Контрол на мислите и чувствата

Когато някой търси пътищата към тайната наука по начина, описан в предходната глава, той не бива да пропуска да се укрепва през цялата работа с една непрестанно действаща мисъл. А именно той трябва винаги да има пред очи, че след известно време може вече да е постигнал съвсем значителен напредък, без този напредък да му се показва по начина, по който може би го е очаквал. Който не държи сметка за това, лесно ще загуби постоянството и след кратко време ще се откаже от всички опити. Силите и способностите, които трябва да се развият, отначало са от много нежно естество. И тяхната същност е нещо съвсем различно от онова, за което човек преди това си е създавал представи. Та той е бил свикнал да се занимава само с физическия свят. Духовният и душевният свят са убягвали от погледа му, а също и от понятията му. Затова никак не е чудно, че сега, когато в него се развиват духовни и душевни сили, той не ги забелязва веднага. – В това се крие възможността за заблуда за онзи, който тръгва по окултния път, без да се придържа към опита, събран от вещи изследователи. Окултният изследовател познава напредъка, който прави ученикът, дълго преди самият той да го осъзнае. Той знае как се образуват нежните духовни очи, преди ученикът да знае нещо за това. И голяма част от указанията на този окултен изследовател се състои тъкмо в това да изрази онова, което кара ученика да не загуби доверието, търпението, постоянството, преди да е стигнал до собственото познание за своя напредък. Познавачът на окултното всъщност не може да даде на своя възпитаник нищо, което вече да не се намира – по скрит начин – в него. Той може само да напътства към развиването на дремещи способности. Но онова, което съобщава от своя опит, ще бъде опора за онзи, който иска да си пробие път от тъмнината към светлината.

Твърде много хора напускат пътя към тайната наука скоро след като са тръгнали по него, защото не забелязват веднага своя напредък. И дори когато се появят първите висши опитности, доловими за възпитаника, той често ги смята за илюзии, защото си е създал съвсем други представи за онова, което трябва да преживее. Той губи смелост, защото или смята първите опитности за лишени от стойност, или защото те все пак му се струват толкова незначителни, че не вярва, че биха могли в обозримо време да го доведат до нещо значително. Но смелостта и доверието в себе си са две светлини, които не бива да угасват по пътя към тайната наука. Който не може да се реши да продължава търпеливо отново и отново едно упражнение, което привидно безброй пъти не е успявало, той не може да стигне далеч.

Много по-рано от ясното възприятие на напредъка се появява смътно чувство, че човек е на прав път. И това чувство човек би трябвало да пази и да лелее. Защото то може да стане сигурен водач. Преди всичко трябва да се изкорени вярата, че трябва да има някакви съвсем особени, тайнствени действия, чрез които се стига до висши познания. Човек трябва да си изясни, че трябва да се тръгне от чувствата и мислите, с които човекът и без това непрекъснато живее, и че той трябва само да даде на тези чувства и мисли друга посока, а не обичайната. Всеки нека си каже най-напред: в моя собствен свят на чувства и мисли са скрити най-висшите тайни; само че досега не съм ги възприел. Всичко в крайна сметка почива на това, че човекът непрекъснато носи със себе си тяло, душа и дух, но в същинския смисъл съзнава само своето тяло, а не своята душа и своя дух. А окултният ученик осъзнава душата и духа така, както обикновеният човек съзнава своето тяло.

