РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКЪТ

От предходните разглеждания се оказа, че същността на човека се изгражда от четирите члена: физическо тяло, жизнено тяло, астрално тяло и носител на Аза. „Азът“ работи вътре в другите три члена и ги преобразува. Чрез такова преобразуване на по-ниска степен възникват: сетивната душа, разсъдъчната душа и съзнаващата душа. На по-висока степен на човешкото съществуване се образуват: Дух-Себе, Дух-Живот и Дух-Човек. Тези членове на човешката природа стоят сега в най-многообразни отношения към цялата вселена. И тяхното развитие е свързано с развитието на тази вселена. Чрез разглеждането на това развитие се добива поглед върху по-дълбоките тайни на тази човешка същност.

Ясно е, че животът на човека има връзки в най-различни посоки с обкръжението, с обиталището, в което той се развива. Вече и външната наука е била тласната от дадените ѝ факти към възгледа, че самата Земя, това обиталище на човека в най-широкия смисъл, е преминала през развитие. Тази наука посочва състояния в земното съществуване, през които човек в сегашната си форма още не е съществувал на нашата планета. Тя показва как човечеството бавно и постепенно се е развило от прости културни състояния нагоре до сегашните условия. Значи и тази наука стига до мнението, че съществува връзка между развитието на човека и развитието на неговото небесно тяло, Земята. Духовната наука* проследява тази връзка чрез онова познание, което черпи своите факти от възприятието, изострено чрез духовните органи. Тя проследява човека назад в неговия развой. Пред нея се разкрива, че истинското вътрешно духовно същество на човека е преминало през редица животи на тази Земя. Така обаче духовното изследване стига до един момент далеч назад в миналото, в който това вътрешно човешко същество за пръв път е навлязло във външен живот в сегашния смисъл. Именно в това първо земно въплъщение „Азът“ е започнал да проявява дейност вътре в трите тела – астрално тяло, жизнено тяло, физическо тяло. И после той е пренесъл плодовете на тази работа в следващия живот.

Когато по посочения начин човек се връща в разглеждането си назад до този момент, той забелязва, че „Азът“ заварва едно земно състояние, в което трите тела – физическо тяло, жизнено тяло и астрално тяло – вече са развити и вече имат известна взаимовръзка. „Азът“ се свързва за пръв път със съществото, което се състои от тези три тела. Оттук нататък този „Аз“ взема участие в по-нататъшното развитие на трите тела. Преди това те са се развили без такъв човешки Аз до степента, на която ги е заварил тогава този Аз.

Духовната наука трябва сега да се върне със своето изследване още по-назад, ако иска да отговори на въпросите: Как трите тела са достигнали до такава степен на развитие, на която са могли да приемат в себе си един „Аз“, и как самият този Аз е възникнал и е стигнал до способността да действа вътре в тези тела?

* Духовна наука тук, както се вижда от контекста, се употребява като равнозначно на „тайна наука“, на свръхсетивно познание.

Отговорът на тези въпроси е възможен само ако се проследи в духовнонаучен смисъл ставането на самата земна планета. Чрез такова изследване се стига до едно начало на тази земна планета. Онзи начин на разглеждане, който гради само върху фактите на физическите сетива, не може да стигне до заключения, които имат нещо общо с това начало на Земята. Един определен възглед, който си служи с такива заключения, стига до резултата, че всичко веществено на Земята се е образувало от една първична мъглявина. Задача на тази книга не може да бъде да се спира по-подробно на такива представи. Защото за духовното изследване става дума да се вземат предвид не само материалните процеси на земното развитие, а преди всичко духовните причини, които лежат зад вещественото. Когато пред нас има човек, който вдига ръка, това вдигане на ръката може да подбуди два начина на разглеждане. Може да се изследва механизмът на ръката и на останалия организъм и да се поиска процесът да бъде описан така, както той протича чисто физически. Но може също да се насочи духовният поглед към онова, което става в душата на човека и което съставлява душевния повод за вдигането на ръката. По подобен начин изследователят, обучен чрез духовното възприемане, вижда зад всички процеси на сетивно-физическия свят духовни процеси. За него всички преобразувания във веществото на земната планета са откровения на духовни сили, които лежат зад вещественото. Но когато такова духовно наблюдение отива все по-назад в живота на Земята, то стига до една точка на развитието, в която всичко веществено едва започва да съществува. Това веществено се развива от духовното. Преди това е налице само духовно. Чрез това духовно наблюдение човек възприема духовното и вижда как при по-нататъшното проследяване това духовно отчасти като че ли се сгъстява във веществено. Пред нас е процес, който – на по-висока степен – протича така, както когато се наблюдава съд с вода, в който постепенно чрез изкусно направлявани охлаждания биха се образували буци лед. Както тук човек вижда как от онова, което преди е било изцяло вода, се сгъстява ледът, така чрез духовно наблюдение може да се проследи как от едно предходно изцяло духовно като че ли се сгъстяват веществените неща, процеси и същества. – Така физическата земна планета се е развила от едно духовно световно същество; и всичко, което е веществено свързано с тази земна планета, се е сгъстило от онова, което преди е било свързано с нея духовно. Но не бива да си представяме, че някога всичко духовно се превръща във веществено; а в последното винаги имаме пред себе си само преобразувани части от първоначалното духовно. При това духовното остава и през периода на вещественото развитие истински водещият и направляващ принцип.

