ПОСЛЕСЛОВ КЪМ ОСМАТА ДО ЕДИНАДЕСЕТАТА ХИЛЯДА

Пътят към свръхсетивно познание, който се описва в това съчинение, води до едно душевно преживяване, по отношение на което е от съвсем особена важност онзи, който се стреми към него, да не изпада в никакви заблуди и недоразумения относно него. А за човека е лесно да се заблуди относно онова, за което тук става дума. Една от заблудите, и то особено тежка, възниква, когато цялата област на душевното преживяване, за която става дума в истинската духовна наука, се измести така, че да изглежда наредена в съседство със суеверието, с визионерското сънуване, с медиумизма и с някои други израждания на човешкия стремеж. Това изместване често произтича от това, че хора, които по своя начин, далечен от истинския стремеж към познание, биха искали да си търсят път към свръхсетивната действителност и които при това изпадат в споменатите израждания, биват смесвани с такива, които искат да вървят по пътя, очертан в това съчинение. Онова, което човешката душа преживява по пътя, който се има предвид тук, протича изцяло в полето на чисто духовно-душевния опит. Такова нещо може да се преживее само при условие, че човекът може да стане и при друг вътрешен опит толкова свободен и независим от телесния живот, колкото е при преживяванията на обикновеното съзнание единствено когато за възприетото отвън или за желаното, чувстваното, исканото във вътрешността си създава мисли, които не произтичат от самото възприето, чувствано, искано. Има хора, които изобщо не вярват в съществуването на такива мисли. Те смятат, че човекът не можел да мисли нищо, което не извлича от възприятието или от телесно обусловения вътрешен живот. И че всички мисли били, така да се каже, само сенки на възприятия или на вътрешни преживявания. Който твърди това, прави го само защото никога не е достигнал до способността да преживее със своята душа чистия, почиващ в себе си мисловен живот. Но който е преживял такова нещо, той е узнал от опит, че навсякъде, където в душевния живот властва мислене, в онази мяра, в която това мислене прониква други душевни функции, човекът е зает с една дейност, в чието осъществяване неговото тяло не участва. В обикновения душевен живот мисленето всъщност почти винаги е смесено с други душевни функции: възприемане, чувстване, воля и т.н. Тези други функции се осъществяват чрез тялото. Но в тях се намесва мисленето. И в онази мяра, в която то се намесва, в човека и чрез човека става нещо, в което тялото не участва. Хората, които отричат това, не могат да се освободят от заблудата, която възниква от това, че те винаги наблюдават проявата на мисловна дейност, съединена с други функции. Но във вътрешното преживяване човек може да се напрегне душевно дотам, че да изпита мисловната част на вътрешния живот и отделена от всичко друго, сама за себе си. Човек може да извлече от обхвата на душевния живот нещо, което се състои само от чисти мисли. От мисли, които съществуват в себе си, от които е изключено всичко, което дават възприятието или телесно обусловеният вътрешен живот. Такива мисли се откриват чрез самите себе си, чрез онова, което са, като нещо духовно, като нещо свръхсетивно същностно. И душата, която се съединява с такива мисли, като по време на това съединяване изключва всяко възприемане, всяко спомняне, всеки друг вътрешен живот, знае, че със самото мислене е в една свръхсетивна област, и се преживява извън тялото. За онзи, който прозира цялото това положение на нещата, въпросът изобщо вече не може да стои: има ли преживяване на душата в един свръхсетивен елемент извън тялото? Защото за него това би означавало да отрича онова, което знае от опит. За него съществува само въпросът: какво пречи на хората да признаят такъв сигурен факт? И на този въпрос той намира отговора, че въпросният факт е такъв, който не се открива, ако човекът предварително не се постави в такова душевно състояние, че да може да приеме откровението. Хората обаче отначало стават недоверчиви, когато самите те трябва най-напред да направят нещо чисто душевно, за да им се открие нещо, което само по себе си е независимо от тях. Тогава те си мислят, че понеже трябва да се подготвят, за да приемат откровението, те самите създават съдържанието на откровението. Те искат опит, за който човекът не прави нищо, спрямо който той остава напълно пасивен. Ако такива хора освен това не познават и най-простите изисквания към научното обхващане на едно фактическо положение, тогава те виждат в душевни съдържания или душевни произведения, при които душата е снижена под степента на съзнателна проява на собствена дейност, която е налице при сетивното възприемане и при волевото действие, едно обективно откровение на нещо несетивно същностно. Такива душевни съдържания са визионерските преживявания, медиумичните откровения. – Но онова, което излиза наяве чрез такива откровения, не е свръхсетивен, то е подсетивен свят. Човешкият съзнателен буден живот не протича изцяло в тялото; преди всичко най-съзнателната част от този живот протича на границата между тялото и физическия външен свят; такъв е животът на възприятията, при който онова, което става в сетивните органи, е толкова навлизане на един извънтелесен процес в тялото, колкото и проникване на този процес откъм тялото; и такъв е волевият живот, който почива на едно поставяне на човешкото същество в световното същество, така че онова, което става в човека чрез неговата воля, е същевременно звено в световните събития. В това душевно преживяване, протичащо на границата на тялото, човекът е във висока степен зависим от своята телесна организация; но в това преживяване се намесва проявата на мисловна дейност и в онази мяра, в която това е така, човекът става независим от тялото в сетивното възприятие и във волята. При визионерското преживяване и при медиумичното произвеждане човекът изпада изцяло в зависимост от тялото. Той изключва от своя душевен живот онова, което го прави независим от тялото във възприятието и във волята. И поради това душевните съдържания и душевните произведения стават просто откровения на телесния живот. Визионерското преживяване и медиумичното произвеждане са резултатите от обстоятелството, че при това преживяване и произвеждане човекът със своята душа е по-малко независим от тялото, отколкото в обикновения живот на възприятията и на волята. При преживяването на свръхсетивното, което се има предвид в това съчинение, развитието на душевното преживяване върви тъкмо в противоположна посока спрямо визионерското или медиумичното. Душата става постепенно по-независима от тялото, отколкото е в живота на възприятията и на волята. Тя постига онази независимост, която може да се схване в преживяването на чисти мисли, за една много по-широка проява на душевна дейност.

