват сила, която продължава да действа в неговия мисловен свят. Тази сила ще бъде дейна в него; тя ще събуди дремещи заложби. Който е на мнение, че отдаването на такава мисловна картина е излишно, той се заблуждава. Защото той вижда в мисълта само лишеното от същност, абстрактното. Но в основата на мисълта лежи жива сила. И както при онзи, който има познание, мисълта е налице като непосредствен израз на онова, което се съзерцава в духа, така съобщаването на този израз действа в онзи, комуто е съобщен, като зародиш, който сам от себе си поражда плода на познанието. Който, за да постигне висше познание, пренебрегвайки мисловната работа, би искал да се обърне към други сили в човека, той не взема предвид, че мисленето е именно най-висшата от способностите, които човек притежава в сетивния свят. Така че на онзи, който пита: как сам да придобия висшите познания на духовната наука? – трябва да се каже: осведоми се най-напред за такива познания от съобщенията на други. И ако той възрази: искам сам да видя; не искам да знам нищо за онова, което други са видели, трябва да му се отговори: именно усвояването на съобщенията на други е първото стъпало към собственото познание. На това може да се каже: но тогава най-напред съм принуден да вярвам сляпо. Ала при едно съобщение не става дума за вяра или неверие, а единствено за непредубедено възприемане на онова, което човек чува. Истинският духовен изследовател никога не говори с очакването, че ще му се вярва сляпо. Той винаги има предвид само: това съм преживял в духовните области на битието и разказвам за тези мои преживявания. Но той знае също, че приемането на тези негови преживявания и проникването на мислите на другия с разказа са за този друг живи сили, чрез които да се развива духовно.

Онова, за което тук става дума, ще го разгледа правилно само онзи, който има предвид, че цялото знание за душевни и духовни светове почива в дълбините на човешката душа. Човек може да го извлече нагоре чрез „пътя на познанието“. „Да прозре“ човек може не само онова, което сам е извлякъл от дълбините на душата, а и онова, което друг е извлякъл оттам. Дори тогава, когато самият той още изобщо не е предприел никакви приготовления, за да стъпи на пътя на познанието. Едно правилно духовно прозрение пробужда в душевността, незамъглена от предразсъдъци, силата на разбирането. Несъзнаваното знание откликва на духовния факт, открит от други. И този отклик не е сляпа вяра, а правилно действие на здравия човешки разсъдък. В това здраво разбиране би трябвало да се вижда далеч по-добра отправна точка и за самостоятелното познаване на духовния свят, отколкото в съмнителните мистични „вглъбявания“ и други подобни, в които човек често смята, че има нещо по-добро от онова, което здравият човешки разсъдък може да признае, когато то му бъде поднесено от истинско духовно изследване.

Не може да се подчертае достатъчно силно колко е необходимо онзи, който иска да развие своите висши познавателни способности, да поеме върху себе си сериозната мисловна работа. Това подчертаване трябва да бъде още по-настойчиво, защото много хора, които искат да станат „ясновидци“, направо пренебрегват тази сериозна, изискваща себеотрицание мисловна работа. Те казват: „мисленето“ все пак не може да ми помогне; важно е „усещането“, „чувството“ или нещо подобно. Срещу това трябва да се каже, че никой не може да стане „ясновидец“ във висшия смисъл (тоест истински), ако преди това не се е вработил в мисловния живот. При много личности тук играе неблагоприятна роля известна вътрешна леност. Те не осъзнават тази леност, защото тя се облича в презрение към „абстрактното мислене“, към „празното спекулиране“ и т.н. Но мисленето именно се разбира погрешно, когато се смесва с ниженето на празни, абстрактни мисловни поредици. Това „абстрактно мислене“ лесно може да умъртви свръхсетивното познание; изпълненото с живот мислене може да стане негова основа. Наистина би било много по-удобно, ако човек можеше да стигне до висшата ясновидска дарба, избягвайки мисловната работа. Именно това биха искали мнозина. Но за това е нужна вътрешна твърдост, душевна увереност, до която може да доведе само мисленето. Иначе се получава само едно лишено от същност трептене насам-натам в образи, една объркваща душевна игра, която на някои наистина доставя удоволствие, но няма нищо общо с истинско проникване във висшите светове. – Ако освен това се вземе предвид какви чисто духовни преживявания протичат в един човек, който действително пристъпва във висшия свят, тогава ще се разбере също, че въпросът има и още една страна. За „ясновидеца“ е нужно абсолютно здраве на душевния живот. А няма по-добра грижа за това здраве от истинското мислене. Нещо повече, това здраве може сериозно да пострада, ако упражненията за висше развитие не са изградени върху мисленето. Колкото е вярно, че ясновидската дарба ще направи един здраво и правилно мислещ човек още по-здрав, още по-способен за живота, отколкото е без нея, толкова е вярно и това, че всяко стремление към развитие при страх от мисловно усилие, всяко мечтателство в тази област съдейства на фантазьорството, а също и на погрешната нагласа към живота. Никой, който иска да се развие към висше познание, като спазва казаното тук, няма от какво да се бои; но това би трябвало да става именно само при тази предпоставка. Тази предпоставка има отношение само към душата и духа на човека; да се говори за каквото и да било вредно влияние върху телесното здраве при тази предпоставка, е абсурдно.

