Въведение в свръхсетивното познание на света и предназначението на човека
| 1 | Zur Neuauflage dieser Schrift | Към новото издание на това съчинение |
| 2 | Vor dem Erscheinen der neunten Auflage dieser Schrift im Jahre 1918 habe ich sie einer sorgfältigen Durcharbeitung unterzogen. Seither ist die Anzahl der Gegenschriften gegen die in ihr dargestellte anthroposophische Welt-Anschauung um ein bedeutendes gewachsen. 1918 hat die Durcharbeitung zu einer großen Zahl von Erweiterungen und Ergänzungen geführt. Die Durcharbeitung zu dieser Neu-Ausgabe hat zu einem Gleichen nicht geführt. Wer beachten will, wie ich an den verschiedensten Stellen meiner Schriften mir die möglichen Einwände selber gemacht habe, um deren Gewicht zu bestimmen und sie zu entkräften, der kann im wesentlichen wissen, was ich zu den Gegenschriften zu sagen habe. Innere Gründe, den Inhalt in gleicher Art zu ergänzen, wie 1918, gab es aber diesmal nicht, trotzdem sich in meiner Seele die anthroposophische Weltanschauung seither gerade in den letzten vier Jahren nach vielen Seiten erweitert hat und ich sie auch vertiefen durfte. Diese Erweiterung und Vertiefung hat mich aber nicht zu einer Erschütterung des in dieser Schrift Niedergeschriebenen geführt, sondern zu der Ansicht, daß das seither Gefundene gerechtfertigt erscheinen läßt, an dem Inhalt dieser grundlegenden Darstellung nichts Wesentliches zu ändern. | Преди излизането на деветото издание на това съчинение през 1918 г. го подложих на грижлива преработка. Оттогава броят на съчиненията, насочени срещу изложения в него антропософски светоглед, значително нарасна. През 1918 г. преработката доведе до голям брой разширения и допълнения. Преработката за това ново издание не доведе до нещо подобно. Който иска да обърне внимание на това как на най-различни места в моите съчинения сам съм си правил възможните възражения, за да определя тежестта им и да ги обезсиля, той може по същество да знае какво имам да кажа за насочените срещу него съчинения. Вътрешни причини да допълня съдържанието по същия начин като през 1918 г. обаче този път нямаше, въпреки че оттогава, и то тъкмо през последните четири години, антропософският светоглед в душата ми се разшири в много посоки и ми бе дадено също да го задълбоча. Това разширяване и задълбочаване обаче не ме доведе до разколебаване на написаното в това съчинение, а до възгледа, че с оглед на намереното оттогава изглежда оправдано да не се променя нищо съществено в съдържанието на това основополагащо изложение. |
| 3 | Stuttgart, 24. November 1922 | Щутгарт, 24 ноември 1922 г. |
| 4 | Rudolf Steiner | Рудолф Щайнер |
| 5 | Vorrede zur 6. Auflage | Предговор към шестото издание |
| 6 | Fast jedesmal, wenn eine neue Auflage dieses Buches nötig wurde, habe ich seine Ausführungen wieder aufmerksam durchgearbeitet. Auch dieses Mal habe ich mich der Aufgabe unterzogen. Über die erneute Durcharbeitung hätte ich ähnliches zu sagen wie über diejenige für die dritte Auflage. Ich lasse daher dem Inhalt des Buches die «Vorrede zur dritten Auflage» vorangehen. - Doch habe ich diesmal eine besondere Sorgfalt darauf verwendet, viele Einzelheiten der Darstellung zu einer noch größeren Klarheit zu bringen, als ich dies für die vorigen Auflagen zu tun vermochte. Ich weiß, daß vieles, sehr vieles in dieser Richtung noch geschehen müßte. Allein bei Darstellungen der geistigen Welt ist man für das Auffinden des prägnanten Wortes, der entsprechenden Wendung, die eine Tatsache, ein Erlebnis zum Ausdruck bringen sollen, von den Wegen abhängig, welche die Seele geht. Auf diesen Wegen ergibt sich, wenn «die rechte Stunde da ist», der Ausdruck, nach dem man vergeblich sucht, wenn man ihn mit Absicht herbeiführen will. Ich glaube, daß ich an manchen Stellen dieser Neuauflage eben in Beziehung auf wichtige Einzelheiten im Erkennen der geistigen Welt habe Wichtiges tun dürfen. Manches erscheint mir erst jetzt so dargestellt, wie es sein soll. Ich darf es aussprechen, daß dieses Buch etwas mitgemacht hat von dem, was meine Seele seit dessen erstem Erscheinen vor zehn Jahren, nach weiterer Erkenntnis der geistigen Welt ringend, durchlebt hat. Mag auch die Anlage, ja für alles Wesentliche selbst die Fassung dieser Auflage mit der ersten noch völlig übereinstimmen; an vielen Stellen des Buches wird man doch sehen können, daß es mir als ein Lebendiges gegenüber. Gestanden hat, dem ich gegeben habe von dem, was ich glaube mir in zehn Jahren der Geistesforschung errungen zu haben. Sollte das Buch eine Neuauflage des alten sein und nicht ein völlig neues werden, so konnte sich die um. Gestaltung naturgemäß nur in bescheidenen Grenzen halten. Ich war namentlich auch bestrebt, durch einzelne «Erweiterungen und Ergänzungen» dafür zu sorgen, daß diese oder jene Frage, welche sich der Leser an mancher Stelle aufwerfen kann, ihre Antwort in dem Buche selbst finde. In bewegter Zeit und mit bewegter Seele schreibe ich diese Sätze, welche der sechsten Auflage des Buches vorgedruckt werden sollen. Deren Druck war bis Seite 189 (1) vollendet, als das schicksaltragende Ereignis über Europa hereinbrach, das jetzt die Menschheit erlebt. Mir scheint es unmöglich, da ich diese Vorrede schreibe, nicht hier anzudeuten, was auf die Seele in solcher Zeit einstürmt. | Почти всеки път, когато се налагаше ново издание на тази книга, отново внимателно преработвах нейното изложение. И този път се заех с тази задача. За новата преработка бих казал нещо подобно на онова, което казах за преработката за третото издание. Затова пред съдържанието на книгата поставям „Предговор към третото издание“. – Но този път положих особено старание да доведа много подробности на изложението до още по-голяма яснота, отколкото успях да сторя при предишните издания. Зная, че в тази насока би трябвало да се направи още много, твърде много. Ала при изложенията за духовния свят намирането на точната дума, на съответния израз, които трябва да предадат някой факт, някое преживяване, зависи от пътищата, по които върви душата. По тези пътища, когато „настъпи точният час“, се появява изразът, който напразно търсим, когато искаме да го предизвикаме преднамерено. Мисля, че на някои места в това ново издание, именно по отношение на важни подробности в познаването на духовния свят, ми е било дадено да направя нещо важно. Някои неща едва сега ми изглеждат изложени така, както трябва да бъдат. Мога да кажа, че тази книга е преживяла нещо от онова, което душата ми, борейки се за по-нататъшно познание на духовния свят, е преживяла от първото излизане на книгата преди десет години. Макар устройството на това издание, а за всичко съществено дори и самата му редакция, още напълно да съвпадат с първото, на много места в книгата все пак ще може да се види, че тя е стояла пред мен като нещо живо, на което съм дал от онова, което, както вярвам, съм извоювал за себе си през десет години духовно изследване. Щом книгата трябваше да бъде ново издание на старата, а не да стане съвсем нова, преустройството, естествено, можеше да остане само в скромни граници. Стремях се особено и към това чрез отделни „Разширения и допълнения“ да се погрижа този или онзи въпрос, който читателят може да си постави на някое място, да намери отговора си в самата книга. В развълнувано време и с развълнувана душа пиша тези изречения, които трябва да бъдат отпечатани в началото на шестото издание на книгата. Отпечатването му беше завършено до страница 189 (1), когато над Европа връхлетя съдбоносното събитие, което човечеството сега преживява. Струва ми се невъзможно, докато пиша този предговор, да не загатна тук какво нахлува в душата в такова време. |
| 7 | Berlin, 7. September 1914 | Берлин, 7 септември 1914 г. |
| 8 | Rudolf Steiner | Рудолф Щайнер |
| 9 | Anmerkungen: | Бележки: |
| 10 | (1) Seite 194 der vorliegenden Auflage. | (1) Страница 194 от настоящото издание. |
| 11 | Einleitung | Увод |
| 12 | Als Johann Gottlieb Fichte im Herbst 1813 seine «Lehre» als reife Frucht eines ganz dem Dienste der Wahrheit gewidmeten Lebens vortrug, da sprach er gleich im Anfange folgendes aus: «Diese Lehre setzt voraus ein ganz neues inneres Sinneswerkzeug, durch welches eine neue Welt gegeben wird, die für den gewöhnlichen Menschen gar nicht vorhanden ist.» Und dann zeigte er an einem Vergleich, wie unfaßlich diese seine Lehre demjenigen sein muß, der sie mit den Vorstellungen der gewöhnlichen Sinne beurteilen will: «Denke man eine Welt von Blindgeborenen, denen darum allein die Dinge und ihre Verhältnisse bekannt sind, die durch den Sinn der Betastung existieren. Tretet unter diese und redet ihnen von Farben und den anderen Verhältnissen, die nur durch das Licht und für das Sehen vorhanden sind. Entweder ihr redet ihnen von Nichts, und dies ist das Glücklichere, wenn sie es sagen, denn auf diese Weise werdet ihr bald den Fehler merken und, falls ihr ihnen nicht die Augen zu öffnen vermögt, das vergebliche Reden einstellen.» Nun befindet sich allerdings derjenige, der von solchen Dingen zu Menschen spricht, auf welche Fichte in diesem Falle deutet, nur zu oft in einer Lage, welche der des Sehenden zwischen Blindgeborenen ähnlich ist. Aber diese Dinge sind doch diejenigen, die sich auf des Menschen wahres Wesen und höchstes Ziel beziehen. Und es müßte somit derjenige an der Menschheit verzweifeln, der glauben wollte, daß es nötig sei, «das vergebliche Reden einzustellen». Keinen Augenblick darf vielmehr daran gezweifelt werden, daß es in bezug auf diese Dinge möglich sei, jedem «die Augen zu öffnen», der den guten Willen dazu mitbringt. - Aus dieser Voraussetzung heraus haben daher alle diejenigen gesprochen und geschrieben, die in sich fühlten, daß ihnen selbst das «innere Sinneswerkzeug» erwachsen sei, durch das sie das den äußeren Sinnen verborgene wahre Wesen des Menschen zu erkennen vermochten. Seit den ältesten Zeiten wird daher immer wieder und wieder von solcher «verborgenen Weisheit» gesprochen. - Wer etwas von ihr ergriffen hat, fühlt den Besitz ebenso sicher, wie die, welche wohlgebildete Augen haben, den Besitz der Farbenvorstellungen fühlen. Für ihn bedarf daher diese «verborgene Weisheit» keines «Beweises». Und er weiß auch, daß sie für denjenigen keines Beweises bedürfen kann, dem sich gleich ihm der «höhere Sinn» erschlossen hat. Zu einem solchen kann er sprechen, wie ein Reisender über Amerika zu sprechen vermag zu denen, die zwar nicht selbst Amerika gesehen haben, die sich aber davon eine Vorstellung machen können, weil sie alles sehen würden, was er gesehen hat, wenn sich ihnen dazu die Gelegenheit böte. | Когато Йохан Готлиб Фихте през есента на 1813 г. изнасяше своето „Учение“ като зрял плод на един живот, изцяло посветен на служенето на истината, той още в самото начало изрече следното: „Това учение предполага един съвсем нов вътрешен сетивен орган, чрез който е даден един нов свят, който за обикновения човек изобщо не съществува.“ И след това той показа чрез едно сравнение колко непостижимо трябва да е това негово учение за онзи, който иска да го преценява с представите на обикновените сетива: „Представете си един свят от слепородени, на които поради това са известни само онези неща и техните отношения, които съществуват чрез сетивото на осезанието. Застанете сред тях и им говорете за цветове и за другите отношения, които съществуват само чрез светлината и за зрението. Или вие им говорите за нищо, и това е по-щастливият случай, ако те го кажат, защото по този начин вие скоро ще забележите грешката и ако не сте в състояние да им отворите очите, ще прекратите напразното говорене.“ Наистина онзи, който говори за такива неща на хора, към които сочи Фихте в този случай, твърде често се намира в положение, подобно на положението на виждащия сред слепородени. Но тези неща все пак са онези, които се отнасят до истинската същност и до най-висшата цел на човека. И затова би трябвало да се отчае от човечеството онзи, който би искал да вярва, че е нужно „да се прекрати напразното говорене“. Напротив, нито за миг не бива да се съмняваме, че по отношение на тези неща е възможно да се „отворят очите“ на всеки, който носи със себе си добрата воля за това. – Затова, изхождайки от тази предпоставка, са говорили и писали всички онези, които са чувствали в себе си, че у самите тях е израснал „вътрешният сетивен орган“, чрез който са били в състояние да познаят истинската същност на човека, скрита за външните сетива. Затова от най-древни времена отново и отново се говори за такава „скрита мъдрост“. – Който е схванал нещо от нея, чувства притежанието ѝ също тъй сигурно, както онези, които имат добре устроени очи, чувстват притежанието на представите за цветовете. Затова за него тази „скрита мъдрост“ не се нуждае от никакво „доказателство“. И той знае също, че тя не може да се нуждае от доказателство за онзи, на когото, както и на него, се е открило „висшето сетиво“. На такъв човек той може да говори така, както един пътешественик е в състояние да говори за Америка на онези, които сами не са виждали Америка, но могат да си съставят представа за нея, защото биха видели всичко, което е видял той, ако им се удаде случай за това. |
| 13 | Aber nicht nur zu Erforschern der geistigen Welt soll der Beobachter des Übersinnlichen sprechen. Er muß seine Worte an alle Menschen richten. Denn er hat über Dinge zu berichten, die alle Menschen angehen; ja, er weiß, daß niemand ohne eine Kenntnis dieser Dinge im wahren Sinne des Wortes «Mensch» sein kann. Und er spricht zu allen Menschen, weil ihm bekannt ist, daß es verschiedene Grade des Verständnisses für das gibt, was er zu sagen hat. Er weiß, daß auch solche, die noch weit entfernt von dem Augenblicke sind, in dem ihnen die eigene geistige Forschung erschlossen wird, ihm Verständnis entgegenbringen können. Denn das Gefühl und das Verständnis für die Wahrheit liegen in jedem Menschen. Und an dieses Verständnis, das in jeder gesunden Seele aufleuchten kann, wendet er sich zunächst. Er weiß auch, daß in diesem Verständnis eine Kraft ist, die allmählich zu den höheren Graden der Erkenntnis führen muß. Dieses Gefühl, das vielleicht anfangs gar nichts sieht von dem, wovon zu ihm gesprochen wird, es ist selbst der Zauberer, der das «Auge des Geistes» aufschließt. In der Dunkelheit regt sich dieses Gefühl. Die Seele sieht nicht; aber durch dieses Gefühl wird sie erfaßt von der Macht der Wahrheit; und dann wird die Wahrheit nach und nach herankommen an die Seele und ihr den «höheren Sinn» öffnen. Für den einen mag es kürzer, für den andern länger dauern; wer Geduld und Ausdauer hat, der erreicht dieses Ziel. Denn wenn auch nicht jeder physisch Blindgeborene operiert werden kann: jedes geistige Auge kann geöffnet werden; und es ist nur eine Frage der Zeit, wann es geöffnet wird. | Но не само на изследователите на духовния свят трябва да говори наблюдателят на свръхсетивното. Той трябва да отправя думите си към всички хора. Защото той трябва да съобщи за неща, които засягат всички хора; нещо повече, той знае, че никой не може да бъде „човек“ в истинския смисъл на думата без познание за тези неща. И той говори на всички хора, защото му е известно, че има различни степени на разбиране за онова, което той има да каже. Той знае, че и такива, които са още далеч от мига, в който ще им се открие собственото духовно изследване, могат да проявят разбиране към него. Защото чувството и разбирането за истината са заложени във всеки човек. И той се обръща най-напред към това разбиране, което може да просветне във всяка здрава душа. Той знае също, че в това разбиране има сила, която постепенно трябва да доведе до по-висшите степени на познанието. Това чувство, което в началото може би изобщо не вижда нищо от онова, за което му се говори, то самото е вълшебникът, който отключва „духовното око“. В тъмнината се раздвижва това чувство. Душата не вижда; но чрез това чувство тя бива обхваната от силата на истината; и тогава истината постепенно ще се приближи до душата и ще ѝ отвори „висшето сетиво“. За единия може да трае по-кратко, за другия по-дълго; който има търпение и издръжливост, той достига тази цел. Защото, макар и не всеки физически слепороден да може да бъде опериран, всяко духовно око може да бъде отворено; и е само въпрос на време кога ще бъде отворено. |
| 14 | Gelehrsamkeit und wissenschaftliche Bildung sind keine Vorbedingungen zur Eröffnung dieses «höheren Sinnes». Dem naiven Menschen kann er sich ebenso erschließen wie dem wissenschaftlich Hochstehenden. Was in gegenwärtiger Zeit oft die «alleinige» Wissenschaft genannt wird, kann für dieses Ziel oft sogar eher hinderlich als fördernd sein. Denn diese Wissenschaft läßt naturgemäß nur dasjenige als «wirklich» gelten, was den gewöhnlichen Sinnen zugänglich ist. Und so groß auch ihre Verdienste um die Erkenntnis dieser Wirklichkeit sind: sie schafft, wenn sie, was für ihre Wissenschaft notwendig und segenbringend ist, für alles menschliche Wissen als maßgebend erklärt, zugleich eine Fülle von Vorurteilen, die den Zugang zu höheren Wirklichkeiten verschließen. Gegen dasjenige, was hier gesagt ist, wird oft eingewendet: dein Menschen seien einmal «unübersteigliche Grenzen» seiner Erkenntnis gesetzt. Man könne diese Grenzen nicht überschreiten; deshalb müssen alle Erkenntnisse abgelehnt werden, welche solche «Grenzen» nicht beachten. Und man sieht wohl auch den als recht unbescheiden an, der etwas über Dinge behaupten will, von denen es vielen für ausgemacht gilt, daß sie jenseits der Grenzen menschlicher Erkenntnisfähigkeit liegen. Man läßt bei einem solchen Einwande völlig unberücksichtigt, daß der höheren Erkenntnis eben eine Entwickelung der menschlichen Erkenntniskräfte voranzugehen hat. Was vor einer solchen Entwickelung jenseits der Grenzen des Erkennens liegt, das liegt nach der Erweckung von Fähigkeiten, die in jedem Menschen schlummern, durchaus innerhalb des Erkenntnisgebietes. - Eines darf dabei allerdings nicht außer acht gelassen werden. Man könnte sagen: wozu nützt es, über Dinge zu Menschen zu sprechen, für welche ihre Erkenntniskräfte nicht erweckt sind, die ihnen also selbst doch verschlossen sind? So ist aber die Sache doch falsch beurteilt. Man braucht gewisse Fähigkeiten, um die Dinge, um die es sich handelt, aufzufinden: werden sie aber, nachdem sie aufgefunden sind, mitgeteilt, dann kann jeder Mensch sie verstehen, der unbefangene Logik und gesundes Wahrheitsgefühl anwenden will. In diesem Buche werden keine anderen Dinge mitgeteilt als solche, die auf jeden, der allseitiges, durch kein Vorurteil getrübtes Denken und rückhaltloses, freies Wahrheitsgefühl in sich wirken läßt, den Eindruck machen können, daß durch sie an die Rätsel des Menschenlebens und der Welterscheinungen auf eine befriedigende Art herangetreten werden kann. Man stelle sich nur einmal auf den Standpunkt der Frage: Gibt es eine befriedigende Erklärung des Lebens, wenn die Dinge wahr sind, die da behauptet werden? Und man wird finden, daß das Leben eines jeden Menschen die Bestätigung liefert. | Ученост и научно образование не са предварителни условия за отварянето на това „висше сетиво“. То може да се открие на наивния човек също тъй, както и на онзи, който стои високо в научно отношение. Онова, което в днешно време често се нарича „единствената“ наука, за тази цел често може да бъде дори по-скоро пречка, отколкото помощ. Защото тази наука, естествено, признава за „действително“ само онова, което е достъпно за обикновените сетива. И колкото и големи да са нейните заслуги за познанието на тази действителност, тя създава същевременно множество предразсъдъци, които затварят достъпа до по-висши действителности, когато обявява онова, което е необходимо и благотворно за нейната наука, за меродавно за цялото човешко знание. Срещу казаното тук често се възразява: на човека веднъж завинаги са поставени „непреодолими граници“ на неговото познание. Тези граници не можело да се прекрачат; затова трябвало да се отхвърлят всички познания, които не зачитат такива „граници“. И навярно смятат също за доста нескромен онзи, който иска да твърди нещо за неща, за които мнозина считат за установено, че лежат отвъд границите на човешката познавателна способност. При такова възражение напълно се пренебрегва, че висшето познание трябва именно да бъде предшествано от развитие на човешките познавателни сили. Онова, което преди такова развитие лежи отвъд границите на познанието, след събуждането на способности, които дремят във всеки човек, лежи напълно в областта на познанието. – Тук обаче наистина не бива да се изпуска от погледа едно нещо. Би могло да се каже: каква е ползата да се говори на хората за неща, за които техните познавателни сили не са събудени, които следователно все пак са недостъпни за самите тях? Но така въпросът е преценен погрешно. Нужни са известни способности, за да се открият нещата, за които става дума; но ако, след като са открити, те бъдат съобщени, тогава всеки човек, който иска да прилага непредубедена логика и здраво чувство за истина, може да ги разбере. В тази книга не се съобщават други неща освен такива, които у всеки, който оставя да действат в него всестранно, непомрачено от никакъв предразсъдък мислене и безрезервно, свободно чувство за истина, могат да създадат впечатлението, че чрез тях към загадките на човешкия живот и на световните явления може да се пристъпи по задоволителен начин. Нека човек само да погледне на нещата от гледната точка на въпроса: Има ли задоволително обяснение на живота, ако нещата, които се твърдят тук, са верни? И той ще открие, че животът на всеки човек дава потвърждението. |
| 15 | Um «Lehrer» auf diesen höheren Gebieten des Daseins zu sein, genügt es allerdings nicht, daß sich dem Menschen einfach der Sinn für sie erschlossen hat. Dazu gehört ebenso «Wissenschaft» auf ihnen, wie zum Lehrerberuf auf dem Gebiete der gewöhnlichen Wirklichkeit Wissenschaft gehört. «Höheres Schauen» macht ebensowenig schon zum «Wissenden» im Geistigen, wie gesunde Sinne zum «Gelehrten» in der sinnlichen Wirklichkeit machen. Und da in Wahrheit alle Wirklichkeit, die niedere und die höhere geistige, nur zwei Seiten einer und derselben Grundwesenheit sind, so wird derjenige, der unwissend in den niederen Erkenntnissen ist, es wohl auch zumeist in höheren Dingen bleiben. Diese Tatsache erzeugt in dem, der sich - durch geistige Berufung - zum Aussprechen über die geistigen Gebiete des Daseins veranlaßt fühlt, das Gefühl einer ins Unermeßliche gehenden Verantwortung. Sie legt ihm Bescheidenheit und Zurückhaltung auf. Niemanden aber soll sie abhalten, sich mit den höheren Wahrheiten zu beschäftigen. Auch den nicht, dem sein übriges Leben keine Veranlassung gibt, sich mit den gewöhnlichen Wissenschaften zu befassen. Denn man kann wohl seine Aufgabe als Mensch erfüllen, ohne von Botanik, Zoologie, Mathematik und anderen Wissenschaften etwas zu verstehen; man kann aber nicht in vollem Sinne des Wortes «Mensch» sein, ohne der durch das Wissen vom Übersinnlichen enthüllten Wesenheit und Bestimmung des Menschen in irgendeiner Art nahegetreten zu sein. Das Höchste, zu dem der Mensch aufzublicken vermag, bezeichnet er als das «Göttliche». Und er muß seine höchste Bestimmung in irgendeiner Art mit diesem Göttlichen in Zusammenhang denken. Deshalb mag wohl auch die über das Sinnliche hinausgehende Weisheit, welche ihm sein Wesen und damit seine Bestimmung offenbart, «göttliche Weisheit» oder Theosophie genannt werden. Der Betrachtung der geistigen Vorgänge im Menschenleben und im Weltall kann man die Bezeichnung Geisteswissenschaft geben. Hebt man aus dieser, wie in diesem Buche geschehen ist, im besonderen diejenigen Ergebnisse heraus, welche auf den geistigen Wesenskern des Menschen sich beziehen, so kann für dieses Gebiet der Ausdruck «Theosophie» gebraucht werden, weil er durch Jahrhunderte hindurch in einer solchen Richtung angewendet worden ist. | За да бъде човек „учител“ в тези по-висши области на битието, наистина не е достатъчно в него просто да се е открило сетивото за тях. За това в тях е нужна също такава „наука“, каквато е нужна за учителската професия в областта на обикновената действителност. „Висшето виждане“ само по себе си не прави човека „знаещ“ в духовното, също както здравите сетива не го правят „учен“ в сетивната действителност. И тъй като в действителност цялата действителност, низшата и висшата духовна, представлява само две страни на една и съща основна същност, то онзи, който е невеж в низшите познания, навярно ще остане такъв в повечето случаи и в по-висшите неща. Този факт поражда у онзи, който – по духовно призвание – се чувства подтикнат да се изказва за духовните области на битието, чувството за безмерна отговорност. Тя му налага скромност и сдържаност. Но тя не бива да възпира никого да се занимава с по-висшите истини. Нито пък онзи, на когото останалият му живот не дава повод да се занимава с обикновените науки. Защото човек наистина може да изпълни своята задача като човек, без да разбира нещо от ботаника, зоология, математика и други науки; но не може да бъде „човек“ в пълния смисъл на думата, без по някакъв начин да се е приближил до същността и предназначението на човека, разкрити чрез знанието за свръхсетивното. Най-висшето, към което човекът е в състояние да вдигне поглед, той обозначава като „божественото“. И той трябва да мисли своето най-висше предназначение по някакъв начин във връзка с това божествено. Затова и мъдростта, която надхвърля сетивното и му разкрива неговата същност, а с това и неговото предназначение, може да бъде наречена „божествена мъдрост“ или теософия. На разглеждането на духовните процеси в човешкия живот и във Вселената може да се даде наименованието духовна наука. Ако от нея, както е станало в тази книга, се отделят особено онези резултати, които се отнасят до духовното същностно ядро на човека, то за тази област може да се употреби изразът „теософия“, защото той в продължение на векове е бил употребяван в такава насока. |
| 16 | Aus der hiermit angedeuteten Gesinnung heraus wird in dieser Schrift eine Skizze theosophischer Weltanschauung entworfen. Der sie niedergeschrieben hat, will nichts darstellen, was für ihn nicht in einem ähnlichen Sinne Tatsache ist, wie ein Erlebnis der äußeren Welt Tatsache für Augen und Ohren und den gewöhnlichen Verstand ist. - Man hat es ja mit Erlebnissen zu tun, die jedem zugänglich werden, wenn er den in einem besonderen Abschnitt dieser Schrift vorgezeichneten «Erkenntnispfad» zu betreten entschlossen ist. Man stellt sich in der richtigen Art zu den Dingen der übersinnlichen Welt, wenn man voraussetzt, daß gesundes Denken und Empfinden alles zu verstehen vermag, was an wahren Erkenntnissen aus den höheren Welten fließen kann, und daß man, wenn man von diesem Verständnisse ausgeht und den festen Grund damit legt, auch einen gewichtigen Schritt zum eigenen Schauen gemacht hat; wenn auch, um dieses zu erlangen, anderes hinzukommen muß. Man verriegelt sich aber die Türe zu der wahren höheren Erkenntnis, wenn man diesen Weg verschmäht und nur auf andere Art in die höheren Welten dringen will. Der Grundsatz: erst höhere Welten anzuerkennen, wenn man sie geschaut hat, ist ein Hindernis für dieses Schauen selbst. Der Wille, durch gesundes Denken erst zu verstehen, was später geschaut werden kann, fördert dieses Schauen. Es zaubert wichtige Kräfte der Seele hervor, welche zu diesem Schauen des Sehers» führen. | Изхождайки от така загатнатото умонастроение, в това съчинение се нахвърля скица на теософски светоглед. Онзи, който я е написал, не иска да излага нищо, което за него не е факт в подобен смисъл, в какъвто едно преживяване от външния свят е факт за очите и ушите и за обикновения разсъдък. – Тук човек наистина има работа с преживявания, които стават достъпни за всеки, ако той е решен да тръгне по „пътя на познанието“, начертан в един особен раздел на това съчинение. Човек застава по правилния начин спрямо нещата на свръхсетивния свят, ако предполага, че здравото мислене и усещане са в състояние да разберат всичко, което може да потече като истински познания от висшите светове, и че ако изхожда от това разбиране и полага с него здравата основа, той е направил и една важна стъпка към собственото виждане; макар че, за да се постигне то, трябва да се прибави и нещо друго. Но човек сам залоства вратата към истинското висше познание, ако пренебрегне този път и иска да проникне във висшите светове само по друг начин. Принципът: да признаеш висшите светове едва когато си ги видял, е пречка за самото това виждане. Волята първо да разбереш чрез здраво мислене онова, което по-късно може да бъде видяно, подпомага това виждане. Това извиква като с вълшебство важни сили на душата, които водят към това „виждане на ясновидеца“. |
| 17 | Das Wesen des Menschen | Същността на човека |
| 18 | Die folgenden Worte Goethes bezeichnen in schöner Art den Ausgangspunkt eines der Wege, auf denen das Wesen des Menschen erkannt werden kann: «Sobald der Mensch die Gegenstände um sich her gewahr wird, betrachtet er sie in bezug auf sich selbst; und mit Recht, denn es hängt sein ganzes Schicksal davon ab, ob sie ihm gefallen oder mißfallen, ob sie ihn anziehen oder abstoßen, ob sie ihm nützen oder schaden. Diese ganz natürliche Art, die Dinge anzusehen und zu beurteilen, scheint so leicht zu sein, als sie notwendig ist, und doch ist der Mensch dabei tausend Irrtümern ausgesetzt, die ihn oft beschämen und ihm das Leben verbittern. - Ein weit schwereres Tagewerk übernehmen diejenigen, deren lebhafter Trieb nach Kenntnis die Gegenstände der Natur an sich selbst und in ihren Verhältnissen untereinander zu beobachten strebt: denn sie vermissen bald den Maßstab, der ihnen zu Hilfe kam, wenn sie als Menschen die Dinge in bezug auf sich betrachten. Es fehlt ihnen der Maßstab des Gefallens und Mißfallens, des Anziehens und Abstoßens, des Nutzens und Schadens. Diesem sollen sie ganz entsagen, sie sollen als gleichgültige und gleichsam göttliche Wesen suchen und untersuchen, was ist, und nicht, was behagt. So soll den echten Botaniker weder die Schönheit noch die Nutzbarkeit der Pflanzen rühren, er soll ihre Bildung, ihr Verhältnis zu dem übrigen Pflanzenreiche untersuchen; und wie sie alle von der Sonne hervorgelockt und beschienen werden, so soll er mit einem gleichen ruhigen Blicke sie alle ansehen und übersehen und den Maßstab zu dieser Erkenntnis, die Data der Beurteilung nicht aus sich, sondern aus dem Kreise der Dinge nehmen, die er beobachtet.» | Следните думи на Гьоте обозначават по прекрасен начин изходната точка на един от пътищата, по които може да бъде позната същността на човека: „Щом човекът забележи предметите около себе си, той ги разглежда по отношение на самия себе си; и с право, защото цялата му съдба зависи от това дали те му харесват, или не му харесват, дали го привличат, или го отблъскват, дали са му полезни, или вредни. Този съвсем естествен начин да се гледат и да се преценяват нещата изглежда толкова лесен, колкото е необходим, и все пак при това човекът е изложен на хиляди заблуди, които често го засрамват и му огорчават живота. – Една далеч по-тежка задача поемат онези, чийто жив нагон към знание се стреми да наблюдава предметите на природата сами по себе си и в техните отношения помежду им, защото те скоро усещат липсата на мерилото, което им идваше на помощ, когато като хора разглеждаха нещата по отношение на себе си. Липсва им мерилото на харесването и нехаресването, на привличането и отблъскването, на полезността и вредата. От него те трябва напълно да се откажат, те трябва като безразлични и тъй да се каже, божествени същества да търсят и изследват онова, което е, а не онова, което е приятно. Така истинския ботаник не трябва да го трогва нито красотата, нито полезността на растенията, той трябва да изследва тяхното образуване, тяхното отношение към останалото растително царство; и както всички те биват примамвани навън и огрявани от слънцето, така той трябва с еднакво спокоен поглед да ги гледа и обхваща всички и да взема мерилото за това познание, данните за преценката, не от себе си, а от кръга на нещата, които наблюдава.“ |
| 19 | Auf dreierlei lenkt dieser von Goethe ausgesprochene Gedanke die Aufmerksamkeit des Menschen. Das erste sind die Gegenstände, von denen ihm durch die Tore seiner Sinne fortwährend Kunde zufließt, die er tastet, riecht, schmeckt, hört und sieht. Das zweite sind die Eindrücke, die sie auf ihn machen und die sich als sein Gefallen und Mißfallen, sein Begehren oder Verabscheuen dadurch kennzeichnen, daß er das eine sympathisch, das andere antipathisch, das eine nützlich, das andere schädlich findet. Und das dritte sind die Erkenntnisse, die er sich als «gleichsam göttliches Wesen» über die Gegenstände erwirbt; es sind die Geheimnisse des Wirkens und Daseins dieser Gegenstände, die sich ihm enthüllen. | Към три неща насочва вниманието на човека тази мисъл, изказана от Гьоте. Първото са предметите, които той осезава, мирише, вкусва, чува и вижда и от които през портите на неговите сетива непрестанно се стичат към него вести. Второто са впечатленията, които те оставят у него и които се характеризират като неговото харесване и нехаресване, неговото влечение или отвращение с това, че той намира едното за симпатично, другото за антипатично, едното за полезно, другото за вредно. И третото са познанията, които той си придобива за предметите като „тъй да се каже, божествено същество“; това са тайните на действието и битието на тези предмети, които му се разкриват. |
| 20 | Deutlich scheiden sich diese drei Gebiete im menschlichen Leben. Und der Mensch wird daher gewahr, daß er in einer dreifachen Art mit der Welt verwoben ist. - Die erste Art ist etwas, was er vorfindet, was er als eine gegebene Tatsache hinnimmt. Durch die zweite Art macht er die Welt zu seiner eigenen Angelegenheit, zu etwas, das eine Bedeutung für ihn hat. Die dritte Art betrachtet er als ein Ziel, zu dem er unaufhörlich hinstreben soll. Warum erscheint dem Menschen die Welt in dieser dreifachen Art? Eine einfache Betrachtung kann das lehren: | Ясно се разграничават тези три области в човешкия живот. И затова човекът забелязва, че е вплетен в света по троен начин. – Първият начин е нещо, което той заварва, което приема като даден факт. Чрез втория начин той прави света своя собствена работа, нещо, което има значение за него. Третия начин той го разглежда като цел, към която трябва непрестанно да се стреми. Защо светът се явява на човека по този троен начин? Едно просто разглеждане може да ни научи на това: |
| 21 | Ich gehe über eine mit Blumen bewachsene Wiese. Die Blumen künden mir ihre Farben durch mein Auge. Das ist die Tatsache, die ich als gegeben hinnehme. - Ich freue mich über die Farbenpracht. Dadurch mache ich die Tatsache zu meiner eigenen Angelegenheit. Ich verbinde durch meine Gefühle die Blumen mit meinem eigenen Dasein. Nach einem Jahre gehe ich wieder über dieselbe Wiese. Andere Blumen sind da. Neue Freude erwächst mir aus ihnen. Meine Freude vom Vorjahre wird als Erinnerung auftauchen. Sie ist in mir; der Gegenstand, der sie angefacht hat, ist vergangen. Aber die Blumen, die ich jetzt sehe, sind von derselben Art wie die vorjährigen; sie sind nach denselben Gesetzen gewachsen wie jene. Habe ich mich über diese Art, über diese Gesetze aufgeklärt, so finde ich sie in den diesjährigen Blumen so wieder, wie ich sie in den vorjährigen erkannt habe. Und ich werde vielleicht also nachsinnen: Die Blumen des Vorjahres sind vergangen; meine Freude an ihnen ist nur in meiner Erinnerung geblieben. Sie ist nur mit meinem Dasein verknüpft. Das aber, was ich im vorigen Jahre an den Blumen erkannt habe und dies Jahr wieder erkenne, das wird bleiben, solange solche Blumen wachsen. Das ist etwas, was sich mir offenbart hat, was aber von meinem Dasein nicht in gleicher Art abhängig ist wie meine Freude. Meine Gefühle der Freude bleiben in mir; die Gesetze, das Wesen der Blumen bleiben außerhalb meiner in der Welt. So verbindet sich der Mensch immerwährend in dieser dreifachen Art mit den Dingen der Welt. Man lege zunächst nichts in diese Tatsache hinein, sondern fasse sie auf, wie sie sich darbietet. Es ergibt sich aus ihr, daß der Mensch drei Seiten in seinem Wesen hat. Dies und nichts anderes soll hier vorläufig mit den drei Worten Leib, Seele und Geist angedeutet werden. Wer irgendwelche vorgefaßten Meinungen oder gar Hypothesen mit diesen drei Worten verbindet, wird die folgenden Auseinandersetzungen notwendig mißverstehen müssen. Mit Leib ist hier dasjenige gemeint, wodurch sich dein Menschen die Dinge seiner Umwelt offenbaren, wie in obigem Beispiele die Blumen der Wiese. Mit dem Worte Seele soll auf das gedeutet werden, wodurch er die Dinge mit seinem eigenen Dasein verbindet, wodurch er Gefallen und Mißfallen, Lust und Unlust, Freude und Schmerz an ihnen empfindet. Als Geist ist das gemeint, was in ihm offenbar wird, wenn er, nach Goethes Ausdruck, die Dinge als «gleichsam göttliches Wesen» ansieht. - In diesem Sinne besteht der Mensch aus Leib, Seele und Geist. Durch seinen Leib vermag sich der Mensch für den Augenblick mit den Dingen in Verbindung zu setzen. Durch seine Seele bewahrt er in sich die Eindrücke, die sie auf ihn machen; und durch seinen Geist offenbart sich ihm das, was sich die Dinge selbst bewahren. Nur wenn man den Menschen nach diesen drei Seiten betrachtet, kann man hoffen, Aufschluß über seine Wesenheit zu erhalten. Denn diese drei Seiten zeigen ihn in dreifach verschiedener Art mit der übrigen Welt verwandt. | Вървя през една ливада, обрасла с цветя. Цветята ми известяват своите цветове чрез окото ми. Това е фактът, който приемам като даден. – Радвам се на великолепието на цветовете. С това превръщам факта в своя собствена работа. Чрез своите чувства свързвам цветята със собственото си битие. След една година отново вървя през същата ливада. Там има други цветя. От тях в мен израства нова радост. Радостта ми от предишната година ще изплува като спомен. Тя е в мен; предметът, който я е разпалил, е отминал. Но цветята, които виждам сега, са от същия вид като миналогодишните; те са израснали по същите закони като онези. Ако съм си изяснил този вид, тези закони, тогава ги откривам отново в тазгодишните цветя така, както съм ги познал в миналогодишните. И може би ще размишлявам така: Цветята от миналата година са отминали; моята радост от тях е останала само в спомена ми. Тя е свързана само с моето битие. Но онова, което миналата година познах в цветята и тази година отново познавам, то ще остане, докато растат такива цветя. Това е нещо, което ми се е разкрило, но което не зависи от моето битие по същия начин, както моята радост. Моите чувства на радост остават в мен; законите, същността на цветята остават извън мен в света. Така човекът непрестанно се свързва по този троен начин с нещата на света. Нека засега не се влага нищо в този факт, а той да се схване така, както се представя. От него следва, че човекът има три страни в своята същност. Това и нищо друго трябва тук засега да се загатне с трите думи тяло, душа и дух. Който свързва някакви предварително съставени мнения или дори хипотези с тези три думи, по необходимост ще трябва да разбере погрешно следващите изложения. С тяло тук се има предвид онова, чрез което на човека се разкриват нещата от неговата околна среда, както в горния пример цветята на ливадата. С думата душа трябва да се посочи онова, чрез което той свързва нещата със собственото си битие, чрез което изпитва към тях харесване и нехаресване, удоволствие и неудоволствие, радост и болка. С дух се има предвид онова, което се разкрива в него, когато, според израза на Гьоте, той гледа нещата като „тъй да се каже, божествено същество“. – В този смисъл човекът се състои от тяло, душа и дух. Чрез своето тяло човекът е в състояние да влезе за мига във връзка с нещата. Чрез своята душа той запазва в себе си впечатленията, които те оставят у него; и чрез своя дух му се разкрива онова, което нещата сами запазват за себе си. Само ако разглеждаме човека откъм тези три страни, можем да се надяваме да получим разяснение за неговата същност. Защото тези три страни показват, че той е сроден с останалия свят по три различни начина. |
| 22 | Durch seinen Leib ist er mit den Dingen verwandt, die sich seinen Sinnen von außen darbieten. Die Stoffe der Außenwelt setzen diesen seinen Leib zusammen; die Kräfte der Außenwelt wirken auch in ihm. Und wie er die Dinge der Außenwelt mit seinen Sinnen betrachtet, so kann er auch sein eigenes leibliches Dasein beobachten. Aber unmöglich ist es, in derselben Art das seelische Dasein zu betrachten. Alles, was an mir leibliche Vorgänge sind, kann auch mit den leiblichen Sinnen wahrgenommenen werden. Mein Gefallen und mißfallen, meine Freude und meinen Schmerz kann weder ich noch ein anderer mit leiblichen Sinnen wahrnehmen. Das Seelische ist ein Gebiet, das der leiblichen Anschauung unzugänglich ist. Das leibliche Dasein des Menschen ist vor aller Augen offenbar; das seelische trägt er als seine Welt in sich. Durch den Geist aber wird ihm die Außenwelt in einer höheren Art offenbar. In seinem Innern enthüllen sich zwar die Geheimnisse der Außenwelt; aber er tritt im Geiste aus sich heraus und läßt die Dinge über sich selbst sprechen, über dasjenige, was nicht für ihn, sondern für sie Bedeutung hat. Der Mensch blickt zum gestirnten Himmel auf: das Entzücken, das seine Seele erlebt, gehört ihm an; die ewigen Gesetze der Sterne, die er im Gedanken, im Geiste erfaßt, gehören nicht ihm, sondern den Sternen selbst an. | Чрез своето тяло той е сроден с нещата, които се представят на неговите сетива отвън. Веществата на външния свят съставят това негово тяло; силите на външния свят действат също и в него. И както той разглежда нещата на външния свят със своите сетива, така може да наблюдава и собственото си телесно битие. Но невъзможно е по същия начин да се разглежда душевното битие. Всичко, което у мен са телесни процеси, може да бъде възприето и с телесните сетива. Моето харесване и нехаресване, моята радост и моята болка нито аз, нито някой друг може да ги възприеме с телесни сетива. Душевното е област, която е недостъпна за телесното съзерцание. Телесното битие на човека е явно пред очите на всички; душевното той носи в себе си като свой свят. Чрез духа обаче външният свят му се разкрива по един по-висш начин. Вярно е, че в неговата вътрешност се разкриват тайните на външния свят; но в духа той излиза от себе си и оставя нещата да говорят за самите себе си, за онова, което има значение не за него, а за тях. Човекът вдига поглед към звездното небе: възторгът, който преживява душата му, принадлежи на него; вечните закони на звездите, които той схваща в мисълта, в духа, не принадлежат на него, а на самите звезди. |
| 23 | So ist der Mensch Bürger dreier Welten. Durch seinen Leib gehört er der Welt an, die er auch mit seinem Leibe wahrnimmt; durch seine Seele baut er sich seine eigene Welt auf; durch seinen Geist offenbart sich ihm eine Welt, die über die beiden anderen erhaben ist. Es scheint einleuchtend, daß man, wegen der wesentlichen Verschiedenheit dieser drei Welten, auch nur durch drei verschiedene Betrachtungsarten Klarheit über sie und den Anteil des Menschen an ihnen wird gewinnen können. | Така човекът е гражданин на три свята. Чрез своето тяло той принадлежи на света, който също възприема със своето тяло; чрез своята душа той си изгражда свой собствен свят; чрез своя дух му се разкрива един свят, който е издигнат над другите два. Изглежда очевидно, че поради съществената разлика между тези три свята яснота за тях и за участието на човека в тях ще може да се постигне също само чрез три различни начина на разглеждане. |
| 24 | I. Die leibliche Wesenheit des Menschen | I. Телесната същност на човека |
| 25 | Durch leibliche Sinne lernt man den Leib des Menschen kennen. Und die Betrachtungsart kann dabei keine andere sein als diejenige, durch welche man andere sinnlich wahrnehmbare Dinge kennenlernt. Wie man die Mineralien, die Pflanzen, die Tiere betrachtet, so kann man auch den Menschen betrachten. Er ist mit diesen drei Formen des Daseins verwandt. Gleich den Mineralien baut er seinen Leib aus dem Stoffen der Natur auf; gleich den Pflanzen wächst er und pflanzt sich fort; gleich den Tieren nimmt er die Gegenstände um sich herum wahr und bildet auf Grund ihrer Eindrücke in sich innere Erlebnisse. Ein mineralisches, ein pflanzliches und ein tierisches Dasein darf man daher dem Menschen zusprechen. | Чрез телесните сетива човек опознава тялото на човека. И при това начинът на разглеждане не може да бъде друг освен онзи, чрез който се опознават другите сетивно възприемаеми неща. Както се разглеждат минералите, растенията, животните, така може да се разглежда и човекът. Той е сроден с тези три форми на битието. Подобно на минералите той изгражда тялото си от веществата на природата; подобно на растенията той расте и се размножава; подобно на животните той възприема предметите около себе си и въз основа на техните впечатления образува в себе си вътрешни преживявания. Затова на човека може да се припише минерално, растително и животинско битие. |
| 26 | Die Verschiedenheit im Bau der Mineralien, Pflanzen und Tiere entspricht den drei Formen ihres Daseins. Und dieser Bau - die Gestalt - ist es, was man mit den Sinnen wahrnimmt und was man allein Leib nennen kann. Nun ist aber der menschliche Leib von dem tierischen verschieden. Diese Verschiedenheit muß jedermann anerkennen, wie er auch über die Verwandtschaft des Menschen mit den Tieren sonst denken mag. Selbst der radikalste Materialist, der alles Seelische leugnet, wird nicht umhin können, den folgenden Satz zu unterschreiben, den Carus in seinem «Organon der Erkenntnis der Natur und des Geistes» ausspricht: «Noch immer bleibt zwar der feinere innerlichste Bau des Nervensystems und namentlich des Hirns dem Physiologen und Anatomen ein unaufgelöstes Rätsel; aber daß jene Konzentration der Gebilde mehr und mehr in der Tierreihe steigt und im Menschen einen Grad erreicht, wie durchaus in keinem anderen Wesen, dies ist eine vollkommen festgestellte Tatsache; es ist für die Geistesentwicklung des Menschen von höchster Bedeutung, ja wir dürfen es geradezu aussprechen, eigentlich schon die hinreichende Erklärung. Wo der Bau des Hirns daher nicht gehörig sich entwickelt hat, wo Kleinheit und Dürftigkeit desselben, wie beim Mikrozephalen und Idioten, sich verraten, da versteht es sich von selbst, daß vorn Hervortreten eigentümlicher Ideen und vom Erkennen gerade so wenig die Rede sein kann wie in Menschen mit völlig verbildeten Generationsorganen von Fortbildung der Gattung. Ein kräftig und schön entwickelter Bau des ganzen Menschen dagegen und des Gehirns insbesondere wird zwar noch nicht allein den Genius setzen, aber doch jedenfalls die erste unerläßlichste Bedingung für höhere Erkenntnis gewähren.» | Различието в устройството на минералите, растенията и животните съответства на трите форми на тяхното битие. И това устройство – формата – е онова, което се възприема със сетивата и което единствено може да се нарече тяло. Но човешкото тяло е различно от животинското. Това различие трябва да го признае всеки, каквото и да мисли иначе за сродството на човека с животните. Дори най-радикалният материалист, който отрича всичко душевно, няма да може да не подпише следното изречение, което Карус изказва в своя „Органон на познанието на природата и на духа“: „Наистина по-финото, най-вътрешно устройство на нервната система и особено на мозъка все още остава неразрешена загадка за физиолога и анатома; но че онази концентрация на образуванията все повече нараства в редицата на животните и в човека достига степен, каквато изобщо не се среща в никое друго същество, това е напълно установен факт; то е от най-голямо значение за духовното развитие на човека, нещо повече, можем направо да го изкажем, всъщност вече е достатъчното обяснение. Затова там, където устройството на мозъка не се е развило както трябва, където се издават малкият му размер и оскъдността му, както при микроцефала и идиота, там се разбира от само себе си, че за проявата на своеобразни идеи и за познание може да се говори също толкова малко, колкото при хора с напълно уродливи органи за размножаване – за продължаване на рода. Едно силно и красиво развито устройство на целия човек, и в частност на мозъка, напротив, наистина само по себе си няма да създаде гения, но все пак във всеки случай ще даде първото, най-необходимото условие за по-висше познание.“ |
| 27 | Wie man dem menschlichen Leib die drei Formen des Daseins, die mineralische, die pflanzliche und die tierische, zuspricht, so muß man ihm noch eine vierte, die besondere menschliche, zusprechen. Durch seine mineralische Daseinsform ist der Mensch verwandt mit allem Sichtbaren, durch seine pflanzliche mit allen Wesen, die wachsen und sich fortpflanzen; durch seine tierische mit allen, die ihre Umgebung wahrnehmen und auf Grund äußerer Eindrücke innere Erlebnisse haben; durch seine menschliche bildet er schon in leiblicher Beziehung ein Reich für sich. | Както на човешкото тяло се приписват трите форми на битието, минералната, растителната и животинската, така трябва да му се припише още и една четвърта, особената човешка. Чрез своята минерална форма на битие човекът е сроден с всичко видимо, чрез растителната – с всички същества, които растат и се размножават; чрез животинската – с всички, които възприемат своята околност и въз основа на външни впечатления имат вътрешни преживявания; чрез своята човешка той още в телесно отношение образува едно царство за себе си. |
| 28 | II. Die seelische Wesenheit des Menschen | II. Душевната същност на човека |
| 29 | Als eigene Innenwelt ist die seelische Wesenheit des Menschen von seiner Leiblichkeit verschieden. Das Eigene tritt sofort entgegen, wenn man die Aufmerksamkeit auf die einfachste Sinnesempfindung lenkt. Niemand kann zunächst wissen, ob ein anderer eine solche einfache Sinnesempfindung in genau der gleichen Art erlebt wie er selbst. Bekannt ist, daß es Menschen gibt, die farbenblind sind. Solche sehen die Dinge nur in verschiedenen Schattierungen von Grau. Andere sind teilweise farbenblind. Sie können daher gewisse Farbennuancen nicht wahrnehmen. Das Weltbild, das ihnen ihr Auge gibt, ist ein anderes als dasjenige sogenannter normaler Menschen. Und ein Gleiches gilt mehr oder weniger für die andern Sinne. Ohne weiteres geht daraus hervor, daß schon die einfache Sinnesempfindung zur Innenwelt gehört. Mit meinen leiblichen Sinnen kann ich den roten Tisch wahrnehmen, den auch der andere wahrnimmt; aber ich kann nicht des andern Empfindung des Roten wahrnehmen. - Man muß demnach die Sinnesempfindung als Seelisches bezeichnen. Wenn man sich diese Tatsache nur ganz klar macht, dann wird man bald aufhören, die Innenerlebnisse als bloße Gehirnvorgänge oder ähnliches anzusehen. - An die Sinnesempfindung schließt sich zunächst das Gefühl. Die eine Empfindung macht dem Menschen Lust, die andere Unlust. Das sind Regungen seines inneren, seines seelischen Lebens. In seinen Gefühlen schafft sich der Mensch eine zweite Welt zu derjenigen hinzu, die von außen auf ihn einwirkt. Und ein Drittes kommt hinzu: der Wille. Durch ihn wirkt der Mensch wieder auf die Außenwelt zurück. Und dadurch prägt er sein inneres Wesen der Außenwelt auf. Die Seele des Menschen fließt in seinen Willenshandlungen gleichsam nach außen. Dadurch unterscheiden sich die Taten des Menschen von den Ereignissen der äußeren Natur, daß die ersteren den Stempel seines Innenlebens tragen. So stellt sich die Seele als das Eigene des Menschen der Außenwelt gegenüber. Er erhält von der Außenwelt die Anregungen; aber er bildet in Gemäßheit dieser Anregungen eine eigene Welt aus. Die Leiblichkeit wird zum Untergrunde des Seelischen. | Като собствен вътрешен свят душевната същност на човека е различна от неговата телесност. Собственото веднага ни излиза насреща, щом насочим вниманието си към най-простото сетивно усещане. Никой не може отначало да знае дали някой друг изживява такова просто сетивно усещане точно по същия начин, както самият той. Известно е, че има хора, които са далтонисти. Такива хора виждат нещата само в различни нюанси на сивото. Други са отчасти далтонисти. Затова те не могат да възприемат определени цветови нюанси. Картината на света, която им дава окото им, е различна от тази на така наречените нормални хора. И същото важи в по-голяма или по-малка степен и за другите сетива. От това непосредствено следва, че дори простото сетивно усещане принадлежи към вътрешния свят. С телесните си сетива аз мога да възприема червената маса, която възприема и другият; но не мога да възприема усещането на другия за червеното. – Следователно сетивното усещане трябва да се означи като нещо душевно. Ако човек само си изясни напълно този факт, той скоро ще престане да смята вътрешните изживявания за просто мозъчни процеси или нещо подобно. – Към сетивното усещане се присъединява най-напред чувството. Едното усещане доставя на човека удоволствие, другото – неудоволствие. Това са движения на неговия вътрешен, на неговия душевен живот. В своите чувства човек си създава втори свят в допълнение към онзи, който действа върху него отвън. И се прибавя нещо трето: волята. Чрез нея човек на свой ред въздейства обратно върху външния свят. И по този начин той отпечатва своята вътрешна същност върху външния свят. В своите волеви действия душата на човека като че ли се излива навън. Делата на човека се отличават от събитията на външната природа по това, че първите носят печата на неговия вътрешен живот. Така душата като собственото на човека застава срещу външния свят. Той получава подбудите от външния свят; но съобразно с тези подбуди изгражда свой собствен свят. Телесността става основа на душевното. |
| 30 | III. Die geistige Wesenheit des Menschen | III. Духовната същност на човека |
| 31 | Das Seelische des Menschen wird nicht allein durch den Leib bestimmt. Der Mensch schweift nicht richtungs- und ziellos von einem Sinneseindruck zum andern; er handelt auch nicht unter dem Eindrucke jedes beliebigen Reizes, der von außen oder durch die Vorgänge seines Leibes auf ihn ausgeübt wird. Er denkt über seine Wahrnehmungen und über seine Handlungen nach. Durch das Nachdenken über die Wahrnehmungen erwirbt er sich Erkenntnisse über die Dinge; durch das Nachdenken über seine Handlungen bringt er einen vernunftgemäßen Zusammenhang in sein Leben. Und er weiß, daß er seine Aufgabe als Mensch nur dann würdig erfüllt, wenn er sich durch richtige Gedanken sowohl im Erkennen wie im Handeln leiten läßt das Seelische steht also einer zweifachen Notwendigkeit gegenüber. Von den Gesetzen des Leibes wird es durch Naturnotwendigkeit bestimmt; von den Gesetzen, die es zum richtigen Denken führen, läßt es sich bestimmen, weil es deren Notwendigkeit frei anerkennt. Den Gesetzen des Stoffwechsels ist der Mensch durch die Natur unterworfen; den Denkgesetzen unterwirft er sich selbst. - Dadurch macht sich der Mensch zum Angehörigen einer höheren Ordnung, als diejenige ist, der er durch seinen Leib angehört. Und diese Ordnung ist die geistige. So verschieden das Leibliche vom Seelischen, so verschieden ist dieses wieder vom Geistigen. Solange man bloß von den Kohlenstoff-, Wasserstoff-, Stickstoff-, Sauerstoffteilchen spricht, die sich im Leibe bewegen, hat man nicht die Seele im Auge. Das seelische Leben beginnt erst da, wo innerhalb solcher Bewegung die Empfindung auftritt: ich schmecke süß oder ich fühle Lust. Ebensowenig hat man den Geist im Auge, solange man bloß die seelischen Erlebnisse ansieht, die durch den Menschen ziehen, wenn er sich ganz der Außenwelt und seinem Leibesleben überläßt. Dieses Seelische ist vielmehr erst die Grundlage für das Geistige, wie das Leibliche die Grundlage für das Seelische ist. - Der Naturforscher hat es mit dem Leibe, der Seelenforscher (Psychologe) mit der Seele und der Geistesforscher mit dem Geiste zu tun. Durch Besinnung auf das eigene Selbst sich den Unterschied von Leib, Seele und Geist klarzumachen ist eine Anforderung, die an denjenigen gestellt werden muß, der sich denkend über das Wesen des Menschen aufklären will. | Душевното у човека не се определя само от тялото. Човек не блуждае без посока и без цел от едно сетивно впечатление към друго; той не действа и под впечатлението на всяко произволно дразнение, което се упражнява върху него отвън или чрез процесите в неговото тяло. Той размишлява върху своите възприятия и върху своите действия. Чрез размишлението върху възприятията той придобива познания за нещата; чрез размишлението върху своите действия внася разумна връзка в своя живот. И той знае, че изпълнява достойно задачата си като човек само тогава, когато се оставя да го ръководят правилни мисли както в познанието, така и в действието. Следователно душевното стои пред двойна необходимост. От законите на тялото то бива определяно по природна необходимост; от законите, които го водят към правилно мислене, то се оставя да бъде определяно, защото свободно признава тяхната необходимост. На законите на обмяната на веществата човек е подчинен от природата; на законите на мисленето той се подчинява сам. – По този начин човек се причислява към по-висш ред от онзи, към който принадлежи чрез своето тяло. И този ред е духовният. Колкото телесното е различно от душевното, толкова и то на свой ред е различно от духовното. Докато се говори само за частиците въглерод, водород, азот и кислород, които се движат в тялото, не се има предвид душата. Душевният живот започва едва там, където в рамките на такова движение се появява усещането: аз вкусвам сладко или аз чувствам удоволствие. Също така не се има предвид духът, докато се разглеждат само душевните изживявания, които преминават през човека, когато той се отдава изцяло на външния свят и на своя телесен живот. Това душевно е по-скоро едва основата за духовното, както телесното е основата за душевното. – Природоизследователят има работа с тялото, изследователят на душата (психологът) – с душата, а духовният изследовател – с духа. Чрез размисъл върху собственото Себе да си изясни човек разликата между тяло, душа и дух – това е изискване, което трябва да бъде поставено пред онзи, който иска чрез мислене да си изясни същността на човека. |
| 32 | IV. Leib, Seele und Geist | IV. Тяло, душа и дух |
| 33 | Der Mensch kann sich in richtiger Art nur über sich aufklären, wenn er sich die Bedeutung des Denkens innerhalb seiner Wesenheit klarmacht. Das Gehirn ist das leibliche Werkzeug des Denkens. Wie der Mensch nur mit einem wohlgebildeten Auge Farben sehen kann, so dient ihm das entsprechend gebaute Gehirn zum Denken. Der ganze Leib des Menschen ist so gebildet, daß er in dem Geistesorgan, im Gehirn, seine Krönung findet man kann den Bau des menschlichen Gehirnes nur verstehen, wenn man es im Hinblick auf seine Aufgabe betrachtet. Diese besteht darin, die Leibesgrundlage des denkenden Geistes zu sein das zeigt ein vergleichender Überblick über die Tierwelt. Bei den Amphibien ist das Gehirn noch klein gegenüber dem Rückenmark; bei den Säugetieren wird es verhältnismäßig größer. Beim Menschen ist es am größten gegenüber dem ganzen übrigen Leib. | Човек може да постигне по правилен начин яснота за себе си само ако си изясни значението на мисленето в рамките на своята същност. Мозъкът е телесното оръдие на мисленето. Както човек може да вижда цветове само с добре устроено око, така и съответно изграденият мозък му служи за мислене. Цялото тяло на човека е така устроено, че намира своето увенчаване в органа на духа, в мозъка. Строежът на човешкия мозък може да бъде разбран само ако се разглежда с оглед на неговата задача. Тя се състои в това да бъде телесната основа на мислещия дух. Това се вижда при сравнителен преглед на животинския свят. При земноводните мозъкът е още малък в сравнение с гръбначния мозък; при бозайниците той става относително по-голям. При човека той е най-голям в сравнение с цялото останало тяло. |
| 34 | Gegen solche Bemerkungen über das Denken, wie sie hier vorgebracht werden, herrscht manches Vorurteil. Manche Menschen sind geneigt, das Denken zu unterschätzen und das «innige Gefühlsleben», die «Empfindung», höher zu stellen. Ja man sagt wohl: nicht durch das «nüchterne Denken», sondern durch die Wärme des Gefühls, durch die unmittelbare Kraft der Empfindungen erhebe man sich zu den höheren Erkenntnissen. Menschen, die so sprechen, fürchten, durch klares Denken die Gefühle abzustumpfen. Beim alltäglichen Denken, das sich nur auf die Dinge der Nützlichkeit bezieht, ist das sicher der Fall. Aber bei den Gedanken, die in höhere Regionen des Daseins führen, tritt das Umgekehrte ein. Es gibt kein Gefühl und keinen Enthusiasmus, die sich mit den Empfindungen an Wärme, Schönheit und Gehobenheit vergleichen lassen, welche angefacht werden durch die reinen, kristallklaren Gedanken, die sich auf höhere Welten beziehen. Die höchsten Gefühle sind eben nicht diejenigen, die «von selbst» sich einstellen, sondern diejenigen, welche in energischer Gedankenarbeit errungen werden. Der Menschenleib hat einen dem Denken entsprechenden Bau. Dieselben Stoffe und Kräfte, die auch im Mineralreich vorhanden sind, finden sich im menschlichen Leib so gefügt, daß sich durch diese Zusammenfügung das Denken offenbaren kann. Dieser mineralische, in Gemäßheit seiner Aufgabe gebildete Bau soll für die folgende Betrachtung der physische Körper des Menschen heißen. | Срещу такива бележки за мисленето, каквито се излагат тук, съществуват някои предразсъдъци. Някои хора са склонни да подценяват мисленето и да поставят по-високо „задушевния чувствен живот“, „усещането“. Дори се казва: не чрез „трезвото мислене“, а чрез топлотата на чувството, чрез непосредствената сила на усещанията човек се издигал до висшите познания. Хората, които говорят така, се боят, че чрез ясното мислене ще притъпят чувствата. При всекидневното мислене, което се отнася само до полезните неща, това със сигурност е така. Но при мислите, които водят във висши области на битието, настъпва обратното. Няма чувство и няма ентусиазъм, които да могат да се сравнят по топлота, красота и възвишеност с усещанията, разпалвани от чистите, кристално ясни мисли, които се отнасят до висшите светове. Най-висшите чувства не са именно онези, които се появяват „от само себе си“, а онези, които биват извоювани в енергична мисловна работа. Човешкото тяло има строеж, съответстващ на мисленето. Същите вещества и сили, които са налице и в минералното царство, се намират в човешкото тяло така съчетани, че чрез това съчетание може да се прояви мисленето. Този минерален строеж, изграден съобразно своята задача, в по-нататъшното изложение ще се нарича физическо тяло на човека. |
| 35 | Der auf das Gehirn, als seinen Mittelpunkt, hingeordnete mineralische Bau entsteht durch Fortpflanzung und erhält seine ausgebildete Gestalt durch Wachstum Fortpflanzung und Wachstum hat der Mensch mit den Pflanzen und Tieren gemein. Durch Fortpflanzung und Wachstum unterscheidet sich das Lebendige von dem leblosen Mineral. Lebendiges entsteht aus Lebendigem durch den Keim. Der Nachkomme schließt sich an den Vorfahren in der Reihe des Lebendigen. Die Kräfte, durch die ein Mineral entsteht, sind auf die Stoffe selbst gerichtet, die es zusammensetzen. Ein Bergkristall bildet sich durch die dem Silizium und dem Sauerstoff innewohnenden Kräfte, die in ihm vereinigt sind. Die Kräfte, die einen Eichbaum gestalten, müssen wir auf dem Umwege durch den Keim in Mutter- und Vaterpflanze suchen. Und die Form der Eiche erhält sich bei der Fortpflanzung von den Vorfahren zu den Nachkommen. Es gibt innere, dem Lebenden angeborene Bedingungen. - Es war eine rohe Naturanschauung, die glaubte, daß niedere Tiere, selbst Fische, aus Schlamm sich bilden können. Die Form des Lebenden pflanzt sich durch Vererbung fort. Wie ein lebendes Wesen sich entwickelt, hängt davon ab, aus welchem Vater- oder Mutterwesen es entstanden ist, oder mit anderen Worten, welcher Art es angehört. Die Stoffe, aus denen es sich zusammensetzt, wechseln fortwährend; die Art bleibt während des Lebens bestehen und vererbt sich auf die Nachkommen. Die Art ist damit dasjenige, was die Zusammenfügung der Stoffe bestimmt. Diese artbildende Kraft soll Lebenskraft genannt werden. Wie sich die mineralischen Kräfte in den Kristallen ausdrücken, so die bildende Lebenskraft in den Arten oder Formen des pflanzlichen und tierischen Lebens. | Минералният строеж, насочен към мозъка като към свой център, възниква чрез размножаване и получава своята завършена форма чрез растеж. Човек има общи с растенията и животните размножаването и растежа. Чрез размножаването и растежа живото се отличава от безжизнения минерал. Живото възниква от живо чрез зародиша. Потомъкът се нарежда след предшественика в редицата на живото. Силите, чрез които възниква един минерал, са насочени към самите вещества, които го съставят. Планинският кристал се образува чрез присъщите на силиция и кислорода сили, които са обединени в него. Силите, които оформят един дъб, трябва да търсим по заобиколен път чрез зародиша в майчиното и бащиното растение. И формата на дъба се запазва при размножаването от предците към потомците. Има вътрешни условия, вродени в живото. – Груб възглед за природата беше онзи, който вярваше, че низши животни, дори риби, могат да се образуват от тиня. Формата на живото се предава по-нататък чрез наследственост. Как се развива едно живо същество, зависи от това от какво бащино или майчино същество е възникнало, или с други думи, към какъв вид принадлежи. Веществата, от които то се състои, непрекъснато се сменят; видът се запазва по време на живота и се предава по наследство на потомците. Следователно видът е онова, което определя съчетанието на веществата. Тази видообразуваща сила ще бъде наречена жизнена сила. Както минералните сили се изразяват в кристалите, така формиращата жизнена сила се изразява във видовете или формите на растителния и животинския живот. |
| 36 | Die mineralischen Kräfte nimmt der Mensch durch die leiblichen Sinne wahr. Und er kann nur dasjenige wahrnehmen, Wofür er solche Sinne hat. Ohne das Auge gibt es keine Licht-, ohne das Ohr keine Schallwahrnehmung. Die niedersten Organismen haben von den bei den Menschen vorhandenen Sinnen nur eine Art Tastsinn. Für sie sind in der Art der menschlichen Wahrnehmung nur diejenigen mineralischen Kräfte vorhanden, die sich dem Tastsinn zu erkennen geben. In dem Maße, in dem bei den höheren Tieren die anderen Sinne entwickelt sind, ist für sie die Umwelt, die auch der Mensch wahrnimmt, reicher, mannigfaltiger. Es hängt also von den Organen eines Wesens ab, ob das, was in der Außenwelt vorhanden ist, auch für das Wesen selbst als Wahrnehmung, als Empfindung vorhanden ist Was in der Luft als eine gewisse Bewegung vorhanden ist, wird im Menschen zur Schallempfindung. - Die Äußerungen der Lebenskraft nimmt der Mensch durch die gewöhnlichen Sinne nicht wahr. Er sieht die Farben der Pflanze, er riecht ihren Duft; die Lebenskraft bleibt dieser Beobachtung verborgen. Aber sowenig der Blindgeborene mit Recht die Farben ableugnet, sowenig dürften die gewöhnlichen Sinne die Lebenskraft ableugnen. Die Farben sind für den Blindgeborenen da, sobald er operiert worden ist; ebenso sind für den Menschen die mannigfaltigen, durch die Lebenskraft geschaffenen Arten der Pflanzen und Tiere, nicht bloß die Individuen, auch als Wahrnehmung vorhanden, wenn sich ihm das Organ dafür erschließt. - Eine ganz neue Welt geht dem Menschen durch die Erschließung dieses Organs auf. Er nimmt nun nicht mehr bloß die Farben, Gerüche und so weiter der Lebewesen, sondern das Leben dieser Lebewesen selbst wahr. In jeder Pflanze, in jedem Tier empfindet er außer der physischen Gestalt noch die lebenerfüllte Geistgestalt. Um einen Ausdruck dafür zu haben, sei diese Geistgestalt der Ätherleib oder Lebensleib genannt, (1) - Für den Erforscher des geistigen Lebens stellt sich diese Sache in der folgenden Art dar. Ihm ist der Ätherleib nicht etwa bloß ein Ergebnis der Stoffe und Kräfte des physischen Leibes, sondern eine selbständige, wirkliche Wesenheit, welche die genannten physischen Stoffe und Kräfte erst zum Leben aufruft. Im Sinne der Geisteswissenschaft spricht man, wenn man sagt: ein bloßer physischer Körper hat seine Gestalt - zum Beispiel ein Kristall durch die dem Leblosen innewohnenden physischen Gestaltungskräfte; ein lebendiger Körper hat seine Form nicht durch diese Kräfte, denn in dem Augenblicke, wo das Leben aus ihm gewichen ist und er nur den physischen Kräften überlassen ist, zerfällt er. Der Lebensleib ist eine Wesenheit, durch welche in jedem Augenblicke während des Lebens der physische Leib vor dem Zerfalle bewahrt wird. - Um diesen Lebensleib zu sehen, ihn an einem anderen Wesen wahrzunehmen, braucht man eben das erweckte geistige Auge. Ohne dieses kann man aus logischen Gründen seine Existenz annehmen; schauen kann man ihn aber mit dem geistigen Auge, wie man die Farbe mit dem physischen Auge schaut. - Man sollte sich an dem Ausdruck «Ätherleib» nicht stoßen. «Äther» bezeichnet hier etwas anderes als den hypothetischen Äther der Physik. Man nehme die Sache einfach als Bezeichnung für das hin, was hier beschrieben wird. Und wie der physische Menschenleib in seinem Bau ein Abbild seiner Aufgabe ist, so ist es auch des Menschen Ätherleib. Man versteht auch diesen nur, wenn man ihn im Hinblick auf den denkenden Geist betrachtet. Durch seine Hinordnung auf den denkenden Geist unterscheidet sich der Ätherleib des Menschen von demjenigen der Pflanzen und Tiere. - So wie der Mensch durch seinen physischen Leib der mineralischen, so gehört er durch seinen Ätherleib der Lebenswelt an. Nach dem Tode löst sich der physische Leib in der Mineralwelt, der Ätherleib in der Lebenswelt auf. Mit «Leib» soll bezeichnet werden, was einem Wesen von irgendeiner Art «Gestalt», «Form» gibt. Man sollte den Ausdruck «Leib» nicht mit sinnlicher Körperform verwechseln. In dem in dieser Schrift gemeinten Sinne kann die Bezeichnung «Leib» auch für das gebraucht werden, was sich als Seelisches und Geistiges gestaltet. | Минералните сили човек възприема чрез телесните сетива. И той може да възприема само онова, за което има такива сетива. Без окото няма възприятие на светлина, без ухото – възприятие на звук. От сетивата, които има човекът, най-низшите организми имат само един вид осезание. За тях по начина на човешкото възприятие са налице само онези минерални сили, които се разкриват на осезанието. Доколкото у висшите животни са развити другите сетива, дотолкова околният свят, който възприема и човекът, е за тях по-богат, по-многообразен. Следователно от органите на едно същество зависи дали онова, което е налице във външния свят, е налице и за самото същество като възприятие, като усещане. Онова, което във въздуха е налице като определено движение, става в човека усещане за звук. – Проявите на жизнената сила човек не възприема чрез обикновените сетива. Той вижда цветовете на растението, помирисва неговото ухание; жизнената сила остава скрита за това наблюдение. Но както слепороденият няма основание да отрича цветовете, така и обикновените сетива не биха имали право да отричат жизнената сила. Цветовете са налице за слепородения, щом бъде опериран; също така многообразните видове растения и животни, създадени от жизнената сила, а не само индивидите, са налице за човека и като възприятие, когато за него се открие органът за това. – С разкриването на този орган пред човека се открива един съвсем нов свят. Сега той възприема не само цветовете, миризмите и така нататък на живите същества, а самия живот на тези живи същества. Във всяко растение, във всяко животно той усеща освен физическата форма още и изпълнената с живот духовна форма. За да имаме израз за това, нека тази духовна форма бъде наречена етерно тяло или жизнено тяло. (1) – За изследователя на духовния живот този въпрос се представя по следния начин. За него етерното тяло съвсем не е само резултат от веществата и силите на физическото тяло, а самостоятелна, действителна същност, която първа извиква за живот споменатите физически вещества и сили. В смисъла на духовната наука се говори, когато се казва: едно чисто физическо тяло има своята форма – например един кристал – чрез присъщите на безжизненото физически формообразуващи сили; едно живо тяло няма своята форма чрез тези сили, защото в мига, в който животът го е напуснал и то е предоставено само на физическите сили, то се разпада. Жизненото тяло е същност, чрез която физическото тяло във всеки миг от живота се запазва от разпадане. – За да види човек това жизнено тяло, да го възприеме у друго същество, нужно е именно пробуденото духовно око. Без него може по логически съображения да се приеме неговото съществуване; но човек го съзира с духовното око, както съзира цвета с физическото око. – Не бива да се смущаваме от израза „етерно тяло“. „Етер“ означава тук нещо различно от хипотетичния етер на физиката. Нека това се приеме просто като название за онова, което се описва тук. И както физическото човешко тяло в своя строеж е отражение на своята задача, така е и етерното тяло на човека. И него човек разбира само ако го разглежда с оглед на мислещия дух. По своята насоченост към мислещия дух етерното тяло на човека се отличава от това на растенията и животните. – Както чрез своето физическо тяло човек принадлежи към минералния свят, така чрез своето етерно тяло той принадлежи към жизнения свят. След смъртта физическото тяло се разтваря в минералния свят, етерното тяло – в жизнения свят. С „тяло“ трябва да се означава онова, което дава на едно същество от какъвто и да е вид „облик“, „форма“. Не бива да се смесва изразът „тяло“ със сетивната телесна форма. В смисъла, който се има предвид в това съчинение, названието „тяло“ може да се употребява и за онова, което се оформя като душевно и духовно. |
| 37 | Der Lebensleib ist noch etwas dem Menschen Äußerliches. Mit dem ersten Regen der Empfindung antwortet das Innere selbst auf die Reize der Außenwelt. Man mag dasjenige, was man Außenwelt zu nennen berechtigt ist, noch so weit verfolgen: die Empfindung wird man nicht finden können. - Die Lichtstrahlen dringen in das Auge; sie pflanzen sich innerhalb desselben bis zur Netzhaut fort. Da rufen sie chemische Vorgänge (im sogenannten Sehpurpur) hervor; die Wirkung dieser Reize setzt sich durch den Sehnerv bis zum Gehirn fort; dort entstehen weitere physische Vorgänge. Könnte man diese beobachten, so sähe man eben physische Vorgänge wie anderswo in der Außenwelt. Vermag ich den Lebensleib zu beobachten, so werde ich wahrnehmen, wie der physische Gehirnvorgang zugleich ein Lebensvorgang ist. Aber die Empfindung der blauen Farbe, die der Empfänger der Lichtstrahlen hat, kann ich auf diesem Wege nirgends finden. Sie ersteht erst innerhalb der Seele dieses Empfängers. Wäre also das Wesen dieses Empfängers mit dem physischen Körper und dem Ätherleib erschöpft, so könnte die Empfindung nicht dasein. Ganz wesentlich unterscheidet sich die Tätigkeit, durch welche die Empfindung zur Tatsache wird, von dem Wirken der Lebensbildekraft. Ein inneres Erlebnis wird durch jene Tätigkeit aus diesem Wirken hervorgelockt. Ohne diese Tätigkeit wäre ein bloßer Lebensvorgang da, wie man ihn auch an der Pflanze beobachtet. Man stelle sich den Menschen vor, wie er von allen Seiten Eindrücke empfängt. Man muß sich ihn zugleich nach allen Richtungen hin, woher er diese Eindrücke empfängt, als Quell der bezeichneten Tätigkeit denken. Nach allen Seiten hin antworten die Empfindungen auf die Eindrücke. Dieser Tätigkeitsquell soll Empfindungsseele heißen. Diese Empfindungsseele ist ebenso wirklich wie der physische Körper. Wenn ein Mensch vor mir steht und ich sehe von seiner Empfindungsseele ab, indem ich ihn mir bloß als physischen Leib vorstelle, so ist das gerade so, als wenn ich mir von einem Gemälde bloß die Leinwand vorstelle. | Жизненото тяло е още нещо външно за човека. С първото раздвижване на усещането самото вътрешно отговаря на дразненията на външния свят. Колкото и далеч да се проследява онова, което с право може да се нарече външен свят, усещането няма да може да се намери. – Светлинните лъчи проникват в окото; разпространяват се в него до ретината. Там те предизвикват химични процеси (в така наречения зрителен пурпур); действието на тези дразнения продължава през зрителния нерв до мозъка; там възникват по-нататъшни физически процеси. Ако човек можеше да ги наблюдава, би видял именно физически процеси, както другаде във външния свят. Ако съм в състояние да наблюдавам жизненото тяло, ще възприема как физическият мозъчен процес е същевременно жизнен процес. Но усещането за синия цвят, което има онзи, който приема светлинните лъчи, не мога да намеря никъде по този път. То възниква едва в душата на приемащия. Следователно, ако съществото на приемащия се изчерпваше с физическото тяло и етерното тяло, усещането не би могло да съществува. Дейността, чрез която усещането става факт, се различава твърде съществено от действието на жизнената формираща сила. Онази дейност извлича от това действие едно вътрешно изживяване. Без тази дейност би имало само жизнен процес, какъвто се наблюдава и при растението. Нека си представим как човек приема впечатления от всички страни. Същевременно трябва да си го мислим като извор на описаната дейност към всички посоки, откъдето получава тези впечатления. Във всички посоки усещанията отговарят на впечатленията. Този извор на дейност ще се нарича сетивна душа. Тази сетивна душа е също тъй действителна, както физическото тяло. Ако един човек стои пред мен и аз се абстрахирам от неговата сетивна душа, като си го представям само като физическо тяло, това е съвсем същото, както ако от една картина си представям само платното. |