Очевидно е, че онзи начин на представяне, който иска да се придържа само към сетивно-физическите процеси – и към онова, което разсъдъкът може да заключи от тези процеси, – не е в състояние да каже нищо за въпросното духовно. Да приемем, че би могло да съществува същество, което има само такива сетива, които могат да възприемат лед, но не и по-финото състояние на водата, от която ледът се отделя чрез охлаждане. За такова същество водата не би съществувала; и то би могло да възприеме нещо от водата едва тогава, когато части от нея са се превърнали в лед. Така за един човек остава скрито духовното, което лежи зад земните процеси, ако той иска да признава само онова, което съществува за физическите сетива. И ако от физическите факти, които възприема сега, той прави правилни заключения за по-ранни състояния на земната планета, такъв човек стига тъкмо само до онази точка на развитието, в която предходното духовно отчасти се е сгъстило във веществено. Такъв начин на разглеждане не вижда това предходно духовно, точно както не вижда и духовното, което невидимо действа и сега зад вещественото.

Едва в последните глави на тази книга може да се говори за пътищата, по които човек усвоява способността да поглежда с духовно възприятие назад към по-ранните земни състояния, за които става дума тук. Тук засега трябва само да се загатне, че за духовното изследване фактите дори на прадалечни минали времена не са изчезнали. Когато едно същество стигне до телесно съществуване, с неговата телесна смърт вещественото загива. Не по същия начин „изчезват“ духовните сили, които са изтласкали от себе си това телесно. Те оставят своите следи, своите точни отражения в духовната основа на света. И който е в състояние да издигне възприятието през видимия свят до невидимото, той стига накрая дотам да има пред себе си нещо, което би могло да се сравни с една грамадна духовна панорама, в която са записани всички минали процеси на света. Тези непреходни следи на всичко духовно могат да се нарекат „Акаша-хрониката“, като с Акаша-същност се обозначава духовно-трайното в световните събития за разлика от преходните им форми. Сега и тук отново трябва да се каже, че изследвания в свръхсетивните области на съществуването могат да се правят само с помощта на духовното възприемане, значи в разглежданата тук област само чрез четенето на посочената „Акаша-хроника“. Все пак и тук важи онова, което вече беше казано за подобно нещо на по-ранно място в тази книга. Свръхсетивните факти могат да бъдат изследвани само чрез свръхсетивното възприятие; но изследвани ли са и съобщават ли се от науката за свръхсетивното, те могат да бъдат прозрени от обикновеното мислене, стига то наистина да иска да бъде непредубедено. По-нататък ще бъдат съобщени в смисъла на свръхсетивното познание състоянията на развитие на Земята. Ще бъдат проследени преобразуванията на нашата планета до жизненото състояние, в което тя се намира сега. Ако някой разгледа онова, което има сега пред себе си в чисто сетивно възприятие, и после приеме в себе си онова, което свръхсетивното познание казва за това как от прадалечното минало се е развило това настоящо, той при истински непредубедено мислене е в състояние да си каже: Първо, напълно логично е онова, което разказва това познание; второ, мога да прозра, че нещата са станали такива, каквито тъкмо ми се представят, ако приема, че е вярно онова, което се съобщава от свръхсетивното изследване. С „логичното“ в този контекст, разбира се, не се има предвид, че в някое изложение на свръхсетивното изследване не биха могли да се съдържат грешки в логическо отношение. И тук за „логичното“ ще се говори само така, както се говори за него в обикновения живот на физическия свят. Както там логичното изложение се смята за изискване, въпреки че отделният човек, който излага дадена област от факти, може да изпадне в логически грешки, така е и в свръхсетивното изследване. Може дори да се случи един изследовател, който е способен да възприема в свръхсетивни области, да изпадне в грешки в логическото изложение и тогава да го поправи някой, който изобщо не възприема свръхсетивно, но притежава способността за здраво мислене. Но по същество срещу логиката, прилагана в свръхсетивното изследване, не може да се възрази нищо. И съвсем не би трябвало да е нужно да се подчертава, че срещу самите факти не може да се изтъкне нищо по чисто логически съображения. Както в областта на физическия свят никога не може да се докаже логически дали има кит, или не, а само чрез непосредственото виждане, така и свръхсетивните факти могат да бъдат познати само чрез духовното възприятие. – Но не може да се подчертае достатъчно, че за онзи, който разглежда свръхсетивните области, е необходимо, преди да поиска да се приближи до духовните светове чрез собствено възприятие, първо да си създаде възглед чрез посочената логика, и не по-малко като познае, че сетивно-явният свят навсякъде изглежда разбираем, ако се предположи, че съобщенията на тайната наука са верни. Всяко преживяване в свръхсетивния свят остава именно несигурно – дори опасно – лутане опипом, ако описаният път на подготовка бъде пренебрегнат. Затова в тази книга първо се съобщава свръхсетивно-фактическото от земното развитие, преди да се говори за самия път на свръхсетивното познание. – Защото напълно трябва да се вземе предвид и това, че онзи, който навлиза чисто мисловно в онова, което има да каже свръхсетивното познание, съвсем не е в същото положение като някой, който слуша разказ за физически процес, който не може сам да види. Защото чистото мислене вече само по себе си е една свръхсетивна дейност. Като нещо сетивно то не може само чрез себе си да доведе до свръхсетивни процеси. Но ако това мислене се приложи към свръхсетивните процеси, разказани от свръхсетивното съзерцание, тогава то само чрез себе си израства в свръхсетивния свят. И дори един от най-добрите пътища да се стигне до собствено възприятие в свръхсетивната област е човек да израсне във висшия свят чрез мисленето върху съобщеното от свръхсетивното познание. Такова навлизане е свързано именно с най-голяма яснота. Затова и определено направление на духовнонаучното изследване смята това мислене за най-солидната първа степен на всяко духовнонаучно обучение. – Също така трябва да изглежда напълно разбираемо, че в тази книга не за всички подробности от възприетото в духа земно развитие се посочва как свръхсетивното се потвърждава в явното. Не това се имаше предвид, когато беше казано, че скритото може навсякъде да бъде доказано в своите явни въздействия. По-скоро се има предвид, че на всяка крачка всичко, което среща човека, може да стане светло и разбираемо за него, ако той постави явните процеси в осветлението, което тайната наука му прави възможно. Само на отделни характерни места в следващите разглеждания може за проба да бъдат посочени потвърждения на скритото чрез явното, за да се покаже как човек може да прави това навсякъде, където само пожелае, в практическия ход на живота.