Необоснованото неверие обаче е вредно. Защото то действа в приемащия като отблъскваща сила. То му пречи да възприеме оплодотворяващите мисли. При отварянето на висшите сетива се предполага не сляпа вяра, а приемане на духовнонаучния мисловен свят. Духовният изследовател застава пред своя ученик с изискването: не трябва да вярваш на онова, което ти казвам, а да го мислиш, да го направиш съдържание на собствения си мисловен свят, тогава моите мисли непременно сами ще въздействат в теб така, че да ги познаеш в тяхната истинност. Това е нагласата на духовния изследовател. Той дава подтика; силата на приемането за истина извира от собствената вътрешност на приемащия. И в този смисъл би трябвало да се търсят духовнонаучните възгледи. Който намери в себе си силата да се надмогне и да потопи мисленето си в тях, може да бъде сигурен, че след по-кратко или по-дълго време те ще го доведат до собствено съзерцание.

Още в казаното е загатнато едно първо качество, което трябва да развие в себе си онзи, който иска да стигне до собствено съзерцание на висши факти. То е безрезервната, непредубедена отдаденост на онова, което разкриват човешкият живот или пък извънчовешкият свят. Който още отначало пристъпва към някой факт от света с преценката, която носи от досегашния си живот, той чрез тази преценка се затваря за спокойното, всестранно въздействие, което този факт може да упражни върху него. Ученикът трябва във всеки миг да може да се превърне в съвсем празен съд, в който се влива чуждият свят. Мигове на познание са само онези мигове, в които мълчи всяка наша преценка, всяка наша критика. Когато застанем пред някой човек, например изобщо не е важно дали сме по-мъдри от него. Дори най-неразумното дете има какво да разкрие на най-великия мъдрец. И ако той пристъпи към детето с преценката си, колкото и мъдра да е тя, неговата мъдрост се вмъква като мътно стъкло пред онова, което детето трябва да му разкрие. (1) Към тази отдаденост на откровенията на чуждия свят спада пълна вътрешна безкористност. И ако човек провери у себе си до каква степен притежава тази отдаденост, той ще направи удивителни открития за самия себе си. Ако някой иска да стъпи на пътя на висшето познание, той трябва да се упражнява в това да може във всеки миг да заличава самия себе си с всичките си предразсъдъци. Докато той заличава себе си, другото се влива в него. Само високи степени на такава безкористна отдаденост дават способността да се възприемат висшите духовни факти, които навсякъде обкръжават човека. Тази способност човек може целенасочено да развие в себе си. Нека човек например опита да се въздържа от всякаква преценка спрямо хората от своето обкръжение. Нека угаси в себе си мерилото за привлекателно и отблъскващо, за глупаво или умно, което е свикнал да прилага; и нека опита без това мерило да разбере хората чисто от самите тях. Най-добрите упражнения могат да се правят с хора, към които човек изпитва отвращение. Нека потисне с всичка сила това отвращение и нека остави всичко, което те правят, да въздейства непредубедено върху него. – Или, когато е в обкръжение, което предизвиква тази или онази преценка, нека потисне преценката и се изложи непредубедено на впечатленията.