| 38 | Auch in bezug auf die Wahrnehmung der Empfindungsseele muß ähnliches gesagt werden wie vorher im Hinblick auf den Ätherleib. Die leiblichen Organe sind «blind» für sie. Und auch das Organ, von dem das Leben als Leben wahrgenommen werden kann, ist es. Aber so, wie durch dieses Organ der Ätherleib geschaut wird, so kann durch ein noch höheres Organ die innere Welt der Empfindungen zu einer besonderen Art übersinnlicher Wahrnehmungen werden. Der Mensch empfindet dann nicht nur die Eindrücke der physischen und der Lebenswelt, sondern er schaut die Empfindungen. Vor einem Menschen mit einem solchen Organ liegt die Welt der Empfindungen eines andern Wesens wie eine äußere Wirklichkeit da. Man muß unterscheiden zwischen dem Erleben der eigenen Empfindungswelt und dem Anschauen der Empfindungswelt eines andern Wesens. In seine eigene Empfindungswelt hineinschauen kann natürlich jeder Mensch; die Empfindungswelt eines andern Wesens schauen kann nur der Seher mit dem geöffneten «geistigen Auge». Ohne Seher zu sein, kennt der Mensch die Empfindungswelt nur als «innere», nur als die eigenen verborgenen Erlebnisse seiner Seele; mit dem geöffneten «geistigen Auge» leuchtet vor dem äußeren geistigen Anblick auf, was sonst nur «im Innern» des andern Wesens lebt | И по отношение на възприемането на сетивната душа трябва да се каже нещо подобно на казаното преди по отношение на етерното тяло. Телесните органи са „слепи“ за нея. Сляп за нея е и органът, чрез който животът може да бъде възприеман като живот. Но както чрез този орган се съзира етерното тяло, така чрез един още по-висш орган вътрешният свят на усещанията може да се превърне в особен вид свръхсетивни възприятия. Тогава човек не само усеща впечатленията на физическия и на жизнения свят, а съзира усещанията. Пред човек с такъв орган светът на усещанията на друго същество се намира като външна действителност. Трябва да се прави разлика между изживяването на собствения свят на усещанията и съзерцаването на света на усещанията на друго същество. Да погледне в своя собствен свят на усещанията може, разбира се, всеки човек; да съзира света на усещанията на друго същество може само ясновидецът с отвореното „духовно око“. Без да е ясновидец, човек познава света на усещанията само като „вътрешен“, само като собствените скрити изживявания на своята душа; с отвореното „духовно око“ пред външния духовен поглед просветва онова, което иначе живее само „във вътрешността“ на другото същество. |
| 39 | *** Um Mißverständnissen vorzubeugen, sei hier ausdrücklich gesagt, daß der Seher nicht etwa in sich dasselbe erlebt, was das andere Wesen als seinen Inhalt der Empfindungswelt in sich hat. Dieses erlebt die Empfindungen von dem Gesichtspunkte seines Innern; der Seher nimmt eine Offenbarung, eine Äußerung der Empfindungswelt wahr. | *** За да се предотвратят недоразумения, нека тук бъде изрично казано, че ясновидецът съвсем не изживява в себе си същото, което другото същество има в себе си като свое съдържание на света на усещанията. То изживява усещанията от гледната точка на своята вътрешност; ясновидецът възприема едно откровение, една проява на света на усещанията. |
| 40 | Die Empfindungsseele hängt in bezug auf ihre Wirkung vom Ätherleib ab. Denn aus ihm holt sie ja das hervor, was sie als Empfindung aufglänzen lassen soll. Und da der Ätherleib das Leben innerhalb des physischen Leibes ist, so ist die Empfindungsseele auch von diesem mittelbar abhängig. Nur bei richtig lebendem, wohl gebautem Auge sind entsprechende Farbenempfindungen möglich. Dadurch wirkt die Leiblichkeit auf die Empfindungsseele. Diese ist also durch den Leib in ihrer Wirksamkeit bestimmt und begrenzt. Sie lebt innerhalb der ihr durch die Leiblichkeit gezogenen Grenzen. - Der Leib wird also aus den mineralischen Stoffen auferbaut, durch den Ätherleib belebt, und er begrenzt selbst die Empfindungsseele. Wer also das obenerwähnte Organ zum «Schauen» der Empfindungsseele hat, der erkennt sie durch den Leib begrenzt. - Aber die Grenze der Empfindungsseele fällt nicht mit derjenigen des physischen Körpers zusammen. Diese Seele ragt über den physischen Leib hinaus. Man sieht daraus, daß sie sich mächtiger erweist, als er ist. Aber die Kraft, durch die ihr die Grenze gesetzt ist, geht von dem physischen Leibe aus. Damit stellt sich zwischen den physischen Leib und den Ätherleib einerseits und die Empfindungsseele andererseits noch ein besonderes Glied der menschlichen Wesenheit hin. Es ist der Seelenleib oder Empfindungsleib. Man kann auch sagen: ein Teil des Ätherleibes sei feiner als der übrige, und dieser feinere Teil des Ätherleibes bildet eine Einheit mit der Empfindungsseele, während der gröbere Teil eine Art Einheit mit dem physischen Leib bildet. Doch ragt, wie gesagt, die Empfindungsseele über den Seelenleib hinaus. | По отношение на своето действие сетивната душа зависи от етерното тяло. Защото от него тя извлича онова, което трябва да накара да просияе като усещане. И тъй като етерното тяло е животът в рамките на физическото тяло, сетивната душа е косвено зависима и от него. Само при правилно живеещо, добре устроено око са възможни съответни цветови усещания. По този начин телесността действа върху сетивната душа. Следователно в своята действеност тя е определена и ограничена от тялото. Тя живее в границите, очертани ѝ от телесността. – Следователно тялото се изгражда от минералните вещества, оживява се от етерното тяло и самото то ограничава сетивната душа. Който има гореспоменатия орган за „съзиране“ на сетивната душа, той я разпознава като ограничена от тялото. – Но границата на сетивната душа не съвпада с тази на физическото тяло. Тази душа се простира отвъд физическото тяло. От това се вижда, че тя се оказва по-мощна от него. Но силата, чрез която ѝ е поставена границата, изхожда от физическото тяло. С това между физическото тяло и етерното тяло, от една страна, и сетивната душа, от друга, застава още един особен член на човешката същност. Това е душевното тяло или сетивното тяло. Може да се каже и така: една част от етерното тяло е по-фина от останалата и тази по-фина част на етерното тяло образува единство със сетивната душа, докато по-грубата част образува един вид единство с физическото тяло. Но както казахме, сетивната душа се простира отвъд душевното тяло. |
| 41 | Was hier Empfindung genannt wird, ist nur ein Teil des seelischen Wesens. (Der Ausdruck Empfindungsseele wird der Einfachheit halber gewählt.) An die Empfindungen schließen sich die Gefühle der Lust und Unlust, die Triebe, Instinkte, Leidenschaften. All das trägt denselben Charakter des Eigenlebens wie die Empfindungen und ist, wie sie, von der Leiblichkeit abhängig. | Онова, което тук се нарича усещане, е само част от душевната същност. (Изразът сетивна душа е избран за простота.) Към усещанията се присъединяват чувствата на удоволствие и неудоволствие, нагоните, инстинктите, страстите. Всичко това носи същия характер на собствен живот като усещанията и е, както тях, зависимо от телесността. |
| 42 | *** Ebenso wie mit dem Leibe tritt die Empfindungsseele auch mit dem Denken, dem Geiste, in Wechselwirkung. Zunächst dient ihr das Denken. Der Mensch bildet sich Gedanken über seine Empfindungen. Dadurch klärt er sich über die Außenwelt auf. Das Kind, das sich verbrannt hat, denkt nach und gelangt zu dem Gedanken: «das Feuer brennt». Auch seinen Trieben, Instinkten und Leidenschaften folgt der Mensch nicht blindlings; sein Nachdenken führt die Gelegenheit herbei, durch die er sie befriedigen kann. Was man materielle Kultur nennt, bewegt sich durchaus in dieser Richtung. Sie besteht in den Diensten, die das Denken der Empfindungsseele leistet. Unermeßliche Summen von Denkkräften werden auf dieses Ziel gerichtet. Denkkraft ist es, die Schiffe, Eisenbahnen, Telegraphen, Telephone gebaut hat; und alles das dient zum weitaus größten Teil zur Befriedigung von Bedürfnissen der Empfindungsseelen. In ähnlicher Art, wie die Lebensbildekraft den physischen Körper durchdringt, so durchdringt die Denkkraft die Empfindungsseele. Die Lebensbildekraft knüpft den physischen Körper an Vorfahren und Nachkommen und stellt ihn dadurch in eine Gesetzmäßigkeit hinein, die das bloß Mineralische nichts angeht. Ebenso stellt die Denkkraft die Seele in eine Gesetzmäßigkeit hinein, der sie als bloße Empfindungsseele nicht angehört. - Durch die Empfindungsseele ist der Mensch dem Tiere verwandt. Auch beim Tiere bemerken wir das Vorhandensein von Empfindungen, Trieben, Instinkten und Leidenschaften. Aber das Tier folgt diesen unmittelbar. Sie werden bei ihm nicht mit selbständigen, über das unmittelbare Erleben hinausgehenden Gedanken durchwoben. Auch beim unentwickelten Menschen ist das bis zu einem gewissen Grade der Fall. Die bloße Empfindungsseele ist daher verschieden von dem entwickelten höheren Seelengliede, welches das Denken in seinen Dienst stellt. Als Verstandesseele sei diese vom Denken bediente Seele bezeichnet. Man könnte sie auch die Gemütsseele oder das Gemüt nennen. | *** Също както с тялото, сетивната душа влиза във взаимодействие и с мисленето, с духа. Най-напред мисленето ѝ служи. Човек си създава мисли за своите усещания. Така той си изяснява външния свят. Детето, което се е изгорило, размишлява и стига до мисълта: „огънят пари“. И своите нагони, инстинкти и страсти човек не следва сляпо; неговото размишление създава възможността, чрез която той може да ги задоволи. Онова, което се нарича материална култура, се движи изцяло в тази посока. Тя се състои в услугите, които мисленето оказва на сетивната душа. Неизмерими количества мисловни сили се насочват към тази цел. Именно мисловната сила е построила корабите, железниците, телеграфите, телефоните; и всичко това служи в огромната си част за задоволяване на потребностите на сетивните души. По подобен начин, както жизнената формираща сила прониква физическото тяло, така мисловната сила прониква сетивната душа. Жизнената формираща сила свързва физическото тяло с предци и потомци и така го поставя в една закономерност, която няма нищо общо с чисто минералното. Също така мисловната сила поставя душата в една закономерност, към която тя като чиста сетивна душа не принадлежи. – Чрез сетивната душа човек е сроден с животното. И при животното забелязваме наличието на усещания, нагони, инстинкти и страсти. Но животното ги следва непосредствено. У него те не са протъкани със самостоятелни мисли, които излизат извън непосредственото изживяване. И при неразвития човек това до известна степен е така. Затова чистата сетивна душа е различна от развития по-висш член на душата, който поставя мисленето в своя служба. Нека тази душа, на която служи мисленето, бъде означена като разсъдъчна душа. Тя би могла да се нарече също сърдечна душа или сърце. |
| 43 | Die Verstandesseele durchdringt die Empfindungsseele. Wer das Organ zum «Schauen» der Seele hat, sieht daher die Verstandesseele als eine besondere Wesenheit gegenüber der bloßen Empfindungsseele an. | Разсъдъчната душа прониква сетивната душа. Затова онзи, който има органа за „съзиране“ на душата, вижда разсъдъчната душа като особена същност в сравнение с чистата сетивна душа. |
| 44 | *** Durch das Denken wird der Mensch über das Eigenleben hinausgeführt Er erwirbt sich etwas, das über seine Seele hinausreicht. Es ist für ihn eine selbstverständliche Überzeugung, daß die Denkgesetze in Übereinstimmung mit der Weltordnung sind. Er betrachtet sich deshalb als ein Einheimischer in der Welt, weil diese Übereinstimmung besteht. Diese Übereinstimmung ist eine der gewichtigen Tatsachen, durch die der Mensch seine eigene Wesenheit kennenlernt. In seiner Seele sucht der Mensch nach Wahrheit; und durch diese Wahrheit spricht sich nicht allein die Seele, sondern sprechen sich die Dinge der Welt aus. Was durch das Denken als Wahrheit erkannt wird, hat eine selbständige Bedeutung, die sich auf die Dinge der Welt bezieht, nicht bloß auf die eigene Seele. Mit meinem Entzücken über den Sternenhimmel lebe ich in mir; die Gedanken, die ich mir über die Bahnen der Himmelskörper bilde, haben für das Denken jedes anderen dieselbe Bedeutung wie für das Meinige. Es wäre sinnlos, von meinem Entzücken zu sprechen, wenn ich selbst nicht vorhanden wäre; aber es ist nicht in derselben Weise sinnlos, von meinen Gedanken auch ohne Beziehung auf mich zu sprechen. Denn die Wahrheit, die ich heute denke, war auch gestern wahr und wird morgen wahr sein, obschon ich mich nur heute mit ihr beschäftige. Macht eine Erkenntnis mir Freude, so ist diese Freude so lange von Bedeutung, als sie in mir lebt; die Wahrheit der Erkenntnis hat ihre Bedeutung ganz unabhängig von dieser Freude. In dem Ergreifen der Wahrheit verbindet sich die Seele mit etwas, das seinen Wert in sich selbst trägt. Und dieser Wert verschwindet nicht mit der Seelenempfindung, ebensowenig wie er mit dieser entstanden ist. Was wirklich Wahrheit ist, das entsteht nicht und vergeht nicht: das hat eine Bedeutung, die nicht vernichtet werden kann. - Dem widerspricht es nicht, daß einzelne menschliche «Wahrheiten» nur einen vorübergehenden Wert haben, weil sie in einer gewissen Zeit als teilweise oder ganze Irrtümer erkannt werden. Denn der Mensch muß sich sagen, daß die Wahrheit doch in sich selbst besteht, wenn auch seine Gedanken nur vergängliche Erscheinungsformen der ewigen Wahrheiten sind. Auch wer - wie Lessing - sagt, er begnüge sich mit dem ewigen Streben nach Wahrheit, da die volle, reine Wahrheit doch nur für einen Gott dasein könne, der leugnet nicht den Ewigkeitswert der Wahrheit, sondern er bestätigt ihn gerade durch solchen Ausspruch. Denn nur was eine ewige Bedeutung in sich selbst hat, kann ein ewiges Streben nach sich hervorrufen. Wäre die Wahrheit nicht in sich selbständig, erhielte sie ihren Wert und ihre Bedeutung durch die menschliche Seelenempfindung, dann könnte sie nicht ein einiges Ziel für alle Menschen sein. Indem man nach ihr streben will, gesteht man ihr ihre selbständige Wesenheit zu. | *** Чрез мисленето човек бива изведен отвъд собствения живот. Той придобива нещо, което се простира отвъд неговата душа. За него е самоочевидно убеждение, че законите на мисленето са в съгласие със световния ред. Той смята, че е у дома си в света тъкмо поради това, че съществува това съгласие. Това съгласие е един от важните факти, чрез които човек опознава собствената си същност. В своята душа човек търси истината; и чрез тази истина се изразява не само душата, а се изразяват нещата на света. Онова, което мисленето познава като истина, има самостоятелно значение, което се отнася до нещата на света, а не само до собствената душа. Със своя възторг от звездното небе аз живея в себе си; мислите, които си създавам за пътищата на небесните тела, имат за мисленето на всеки друг същото значение, както за моето. Би било безсмислено да се говори за моя възторг, ако аз самият не съществувах; но не е по същия начин безсмислено да се говори за моите мисли и без отношение към мен. Защото истината, която мисля днес, беше истина и вчера и ще бъде истина утре, макар че се занимавам с нея само днес. Ако едно познание ми доставя радост, тази радост има значение, докато живее в мен; истинността на познанието има своето значение напълно независимо от тази радост. Когато схваща истината, душата се свързва с нещо, което носи стойността си в самото себе си. И тази стойност не изчезва заедно с душевното усещане, както не е и възникнала заедно с него. Онова, което наистина е истина, не възниква и не отминава: то има значение, което не може да бъде унищожено. – На това не противоречи обстоятелството, че отделни човешки „истини“ имат само преходна стойност, защото в определено време биват разпознати като частични или пълни заблуди. Защото човек трябва да си каже, че истината все пак съществува в самата себе си, макар неговите мисли да са само преходни форми на проява на вечните истини. И който – като Лесинг – казва, че се задоволява с вечния стремеж към истината, тъй като пълната, чиста истина можела да съществува все пак само за един Бог, той не отрича вечната стойност на истината, а я потвърждава тъкмо чрез такова изказване. Защото само онова, което има вечно значение в самото себе си, може да предизвика вечен стремеж към себе си. Ако истината не беше самостоятелна в себе си, ако получаваше своята стойност и своето значение от човешкото душевно усещане, тогава тя не би могла да бъде единна цел за всички хора. Като иска да се стреми към нея, човек ѝ признава нейната самостоятелна същност. |
| 45 | Und wie mit dem Wahren, so ist es mit dem wahrhaft Guten. Das Sittlich-Gute ist unabhängig von Neigungen und Leidenschaften, insofern es sich nicht von ihnen gebieten läßt, sondern ihnen gebietet. Gefallen und Mißfallen, Begehren und Verabscheuen gehören der eigenen Seele des Menschen an; die Pflicht steht über Gefallen und Mißfallen. So hoch kann dem Menschen die Pflicht stehen, daß er für sie das Leben opfert. Und der Mensch steht um so höher, je mehr er seine Neigungen, sein Gefallen und Mißfallen dahin veredelt hat, daß sie ohne Zwang, ohne Unterwerfung durch sich selbst der erkannten Pflicht folgen. Das Sittlich-Gute hat ebenso wie die Wahrheit seinen Ewigkeitswert in sich und erhält ihn nicht durch die Empfindungsseele. Indem der Mensch das selbständige Wahre und Gute in seinem Innern aufleben läßt, erhebt er sich über die bloße Empfindungsseele. Der ewige Geist scheint in diese herein. Ein Licht geht in ihr auf, das unvergänglich ist sofern die Seele in diesem Lichte lebt, ist sie eines Ewigen teilhaftig. Sie verbindet mit ihm ihr eigenes Dasein. Was die Seele als Wahres und Gutes in sich trägt, ist unsterblich in ihr. - Das, was in der Seele als Ewiges aufleuchtet, sei hier Bewußtseinsseele genannt. - Von Bewußtsein kann man auch bei den niedrigeren Seelenregungen sprechen. Die alltäglichste Empfindung ist Gegenstand des Bewußtseins. Insofern kommt auch dem Tiere Bewußtsein zu. Der Kern des menschlichen Bewußtseins, also die Seele in der Seele, ist hier mit Bewußtseinsseele gemeint. Die Bewußtseinsseele wird hier noch als ein besonderes Glied der Seele von der Verstandesseele unterschieden. Diese letztere ist noch in die Empfindungen, in die Triebe, Affekte und so weiter verstrickt. Jeder Mensch weiß, wie ihm zunächst das als wahr gilt, was er in seinen Empfindungen und so weiter vorzieht. Erst diejenige Wahrheit aber ist die bleibende, die sich losgelöst hat von allem Beigeschmack solcher Sympathien und Antipathien der Empfindungen und so weiter. Die Wahrheit ist wahr, auch wenn sich alle persönlichen Gefühle gegen sie auflehnen. Derjenige Teil der Seele, in dem diese Wahrheit lebt, soll Bewußtseinsseele genannt werden. | И както е с истинното, така е и с истински доброто. Нравствено-доброто е независимо от склонностите и страстите, доколкото не се оставя те да му заповядват, а им заповядва. Харесването и нехаресването, влечението и отвращението принадлежат на собствената душа на човека; дългът стои над харесването и нехаресването. Толкова високо може да стои дългът за човека, че той да пожертва живота си за него. И човек стои толкова по-високо, колкото повече е облагородил своите склонности, своето харесване и нехаресване дотам, че те без принуда, без подчинение сами от себе си следват осъзнатия дълг. Нравствено-доброто, също както истината, носи своята вечна стойност в себе си и не я получава от сетивната душа. Като оставя самостоятелното истинно и добро да оживее във вътрешността му, човек се издига над чистата сетивна душа. Вечният дух прониква в нея със своята светлина. В нея изгрява една светлина, която е непреходна. Доколкото душата живее в тази светлина, тя е причастна към нещо вечно. Тя свързва с него своето собствено битие. Онова, което душата носи в себе си като истинно и добро, е безсмъртно в нея. – Онова, което просветва в душата като вечно, нека бъде наречено тук съзнаваща душа. – За съзнание може да се говори и при по-низшите душевни движения. Най-всекидневното усещане е предмет на съзнанието. В този смисъл и животното има съзнание. Под съзнаваща душа тук се има предвид ядрото на човешкото съзнание, тоест душата в душата. Съзнаващата душа се различава тук от разсъдъчната душа като още един особен член на душата. Последната е още оплетена в усещанията, в нагоните, афектите и така нататък. Всеки човек знае как за него най-напред важи като истинно онова, което той предпочита в своите усещания и така нататък. Но трайна е едва онази истина, която се е освободила от всеки привкус на такива симпатии и антипатии на усещанията и така нататък. Истината е истина дори когато всички лични чувства се бунтуват срещу нея. Онази част от душата, в която живее тази истина, ще бъде наречена съзнаваща душа. |
| 46 | So hätte man, wie in dem Leib, auch in der Seele drei Glieder zu unterscheiden: die Empfindungsseele, die Verstandesseele und die Bewußtseinsseele. Und wie von unten herauf die Leiblichkeit auf die Seele begrenzend wirkt, so wirkt von oben herunter die Geistigkeit auf sie erweiternd. Denn je mehr sich die Seele von dem Wahren und Guten erfüllt, desto weiter und umfassender wird das Ewige in ihr. - Für denjenigen, der die Seele zu «schauen» vermag, ist der Glanz, der von dem Menschen ausgeht, weil sein Ewiges sich erweitert, eine eben solche Wirklichkeit, wie für das sinnliche Auge das Licht wirklich ist, das von einer Flamme ausstrahlt. Für den «Sehenden» gilt der leibliche Mensch nur als ein Teil des ganzen Menschen. Der Leib liegt als das gröbste Gebilde inmitten anderer, die ihn und sich selbst gegenseitig durchdringen. Als eine Lebensform erfüllt den physischen Körper der Ätherleib; an allen Seiten über diesen hinausragend erkennt man den Seelenleib (Astralgestalt). Und wieder über diesen hinausragend die Empfindungsseele, dann die Verstandesseele, die um so größer wird, je mehr sie von dem Wahren und Guten in sich aufnimmt. Denn dieses Wahre und Gute bewirkt die Erweiterung der Verstandesseele. Ein Mensch, der lediglich seinen Neigungen, seinem Gefallen und Mißfallen leben würde, hätte eine Verstandesseele, deren Grenzen mit denen seiner Empfindungsseele zusammenfielen. Diese Gebilde, inmitten deren der physische Körper wie in einer Wolke erscheint, kann man die menschliche Aura nennen. Sie ist dasjenige, um das sich das «Wesen des Menschen» bereichert, wenn es in der Art geschaut wird, wie diese Schrift versucht, es darzustellen. | Така, както в тялото, и в душата би трябвало да различаваме три члена: сетивната душа, разсъдъчната душа и съзнаващата душа. И както отдолу нагоре телесността действа върху душата ограничаващо, така отгоре надолу духовността действа върху нея разширяващо. Защото, колкото повече душата се изпълва с истинното и доброто, толкова по-широко и по-всеобхватно става вечното в нея. – За онзи, който е в състояние да „съзира“ душата, сиянието, което излиза от човека, понеже неговото вечно се разширява, е също такава действителност, каквато за сетивното око е действителна светлината, излъчвана от един пламък. За „виждащия“ телесният човек е само част от целия човек. Тялото лежи като най-грубото образувание сред други, които проникват него и се проникват взаимно. Като жизнена форма етерното тяло изпълва физическото тяло; като простиращо се от всички страни отвъд него се разпознава душевното тяло (астралният облик). И пак простираща се отвъд него – сетивната душа, после разсъдъчната душа, която става толкова по-голяма, колкото повече от истинното и доброто приема в себе си. Защото това истинно и добро предизвиква разширяването на разсъдъчната душа. Човек, който би живял единствено според своите склонности, според своето харесване и нехаресване, би имал разсъдъчна душа, чиито граници биха съвпадали с тези на неговата сетивна душа. Тези образувания, сред които физическото тяло се явява като в облак, могат да бъдат наречени човешка аура. Тя е онова, с което се обогатява „същността на човека“, когато тя бива съзирана по начина, по който това съчинение се опитва да я представи. |
| 47 | *** Im Laufe der Kindheitsentwickelung tritt im Leben des Menschen der Augenblick ein, in dem er sich zum erstenmal als ein selbständiges Wesen gegenüber der ganzen übrigen Welt empfindet. Fein empfindenden Menschen ist das ein bedeutsames Erlebnis. Der Dichter Jean Paul erzählt in seiner Lebensbeschreibung: «Nie vergeß' ich die noch keinem Menschen erzählte Erscheinung in mir, wo ich bei der Geburt meines Selbstbewußtseins stand, von der ich Ort und Zeit anzugeben weiß. An einem Vormittag stand ich als ein sehr junges Kind unter der Haustür und sah links nach der Holzlege, als auf einmal das innere Gesicht, ich bin ein Ich, wie ein Blitzstrahl vom Himmel auf mich fuhr und seitdem leuchtend stehenblieb: da hatte mein Ich zum erstenmal sich selber gesehen und auf ewig. Täuschungen des Erinnerns sind hier schwerlich denkbar, da kein fremdes Erzählen sich in eine bloß im verhangenen Allerheiligsten des Menschen vorgefallene Begebenheit, deren Neuheit allein so alltäglichen Nebenumständen das Bleiben gegeben, mit Zusätzen mengen konnte.» - Es ist bekannt, daß kleine Kinder von sich sagen: «Karl ist brav», «Marie will das haben». Man findet es angemessen, daß sie von sich so wie von andern reden, weil sie sich ihrer selbständigen Wesenheit noch nicht bewußt geworden sind, weil das Bewußtsein vom Selbst noch nicht in ihnen geboren ist. Durch das Selbstbewußtsein bezeichnet sich der Mensch als ein selbständiges, von allem übrigen abgeschlossenes Wesen, als «Ich». Im «Ich» faßt der Mensch alles zusammen, was er als leibliche und seelische Wesenheit erlebt. Leib und Seele sind die Träger des «Ich»; in ihnen wirkt es. Wie der physische Körper im Gehirn, so hat die Seele im «Ich» ihren Mittelpunkt zu Empfindungen wird der Mensch von außen angeregt; Gefühle machen sich geltend als Wirkungen der Außenwelt; der Wille bezieht sich auf die Außenwelt, denn er verwirklicht sich in äußeren Handlungen. Das «Ich» bleibt als die eigentliche Wesenheit des Menschen ganz unsichtbar. Treffend nennt daher Jean Paul das Gewahrwerden des «Ich» eine «bloß im verhangenen Allerheiligsten des Menschen vorgefallene Begebenheit». Denn mit seinem «Ich» ist der Mensch ganz allein. - Und dieses «Ich» ist der Mensch selbst. Das berechtigt ihn, dieses «Ich» als seine wahre Wesenheit anzusehen. Er darf deshalb seinen Leib und seine Seele als die «Hüllen» bezeichnen, innerhalb deren er lebt; und er darf sie als leibliche Bedingungen bezeichnen, durch die er wirkt. Im Laufe seiner Entwickelung lernt er diese Werkzeuge immer mehr als Diener seines «Ich» gebrauchen. Das Wörtchen «Ich», wie es zum Beispiel in der deutschen Sprache angewendet wird, ist ein Name, der sich von allen anderen Namen unterscheidet. Wer über die Natur dieses Namens in zutreffender Art nachdenkt, dem eröffnet sich damit zugleich der Zugang zur Erkenntnis der menschlichen Wesenheit im tiefern Sinne. Jeden andern Namen können alle Menschen in der gleichen Art auf das ihm entsprechende Ding anwenden. Den Tisch kann jeder «Tisch», den Stuhl jeder «Stuhl» nennen. Bei dem Namen «Ich» ist dies nicht der Fall. Es kann ihn keiner anwenden zur Bezeichnung eines andern; jeder kann nur sich selbst «Ich» nennen. Niemals kann der Name «Ich» von außen an mein Ohr dringen, wenn er die Bezeichnung für mich ist. Nur von innen heraus, nur durch sich selbst kann die Seele sich als «Ich» bezeichnen. Indem der Mensch also zu sich «Ich» sagt, beginnt in ihm etwas zu sprechen, was mit keiner der Welten etwas zu tun hat, aus denen die bisher genannten «Hüllen» entnommen sind. Das «Ich» wird immer mehr Herrscher über Leib und Seele. - Auch das kommt in der Aura zum Ausdrucke. Je mehr das Ich Herrscher ist über Leib und Seele, desto gegliederter, mannigfaltiger, farbenreicher ist die Aura. Die Wirkung des Ich auf die Aura kann der «Sehende» schauen. Das «Ich» selbst ist auch ihm unsichtbar: dieses ist wirklich indem «verhangenen Allerheiligsten des Menschen». - Aber das Ich nimmt in sich die Strahlen des Lichtes auf, das als ewiges Licht in dem Menschen aufleuchtet. Wie dieser die Erlebnisse des Leibes und der Seele in dem «Ich» zusammenfaßt, so läßt er auch die Gedanken der Wahrheit und Güte in das «Ich» einfließen. Die Sinneserscheinungen offenbarten sich dem «Ich» von der einen, der Geist von der andern Seite. Leib und Seele geben sich dem «Ich» hin, um ihm zu dienen; das «Ich» aber gibt sich dem Geiste hin, daß er es erfülle. Das «Ich» lebt in Leib und Seele; der Geist aber lebt im «Ich». Und was vom Geiste im Ich ist, das ist ewig. Denn das Ich erhält Wesen und Bedeutung von dem, womit es verbunden ist. Insofern es im physischen Körper lebt, ist es den mineralischen Gesetzen, durch den Ätherleib ist es den Gesetzen der Fortpflanzung und des Wachstums, vermöge der Empfindungs- und Verstandesseele den Gesetzen der seelischen Welt unterworfen; insofern es das Geistige in sich aufnimmt, ist es den Gesetzen des Geistes unterworfen. Was die mineralischen, was die Lebensgesetze bilden, entsteht und vergeht; der Geist aber hat mit Entstehung und Untergang nichts zu tun. | *** В хода на детското развитие в живота на човека настъпва мигът, в който той за пръв път усеща себе си като самостоятелно същество спрямо целия останал свят. За хора с фина чувствителност това е значително изживяване. Поетът Жан Паул разказва в своето жизнеописание: „Никога няма да забравя още никому неразказаното явление в мен, когато стоях при раждането на моето самосъзнание и за което мога да посоча мястото и времето. Една сутрин, като съвсем малко дете, стоях на прага на къщата и гледах наляво към навеса за дърва, когато изведнъж вътрешното видение, аз съм един Аз, като мълния от небето ме порази и оттогава остана да свети: тогава моят Аз за пръв път бе видял сам себе си, и то завинаги. Заблуди на спомена тук едва ли са мислими, тъй като никакъв чужд разказ не е могъл да примеси добавки към едно събитие, станало само в забуленото Светая Светих на човека, чиято новост единствено бе придала трайност на такива всекидневни странични обстоятелства.“ – Известно е, че малките деца казват за себе си: „Карл е послушен“, „Мари иска това“. Смята се за уместно, че те говорят за себе си така, както за другите, защото още не са осъзнали своето самостоятелно същество, защото съзнанието за Себето още не е родено в тях. Чрез самосъзнанието човек означава себе си като самостоятелно, отделено от всичко останало същество, като „Аз“. В „Аза“ човек обобщава всичко, което изживява като телесно и душевно същество. Тялото и душата са носителите на „Аза“; в тях той действа. Както физическото тяло има своя център в мозъка, така душата има своя център в „Аза“. Към усещания човек бива подбуждан отвън; чувствата се проявяват като въздействия на външния свят; волята се отнася до външния свят, защото се осъществява във външни действия. „Азът“ като същинското същество на човека остава съвсем невидим. Затова Жан Паул сполучливо нарича осъзнаването на „Аза“ „събитие, станало само в забуленото Светая Светих на човека“. Защото със своя „Аз“ човек е съвсем сам. – И този „Аз“ е самият човек. Това му дава право да смята този „Аз“ за своето истинско същество. Затова той може да означи своето тяло и своята душа като „обвивките“, вътре в които живее; и може да ги означи като телесни условия, чрез които действа. В хода на своето развитие той се научава да използва тези оръдия все повече като служители на своя „Аз“. Думичката „Аз“, както се употребява например в немския език, е име, което се отличава от всички други имена. На онзи, който размишлява по подходящ начин върху природата на това име, с това същевременно се открива достъпът до познанието на човешката същност в по-дълбок смисъл. Всяко друго име всички хора могат да прилагат по еднакъв начин към съответстващото му нещо. Масата всеки може да нарече „маса“, стола всеки – „стол“. При името „Аз“ това не е така. Никой не може да го употреби за означаване на друг; всеки може да нарече „Аз“ само себе си. Никога името „Аз“ не може да проникне в моето ухо отвън, когато то е означение за мен. Само отвътре, само чрез самата себе си душата може да се означи като „Аз“. Следователно, като казва човек на себе си „Аз“, в него започва да говори нещо, което няма нищо общо с никой от световете, от които са взети досега споменатите „обвивки“. „Азът“ става все повече господар над тялото и душата. – И това намира израз в аурата. Колкото повече Азът е господар над тялото и душата, толкова по-разчленена, по-многообразна, по-богата на цветове е аурата. Действието на Аза върху аурата „виждащият“ може да съзира. Самият „Аз“ е невидим и за него: той наистина е в „забуленото Светая Светих на човека“. – Но Азът приема в себе си лъчите на светлината, която просветва като вечна светлина в човека. Както човекът обобщава изживяванията на тялото и душата в „Аза“, така той оставя и мислите на истината и добротата да се вливат в „Аза“. Сетивните явления се откриват на „Аза“ от едната страна, духът – от другата. Тялото и душата се отдават на „Аза“, за да му служат; а „Азът“ се отдава на духа, за да го изпълни той. „Азът“ живее в тялото и душата; а духът живее в „Аза“. И онова, което от духа е в Аза, е вечно. Защото Азът получава същност и значение от онова, с което е свързан. Доколкото живее във физическото тяло, той е подчинен на минералните закони, чрез етерното тяло – на законите на размножаването и растежа, по силата на сетивната и разсъдъчната душа – на законите на душевния свят; доколкото приема в себе си духовното, той е подчинен на законите на духа. Онова, което образуват минералните закони, онова, което образуват жизнените закони, възниква и загива; а духът няма нищо общо с възникване и загиване. |
| 48 | *** Das Ich lebt in der Seele. Wenn auch die höchste Äußerung des «Ich» der Bewußtseinsseele angehört, so muß man doch sagen, daß dieses «Ich» von da ausstrahlend die ganze Seele erfüllt und durch die Seele seine Wirkung auf den Leib äußert. Und in dem Ich ist der Geist lebendig. Es strahlt der Geist in das Ich und lebt in ihm als in seiner «Hülle», wie das Ich in Leib und Seele als seinen «Hüllen» lebt. Der Geist bildet das Ich von innen nach außen, die mineralische Welt von außen nach innen. Der ein «Ich» bildende und als «Ich» lebende Geist sei «Geistselbst» genannt, weil er als «Ich» oder «Selbst» des Menschen erscheint. Den Unterschied zwischen dem «Geistselbst» und der «Bewußtseinsseele» kann man sich in folgender Art klarmachen. Die Bewußtseinsseele berührt die von jeder Antipathie und Sympathie unabhängige, durch sich selbst bestehende Wahrheit; das Geistselbst trägt in sich dieselbe Wahrheit, aber aufgenommen und umschlossen durch das «Ich»; durch das letztere individualisiert und in die selbständige Wesenheit des Menschen übernommen. Dadurch, daß die ewige Wahrheit so verselbständigt und mit dem «Ich» zu einer Wesenheit verbunden wird, erlangt das «Ich» selbst die Ewigkeit. | *** Азът живее в душата. Макар най-висшата проява на „Аза“ да принадлежи на съзнаващата душа, все пак трябва да се каже, че този „Аз“, излъчвайки се оттам, изпълва цялата душа и чрез душата проявява своето действие върху тялото. И в Аза духът е жив. Духът се излъчва в Аза и живее в него като в своя „обвивка“, както Азът живее в тялото и душата като в свои „обвивки“. Духът образува Аза отвътре навън, минералният свят – отвън навътре. Духът, който образува един „Аз“ и живее като „Аз“, нека бъде наречен „Дух-Себе“, защото той се явява като „Аз“ или „Себе“ на човека. Разликата между „Духа-Себе“ и „съзнаващата душа“ може да се изясни по следния начин. Съзнаващата душа докосва истината, която е независима от всяка антипатия и симпатия и съществува чрез самата себе си; Духът-Себе носи в себе си същата истина, но приета и обхваната от „Аза“; индивидуализирана чрез последния и приета в самостоятелното същество на човека. Когато вечната истина по този начин се осамостоятелява и се свързва с „Аза“ в едно същество, самият „Аз“ придобива вечността. |
| 49 | Das Geistselbst ist eine Offenbarung der geistigen Welt innerhalb des Ich, wie von der andern Seite her die Sinnesempfindung eine Offenbarung der physischen Welt innerhalb des Ich ist. In dem, was rot, grün, hell, dunkel, hart, weich, warm, kalt ist, erkennt man die Offenbarungen der körperlichen Welt; in dein, was wahr und gut ist, die Offenbarungen der geistigen Welt. In dem gleichen Sinne, wie die Offenbarung des Körperlichen Empfindung heißt, sei die Offenbarung des Geistigen Intuition genannt. Der einfachste Gedanke enthält schon Intuition, denn man kann ihn nicht mit Händen tasten, nicht mit Augen sehen: man muß seine Offenbarung aus dem Geiste durch das Ich empfangen. - Wenn ein unentwickelter und ein entwickelter Mensch eine Pflanze ansehen, so lebt in dem Ich des einen etwas ganz anderes als in dem des zweiten. Und doch sind die Empfindungen beider durch denselben Gegenstand hervorgerufen. Die Verschiedenheit liegt darin, daß der eine sich weit vollkommenere Gedanken über den Gegenstand machen kann als der andere. Offenbarten die Gegenstande sich allein durch die Empfindung, dann könnte es keinen Fortschritt in der geistigen Entwickelung geben. Die Natur empfindet auch der Wilde; die Naturgesetze offenbaren sich erst den von der Intuition befruchteten Gedanken des höher entwickelten Menschen. Die Reize der Außenwelt empfindet auch das Kind als Antrieb des Willens, die Gebote des sittlich Guten gehen ihm aber nur im Laufe der Entwickelung auf, indem es im Geiste leben und dessen Offenbarung verstehen lernt. | Духът-Себе е откровение на духовния свят вътре в Аза, както от другата страна сетивното усещане е откровение на физическия свят вътре в Аза. В онова, което е червено, зелено, светло, тъмно, твърдо, меко, топло, студено, човек разпознава откровенията на телесния свят; в онова, което е истинно и добро – откровенията на духовния свят. В същия смисъл, в който откровението на телесното се нарича усещане, нека откровението на духовното бъде наречено интуиция. Най-простата мисъл вече съдържа интуиция, защото не можем да я пипнем с ръце, нито да я видим с очи: трябва да получим нейното откровение от духа чрез Аза. – Когато един неразвит и един развит човек гледат едно растение, в Аза на единия живее нещо съвсем различно от онова, което живее в Аза на другия. И все пак усещанията и на двамата са предизвикани от един и същ предмет. Разликата е в това, че единият може да си създаде много по-съвършени мисли за предмета, отколкото другият. Ако предметите се откриваха само чрез усещането, тогава не би могло да има напредък в духовното развитие. Природата я усеща и дивакът; природните закони се откриват само на оплодотворените от интуицията мисли на по-високо развития човек. И детето усеща дразненията на външния свят като подбуда за волята, но повелите на нравствено-доброто му се откриват само в хода на развитието, когато то се научава да живее в духа и да разбира неговото откровение. |
| 50 | Wie ohne das Auge keine Farbenempfindungen da wären, so ohne das höhere Denken des Geistselbst keine Intuitionen. Und sowenig die Empfindung die Pflanze schafft, an der die Farbe erscheint, sowenig schafft die Intuition das Geistige, von welchem sie vielmehr nur Kunde gibt. | Както без окото не биха съществували усещания за цвят, така без висшето мислене на Духа-Себе не биха съществували интуиции. И както усещането не създава растението, по което се явява цветът, така и интуицията не създава духовното, за което тя по-скоро само дава вест. |
| 51 | Durch die Intuitionen holt sich das Ich des Menschen, das in der Seele auflebt, die Botschaften von oben, von der Geisteswelt, wie es sich durch die Empfindungen die Botschaften aus der physischen Welt holt. Und dadurch macht die Geisteswelt ebenso zum Eigenleben seiner Seele wie vermittels der Sinne die physische Welt. Die Seele, der das in ihr aufleuchtende Ich, öffnet nach Zwei Seiten in seine Tore: nach der Seite des Körperlichen und nach derjenigen des Geistigen. | Чрез интуициите Азът на човека, който оживява в душата, си взема вестите отгоре, от духовния свят, както чрез усещанията си взема вестите от физическия свят. И така той превръща духовния свят в собствен живот на своята душа, както посредством сетивата – физическия свят. Душата, или засияващият в нея Аз, отваря портите си към две страни: към страната на телесното и към страната на духовното. |
| 52 | Wie nun die physische Welt dem Ich nur dadurch von Ich Kunde geben kann, daß sie aus ihren Stoffen und Kräften einen Körper aufbaut, in dem die bewußte Seele leben kann und innerhalb dessen diese Organe besitzt, um das Körperliche außer sich wahrzunehmen, so baut auch die geistige Welt mit ihren Geistesstoffen und ihren Geisteskräften einen Geistkörper auf, in dem das Ich leben und durch Intuitionen das Geistige wahrnehmen kann. (Es ist einleuchtend, daß die Ausdrücke Geiststoff, Geistkörper dem Wortsinne nach einen Widerspruch enthalten. Sie sollen nur gebraucht werden, um den Gedanken auf dasjenige hinzulenken, was im Geistigen dem physischen Leibe des Menschen entspricht.) | Както физическият свят може да даде на Аза вест за себе си само като изгради от своите вещества и сили тяло, в което съзнаващата душа може да живее и в което тя притежава органи, за да възприема телесното извън себе си, така и духовният свят със своите духовни вещества и своите духовни сили изгражда духовно тяло, в което Азът може да живее и чрез интуиции да възприема духовното. (Ясно е, че изразите духовно вещество, духовно тяло съдържат според буквалния смисъл на думите противоречие. Те следва да се употребяват само за да насочат мисълта към онова, което в духовното съответства на физическото тяло на човека.) |
| 53 | Und ebenso wie innerhalb der physischen Welt der einzelne menschliche Körper als eine abgesonderte Wesenheit aufgebaut wird, so innerhalb der Geisteswelt der Geistkörper. Es gibt in der Geisteswelt für den Menschen ebenso ein innen und Außen wie in der physischen Welt. Wie der Mensch aus der physischen Umwelt die Stoffe aufnimmt und sie in seinem physischen Leib verarbeitet, so nimmt er aus der geistigen Umwelt das Geistige auf und macht es zu dem Seinigen. Das Geistige ist die ewige Nahrung des Menschen. Und wie der Mensch aus der physischen Welt geboren ist, so wird er aus dem Geiste durch die ewigen Gesetze des Wahren und Guten geboren. Er ist von der außer ihm befindlichen Geisteswelt abgetrennt, wie er von der gesamten physischen Welt als ein selbständiges Wesen abgetrennt ist. Diese selbständige geistige Wesenheit sei «Geistmensch» genannt. | И също както във физическия свят отделното човешко тяло се изгражда като обособена същност, така в духовния свят – духовното тяло. В духовния свят за човека има вътре и вън също както във физическия свят. Както човекът поема веществата от физическата си околна среда и ги преработва в своето физическо тяло, така той поема от духовната си околна среда духовното и го прави свое. Духовното е вечната храна на човека. И както човекът е роден от физическия свят, така той се ражда от духа чрез вечните закони на истинното и доброто. Той е отделен от духовния свят извън него, както като самостоятелно същество е отделен от целия физически свят. Нека това самостоятелно духовно същество бъде наречено „Дух-Човек“. |
| 54 | Wenn wir den physischen Menschenkörper untersuchen, finden wir in ihm dieselben Stoffe und Kräfte, die außerhalb desselben in der übrigen physischen Welt vorhanden sind. So ist es auch mit dem Geistmenschen. In ihm pulsieren die Elemente der äußeren Geisteswelt, in ihm sind die Kräfte der übrigen Geisteswelt tätig. Wie in der physischen Haut ein Wesen in sich abgeschlossen wird, das lebend und empfindend ist, so auch in der Geisteswelt. Die geistige Haut, die den Geistmenschen von der einheitlichen Geisteswelt abschließt, ihn innerhalb derselben zu einem selbständigen Geisteswesen macht, das in sich lebt und intuitiv den Geistesinhalt der Welt wahrnimmt, diese «geistige Haut» sei Geisteshülle (aurische Hülle) genannt. Nur muß festgehalten werden, daß diese «geistige Haut» sich fortdauernd mit der fortschreitenden menschlichen Entwickelung ausdehnt, so daß die geistige Individualität des Menschen (seine aurische Hülle) einer unbegrenzten Vergrößerung fähig ist. | Когато изследваме физическото човешко тяло, намираме в него същите вещества и сили, които са налице извън него в останалия физически свят. Така е и с Духа-Човек. В него пулсират елементите на външния духовен свят, в него действат силите на останалия духовен свят. Както във физическата кожа се затваря в себе си същество, което е живо и усещащо, така е и в духовния свят. Духовната кожа, която отграничава Духа-Човек от единния духовен свят и го прави вътре в него самостоятелно духовно същество, което живее в себе си и интуитивно възприема духовното съдържание на света – тази „духовна кожа“ нека бъде наречена духовна обвивка (аурична обвивка). Само трябва твърдо да се има предвид, че тази „духовна кожа“ непрекъснато се разширява с напредващото човешко развитие, така че духовната индивидуалност на човека (неговата аурична обвивка) е способна на неограничено уголемяване. |
| 55 | Innerhalb dieser Geisteshülle lebt der Geistesmensch. Dieser wird durch die geistige Lebenskraft in demselben Sinne auferbaut, wie der physische Leib durch die physische Lebenskraft. In ähnlicher Weise, wie man von einem Ätherleib spricht, muß man daher von einem Äthergeist in bezug auf den Geistesmenschen sprechen. Dieser Äthergeist sei Lebensgeist genannt In drei Teile gliedert sich also die geistige Wesenheit des Menschen: in den Geistmenschen, den Lebensgeist und das Geistselbst. Für den in den geistigen Gebieten «Sehenden» ist diese geistige Wesenheit des Menschen als der höhere eigentliche geistige - Teil der Aura eine wahrnehmbare Wirklichkeit. Er «schaut» innerhalb der Geisteshülle den Geistesmenschen als Lebensgeist; und «er schaut», wie sich dieser «Lebensgeist» fortwährend durch Aufnahme von Geistesnahrung aus der geistigen Außenwelt vergrößert. Und ferner sieht er, wie durch diese Aufnahme sich die Geisteshülle fortdauernd weitet, wie der Geistmensch immer größer und größer wird. | Вътре в тази духовна обвивка живее Духът-Човек. Той се изгражда от духовната жизнена сила в същия смисъл, в който физическото тяло – от физическата жизнена сила. Затова, подобно на това, както се говори за етерно тяло, по отношение на Духа-Човек трябва да се говори за етерен дух. Нека този етерен дух бъде наречен Дух-Живот. Духовната същност на човека се разчленява следователно на три части: на Дух-Човек, Дух-Живот и Дух-Себе. За „виждащия“ в духовните области тази духовна същност на човека е възприемаема действителност като висшата – същинската духовна – част на аурата. Той „съзерцава“ вътре в духовната обвивка Духа-Човек като Дух-Живот; и „съзерцава“ как този „Дух-Живот“ непрекъснато се уголемява чрез поемане на духовна храна от духовния външен свят. И освен това той вижда как чрез това поемане духовната обвивка непрекъснато се разширява, как Духът-Човек става все по-голям и по-голям. |
| 56 | Insofern dieses «Größerwerden» räumlich «geschaut» wird» ist es selbstverständlich nur ein Bild der Wirklichkeit. Dessenungeachtet ist in der Vorstellung dieses Bildes die Menschenseele auf die entsprechende geistige Wirklichkeit hin gerichtet. Es ist der Unterschied der geistigen Wesenheit des Menschen von seiner physischen, daß die letztere eine begrenzte Größe hat, während die erstere unbegrenzt wachsen kann. Was an geistiger Nahrung aufgenommen wird, hat ja einen Ewigkeitswert. Aus zwei sich durchdringenden Teilen setzt sich deshalb die menschliche Aura zusammen. Dem einen gibt Färbung und Form das physische Dasein des Menschen, dem andern sein geistiges. | Доколкото това „уголемяване“ се „съзерцава“ пространствено, то, разбира се, е само образ на действителността. Въпреки това в представата за този образ човешката душа е насочена към съответната духовна действителност. Разликата между духовната същност на човека и неговата физическа същност е в това, че последната има ограничена величина, докато първата може да расте неограничено. Онова, което се поема като духовна храна, има наистина вечна стойност. Затова човешката аура се състои от две проникващи се части. Едната получава оцветяване и форма от физическото битие на човека, другата – от неговото духовно битие. |
| 57 | Das Ich gibt die Trennung zwischen beiden, in der Art, daß sich das Physische in seiner Eigenart hingibt und einen Leib aufbaut, der eine Seele in sich aufleben läßt; und das Ich gibt sich wieder hin und läßt in sich den Geist 56 aufleben, der nun seinerseits die Seele durchdringt und ihr das Ziel gibt in der Geisteswelt. Durch den Leib ist die Seele eingeschlossen im Physischen, durch den Geistesmenschen wachsen ihr die Flügel zur Bewegung in der geistigen Welt. | Азът дава разделението между двете по такъв начин, че физическото се отдава в своята своеобразност и изгражда тяло, което оставя да оживее в него душа; а Азът на свой ред се отдава и оставя да оживее в него духът, който сега от своя страна прониква душата и ѝ дава целта в духовния свят. Чрез тялото душата е затворена във физическото, чрез Духа-Човек ѝ израстват крилата за движение в духовния свят. |
| 58 | *** Will man den ganzen Menschen erfassen, so muß man ihn aus den genannten Bestandteilen zusammengesetzt denken. Der Leib baut sich aus der physischen Stoffwelt auf, so daß dieser Bau auf das denkende Ich hingeordnet ist Er ist von Lebenskraft durchdrungen und wird dadurch zum Ätherleib oder Lebensleib. Als solcher schließt er sich in den Sinnesorganen nach außen auf und wird zum Seelenleib. Diesen durchdringt die Empfindungsseele und wird eine Einheit mit ihm. Die Empfindungsseele empfängt nicht bloß die Eindrücke der Außenwelt als Empfindungen; sie hat ihr eigenes Leben, das sich durch das Denken auf der andern Seite ebenso befruchtet wie durch die Empfindungen auf der einen. So wird sie zur Verstandesseele. Sie kann das dadurch, daß sie sich nach oben hin den Intuitionen erschließt wie nach unten hin den Empfindungen. Dadurch ist sie Bewußtseinsseele. Das ist ihr deshalb möglich, weil ihr die Geisteswelt das Intuitionsorgan hineinbildet, wie ihr der physische Leib die Sinnesorgane bildet. Wie die Sinne durch den Seelenleib die Empfindungen, so vermittelt ihr der Geist durch das Intuitionsorgan die Intuitionen. Der Geistmensch ist dadurch mit der Bewußtseinsseele in einer Einheit verbunden wie der physische Körper mit der Empfindungsseele im Seelenleib. Bewußtseinsseele und Geistselbst bilden eine Einheit. In dieser Einheit lebt der Geistesmensch als Lebensgeist, wie der Ätherleib für den Seelenleib die leibliche Lebensgrundlage bildet. Und wie der physische Körper in der physischen Haut sich abschließt, so der Geistmensch in der Geisteshülle. Es ergibt sich die Gliederung des ganzen Menschen in folgender Art: | *** Ако човек иска да обхване целия човек, трябва да го мисли като съставен от посочените съставни части. Тялото се изгражда от физическия свят на веществата така, че този строеж е насочен към мислещия Аз. То е проникнато от жизнена сила и така става етерно тяло или жизнено тяло. Като такова то се отваря навън в сетивните органи и става душевно тяло. Сетивната душа прониква това тяло и става едно цяло с него. Сетивната душа не само получава впечатленията на външния свят като усещания; тя има свой собствен живот, който се оплодотворява от мисленето от другата страна също тъй, както от усещанията от едната. Така тя става разсъдъчна душа. Тя може да направи това, защото се открива нагоре за интуициите, както надолу – за усещанията. Така тя е съзнаваща душа. Това ѝ е възможно, защото духовният свят вгражда в нея органа на интуицията, както физическото тяло ѝ образува сетивните органи. Както сетивата чрез душевното тяло ѝ предават усещанията, така духът чрез органа на интуицията ѝ предава интуициите. По този начин Духът-Човек е свързан в единство със съзнаващата душа, както физическото тяло – със сетивната душа в душевното тяло. Съзнаващата душа и Духът-Себе образуват едно единство. В това единство Духът-Човек живее като Дух-Живот, както етерното тяло образува за душевното тяло телесната жизнена основа. И както физическото тяло се затваря във физическата кожа, така Духът-Човек – в духовната обвивка. Получава се членението на целия човек по следния начин: |
| 59 | A. Physischer Körper | А. Физическо тяло |
| 60 | B. Ätherleib oder Lebensleib | Б. Етерно тяло или жизнено тяло |
| 61 | C. Seelenleib | В. Душевно тяло |
| 62 | D. Empfindungsseele | Г. Сетивна душа |
| 63 | E. Verstandesseele | Д. Разсъдъчна душа |
| 64 | F. Bewußtseinsseele | Е. Съзнаваща душа |
| 65 | G. Geistselbst | Ж. Дух-Себе |
| 66 | H. Lebensgeist | З. Дух-Живот |
| 67 | I. Geistesmensch. | И. Дух-Човек. |
| 68 | Seelenleib (C) und Empfindungsseele (D) sind eine Einheit im irdischen Menschen; ebenso Bewußtseinsseele (F) und Geistselbst (G). - Dadurch ergeben sich sieben Teile des irdischen Menschen: | Душевното тяло (В) и сетивната душа (Г) са едно единство в земния човек; също така съзнаващата душа (Е) и Духът-Себе (Ж). – Чрез това се получават седем части на земния човек: |
| 69 | 1. Der physische Körper | 1. Физическото тяло |
| 70 | 2. Der Äther- oder Lebensleib | 2. Етерното или жизненото тяло |
| 71 | 3. Der empfindende Seelenleib | 3. Усещащото душевно тяло |
| 72 | 4. Die Verstandesseele | 4. Разсъдъчната душа |
| 73 | 5. Die geisterfüllte Bewußtseinsseele | 5. Изпълнената с дух съзнаваща душа |
| 74 | 6. Der Lebensgeist | 6. Духът-Живот |
| 75 | 7. Der Geistesmensch. | 7. Духът-Човек. |
| 76 | In der Seele blitzt das «Ich» auf, empfängt aus dem Geiste den Einschlag und wird dadurch zum Träger des Geistmenschen. Dadurch nimmt der Mensch an den «drei Welten» (der physischen, seelischen und geistigen) teil. Er wurzelt durch physischen Körper, Ätherleib und Seelenleib in der physischen Welt und blüht durch das Geistselbst, den Lebensgeist und Geistesmenschen in die geistige Welt hinauf. Der Stamm aber, der nach der einen Seite wurzelt, nach der andern blüht, das ist die Seele selbst. Man kann, durchaus im Einklange mit dieser Gliederung des Menschen, eine vereinfachte Form derselben geben. Obwohl das menschliche «Ich» in der Bewußtseinsseele aufleuchtet, so durchdringt es doch das ganze seelische Wesen. Die Teile dieses seelischen Wesens sind überhaupt nicht so scharf gesondert wie die Leibesglieder; sie durchdringen sich in einem höheren Sinne. Faßt man dann Verstandesseele und Bewußtseinsseele als die zwei zusammengehörigen Hüllen des Ich und dieses als den Kern derselben ins Auge, dann kann man den Menschen gliedern in: physischen Leib, Lebensleib, Astralleib und Ich. Mit dem Ausdruck Astralleib wird dabei hier das bezeichnet, was Seelenleib und Empfindungsseele zusammen sind. Der Ausdruck findet sich in der älteren Literatur und sei hier frei angewendet auf dasjenige in der menschlichen Wesenheit, was über das Sinnlich-Wahrnehmbare hinausliegt. Trotzdem die Empfindungsseele in gewisser Beziehung auch von dem Ich durchkraftet wird, hängt sie mit dem Seelenleib so eng zusammen, daß für beide, vereinigt gedacht, ein einziger Ausdruck berechtigt ist. Wenn nun das Ich sich mit dem Geistselbst durchdringt, so tritt dieses Geistselbst so auf, daß der Astralleib von dem Seelischen aus umgearbeitet wird. In dem Astralleib wirken zunächst des Menschen Triebe, Begierden, Leidenschaften, insofern diese empfunden werden; und es wirken in ihm die sinnlichen Wahrnehmungen. Die sinnlichen Wahrnehmungen entstehen durch den Seelenleib als ein Glied im Menschen, das ihm von der äußeren Welt zukommt. Die Triebe, Begierden, Leidenschaften und so weiter entstehen in der Empfindungsseele, insofern diese vom Innern durchkraftet wird, bevor dieses Innere sich dem Geistselbst hingegeben hat. Durchdringt sich das «Ich» mit dem Geistselbst, so durchkraftet die Seele den Astralleib wieder mit diesem Geistselbst Es drückt sich dies so aus, daß dann die Triebe, Begierden und Leidenschaften durchleuchtet sind von dem, was das Ich aus dem Geiste empfangen hat. Das Ich ist dann vermöge seines Anteiles an der geistigen Welt Herr geworden in der Welt der Triebe, Begierden und so weiter. In dem Maße, als es dies geworden ist, erscheint das Geistselbst im Astralleib. Und dieser selbst wird dadurch verwandelt. Der Astralleib erscheint dann selbst als zweigliedrige Wesenheit, als zum Teil unverwandelt, zum Teil verwandelt. Daher kann man das Geistselbst in seiner Offenbarung am Menschen als den verwandelten Astralleib bezeichnen. Ein ähnliches geht in dem Menschen vor, wenn er in sein Ich den Lebensgeist aufnimmt. Dann verwandelt sich der Lebensleib. Er wird durchdrungen von dem Lebensgeist. Dieser offenbart sich in der Art, daß der Lebensleib ein anderer wird. Daher kann man auch sagen, daß der Lebensgeist der verwandelte Lebensleib ist. Und nimmt das Ich den Geistesmenschen in sich auf, so erhält es dadurch die starke Kraft, den physischen Leib damit zu durchdringen. Es ist natürlich, daß dasjenige, was so von dem physischen Leibe verwandelt ist, nicht mit der physischen Sinnen wahrzunehmen ist. Es ist ja gerade das am physischen Leib Geistesmensch geworden, was vergeistigt ist. Es ist dann für die sinnliche Wahrnehmung als Sinnliches vorhanden; und insofern dieses Sinnliche vergeistigt ist, muß es vom geistigen Erkenntnisvermögen wahrgenommen werden. Den äußeren Sinnen erscheint eben auch das vom Geistigen durchdrungene Physische nur sinnlich. Mit Zugrundelegung von alledem kann man auch folgende Gliederung des Menschen geben: | В душата проблясва „Азът“, получава от духа онова, което вплита в себе си, и така става носител на Духа-Човек. По този начин човекът участва в „трите свята“ (физическия, душевния и духовния). Чрез физическото тяло, етерното тяло и душевното тяло той се корени във физическия свят, а чрез Духа-Себе, Духа-Живот и Духа-Човек разцъфтява нагоре в духовния свят. А стъблото, което от едната страна се корени, а от другата цъфти, това е самата душа. Напълно в съгласие с това членение на човека може да се даде негова опростена форма. Макар че човешкият „Аз“ засиява в съзнаващата душа, той все пак прониква цялото душевно същество. Частите на това душевно същество изобщо не са така рязко обособени, както членовете на тялото; те се проникват взаимно в по-висш смисъл. Ако тогава разгледаме разсъдъчната душа и съзнаващата душа като двете свързани помежду си обвивки на Аза, а него – като тяхно ядро, тогава можем да разчленим човека на: физическо тяло, жизнено тяло, астрално тяло и Аз. С израза астрално тяло тук се обозначава онова, което са душевното тяло и сетивната душа заедно. Изразът се среща в по-старата литература и нека тук бъде свободно приложен към онова в човешката същност, което лежи отвъд сетивно-възприемаемото. Въпреки че сетивната душа в известно отношение също бива проникната със сила от Аза, тя е свързана толкова тясно с душевното тяло, че за двете, мислени като обединени, е оправдан един-единствен израз. Когато сега Азът се проникне с Духа-Себе, този Дух-Себе се проявява така, че астралното тяло бива преработено откъм душевното. В астралното тяло действат отначало нагоните, влеченията, страстите на човека, доколкото те се усещат; и в него действат сетивните възприятия. Сетивните възприятия възникват чрез душевното тяло като член в човека, който му идва от външния свят. Нагоните, влеченията, страстите и така нататък възникват в сетивната душа, доколкото тя бива проникната със сила отвътре, преди тази вътрешност да се е отдала на Духа-Себе. Ако „Азът“ се проникне с Духа-Себе, душата на свой ред прониква със сила астралното тяло с този Дух-Себе. Израз на това е, че тогава нагоните, влеченията и страстите са озарени от онова, което Азът е получил от духа. Тогава Азът, благодарение на своето участие в духовния свят, е станал господар в света на нагоните, влеченията и така нататък. В степента, в която е станал такъв, Духът-Себе се явява в астралното тяло. И така се преобразява самото то. Тогава самото астрално тяло се явява като двучленна същност, отчасти непреобразена, отчасти преобразена. Затова Духа-Себе в неговото откровение у човека можем да го обозначим като преобразеното астрално тяло. Нещо подобно става в човека, когато той поеме в своя Аз Духа-Живот. Тогава жизненото тяло се преобразява. То бива проникнато от Духа-Живот. Той се открива по такъв начин, че жизненото тяло става друго. Затова може да се каже също, че Духът-Живот е преобразеното жизнено тяло. И ако Азът поеме в себе си Духа-Човек, той получава чрез това мощната сила да проникне с него физическото тяло. Естествено е, че онова, което е така преобразено във физическото тяло, не може да се възприеме с физическите сетива. Нали Дух-Човек е станало именно онова във физическото тяло, което е одухотворено. Тогава то е налице за сетивното възприятие като сетивно; и доколкото това сетивно е одухотворено, то трябва да бъде възприето от духовната способност за познание. На външните сетива и проникнатото от духовното физическо се явява само сетивно. Въз основа на всичко това може да се даде и следното членение на човека: |
| 77 | 1. Physischer Leib | 1. Физическо тяло |
| 78 | 2. Lebensleib | 2. Жизнено тяло |
| 79 | 3. Astralleib | 3. Астрално тяло |
| 80 | 4. Ich als Seelenkern | 4. Аз като ядро на душата |
| 81 | 5. Geistselbst als verwandelter Astralleib | 5. Дух-Себе като преобразено астрално тяло |
| 82 | 6. Lebensgeist als verwandelter Lebensleib | 6. Дух-Живот като преобразено жизнено тяло |
| 83 | 7. Geistesmensch als verwandelter physischer Leib. | 7. Дух-Човек като преобразено физическо тяло. |
| 84 | Anmerkungen: | Бележки: |
| 85 | (1) Der Verfasser dieses Buches hat lange Zeit nach Abfassung desselben (vgl. Zeitschrift «Das Reich», viertes Buch des ersten Jahrgangs [Januar 19171) dasjenige. Was hier Äther- oder Lebensleib genannt wird, auch «Bilde-Kräfte-Leib» genannt. Zu dieser Namengebung fühlte er sich veranlaßt, weil er glaubt, daß man nicht genug tun kann, um dem Mißverständnis vorzubeugen, das hier mit Ätherleib Gemeinte zu verwechseln mit der «Lebenskraft» der älteren Naturwissenschaft. Wo es sich um Abweisung dieser älteren Vorstellung einer Lebenskraft im Sinne der modernen Naturwissenschaft handelt, steht der Verfasser in einem gewissen Sinne auf dem Standpunkt der Gegner einer solchen Kraft. Denn mit dieser wollte man die besondere Wirkungsweise der unorganischen Kräfte im Organismus erklären. Aber was im Organismus unorganisch wirkt, das wirkt da nicht anders als in dem Bereich der unorganischen Welt. Die Gesetze der unorganischen Natur sind im Organismus keine anderen als im Kristall usw. Aber im Organismus liegt eben etwas vor, was nicht unorganisch ist: das bildende Leben. Diesem liegt der Äther- oder Bilde-KräfteLeib zugrunde. Durch seine Annahme wird die berechtigte Aufgabe der Naturforschung nicht gestört: dasjenige, was sie über Kräftewirksamkeiten in der unorganischen Natur beobachtet, auch in die Organismenwelt hinein zu verfolgen. Und es abzulehnen, diese Wirksamkeit innerhalb des Organismus durch eine besondere Lebenskraft abgeändert zu denken, das sieht auch eine wahre Geisteswissenschaft als berechtigt an. Der Geistesforscher spricht vom Ätherleib insofern, als im Organismus sich noch anderes offenbart als im Leblosen. - Trotz alledem findet sich der Verfasser dieses Buches nicht veranlaßt, hier den Namen «Ätherleib» durch den anderen «Bilde-Kräfte-Leib» zu ersetzen, da innerhalb des ganzen Zusammenhanges, der hier sich findet, für jeden, der sehen will, ein Mißverständnis ausgeschlossen ist. Ein solches kann nur eintreten, wenn man den Namen in einer Ausführung gebraucht, die diesen Zusammenhang nicht zeigen kann. (Man vergleiche damit auch das am Schlusse dieses Buches unter «Einzelne Bemerkungen und Ergänzungen» Gesagte.) | (1) Авторът на тази книга дълго време след нейното написване (вж. списание „Дас Райх“, четвърта книга от първия годишен том [януари 1917]) е нарекъл онова, което тук се нарича етерно или жизнено тяло, също „тяло на формиращите сили“. Той се е почувствал подтикнат към това наименование, защото смята, че не може да се направи достатъчно, за да се предотврати недоразумението да се смесва онова, което тук се има предвид с етерно тяло, с „жизнената сила“ на по-старото естествознание. Там, където става дума за отхвърляне на тази по-стара представа за жизнена сила в смисъла на съвременното естествознание, авторът в известен смисъл стои на гледната точка на противниците на такава сила. Защото с нея са искали да обяснят особения начин на действие на неорганичните сили в организма. Но онова, което в организма действа неорганично, то не действа там по друг начин, отколкото в областта на неорганичния свят. Законите на неорганичната природа в организма не са други, отколкото в кристала и т.н. Но в организма е налице именно нещо, което не е неорганично: формиращият живот. В основата му лежи етерното тяло или тялото на формиращите сили. С приемането му не се нарушава оправданата задача на естествознанието: да проследява и в света на организмите онова, което то наблюдава като действия на силите в неорганичната природа. А и една истинска духовна наука също признава за оправдан отказа това действие вътре в организма да се мисли като видоизменено от особена жизнена сила. Духовният изследовател говори за етерно тяло дотолкова, доколкото в организма се открива още и нещо друго освен онова, което се открива в безжизненото. – Въпреки всичко това авторът на тази книга не се чувства подтикнат да замени тук името „етерно тяло“ с другото, „тяло на формиращите сили“, тъй като в рамките на цялата взаимовръзка, която се намира тук, за всеки, който иска да види, недоразумение е изключено. Такова може да настъпи само ако човек употреби името в изложение, което не може да покаже тази взаимовръзка. (Сравни с това също казаното в края на тази книга под „Отделни бележки и допълнения“.) |
| 86 | Wiederverkörperung des Geistes und Schicksal | Прераждане на духа и съдба |
| 87 | In der Mitte zwischen Leib und Geist lebt die Seele. Die Eindrücke, die ihr durch den Leib zukommen, sind vorübergehend. Sie sind nur so lange vorhanden, als der Leib seine Organe den Dingen der Außenwelt öffnet. Mein Auge empfindet die Farbe an der Rose nur so lange, als die Rose ihm gegenübersteht und es selbst geöffnet ist. Die Gegenwart sowohl des Dinges in der Außenwelt wie auch diejenige des leiblichen Organs sind notwendig, damit ein Eindruck, eine Empfindung oder Wahrnehmung zustande kommen können. Was ich aber im Geiste als Wahrheit über die Rose erkannt habe, das geht mit der Gegenwart nicht vorüber. Und es ist in seiner Wahrheit auch ganz und gar nicht von mir abhängig. Es wäre wahr, auch wenn ich niemals der Rose gegenübergetreten wäre. Was ich durch den Geist erkenne, ist in einem Elemente des Seelenlebens gegründet, durch das die Seele mit einem Weltinhalt zusammenhängt, der in ihr sich unabhängig von ihren vergänglichen Leibesgrundlagen offenbart. Es kommt nicht darauf an, ob das sich Offenbarende selbst überall ein Unvergängliches ist, sondern darauf, ob die Offenbarung für die Seele so geschieht, daß dabei nicht ihre vergängliche Leibesgrundlage in Betracht kommt, sondern dasjenige, was in ihr von diesem Vergänglichen unabhängig ist. Das Dauernde in der Seele ist in dem Augenblicke in die Beobachtung gestellt, in dem man gewahr wird, daß Erlebnisse da sind, die nicht durch ihr Vergängliches begrenzt sind. Auch darum handelt es sich nicht, ob diese Erlebnisse zunächst durch vergängliche Verrichtungen der Leibesorganisation bewußt werden, sondern darum, daß sie etwas enthalten, was zwar in der Seele lebt, aber doch in seiner Wahrheit unabhängig ist von dein vergänglichen Vorgange der Wahrnehmung. Zwischen Gegenwart und Dauer ist die Seele gestellt, in dem sie die Mitte hält zwischen Leib und Geist. Aber sie vermittelt auch Gegenwart und Dauer. Sie bewahrt das Gegenwärtige für die Erinnerung. Dadurch entreißt sie es der Vergänglichkeit und nimmt es in die Dauer ihres Geistigen. Auf. Auch prägt sie das Dauernde dem Zeitlichvergänglichen ein, indem sie in ihrem Leben sich nicht nur den vorübergehenden Reizen hingibt, sondern von sich aus die Dinge bestimmt, ihnen ihr Wesen in den Handlungen einverleibt, die sie verrichtet. Durch die Erinnerung bewahrt die Seele das Gestern; durch die Handlung bereitet sie das Morgen vor. | По средата между тялото и духа живее душата. Впечатленията, които ѝ идват чрез тялото, са преходни. Те са налице само дотогава, докато тялото отваря своите органи за нещата на външния свят. Моето око усеща цвета на розата само дотогава, докато розата стои срещу него и то самото е отворено. Присъствието както на нещото във външния свят, така и на телесния орган е необходимо, за да може да се осъществи впечатление, усещане или възприятие. Но онова, което съм познал в духа като истина за розата, не отминава с настоящето. И то в своята истинност изобщо не зависи от мен. То би било истинно дори ако никога не бях застанал срещу розата. Онова, което познавам чрез духа, се основава на един елемент от душевния живот, чрез който душата е свързана с едно световно съдържание, което се открива в нея независимо от нейните преходни телесни основи. Не е важно дали самото откриващо се е навсякъде нещо непреходно, а дали откровението за душата става така, че при него от значение е не нейната преходна телесна основа, а онова, което в нея е независимо от това преходно. Трайното в душата влиза в полето на наблюдението в мига, в който човек осъзнае, че са налице преживявания, които не са ограничени от преходното в нея. И не за това става дума дали тези преживявания отначало стават съзнателни чрез преходни функции на телесната организация, а за това, че те съдържат нещо, което наистина живее в душата, но все пак в своята истинност е независимо от преходния процес на възприятието. Душата е поставена между настоящето и трайността, като държи средата между тялото и духа. Но тя и посредничи между настоящето и трайността. Тя запазва настоящето за спомена. Така тя го изтръгва от преходността и го приема в трайността на своето духовно. Тя също така отпечатва трайното върху временно-преходното, като в живота си не само се отдава на отминаващите дразнения, а сама от себе си определя нещата, вгражда в тях своето същество в действията, които извършва. Чрез спомена душата запазва вчерашния ден; чрез действието тя подготвя утрешния. |
| 88 | Meine Seele müßte das Rot der Rose immer von neuem wahrnehmen, um es im Bewußtsein zu haben, wenn sie es nicht durch die Erinnerung behalten könnte. Das, was nach dem äußeren Eindruck zurückbleibt, was von der Seele behalten werden kann, kann unabhängig von dem äußeren Eindrucke wieder Vorstellung werden. Durch diese Gabe macht die Seele die Außenwelt so zu ihrer eigenen Innenwelt, daß sie diese dann durch das Gedächtnis - für die Erinnerung - behalten und unabhängig von den gewonnenen Eindrücken mit ihr weiter ein eigenes Leben führen kann. Das Seelenleben wird so zur dauernden Wirkung der vergänglichen Eindrücke der Außenwelt. | Моята душа би трябвало да възприема червеното на розата все наново, за да го има в съзнанието, ако не можеше да го задържи чрез спомена. Онова, което остава след външното впечатление и може да бъде задържано от душата, може отново да стане представа независимо от външното впечатление. Чрез тази дарба душата прави външния свят свой собствен вътрешен свят по такъв начин, че после може да го задържи чрез паметта – за спомена – и независимо от получените впечатления да води по-нататък с него собствен живот. Така душевният живот става трайно въздействие на преходните впечатления на външния свят. |
| 89 | Aber auch die Handlung erhält Dauer, wenn sie einmal der Außenwelt aufgeprägt ist Schneide ich einen Zweig von einem Baume, so ist durch meine Seele etwas geschehen, was den Lauf der Ereignisse in der Außenwelt vollkommen ändert. Es wäre mit dem Zweige an dem Baume etwas ganz anderes geschehen, wenn ich nicht handelnd eingegriffen hätte. Ich habe eine Reihe von Wirkungen ins Leben gerufen, die ohne mein Dasein nicht vorhanden gewesen wären. Was ich heute getan habe, bleibt für morgen bestehen. Es wird dauernd durch die Tat, wie meine Eindrücke von gestern für meine Seele dauernd geworden sind durch das Gedächtnis. | Но и действието получава трайност, щом веднъж е отпечатано върху външния свят. Ако отрежа клон от едно дърво, чрез моята душа е станало нещо, което напълно променя хода на събитията във външния свят. С клона на дървото би станало нещо съвсем друго, ако не се бях намесил с действие. Аз съм предизвикал редица въздействия, които без моето съществуване не биха били налице. Онова, което съм сторил днес, остава да съществува и за утре. То става трайно чрез делото, както моите вчерашни впечатления са станали трайни за душата ми чрез паметта. |