Затова е важно чувствата и мислите да се насочат в правилната посока. Тогава се развиват възприятията за онова, което в обикновения живот е невидимо. Тук ще бъде посочен един от пътищата как се прави това. Това отново е нещо просто, както почти всичко, което беше съобщено досега. Но то има най-силно въздействие, ако се провежда с постоянство и ако човекът е в състояние да му се отдаде с нужното интимно настроение. Нека човек постави пред себе си едно малко семенце на растение. Важното е пред това незабележимо нещо да си създаде интензивно правилните мисли и чрез тези мисли да развие определени чувства. Най-напред нека си изясни какво действително вижда с очите си. Нека опише за себе си формата, цвета и всички останали свойства на семето. После нека обмисли следното. От това семенце ще възникне многообразно растение, ако бъде посадено в земята. Нека си представи нагледно това растение. Нека го изгради във фантазията си. И после нека помисли: онова, което сега си представям във фантазията си, силите на земята и на светлината по-късно действително ще изкарат наяве от семенцето. Ако имах пред себе си изкуствено оформено нещо, което да подражава на семенцето толкова измамно, че очите ми да не могат да го различат от истинско, никоя сила на земята и на светлината не би изкарала наяве от него растение. Който си изясни напълно тази мисъл, който я преживее вътрешно, той ще може да си образува и следващата с правилното чувство. Той ще си каже: в семенцето вече почива по скрит начин – като сила на цялото растение – онова, което по-късно ще израсне от него. В изкуственото подражание тази сила не почива. И все пак за моите очи двете са еднакви. Значи в действителното семенце невидимо се съдържа нещо, което го няма в подражанието. Към това невидимо нека човек сега насочи чувство и мисли.* Нека си представи: това невидимо по-късно ще се превърне във видимото растение, което ще имам пред себе си във форма и цвят. Нека се отдаде на мисълта: невидимото ще стане видимо. Ако не можех да мисля, то не би могло и да ми се възвести още отсега онова, което едва по-късно ще стане видимо.

* Който би поискал да възрази, че при по-точно микроскопско изследване подражанието все пак се различава от действителното семенце, той само би показал, че не е схванал за какво става дума. Не става дума за това какво точно действително има човек пред себе си по сетивно възприемаем начин, а за това да развие чрез него душевно-духовни сили.

Нека бъде подчертано особено ясно: онова, което човек мисли тук, той трябва и да го чувства интензивно. Трябва в покой, без всякакви смущаващи примеси от други мисли, да преживее в себе си единствената посочена по-горе мисъл. И трябва да си дава време, така че мисълта и чувството, което се свързва с нея, да се впият, така да се каже, в душата. – Постигне ли човек това по правилния начин, тогава след известно време – може би едва след много опити – ще почувства в себе си една сила. И тази сила ще създаде едно ново съзерцание. Семенцето ще изглежда като затворено в малък светлинен облак. То ще бъде усетено по сетивно-духовен начин като вид пламък. Пред средата на този пламък човек усеща така, както при впечатлението от лилавия цвят; пред края – както пред синкавия цвят. – Тогава се явява онова, което човек преди не е виждал и което е създала силата на мисълта и на чувствата, които е събудил в себе си. Онова, което беше сетивно невидимо – растението, което едва по-късно ще стане видимо, – се разкрива тогава по духовно-видим начин.

Разбираемо е, че някои хора ще смятат всичко това за илюзия. Мнозина ще кажат: „Какво ми трябват такива видения, такива фантазми?“ И някои ще отпаднат и няма да продължат по пътя. Но тъкмо за това става дума: в тези трудни точки от човешкото развитие да не се смесват фантазия и духовна действителност. И освен това – да има човек смелостта да върви напред и да не става страхлив и малодушен. От друга страна обаче трябва все пак да се подчертае, че здравият усет, който различава истина от измама, трябва непрекъснато да се развива. По време на всички тези упражнения човекът никога не бива да губи пълното съзнателно владеене на себе си. Също толкова сигурно, колкото мисли за нещата и процесите на всекидневния живот, той трябва да мисли и тук. Лошо би било, ако изпадне в мечтателност. Ясен в разсъдъка си, за да не кажем трезв, той трябва да остава във всеки миг. И най-голямата грешка би била допусната, ако човекът загуби равновесието си чрез такива упражнения, ако бъде възпрепятстван да преценява нещата на всекидневния живот така здраво и ясно, както го е правил преди. Затова окултният ученик трябва отново и отново да се проверява дали не е излязъл от равновесието си, дали е останал същият в условията, в които живее. Твърдата опора в самия себе си, ясният усет за всичко – това той трябва да запази. Наистина трябва строго да се внимава човек да не се отдава на каква да е мечтателност, да не се впуска във всевъзможни упражнения. Насоките на мисълта, които се посочват тук, са изпитани и упражнявани от незапомнени времена в окултните школи. И само такива се съобщават тук. Който би поискал да прилага такива от друг вид, които сам си образува или за които чува и чете тук-там, той неминуемо ще се заблуди и скоро ще се озове на пътя на безбрежното фантазьорство.