* Нека човек оставя нещата и събитията да му говорят повече, отколкото той говори за тях. И нека разпростре това и върху своя свят на мислите. Нека потиска в себе си онова, което образува тази или онази мисъл, и нека оставя единствено онова, което е навън, да поражда мислите. – Само когато такива упражнения се провеждат с най-свещена сериозност и постоянство, те водят до висшата цел на познанието. Който подценява такива упражнения, той просто не знае нищо за тяхната стойност. А който има опит в такива неща, той знае, че отдадеността и непредубедеността са истински създатели на сила. Както топлината, която се внася в парния котел, се превръща в движещата сила на локомотива, така упражненията в безкористна духовна отдаденост се превръщат у човека в сила на виждането в духовните светове. Чрез това упражнение човек става възприемчив към всичко онова, което го заобикаля. Но към възприемчивостта трябва да се присъедини и правилната преценка. Докато човек е още склонен да надценява себе си за сметка на заобикалящия го свят, дотогава той си прегражда достъпа до висшето познание. Който спрямо всяко нещо или събитие в света се отдава на удоволствието или на болката, които те му причиняват, той е в плен на такова надценяване на себе си. Защото от своето удоволствие и от своята болка той не узнава нищо за нещата, а само нещо за самия себе си. Ако изпитвам симпатия към някой човек, изпитвам отначало само своето отношение към него. Ако в своето съждение, в своето поведение ставам зависим единствено от това чувство на удоволствие, на симпатия, тогава поставям на преден план своето своеобразие; натрапвам го на света. Искам да се включа в света такъв, какъвто съм, а не да приема света непредубедено и да го оставя да се изживява съобразно действащите в него сили. С други думи: проявявам търпимост само към онова, което отговаря на моето своеобразие. Срещу всичко останало упражнявам отблъскваща сила. Докато човек е в плен на сетивния свят, той действа особено отблъскващо срещу всички несетивни влияния. Учещият трябва да развие в себе си качеството да се отнася към нещата и хората според тяхното своеобразие, да зачита всяко от тях според неговата стойност, според неговото значение. Симпатията и антипатията, удоволствието и неудоволствието трябва да получат съвсем нови роли. Не може да става дума за това човек да ги изкорени, да стане безчувствен към симпатията и антипатията. Напротив, колкото повече развива в себе си способността да не оставя веднага всяка симпатия и антипатия да бъде последвана от съждение, от действие, толкова по-фина способност за усещане ще развие в себе си. Той ще установи от опит, че симпатиите и антипатиите приемат по-висш вид, когато обуздава в себе си онзи вид, който вече е в него. Скрити свойства има дори нещото, което отначало е най-несимпатично; то ги разкрива, когато човек в своето поведение не следва своите себични усещания. Който се е развил в тази посока, той усеща по-фино във всички посоки, отколкото другите, защото не позволява на самия себе си да го подведе към невъзприемчивост. Всяка склонност, която човек следва сляпо, притъпява способността му да вижда нещата от обкръжението в правилната светлина. Следвайки склонността, така да се каже, проправяме си път през обкръжението, вместо да се излагаме на него и да го чувстваме в неговата стойност.

* Тази непредубедена отдаденост няма ни най-малко общо със „сляпата вяра“. Не става дума за това човек сляпо да вярва в нещо, а за това да не поставя „сляпото съждение“ на мястото на живото впечатление.