| 90 | Für dieses Dauerndwerden durch die Tat bildet man im gewöhnlichen Bewußtsein nicht in der gleichen Art eine Vorstellung aus, wie diejenige ist, die man für «Gedächtnis» hat, für das Dauerndwerden eines Erlebnisses, das auf Grund einer Wahrnehmung erfolgt. Aber wird nicht das «Ich» des Menschen mit der in der Welt erfolgten Veränderung durch seine Tat ebenso verbunden wie mit der aus einem Eindruck erfolgenden Erinnerung? Das «Ich» urteilt über neue Eindrücke anders, je nachdem es die eine oder die andere Erinnerung hat oder nicht. Aber es ist auch als «Ich» in eine andere Verbindung zur Welt getreten, je nachdem es die eine oder die andere Tat verrichtet hat oder nicht. Ob ich auf einen andern Menschen einen Eindruck gemacht habe durch eine Tat oder nicht, davon hängt es ab, ob etwas in dem Verhältnisse der Welt zu meinem «Ich» vorhanden ist oder nicht. Ich bin in meinem Verhältnis zur Welt ein anderer, nachdem ich auf meine Umgebung einen Eindruck gemacht habe. Daß man, was hier gemeint ist, nicht so bemerkt wie die Veränderung des «Ich» durch Erwerb einer Erinnerung, das rührt allein davon her, daß die Erinnerung sich sogleich bei ihrer Bildung verbindet mit dem Seelenleben, das man schon immer als das Seinige empfunden hat; die äußere Wirkung der Tat aber verläuft, losgelöst von diesem Seelenleben, in Folgen, die noch etwas anderes sind, als was man davon in der Erinnerung behält. Dessenungeachtet aber sollte man zugeben, daß, nach einer vollbrachten Tat, etwas in der Welt ist, dem sein Charakter durch das «Ich» aufgeprägt ist. Man wird, wenn man das hier in Betracht Kommende wirklich durchdenkt, zu der Frage kommen: Könnte es nicht sein, daß die Folgen einer vollbrachten Tat, denen ihr Wesen durch das «Ich» aufgeprägt ist, eine Tendenz erhalten, zu dem Ich wieder hinzuzutreten, wie ein im Gedächtnis bewahrter Eindruck wieder auflebt, wenn sich dazu eine äußere Veranlassung ergibt? Das im Gedächtnis Bewahrte wartet auf eine solche Veranlassung. Könnte nicht das in der Außenwelt mit dem Ich-Charakter Bewahrte ebenso warten, um so von außen an die Menschenseele heranzutreten, wie die Erinnerung von innen an diese Seele bei gegebener Veranlassung herantritt? Hier wird diese Sache nur als Frage hingestellt: denn, gewiß, es könnte sein, daß sich die Veranlassung niemals ergäbe, daß die mit dem Ich-Charakter behafteten Folgen einer Tat die Menschenseele treffen könnten. Aber daß sie als solche vorhanden sind und daß sie in ihrem Vorhandensein das Verhältnis der Welt zu dem Ich bestimmen, das erscheint sofort als eine mögliche Vorstellung, wenn man, was vorliegt, denkend verfolgt. Es soll in den nachfolgenden Betrachtungen untersucht werden, ob es im Menschenleben etwas gibt, das von dieser «möglichen» Vorstellung aus auf eine Wirklichkeit deutet. | В обикновеното съзнание човек не си образува за това ставане трайно чрез делото представа от същия род като онази, която има за „паметта“, за ставането трайно на едно преживяване, настъпило въз основа на възприятие. Но не се ли свързва „Азът“ на човека с промяната, настъпила в света чрез неговото дело, също тъй, както със спомена, произтекъл от едно впечатление? „Азът“ съди за нови впечатления различно според това дали има един или друг спомен, или не. Но той и като „Аз“ е встъпил в друга връзка със света според това дали е извършил едно или друго дело, или не. Дали съм направил впечатление на друг човек с едно дело, или не – от това зависи дали в отношението на света към моя „Аз“ е налице нещо, или не. Аз съм друг в отношението си към света, след като съм направил впечатление на своето обкръжение. Това, че човек не забелязва онова, което се има предвид тук, така, както забелязва промяната на „Аза“ чрез придобиването на един спомен, произтича единствено от това, че споменът още при своето образуване се свързва с душевния живот, който човек винаги е усещал като свой; а външното въздействие на делото протича, откъснато от този душевен живот, в последици, които са още и нещо друго освен онова, което човек задържа от тях в спомена. Въпреки това обаче би трябвало да се признае, че след едно извършено дело в света има нещо, чийто характер е отпечатан от „Аза“. Ако човек наистина премисли онова, което тук е от значение, той ще стигне до въпроса: Не би ли могло да бъде така, че последиците от едно извършено дело, чието същество е отпечатано от „Аза“, получават тенденцията отново да пристъпят към Аза, както едно запазено в паметта впечатление отново оживява, когато за това се появи външен повод? Запазеното в паметта чака такъв повод. Не би ли могло запазеното във външния свят с характера на Аза също тъй да чака, за да пристъпи отвън към човешката душа, както споменът пристъпва отвътре към тази душа при даден повод? Тук този въпрос се поставя само като въпрос, защото, разбира се, би могло никога да не се появи поводът, при който белязаните с характера на Аза последици от едно дело биха могли да срещнат човешката душа. Но че те са налице като такива и че със своето наличие определят отношението на света към Аза – това веднага се явява като възможна представа, ако човек мислено проследи онова, което е налице. В следващите разглеждания ще бъде изследвано дали в човешкия живот има нещо, което, изхождайки от тази „възможна“ представа, сочи към една действителност. |
| 91 | *** Es sei nun erst das Gedächtnis betrachtet. Wie kommt es zustande? Offenbar auf ganz andere Art als die Empfindung oder Wahrnehmung. Ohne Auge kann ich nicht die Empfindung des «Blau» haben. Aber durch das Auge habe ich noch keineswegs die Erinnerung an das «Blau». Soll mir das Auge jetzt diese Empfindung geben, so muß ihm ein blaues Ding gegenübertreten. Die Leiblichkeit würde alle Eindrücke immer wieder in Nichts zurücksinken lassen, wenn nicht, indem durch den Wahrnehmungsakt die gegenwärtige Vorstellung sich bildet, zugleich in dem Verhältnisse zwischen Außenwelt und Seele sich etwas abspielte, was in dem Menschen eine solche Folge hat, daß er später durch Vorgänge in sich wieder eine Vorstellung von dem haben kann, was früher eine Vorstellung von außen her bewirkt hat. Wer sich Übung für seelisches Beobachten erworben hat, wird finden können, daß der Ausdruck ganz schief ist, der von der Meinung ausgeht: man habe heute eine Vorstellung und morgen trete durch das Gedächtnis diese Vorstellung wieder auf, nachdem sie sich inzwischen irgendwo im Menschen aufgehalten hat. Nein, die Vorstellung, die ich jetzt habe, ist eine Erscheinung, die mit dem «jetzt» vorübergeht. Tritt Erinnerung ein, so findet in mir ein Vorgang statt, der die Folge von etwas ist, das außer dem Hervorrufen der gegenwärtigen Vorstellung in dem Verhältnis zwischen Außenwelt und mir stattgefunden hat. Die durch die Erinnerung hervorgerufene Vorstellung ist eine neue und nicht die aufbewahrte alte. Erinnerung besteht darin, daß wieder vorgestellt werden kann, nicht, daß eine Vorstellung wieder aufleben kann. Was wieder eintritt, ist etwas anderes als die Vorstellung selbst. (Diese Anmerkung wird hier gemacht, weil auf geisteswissenschaftlichem Gebiete notwendig ist, daß man sich über gewisse Dinge genauere Vorstellungen macht als im gewöhnlichen Leben und sogar auch in der gewöhnlichen Wissenschaft.) - Ich erinnere mich, das heißt: ich erlebe etwas, was selbst nicht mehr da ist. Ich verbinde ein vergangenes Erlebnis mit meinem gegenwärtigen Leben. Es ist so bei jeder Erinnerung. Man nehme an, ich treffe einen Menschen und erkenne ihn wieder, weil ich ihn gestern getroffen habe. Er wäre für mich ein völlig Unbekannter, wenn ich nicht das Bild, das ich mir gestern durch die Wahrnehmung gemacht habe, mit meinem heutigen Eindruck von ihm verbinden könnte. Das heutige Bild gibt mir die Wahrnehmung, das heißt meine Sinnesorganisation. Wer aber zaubert das gestrige in meine Seele herein? Es ist dasselbe Wesen in mir, das gestern bei meinem Erlebnis dabei war und das auch bei dem heutigen dabei ist Seele ist es in den vorhergehenden Ausführungen genannt worden. Ohne diese treue Bewahrerin des Vergangenen wäre jeder äußere Eindruck für den Menschen immer wieder neu. Gewiß ist, daß die Seele den Vorgang, durch welchen etwas Erinnerung wird, dem Leibe wie durch ein Zeichen einprägt; doch muß eben die Seele diese Einprägung machen und dann ihre eigene Einprägung wahrnehmen, wie sie etwas Äußeres wahrnimmt. So ist sie die Bewahrerin der Erinnerung. | *** Нека сега първо бъде разгледана паметта. Как възниква тя? Очевидно по съвсем друг начин, отколкото усещането или възприятието. Без око не мога да имам усещането „синьо“. Но чрез окото още съвсем нямам спомена за „синьото“. Ако окото трябва сега да ми даде това усещане, пред него трябва да застане нещо синьо. Телесността би оставяла всички впечатления отново и отново да потъват обратно в нищото, ако в същото време, докато чрез акта на възприятието се образува настоящата представа, в отношението между външния свят и душата не се разиграваше нещо, което има в човека такава последица, че по-късно той може чрез процеси в себе си отново да има представа за онова, което по-рано е предизвикало представа отвън. Който се е упражнил в душевното наблюдение, ще може да установи, че е съвсем крив изразът, който изхожда от мнението: днес човек има една представа, а утре чрез паметта тази представа отново се появява, след като междувременно се е задържала някъде в човека. Не, представата, която имам сега, е явление, което отминава заедно със „сега“. Ако настъпи спомен, в мен се извършва процес, който е последица от нещо, което освен предизвикването на настоящата представа е станало в отношението между външния свят и мен. Предизвиканата чрез спомена представа е нова, а не запазената стара. Споменът се състои в това, че може отново да се представя, а не в това, че една представа може отново да оживее. Онова, което отново настъпва, е нещо друго, а не самата представа. (Тази забележка се прави тук, защото в областта на духовната наука е необходимо човек да си създава по-точни представи за някои неща, отколкото в обикновения живот и дори в обикновената наука.) – Аз си спомням, това значи: аз преживявам нещо, което самото вече не е налице. Свързвам едно минало преживяване със своя настоящ живот. Така е при всеки спомен. Да приемем, че срещам един човек и го разпознавам, защото съм го срещнал вчера. Той би бил за мен съвсем непознат, ако не можех да свържа образа, който съм си създал вчера чрез възприятието, със своето днешно впечатление от него. Днешния образ ми го дава възприятието, тоест моята сетивна организация. Но кой като с вълшебство внася вчерашния в моята душа? Това е същото същество в мен, което вчера присъстваше при моето преживяване и което присъства и при днешното. В предходните изложения то бе наречено душа. Без тази вярна пазителка на миналото всяко външно впечатление би било за човека отново и отново ново. Сигурно е, че душата отпечатва в тялото като чрез знак процеса, чрез който нещо става спомен; но именно душата трябва да направи този отпечатък и после да възприеме собствения си отпечатък, както възприема нещо външно. Така тя е пазителката на спомена. |
| 92 | Als Bewahrerin des Vergangenen sammelt die Seele fortwährend Schätze für den Geist auf. Daß ich das richtige von dem Unrichtigen unterscheiden kann, das hängt davon ah, daß ich als Mensch ein denkendes Wesen bin, das die Wahrheit im Geiste zu ergreifen vermag. Die Wahrheit ist ewig; und sie könnte sich mir immer wieder an den Dingen offenbaren, auch wenn ich das Vergangene immer wieder aus dem Auge verlöre und jeder Eindruck für mich ein neuer wäre. Aber der Geist in mir ist nicht allein auf die Eindrücke der Gegenwart beschränkt; die Seele erweitert seinen Gesichtskreis über die Vergangenheit hin. Und je mehr sie aus der Vergangenheit zu ihm hinzuzufügen vermag, desto reicher macht sie ihn. So gibt die Seele an den Geist weiter, was sie vom Leibe erhalten hat. - Der Geist des Menschen trägt dadurch in jedem Augenblicke seines Lebens zweierlei in sich. Erstens die ewigen Gesetze des Wahren und Guten und zweitens die Erinnerung an die Erlebnisse der Vergangenheit. Was er tut, das vollbringt er unter dem Einflusse dieser beiden Faktoren. Wollen wir einen Menschengeist verstehen, so müssen wir deshalb auch zweierlei von ihm wissen: erstens, wieviel von dem Ewigen sich ihm offenbart hat, und zweitens, wieviel Schätze aus der Vergangenheit in ihm liegen. | Като пазителка на миналото душата непрекъснато събира съкровища за духа. Това, че мога да различавам правилното от неправилното, зависи от това, че като човек съм мислещо същество, което е способно да схване истината в духа. Истината е вечна; и тя би могла отново и отново да ми се открива в нещата дори ако отново и отново изпусках миналото от погледа си и всяко впечатление беше за мен ново. Но духът в мен не е ограничен само до впечатленията на настоящето; душата разширява неговия кръгозор към миналото. И колкото повече тя е в състояние да прибави към него от миналото, толкова по-богат го прави. Така душата предава на духа онова, което е получила от тялото. – Така духът на човека носи в себе си във всеки миг от своя живот две неща. Първо, вечните закони на истинното и доброто и второ, спомена за преживяванията от миналото. Онова, което прави, той го извършва под влиянието на тези два фактора. Затова, ако искаме да разберем един човешки дух, трябва да знаем за него също две неща: първо, колко от вечното му се е открило, и второ, колко съкровища от миналото лежат в него. |
| 93 | Diese Schätze bleiben dem Geiste keineswegs in unveränderter Gestalt. Die Eindrücke, die der Mensch aus den Erlebnissen gewinnt, schwinden dem Gedächtnisse allmählich dahin. Nicht aber ihre Früchte. Man erinnert sich nicht aller Erlebnisse, die man in der Kindheit durchgemacht hat, während man sich die Kunst des Lesens und des Schreibens angeeignet hat. Aber man könnte nicht lesen und schreiben, wenn man diese Erlebnisse nicht gehabt hätte und ihre Früchte nicht bewahrt geblieben wären in Form von Fähigkeiten. Und das ist die Umwandlung, die der Geist mit den Gedächtnisschätzen vornimmt. Er überläßt, was zu Bildern der einzelnen Erlebnisse führen kann, seinem Schicksale und entnimmt ihm nur die Kraft zu einer Erhöhung seiner Fähigkeiten. So geht gewiß kein Erlebnis ungenützt vorüber: die Seele bewahrt es als Erinnerung, und der Geist saugt aus ihm dasjenige, was seine Fähigkeiten, seinen Lebensgehalt bereichern kann. Der Menschengeist wächst durch die verarbeiteten Erlebnisse. - Kann man also auch die vergangenen Erlebnisse im Geiste nicht wie in einer Sammelkammer aufbewahrt finden, man findet ihre Wirkungen in den Fähigkeiten, die sich der Mensch erworben hat. | Тези съкровища съвсем не остават за духа в непроменен вид. Впечатленията, които човек получава от преживяванията, постепенно изчезват от паметта. Но не и техните плодове. Човек не си спомня всички преживявания, през които е минал в детството, докато е усвоявал изкуството на четенето и писането. Но той не би могъл да чете и пише, ако не беше имал тези преживявания и ако техните плодове не бяха останали запазени във формата на способности. И това е преобразуването, което духът извършва със съкровищата на паметта. Онова, което може да доведе до образи на отделните преживявания, той го оставя на собствената му съдба и взема от него само силата за повишаване на своите способности. Така наистина никое преживяване не отминава неизползвано: душата го запазва като спомен, а духът изсмуква от него онова, което може да обогати неговите способности, неговото жизнено съдържание. Човешкият дух расте чрез преработените преживявания. – Така че, макар и да не можем да намерим миналите преживявания запазени в духа като в склад, намираме техните въздействия в способностите, които човек си е придобил. |
| 94 | *** Bisher sind der Geist und die Seele nur betrachtet worden innerhalb der Grenzen, die zwischen Geburt und Tod liegen. Man kann dabei nicht stehenbleiben. Wer das tun wollte, der gliche dem, welcher auch den menschlichen Leib nur innerhalb derselben Grenzen betrachten wollte. Man kann gewiß vieles innerhalb dieser Grenzen finden. Aber man kann nimmermehr aus dem, was zwischen Geburt und Tod liegt, die menschliche Gestalt erklären. Diese kann sich nicht aus bloßen physischen Stoffen und Kräften unmittelbar auferbauen. Sie kann nur von einer ihr gleichen Gestalt abstammen, die sich auf Grund dessen ergibt, was sich fortgepflanzt hat. Die physischen Stoffe und Kräfte bauen den Leib während des Lebens auf: die Kräfte der Fortpflanzung lassen aus ihm einen andern hervorgehen, der seine Gestalt haben kann, also einen solchen, der Träger desselben Lebensleibes sein kann. - Jeder Lebensleib ist eine Wiederholung seines Vorfahren. Nur weil er dieses ist, erscheint er nicht in jeder beliebigen Gestalt, sondern in derjenigen, die ihm vererbt ist. Die Kräfte, die meine Menschengestalt möglich gemacht haben, lagen in meinen Vorfahren. Aber auch der Geist des Menschen erscheint in einer bestimmten Gestalt (wobei das Wort Gestalt natürlich geistig gemeint ist). Und die Gestalten des Geistes sind die denkbar verschiedensten bei den einzelnen Menschen. Nicht zwei Menschen haben die gleiche geistige Gestalt. Man muß auf diesem Gebiete nur ebenso ruhig und sachlich beobachten wie auf dem physischen. Man kann nicht sagen, die Verschiedenheiten der Menschen in geistiger Beziehung rühren allein von den Verschiedenheiten ihrer Umgebung, ihrer Erziehung und so weiter her. Nein, das ist durchaus nicht der Fall; denn zwei Menschen entwickeln sich unter den gleichen Einflüssen der Umgebung, der Erziehung und so weiter in ganz verschiedener Art. Deshalb muß man zugeben, daß sie mit ganz verschiedenen Anlagen ihren Lebensweg angetreten haben. - Hier steht man vor einer wichtigen Tatsache, die Licht ausbreitet über die Wesenheit des Menschen, wenn man ihre volle Tragweite erkennt. Wer seine Anschauung nur nach der Seite des materiellen Geschehens hin richten will, der könnte allerdings sagen, die individuellen Verschiedenheiten menschlicher Persönlichkeiten rühren von den Verschiedenheiten in der Beschaffenheit der stofflichen Keime her. (Und unter Berücksichtigung der von Gregor Mendel gefundenen und von andern weitergebildeten Vererbungsgesetze kann eine solche Ansicht vieles sagen, was ihr den Schein von Berechtigung auch vor dem wissenschaftlichen Urteil gibt.) Ein solcher Beurteiler zeigt aber nur, daß er keine Einsicht in das wirkliche Verhältnis des Menschen zu dessen Erleben hat. Denn die sachgemäße Beobachtung ergibt, daß die äußeren Umstände auf verschiedene Personen in verschiedener Art durch etwas wirken, das gar nicht unmittelbar mit der stofflichen Entwickelung in Wechselbeziehung tritt. Für den wirklich genauen Erforscher auf diesem Gebiete zeigt sich, daß, was aus den stofflichen Anlagen kommt, sich unterscheiden läßt von dem, was zwar durch Wechselwirkung des Menschen mit den Erlebnissen entsteht, aber nur dadurch sich gestalten kann, daß die Seele selbst diese Wechselwirkung eingeht. Die Seele steht da deutlich mit etwas innerhalb der Außenwelt in Beziehung, das, seinem Wesen nach, keinen Bezug zu stofflichen Keimanlagen haben kann. | *** Досега духът и душата бяха разгледани само в границите, които лежат между раждането и смъртта. Човек не може да спре дотук. Който би искал да направи това, би приличал на онзи, който би искал да разглежда и човешкото тяло само в същите граници. Наистина в тези граници може да се намери много. Но от онова, което лежи между раждането и смъртта, никога не може да се обясни човешкият образ. Той не може да се изгради непосредствено само от физически вещества и сили. Той може да произлезе само от подобен на него образ, който се получава въз основа на онова, което се е предало чрез размножаване. Физическите вещества и сили изграждат тялото през живота: силите на размножаването позволяват от него да произлезе друго тяло, което може да има неговия образ, тоест такова, което може да бъде носител на същото жизнено тяло. – Всяко жизнено тяло е повторение на своя предък. Само защото е такова, то не се явява в какъвто и да е образ, а в онзи, който му е предаден по наследство. Силите, които са направили възможен моя човешки образ, са се намирали в моите предци. Но и духът на човека се явява в определен образ (при което думата образ, разбира се, е употребена в духовен смисъл). И образите на духа са възможно най-различни у отделните хора. Няма двама души с еднакъв духовен образ. В тази област трябва само да се наблюдава също тъй спокойно и обективно, както във физическата. Не може да се каже, че различията на хората в духовно отношение произтичат само от различията в тяхната среда, тяхното възпитание и така нататък. Не, това съвсем не е така; защото двама души се развиват при едни и същи влияния на средата, на възпитанието и така нататък по съвсем различен начин. Затова трябва да се признае, че те са тръгнали по своя жизнен път със съвсем различни заложби. – Тук стоим пред един важен факт, който хвърля светлина върху същността на човека, ако се познае неговият пълен обхват. Който иска да насочи възгледа си само към страната на материалните събития, той би могъл, разбира се, да каже, че индивидуалните различия на човешките личности произтичат от различията в устройството на веществените зародиши. (И като се вземат предвид законите на наследствеността, открити от Грегор Мендел и доразвити от други, такъв възглед може да каже много неща, които му придават вид на оправданост и пред научната преценка.) Но който съди така, показва само, че няма прозрение за действителното отношение на човека към неговото преживяване. Защото съобразното с предмета наблюдение показва, че външните обстоятелства действат върху различните личности по различен начин чрез нещо, което изобщо не влиза непосредствено във взаимодействие с вещественото развитие. За действително точния изследовател в тази област става ясно, че онова, което идва от веществените заложби, може да се различи от онова, което наистина възниква чрез взаимодействието на човека с преживяванията, но може да се оформи само благодарение на това, че самата душа встъпва в това взаимодействие. Тук душата явно е във връзка с нещо вътре във външния свят, което по своята същност не може да има отношение към веществените зародишни заложби. |
| 95 | Durch ihre physische Gestalt unterscheiden sich die Menschen von ihren tierischen Mitgeschöpfen auf der Erde. Aber sie sind innerhalb gewisser Grenzen in bezug auf diese Gestalt untereinander gleich. Es gibt nur eine menschliche Gattung. Wie groß auch die Unterschiede der Rassen, Stämme, Völker und Persönlichkeiten sein mögen: in physischer Beziehung ist die Ähnlichkeit zwischen Mensch und Mensch größer als die zwischen dem Menschen und irgendeiner Tiergattung. Alles, was in der menschlichen Gattung sich ausprägt, wird bedingt durch die Vererbung von den Vorfahren auf die Nachkommen. Und die menschliche Gestalt ist an diese Vererbung gebunden. Wie der Löwe nur durch Löwenvorfahren, so kann der Mensch nur durch menschliche Vorfahren seine physische Gestalt erben. | Чрез своя физически образ хората се различават от своите животински събратя по сътворение на Земята. Но в определени граници те са помежду си еднакви по отношение на този образ. Има само един човешки род. Колкото и големи да са различията между расите, племената, народите и личностите, във физическо отношение приликата между човек и човек е по-голяма от тази между човека и който и да е животински род. Всичко, което се изразява в човешкия род, е обусловено от предаването по наследство от предците на потомците. И човешкият образ е свързан с това предаване по наследство. Както лъвът може да наследи своя физически образ само от предци лъвове, така човекът може да го наследи само от човешки предци. |
| 96 | So wie die physische Ähnlichkeit der Menschen klar vor Augen liegt, so enthüllt sich dem vorurteilslosen geistigen Blicke die Verschiedenheit ihrer geistigen Gestalten. - Es gibt eine offen zutage liegende Tatsache, durch welche dies zum Ausdrucke kommt. Sie besteht in dem Vorhandensein der Biographie eines Menschen. Wäre der Mensch bloßes Gattungswesen, so könnte es keine Biographie geben. Ein Löwe, eine Taube nehmen das Interesse in Anspruch, insofern sie der Löwen-, der Taubenart angehören. Man hat das Einzelwesen in allem Wesentlichen verstanden, wenn man die Art beschrieben hat. Es kommt hier wenig darauf an, ob man es mit Vater, Sohn oder Enkel zu tun hat. Was bei ihnen interessiert, das haben eben Vater, Sohn und Enkel gemeinsam. Was der Mensch bedeutet, das aber fängt erst da an, wo er nicht bloß Art-, oder Gattungs- , sondern wo er Einzelwesen ist. Ich habe das Wesen des Herrn Schulze in Krähwinkel durchaus nicht begriffen, wenn ich seinen Sohn oder seinen Vater beschrieben habe. Ich muß seine eigene Biographie kennen. Wer über das Wesen der Biographie nachdenkt, der wird gewahr, daß in geistiger Beziehung jeder Mensch eine Gattung für sich ist. - Wer freilich Biographie bloß als eine äußerliche Zusammenstellung von Lebensereignissen faßt, der mag behaupten, daß er in demselben Sinne eine Hunde- wie eine Menschenbiographie schreiben könne. Wer aber in der Biographie die wirkliche Eigenart eines Menschen schildert, der begreift, daß er in ihr etwas hat, was im Tierreiche der Beschreibung einer ganzen Art entspricht. Nicht darauf kommt es an, daß man - was ja wirklich selbstverständlich ist - auch von einem Tiere - besonders von einem klugen - etwas Biographieartiges sagen kann, sondern darauf, daß die Menschenbiographie nicht dieser Tierbiographie, sondern der Beschreibung der tierischen Art entspricht. Es wird ja immer wieder Menschen geben, die das hier Gesagte damit werden widerlegen wollen, daß sie sagen, Menageriebesitzer zum Beispiel wissen, wie individuell einzelne Tiere derselben Gattung sich unterscheiden. Wer so urteilt, der zeigt aber nur, daß er individuelle Verschiedenheit nicht zu unterscheiden vermag von Verschiedenheit, die nur durch Individualität erworben sich zeigt. | Както физическата прилика на хората е ясно пред очите, така пред непредубедения духовен поглед се разкрива различието на техните духовни образи. – Има един очевиден факт, в който това намира израз. Той се състои в наличието на биографията на човека. Ако човекът беше само родово същество, не би могло да има биография. Един лъв, един гълъб привличат интереса, доколкото принадлежат към вида на лъвовете, на гълъбите. Отделното същество е разбрано във всичко съществено, когато е описан видът. Тук малко значение има дали имаме работа с баща, син или внук. Онова, което е интересно у тях, го имат общо именно бащата, синът и внукът. Но онова, което означава човекът, започва едва там, където той е не само видово или родово същество, а където е отделно същество. Съвсем не съм разбрал същността на господин Шулце от Крейвинкел, ако съм описал неговия син или неговия баща. Трябва да познавам неговата собствена биография. Който размишлява върху същността на биографията, ще осъзнае, че в духовно отношение всеки човек е един род за себе си. – Наистина, който схваща биографията само като външно съпоставяне на житейски събития, той може да твърди, че би могъл да напише в същия смисъл биография на куче, както и биография на човек. Но който в биографията изобразява действителното своеобразие на един човек, той разбира, че има в нея нещо, което в животинското царство съответства на описанието на цял вид. Не е важно това, че – което наистина се разбира от само себе си – и за едно животно – особено за едно умно – може да се каже нещо подобно на биография, а това, че човешката биография съответства не на тази животинска биография, а на описанието на животинския вид. Нали отново и отново ще има хора, които ще искат да опровергаят казаното тук, като казват например, че собствениците на менажерии знаят колко индивидуално се различават отделни животни от един и същ род. Но който съди така, показва само, че не е в състояние да различи индивидуалната различност от различност, която се проявява само като придобита чрез индивидуалност. |
| 97 | Wird nun die Art oder Gattung im physischen Sinne nur verständlich, wenn man sie in ihrer Bedingtheit durch die Vererbung begreift, so kann auch die geistige Wesenheit nur durch eine ähnliche geistige Vererbung verstanden werden. Meine physische Menschengestalt habe ich wegen meiner Abstammung von menschlichen Vorfahren. Woher habe ich dasjenige, was in meiner Biographie zum Ausdrucke kommt? Als physischer Mensch wiederhole ich die Gestalt meiner Vorfahren. Was wiederhole ich als geistiger Mensch? Wer behaupten will: dasjenige, was in meiner Biographie eingeschlossen ist, bedürfe keiner weiteren Erklärung, das müsse eben hingenommen werden, der soll nur auch gleich behaupten: er habe irgendwo einen Erdhügel gesehen, auf dem sich die Stoffklumpen ganz von selbst zu einem lebenden Menschen zusammengeballt haben. | Ако видът или родът във физически смисъл стават разбираеми само когато се схванат в своята обусловеност от наследствеността, то и духовното същество може да бъде разбрано само чрез подобна духовна наследственост. Своя физически човешки образ го имам поради произхода си от човешки предци. Откъде имам онова, което намира израз в моята биография? Като физически човек повтарям образа на своите предци. Какво повтарям като духовен човек? Който иска да твърди: онова, което е заключено в моята биография, не се нуждае от по-нататъшно обяснение, то трябвало просто да се приеме, той нека тогава веднага да твърди и това, че е видял някъде земна могила, на която буците вещество съвсем от само себе си са се сбили в жив човек. |
| 98 | Als physischer Mensch stamme ich von anderen physischen Menschen ab, denn ich habe dieselbe Gestalt wie die ganze menschliche Gattung. Die Eigenschaften der Gattung konnten also innerhalb der Gattung durch Vererbung erworben werden. Als geistiger Mensch habe ich meine eigene Gestalt, wie ich meine eigene Biographie habe. Ich kann also diese Gestalt von niemand anderm haben als von mir selbst. Und da ich nicht mit unbestimmten, sondern mit bestimmten seelischen Anlagen in die Welt eingetreten bin, da durch diese Anlagen mein Lebensweg, wie er in der Biographie zum Ausdruck kommt, bestimmt ist, so kann meine Arbeit an mir nicht bei meiner Geburt begonnen haben. Ich muß als geistiger Mensch vor meiner Geburt vorhanden gewesen sein. In meinen Vorfahren ,,in ich sicher nicht vorhanden gewesen, denn diese sind als geistige Menschen von mir verschieden. Meine Biographie ist nicht aus der ihrigen erklärbar Ich muß vielmehr als geistiges Wesen die Wiederholung eines solchen sein, aus dessen Biographie die Meinige erklärbar ist. Der andere zunächst denkbare Fall wäre der, daß ich die Ausgestaltung dessen, was Inhalt meiner Biographie ist, nur einem geistigen Leben vor der Geburt (beziehungsweise der Empfängnis) verdanke. Zu dieser Vorstellung hätte man aber nur Berechtigung, wenn man annehmen wollte, daß, was auf die Menschenseele aus dem physischen Umkreis herein wirkt, gleichartig sei mit dem, was die Seele aus einer nur geistigen Welt hat. Eine solche Annahme widerspricht der wirklich genauen Beobachtung. Denn was aus dieser physischen Umgebung bestimmend für die Menschenseele ist, das ist so, daß es wirkt wie ein später im physischen Leben Erfahrenes auf ein in gleicher Art früher Erfahrenes. Um diese Verhältnisse richtig zu beobachten, muß man sich den Blick dafür aneignen, wie es im Menschenleben wirksame Eindrücke gibt, die so auf die Anlagen der Seele wirken wie das Stehen vor einer zu verrichtenden Tat gegenüber dem, was man im physischen Leben schon geübt hat; nur daß solche Eindrücke eben nicht auf ein in diesem unmittelbaren Leben schon Geübtes auftreffen, sondern auf Seelenanlagen, die sich so beeindrucken lassen wie die durch Übung erworbenen Fähigkeiten. Wer diese Dinge durchschaut, der kommt zu der Vorstellung von Erdenleben, die dem gegenwärtigen vorangegangen sein müssen. Er kann denkend nicht bei rein geistigen Erlebnissen vor diesem Erdenleben stehenbleiben. - die physische Gestalt, die Schiller an sich getragen hat, die hat er von seinen Vorfahren ererbt. Sowenig aber diese physische Gestalt aus der Erde gewachsen sein kann, sowenig kann es die geistige Wesenheit Schillers sein. Er muß die Wiederholung einer andern geistigen Wesenheit sein, aus deren Biographie die Seinige erklärbar wird, wie die physische Menschengestalt Schillers durch menschliche Fortpflanzung erklärbar ist. - So wie also die physische Menschengestalt immer wieder und wieder eine Wiederholung, eine Wiederverkörperung der menschlichen Gattungswesenheit ist, so muß der geistige Mensch eine Wiederverkörperung desselben geistigen Menschen sein. Denn als geistiger Mensch ist eben jeder eine eigene Gattung. | Като физически човек произлизам от други физически хора, защото имам същия образ като целия човешки род. Следователно свойствата на рода са могли да бъдат придобити в рамките на рода чрез наследственост. Като духовен човек имам свой собствен образ, както имам своя собствена биография. Следователно не мога да имам този образ от никой друг освен от самия себе си. И тъй като съм встъпил в света не с неопределени, а с определени душевни заложби, тъй като чрез тези заложби е определен моят жизнен път, както той намира израз в биографията, то моята работа върху самия мен не може да е започнала с моето раждане. Като духовен човек трябва да съм съществувал преди раждането си. В моите предци със сигурност не съм съществувал, защото те като духовни хора са различни от мен. Моята биография не може да се обясни с тяхната. По-скоро като духовно същество трябва да съм повторение на такова същество, с чиято биография може да се обясни моята. Другият случай, за който може да се помисли най-напред, би бил, че оформянето на онова, което е съдържание на моята биография, дължа само на един духовен живот преди раждането (съответно зачатието). За тази представа обаче човек би имал основание само ако искаше да приеме, че онова, което въздейства върху човешката душа от физическото обкръжение, е еднородно с онова, което душата има от свят, който е само духовен. Такова допускане противоречи на действително точното наблюдение. Защото онова от тази физическа среда, което е определящо за човешката душа, е такова, че действа така, както нещо преживяно по-късно във физическия живот действа върху нещо преживяно по същия начин по-рано. За да наблюдава правилно тези отношения, човек трябва да си изгради усет за това как в човешкия живот има действени впечатления, които въздействат върху заложбите на душата така, както изправянето пред едно дело, което предстои да бъде извършено, се отнася към онова, което човек вече е упражнявал във физическия живот; само че такива впечатления попадат не върху нещо, вече упражнявано в този непосредствен живот, а върху душевни заложби, които се поддават на въздействие така, както придобитите чрез упражнение способности. Който прозре тези неща, той стига до представата за земни животи, които трябва да са предшествали сегашния. В мисленето си той не може да спре при чисто духовни преживявания преди този земен живот. – Физическия образ, който Шилер е носил, той го е наследил от своите предци. Но както този физически образ не може да е израснал от земята, така не може да е израснало от нея и духовното същество на Шилер. Той трябва да е повторение на друго духовно същество, с чиято биография става обяснима неговата, както физическият човешки образ на Шилер е обясним чрез човешкото размножаване. – И така, както физическият човешки образ е отново и отново едно повторение, едно прераждане на човешката родова същност, така и духовният човек трябва да е прераждане на същия духовен човек. Защото като духовен човек всеки е именно отделен род. |
| 99 | Man kann gegen das hier Gesagte einwenden: das seien reine Gedankenausführungen; und man kann äußere Beweise verlangen, wie man sie von der gewöhnlichen Naturwissenschaft her gewohnt ist. Dagegen muß gesagt werden, daß die Wiederverkörperung des geistigen Menschen doch ein Vorgang ist, der nicht dem Felde äußerer physischer Tatsachen angehört, sondern ein solcher, der sich ganz im geistigen Felde abspielt. Und zu diesem Felde hat keine andere unserer gewöhnlichen Geisteskräfte Zutritt als allein das Denken. Wer der Kraft des Denkens nicht vertrauen will, der kann sich über höhere geistige Tatsachen eben nicht aufklären. - Für denjenigen, dessen geistiges Auge erschlossen ist, wirken die obigen Gedankengänge genau mit derselben Kraft, wie ein Vorgang wirkt, der sich vor seinem physischen Auge abspielt. Wer einem sogenannten «Beweise», der nach der Methode der gewöhnlichen naturwissenschaftlichen Erkenntnis aufgebaut ist, mehr Überzeugungskraft zugesteht als den obigen Ausführungen über die Bedeutung der Biographie, der mag im gewöhnlichen Wortsinn ein großer Wissenschaftler sein: von den Wegen der echt geistigen Forschung ist er aber sehr weit entfernt. | Срещу казаното тук може да се възрази, че това били чисто мисловни разсъждения; и може да се поискат външни доказателства, каквито човек е свикнал да получава от обикновената естествена наука. На това трябва да се каже, че прераждането на духовния човек все пак е процес, който не принадлежи към полето на външните физически факти, а е такъв, който се разиграва изцяло в духовното поле. А до това поле от нашите обикновени духовни сили няма достъп никоя друга освен единствено мисленето. Който не иска да се довери на силата на мисленето, той просто не може да си изясни висшите духовни факти. – За онзи, чието духовно око е отворено, горните мисловни ходове действат точно със същата сила, с която действа един процес, разиграващ се пред физическото му око. Който признава на едно така наречено „доказателство“, изградено по метода на обикновеното естественонаучно познание, по-голяма убедителна сила, отколкото на горните разсъждения за значението на биографията, той може да е голям учен в обикновения смисъл на думата; но от пътищата на истински духовното изследване той е много далеч. |
| 100 | Es gehört zu den bedenklichsten Vorurteilen, wenn man die geistigen Eigenschaften eines Menschen durch Vererbung von Vater oder Mutter oder anderen Vorfahren erklären will. Wer sich des Vorurteils schuldig macht, daß zum Beispiel Goethe das, was sein Wesen ausmacht, von Vater und Mutter ererbt habe, dem wird auch zunächst kaum mit Gründen beizukommen sein, denn in ihm liegt eine tiefe Antipathie gegen vorurteilslose Beobachtung. Eine materialistische Suggestion hindert ihn, die Zusammenhänge der Erscheinungen im rechten Lichte zu sehen. | Към най-съмнителните предразсъдъци спада стремежът духовните свойства на един човек да се обяснят с унаследяване от баща или майка, или от други предци. Който се провини в предразсъдъка, че например Гьоте е наследил от баща си и майка си онова, което съставлява неговото същество, на него засега едва ли ще може да се въздейства с доводи, защото у него има дълбока антипатия към непредубеденото наблюдение. Едно материалистично внушение му пречи да види връзките на явленията в правилната светлина. |
| 101 | In solchen Ausführungen sind die Voraussetzungen gegeben, um die menschliche Wesenheit über Geburt und Tod hinaus zu verfolgen. Innerhalb der durch Geburt und Tod bestimmten Grenzen gehört der Mensch den drei Welten, der Leiblichkeit, dem Seelischen und dem Geistigen, an. Die Seele bildet das Mittelglied zwischen Leib und Geist, indem sie das dritte Glied des Leibes, den Seelenleib, mit der Empfindungsfähigkeit durchdringt und indem sie das erste Glied des Geistes, das Geistselbst, als Bewußtseinsseele durchsetzt. Sie hat dadurch während des Lebens Anteil an dem Leibe sowohl wie an dem Geiste. Dieser Anteil kommt in ihrem ganzen Dasein zum Ausdruck. Von der Organisation des Seelenleibes wird es abhängen, wie die Empfindungsseele ihre Fähigkeiten entfalten kann. Und von dem Leben der Bewußtseinsseele wird es andererseits abhängig sein, wie weit das Geistselbst in ihr sich entwickeln kann. Die Empfindungsseele wird einen um so besseren Verkehr mit der Außenwelt entfalten, je wohlgebildeter der Seelenleib ist. Und das Geist-selbst wird um so reicher, machtvoller werden, je mehr ihm die Bewußtseinsseele Nahrung zuführt. Es ist gezeigt worden, daß während des Lebens durch die verarbeiteten Erlebnisse und die Früchte dieser Erlebnisse dem Geist-selbst diese Nahrung zugeführt wird. Denn die dargelegte Wechselwirkung zwischen Seele und Geist kann natürlich nur da geschehen, wo Seele und Geist ineinander befindlich, voneinander durchdrungen sind, also innerhalb der Verbindung von «Geistselbst mit Bewußtseinsseele». | В такива разсъждения са дадени предпоставките, за да се проследи човешкото същество отвъд раждането и смъртта. В границите, определени от раждането и смъртта, човекът принадлежи на трите свята – на телесността, на душевното и на духовното. Душата образува средното звено между тялото и духа, като прониква третия член на тялото, душевното тяло, със способността за усещане и като пронизва първия член на духа, Духа-Себе, като съзнаваща душа. По този начин по време на живота тя има дял както в тялото, така и в духа. Този дял намира израз в цялото ѝ битие. От организацията на душевното тяло ще зависи как сетивната душа може да разгърне своите способности. А от живота на съзнаващата душа, от друга страна, ще зависи доколко Духът-Себе може да се развие в нея. Сетивната душа ще развие толкова по-добро общуване с външния свят, колкото по-добре устроено е душевното тяло. И Духът-Себе ще стане толкова по-богат, по-мощен, колкото повече храна му доставя съзнаващата душа. Беше показано, че по време на живота тази храна се доставя на Духа-Себе чрез преработените преживявания и плодовете на тези преживявания. Защото изложеното взаимодействие между душата и духа може, естествено, да се осъществи само там, където душата и духът се намират един в друг и са взаимно проникнати, следователно в рамките на връзката „Дух-Себе със съзнаваща душа“. |
| 102 | Es sei zuerst die Wechselwirkung von Seelenleib und Empfindungsseele betrachtet. Der Seelenleib ist, wie sich ergeben bat, zwar die feinste Ausgestaltung der Leiblichkeit, aber er gehört doch zu dieser und ist von ihr abhängig. Physischer Körper, Ätherleib und Seelenleib machen in gewisser Beziehung ein Ganzes aus. Daher ist auch der Seelenleib in die Gesetze der physischen Vererbung, durch die der Leib seine Gestalt erhält, mit einbezogen. Und da er die beweglichste, gleichsam flüchtigste Form der Leiblichkeit ist, so muß er auch die beweglichsten und flüchtigsten Erscheinungen der Vererbung zeigen. Während daher der physische Leib nur nach Rassen, Völkern, Stämmen am wenigsten verschieden ist und der Ätherleib zwar eine größere Abweichung für die einzelnen Menschen, aber doch noch eine überwiegende Gleichheit aufweist, ist diese Verschiedenheit beim Seelenleib schon eine sehr große. In ihm kommt zum Ausdruck, was man schon als äußere, persönliche Eigenart des Menschen empfindet. Er ist daher auch der Träger dessen, was sich von dieser persönlichen Eigenart von den Eltern, Großeltern und so weiter auf die Nachkommen vererbt. - Zwar führt die Seele als solche, wie auseinandergesetzt worden ist, ein vollkommenes Eigenleben; sie schließt sich mit ihren Neigungen und Abneigungen, mit ihren Gefühlen und Leidenschaften in sich selbst ab. Aber sie ist doch als Ganzes wirksam, und deshalb kommt auch in der Empfindungsseele dieses Ganze zur Ausprägung. Und weil die Empfindungsseele den Seelenleib durchdringt, gleichsam ausfüllt, so formt sich dieser nach der Natur der Seele, und er kann dann als Vererbungsträger die Neigungen, Leidenschaften und so weiter von den Vorfahren auf die Nachkommen übertragen. Auf dieser Tatsache beruht, was Goethe sagt: «Vom Vater hab' ich die Statur, des Lebens ernstes Führen; vom Mütterchen die Frohnatur und Lust zu fabulieren.» Das Genie hat er natürlich von beiden nicht. Auf diese Art zeigt sich uns, was der Mensch von seinen seelischen Eigenschaften an die Linie der physischen Vererbung gleichsam abgibt. | Нека първо разгледаме взаимодействието между душевното тяло и сетивната душа. Душевното тяло, както се оказа, е наистина най-финото оформление на телесността, но все пак принадлежи към нея и зависи от нея. Физическото тяло, етерното тяло и душевното тяло съставляват в известно отношение едно цяло. Затова и душевното тяло е обхванато от законите на физическата наследственост, чрез които тялото получава своя образ. И тъй като то е най-подвижната, така да се каже, най-летливата форма на телесността, то трябва да показва и най-подвижните и най-летливите явления на наследствеността. Поради това, докато физическото тяло се различава най-малко – само според раси, народи, племена, а етерното тяло показва наистина по-голямо отклонение при отделните хора, но все пак още преобладаваща еднаквост, при душевното тяло това различие е вече много голямо. В него намира израз онова, което човек вече усеща като външно, лично своеобразие на човека. Затова то е и носителят на онова от това лично своеобразие, което се предава по наследство от родителите, бабите и дядовците и така нататък на потомците. – Наистина душата като такава, както беше изяснено, води напълно свой собствен живот; тя се затваря в себе си със своите склонности и отвращения, със своите чувства и страсти. Но тя все пак действа като цяло и затова и в сетивната душа това цяло получава своя отпечатък. И понеже сетивната душа прониква душевното тяло, така да се каже, го изпълва, то последното се оформя според природата на душата и тогава, като носител на наследствеността, то може да пренася склонностите, страстите и така нататък от предците на потомците. На този факт почива онова, което казва Гьоте: „От татко имам ръста си и сериозното водене на живота; от майчицата – веселия нрав и охотата да съчинявам истории.“ Гения той, естествено, не е получил от никого от двамата. По този начин ни се показва какво от своите душевни свойства човекът, така да се каже, отдава на линията на физическата наследственост. |
| 103 | Die Stoffe und Kräfte des physischen Körpers sind in gleicher Art auch in dem ganzen Umkreis der äußeren physischen Natur. Sie werden von da fortwährend aufgenommen und an sie wieder abgegeben. Innerhalb einiger Jahre erneuert sich die Stoffmasse, die unsern physischen Körper zusammensetzt, vollständig. Daß diese Stoffmasse die Form des menschlichen Körpers annimmt und daß sie innerhalb dieses Körpers sich immer wieder erneuert, das hängt davon ab, daß sie von dem Ätherleib zusammengehalten wird. Und dessen Form ist nicht allein durch die Vorgänge zwischen Geburt - oder Empfängnis - und Tod bestimmt, sondern sie ist von den Gesetzen der Vererbung abhängig, die über Geburt und Tod hinausreichen. Daß auf dem Wege der Vererbung auch seelische Eigenschaften übertragen werden können, also der Fortgang der physischen Vererbung einen seelischen Einschlag erlangt, das hat seinen Grund darin, daß der Seelenleib von der Empfindungsseele beeinflußt werden kann. | Веществата и силите на физическото тяло се намират по същия начин и в цялото обкръжение на външната физическа природа. Те непрекъснато биват поемани оттам и отново отдавани на нея. В течение на няколко години масата от вещества, която съставя нашето физическо тяло, се обновява напълно. Това, че тази маса от вещества приема формата на човешкото тяло и че в рамките на това тяло тя отново и отново се обновява, зависи от това, че етерното тяло я държи в едно цяло. А неговата форма не е определена само от процесите между раждането – или зачатието – и смъртта, а зависи от законите на наследствеността, които се простират отвъд раждането и смъртта. Това, че по пътя на наследствеността могат да се пренасят и душевни свойства, тоест че ходът на физическата наследственост получава душевен примес, се дължи на това, че душевното тяло може да бъде повлияно от сетивната душа. |
| 104 | Wie gestaltet sich nun die Wechselwirkung zwischen Seele und Geist? Während des Lebens ist der Geist in der oben angegebenen Art mit der Seele verbunden. Diese empfängt von ihm die Gabe, in dem Wahren und Guten zu leben und dadurch in ihrem Eigenleben, in ihren Neigungen, Trieben und Leidenschaften den Geist selbst zum Ausdruck zu bringen. Das Geistselbst bringt dem «Ich» aus der Welt des Geistes die ewigen Gesetze des Wahren und Guten. Diese verknüpfen sich durch die BewußtseinsSeele mit den Erlebnissen des seelischen Eigenlebens. Diese Erlebnisse selbst gehen vorüber. Aber ihre Früchte bleiben. Daß das Geistselbst mit ihnen verknüpft war, macht einen bleibenden Eindruck: auf dasselbe. Tritt der menschliche Geist an ein solches Erlebnis heran, das einem andern ähnlich ist, mit dem es schon einmal verknüpft war, so sieht er in ihm etwas Bekanntes und weiß sich ihm gegenüber anders zu verhalten, als wenn es zum erstenmal ihm gegenüberstände. Darauf beruht ja alles Lernen. Und die Früchte des Lernens sind angeeignete Fähigkeiten. - Dem ewigen Geiste werden auf diese Art Früchte des vorübergehenden Lebens eingeprägt. - Und nehmen wir nicht diese Früchte wahr? Worauf beruhen die Anlagen, die als das Charakteristische des geistigen Menschen oben dargelegt worden sind? Doch nur in Fähigkeiten zu diesem oder jenem, die der Mensch mitbringt, wenn er seinen irdischen Lebensweg beginnt. Es gleichen in gewisser Beziehung diese Fähigkeiten durchaus solchen, die wir uns auch während des Lebens aneignen können. Man nehme das Genie eines Menschen. Von Mozart ist bekannt, daß er als Knabe ein einmal gehörtes langes musikalisches Kunstwerk aus dem Gedächtnisse aufschreiben konnte. Er war dazu nur fähig, weil er das Ganze auf einmal überschauen konnte. Innerhalb gewisser Grenzen erweitert der Mensch auch während des Lebens seine Fähigkeit, zu überschauen, Zusammenhänge zu durchdringen, so daß er dann neue Fähigkeiten besitzt. Lessing hat doch von sich gesagt, daß er sich durch kritische Beobachtungsgabe etwas angeeignet habe, was dem Genie nahekommt. Will man solche Fähigkeiten, die in Anlagen begründet sind, nicht als Wunder anstaunen, so muß man sie für Früchte von Erlebnissen halten, die das Geistselbst durch eine Seele gehabt hat. Sie sind diesem Geistselbst eingeprägt worden. Und da sie nicht in diesem Leben eingepflanzt worden sind, so in einem früheren. Der menschliche Geist ist seine eigene Gattung. Und wie der Mensch als physisches Gattungswesen seine Eigenschaften innerhalb der Gattung vererbt, so der Geist innerhalb seiner Gattung, das heißt innerhalb seiner selbst. In einem Leben erscheint der menschliche Geist als Wiederholung seiner selbst mit den Früchten seiner vorigen Erlebnisse in vorhergehenden Lebensläufen. Dieses Leben ist somit die Wiederholung von andern und bringt mit sich, was das Geistselbst in dem vorigen Leben sich erarbeitet hat. Wenn dieses in sich etwas aufnimmt, was Frucht werden kann, so durchdringt es sich mit dem Lebensgeist. Wie der Lebensleib die Form von Art zu Art wiederholt, so der Lebensgeist die Seele vom persönlichen Dasein zu persönlichem Dasein. Durch die vorangehenden Betrachtungen wird die Vorstellung in den Bereich der Gültigkeit erhoben, die den Grund für gewisse Lebensvorgänge des Menschen in wiederholten Erdenleben sucht. Ihre volle Bedeutung kann diese Vorstellung wohl nur erhalten durch eine Beobachtung, die aus geistigen Einsichten entspringt, wie sie durch das Betreten des am Schlusse dieses Buches beschriebenen Erkenntnispfades erworben werden. Hier sollte nur gezeigt werden, daß eine durch das Denken recht orientierte gewöhnliche Beobachtung schon zu dieser Vorstellung führt. Eine solche Beobachtung wird zunächst allerdings die Vorstellung gewissermaßen silhouettenhaft lassen. Und sie wird sie nicht ganz bewahren können vor den Einwürfen einer nicht genauen, von dem Denken nicht richtig geleiteten Beobachtung. Aber andererseits ist richtig, daß, wer sich eine solche Vorstellung durch gewöhnlich denkende Beobachtung erwirbt, sich bereitmacht zur übersinnlichen Beobachtung. Er bildet gewissermaßen etwas aus, was man haben muß vor dieser übersinnlichen Beobachtung, wie man das Auge haben muß vor der sinnlichen Beobachtung. Wer einwendet, daß man sich ja durch Bildung einer solchen Vorstellung die übersinnliche Beobachtung selbst suggerieren könne, der beweist nur, daß er nicht in freiem Denken auf die Wirklichkeit einzugehen vermag und daß gerade er sich dadurch seine Einwände selbst suggeriert. | А как се оформя взаимодействието между душата и духа? По време на живота духът е свързан с душата по посочения по-горе начин. Тя получава от него дара да живее в истинното и доброто и така в своя собствен живот, в своите склонности, нагони и страсти да изразява самия дух. Духът-Себе донася на „Аза“ от света на духа вечните закони на истинното и доброто. Те се свързват чрез съзнаващата душа с преживяванията на собствения душевен живот. Самите тези преживявания отминават. Но техните плодове остават. Това, че Духът-Себе е бил свързан с тях, оставя траен отпечатък върху него. Когато човешкият дух пристъпи към преживяване, подобно на друго, с което той вече веднъж е бил свързан, той вижда в него нещо познато и знае как да се държи спрямо него иначе, отколкото ако то стоеше пред него за първи път. На това почива всъщност всяко учене. А плодовете на ученето са усвоени способности. – По този начин във вечния дух се отпечатват плодове на преходния живот. – И нима не възприемаме тези плодове? На какво почиват заложбите, които по-горе бяха изложени като характерното за духовния човек? Нали само на способности за това или онова, които човек донася със себе си, когато започва своя земен жизнен път. В известно отношение тези способности напълно приличат на такива, които можем да си усвоим и по време на живота. Да вземем гения на един човек. За Моцарт е известно, че като момче е могъл да запише по памет дълго музикално произведение, което е чул веднъж. Той е бил способен на това само защото е могъл да обхване с поглед цялото наведнъж. В определени граници човек и по време на живота разширява своята способност да обхваща с поглед, да прониква във взаимовръзки, така че тогава притежава нови способности. Нали Лесинг е казал за себе си, че чрез критичната си наблюдателна дарба си е усвоил нещо, което се доближава до гения. Ако не искаме да се удивляваме на такива способности, коренящи се в заложби, като на чудеса, то трябва да ги смятаме за плодове на преживявания, които Духът-Себе е имал чрез една душа. Те са били отпечатани в този Дух-Себе. И тъй като не са били вложени в този живот, значи – в един по-ранен. Човешкият дух е свой собствен род. И както човекът като физическо родово същество предава по наследство своите свойства в рамките на рода, така и духът – в рамките на своя род, тоест в рамките на самия себе си. В един живот човешкият дух се явява като повторение на самия себе си с плодовете на своите предишни преживявания в предходни жизнени пътища. Следователно този живот е повторение на други и носи със себе си онова, което Духът-Себе си е изработил в предишния живот. Когато той поеме в себе си нещо, което може да стане плод, той се прониква от Духа-Живот. Както жизненото тяло повтаря формата от вид към вид, така Духът-Живот повтаря душата от лично съществуване към лично съществуване. Предходните разглеждания придават валидност на представата, която търси основанието за определени жизнени процеси на човека в повторни земни животи. Своето пълно значение тази представа навярно може да получи само чрез наблюдение, което извира от духовни прозрения, каквито се придобиват, когато човек встъпи в пътя на познанието, описан в края на тази книга. Тук трябваше само да се покаже, че едно обикновено наблюдение, правилно ориентирано от мисленето, вече води до тази представа. Такова наблюдение наистина отначало ще остави представата, така да се каже, като силует. И то няма да може да я опази напълно от възраженията на едно неточно, неправилно ръководено от мисленето наблюдение. Но от друга страна, е вярно, че който си придобие такава представа чрез обикновено мислещо наблюдение, той се подготвя за свръхсетивното наблюдение. Той, така да се каже, изгражда нещо, което човек трябва да има преди това свръхсетивно наблюдение, както трябва да има окото преди сетивното наблюдение. Който възразява, че чрез изграждането на такава представа човек би могъл да си внуши самото свръхсетивно наблюдение, той доказва само, че не е в състояние да навлезе в действителността чрез свободно мислене и че тъкмо той по този начин сам си внушава своите възражения. |
| 105 | *** So werden die seelischen Erlebnisse dauernd nicht nur innerhalb der Grenzen von Geburt und Tod, sondern über den Tod hinaus bewahrt. Aber nicht nur dem Geiste, der in ihr aufleuchtet, prägt die Seele ihre Erlebnisse ein, sondern wie (Seite 62) gezeigt worden ist, auch der äußeren Welt durch die Tat. Was der Mensch gestern verrichtet hat, ist heute noch in seiner Wirkung vorhanden. Ein Bild des Zusammenhanges von Ursache und Wirkung in dieser Richtung gibt das Gleichnis von Schlaf und Tod. - Oft ist der Schlaf der jüngere Bruder des Todes genannt worden. Ich stehe des Morgens auf. Meine fortlaufende Tätigkeit war durch die Nacht unterbrochen. Es ist nun unter gewöhnlichen Verhältnissen nicht möglich, daß ich des Morgens meine Tätigkeit in beliebiger Weise wieder aufnehme. Ich muß an mein Tun von gestern anknüpfen, wenn Ordnung und Zusammenhang in meinem Leben sein soll. Meine Taten von gestern sind die Vorbedingungen derjenigen, die mir heute obliegen. Ich habe mir mit dem, was ich gestern vollbracht habe, für heute mein Schicksal geschaffen. Ich habe mich eine Weile von meiner Tätigkeit getrennt; aber diese Tätigkeit gehört zu mir und sie zieht mich wieder zu sich, nachdem ich mich eine Weile von ihr zurückgezogen habe. Meine Vergangenheit bleibt mit mir verbunden; sie lebt in meiner Gegenwart weiter und wird mir in meine Zukunft folgen. Nicht erwachen müßte ich heute morgen, sondern neu, aus dem Nichts heraus geschaffen werden, wenn die Wirkungen meiner Taten von gestern nicht mein Schicksal von heute sein sollten. Sinnlos wäre es doch, wenn ich unter regelmäßigen Verhältnissen ein Haus, das ich mir habe bauen lassen, nicht beziehen würde. Ebensowenig wie der Mensch am Morgen neugeschaffen ist, ebensowenig ist es der Menschengeist, wenn er seinen irdischen Lebensweg beginnt. Man versuche sich klarzumachen, was bei dem Betreten dieses Lebensweges geschieht. Ein physischer Leib tritt auf, der seine Gestalt durch die Gesetze der Vererbung erhält. Dieser Leib wird der Träger eines Geistes, der ein früheres Leben in neuer Gestalt wiederholt. Zwischen beiden steht die Seele, die ein in sich geschlossenes Eigenleben führt. Ihre Neigungen und Abneigungen, ihre Wünsche und Begierden dienen ihr; sie stellt das Denken in ihren Dienst. Sie empfängt als Empfindungsseele die Eindrücke der Außenwelt; und sie trägt sie dem Geiste zu, auf daß er die Früchte daraus sauge für die Dauer. Sie hat gleichsam eine Vermittlerrolle, und ihre Aufgabe ist erfüllt, wenn sie dieser Rolle genügt. Der Leib formt ihr die Eindrücke; sie gestaltet sie zu Empfindungen um, bewahrt sie im Gedächtnisse als Vorstellungen und gibt sie an den Geist ab, auf daß er sie durch die Dauer trage. Die Seele ist eigentlich das, wodurch der Mensch seinem irdischen Lebenslauf angehört. Durch seinen Leib gehört er der physischen Menschengattung an. Durch ihn ist er ein Glied dieser Gattung. Mit seinem Geiste lebt er in einer höheren Welt. Die Seele bindet zeitweilig beide Welten aneinander. | *** Така душевните преживявания се запазват трайно не само в границите на раждането и смъртта, но и отвъд смъртта. Но душата отпечатва своите преживявания не само в духа, който просветва в нея, а както беше показано (с. 62), и във външния свят чрез делото. Това, което човекът е извършил вчера, е налице в своето въздействие още и днес. Образ на връзката между причина и следствие в тази посока дава сравнението между съня и смъртта. – Често сънят е бил наричан по-малкият брат на смъртта. Ставам сутрин. Моята продължаваща дейност е била прекъсната от нощта. При обикновени обстоятелства не е възможно сутрин да подхвана отново дейността си по произволен начин. Трябва да се свържа с вчерашните си действия, ако в живота ми трябва да има ред и връзка. Моите вчерашни дела са предпоставките за онези, които ми предстоят днес. С това, което съм извършил вчера, съм си създал за днес своята съдба. За известно време съм се отделил от своята дейност; но тази дейност ми принадлежи и тя отново ме привлича към себе си, след като за известно време съм се оттеглил от нея. Моето минало остава свързано с мен; то живее по-нататък в моето настояще и ще ме последва в моето бъдеще. Тази сутрин би трябвало не да се събудя, а да бъда създаден наново, от нищото, ако въздействията на вчерашните ми дела не трябваше да бъдат моята днешна съдба. Безсмислено би било все пак, ако при нормални обстоятелства не се нанеса в къща, която съм си поръчал да ми построят. Както човекът не е създаден наново сутрин, така не е създаден наново и човешкият дух, когато започва своя земен жизнен път. Нека се опитаме да си изясним какво става при встъпването в този жизнен път. Появява се едно физическо тяло, което получава своя образ чрез законите на наследствеността. Това тяло става носител на един дух, който повтаря един по-ранен живот в нов образ. Между двете стои душата, която води свой собствен, затворен в себе си живот. Нейните склонности и отвращения, нейните желания и влечения ѝ служат; тя поставя мисленето в своя служба. Като сетивна душа тя приема впечатленията на външния свят; и ги занася на духа, за да всмуче той от тях плодовете за постоянно. Тя има, така да се каже, посредническа роля и задачата ѝ е изпълнена, когато тя се справя с тази роля. Тялото ѝ оформя впечатленията; тя ги преобразува в усещания, запазва ги в паметта като представи и ги предава на духа, за да ги носи той трайно. Душата е всъщност онова, чрез което човекът принадлежи на своя земен жизнен път. Чрез своето тяло той принадлежи на физическия човешки род. Чрез него той е член на този род. Със своя дух той живее в един по-висш свят. Душата временно свързва двата свята един с друг. |
| 106 | Aber die physische Welt, die der Menschengeist betritt, ist ihm kein fremder Schauplatz. In ihr sind die Spuren seiner Taten eingeprägt. Es gehört von diesem Schauplatz etwas zu ihm. Das trägt das Gepräge seines Wesens. Es ist verwandt mit ihm. Wie die Seele einst die Eindrücke der Außenwelt ihm übermittelt hat, auf daß sie ihm dauernd werden, so hat sie, als sein Organ, die ihr von ihm verliehenen Fähigkeiten in Taten umgesetzt, die in ihren Wirkungen ebenfalls dauernd sind. Dadurch ist die Seele in diese Taten tatsächlich eingeflossen. In den Wirkungen seiner Taten lebt des Menschen Seele ein zweites selbständiges Leben weiter. Dies aber kann die Veranlassung dazu geben, das Leben daraufhin anzusehen, wie die Schicksals-Vorgänge in dieses Leben eintreten. Etwas «stößt» dem Menschen zu Er ist wohl zunächst geneigt, ein solch «Zustoßendes» wie ein «zufällig» in sein Leben Eintretendes zu betrachten. Allein er kann gewahr werden, wie er selbst das Ergebnis solcher «Zufälle» ist. Wer sich in seinem vierzigsten Lebensjahre betrachtet und mit der Frage nach seinem Seelenwesen nicht bei einer wesenlos abstrakten Ich-Vorstellung stehenbleiben will, der darf sich sagen: ich bin ja gar nichts anderes, als was ich geworden bin durch dasjenige, was mir bis heute schicksalsmäßig «zugestoßen» ist. Wäre ich nicht ein anderes, wenn ich zum Beispiel mit zwanzig Jahren eine bestimmte Reihe von Erlebnissen gehabt hätte statt derjenigen, die mich getroffen haben? Er wird dann sein «Ich» nicht nur in seinen von «innen» herauskommenden Entwickelungsimpulsen suchen, sondern in dem, was «von außen» gestaltend in sein Leben eingreift. In dem, was «ihm geschieht», wird er das eigene Ich erkennen. Gibt man sich solch einer Erkenntnis unbefangen hin, dann ist nur ein weiterer Schritt wirklich intimer Beobachtung des Lebens dazu nötig, um in dem, was einem durch gewisse Schicksalserlebnisse zufließt, etwas zu sehen, was das Ich von außen so ergreift, wie die Erinnerung von innen wirkt, um ein vergangenes Erlebnis wieder aufleuchten zu lassen. Man kann sich so geeignet dazu machen, in dein Schicksalserlebnis wahrzunehmen, wie eine frühere Tat der Seele den Weg zu dem Ich nimmt, so wie in der Erinnerung ein früheres Erlebnis den Weg zur Vorstellung nimmt, wenn eine äußere Veranlassung dazu da ist. Es wurde früher als von einer «möglichen» Vorstellung gesprochen, daß die Folgen der Tat die Menschenseele wieder treffen können (vergleiche Seite 64 ff.). Innerhalb des einzelnen Erdenlebens ist für gewisse Tatfolgen deshalb ein solches Treffen ausgeschlossen, weil dieses Erdenleben dazu veranlagt war, die Tat zu vollbringen. Da liegt in dem Vollbringen das Erleben. Eine gewisse Folge der Tat kann da die Seele so wenig treffen, wie man sich an ein Erlebnis erinnern kann, in dem man noch darinnen steht. Es kann sich in dieser Beziehung nur handeln um ein Erleben von Tatfolgen, welche das «Ich» nicht mit den Anlagen treffen, die es in dem Erdenleben hat, aus dem heraus es die Tat verrichtet. Es kann der Blick nur auf Tatfolgen aus anderen Erdenleben sich richten. So kann man - sobald man empfindet: was als Schicksalserlebnis scheinbar einem «zustößt», ist verbunden mit dem Ich, wie das, was «aus dem Innern» dieses Ich selbst sich bildet - nur denken, man habe es in einem solchen Schicksalserlebnis mit Tatfolgen aus früheren Erdenleben zu tun. Man sieht, zu der für das gewöhnliche Bewußtsein paradoxen Annahme, die Schicksalserlebnisse eines Erdenlebens hängen mit den Taten vorangehender Erdenleben zusammen, wird man durch eine intime, vom Denken geleitete Lebenserfassung geführt. Wieder kann diese Vorstellung nur durch die übersinnliche Erkenntnis ihren Vollgehalt bekommen: ohne diese bleibt sie silhouettenhaft. Aber wieder bereitet sie, aus dem gewöhnlichen Bewußtsein gewonnen, die Seele vor, damit diese ihre Wahrheit in wirklich übersinnlicher Beobachtung schauen kann. | Но физическият свят, в който встъпва човешкият дух, не е за него чужда сцена. В него са отпечатани следите на неговите дела. Нещо от тази сцена принадлежи към него. То носи печата на неговото същество. То е сродно с него. Както някога душата му е предала впечатленията на външния свят, за да станат те трайни за него, така тя, като негов орган, е превърнала дадените ѝ от него способности в дела, които в своите въздействия също са трайни. Така душата действително се е вляла в тези дела. Във въздействията на своите дела душата на човека продължава да живее един втори, самостоятелен живот. Това обаче може да даде повод животът да бъде разгледан с оглед на това как процесите на съдбата встъпват в него. Нещо „сполетява“ човека. Той навярно отначало е склонен да гледа на онова, което така го „сполетява“, като на нещо, „случайно“ встъпило в живота му. Но той може да забележи как самият той е резултат от такива „случайности“. Който разгледа себе си в четиридесетата година от живота си и когато се пита за своето душевно същество, не иска да спре при една лишена от същност абстрактна представа за Аза, той може да си каже: аз всъщност не съм нищо друго освен онова, което съм станал чрез това, което по силата на съдбата ме е „сполетявало“ до днес. Не бих ли бил някой друг, ако например на двадесет години бях имал определена поредица от преживявания вместо онези, които са ме сполетели? Тогава той ще търси своя „Аз“ не само в своите импулси на развитие, които идват „отвътре“, а и в онова, което „отвън“ се намесва в живота му и го оформя. В това, което „му се случва“, той ще разпознае собствения си Аз. Ако човек се отдаде непредубедено на такова познание, тогава е нужна само още една стъпка на действително задълбочено наблюдение на живота, за да види в онова, което му се влива чрез определени преживявания на съдбата, нещо, което обхваща Аза отвън така, както споменът действа отвътре, за да накара едно минало преживяване отново да просветне. Така човек може да стане способен да възприема в преживяването на съдбата как едно по-ранно дело на душата поема пътя към Аза, също както в спомена едно по-ранно преживяване поема пътя към представата, когато за това има външен повод. По-рано за това, че последиците от делото могат отново да засегнат човешката душа, се говореше като за „възможна“ представа (вж. с. 64 и сл.). В рамките на отделния земен живот такова засягане е изключено за определени последици от делата, защото този земен живот е бил предразположен да извърши делото. Тук преживяването се съдържа в извършването. Тогава една определена последица от делото не може да засегне душата, също както човек не може да си спомни за едно преживяване, в което още се намира. В това отношение може да става дума само за преживяване на последици от делата, които засягат „Аза“ не със заложбите, които той има в онзи земен живот, от който изхожда, когато извършва делото. Погледът може да се насочи само към последици от делата от други земни животи. Така човек – щом усети, че онова, което като преживяване на съдбата привидно го „сполетява“, е свързано с Аза така, както онова, което се образува „отвътре“ на самия този Аз – не може да мисли друго, освен че в такова преживяване на съдбата има работа с последици от делата от по-ранни земни животи. Вижда се, че едно задълбочено, ръководено от мисленето схващане на живота довежда човека до парадоксалното за обикновеното съзнание допускане, че преживяванията на съдбата в един земен живот са свързани с делата от предходни земни животи. И тази представа отново може да получи своето пълно съдържание само чрез свръхсетивното познание: без него тя остава като силует. Но добита от обикновеното съзнание, тя отново подготвя душата, за да може тази да съзре нейната истина в действително свръхсетивно наблюдение. |
| 107 | Nur der eine Teil meiner Tat ist in der Außenwelt; der andere ist in mir selbst. Man mache sich durch einen einfachen Vergleich aus der Naturwissenschaft dieses Verhältnis von Ich und Tat klar. Tiere, die einmal als Sehende in die Höhlen von Kentucky eingewandert sind, haben durch das Leben in denselben ihr Sehvermögen verloren. Der Aufenthalt im Finstern hat die Augen außer Tätigkeit gesetzt. In diesen Augen wird dadurch nicht mehr die physische und chemische Tätigkeit verrichtet, die während des Sehens vor sich geht. Der Strom der Nahrung, der für diese Tätigkeit früher verwendet worden ist, fließt nunmehr anderen Organen zu. Nun können diese Tiere nur in diesen Höhlen leben. Sie haben durch ihre Tat, durch die Einwanderung, die Bedingungen ihres späteren Lebens geschaffen. Die Einwanderung ist zu einem Teil ihres Schicksals geworden. Eine Wesenheit, die einmal tätig war, hat sich mit den Ergebnissen der Taten verknüpft. So ist es mit dem Menschengeiste. Die Seele hat ihm gewisse Fähigkeiten nur vermitteln können, indem sie tätig war. Und entsprechend den Taten sind diese Fähigkeiten. Durch eine Tat, welche die Seele verrichtet hat, lebt in ihr die krafterfüllte Anlage, eine andere Tat zu verrichten, welche die Frucht dieser Tat ist die Seele trägt dieses als Notwendigkeit in sich, bis die letztere Tat geschehen ist. Man kann auch sagen, durch eine Tat ist der Seele die Notwendigkeit eingeprägt, die Folge dieser Tat zu verrichten. | Само едната част от моето дело е във външния свят; другата е в самия мен. Нека си изясним това отношение между Аза и делото чрез едно просто сравнение от естествената наука. Животни, които някога, като виждащи, са се преселили в пещерите на Кентъки, са загубили зрението си поради живота в тях. Престоят в тъмнината е направил очите бездейни. Поради това в тези очи вече не се извършва физическата и химичната дейност, която протича при виждането. Потокът на храната, който по-рано е бил употребяван за тази дейност, сега се влива в други органи. Сега тези животни могат да живеят само в тези пещери. Чрез своето дело, чрез преселването, те са създали условията за своя по-късен живот. Преселването е станало част от тяхната съдба. Едно същество, което веднъж е действало, се е свързало с резултатите от делата. Така е и с човешкия дух. Душата е могла да му предаде определени способности само като е действала. И тези способности съответстват на делата. Чрез едно дело, което душата е извършила, в нея живее изпълнената със сила заложба да извърши друго дело, което е плодът на това дело. Душата носи това в себе си като необходимост, докато последното дело не бъде извършено. Може да се каже също: чрез едно дело в душата е отпечатана необходимостта да извърши последицата от това дело. |
| 108 | Mit seinen Taten hat der Menschengeist wirklich sein Schicksal bereitet. An das, was er in seinem vorigen Leben getan hat, findet er sich in einem neuen geknüpft. - Man kann ja die Frage aufwerfen: wie kann das sein, da doch wohl der Menschengeist bei seiner Wiederverkörperung in eine völlig andere Welt versetzt wird, als diejenige war, die er einstens verlassen hat? Dieser Frage liegt eine seht am Äußerlichen des Lebens haftende Vorstellung von Schicksalsverkettung zugrunde. Wenn ich meinen Schauplatz von Europa nach Amerika verlege, so befinde ich mich auch in einer völlig neuen Umgebung. Und dennoch hängt mein Leben in Amerika ganz von meinem vorhergehenden in Europa ab. Bin ich in Europa Mechaniker geworden, so gestaltet sich mein Leben in Amerika ganz anders, als wenn ich Bankbeamter geworden wäre. In dem einen Falle werde ich wahrscheinlich in Amerika von Maschinen, in dem andern von Bank-Einrichtungen umgeben sein. In jedem Falle bestimmt mein Vorleben meine Umgebung; es zieht gleichsam aus der ganzen Umwelt diejenigen Dinge an sich, die ihm verwandt sind. So ist es mit dem Geistselbst. Es umgibt sich in einem neuen Leben notwendig mit demjenigen, mit dem es aus den vorhergehenden Leben verwandt ist. - Und deswegen ist der Schlaf ein brauchbares Bild für den Tod, weil der Mensch während des Schlafes dem Schauplatz entzogen ist, auf dem sein Schicksal ihn erwartet. Während man schläft, laufen die Ereignisse auf diesem Schauplatz weiter. Man hat eine Zeitlang auf diesen Lauf keinen Einfluß. Dennoch hängt unser Leben an einem neuen Tage von den Wirkungen der Taten am vorigen Tage ab. Wirklich verkörpert sich unsere Persönlichkeit jeden Morgen aufs neue in unserer Tatenwelt. Was während der Nacht von uns getrennt war, ist tagsüber gleichsam um uns gelegt. - So ist es mit den Taten der früheren Verkörperungen des Menschen. Sie sind mit ihm als sein Schicksal verbunden, wie das Leben in den finstern Höhlen mit den Tieren verbunden bleibt, die durch Einwanderung in diese Höhlen das Sehvermögen verloren haben. Wie diese Tiere nur leben können, wenn sie sich in der Umgebung befinden, in die sie sich selbst versetzt haben, so kann der Menschengeist nur in der Umwelt leben, die er sich durch seine Taten selbst geschaffen hat. Daß ich am Morgen die Lage vorfinde, die ich am vorhergehenden Tage selbst geschaffen, dafür sorgt der unmittelbare Gang der Ereignisse. Daß ich, wenn ich mich wieder verkörpere, eine Umwelt vorfinde, die dem Ergebnis meiner Taten aus dem vorhergehenden Leben entspricht, dafür sorgt die Verwandtschaft meines wiederverkörperten Geistes mit den Dingen der Umwelt. Man kann sich danach eine Vorstellung davon bilden, wie die Seele dem Wesen des Menschen eingegliedert ist. Der physische Leib unterliegt den Gesetzen der Vererbung. Der Menschengeist dagegen muß sich immer wieder und wieder verkörpern; und sein Gesetz besteht darin, daß er die Früchte der vorigen Leben in die folgenden hinübernimmt. Die Seele lebt in der Gegenwart. Aber dieses Leben in der Gegenwart ist nicht unabhängig von den vorhergehenden Leben. Der sich verkörpernde Geist bringt ja aus seinen vorigen Verkörperungen sein Schicksal mit. Und dieses Schicksal bestimmt das Leben. Welche Eindrücke die Seele wird haben können, welche Wünsche ihr werden befriedigt werden können, welche Freuden und Leiden ihr erwachsen, mit welchen Menschen sie zusammenkommen wird: das hängt davon ab, wie die Taten in den vorhergehenden Verkörperungen des Geistes waren. Menschen, mit welchen die Seele in einem Leben verbunden war, wird sie in einem folgenden wiederfinden müssen, weil die Taten, welche zwischen ihnen gewesen sind, ihre Folgen haben müssen. Wie die eine Seele, werden auch die mit dieser verbundenen in derselben Zeit ihre Wiederverkörperung anstreben. Das Leben der Seele ist somit ein Ergebnis des selbstgeschaffenen Schicksals des Menschengeistes. Dreierlei bedingt den Lebenslauf eines Menschen innerhalb von Geburt und Tod. Und dreifach ist er dadurch abhängig von Faktoren, die jenseits von Geburt und Tod liegen. Der Leib unterliegt dem Gesetz der Vererbung; die Seele unterliegt dem selbstgeschaffenen Schicksal. Man nennt dieses von dem Menschen geschaffene Schicksal mit einem alten Ausdrucke sein Karma. Und der Geist steht unter dem Gesetze der Wiederverkörperung, der wiederholten Erdenleben. - Man kann demnach das Verhältnis von Geist, Seele und Körper auch so ausdrücken: Unvergänglich ist der Geist; Geburt und Tod walten nach den Gesetzen der physischen Welt in der Körperlichkeit; das Seelenleben, das dem Schicksal unterliegt, vermittelt den Zusammenhang von beiden während eines irdischen Lebenslaufes. Alle weiteren Erkenntnisse über das Wesen des Menschen setzen die Bekanntschaft mit den «drei Welten» selbst voraus, denen er angehört. Von diesen soll das Folgende handeln. Ein Denken, welches den Erscheinungen des Lebens sich gegenüberstellt und das sich nicht scheut, die sich aus einer lebensvollen Betrachtung ergebenden Gedanken bis in ihre letzten Glieder zu verfolgen, kann durch die bloße Logik zu der Vorstellung von den wiederholten Erdenleben und dem Gesetze des Schicksals kommen. So wahr es ist, daß dem Seher mit dem geöffneten «geistigen Auge» die vergangenen Leben wie ein aufgeschlagenes Buch als Erlebnis vorliegen, so wahr ist es, daß die Wahrheit von alledem der betrachtenden Vernunft aufleuchten kann. (1) | С делата си човешкият дух действително е подготвил своята съдба. В един нов живот той се оказва свързан с онова, което е извършил в предишния си живот. – Може, разбира се, да се повдигне въпросът: как може да бъде така, след като човешкият дух при своето прераждане бива пренесен в свят, съвсем различен от онзи, който някога е напуснал? В основата на този въпрос лежи една представа за веригата на съдбата, която е много привързана към външната страна на живота. Ако пренеса своята сцена от Европа в Америка, също се озовавам в една съвсем нова среда. И въпреки това моят живот в Америка изцяло зависи от предишния ми живот в Европа. Ако в Европа съм станал механик, животът ми в Америка се оформя съвсем различно, отколкото ако бях станал банков служител. В единия случай в Америка вероятно ще бъда заобиколен от машини, в другия – от банкови съоръжения. Във всеки случай моят предишен живот определя моята среда; той, така да се каже, привлича към себе си от целия околен свят онези неща, които са сродни с него. Така е и с Духа-Себе. В един нов живот той по необходимост се обгражда с онова, с което е сроден от предходните животи. – И затова сънят е подходящ образ за смъртта, защото по време на съня човекът е отстранен от сцената, на която го очаква неговата съдба. Докато човек спи, събитията на тази сцена продължават своя ход. За известно време човек няма влияние върху този ход. Въпреки това нашият живот в един нов ден зависи от въздействията на делата от предишния ден. Действително нашата личност всяка сутрин се въплъщава наново в нашия свят на делата. Онова, което през нощта е било отделено от нас, през деня е, така да се каже, положено около нас. – Така е и с делата от по-ранните въплъщения на човека. Те са свързани с него като негова съдба, както животът в тъмните пещери остава свързан с животните, които чрез преселването в тези пещери са загубили зрението си. Както тези животни могат да живеят само ако се намират в средата, в която сами са се поставили, така и човешкият дух може да живее само в околния свят, който сам си е създал чрез своите дела. За това, че сутрин намирам положението, което сам съм създал предишния ден, се грижи непосредственият ход на събитията. За това, че когато отново се въплътя, намирам околен свят, който съответства на резултата от моите дела от предишния живот, се грижи сродството на моя отново въплътен дух с нещата от околния свят. От това човек може да си състави представа за това как душата е вградена в същността на човека. Физическото тяло е подчинено на законите на наследствеността. Човешкият дух, напротив, трябва да се въплъщава отново и отново; и неговият закон се състои в това, че той пренася плодовете на предишните животи в следващите. Душата живее в настоящето. Но този живот в настоящето не е независим от предходните животи. Нали въплъщаващият се дух донася от своите предишни въплъщения своята съдба. И тази съдба определя живота. Какви впечатления ще може да има душата, кои нейни желания ще могат да бъдат удовлетворени, какви радости и страдания ще възникнат за нея, с какви хора ще се срещне: това зависи от това какви са били делата в предходните въплъщения на духа. Хората, с които душата е била свързана в един живот, тя ще трябва да ги намери отново в някой следващ, защото делата, които са се случили между тях, трябва да имат своите последици. Както едната душа, така и свързаните с нея ще се стремят към своето прераждане в същото време. Така животът на душата е резултат от самосъздадената съдба на човешкия дух. Три неща обуславят жизнения път на човека между раждането и смъртта. И затова той е трояко зависим от фактори, които се намират отвъд раждането и смъртта. Тялото е подчинено на закона на наследствеността; душата е подчинена на самосъздадената съдба. Тази създадена от човека съдба се нарича със стар израз негова карма. А духът е подвластен на закона на прераждането, на повторните земни животи. – Следователно отношението между дух, душа и тяло може да се изрази и така: непреходен е духът; раждането и смъртта властват в телесността според законите на физическия свят; душевният живот, който е подчинен на съдбата, опосредява връзката между двете по време на един земен жизнен път. Всички по-нататъшни познания за същността на човека предполагат запознаване със самите „три свята“, на които той принадлежи. За тях ще стане дума по-нататък. Едно мислене, което застава пред явленията на живота и което не се бои да проследи мислите, произтичащи от едно пълно с живот разглеждане, до последните им звена, може само чрез логиката да стигне до представата за повторните земни животи и за закона на съдбата. Колкото е вярно, че пред ясновидеца с отвореното „духовно око“ миналите животи лежат като преживяване, като разтворена книга, толкова е вярно, че истината на всичко това може да просветне и за разглеждащия разум. (1) |