За проявата на свръхсетивна душевна дейност, която се има предвид тук, е изключително важно да се прозре в пълна яснота преживяването на чистото мислене. Защото в основата си това преживяване само по себе си вече е проява на свръхсетивна душевна дейност. Само такава, чрез която човек още не вижда нищо свръхсетивно. С чистото мислене човек живее в свръхсетивното; но преживява само него по свръхсетивен начин; той още не преживява нищо друго свръхсетивно. А свръхсетивното преживяване трябва да бъде продължение на онова душевно преживяване, което може да бъде постигнато още при съединяването с чистото мислене. Затова е толкова важно човек да може да изпита правилно това съединяване. Защото от разбирането на това съединяване свети светлината, която може да донесе и правилно прозрение в същността на свръхсетивното познание. Ако душевното преживяване би потънало под яснотата на съзнанието, която се изживява в мисленето, душата би била на погрешен път по отношение на истинското познание на свръхсетивния свят. Тя би била обхваната от телесните функции; онова, което тя преживява и произвежда, тогава не е откровение на свръхсетивното чрез нея, а телесно откровение в областта на подсетивния свят.

Щом душата прониква със своите преживявания в полето на свръхсетивното, тези преживявания са от такъв вид, че езиковите изрази за тях не се намират така лесно, както за преживяванията в областта на сетивния свят. При описания на свръхсетивното преживяване човек често трябва да съзнава, че в известен смисъл отстоянието на езиковия израз от изразеното действително фактическо положение е по-голямо, отколкото при физическото преживяване. Човек трябва да си придобие разбиране за това, че някой израз само загатва по деликатен начин, като образно изображение, онова, към което се отнася. Така на с. 30 от това съчинение е казано: „Първоначално всички правила и учения на духовната наука се дават в един символичен знаков език.“ А на с. 78 и сл. трябваше да се говори за една „определена писмена система“. Тук на някого лесно може да му хрумне да поиска да научи такова писмо по подобен начин, както се учат звуковите знаци и техните съчетания за писмото на един обикновен физически език. Тук наистина трябва да се каже: имало е и има духовнонаучни школи и сдружения, които притежават символични знаци, чрез които изразяват свръхсетивни фактически положения. И който бъде посветен в значението на тези символи, той разполага по този начин със средство да насочи своето душевно преживяване към съответните свръхсетивни действителности. Но нещо съществено за свръхсетивното преживяване е по-скоро това, че в хода на едно такова свръхсетивно преживяване, каквото може да бъде постигнато от душата чрез осъществяването на съдържанието на това съчинение, тази душа в съзерцанието на свръхсетивното придобива чрез собствения си опит откровението на такова писмо. Свръхсетивното казва на душата нещо, което тя трябва да преведе в образни знаци, за да може да го обхване с поглед в пълно съзнание. Може да се каже: онова, което е съобщено в това съчинение, може да бъде осъществено от всяка душа. И в хода на осъществяването, който душата сама може да си определи според дадените указания, настъпват резултатите, които са описани. Нека човек все пак приеме книга като тази като разговор, който авторът води с читателя. Когато е казано, че окултният ученик се нуждаел от лично напътствие, нека това все пак се разбира така, че самата книга е едно такова лично напътствие. В по-ранни времена е имало причини такива лични напътствия да се запазват за устното тайно обучение; днес сме