Ако в смисъла на горното духовнонаучно изследване човек проследи земното развитие назад, той стига до едно духовно състояние на нашата планета. Но ако този път на изследване се продължи още назад, тогава се открива, че онова духовно преди това вече е било в някакъв вид физическо въплъщение. Значи се попада на едно минало физическо планетарно състояние, което по-късно се е одухотворило и след това чрез повторно овеществяване се е преобразувало в нашата Земя. Така нашата Земя се представя като прераждане на една прастара планета. Но духовната наука може да се върне още по-назад. И тогава тя открива, че целият процес се е повторил още два пъти. Значи нашата Земя е преминала през три предходни планетарни състояния, между които винаги лежат междинни състояния на одухотворяване. Физическото наистина се оказва все по-фино и по-фино, колкото по-назад проследяваме въплъщението.

Срещу следващото изложение се напрашва възражението: Как може здравата способност за съждение да се съгласи с допускането на световни състояния, лежащи толкова неизмеримо далеч назад, каквито са онези, за които се говори тук? Срещу това трябва да се каже, че за онзи, който е в състояние да погледне с разбиране към сегашното скрито духовно в явното сетивно-доловимо, и прозрението в по-ранните състояния на развитие, колкото и далечни да са те, не може да представлява нещо невъзможно. Само за онзи, който не признава това скрито духовно за настоящето, говоренето за такова развитие, каквото се има предвид тук, губи всякакъв смисъл. За онзи, който го признава, при вида на сегашното състояние по-ранното е дадено точно така, както при вида на петдесетгодишния човек е дадено състоянието на едногодишното дете. Да – може да се каже, – но по отношение на второто имаме пред себе си наред с петдесетгодишните хора едногодишни деца и всички възможни междинни степени. Това е вярно; но то е вярно и за развитието на духовното, което се има предвид тук. Който стигне в тази област до смислено съждение, той прозира също, че в пълното наблюдение на настоящето, което обхваща и духовното, наистина наред със степените на съществуването, които са напреднали до съвършенството на развитие на настоящето, са се запазили и състоянията на развитие от миналото, както наред с петдесетгодишните хора съществуват едногодишни деца. В рамките на земните събития на настоящето могат да се съзрат първичните събития, стига само човек да е в състояние да разграничава различаващите се едно от друго последователни състояния на развитие.