| 109 | Anmerkungen: | Бележки: |
| 110 | (1) Man vergleiche das hierzu am Ende des Buches unter Einzelne Bemerkungen und Ergänzungen» Gesagte. | (1) Вж. казаното по този въпрос в края на книгата в „Отделни бележки и допълнения“. |
| 111 | Die drei Welten | Трите свята |
| 112 | I. Die Seelenwelt | I. Душевният свят |
| 113 | Die Betrachtung des Menschen hat gezeigt, daß er drei Welten angehört. Aus der Welt der physischen Körperlichkeit sind die Stoffe und Kräfte entnommen, die seinen Leib auferbauen. Er hat von dieser Welt Kenntnis durch die Wahrnehmungen seiner äußeren physischen Sinne. Wer allein diesen Sinnen vertraut und lediglich deren Wahrnehmungsfähigkeit entwickelt, der kann sich keinen Aufschluß verschaffen über die beiden andern Welten, über die seelische und geistige. - Ob ein Mensch sich von der Wirklichkeit eines Dinges oder Wesens überzeugen kann, das hängt davon ab, ob er dafür ein Wahrnehmungsorgan, einen Sinn, hat. | Разглеждането на човека показа, че той принадлежи на три свята. От света на физическата телесност са взети веществата и силите, които изграждат неговото тяло. Той знае за този свят чрез възприятията на своите външни физически сетива. Който се доверява единствено на тези сетива и развива само тяхната способност за възприятие, той не може да си изясни нищо за другите два свята – за душевния и духовния. – Дали човек може да се убеди в действителността на някое нещо или същество, зависи от това дали той има за него орган за възприятие, сетиво. |
| 114 | - Es kann natürlich leicht zu Mißverständnissen führen, wenn man, wie es hier geschieht, die höheren Wahrnehmungsorgane geistige Sinne nennt. Denn wenn man von «Sinnen» spricht, so verbindet man damit unwillkürlich den Gedanken des «Physischen». Man bezeichnet ja gerade die physische Welt auch als die «sinnliche» im Gegensatz zur «geistigen». Um das Mißverständnis zu vermeiden, muß man berücksichtigen, daß hier eben von «höheren Sinnen» nur vergleichsweise, in übertragenem Sinne gesprochen wird. Wie die physischen Sinne das Physische wahrnehmen, so die seelischen und geistigen das Seelische und Geistige. Nur in der Bedeutung von «Wahrnehmungsorganen» wird der Ausdruck «Sinn» gebraucht. Der Mensch hätte keine Kenntnis von dem Licht und der Farbe, wenn er nicht ein lichtempfindendes Auge hätte; er wüßte nichts von Klängen, wenn er nicht ein klangempfindendes Ohr hätte. In dieser Beziehung sagt mit vollem Recht der deutsche Philosoph Lotze: «Ohne ein Licht empfindendes Auge und ohne ein Klang empfindendes Ohr wäre die ganze Welt finster und stumm. Es würde in ihr ebensowenig Licht oder Schall geben, als ein Zahnschmerz möglich wäre ohne einen den Schmerz empfindenden Nerv des Zahnes.» - Um das, was hiermit gesagt ist, im richtigen Lichte zu sehen, braucht man sich nicht einmal zu überlegen, wie ganz anders, als für den Menschen, sich die Welt für die niederen Lebewesen offenbaren muß, die nur eine Art Tast- oder Gefühlssinn über die ganze Oberfläche ihres Körpers ausgebreitet haben. Licht, Farbe und Ton können für diese jedenfalls nicht in dem Sinne vorhanden sein wie für Wesen, die mit Augen und Ohren begabt sind. Die Luftschwingungen, die ein Flintenschuß verursacht, mögen auch auf sie eine Wirkung ausüben, wenn sie von ihnen getroffen werden. Daß sich diese Luftschwingungen der Seele als Knall offenbaren, dazu ist ein Ohr notwendig. Und daß sich gewisse Vorgänge in dem feinen Stoffe, den man Äther nennt, als Licht und Farbe offenbaren, dazu ist ein Auge notwendig. - Nur dadurch weiß der Mensch etwas von einem Wesen oder Dinge, daß er durch eines seiner Organe eine Wirkung davon empfängt. Dies Verhältnis des Menschen zur Welt des Wirklichen kommt trefflich in dem folgenden Ausspruch Goethes zur Darstellung: «Eigentlich unternehmen wir umsonst, das Wesen eines Dinges auszudrücken Wirkungen werden wir gewahr, und eine vollständige Geschichte dieser Wirkungen umfaßte wohl allenfalls das Wesen jenes Dinges. Vergebens bemühen wir uns, den Charakter eines Menschen zu schildern: man stelle dagegen seine Handlungen, seine Taten zusammen, und ein Bild des Charakters wird uns entgegentreten. Die Farben sind Taten des Lichtes, Taten und Leiden... Farben und Licht stehen zwar untereinander in dem genauesten Verhältnis, aber wir müssen uns beide als der ganzen Natur angehörig denken; denn sie ist es ganz, die sich dadurch dem Sinne des Auges besonders offenbaren will. Ebenso entdeckt sich die Natur einem andern Sinne.. So spricht die Natur hinabwärts zu anderen Sinnen, zu bekannten, verkannten, unbekannten Sinnen; so spricht sie mit sich selbst und zu uns durch tausend Erscheinungen. Dem Aufmerksamen ist sie nirgends tot, noch stumm.» Es wäre unrichtig, wenn man diesen Ausspruch Goethes so auffassen wollte, daß damit die Erkennbarkeit des Wesens der Dinge in Abrede gestellt würde. Goethe meint nicht: man nehme nur die Wirkung des Dinges wahr und das Wesen verberge sich dahinter. Er meint vielmehr, daß man von einem solchen «verborgenen Wesen» gar nicht sprechen soll. Das Wesen ist nicht hinter seiner Offenbarung; es kommt vielmehr durch die Offenbarung zum Vorschein. Nur ist dies Wesen vielfach so reich, daß es sich andern Sinnen in noch anderen Gestalten offenbaren kann. Was sich offenbart, ist zum Wesen gehörig, nur ist es wegen der Beschränktheit der Sinne nicht das ganze Wesen. Diese Goethesche Anschauung ist auch durchaus die hier geisteswissenschaftlich gemeinte. Wie im Leibe Auge und Ohr als Wahrnehmungs-Organe, als Sinne für die körperlichen Vorgänge sich entwickeln, so vermag der Mensch in sich seelische und geistige Wahrnehmungsorgane auszubilden, durch die ihm die Seelen- und die Geisteswelt erschlossen werden. Für denjenigen, der solche höhere Sinne nicht hat, sind diese Welten «finster und stumm», wie für ein Wesen ohne Ohr und Auge die Körperwelt «finster und stumm» ist. Allerdings ist das Verhältnis des Menschen zu diesen höheren Sinnen etwas anders als zu den körperlichen. Daß diese letzteren in ihm vollkommen ausgebildet werden, dafür sorgt in der Regel die gütige Mutter Natur. Sie kommen ohne sein Zutun zustande. An der Entwickelung seiner höheren Sinne muß er selbst arbeiten. Er muß Seele und Geist ausbilden, wenn er die Seelen- und Geisteswelt wahrnehmen will, wie die Natur seinen Leib ausgebildet hat, damit er seine körperliche Umwelt wahrnehmen und sich in ihr orientieren könne. Eine solche Ausbildung von höheren Organen, welche die Natur noch nicht selbst entwickelt hat, ist nicht unnatürlich; denn im höheren Sinne gehört ja auch alles, was der Mensch vollbringt, mit zur Natur. Nur derjenige, welcher behaupten wollte, der Mensch müsse auf der Stufe der Entwickelung stehenbleiben, auf der er aus der Hand der Natur entlassen wird, - nur der könnte die Ausbildung höherer Sinne unnatürlich nennen. Von ihm werden diese Organe «verkannt» in ihrer Bedeutung im Sinne des angeführten Ausspruches Goethes. Ein solcher sollte nur aber auch gleich alle Erziehung des Menschen bekämpfen, denn auch sie setzt das Werk der Natur fort. Und insbesondere müßte er sich gegen die Operation von Blindgeborenen wenden. Denn ungefähr so wie dem operierten Blindgeborenen ergeht es dem, der in sich seine höheren Sinne in der Art erweckt, wie im letzten Teile dieser Schrift dargelegt wird. Mit neuen Eigenschaften, mit Vorgängen und Tatsachen, von denen die physischen Sinne nichts offenbaren, erscheint ihm die Welt. Ihm ist klar, daß er durch diese höheren Organe nichts willkürlich zu der Wirklichkeit hinzufügt, sondern daß ihm ohne dieselben der wesentliche Teil dieser Wirklichkeit verborgen geblieben wäre. Die Seelen- und Geisteswelt sind nichts neben oder außer der physischen, sie sind nicht räumlich von dieser getrennt. So wie für den operierten Blindgeborenen die vorherige finstere Welt in Licht und Farben erstrahlt, so offenbaren dem seelisch und geistig Erweckten Dinge, die ihm vorher nur körperlich erschienen waren, ihre seelischen und geistigen Eigenschaften. Allerdings erfüllt sich diese Welt auch noch mit Vorgängen und Wesenheiten, die für den nicht seelisch und geistig Erweckten völlig unbekannt bleiben. - (Später soll in diesem Buche genauer über die Ausbildung der seelischen und geistigen Sinne gesprochen werden. Hier werden zunächst diese höheren Welten selbst beschrieben. Wer diese Welten leugnet, der sagt nichts anderes, als daß er seine höheren Organe noch nicht entwickelt hat. Die Menschheitsentwickelung ist auf keiner Stufe abgeschlossen; sie muß immer weitergehen.) | – Разбира се, лесно могат да възникнат недоразумения, ако, както става тук, висшите органи за възприятие се наричат духовни сетива. Защото, когато се говори за „сетива“, с това неволно се свързва мисълта за „физическото“. Нали тъкмо физическият свят се обозначава и като „сетивен“ в противоположност на „духовния“. За да се избегне недоразумението, трябва да се има предвид, че тук за „висши сетива“ се говори именно само сравнително, в преносен смисъл. Както физическите сетива възприемат физическото, така душевните и духовните възприемат душевното и духовното. Изразът „сетиво“ се употребява само в значението на „органи за възприятие“. Човекът не би имал знание за светлината и цвета, ако нямаше око, което усеща светлината; той не би знаел нищо за звуците, ако нямаше ухо, което усеща звука. В това отношение германският философ Лоце с пълно право казва: „Без око, което усеща светлина, и без ухо, което усеща звук, целият свят би бил тъмен и ням. В него би имало толкова малко светлина или звук, колкото би бил възможен зъбобол без нерв на зъба, който да усеща болката.“ – За да се види в правилна светлина казаното тук, човек дори няма нужда да се замисля колко съвсем иначе трябва да се разкрива светът за низшите живи същества, които имат само един вид сетиво за допир или за усещане, разпростряно по цялата повърхност на тялото им, отколкото за човека. Светлина, цвят и тон във всеки случай не могат да съществуват за тях в онзи смисъл, в който съществуват за същества, надарени с очи и уши. Въздушните трептения, които предизвиква пушечен изстрел, може да упражняват въздействие и върху тях, когато ги достигнат. Но за да се разкрият тези въздушни трептения пред душата като трясък, е нужно ухо. И за да се разкрият определени процеси в тънкото вещество, което се нарича етер, като светлина и цвят, е нужно око. – Човекът знае нещо за някое същество или предмет само благодарение на това, че чрез някой от своите органи получава въздействие от него. Това отношение на човека към света на действителното е изразено превъзходно в следното изказване на Гьоте: „Всъщност напразно се опитваме да изразим същността на едно нещо. Въздействия съзираме ние и една пълна история на тези въздействия би обхванала навярно, в краен случай, същността на онова нещо. Напразно се стараем да опишем характера на един човек: нека, напротив, съберем неговите постъпки, неговите дела, и пред нас ще застане образ на характера. Цветовете са дела на светлината, дела и страдания... Цветовете и светлината наистина са помежду си в най-точно отношение, но трябва да си ги мислим и двете като принадлежащи на цялата природа; защото тъкмо цялата природа иска чрез тях да се разкрие особено на сетивото на окото. Също така природата се открива и на друго сетиво... Така природата говори надолу към други сетива, към познати, непризнати, непознати сетива; така тя говори сама със себе си и към нас чрез хиляди явления. За внимателния тя никъде не е мъртва, нито няма.“ Би било неправилно това изказване на Гьоте да се разбира така, сякаш с него се отрича познаваемостта на същността на нещата. Гьоте няма предвид: човек възприема само въздействието на нещото, а същността се крие зад него. Той има предвид по-скоро, че за такава „скрита същност“ изобщо не бива да се говори. Същността не е зад своето откровение; по-скоро тя излиза наяве чрез откровението. Само че тази същност в много случаи е толкова богата, че може да се разкрие на други сетива в още други образи. Онова, което се разкрива, принадлежи към същността, само че поради ограничеността на сетивата не е цялата същност. Този Гьотев възглед е изцяло и възгледът, който се има предвид тук в смисъла на духовната наука. Както в тялото окото и ухото се развиват като органи за възприятие, като сетива за телесните процеси, така човекът е в състояние да изгради в себе си душевни и духовни органи за възприятие, чрез които му се откриват душевният и духовният свят. За онзи, който няма такива висши сетива, тези светове са „тъмни и неми“, както за същество без ухо и око телесният свят е „тъмен и ням“. Наистина отношението на човека към тези висши сетива е малко по-различно от отношението му към телесните. По правило добрата майка природа се грижи последните да бъдат напълно изградени в него. Те възникват без негово участие. Върху развитието на своите висши сетива той трябва да работи сам. Той трябва да изгради душата и духа, ако иска да възприема душевния и духовния свят, както природата е изградила неговото тяло, за да може той да възприема своята телесна околна среда и да се ориентира в нея. Такова изграждане на висши органи, които природата още не е развила сама, не е неестествено; защото в по-висш смисъл всичко, което човекът извършва, също принадлежи към природата. Само онзи, който би поискал да твърди, че човекът трябва да остане на онази степен на развитие, на която е пуснат от ръката на природата – само той би могъл да нарече изграждането на висши сетива неестествено. От него значението на тези органи остава „непризнато“ – в смисъла на приведеното изказване на Гьоте. Но такъв човек би трябвало тогава веднага да се бори и срещу всяко възпитание на човека, защото и то продължава делото на природата. И особено би трябвало да се обяви против операцията на слепородени. Защото с онзи, който пробужда в себе си своите висши сетива по начина, изложен в последната част на това съчинение, става приблизително същото, както с оперирания слепороден. Светът му се явява с нови свойства, с процеси и факти, за които физическите сетива не разкриват нищо. За него е ясно, че чрез тези висши органи той не прибавя произволно нищо към действителността, а че без тях съществената част от тази действителност би останала скрита за него. Душевният и духовният свят не са нещо редом с физическия или извън него, те не са отделени пространствено от него. Както за оперирания слепороден предишният тъмен свят засиява в светлина и цветове, така на душевно и духовно пробудения нещата, които преди са му се явявали само телесно, разкриват своите душевни и духовни свойства. Наистина този свят се изпълва освен това и с процеси и същества, които остават напълно непознати за онзи, който не е пробуден душевно и духовно. – (По-късно в тази книга ще се говори по-подробно за изграждането на душевните и духовните сетива. Тук най-напред се описват самите тези висши светове. Който отрича тези светове, не казва нищо друго, освен че още не е развил своите висши органи. Развитието на човечеството не е завършено на никоя степен; то трябва непрекъснато да продължава.) |
| 115 | Man stellt sich oft unwillkürlich die «höheren Organe» als zu ähnlich den physischen vor. Man sollte sich aber klarmachen, daß man es mit geistigen oder seelischen Gebilden in diesen Organen zu tun hat. Man darf deshalb auch nicht erwarten, daß dasjenige, was man in den höheren Welten wahrnimmt, etwa nur eine nebelhaft verdünnte Stofflichkeit sei. Solange man so etwas erwartet, wird man zu keiner klaren Vorstellung von dem kommen können, was hier mit «höheren Welten» eigentlich gemeint ist. Es wäre für viele Menschen gar nicht so schwer, wie es wirklich ist, etwas von diesen «höheren Welten» zu wissen - zunächst allerdings nur das Elementare -, wenn sie sich nicht vorstellten, daß es doch wieder etwas verfeinertes Physisches sein müsse, was sie wahrnehmen sollen. Da sie so etwas voraussetzen, so wollen sie in der Regel das gar nicht anerkennen, um was es sich wirklich handelt. Sie finden es unwirklich, lassen es nicht als etwas gelten, was sie befriedigt, und so weiter. Gewiß: die höheren Stufen der geistigen Entwickelung sind schwer zugänglich; diejenige aber, die hinreicht, um das Wesen der geistigen Welt zu erkennen - und das ist schon viel -, wäre gar nicht so sehr schwer zu erreichen, wenn man sich zunächst von dem Vorurteile freimachen wollte, welches darin besteht, das Seelische und Geistige doch wieder nur als ein feineres Physisches sich vorzustellen. | Човек често неволно си представя „висшите органи“ като твърде подобни на физическите. Но би трябвало да си изясни, че в лицето на тези органи си има работа с духовни или душевни образувания. Затова не бива и да се очаква, че онова, което се възприема във висшите светове, е, да речем, само една мъгляво разредена вещественост. Докато се очаква нещо такова, няма да може да се стигне до ясна представа за това, което тук всъщност се има предвид под „висши светове“. За много хора съвсем не би било толкова трудно, колкото е в действителност, да знаят нещо за тези „висши светове“ – отначало наистина само елементарното, – ако не си представяха, че онова, което трябва да възприемат, все пак отново трябва да е нещо изтънчено физическо. Тъй като предполагат нещо такова, те по правило изобщо не искат да признаят онова, за което действително става дума. Намират го недействително, не го приемат като нещо, което ги задоволява, и т.н. Разбира се: висшите степени на духовното развитие са трудно достъпни; но онази степен, която е достатъчна, за да се познае същността на духовния свят – а това вече е много, – съвсем не би била толкова трудна за достигане, ако човек поискаше най-напред да се освободи от предразсъдъка да си представя душевното и духовното все пак отново само като нещо по-фино физическо. |
| 116 | So wie wir einen Menschen nicht ganz kennen, wenn wir bloß von seinem physischen Äußeren eine Vorstellung haben, so kennen wir auch die Welt, die uns umgibt, nicht, wenn wir bloß das von ihr wissen, was uns die physischen Sinne offenbaren. Und so wie eine Photographie uns verständlich und lebensvoll wird, wenn wir der photographierten Person so nahetreten, daß wir ihre Seele erkennen lernen, so können wir auch die körperliche Welt nur wirklich verstehen, wenn wir ihre seelische und geistige Grundlage kennenlernen. Deshalb empfiehlt es sich, hier zuerst von den höheren Welten, von der seelischen und geistigen, zu sprechen und dann erst die physische vom geisteswissenschaftlichen Gesichtspunkte aus zu beurteilen. | Както не познаваме изцяло един човек, ако имаме представа само за неговата физическа външност, така не познаваме и света, който ни заобикаля, ако знаем за него само онова, което ни разкриват физическите сетива. И както една фотография ни става разбираема и изпълнена с живот, когато се приближим дотолкова до фотографирания човек, че се научим да познаваме неговата душа, така можем действително да разберем и телесния свят само ако опознаем неговата душевна и духовна основа. Затова е препоръчително тук най-напред да се говори за висшите светове, за душевния и духовния, и едва след това физическият свят да се преценява от гледна точка на духовната наука. |
| 117 | Es bietet gewisse Schwierigkeiten, in der gegenwärtigen Kulturepoche über die höheren Welten zu sprechen. Denn diese Kulturepoche ist vor allem groß in der Erkenntnis und Beherrschung der körperlichen Welt. Unsere Worte haben zunächst ihre Prägung und Bedeutung in bezug auf diese körperliche Welt erhalten. Man muß sich aber dieser gebräuchlichen Worte bedienen, um an Bekanntes anzuknüpfen. Dadurch wird bei denen, die nur ihren äußeren Sinnen vertrauen wollen, dem Mißverständnis Tür und Tor geöffnet. - Manches kann ja zunächst nur gleichnisweise ausgesprochen und angedeutet werden. Aber so muß es sein, denn solche Gleichnisse sind ein mittel, durch das der Mensch zunächst auf diese höheren Welten verwiesen wird und durch das seine eigene Erhebung zu ihnen gefördert wird. (Von dieser Erhebung wird in einem späteren Kapitel zu sprechen sein, in dem auf die Ausbildung der seelischen und geistigen Wahrnehmungsorgane hingewiesen werden wird. Zunächst soll der Mensch durch Gleichnisse von den höheren Welten Kenntnis nehmen. Dann kann er daran denken, sich selbst einen Einblick in dieselben zu verschaffen.) Wie die Stoffe und Kräfte, die unsern Magen, unser Herz, unsere Lunge, unser Gehirn und so weiter zusammensetzen und beherrschen, aus der körperlichen Welt strammen, so stammen unsere seelischen Eigenschaften, unsere Triebe, Begierden, Gefühle, Leidenschaften, Wünsche, Empfindungen und so weiter aus der seelischen Welt. Des Menschen Seele ist ein Glied in dieser seelischen Welt, wie sein Leib ein Teil der physischen Körperwelt ist. Will man zunächst einen Unterschied der körperlichen Welt von der seelischen angeben, so kann man sagen, die letztere ist in allen ihren Dingen und Wesenheiten viel feiner, beweglicher, bildsamer als die erstere. Doch muß man sich klar darüber bleiben, daß man eine gegenüber der physischen völlig neue Welt betritt, wenn man in die seelische kommt. Redet man also von gröber und feiner in dieser Hinsicht, so muß man sich bewußt bleiben, daß man vergleichsweise andeutet, was doch grundverschieden ist. So ist es mit allem, was über die Seelenwelt in Worten gesagt wird, die der physischen Körperlichkeit entlehnt sind. Berücksichtigt man dieses, dann kann man sagen, daß die Gebilde und Wesen der Seelenwelt ebenso aus Seelenstoffen bestehen und ebenso von Seelenkräften gelenkt werden, wie das in der physischen Welt mit physischen Stoffen und Kräften der Fall ist. | Да се говори за висшите светове в сегашната културна епоха, е свързано с известни трудности. Защото тази културна епоха е велика преди всичко в познаването и овладяването на телесния свят. Нашите думи първоначално са се оформили и са получили значението си във връзка с този телесен свят. Но човек трябва да си служи с тези обичайни думи, за да се свърже с познатото. Така при онези, които искат да се доверяват само на своите външни сетива, се отварят широко вратите за недоразумението. – Някои неща наистина могат отначало да бъдат изказани и загатнати само чрез сравнения. Но така трябва да бъде, защото такива сравнения са средство, чрез което човек най-напред бива насочен към тези висши светове и чрез което се подпомага собственото му издигане към тях. (За това издигане ще трябва да се говори в една по-късна глава, в която ще бъде посочено изграждането на душевните и духовните органи за възприятие. Отначало човек ще се запознае с висшите светове чрез сравнения. После той може да помисли как сам да проникне с поглед в тях.) Както веществата и силите, които съставят и управляват нашия стомах, нашето сърце, нашите бели дробове, нашия мозък и т.н., произхождат от телесния свят, така нашите душевни свойства, нашите нагони, влечения, чувства, страсти, желания, усещания и т.н. произхождат от душевния свят. Душата на човека е член в този душевен свят, както неговото тяло е част от физическия телесен свят. Ако искаме най-напред да посочим една разлика между телесния свят и душевния, можем да кажем, че последният е във всички свои неща и същества много по-фин, по-подвижен, по-пластичен от първия. Но човек трябва да си остава наясно, че когато влезе в душевния свят, стъпва в свят, съвършено нов спрямо физическия. Следователно, ако в това отношение се говори за по-грубо и по-фино, трябва да се съзнава, че чрез сравнение се загатва нещо, което все пак е коренно различно. Така е с всичко, което се казва за душевния свят с думи, заимствани от физическата телесност. Ако се има предвид това, тогава може да се каже, че образуванията и съществата на душевния свят се състоят също така от душевни вещества и се направляват също така от душевни сили, както е във физическия свят с физическите вещества и сили. |
| 118 | Wie den körperlichen Gebilden die räumliche Ausdehnung und räumliche Bewegung eigentümlich sind, so den seelischen Dingen und Wesenheiten die Reizbarkeit, das triebhafte Begehren. Man bezeichnet deshalb die Seelenwelt auch als die Begierden- oder Wunschwelt oder als die Welt des «Verlangens». Diese Ausdrücke sind der menschlichen Seelenwelt entlehnt. Man muß deshalb festhalten, daß die Dinge in denjenigen Teilen der Seelenwelt, die außer der menschlichen Seele liegen, von den Seelenkräften in dieser ebenso verschieden sind wie die physischen Stoffe und Kräfte der körperlichen Außenwelt von den Teilen, die den physischen Menschenleib zusammensetzen. (Trieb, Wunsch, Verlangen sind Bezeichnungen für das Stoffliche der Seelenwelt. Dieses Stoffliche sei mit «astral» bezeichnet. Nimmt man mehr Rücksicht auf die Kräfte der Seelenwelt, so kann man von «Begierdewesenheit» sprechen. Doch darf man nicht vergessen, daß hier die Unterscheidung von «Stoff» und «Kraft» keine so strenge sein kann wie in der physischen Welt. Ein Trieb kann ebensogut «Kraft» wie «Stoff» genannt werden.) Wer zum erstenmal einen Einblick in die seelische Welt erhält, für den wirken die Unterschiede, die sie von der physischen aufweist, verwirrend. Doch das ist ja auch beim Erschließen eines vorher untätigen physischen Sinnes der Fall. Der operierte Blindgeborene muß sich auch erst orientieren lernen in der Welt, die er vorher durch den Tastsinn gekannt hat. Ein solcher sieht zum Beispiel die Gegenstände zuerst in seinem Auge; dann erblickt er sie außer sich, doch erscheinen sie ihm zunächst so, wie wenn sie auf einer Fläche aufgemalt wären. Erst allmählich erfaßt er die Vertiefung, den räumlichen Abstand der Dinge und so weiter. - In der Seelenwelt gelten durchaus andere Gesetze als in der physischen. Nun sind ja allerdings viele seelische Gebilde an solche der andern Welten gebunden. Die Seele des Menschen zum Beispiel ist an den physischen Menschenleib und an den menschlichen Geist gebunden. Die Vorgänge, die man an ihr beobachten kann, sind also zugleich von der leiblichen und geistigen Welt beeinflußt. Darauf muß man bei der Beobachtung der Seelenwelt Rücksicht nehmen; und man darf nicht als seelische Gesetze ansprechen, was aus der Einwirkung einer andern Welt stammt. - Wenn zum Beispiel der Mensch einen Wunsch aussendet, so ist dieser von einem Gedanken, einer Vorstellung des Geistes getragen und folgt dessen Gesetzen. So wie man aber die Gesetze der physischen Welt feststellen kann, indem man von den Einflüssen absieht, die zum Beispiel der Mensch auf deren Vorgänge nimmt, so ist ein ähnliches auch mit der seelischen Welt möglich. | Както на телесните образувания са присъщи пространственото протежение и пространственото движение, така на душевните неща и същности са присъщи възбудимостта, нагонното домогване. Затова душевният свят се нарича също светът на влеченията или светът на желанията, или светът на „копнежа“. Тези изрази са заимствани от човешкия душевен свят. Затова трябва твърдо да се помни, че нещата в онези части на душевния свят, които се намират извън човешката душа, са също толкова различни от душевните сили в нея, колкото физическите вещества и сили на телесния външен свят са различни от частите, които съставят физическото човешко тяло. (Нагон, желание, копнеж са обозначения за вещественото в душевния свят. Това веществено нека бъде обозначено като „астрално“. Ако се вземат повече предвид силите на душевния свят, може да се говори за „същност на влеченията“. Но не бива да се забравя, че тук разграничението между „вещество“ и „сила“ не може да бъде толкова строго, колкото във физическия свят. Един нагон може също толкова добре да бъде наречен „сила“, колкото и „вещество“.) Онзи, който за първи път получава поглед в душевния свят, бива объркан от разликите, които този свят показва спрямо физическия. Но това е така и при отварянето на някое физическо сетиво, което преди е било бездейно. Оперираният слепороден също трябва тепърва да се научи да се ориентира в света, който преди е познавал чрез осезанието. Такъв човек например вижда предметите отначало в своето око; после ги съзира извън себе си, но отначало те му се явяват така, сякаш са нарисувани върху плоскост. Едва постепенно той схваща дълбочината, пространственото разстояние на нещата и т.н. – В душевния свят важат съвсем други закони, отколкото във физическия. Наистина много душевни образувания са свързани с образувания от другите светове. Душата на човека например е свързана с физическото човешко тяло и с човешкия дух. Следователно процесите, които могат да се наблюдават в нея, са едновременно повлияни от телесния и от духовния свят. Това трябва да се има предвид при наблюдението на душевния свят; и не бива да се смята за душевни закони онова, което произхожда от въздействието на друг свят. – Когато например човекът изпраща едно желание, то е носено от мисъл, от представа на духа и следва неговите закони. Но както законите на физическия свят могат да се установят, като се абстрахираме от влиянията, които например човекът оказва върху неговите процеси, така нещо подобно е възможно и с душевния свят. |
| 119 | Ein wichtiger Unterschied der seelischen Vorgänge von den physischen kann dadurch ausgedrückt werden, daß man die Wechselwirkung bei den ersteren als eine viel innerlichere bezeichnet. Im physischen Raume herrscht zum Beispiel das Gesetz des «Stoßes». Wenn eine bewegte Elfenbeinkugel auf eine ruhende aufstößt, so bewegt sich die letztere weiter in einer Richtung, die sich aus der Bewegung und Elastizität der ersteren berechnen läßt. Im Seelenraume hängt die Wechselwirkung zweier Gebilde, die einander treffen, von ihren inneren Eigenschaften ab. Sie durchdringen sich gegenseitig, verwachsen gleichsam miteinander, wenn sie miteinander verwandt sind. Sie stoßen sich ab, wenn ihre Wesenheiten sich widerstreiten. - Im körperlichen Raume gibt es zum Beispiel für das Sehen bestimmte Gesetze. - Man sieht entfernte Gegenstände in perspektivischer Verkleinerung. Wenn man in eine Allee hineinsieht, so scheinen - nach den Gesetzen der Perspektive - die entfernteren Bäume in kleineren Abständen voneinander zu stehen als die nahen. Im Seelenraume erscheint dem Schauenden dagegen alles, das Nahe und das Entfernte, in den Abständen, die es durch seine innere Natur hat. Durch solches ist natürlich ein Quell der mannigfaltigsten Irrungen für denjenigen gegeben, der den Seelenraum betritt und da mit den Regeln zurechtkommen will, die er von der physischen Welt her mitbringt. | Една важна разлика между душевните процеси и физическите може да се изрази, като взаимодействието при първите се обозначи като много по-вътрешно. Във физическото пространство например господства законът на „удара“. Когато една движеща се топка от слонова кост се удари в една неподвижна, последната се задвижва в посока, която може да се изчисли от движението и еластичността на първата. В душевното пространство взаимодействието на две образувания, които се срещат, зависи от техните вътрешни свойства. Те се проникват взаимно, срастват се, така да се каже, едно с друго, ако са сродни помежду си. Те се отблъскват, ако техните същности си противоречат. – В телесното пространство например за виждането съществуват определени закони. – Отдалечените предмети се виждат в перспективно умаляване. Когато се гледа навътре в една алея, изглежда, че – според законите на перспективата – по-отдалечените дървета стоят на по-малки разстояния едно от друго, отколкото близките. В душевното пространство, напротив, всичко – близкото и отдалеченото – се явява на съзерцаващия на разстоянията, които то има по силата на своята вътрешна природа. Това, разбира се, е източник на най-разнообразни заблуди за онзи, който встъпва в душевното пространство и иска да се оправя там с правилата, които носи със себе си от физическия свят. |
| 120 | Es gehört zu dem ersten, was man sich für die Orientierung in der seelischen Welt aneignen muß, daß man die verschiedenen Arten ihrer Gebilde in ähnlicher Weise unterscheidet, wie man in der physischen Welt feste, flüssige und luft- oder gasförmige Körper unterscheidet. Um dazu zu kommen, muß man die beiden Grundkräfte kennen, die hier vor allem wichtig sind. Man kann sie Sympathie und Antipathie nennen. Wie diese Grundkräfte in einem seelischen Gebilde wirken, danach bestimmt sich dessen Art. Als Sympathie muß die Kraft bezeichnet werden, mit der ein Seelengebilde andere anzieht, sich mit ihnen zu verschmelzen sucht, seine Verwandtschaft mit ihnen geltend macht. Antipathie ist dagegen die Kraft, mit der sich Seelengebilde abstoßen, ausschließen, mit der sie ihre Eigenheit behaupten. In welchem Maße diese Grundkräfte in einem Seelengebilde vorhanden sind, davon hängt es ab, welche Rolle dieses in der seelischen Welt spielt. Drei Arten von Seelengebilden hat man zunächst zu unterscheiden, je nach dem Wirken von Sympathie und Antipathie in ihnen. Und diese Arten sind dadurch voneinander verschieden, daß Sympathie und Antipathie in ihnen in ganz bestimmten gegenseitigen Verhältnissen stehen. In allen Dreien sind beide Grundkräfte vorhanden. Man nehme zunächst ein Gebilde der ersten Art Es zieht andere Gebilde seiner Umgebung vermöge der in ihm waltenden Sympathie an. Aber außer dieser Sympathie ist: in ihm zugleich Antipathie vorhanden, durch die es in seiner Umgebung Befindliches von sich zurückstößt. Nach außen hin wird ein solches Gebilde so erscheinen, als wenn es nur mit Kräften der Antipathie ausgestattet wäre. Das ist aber nicht der Fall. Es ist Sympathie und Antipathie in ihm. Nur ist die letztere überwiegend. Sie hat über die erstere die Oberhand. Solche Gebilde spielen eine eigensüchtige Rolle im Seelenraum. Sie stoßen vieles um sich her ab und ziehen nur weniges liebevoll an sich heran. Daher bewegen sie sich als unveränderliche Formen durch den Seelenraum. Durch die Kraft der Sympathie, die in ihnen ist, erscheinen sie als gierig. Die Gier erscheint aber zugleich unersättlich, wie wenn sie nicht zu befriedigen wäre, weil die vorwaltende Antipathie so vieles Entgegenkommende abstößt, daß keine Befriedigung eintreten kann. Will man die Seelengebilde dieser Art mit etwas in der physischen Welt vergleichen, so kann man sagen: sie entsprechen den festen physischen Körpern. Begierdenglut soll diese Region der seelischen Stofflichkeit genannt werden. - Das, was von dieser Begierdenglut den Seelen der Tiere und Menschen beigemischt ist, bestimmt dasjenige in ihnen, was man die niederen sinnlichen Triebe nennt, ihre vorwaltenden selbstsüchtigen Instinkte. - Die zweite Art der Seelengebilde ist diejenige, bei denen sich die beiden Grundkräfte das Gleichgewicht halten, bei denen also Sympathie und Antipathie in gleicher Stärke wirken. Diese treten anderen Gebilden mit einer gewissen Neutralität gegenüber; sie wirken als verwandt auf sie, ohne sie besonders anzuziehen und abzustoßen. Sie ziehen gleichsam keine feste Grenze zwischen sich und der Umwelt. Fortwährend lassen sie andere Gebilde in der Umgebung auf sich einwirken; man kann sie deshalb mit den flüssigen Stoffen der physischen Welt vergleichen. Und in der Art, wie solche Gebilde anderes an sich heranziehen, liegt nichts von Gier. Die Wirkung, die hier gemeint ist, liegt zum Beispiel vor, wenn die Menschenseele eine Farbe empfindet. Wenn ich die Empfindung der roten Farbe habe, dann empfange ich zunächst einen neutralen Reiz aus meiner Umgebung. Erst wenn zu diesem Reiz das Wohlgefallen an der roten Farbe hinzutritt, dann kommt eine andere Seelenwirkung in Betracht. Das, was den neutralen Reiz bewirkt, sind Seelengebilde, die in solchem Wechselverhältnisse stehen, daß Sympathie und Antipathie einander das Gleichgewicht halten. Man wird die Seelenstofflichkeit, die hier in Betracht kommt, als eine vollkommen bildsamen, fließende bezeichnen müssen. Nicht eigensüchtig wie die erste bewegt sie sich durch den Seelenraum, sondern so, daß ihr Dasein überall Eindrücke empfängt, daß sie sich mit vielem verwandt erweist, das ihr begegnet. Ein Ausdruck, der für sie anwendbar ist, dürfte sein: fließende Reizbarkeit. - Die dritte Stufe der Seelengebilde ist diejenige, bei welcher die Sympathie die Oberhand über die Antipathie hat. Die Antipathie bewirkt das eigensüchtige Sichgeltendmachen; dieses tritt aber zurück hinter der Hinneigung zu den Dingen der Umgebung. Man denke sich ein solches Gebilde innerhalb des Seelenraumes. Es erscheint als der Mittelpunkt einer anziehenden Sphäre, die sich über die Gegenstände der Umwelt erstreckt solche Gebilde muß man im besonderen als Wunsch-Stofflichkeit bezeichnen. Diese Bezeichnung erscheint deshalb als die richtige, weil durch die bestehende, nur gegenüber der Sympathie schwächere, Antipathie die Anziehung doch so wirkt, daß die angezogenen Gegenstände in den eigenen Bereich des Gebildes gebracht werden sollen. Die Sympathie erhält dadurch einen eigensüchtigen Grundton. Diese Wunsch-Stofflichkeit darf mit den gas- oder luftförmigen Körpern der physischen Welt verglichen werden. Wie ein Gas sich nach allen Seiten auszudehnen bemüht ist, so breitet sich die Wunsch-Stofflichkeit nach allen Richtungen aus. | Едно от първите неща, които човек трябва да усвои, за да се ориентира в душевния свят, е да различава отделните видове негови образувания по подобен начин, както във физическия свят се различават твърди, течни и въздухообразни или газообразни тела. За да се стигне до това, трябва да се познават двете основни сили, които тук са преди всичко важни. Те могат да се нарекат симпатия и антипатия. Видът на едно душевно образувание се определя от това как действат в него тези основни сили. Като симпатия трябва да се обозначи силата, с която едно душевно образувание привлича други, стреми се да се слее с тях, проявява своето сродство с тях. Антипатията, напротив, е силата, с която душевните образувания се отблъскват, изключват, с която утвърждават своята своеобразност. Каква роля играе едно душевно образувание в душевния свят, зависи от това в каква мяра тези основни сили са налице в него. Най-напред трябва да се различават три вида душевни образувания според действието на симпатията и антипатията в тях. И тези видове се различават един от друг по това, че симпатията и антипатията се намират в тях в съвсем определени взаимни съотношения. И в трите са налице и двете основни сили. Нека вземем най-напред едно образувание от първия вид. То привлича други образувания от своето обкръжение по силата на властващата в него симпатия. Но освен тази симпатия в него едновременно е налице и антипатия, чрез която то отблъсква от себе си онова, което се намира в обкръжението му. Отвън такова образувание ще изглежда така, сякаш е надарено само със сили на антипатията. Но това не е така. В него има симпатия и антипатия. Само че последната преобладава. Тя има надмощие над първата. Такива образувания играят себична роля в душевното пространство. Те отблъскват много неща около себе си и привличат към себе си с любов само малко. Затова се движат като неизменни форми през душевното пространство. Поради силата на симпатията, която е в тях, те изглеждат алчни. Но алчността изглежда едновременно ненаситна, сякаш не може да бъде задоволена, защото преобладаващата антипатия отблъсква толкова много от онова, което идва насреща, че не може да настъпи задоволяване. Ако искаме да сравним душевните образувания от този вид с нещо във физическия свят, можем да кажем: те съответстват на твърдите физически тела. Тази област на душевната вещественост нека бъде наречена жар на влеченията. – Онова от тази жар на влеченията, което е примесено в душите на животните и хората, определя у тях онова, което се нарича низши сетивни нагони, техните преобладаващи себелюбиви инстинкти. – Вторият вид душевни образувания е онзи, при който двете основни сили се уравновесяват, при който следователно симпатията и антипатията действат с еднаква сила. Те се отнасят към другите образувания с известна неутралност; действат върху тях като сродни, без особено да ги привличат или отблъскват. Те, така да се каже, не теглят твърда граница между себе си и околния свят. Непрекъснато оставят други образувания в обкръжението да въздействат върху тях; затова могат да се сравнят с течните вещества на физическия свят. И в начина, по който такива образувания привличат към себе си други неща, няма нищо от алчност. Действието, което се има предвид тук, е налице, например когато човешката душа усеща един цвят. Когато имам усещането за червения цвят, най-напред получавам неутрално дразнение от своето обкръжение. Едва когато към това дразнение се прибави харесването на червения цвят, се намесва друго душевно действие. Онова, което предизвиква неутралното дразнение, са душевни образувания, които се намират в такова взаимоотношение, че симпатията и антипатията се уравновесяват. Душевната вещественост, за която тук става дума, ще трябва да се обозначи като напълно пластична, течаща. Тя се движи през душевното пространство не себично като първата, а така, че съществуването ѝ навсякъде получава впечатления, че тя се оказва сродна с много неща, които среща. Израз, който е приложим за нея, би могъл да бъде: течаща възбудимост. – Третата степен на душевните образувания е онази, при която симпатията има надмощие над антипатията. Антипатията предизвиква себичното самоутвърждаване; но то отстъпва на заден план пред склонността към нещата от обкръжението. Нека си представим такова образувание вътре в душевното пространство. То се явява като средоточие на една привличаща сфера, която се простира над предметите на околния свят. Такива образувания трябва по-специално да се обозначат като вещественост на желанията. Това обозначение изглежда правилно, защото поради антипатията, която съществува и е само по-слаба от симпатията, привличането все пак действа така, че привлечените предмети трябва да бъдат внесени в собствената сфера на образуванието. Така симпатията получава себичен основен тон. Тази вещественост на желанията може да се сравни с газообразните или въздухообразните тела на физическия свят. Както газът се стреми да се разшири на всички страни, така веществеността на желанията се разпростира във всички посоки. |
| 121 | Höhere Stufen von Seelen-Stofflichkeit kennzeichnen sich dadurch, daß bei ihnen die eine Grundkraft völlig zurücktritt, nämlich die Antipathie, und nur die Sympathie sich als das eigentlich Wirksame erweist. Nun kann sich diese zunächst innerhalb der Teile des Seelengebildes selbst geltend machen. Diese Teile wirken gegenseitig aufeinander anziehend. Die Kraft der Sympathie im Innern eines Seelengebildes kommt in dem zum Ausdrucke, was man Lust nennt. Und jede Herabminderung dieser Sympathie ist Unlust. Die Unlust ist nur eine verminderte Lust, wie die Kälte nur eine verminderte Wärme ist. Lust und Unlust ist dasjenige, was im Menschen als die Welt der Gefühle - im engeren Sinne - lebt. Das Fühlen ist das Weben des Seelischen in sich selbst. Von der Art, wie die Gefühle der Lust und Unlust in dem Seelischen weben, hängt das ab, was man dessen Behagen nennt. | По-високите степени на душевната вещественост се характеризират с това, че при тях едната основна сила, а именно антипатията, напълно отстъпва, и само симпатията се оказва същински действащото. Тя може най-напред да се прояви вътре в частите на самото душевно образувание. Тези части се привличат взаимно. Силата на симпатията във вътрешността на едно душевно образувание намира израз в онова, което се нарича удоволствие. А всяко намаляване на тази симпатия е неудоволствие. Неудоволствието е само намалено удоволствие, както студът е само намалена топлина. Удоволствието и неудоволствието са онова, което живее в човека като света на чувствата – в по-тесен смисъл. Чувстването е тъкането на душевното в самото себе си. От начина, по който чувствата на удоволствие и неудоволствие тъкат в душевното, зависи онова, което се нарича негово приятно самочувствие. |
| 122 | Eine noch höhere Stufe nehmen diejenigen Seelengebilde ein, deren Sympathie nicht im Bereich des Eigenlebens beschlossen bleibt. Von den drei niederen Stufen unterscheiden sich diese, wie ja auch schon die vierte, dadurch, daß bei ihnen die Kraft der Sympathie keine ihr entgegenstellende Antipathie zu überwinden hat. Durch diese höheren Arten der Seelen-Stofflichkeit schließt sich erst die Mannigfaltigkeit der Seelengebilde zu einer gemeinsamen Seelenwelt zusammen. Sofern die Antipathie in Betracht kommt, strebt das Seelengebilde nach etwas anderem um seines Eigenlebens willen, um sich selbst durch das andere zu verstärken und zu bereichern. Wo die Antipathie schweigt, da wird das andere als Offenbarung, als Kundgebung hingenommen. Eine ähnliche Rolle wie das Licht im physischen Raume spielt diese höhere Form von Seelen-Stofflichkeit im Seelenraum. Sie bewirkt, daß ein Seelengebilde das Dasein und Wesen der andern um deren selbst willen gleichsam einsaugt, oder man könnte auch sagen, sich von ihnen bestrahlen läßt. Dadurch, daß die Seelenwesen aus diesen höheren Regionen schöpfen, werden sie erst zum wahren Seelenleben erweckt. Ihr dumpfes Leben im Finstern schließt sich nach außen auf, leuchtet: und strahlt selbst in den Seelenraum hin; das träge, dumpfe Weben im Innern, das sich durch die Antipathie abschließen will, wenn nur die Stoffe der unteren Regionen vorhanden sind, wird Kraft und Regsamkeit, die vom Innern ausgeht und sich nach außen strömend ergießt. Die fließende Reizbarkeit der zweiten Region wirkt nur beim Zusammentreffen der Gebilde. Dann strömt allerdings eins in das andere über. Aber Berührung ist hier notwendig. In den höheren Regionen herrscht freies Hinstrahlen, Ergießen. (Mit Recht bezeichnet man das Wesen dieses Gebietes als ein «Hinstrahlen», denn die Sympathie, welche entwickelt wird, wirkt so, daß man als Sinnbild dafür den Ausdruck gebrauchen kann, der von der Wirkung des Lichtes genommen ist.) Wie eine Pflanze im Keller verkümmert, so die Seelengebilde ohne die sie belebenden Seelenstoffe der höheren Regionen. Seelenlicht, tätige Seelenkraft und das eigentliche Seelenleben im engeren Sinne gehören diesen Regionen an und teilen sich von hier aus den Seelenwesen mit. | Още по-висока степен заемат онези душевни образувания, чиято симпатия не остава затворена в сферата на собствения живот. От трите низши степени те се различават – както впрочем вече и четвъртата – по това, че при тях силата на симпатията няма за преодоляване никаква антипатия, която да ѝ се противопоставя. Едва чрез тези по-висши видове на душевната вещественост многообразието на душевните образувания се съединява в един общ душевен свят. Доколкото играе роля антипатията, душевното образувание се стреми към нещо друго заради собствения си живот, за да укрепи и обогати себе си чрез другото. Където антипатията мълчи, там другото се приема като откровение, като изява. Тази по-висша форма на душевна вещественост играе в душевното пространство роля, подобна на онази, която светлината играе във физическото пространство. Тя кара едно душевно образувание, така да се каже, да всмуква съществуването и същността на другите заради самите тях, или, както би могло да се каже също, да се оставя да бъде озарявано от тях. Едва като черпят от тези по-висши области, душевните същества биват пробудени за истински душевен живот. Техният глух живот в тъмнината се отваря навън, свети и сам излъчва в душевното пространство; инертното, глухо тъкане във вътрешността, което иска да се затвори чрез антипатията, когато са налице само веществата на долните области, става сила и подвижност, която изхожда от вътрешността и се излива навън като поток. Течащата възбудимост на втората област действа само при срещата на образуванията. Тогава наистина едното прелива в другото. Но тук е необходимо докосване. В по-висшите области властва свободно излъчване, изливане. (С право същността на това поле се обозначава като „излъчване“, защото симпатията, която се развива, действа така, че като символ за нея може да се употреби изразът, взет от действието на светлината.) Както едно растение закърнява в мазето, така закърняват душевните образувания без оживяващите ги душевни вещества на по-висшите области. Душевната светлина, дейната душевна сила и същинският душевен живот в по-тесен смисъл принадлежат на тези области и оттук се съобщават на душевните същества. |
| 123 | Drei untere und drei obere Regionen der Seelenwelt hat man also zu unterscheiden; und beide sind vermittelt durch eine vierte, so daß sich folgende Einteilung der Seelenwelt ergibt: | Следователно трябва да се различават три долни и три горни области на душевния свят; и едните, и другите са опосредствани от една четвърта, така че се получава следното деление на душевния свят: |
| 124 | 1. Region der Begierdenglut | 1. Област на жарта на влеченията |
| 125 | 2. Region der fließenden Reizbarkeit | 2. Област на течащата възбудимост |
| 126 | 3. Region der Wünsche | 3. Област на желанията |
| 127 | 4. Region von Lust und Unlust | 4. Област на удоволствието и неудоволствието |
| 128 | 5. Region des Seelenlichtes | 5. Област на душевната светлина |
| 129 | 6. Region der tätigen Seelenkraft | 6. Област на дейната душевна сила |
| 130 | 7. Region des Seelenlebens. | 7. Област на душевния живот. |
| 131 | Durch die ersten drei Regionen erhalten die Seelengebilde ihre Eigenschaften aus dem Verhältnisse von Antipathie und Sympathie; durch die vierte Region webt die Sympathie innerhalb der Seelengebilde selbst; durch die drei höchsten wird die Kraft der Sympathie immer freier und freier; leuchtend und belebend durchwehen die Seelenstoffe dieser Region den Seelenraum, aufweckend, was sich sonst durch sich selbst im Eigendasein verlieren müßte. | Чрез първите три области душевните образувания получават своите свойства от съотношението между антипатия и симпатия; чрез четвъртата област симпатията тъче вътре в самите душевни образувания; чрез трите най-висши силата на симпатията става все по-свободна и по-свободна; светейки и оживявайки, душевните вещества на тази област пронизват като полъх душевното пространство и пробуждат онова, което иначе, оставено само на себе си, би трябвало да се изгуби в собственото си съществуване. |
| 132 | Es sollte eigentlich überflüssig sein, doch wird, der Klarheit willen, hier doch betont, daß diese sieben Abteilungen der Seelenwelt nicht etwa voneinander getrennte Gebiete darstellen. So wie Festes, Flüssiges und Gasförmiges sich im Physischen durchdringen, so durchdringen sich Begierdenglut, fließende Reizbarkeit und die Kräfte der Wunschwelt im Seelischen. Und wie im Physischen die Wärme die Körper durchdringt, das Licht sie bestrahlt, so ist es im Seelischen mit Lust und Unlust und mit dem Seelenlicht der Fall. Und ein ähnliches findet statt für die tätige Seelenkraft und das eigentliche Seelenleben. | Всъщност би трябвало да е излишно, но заради яснотата тук все пак се подчертава, че тези седем отдела на душевния свят в никакъв случай не представляват отделени едни от други територии. Както във физическото твърдото, течното и газообразното се проникват взаимно, така в душевното се проникват взаимно жарта на влеченията, течащата възбудимост и силите на света на желанията. И както във физическото топлината прониква телата, а светлината ги облъчва, така е в душевното с удоволствието и неудоволствието и с душевната светлина. И нещо подобно става с дейната душевна сила и със същинския душевен живот. |
| 133 | II. Die Seele in der Seelenwelt nach dem Tode | II. Душата в душевния свят след смъртта |
| 134 | Die Seele ist das Bindeglied zwischen dem Geiste des Menschen und seinem Leibe. Ihre Kräfte der Sympathie und Antipathie, die durch ihr gegenseitiges Verhältnis die Seelenäußerungen: Begierde, Reizbarkeit, Wunsch, Lust und Unlust und so weiter bewirken, - sie sind nicht nur zwischen Seelengebilde und Seelengebilde tätig, sondern sie äußern sich auch gegenüber den Wesenheiten der anderen. Welten, der physischen und der geistigen Welt. Während die Seele im Leibe wohnt, ist sie gewissermaßen an allein beteiligt, was in diesem Leibe vorgeht. Wenn die physischen Verrichtungen des Leibes mit Regelmäßigkeit vor sich gehen, so entsteht in der Seele Lust und Behagen; wenn diese Verrichtungen gestört sind, so tritt Unlust und Schmerz ein. - Und auch an den Tätigkeiten des Geistes hat die Seele ihren Anteil: dieser Gedanke erfüllt sie mit Freude, jener mit Abscheu; ein richtiges Urteil hat den Beifall der Seele, ein falsches ihr Mißfallen. - Ja, es hängt die Entwickelungsstufe eines Menschen davon ab, ob die Neigungen seiner Seele mehr nach der einen oder der andern Richtung hin gehen. Ein Mensch ist um so vollkommener, je mehr seine Seele mit den Äußerungen des Geistes sympathisiert; er ist um so unvollkommener, je mehr ihre Neigungen durch die Verrichtungen des Leibes befriedigt werden. | Душата е свързващото звено между духа на човека и неговото тяло. Нейните сили на симпатията и антипатията, които чрез взаимното си съотношение пораждат душевните изяви: влечение, възбудимост, желание, удоволствие и неудоволствие и т.н., – те действат не само между душевно образувание и душевно образувание, но се проявяват и спрямо съществата на другите светове, на физическия и на духовния свят. Докато душата живее в тялото, тя в известен смисъл участва във всичко, което става в това тяло. Когато физическите функции на тялото протичат правилно, в душата възникват удоволствие и добро самочувствие; когато тези функции са нарушени, настъпват неудоволствие и болка. – И в дейностите на духа душата има своя дял: тази мисъл я изпълва с радост, онази – с отвращение; правилното съждение има одобрението на душата, погрешното – нейното неодобрение. – Нещо повече, степента на развитие на човека зависи от това дали склонностите на душата му са насочени повече в едната, или в другата посока. Човек е толкова по-съвършен, колкото повече душата му симпатизира на изявите на духа; той е толкова по-несъвършен, колкото повече нейните склонности се задоволяват от функциите на тялото. |
| 135 | Der Geist ist der Mittelpunkt des Menschen, der Leib der Vermittler, durch den der Geist die physische Welt betrachtet und erkennt und durch den er in ihr wirkt. Die Seele aber ist der Vermittler zwischen beiden. Sie entbindet dem physischen Eindruck, den die Luftschwingungen auf das Ohr machen, die Empfindung des Tones, sie erlebt die Lust an diesem Ton. Alles das teilt sie dem Geiste mit, der dadurch zum Verständnisse der physischen Welt gelangt. Ein Gedanke, der in dem Geiste auftritt, wird durch die Seele in den Wunsch nach Verwirklichung umgesetzt und kann erst dadurch mit Hilfe des leiblichen Werkzeuges zur Tat werden. - Nun kann der Mensch nur dadurch seine Bestimmung erfüllen, daß er all seinem Wirken die Richtung durch den Geist geben läßt. Die Seele kann durch sich selbst ihre Neigungen ebensogut dem Physischen wie dem Geistigen entgegenbringen. Sie senkt gleichsam ihre Fühlfäden ebenso zum Physischen hinunter, wie sie sie zum Geistigen hinaufstreckt. Durch das Einsenken in. Die physische Welt wird ihre eigene Wesenheit von der Natur des Physischen durchdrungen und gefärbt. Da der Geist aber nur durch ihre Vermittlung in der physischen Welt wirken kann, so wird ihm selbst dadurch die Richtung auf das Physische gegeben. Seine Gebilde werden durch die Kräfte der Seele nach dem Physischen hingezogen. Man betrachte den unentwickelten Menschen. Die Neigungen seiner Seele hängen an den Verrichtungen seines Leibes. Er empfindet nur Lust bei den Eindrücken, welche die physische Welt auf seine Sinne macht. Und auch sein Geistesleben wird dadurch ganz in diese Sphäre herangezogen. Seine Gedanken dienen nur der Befriedigung seines physischen Bedürfnislebens. - Indem das geistige Selbst von Verkörperung zu Verkörperung lebt, soll es immer mehr aus dem Geistigen heraus seine Richtung erhalten. Sein Erkennen soll von dem Geiste der ewigen Wahrheit, sein Handeln von der ewigen Güte bestimmt werden. | Духът е средоточието на човека, тялото – посредникът, чрез който духът наблюдава и опознава физическия свят и чрез който той действа в него. Душата пък е посредникът между тях. Тя извлича от физическото впечатление, което въздушните трептения предизвикват в ухото, усещането за тона, тя изживява удоволствието от този тон. Всичко това тя съобщава на духа, който по този начин стига до разбиране на физическия свят. Мисълта, която се появява в духа, бива превърната от душата в желание за осъществяване и едва така може с помощта на телесното оръдие да стане дело. – А човекът може да изпълни своето предназначение само като остави духа да дава посоката на цялото му действие. Душата сама по себе си може да насочва своите склонности както към физическото, така и към духовното. Тя, така да се каже, спуска своите пипала надолу към физическото така, както ги протяга нагоре към духовното. Чрез потапянето във физическия свят нейната собствена същност се прониква и оцветява от природата на физическото. Но тъй като духът може да действа във физическия свят само чрез нейното посредничество, по този начин и на самия него се дава посоката към физическото. Неговите образувания биват привличани от силите на душата към физическото. Нека разгледаме неразвития човек. Склонностите на душата му са привързани към функциите на тялото му. Той изпитва удоволствие само от впечатленията, които физическият свят предизвиква в сетивата му. Поради това и неговият духовен живот бива изцяло привлечен в тази сфера. Мислите му служат само за задоволяване на физическите му потребности. – Като живее от въплъщение към въплъщение, духовното Себе трябва все повече да получава посоката си от духовното. Неговото познание трябва да се определя от духа на вечната истина, неговото действие – от вечната доброта. |
| 136 | Der Tod bedeutet, als Tatsache der physischen Welt betrachtet, eine Veränderung der Verrichtungen des Leibes. Dieser hört mit dem Tode auf, durch seine Einrichtung der Vermittler der Seele und des Geistes zu sein. Er zeigt fernerhin sich in seinen Verrichtungen ganz der physischen Welt und ihren Gesetzen unterworfen; er geht in dieselbe über, uni sich in ihr aufzulösen. Nur diese physischen Vorgänge des Leibes können mit den physischen Sinnen nach dem Tode betrachtet werden. Was mit Seele und Geist dann geschieht, das entzieht sich diesen Sinnen. Denn sinnlich können ja auch während des Lebens Seele und Geist nur insofern beobachtet werden, als diese in physischen Vorgängen ihren äußeren Ausdruck erlangen. Nach dein Tode ist ein solcher Ausdruck nicht mehr möglich. Deshalb kommt die Beobachtung der physischen Sinne und die sich auf sie begründende Wissenschaft für das Schicksal von Seele und Geist nach dem Tode nicht in Betracht. Da tritt eben eine höhere Erkenntnis ein, die auf der Beobachtung der Vorgänge in der Seelen- und der Geisteswelt beruht. | Смъртта, разгледана като факт на физическия свят, означава промяна във функциите на тялото. Със смъртта то престава да бъде чрез своето устройство посредник на душата и духа. Оттук нататък във функциите си то се оказва изцяло подчинено на физическия свят и неговите закони; то преминава в него, за да се разпадне в него. Само тези физически процеси на тялото могат да бъдат наблюдавани с физическите сетива след смъртта. Онова, което тогава става с душата и духа, убягва на тези сетива. Защото и по време на живота душата и духът могат да бъдат наблюдавани сетивно само доколкото получават своя външен израз във физически процеси. След смъртта такъв израз вече не е възможен. Затова наблюдението на физическите сетива и основаващата се на него наука не могат да се вземат предвид, когато става дума за съдбата на душата и духа след смъртта. Тук именно влиза в действие едно по-висше познание, което се основава на наблюдението на процесите в душевния и в духовния свят. |
| 137 | Hat sich nun der Geist von dem Leibe gelöst, so ist er noch immer mit der Seele verbunden. Und wie ihn während des physischen Lebens der Leib an die physische Welt gekettet hat, so jetzt die Seele an die seelische. - Aber in dieser seelischen Welt ist nicht sein ureigenes Wesen zu finden. Sie soll ihn nur verbinden mit dem Felde seines Schaffens, mit der physischen Welt. Um in einer neuen Verkörperung mit vollkommenerer Gestalt zu erscheinen, muß er Kraft und Stärkung aus der geistigen Welt schöpfen. Er ist aber durch die Seele in die physische Welt verstrickt worden. Er ist an ein Seelenwesen gebunden, das durchdrungen und gefärbt ist von der Natur des Physischen, und er hat dadurch selbst diese Richtung erhalten. Nach dem ,Tode ist die Seele nicht mehr an den Leib, sondern nur noch an den Geist gebunden. Sie lebt nun in einer seelischen Umgebung. Nur die Kräfte dieser Welt können daher noch auf sie eine Wirkung haben. Und an dieses Leben der Seele in der Seelenwelt ist zunächst auch der Geist gebunden. Er ist so an dasselbe gebunden, wie er während der physischen Verkörperung an den Leib gebunden ist. Wann der Leib stirbt, das wird durch dessen Gesetze bestimmt im allgemeinen muß ja gesagt werden: nicht die Seele und der Geist verlassen den Leib, sondern er wird von denselben entlassen, (1) wenn seine Kräfte nicht mehr im Sinne der menschlichen Organisation wirken können. Ebenso ist das Verhältnis von Seele und Geist. Die Seele wird den Geist in die höhere, in die geistige Welt entlassen, wenn ihre Kräfte nicht mehr im Sinne der menschlichen Seelenorganisation wirken können. In dem Augenblicke wird der Geist befreit sein, wenn die Seele dasjenige der Auflösung übergeben hat, was sie nur innerhalb des Leibes erleben kann, und nur das übrig behält, was mit dem Geiste weiterleben kann. Dies Übrigbehaltene, was zwar im Leibe erlebt, aber als Frucht in den Geist eingeprägt werden kann, verbindet die Seele mit dem Geist in der rein geistigen Welt. - Um das Schicksal der Seele nach dem Tode kennenzulernen, muß also ihr Auflösungsprozeß betrachtet werden. Sie hatte die Aufgabe, dem Geist die Richtung nach dem Physischen zu geben. In dem Augenblicke, wo sie diese Aufgabe erfüllt hat, nimmt sie die Richtung nach dem Geistigen. Wegen dieser Natur ihrer Aufgabe müßte sie eigentlich sofort nur geistig tätig sein, wenn der Leib von ihr abfällt, wenn sie also nicht mehr Bindeglied sein kann. Und sie würde das auch sein, wenn sie nicht durch ihr Leben im Leibe von diesem beeinflußt, in ihren Neigungen zu ihm hingezogen worden wäre. Ohne diese Färbung, die sie durch die Verbindung mit dem Leiblichen erhalten hat, würde sie sogleich nach der Entkörperung den bloßen Gesetzen der geistig-seelischen Welt folgen und keine weitere Hinneigung zum Sinnlichen entwickeln. Und das wäre der Fall, wenn der Mensch beim Tode vollständig alles Interesse an der irdischen Welt verloren hätte, wenn alle Begierden, Wünsche und so weiter befriedigt wären, die sich an das Dasein knüpfen, das er verlassen hat. Sofern dies aber nicht der Fall ist, haftet das nach dieser Richtung Übriggebliebene an der Seele. | И когато духът се е отделил от тялото, той все още е свързан с душата. И както по време на физическия живот тялото го е приковавало към физическия свят, така сега душата го приковава към душевния. – Но в този душевен свят не може да се намери неговата изконна същност. Нейната задача е само да го свързва с полето на неговото творчество, с физическия свят. За да се яви в ново въплъщение с по-съвършен облик, той трябва да черпи сила и укрепване от духовния свят. Но чрез душата той е бил оплетен във физическия свят. Той е свързан с едно душевно същество, което е проникнато и оцветено от природата на физическото, и така самият той е получил тази посока. След смъртта душата вече не е свързана с тялото, а само с духа. Сега тя живее в душевна среда. Затова върху нея могат да оказват въздействие вече само силите на този свят. И към този живот на душата в душевния свят отначало е свързан и духът. Той е свързан с него така, както по време на физическото въплъщение е свързан с тялото. Кога умира тялото, това се определя от неговите закони; изобщо трябва да се каже: не душата и духът напускат тялото, а то бива освободено от тях (1), когато силите му вече не могат да действат в смисъла на човешката организация. Същото е и отношението между душата и духа. Душата ще освободи духа към по-висшия, към духовния свят, когато нейните сили вече не могат да действат в смисъла на човешката душевна организация. Духът ще бъде освободен в онзи миг, когато душата е предала на разпадане онова, което тя може да изживява само вътре в тялото, и е запазила само онова, което може да продължи да живее заедно с духа. Това, което е запазено и което, макар да се изживява в тялото, може като плод да бъде вградено в духа, свързва душата с духа в чисто духовния свят. – Следователно, за да се опознае съдбата на душата след смъртта, трябва да се разгледа процесът на нейното разпадане. Тя имаше задачата да дава на духа посоката към физическото. В мига, когато е изпълнила тази задача, тя поема посоката към духовното. Поради тази природа на своята задача тя всъщност би трябвало веднага да бъде само духовно дейна, когато тялото отпадне от нея, когато тя следователно вече не може да бъде свързващо звено. И тя би била такава, ако чрез живота си в тялото не беше повлияна от него и не беше привлечена в склонностите си към него. Без това оцветяване, което е получила чрез връзката с телесното, тя веднага след освобождаването от тялото би следвала само законите на духовно-душевния свят и не би развила никаква по-нататъшна склонност към сетивното. И това би било така, ако човекът при смъртта напълно беше изгубил всякакъв интерес към земния свят, ако всички влечения, желания и т.н., свързани със съществуването, което той е напуснал, бяха задоволени. Доколкото обаче това не е така, онова, което е останало в тази посока, прилепва към душата. |
| 138 | Man muß hier, um nicht in Verwirrung zu geraten, sorgfältig unterscheiden zwischen dem, was den Menschen an die Welt so kettet, daß es auch in einer folgenden Verkörperung ausgeglichen werden kann, und dem, was ihn an eine bestimmte, an die jeweilig letzte Verkörperung kettet. Das erstere wird durch das Schicksalsgesetz, Karma, ausgeglichen; das andere aber kann nur nach dem Tode von der Seele abgestreift werden. Es folgt auf den Tod für den Menschengeist eine Zeit, in der die Seele ihre Neigungen zum physischen Dasein abstreift, um dann wieder den bloßen Gesetzen der geistigseelischen Welt zu folgen und den Geist freizumachen. Es ist naturgemäß, daß diese Zeit um so länger dauern wird, je mehr die Seele an das Physische gebunden war. Sie wird kurz sein bei einem Menschen, der wenig an dem physischen Leben gehangen hat, lang dagegen bei einem solchen, der seine Interessen ganz an dieses Leben gebunden hat, so daß beim Tode noch viele Begierden, Wünsche und so weiter in der Seele leben. Am leichtesten erhält man von dem Zustande, in dem die Seele in der nächsten Zeit nach dem Tode lebt, eine Vorstellung durch folgende Überlegung. Man nehme ein ziemlich krasses Beispiel dazu: die Genüsse eines Feinschmeckers. Er hat seine Lust am Gaumenkitzel durch die Speisen. Der Genuß ist natürlich nichts Körperliches, sondern etwas Seelisches. In der Seele lebt die Lust und auch die Begierde nach der Lust. Zur Befriedigung der Begierde ist aber das entsprechende körperliche Organ, der Gaumen und so weiter, notwendig. Nach dem Tode hat nun die Seele eine solche Begierde nicht sogleich verloren, wohl aber hat sie das körperliche Organ nicht mehr, welches das Mittel ist, die Begierde zu befriedigen. Es ist nun - zwar aus einem anderen Grunde, der aber ähnlich, nur weit stärker wirkt - für den Menschen so, wie wenn er in einer Gegend, in der weit und breit kein Wasser ist, brennenden Durst litte. So leidet die Seele brennend an der Entbehrung der Lust, weil sie das körperliche Organ abgelegt hat, durch das sie die Lust haben kann. So ist es mit allem, wonach die Seele verlangt und das nur durch die körperlichen Organe befriedigt werden kann. Es dauert dieser Zustand (brennender Entbehrung) so lange, bis die Seele gelernt hat, nicht mehr nach solchem zu begehren, was nur durch den Körper befriedigt werden kann. Und die Zeit, welche in diesem Zustande verbracht wird, kann man den Ort der Begierden nennen, obgleich man es natürlich nicht mit einem «Orte» zu tun hat. Betritt die Seele nach dem Tode die seelische Welt, so ist sie deren Gesetzen unterworfen. Diese wirken auf sie; und vor' dieser Wirkung hängt es ab, in welcher Art die Neigung zum Physischen in ihr getilgt wird. Die Wirkungen müssen verschieden sein, je nach den Arten der Seelenstoffe und Seelenkräfte, in deren Bereich sie nunmehr versetzt ist. Jede dieser Arten wird ihren reinigenden, läuternden Einfluß geltend machen. Der Vorgang, der hier stattfindet, ist so, daß alles Antipathische in der Seele allmählich von den Kräften der Sympathie überwunden und daß diese Sympathie selbst bis zu ihrem höchsten Gipfel geführt wird. Denn durch diesen höchsten Grad von Sympathie mit der ganzen übrigen Seelenwelt wird die Seele gleichsam in dieser zerfließen, eins mit ihr werden; dann ist ihre Eigensucht völlig erschöpft. Sie hört auf, als ein Wesen zu existieren, das dem physischsinnlichen Dasein zugeneigt ist: der Geist ist durch sie befreit. Daher läutert sich die Seele durch die oben beschriebenen Regionen der Seelenwelt hindurch, bis sie in der Region der vollkommenen Sympathie mit der allgemeinen Seelenwelt eins wird. Daß der Geist bis zu diesem letzten Momente der Befreiung seiner Seele selbst an diese gebunden ist, rührt davon her, daß er durch sein Leben mit ihr ganz verwandt geworden ist. Diese Verwandtschaft ist eine viel größere als die mit dem Leibe. Denn mit dem letzteren ist er mittelbar durch die Seele, mit dieser aber unmittelbar verbunden. Sie ist ja sein Eigenleben. Deshalb ist der Geist nicht an den verwesenden Leib, wohl aber an die sich allmählich befreiende Seele gebunden. - Wegen der unmittelbaren Verbindung des Geistes mit der Seele kann der erstere sich von dieser erst dann frei fühlen, wenn sie selbst mit der allgemeinen Seelenwelt eins geworden ist. | За да не изпаднем в объркване, тук трябва грижливо да се прави разлика между онова, което приковава човека към света така, че може да бъде изравнено и в някое следващо въплъщение, и онова, което го приковава към едно определено, към съответното последно въплъщение. Първото се изравнява чрез закона на съдбата, кармата; другото обаче може да бъде отхвърлено от душата само след смъртта. След смъртта за човешкия дух следва време, в което душата отхвърля своите склонности към физическото съществуване, за да следва после отново само законите на духовно-душевния свят и да освободи духа. Естествено е това време да трае толкова по-дълго, колкото повече душата е била привързана към физическото. То ще бъде кратко при човек, който малко е бил привързан към физическия живот, и дълго пък при такъв, който е свързал интересите си изцяло с този живот, така че при смъртта в душата живеят още много влечения, желания и т.н. Най-лесно човек си създава представа за състоянието, в което душата живее в първото време след смъртта, чрез следното съображение. Да вземем за това един доста краен пример: насладите на гурмана. Той намира удоволствието си в гъделичкането на небцето от ястията. Насладата, естествено, не е нещо телесно, а нещо душевно. В душата живее удоволствието, а също и влечението към удоволствието. За задоволяване на влечението обаче е необходим съответният телесен орган, небцето и т.н. След смъртта душата не е изгубила веднага такова влечение, но вече няма телесния орган, който е средството за задоволяване на влечението. И сега за човека е – макар и по друга причина, която обаче действа подобно, само че много по-силно – така, сякаш страда от изгаряща жажда в местност, в която надлъж и нашир няма вода. Така душата страда, изгаряна от лишението от удоволствието, понеже е оставила телесния орган, чрез който може да има удоволствието. Така е с всичко, към което душата се стреми и което може да бъде задоволено само чрез телесните органи. Това състояние (на изгарящо лишение) трае дотогава, докато душата се научи да не жадува вече за онова, което може да бъде задоволено само чрез тялото. И времето, което се прекарва в това състояние, може да се нарече мястото на влеченията, макар че, естествено, тук не става дума за „място“. Когато душата след смъртта навлезе в душевния свят, тя е подчинена на неговите закони. Те действат върху нея; и от това действие зависи по какъв начин склонността към физическото се заличава в нея. Действията трябва да бъдат различни според видовете душевни вещества и душевни сили, в чиято сфера тя сега е пренесена. Всеки от тези видове ще упражни своето очистващо, пречистващо влияние. Процесът, който протича тук, е такъв, че всичко антипатично в душата постепенно бива преодоляно от силите на симпатията и че самата тази симпатия бива доведена до своя най-висш връх. Защото чрез тази най-висша степен на симпатия към целия останал душевен свят душата, така да се каже, ще се разлее в него, ще стане едно с него; тогава нейното себелюбие е напълно изчерпано. Тя престава да съществува като същество, което е склонно към физическо-сетивното съществуване: духът е освободен чрез нея. Затова душата се пречиства, преминавайки през описаните по-горе области на душевния свят, докато в областта на пълната симпатия стане едно с всеобщия душевен свят. Това, че духът до този последен момент на освобождаването на неговата душа сам е свързан с нея, произтича от факта, че чрез живота си с нея той е станал изцяло сроден с нея. Тази сродност е много по-голяма от сродността с тялото. Защото с последното той е свързан опосредствано, чрез душата, а с нея – непосредствено. Та тя е неговият собствен живот. Затова духът не е свързан с разлагащото се тяло, но е свързан с постепенно освобождаващата се душа. – Поради непосредствената си връзка с душата духът може да се почувства свободен от нея едва тогава, когато тя самата е станала едно с всеобщия душевен свят. |
