ПРЕДГОВОР КЪМ ШЕСТНАДЕСЕТОТО ДО ДВАДЕСЕТОТО ИЗДАНИЕ

Сега, след като са изминали петнадесет години от първото излизане на тази книга, навярно мога да си позволя да кажа пред обществото някои неща за душевното състояние, от което тя е възникнала.

Първоначално моят план беше да прибавя нейното съществено съдържание като последна глава към моята книга „Теософия“, излязла много по-рано. Това не беше възможно. Тогава, когато разработвах „Теософия“, това съдържание не доби в мен завършен вид по същия начин като съдържанието на „Теософия“. В моите имагинации пред душата ми стоеше духовната същност на отделния човек и можех да я опиша, но тогава пред мен още не стояха по същия начин космическите връзки, които трябваше да бъдат изложени в „Тайната наука“. Те бяха налице в подробностите, но не и в цялостната картина.

Затова реших да издам „Теософия“ със съдържанието, което бях съзрял като същността в живота на един отделен човек, а „Тайната наука“ да разработя в близкото време в пълно спокойствие.

Съдържанието на тази книга според тогавашното ми душевно настроение трябваше да бъде дадено в мисли, които са доразвития на мислите, прилагани в природната наука, доразвития, пригодни за изобразяването на духовното. По отпечатаните тук отново „Предварителни бележки към първото издание“ ще се забележи колко силно се чувствах отговорен пред природната наука с всичко, което пишех тогава за познанието на духа. Но само в такива мисли не може да се изобрази онова, което се разкрива на духовното виждане като духовен свят. Защото това откровение не се вмества в чисто мисловно съдържание. Който е опознал чрез преживяване същността на такова откровение, той знае, че мислите на обикновеното съзнание са пригодни да изразят само сетивно възприетото, но не и духовно съзряното.

Съдържанието на духовно съзряното може да се предаде само в образи (имагинации), чрез които говорят инспирации, произхождащи от интуитивно преживяно духовно същество. (За същността на имагинацията, инспирацията и интуицията необходимото може да се намери в самата книга „Тайната наука“ и в моята книга „Как се постигат познания за висшите светове?“)

Но онзи, който изобразява имагинациите от духовния свят, не може в днешно време само да представи тези имагинации. С това той би изобразил нещо, което би стояло като съвсем друго съдържание на съзнанието редом със съдържанието на познанието на нашата епоха, без всякаква връзка с него. Той трябва да изпълни днешното съзнание с онова, което може да познае друго съзнание, гледащо в духовния свят. Тогава неговото изложение ще има за съдържание този духовен свят; но това съдържание се появява във формата на мисли, в които то се влива. Благодарение на това то става напълно разбираемо за обикновеното съзнание, което мисли в духа на настоящето, но още не гледа в духовния свят.

Тази разбираемост отсъства само тогава, когато човек сам постави препятствия пред нея. Когато приеме за свои собствени предразсъдъците за „границите на познанието“, които епохата си е създала въз основа на погрешно схванат възглед за природата.

В познаването на духа всичко е потопено в интимно душевно преживяване. Не само самото духовно съзерцание, но и разбирането, с което невиждащото обикновено съзнание посреща резултатите на виждащия. Няма представа за тази интимност онзи, който по дилетантски начин говори, че онзи, който вярва, че разбира, сам си внушава разбирането.

Но работата е такава, че онова, което в рамките на разбирането на физическия свят се изживява само в понятия като истина или заблуда, спрямо духовния свят става преживяване.

Ако някой, само едва доловимо чувствайки, допусне в своята преценка да се влее твърдението, че духовно съзряното не може да бъде обхванато от обикновеното, още невиждащо съзнание – поради неговите граници, – тогава тази чувстваща преценка се изпречва пред схващането му като помрачаващ облак; и той наистина не може да разбере.

Но за непредубеденото невиждащо съзнание съзряното е напълно разбираемо, ако виждащият го доведе чак до формата на мисълта. То е разбираемо така, както готовата картина на художника е разбираема за човека, който не е художник. При това разбирането на духовния свят не е художествено-чувствено, както при произведение на изкуството, а изцяло мисловно, както при познанието на природата.

За да стане обаче такова разбиране действително възможно, онзи, който изобразява духовно съзряното, трябва да доведе своите виждания до истинско изливане във формата на мисълта, без те да загубят в тази форма своя имагинативен характер.

Всичко това стоеше пред душата ми, когато разработвах моята книга „Тайната наука“.

Тогава, през 1909 г., почувствах, че с тези предпоставки бих могъл да създам една книга, която, първо, да донася съдържанието на моето духовно виждане, излято във формата на мисълта до определена, но засега достатъчна степен; и която, второ, да може да бъде разбрана от всеки мислещ човек, който не си поставя препятствия пред разбирането.

Казвам това днес, като същевременно заявявам, че тогава (1909) публикуването на книгата ми се струваше рисковано начинание. Защото знаех, че изискваната непредубеденост не могат да проявят тъкмо онези, които се занимават професионално с природна наука, нито пък всички многобройни личности, които в своите преценки зависят от тях.

Но пред душата ми стоеше тъкмо фактът, че в епоха, в която съзнанието на човечеството се беше отдалечило най-много от духовния свят, съобщенията от този духовен свят отговаряха на най-неотложна необходимост.