Още едно упражнение, което трябва да се присъедини към описаното, е следното. Нека човек застане пред растение, което се намира на степента на пълното си развитие. Сега нека се изпълни с мисълта, че ще дойде време, когато това растение ще загине. Нищо няма да остане от онова, което сега виждам пред себе си. Но тогава това растение ще е развило от себе си семенца, които отново ще станат нови растения. Отново осъзнавам, че в онова, което виждам, скрито почива нещо, което не виждам. Изпълвам се изцяло с мисълта: тази форма на растението с нейните цветове в бъдеще вече няма да съществува. Но представата, че то образува семена, ме учи, че то няма да изчезне в нищото. Онова, което го запазва от изчезване, сега не мога да видя с очи, също както по-рано не можех да видя растението в семенцето. Значи в него има нещо, което не виждам с очи. Ако оставя тази мисъл да живее в мен и съответното чувство се свърже в мен с нея, тогава след подходящо време в душата ми отново се развива сила, която става ново съзерцание. От растението отново израства вид духовно образувание, подобно на пламък. То, естествено, е съответно по-голямо от описаното по-рано. Пламъкът може да бъде усетен в средната си част приблизително като зеленикавосин, а по външния си край – като жълтеникавочервен.

Трябва изрично да се подчертае, че онова, което тук се нарича „цветове“, не се вижда така, както физическите очи виждат цветовете, а че чрез духовното възприятие се усеща нещо подобно на онова, което човек усеща, когато има физическо впечатление от цвят. Да възприемеш духовно „синьо“, означава да усетиш или да почувстваш нещо, което е подобно на онова, което усещаш, когато погледът на физическото око почива върху цвета „синьо“. Това трябва да има предвид онзи, който иска постепенно наистина да се издигне до духовни възприятия. Иначе той очаква да намери в духовното само повторение на физическото. Това неминуемо би го заблудило по най-горчив начин.

Който е стигнал дотам да вижда духовно такова нещо, е спечелил много. Защото нещата му се разкриват не само в настоящото си битие, а и в своето възникване и изчезване. Той започва навсякъде да вижда духа, за който сетивните очи не могат да знаят нищо. И с това той е направил първите стъпки, за да проникне постепенно чрез собствено съзерцание в тайната на раждането и смъртта. За външните сетива едно същество възниква при раждането; то изчезва в смъртта. Това обаче е така само защото тези сетива не възприемат скрития дух на съществото. За духа раждането и смъртта са само едно превръщане, както появата на цвета от пъпката е превръщане, което се разиграва пред сетивните очи. Но ако човек иска да опознае това чрез собствено съзерцание, той трябва най-напред да събуди по посочения начин духовния усет за това.

За да отстраним веднага още едно възражение, което биха могли да направят някои хора с известен душевен (психичен) опит, нека бъде казано следното. Съвсем не се оспорва, че има по-кратки, по-прости пътища, че някои опознават от собствено съзерцание явленията на раждането и смъртта, без първо да са минали през всичко онова, което се описва тук. Просто има хора със значителни психични заложби, на които им е нужен само малък тласък, за да се развият. Но това са изключения. Посоченият тук път обаче е всеобщ и сигурен. Нали човек може да си придобие и някои химически познания по път, който е изключение; но иска ли да стане химик, тогава трябва да върви по всеобщия и сигурен път.