| 139 | Insofern die seelische Welt der Aufenthalt des Menschen unmittelbar nach dem Tode ist, kann sie der «Ort der Begierden» genannt werden. Die verschiedenen Religionssysteme, die ein Bewußtsein von diesen Verhältnissen in ihre Lehren aufgenommen haben, kennen diesen «Ort der Begierden» unter dem Namen «Fegefeuer», «Läuterungsfeuer» und so weiter. | Доколкото душевният свят е мястото на пребиваване на човека непосредствено след смъртта, той може да бъде наречен „мястото на влеченията“. Различните религиозни системи, които са възприели в своите учения съзнание за тези отношения, познават това „място на влеченията“ под името „чистилище“, „пречистващ огън“ и т.н. |
| 140 | Die niederste Region der Seelenwelt ist diejenige der Begierdenglut. Durch sie wird nach dem Tode alles das aus der Seele ausgetilgt, was sie an gröbsten, mit dem niedersten Leibesleben zusammenhängenden selbstsüchtigen Begierden hat. Denn durch solche Begierden kann sie von den Kräften dieser Seelenregion eine Wirkung erfahren. Die unbefriedigten Begierden, die aus dem physischen Leben zurückgeblieben sind, bilden den Angriffspunkt. Die Sympathie solcher Seelen erstreckt sich nur über das, was ihr eigensüchtiges Wesen nähren kann; und sie wird weit überwogen von der Antipathie, die sich über alles andere ergießt. Nun gehen aber die Begierden auf die physischen Genüsse, die in der Seelenwelt nicht befriedigt werden können. Durch diese Unmöglichkeit der Befriedigung wird die Gier aufs höchste gesteigert. Zugleich muß aber diese Unmöglichkeit die Gier allmählich verlöschen. Die brennenden Gelüste verzehren sich nach und nach; und die Seele hat erfahren, daß in der Austilgung solcher Gelüste das einzige Mittel liegt, das Leid zu verhindern, das aus ihnen kommen muß. Während des physischen Lebens tritt ja doch immer wieder und wieder Befriedigung ein. Dadurch wird der Schmerz der brennenden Gier durch eine Art Illusion verdeckt. Nach dem Tode, im «Läuterungsfeuer», tritt dieser Schmerz ganz unverhüllt auf. Die entsprechenden Entbehrungserlebnisse werden durchgemacht. Ein finsterer Zustand ist es, in dem die Seelen sich dadurch befinden. Nur diejenigen Menschen können selbstverständlich diesem Zustande verfallen, deren Begierden im physischen Leben auf die gröbsten Dinge abzielten. Naturen mit wenig Gelüsten gehen, ohne daß sie es merken, durch ihn hindurch, denn sie haben zu ihm keine Verwandtschaft. Es muß gesagt werden, daß durch die Begierdenglut die Seelen um so länger beeinflußt werden, je verwandter sie durch ihr physisches Leben dieser Glut geworden sind; je mehr sie es daher nötig haben, in ihr geläutert zu werden. Man darf solche Läuterung nicht in demselben Sinne als ein Leiden bezeichnen, wie man ähnliches in der Sinnenwelt nur als Leiden empfinden müßte. Denn die Seele verlangt nach dem Tode nach ihrer Läuterung, weil nur durch diese eine in ihr bestehende Unvollkommenheit getilgt werden kann. | Най-ниската област на душевния свят е областта на жарта на влеченията. Чрез нея след смъртта от душата бива заличено всичко, което тя носи в себе си като най-груби себични влечения, свързани с най-низшия телесен живот. Защото чрез такива влечения силите на тази душевна област могат да въздействат върху нея. Незадоволените влечения, които са останали от физическия живот, образуват точката на приложение на тези сили. Симпатията на такива души се простира само върху онова, което може да храни тяхната себелюбива същност; а антипатията, която се излива върху всичко друго, далеч надделява над нея. Но влеченията са насочени към физическите наслади, които в душевния свят не могат да бъдат задоволени. Поради тази невъзможност да бъде задоволена жаждата се засилва до крайна степен. Същевременно обаче тази невъзможност трябва постепенно да угаси жаждата. Изгарящите копнежи малко по малко сами се изпепеляват; и душата е узнала, че в заличаването на такива копнежи се състои единственото средство да се предотврати страданието, което неизбежно произлиза от тях. По време на физическия живот всъщност отново и отново настъпва задоволяване. Така болката от изгарящата жажда бива прикрита от един вид илюзия. След смъртта, в „пречистващия огън“, тази болка се появява напълно неприкрита. Съответните преживявания на лишение биват изживени. Мрачно е състоянието, в което душите се намират поради това. Разбира се, в това състояние могат да изпаднат само онези хора, чиито влечения във физическия живот са били насочени към най-грубите неща. Натури с малко копнежи минават през него, без да го забележат, защото нямат сродство с него. Трябва да се каже, че жарта на влеченията въздейства върху душите толкова по-дълго, колкото по-сродни с тази жар са станали те чрез физическия си живот; колкото повече следователно им е необходимо да бъдат пречистени в нея. Такова пречистване не бива да се нарича страдание в същия смисъл, в който подобно нещо в сетивния свят би трябвало да се усеща само като страдание. Защото душата след смъртта жадува за своето пречистване, понеже само чрез него може да бъде заличено едно несъвършенство, което съществува в нея. |
| 141 | Eine zweite Art von Vorgängen der Seelenwelt ist so, daß. Sich Sympathie und Antipathie bei ihnen das Gleichgewicht halten. Insofern eine Menschenseele in dem gleichen Zustande nach dem Tode ist, wird sie eine Zeitlang von diesen Vorgängen beeinflußt. Das Aufgehen im äußeren Tand des Lebens, die Freude an den vorüberflutenden Eindrücken der Sinne bedingen diesen Zustand. Die Menschen leben in ihm, insofern er durch die angedeuteten Seelenneigungen bedingt ist Sie lassen sich von jeder Nichtigkeit des Tages beeinflussen. Da aber ihre Sympathie sich keinem Dinge in besonderem Maße zuwendet, gehen die Einflüsse rasch vorüber. Alles, was nicht diesem nichtigen Reich angehört, ist solchen Personen antipathisch. Erlebt nun nach dem Tode die Seele diesen Zustand, ohne daß die sinnlich-physischen Dinge da sind, die zu seiner Befriedigung notwendig gehören, so muß er endlich verlöschen. Natürlich ist die Entbehrung, die vor dem völligen Erlöschen in der Seele herrscht, leidvoll. Diese leidvolle Lage ist die Schule zur Zerstörung der Illusion, in die der Mensch während des physischen Lebens eingehüllt ist. | Втори вид процеси на душевния свят са такива, че при тях симпатията и антипатията се уравновесяват. Доколкото една човешка душа е в същото състояние след смъртта, тя известно време бива повлиявана от тези процеси. Потъването във външната суета на живота, радостта от впечатленията на сетивата, които преминават като поток, обуславят това състояние. Хората живеят в него, доколкото то е обусловено от посочените душевни склонности. Те се поддават на влиянието на всяка нищожност на деня. Но тъй като тяхната симпатия не се обръща в особена степен към нито едно нещо, влиянията бързо отминават. Всичко, което не принадлежи на това нищожно царство, е антипатично на такива личности. Ако душата след смъртта изживява това състояние, без да са налице сетивно-физическите неща, които по необходимост са нужни за неговото задоволяване, то трябва в края на краищата да угасне. Естествено, лишението, което цари в душата преди пълното угасване, е изпълнено със страдание. Това изпълнено със страдание положение е школата за разрушаване на илюзията, в която човек е обвит по време на физическия живот. |
| 142 | Drittens kommen in der Seelenwelt die Vorgänge in Betracht mit vorherrschender Sympathie, diejenigen mit vorherrschender Wunschnatur. Ihre Wirkung erfahren die Seelen durch alles das, was eine Atmosphäre von Wünschen nach dem Tode erhält. Auch diese Wünsche ersterben allmählich wegen der Unmöglichkeit ihrer Befriedigung. Die Region der Lust und Unlust in der Seelenwelt, die oben als die vierte bezeichnet worden ist, legt der Seele besondere Prüfungen auf. Solange diese im Leibe wohnt, nimmt sie an allem teil, was diesen Leib betrifft. Das Weben von Lust und Unlust ist an diesen geknüpft. Er verursacht ihr Wohlgefühl und Behagen, Unlust und Unbehagen. Der Mensch empfindet während des physischen Lebens seinen Körper als sein Selbst. Das, was man Selbstgefühl nennt, gründet sich auf diese Tatsache. Und je sinnlicher die Menschen veranlagt sind, desto mehr nimmt ihr Selbstgefühl diesen Charakter an. - Nach dem Tode fehlt der Leib als Gegenstand dieses Selbstgefühls. Die Seele, welcher dieses Gefühl geblieben ist, fühlt sich deshalb wie ausgehöhlt. Ein Gefühl, wie wenn sie sich selbst verloren hätte, befällt sie. Dieses hält so lange an, bis erkannt ist, daß im Physischen nicht der wahre Mensch liegt. Die Einwirkungen dieser vierten Region zerstören daher die Illusion des leiblichen Selbst. Die Seele lernt diese Leiblichkeit nicht mehr als etwas Wesentliches empfinden. Sie wird geheilt und geläutert von dem Hang zu der Leiblichkeit. Dadurch hat sie überwunden, was sie vorher stark an die physische Welt kettete, und sie kann die Kräfte der Sympathie, die nach außen gehen, voll entfalten. Sie ist sozusagen von sich abgekommen und bereit, teilnahmsvoll sich in die allgemeine Seelenwelt zu ergießen. | Трето, в душевния свят трябва да се вземат предвид процесите с преобладаваща симпатия, онези с преобладаваща природа на желанието. Тяхното действие душите изпитват чрез всичко онова, което след смъртта поддържа една атмосфера от желания. И тези желания постепенно замират поради невъзможността да бъдат задоволени. Областта на удоволствието и неудоволствието в душевния свят, която по-горе беше означена като четвърта, налага на душата особени изпитания. Докато душата живее в тялото, тя участва във всичко, което засяга това тяло. Тъкането на удоволствие и неудоволствие е свързано с него. Тялото ѝ причинява чувство на благополучие и добро самочувствие, неудоволствие и неразположение. По време на физическия живот човекът усеща своето тяло като свое Себе. Онова, което се нарича чувство за себе си, се основава на този факт. И колкото по-сетивно са предразположени хората, толкова повече тяхното чувство за себе си приема този характер. – След смъртта липсва тялото като предмет на това чувство за себе си. Затова душата, на която това чувство е останало, се чувства като изпразнена. Обзема я чувство, като че ли е изгубила самата себе си. То трае дотогава, докато се познае, че истинският човек не се намира във физическото. Затова въздействията на тази четвърта област разрушават илюзията за телесното Себе. Душата се научава да не усеща вече тази телесност като нещо същностно. Тя бива излекувана и пречистена от привързаността към телесността. Така тя е преодоляла онова, което преди силно я приковаваше към физическия свят, и може напълно да разгърне силите на симпатията, които са насочени навън. Тя, така да се каже, се е откъснала от себе си и е готова съчувствено да се излее във всеобщия душевен свят. |
| 143 | Es soll nicht unerwähnt bleiben, daß die Erlebnisse dieser Region im besonderen Maße Selbstmörder durchmachen. Sie verlassen auf künstlichem Wege ihren physischen Leib, während doch alle Gefühle, die mit diesem zusammenhängen, unverändert bleiben. Beim natürlichen Tode geht mit dem Verfall des Leibes auch ein teilweises Ersterben der an ihn sich heftenden Gefühle einher. Bei Selbstmördern kommen dann noch zu der Qual, die ihnen das Gefühl der plötzlichen Aushöhlung verursacht, die unbefriedigten Begierden lind Wünsche, wegen deren sie sich entleibt haben. | Не бива да остане неспоменато, че преживяванията на тази област в особена степен изпитват самоубийците. Те напускат по изкуствен път своето физическо тяло, докато всички чувства, свързани с него, остават непроменени. При естествената смърт упадъкът на тялото е съпроводен и от частично замиране на прилепналите към него чувства. При самоубийците към мъката, която им причинява чувството за внезапното изпразване, се прибавят освен това и незадоволените влечения и желания, поради които те са посегнали на живота си. |
| 144 | Die fünfte Stufe der Seelenwelt ist die des Seelenlichtes. Die Sympathie mit anderem hat in ihr bereits eine hohe Geltung. Mit ihr sind die Seelen verwandt, insofern sie während des physischen Lebens nicht in der Befriedigung niederer Bedürfnisse aufgegangen sind, sondern Freude, Lust an ihrer Umwelt gehabt haben. Die Naturschwärmerei, insofern sie einen sinnlichen Charakter an sich getragen hat, unterliegt zum Beispiel hier der Läuterung. Man muß aber diese Art von Naturschwärmerei wohl unterscheiden von jenem höheren Leben in der Natur, das geistiger Art ist und welches den Geist sucht, der sich in den Dingen und Vorgängen der Natur offenbart. Diese Art von Natursinn gehört zu den Dingen, die den Geist selbst entwickeln und die ein Bleibendes in diesem Geiste begründen. Von diesem Natursinn ist aber eine solche Lust an der Natur zu unterscheiden, die ihren Grund in den Sinnen hat. Dieser gegenüber bedarf die Seele ebenso der Läuterung wie gegenüber anderen Neigungen, die im bloßen physischen Dasein begründet sind. Viele Menschen sehen in Einrichtungen, die der sinnlichen Wohlfahrt dienen, in einem Erziehungssystem, das vor allem sinnliches Behagen herbeiführt, eine Art Ideal. Von ihnen kann man nicht sagen, daß sie nur ihren selbstsüchtigen Trieben dienen. Aber ihre Seele ist doch auf die Sinnenwelt gerichtet und muß durch die in der fünften Region der seelischen Welt herrschende Kraft der Sympathie, der diese äußeren Befriedigungsmittel fehlen, geheilt werden. Die Seele erkennt hier allmählich, daß diese Sympathie andere Wege nehmen muß. Und diese Wege werden gefunden in der durch die Sympathie mit der Seelenumgebung bewirkten Ausgießung der Seele in den Seelenraum. | Петата степен на душевния свят е степента на душевната светлина. В нея симпатията към другото вече има голямо значение. С нея са сродни душите, доколкото по време на физическия живот не са потънали в задоволяването на низши потребности, а са изпитвали радост, удоволствие от своята околна среда. Тук например на пречистване подлежи възторженото увлечение по природата, доколкото то е носило сетивен характер. Но този вид възторжено увлечение по природата трябва добре да се различава от онзи по-висш живот в природата, който е от духовно естество и търси духа, който се открива в нещата и процесите на природата. Този вид усет за природата принадлежи към нещата, които развиват самия дух и които полагат в този дух нещо трайно. От този усет за природата обаче трябва да се различава такова удоволствие от природата, което има своето основание в сетивата. По отношение на него душата се нуждае от пречистване точно така, както по отношение на други склонности, основани на чисто физическото съществуване. Много хора виждат в учреждения, които служат на сетивното благоденствие, в една възпитателна система, която преди всичко води до сетивно удобство, един вид идеал. За тях не може да се каже, че служат само на своите себични нагони. Но душата им все пак е насочена към сетивния свят и трябва да бъде излекувана чрез силата на симпатията, която царува в петата област на душевния свят и на която липсват тези външни средства за задоволяване. Тук душата постепенно познава, че тази симпатия трябва да поеме други пътища. И тези пътища се намират в изливането на душата в душевното пространство, предизвикано от симпатията към душевната околност. |
| 145 | - Auch diejenigen Seelen, welche von ihren religiösen Verrichtungen zunächst eine Erhöhung ihrer sinnlichen Wohlfahrt verlangen, werden hier geläutert. Sei es, daß ihre Sehnsucht auf ein irdisches, sei es, daß sie auf ein himmlisches Paradies gehe. Sie finden im «Seelenlande» dieses Paradies; aber nur zu dem Zwecke, um die Wertlosigkeit desselben zu durchschauen. Alles das sind natürlich nur einzelne Beispiele für Läuterungen, die in dieser fünften Region stattfinden. Sie könnten beliebig vermehrt werden. Durch die sechste Region, diejenige der tätigen Seelenkraft, findet die Läuterung des tatendurstigen Teiles der Seele statt, der nicht einen egoistischen Charakter trägt, doch aber in der sinnlichen Befriedigung, welche die Taten bringen, seine Motive hat. Naturen, die eine solche Tatenlust entwickeln, machen äußerlich durchaus den Eindruck von Idealisten, sie zeigen sich als aufopferungsfähige Personen. Im tieferen Sinne kommt es ihnen aber doch auf die Erhöhung eines sinnlichen Lustgefühls an. Viele künstlerische Naturen und solche, welche sich wissenschaftlicher Betätigung hingeben, weil es ihnen so gefällt, gehören hierher. Was diese an die physische Welt kettet, das ist der Glaube, daß Kunst und Wissenschaft um eines solchen Gefallens willen da seien. Die siebente Region, die des eigentlichen Seelenlebens, befreit den Menschen von seinen letzten Hinneigungen zur sinnlich-physischen Welt. Jede vorhergehende Region nimmt von der Seele das auf, was ihr verwandt ist. Was nun noch den Geist umgibt, das ist die Meinung, daß seine Tätigkeit der sinnlichen Welt ganz gewidmet sein soll. Es gibt hochbegabte Persönlichkeiten, die aber über nicht viel anderes nachsinnen als über die Vorgänge der physischen Welt. Man kann einen solchen Glauben einen materialistischen nennen. Dieser Glaube muß zerstört werden, und er wird es in der siebenten Region. Da sehen die Seelen, daß keine Gegenstände für materialistische Gesinnung in der wahren Wirklichkeit vorhanden sind. Wie Eis in der Sonne schmilzt dieser Glaube der Seele hier dahin. Das Seelenwesen ist nunmehr aufgesogen von seiner Welt, der Geist aller Fesseln ledig. Er schwingt sich auf in die Regionen, wo er nur in seiner eigenen Umgebung lebt. - Die Seele hat ihre vorige Erdenaufgabe erfüllt, und es hat sich nach dem Tode gelöst, was von dieser Aufgabe als eine Fessel für den Geist geblieben ist. Indem die Seele den Erdenrest überwunden hat, ist sie selbst ihrem Elemente zurückgegeben. Man sieht aus dieser Darstellung, daß die Erlebnisse der seelischen Welt, und damit auch die Zustände des seelischen Lebens nach dem Tode, ein immer weniger der Seele widerstrebendes Aussehen gewinnen, je mehr der Mensch von dem abgestreift hat, was ihm von der irdischen Verbindung mit der physischen Körperlichkeit an unmittelbarer Verwandtschaft mit dieser anhaftet. - Je nach den im physischen Leben geschaffenen Vorbedingungen wird die Seele länger oder kürzer der einen oder anderen Region angehören. Wo sie Verwandtschaft fühlt, bleibt sie so lange, bis diese getilgt ist. Wo keine Verwandtschaft vorhanden ist, geht sie unfühlend über die möglichen Einwirkungen hinweg. Es sollten hier nur die Grundeigenschaften der Seelenwelt geschildert und der Charakter des Lebens der Seele in dieser Welt in allgemeinen Zügen dargestellt werden. Dasselbe gilt für die folgenden Darstellungen des Geisterlandes. Es würde die Grenzen, welche dieses Buch einhalten soll, überschreiten, wenn auf weitere Eigenschaften dieser höheren Welten eingegangen werden sollte. Denn von dem, was sich mit Raumverhältnissen und dem Zeitverlauf vergleichen läßt, in bezug auf die hier alles ganz anders ist als in der physischen Welt, kann nur verständlich gesprochen werden, wenn man es in ganz ausführlicher Art darstellen will. Einiges Wichtige darüber findet man in meiner «Geheimwissenschaft». | – Тук се пречистват и онези души, които от своите религиозни дейности искат на първо място повишаване на своето сетивно благоденствие. Все едно дали копнежът им е насочен към земен, или към небесен рай. Те намират в „царството на душите“ този рай; но само с цел да прозрат неговата нищожност. Всичко това са, естествено, само отделни примери за пречиствания, които стават в тази пета област. Те биха могли да бъдат умножени произволно. Чрез шестата област, областта на дейната душевна сила, става пречистването на жадната за дела част от душата, която не носи егоистичен характер, но все пак има своите мотиви в сетивното задоволяване, което делата донасят. Натурите, които развиват такава жажда за дела, външно изглеждат напълно като идеалисти, те се показват като способни на саможертва личности. В по-дълбок смисъл обаче те все пак се стремят към усилване на едно сетивно чувство на удоволствие. Много художествени натури и такива, които се отдават на научна дейност, защото това им харесва, спадат към тях. Онова, което ги приковава към физическия свят, е вярата, че изкуството и науката съществуват, за да харесват по този начин. Седмата област, областта на същинския душевен живот, освобождава човека от последните му склонности към сетивно-физическия свят. Всяка предходна област поема от душата онова, което е сродно на нея. Онова, което все още обгражда духа, е мнението, че неговата дейност трябва да бъде изцяло посветена на сетивния свят. Има изключително даровити личности, които обаче не размишляват за много друго освен за процесите на физическия свят. Такава вяра може да се нарече материалистична. Тази вяра трябва да бъде разрушена и тя бива разрушена в седмата област. Там душите виждат, че в истинската действителност няма никакви предмети за материалистичното мислене. Като лед на слънце тази вяра на душата тук се стопява. Душевното същество сега е погълнато от своя свят, духът е свободен от всички окови. Той се издига в областите, където живее само в своята собствена среда. – Душата е изпълнила своята предишна земна задача и след смъртта се е развързало онова, което от тази задача е останало като окова за духа. Като е преодоляла земния остатък, тя самата е върната в своята стихия. От това изложение се вижда, че преживяванията на душевния свят, а с тях и състоянията на душевния живот след смъртта, придобиват вид, който все по-малко се противи на душата, колкото повече човек е отхвърлил онова, което от земната връзка с физическата телесност е прилепнало към него като непосредствено сродство с нея. – В зависимост от предпоставките, създадени във физическия живот, душата ще принадлежи по-дълго или по-кратко на едната или другата област. Където чувства сродство, тя остава дотогава, докато то бъде заличено. Където няма сродство, тя минава, без да чувства, покрай възможните въздействия. Тук трябваше да бъдат описани само основните свойства на душевния свят и да бъде изобразен в общи черти характерът на живота на душата в този свят. Същото важи и за следващите изложения за царството на духовете. Би означавало да се надхвърлят границите, които тази книга трябва да спазва, ако се разгледат и други свойства на тези висши светове. Защото за онова, което може да се сравни с пространствените отношения и с протичането на времето и по отношение на което тук всичко е съвсем различно от физическия свят, може да се говори разбираемо само ако човек иска да го изобрази по съвсем подробен начин. Някои важни неща за това могат да се намерят в моята книга „Тайната наука“. |
| 146 | III. Das Geisterland | III. Царството на духовете |
| 147 | Bevor nun der Geist auf seiner weiteren Wanderung betrachtet werden kann, muß das Gebiet selbst erst beobachtet werden, das er betritt. Es ist die «Welt des Geistes». Diese Welt ist der physischen so unähnlich, daß alles das, was über sie gesagt wird, demjenigen wie Phantastik Vorkommen muß, der nur seinen physischen Sinnen Vertrauen will. Und in noch höherem Maße gilt hier, was schon bei der Betrachtung der «Welt der Seele» gesagt worden ist: man muß sich der Gleichnisse bedienen, um zu schildern. Denn unsere Sprache, die zumeist nur der sinnlichen Wirklichkeit dient, ist mit Ausdrücken, die sich für das «Geisterland» unmittelbar anwenden lassen, nicht gerade reich gesegnet. Besonders hier muß daher gebeten werden, manches, was gesagt wird, nur als Andeutung zu verstehen. Es ist alles, was hier beschrieben wird, der physischen Welt so unähnlich, daß es nur in dieser Weise geschildert werden kann. Der Schreiber dieser Darstellung ist sich immer bewußt, wie wenig seine Angaben wegen der Unvollkommenheit unserer für die physische Welt berechneten sprachlichen Ausdrucksmittel wirklich der Erfahrung auf diesem Gebiete gleichen können. | Преди духът да може да бъде разгледан в по-нататъшното си странстване, трябва първо да се наблюдава самата област, в която той навлиза. Това е „светът на духа“. Този свят е толкова несходен с физическия, че всичко, което се казва за него, трябва да изглежда като фантастика на онзи, който иска да се доверява само на своите физически сетива. И в още по-голяма степен тук важи онова, което вече беше казано при разглеждането на „света на душата“: трябва да се прибягва до сравнения, за да се описва. Защото нашият език, който служи предимно само на сетивната действителност, не е особено богат на изрази, които могат непосредствено да се приложат към „царството на духовете“. Затова особено тук читателят трябва да бъде помолен да разбира някои неща от казаното само като загатване. Всичко, което се описва тук, е толкова несходно с физическия свят, че може да бъде описано само по този начин. Пишещият това изложение винаги съзнава колко малко неговите сведения могат действително да съответстват на опита в тази област поради несъвършенството на нашите езикови изразни средства, предназначени за физическия свят. |
| 148 | Vor allen Dingen muß betont werden, daß diese Welt aus dem Stoffe (auch das Wort «Stoff» ist natürlich hier in einem sehr uneigentlichen Sinne gebraucht) gewoben ist, aus dem der menschliche Gedanke besteht. Aber so wie der Gedanke im Menschen lebt, ist er nur ein Schattenbild, ein Schemen seiner wirklichen Wesenheit Wie der Schatten eines Gegenstandes an einer Wand sich zum wirklichen Gegenstand verhält, der diesen Schatten wirft, so verhält sich der Gedanke, der durch den menschlichen Kopf erscheint, zu der Wesenheit im «Geisterland», die diesem Gedanken entspricht. Wenn nun der geistige Sinn des Menschen erweckt ist, dann nimmt er diese Gedankenwesenheit wirklich wahr, wie das sinnliche Auge einen Tisch oder einen Stuhl wahrnimmt. Er wandelt in einer Umgebung von Gedankenwesen. Das sinnliche Auge nimmt den Löwen wahr und das auf Sinnliches gerichtete Denken bloß den Gedanken des Löwen als ein Schemen, als ein schattenhaftes Bild. Das geistige Auge sieht im «Geisterland» den Gedanken des Löwen so wirklich wie das sinnliche den physischen Löwen. Wieder kann hier auf das schon bezüglich des «Seelenlandes» gebrauchte Gleichnis verwiesen werden. Wie dem operierten Blindgeborenen auf einmal seine Umgebung mit den neuen Eigenschaften der Farben und Lichter erscheint, so erscheint demjenigen, der sein geistiges Auge gebrauchen lernt, die Umgebung mit einer neuen Welt erfüllt, mit der Welt lebendiger Gedanken oder Geistwesen. - In dieser Welt sind nun zunächst die geistigen Urbilder aller Dinge und Wesen zu sehen, die in der physischen und in der seelischen Welt vorhanden sind. Man denke sich das Bild eines Malers im Geiste vorhanden, bevor es gemalt ist. Dann hat man ein Gleichnis dessen, was mit dem Ausdruck Urbild gemeint ist. Es kommt hier nicht darauf an, daß der Maler ein solches Urbild vielleicht nicht im Kopfe hat, bevor er malt; daß es erst während der praktischen Arbeit nach und nach vollständig entsteht. In der wirklichen «Welt des Geistes» sind solche Urbilder für alle Dinge vorhanden, und die physischen Dinge und Wesenheiten sind Nachbilder dieser Urbilder. - Wenn derjenige, welcher nur seinen äußeren Sinnen vertraut, diese urbildliche Welt leugnet und behauptet, die Urbilder seien nur Abstraktionen, die der vergleichende Verstand von den sinnlichen Dingen gewinnt, so ist das begreiflich; denn ein solcher kann eben in dieser höheren Welt nicht wahrnehmen; erkennt die Gedankenwelt nur in ihrer schemenhaften Abstraktheit. Er weiß nicht, daß der geistig Schauende mit den Geisteswesen so vertraut ist wie er selbst mit seinem Hunde oder seiner Katze und daß die Urbilderwelt eine weitaus intensivere Wirklichkeit hat als die sinnlich-physische. | Преди всичко трябва да се подчертае, че този свят е изтъкан от веществото (разбира се, и думата „вещество“ тук е употребена в твърде преносен смисъл), от което се състои човешката мисъл. Но така, както мисълта живее в човека, тя е само сянка, призрачен образ на своето действително същество. Както сянката на един предмет върху стената се отнася към действителния предмет, който хвърля тази сянка, така и мисълта, която се явява чрез човешката глава, се отнася към съществото в „царството на духовете“, което съответства на тази мисъл. Когато духовното сетиво на човека бъде пробудено, тогава той действително възприема това мисловно същество, както сетивното око възприема маса или стол. Той се движи сред обкръжение от мисловни същества. Сетивното око възприема лъва, а мисленето, насочено към сетивното – само мисълта за лъва като призрачен образ, като картина, подобна на сянка. Духовното око вижда в „царството на духовете“ мисълта за лъва така действително, както сетивното око вижда физическия лъв. Тук отново може да се посочи сравнението, употребено вече по отношение на „царството на душите“. Както на оперирания сляпороден обкръжението му изведнъж се явява с новите качества на цветовете и светлините, така на онзи, който се научава да употребява своето духовно око, обкръжението се явява изпълнено с нов свят, със света на живите мисли или духовни същества. – В този свят преди всичко могат да се видят духовните първообрази на всички неща и същества, които са налице във физическия и в душевния свят. Нека си представим, че картината на един художник е налице в духа, преди да е нарисувана. Тогава имаме сравнение за онова, което се има предвид с израза първообраз. Тук не е важно, че художникът може би няма такъв първообраз в главата си, преди да рисува; че той възниква постепенно и изцяло едва в хода на практическата работа. В действителния „свят на духа“ такива първообрази има за всички неща, а физическите неща и същества са подобия на тези първообрази. – Когато онзи, който се доверява само на своите външни сетива, отрича този свят на първообразите и твърди, че първообразите са само абстракции, които сравняващият разсъдък извлича от сетивните неща, това е разбираемо; защото такъв човек просто не може да възприема в този висш свят; той познава мисловния свят само в неговата призрачна абстрактност. Той не знае, че духовно виждащият познава духовните същества толкова отблизо, колкото той самият своето куче или своята котка, и че светът на първообразите има далеч по-интензивна действителност от сетивно-физическия. |
| 149 | Allerdings ist der erste Einblick in dieses «Geisterland» noch verwirrender als derjenige in die seelische Welt. Denn die Urbilder in ihrer wahren Gestalt sind ihren sinnlichen Nachbildern sehr unähnlich. Ebenso unähnlich sind sie aber auch ihren Schatten, den abstrakten Gedanken. - In der geistigen Welt ist alles in fortwährender beweglicher Tätigkeit, in unaufhörlichem Schaffen. Eine Ruhe, ein Verweilen an einem Orte, wie sie in der physischen Welt vorhanden sind, gibt es dort nicht. Denn die Urbilder sind schaffende Wesenheiten. Sie sind die Werkmeister alles dessen, was in der physischen und seelischen Welt entsteht. Ihre Formen sind rasch wechselnd; und in jedem Urbild liegt die Möglichkeit, unzählige besondere Gestalten anzunehmen. Sie lassen gleichsam die besonderen Gestalten aus sich hervorsprießen; und kaum ist die eine erzeugt, so schickt sich das Urbild an, eine nächste aus sich hervorquellen zu lassen. Und die Urbilder stehen miteinander in mehr oder weniger verwandtschaftlicher Beziehung. Sie wirken nicht vereinzelt. Das eine bedarf der Hilfe des andern zu seinem Schaffen. Unzählige Urbilder wirken oft zusammen, damit diese oder jene Wesenheit in der seelischen oder physischen Welt entstehe. | Наистина първият поглед в това „царство на духовете“ е още по-объркващ от онзи в душевния свят. Защото първообразите в истинския си облик са много несходни със своите сетивни подобия. Но също толкова несходни са те и със своите сенки, абстрактните мисли. – В духовния свят всичко е в непрестанна подвижна дейност, в непрекъснато творене. Покой, пребиваване на едно място, каквито има във физическия свят, там не съществуват. Защото първообразите са творящи същества. Те са майсторите на всичко, което възниква във физическия и душевния свят. Техните форми бързо се сменят; и във всеки първообраз се крие възможността да приеме безброй отделни облици. Те, така да се каже, оставят отделните облици да покълнат от тях; и едва е създаден единият, първообразът вече се готви да остави следващия да бликне от него. И първообразите са помежду си в повече или по-малко родствена връзка. Те не действат поотделно. Единият се нуждае от помощта на другия за своето творене. Безброй първообрази често действат заедно, за да възникне това или онова същество в душевния или физическия свят. |
| 150 | Außer dein, was durch «geistiges Sehen» in diesem «Geisterlande» wahrzunehmen ist, gibt es hier noch etwas anderes, das als Erlebnis des «geistigen Hörens» zu betrachten ist. Sobald nämlich der «Hellsehende» aufsteigt aus dem Seelen- in das Geisterland, werden die wahrgenommenen Urbilder auch klingend. Dieses «Klingen» ist ein rein geistiger Vorgang. Es muß ohne alles Mitdenken eines physischen Tones vorgestellt werden. Der Beobachter fühlt sich wie in einem Meere von Tönen. Und in diesen Tönen, in diesem geistigen Klingen drücken sich die Wesenheiten der geistigen Welt aus. In ihrem Zusammenklingen, ihren Harmonien, Rhythmen und Melodien prägen sich die Urgesetze ihres Daseins, ihre gegenseitigen Verhältnisse und Verwandtschaften aus. Was in der physischen Welt der Verstand als Gesetz, als Idee wahrnimmt, das stellt sich für das «geistige Ohr» als ein Geistig-Musikalisches dar. (Die Pythagoreer nannten daher diese Wahrnehmung der geistigen Welt «Sphärenmusik». Dem Besitzer des «geistigen Ohres» ist diese «Sphärenmusik» nicht bloß etwas Bildliches, Allegorisches, sondern eine ihm wohlbekannte geistige Wirklichkeit.) Man muß nur, wenn man einen Begriff von dieser «geistigen Musik» erhalten will, alle Vorstellungen von sinnlicher Musik beseitigen, wie sie durch das «stoffliche Ohr» wahrgenommen wird. Es handelt sich hier eben um «geistige Wahrnehmung», also um eine solche, die stumm bleiben muß für das «sinnliche Ohr». In den folgenden Beschreibungen des «Geisterlandes» sollen der Einfachheit halber die Hinweise auf diese «geistige Musik» weggelassen werden. Man hat sich nur vorzustellen, daß alles, was als «Bild», als ein «Leuchtendes» beschrieben wird, zugleich ein Klingendes ist. Jeder Farbe, jeder Lichtwahrnehmung entspricht ein geistiger Ton, und jedem Zusammenwirken von Farben entspricht eine Harmonie, eine Melodie und so weiter. Man muß sich nämlich durchaus vergegenwärtigen, daß auch da, wo das Tönen herrscht, das Wahrnehmen des «geistigen Auges» nicht etwa aufhört. Es kommt eben das Tönen zu dem Leuchten nur hinzu. Wo von «Urbildern» in dem Folgenden gesprochen wird, sind also die «Urtöne» hinzuzudenken. Auch andere Wahrnehmungen kommen hinzu, die gleichnisartig als «geistiges Schmecken» und so weiter bezeichnet werden können. Doch soll hier auf diese Vorgänge nicht eingegangen werden, da es sich darum handelt, eine Vorstellung von dem «Geisterlande» durch einige aus dem Ganzen herausgegriffene Wahrnehmungsarten in demselben zu erwecken. | Освен онова, което може да се възприеме чрез „духовно виждане“ в това „царство на духовете“, тук има още и нещо друго, което трябва да се разглежда като преживяване на „духовното чуване“. Щом „ясновиждащият“ се издигне от царството на душите в царството на духовете, възприетите първообрази започват и да звучат. Това „звучене“ е чисто духовен процес. То трябва да се представя, без при това да се мисли за какъвто и да е физически тон. Наблюдателят се чувства като в море от тонове. И в тези тонове, в това духовно звучене, се изразяват съществата на духовния свят. В тяхното съзвучие, в техните хармонии, ритми и мелодии се отпечатват първичните закони на тяхното съществуване, техните взаимни отношения и родства. Онова, което във физическия свят разсъдъкът възприема като закон, като идея, то се представя за „духовното ухо“ като нещо духовно-музикално. (Затова питагорейците са наричали това възприятие на духовния свят „музика на сферите“. За притежателя на „духовното ухо“ тази „музика на сферите“ не е просто нещо образно, алегорично, а духовна действителност, която той добре познава.) Само че, ако човек иска да си състави понятие за тази „духовна музика“, трябва да отстрани всички представи за сетивната музика, каквато се възприема чрез „вещественото ухо“. Тук става дума именно за „духовно възприятие“, тоест за такова, което трябва да остане нямо за „сетивното ухо“. В следващите описания на „царството на духовете“ за простота указанията за тази „духовна музика“ ще бъдат пропуснати. Трябва само да си представим, че всичко, което се описва като „образ“, като нещо „светещо“, същевременно е нещо звучащо. На всеки цвят, на всяко светлинно възприятие съответства един духовен тон и на всяко съвместно действие на цветове съответства една хармония, една мелодия и т.н. Защото трябва непременно да се има предвид, че и там, където господства звученето, възприемането на „духовното око“ съвсем не престава. Звученето само се прибавя към светенето. Там, където по-нататък се говори за „първообрази“, трябва следователно мислено да се добавят и „първотоновете“. Прибавят се и други възприятия, които образно могат да се нарекат „духовно вкусване“ и т.н. Но тук няма да се навлиза в тези процеси, тъй като става дума да се събуди представа за „царството на духовете“ чрез някои видове възприятие в него, извадени от цялото. |
| 151 | Nun ist zunächst notwendig, die verschiedenen Arten der Urbilder voneinander zu unterscheiden. Auch im «Geisterland» hat man eine Anzahl von Stufen oder Regionen auseinanderzuhalten, um sich zu orientieren. Auch hier sind, wie in der «Seelenwelt», die einzelnen Regionen nicht etwa schichtenweise übereinandergelagert zu denken, sondern sich gegenseitig durchdringend und durchsetzend. Die erste Region enthält die Urbilder der physischen Welt, insofern diese nicht mit Leben begabt ist. Die Urbilder der Mineralien sind hier zu finden, ferner die der Pflanzen; diese aber nur insofern, als sie rein physisch sind; also insofern man auf das Leben in ihnen keine Rücksicht nimmt. Ebenso trifft man hier die physischen Tier- und Menschenformen an. Damit soll dasjenige nicht erschöpft sein, was sich in dieser Region befindet; es soll nur durch naheliegende Beispiele illustriert werden. - Diese Region bildet das Grundgerüst des «Geisterlandes». Es kann verglichen werden mit dem festen Land unserer physischen Erde. Es ist die Kontinentalmasse des «Geisterlandes». Seine Beziehung zur physischkörperlichen Welt kann nur vergleichsweise beschrieben werden. Man bekommt eine Vorstellung davon etwa durch folgendes: Man denke sich irgendeinen begrenzten Raum mit physischen Körpern der mannigfaltigsten Art ausgefüllt. Und nun denke man sich diese physischen Körper weg und an ihrer Stelle Hohlräume in ihren Formen. Die früher leeren Zwischenräume denke man sich aber mit den mannigfaltigsten Formen erfüllt, die zu den früheren Körpern in mannigfachen Beziehungen stehen. - So etwa sieht es in der niedrigsten Region der Urbilderwelt aus. In ihr sind die Dinge und Wesen, die in der physischen Welt verkörpert werden, als «Hohlräume» vorhanden. Und in den Zwischenräumen spielt sich die bewegliche Tätigkeit der Urbilder (und der «geistigen Musik») ab. Bei der physischen Verkörperung werden nun die Hohlräume gewissermaßen mit physischem Stoffe erfüllt. Wer zugleich mit physischem und geistigem Auge in den Raum schaute, sähe die physischen Körper und dazwischen die bewegliche Tätigkeit der schaffenden Urbilder. Die zweite Region des «Geisterlandes» enthält die Urbilder des Lebens. Aber dieses Leben bildet hier eine vollkommene Einheit. Als flüssiges Element durchströmt es die Welt des Geistes, gleichsam als Blut alles durchpulsend. Es läßt sich mit dem Meere und den Gewässern der physischen Erde vergleichen. Seine Verteilung ist allerdings ähnlicher der Verteilung des Blutes in dem tierischen Körper als derjenigen der Meere und Flüsse. Fließendes Leben, aus Gedankenstoff gebildet, so könnte man diese zweite Stufe des «Geisterlandes» bezeichnen. In diesem Element liegen die schaffenden Urkräfte für alles, was in der physischen Wirklichkeit als belebte Wesen auftritt. Hier zeigt es sich, daß alles Leben eine Einheit ist, daß das Leben in dem Menschen verwandt ist mit dem Leben aller seiner Mitgeschöpfe. | Сега преди всичко е необходимо да се разграничат помежду си различните видове първообрази. И в „царството на духовете“ трябва да се различават редица степени или области, за да се ориентира човек. И тук, както в „душевния свят“, отделните области не бива да се мислят като наслоени една върху друга, а като взаимно проникващи се и пронизващи се. Първата област съдържа първообразите на физическия свят, доколкото той не е надарен с живот. Тук могат да се намерят първообразите на минералите, по-нататък тези на растенията; последните обаче само доколкото са чисто физически; тоест доколкото не се взема под внимание животът в тях. Също така тук се срещат физическите животински и човешки форми. С това не се цели да се изчерпи онова, което се намира в тази област; целта е само да се илюстрира с очевидни примери. – Тази област образува основния скелет на „царството на духовете“. Тя може да се сравни със сушата на нашата физическа Земя. Тя е континенталната маса на „царството на духовете“. Нейното отношение към физическо-телесния свят може да се опише само чрез сравнение. Представа за това може да се получи приблизително по следния начин: нека си представим някакво ограничено пространство, изпълнено с физически тела от най-разнообразен вид. И сега нека си представим, че тези физически тела са премахнати, а на тяхно място има кухини с техните форми. Но междинните пространства, които по-рано са били празни, нека си представим изпълнени с най-разнообразни форми, които се намират в многообразни отношения с предишните тела. – Приблизително така изглеждат нещата в най-ниската област на света на първообразите. В нея нещата и съществата, които се въплъщават във физическия свят, са налице като „кухини“. А в междинните пространства се разиграва подвижната дейност на първообразите (и на „духовната музика“). При физическото въплъщение кухините, така да се каже, се изпълват с физическо вещество. Който би погледнал в пространството едновременно с физическо и с духовно око, би видял физическите тела и между тях подвижната дейност на творящите първообрази. Втората област на „царството на духовете“ съдържа първообразите на живота. Но този живот образува тук едно съвършено единство. Като течен елемент той протича през света на духа, така да се каже, като кръв, която пулсира през всичко. Той може да се сравни с морето и водите на физическата Земя. Неговото разпределение обаче е по-сходно с разпределението на кръвта в животинското тяло, отколкото с това на моретата и реките. Течащ живот, образуван от мисловно вещество – така би могло да се нарече това второ стъпало на „царството на духовете“. В този елемент се намират творящите първосили за всичко, което във физическата действителност се явява като живи същества. Тук се вижда, че целият живот е единство, че животът в човека е сроден с живота на всичките му събратя по сътворение. |
| 152 | Als dritte Region des «Geisterlandes» müssen die Urbilder alles Seelischen bezeichnet werden. Man befindet sich hier in einem viel dünneren und feineren Element als in den beiden ersten Regionen. Vergleichsweise kann es als der Luftkreis des «Geisterlandes» bezeichnet werden. Alles, was in den Seelen der beiden anderen Welten vorgeht, hat hier sein geistiges Gegenstück. Alle Empfindungen, Gefühle, Instinkte, Leidenschaften und so weiter sind hier auf geistige Art noch einmal vorhanden. Die atmosphärischen Vorgänge in diesem Luftkreise entsprechen den Leiden und Freuden der Geschöpfe in den andern Welten. Wie ein leises Wehen erscheint hier das Sehnen einer Menschenseele; wie ein stürmischer Luftzug ein leidenschaftlicher Ausbruch. Wer über das hier in Betracht Kommende sich Vorstellungen bilden kann, der dringt tief ein in das Seufzen einer jeglichen Kreatur, wenn er seine Aufmerksamkeit darauf richtet. Man kann hier zum Beispiel sprechen von stürmischen Gewittern mit zuckenden Blitzen und rollendem Donner; und geht man der Sache weiter nach, so findet man, daß sich in solchen «Geistergewittern» die Leidenschaften einer auf der Erde geschlagenen Schlacht ausdrücken. | Като трета област на „царството на духовете“ трябва да се означат първообразите на всичко душевно. Тук човек се намира в много по-рядък и по-фин елемент, отколкото в първите две области. Образно казано, тя може да се нарече въздушният слой на „царството на духовете“. Всичко, което става в душите на другите два свята, има тук своя духовен двойник. Всички усещания, чувства, инстинкти, страсти и т.н. са налице тук още веднъж по духовен начин. Атмосферните процеси в този въздушен слой съответстват на страданията и радостите на съществата в другите светове. Като тих полъх се явява тук копнежът на една човешка душа; като бурен порив на вятъра – един страстен изблик. Който може да си състави представи за онова, което тук се разглежда, той прониква дълбоко във въздишките на всяка твар, ако насочи вниманието си към тях. Тук може например да се говори за яростни гръмотевични бури с проблясващи светкавици и тътнещ гръм; и ако човек проследи нещата по-нататък, открива, че в такива „духовни гръмотевични бури“ се изразяват страстите на една битка, водена на Земята. |
| 153 | Die Urbilder der vierten Region beziehen sich nicht unmittelbar auf die andern Welten. Sie sind in gewisser Beziehung Wesenheiten, welche die Urbilder der drei unteren Regionen beherrschen und deren Zusammentritt vermitteln. Sie sind daher beschäftigt mit dem Ordnen und Gruppieren dieser untergeordneten Urbilder. Von dieser Region geht demnach eine umfassendere Tätigkeit aus als von den unteren. | Първообразите на четвъртата област не се отнасят непосредствено до другите светове. В известно отношение те са същества, които владеят първообразите на трите долни области и посредничат при тяхното съчетаване. Затова те са заети с подреждането и групирането на тези подчинени първообрази. Следователно от тази област изхожда по-обхватна дейност, отколкото от долните. |
| 154 | Die fünfte, sechste und siebente Region unterscheiden sich wesentlich von den vorhergehenden. Denn die in ihnen befindlichen Wesenheiten liefern den Urbildern der unteren Regionen die Antriebe zu ihrer Tätigkeit. In ihnen findet man die Schöpferkräfte der Urbilder selbst. Wer zu diesen Regionen aufzusteigen vermag, der macht Bekanntschaft mit den «Absichten», (2) die unserer Welt zugrunde liegen. Wie lebendige Keimpunkte liegen hier noch die Urbilder bereit, um die mannigfaltigsten Formen von Gedankenwesen anzunehmen. Werden diese Keimpunkte in die unteren Regionen geführt, dann quellen sie gleichsam auf und zeigen sich in den mannigfaltigsten Gestalten. Die Ideen, durch die der menschliche Geist in der physischen Welt schöpferisch auftritt, sind der Abglanz, der Schatten dieser Keimgedankenwesen der höheren geistigen Welt. Der Beobachter mit dem «geistigen Ohr», welcher von den unteren Regionen des «Geisterlandes» zu diesen oberen aufsteigt, wird gewahr, wie sich das Klingen und Tönen in eine «geistige Sprache» umsetzt. Er beginnt das «geistige Wort» wahrzunehmen, durch das für ihn nun nicht allein die Dinge und Wesenheiten ihre Natur durch Musik kundgeben, sondern in «Worten» ausdrücken. Sie sagen ihm, wie man das in der Geisteswissenschaft nennen kann, ihre «ewigen Namen» . Man hat sich vorzustellen, daß diese Gedankenkeimwesen zusammengesetzter Natur sind. Aus dem Elemente der Gedankenwelt ist gleichsam nur die Keimhülle genommen. Und diese umschließt den eigentlichen Lebenskern. Damit sind wir an die Grenze der «drei Welten» gelangt, denn der Kern stammt aus noch höheren Welten. Als der Mensch, seinen Bestandteilen nach, in einem vorangehenden Abschnitt beschrieben worden ist, wurde für ihn dieser Lebenskern angegeben und der «Lebensgeist» und «Geistesmensch» als seine Bestandteile genannt. Auch für andere Weltwesenheiten sind ähnliche Lebenskerne vorhanden. Sie stammen aus höheren Welten und werden in die drei angegebenen versetzt, um ihre Aufgaben darin zu vollbringen. Hier soll nun die weitere Pilgerfahrt des menschlichen Geistes durch das «Geisterland» zwischen zwei Verkörperungen oder Inkarnationen verfolgt werden. Dabei werden die Verhältnisse und Eigentümlichkeiten dieses «Landes» noch einmal klar hervortreten. | Петата, шестата и седмата област се различават съществено от предходните. Защото съществата в тях дават на първообразите от долните области подтиците за тяхната дейност. В тях се намират творческите сили на самите първообрази. Който е в състояние да се издигне до тези области, той се запознава с „намеренията“ (2), които лежат в основата на нашия свят. Като живи зародишни точки тук първообразите още стоят в готовност да приемат най-многообразни форми на мисловни същества. Когато тези зародишни точки бъдат въведени в долните области, тогава те, така да се каже, набъбват и се показват в най-многообразни облици. Идеите, чрез които човешкият дух се проявява творчески във физическия свят, са отблясъкът, сянката на тези мисловно-зародишни същества на висшия духовен свят. Наблюдателят с „духовното ухо“, който се издига от долните области на „царството на духовете“ към тези горни, забелязва как звученето и ехтенето се превръщат в „духовен език“. Той започва да възприема „духовното слово“, чрез което нещата и съществата сега не само му известяват своята природа чрез музика, но и я изразяват в „думи“. Те му казват, както може да се нарече в духовната наука, своите „вечни имена“. Трябва да си представим, че тези мисловно-зародишни същества са със сложна природа. От елемента на мисловния свят е взета, така да се каже, само зародишната обвивка. А тя обгръща същинското жизнено ядро. С това стигнахме до границата на „трите свята“, защото ядрото произхожда от още по-висши светове. Когато в един предходен раздел човекът беше описан според съставните си части, за него беше посочено това жизнено ядро и като негови съставни части бяха назовани „Духът-Живот“ и „Духът-Човек“. И за други световни същества има подобни жизнени ядра. Те произхождат от висши светове и се пренасят в трите посочени свята, за да изпълнят там своите задачи. Тук сега ще бъде проследен по-нататъшният поклоннически път на човешкия дух през „царството на духовете“ между две въплъщения или инкарнации. При това отношенията и особеностите на това „царство“ още веднъж ясно ще излязат наяве. |
| 155 | IV. Der Geist im Geisterland nach dem Tode | IV. Духът в царството на духовете след смъртта |
| 156 | Wenn der Menschengeist auf seinem Wege zwischen zwei Verkörperungen die «Welt der Seelen» durchwandert hat, dann betritt er das «Land der Geister», um da zu verbleiben, bis er zu einem neuen leiblichen Dasein reif ist. Den Sinn dieses Aufenthaltes im «Geisterland» versteht man nur, wenn man die Aufgabe der Lebenspilgerfahrt des Menschen durch seine Verkörperung hindurch in der richtigen Art zu deuten weiß. Während der Mensch im physischen Leibe verkörpert ist, wirkt und schafft er in der physischen Welt. Und er wirkt und schafft in ihr als geistiges Wesen. Was sein Geist ersinnt und ausbildet, das prägt er den physischen Formen, den körperlichen Stoffen und Kräften ein. Er hat also als ein Bote der geistigen Welt den Geist der Körperwelt einzuverleiben. Nur dadurch, daß er sich verkörpert, kann der Mensch in der Körperwelt wirken. Er muß den physischen Leib als sein Werkzeug annehmen, damit er durch das Körperliche auf Körperliches wirken und damit Körperliches auf ihn wirken kann. Was aber durch diese physische Körperlichkeit des Menschen hindurchwirkt, das ist der Geist. Von diesem gehen die Absichten, die Richtungen aus für das Wirken in der physischen Welt. - Solange nun der Geist im physischen Leibe wirkt, kann er als Geist nicht in seiner wahren Gestalt leben. Er kann gleichsam nur durch den Schleier des physischen Daseins hindurchscheinen. Das menschliche Gedankenleben gehört nämlich in Wahrheit der geistigen Welt an; und so, wie es im physischen Dasein auftritt, ist seine wahre Gestalt verschleiert. Man kann auch sagen, das Gedankenleben des physischen Menschen sei ein Schattenbild, ein Abglanz der wahren geistigen Wesenheit, zu der es gehört. So tritt während des physischen Lebens der Geist auf der Grundlage des physischen Körpers mit der irdischen Körperwelt in Wechselwirkung. Wenn nun auch gerade in dem Wirken auf die physische Körperwelt eine der Aufgaben des Menschengeistes liegt, solange er von Verkörperung zu Verkörperung schreitet, so könnte er doch diese Aufgabe keineswegs entsprechend erfüllen, wenn er nur im leiblichen Dasein lebte. Denn die Absichten und Ziele der irdischen Aufgabe werden ebensowenig innerhalb der irdischen Verkörperung ausgebildet und gewonnen, wie der Plan eines Hauses auf dem Bauplatz zustande kommt, auf dem die Arbeiter wirken. Wie dieser Plan im Büro des Architekten ausgearbeitet wird, so werden die Ziele und ab sichten des irdischen Schaffens «im Lande der Geister» ausgebildet. - Der Geist des Menschen muß in diesem Lande immer wieder zwischen zwei Verkörperungen leben, um, gerüstet mit dem, was er sich von da mitbringt, an die Arbeit in dem physischen Leben herantreten zu können. Wie der Architekt, ohne die Ziegel und den Mörtel zu bearbeiten, in seiner Arbeitsstube den Hausplan verfertigt nach Maßgabe der baukünstlerischen und anderer Gesetze, so muß der Architekt des menschlichen Schaffens, der Geist oder das höhere Selbst, im «Geisterland» die Fähigkeiten und Ziele nach den Gesetzen dieses Landes ausbilden, um sie dann in die irdische Welt überzuführen. Nur wenn der Menschengeist immer wieder und wieder in seinem eigenen Bereich sich aufhält, wird er auch durch die physischkörperlichen Werkzeuge in die irdische Welt den Geist tragen können. - Auf dem physischen Schauplatz lernt der Mensch die Eigenschaften und Kräfte der physischen Welt kennen. Er sammelt da während des Schaffens die Erfahrungen darüber, was für Anforderungen die physische Welt an den stellt, der in ihr arbeiten will. Er lernt da gleichsam die Eigenschaften des Stoffes kennen, in dem er seine Gedanken und Ideen verkörpern will. Die Gedanken und Ideen selbst kann er nicht aus denn Stoff heraussaugen. So ist die irdische Welt zugleich der Schauplatz des Schaffens und des Lernens. Im «Geisterland» wird dann das Gelernte in lebendige Fähigkeit des Geistes umgebildet. Man kann den obigen Vergleich fortsetzen, um die Sache sich zu verdeutlichen. Der Architekt arbeitet den Plan eines Hauses aus. Dieser wird ausgeführt. Dabei macht er eine Summe der mannigfaltigsten Erfahrungen. Alle diese Erfahrungen steigern seine Fähigkeiten. Wenn er den nächsten Plan ausarbeitet, fließen alle diese Erfahrungen mit ein. Und dieser nächste Plan erscheint gegenüber dem ersten bereichert um alles das, was an dem vorigen gelernt worden ist. So ist es mit den aufeinanderfolgenden menschlichen Lebensläufen. In den Zwischenzeiten zwischen den Verkörperungen lebt der Geist in seinem eigenen Bereich. Er kann sich ganz den Anforderungen des Geisteslebens hingeben; er bildet sich, befreit von der physischen Körperlichkeit, nach allen Seiten aus und arbeitet in diese seine Bildung die Früchte der Erfahrungen seiner früheren Lebensläufe hinein. So ist sein Blick immer auf den Schauplatz seiner irdischen Aufgaben gerichtet, so arbeitet er stets daran, die Erde, insofern diese der Platz seines Wirkens ist, durch die ihr notwendige Entwickelung hindurch zu verfolgen. Er arbeitet an sich, um bei jedesmaliger Verkörperung dem Zustande der Erde entsprechend seine Dienste im irdischen Wandel leisten zu können. Dies ist allerdings nur ein allgemeines Bild von den aufeinanderfolgenden menschlichen Lebensläufen. Und die Wirklichkeit wird mit diesem Bilde niemals ganz, sondern nur mehr oder weniger übereinstimmen. Die Verhältnisse können es mit sich bringen, daß ein folgendes Leben eines Menschen viel unvollkommener ist als ein vorhergehendes. Allein im ganzen und großen gleichen sich in den aufeinanderfolgenden Lebensläufen solche Unregelmäßigkeiten innerhalb bestimmter Grenzen wieder aus. | Когато човешкият дух по своя път между две въплъщения е преминал през „царството на душите“, тогава той навлиза в „царството на духовете“, за да остане там, докато узрее за ново телесно съществуване. Човек разбира смисъла на този престой в „царството на духовете“ само ако умее да тълкува по правилния начин задачата на жизнения поклоннически път на човека през неговото въплъщение. Докато човекът е въплътен във физическо тяло, той действа и твори във физическия свят. И той действа и твори в него като духовно същество. Онова, което неговият дух измисля и изгражда, той го отпечатва във физическите форми, в телесните вещества и сили. Следователно като пратеник на духовния свят той трябва да вгради духа в телесния свят. Само благодарение на това, че се въплъщава, човекът може да действа в телесния свят. Той трябва да приеме физическото тяло като свое оръдие, за да може чрез телесното да действа върху телесното и за да може телесното да действа върху него. Но онова, което действа през тази физическа телесност на човека, е духът. От него изхождат намеренията, посоките за действието във физическия свят. – Докато духът действа във физическото тяло, той не може да живее като дух в истинския си облик. Той може, така да се каже, само да просветва през булото на физическото съществуване. Защото човешкият мисловен живот в действителност принадлежи на духовния свят; и във вида, в който той се явява във физическото съществуване, истинският му облик е забулен. Може да се каже и така: мисловният живот на физическия човек е сянка, отблясък на истинското духовно същество, към което той принадлежи. Така през физическия живот духът, въз основа на физическото тяло, встъпва във взаимодействие със земния телесен свят. И макар именно в действието върху физическия телесен свят да се крие една от задачите на човешкия дух, докато той крачи от въплъщение към въплъщение, все пак той в никакъв случай не би могъл да изпълни подобаващо тази задача, ако живееше само в телесното съществуване. Защото намеренията и целите на земната задача също толкова малко се изграждат и придобиват в самото земно въплъщение, колкото планът на една къща възниква на строителната площадка, на която работят работниците. Както този план се изработва в бюрото на архитекта, така целите и намеренията на земното творене се изграждат „в царството на духовете“. – Човешкият дух трябва отново и отново да живее в това царство между две въплъщения, за да може, въоръжен с онова, което донася оттам, да пристъпи към работата във физическия живот. Както архитектът, без да обработва тухлите и хоросана, изготвя в работния си кабинет плана на къщата съобразно архитектурните и други закони, така и архитектът на човешкото творене, духът или висшето Себе, трябва в „царството на духовете“ да изгради способностите и целите според законите на това царство, за да ги пренесе след това в земния свят. Само ако човешкият дух отново и отново пребивава в своята собствена област, той ще може и чрез физическо-телесните оръдия да внася духа в земния свят. – На физическата сцена човекът опознава свойствата и силите на физическия свят. Там по време на творенето той събира опит за това какви изисквания поставя физическият свят пред онзи, който иска да работи в него. Там той, така да се каже, опознава свойствата на веществото, в което иска да въплъти своите мисли и идеи. Самите мисли и идеи той не може да ги изсмуче от веществото. Така земният свят е същевременно сцена на творенето и на ученето. След това в „царството на духовете“ наученото се преобразува в жива способност на духа. Може да се продължи горното сравнение, за да си изясним нещата. Архитектът изработва плана на една къща. Той бива изпълнен. При това архитектът натрупва множество най-разнообразни опитности. Всички тези опитности повишават неговите способности. Когато изработва следващия план, всички тези опитности се вливат в него. И в сравнение с първия този следващ план изглежда обогатен с всичко онова, което е било научено при предишния. Така е и с последователните човешки жизнени пътища. В междинните времена между въплъщенията духът живее в своята собствена област. Той може изцяло да се отдаде на изискванията на духовния живот; освободен от физическата телесност, той се изгражда във всички посоки и влага в това свое изграждане плодовете на опитностите от предишните си жизнени пътища. Така погледът му е винаги насочен към сцената на неговите земни задачи, така той постоянно работи, за да следва Земята, доколкото тя е мястото на неговото действие, в необходимото за нея развитие. Той работи върху себе си, за да може при всяко въплъщение да оказва своите услуги в хода на земните промени съобразно състоянието на Земята. Това, разбира се, е само обща картина на последователните човешки жизнени пътища. И действителността никога няма да съвпада напълно с тази картина, а само повече или по-малко. Обстоятелствата могат да доведат дотам, че някой следващ живот на човека е много по-несъвършен от някой предходен. Но като цяло в последователните жизнени пътища такива нередовности в определени граници отново се изравняват. |
| 157 | Die Bildung des Geistes im «Geisterland» geschieht dadurch, daß der Mensch sich in die verschiedenen Regionen dieses Landes einlebt. Sein eigenes Leben verschmilzt in entsprechender Aufeinanderfolge mit diesen Regionen; er nimmt vorübergehend ihre Eigenschaften an. Sie durchdringen dadurch sein Wesen mit ihrem Wesen, auf daß ersteres dann mit dem letzteren gestärkt im Irdischen wirken könne. - In der ersten Region des «Geisterlandes» ist der Mensch umgeben von den geistigen Urbildern der irdischen Dinge. Während des Erdenlebens lernt er ja nur die Schatten dieser Urbilder kennen, die er in seinen Gedanken erfaßt. Was auf der Erde bloß gedacht wird, das wird in dieser Region erlebt. Der Mensch wandelt unter Gedanken, aber diese Gedanken sind wirkliche Wesenheiten. Was er während des Erdenlebens mit seinen Sinnen wahrgenommen hat, das wirkt auf ihn jetzt in seiner Gedankenform. Aber der Gedanke erscheint nicht als der Schatten, der sich hinter den Dingen verbirgt, sondern er ist lebensvolle Wirklichkeit, welche die Dinge erzeugt. Der Mensch ist gleichsam in der Gedankenwerkstätte, in der die irdischen Dinge geformt und gebildet werden. Denn im «Lande des Geistes» ist alles lebensvolle Tätigkeit und Regsamkeit. Hier ist die Gedankenwelt am Werke als Welt lebendiger Wesen, schöpferisch und bildend. Man sieht da, wie das gebildet wird, was man im Erdendasein erlebt hat. Wie man im physischen Leibe die sinnlichen Dinge als Wirklichkeit erlebt, so erlebt man jetzt als Geist die geistigen Bildungskräfte als wirklich. Unter den Gedankenwesen, die da vorhanden sind, ist auch der Gedanke der eigenen physischen Leiblichkeit. Dieser fühlt man sich entrückt. Nur die geistige Wesenheit empfindet man als zu sich gehörig. Und wenn man den abgelegten Leib, wie in der Erinnerung, nicht mehr als physisch, sondern als Gedankenwesen gewahr wird, dann tritt schon in der Anschauung seine Zugehörigkeit zur äußeren Welt hervor. Man lernt ihn als etwas zur Außenwelt Gehöriges betrachten, als ein Glied dieser Außenwelt. Man trennt folglich nicht mehr seine Leiblichkeit von der anderen Außenwelt als etwas dem eigenen Selbst näher Verwandtes ab. Man fühlt in der gesamten Außenwelt mit Einschluß der eigenen leiblichen Verkörperungen eine Einheit. Die eigenen Verkörperungen verschmelzen hier mit der übrigen Welt zur Einheit. So blickt man hier auf die Urbilder der physisch-körperlichen Wirklichkeit als auf eine Einheit, zu der man selbst gehört hat. Man lernt deshalb nach und nach seine Verwandtschaft, seine Einheit mit der Umwelt durch Beobachtung kennen. Man lernt zu ihr sagen: Das, was sich hier um dich ausbreitet, das warst du selbst. - Das aber ist einer der Grundgedanken der alten indischen Vedanta-Weisheit. Der «Weise» eignet sich schon während des Erdenlebens das an, was der andere nach dem Tode erlebt, nämlich den Gedanken zu fassen, daß er selbst mit allen Dingen verwandt ist, den Gedanken: «Das bist du.» Im irdischen Leben ist das ein Ideal, dem sich das Gedankenleben hingeben kann; im «Lande der Geister» ist es eine unmittelbare Tatsache, die uns durch die geistige Erfahrung immer klarer wird. Und der Mensch selbst wird in diesem Lande sich immer mehr bewußt, daß er, seinem eigentlichen Wesen nach, der Geisterwelt angehört. Er nimmt sich als Geist unter Geistern, als ein Glied der Urgeister wahr, und er wird in sich selbst des Urgeistes Wort fühlen: ,Ich bin der Urgeist.» (Die Weisheit des Vedanta sagt: «Ich bin Brahman», das heißt ich gehöre als ein Glied dem Urwesen an, aus dem alle Wesen stammen.) - Man sieht: was im Erdenleben als schattenhafter Gedanke erfaßt wird und wohin alle Weisheit abzielt, das wird im «Geisterland» unmittelbar erlebt. Ja es wird während des Erdenlebens nur deswegen gedacht, weil es im geistigen Dasein eine Tatsache ist. | Изграждането на духа в „царството на духовете“ става, като човекът се вживява в различните области на това царство. Неговият собствен живот се слива в съответна последователност с тези области; той временно приема техните свойства. По този начин те проникват неговото същество със своето същество, за да може първото, укрепено с второто, след това да действа в земното. – В първата област на „царството на духовете“ човекът е обкръжен от духовните първообрази на земните неща. Нали по време на земния живот той опознава само сенките на тези първообрази, които схваща в своите мисли. Онова, което на Земята само се мисли, в тази област се преживява. Човекът се движи сред мисли, но тези мисли са действителни същества. Онова, което по време на земния живот той е възприемал със своите сетива, сега действа върху него в своята мисловна форма. Но мисълта не се явява като сянката, която се крие зад нещата, а е изпълнена с живот действителност, която създава нещата. Човекът е, така да се каже, в мисловната работилница, в която се оформят и изграждат земните неща. Защото в „царството на духовете“ всичко е изпълнена с живот дейност и подвижност. Тук мисловният свят е в действие като свят на живи същества, творящ и изграждащ. Там се вижда как се изгражда онова, което човек е преживял в земното съществуване. Както във физическото тяло човек преживява сетивните неща като действителност, така сега като дух той преживява духовните формиращи сили като действителни. Сред мисловните същества, които са налице там, е и мисълта за собствената физическа телесност. Човек се чувства отдалечен от нея. Само духовното същество той усеща като принадлежащо към себе си. И когато той забелязва оставеното тяло, като в спомен, вече не като физическо, а като мисловно същество, тогава още в съзерцанието проличава неговата принадлежност към външния свят. Човек се научава да го разглежда като нещо, което принадлежи към външния свят, като член на този външен свят. Следователно той вече не отделя своята телесност от останалия външен свят като нещо по-близко сродно със собственото Себе. Той чувства единство в целия външен свят, включително собствените си телесни въплъщения. Собствените въплъщения се сливат тук с останалия свят в единство. Така тук човек гледа на първообразите на физическо-телесната действителност като на единство, към което сам е принадлежал. Затова той постепенно опознава чрез наблюдение своето родство, своето единство с околната среда. Той се научава да ѝ казва: Онова, което се разстила тук около теб, това беше ти самият. – Но това е една от основните мисли на старата индийска мъдрост на Веданта. „Мъдрецът“ още през земния живот усвоява онова, което другият преживява след смъртта, а именно да схване мисълта, че самият той е сроден с всички неща, мисълта: „Това си ти.“ В земния живот това е идеал, на който мисловният живот може да се отдаде; в „царството на духовете“ то е непосредствен факт, който чрез духовния опит ни става все по-ясен. И самият човек в това царство все повече осъзнава, че според своята същинска същност принадлежи на света на духовете. Той възприема себе си като дух сред духове, като член на Първодуховете, и ще почувства в себе си думата на Първодуха: „Аз съм Първодухът.“ (Мъдростта на Веданта казва: „Аз съм Брахман“, тоест принадлежа като член към Първосъществото, от което произхождат всички същества.) – Вижда се: онова, което в земния живот се схваща като мисъл, подобна на сянка, и към което се стреми всяка мъдрост, това в „царството на духовете“ се преживява непосредствено. Нещо повече, по време на земния живот то се мисли само защото в духовното съществуване то е факт. |
| 158 | So sieht der Mensch während seines geistigen Daseins die Verhältnisse und Tatsachen, in denen er während des Erdenlebens mitten drinnen steht, von einer höheren Warte aus, gleichsam von außen. Und in der untersten Region des «Geisterlandes» lebt er auf solche Art gegenüber den irdischen Verhältnissen, die unmittelbar mit der physischen körperlichen Wirklichkeit zusammenhängen. - Der Mensch ist auf der Erde in eine Familie, in ein Volk hineingeboren; er lebt in einem gewissen Lande. Durch alle diese Verhältnisse wird sein irdisches Dasein bestimmt. Er findet, weil es die Verhältnisse in der physischen Welt mit sich bringen, diesen oder jenen Freund. Er treibt diese oder jene Geschäfte. Alles das bestimmt seine irdischen Lebensverhältnisse. Alles das tritt ihm nun während seines Lebens in der ersten Region des «Geisterlandes» als lebendige Gedankenwesenheit entgegen. Er durchlebt das alles in einer gewissen Art noch einmal. Aber er durchlebt es von der tätig-geistigen Seite aus. Die Familienliebe, die er geübt hat, die Freundschaft, die er entgegengebracht hat, werden in ihm von innen aus lebendig, und seine Fähigkeiten werden in dieser Richtung gesteigert. Dasjenige im Menschengeist, was als Kraft der Familien-, der Freundesliebe wirkt, wird gestärkt. Er tritt in dieser Beziehung später als ein vollkommenerer Mensch wieder ins irdische Dasein. - Es sind gewissermaßen die alltäglichen Verhältnisse des Erdenlebens, die in dieser untersten Region des «Geisterlandes» als Früchte reifen. Und dasjenige im Menschen, das mit seinen Interessen ganz in diesen alltäglichen Verhältnissen aufgeht, wird den längsten Teil des geistigen Lebens zwischen zwei Verkörperungen mit dieser Region sich verwandt fühlen. - Die Menschen, mit welchen man in der physischen Welt zusammengelebt hat, findet man in der geistigen Welt wieder. Gleich wie von der Seele alles abfällt, was ihr durch den physischen Leib eigen war, so löst sich auch das Band, das im physischen Leben Seele und Seele verknüpft, von den Bedingungen los, welche nur in der physischen Welt Bedeutung und Wirksamkeit haben. Doch setzt sich über den Tod hinaus alles - in die geistige Welt hinein - fort, was im physischen Leben Seele der Seele war. Es ist naturgemäß, daß Worte, welche für physische Verhältnisse geprägt sind, nur ungenau wiedergeben können, was in der geistigen Welt vorgeht. Sofern aber dieses in Betracht gezogen wird, so darf es durchaus als richtig bezeichnet werden, wenn gesagt wird: die im physischen Leben zusammengehörigen Seelen finden sich in der geistigen Welt wieder, um ihr Zusammenleben da in entsprechender Weise fortzusetzen. - Die nächste Region ist diejenige, in welcher das gemeinsame Leben der irdischen Welt als Gedankenwesenheit, gleichsam als das flüssige Element des «Geisterlandes», strömt. Solange man in physischer Verkörperung die Welt beobachtet, erscheint das Leben an einzelne Lebewesen gebunden. Im «Geisterland» ist es davon losgelöst und durchfließt als Lebensblut gleichsam das ganze Land. Es ist da die lebendige Einheit, die in allem vorhanden ist. Während des irdischen Lebens erscheint dem Menschen auch davon nur ein Abglanz. Und dieser spricht sich in jeder Form von Verehrung aus, die der Mensch dem Ganzen, der Einheit und Harmonie der Welt, entgegenbringt. Das religiöse Leben der Menschen schreibt sich von diesem Abglanze her. Der Mensch wird gewahr, inwiefern nicht im Vergänglichen, im einzelnen, der umfassende Sinn des Daseins liegt. Er betrachtet dieses Vergängliche als ein «Gleichnis» und Abbild eines Ewigen, einer harmonischen Einheit. Er blickt in Verehrung und Anbetung zu dieser Einheit auf. Er bringt ihr religiöse Kultushandlungen dar. - Im «Geisterland» erscheint nicht der Abglanz, sondern die wirkliche Gestalt als lebendige Gedankenwesenheit. Hier kann sich der Mensch mit der Einheit, die er auf Erden verehrt hat, wirklich vereinigen. Die Früchte des religiösen Lebens und alles dessen, was damit zusammenhängt, treten in dieser Region hervor. Der Mensch lernt nun aus der geistigen Erfahrung erkennen, daß sein Einzelschicksal nicht getrennt werden soll von der Gemeinschaft, der er angehört. Die Fähigkeit, sich als Glied eines Ganzen zu erkennen, bildet sich hier aus. Die religiösen Empfindungen, alles, was schon im Leben nach einer reinen, edlen Moral gestrebt hat, wird während eines großen Teiles des geistigen Zwischenzustandes Kraft aus dieser Region schöpfen. Und der Mensch wird mit einer Erhöhung seiner Fähigkeiten nach dieser Richtung hin wiederverkörpert werden. | Така по време на своето духовно съществуване човекът вижда отношенията и фактите, сред които стои по време на земния живот, от по-висока гледна точка, така да се каже, отвън. И в най-долната област на „царството на духовете“ той живее по такъв начин спрямо земните отношения, които са непосредствено свързани с физическата телесна действителност. – Човекът на Земята е роден в едно семейство, в един народ; той живее в определена страна. Чрез всички тези отношения се определя неговото земно съществуване. Понеже така го налагат отношенията във физическия свят, той намира този или онзи приятел. Той се занимава с тази или онази работа. Всичко това определя неговите земни житейски отношения. Всичко това сега излиза насреща му по време на живота му в първата област на „царството на духовете“ като живо мисловно същество. Той преживява всичко това по известен начин още веднъж. Но го преживява откъм дейната духовна страна. Семейната любов, която е проявявал, приятелството, което е засвидетелствал, оживяват в него отвътре и способностите му в тази посока се повишават. Онова в човешкия дух, което действа като сила на семейната и на приятелската любов, бива укрепено. В това отношение по-късно той отново навлиза в земното съществуване като по-съвършен човек. – Това са, така да се каже, всекидневните отношения на земния живот, които в тази най-долна област на „царството на духовете“ узряват като плодове. И онова в човека, което със своите интереси изцяло се поглъща от тези всекидневни отношения, ще се чувства сродно с тази област през най-дългата част от духовния живот между две въплъщения. – Хората, с които човек е живял заедно във физическия свят, той ги намира отново в духовния свят. Както от душата отпада всичко, което ѝ е било присъщо чрез физическото тяло, така и връзката, която във физическия живот свързва душа с душа, се освобождава от условията, които имат значение и действеност само във физическия свят. Но отвъд смъртта – в духовния свят – продължава всичко, което във физическия живот душата е била за душата. Естествено е, че думи, създадени за физически отношения, могат само неточно да предадат онова, което става в духовния свят. Но ако това се вземе под внимание, напълно правилно може да се каже: душите, които във физическия живот са принадлежали една към друга, отново се намират една друга в духовния свят, за да продължат там по съответен начин съвместния си живот. – Следващата област е онази, в която общият живот на земния свят протича като мисловно същество, така да се каже, като течният елемент на „царството на духовете“. Докато човек във физическо въплъщение наблюдава света, животът изглежда свързан с отделни живи същества. В „царството на духовете“ той е освободен от тях и така да се каже, протича като жизнена кръв през цялото царство. Там той е живото единство, което е налице във всичко. По време на земния живот и от това на човека се явява само отблясък. И той се изразява във всяка форма на почит, която човекът отдава на цялото, на единството и хармонията на света. Религиозният живот на хората произлиза от този отблясък. Човекът осъзнава доколко всеобхватният смисъл на съществуването не се крие в преходното, в отделното. Той разглежда това преходно като „символ“ и отражение на нещо вечно, на едно хармонично единство. Той гледа с почит и преклонение нагоре към това единство. Той му принася религиозни култови действия. – В „царството на духовете“ се явява не отблясъкът, а действителният облик като живо мисловно същество. Тук човекът може действително да се съедини с единството, което е почитал на Земята. Плодовете на религиозния живот и на всичко, което е свързано с него, излизат наяве в тази област. Сега човекът се научава от духовния опит да познава, че неговата отделна съдба не бива да се отделя от общността, към която принадлежи. Тук се изгражда способността човек да познае себе си като член на едно цяло. Религиозните усещания, всичко, което още в живота се е стремяло към чист, благороден морал, ще черпи сила от тази област през голяма част от духовното междинно състояние. И човекът ще се прероди с повишени способности в тази посока. |