стигнали до такава степен на развитие на човечеството, на която духовнонаучното познание трябва да получи много по-голямо разпространение, отколкото по-рано. То трябва да бъде достъпно за всеки в съвсем друга мяра, отколкото в старо време. Тук именно книгата застава на мястото на някогашното устно наставление. Вярата, че непременно е нужно още и лично наставление отвъд казаното в книгата, е вярна само условно. Един или друг може наистина да се нуждае от лична помощ и тя може да бъде важна за него. Но би довело до заблуда, ако човек мислеше, че има главни неща, които не се намират в книгата. Човек ги намира, ако чете правилно и особено ако чете изцяло.

Описанията в тази книга изглеждат така, сякаш са напътствия как целият човек да стане съвсем друг. Но който ги чете правилно, ще намери, че те не искат да кажат нищо друго освен в какво вътрешно душевно състояние трябва да бъде човекът в онези мигове от своя живот, в които иска да застане лице в лице със свръхсетивния свят. Това душевно състояние той развива като второ същество в себе си; а другото, здравото същество продължава своя ход по стария начин. Той умее да държи двете същества разделени в пълно съзнание; умее да ги поставя по правилен начин във взаимодействие. Той не става негоден и неспособен за живота поради това, че губи интерес към него и умение за него и „по цял ден е духовен изследовател“. Наистина трябва да се каже, че начинът на преживяване в свръхсетивния свят ще излъчва своята светлина върху цялото същество на човека; но това не може да става по начин, който отвлича от живота, а по начин, който прави този живот по-дееспособен, по-плодотворен. Това, че въпреки това описанието е трябвало да бъде издържано така, както е, произтича от това, че наистина всеки процес на познание, насочен към свръхсетивното, ангажира целия човек, така че в мига, в който човекът е отдаден на такъв процес на познание, той трябва да бъде такъв с цялото си същество. Както процесът на възприемане на цветовете ангажира само отделното око с неговото нервно продължение, така един свръхсетивен процес на познание ангажира целия човек. Той се превръща „изцяло в око“ или „изцяло в ухо“. Понеже това е така, изглежда, сякаш, когато се съобщава за изграждането на свръхсетивни процеси на познание, се говори за преобразяване на човека; сякаш се смята, че обикновеният човек не е нищо свястно, че трябва да стане нещо съвсем друго.

Към казаното на с. 115 и сл. в „За някои въздействия на посвещението“ бих искал да добавя още нещо, което – с известно изменение – може да важи и за други изложения в тази книга. – Някой би могъл да стигне до мисълта: защо е нужно такова описание на образни форми на свръхсетивното преживяване; не би ли могло това преживяване да се опише в идеи без такова сетивно представяне? На това трябва да се отговори: За преживяването на свръхсетивната действителност е важно човекът да знае самия себе си в свръхсетивното като нещо свръхсетивно. Без поглед към своето собствено свръхсетивно същество, чиято действителност в даденото тук описание на „лотосовите цветове“ и на „етерното тяло“ се разкрива напълно по своя начин, човекът би се преживявал в свръхсетивното така, както би било, ако в сетивното стоеше само по такъв начин, че нещата и процесите около него да му се откриват, а той да не знае нищо за собственото си тяло. Онова, което той вижда в „душевното тяло“ и в „етерното тяло“ като своя свръхсетивна оформеност, прави така, че той стои в свръхсетивното, съзнавайки самия себе си, както чрез възприятието на своето сетивно тяло стои в сетивния свят, съзнавайки самия себе си.