Разчитах на това, че има и хора, които повече или по-малко чувстват отдалечаването от всяка духовност толкова тежко като препятствие за живота, че посягат с вътрешен копнеж към съобщенията от духовния свят.

И следващите години напълно потвърдиха това. „Теософия“ и „Тайната наука“, като книги, които предполагат у читателя добра воля да навлезе в един труден стил на изложение, намериха широко разпространение.

Съвсем съзнателно съм се стремил да дам не „популярно“ изложение, а такова, което налага в съдържанието да се навлиза с истинско мисловно усилие. С това съм придал на книгите си такъв характер, че самото им четене вече е началото на духовното обучение. Защото спокойното, трезвено мисловно усилие, което това четене изисква, усилва душевните сили и така ги прави способни да се приближат до духовния свят.

Това, че дадох на книгата заглавието „Тайната наука“, веднага предизвика недоразумения. От някои страни се казваше, че онова, което иска да бъде „наука“, не бива да е „тайно“. Колко необмислено беше такова възражение. Сякаш някой, който публикува едно съдържание, би искал да го таи като „тайна“. Цялата книга показва, че нищо не трябваше да бъде обозначено като „тайно“, а тъкмо да бъде приведено в такава форма, че да е разбираемо като която и да е „наука“. Или нима, когато се употребява думата „природна наука“, не се иска да се посочи, че става дума за знание за „природата“? Тайната наука е наука за онова, което се разиграва „в тайна“ дотолкова, доколкото то се възприема не навън в природата, а там, накъдето душата се ориентира, когато насочва своята вътрешност към духа. „Тайната наука“ е противоположност на „природната наука“.

Срещу моите виждания в духовния свят отново и отново се възразяваше, че те били изменени предавания на онова, което в течение на по-стари времена се е появило като представи на хората за духовния свят. Казваха, че съм чел какво ли не, възприел съм го в подсъзнанието и после съм го изобразил с вярата, че то извира от собственото ми виждане. От гностически учения, от източни поетични творби на мъдростта и т.н. съм бил почерпил своите изложения.

Твърдейки това, хората са останали с мислите си съвсем на повърхността.

Моите познания за духовното – за това си давам пълна сметка – са резултати от собствено виждане. По всяко време, при всички подробности и при големите обзори, строго съм се проверявал дали всяка стъпка във виждащото напредване я правя така, че тези стъпки да бъдат придружавани от напълно трезвено съзнание. Както математикът крачи от мисъл към мисъл, без несъзнаваното, автосугестията и т.н. да играят някаква роля, така – казвах си – духовното виждане трябва да крачи от обективна имагинация към обективна имагинация, без в душата да живее нещо друго освен духовното съдържание на ясно трезвеното съзнание.

Чрез здраво вътрешно преживяване се стига дотам да знаеш за една имагинация, че тя не е само субективен образ, а образно предаване на обективно духовно съдържание. Стига се до това по духовно-душевен начин, така както в областта на сетивното съзерцание при здрава организация човек правилно различава въображенията от обективните възприятия.

Така имах пред себе си резултатите от своето виждане. Те бяха отначало „съзерцания“, които живееха без имена.

Ако трябваше да ги съобщя, бяха необходими словесни обозначения. Тогава, по-късно, търсих такива в по-старите изложения на духовното, за да мога да изразя с думи онова, което още нямаше думи. Употребявах тези словесни обозначения свободно, така че едва ли някое от тях в моята употреба съвпада с онова, което то е било там, където го намерих.

Но търсех такава възможност да се изразя винаги едва след като съдържанието ми се беше разкрило в собственото ми виждане.

Прочетеното по-рано умеех да изключа при собственото изследователско виждане благодарение на състоянието на съзнанието, което току-що описах.

И ето, в моите изрази намираха отзвуци от по-стари представи. Без да навлизат в съдържанието, хората се придържаха към такива изрази. Говорех ли за „лотосови цветове“ в астралното тяло на човека, това беше доказателство, че предавам индийски учения, в които се среща този израз. Нещо повече, говорех ли за „астрално тяло“, това беше резултат от четене на средновековни писания. Употребявах ли изразите: Ангели, Архангели и т.н., значи просто подновявах представите на християнския гнозис.

Отново и отново ми противопоставяха такова мислене, което се движи изцяло на повърхността.

И на този факт исках да обърна внимание сега, при повторното излизане на „Тайната наука“ в ново издание. Книгата съдържа очертанията на антропософията като едно цяло. Затова тя е засегната преди всичко от недоразуменията, на които е изложена антропософията.

От времето, когато в моята душа имагинациите, които книгата предава, се сляха в една цялостна картина, непрекъснато доразвивах изследващото виждане, проникващо в човека, в историческото ставане на човечеството, в космоса и т.н.; в подробностите стигах до все нови резултати. Но онова, което преди петнадесет години дадох в „Тайната наука“ като очертание, за мен в нищо не е било разклатено. Всичко, което можах да кажа оттогава насам, се явява – когато бъде вмъкнато на правилното място в тази книга – като по-нататъшно разгръщане на тогавашната скица.

Гьотеанум, 10 януари 1925 г.

Рудолф Щайнер