И когато на всяко удоволствие и всяка болка, на всяка симпатия и антипатия човек вече не отвръща със своя себичен отговор, със своето себично поведение, тогава той става и независим от сменящите се впечатления на външния свят. Удоволствието, което човек изпитва от едно нещо, веднага го прави зависим от него. Човек се изгубва в нещото. Човек, който в зависимост от сменящите се впечатления се изгубва в удоволствие и болка, не може да върви по пътя на духовното познание. Той трябва да приема удоволствието и болката с невъзмутимост. Тогава престава да се изгубва в тях; затова пък тогава започва да ги разбира. Удоволствието, на което се отдавам, поглъща моето битие в мига на отдаването. Аз обаче трябва да използвам удоволствието само за да стигна чрез него до разбиране на нещото, което ми доставя удоволствие. За мен не трябва да е важно това, че нещото ми доставя удоволствие: трябва да изпитам удоволствието и чрез удоволствието – същността на нещото. Удоволствието трябва да бъде за мен само възвестяване на това, че в нещото има свойство, което е способно да доставя удоволствие. Това свойство трябва да се науча да познавам. Ако спра при удоволствието, ако му позволя изцяло да ме завладее, тогава се изживявам единствено аз самият; ако удоволствието е за мен само повод да преживея свойство на нещото, тогава чрез това преживяване обогатявам своята вътрешност. За изследващия удоволствието и неудоволствието, радостта и болката трябва да бъдат поводи, чрез които той се учи от нещата. Изследващият не става поради това безчувствен към удоволствието и болката; но той се издига над тях, за да му разкрият те природата на нещата. Който се развива в тази посока, ще се научи да разбира какви учители са удоволствието и болката. Той ще съчувства на всяко същество и чрез това ще получава откровението на неговата вътрешност. Изследващият никога не си казва само: о, как страдам, как се радвам, а винаги: как говори страданието, как говори радостта. Той се отдава, за да остави удоволствието и радостта на външния свят да въздействат върху него. Така у човека се развива съвсем нов начин да се отнася към нещата. По-рано човек оставяше това или онова действие да последва това или онова впечатление само защото впечатленията го радваха или му причиняваха неудоволствие. Сега обаче той оставя удоволствието и неудоволствието да бъдат и органите, чрез които нещата му казват какви са самите те по своята същност. У него удоволствието и болката от прости чувства се превръщат в сетивни органи, чрез които се възприема външният свят. Както окото, когато вижда нещо, не действа самото то, а оставя ръката да действа, така и удоволствието и болката в духовно изследващия, доколкото той ги използва като средство за познание, не пораждат нищо, а приемат впечатления, и онова, което е изпитано чрез удоволствието и неудоволствието, то поражда действието. Когато човек упражнява удоволствието и неудоволствието така, че те да станат проводящи органи, те изграждат в неговата душа същинските органи, чрез които му се разкрива душевният свят. Окото може да служи на тялото само благодарение на това, че е проводящ орган за сетивните впечатления; удоволствието и болката ще се развият в душевни очи, когато престанат да имат стойност само за себе си и започнат да разкриват на собствената душа чуждата душа.