Човекът в облика, в който се развива сега, се появява едва на четвъртото от описаните планетарни въплъщения, на същинската Земя. И същественото в този облик е, че човекът е съставен от четирите члена: физическо тяло, жизнено тяло, астрално тяло и Аз. Но този облик не би могъл да се появи, ако не беше подготвен от предходните факти на развитието. Тази подготовка е станала, като в рамките на предишното планетарно въплъщение са се развили същества, които от сегашните четири човешки члена са имали вече три: физическото тяло, жизненото тяло и астралното тяло. Тези същества, които в известно отношение могат да се нарекат човешките прародители, още не са имали „Аз“, но са развили другите три члена и тяхната взаимовръзка дотолкова, че са узрели да приемат по-късно „Аза“. Така човешкият прародител е стигнал на предишното планетарно въплъщение до известно състояние на зрялост на трите си члена. Това състояние е преминало в одухотворяване. И от одухотворяването после се е образувало едно ново физическо планетарно състояние, това на Земята. В него, сякаш като зародиши, са се съдържали узрелите човешки прародители. Благодарение на това, че цялата планета е преминала през одухотворяване и се е появила в нов облик, тя е предложила на съдържащите се в нея зародиши с физическото тяло, жизненото тяло и астралното тяло не само възможността да се развият отново до висотата, на която вече са стояли преди, но и другата възможност: след като са достигнали тази висота, да се издигнат над себе си чрез приемането на „Аза“. Значи земното развитие се разпада на две части. В първия период самата Земя се явява като прераждане на предишното планетарно състояние. Това състояние на повторение обаче, поради настъпилото междувременно одухотворяване, е по-високо от това на предходното въплъщение. И Земята съдържа в себе си зародишите на човешките прародители от предишната планета. Те се развиват най-напред до висотата, на която вече са били. Когато я достигнат, първият период е завършен. Но Земята сега, поради собствената си по-висока степен на развитие, може да издигне зародишите още по-високо, а именно да ги направи способни да приемат „Аза“. Вторият период на земното развитие е този на разгръщането на Аза във физическото тяло, жизненото и астралното тяло.

Както по този начин чрез земното развитие човекът бива издигнат с една степен по-високо, така е било вече и при предишните планетарни въплъщения. Защото вече на първото от тези въплъщения е съществувало нещо от човека. Затова сегашната човешка същност се изяснява, когато нейното развитие бъде проследено назад до прадалечното минало на първото от посочените планетарни въплъщения. – В свръхсетивното изследване това първо планетарно въплъщение може да се нарече Сатурн; второто да се обозначи като Слънце; третото като Луна; четвъртото е Земята. При това трябва строго да се има предвид, че тези обозначения засега не бива да се поставят в никаква връзка с едноименните, които се употребяват за членовете на нашата сегашна слънчева система. Под Сатурн, Слънце и Луна тук се имат предвид именно минали форми на развитие, през които Земята е преминала. Какво отношение имат тези светове от древността към небесните тела, които образуват сегашната слънчева система, ще се покаже още в хода на следващите разглеждания. Тогава ще се покаже и защо са избрани тези имена.

Когато сега бъдат описани условията на четирите назовани планетарни въплъщения, това може да стане само в съвсем общи черти. Защото процесите, съществата и техните съдби на Сатурн, Слънцето и Луната са наистина също толкова многообразни, колкото и на самата Земя. Затова в описанието могат да бъдат изтъкнати само отделни характерни неща за тези условия, които са подходящи да онагледят как състоянията на Земята са се образували от предишните. При това трябва да се има предвид и това, че тези състояния стават все по-несходни със сегашните, колкото по-назад се отива. И все пак те могат да бъдат описани само като за характеристиката се използват представите, взети от сегашните земни условия. Ако следователно се говори например за светлина, за топлина или подобни неща за тези по-ранни състояния, не бива да се изпуска от внимание, че с това не се има предвид точно онова, което сега се обозначава като светлина и топлина. И все пак такъв начин на обозначаване е правилен, защото на по-ранните степени на развитие пред наблюдателя на свръхсетивното се показва именно нещо, от което в настоящето са станали светлина, топлина и т.н. И онзи, който проследява описанията, водени по този начин, ще може съвсем добре да разбере от взаимовръзката, в която са поставени тези неща, какви представи трябва да се придобият, за да се получат характерни образи и сравнения за такива факти, които са се разиграли в прадалечното минало.