Грешка с тежки последици би възникнала, ако някой поиска да вярва, че за да стигне по-удобно до целта, може само да си представи споменатото семенце или растението, само да си го постави пред очите във фантазията. Който прави това, може наистина също да стигне до целта, но не така сигурно, както по посочения начин. Съзерцанието, до което се стига, в повечето случаи ще бъде само мираж на фантазията. При него тогава би трябвало тепърва да се изчака превръщането му в духовно съзерцание. Защото важното е не аз по чист произвол да си създавам съзерцания, а действителността да ги създава в мен. Истината трябва да извира от дълбините на собствената ми душа; но не бива моят обикновен Аз сам да бъде магьосникът, който иска да изкара истината наяве, а магьосник трябва да бъдат съществата, чиято духовна истина искам да видя.

Ако човек чрез подобни упражнения е намерил в себе си първите начала на духовни съзерцания, тогава той може да се издигне до разглеждането на самия човек. Най-напред трябва да се изберат прости явления от човешкия живот. – Но преди да се пристъпи към това, необходимо е да се работи особено сериозно върху пълната чистота на своя морален характер. Човек трябва да отстрани всяка мисъл, че евентуално ще използва придобитото по този начин познание за лична изгода. Трябва да е наясно със себе си, че никога няма да използва за зло власт над своите ближни, която евентуално би придобил. Затова всеки, който търси чрез собствено съзерцание тайни на човешката природа, трябва да следва златното правило на истинските тайни науки. И това златно правило гласи: ако се опиташ да направиш една крачка напред в познаването на тайни истини, направи едновременно три крачки напред в усъвършенстването на своя характер към доброто. Който следва това правило, той може да прави упражнения от рода на онова, което ще бъде описано сега.

Нека човек си представи нагледно някой човек, за когото веднъж е наблюдавал как е жадувал за някакво нещо. Вниманието трябва да бъде насочено към влечението. Най-добре е да се събуди в спомена онзи момент, в който влечението е било най-живо и в който е било доста неясно дали човекът ще получи жадуваното, или не. И сега нека човек се отдаде изцяло на представата за онова, което наблюдава в спомена. Нека създаде възможно най-големия вътрешен покой на собствената си душа. Нека се опита, доколкото изобщо е възможно, да бъде сляп и глух за всичко друго, което става наоколо. И нека особено внимава чрез събудената представа в душата да се пробуди чувство. Нека остави това чувство да изплува в него като облак, който изплува на иначе съвсем празния хоризонт. Естествено е, разбира се, че по правило наблюдението се прекъсва поради това, че човекът, към когото се насочва вниманието, не е бил наблюдаван достатъчно дълго в описаното душевно състояние. Човек вероятно ще направи стотици и стотици напразни опити. Той просто не бива да губи търпение. След много опити ще стигне дотам да преживее в собствената си душа чувство, което съответства на душевното състояние на наблюдавания човек. Тогава обаче след известно време ще забележи също, че чрез това чувство в собствената му душа израства сила, която става духовно съзерцание на душевното състояние на другия. В зрителното поле ще се появи образ, който се усеща като нещо светещо. И този духовно светещ образ е така нареченото астрално въплъщение на наблюдаваното душевно състояние на влечението. Този образ отново може да бъде описан като нещо, което се усеща подобно на пламък. В средата той ще бъде като жълточервен, а по края ще бъде усещан като червеникавосин или лилав. – Много зависи от това човек да се отнася нежно с такова духовно съзерцание. Най-добре прави, ако отначало не говори за него с никого, освен може би със своя учител, ако има такъв. Защото, ако се опита да опише такова явление с несръчни думи, най-често изпада в тежки заблуди. Той използва обикновените думи, които все пак не са предназначени за такива неща и затова са твърде груби и тромави за тях. Следствието тогава е, че чрез собствения си опит да облече нещото в думи той бива подведен да примесва в истинските съзерцания всевъзможни миражи на фантазията. Ето отново едно важно правило за окултния ученик: Умей да мълчиш за своите духовни видения. Да, мълчи за тях дори пред самия себе си. Не се опитвай да обличаш в думи онова, което съзерцаваш в духа, или да мъдруваш над него с несръчния разсъдък. Отдай се непредубедено на своето духовно съзерцание и не си го смущавай с много размишления за него. Защото трябва да имаш предвид, че твоето размишление отначало съвсем не е дорасло до твоето виждане. Това размишление ти си придобил в своя досегашен живот, ограничен само до физическо-сетивния свят; а онова, което придобиваш сега, излиза отвъд него. Затова не се стреми да прилагаш към новото, висшето мярката на старото. Само който вече има известна твърдост в наблюдаването на вътрешни преживявания, той може да говори за тях, за да подбуди чрез такова говорене своите ближни.