Чрез посочените качества познаващият става способен да оставя онова, което е същностно налице в неговото обкръжение, да въздейства върху него без смущаващите влияния на неговите особености. Но той трябва също и самия себе си да включи по правилен начин в духовното обкръжение. Нали като мислещо същество той е гражданин на духовния свят. Той може да бъде такъв по правилен начин само ако по време на познанието на духа дава на своите мисли ход, който отговаря на вечните закони на истината, на законите на царството на духовете. Защото само така това царство може да въздейства върху него и да му разкрива своите факти. Човек не стига до истината, ако се оставя само на мислите, които непрестанно минават през неговия Аз. Защото тогава тези мисли приемат ход, който им се натрапва поради това, че възникват вътре в телесната природа. Безреден и объркан изглежда светът на мислите на човек, който се оставя на духовната дейност, обусловена отначало от неговия телесен мозък. Там една мисъл започва, прекъсва, бива изместена от друга. Който изпитателно подслушва разговора на двама души, който непредубедено наблюдава самия себе си, той получава представа за тази маса от мисли, която се лута като блуждаещи огньове. Докато човек се посвещава само на задачите на сетивния живот, дотогава неговият объркан ход на мислите бива отново и отново поправян от фактите на действителността. Колкото и объркано да мисля, всекидневието ми натрапва в моите действия законите, които отговарят на действителността. Моят мисловен образ за един град може да се окаже най-безредният: ако искам да измина някакъв път в града, трябва да се съобразя с наличните факти. Механикът може да влезе в своята работилница с представи, които се вихрят в колкото си иска пъстра бъркотия; законите на неговите машини ще го доведат до правилни мерки. В сетивния свят фактите непрестанно коригират мисленето. Ако си измисля погрешен възглед за някое физическо явление или за формата на някое растение, действителността ми се противопоставя и поправя моето мислене. Съвсем иначе е, когато разглеждам своето отношение към висшите области на битието. Те ми се разкриват само ако влизам в техните светове вече със строго подредено мислене. Там моето мислене трябва да ми дава правилния, сигурния подтик, иначе не намирам съответните пътища. Защото духовните закони, които се изживяват в тези светове, не са сгъстени до физически-сетивния вид и следователно не упражняват върху мен описаната принуда. Мога да следвам тези закони само ако те са сродни с моите собствени закони, със законите на едно мислещо същество. Тук самият аз трябва да бъда свой сигурен пътеводител. Следователно познаващият трябва да направи своето мислене строго подредено в себе си. Мислите му трябва постепенно напълно да се отучат да вървят по всекидневния път. Те трябва в целия си ход да приемат вътрешния характер на духовния свят. Той трябва да може да се наблюдава в тази посока и да се владее. При него една мисъл не бива да се нарежда произволно до друга, а единствено така, както отговаря на строгото съдържание на света на мислите. Преходът от една представа към друга трябва да отговаря на строгите закони на мисленето. Като мислител човек трябва, така да се каже, винаги да представлява отражение на тези закони на мисленето. Всичко, което не произтича от тези закони, той трябва да забранява на хода на своите представи. Ако на пътя му застане някоя любима мисъл, той трябва да я отхвърли, ако тя смущава подредения в себе си ход. Ако някое лично чувство иска да наложи на мислите му определена посока, която не се съдържа в тях, той трябва да го потисне. – Платон е изисквал от онези, които искали да бъдат в неговата школа, първо да преминат курс по математика. И математиката с нейните строги закони, които не се ръководят от всекидневния ход на сетивните явления, наистина е добра подготовка за търсещия познание. Ако иска да напредва в нея, той трябва да се освободи от всеки личен произвол, от всички смущения. Търсещият познание се подготвя за своята задача, като чрез произвол преодолява всеки произвол на мисленето, който господства от само себе си. Той се научава да следва чисто изискванията на мисълта. И така той трябва да се научи да постъпва във всяко мислене, което трябва да служи на познанието на духа. Самият този мисловен живот трябва да бъде отражение на ненарушеното математическо съждение и умозаключение. Той трябва да се стреми да може да мисли по такъв начин, където и да се намира. Тогава в него се вливат закономерностите на духовния свят, които минават покрай него и през него, без да оставят следа, когато неговото мислене носи всекидневния, объркан характер. Подреденото мислене го довежда от сигурни изходни точки до най-скритите истини. Такива указания обаче не бива да се схващат едностранчиво. Макар математиката да създава добра дисциплина на мисленето, все пак човек може да стигне до чисто, здраво и пълно с живот мислене и без да се занимава с математика.