Наистина тази трудност става много значителна за онези планетарни състояния, които предхождат лунното въплъщение. По време на това последно въплъщение са господствали именно условия, които все пак показват още известно сходство със земните. Който се опитва да опише тези условия, той има в сходствата с настоящето известни опорни точки, за да изрази в ясни представи свръхсетивно получените възприятия. Другояче стои въпросът, когато се описват сатурновото и слънчевото развитие. Там онова, което се представя на ясновидското наблюдение, е в най-висока степен различно от предметите и съществата, които сега принадлежат към жизнения кръг на човека. И това различие води дотам, че изобщо е извънредно трудно тези съответни праисторически факти да бъдат внесени в областта на свръхсетивното съзнание. Тъй като обаче сегашната човешка същност не може да бъде разбрана, ако не се върнем до сатурновото състояние, описанието все пак трябва да бъде дадено. И онзи, който има пред очи, че съществува такава трудност и че затова някои неща, които се казват, трябва да бъдат по-скоро загатване и указание за съответните факти, отколкото точно описание на тях, сигурно няма да може да разбере погрешно такова описание.

Наистина би могло да се намери противоречие между посоченото тук и по-нататък и онова, което беше казано по-горе на с. 146 за продължаващото съществуване на по-ранното в настоящето. Би могло да се помисли: никъде наред със сегашното земно състояние не съществува по-ранно сатурново, слънчево, лунно състояние или дори човешко формиране, каквото се описва в тези изложения като съществуващо в рамките на тези минали състояния. Вярно е, че наред със земните хора не се разхождат сатурнови, слънчеви и лунни хора, както наред с петдесетгодишни лица се разхождат тригодишни деца. Но вътре в земния човек по-ранните състояния на човечеството са свръхсетивно възприемаеми. За да се познае това, човек трябва само да е усвоил способността за различаване, която се простира върху целия обхват на жизнените условия. Както наред с петдесетгодишния човек съществува тригодишното дете, така наред с живия, будния земен човек съществуват трупът, спящият човек, сънуващият човек. И макар тези различни форми на проява на човешката същност да не се явяват непосредствено такива, каквито са, като различните степени на развитие, смисленото съзерцание все пак вижда в онези форми тези степени.

От сегашните четири члена на човешката същност физическото тяло е най-старото. То е и онова, което в своя род е достигнало най-голямото съвършенство. И свръхсетивното изследване показва, че този човешки член е съществувал вече по време на сатурновото развитие. В това изложение ще се покаже, че обликът, който е имало това физическо тяло на Сатурн, наистина е бил нещо съвсем различно от сегашното физическо човешко тяло. Това земно физическо човешко тяло може да съществува в своята природа само благодарение на това, че е във взаимовръзка с жизненото тяло, астралното тяло и Аза по начина, по който това е описано в предходните части на тази книга. Такава взаимовръзка на Сатурн още не е съществувала. Тогава физическото тяло е преминавало през първата си степен на развитие, без в него да са били вчленени човешко жизнено тяло, астрално тяло или Аз. По време на сатурновото развитие то е узряло само дотам да приеме жизнено тяло. За целта Сатурн е трябвало първо да се одухотвори и след това да се прероди като Слънце. В рамките на слънчевото въплъщение отново се е разгърнало, като от запазил се зародиш, онова, в което се беше превърнало физическото тяло на Сатурн; и едва тогава то е могло да се проникне с етерно тяло. Чрез това вчленяване на етерно тяло физическото тяло е преобразило своето естество; то е било издигнато на втора степен на съвършенство. Нещо подобно е станало по време на лунното развитие. Човешкият прародител, такъв, какъвто се е развил от Слънцето към Луната, там си е вчленил астралното тяло. Чрез това физическото тяло е било преобразено за трети път, значи издигнато на третата степен на своето съвършенство. Жизненото тяло при това също е било преобразено; то вече е стояло на втората степен на своето съвършенство. На Земята на човешкия прародител, състоящ се от физическо тяло, жизнено тяло и астрално тяло, е бил вчленен Азът. Чрез това физическото тяло е достигнало своята четвърта степен на съвършенство, жизненото тяло – третата, астралното тяло – втората; Азът стои едва на първата степен на своето съществуване.