Към описаното упражнение може да се прибави едно допълващо. Нека човек наблюдава по същия начин как някой човек е получил удовлетворяването на някакво желание, изпълнението на някакво очакване. Ако при това използва същите правила и предпазни мерки, които току-що бяха посочени за другия случай, той ще стигне и тук до духовно съзерцание. Ще забележи духовно образувание, подобно на пламък, което в средата се чувства като жълто и което се усеща като със зеленикав край.

Чрез такова наблюдение на своите ближни човек лесно може да изпадне в морална грешка. Той може да стане безсърдечен. Трябва именно с всички мислими средства да се стремим да не стане така. Наблюдава ли човек така, тогава той трябва вече непременно да стои на онази висота, на която за него е станало напълно сигурно, че мислите са действителни неща. Тогава той вече не бива да си позволява да мисли за своите ближни така, че мислите да не са съвместими с най-висшата почит към човешкото достойнство и човешката свобода. Че един човек би могъл да бъде за нас само обект на наблюдение – тази мисъл не бива да ни изпълва нито за миг. Ръка за ръка с всяко окултно наблюдение върху човешката природа трябва да върви самовъзпитанието, насочено към това да ценим неограничено пълната самостойност на всеки човек и да гледаме като на нещо свещено, недосегаемо за нас – също и в мисли и чувства, – на онова, което живее в човека. Трябва да ни изпълва чувство на свещен трепет пред всичко човешко дори когато то се мисли само като спомен.

Тук засега трябваше само чрез двата примера да се покаже как човек си пробива път към просветление относно човешката природа. Чрез тях обаче можа да се покаже поне пътят, по който трябва да се тръгне. Душата на онзи, който намери необходимата вътрешна тишина и покой, които са присъщи на такова наблюдение, още с това ще претърпи голямо превръщане. Това скоро ще стигне дотам, че вътрешното обогатяване, което изпитва неговото същество, ще му дава сигурност и покой и във външното му поведение. И това преобразено външно поведение отново ще въздейства обратно върху душата му. И така той ще си помага по-нататък. Ще намери начини и средства да открива все повече от онова в човешката природа, което е скрито за външните сетива; и тогава той ще узрее и за това да хвърли поглед в тайнствените връзки между човешката природа и всичко онова, което освен това съществува във Вселената. – И по този път човекът все повече се приближава до момента, когато ще може да направи първите стъпки на посвещението. Но преди те да могат да бъдат направени, необходимо е още едно нещо. Това е нещо, чиято необходимост окултният ученик отначало може би най-малко ще проумее. По-късно обаче ще я проумее.