| 159 | Während man in der ersten Region mit den Seelen zusammen ist, mit denen man im vorangegangenen physischen Leben durch die nächsten Bande der physischen Welt zusammengehangen hat, tritt man in der zweiten Region in den Bereich aller derjenigen, mit denen man in einem weiteren Sinne sich eins fühlte: durch eine gemeinsame Verehrung, durch gemeinsames Bekenntnis und so weiter. Betont muß werden, daß die geistigen Erlebnisse der vorangegangenen Regionen während der folgenden bestehen bleiben. So wird der Mensch nicht etwa den durch Familie, Freundschaft und so weiter geknüpften Banden entrissen, wenn er in das Leben der zweiten und der folgenden Regionen eintritt. - Auch liegen die Regionen des «Geisterlandes» nicht wie «Abteilungen» auseinander; sie durchdringen sich, und der Mensch erlebt sich in einer neuen Region nicht deswegen, weil er sie in irgendeiner Form äußerlich «betreten» hat, sondern weil er in sich die inneren Fähigkeiten erlangt hat, das wahrzunehmen, innerhalb dessen er vorher unwahrnehmend war. | Докато в първата област човек е заедно с душите, с които в предишния физически живот е бил свързан чрез най-близките връзки на физическия свят, във втората област той навлиза в кръга на всички онези, с които в по-широк смисъл се е чувствал едно: чрез обща почит, чрез общо вероизповедание и т.н. Трябва да се подчертае, че духовните преживявания от предходните области се запазват и по време на следващите. Така че човекът съвсем не бива откъснат от връзките, създадени чрез семейството, приятелството и т.н., когато навлиза в живота на втората и на следващите области. – Също така областите на „царството на духовете“ не лежат разделени една от друга като „отделения“; те се проникват взаимно и човекът изживява себе си в една нова област не защото по някакъв начин външно е „стъпил“ в нея, а защото в себе си е придобил вътрешните способности да възприема онова, сред което преди е пребивавал, без да го възприема. |
| 160 | Die dritte Region des «Geisterlandes» enthält die Urbilder der seelischen Welt. Alles, was in dieser Welt lebt, ist hier als lebendige Gedankenwesenheit vorhanden. Man findet da die Urbilder der Begierden, der Wünsche, der Gefühle und so weiter. Aber hier in der Geisterwelt haftet dem Seelischen nichts von Eigensucht an. Ebenso wie alles Leben in der zweiten Region, bildet in dieser dritten alles Begehren, Wünschen, alle Lust und Unlust eine Einheit. Das Begehren, der Wunsch des andern unterscheiden sich nicht von meinem Begehren und Wünschen. Die Empfindungen und Gefühle aller Wesen sind eine gemeinsame Welt, die alles übrige einschließt und umgibt, wie der physische Luftkreis die Erde umgibt diese Region ist gleichsam die Atmosphäre des «Geisterlandes». Es wird hier alles Früchte tragen, was der Mensch im irdischen Leben im Dienste der Gemeinsamkeit, in selbstloser Hingabe an seine Mitmenschen geleistet hat. Denn durch diesen Dienst, durch diese Hingabe hat er in einem Abglanz der dritten Region des «Geisterlandes» gelebt. Die großen Wohltäter des Menschengeschlechtes, die hingebungsvollen Naturen, diejenigen, welche die großen Dienste in den Gemeinschaften leisten, haben ihre Fähigkeit hierzu in dieser Region erlangt, nachdem sie sich in früheren Lebensläufen die Anwartschaft zu einer besonderen Verwandtschaft mit ihr erworben haben. | Третата област на „царството на духовете“ съдържа първообразите на душевния свят. Всичко, което живее в този свят, е налице тук като живо мисловно същество. Там се намират първообразите на влеченията, на желанията, на чувствата и т.н. Но тук, в света на духовете, на душевното не е присъща никаква себичност. Също както целият живот във втората област, така в тази трета всяко влечение, всяко желание, всяко удоволствие и неудоволствие образуват единство. Влечението, желанието на другия не се различават от моето влечение и желание. Усещанията и чувствата на всички същества са един общ свят, който включва и обгръща всичко останало, както физическият въздушен слой обгръща Земята. Тази област е, така да се каже, атмосферата на „царството на духовете“. Тук ще даде плодове всичко, което човекът е извършил в земния живот в служба на общото, в безкористна отдаденост на своите ближни. Защото чрез това служение, чрез тази отдаденост той е живял в един отблясък на третата област на „царството на духовете“. Великите благодетели на човешкия род, отдадените натури, онези, които вършат велико служение в общностите, са придобили своята способност за това в тази област, след като в предишни жизнени пътища са си извоювали правото на особено родство с нея. |
| 161 | Es ist ersichtlich, daß die beschriebenen drei Regionen des «Geisterlandes» in einem gewissen Verhältnis stehen zu den unter ihnen stehenden Welten, zu der physischen und der seelischen Welt. Denn sie enthalten die Urbilder, die lebendigen Gedankenwesen, die in diesen Welten körperliches oder seelisches Dasein annehmen. Die vierte Region erst ist das «reine Geisterland». Aber auch diese ist es nicht in vollem Sinne des Wortes. Sie unterscheidet sich von den drei unteren Regionen dadurch, daß in diesen die Urbilder jener physischen und seelischen Verhältnisse angetroffen werden, die der Mensch in der physischen und seelischen Welt vorfindet, bevor er selbst in diese Welten eingreift. Die Verhältnisse des alltäglichen Lebens knüpfen sich an die Dinge und Wesen, die der Mensch in der Welt vorfindet; die vergänglichen Dinge dieser Welt lenken seinen Blick zu deren ewigem Urgrund; und auch die Mitgeschöpfe, denen sich sein selbstloser Sinn widmet, sind nicht durch den Menschen da. Aber durch ihn sind in der Welt die Schöpfungen der Künste und Wissenschaften, der Technik, des Staates und so weiter, kurz alles das, was er als originale Werke seines Geistes der Welt einverleibt. Zu alledem wären, ohne sein Zutun, keine physischen Abbilder in der Welt vorhanden. Die Urbilder nun zu diesen rein menschlichen Schöpfungen finden sich in der vierten Region des «Geisterlandes». Was der Mensch an wissenschaftlichen Ergebnissen, an künstlerischen Ideen und Gestalten, an Gedanken der Technik während des irdischen Lebens ausbildet, trägt in dieser vierten Region seine Früchte. Aus dieser Region saugen daher Künstler, Gelehrte, große Erfinder während ihres Aufenthaltes im «Geisterland» ihre Impulse und steigern hier ihr Genie, um bei einer Wiederverkörperung in verstärktem Maße zur Fortentwickelung der menschlichen Kultur beitragen zu können. Man soll sich nicht vorstellen, daß diese vierte Region des «Geisterlandes» nur für besonders hervorragende Menschen eine Bedeutung habe. Sie hat eine solche für alle Menschen. Alles, was den Menschen im physischen Leben über die Sphäre des alltäglichen Lebens, Wünschens und Wollens hinaus beschäftigt, hat seinen Urquell in dieser Region. Ginge der Mensch in der Zeit zwischen dem Tode und einer neuen Geburt durch sie nicht hindurch, so würde er in einem weiteren Leben keine Interessen haben, welche über den engen Kreis der persönlichen Lebensführung hinaus zum allgemein Menschlichen führen. - Es ist oben gesagt worden, daß auch diese Region nicht im vollen Sinne das «reine Geisterland» genannt werden kann. Das ist deshalb der Fall, weil der Zustand, in dem die Menschen die Kulturentwickelung auf der Erde verlassen haben, in ihr geistiges Dasein hineinspielt. Sie können im «Geisterland» nur die Früchte dessen genießen, was nach ihrer Begabung und nach dem Entwickelungsgrade des Volkes, Staates und so weiter, in die sie hineingeboren waren, ihnen zu leisten möglich war. | Вижда се, че описаните три области на „царството на духовете“ се намират в определено отношение към разположените под тях светове, към физическия и душевния свят. Защото те съдържат първообразите, живите мисловни същества, които в тези светове приемат телесно или душевно съществуване. Едва четвъртата област е „чистото царство на духовете“. Но и тя не е такава в пълния смисъл на думата. Тя се различава от трите долни области по това, че в тях се срещат първообразите на онези физически и душевни отношения, които човекът заварва във физическия и душевния свят, преди самият той да се намеси в тези светове. Отношенията на всекидневния живот са свързани с нещата и съществата, които човекът заварва в света; преходните неща на този свят насочват погледа му към тяхната вечна първооснова; а и събратята по сътворение, на които се посвещава неговото безкористно чувство, не дължат съществуването си на човека. Но благодарение на него в света съществуват творенията на изкуствата и науките, на техниката, на държавата и т.н., накратко всичко онова, което той като оригинални произведения на своя дух вгражда в света. Без неговото участие в света не биха съществували никакви физически отражения на всичко това. Първообразите на тези чисто човешки творения се намират в четвъртата област на „царството на духовете“. Онова, което човекът изгражда през земния живот като научни резултати, като художествени идеи и образи, като мисли на техниката, дава своите плодове в тази четвърта област. Затова художниците, учените, великите изобретатели по време на своя престой в „царството на духовете“ всмукват своите импулси от тази област и тук повишават своя гений, за да могат при едно прераждане в засилена степен да допринесат за по-нататъшното развитие на човешката култура. Не бива да си представяме, че тази четвърта област на „царството на духовете“ има значение само за особено изтъкнати хора. Тя има такова значение за всички хора. Всичко, което занимава човека във физическия живот отвъд сферата на всекидневния живот, на всекидневните желания и воля, има своя първоизвор в тази област. Ако човекът във времето между смъртта и едно ново раждане не преминеше през нея, в един следващ живот той не би имал интереси, които водят отвъд тесния кръг на личния начин на живот към общочовешкото. – По-горе беше казано, че и тази област не може да се нарече в пълния смисъл „чистото царство на духовете“. Това е така, защото състоянието, в което хората са оставили културното развитие на Земята, се намесва в тяхното духовно съществуване. В „царството на духовете“ те могат да се наслаждават само на плодовете на онова, което според тяхната дарба и според степента на развитие на народа, държавата и т.н., в които са били родени, им е било възможно да извършат. |
| 162 | In den noch höheren Regionen des «Geisterlandes» ist der Menschengeist nun jeder irdischen Fessel entledigt. Er steigt auf in das «reine Geisterland», in dem er die Absichten, die Ziele erlebt, die sich der Geist mit dem irdischen Leben gesetzt hat. Alles, was in der Welt schon verwirklicht ist, bringt ja die höchsten Ziele und Absichten nur in einem mehr oder weniger schwachen Nachbilde zum Dasein. Jeder Kristall, jeder Baum, jedes Tier und auch alles das, was im Bereiche menschlichen Schaffens verwirklicht wird, - all das gibt nur Nachbilder dessen, was der Geist beabsichtigt. Und der Mensch kann während seiner Verkörperungen nur anknüpfen an diese unvollkommenen Nachbilder der vollkommenen Absichten und Ziele. So kann er aber innerhalb einer seiner Verkörperungen selbst nur ein solches Nachbild dessen sein, was im Reiche des Geistes mit ihm beabsichtigt ist. Was er als reist im «Geisterland» eigentlich ist, das kommt daher erst dann zum Vorschein, wenn er im Zwischenzustand wischen zwei Verkörperungen in die fünfte Region des Geisterlandes» aufsteigt. Was er hier ist, das ist wirklich r selbst. Das ist dasjenige, was in den mannigfaltigen ,Verkörperungen ein äußeres Dasein erhält. In dieser Region kann sich das wahre Selbst des Menschen nach allen Seiten frei ausleben. Und dieses Selbst ist also dasjenige, welches in jeder Verkörperung immer von neuem als das eine erscheint. Dieses Selbst bringt die Fähigkeiten mit, je sich in den unteren Regionen des «Geisterlandes» ausgebildet haben. Es trägt somit die Früchte der früheren Lebensläufe in die folgenden hinüber. Es ist der Träger er Ergebnisse früherer Verkörperungen. | В още по-високите области на „царството на духовете“ човешкият дух сега е освободен от всякакви земни окови. Той се издига в „чистото царство на духовете“, в което преживява намеренията, целите, които духът си е поставил със земния живот. Нали всичко, което вече е осъществено в света, дава съществуване на най-висшите цели и намерения само в повече или по-малко слабо подобие. Всеки кристал, всяко дърво, всяко животно, а също и всичко, което се осъществява в сферата на човешкото творене – всичко това дава само подобия на онова, което духът възнамерява. И човекът по време на своите въплъщения може да се свързва само с тези несъвършени подобия на съвършените намерения и цели. Така обаче и самият той в рамките на едно от своите въплъщения може да бъде само такова подобие на онова, което в царството на духа се възнамерява с него. Затова онова, което той всъщност е като дух в „царството на духовете“, излиза наяве едва тогава, когато в междинното състояние между две въплъщения той се издигне в петата област на „царството на духовете“. Онова, което той е тук, това е действително той самият. Това е онова, което в многообразните въплъщения получава външно съществуване. В тази област истинското Себе на човека може свободно да се изживее във всички посоки. И това Себе следователно е онова, което във всяко въплъщение всеки път наново се явява като единното. Това Себе донася със себе си способностите, които са се изградили в долните области на „царството на духовете“. По този начин то пренася плодовете на предишните жизнени пътища в следващите. То е носителят на резултатите от предишните въплъщения. |
| 163 | Im Reiche der Absichten und Ziele befindet sich also las Selbst, wenn es in der fünften Region des «Geisterlandes» lebt. Wie der Architekt an den Unvollkommenheiten lernt, die sich ihm ergeben haben, und wie er in eine neuen Pläne nur das aufnimmt, was er von diesen Unvollkommenheiten in Vollkommenheiten zu wandeln vermochte, so streift das Selbst von seinen Ergebnissen aus früheren Leben in der fünften Region dasjenige ab, was mit den Unvollkommenheiten der unteren Welten zusammenhängt, und befruchtet die Absichten des «Geisterlandes», mit denen es nunmehr zusammenlebt, mit den Ergebnissen seiner früheren Lebensläufe. - Klar ist, daß die Kraft, die aus dieser Region geschöpft werden kann, davon abhängen wird, wieviel sich das Selbst während seiner Verkörperung von solchen Ergebnissen erworben hat, die geeignet sind, in die Welt der Absichten aufgenommen zu werden. Das Selbst, das während des irdischen Daseins durch ein reges Gedankenleben oder durch weise, werktätige Liebe die Absichten des Geistes zu verwirklichen gesucht hat, wird sich eine große Anwartschaft auf diese Region erwerben. Dasjenige, das ganz in den alltäglichen Verhältnissen aufgegangen ist, das nur im Vergänglichen gelebt hat, das hat keine Samen gesät, die in den Absichten der ewigen Weltordnung eine Rolle spielen können. Nur das wenige, das es über die Tagesinteressen hinaus gewirkt hat, kann als Frucht in diesen oberen Regionen des «Geisterlandes» sich entfalten. Aber man soll nicht meinen, daß hier etwa vor allem solches in Betracht kommt, was «irdischen Ruhm» oder ähnliches bringt. Nein, gerade das kommt in Frage, was im kleinsten Lebenskreise zum Bewußtsein führt, daß alles einzelne seine Bedeutung für den ewigen Werdegang des Daseins hat. Man muß sich vertraut machen mit dem Gedanken, daß der Mensch in dieser Region anders urteilen muß, als er dies im physischen Leben tun kann. Hat er zum Beispiel weniges sich erworben, was mit dieser fünften Region verwandt ist, so entsteht in ihm der Drang, sich für das folgende physische Leben einen Impuls einzuprägen, welcher dieses Leben so verlaufen läßt, daß im Schicksal (Karma) desselben die entsprechende Wirkung des Mangels zutage tritt. Was dann in dem folgenden Erdenleben als leidvolles Geschick, vom Gesichtspunkte dieses Lebens aus, erscheint - ja vielleicht als solches tief beklagt wird -, das findet der Mensch in dieser Region des «Geisterlandes» als für ihn durchaus notwendig. - Da der Mensch in der fünften Region in seinem eigentlichen Selbst lebt, so ist er auch herausgehoben aus allem, was ihn aus den niederen Welten während der Verkörperungen umhüllt. Er ist, was er immer war und immer sein wird während des Laufes seiner Verkörperungen. Er lebt in dem Walten der Absichten, welche für diese Verkörperungen bestehen und die er in sein eigenes Selbst eingliedert. Er blickt auf seine eigene Vergangenheit zurück und er fühlt, daß alles, was er in derselben erlebt hat, in die Absichten, die er in Zukunft zu verwirklichen hat, aufgenommen wird. Eine Art Gedächtnis für seine früheren Lebensläufe und der prophetische Vorblick: für seine späteren blitzen auf. - man sieht: dasjenige, was in dieser Schrift das «Geistselbst» genannt worden ist, lebt in dieser Region, soweit es entwickelt ist, in seiner ihm angemessenen Wirklichkeit. Es bildet sich aus und bereitet sich vor, um in einer neuen Verkörperung sich ein Vollziehen der geistigen Absichten in der irdischen Wirklichkeit zu ermöglichen. | И така, Себето се намира в царството на намеренията и целите, когато живее в петата област на „царството на духовете“. Както архитектът се учи от несъвършенствата, които са се появили при него, и както в своите нови планове включва само онова, което е успял да превърне от тези несъвършенства в съвършенства, така и Себето в петата област отхвърля от резултатите на своите предишни животи онова, което е свързано с несъвършенствата на долните светове, и оплодотворява намеренията на „царството на духовете“, с които сега съжителства, с резултатите от своите предишни житейски пътища. – Ясно е, че силата, която може да бъде почерпена от тази област, ще зависи от това колко такива резултати, годни да бъдат приети в света на намеренията, е придобило Себето по време на своето въплъщение. Себето, което по време на земното съществуване се е стремило да осъществи намеренията на духа чрез оживен мисловен живот или чрез мъдра, дейна любов, ще придобие голямо право върху тази област. Онова, което е било погълнато изцяло от всекидневните отношения, което е живяло само в преходното, то не е посяло семена, които могат да играят роля в намеренията на вечния световен ред. Само малкото, което то е извършило отвъд интересите на деня, може да се разгърне като плод в тези горни области на „царството на духовете“. Но не бива да се мисли, че тук може би се има предвид преди всичко онова, което носи „земна слава“ или нещо подобно. Не, значение има тъкмо онова, което в най-малкия житейски кръг води до съзнанието, че всяко отделно нещо има своето значение за вечния ход на развитието на битието. Човек трябва да свикне с мисълта, че в тази област човекът трябва да съди иначе, отколкото може да съди във физическия живот. Ако той например е придобил малко от онова, което е сродно с тази пета област, в него възниква стремежът да си запечата за следващия физически живот импулс, който да накара този живот да протече така, че в неговата съдба (карма) да проличи съответното следствие от недостига. Онова, което тогава в следващия земен живот изглежда, от гледна точка на този живот, като изпълнена със страдание участ – а може би дори дълбоко оплаквана като такава, – човекът го намира в тази област на „царството на духовете“ като напълно необходимо за себе си. – Тъй като в петата област човекът живее в своето истинско Себе, той е издигнат и над всичко, с което низшите светове го обвиват по време на въплъщенията. Той е това, което винаги е бил и винаги ще бъде през хода на своите въплъщения. Той живее в действието на намеренията, които съществуват за тези въплъщения и които той включва в своето собствено Себе. Той поглежда назад към своето собствено минало и чувства, че всичко, което е преживял в него, се приема в намеренията, които той има да осъществи в бъдеще. Проблясват един вид памет за неговите предишни житейски пътища и пророческо прозиране напред към следващите. – Вижда се: онова, което в това съчинение бе наречено „Дух-Себе“, живее в тази област, доколкото е развит, в подобаващата му действителност. Той се изгражда и се подготвя, за да може в ново въплъщение да осъществи духовните намерения в земната действителност. |
| 164 | Hat sich dieses «Geistselbst» während einer Reihe von Aufenthalten im «Geisterland» so weit entwickelt, daß es sich völlig frei in diesem Lande bewegen kann, dann wird es seine wahre Heimat immer mehr hier suchen. Das Leben im Geiste wird ihm so vertraut, wie dem irdischen Menschen das Leben in der physischen Wirklichkeit. Die Gesichtspunkte der Geisterwelt wirken fortan auch als die maßgebenden, die es für die folgenden Erdenleben zu den seinigen, mehr oder weniger bewußt oder unbewußt, macht. Als ein Glied der göttlichen Weltordnung kann sich das Selbst fühlen. Die Schranken und Gesetze des irdischen Lebens berühren es nicht in seiner innersten Wesenheit. Die Kraft zu allem, was es vollführt, kommt ihm aus der geistigen Welt. Die geistige Welt aber ist eine Einheit. Wer in ihr lebt, weiß, wie das Ewige an der Vergangenheit geschaffen hat, und er kann von dem Ewigen aus die Richtung für die Zukunft bestimmen. Der Blick über die Vergangenheit weitet sich zu einem vollkommenen. Ein Mensch, der diese Stufe erreicht hat, gibt sich selbst Ziele, die er in einer nächsten Verkörperung ausführen soll. Vom «Geisterland» aus beeinflußt er seine Zukunft, so daß sie im Sinne des Wahren und Geistigen verläuft. Der Mensch befindet sich während des Zwischenzustandes zwischen zwei Verkörperungen in Gegenwart aller derjenigen erhabenen Wesen, vor deren Blicken die göttliche Weisheit unverhüllt ausgebreitet liegt. Denn er hat die Stufe erklommen, auf der er sie verstehen kann. In der sechsten Region des «Geisterlandes» wird der Mensch in allen seinen Handlungen dasjenige vollbringen, was dem wahren Wesen der Welt am angemessensten ist denn er kann nicht nach dem suchen, was ihm frommt, sondern einzig nach dem, was geschehen soll nach dem richtigen Gang der Weltordnung. Die siebente Region des «Geisterlandes» führt an die Grenze der «drei Welten». Der Mensch steht hier den «Lebenskernen» gegenüber, die aus höheren Welten in die drei beschriebenen versetzt werden, um da ihre Aufgaben zu vollbringen. Ist der Mensch an der Grenze der drei Welten, so erkennt er sich somit in seinem eigenen Lebenskern. Das bringt mit sich, daß die Rätsel dieser drei Welten für ihn gelöst sein müssen. Er überschaut also das ganze Leben dieser Welten. Im physischen Leben sind die Fähigkeiten der Seele, durch welche sie die hier geschilderten Erlebnisse in der geistigen Welt hat, unter den gewöhnlichen Lebensverhältnissen nicht bewußt. Sie arbeiten in ihren unbewußten Tiefen an den leiblichen Organen, welche das Bewußtsein der physischen Welt zustande bringen. Dies ist gerade der Grund, warum sie für diese Welt unwahrnehmbar bleiben. Auch das Auge sieht nicht sich, weil in ihm die Kräfte wirken, welche anderes sichtbar machen. Will man beurteilen, inwiefern ein zwischen Geburt und Tod verlaufendes Menschenleben das Ergebnis vorangehender Erdenleben sein kann, so muß man in Erwägung ziehen, daß ein innerhalb dieses Lebens selbst gelegener Gesichtspunkt, wie man ihn zunächst naturgemäß einnehmen muß, keine Beurteilungsmöglichkeit liefert. Für einen solchen Gesichtspunkt könnte zum Beispiel ein Erdenleben als leidvoll, unvollkommen und so weiter erscheinen, während es gerade in dieser Gestaltung für einen außerhalb dieses Erdenlebens selbst liegenden Gesichtspunkt mit seinem Leid, in seiner Unvollkommenheit als Ergebnis früherer Leben sich ergeben muß. Durch das Betreten des Erkenntnispfades in dem Sinne, wie dies in einem der nächsten Kapitel geschildert wird, löst sich die Seele los von den Bedingungen des Leibeslebens. Sie kann dadurch im Bilde die Erlebnisse wahrnehmen, welche sie zwischen dem Tode und einer neuen Geburt durchmacht. Solches Wahrnehmen gibt die Möglichkeit, die Vorgänge des «Geisterlandes» so zu schildern, wie es hier skizzenhaft geschehen ist. Nur wenn man nicht versäumt, sich gegenwärtig zu halten, daß die ganze Verfassung der Seele eine andere ist im physischen Leibe als im rein geistigen Erleben, wird man die hier gegebene Schilderung im rechten Lichte sehen. | Ако през редица престои в „царството на духовете“ този „Дух-Себе“ се е развил дотолкова, че може да се движи напълно свободно в това царство, тогава той все повече ще търси тук своята истинска родина. Животът в духа му става толкова близък, колкото на земния човек животът във физическата действителност. Оттук нататък гледните точки на света на духовете действат и като меродавни: той, повече или по-малко съзнателно или несъзнателно, ги прави свои за следващите земни животи. Себето може да се чувства като член на божествения световен ред. Границите и законите на земния живот не го докосват в неговата най-вътрешна същност. Силата за всичко, което то извършва, му идва от духовния свят. Духовният свят обаче е единство. Който живее в него, знае как вечното е изграждало миналото, и той може от вечното да определя посоката за бъдещето. Погледът върху миналото се разширява до съвършен поглед. Човек, който е достигнал тази степен, сам си поставя цели, които трябва да изпълни в следващо въплъщение. От „царството на духовете“ той влияе на своето бъдеще така, че то да протича в смисъла на истинното и духовното. По време на междинното състояние между две въплъщения човекът се намира в присъствието на всички онези възвишени същества, пред чиито погледи божествената мъдрост лежи разгърната и открита. Защото той се е изкачил до степента, на която може да я разбира. В шестата област на „царството на духовете“ човекът ще извършва във всички свои действия онова, което е най-подобаващо на истинската същност на света, защото той не може да търси онова, което е от полза за него, а единствено онова, което трябва да стане според правилния ход на световния ред. Седмата област на „царството на духовете“ води до границата на „трите свята“. Тук човекът стои срещу „жизнените ядра“, които са пренесени от по-висши светове в трите описани свята, за да изпълнят там своите задачи. Когато човекът е на границата на трите свята, той следователно се познава в своето собствено жизнено ядро. Оттук следва, че загадките на тези три свята трябва да са разрешени за него. Значи той обхваща с поглед целия живот на тези светове. Във физическия живот способностите на душата, чрез които тя има описаните тук преживявания в духовния свят, при обикновените житейски условия не са съзнателни. Те работят в нейните несъзнателни дълбини върху телесните органи, които създават съзнанието за физическия свят. Тъкмо това е причината, поради която те остават невъзприемаеми за този свят. И окото не вижда самото себе си, защото в него действат силите, които правят видими други неща. Ако човек иска да прецени доколко един човешки живот, протичащ между раждането и смъртта, може да бъде резултат от предходни земни животи, той трябва да вземе предвид, че една гледна точка, разположена вътре в самия този живот, каквато естествено човек трябва най-напред да заеме, не дава възможност за преценка. За такава гледна точка един земен живот би могъл например да изглежда изпълнен със страдание, несъвършен и т.н., докато тъкмо в този си облик, със своето страдание, в своето несъвършенство, той трябва да се окаже резултат от предишни животи за една гледна точка, разположена извън самия този земен живот. Като навлезе в пътя на познанието така, както това е описано в една от следващите глави, душата се откъсва от условията на телесния живот. Така тя може да възприема в образ преживяванията, през които минава между смъртта и едно ново раждане. Такова възприемане дава възможност процесите в „царството на духовете“ да бъдат описани така, както това е станало тук в скица. Само ако човек не пропуска да има предвид, че цялото състояние на душата във физическото тяло е друго, отколкото в чисто духовното преживяване, той ще види даденото тук описание в правилната светлина. |
| 165 | V. Die physische Welt und ihre Verbindung mit Seelen- und Geisterland | V. Физическият свят и връзката му с царството на душите и царството на духовете |
| 166 | Die Gebilde der Seelenwelt und des Geisterlandes können nicht der Gegenstand äußerer sinnlicher Wahrnehmung sein. Die Gegenstände dieser sinnlichen Wahrnehmung sind den beschriebenen beiden Welten als eine dritte anzureihen. Auch während seines leiblichen Daseins lebt der Mensch gleichzeitig in den drei Welten. Er nimmt die Dinge der sinnlichen Welt wahr und wirkt auf sie. Die Gebilde der Seelenwelt wirken durch ihre Kräfte der Sympathie und Antipathie auf ihn ein; und seine eigene Seele erregt durch ihre Neigungen und Abneigungen, durch ihre Wünsche und Begierden Wellen in der Seelenwelt. Die geistige Wesenheit der Dinge aber spiegelt sich in seiner Gedankenwelt; und er selbst ist als denkendes Geistwesen Bürger des Geisterlandes und Genosse alles dessen, was in diesem Gebiete der Welt lebt. Daraus wird ersichtlich, daß die sinnliche Welt nur ein Teil dessen ist, was den Menschen umgibt. Aus der allgemeinen Umwelt des Menschen hebt sich dieser Teil mit einer gewissen Selbständigkeit ab, weil ihn die Sinne wahrnehmen können, die das Seelische und Geistige unberücksichtigt lassen, das ebenso dieser Welt angehört. Wie ein Stück Eis, das auf dem Wasser schwimmt, Stoff ist des umgebenden Wassers, aber sich durch gewisse Eigenschaften von diesem abhebt, so sind die Sinnendinge Stoff der sie umgebenden Seelen- und Geisterwelt; und sie heben sich von diesen durch gewisse Eigenschaften ab, die sie sinnlich wahrnehmbar machen. Sie sind - halb bildlich gesprochen - verdichtete Geist- und Seelengebilde; und die Verdichtung bewirkt, daß die Sinne sich von ihnen Kenntnis verschaffen können. Ja, wie das Eis nur eine Form ist, in der das Wasser existiert, so sind die Sinnendinge nur eine Form, in der die Seelen- und Geistwesen existieren. Hat man das begriffen, so faßt man auch, daß, wie das Wasser in Eis, so die Geist- in die Seelenwelt und diese in die Sinnenwelt übergehen können. | Образуванията на душевния свят и на царството на духовете не могат да бъдат предмет на външно сетивно възприятие. Предметите на това сетивно възприятие трябва да бъдат прибавени към двата описани свята като трети. И по време на своето телесно съществуване човекът живее едновременно в трите свята. Той възприема нещата на сетивния свят и действа върху тях. Образуванията на душевния свят въздействат върху него чрез своите сили на симпатия и антипатия; а неговата собствена душа чрез своите склонности и неприязни, чрез своите желания и влечения поражда вълни в душевния свят. Духовната същност на нещата обаче се отразява в неговия мисловен свят; и самият той като мислещо духовно същество е гражданин на царството на духовете и събрат на всичко, което живее в тази област на света. От това става видно, че сетивният свят е само част от онова, което обкръжава човека. От общата околна среда на човека тази част се откроява с известна самостоятелност, защото могат да я възприемат сетивата, които оставят без внимание душевното и духовното, което също така принадлежи на този свят. Както парче лед, което плава по водата, е вещество от заобикалящата го вода, но се откроява от нея чрез определени свойства, така сетивните неща са вещество от заобикалящия ги душевен свят и свят на духовете; и те се открояват от тях чрез определени свойства, които ги правят сетивно възприемаеми. Те са – казано наполовина образно – сгъстени духовни и душевни образувания; и сгъстяването прави така, че сетивата могат да ги опознаят. Нещо повече, както ледът е само една форма, в която съществува водата, така сетивните неща са само една форма, в която съществуват душевните и духовните същества. Ако човек е разбрал това, той схваща също, че както водата може да премине в лед, така духовният свят може да премине в душевния, а той – в сетивния свят. |
| 167 | Von diesem Gesichtspunkte aus ergibt sich auch, warum der Mensch sich Gedanken über die sinnlichen Dinge machen kann. Denn es gibt eine Frage, welche sich doch jeder Denkende stellen müßte, nämlich die: in welchem Verhältnisse steht der Gedanke, den sich der Mensch über einen Stein macht, zu diesem Steine selbst? Denjenigen Menschen, die besonders tiefe Blicke in die äußere Natur tun, tritt diese Frage in voller Klarheit vor das geistige Auge. Sie empfinden die Zusammenstimmung der menschlichen Gedankenwelt mit dem Bau und der Einrichtung der Natur. In schöner Art spricht sich zum Beispiel der große Astronom Kepler über diese Harmonie aus: | От тази гледна точка става ясно и защо човекът може да си създава мисли за сетивните неща. Защото има един въпрос, който все пак би трябвало да си постави всеки мислещ, а именно: в какво отношение се намира мисълта, която човекът си създава за един камък, към самия този камък? Пред духовното око на онези хора, които проникват с поглед особено дълбоко във външната природа, този въпрос застава с пълна яснота. Те усещат съзвучието на човешкия мисловен свят със строежа и устройството на природата. Прекрасно говори за тази хармония например великият астроном Кеплер: |
| 168 | «Wahr ist's, daß der göttliche Ruf, welcher die Menschen Astronomie lernen heißt, in der Welt selbst geschrieben steht, nicht zwar in Worten und Silben, aber der Sache nach, vermöge der Angemessenheit der menschlichen Begriffe und Sinne zu der Verkettung der himmlischen Körper und Zustände.» - Nur weil die Dinge der Sinnenwelt nichts anderes sind als die verdichteten Geistwesenheiten, kann der Mensch, der sich durch seine Gedanken zu diesen Geistwesenheiten erhebt, in seinem Denken die Dinge verstehen. Es stammen die Sinnendinge aus der Geisterwelt, sie sind nur eine andere Form der Geisteswesenheiten; und wenn sich der Mensch Gedanken über die Dinge macht, so ist sein Inneres nur von der sinnlichen Form ab- und zu den geistigen Urbildern dieser Dinge hingerichtet. Ein Ding durch Gedanken verstehen ist ein Vorgang, der verglichen werden kann mit dem, durch welchen ein fester Körper zuerst im Feuerflüssig gemacht wird, damit ihn der Chemiker dann in seiner flüssigen Form untersuchen kann. | „Вярно е, че божественият зов, който повелява на хората да изучават астрономия, е написан в самия свят, наистина не с думи и срички, а по същество, по силата на съответствието на човешките понятия и сетива със свързаността на небесните тела и състояния.“ – Само защото нещата на сетивния свят не са нищо друго освен сгъстените духовни същества, човекът, който чрез своите мисли се издига до тези духовни същества, може в своето мислене да разбира нещата. Сетивните неща произхождат от света на духовете, те са само друга форма на духовните същества; и когато човекът си създава мисли за нещата, тогава неговата вътрешност е само отвърната от сетивната форма и насочена към духовните първообрази на тези неща. Да разбереш едно нещо чрез мисли, е процес, който може да бъде сравнен с онзи, чрез който едно твърдо тяло най-напред се втечнява в огъня, за да може химикът после да го изследва в течната му форма. |
| 169 | In den verschiedenen Regionen des Geisterlandes zeigen sich (vergleiche Seite 120 ff.) die geistigen Urbilder der sinnlichen Welt. In der fünften, sechsten und siebenten Region finden sich diese Urbilder noch als lebendige Keimpunkte, in den vier unteren Regionen gestalten sie sich zu geistigen Gebilden. Diese geistigen Gebilde nimmt in einem schattenhaften Abglanz der Menschengeist wahr, wenn er durch sein Denken sich das Verständnis der sinnlichen Dinge verschaffen will. Wie diese Gebilde sich zur sinnlichen Welt verdichtet haben, das ist für denjenigen eine Frage, der ein geistiges Verständnis seiner Umwelt anstrebt. - Zunächst gliedert sich für die menschliche Sinnesanschauung diese Umwelt in die vier deutlich voneinander geschiedenen Stufen: die mineralische, die pflanzliche, die tierische und die menschliche das Mineralreich wird durch die Sinne wahrgenommen und durch das Denken begriffen. Macht man sich über einen mineralischen Körper einen Gedanken, so hat man es somit mit einem Zweifachen zu tun: mit dem Sinnendinge und mit dem Gedanken. Demgemäß hat man sich vorzustellen, daß dieses Sinnending ein verdichtetes Gedankenwesen ist. Nun wirkt ein mineralisches Wesen auf ein anderes in äußerlicher Weise. Es stößt an dasselbe und bewegt es; es erwärmt es, beleuchtet es, löst es auf und so weiter. Diese äußerliche Wirkungsart ist durch Gedanken auszudrücken. Der Mensch macht sich Gedanken darüber, wie die mineralisches' Dinge äußerlich gesetzmäßig aufeinander wirken. Dadurch erweitern sich seine einzelnen Gedanken zu einem Gedankenbilde der gesamten mineralischen Welt. Und dieses Gedankenbild ist ein Abglanz des Urbildes der ganzen mineralischen Sinnenwelt. Es ist als ein Ganzes in der geistigen Welt zu finden. Im Pflanzenreiche treten zu der äußeren Wirkung eines Dinges auf das andere noch die Erscheinungen des Wachstums und der Fortpflanzung hinzu. Die Pflanze vergrößert sich und bringt aus sich Wesen ihresgleichen hervor. Zu dem, was dem Menschen im Mineralreiche entgegentritt, kommt hier noch das Leben. Die einfache Besinnung auf diese Tatsache gibt einen Ausblick, der hier lichtbringend ist die Pflanze hat in sich die Kraft, sich selbst ihre lebendige Gestalt zu geben und diese Gestalt an einem Wesen ihresgleichen hervorzubringen. Und zwischen der gestaltlosen Art der mineralischen Stoffe, wie sie uns in den Gasen, in den Flüssigkeiten und so weiter gegenübertreten, und der lebendigen Gestalt der Pflanzenwelt stehen die Formen der Kristalle mitten drinnen. In den Kristallen haben wir den Übergang von der gestaltlosen Mineralwelt zu der lebendigen Gestaltungsfähigkeit des Pflanzenreiches zu suchen. - In diesem äußerlich sinnlichen Vorgang der Gestaltung - in den beiden Reichen, dem mineralischen und dem pflanzlichen - hat man die sinnliche Verdichtung des rein geistigen Vorganges zu sehen, der sich abspielt, wenn die geistigen Keime der drei oberen Regionen des Geisterlandes sich zu den Geistgestalten der unteren Regionen bilden. Dem Prozeß der Kristallisation entspricht in der geistigen Welt als sein Urbild der Übergang von dem formlosen Geistkeim zu dem gestalteten Gebilde. Verdichtet sich dieser Übergang so, daß ihn die Sinne in seinem Ergebnis wahrnehmen können, so stellt er sich in der Sinnenwelt als mineralischer Kristallisationsprozeß dar. - Nun ist aber auch in dem Pflanzenleben ein gestalteter Geistkeim vorhanden. Aber hier ist dem gestalteten Wesen noch die lebendige Gestaltungsfähigkeit erhalten geblieben. In dem Kristall hat der Geistkeim bei seiner Gestaltung die Bildungsfähigkeit verloren. Er hat sich in der zustande gebrachten Gestalt ausgelebt. Die Pflanze hat Gestalt und dazu auch noch Gestaltungsfähigkeit. Die Eigenschaft der Geistkeime in den oberen Regionen des Geisterlandes ist dem Pflanzenleben bewahrt geblieben. Die Pflanze ist also Gestalt wie der Kristall, und dazu noch Gestaltungskraft. Außer der Form, welche die Urwesen in der Pflanzengestalt angenommen haben, arbeitet an dieser noch eine andere Form, die das Gepräge der Geistwesen aus den oberen Regionen trägt. Sinnlich wahrnehmbar ist an der Pflanze aber nur, was sich in der fertigen Gestalt auslebt; die bildenden Wesenheiten, welche dieser Gestalt die Lebendigkeit geben, sind im Pflanzenreiche auf sinnlich-unwahrnehmbare Art vorhanden. Das sinnliche Auge sieht die kleine Lilie von heute und die größer gewordene nach einiger Zeit. Die Bildungskraft, welche die letztere aus der ersten herausarbeitet, sieht dieses Auge nicht. Diese bildende Kraftwesenheit ist der sinnlich-unsichtbar webende Teil in der Pflanzenwelt. Die Geistkeime sind um eine Stufe Herabgestiegen, um im Gestaltenreich zu wirken. In der Geisteswissenschaft kann von Elementarreichen gesprochen werden. Bezeichnet man die Urformen, die noch keine Gestalt haben, als erstes Elementarreich, so sind die sinnlich unsichtbaren Kraftwesenheiten, die als die Werkmeister des Pflanzenwachstums wirken, Angehörige des zweiten Elementarreiches. In der tierischen Welt kommt zu den Fähigkeiten des Wachstums und der Fortpflanzung noch Empfindung und Trieb hinzu. Das sind Äußerungen der seelischen Welt. Ein Wesen, das mit ihnen begabt ist, gehört dieser Welt an, empfängt von ihr Eindrücke und übt auf sie Wirkungen. Nun ist jede Empfindung, jeder Trieb, die in einem tierischen Wesen entstehen, aus dem Untergrunde der Tierseele hervorgeholt. Die Gestalt ist bleibender als die Empfindung oder der Trieb. Man kann sagen, so wie sich die sich verändernde Pflanzengestalt zur starren Kristallform verhält, so das Empfindungsleben zur bleiben deren lebendigen Gestalt. Die Pflanze geht in der gestaltbildenden Kraft gewissermaßen auf; sie gliedert immer neue Gestalten während ihres Lebens an. Erst setzt sie die Wurzel, dann die Blattgebilde, dann die Blüten und so weiter an. Das Tier schließt mit einer in sich vollendeten Gestalt ab und entwickelt innerhalb derselben das wechselvolle Empfindungs- und Triebleben. Und dieses Leben hat sein Dasein in der seelischen Welt. So wie nun die Pflanze das ist, was wächst und sich fortpflanzt, so ist das Tier dasjenige, was empfindet und seine Triebe entwickelt. Diese sind für das Tier das Formlose, das sich in immer neuen Formen entwickelt. Sie haben letzten Endes ihre urbildlichen Vorgänge in den höchsten Regionen des Geisterlandes. Aber sie betätigen sich in der seelischen Welt. So kommen in der Tierwelt zu den Kraftwesenheiten, die als sinnlich-unsichtbare das Wachstum und die Fortpflanzung lenken, andere hinzu, die noch eine Stufe tiefer gestiegen sind in die seelische Welt. Im tierischen Reich sind als die Werkmeister, welche die Empfindungen und Triebe bewirken, formlose Wesenheiten vorhanden, die sich in seelische Hüllen kleiden. Sie sind die eigentlichen Baumeister der tierischen Formen. Man kann das Gebiet, dem sie angehören, in der Geisteswissenschaft als das dritte elementar reich bezeichnen. - Der Mensch ist außer mit den bei Pflanzen und Tieren genannten Fähigkeiten noch mit derjenigen ausgestattet, die Empfindungen zu Vorstellungen und Gedanken zu verarbeiten und seine Triebe denkend zu regeln. Der Gedanke, der in der Pflanze als Gestalt, im Tiere als seelische Kraft erscheint, tritt bei ihm als Gedanke selbst, in seiner eigenen Form, auf. Das Tier ist Seele; der Mensch ist Geist. Die Geistwesenheit ist noch um eine Stufe tiefer herabgestiegen. Beim Tiere ist sie seelenbildend. Beim Menschen ist sie in die sinnliche Stoffwelt selbst eingezogen. Der Geist ist innerhalb des menschlichen Sinnenleibes anwesend. Und weil er im sinnlichen Kleide erscheint, kann er nur als jener schattenhafte Abglanz erscheinen, welchen der Gedanke vom Geistwesen darstellt. Durch die Bedingungen des physischen Gehirnorganismus erscheint im Menschen der Geist - Aber der Geist ist dafür auch des Menschen innerliche Wesenheit geworden. Der Gedanke ist die Form, welche die formlose Geistwesenheit im Menschen annimmt, wie sie in der Pflanze Gestalt, im Tiere Seele annimmt. Dadurch hat der Mensch kein ihn aufbauendes Elementarreich außer sich, insofern er denkendes Wesen ist. Sein Elementarreich arbeitet in seinem sinnlichen Leibe. Nur insofern der Mensch Gestalt und Empfindungswesen ist, arbeiten an ihm die Elementarwesen derselben Art, d je an den Pflanzen und Tieren arbeiten. Der Gedankenorganismus aber wird im Menschen ganz vom Inneren seines physischen Leibes herausgearbeitet. | В различните области на царството на духовете (вж. с. 120 и сл.) се показват духовните първообрази на сетивния свят. В петата, шестата и седмата област тези първообрази се намират още като живи зародишни точки, в четирите долни области те се оформят в духовни образувания. Човешкият дух възприема тези духовни образувания в отблясък, подобен на сянка, когато чрез своето мислене иска да добие разбиране за сетивните неща. Как тези образувания са се сгъстили в сетивния свят, това е въпрос за онзи, който се стреми към духовно разбиране на своята околна среда. – За човешкото сетивно съзерцание тази околна среда най-напред се разчленява на четирите ясно отделени една от друга степени: минералната, растителната, животинската и човешката. Минералното царство се възприема чрез сетивата и се постига чрез мисленето. Ако човек си създаде мисъл за едно минерално тяло, той следователно има работа с нещо двойно: със сетивното нещо и с мисълта. Съобразно с това трябва да си представим, че това сетивно нещо е едно сгъстено мисловно същество. Едно минерално същество действа върху друго по външен начин. То се удря в него и го движи; затопля го, осветява го, разтваря го и т.н. Този външен начин на действие може да се изрази чрез мисли. Човекът си създава мисли за това как минералните неща действат външно и закономерно едно на друго. Така неговите отделни мисли се разширяват до една мисловна картина на целия минерален свят. И тази мисловна картина е отблясък на първообраза на целия минерален сетивен свят. Той може да бъде намерен като едно цяло в духовния свят. В растителното царство към външното действие на едно нещо върху друго се прибавят още явленията на растежа и размножаването. Растението се уголемява и произвежда от себе си същества, подобни на него. Към онова, което застава пред човека в минералното царство, тук се прибавя още животът. Простият размисъл върху този факт открива поглед, който тук внася светлина: растението има в себе си силата сама да си дава своята жива форма и да поражда тази форма в подобно на него същество. А между безформения вид на минералните вещества, както те застават пред нас в газовете, в течностите и т.н., и живата форма на растителния свят стоят по средата формите на кристалите. В кристалите трябва да търсим прехода от безформения минерален свят към живата способност за оформяне на растителното царство. – В този външно сетивен процес на оформяне – в двете царства, минералното и растителното – трябва да се види сетивното сгъстяване на чисто духовния процес, който се разиграва, когато духовните зародиши на трите горни области на царството на духовете се оформят в духовните форми на долните области. На процеса на кристализацията в духовния свят съответства като негов първообраз преходът от безформения духовен зародиш към оформеното образувание. Ако този преход се сгъсти така, че сетивата да могат да го възприемат в неговия резултат, той се представя в сетивния свят като минерален процес на кристализация. – Но и в растителния живот е налице един оформен духовен зародиш. Ала тук оформеното същество е запазило още живата способност за оформяне. В кристала духовният зародиш при своето оформяне е изгубил способността за формиране. Той се е изживял в създадената форма. Растението има форма и освен това още способност за оформяне. Свойството на духовните зародиши в горните области на царството на духовете се е запазило в растителния живот. Значи растението е форма като кристала и освен това още оформяща сила. Освен формата, която първосъществата са приели в растителната форма, върху нея работи и друга форма, която носи отпечатъка на духовните същества от горните области. Сетивно възприемаемо в растението обаче е само онова, което се изживява в готовата форма; формиращите същества, които дават на тази форма жизнеността, са налице в растителното царство по сетивно невъзприемаем начин. Сетивното око вижда малката лилия днес и порасналата след известно време. Формиращата сила, която изработва втората от първата, това око не я вижда. Това формиращо силово същество е онази част в растителния свят, която тъче сетивно невидимо. Духовните зародиши са слезли с една степен надолу, за да действат в царството на формите. В духовната наука може да се говори за елементарни царства. Ако означим първоформите, които още нямат форма, като първо елементарно царство, то сетивно невидимите силови същества, които действат като майстори на растителния растеж, принадлежат към второто елементарно царство. В животинския свят към способностите за растеж и размножаване се прибавят още усещане и нагон. Това са прояви на душевния свят. Едно същество, което е надарено с тях, принадлежи на този свят, получава от него впечатления и упражнява върху него въздействия. Всяко усещане, всеки нагон, които възникват в едно животинско същество, са извлечени от основата на животинската душа. Формата е по-трайна от усещането или нагона. Може да се каже: както изменящата се растителна форма се отнася към неподвижната кристална форма, така животът на усещанията се отнася към по-трайната жива форма. Растението, така да се каже, се разтваря във формосъздаващата сила; то през своя живот прибавя все нови форми. Първо развива корена, после листните образувания, после цветовете и т.н. Животното завършва с форма, завършена в самата себе си, и вътре в нея развива променливия живот на усещанията и нагоните. И този живот има своето битие в душевния свят. Както растението е онова, което расте и се размножава, така животното е онова, което усеща и развива своите нагони. За животното те са безформеното, което се развива във все нови форми. В крайна сметка те имат своите първообразни процеси в най-висшите области на царството на духовете. Но те се проявяват в душевния свят. Така в животинския свят към силовите същества, които като сетивно невидими ръководят растежа и размножаването, се прибавят други, които са слезли още една степен по-дълбоко – в душевния свят. В животинското царство като майстори, които предизвикват усещанията и нагоните, са налице безформени същества, които се обличат в душевни обвивки. Те са същинските строители на животинските форми. В духовната наука областта, към която те принадлежат, може да се означи като трето елементарно царство. – Освен със способностите, споменати при растенията и животните, човекът е надарен още и със способността да преработва усещанията в представи и мисли и да урежда своите нагони чрез мислене. Мисълта, която в растението се явява като форма, в животното – като душевна сила, при него се проявява като самата мисъл, в своята собствена форма. Животното е душа; човекът е дух. Духовното същество е слязло с още една степен по-дълбоко. В животното то е душеобразуващо. В човека то е навлязло в самия сетивен веществен свят. Духът присъства вътре в сетивното тяло на човека. И понеже се явява в сетивна дреха, той може да се яви само като онзи подобен на сянка отблясък на духовното същество, какъвто е мисълта. Чрез условията на физическия мозъчен организъм духът се явява в човека. – Но затова пък духът е станал и вътрешната същност на човека. Мисълта е формата, която безформеното духовно същество приема в човека, както в растението приема форма, а в животното – душа. Затова човекът, доколкото е мислещо същество, няма извън себе си елементарно царство, което да го изгражда. Неговото елементарно царство работи в неговото сетивно тяло. Само доколкото човекът е форма и усещащо същество, върху него работят елементарните същества от същия вид, които работят върху растенията и животните. Мисловният организъм обаче се изработва в човека изцяло от вътрешността на неговото физическо тяло. |
| 170 | Im Geistorganismus des Menschen, in seinem zum vollkommenen Gehirn ausgebildeten Nervensystem, hat man sinnlich-sichtbar vor sich, was an den Pflanzen und Tieren als unsinnliche Kraftwesenheit arbeitet. Dies macht, daß das Tier Selbstgefühl, der Mensch aber Selbstbewußtsein zeigt. Im Tiere fühlt sich der Geist als Seele; er erfaßt sich noch nicht als Geist. Im Menschen erkennt der Geist sich als Geist, wenn auch - durch die physischen Bedingungen - als schattenhaften Abglanz des Geistes, als Gedanke. - In diesem Sinne gliedert sich die dreifache Welt in der folgenden Art: 1. Das Reich der urbildlichen formlosen Wesen (erstes Elementarreich); 2. das Reich der gestaltenschaffenden Wesen (zweites Elementarreich); 3. das Reich der seelischen Wesen (drittes Elementarreich); 4. das Reich der geschaffenen Gestalten (Kristallgestalten); 5. das Reich, das in Gestalten sinnlich wahrnehmbar wird, an dem aber die gestaltenschaffenden Wesen wirken (Pflanzenreich); 6. das Reich, das in Gestalten sinnlich wahrnehmbar wird, an dem aber außerdem noch die gestaltenschaffenden und die sich seelisch auslebenden Wesenheiten wirken (Tierreich); und 7. das Reich, in dem die Gestalten sinnlich wahrnehmbar sind, an dem aber noch die gestaltenschaffenden und seelisch sich auslebenden Wesenheiten wirken und in dem sich der Geist selbst in Form des Gedankens innerhalb der Sinnenwelt gestaltet (Menschenreich). | В духовния организъм на човека, в неговата нервна система, изградена до съвършен мозък, имаме пред себе си, сетивно видимо, онова, което в растенията и животните работи като несетивно силово същество. Това прави така, че животното проявява чувство за себе си, а човекът – самосъзнание. В животното духът се чувства като душа; той още не се схваща като дух. В човека духът се познава като дух, макар и – поради физическите условия – като подобен на сянка отблясък на духа, като мисъл. – В този смисъл тройният свят се разчленява по следния начин: 1. Царството на първообразните безформени същества (първо елементарно царство); 2. царството на формосъздаващите същества (второ елементарно царство); 3. царството на душевните същества (трето елементарно царство); 4. царството на създадените форми (кристални форми); 5. царството, което става сетивно възприемаемо във форми, но върху което действат формосъздаващите същества (растително царство); 6. царството, което става сетивно възприемаемо във форми, но върху което освен това действат още формосъздаващите и душевно изживяващите се същества (животинско царство); и 7. царството, в което формите са сетивно възприемаеми, но върху което действат още формосъздаващите и душевно изживяващите се същества и в което самият дух се оформя във вид на мисъл вътре в сетивния свят (човешко царство). |
| 171 | Hieraus ergibt sich, wie die Grundbestandteile des im Leibe lebenden Menschen mit der geistigen Welt zusammenhängen. Den physischen Körper, den Ätherleib, den empfindenden Seelenleib und die Verstandesseele hat man als in der Sinnenwelt verdichtete Urbilder des Geisterlandes anzusehen. Der physische Körper kommt dadurch zustande, daß des Menschen Urbild bis zur sinnlichen Erscheinung verdichtet wird. Man kann deshalb auch diesen physischen Leib eine zur sinnlichen Anschaulichkeit verdichtete Wesenheit des ersten Elementarreiches nennen. Der Ätherleib entsteht dadurch, daß die auf diese Art entstandene Gestalt beweglich erhalten wird durch eine Wesenheit, die ihre Tätigkeit in das sinnliche Reich herein erstreckt, selbst aber nicht sinnlich anschaubar wird. Will man diese Wesenheit vollständig charakterisieren, so muß man sagen, sie hat zunächst ihren Ursprung in den höchsten Regionen des Geisterlandes und gestaltet sich dann in der zweiten Region zu einem Urbild des Lebens. Als solches Urbild des Lebens wirkt sie in der sinnlichen Welt. In ähnlicher Art hat die Wesenheit, welche den empfindenden Seelenleib aufbaut, ihren Ursprung in den höchsten Gebieten des Geisterlandes, gestaltet sich in der dritten Region desselben zum Urbilde der Seelenwelt und wirkt als solches in der sinnlichen Welt. Die Verstandesseele aber wird dadurch gebildet, daß des denkenden Menschen Urbild sich in der vierten Region des Geisterlandes zum Gedanken gestaltet und als solcher unmittelbar als denkende Menschenwesenheit in der Sinneswelt wirkt. - So steht der Mensch innerhalb der Sinneswelt; so arbeitet der Geist an seinem physischen Körper, an seinem Ätherleib und an seinem empfindenden Seelenleib. So kommt dieser Geist in der Verstandesseele zur Erscheinung. – An den drei unteren Gliedern des Menschen arbeiten also die Urbilder in Form von Wesenheiten mit, die ihm in einer gewissen Art äußerlich gegenüberstehen; in seiner Verstandesseele wird er selbst zum (bewußten) Arbeiter an sich. - Und die Wesenheiten, die an seinem physischen Körper arbeiten, sind dieselben, welche die mineralische Natur bilden. An seinem Ätherleib wirken Wesenheiten von der Art, die im Pflanzenreich, an seinem empfindenden Seelenleib solche, die im Tierreich auf Sinnlich-unwahrnehmbare Art leben, die aber ihre Wirksamkeit in diese Reiche herein erstrecken. | Оттук става ясно как основните съставни части на живеещия в тялото човек са свързани с духовния свят. Физическото тяло, етерното тяло, усещащото душевно тяло и разсъдъчната душа трябва да се разглеждат като сгъстени в сетивния свят първообрази на царството на духовете. Физическото тяло възниква, като първообразът на човека се сгъстява до сетивно явление. Затова това физическо тяло може да бъде наречено и същество на първото елементарно царство, сгъстено до сетивна нагледност. Етерното тяло възниква, като така възникналата форма бива поддържана подвижна от същество, което простира своята дейност навътре в сетивното царство, но самото то не става сетивно съзерцаемо. Ако човек иска да характеризира напълно това същество, той трябва да каже, че то най-напред има своя произход в най-висшите области на царството на духовете и после се оформя във втората област в първообраз на живота. Като такъв първообраз на живота то действа в сетивния свят. По подобен начин съществото, което изгражда усещащото душевно тяло, има своя произход в най-висшите области на царството на духовете, оформя се в третата му област в първообраз на душевния свят и като такъв действа в сетивния свят. Разсъдъчната душа обаче се образува, като първообразът на мислещия човек се оформя в четвъртата област на царството на духовете в мисъл и като такава действа непосредствено като мислещо човешко същество в сетивния свят. – Така стои човекът в сетивния свят; така работи духът върху неговото физическо тяло, върху неговото етерно тяло и върху неговото усещащо душевно тяло. Така този дух се проявява в разсъдъчната душа. – Значи върху трите долни члена на човека първообразите работят съвместно във вид на същества, които в известен смисъл стоят срещу него външно; в своята разсъдъчна душа той самият става (съзнателен) работник над себе си. – И съществата, които работят върху неговото физическо тяло, са същите, които образуват минералната природа. Върху неговото етерно тяло действат същества от вида, който живее в растителното царство, а върху неговото усещащо душевно тяло – такива, които живеят в животинското царство; те живеят там по сетивно невъзприемаем начин, но простират своето действие навътре в тези царства. |
| 172 | So wirken die verschiedenen Welten zusammen. Die Welt, in welcher der Mensch lebt, ist der Ausdruck dieses Zusammenwirkens. | Така различните светове действат съвместно. Светът, в който живее човекът, е изразът на това съвместно действие. |
| 173 | *** Hat man die sinnliche Welt in dieser Art begriffen, so eröffnet sich auch das Verständnis für Wesen anderer Art, als diejenigen sind, die in den genannten vier Reichen der Natur ihr Dasein haben. Ein Beispiel für solche Wesenheiten ist das, was man Volksgeist (Nationalgeist) nennt. Dieser kommt nicht in sinnlicher Art unmittelbar zur Erscheinung. Er lebt sich aus in den Empfindungen, Gefühlen, Neigungen und so weiter, die man als die einem Volke gemeinsamen beobachtet. Er ist eine Wesenheit, die sich nicht sinnlich verkörpert; sondern wie der Mensch seinen Leib sinnlich anschaulich gestaltet, so gestaltet sie den ihrigen aus dem Stoffe der Seelenwelt. Dieser Seelenleib des Volksgeistes ist wie eine Wolke, in welcher die Glieder eines Volkes leben, deren Wirkungen in den Seelen der betreffenden Menschen zum Vorschein kommen, die aber nicht aus diesen Seelen selbst stammt. Wer sich den Volksgeist nicht in dieser Art vorstellt, für den bleibt er ein schemenhaftes Gedankenbild ohne Wesen und Leben, eine leere Abstraktion. - Und ein ähnliches wäre zu sagen in bezug auf das, was man Zeitgeist nennt. Ja, es wird dadurch der geistige Blick geweitet über eine Mannigfaltigkeit von anderen, von niederen und höheren Wesenheiten, die in der Umwelt des Menschen leben, ohne daß er sie sinnlich wahrnehmen kann. Diejenigen, welche geistiges Anschauungsvermögen haben, nehmen aber solche Wesen wahr und können sie beschreiben. Zu den niedrigeren Arten solcher Wesen gehört alles, was die Wahrnehmer der geistigen Welt als Salamander, Sylphen, Undinen, Gnomen beschreiben. Es sollte nicht gesagt zu werden brauchen, daß solche Beschreibungen nicht als Abbilder der ihnen zugrunde liegenden Wirklichkeit gelten können. Wären sie dieses, so wäre die durch sie gemeinte Welt keine geistige, sondern eine grob-sinnliche. Sie sind Veranschaulichungen einer geistigen Wirklichkeit, die sich eben nur auf diese Art, durch Gleichnisse, darstellen läßt. Wenn derjenige, der nur das sinnliche Anschauen gelten lassen will, solche Wesenheiten als Ausgeburten einer wüsten Phantasie und des Aberglaubens ansieht, so ist das durchaus begreiflich. Für sinnliche Augen können sie natürlich nie sichtbar werden, weil sie keinen sinnlichen Leib haben. Der Aberglaube liegt nicht darin, daß man solche Wesen als wirklich ansieht, sondern daß man glaubt, sie erscheinen auf sinnliche Art. | *** Ако човек е разбрал сетивния свят по този начин, тогава се открива и разбирането за същества от друг вид, различни от онези, които имат своето битие в споменатите четири царства на природата. Пример за такива същества е онова, което се нарича Дух на народа (национален дух). Той не се проявява непосредствено по сетивен начин. Той се изживява в усещанията, чувствата, склонностите и т.н., които се наблюдават като общи за един народ. Той е същество, което не се въплъщава сетивно; а както човекът оформя своето тяло сетивно нагледно, така то оформя своето от веществото на душевния свят. Това душевно тяло на Духа на народа е като облак, в който живеят членовете на един народ и чиито въздействия се проявяват в душите на съответните хора, но който не произлиза от самите тези души. За онзи, който не си представя Духа на народа по този начин, той остава призрачен мисловен образ без същност и живот, празна абстракция. – И нещо подобно би трябвало да се каже по отношение на онова, което се нарича Дух на времето. Нещо повече, така духовният поглед се разширява и обхваща многообразие от други – по-низши и по-висши – същества, които живеят в околния свят на човека, без той да може да ги възприема сетивно. Онези обаче, които имат способност за духовно съзерцание, възприемат такива същества и могат да ги опишат. Към по-низшите видове такива същества принадлежи всичко, което възприемащите духовния свят описват като саламандри, силфи, ундини, гноми. Не би трябвало да е нужно да се казва, че такива описания не могат да се смятат за отражения на действителността, която лежи в основата им. Ако бяха такива, светът, който се има предвид с тях, не би бил духовен, а грубо-сетивен. Те са онагледявания на една духовна действителност, която може да бъде представена само по този начин, чрез сравнения. Ако онзи, който иска да признава само сетивното съзерцание, смята такива същества за рожби на необуздана фантазия и на суеверието, това е напълно разбираемо. За сетивни очи те, разбира се, никога не могат да станат видими, защото нямат сетивно тяло. Суеверието не се състои в това, че такива същества се смятат за действителни, а в това, че се вярва, че те се явяват по сетивен начин. |
| 174 | Wesen solcher Form wirken an dem Weltenbau mit, und man trifft mit ihnen zusammen, sobald man die höheren, den leiblichen Sinnen verschlossenen Weltgebiete betritt. Abergläubisch sind nicht diejenigen, welche in solchen Beschreibungen die Bilder geistiger Wirklichkeiten sehen, sondern diejenigen, welche an das sinnliche Dasein der Bilder glauben, aber auch diejenigen, welche den Geist ablehnen, weil sie das sinnliche Bild ablehnen zu müssen vermeinen. - Auch solche Wesen sind zu verzeichnen, die nicht bis in die Seelenwelt herabsteigen, sondern deren Hülle nur aus Gebilden des Geisterlandes gewoben ist. Der Mensch nimmt sie wahr, wird ihr Genosse, wenn er das geistige Auge und das geistige Ohr sich für sie eröffnet. - Durch eine solche Eröffnung wird dem Menschen vieles verständlich, was er ohne dieselbe nur verständnislos anstarren kann. Es wird hell um ihn herum; er sieht die Ursachen zu dem, was sich in der Sinnenwelt als Wirkungen abspielt. Er erfaßt dasjenige, was er ohne geistiges Auge entweder ganz ableugnet oder demgegenüber er sich mit dem Ausspruch begnügen muß: «Es gibt mehr Dinge im Himmel und auf Erden, als eure Schulweisheit sich träumen läßt.» Feiner - geistig - empfindende Menschen werden unruhig, wenn sie eine andere Welt als die sinnliche uni sich herum ahnen, dumpf gewahr werden und innerhalb ihrer tappen müssen wie der Blinde zwischen sichtbaren Gegenständen. Nur die klare Erkenntnis von diesen höheren Gebieten des Daseins, das verständnisvolle Eindringen in dasjenige, was in ihnen vorgeht, kann den Menschen wirklich festigen und ihn seiner wahren Bestimmung zuführen. Durch die Einsicht in das, was den Sinnen verborgen ist, erweitert der Mensch sein Wesen in der Art, daß er sein Leben vor dieser Erweiterung wie ein «Träumen über die Welt» empfindet. | Същества от такава форма участват в изграждането на света и човек се среща с тях, щом навлезе във висшите области на света, затворени за телесните сетива. Суеверни не са онези, които виждат в такива описания образите на духовни действителности, а онези, които вярват в сетивното съществуване на образите, но също и онези, които отхвърлят духа, защото мислят, че трябва да отхвърлят сетивния образ. – Трябва да се отбележат и такива същества, които не слизат до душевния свят, а чиято обвивка е изтъкана само от образувания на царството на духовете. Човекът ги възприема, става техен събрат, когато отвори за тях духовното око и духовното ухо. – Такова отваряне прави разбираеми за човека много неща, които без него той може само да гледа втренчено, без да ги разбира. Около него става светло; той вижда причините на онова, което се разиграва в сетивния свят като следствия. Той схваща онова, което без духовно око или съвсем отрича, или пред което трябва да се задоволи с изречението: „Има повече неща на небето и на земята, отколкото вашата школска мъдрост може да сънува.“ По-фино – духовно – усещащите хора стават неспокойни, когато около себе си предчувстват друг свят освен сетивния, смътно го долавят и трябва да се движат опипом в него като слепец между видими предмети. Само ясното познание на тези висши области на битието, изпълненото с разбиране проникване в онова, което става в тях, може действително да укрепи човека и да го доведе до неговото истинско предназначение. Чрез прозрението в онова, което е скрито за сетивата, човекът разширява своето същество по такъв начин, че усеща своя живот преди това разширение като „сънуване за света“. |
| 175 | VI. Von den Gedankenformen und der menschlichen Aura | VI. За мисловните форми и човешката аура |
| 176 | Es ist gesagt worden, daß die Gebilde einer der drei Welten nur dann für den Menschen Wirklichkeit haben, wenn er die Fähigkeiten oder die Organe hat, sie wahrzunehmen. Gewisse Vorgänge im Raume nimmt der Mensch nur dadurch als Lichterscheinungen wahr, daß er ein wohlgebildetes Auge hat. Wieviel sich von dem, was wirklich ist, einem Wesen offenbart, das hängt von dessen Empfänglichkeit ab. Niemals darf somit der Mensch sagen: nur das sei wirklich, was er wahrnehmen kann. Es kann vieles wirklich sein, für dessen Wahrnehmung ihm die Organe fehlen. Nun sind die Seelenwelt und das Geisterland ebenso wirklich, ja in einem viel höheren Sinne wirklich als die sinnliche Welt. Zwar kann kein sinnliches Auge Gefühle, Vorstellungen sehen; aber sie sind wirklich. Und wie der Mensch durch seine äußeren Sinne die körperliche Welt als Wahrnehmung vor sich hat, so werden für seine geistigen Organe Gefühle, Triebe, Instinkte, Gedanken und so weiter zu Wahrnehmungen. Genau wie durch das sinnliche Auge zum Beispiel räumliche Vorgänge als Farbenerscheinungen gesehen werden können, so können durch die inneren Sinne die genannten seelischen und geistigen Erscheinungen zu Wahrnehmungen werden, die den sinnlichen Farbenerscheinungen analog sind. Vollkommen verstehen, in welchem Sinne das gemeint ist, kann allerdings nur derjenige, welcher auf dem im nächsten Kapitel zu beschreibenden Erkenntnispfad gewandelt ist und sich dadurch seine inneren Sinne entwickelt hat. Für einen solchen werden in der ihn umgebenden Seelenwelt die Seelenerscheinungen und im geistigen Gebiet die geistigen Erscheinungen übersinnlich sichtbar. Gefühle, welche er an anderen Wesen erlebt, strahlen wie Lichterscheinungen für ihn von dem fühlenden Wesen aus; Gedanken, denen er seine Aufmerksamkeit zuwendet, durchfluten den geistigen Raum. Für ihn ist ein Gedanke eines Menschen, der sich auf einen andern Menschen bezieht, nicht etwas Unwahrnehmbares, sondern ein wahrnehmbarer Vorgang. Der Inhalt eines Gedankens lebt als solcher nur in der Seele des Denkenden; aber dieser Inhalt erregt Wirkungen in der Geistwelt. Diese sind für das Geistesauge der wahrnehmbare Vorgang. Als tatsächliche Wirklichkeit strömt der Gedanke von einer menschlichen Wesenheit aus und flutet der andern zu. Und die Art, wie dieser Gedanke auf den andern wirkt, wird erlebt als ein wahrnehmbarer Vorgang in der geistigen Welt. So ist für den, dessen geistige Sinne erschlossen sind, der physisch wahrnehmbare Mensch nur ein Teil des ganzen Menschen. Dieser physische Mensch wird der Mittelpunkt seelischer und geistiger Ausströmungen. Nur angedeutet kann die reichmannigfaltige Welt werden, die sich vor dem «Seher» hier auftut. Ein menschlicher Gedanke, der sonst nur in dem Denkverständnisse des Zuhörenden lebt, tritt zum Beispiel als geistig wahrnehmbare Farbenerscheinung auf. Seine Farbe entspricht dem Charakter des Gedankens. Ein Gedanke, der aus einem sinnlichen Trieb des Menschen entspringt, hat eine andere Färbung als ein im Dienste der reinen Erkenntnis, der edlen Schönheit oder des ewig Guten gefaßter Gedanke. In roten Farbennuancen durchziehen Gedanken, welche dem sinnlichen Leben entspringen, die Seelenwelt. (3) In schönem hellem Gelb erscheint ein Gedanke, durch den der Denker zu einer höheren Erkenntnis aufsteigt. In herrlichem Rosarot erstrahlt ein Gedanke, der aus hingebungsvoller Liebe stammt. Und wie dieser Inhalt eines Gedankens, so kommt auch dessen größere oder geringere Bestimmtheit in seiner übersinnlichen Erscheinungsform zum Ausdruck. Der präzise Gedanke des Denkers zeigt sich als ein Gebilde von bestimmten Umrissen; die verworrene Vorstellung tritt als ein verschwimmendes, wolkiges Gebilde auf. Und die Seelen- und Geisteswesenheit des Menschen erscheint in dieser Art als übersinnlicher Teil an der ganzen menschlichen Wesenheit. | Беше казано, че образуванията на някой от трите свята имат действителност за човека само тогава, когато той има способностите или органите да ги възприема. Определени процеси в пространството човек възприема като светлинни явления само благодарение на това, че има добре устроено око. Колко от онова, което е действително, се разкрива на едно същество, зависи от неговата възприемчивост. Следователно човек никога не бива да казва: действително е само онова, което той може да възприема. Много неща могат да бъдат действителни, за чието възприемане му липсват органите. И така, душевният свят и царството на духовете са също толкова действителни, дори в много по-висш смисъл действителни, колкото сетивният свят. Наистина никое сетивно око не може да види чувства, представи; но те са действителни. И както човек чрез външните си сетива има пред себе си телесния свят като възприятие, така за неговите духовни органи чувствата, нагоните, инстинктите, мислите и т.н. стават възприятия. Точно както чрез сетивното око например пространствени процеси могат да се виждат като цветни явления, така чрез вътрешните сетива посочените душевни и духовни явления могат да станат възприятия, които са аналогични на сетивните цветни явления. Впрочем само онзи, който е вървял по пътя на познанието, описан в следващата глава, и така е развил своите вътрешни сетива, може напълно да разбере в какъв смисъл е казано това. За такъв човек душевните явления в обкръжаващия го душевен свят и духовните явления в духовната област стават свръхсетивно видими. Чувствата, които той преживява у други същества, лъчат за него като светлинни явления от чувстващото същество; мислите, към които той насочва вниманието си, заливат духовното пространство. За него мисълта на един човек, която се отнася до друг човек, не е нещо невъзприемаемо, а възприемаем процес. Съдържанието на една мисъл живее като такова само в душата на мислещия; но това съдържание предизвиква въздействия в духовния свят. За духовното око те са възприемаемият процес. Като фактическа действителност мисълта струи от едно човешко същество и потича към другото. И начинът, по който тази мисъл действа върху другия, се преживява като възприемаем процес в духовния свят. Така за онзи, чиито духовни сетива са отворени, физически възприемаемият човек е само част от целия човек. Този физически човек става средоточие на душевни и духовни излъчвания. За богато разнообразния свят, който се открива тук пред „ясновидеца“, може само да се загатне. Една човешка мисъл, която иначе живее само в мисловното разбиране на слушащия, се явява например като духовно възприемаемо цветно явление. Нейният цвят отговаря на характера на мисълта. Мисъл, която извира от сетивен нагон на човека, е оцветена иначе, отколкото мисъл, замислена в служба на чистото познание, на благородната красота или на вечно доброто. В червени цветни нюанси прекосяват душевния свят мислите, които извират от сетивния живот. (3) В красиво светложълто се явява мисъл, чрез която мислителят се издига до по-висше познание. В прекрасно розовочервено сияе мисъл, която произхожда от отдадена любов. И както това съдържание на една мисъл, така и нейната по-голяма или по-малка определеност намира израз в нейната свръхсетивна форма на проявление. Точната мисъл на мислителя се показва като образувание с отчетливи очертания; обърканата представа се явява като разливащо се, облачно образувание. И по този начин душевната и духовната същност на човека се явява като свръхсетивна част от цялата човешка същност. |