Ако човек се отдаде на непредубедено разглеждане на човека, няма да му е трудно да си представи правилно тези различни степени на съвършенство на отделните членове. Нужно е само в това отношение да се сравни физическото тяло с астралното. Разбира се, астралното тяло като душевен член стои на по-висока степен на развитие от физическото. И когато в бъдеще първото се усъвършенства, то ще има много по-голямо значение за цялостното същество на човека, отколкото сегашното физическо тяло. Но в своя род физическото тяло е достигнало до известна висока степен. Нека си помислим за строежа на сърцето, устроен в смисъла на най-голяма мъдрост, за чудния строеж на мозъка и т.н., дори за една отделна част от кост, например за горния край на една бедрена кост. В този край на костта се намира закономерно разчленена мрежеста или скелетна структура, съставена от фини пръчици. Цялото е така съчетано, че с изразходване на най-малкото количество материал се постига най-благоприятното въздействие върху ставните повърхности, например най-целесъобразното разпределение на триенето и с това правилен вид подвижност. Така в частите на физическото тяло се намират изпълнени с мъдрост устройства. И който освен това обърне внимание на хармонията в съвместното действие на частите за цялото, той сигурно ще намери за правилно да се говори за съвършенство на този член на човешката същност в неговия род. Наред с това не е от значение, че в някои части се появява нещо, което изглежда нецелесъобразно, или че могат да настъпят смущения в строежа и във функциите. Може дори да се открие, че такива смущения в известно отношение са само необходимите сенчести страни на изпълнената с мъдрост светлина, която е излята върху целия физически организъм. А сега нека сравним с това астралното тяло като носител на удоволствие и страдание, на влечения и страсти. Каква несигурност господства в него по отношение на удоволствие и страдание, какви често безсмислени влечения и страсти, противоречащи на висшата човешка цел, се разиграват там. Астралното тяло е едва на път да постигне хармонията и вътрешната завършеност, които вече се срещат във физическото тяло. По същия начин би могло да се покаже, че етерното тяло наистина се оказва по-съвършено в своя род от астралното тяло, но по-несъвършено от физическото. И не по-малко при съответно разглеждане ще се окаже, че истинското ядро на човешката същност, „Азът“, сега стои едва в началото на развитието си. Защото колко много е постигнал вече този Аз от своята задача да преобразува другите членове на човешката същност така, че те да бъдат откровение на неговата собствена природа? – Онова, което по този начин се получава още при външно наблюдение, за познавача на духовната наука се изостря още от нещо друго. Би могло да се посочи, че физическото тяло бива нападано от болести. Духовната наука е в състояние да покаже, че голяма част от всички болести произлиза от това, че извращенията, заблужденията в астралното тяло се пренасят върху етерното тяло и по обиколния път през последното разрушават сама по себе си съвършената хармония на физическото тяло. По-дълбоката взаимовръзка, която тук може само да се загатне, и истинската причина за много болестни процеси убягват именно на онова научно разглеждане, което иска да се ограничи само с физическо-сетивните факти. Тази взаимовръзка в повечето случаи се оказва такава, че едно увреждане на астралното тяло не води до болестни прояви на физическото тяло в същия живот, в който е станало увреждането, а едва в някой следващ. Затова законите, за които става дума тук, имат значение само за онзи, който може да признае повторението на човешкия живот. Но дори човек да не иска да знае нищо за такива по-дълбоки познания, все пак и обикновеното наблюдение на живота показва, че човекът се отдава на твърде много наслади и влечения, които подкопават хармонията на физическото тяло. А насладата, влечението, страстта и т.н. нямат седалището си във физическото, а в астралното тяло. Последното в много отношения е още толкова несъвършено, че може да разруши съвършенството на физическото тяло. – И тук нека бъде посочено, че с такива разсъждения съвсем не се цели да бъдат доказани твърденията на духовната наука за развитието на четирите члена на човешката същност. Доказателствата се вземат от духовното изследване, което показва, че физическото тяло има зад себе си четирикратно преобразуване към по-високи степени на съвършенство, а другите членове на човека – по описания начин по-малко. Тук трябваше именно само да се загатне, че тези съобщения на духовното изследване се отнасят до факти, които се показват в своите въздействия в степените на съвършенство на физическото тяло, жизненото тяло и т.н., които могат да бъдат наблюдавани и външно.

Ако човек иска да си състави образна представа, която се доближава до действителността, за условията по време на сатурновото развитие, той трябва да вземе предвид, че по време на него – по същество – от нещата и създанията, които сега принадлежат към Земята и които се причисляват към минералното, растителното и животинското царство, още нищо не е съществувало. Съществата от тези три царства са се образували едва в по-късни периоди на развитие. От днешните физически възприемаеми земни същества тогава е съществувал само човекът и от него само физическото тяло по описания начин. Но и сега към Земята принадлежат не само съществата на минералното, животинското, растителното и човешкото царство, а и други същества, които не се проявяват във физическа телесност. Такива същества са присъствали и в сатурновото развитие. И тяхната дейност на сцената на Сатурн е имала за последица по-късното развитие на човека.