Онова, което посвещаваният трябва да носи със себе си, е в известно отношение развита смелост и безстрашие. Окултният ученик трябва направо да търси случаите, чрез които се развиват тези добродетели. В окултното обучение те би трябвало да се възпитават съвсем систематично. Но и самият живот е, особено в тази посока, добра окултна школа; може би най-добрата. Да гледаш спокойно опасността в очите, да искаш да преодоляваш трудностите без колебание – това трябва да може окултният ученик. Той трябва например пред опасност веднага да се стегне и да стигне до усещането: моят страх не помага в никакво отношение; изобщо не бива да го имам; трябва да мисля само за онова, което трябва да се направи. И той трябва да стигне дотам, че в случаите, в които по-рано е бил боязлив, „да изпитва страх“, „да губи кураж“ да станат за него невъзможни неща поне в същинското, най-съкровено усещане. А именно чрез самовъзпитание в тази посока човекът развива в себе си съвсем определени сили, от които се нуждае, ако трябва да бъде посветен във висши тайни. Както физическият човек се нуждае от нервна сила, за да използва своите физически сетива, така душевният човек се нуждае от онази сила, която се развива само у смелите и безстрашни натури. – Работата е там, че който прониква до висшите тайни, вижда неща, които за обикновения човек остават скрити поради измамите на сетивата. Защото, макар физическите сетива да не ни позволяват да виждаме висшата истина, тъкмо поради това те са и благодетели на човека. Чрез тях от него се скриват неща, които биха хвърлили неподготвения човек в безмерен ужас, неща, чиято гледка той не би могъл да понесе. До тази гледка окултният ученик трябва да дорасне. Той губи определени опори във външния свят, които е дължал тъкмо на обстоятелството, че е бил в плен на измамата. Наистина и буквално е така, както когато обърнеш вниманието на някого към опасност, в която той отдавна се е намирал, но за която нищо не е знаел. Преди не е изпитвал страх; сега обаче, след като знае, го обзема страх, макар че опасността не е станала по-голяма поради знанието му.

Силите на света са разрушителни и градивни: съдбата на външните същества е възникване и изчезване. Знаещият трябва да погледне в хода на тези сили, в действието на тази съдба. Булото, което в обикновения живот лежи пред духовните очи, трябва да бъде отстранено. Самият човек обаче е вплетен в тези сили, в тази съдба. В неговата собствена природа има разрушителни и градивни сили. Така неприкрито, както другите неща застават пред виждащото око на знаещия, така неприкрито се показва собствената душа на самата себе си. Пред такова себепознание окултният ученик не бива да губи сила. И тя няма да му липсва само ако донесе със себе си излишък от нея. За да бъде така, той трябва да се научи да запазва вътрешния покой и сигурността в трудни житейски обстоятелства; трябва да възпита в себе си силно доверие в добрите сили на битието. Трябва да бъде подготвен за това, че някои движещи сили, които досега са го водели, вече няма да го водят. Та той ще трябва да проумее, че досега е вършил и мислил някои неща само защото е бил в плен на незнанието. Основания като онези, които е имал досега, ще отпаднат. Вършил е някои неща от суета; ще види колко неизразимо лишена от стойност е всяка суета за знаещия. Вършил е някои неща от алчност; ще осъзнае колко разрушителна е всяка алчност. Съвсем нови движещи сили за действие и мислене ще трябва да развие. И тъкмо към това спадат смелостта и безстрашието.

Преди всичко става дума за това тази смелост и това безстрашие да се развиват в най-дълбоката вътрешност на самия мисловен живот. Окултният ученик трябва да се научи да не губи кураж при неуспех. Той трябва да е способен на мисълта: „Искам да забравя, че това нещо отново ми се е провалило, и да опитам наново, сякаш нищо не е било.“ Така той си пробива път към убеждението, че изворите на сила в света, от които може да черпи, са неизчерпаеми. Той отново и отново се стреми към духовното, което ще го издига и носи, колкото и често земното в него да се е оказвало безсилно и слабо. Той трябва да е способен да живее, обърнат към бъдещето, и в този стремеж да не се оставя да бъде смущаван от никакъв опит от миналото. Развил ли е човекът описаните качества до известна степен, тогава той е узрял да узнае истинските имена на нещата, които са ключът към висшето знание. Защото посвещението се състои в това да се научиш да наричаш нещата на света с онези имена, които те имат в духа на своите божествени творци. В тези техни имена се крият тайните на нещата. Затова посветените говорят език, различен от езика на непосветените, защото първите назовават обозначението на съществата, чрез които самите те са създадени. – Доколкото може да се говори за самото посвещение (инициация), то ще бъде изложено в следващата глава.