И онова, към което търсещият познание се стреми за своето мислене, към него той трябва да се стреми и за своето действие. То трябва да може, без смущаващи влияния от страна на неговата личност, да следва законите на благородно прекрасното и вечно истинното. Тези закони трябва да могат да му дават посоката. Ако той започне да прави нещо, което е познал като правилното, и личното му чувство не се задоволява от това действие, той не бива заради това да напуска поетия път. Но той не бива и да го следва затова, че му доставя радост, ако намери, че този път не съвпада със законите на вечно прекрасното и истинното. Във всекидневния живот хората се оставят да бъдат определяни в своите действия от онова, което ги задоволява лично, което им носи плодове. Така те налагат посоката на своята личност на хода на световните явления. Те не осъществяват истинното, което е предначертано в законите на духовния свят, те осъществяват изискването на своя произвол. Едва тогава човек действа в смисъла на духовния свят, когато следва единствено неговите закони. От онова, което се върши само от личността, не произтичат сили, които могат да образуват основа за познание на духа. Търсещият познание не може само да пита: какво ми носи плод, с какво имам успех, а трябва да може да пита и: какво съм познал като доброто? Отказ от плодовете на действието за личността, отказ от всякакъв произвол: това са сериозните закони, които той трябва да може да си предначертае. Тогава той върви по пътищата на духовния свят, цялото му същество се пронизва от тези закони. Той става свободен от всяка принуда на сетивния свят: неговият Дух-Човек се издига от сетивната обвивка. Така той навлиза в напредъка към духовното, така одухотворява сам себе си. Не може да се каже: каква полза от всички мои намерения да следвам чисто законите на истинното, ако може би се заблуждавам относно това истинно? Важни са стремежът, нагласата. Дори заблуждаващият се има в стремежа към истинното сила, която го отклонява от неправилния път. Ако е в заблуждение, тази сила го обхваща и го води по пътищата към правилното. Самото възражение: мога и да се заблуждавам, вече е смущаващо неверие. То показва, че човекът няма доверие в силата на истинното. Защото тъкмо това е важно: той да не се осмелява да си поставя целите от своята себична гледна точка, а да се отдава безкористно и да оставя духа да му определя посоката. Не себичната човешка воля може да дава предписания на истинното, а самото това истинно трябва да стане господар в човека, трябва да прониже цялото му същество, да го направи отражение на вечните закони на царството на духовете. Той трябва да се изпълни с тези вечни закони, за да ги остави да се изливат в живота. – Както своето мислене, така търсещият познание трябва да може да държи и своята воля под строг надзор. Чрез това той става в пълна скромност – без претенции – пратеник на света на истинното и прекрасното. И чрез това, че става такъв, той се издига до участник в духовния свят. Чрез това той бива издиган от степен на развитие към степен на развитие. Защото духовния живот човек не може да го достигне само чрез съзерцание, а трябва да го достигне, като го преживява. Ако търсещият познание спазва изложените закони, онези негови душевни преживявания, които се отнасят до духовния свят, ще приемат съвсем нов облик. Той вече няма само да живее в тях. Те вече няма да имат значение само за неговия собствен живот. Те ще се развият в душевни възприятия на висшия свят. В неговата душа чувствата, удоволствието и неудоволствието, радостта и болката прерастват в душевни органи, както в неговото тяло очите и ушите не водят само живот за себе си, а безкористно пропускат през себе си външните впечатления. И чрез това търсещият познание придобива спокойствието и сигурността в душевното състояние, които са нужни за изследването в духовния свят. Едно голямо удоволствие вече няма само да го кара да ликува, а ще може да му бъде вестител на свойства на света, които преди са му убягвали. То ще го оставя спокоен; и чрез спокойствието ще му се разкриват белезите на съществата, които носят удоволствие. Една болка вече няма само да го изпълва изцяло с печал, а ще може и да му казва какви свойства има съществото, което причинява болката. Както окото не желае нищо за себе си, а показва на човека посоката на пътя, по който трябва да върви, така удоволствието и болката ще водят сигурно душата по нейния път. Това е състоянието на душевно равновесие, в което трябва да влезе познаващият. Колкото по-малко удоволствието и болката се изчерпват във вълните, които те вдигат във вътрешния живот на познаващия, толкова повече ще образуват те очи за свръхсетивния свят. Докато човек живее в удоволствие и страдание, дотогава той не познава чрез тях. Когато се научи да живее чрез тях, когато извлече от тях своето чувство за себе си, тогава те стават негови органи за възприятие; тогава той вижда, тогава той познава чрез тях. Погрешно е да се вярва, че познаващият ще стане сух, трезв човек без удоволствие и страдание. Удоволствието и страданието съществуват в него, но когато той изследва в духовния свят – в преобразен облик; те са станали „очи и уши“.