| 177 | Die dem «geistigen Auge» wahrnehmbaren Farbenwirkungen, die um den in seiner Betätigung wahrgenommenen physischen Menschen herumstrahlen und ihn wie eine Wolke (etwa in Eiform) einhüllen, sind eine menschliche Aura. Bei verschiedenen Menschen ist die Größe dieser Aura verschieden. Doch kann man sich - im Durchschnitt - etwa vorstellen, daß der ganze Mensch doppelt so lang und viermal so breit erscheint als der physische. | Цветните въздействия, възприемаеми от „духовното око“, които лъчат около физическия човек, възприеман в неговата дейност, и го обгръщат като облак (приблизително с яйцевидна форма), са човешка аура. При различните хора големината на тази аура е различна. Все пак – средно – можем да си представим приблизително, че целият човек изглежда два пъти по-дълъг и четири пъти по-широк от физическия. |
| 178 | In der Aura fluten nun die verschiedensten Farbentöne. Und dieses Fluten ist ein getreues Bild des inneren menschlichen Lebens, So wechselnd wie dieses sind einzelne Farbentöne. Doch drücken sich gewisse bleibende Eigenschaften: Talente, Gewohnheiten, Charaktereigenschaften auch in bleibenden Grundfarbtönen aus. Bei Menschen, welche den Erlebnissen des in einem späteren Kapitel dieses Buches geschilderten «Erkenntnispfades» vorerst ferne stehen, können sich Mißverständnisse ergeben über die Wesenheit dessen, was hier als «Aura» geschildert wird. Man kann zu der Vorstellung kommen, als ob dasjenige, was hier als «Farben» geschildert wird, vor der Seele so stände, wie eine physische Farbe vor dem Auge steht. Eine solche «seelische Farbe» wäre aber nichts als eine Halluzination. Mit Eindrücken, die «halluzinatorisch» sind, hat die Geisteswissenschaft nicht das geringste zu tun. Und sie sind jedenfalls in der hier vorliegenden Schilderung nicht gemeint. Man kommt zu einer richtigen Vorstellung, wenn man sich das Folgende gegenwärtig hält. Die Seele erlebt an einer physischen Farbe nicht nur den sinnliche Eindruck, sondern sie hat an ihr ein seelisches Erlebnis. Dieses seelische Erlebnis ist ein anderes, wenn die Seele - durch das Auge - eine gelbe, ein anderes, wenn sie eine blaue Fläche wahrnimmt. Man nenne dieses Erlebnis das «Leben in Gelb» oder das «Leben in Blau». Die Seele nun, welche den Erkenntnispfad betreten hat, hat ein gleiches «Erleben in Gelb» gegenüber den aktiven Seelenerlebnissen anderer Wesen: ein «Erleben in Blau» gegenüber den hingebungsvollen Seelenstimmungen. Das Wesentliche ist nicht, daß der «Seher» bei einer Vorstellung einer anderen Seele so «blau» sieht, wie er dies «blau» in der physischen Welt sieht, sondern daß er ein Erlebnis hat, das ihn berechtigt, die Vorstellung «blau» zu nennen, wie der physische Mensch einen Vorhang zum Beispiel «blau» nennt. Und weiter ist es wesentlich» daß der «Seher» sich bewußt ist, mit diesem seinem Erlebnis in einem leibfreien Erleben zu stehen, so daß er die Möglichkeit empfängt, von dem Werte und der Bedeutung des Seelenlebens in einer Welt zu sprechen, deren Wahrnehmung nicht durch den menschlichen Leib vermittelt ist. Wenn auch dieser Sinn der Darstellung durchaus berücksichtigt werden muß, so ist es für den «Seher» doch ganz selbstverständlich, von «Blau», «Gelb», «Grün» und so weiter in der «Aura» zu sprechen. Sehr verschieden ist die Aura nach den verschiedenen Temperamenten und den Gemütsanlagen der Menschen; verschieden auch je nach den Graden der geistigen Entwickelung. Eine völlig andere Aura hat ein Mensch, der sich ganz seinen animalischen Trieben hingibt, als ein solcher, der viel in Gedanken lebt. Wesentlich unterscheidet sich die Aura einer religiös gestimmten Natur von einer solchen, die in den trivialen Erlebnissen des Tages aufgeht. Dazu kommt, daß alle wechselnden Stimmungen, alle Neigungen, Freuden und Schmerzen in der Aura ihren Ausdruck finden. | В аурата преливат най-различни цветни тонове. И това преливане е вярна картина на вътрешния човешки живот. Отделни цветни тонове са също толкова променливи, колкото и той. Но определени трайни свойства – таланти, навици, черти на характера – се изразяват и в трайни основни цветни тонове. У хора, които засега стоят далеч от преживяванията на „пътя на познанието“, описан в по-късна глава на тази книга, могат да възникнат недоразумения относно същността на онова, което тук се описва като „аура“. Може да се стигне до представата, че онова, което тук се описва като „цветове“, стои пред душата така, както физическият цвят стои пред окото. Но такъв „душевен цвят“ не би бил нищо друго освен халюцинация. С впечатления, които са „халюцинаторни“, духовната наука няма ни най-малко общо. И във всеки случай в настоящото описание не се имат предвид такива. До правилна представа се стига, ако се има предвид следното. При физическия цвят душата преживява не само сетивното впечатление, а има при него и душевно преживяване. Това душевно преживяване е едно, когато душата – чрез окото – възприема жълта повърхност, и друго, когато възприема синя. Нека наречем това преживяване „живот в жълто“ или „живот в синьо“. И така, душата, която е стъпила на пътя на познанието, има същото „преживяване в жълто“ спрямо активните душевни преживявания на други същества, а „преживяване в синьо“ – спрямо отдадените душевни настроения. Същественото не е в това, че при някоя представа на друга душа „ясновидецът“ вижда „синьо“ така, както вижда това „синьо“ във физическия свят, а в това, че има преживяване, което му дава право да нарече представата „синя“, както физическият човек нарича например една завеса „синя“. И по-нататък е съществено „ясновидецът“ да съзнава, че с това свое преживяване се намира в преживяване, свободно от тялото, така че получава възможността да говори за стойността и значението на душевния живот в един свят, чието възприемане не е опосредствано от човешкото тяло. Макар този смисъл на изложението непременно да трябва да се взема предвид, все пак за „ясновидеца“ е съвсем естествено да говори за „синьо“, „жълто“, „зелено“ и т.н. в „аурата“. Аурата е твърде различна според различните темпераменти и заложби на нрава на хората; различна е също според степените на духовното развитие. Човек, който изцяло се отдава на своите животински нагони, има съвсем различна аура от онзи, който живее много в мисли. Аурата на една религиозно настроена натура се различава съществено от аурата на такава, която е погълната от тривиалните преживявания на деня. Към това се прибавя и това, че всички променливи настроения, всички склонности, радости и болки намират своя израз в аурата. |
| 179 | Man muß die Auren der verschiedenartigen Seelenerlebnisse miteinander vergleichen, um die Bedeutung der Farbentöne verstehen zu lernen. Man nehme zunächst Seelenerlebnisse, die von stark ausgeprägten Affekten durchsetzt sind. Sie lassen sich in zwei verschiedene Arten sondern, in solche, bei denen die Seele zu diesen Affekten vorzüglich durch die animalische Natur getrieben wird, und solche, welche eine raffiniertere Form annehmen, die sozusagen durch das Nachdenken stark beeinflußt werden. Bei der ersteren Art von Erlebnissen durchfluten vorzüglich braune und rötlichgelbe Farbenströmungen aller Nuancen an bestimmten Stellen die Aura. Bei denen mit raffinierteren Affekten treten an denselben Stellen Töne von hellerem Rotgelb und Grün auf. Man kann bemerken, daß mit wachsender Intelligenz die grünen Töne immer häufiger werden. Sehr kluge Menschen, die aber ganz in der Befriedigung ihrer animalischen Triebe aufgehen, zeigen viel Grün in ihrer Aura. Doch wird dieses Grün immer einen stärkeren oder schwächeren Anflug von Braun oder Braunrot haben. Unintelligente Menschen zeigen einen großen Teil der Aura durchflutet von brandroten oder sogar dunkelblutroten Strömungen. | Трябва да се сравнят помежду си аурите на различните видове душевни преживявания, за да се научим да разбираме значението на цветните тонове. Да вземем най-напред душевни преживявания, които са пронизани от силно изразени афекти. Те могат да се разделят на два различни вида: такива, при които душата бива тласкана към тези афекти главно от животинската природа, и такива, които приемат по-изтънчена форма, които, така да се каже, са силно повлияни от размисъла. При първия вид преживявания главно кафяви и червеникавожълти цветни течения от всички нюанси заливат аурата на определени места. При онези с по-изтънчени афекти на същите места се появяват тонове от по-светло червеножълто и зелено. Може да се забележи, че с нарастването на интелигентността зелените тонове стават все по-чести. Много умни хора, които обаче са изцяло погълнати от задоволяването на своите животински нагони, показват много зелено в аурата си. Но това зелено винаги ще има по-силен или по-слаб оттенък на кафяво или кафявочервено. Неинтелигентните хора показват голяма част от аурата си залята от огненочервени или дори тъмни кървавочервени течения. |
| 180 | Wesentlich anders als bei solchen Affektzuständen ist die Aura bei der ruhigen, abwägenden, nachdenklichen Seelenstimmung. Die bräunlichen und rötlichen Töne treten zurück und verschiedene Nuancen des Grün treten hervor. Bei angestrengtem Denken zeigt die Aura einen wohltuenden grünen Grundton. So sehen vorzüglich jene Naturen aus, von denen man sagen kann, sie wissen sich in jede Lage des Lebens zu finden. Die blauen Farbentöne treten bei den hingebungsvollen Seelenstimmungen auf. Je mehr der Mensch sein Selbst in den Dienst einer Sache stellt, desto bedeutender werden die blauen Nuancen. Zwei ganz verschiedenen Arten von Menschen begegnet man auch in dieser Beziehung. Es gibt Naturen, die nicht gewohnt sind, ihre Denkkraft zu entfalten, passive Seelen, die gewissermaßen nichts in den Strom der Weltereignisse zu werfen haben als ihr «gutes Gemüt». Ihre Aura glimmt in schönem Blau. So zeigt sich auch diejenige vieler hingebungsvoller, religiöser Naturen. Mitleidsvolle Seelen und solche, die sich gerne in einem Dasein voll Wohltun ausleben, haben eine ähnliche Aura. Sind solche Menschen außerdem intelligent, so wechseln grüne und blaue Strömungen, oder das Blau nimmt wohl auch selbst eine grünliche Nuance an. Es ist das Eigentümliche der aktiven Seelen im Gegensatz zu den passiven, daß sich ihr Blau von innen heraus mit hellen Farbentönen durchtränkt. Erfindungsreiche Naturen, solche, die fruchtbringende Gedanken haben, strahlen gleichsam von einem inneren Punkte heraus helle Farbentöne im höchsten Maße ist dies der Fall bei denjenigen Persönlichkeiten, die man «weise» nennt, und namentlich bei solchen, welche von fruchtbaren Ideen erfüllt sind. Überhaupt hat alles, was auf geistige Aktivität deutet, mehr die Gestalt von Strahlen, die sich von innen ausbreiten; während alles, was aus dem animalischen Leben stammt, die Form unregelmäßiger Wolken hat, welche die Aura durchfluten. Je nachdem die Vorstellungen, welche der Aktivität der Seele entspringen, sich in den Dienst der eigenen animalischen Triebe oder in einen solchen idealer, sachlicher Interessen stellen, zeigen die entsprechenden Auragebilde verschiedene Färbungen. Der erfinderische Kopf, der alle seine Gedanken zur Befriedigung seiner sinnlichen Leidenschaften verwendet, zeigt dunkelblaurote Nuancen; derjenige dagegen, welcher seine Gedanken selbstlos in ein sachliches Interesse stellt, hellrotblaue Farbtöne. Ein Leben im Geiste, gepaart mit edler Hingabe und Aufopferungsfähigkeit, läßt rosarote oder hellviolette Farben erkennen. | При спокойното, преценяващо, замислено душевно настроение аурата е съществено различна от тази при такива афектни състояния. Кафеникавите и червеникавите тонове отстъпват и изпъкват различни нюанси на зеленото. При напрегнато мислене аурата показва благотворен зелен основен тон. Така изглеждат главно онези натури, за които може да се каже, че умеят да се ориентират във всяко положение в живота. Сините цветни тонове се появяват при отдадените душевни настроения. Колкото повече човек поставя своето Себе в служба на една кауза, толкова по-значителни стават сините нюанси. И в това отношение срещаме два съвсем различни вида хора. Има натури, които не са свикнали да разгръщат своята мисловна сила, пасивни души, които, така да се каже, нямат какво да хвърлят в потока на световните събития освен своя „добър нрав“. Тяхната аура мъждука в красиво синьо. Така се показва и аурата на много отдадени, религиозни натури. Състрадателните души и онези, които с радост се разгръщат в живот, изпълнен с благодеяния, имат подобна аура. Ако такива хора освен това са интелигентни, зелени и сини течения се редуват или пък самото синьо приема зеленикав нюанс. Своеобразното на активните души за разлика от пасивните е, че тяхното синьо отвътре навън се пропива със светли цветни тонове. Изобретателните натури, онези, които имат плодотворни мисли, излъчват светли цветни тонове като че ли от една вътрешна точка навън. В най-висока степен това е така при онези личности, които се наричат „мъдри“, и особено при такива, които са изпълнени с плодотворни идеи. Изобщо всичко, което сочи духовна активност, има по-скоро формата на лъчи, които се разпространяват отвътре, докато всичко, което произхожда от животинския живот, има формата на неправилни облаци, които заливат аурата. В зависимост от това дали представите, които извират от активността на душата, се поставят в служба на собствените животински нагони, или в служба на идеални, обективни интереси, съответните аурични образувания показват различни оцветявания. Изобретателният ум, който употребява всичките си мисли за задоволяване на своите сетивни страсти, показва тъмносиньочервени нюанси; онзи пък, който безкористно поставя мислите си в служба на обективен интерес – светлочервеносини цветни тонове. Животът в духа, съчетан с благородна отдаденост и способност за саможертва, позволява да се различат розовочервени или светловиолетови цветове. |
| 181 | Allein nicht nur die Grundverfassung der Seele, sondern auch vorübergehende Affekte, Stimmungen und andere innere Erlebnisse zeigen ihre Farbenflutungen in der Aura. Ein plötzlich ausbrechender heftiger Ärger erzeugt rote Flutungen; gekränktes Ehrgefühl, das sich in plötzlicher Aufwallung auslebt, kann man in dunkelgrünen Wolken erscheinen sehen. - Aber nicht allein in unregelmäßigen Wolkengebilden treten die Farbenerscheinungen auf, sondern auch in bestimmt begrenzten, regelmäßig gestalteten Figuren. Bemerkt man bei einem Menschen eine Anwandlung von Furcht, so sieht man diese zum Beispiel in der Aura von oben bis unten wie wellige Streifen in blauer Farbe, die einen blaurötlichen Schimmer haben. Bei einer Person, an der man bemerkt, wie sie mit Spannung auf ein gewisses Ereignis wartet, kann man fortwährend rotblaue Streifen radienartig von innen gegen außen hin die Aura durchziehen sehen. | Но не само основното състояние на душата, а и преходни афекти, настроения и други вътрешни преживявания показват своите цветни приливи в аурата. Внезапно избухнал силен гняв поражда червени приливи; накърнено чувство за чест, което се излива във внезапен изблик, може да се види как се появява в тъмнозелени облаци. – Но цветните явления се появяват не само в неправилни облачни образувания, а и в ясно ограничени, правилно оформени фигури. Ако у един човек се забележи пристъп на страх, той се вижда например в аурата отгоре до долу като вълнообразни сини ивици, които имат синкавочервеникаво сияние. У личност, у която се забелязва как с напрежение очаква определено събитие, могат да се видят червеносини ивици, които непрекъснато прорязват аурата като радиуси отвътре навън. |
| 182 | Für ein genaues geistiges Wahrnehmungsvermögen ist jede Empfindung, die der Mensch von außen empfängt, zu bemerken. Personen, die durch jeden äußeren Eindruck stark erregt werden, zeigen ein fortwährendes Aufflackern kleiner blaurötlicher Punkte und Fleckchen in der Aura. Bei Menschen, die nicht lebhaft empfinden, haben diese Fleckchen eine orangegelbe oder auch eine schöne gelbe Färbung. Sogenannte «Zerstreutheit» der Personen zeigt sich als bläuliche, ins Grünliche spielende Flecke vor mehr oder weniger wechselnder Form. | За точната духовна способност за възприятие всяко усещане, което човек получава отвън, може да се забележи. Личностите, които се възбуждат силно от всяко външно впечатление, показват непрекъснато проблясване на малки синкавочервеникави точки и петънца в аурата. У хората, които не усещат живо, тези петънца имат оранжевожълто или пък красиво жълто оцветяване. Т.нар. „разсеяност“ на хората се показва като синкави, преливащи в зеленикаво петна с повече или по-малко променлива форма. |
| 183 | Für ein höher ausgebildetes «geistiges Schauen» lassen sich innerhalb dieser den Menschen umflutenden und umstrahlenden «Aura» drei Gattungen von Farbenerscheinungen unterscheiden. Da sind zuerst solche Farben, die mehr oder weniger den Charakter der Undurchsichtigkeit und Stumpfheit tragen. Allerdings, wenn wir diese Farben mit denjenigen vergleichen, die unser physisches Auge sieht, dann erscheinen sie diesen gegenüber flüchtig und durchsichtig. Innerhalb der übersinnlichen Welt selbst aber machen sie den Raum, den sie erfüllen, vergleichsweise undurchsichtig; sie erfüllen ihn wie Nebelgebilde. – Eine zweite Gattung von Farben sind diejenigen, welche gleichsam ganz Licht sind. Sie durchhellen den Raum, den sie ausfüllen. Dieser wird durch sie selbst zum Lichtraum. - Ganz verschieden von diesen beiden ist die dritte Art der farbigen Erscheinungen. Diese haben nämlich einen strahlenden, funkelnden, glitzernden Charakter. Sie durchleuchten nicht bloß den Raum, den sie ausfüllen: sie durchglänzen und durchstrahlen ihn. Es ist etwas Tätiges, in sich Bewegliches in diesen Farben. Die anderen haben etwas in sich Ruhendes, Glanzloses. Diese dagegen erzeugen sich gleichsam fortwährend aus sich selbst. - Durch die beiden ersten Farbengattungen wird der Raum wie mit einer feinen Flüssigkeit ausgefüllt, die ruhig in ihm verharrt; durch die dritte wird er mit einem sich stets anfachenden Leben, mit nie ruhender Regsamkeit erfüllt. | За по-високо развитото „духовно съзерцание“ вътре в тази „аура“, която облива човека с потоци и с лъчи, могат да се различат три рода цветни явления. Най-напред има такива цветове, които повече или по-малко носят характера на непрозрачност и матовост. Наистина, ако сравним тези цветове с онези, които вижда нашето физическо око, те изглеждат спрямо тях мимолетни и прозрачни. Но в самия свръхсетивен свят те правят пространството, което изпълват, сравнително непрозрачно; изпълват го като мъгливи образувания. – Втори род цветове са онези, които са като че ли изцяло светлина. Те просветляват пространството, което изпълват. Чрез тях то самото става светлинно пространство. – Съвсем различен от тези два е третият вид цветни явления. Те имат именно лъчист, искрящ, блещукащ характер. Те не просто осветяват пространството, което изпълват: те го пронизват с блясък и с лъчи. В тези цветове има нещо дейно, подвижно в себе си. Другите имат нещо покоящо се в себе си, лишено от блясък. Тези пък като че ли непрекъснато се пораждат сами от себе си. – Чрез първите два рода цветове пространството се изпълва като с фина течност, която спокойно остава в него; чрез третия то се изпълва с постоянно разпалващ се живот, с никога непочиваща подвижност. |
| 184 | Diese drei Farbengattungen sind nun in der menschlichen Aura nicht etwa durchaus nebeneinander gelagert; sie befinden sich nicht etwa ausschließlich in voneinander getrennten Raumteilen, sondern sie durchdringen einander in der mannigfaltigsten Art. Man kann an einem Orte der Aura alle drei Gattungen durcheinanderspielen sehen, wie man einen physischen Körper, zum Beispiel eine Glocke, zugleich sehen und hören kann. Dadurch wird die Aura zu einer außerordentlich komplizierten Erscheinung, denn man hat es, sozusagen, mit drei ineinander befindlichen, sich durchdringenden Auren zu tun. Aber man kann ins klare kommen, wenn man seine Aufmerksamkeit abwechselnd auf eine dieser drei Auren richtet. Man tut dann in der übersinnlichen Welt etwas ähnliches, wie wenn man in der sinnlichen zum Beispiel - um sich ganz dem Eindruck eines Musikstückes hinzugeben - die Augen schließt. Der «Seher» hat gewissermaßen dreierlei Organe für die drei Farbengattungen. Und er kann, um ungestört zu beobachten, die eine oder andere Art von Organen den Eindrücken öffnen und die andern verschließen. Es kann bei einem «Seher» zunächst überhaupt nur die eine Art von Organen, die für die erste Gattung von Farben, entwickelt sein. Ein solcher kann nur die eine Aura sehen; die beiden anderen bleiben ihm unsichtbar. Ebenso kann jemand für die beiden ersten Arten eindrucksfähig sein, für die dritte nicht. Die höhere Stufe der «Sehergabe» besteht dann darin, daß ein Mensch alle drei Auren beobachten und zum Zwecke des Studiums die Aufmerksamkeit abwechselnd auf die eine oder die andere lenken kann. Die dreifache Aura ist der übersinnlich-sichtbare Ausdruck für die Wesenheit des Menschen. Die drei Glieder: Leib, Seele und Geist, kommen in ihr zum Ausdruck. Die erste Aura ist ein Spiegelbild des Einflusses, den der Leib auf die Seele des Menschen übt; die zweite kennzeichnet das Eigenleben der Seele, das sich über das unmittelbar Sinnlichreizende erhoben hat, aber noch nicht dem Dienst des Ewigen gewidmet ist; die dritte spiegelt die Herrschaft, die der ewige Geist über den vergänglichen Menschen gewonnen hat. Wenn Beschreibungen der Aura gegeben werden - wie es hier geschehen ist-, so muß betont werden, daß diese Dinge nicht nur schwer zu beobachten, sondern vor allem schwierig zu beschreiben sind. Deshalb sollte niemand in solchen Darstellungen etwas anderes als eine Anregung erblicken. Für den «Seher» drückt sich also die Eigentümlichkeit des Seelenlebens in der Beschaffenheit der Aura aus. Tritt ihm Seelenleben entgegen, das ganz den jeweiligen sinnlichen Trieben, Begierden und den augenblicklichen äußeren Reizen hingegeben ist, so sieht er die erste Aura in den schreiendsten Farbentönen; die zweite dagegen ist nur schwach ausgebildet. Man sieht in ihr nur spärliche Farbenbildungen; die dritte aber ist kaum angedeutet. Da und dort nur zeigt sich ein glitzerndes Farbenfünkchen, darauf hindeutend, daß auch bei solcher Seelenstimmung in dem Menschen das Ewige als Anlage lebt, daß es aber durch die gekennzeichnete Wirkung des Sinnlichen zurückgedrängt wird. - Je mehr der Mensch seine Triebnatur von sich abstreift, desto unaufdringlicher wird der erste Teil der Aura. Der zweite Teil vergrößert sich dann immer mehr und mehr und erfüllt immer vollständiger mit seiner leuchtenden Kraft den Farbenkörper, innerhalb dessen der physische Mensch lebt. - Und je mehr der Mensch sich als «Diener des Ewigen» erweist, zeigt sich die wundersame dritte Aura, jener Teil, der Zeugnis liefert, inwiefern der Mensch ein Bürger der geistigen Welt ist. Denn das göttliche Selbst strahlt durch diesen Teil der menschlichen Aura in die irdische Welt herein. Insofern die Menschen diese Aura zeigen, sind sie Flammen, durch welche die Gottheit diese Welt erleuchtet Sie zeigen durch diesen Aurateil, inwieweit sie nicht sich, sondern dem ewig Wahren, dem edel Schönen und Guten zu leben wissen: inwiefern sie ihrem engen Selbst abgerungen haben, sich hinzuopfern auf dem Altar des großen Weltwirkens. | Тези три рода цветове в човешката аура не са, да речем, разположени изцяло един до друг; те не се намират, да речем, изключително в отделени една от друга части на пространството, а се проникват взаимно по най-разнообразен начин. На едно място в аурата може да се види как и трите рода се преплитат помежду си, както едно физическо тяло, например камбана, може едновременно да се вижда и да се чува. Поради това аурата става извънредно сложно явление, защото, така да се каже, имаме работа с три аури, които се намират една в друга и се проникват взаимно. Но човек може да си изясни нещата, ако насочва вниманието си последователно към една от тези три аури. Тогава в свръхсетивния свят той прави нещо подобно на това, което прави в сетивния, когато например – за да се отдаде изцяло на впечатлението от едно музикално произведение – затваря очите си. „Ясновидецът“ има, така да се каже, три вида органи за трите рода цветове. И той може, за да наблюдава необезпокояван, да отваря за впечатленията единия или другия вид органи и да затваря другите. У един „ясновидец“ най-напред може изобщо да е развит само единият вид органи, онези за първия род цветове. Такъв може да вижда само едната аура; другите две остават невидими за него. Също така някой може да е възприемчив за първите два вида, а за третия – не. По-високата степен на „ясновидската дарба“ се състои тогава в това, че човек може да наблюдава и трите аури и с цел изучаване да насочва вниманието последователно ту към едната, ту към другата. Тройната аура е свръхсетивно-видимият израз на същността на човека. Трите члена – тяло, душа и дух – намират израз в нея. Първата аура е огледален образ на влиянието, което тялото упражнява върху душата на човека; втората характеризира собствения живот на душата, който се е издигнал над непосредствено сетивно-дразнещото, но още не е посветен на служението на вечното; третата отразява властта, която вечният дух е спечелил над преходния човек. Когато се дават описания на аурата – както това стана тук, – трябва да се подчертае, че тези неща не само са трудни за наблюдаване, но преди всичко са трудни за описване. Затова никой не би трябвало да вижда в такива изложения нещо друго освен подтик. И така, за „ясновидеца“ своеобразието на душевния живот се изразява в устройството на аурата. Ако срещне душевен живот, който е изцяло отдаден на съответните сетивни нагони, влечения и на мигновените външни дразнения, той вижда първата аура в най-крещящи цветни тонове; втората обаче е развита само слабо. В нея се виждат само оскъдни цветни образувания; третата пък е едва загатната. Само тук-там се показва блещукаща цветна искрица, която сочи, че и при такова душевно настроение вечното живее в човека като заложба, но че то бива изтласкано назад от описаното въздействие на сетивното. – Колкото повече човек отхвърля от себе си своята нагонна природа, толкова по-ненатрапчива става първата част на аурата. Втората част тогава се уголемява все повече и повече и изпълва все по-пълно със своята светеща сила цветното тяло, вътре в което живее физическият човек. – И колкото повече човек се проявява като „служител на вечното“, толкова повече се показва чудната трета аура, онази част, която свидетелства доколко човекът е гражданин на духовния свят. Защото божественото Себе лъчи през тази част на човешката аура навътре в земния свят. Доколкото хората показват тази аура, те са пламъци, чрез които Божеството осветява този свят. Чрез тази част на аурата те показват доколко умеят да живеят не за себе си, а за вечно истинното, за благородно красивото и доброто; доколко са извоювали от своето тясно Себе способността да се принасят в жертва на олтара на великото световно действие. |
| 185 | So kommt in der Aura zum Ausdrucke, was der Mensch im Laufe seiner Verkörperungen aus sich gemacht hat. | Така в аурата намира израз онова, което човекът е направил от себе си в течение на своите въплъщения. |
| 186 | In allen drei Teilen der Aura sind Farben der verschiedensten Nuancen enthalten. Es ändert sich aber der Charakter dieser Nuancen mit dem Entwickelungsgrade des Menschen. - Man kann im ersten Teil der Aura das unentwickelte Triebleben in allen Nuancen sehen vom Rot bis zum Blau. Es haben da diese Nuancen einen trüben, unklaren Charakter. Die aufdringlich roten Nuancen deuten auf die sinnlichen Begierden, auf die fleischlichen Lüste, auf die Sucht nach den Genüssen des Gaumens und des Magens. Grüne Nuancen scheinen sich vorzüglich bei denjenigen niederen Naturen hier zu finden, die zum Stumpfsinn, zur Gleichgültigkeit neigen, die gierig jedem Genusse sich hingeben, aber doch die Anstrengungen scheuen, die sie zur Befriedigung bringen. Wo die Leidenschaften heftig nach irgendeinem Ziele verlangen, dem die erworbenen Fähigkeiten nicht gewachsen sind, treten bräunlichgrüne und gelblichgrüne Aurafarben auf. Gewisse moderne Lebensweisen züchten allerdings geradezu diese Art von Auren. Ein persönliches Selbstgefühl, das ganz in niederen Neigungen wurzelt, also die unterste Stufe des Egoismus darstellt, zeigt sich in unklar-gelben bis braunen Tönen. Nun ist ja klar, daß das animalische Triebleben auch einen erfreulichen Charakter annehmen kann. Es gibt eine rein natürliche Aufopferungsfähigkeit, die sich schon im Tierreiche im hohen Grade findet. In der natürlichen Mutterliebe findet diese Ausbildung eines animalischen Triebes ihre schönste Vollendung. Diese selbstlosen Naturtriebe kommen in der ersten Aura in hellrötlichen bis rosaroten Farbennuancen zum Ausdruck. Feige Furchtsamkeit, Schreckhaftigkeit vor sinnenfälligen Reizen zeigt sich durch braunblaue oder graublaue Farben in der Aura. | И в трите части на аурата се съдържат цветове от най-различни нюанси. Но характерът на тези нюанси се променя със степента на развитие на човека. – В първата част на аурата може да се види неразвитият нагонен живот във всички нюанси от червеното до синьото. Тук тези нюанси имат мътен, неясен характер. Натрапчиво червените нюанси сочат сетивните влечения, плътските удоволствия, жаждата за насладите на небцето и стомаха. Зелени нюанси, изглежда, се намират тук главно у онези низши натури, които са склонни към тъпота, към равнодушие, които алчно се отдават на всяка наслада, но все пак се боят от усилията, които биха ги довели до задоволяване. Където страстите бурно копнеят за някаква цел, с която придобитите способности не могат да се справят, се появяват кафеникавозелени и жълтеникавозелени аурични цветове. Някои съвременни начини на живот впрочем направо отглеждат този вид аури. Лично чувство за себе си, което изцяло се корени в низши склонности, тоест представлява най-ниската степен на егоизма, се показва в неясно жълти до кафяви тонове. Е, ясно е, че животинският нагонен живот може да приеме и положителен характер. Има една чисто природна способност за саможертва, която се среща във висока степен още в животинското царство. В природната майчина любов това развитие на един животински нагон намира своето най-красиво завършване. Тези безкористни природни нагони намират израз в първата аура в светлочервеникави до розовочервени цветни нюанси. Страхливата боязливост, плашливостта пред сетивно възприемаеми дразнения се показват чрез кафявосини или сивосини цветове в аурата. |
| 187 | Die zweite Aura zeigt wieder die verschiedensten Farbenstufen. Stark entwickeltes Selbstgefühl, Stolz und Ehrgeiz bringen sich in braunen und orangefarbenen Gebilden zum Ausdruck. Auch die Neugierde gibt sich durch rotgelbe Flecken kund. Helles Gelb spiegelt klares Denken und Intelligenz ab; Grün ist der Ausdruck des Verständnisses für Leben und Welt. Kinder, die leicht auffassen, haben viel Grün in diesem Teil ihrer Aura. Ein gutes Gedächtnis scheint sich durch «Grüngelb» in der zweiten Aura zu verraten. Rosenrot deutet auf wohlwollende, liebevolle Wesenheit hin; blau ist das Zeichen von Frömmigkeit. Je mehr sich die Frömmigkeit der religiösen Inbrunst nähert, desto mehr geht das Blau in Violett über. Idealismus und Lebensernst in höherer Auffassung sieht man als Indigoblau. | Втората аура отново показва най-различни цветови градации. Силно развитото чувство за себе си, гордостта и честолюбието се изразяват в кафяви и оранжеви образувания. И любопитството се проявява чрез червеножълти петна. Светложълтото отразява ясното мислене и интелигентността; зеленото е израз на разбирането за живота и света. Децата, които схващат лесно, имат много зелено в тази част на своята аура. Добрата памет, изглежда, се издава чрез „зеленожълто“ във втората аура. Розовочервеното сочи благосклонна, любяща същност; синьото е знак на набожност. Колкото повече набожността се приближава до религиозния плам, толкова повече синьото преминава във виолетово. Идеализмът и сериозното отношение към живота, разбирани в по-висш смисъл, се виждат като индигово синьо. |
| 188 | Die Grundfarben der dritten Aura sind Gelb, Grün und Blau. Helles Gelb erscheint hier, wenn das Denken erfüllt ist von hohen, umfassenden Ideen, welche das Einzelne aus dem Ganzen der göttlichen Weltordnung heraus erfassen. Dieses Gelb hat dann, wenn das Denken intuitiv ist und ihm vollkommene Reinheit von sinnlichem Vorstellen zukommt, einen goldigen Glanz. Grün drückt aus die Liebe zu allen Wesen; blau ist das Zeichen der selbstlosen Aufopferungsfähigkeit für alle Wesen. | Основните цветове на третата аура са жълтото, зеленото и синьото. Светложълто се появява тук, когато мисленето е изпълнено с високи, обхватни идеи, които схващат отделното, изхождайки от цялото на божествения световен ред. Когато мисленето е интуитивно и му е присъща пълна чистота от сетивно представяне, тогава това жълто има златист блясък. Зеленото изразява любовта към всички същества; синьото е знак на безкористната способност за саможертва за всички същества. |
| 189 | Steigert sich diese Aufopferungsfähigkeit bis zum starken Wollen, das werktätig in die Dienste der Welt sich stellt, so hellt sich das Blau zum Hellviolett auf. Sind trotz eines höher entwickelten Seelenwesens noch Stolz und Ehrsucht, als letzte Reste des persönlichen Egoismus, vorhanden, so treten neben den gelben Nuancen solche auf, welche nach dem Orange hin spielen. - Bemerkt muß allerdings werden, daß in diesem Teil der Aura die Farben recht verschieden sind von den Nuancen, die der Mensch gewohnt ist in der Sinnenwelt zu sehen. Eine Schönheit und Erhabenheit tritt dem «Sehenden» hier entgegen, mit denen sich nichts in der gewöhnlichen Welt vergleichen läßt. - Diese Darstellung der «Aura» kann derjenige nicht richtig beurteilen, welcher nicht den Hauptwert darauf legt, daß mit dem «Sehen der Aura» eine Erweiterung und Bereicherung des in der physischen Welt Wahrgenommenen gemeint ist. Eine Erweiterung, die dahin zielt, die Form des Seelenlebens zu erkennen, die außer der sinnlichen Welt geistige Wirklichkeit hat. Mit einem Deuten des Charakters oder der Gedanken eines Menschen aus einer halluzinatorisch wahrgenommenen Aura hat diese ganze Darstellung nichts zu tun. Sie will die Erkenntnis nach der geistigen Welt hin erweitern und will nichts zu tun haben mit der zweifelhaften Kunst, Menschenseelen aus ihren Auren zu deuten. | Ако тази способност за саможертва се засили до силна воля, която дейно се поставя в служба на света, синьото се просветлява до светловиолетово. Ако въпреки по-високо развитата душевна същност все още са налице гордост и славолюбие като последни остатъци от личния егоизъм, до жълтите нюанси се появяват такива, които преливат към оранжевото. – Трябва впрочем да се отбележи, че в тази част на аурата цветовете са твърде различни от нюансите, които човек е свикнал да вижда в сетивния свят. Тук пред „виждащия“ застава красота и възвишеност, с които нищо в обикновения свят не може да се сравни. – Това описание на „аурата“ не може да прецени правилно онзи, който не придава първостепенно значение на това, че с „виждането на аурата“ се има предвид разширяване и обогатяване на възприеманото във физическия свят. Разширяване, което има за цел да се познае онази форма на душевния живот, която има духовна действителност извън сетивния свят. Цялото това описание няма нищо общо с тълкуването на характера или на мислите на един човек по халюцинаторно възприета аура. То иска да разшири познанието в посока към духовния свят и не иска да има нищо общо със съмнителното изкуство да се тълкуват човешките души по техните аури. |
| 190 | Anmerkungen: | Бележки: |
| 191 | (1) [Anmerkung des Herausgebers:] Von der 19. (Stuttgart 1922) bis zur 26. Auflage (Stuttgart 1948) lautete diese Stelle: ...sondern sie werden von demselben entlassen... . seit der 27. Auflage (Stuttgart 1955) wurde der Text der 1.-16.. Auflage wiederhergestellt. Es ist nicht sicher, daß die Änderung 1922 auf den Autor zurückgeht. Deshalb werden hier beide Fassungen angeführt] | (1) [Бележка на издателя:] От 19-ото (Щутгарт, 1922) до 26-ото издание (Щутгарт, 1948) това място гласеше: ...а те биват освободени от него... От 27-ото издание (Щутгарт, 1955) насам е възстановен текстът на изданията от 1-во до 16-о. Не е сигурно, че промяната от 1922 г. произхожда от автора. Затова тук се привеждат и двете редакции. |
| 192 | (2) Daß solche Bezeichnungen wie «Absichten» auch nur als «Gleichnisse gemeint sind, ist aus dem oben über die Schwierigkeiten des sprachlichen Ausdrucks Gesagten selbstverständlich. An ein Aufwärmen der alten «Zweckmäßigkeitslehre» ist nicht gedacht. | (2) Че такива означения като „намерения“ също се имат предвид само като „сравнения“, се разбира от само себе си от казаното по-горе за трудностите на езиковия израз. Не става дума за претопляне на старото „учение за целесъобразността“. |
| 193 | (3) Die hier gegebenen Auseinandersetzungen sind naturgemäß den stärksten Mißverständnissen ausgesetzt. Es soll deshalb in dieser neuen Auflage ganz kurz am Schlusse in einer Bemerkung auf sie zurückgekommen werden, (Vgl. S. 204 ff.) | (3) Дадените тук обяснения, естествено, са изложени на най-тежки недоразумения. Затова в това ново издание съвсем накратко ще се върнем към тях в една бележка в края. (Вж. с. 204 и сл.) |
| 194 | Der Pfad der Erkenntnis | Пътят на познанието |
| 195 | Die Erkenntnis der in diesem Buche gemeinten Geisteswissenschaft kann jeder Mensch sich selbst erwerben. Ausführungen von der Art, wie sie in dieser Schrift gegeben werden, liefern ein Gedankenbild der höheren Welten. Und sie sind in einer gewissen Beziehung der erste Schritt zur eigenen Anschauung. Denn der Mensch ist ein Gedankenwesen. Und er kann seinen Erkenntnispfad nur finden, wenn er vom Denken ausgeht. Wird seinem Verstande ein Bild der höheren Welten gegeben, so ist dieses für ihn nicht unfruchtbar, auch wenn es vorläufig gleichsam nur eine Erzählung von höheren Tatsachen ist, in die er durch eigene Anschauung noch keinen Einblick hat. Denn die Gedanken, die ihm gegeben werden, stellen selbst eine Kraft dar, welche in seiner Gedankenwelt weiter wirkt. Diese Kraft wird in ihm tätig sein; sie wird schlummernde Anlagen wecken. Wer der Meinung ist, die Hingabe an ein solches Gedankenbild sei überflüssig, der ist im Irrtum. Denn er sieht in dem Gedanken nur das Wesenlose, Abstrakte. Dem Gedanken liegt aber eine lebendige Kraft zugrunde. Und wie er bei demjenigen, der Erkenntnis hat, als ein unmittelbarer Ausdruck vorhanden ist dessen, was im Geiste geschaut wird, so wirkt die Mitteilung dieses Ausdrucks in dem, welchem er mitgeteilt wird, als Keim, der die Erkenntnisfrucht aus sich erzeugt. Wer sich behufs höherer Erkenntnis, unter Verschmähung der Gedankenarbeit, an andere Kräfte im Menschen wenden wollte, der berücksichtigt nicht, daß das Denken eben die höchste der Fähigkeiten ist, die der Mensch in der Sinnenwelt besitzt. Wer also fragt: wie gewinne ich selbst die höheren Erkenntnisse der Geisteswissenschaft? - dem ist zu sagen: unterrichte dich zunächst durch die Mitteilungen anderer von solchen Erkenntnissen. Und wenn er erwidert: ich will selbst sehen; ich will nichts wissen von dem, was andere gesehen haben, so ist ihm zu antworten: eben in der Aneignung der Mitteilungen anderer liegt die erste Stufe zur eigenen Erkenntnis. Man kann dazu sagen: da bin ich ja zunächst zum blinden Glauben gezwungen. Doch es handelt sich ja bei einer Mitteilung nicht um Glauben oder Unglauben, sondern lediglich um eine unbefangene Aufnahme dessen, was man vernimmt. Der wahre Geistesforscher spricht niemals mit der Erwartung, daß ihm blinder Glaube entgegengebracht werde. Er meint immer nur: dies habe ich erlebt in den geistigen Gebieten des Daseins, und ich erzähle von diesen meinen Erlebnissen. Aber er weiß auch, daß die Entgegennahme dieser seiner Erlebnisse und die Durchdringung der Gedanken des andern mit der Erzählung für diesen andern lebendige Kräfte sind, um sich geistig zu entwickeln. | Познанието на духовната наука, която се има предвид в тази книга, всеки човек може сам да придобие. Изложения от рода на тези, които се дават в това съчинение, предлагат мисловна картина на висшите светове. И в известно отношение те са първата стъпка към собственото съзерцание. Защото човекът е мисловно същество. И той може да намери своя път на познанието само ако изхожда от мисленето. Ако на неговия разсъдък бъде дадена картина на висшите светове, тя не е безплодна за него дори ако засега тя е като че ли само разказ за висши факти, в които той още не може да прозре чрез собствено съзерцание. Защото мислите, които му се дават, сами представляват сила, която продължава да действа в неговия мисловен свят. Тази сила ще бъде дейна в него; тя ще събуди дремещи заложби. Който е на мнение, че отдаването на такава мисловна картина е излишно, той се заблуждава. Защото той вижда в мисълта само лишеното от същност, абстрактното. Но в основата на мисълта лежи жива сила. И както при онзи, който има познание, мисълта е налице като непосредствен израз на онова, което се съзерцава в духа, така съобщаването на този израз действа в онзи, комуто е съобщен, като зародиш, който сам от себе си поражда плода на познанието. Който, за да постигне висше познание, пренебрегвайки мисловната работа, би искал да се обърне към други сили в човека, той не взема предвид, че мисленето е именно най-висшата от способностите, които човек притежава в сетивния свят. Така че на онзи, който пита: как сам да придобия висшите познания на духовната наука? – трябва да се каже: осведоми се най-напред за такива познания от съобщенията на други. И ако той възрази: искам сам да видя; не искам да знам нищо за онова, което други са видели, трябва да му се отговори: именно усвояването на съобщенията на други е първото стъпало към собственото познание. На това може да се каже: но тогава най-напред съм принуден да вярвам сляпо. Ала при едно съобщение не става дума за вяра или неверие, а единствено за непредубедено възприемане на онова, което човек чува. Истинският духовен изследовател никога не говори с очакването, че ще му се вярва сляпо. Той винаги има предвид само: това съм преживял в духовните области на битието и разказвам за тези мои преживявания. Но той знае също, че приемането на тези негови преживявания и проникването на мислите на другия с разказа са за този друг живи сили, чрез които да се развива духовно. |
| 196 | Was hier in Betracht kommt, wird richtig nur derjenige anschauen, der bedenkt, wie alles Wissen von seelischen und geistigen Welten in den Untergründen der menschlichen Seele ruht. Man kann es durch den «Erkenntnispfad» heraufholen. «Einsehen» kann man nicht nur das, was man selbst, sondern auch, was ein anderer aus den Seelengründen heraufgeholt hat. Selbst dann, wenn man selbst noch gar keine Veranstaltungen zum Betreten des Erkenntnispfades gemacht bat. Eine richtige geistige Einsicht erweckt in dem nicht durch Vorurteile getrübten Gemüt die Kraft des Verständnisses. Das unbewußte Wissen schlägt der von andern gefundenen geistigen Tatsache entgegen. Und dieses Entgegenschlagen ist nicht blinder Glaube, sondern rechtes Wirken des gesunden Menschenverstandes. In diesem gesunden Begreifen sollte man einen weit besseren Ausgangsort auch zum Selbsterkennen der Geistwelt sehen als in den zweifelhaften mystischen «Versenkungen» und dergleichen, in denen man oft etwas Besseres zu haben glaubt als in dem, was der gesunde Menschenverstand anerkennen kann, wenn es ihm von echter geistiger Forschung entgegengebracht wird. | Онова, за което тук става дума, ще го разгледа правилно само онзи, който има предвид, че цялото знание за душевни и духовни светове почива в дълбините на човешката душа. Човек може да го извлече нагоре чрез „пътя на познанието“. „Да прозре“ човек може не само онова, което сам е извлякъл от дълбините на душата, а и онова, което друг е извлякъл оттам. Дори тогава, когато самият той още изобщо не е предприел никакви приготовления, за да стъпи на пътя на познанието. Едно правилно духовно прозрение пробужда в душевността, незамъглена от предразсъдъци, силата на разбирането. Несъзнаваното знание откликва на духовния факт, открит от други. И този отклик не е сляпа вяра, а правилно действие на здравия човешки разсъдък. В това здраво разбиране би трябвало да се вижда далеч по-добра отправна точка и за самостоятелното познаване на духовния свят, отколкото в съмнителните мистични „вглъбявания“ и други подобни, в които човек често смята, че има нещо по-добро от онова, което здравият човешки разсъдък може да признае, когато то му бъде поднесено от истинско духовно изследване. |
| 197 | Man kann gar nicht stark genug betonen, wie notwendig es ist, daß derjenige die ernste Gedankenarbeit auf sich nehme, der seine höheren Erkenntnisfähigkeiten ausbilden will. Diese Betonung muß um so dringlicher sein, als viele Menschen, welche zum «Seher» werden wollen, diese ernste, entsagungsvolle Gedankenarbeit geradezu geringachten. Sie sagen, das «Denken» kann mir doch nichts helfen; es kommt auf die «Empfindung», das «Gefühl» oder ähnliches an. Demgegenüber muß gesagt werden, daß niemand im höheren Sinne (das heißt wahrhaft) ein «Seher» werden kann, der nicht vorher sich in das Gedankenleben eingearbeitet hat. Es spielt da bei vielen Personen eine gewisse innere Bequemlichkeit eine mißliche Rolle. Sie werden sich dieser Bequemlichkeit nicht bewußt, weil sie sich in eine Verachtung des «abstrakten Denkens», des «müßigen Spekulierens» und so weiter kleidet. Aber man verkennt eben das Denken, wenn man es mit dem Ausspinnen müßiger, abstrakter Gedankenfolgen verwechselt. Dieses «abstrakte Denken» kann die übersinnliche Erkenntnis leicht ertöten; das lebensvolle Denken kann ihr zur Grundlage werden. Es wäre allerdings viel bequemer, wenn man zu der höheren Sehergabe unter Vermeidung der Gedankenarbeit kommen könnte. Das möchten eben viele. Es ist aber dazu eine innere Festigkeit, eine seelische Sicherheit nötig, zu der nur das Denken führen kann. Sonst kommt doch nur ein wesenloses Hin- und Herflackern in Bildern, ein verwirrendes Seelenspiel zustande, das zwar manchem Lust macht, das aber mit einem wirklichen Eindringen in höhere Welten nichts zu tun hat. - Wenn man ferner bedenkt, welche rein geistigen Erlebnisse in einem Menschen vor sich gehen, der wirklich die höhere Welt betritt, dann wird man auch begreifen, daß die Sache noch eine andere Seite hat. Zum «Seher» gehört absolute Gesundheit des Seelenlebens. Es gibt nun keine bessere Pflege dieser Gesundheit als das echte Denken. Ja, es kann diese Gesundheit ernstlich leiden, wenn die Übungen zur höheren Entwickelung nicht auf dem Denken aufgebaut sind. So wahr es ist, daß einen gesund und richtig denkenden Menschen die Sehergabe noch gesunder, noch tüchtiger zum Leben machen wird, als er ohne dieselbe ist, so wahr ist es auch, daß alles Sich-Entwickelnwollen bei einer Scheu vor Gedankenanstrengung, alle Träumerei auf diesem Gebiete, der Phantasterei und auch der falschen Einstellung zum Leben Vorschub leistet. Niemand hat etwas zu fürchten, der unter Beobachtung des hier Gesagten sich zu höherer Erkenntnis entwickeln will; doch sollte es eben nur unter dieser Voraussetzung geschehen. Diese Voraussetzung hat nur mit der Seele und dem Geiste des Menschen zu tun; zu reden von einem irgendwie gearteten schädlichen Einfluß auf leibliche Gesundheit ist bei dieser Voraussetzung absurd. | Не може да се подчертае достатъчно силно колко е необходимо онзи, който иска да развие своите висши познавателни способности, да поеме върху себе си сериозната мисловна работа. Това подчертаване трябва да бъде още по-настойчиво, защото много хора, които искат да станат „ясновидци“, направо пренебрегват тази сериозна, изискваща себеотрицание мисловна работа. Те казват: „мисленето“ все пак не може да ми помогне; важно е „усещането“, „чувството“ или нещо подобно. Срещу това трябва да се каже, че никой не може да стане „ясновидец“ във висшия смисъл (тоест истински), ако преди това не се е вработил в мисловния живот. При много личности тук играе неблагоприятна роля известна вътрешна леност. Те не осъзнават тази леност, защото тя се облича в презрение към „абстрактното мислене“, към „празното спекулиране“ и т.н. Но мисленето именно се разбира погрешно, когато се смесва с ниженето на празни, абстрактни мисловни поредици. Това „абстрактно мислене“ лесно може да умъртви свръхсетивното познание; изпълненото с живот мислене може да стане негова основа. Наистина би било много по-удобно, ако човек можеше да стигне до висшата ясновидска дарба, избягвайки мисловната работа. Именно това биха искали мнозина. Но за това е нужна вътрешна твърдост, душевна увереност, до която може да доведе само мисленето. Иначе се получава само едно лишено от същност трептене насам-натам в образи, една объркваща душевна игра, която на някои наистина доставя удоволствие, но няма нищо общо с истинско проникване във висшите светове. – Ако освен това се вземе предвид какви чисто духовни преживявания протичат в един човек, който действително пристъпва във висшия свят, тогава ще се разбере също, че въпросът има и още една страна. За „ясновидеца“ е нужно абсолютно здраве на душевния живот. А няма по-добра грижа за това здраве от истинското мислене. Нещо повече, това здраве може сериозно да пострада, ако упражненията за висше развитие не са изградени върху мисленето. Колкото е вярно, че ясновидската дарба ще направи един здраво и правилно мислещ човек още по-здрав, още по-способен за живота, отколкото е без нея, толкова е вярно и това, че всяко стремление към развитие при страх от мисловно усилие, всяко мечтателство в тази област съдейства на фантазьорството, а също и на погрешната нагласа към живота. Никой, който иска да се развие към висше познание, като спазва казаното тук, няма от какво да се бои; но това би трябвало да става именно само при тази предпоставка. Тази предпоставка има отношение само към душата и духа на човека; да се говори за каквото и да било вредно влияние върху телесното здраве при тази предпоставка, е абсурдно. |
| 198 | Der unbegründete Unglaube allerdings ist schädlich. Denn er wirkt in dem Empfangenden als eine zurückstoßende Kraft. Er verhindert ihn, die befruchtenden Gedanken aufzunehmen. Kein blinder Glaube, wohl aber die Aufnahme der geisteswissenschaftlichen Gedankenwelt wird bei der Erschließung der höheren Sinne vorausgesetzt. Der Geistesforscher tritt seinem Schüler entgegen mit der Zumutung: nicht glauben sollst du, was ich dir sage, sondern es denken, es zum Inhalte deiner eigenen Gedankenwelt machen, dann werden meine Gedanken schon selbst in dir bewirken, daß du sie in ihrer Wahrheit erkennst. Dies ist die Gesinnung des Geistesforschers. Er gibt die Anregung; die Kraft des Fürwahrhaltens entspringt aus dem eigenen Innern des Aufnehmenden. Und in diesem Sinne sollten die geisteswissenschaftlichen Anschauungen gesucht werden. Wer die Überwindung hat, sein Denken in diese zu versenken, kann sicher sein, daß in einer kürzeren oder längeren Zeit sie ihn zu eigenem Anschauen führen werden. | Необоснованото неверие обаче е вредно. Защото то действа в приемащия като отблъскваща сила. То му пречи да възприеме оплодотворяващите мисли. При отварянето на висшите сетива се предполага не сляпа вяра, а приемане на духовнонаучния мисловен свят. Духовният изследовател застава пред своя ученик с изискването: не трябва да вярваш на онова, което ти казвам, а да го мислиш, да го направиш съдържание на собствения си мисловен свят, тогава моите мисли непременно сами ще въздействат в теб така, че да ги познаеш в тяхната истинност. Това е нагласата на духовния изследовател. Той дава подтика; силата на приемането за истина извира от собствената вътрешност на приемащия. И в този смисъл би трябвало да се търсят духовнонаучните възгледи. Който намери в себе си силата да се надмогне и да потопи мисленето си в тях, може да бъде сигурен, че след по-кратко или по-дълго време те ще го доведат до собствено съзерцание. |
| 199 | Schon in dem Gesagten liegt eine erste Eigenschaft angedeutet, die derjenige in sich ausbilden muß, der zu eigener Anschauung höherer Tatsachen kommen will. Es ist die rückhaltlose) unbefangene Hingabe an dasjenige, was das Menschenleben oder auch die außermenschliche Welt offenbaren. Wer von vornherein mit dem Urteil, das er aus seinem bisherigen Leben mitbringt, an eine Tatsache der Welt herantritt, der verschließt sich durch solches Urteil gegen die ruhige, allseitige Wirkung, welche diese Tatsache auf ihn ausüben kann. Der Lernende muß in jedem Augenblicke sich zum völlig leeren Gefäß machen können, in das die fremde Welt einfließt. Nur diejenigen Augenblicke sind solche der Erkenntnis, wo jedes Urteil, jede Kritik schweigen, die von uns ausgehen. Es kommt zum Beispiel gar nicht darauf an, wenn wir einem Menschen gegenübertreten, ob wir weiser sind als er. Auch das unverständigste Kind hat dem höchsten Weisen etwas zu offenbaren. Und wenn dieser mit seinem noch so weisen Urteil an das Kind herantritt, so schiebt sich seine Weisheit wie ein trübes Glas vor dasjenige, was das Kind ihm offenbaren soll. (1) zu dieser Hingabe an die Offenbarungen der fremden Welt gehört völlige innere Selbstlosigkeit. Und wenn sich der Mensch prüft, in welchem Grade er diese Hingabe hat, so wird er erstaunliche Entdeckungen an sich selbst machen. Will einer den Pfad der höheren Erkenntnis betreten, so muß er sich darin üben, sich selbst mit allen seinen Vorurteilen in jedem Augenblicke auslöschen zu können. Solange er sich auslöscht, fließt das andere in ihn hinein. Nur hohe Grade von solch selbstloser Hingabe befähigen zur Aufnahme der höheren geistigen Tatsachen, die den Menschen überall umgeben. Man kann zielbewußt in sich diese Fähigkeit ausbilden. Man versuche zum Beispiel gegenüber Menschen seiner Umgebung sich jedes Urteils zu enthalten. Man erlösche in sich den Maßstab von anziehend und abstoßend, von dumm oder gescheit, den man gewohnt ist anzulegen; und man versuche, ohne diesen Maßstab die Menschen rein aus sich selbst heraus zu verstehen. Die besten Übungen kann man an Menschen machen, vor denen man einen Abscheu hat. Man unterdrücke mit aller Gewalt diesen Abscheu und lasse alles unbefangen auf sich wirken, was sie tun. - Oder wenn man in einer Umgebung ist, welche dies oder jenes Urteil herausfordert, so unterdrücke man das Urteil und setze sich unbefangen den Eindrücken aus. | Още в казаното е загатнато едно първо качество, което трябва да развие в себе си онзи, който иска да стигне до собствено съзерцание на висши факти. То е безрезервната, непредубедена отдаденост на онова, което разкриват човешкият живот или пък извънчовешкият свят. Който още отначало пристъпва към някой факт от света с преценката, която носи от досегашния си живот, той чрез тази преценка се затваря за спокойното, всестранно въздействие, което този факт може да упражни върху него. Ученикът трябва във всеки миг да може да се превърне в съвсем празен съд, в който се влива чуждият свят. Мигове на познание са само онези мигове, в които мълчи всяка наша преценка, всяка наша критика. Когато застанем пред някой човек, например изобщо не е важно дали сме по-мъдри от него. Дори най-неразумното дете има какво да разкрие на най-великия мъдрец. И ако той пристъпи към детето с преценката си, колкото и мъдра да е тя, неговата мъдрост се вмъква като мътно стъкло пред онова, което детето трябва да му разкрие. (1) Към тази отдаденост на откровенията на чуждия свят спада пълна вътрешна безкористност. И ако човек провери у себе си до каква степен притежава тази отдаденост, той ще направи удивителни открития за самия себе си. Ако някой иска да стъпи на пътя на висшето познание, той трябва да се упражнява в това да може във всеки миг да заличава самия себе си с всичките си предразсъдъци. Докато той заличава себе си, другото се влива в него. Само високи степени на такава безкористна отдаденост дават способността да се възприемат висшите духовни факти, които навсякъде обкръжават човека. Тази способност човек може целенасочено да развие в себе си. Нека човек например опита да се въздържа от всякаква преценка спрямо хората от своето обкръжение. Нека угаси в себе си мерилото за привлекателно и отблъскващо, за глупаво или умно, което е свикнал да прилага; и нека опита без това мерило да разбере хората чисто от самите тях. Най-добрите упражнения могат да се правят с хора, към които човек изпитва отвращение. Нека потисне с всичка сила това отвращение и нека остави всичко, което те правят, да въздейства непредубедено върху него. – Или, когато е в обкръжение, което предизвиква тази или онази преценка, нека потисне преценката и се изложи непредубедено на впечатленията. |
| 200 | * Man lasse die Dinge und Ereignisse mehr zu sich sprechen, als daß man über sie spreche. Und man dehne das auch auf seine Gedankenwelt aus. Man unterdrücke in sich dasjenige, was diesen oder jenen Gedanken bildet, und lasse lediglich das, was draußen ist, die Gedanken bewirken. - Nur wenn mit heiligstem Ernst und Beharrlichkeit solche Übungen angestellt werden, führen sie zum höheren Erkenntnisziele. Wer solche Übungen unterschätzt, der weiß eben nichts von ihrem Wert. Und wer Erfahrung in solchen Dingen hat, der weiß, daß Hingabe und Unbefangenheit wirkliche Krafterzeuger sind. Wie die Wärme, die man in den Dampfkessel bringt, sich in die fortbewegende Kraft der Lokomotive verwandelt, so verwandeln sich die Übungen der selbstlosen geistigen Hingabe in dem Menschen zur Kraft des Schauens in den geistigen Welten. Durch diese Übung macht sich der Mensch aufnahmefähig für alles dasjenige, was ihn umgibt. Aber zur Aufnahmefähigkeit muß auch die richtige Schätzung treten. Solange der Mensch noch geneigt ist, sich selbst auf Kosten der ihn umgebenden Welt zu überschätzen, so lange verlegt er sich den Zugang zu höherer Erkenntnis. Wer einem jeglichen Dinge oder Ereignisse der Welt gegenüber sich der Lust oder dem Schmerze hingibt, die sie ihm bereiten, der ist in solcher Überschätzung seiner selbst befangen. Denn an seiner Lust und an seinem Schmerz erfährt er nichts über die Dinge, sondern nur etwas über sich selbst. Empfinde ich Sympathie für einen Menschen, so empfinde ich zunächst nur mein Verhältnis zu ihm. Mache ich mich in meinem Urteil, in meinem Verhalten lediglich von diesem Gefühle der Lust, der Sympathie abhängig, dann stelle ich meine Eigenart in den Vordergrund; ich dränge diese der Welt auf. Ich will mich, so wie ich bin, in die Welt einschalten, aber nicht die Welt unbefangen hinnehmen und sie im Sinne der in ihr wirkenden Kräfte sich ausleben lassen. Mit anderen Worten: ich bin nur duldsam mit dem, was meiner Eigenart entspricht. Gegen alles andere übe ich eine zurückstoßende Kraft. Solange der Mensch in der Sinneswelt befangen ist, wirkt er besonders zurückstoßend gegen alle nicht sinnlichen Einflüsse. Der Lernende muß die Eigenschaft in sich entwickeln, sich den Dingen und Menschen gegenüber in deren Eigenart zu verhalten, ein jegliches in seinem Werte, in seiner Bedeutung gelten zu lassen. Sympathie und Antipathie, Lust und Unlust müssen ganz neue Rollen erhalten. Es kann nicht davon die Rede sein, daß der Mensch diese ausrotten soll, sich stumpf gegenüber Sympathie und Antipathie machen soll. Im Gegenteil, je mehr er in sich die Fähigkeit ausbildet, nicht alsogleich auf jede Sympathie und Antipathie ein Urteil, eine Handlung folgen zu lassen, eine um so feinere Empfindungsfähigkeit wird er in sich ausbilden. Er wird erfahren, daß Sympathien und Antipathien eine höhere Art annehmen, wenn er diejenige Art in sich zügelt, die schon in ihm ist. Verborgene Eigenschaften hat selbst das zunächst unsympathischste Ding; es offenbart sie, wenn der Mensch in seinem Verhalten nicht seinen eigensüchtigen Empfindungen folgt. Wer sich in dieser Richtung ausgebildet hat, der empfindet feiner nach allen Seiten hin als andere, weil er sich nicht von sich selbst zur Unempfänglichkeit verführen läßt. Jede Neigung, der man blindlings folgt, stumpft dafür ab, die Dinge der Umgebung im rechten Licht zu sehen. Wir drängen uns gleichsam, der Neigung folgend, durch die Umgebung hindurch, statt uns ihr auszusetzen und sie in ihrem Werte zu fühlen. | * Нека човек оставя нещата и събитията да му говорят повече, отколкото той говори за тях. И нека разпростре това и върху своя свят на мислите. Нека потиска в себе си онова, което образува тази или онази мисъл, и нека оставя единствено онова, което е навън, да поражда мислите. – Само когато такива упражнения се провеждат с най-свещена сериозност и постоянство, те водят до висшата цел на познанието. Който подценява такива упражнения, той просто не знае нищо за тяхната стойност. А който има опит в такива неща, той знае, че отдадеността и непредубедеността са истински създатели на сила. Както топлината, която се внася в парния котел, се превръща в движещата сила на локомотива, така упражненията в безкористна духовна отдаденост се превръщат у човека в сила на виждането в духовните светове. Чрез това упражнение човек става възприемчив към всичко онова, което го заобикаля. Но към възприемчивостта трябва да се присъедини и правилната преценка. Докато човек е още склонен да надценява себе си за сметка на заобикалящия го свят, дотогава той си прегражда достъпа до висшето познание. Който спрямо всяко нещо или събитие в света се отдава на удоволствието или на болката, които те му причиняват, той е в плен на такова надценяване на себе си. Защото от своето удоволствие и от своята болка той не узнава нищо за нещата, а само нещо за самия себе си. Ако изпитвам симпатия към някой човек, изпитвам отначало само своето отношение към него. Ако в своето съждение, в своето поведение ставам зависим единствено от това чувство на удоволствие, на симпатия, тогава поставям на преден план своето своеобразие; натрапвам го на света. Искам да се включа в света такъв, какъвто съм, а не да приема света непредубедено и да го оставя да се изживява съобразно действащите в него сили. С други думи: проявявам търпимост само към онова, което отговаря на моето своеобразие. Срещу всичко останало упражнявам отблъскваща сила. Докато човек е в плен на сетивния свят, той действа особено отблъскващо срещу всички несетивни влияния. Учещият трябва да развие в себе си качеството да се отнася към нещата и хората според тяхното своеобразие, да зачита всяко от тях според неговата стойност, според неговото значение. Симпатията и антипатията, удоволствието и неудоволствието трябва да получат съвсем нови роли. Не може да става дума за това човек да ги изкорени, да стане безчувствен към симпатията и антипатията. Напротив, колкото повече развива в себе си способността да не оставя веднага всяка симпатия и антипатия да бъде последвана от съждение, от действие, толкова по-фина способност за усещане ще развие в себе си. Той ще установи от опит, че симпатиите и антипатиите приемат по-висш вид, когато обуздава в себе си онзи вид, който вече е в него. Скрити свойства има дори нещото, което отначало е най-несимпатично; то ги разкрива, когато човек в своето поведение не следва своите себични усещания. Който се е развил в тази посока, той усеща по-фино във всички посоки, отколкото другите, защото не позволява на самия себе си да го подведе към невъзприемчивост. Всяка склонност, която човек следва сляпо, притъпява способността му да вижда нещата от обкръжението в правилната светлина. Следвайки склонността, така да се каже, проправяме си път през обкръжението, вместо да се излагаме на него и да го чувстваме в неговата стойност. |
| 201 | * Dieses unbefangene Hingeben hat mit einem «blinden Glauben» nicht das geringste zu tun. Es kommt nicht darauf an, daß man blind an etwas glaubt, sondern darauf, daß man nicht das blinde Urteil» an Stelle des lebendigen Eindruckes setzt. | * Тази непредубедена отдаденост няма ни най-малко общо със „сляпата вяра“. Не става дума за това човек сляпо да вярва в нещо, а за това да не поставя „сляпото съждение“ на мястото на живото впечатление. |
| 202 | Und wenn der Mensch nicht mehr auf jede Lust und jeden Schmerz, auf jede Sympathie und Antipathie hin seine eigensüchtige Antwort, sein eigensüchtiges Verhalten hat, dann wird er auch unabhängig von den wechselnden Eindrücken der Außenwelt. Die Lust, die man an einem Dinge empfindet, macht einen sogleich von diesem abhängig. Man verliert sich an das Ding. Ein Mensch, der je nach den wechselnden Eindrücken sich in Lust und Schmerz verliert, kann nicht den Pfad der geistigen Erkenntnis wandeln. Mit Gelassenheit muß er Lust und Schmerz aufnehmen. Dann hört er auf, sich in ihnen zu verlieren; dann fängt er aber dafür an, sie zu verstehen. Eine Lust, der ich mich hingebe, verzehrt mein Dasein in dem Augenblicke der Hingabe. Ich aber soll die Lust nur benutzen, um durch sie zum Verständnisse des Dinges zu kommen, das mir Lust bereitet. Es soll mir nicht darauf ankommen, daß das Ding mir Lust bereitet: ich soll die Lust erfahren und durch die Lust das Wesen des Dinges. Die Lust soll für mich nur sein Verkündigung dessen, daß in dem Dinge eine Eigenschaft ist, die sich eignet, Lust zu bereiten. Diese Eigenschaft soll ich erkennen lernen. Bleibe ich bei der Lust stehen, lasse ich mich ganz von ihr einnehmen, so bin ich es nur selbst, der sich auslebt; ist mir die Lust nur die Gelegenheit, eine Eigenschaft des Dinges zu erleben, so mache ich durch dieses Erlebnis mein Inneres reicher. Dem Forschenden müssen Lust und Unlust, Freude und Schmerz Gelegenheit sein, durch die er von den Dingen lernt. Der Forschende wird dadurch nicht stumpf gegen Lust und Schmerz; aber er erhebt sich über sie, damit sie ihm die Natur der Dinge offenbaren. Wer nach dieser Richtung hin sich entwickelt, wird einsehen lernen, welche Lehrmeister Lust und Schmerz sind. Er wird mit jedem Wesen mitempfinden und dadurch die Offenbarung von dessen Innerem empfangen. Der Forschende sagt sich niemals allein: oh, wie leide ich, wie freue ich mich, sondern stets: wie spricht das Leid, wie spricht die Freude. Er gibt sich hin, um Lust und Freude der Außenwelt auf sich einwirken zu lassen. Dadurch entwickelt sich in dem Menschen eine völlig neue Art, sich zu den Dingen zu stellen. Früher ließ der Mensch diese oder jene Handlung auf diesen oder jenen Eindruck nur deshalb folgen, weil die Eindrücke ihn freuten oder ihm Unlust machten. Jetzt aber läßt er Lust und Unlust: auch die Organe sein, durch die ihm die Dinge sagen, wie sie, ihrem Wesen nach, selbst sind. Lust und Schmerz werden aus bloßen Gefühlen in ihm zu Sinnesorganen, durch welche die Außenwelt wahrgenommen wird. Wie das Auge nicht selbst handelt, wenn es etwas sieht, sondern die Hand handeln läßt, so bewirken Lust und Schmerz in dem geistig Forschenden, insofern er sie als Erkenntnismittel anwendet, nichts, sondern sie empfangen Eindrücke, und das, was durch Lust und Unlust erfahren ist, das bewirkt die Handlung. Wenn der Mensch in der Art Lust und Unlust übt, daß sie Durchgangsorgane werden, so bauen sie ihm in seiner Seele die eigentlichen Organe auf, durch die sich ihm die seelische Welt erschließt. Das Auge kann nur dadurch dem Körper dienen, daß es ein Durchgangsorgan für sinnliche Eindrücke ist; Lust und Schmerz werden zu Seelenaugen sich entwickeln, wenn sie aufhören, bloß für sich etwas zu gelten, und anfangen, der eigenen Seele die fremde Seele zu offenbaren. | И когато на всяко удоволствие и всяка болка, на всяка симпатия и антипатия човек вече не отвръща със своя себичен отговор, със своето себично поведение, тогава той става и независим от сменящите се впечатления на външния свят. Удоволствието, което човек изпитва от едно нещо, веднага го прави зависим от него. Човек се изгубва в нещото. Човек, който в зависимост от сменящите се впечатления се изгубва в удоволствие и болка, не може да върви по пътя на духовното познание. Той трябва да приема удоволствието и болката с невъзмутимост. Тогава престава да се изгубва в тях; затова пък тогава започва да ги разбира. Удоволствието, на което се отдавам, поглъща моето битие в мига на отдаването. Аз обаче трябва да използвам удоволствието само за да стигна чрез него до разбиране на нещото, което ми доставя удоволствие. За мен не трябва да е важно това, че нещото ми доставя удоволствие: трябва да изпитам удоволствието и чрез удоволствието – същността на нещото. Удоволствието трябва да бъде за мен само възвестяване на това, че в нещото има свойство, което е способно да доставя удоволствие. Това свойство трябва да се науча да познавам. Ако спра при удоволствието, ако му позволя изцяло да ме завладее, тогава се изживявам единствено аз самият; ако удоволствието е за мен само повод да преживея свойство на нещото, тогава чрез това преживяване обогатявам своята вътрешност. За изследващия удоволствието и неудоволствието, радостта и болката трябва да бъдат поводи, чрез които той се учи от нещата. Изследващият не става поради това безчувствен към удоволствието и болката; но той се издига над тях, за да му разкрият те природата на нещата. Който се развива в тази посока, ще се научи да разбира какви учители са удоволствието и болката. Той ще съчувства на всяко същество и чрез това ще получава откровението на неговата вътрешност. Изследващият никога не си казва само: о, как страдам, как се радвам, а винаги: как говори страданието, как говори радостта. Той се отдава, за да остави удоволствието и радостта на външния свят да въздействат върху него. Така у човека се развива съвсем нов начин да се отнася към нещата. По-рано човек оставяше това или онова действие да последва това или онова впечатление само защото впечатленията го радваха или му причиняваха неудоволствие. Сега обаче той оставя удоволствието и неудоволствието да бъдат и органите, чрез които нещата му казват какви са самите те по своята същност. У него удоволствието и болката от прости чувства се превръщат в сетивни органи, чрез които се възприема външният свят. Както окото, когато вижда нещо, не действа самото то, а оставя ръката да действа, така и удоволствието и болката в духовно изследващия, доколкото той ги използва като средство за познание, не пораждат нищо, а приемат впечатления, и онова, което е изпитано чрез удоволствието и неудоволствието, то поражда действието. Когато човек упражнява удоволствието и неудоволствието така, че те да станат проводящи органи, те изграждат в неговата душа същинските органи, чрез които му се разкрива душевният свят. Окото може да служи на тялото само благодарение на това, че е проводящ орган за сетивните впечатления; удоволствието и болката ще се развият в душевни очи, когато престанат да имат стойност само за себе си и започнат да разкриват на собствената душа чуждата душа. |
| 203 | Durch die genannten Eigenschaften setzt sich der Erkennende in die Lage, ohne störende Einflüsse seiner Eigenheiten dasjenige auf sich einwirken zu lassen, was in seiner Umwelt wesenhaft vorhanden ist. Er hat aber auch sich selbst in die geistige Umwelt in richtiger Art einzufügen. Er ist ja als denkendes Wesen Bürger der geistigen Welt. Er kann das nur in rechter Weise sein, wenn er während des Geisterkennens seinen Gedanken einen Ablauf gibt, der den ewigen Gesetzen der Wahrheit, den Gesetzen des Geisterlandes, entspricht. Denn nur so kann dieses Land auf ihn wirken und ihm seine Tatsachen offenbaren. Der Mensch gelangt nicht zur Wahrheit, wenn er sich nur den fortwährend durch sein Ich ziehenden Gedanken überläßt. Denn dann nehmen diese Gedanken einen Verlauf, der ihnen dadurch aufgedrängt wird, daß sie innerhalb der leiblichen Natur zum Dasein kommen. Regellos und wirr nimmt sich die Gedankenwelt eines Menschen aus, der sich der zunächst durch sein leibliches Gehirn bedingten Geistestätigkeit überläßt. Da setzt ein Gedanke ein, bricht ab, wird durch einen anderen aus dem Felde geschlagen. Wer prüfend das Gespräch zweier Menschen belauscht, wer sich unbefangen selbst beobachtet, der erhält eine Vorstellung von dieser irrlichtelierenden Gedankenmasse. Solange nun der Mensch sich bloß den Aufgaben des Sinnenlebens widmet, so lange wird sein wirrer Gedankenablauf durch die Tatsachen der Wirklichkeit immer wieder zurechtgerückt. Ich mag noch so verworren denken: der Alltag drängt mir in meinen Handlungen die der Wirklichkeit entsprechenden Gesetze auf. Mein Gedankenbild einer Stadt mag sich als das regelloseste gestalten: will ich in der Stadt einen Weg machen, so muß ich mich den vorhandenen Tatsachen fügen. Der Mechaniker kann mit noch so bunt durcheinanderwirbelnden Vorstellungen seine Werkstätte betreten; er wird durch die Gesetze seiner Maschinen zu richtigen Maßnahmen geführt. Innerhalb der Sinnenwelt üben die Tatsachen ihre fortwährende Korrektur für das Denken. Wenn ich eine falsche Ansicht über eine physische Erscheinung oder über die Gestalt einer Pflanze ausdenke, so tritt mir die Wirklichkeit entgegen und rückt mein Denken zurecht. Ganz anders ist es, wenn ich mein Verhältnis zu den höheren Gebieten des Daseins betrachte. Sie enthüllen sich mir nur, wenn ich ihre Welten schon mit einem streng geregelten Denken betrete. Da muß mir mein Denken den rechten, den sicheren Antrieb geben, sonst finde ich nicht die entsprechenden Wege. Denn die geistigen Gesetze, die sich in diesen Welten ausleben, sind nicht bis zur physisch-sinnlichen Art verdichtet und üben also auf mich nicht den gekennzeichneten Zwang aus. Ich vermag diese Gesetze nur zu befolgen, wenn sie mit meinen eigenen, als denen eines denkenden Wesens, verwandt sind. Ich muß mir hier selbst ein sicherer Wegweiser sein. Der Erkennende muß also sein Denken zu einem streng in sich geregelten machen. Die Gedanken müssen sich bei ihm allmählich ganz entwöhnen, den alltäglichen Gang zu nehmen. Sie müssen in ihrem ganzen Verlaufe den inneren Charakter der geistigen Welt annehmen. Er muß sich nach dieser Richtung beobachten können und in der Hand haben. Nicht willkürlich darf sich bei ihm ein Gedanke an den andern anreihen, sondern allein 50, wie es dem strengen Inhalte der Gedankenwelt entspricht. Der Übergang von einer Vorstellung zur andern muß den strengen Denkgesetzen entsprechen. Der Mensch muß als Denker gewissermaßen stets ein Abbild dieser Denkgesetze darstellen. Alles, was nicht aus diesen Gesetzen fließt, muß er seinem Vorstellungsablauf verbieten. Tritt ihm ein Lieblingsgedanke in den Weg, so muß er ihn abweisen, wenn der in sich geregelte Ablauf dadurch gestört wird. Will ein persönliches Gefühl seinen Gedanken eine gewisse, nicht in ihnen liegende Richtung aufzwingen, so muß er es unterdrücken. - Plato hat von denjenigen verlangt, die in seiner Schule sein wollten, daß sie zuerst einen mathematischen Lehrgang durchmachen. Und die Mathematik mit ihren strengen Gesetzen, die sich nicht nach dem alltäglichen Gang der Sinneserscheinungen richten, ist wirklich eine gute Vorbereitung für den Erkenntnis Suchenden. Er muß sich, wenn er in ihr vorwärtskommen will, aller persönlichen Willkür, aller Störungen entschlagen. Der Erkenntnis Suchende bereitet sich für seine Aufgabe dadurch vor, daß er durch Willkür alle selbsttätig waltende Willkür des Denkens überwindet. Er lernt, rein den Forderungen des Gedankens zu folgen. Und so muß er lernen, in jeglichem Denken, das der Geisterkenntnis dienen soll, vorzugehen. Dies Gedankenleben selbst muß ein Abbild des ungestörten mathematischen Urteilens und Schließens sein. Er muß bestrebt sein, wo er geht und steht, in solcher Art denken zu können. Dann fließen die Gesetzmäßigkeiten der geistigen Welt in ihn ein, die spurlos an ihm vorüber- und durch ihn hindurchziehen, wenn sein Denken den alltäglichen, verworrenen Charakter trägt. Ein geordnetes Denken bringt ihn von sicheren Ausgangspunkten aus zu den verborgensten Wahrheiten. Solche Hinweise sollen aber nicht einseitig aufgefaßt werden. Wenn auch Mathematik eine gute Disziplinierung des Denkens bewirkt, so kann man doch zu einem reinen, gesunden und lebensvollen Denken auch kommen, ohne Mathematik zu treiben. | Чрез посочените качества познаващият става способен да оставя онова, което е същностно налице в неговото обкръжение, да въздейства върху него без смущаващите влияния на неговите особености. Но той трябва също и самия себе си да включи по правилен начин в духовното обкръжение. Нали като мислещо същество той е гражданин на духовния свят. Той може да бъде такъв по правилен начин само ако по време на познанието на духа дава на своите мисли ход, който отговаря на вечните закони на истината, на законите на царството на духовете. Защото само така това царство може да въздейства върху него и да му разкрива своите факти. Човек не стига до истината, ако се оставя само на мислите, които непрестанно минават през неговия Аз. Защото тогава тези мисли приемат ход, който им се натрапва поради това, че възникват вътре в телесната природа. Безреден и объркан изглежда светът на мислите на човек, който се оставя на духовната дейност, обусловена отначало от неговия телесен мозък. Там една мисъл започва, прекъсва, бива изместена от друга. Който изпитателно подслушва разговора на двама души, който непредубедено наблюдава самия себе си, той получава представа за тази маса от мисли, която се лута като блуждаещи огньове. Докато човек се посвещава само на задачите на сетивния живот, дотогава неговият объркан ход на мислите бива отново и отново поправян от фактите на действителността. Колкото и объркано да мисля, всекидневието ми натрапва в моите действия законите, които отговарят на действителността. Моят мисловен образ за един град може да се окаже най-безредният: ако искам да измина някакъв път в града, трябва да се съобразя с наличните факти. Механикът може да влезе в своята работилница с представи, които се вихрят в колкото си иска пъстра бъркотия; законите на неговите машини ще го доведат до правилни мерки. В сетивния свят фактите непрестанно коригират мисленето. Ако си измисля погрешен възглед за някое физическо явление или за формата на някое растение, действителността ми се противопоставя и поправя моето мислене. Съвсем иначе е, когато разглеждам своето отношение към висшите области на битието. Те ми се разкриват само ако влизам в техните светове вече със строго подредено мислене. Там моето мислене трябва да ми дава правилния, сигурния подтик, иначе не намирам съответните пътища. Защото духовните закони, които се изживяват в тези светове, не са сгъстени до физически-сетивния вид и следователно не упражняват върху мен описаната принуда. Мога да следвам тези закони само ако те са сродни с моите собствени закони, със законите на едно мислещо същество. Тук самият аз трябва да бъда свой сигурен пътеводител. Следователно познаващият трябва да направи своето мислене строго подредено в себе си. Мислите му трябва постепенно напълно да се отучат да вървят по всекидневния път. Те трябва в целия си ход да приемат вътрешния характер на духовния свят. Той трябва да може да се наблюдава в тази посока и да се владее. При него една мисъл не бива да се нарежда произволно до друга, а единствено така, както отговаря на строгото съдържание на света на мислите. Преходът от една представа към друга трябва да отговаря на строгите закони на мисленето. Като мислител човек трябва, така да се каже, винаги да представлява отражение на тези закони на мисленето. Всичко, което не произтича от тези закони, той трябва да забранява на хода на своите представи. Ако на пътя му застане някоя любима мисъл, той трябва да я отхвърли, ако тя смущава подредения в себе си ход. Ако някое лично чувство иска да наложи на мислите му определена посока, която не се съдържа в тях, той трябва да го потисне. – Платон е изисквал от онези, които искали да бъдат в неговата школа, първо да преминат курс по математика. И математиката с нейните строги закони, които не се ръководят от всекидневния ход на сетивните явления, наистина е добра подготовка за търсещия познание. Ако иска да напредва в нея, той трябва да се освободи от всеки личен произвол, от всички смущения. Търсещият познание се подготвя за своята задача, като чрез произвол преодолява всеки произвол на мисленето, който господства от само себе си. Той се научава да следва чисто изискванията на мисълта. И така той трябва да се научи да постъпва във всяко мислене, което трябва да служи на познанието на духа. Самият този мисловен живот трябва да бъде отражение на ненарушеното математическо съждение и умозаключение. Той трябва да се стреми да може да мисли по такъв начин, където и да се намира. Тогава в него се вливат закономерностите на духовния свят, които минават покрай него и през него, без да оставят следа, когато неговото мислене носи всекидневния, объркан характер. Подреденото мислене го довежда от сигурни изходни точки до най-скритите истини. Такива указания обаче не бива да се схващат едностранчиво. Макар математиката да създава добра дисциплина на мисленето, все пак човек може да стигне до чисто, здраво и пълно с живот мислене и без да се занимава с математика. |