Ако духовните органи за възприятие се насочат отначало не към началото и края, а към средния период на развитие на това сатурново въплъщение, в него се показва състояние, което в основни линии се състои само от „топлина“. Не може да се намерят никакви газообразни, никакви течни, а камо ли твърди съставки. Всички тези състояния се появяват едва в по-късни въплъщения. Да приемем, че едно човешко същество със сегашните сетивни органи би се приближило като наблюдател до това сатурново състояние. От всички сетивни впечатления, които то може да има, там не би го срещнало нищо освен усещането за топлина. Да предположим, че такова същество би се приближило до този Сатурн. Когато навлезе в заетата от него част от пространството, то би възприело само, че тази част има различно топлинно състояние от това на останалото пространствено обкръжение. Но то съвсем не би намерило тази част от пространството равномерно топла, а по най-многообразен начин биха се редували по-топли и по-студени участъци. По определени линии би се възприемала лъчиста топлина. И то не така, че такива линии да се простират само по права, а от разликите в топлината се образуват неправилни форми. Човек би имал пред себе си нещо като световно същество, разчленено в себе си и явяващо се в сменящи се състояния, което се състои само от топлина.

Съвременният човек непременно ще се затрудни да си представи нещо, което се състои само от топлина, тъй като е свикнал да не познава топлината като нещо само по себе си, а да я възприема само в топли или студени газообразни, течни или твърди тела. Особено на онзи, който е усвоил физикалните представи на нашето време, ще се стори безсмислено да се говори за „топлина“ по горния начин. Такъв човек може би ще каже: Има твърди, течни и газообразни тела; топлината обаче означава само състояние, в което се намира една от тези три форми на телата. Когато най-малките частици на един газ са в движение, това движение се възприема като топлина. Където няма газ, не може да има такова движение, следователно и топлина. – За духовнонаучния изследовател въпросът стои иначе. За него топлината е нещо, за което той говори в същия смисъл, както за газ, за течност или за твърдо тяло. Тя е за него само още по-фина субстанция от газа. А последният не е за него нищо друго освен сгъстена топлина в същия смисъл, в който течността е сгъстена пара или твърдото тяло – сгъстена течност. Така духовният учен говори за топлинни тела, както говори за газообразни и парообразни тела. – Необходимо е само да се признае, че съществува душевно възприемане, ако човек иска да следва духовния изследовател в тази област. В света, даден за физическите сетива, топлината безусловно се представя като състояние на твърдото, течното или газообразното; но това състояние е именно само външната страна на топлината или също така нейното действие. Физиците говорят само за това действие на топлината, не за нейната вътрешна природа. Нека човек опита напълно да се абстрахира от всяко топлинно действие, което получава от външни тела, и да си представи живо единствено вътрешното преживяване, което има при думите: „Чувствам, че ми е топло“, „Чувствам, че ми е студено“. Единствено това вътрешно преживяване може да даде представа за онова, което е бил Сатурн в описания по-горе период от своето развитие. Човек би могъл да премине изцяло през частта от пространството, която Сатурн е заемал: нямаше да има газ, който да упражнява какъвто и да е натиск, нито твърдо или течно тяло, от което да може да се получи някакво светлинно впечатление. Но във всяка точка на пространството човек, без впечатление отвън, би почувствал вътрешно: тук има тази или онази степен на топлина. В едно световно тяло с такова устройство няма условия за животинските, растителните и минералните същества на нашето настояще. (Затова едва ли е нужно да се отбележи, че казаното по-горе фактически никога не би могло да се случи. Съвременният човек като такъв не може да застане като наблюдател пред Стария Сатурн. Изложението имаше за цел само да поясни.) Съществата, които свръхсетивното познаване осъзнава при разглеждането на Сатурн, са били на съвсем друга степен на развитие от сегашните, сетивно възприемаеми земни същества. Тук пред това познаване застават най-напред същества, които не са имали физическо тяло като сегашния човек. Сега човек трябва също да внимава да не мисли за сегашната физическа телесност на човека, когато тук става дума за „физическо тяло“. Трябва по-скоро грижливо да се прави разлика между физическо тяло и минерално тяло. Физическо тяло е онова, което се управлява от физическите закони, които днес се наблюдават в минералното царство. Сегашното физическо човешко тяло обаче не се управлява само от такива физически закони, а освен това е проникнато и от минерално вещество. За такова физическо-минерално тяло на Сатурн още не може да се говори. Там има само физическа телесност, която се управлява от физически закони; но тези физически закони се проявяват само чрез топлинни действия. Значи физическото тяло е фино, тънко, етерно топлинно тяло. И от такива топлинни тела се състои целият Сатурн. Тези топлинни тела са първата заложба на сегашното физическо-минерално човешко тяло. Последното се е образувало от първото по такъв начин, че в първото са се вградили газообразните, течните и твърдите вещества, които са се образували едва по-късно. Сред съществата, които застават пред свръхсетивното съзнание в мига, когато това съзнание има пред себе си сатурновото състояние, и за които освен за човека може да се говори като за обитатели на Сатурн, има например такива, които изобщо не са се нуждаели от физическо тяло. Най-долният член на тяхното същество е бил етерно тяло. Затова пък те са имали и един член над човешките членове на същността. Човекът има като най-висш член Духа-Човек. Тези същества имат още един, по-висш. А между етерното тяло и Духа-Човек те имат всички описани в тази книга членове, които се намират и у човека: астрално тяло, Аз, Дух-Себе и Дух-Живот. Както нашата Земя е обградена от въздушна обвивка, така е бил и Сатурн; само че при него тази „въздушна обвивка“ е била от духовно естество.