Докато човек живее със света лично, дотогава и нещата разкриват само онова, което ги свързва с нашата личност; а това е преходното в тях. Ако самите ние се оттеглим от преходното у нас и живеем с нашето чувство за себе си, с нашия „Аз“, в трайното у нас, тогава преходните части у нас стават посредници; и онова, което се разкрива чрез тях, е нещо непреходно, нещо вечно в нещата. Това отношение между вечното в самия него и вечното в нещата трябва да може да бъде установено у познаващия. Още преди да започне други упражнения от описания вид, а и по време на тях, той трябва да насочва своя ум към това непреходно. Когато наблюдавам един камък, едно растение, едно животно, един човек, трябва да мога да не забравям, че във всичко това се изразява нещо вечно. Трябва да мога да се питам: какво живее като трайно в преходния камък, в преходния човек? Какво ще надживее преходното сетивно явление? – Не бива да се вярва, че такова насочване на духа към вечното заличава в нас отдаденото съзерцание и усета за свойствата на всекидневието и ни отчуждава от непосредствената действителност. Напротив. Всяко листо, всяко бръмбарче ще ни разкрие безброй тайни, когато към тях е насочено не само нашето око, а чрез окото – духът. Всеки блясък, всеки цветови нюанс, всяка интонация ще останат живи и възприемаеми от сетивата, нищо няма да се изгуби; само ще бъде спечелен в добавка безграничен нов живот. И който не умее да наблюдава с окото най-малкото, той ще стигне само до бледи, безкръвни мисли, но не и до духовно виждане. – Това зависи от нагласата, която си придобием в тази посока. Докъде ще стигнем, това ще зависи от нашите способности. Трябва само да правим правилното и да оставим всичко останало на развитието. Отначало трябва да ни е достатъчно да насочим своя ум към трайното. Ако правим това, тогава именно чрез това ще ни се открие познанието за трайното. Трябва да чакаме, докато ни бъде дадено. И то ще бъде дадено в съответното време на всеки, който чака с търпение и – работи. – Скоро при такива упражнения човек забелязва какво мощно преобразяване се извършва в него. Той се научава да смята всяко нещо за важно или неважно само дотолкова, доколкото е познал отношението на това нещо към нещо трайно, вечно. Той стига до друга оценка и преценка на света от онази, която е имал по-рано. Неговото чувство получава друго отношение към целия свят около него. Преходното вече не го привлича само заради самото себе си, както по-рано; то става за него освен това член и образ на вечното. И той се научава да обича това вечно, което живее във всички неща. То му става близко, както преди му е било близко преходното. И чрез това той не се отчуждава от живота, а само се научава да цени всяко нещо според неговото истинско значение. Дори суетният блясък на живота няма да мине покрай него, без да остави следа; но човекът, като търси духовното, вече не се изгубва в него, а познава колко ограничена е неговата стойност. Той го вижда в правилната светлина. Лош познаващ е онзи, който би искал да ходи само по облачните висини и покрай това би изгубил живота. Истинският познаващ ще умее от висотата на своя връх, чрез ясен обзор и правилно усещане за всичко, да постави всяко нещо на неговото място.

Така пред познаващия се открива възможността да не следва вече единствено непредвидимите влияния на външния сетивен свят, които насочват волята му ту насам, ту натам. Чрез познанието той е видял вечната същност на нещата. Чрез преобразяването на своя вътрешен свят той има в себе си способността да възприема тази вечна същност. За познаващия следните мисли придобиват освен това особена важност. Когато действа от самия себе си, той съзнава, че действа от вечната същност на нещата. Защото нещата изказват в него тази своя същност. Следователно той действа в смисъла на вечния световен ред, когато дава посоката на това свое действие, изхождайки от вечното, което живее в него. Чрез това той вече не съзнава себе си само като тласкан от нещата; той знае, че ги тласка според законите, вложени в самите тях, които са станали законите на собственото му същество. – Това действие отвътре може да бъде само идеал, към който човек се стреми. Достигането на тази цел е още много далеч. Но познаващият трябва да има волята да вижда ясно този път. Това е неговата воля за свобода. Защото свободата е действие от самия себе си. А от самия себе си има право да действа само онзи, който черпи подбудите от вечното. Едно същество, което не прави това, действа според други подбуди, а не според вложените в нещата. Такова същество се противопоставя на световния ред. И тогава този ред трябва да надделее над него. Това означава: в крайна сметка не може да се случи онова, което то предначертава на своята воля. То не може да стане свободно. Произволът на отделното същество унищожава сам себе си чрез въздействието на своите дела.