| 204 | Und was der Erkenntnis Suchende für sein Denken anstrebt, das muß er auch für sein Handeln anstreben. Dies muß, ohne störende Einflüsse von seiten seiner Persönlichkeit, den Gesetzen des edlen Schönen und ewig Wahren folgen können. Diese Gesetze müssen ihm die Richtung geben können. Beginnt er etwas zu tun, was er als das richtige erkannt hat, und befriedigt sich an diesem Tun sein persönliches Gefühl nicht, so darf er den betretenen Weg deswegen nicht verlassen. Er darf ihn aber auch nicht verfolgen, weil er ihm Freude macht, wenn er findet, daß er mit den Gesetzen des ewig Schönen und Wahren nicht übereinstimmt. Im alltäglichen Leben lassen sich die Menschen von dem zu ihren Handlungen bestimmen, was sie persönlich befriedigt, was ihnen Früchte trägt. Dadurch zwingen sie die Richtung ihrer Persönlichkeit dem Gang der Welterscheinungen auf. Sie verwirklichen nicht das Wahre, das in den Gesetzen der geistigen Welt vorgezeichnet ist, sie verwirklichen die Forderung ihrer Willkür. Erst dann wirkt man im Sinne der geistigen Welt, wenn man allein deren Gesetze befolgt. Aus dem, was bloß aus der Persönlichkeit heraus getan wird, ergeben sich keine Kräfte, die eine Grundlage bilden können für Geisterkenntnis. Der Erkenntnis Suchende kann nicht bloß fragen: was bringt mir Frucht, womit habe ich Erfolg, sondern er muß auch fragen können: was habe ich als das Gute erkannt? Verzicht auf die Früchte des Handelns für die Persönlichkeit, Verzicht auf alle Willkür: das sind die ernsten Gesetze, die er sich muß vorzeichnen können. Dann wandelt er in den Wegen der geistigen Welt, sein ganzes Wesen durchdringt sich mit diesen Gesetzen. Er wird frei von allem Zwang der Sinnenwelt: sein Geistmensch hebt sich heraus aus der sinnlichen Umhüllung. So gelangt er hinein in den Fortschritt zum Geistigen, so vergeistigt er sich selbst. Man kann nicht sagen: was nützen mir alle Vorsätze, rein den Gesetzen des Wahren zu folgen, wenn ich mich vielleicht über dieses Wahre irre? Es kommt auf das Streben, auf die Gesinnung an. Selbst der Irrende hat in dem Streben nach dem Wahren eine Kraft, die ihn von der unrichtigen Bahn ablenkt. Ist er im Irrtum, so ergreift ihn diese Kraft und führt ihn die Wege zum Rechten. Schon der Einwand: ich kann auch irren, ist störender Unglaube. Er zeigt, daß der Mensch kein Vertrauen hat in die Kraft des Wahren. Denn gerade darauf kommt es an, daß er sich nicht vermißt, von seinem eigensüchtigen Standpunkte aus sich die Ziele zu geben, sondern darauf, daß er sich selbstlos hingibt und von dem Geiste sich die Richtung bestimmen läßt. Nicht der eigensüchtige Menschenwille kann dem Wahren seine Vorschriften machen, sondern dieses Wahre selbst muß in dem Menschen zum Herrscher werden, muß sein ganzes Wesen durchdringen, ihn zum Abbild machen der ewigen Gesetze des Geisterlandes. Erfüllen muß er sich mit diesen ewigen Gesetzen, um sie ins Leben ausströmen zu lassen. - Wie sein Denken, so muß der Erkenntnis Suchende seinen Willen in strengem Gewahrsam haben können. Er wird dadurch in aller Bescheidenheit - ohne Anmaßung - ein Bote der Welt des Wahren und Schönen. Und dadurch, daß er dies wird, steigt er zum Teilnehmer der Geisteswelt auf. Dadurch wird er von Entwickelungsstufe zu Entwickelungsstufe gehoben. Denn man kann das geistige Leben nicht allein durch Anschauen, sondern man muß es dadurch erreichen, daß man es erlebt Beobachtet der Erkenntnis Suchende diese dargestellten Gesetze, so werden bei ihm diejenigen seelischen Erlebnisse, die sich auf die geistige Welt beziehen, eine völlig neue Gestalt annehmen. Er wird nicht mehr bloß in ihnen leben. Sie werden nicht mehr bloß eine Bedeutung für sein Eigenleben haben. Sie werden sich zu seelischen Wahrnehmungen der höheren Welt ausbilden. In seiner Seele wachsen die Gefühle, wachsen Lust und Unlust, Freude und Schmerz zu Seelenorganen aus, wie in seinem Körper Augen und Ohren nicht bloß ein Leben für sich führen, sondern selbstlos die äußeren Eindrücke durch sich hindurchgehen lassen. Und dadurch gewinnt der Erkenntnis Suchende die Ruhe und Sicherheit in der Seelenverfassung, die für das Forschen in der Geisteswelt nötig sind. Eine große Lust wird ihn nicht mehr bloß jauchzen machen, sondern ihm Verkünderin sein können von Eigenschaften der Welt, die ihm vorher entgangen sind. Sie wird ihn ruhig lassen; und durch die Ruhe werden die Merkmale der lustbringenden Wesenheiten sich ihm offenbaren. Ein Schmerz wird ihn nicht mehr bloß mit Betrübnis ganz ausfüllen, sondern ihm auch sagen können, welche Eigenschaften das Schmerz verursachende Wesen hat. Wie das Auge nichts für sich begehrt, sondern dem Menschen die Richtung des Weges angibt, den er zu gehen hat, so werden Lust und Schmerz die Seele ihre Bahn sicher führen. Dies ist der Zustand des seelischen Gleichgewichtes, in den der Erkennende kommen muß. Je weniger Lust und Schmerz sich in den Wellen erschöpfen, die sie im Innenleben des Erkennenden aufwerfen, desto mehr werden sie Augen bilden für die übersinnliche Welt. Solange der Mensch in Lust und Leid lebt, so lange erkennt er nicht durch sie. Wenn er durch sie zu leben lernt, wenn er sein Selbstgefühl aus ihnen herauszieht, dann werden sie seine Wahrnehmungsorganen; dann sieht, dann erkennt er durch sie. Es ist unrichtig, zu glauben, der Erkennende werde ein trockener, nüchterner, lust- und leidloser Mensch. Lust und Leid sind in ihm vorhanden, aber dann, wenn er in der Geisteswelt forscht, in verwandelter Gestalt; sie sind «Augen und Ohren» geworden. | И онова, към което търсещият познание се стреми за своето мислене, към него той трябва да се стреми и за своето действие. То трябва да може, без смущаващи влияния от страна на неговата личност, да следва законите на благородно прекрасното и вечно истинното. Тези закони трябва да могат да му дават посоката. Ако той започне да прави нещо, което е познал като правилното, и личното му чувство не се задоволява от това действие, той не бива заради това да напуска поетия път. Но той не бива и да го следва затова, че му доставя радост, ако намери, че този път не съвпада със законите на вечно прекрасното и истинното. Във всекидневния живот хората се оставят да бъдат определяни в своите действия от онова, което ги задоволява лично, което им носи плодове. Така те налагат посоката на своята личност на хода на световните явления. Те не осъществяват истинното, което е предначертано в законите на духовния свят, те осъществяват изискването на своя произвол. Едва тогава човек действа в смисъла на духовния свят, когато следва единствено неговите закони. От онова, което се върши само от личността, не произтичат сили, които могат да образуват основа за познание на духа. Търсещият познание не може само да пита: какво ми носи плод, с какво имам успех, а трябва да може да пита и: какво съм познал като доброто? Отказ от плодовете на действието за личността, отказ от всякакъв произвол: това са сериозните закони, които той трябва да може да си предначертае. Тогава той върви по пътищата на духовния свят, цялото му същество се пронизва от тези закони. Той става свободен от всяка принуда на сетивния свят: неговият Дух-Човек се издига от сетивната обвивка. Така той навлиза в напредъка към духовното, така одухотворява сам себе си. Не може да се каже: каква полза от всички мои намерения да следвам чисто законите на истинното, ако може би се заблуждавам относно това истинно? Важни са стремежът, нагласата. Дори заблуждаващият се има в стремежа към истинното сила, която го отклонява от неправилния път. Ако е в заблуждение, тази сила го обхваща и го води по пътищата към правилното. Самото възражение: мога и да се заблуждавам, вече е смущаващо неверие. То показва, че човекът няма доверие в силата на истинното. Защото тъкмо това е важно: той да не се осмелява да си поставя целите от своята себична гледна точка, а да се отдава безкористно и да оставя духа да му определя посоката. Не себичната човешка воля може да дава предписания на истинното, а самото това истинно трябва да стане господар в човека, трябва да прониже цялото му същество, да го направи отражение на вечните закони на царството на духовете. Той трябва да се изпълни с тези вечни закони, за да ги остави да се изливат в живота. – Както своето мислене, така търсещият познание трябва да може да държи и своята воля под строг надзор. Чрез това той става в пълна скромност – без претенции – пратеник на света на истинното и прекрасното. И чрез това, че става такъв, той се издига до участник в духовния свят. Чрез това той бива издиган от степен на развитие към степен на развитие. Защото духовния живот човек не може да го достигне само чрез съзерцание, а трябва да го достигне, като го преживява. Ако търсещият познание спазва изложените закони, онези негови душевни преживявания, които се отнасят до духовния свят, ще приемат съвсем нов облик. Той вече няма само да живее в тях. Те вече няма да имат значение само за неговия собствен живот. Те ще се развият в душевни възприятия на висшия свят. В неговата душа чувствата, удоволствието и неудоволствието, радостта и болката прерастват в душевни органи, както в неговото тяло очите и ушите не водят само живот за себе си, а безкористно пропускат през себе си външните впечатления. И чрез това търсещият познание придобива спокойствието и сигурността в душевното състояние, които са нужни за изследването в духовния свят. Едно голямо удоволствие вече няма само да го кара да ликува, а ще може да му бъде вестител на свойства на света, които преди са му убягвали. То ще го оставя спокоен; и чрез спокойствието ще му се разкриват белезите на съществата, които носят удоволствие. Една болка вече няма само да го изпълва изцяло с печал, а ще може и да му казва какви свойства има съществото, което причинява болката. Както окото не желае нищо за себе си, а показва на човека посоката на пътя, по който трябва да върви, така удоволствието и болката ще водят сигурно душата по нейния път. Това е състоянието на душевно равновесие, в което трябва да влезе познаващият. Колкото по-малко удоволствието и болката се изчерпват във вълните, които те вдигат във вътрешния живот на познаващия, толкова повече ще образуват те очи за свръхсетивния свят. Докато човек живее в удоволствие и страдание, дотогава той не познава чрез тях. Когато се научи да живее чрез тях, когато извлече от тях своето чувство за себе си, тогава те стават негови органи за възприятие; тогава той вижда, тогава той познава чрез тях. Погрешно е да се вярва, че познаващият ще стане сух, трезв човек без удоволствие и страдание. Удоволствието и страданието съществуват в него, но когато той изследва в духовния свят – в преобразен облик; те са станали „очи и уши“. |
| 205 | Solange man persönlich mit der Welt lebt, so lange enthüllen die Dinge auch nur das, was sie mit unserer Persönlichkeit verknüpft das aber ist ihr Vergängliches. Ziehen wir uns selbst von unserem Vergänglichen zurück und leben wir mit unserem Selbstgefühl, mit unserem «Ich» in unserem Bleibenden, dann werden die vergänglichen Teile an uns zu Vermittlern; und was sich durch sie enthüllt, das ist ein Unvergängliches, ein Ewiges an den Dingen. Dieses Verhältnis seines eigenen Ewigen zum Ewigen in den Dingen muß bei dem Erkennenden hergestellt werden können. Schon bevor er andere Übungen der beschriebenen Art aufnimmt und auch während derselben soll er seinen Sinn auf dieses Unvergängliche hinlenken. Wenn ich einen Stein, eine Pflanze, ein Tier, einen Menschen beobachte, soll ich eingedenk sein können, daß sich in all dem ein Ewiges ausspricht. Ich soll mich fragen können, was lebt als Bleibendes in dem vergänglichen Stein, in dem vergänglichen Menschen? Was wird die vorübergehende sinnliche Erscheinung überdauern? - Man soll nicht glauben, daß solches Hinlenken des Geistes zum Ewigen die hingebungsvolle Betrachtung und den Sinn für die Eigenschaften des Alltags in uns austilge und uns der unmittelbaren Wirklichkeit entfremde. Im Gegenteil. Jedes Blatt, jedes Käferchen wird uns unzählige Geheimnisse enthüllen, wenn unser Auge nicht nur, sondern durch das Auge der Geist auf sie gerichtet ist. Jedes Glitzern, jede Farbennuance, jeder Tonfall werden den Sinnen lebhaft und wahrnehmbar bleiben, nichts wird verlorengehen; nur unbegrenztes neues Leben wird hinzugewonnen werden. Und wer nicht mit dem Auge das Kleinste zu beobachten versteht, wird auch nur zu blassen, blutleeren Gedanken, nicht aber zu geistigem Schauen kommen. - Es hängt von der Gesinnung ab, die wir uns in dieser Richtung erwerben. Wie weit wir es bringen, das wird von unseren Fähigkeiten abhängen. Wir haben nur das Rechte zu tun und alles übrige der Entwickelung zu überlassen. Zunächst muß es uns genügen, unseren Sinn auf das Bleibende zu richten. Tun wir das, dann wird eben dadurch die Erkenntnis des Bleibenden uns aufgehen. Wir müssen warten, bis uns gegeben wird. Und es wird zur entsprechenden Zeit jedem gegeben, der in Geduld wartet und - arbeitet. - Bald bemerkt unter solchen Übungen der Mensch, welche gewaltige Verwandlung mit ihm vorgeht. Er lernt jedes Ding nur mehr in derjenigen Beziehung wichtig oder unwichtig nehmen, als er das Verhältnis dieses Dinges zu einem Bleibenden, Ewigen erkannt hat. Er kommt zu einer anderen Wertung und Schätzung der Welt, als er sie früher gehabt hat. Sein Gefühl bekommt ein anderes Verhältnis zu der ganzen Umwelt. Das Vergängliche zieht ihn nicht mehr bloß um seiner selbst willen an wie früher; es wird ihm auch noch ein Glied und Gleichnis des Ewigen. Und dieses Ewige, das in allen Dingen lebt, lernt er lieben. Es wird ihm vertraut, wie ihm vorher das Vergängliche vertraut war. Auch dadurch wird er nicht dem Leben entfremdet, sondern er lernt nur ein jegliches Ding seiner wahren Bedeutung nach schätzen. Selbst der eitle Tand des Lebens wird nicht spurlos an ihm vorüberziehen; aber der Mensch verliert sich, indem er nach dem Geistigen sucht, nicht mehr an ihn, sondern erkennt ihn in seinem begrenzten Wert. Er sieht ihn im rechten Lichte. Der ist ein schlechter Erkennender, der nur in Wolkenhöhen wandeln wollte und darüber das Leben verlöre. Ein wirklich Erkennender wird von seiner Gipfelhöhe aus durch klare Übersicht und rechte Empfindung für alles ein jegliches Ding an seinen Platz zu stellen wissen. | Докато човек живее със света лично, дотогава и нещата разкриват само онова, което ги свързва с нашата личност; а това е преходното в тях. Ако самите ние се оттеглим от преходното у нас и живеем с нашето чувство за себе си, с нашия „Аз“, в трайното у нас, тогава преходните части у нас стават посредници; и онова, което се разкрива чрез тях, е нещо непреходно, нещо вечно в нещата. Това отношение между вечното в самия него и вечното в нещата трябва да може да бъде установено у познаващия. Още преди да започне други упражнения от описания вид, а и по време на тях, той трябва да насочва своя ум към това непреходно. Когато наблюдавам един камък, едно растение, едно животно, един човек, трябва да мога да не забравям, че във всичко това се изразява нещо вечно. Трябва да мога да се питам: какво живее като трайно в преходния камък, в преходния човек? Какво ще надживее преходното сетивно явление? – Не бива да се вярва, че такова насочване на духа към вечното заличава в нас отдаденото съзерцание и усета за свойствата на всекидневието и ни отчуждава от непосредствената действителност. Напротив. Всяко листо, всяко бръмбарче ще ни разкрие безброй тайни, когато към тях е насочено не само нашето око, а чрез окото – духът. Всеки блясък, всеки цветови нюанс, всяка интонация ще останат живи и възприемаеми от сетивата, нищо няма да се изгуби; само ще бъде спечелен в добавка безграничен нов живот. И който не умее да наблюдава с окото най-малкото, той ще стигне само до бледи, безкръвни мисли, но не и до духовно виждане. – Това зависи от нагласата, която си придобием в тази посока. Докъде ще стигнем, това ще зависи от нашите способности. Трябва само да правим правилното и да оставим всичко останало на развитието. Отначало трябва да ни е достатъчно да насочим своя ум към трайното. Ако правим това, тогава именно чрез това ще ни се открие познанието за трайното. Трябва да чакаме, докато ни бъде дадено. И то ще бъде дадено в съответното време на всеки, който чака с търпение и – работи. – Скоро при такива упражнения човек забелязва какво мощно преобразяване се извършва в него. Той се научава да смята всяко нещо за важно или неважно само дотолкова, доколкото е познал отношението на това нещо към нещо трайно, вечно. Той стига до друга оценка и преценка на света от онази, която е имал по-рано. Неговото чувство получава друго отношение към целия свят около него. Преходното вече не го привлича само заради самото себе си, както по-рано; то става за него освен това член и образ на вечното. И той се научава да обича това вечно, което живее във всички неща. То му става близко, както преди му е било близко преходното. И чрез това той не се отчуждава от живота, а само се научава да цени всяко нещо според неговото истинско значение. Дори суетният блясък на живота няма да мине покрай него, без да остави следа; но човекът, като търси духовното, вече не се изгубва в него, а познава колко ограничена е неговата стойност. Той го вижда в правилната светлина. Лош познаващ е онзи, който би искал да ходи само по облачните висини и покрай това би изгубил живота. Истинският познаващ ще умее от висотата на своя връх, чрез ясен обзор и правилно усещане за всичко, да постави всяко нещо на неговото място. |
| 206 | So eröffnet sich dem Erkennenden die Möglichkeit, nicht mehr den unberechenbaren Einflüssen der äußeren Sinnenwelt allein zu folgen, die sein Wollen bald da-, bald dorthin lenken. Er hat durch Erkenntnis in der Dinge ewiges Wesen geschaut. Er hat durch die Umwandlung seiner inneren Welt die Fähigkeit in sich, dieses ewige Wesen wahrzunehmen. Für den Erkennenden erhalten die folgenden Gedanken noch eine besondere Wichtigkeit. Wenn er aus sich heraus handelt, so ist er sich bewußt, aus dem ewigen Wesen der Dinge heraus zu handeln. Denn die Dinge sprechen in ihm dieses ihr Wesen aus. Er handelt also im Sinne der ewigen Weltordnung, wenn er aus dem in ihm lebenden Ewigen diesem seinem Handeln die Richtung gibt. Er weiß sich dadurch nicht mehr bloß von den Dingen getrieben; er weiß, daß er sie nach den ihnen selbst eingepflanzten Gesetzen treibt, welche die Gesetze seines eigenen Wesens geworden sind. - Dieses Handeln aus dem Innern kann nur ein Ideal sein, dem man zustrebt. Die Erreichung dieses Zieles liegt in weiter Ferne. Aber der Erkennende muß den Willen haben, diese Bahn klarzusehen. Dies ist sein Wille zur Freiheit. Denn Freiheit ist Handeln aus sich heraus. Und aus sich darf nur handeln, wer aus dem Ewigen die Beweggründe schöpft. Ein Wesen, das dies nicht tut, handelt nach anderen Beweggründen, als den Dingen eingepflanzt sind. Ein solches widerstrebt der Weltordnung. Und diese muß ihm gegenüber dann obsiegen. Das heißt: es kann letzten Endes nicht geschehen, was es seinem Willen vorzeichnet. Es kann nicht frei werden. Willkür des Einzelwesens vernichtet sich selbst durch die Wirkung ihrer Taten. | Така пред познаващия се открива възможността да не следва вече единствено непредвидимите влияния на външния сетивен свят, които насочват волята му ту насам, ту натам. Чрез познанието той е видял вечната същност на нещата. Чрез преобразяването на своя вътрешен свят той има в себе си способността да възприема тази вечна същност. За познаващия следните мисли придобиват освен това особена важност. Когато действа от самия себе си, той съзнава, че действа от вечната същност на нещата. Защото нещата изказват в него тази своя същност. Следователно той действа в смисъла на вечния световен ред, когато дава посоката на това свое действие, изхождайки от вечното, което живее в него. Чрез това той вече не съзнава себе си само като тласкан от нещата; той знае, че ги тласка според законите, вложени в самите тях, които са станали законите на собственото му същество. – Това действие отвътре може да бъде само идеал, към който човек се стреми. Достигането на тази цел е още много далеч. Но познаващият трябва да има волята да вижда ясно този път. Това е неговата воля за свобода. Защото свободата е действие от самия себе си. А от самия себе си има право да действа само онзи, който черпи подбудите от вечното. Едно същество, което не прави това, действа според други подбуди, а не според вложените в нещата. Такова същество се противопоставя на световния ред. И тогава този ред трябва да надделее над него. Това означава: в крайна сметка не може да се случи онова, което то предначертава на своята воля. То не може да стане свободно. Произволът на отделното същество унищожава сам себе си чрез въздействието на своите дела. |
| 207 | *** Wer in solcher Art auf sein inneres Leben zu wirken vermag, schreitet von Stufe zu Stufe in der Geisterkenntnis vorwärts. Die Frucht seiner Übungen wird sein, daß seinem geistigen Wahrnehmen gewisse Einsichten in die übersinnliche Welt sich eröffnen. Er lernt, wie die Wahrheiten über diese Welt gemeint sind; und er wird von ihnen durch eigene Erfahrung die Bestätigung erhalten. Ist diese Stufe erstiegen, dann tritt an ihn etwas heran, was nur durch diesen Weg Erlebnis werden kann. Auf eine Art, deren Bedeutung ihm erst jetzt klarwerden kann, wird ihm durch die «großen geistigen Führermächte des Menschengeschlechtes» die sogenannte Einweihung (Initiation) zuteil. Er wird zum «Schüler der Weisheit». Je weniger man in einer solchen Einweihung etwas sieht, das in einem äußerlichen menschlichen Verhältnisse besteht, desto richtiger wird die darüber gebildete Vorstellung sein. Nur angedeutet kann hier werden, was mit dem Erkennenden nun vorgeht. Er erhält eine neue Heimat. Er wird dadurch bewußter Einheimischer in der übersinnlichen Welt. Der Quell geistiger Einsicht strömt ihm nunmehr aus einem höheren Orte zu. Das Licht der Erkenntnis leuchtet ihm nunmehr nicht von außen entgegen, sondern er wird selbst in den Quellpunkt dieses Lichtes versetzt In ihm erhalten die Rätsel, welche die Welt aufgibt, ein neues Licht. Er redet fortan nicht mehr mit den Dingen, die durch den Geist gestaltet sind, sondern mit dem gestaltenden Geiste selbst. Das Eigenleben der Persönlichkeit ist dann in den Augenblicken der Geisterkenntnis nur noch da, um bewußtes Gleichnis zu sein des Ewigen. Zweifel an dem Geist, die vorher in ihm noch aufkommen konnten, verschwinden; denn zweifeln kann nur, wen die Dinge über den in ihnen waltenden Geist täuschen. Und da der «Schüler der Weisheit» vermag, mit dem Geiste selbst Zwiesprache zu halten, so schwindet ihm auch jede falsche Gestalt, unter der er sich vorher den Geist vorgestellt hat. Die falsche Gestalt, in der man sich den Geist vorstellt, ist Aberglaube. Der Eingeweihte ist über den Aberglauben hinaus, denn er weiß, welche des Geistes wahre Gestalt ist. Freiheit von den Vorurteilen der Persönlichkeit, des Zweifels und des Aberglaubens, das sind die Merkmale dessen, der auf dem Erkenntnispfade zur Schülerschaft aufgestiegen ist. Man soll nicht verwechseln dieses Einswerden der Persönlichkeit mit dem umfassenden Geistesleben mit einem die Persönlichkeit vernichtenden Aufgehen derselben in dem «Allgeist». Ein solches «Verschwinden» findet bei wahrer Entwickelung der Persönlichkeit nicht statt. Diese bleibt in dem Verhältnis, das sie mit der Geistwelt eingeht, als Persönlichkeit gewahrt. Nicht Überwindung, sondern höhere Ausgestaltung der Persönlichkeit findet statt. Will man ein Gleichnis für dieses Zusammenfallen des Einzelgeistes mit dem Allgeist, dann kann man nicht das wählen von verschiedenen Kreisen, die in einen zusammenfallen, um in diesem unterzugehen, sondern man muß das Bild vieler Kreise wählen, deren jeder eine ganz bestimmte Farbennuance hat. Diese verschiedenfarbigen Kreise fallen übereinander, aber jede einzelne Nuance bleibt in dem Ganzen ihrer Wesenheit bestehen. Keine verliert die Fülle ihrer Eigenkräfte. | *** Който може да въздейства по такъв начин върху своя вътрешен живот, той напредва от степен към степен в познанието на духа. Плодът на неговите упражнения ще бъде, че пред неговото духовно възприемане ще се открият известни прозрения за свръхсетивния свят. Той се научава как са замислени истините за този свят; и ще получи потвърждението им от собствения си опит. Когато е изкачена тази степен, тогава към него пристъпва нещо, което може да стане преживяване само по този път. По начин, чието значение едва сега може да му стане ясно, „великите духовни ръководни сили на човешкия род“ му дават така нареченото посвещение (инициация). Той става „ученик на мъдростта“. Колкото по-малко човек вижда в такова посвещение нещо, което се състои в някакво външно човешко отношение, толкова по-правилна ще бъде представата, която човек си съставя за него. Тук може само да се загатне какво става сега с познаващия. Той получава нова родина. С това той става съзнателен жител на свръхсетивния свят. Изворът на духовното прозрение сега се влива в него от по-висше място. Светлината на познанието сега вече не му свети насреща отвън, а той самият бива пренесен в изворната точка на тази светлина. В него загадките, които светът задава, получават нова светлина. Отсега нататък той вече не говори с нещата, които са оформени от духа, а със самия оформящ дух. Тогава, в мигове на познание на духа, собственият живот на личността е налице вече само за да бъде съзнателен образ на вечното. Съмненията в духа, които преди можеха още да възникват в него, изчезват; защото може да се съмнява само онзи, когото нещата мамят относно действащия в тях дух. И тъй като „ученикът на мъдростта“ е в състояние да води разговор със самия дух, за него изчезва и всеки погрешен облик, в който преди си е представял духа. Погрешният облик, в който човек си представя духа, е суеверие. Посветеният е над суеверието, защото знае какъв е истинският облик на духа. Свобода от предразсъдъците на личността, на съмнението и на суеверието – това са белезите на онзи, който по пътя на познанието се е издигнал до ученичество. Не бива това сливане на личността с всеобхватния духовен живот да се смесва с такова разтваряне на личността във „Вседуха“, което я унищожава. Такова „изчезване“ не настъпва при истинското развитие на личността. Тя остава запазена като личност в отношението, в което встъпва с духовния свят. Настъпва не преодоляване, а по-висше оформяне на личността. Ако човек иска сравнение за това съвпадане на отделния дух с Вседуха, той не може да избере сравнението с различни кръгове, които се сливат в един, за да изчезнат в него, а трябва да избере образа на много кръгове, всеки от които има съвсем определен цветови нюанс. Тези различно оцветени кръгове се наслагват един върху друг, но всеки отделен нюанс остава да съществува в цялото на своята същност. Нито един от тях не губи пълнотата на своите собствени сили. |
| 208 | Die weitere Schilderung des «Pfades» soll hier nicht gegeben werden. Sie ist, soweit dies möglich ist, in meiner «Geheimwissenschaft», welche die Fortsetzung dieses Buches bildet, gegeben. | По-нататъшното описание на „пътя“ няма да бъде дадено тук. То е дадено, доколкото това е възможно, в моята „Тайната наука“, която представлява продължението на тази книга. |
| 209 | Was hier über den geistigen Erkenntnispfad gesagt ist, kann nur allzuleicht durch eine mißverständliche Auffassung dazu verführen, in ihm eine Empfehlung solcher Seelenstimmungen zu sehen, die eine Abkehr vom unmittelbaren freudigen und tatkräftigen Erleben des Daseins mit sich bringen. Demgegenüber muß betont werden, daß diejenige Stimmung der Seele, welche diese geeignet macht, die Wirklichkeit des Geistes unmittelbar zu erleben, nicht wie eine allgemeine Anforderung über das ganze Leben ausgedehnt werden kann. Der Erforscher geistigen Daseins kann es in seine Gewalt bekommen, für diese Erforschung die Seele in die dazu notwendige Abgezogenheit von der sinnenfälligen Wirklichkeit zu bringen, ohne daß diese Abgezogenheit ihn im allgemeinen zu einem weltfremden Menschen macht. - Auf der anderen Seite muß aber auch erkannt werden, daß ein Erkennen der geistigen Welt, nicht etwa nur ein solches durch Betreten des Pfades, sondern auch ein solches durch Erfassen der geisteswissenschaftlichen Wahrheiten mit dem vorurteilsfreien gesunden Menschenverstande, auch zu einem höheren sittlichen Lebensstand, zu wahrheitsgemäßer Erkenntnis des sinnlichen Daseins, zu Lebenssicherheit und innerer seelischer Gesundheit führt. | Казаното тук за духовния път на познанието може твърде лесно, при погрешно схващане, да подведе някого да види в него препоръка за такива душевни настроения, които носят със себе си отвръщане от непосредственото радостно и дейно преживяване на битието. Срещу това трябва да се подчертае, че онова настроение на душата, което я прави годна да преживява непосредствено действителността на духа, не може да бъде разпростряно като общо изискване върху целия живот. Изследователят на духовното битие може да придобие властта да привежда душата за това изследване в необходимата за него откъснатост от сетивно възприемаемата действителност, без тази откъснатост да го прави като цяло човек, чужд на света. – От друга страна, обаче трябва да се признае също, че познаването на духовния свят – не само такова чрез поемане по пътя, но и такова чрез схващане на духовнонаучните истини с непредубедения здрав човешки разсъдък – води и до по-висока нравствена степен на живота, до вярно познание на сетивното битие, до сигурност в живота и до вътрешно душевно здраве. |
| 210 | Anmerkungen: | Бележки: |
| 211 | (1) Man sieht wohl gerade aus dieser Angabe, daß es sich bei der Forderung der «rückhaltlosen Hingabe» nicht um die Ausscheidung des eigenen Urteils oder um Hingabe an blinden Glauben handelt. Dergleichen hätte doch einem Kinde gegenüber keinen Sinn. | (1) Именно от това указание може да се види, че при изискването за „безрезервна отдаденост“ не става дума за изключване на собственото съждение или за отдаденост на сляпа вяра. Подобно нещо спрямо едно дете наистина не би имало смисъл. |
| 212 | Einzelne Bemerkungen und Ergänzungen | Отделни бележки и допълнения |
| 213 | Zu Seite 35. Von «Lebenskraft» sprechen galt noch vor kurzer Zeit als ein Merkmal eines unwissenschaftlichen Kopfes. Gegenwärtig beginnt man da und dort auch wieder in der Wissenschaft der Idee einer solchen «Lebenskraft» nicht abgeneigt zu sein, wie sie in älteren Zeiten angenommen worden ist. Wer den Gang der wissenschaftlichen Entwickelung in der Gegenwart durchschaut, wird aber doch die konsequentere Logik bei denjenigen sehen, welche in Anbetracht dieser Entwickelung von «Lebenskraft» nichts wissen wollen. Zu dem, was man gegenwärtig «Naturkräfte» nennt, gehört «Lebenskraft» durchaus nicht. Und wer von den Denkgewohnheiten und Vorstellungsarten der gegenwärtigen Wissenschaften nicht zu höheren übergehen will, der sollte nicht von «Lebenskraft» sprechen. Erst die Art des Denkens und die Voraussetzungen der «Geisteswissenschaft» machen es möglich, widerspruchslos an solche Dinge heranzutreten. Auch solche Denker, die ihre Anschauungen auf einem rein naturwissenschaftlichen Boden gewinnen wollen, haben gegenwärtig den Glauben verlassen, der in der zweiten Hälfte des 19. Jahrhunderts auch für die Erklärung der Lebenserscheinungen nur solche Kräfte gelten lassen wollte, die auch in der leblosen Natur wirksam sind. Das Buch eines so bedeutenden Naturforschers wie Oscar Hertwig: «Das Werden der Organismen. Eine Widerlegung von Darwins Zufallstheorie», ist eine weithin leuchtende wissenschaftliche Erscheinung. Es widerspricht der Annahme, daß die bloßen physikalischen und chemischen Gesetzeszusammenhänge das Lebendige gestalten können. - Bedeutsam ist es auch, daß im sogenannten Neovitalismus sich eine Anschauung geltend macht, die für das Lebendige wieder besondere Kraftwirkungen gelten läßt, ähnlich wie es die älteren Anhänger der «Lebenskraft» taten. - Aber niemand wird auf diesem Gebiete über schemenhaft abstrakte Begriffe hinausgelangen, der nicht anerkennen kann, daß sich das im Leben über die unorganischen Kräfte hinaus Wirksame nur in einer Wahrnehmung erreichen läßt, die zum Anschauen eines Übersinnlichen aufsteigt. Nicht auf eine gleichartige Fortsetzung des auf Unorganisches gerichteten naturwissenschaftlichen Erkennens in das Lebensgebiet hin kommt es an, sondern auf die Erringung einer andersgearteten Erkenntnis. | Към с. 35. Да се говори за „жизнена сила“, доскоро се смяташе за белег на ненаучен ум. В наши дни тук-там и в науката отново започват да не се отнасят отрицателно към идеята за такава „жизнена сила“, каквато е била приемана в по-стари времена. Но който прозира хода на научното развитие в наши дни, все пак ще види по-последователната логика у онези, които с оглед на това развитие не искат и да чуят за „жизнена сила“. „Жизнената сила“ съвсем не спада към онова, което днес наричат „природни сили“. И който не иска да премине от мисловните навици и начините на представяне на днешните науки към по-висши, той не би трябвало да говори за „жизнена сила“. Едва начинът на мислене и предпоставките на „духовната наука“ правят възможно да се пристъпи без противоречие към такива неща. Също и такива мислители, които искат да изградят възгледите си на чисто естественонаучна почва, в наши дни са изоставили вярата, която през втората половина на XIX век и при обяснението на жизнените явления искаше да признава само такива сили, които действат и в неживата природа. Книгата на толкова значим природоизследовател като Оскар Хертвиг, „Възникването на организмите. Опровержение на Дарвиновата теория за случайността“, е научна изява, чиято светлина се вижда надалеч. Тя противоречи на предположението, че единствено физическите и химическите закономерни връзки могат да оформят живото. – Значимо е също, че в така наречения неовитализъм се налага възглед, който отново признава при живото особени силови въздействия, подобно на по-старите привърженици на „жизнената сила“. – Но никой няма да стигне в тази област по-далеч от призрачно абстрактни понятия, ако не може да признае, че онова, което действа в живота отвъд неорганичните сили, може да бъде достигнато само във възприятие, което се издига до съзерцаване на нещо свръхсетивно. Важното не е естественонаучното познание, насочено към неорганичното, да бъде продължено еднородно в областта на живота, а да се извоюва познание от друг род. |
| 214 | Zu Seite 36. Wenn hier vom «Tastsinn» der niederen Organismen gesprochen wird, so ist mit diesem Worte nicht das gemeint, was in den gewöhnlichen Darstellungen der «Sinne» mit diesem Ausdrucke bezeichnet wird. Gegen die Berechtigung dieses Ausdruckes könnte sogar vom Gesichtspunkte der Geisteswissenschaft viel eingewendet werden. Es ist vielmehr hier mit «Tastsinn» ein allgemeines Gewahrwerden eines äußeren Eindruckes gemeint, im Gegensatz zu dem besonderen Gewahrwerden, das im Sehen, Hören und so weiter besteht. | Към с. 36. Когато тук се говори за „сетиво за допир“ у нисшите организми, с тази дума не се има предвид онова, което в обичайните описания на „сетивата“ се обозначава с този израз. Дори от гледна точка на духовната наука срещу правомерността на този израз би могло да се възрази много. Тук със „сетиво за допир“ по-скоро се има предвид общо долавяне на външно впечатление, за разлика от особеното долавяне, което се състои във виждането, чуването и т.н. |
| 215 | Zu Seite 36-60. Es kann scheinen, als ob die in diesen Ausführungen gegebene Gliederung der menschlichen Wesenheit auf einer rein willkürlichen Unterscheidung von Teilen innerhalb des einheitlichen Seelenlebens beruhte. Demgegenüber ist zu betonen, daß diese Gliederung im einheitlichen Seelenleben eine ähnliche Bedeutung hat wie das Erscheinen der sieben Regenbogenfarbennuancen beim Durchgange des Lichtes durch ein Prisma. Was der Physiker vollbringt zur Erklärung der Lichterscheinungen, indem er diesen Durchgang und die sieben Farbennuancen in seinem Gefolge studiert, das vollbringt in entsprechender Art der Geistesforscher für die Seelenwesenheit. Die sieben Seelenglieder sind nicht bloße Unterscheidungen des abstrahierenden Verstandes. Sie sind dies ebensowenig wie die sieben Farben gegenüber dem Lichte. Es beruht in beiden Fällen die Unterscheidung auf der inneren Natur der Tatsachen. Nur daß die sieben Glieder am Lichte sichtbar werden durch eine äußerliche Vorrichtung, die sieben Glieder der Seele durch die auf das Wesen der Seele gehende geistgemäße Betrachtung. Es kann das wahre Wesen der Seele ohne die Erkenntnis dieser Gliederung nicht erfaßt werden. Denn durch die drei Glieder: physischer Leib, Lebensleib, Seelenleib, gehört die Seele der vergänglichen Welt an; durch die andern vier Glieder wurzelt sie im Ewigen. In der «einheitlichen Seele» ist Vergängliches und Ewiges unterschiedslos verbunden. Man kann, wenn man die Gliederung nicht durchschaut, nicht das Verhältnis der Seele zur Gesamtwelt kennenlernen. Noch ein anderer Vergleich darf gebraucht werden. Der Chemiker spaltet das Wasser in Wasserstoff und Sauerstoff. Diese beiden Stoffe kann man in dem «einheitlichen Wasser» nicht beobachten. Sie haben aber ihre eigene Wesenheit. Sowohl der Wasserstoff als auch der Sauerstoff bilden Verbindungen mit anderen Stoffen. So gehen im Tode die drei «niederen Glieder der Seele» Verbindungen mit der vergänglichen Weltwesenheit ein; die vier höheren fügen sich dem Ewigen ein. Wer sich sträubt, in die Gliederung der Seele sich einzulassen, der gleicht einem Chemiker, der nichts davon wissen wollte, das Wasser in Wasserstoff und Sauerstoff zu zerlegen. | Към с. 36–60. Може да изглежда, че членението на човешката същност, дадено в тези изложения, почива на чисто произволно разграничаване на части в рамките на единния душевен живот. В отговор на това трябва да се подчертае, че в единния душевен живот това членение има значение, подобно на онова, което има появата на седемте цветни нюанса на дъгата при преминаването на светлината през призма. Онова, което физикът извършва за обяснението на светлинните явления, като изучава това преминаване и седемте цветни нюанса, които го съпътстват, това по съответен начин извършва духовният изследовател за душевната същност. Седемте члена на душата не са просто разграничения на абстрахиращия разсъдък. Те не са такива, както не са и седемте цвята спрямо светлината. И в двата случая разграничението почива на вътрешната природа на фактите. Само че седемте члена при светлината стават видими чрез външно приспособление, а седемте члена на душата – чрез съобразното с духа разглеждане, насочено към същността на душата. Истинската същност на душата не може да бъде схваната без познанието на това членение. Защото чрез трите члена – физическо тяло, жизнено тяло, душевно тяло – душата принадлежи на преходния свят; чрез другите четири члена тя се корени във вечното. В „единната душа“ преходното и вечното са неразличимо свързани. Ако човек не прозира членението, той не може да опознае отношението на душата към целокупния свят. Може да се използва и още едно сравнение. Химикът разлага водата на водород и кислород. Тези две вещества не могат да се наблюдават в „единната вода“. Но те имат своя собствена същност. И водородът, и кислородът образуват съединения с други вещества. Така при смъртта трите „нисши члена на душата“ влизат в съединения с преходната световна същност; четирите висши се включват във вечното. Който се възпротивява да навлезе в членението на душата, прилича на химик, който не би искал и да чуе за разлагането на водата на водород и кислород. |
| 216 | Zu Seite 43. Geisteswissenschaftliche Darstellungen müssen ganz genau genommen werden. Denn nur in der genauen Prägung der Ideen haben sie einen Wert. Wer zum Beispiel in dem Satze: «Sie (die Empfindungen und so weiter) werden bei ihm (nämlich beim Tier) nicht mit selbständigen, über das unmittelbare Erleben hinausgehenden Gedanken durchwoben», die Worte «selbständigen, über das unmittelbare Erleben hinausgehenden» unbeachtet läßt, der könnte leicht in den Irrtum verfallen, hier werde behauptet, in dem Empfinden oder in den Instinkten der Tiere seien keine Gedanken enthalten. Nun steht aber gerade wahre Geisteswissenschaft auf dem Boden einer Erkenntnis, die sagt, daß alles innere Erleben der Tiere (wie alles Dasein überhaupt) gedankendurchwoben ist. Nur sind die Gedanken des Tieres nicht selbständige eines im Tiere lebenden «Ich», sondern sie sind diejenigen des tierischen Gruppen-Ich, welches als ein von außen das Tier beherrschendes Wesen anzusehen ist. Es ist dieses GruppenIch nicht in der physischen Welt vorhanden wie das Ich des Menschen, sondern es wirkt auf das Tier herein aus der auf Seite 90 ff. beschriebenen Seelenwelt. (Genaueres darüber ist in meiner «Geheimwissenschaft» zu finden.) Worauf es beim Menschen ankommt, das ist, daß die Gedanken in ihm selbständiges Dasein gewinnen, daß sie nicht mittelbar in der Empfindung, sondern unmittelbar als Gedanken auch seelisch erlebt werden. | Към с. 43. Духовнонаучните изложения трябва да се разбират съвсем точно. Защото те имат стойност само в точното изковаване на идеите. Който например в изречението: „Те (усещанията и т.н.) не се протъкават при него (а именно при животното) със самостоятелни, излизащи отвъд непосредственото преживяване мисли“ остави без внимание думите „самостоятелни, излизащи отвъд непосредственото преживяване“, той лесно би могъл да изпадне в заблуждението, че тук се твърди, че в усещането или в инстинктите на животните не се съдържат мисли. Но истинската духовна наука стои тъкмо на почвата на познание, което казва, че целият вътрешен живот на животните (както и цялото битие изобщо) е протъкан от мисли. Само че мислите на животното не са самостоятелни мисли на „Аз“, който живее в животното, а са мислите на животинския групов Аз, който трябва да се разглежда като същество, владеещо животното отвън. Този групов Аз не е налице във физическия свят като Аза на човека, а въздейства навътре в животното от душевния свят, описан на с. 90 и сл. (По-подробно за това може да се намери в моята „Тайната наука“.) При човека важното е мислите в него да придобият самостоятелно битие, да се преживяват и душевно – не опосредствано, в усещането, а непосредствено, като мисли. |
| 217 | Zu Seite 48. Wenn gesagt wird, kleine Kinder sagen: «Karl ist brav», «Marie will das haben», so muß wohl beachtet werden, daß es weniger darauf ankommt, wie früh Kinder das Wort «Ich» gebrauchen, als darauf, wann sie mit diesem Worte die entsprechende Vorstellung verknüpfen. Wenn Kinder das Wort von Erwachsenen hören, so mögen sie immerhin dasselbe gebrauchen, ohne daß sie die Vorstellung des «Ich» haben. Doch deutet der zumeist späte Gebrauch des Wortes allerdings auf eine wichtige Entwickelungstatsachen hin, nämlich ich auf die allmähliche Entfaltung der IchVorstellung aus dem dunklen Ich-Gefühl heraus. | Към с. 48. Когато се казва, че малките деца казват: „Карл е послушен“, „Мари иска да има това“, трябва добре да се има предвид, че е важно не толкова колко рано децата употребяват думата „Аз“, колкото кога свързват с тази дума съответната представа. Когато децата чуват думата от възрастните, те може и да я употребяват, без да имат представата за „Аз“. Но това, че думата най-често се употребява късно, наистина сочи към важен факт на развитието, а именно към постепенното разгръщане на представата за Аза от смътното чувство за Аз. |
| 218 | Zu Seite 52 und 53. Man wird in meinem Buche «Wie erlangt man Erkenntnisse der höheren Welten?» und in meiner «Geheimwissenschaft» die eigentliche Wesenheit der «Intuition» beschrieben finden. Man könnte leicht bei ungenauer Beachtung der Sache zwischen dem Gebrauche dieses Wortes in den beiden Büchern und demjenigen, der sich in diesem Buche auf Seite 52 findet, einen Widerspruch finden. Er ist für den nicht vorhanden, der genau beachtet, daß dasjenige, was aus der geistigen Welt durch die Intuition sich in voller Wirklichkeit für die übersinnliche Erkenntnis enthüllt, sich in seiner niedersten Offenbarung dem Geistselbst so ankündigt wie das äußere Dasein der physischen Welt in der Empfindung. | Към с. 52 и 53. В моята книга „Как се постигат познания за висшите светове?“ и в моята „Тайната наука“ е описана същинската същност на „интуицията“. При неточно вникване в нещата лесно би могло да се открие противоречие между употребата на тази дума в двете книги и онази, която се среща в тази книга на с. 52. То не съществува за онзи, който точно има предвид, че онова, което от духовния свят се разкрива чрез интуицията в пълна действителност за свръхсетивното познание, в своето най-нисше откровение се възвестява на Духа-Себе така, както външното битие на физическия свят – в усещането. |
| 219 | Zu Seite 61 ff. Über «Wiederverkörperung des Geistes und Schicksal». Gegenüber den Ausführungen dieses Abschnittes wird zu bedenken sein, daß hier der Versuch gemacht ist, aus der gedanklichen Betrachtung des menschlichen Lebenslaufes selbst, ohne Hinblick auf geisteswissenschaftliche Erkenntnisse, wie sie in den andern Abschnitten dargestellt werden, Vorstellungen zu gewinnen darüber, inwiefern dieses Menschenleben und sein Schicksal über sich selbst hinaus zu wiederholten Erdenleben weist. Diese Vorstellungen werden ganz selbstverständlich demjenigen recht bedenklich erscheinen müssen, der nur die gewohnten, auf das Einzelleben gerichteten «fest begründet» findet. Allein, man sollte auch bedenken, daß die hier gegebene Darstellung die Meinung zu begründen sucht, eine solch gewohnte Vorstellungsart könne eben nicht zu Erkenntnissen über die Gründe des Lebenslaufes führen. Deshalb müssen andere Vorstellungen gesucht werden, die den gewohnten scheinbar widersprechen. Und man sucht diese anderen Vorstellungen nur dann nicht, wenn man es grundsätzlich ablehnt, auf einen nur seelisch zu erfassenden Verlauf von Vorgängen die gedankliche Betrachtung ebenso anzuwenden wie auf einen im Physischen sich vollziehenden. Bei einer solchen Ablehnung legt man zum Beispiel keinen Wert auf die Tatsache, daß ein Schicksalsschlag, der das Ich trifft, in der Empfindung sich verwandt erweist dem Auftreffen einer Erinnerung auf ein Erlebnis, das dem erinnerten verwandt ist. Aber wer versucht, wahrzunehmen, wie ein Schicksalsschlag wirklich erlebt wird, der kann dieses Erleben unterscheiden von den Aussagen, die entstehen müssen, wenn der Gesichtspunkt in der Außenwelt genommen wird und dadurch jede lebendige Beziehung des Schlages zum Ich selbstverständlich wegfällt. Für einen solchen Gesichtspunkt erscheint der Schlag entweder als Zufall oder als eine von außen kommende Bestimmung. Da es auch solche Schicksalsschläge gibt, die gewissermaßen einen ersten Einschlag in das Menschenleben bilden und die ihre Folgen erst später zeigen werden, ist die Versuchung um so größer, das für diese Geltende zu verallgemeinern und auf eine andere Möglichkeit gar nicht zu achten. Man beginnt erst darauf zu achten, wenn die Lebenserfahrungen das Vorstellungsvermögen in eine Richtung bringen, wie sie bei Goethes Freund Knebel sich findet, der in einem Briefe schreibt: «Man wird bei genauer Beobachtung finden, daß in dem Leben der meisten Menschen sich ein gewisser Plan findet, der, durch die eigene Natur oder durch die Umstände, die sie führen, ihnen gleichsam vorgezeichnet ist. Die Zustände ihres Lebens mögen noch so abwechselnd und veränderlich sein, es zeigt sich am Ende doch ein Ganzes, das unter sich eine gewisse Übereinstimmung bemerken läßt ... Die Hand eines bestimmten Schicksals, so verborgen sie auch wirken mag, zeigt sich auch genau, sie mag nun durch äußere Wirkung oder innere Regung bewegt sein: ja, widersprechende Gründe bewegen sich oftmals in ihrer Richtung. So verwirrt der Lauf ist, so zeigt sich immer Grund und Richtung durch.» Solch einer Beobachtung kann leicht mit Einwänden begegnet werden, insbesondere von solchen Persönlichkeiten, die sich auf die Beachtung der Seelenerlebnisse nicht einlassen wollen, aus der sie stammt. Der Verfasser dieses Buches glaubt in den Ausführungen über wiederholte Erdenleben und Schicksal aber genau die Grenzen gezeichnet zu haben, innerhalb der man Vorstellungen über die Gründe der Lebensgestaltung bilden kann. Er hat darauf verwiesen, daß die Anschauung, zu der diese Vorstellungen lenken, von ihnen nur «silhouettenhaft» bestimmt wird, daß sie nur gedanklich vorbereiten können auf dasjenige, was geisteswissenschaftlich gefunden werden muß. Aber diese gedankliche Vorbereitung ist eine innere Seelenverrichtung, die, wenn sie ihre Tragweite nicht falsch einschätzt, wenn sie nicht «beweisen», sondern die Seele bloß «üben» will, den Menschen vorurteilslos-empfänglich macht für Erkenntnisse, die ihm ohne solche Vorbereitung töricht erscheinen. | Към с. 61 и сл. За „Прераждане на духа и съдба“. По отношение на изложенията в този раздел трябва да се има предвид, че тук е направен опит да се получат представи за това доколко този човешки живот и неговата съдба сочат отвъд себе си към повторни земни животи, като се изхожда от самото мисловно разглеждане на човешкия жизнен път, без оглед на духовнонаучните познания, както те са представени в другите раздели. Тези представи съвсем естествено ще трябва да изглеждат твърде съмнителни на онзи, който намира за „твърдо обосновани“ само обичайните представи, насочени към отделния живот. Но би трябвало да се има предвид и това, че даденото тук изложение се стреми да обоснове мнението, че такъв обичаен начин на представяне именно не може да доведе до познания за причините на жизнения път. Затова трябва да се търсят други представи, които привидно противоречат на обичайните. А тези други представи човек не търси само тогава, когато по принцип отказва да прилага мисловното разглеждане към ход на процеси, който може да бъде схванат само душевно, така, както го прилага към ход, който се извършва във физическото. При такъв отказ например не се отдава значение на факта, че удар на съдбата, който засяга Аза, се оказва в усещането сроден със сблъскването на спомен с преживяване, сродно на спомненото. Но който се опита да възприеме как наистина се преживява ударът на съдбата, той може да различи това преживяване от твърденията, които трябва да възникнат, когато човек заеме гледната си точка във външния свят и поради това всяка жива връзка на удара с Аза естествено отпада. За такава гледна точка ударът изглежда или като случайност, или като нещо, определено отвън. Тъй като има и такива удари на съдбата, които, така да се каже, представляват първо намесване в човешкия живот и които едва по-късно ще покажат своите последици, изкушението да се обобщи онова, което важи за тях, и изобщо да не се обръща внимание на друга възможност, е толкова по-голямо. Човек започва да обръща внимание на това едва когато житейският опит насочи способността му за представи в посока, каквато се среща у приятеля на Гьоте Кнебел, който пише в едно писмо: „При точно наблюдение ще се установи, че в живота на повечето хора има известен план, който чрез собствената им природа или чрез обстоятелствата, които ги водят, им е като че ли предначертан. Колкото и разнообразни и променливи да са състоянията на техния живот, накрая все пак се показва едно цяло, в което личи известна вътрешна съгласуваност... Ръката на определена съдба, колкото и скрито да действа, също се показва точно, независимо дали е подбудена от външно въздействие, или от вътрешен порив; дори противоречиви причини често се движат в нейната посока. Колкото и объркан да е ходът, през него винаги прозират основание и посока.“ Срещу такова наблюдение лесно могат да се изтъкнат възражения, особено от такива личности, които не искат да се впускат в наблюдаването на душевните преживявания, от което то произхожда. Но авторът на тази книга смята, че в изложенията за повторните земни животи и съдбата е очертал точно границите, в рамките на които могат да се образуват представи за причините на оформянето на живота. Той е посочил, че възгледът, към който насочват тези представи, се определя от тях само „силуетно“, че те могат само мисловно да подготвят за онова, което трябва да бъде намерено по духовнонаучен път. Но тази мисловна подготовка е вътрешна душевна дейност, която, ако не преценява погрешно своя обсег, ако не иска да „доказва“, а иска само да „упражнява“ душата, прави човека непредубедено възприемчив към познания, които без такава подготовка му изглеждат глупави. |
| 220 | Zu Seite 96. Was in diesem Buche in dem späteren Kapitel «Pfad der Erkenntnis» von «geistigen Wahrnehmungsorganen» nur kurz gesagt wird, davon findet sich eine ausführliche Darstellung in meinen Büchern «Wie erlangt man Erkenntnisse der höheren Welten?» und in meiner «Geheimwissenschaft». | Към с. 96. За онова, което в тази книга, в по-късната глава „Пътят на познанието“, се казва само накратко за „духовните органи за възприятие“, може да се намери подробно изложение в моите книги „Как се постигат познания за висшите светове?“ и в моята „Тайната наука“. |
| 221 | Zu Seite 122. Es wäre unrichtig, wenn man deswegen eine rastlose Unruhe in der geistigen Welt annehmen wollte, weil es in ihr «eine Ruhe, ein Verweilen an einem Orte, wie sie in der physischen Welt vorhanden sind», nicht gibt. Es ist dort, wo «die Urbilder schaffende Wesenheiten» sind, zwar nicht das vorhanden, was «Ruhe an einem Orte» genannt werden kann, wohl aber jene Ruhe, welche geistiger Art ist und welche mit tätiger Beweglichkeit vereinbar ist. Sie läßt sich vergleichen mit der ruhigen Befriedigung und Beseligung des Geistes, die im Handeln, nicht im Untätigsein sich offenbaren. | Към с. 122. Би било неправилно, ако поради това, че в духовния свят няма „покой, пребиваване на едно място, каквито има във физическия свят“, човек би искал да приеме в него някакво неспирно безпокойство. Там, където „първообразите са творящи същества“, наистина няма онова, което може да се нарече „покой на едно място“, но затова пък има онзи покой, който е от духовен род и който е съвместим с дейна подвижност. Той може да се сравни със спокойното удовлетворение и блаженство на духа, които се разкриват в действието, а не в бездействието. |
| 222 | Zu Seite 127 und 129. Man muß das Wort «Absichten» gegenüber den treibenden Gewalten der Weltentwickelung gebrauchen, obwohl dadurch zu der Versuchung Veranlassung gegeben wird, diese Gewalten einfach so vorzustellen, wie menschliche Absichten sind. Vermieden kann diese Versuchung nur werden, wenn man sich bei solchen Worten, die doch nun einmal aus dem Bereich der menschlichen Welt genommen werden müssen, erhebt zu einer Bedeutung derselben, in welcher ihnen alles genommen ist, was sie an engbegrenztem Menschlichem haben, dafür ihnen aber gegeben wird dasjenige, was der Mensch ihnen in den Fällen seines Lebens annähernd gibt, in denen er sich gewissermaßen über sich selbst erhebt. | Към с. 127 и 129. Думата „намерения“ трябва да се употребява по отношение на движещите сили на световното развитие, макар че с това се дава повод за изкушението тези сили да се представят просто такива, каквито са човешките намерения. Това изкушение може да се избегне само ако при такива думи, които все пак неизбежно трябва да бъдат взети от областта на човешкия свят, човек се издигне до такова тяхно значение, в което от тях е отнето всичко тясно ограничено човешко, което имат, но затова пък им е дадено онова, което човекът приблизително им дава в онези случаи от своя живот, когато, така да се каже, се издига над самия себе си. |
| 223 | Zu Seite 128. Weiteres über das «geistige Wort» findet man in meiner «Geheimwissenschaft». | Към с. 128. Повече за „духовното слово“ може да се намери в моята „Тайната наука“. |
| 224 | Zu Seite 144. Wenn an dieser Stelle gesagt ist: «... er kann von dein Ewigen aus die Richtung für die Zukunft bestimmen», so ist dies ein Hinweis auf die besondere Art der menschlichen Seelenverfassung in der entsprechenden Zeit zwischen dem Tode und einer neuen Geburt. Ein Schicksalsschlag, der den Menschen im Leben der physischen Welt trifft, kann für die Seelenverfassung dieses Lebens etwas dem Willen des Menschen ganz Widerstrebendes zu haben scheinen: in dem Leben zwischen Tod und Geburt waltet in der Seele eine dem Willen ähnliche Kraft, welche dem Menschen die Richtung gibt nach dem Erleben dieses Schicksalsschlages. Die Seele sieht gewissermaßen, daß ihr aus früheren Erdenleben eine Unvollkommenheit anhaftet. Eine Unvollkommenheit, die von einer unschönen Tat oder einem unschönen Gedanken herrührt. In der Seele entsteht zwischen Tod und Geburt der willensähnliche Impuls, die Unvollkommenheit auszugleichen. Sie nimmt deswegen in ihr Wesen die Tendenz auf, in dem weiteren Erdenleben sich in ein Unglück zu stürzen, um durch dessen Erleiden den Ausgleich herbeizuführen. Nach der Geburt im physischen Leibe ahnt die Seele, die von einem Schicksalsschlage getroffen wird, nicht, daß sie in dem rein geistigen Leben vor der Geburt sich selbst die Richtung nach diesem Schicksalsschlage gegeben hat. Was also völlig ungewollt erscheint vom Gesichtspunkt des Erdenlebens, ist von der Seele gewollt im Übersinnlichen. «Von dem Ewigen aus bestimmt sich der Mensch die Zukunft.» | Към с. 144. Когато на това място се казва: „... той може да определя посоката за бъдещето, изхождайки от вечното“, това е указание за особения род на човешкото душевно състояние в съответното време между смъртта и новото раждане. Един удар на съдбата, който сполетява човека в живота на физическия свят, може за душевното състояние на този живот да изглежда, че носи в себе си нещо съвсем противно на волята на човека: в живота между смъртта и раждането в душата властва сила, подобна на волята, която дава на човека посоката към преживяването на този удар на съдбата. Душата, така да се каже, вижда, че от предишни земни животи ѝ е останало някакво несъвършенство. Едно несъвършенство, което произтича от некрасиво дело или от некрасива мисъл. В душата между смъртта и раждането възниква подобният на волята импулс да изравни несъвършенството. Затова тя приема в своето същество тенденцията в по-нататъшния земен живот да се хвърли в нещастие, за да може, като го изстрада, да постигне изравняването. След раждането във физическото тяло душата, която бива сполетяна от удар на съдбата, не подозира, че в чисто духовния живот преди раждането сама си е дала посоката към този удар на съдбата. Така онова, което от гледна точка на земния живот изглежда напълно нежелано, е пожелано от душата в свръхсетивното. „Изхождайки от вечното, човекът сам си определя бъдещето.“ |
| 225 | Zu Seite 158 ff. Das Kapitel dieses Buches: «Von den Gedankenformen und der menschlichen Aura», ist wohl das, welches am leichtesten zu Mißverständnissen Anlaß gibt. Gegnerische Empfindungen finden gerade in diesen Ausführungen die besten Gelegenheiten zu ihren Einwänden. Es liegt zum Beispiel wirklich recht nahe, zu verlangen, daß die Aussagen des Sehers auf diesem Gebiete durch Versuche bewiesen werden sollen, welche der naturwissenschaftlichen Vorstellungsart entsprechen. Man kann fordern, es sollen sich eine Anzahl von Menschen, die vorgeben, das Geistige der Aura zu schauen, anderen Menschen gegenüberstellen und deren Aura auf sich wirken lassen. Dann mögen die Seher sagen, welche Gedanken, Empfindungen und so weiter sie als Aura bei den beobachteten Menschen schauen. Wenn dann ihre Angaben untereinander übereinstimmen und wenn sich herausstellt, daß die beobachteten Menschen wirklich die von den Sehern angegebenen Empfindungen, Gedanken und so weiter gehabt haben, dann wolle man an das Vorhandensein der Aura glauben. Das ist gewiß ganz naturwissenschaftlich gedacht allein, es kommt das Folgende in Betracht: Die Arbeit des Geistesforschers an der eigenen Seele, die ihm die Fähigkeit des geistigen Schauens gibt, geht dahin, eben diese Fähigkeit zu erwerben. Ob er dann in einem einzelnen Falle etwas in der geistigen Welt wahrnimmt und was er wahrnimmt, das hängt nicht von ihm ab. Das fließt ihm zu als eine Gabe aus der geistigen Welt. Er kann sie nicht erzwingen, er muß warten, bis sie ihm wird. Seine Absicht, die Wahrnehmung herbeizuführen, kann nie zu den Ursachen des Eintreffens dieser Wahrnehmung gehören. Gerade diese Absicht aber fordert die naturwissenschaftliche Vorstellungsart für das Experiment. Die geistige Welt aber läßt sich nicht befehlen. Sollte der Versuch zustande kommen, so müßte er von der geistigen Welt aus angestellt werden. In dieser müßte ein Wesen die Absicht haben, die Gedanken eines oder mehrerer Menschen einem oder mehreren Sehern zu offenbaren. Diese Seher müßten dann durch «geistigen Antrieb» zur Beobachtung zusammengeführt werden. Dann würden ihre Angaben ganz gewiß miteinander stimmen. So paradox dies alles für das rein naturwissenschaftliche Denken erscheinen mag: es ist doch so. Geistige «Experimente» können nicht wie physische zustande kommen. Wenn der Seher zum Beispiel den Besuch einer ihm fremden Person erhält, so kann er nicht ohne weiteres sich «vornehmen», die Aura dieser Person zu beobachten. Aber er schaut die Aura, wenn innerhalb der geistigen Welt Veranlassung ist, daß sie sich ihm enthüllt. - Mit diesen wenigen Worten soll nur auf das Mißverständliche des oben angedeuteten Einwurfes hingewiesen werden. Was die Geisteswissenschaft zu erfüllen hat, ist, anzugeben, auf welchem Wege der Mensch zum Schauen der Aura kommt; auf welchem Wege er sich also selbst die Erfahrung von ihrem Vorhandensein verschaffen kann. Es kann also die Wissenschaft dem, der erkennen will, nur erwidern: wende die Bedingungen des Schauens auf deine eigene Seele an, und du wirst schauen. Die obige Forderung der naturwissenschaftlichen Vorstellungsart erfüllt zu sehen, wäre allerdings bequemer; allein, wer sie stellt, zeigt, daß er sich nicht von den allerersten Ergebnissen der Geisteswissenschaft wirklich unterrichtet hat. Mit der in diesem Buche gegebenen Darstellung der «menschlichen Aura» sollte nicht der auf das «Übersinnliche» gehenden Sensationslust entgegengekommen werden, die sich gegenüber der geistigen Welt nur dann für befriedigt erklärt, wenn man ihr etwas als «Geist» vorweist, das sich in der Vorstellung nicht von dem Sinnlichen unterscheidet, bei dem sie also mit ihrem Vorstellen bequem in diesem Sinnlichen bleiben kann. Was auf seiten 158 und 159 f. gesagt ist über die besondere Art, wie die aurische Farbe vorzustellen ist, könnte doch wohl geeignet sein, diese Darstellung vor einem solchen Mißverständnis zu bewahren. Aber es muß auch von dem, der nach rechter Einsicht auf diesem Gebiete strebt, durchschaut werden, daß die Menschenseele notwendig die geistige - nicht sinnliche - Anschauung des Aurischen vor sich hinstellt, wenn sie das Erlebnis des Geistigen und Seelischen hat. Ohne eine solche Anschauung bleibt das Erlebnis im Unbewußten. Man sollte die bildhafte Anschauung nicht mit dem Erlebnis selbst verwechseln; aber man sollte sich auch klar darüber sein, daß in dieser bildhaften Anschauung das Erlebnis einen völlig zutreffenden Ausdruck findet. Nicht einen solchen etwa, den die anschauende Seele willkürlich macht, sondern einen solchen, der sich selbst im übersinnlichen Wahrnehmen bildet. - Man wird gegenwärtig einem Naturforscher verzeihen, wenn er sich veranlaßt findet, von einer Art «menschlicher Aura» so zu sprechen, wie es Professor Dr. Moritz Benedikt in seinem Buche über «Ruten- und Pendellehre» tut. «Es gibt, wenn auch eine geringe Anzahl von Menschen, die «dunkelangepaßt» sind. Ein relativ größerer Teil dieser Minorität sieht in der Dunkelheit sehr viel Objekte ohne Farben, und nur relativ sehr wenige sehen die Objekte auch gefärbt ... Eine größere Anzahl Gelehrte und Ärzte wurden in meiner Dunkelkammer von meinen zwei klassischen «Dunkelangepaßten»... untersucht, und es konnte den von denselben Untersuchten kein gerechter Zweifel an der Richtigkeit der Beobachtung und Schilderung zurückbleiben... Farbenwahmehmende Dunkelangepaßte sehen nun an der Vorderseite die Stirn und den Scheitel blau, die übrige rechte Hälfte ebenfalls blau und die linke rot oder manche ... orangegelb. Rückwärts findet dieselbe Teilung und dieselbe Färbung statt.» Aber man wird das Sprechen von «Aura» dem Geistesforscher nicht so leicht verzeihen. Hier soll nun weder zu diesen Ausführungen Benedikts - die zu den interessantesten der modernen Naturlehre gehören - irgendwie Stellung genommen werden, noch soll eine billige Gelegenheit ergriffen werden, die manche so gerne ergreifen, um Geisteswissenschaft durch die Naturwissenschaft zu «entschuldigen». Es sollte nur darauf hingewiesen werden, wie in einem Falle ein Naturforscher zu Behauptungen kommen kann, die solchen der Geisteswissenschaft nicht so ganz unähnlich sind. Betont muß dabei aber auch werden, daß die geistig zu erfassende Aura, von der in diesem Buche die Rede ist, etwas ganz anderes ist als die mit physischen Mitteln zu erforschende, von der bei Benedikt die Rede ist. Man gibt sich natürlich einer groben Täuschung hin, wenn man meint, die «geistige Aura» könne ein mit äußeren naturwissenschaftlichen Mitteln zu Erforschendes sein. Sie ist nur dem geistigen Schauen zugänglich, das durch den Erkenntnispfad gegangen ist (wie er im letzten Kapitel dieses Buches beschrieben ist). Aber auf einem Mißverständnisse beruhte es auch, wenn man geltend machte, daß die Wirklichkeit des geistig Wahrzunehmenden auf dieselbe Art erwiesen werden soll wie diejenige des sinnlich Wahrzunehmenden. | Към с. 158 и сл. Главата на тази книга „За мисловните форми и човешката аура“ е може би онази, която най-лесно дава повод за недоразумения. Враждебните чувства намират тъкмо в тези изложения най-добрите поводи за своите възражения. Например наистина е твърде близко до ума да се поиска твърденията на ясновидеца в тази област да бъдат доказани чрез опити, които отговарят на естественонаучния начин на представяне. Може да се поиска известен брой хора, които твърдят, че съзират духовното на аурата, да застанат срещу други хора и да оставят тяхната аура да въздейства върху тях. Тогава ясновидците да кажат какви мисли, усещания и т.н. съзират като аура у наблюдаваните хора. Ако тогава техните данни съвпадат помежду си и ако се окаже, че наблюдаваните хора действително са имали посочените от ясновидците усещания, мисли и т.н., тогава човек бил готов да повярва в съществуването на аурата. Това без съмнение е мислено съвсем естественонаучно; но тук трябва да се има предвид следното: Работата на духовния изследовател върху собствената душа, която му дава способността за духовно съзерцание, е насочена именно към придобиването на тази способност. Дали той тогава в отделен случай ще възприеме нещо в духовния свят и какво ще възприеме, това не зависи от него. То му се влива като дар от духовния свят. Той не може да го изтръгне насила, трябва да чака, докато му бъде даден. Неговото намерение да предизвика възприятието никога не може да бъде сред причините за настъпването на това възприятие. А тъкмо това намерение естественонаучният начин на представяне изисква за експеримента. Но на духовния свят не може да се заповядва. За да се осъществи опитът, той би трябвало да бъде предприет откъм духовния свят. В него някое същество би трябвало да има намерението да разкрие мислите на един или повече хора на един или повече ясновидци. Тези ясновидци тогава би трябвало да бъдат събрани за наблюдението чрез „духовен подтик“. Тогава техните данни съвсем сигурно биха съвпаднали помежду си. Колкото и парадоксално да изглежда всичко това за чисто естественонаучното мислене, то все пак е така. Духовните „експерименти“ не могат да се осъществят като физическите. Когато например ясновидецът бъде посетен от непознато за него лице, той не може просто така да си „постави за цел“ да наблюдава аурата на това лице. Но той съзира аурата, когато в духовния свят има повод тя да му се разкрие. – С тези няколко думи се цели само да се посочи недоразумението в загатнатото по-горе възражение. Онова, което духовната наука трябва да изпълни, е да посочи по какъв път човек стига до съзерцаването на аурата; по какъв път, значи, той сам може да си набави опита за нейното съществуване. Следователно науката може да отговори на онзи, който иска да познае, само: приложи условията на съзерцаването към собствената си душа и ще съзреш. Да видиш изпълнено горното изискване на естественонаучния начин на представяне, наистина би било по-удобно; но който го поставя, показва, че не се е осведомил наистина и за най-първите резултати на духовната наука. С описанието на „човешката аура“, дадено в тази книга, не се целеше да се угоди на жаждата за сензации, насочена към „свръхсетивното“, която по отношение на духовния свят се обявява за удовлетворена само тогава, когато ѝ се покаже като „дух“ нещо, което в представата не се различава от сетивното, при което, значи, тя със своето представяне може удобно да остане в това сетивно. Казаното на с. 158 и 159 и сл. за особения начин, по който трябва да се представя ауричният цвят, все пак би могло да предпази това описание от такова недоразумение. Но онзи, който се стреми към правилно разбиране в тази област, трябва също да прозре, че човешката душа по необходимост поставя пред себе си духовното – не сетивното – съзерцание на ауричното, когато преживява духовното и душевното. Без такова съзерцание преживяването остава в несъзнаваното. Не бива да се бърка образното съзерцание със самото преживяване; но трябва също да е ясно, че в това образно съзерцание преживяването намира напълно точен израз. Съвсем не израз, който съзерцаващата душа би създала произволно, а такъв, който сам се образува в свръхсетивното възприемане. – В наши дни ще простят на природоизследовател, ако се почувства подбуден да говори за един вид „човешка аура“ така, както прави проф. д-р Мориц Бенедикт в своята книга „Учение за пръчката и махалото“. „Има хора, макар и малко на брой, които са ‚приспособени към тъмнината‘. Една относително по-голяма част от това малцинство вижда в тъмнината много обекти без цветове и само относително много малко виждат обектите и оцветени... Голям брой учени и лекари бяха изследвани в моята тъмна стая от моите двама класически ‚приспособени към тъмнината‘..., и у изследваните от тях не можеше да остане никакво основателно съмнение в правилността на наблюдението и описанието... Приспособените към тъмнината, които възприемат цветове, виждат отпред челото и темето сини, останалата дясна половина също синя, а лявата червена или някои... оранжевожълта. Отзад има същото разделение и същото оцветяване.“ Но на духовния изследовател няма да простят толкова лесно, че говори за „аура“. Тук обаче не се цели нито да се вземе каквато и да е позиция по тези изложения на Бенедикт – които спадат към най-интересните в съвременното природознание, – нито да се използва евтин повод, какъвто някои толкова охотно използват, за да „извинят“ духовната наука чрез естествознанието. Целеше се само да се посочи как в един случай природоизследовател може да стигне до твърдения, които не са съвсем несходни с твърдения на духовната наука. При това обаче трябва също да се подчертае, че аурата, която се схваща духовно и за която става дума в тази книга, е нещо съвсем различно от онази, която се изследва с физически средства и за която става дума у Бенедикт. Човек, разбира се, се отдава на груба заблуда, ако мисли, че „духовната аура“ може да бъде нещо, което се изследва с външни естественонаучни средства. Тя е достъпна само за духовното съзерцание, което е минало през пътя на познанието (както той е описан в последната глава на тази книга). Но би почивало на недоразумение и ако някой изтъкне, че действителността на духовно възприеманото трябва да бъде доказана по същия начин, както тази на сетивно възприеманото. |