*** Който може да въздейства по такъв начин върху своя вътрешен живот, той напредва от степен към степен в познанието на духа. Плодът на неговите упражнения ще бъде, че пред неговото духовно възприемане ще се открият известни прозрения за свръхсетивния свят. Той се научава как са замислени истините за този свят; и ще получи потвърждението им от собствения си опит. Когато е изкачена тази степен, тогава към него пристъпва нещо, което може да стане преживяване само по този път. По начин, чието значение едва сега може да му стане ясно, „великите духовни ръководни сили на човешкия род“ му дават така нареченото посвещение (инициация). Той става „ученик на мъдростта“. Колкото по-малко човек вижда в такова посвещение нещо, което се състои в някакво външно човешко отношение, толкова по-правилна ще бъде представата, която човек си съставя за него. Тук може само да се загатне какво става сега с познаващия. Той получава нова родина. С това той става съзнателен жител на свръхсетивния свят. Изворът на духовното прозрение сега се влива в него от по-висше място. Светлината на познанието сега вече не му свети насреща отвън, а той самият бива пренесен в изворната точка на тази светлина. В него загадките, които светът задава, получават нова светлина. Отсега нататък той вече не говори с нещата, които са оформени от духа, а със самия оформящ дух. Тогава, в мигове на познание на духа, собственият живот на личността е налице вече само за да бъде съзнателен образ на вечното. Съмненията в духа, които преди можеха още да възникват в него, изчезват; защото може да се съмнява само онзи, когото нещата мамят относно действащия в тях дух. И тъй като „ученикът на мъдростта“ е в състояние да води разговор със самия дух, за него изчезва и всеки погрешен облик, в който преди си е представял духа. Погрешният облик, в който човек си представя духа, е суеверие. Посветеният е над суеверието, защото знае какъв е истинският облик на духа. Свобода от предразсъдъците на личността, на съмнението и на суеверието – това са белезите на онзи, който по пътя на познанието се е издигнал до ученичество. Не бива това сливане на личността с всеобхватния духовен живот да се смесва с такова разтваряне на личността във „Вседуха“, което я унищожава. Такова „изчезване“ не настъпва при истинското развитие на личността. Тя остава запазена като личност в отношението, в което встъпва с духовния свят. Настъпва не преодоляване, а по-висше оформяне на личността. Ако човек иска сравнение за това съвпадане на отделния дух с Вседуха, той не може да избере сравнението с различни кръгове, които се сливат в един, за да изчезнат в него, а трябва да избере образа на много кръгове, всеки от които има съвсем определен цветови нюанс. Тези различно оцветени кръгове се наслагват един върху друг, но всеки отделен нюанс остава да съществува в цялото на своята същност. Нито един от тях не губи пълнотата на своите собствени сили.

По-нататъшното описание на „пътя“ няма да бъде дадено тук. То е дадено, доколкото това е възможно, в моята „Тайната наука“, която представлява продължението на тази книга.

Казаното тук за духовния път на познанието може твърде лесно, при погрешно схващане, да подведе някого да види в него препоръка за такива душевни настроения, които носят със себе си отвръщане от непосредственото радостно и дейно преживяване на битието. Срещу това трябва да се подчертае, че онова настроение на душата, което я прави годна да преживява непосредствено действителността на духа, не може да бъде разпростряно като общо изискване върху целия живот. Изследователят на духовното битие може да придобие властта да привежда душата за това изследване в необходимата за него откъснатост от сетивно възприемаемата действителност, без тази откъснатост да го прави като цяло човек, чужд на света. – От друга страна, обаче трябва да се признае също, че познаването на духовния свят – не само такова чрез поемане по пътя, но и такова чрез схващане на духовнонаучните истини с непредубедения здрав човешки разсъдък – води и до по-висока нравствена степен на живота, до вярно познание на сетивното битие, до сигурност в живота и до вътрешно душевно здраве.

Бележки:

(1) Именно от това указание може да се види, че при изискването за „безрезервна отдаденост“ не става дума за изключване на собственото съждение или за отдаденост на сляпа вяра. Подобно нещо спрямо едно дете наистина не би имало смисъл.