* Тя се е състояла всъщност от току-що назованите и още други същества. Имало е непрекъснато взаимодействие между топлинните тела на Сатурн и охарактеризираните същества. Те са потапяли своите членове на същността във физическите топлинни тела на Сатурн. И докато в самите тези топлинни тела не е имало живот, в тях се е изразявал животът на обитателите около тях. Те биха могли да се сравнят с огледала; само че от тях са се отразявали не образите на споменатите живи същества, а техните жизнени състояния. Значи в самия Сатурн не би могло да се открие нищо живо; ала той е действал оживяващо върху своето обкръжение в небесното пространство, тъй като е отразявал обратно в него като ехо изпратения му живот. Целият Сатурн е изглеждал като огледало на небесния живот. Много високо стоящи същества, чийто живот Сатурн отразява обратно, нека бъдат наречени „Духове на мъдростта“. (В християнската духовна наука те носят името „Кириотетес“, тоест „Господства“.) Тяхната дейност на Сатурн не започва чак с описаната средна епоха от неговото развитие. Тя по известен начин дори вече е завършена тогава. Преди да могат да стигнат дотам, че да осъзнаят от топлинните тела на Сатурн отражението на своя собствен живот, трябвало е първо да доведат тези топлинни тела дотам, че да могат да предизвикат това отражение. Затова тяхната дейност е започнала скоро след началото на сатурновото развитие. Когато това е станало, сатурновата телесност е била още неподредена вещественост, която не би могла да отразява нищо. – И като се разглежда тази неподредена вещественост, човек се е пренесъл чрез духовното наблюдение в началото на сатурновото развитие. Онова, което може да се наблюдава там, още изобщо не носи по-късния топлинен характер. Ако човек иска да го характеризира, може да говори само за едно свойство, което може да се сравни с човешката воля. То е изцяло и напълно само воля. Значи тук имаме работа с изцяло душевно състояние. Ако се проследи откъде е дошла тази „воля“, ще се види, че тя възниква чрез изтичане от възвишени същества, които през степени, достъпни само за предчувствието, са довели своето развитие до такава висота, че когато е започнало сатурновото развитие, са могли да излъчат от своето собствено същество „волята“. След като това излъчване е продължило известно време, с волята се свързва дейността на охарактеризираните по-горе „Духове на мъдростта“. Така волята, дотогава напълно лишена от свойства, постепенно получава свойството да отразява живот обратно в небесното пространство. – Съществата, които в началото на сатурновото развитие изпитват своето блаженство в това да излъчват воля, могат да бъдат наречени „Духове на волята“. (В християнската езотерична наука те се наричат „Престоли“.) – След като чрез съвместното действие на волята и живота е достигната известна степен на сатурновото развитие, започва действието на други същества, които също се намират в обкръжението на Сатурн. Те могат да бъдат наречени „Духове на движението“. (Християнски: „Динамис“, „Сили“.) Те нямат нито физическо, нито жизнено тяло. Техният най-нисш член е астралното тяло. Когато сатурновите тела са придобили способността да отразяват живота, този обратно излъчван живот може да се пропие със свойствата, които имат своето седалище в астралните тела на „Духовете на движението“. Последицата от това е, че изглежда така, сякаш от Сатурн в небесното пространство биват изхвърляни прояви на усещания, чувства и подобни душевни сили. Целият Сатурн изглежда като одушевено същество, което проявява симпатии и антипатии. Тези душевни прояви обаче в никакъв случай не са негови собствени, а само обратно изхвърлените душевни въздействия на „Духовете на движението“. – Когато и това е продължило в течение на известна епоха, започва дейността на други същества, които нека бъдат наречени „Духове на формата“. И техният най-долен член е астрално тяло. Но то стои на друга степен на развитие от това на „Духовете на движението“. Докато последните придават на обратно излъчения живот само общи прояви на усещания, астралното тяло на „Духовете на формата“ (християнски: „Ексусиаи“, „Власти“) действа така, че проявите на усещания биват изхвърляни в световното пространство като от отделни същества. Би могло да се каже: „Духовете на движението“ правят така, че Сатурн в своята цялост да изглежда като одушевено същество. „Духовете на формата“ разделят този живот на отделни живи същества, така че сега той изглежда като съединение от такива душевни същества. – За да има образ, нека човек си представи плод на черница или къпина и как тя е съставена от отделни малки зрънца. Така за свръхсетивно познаващия Сатурн в описаната епоха на развитие е съставен от отделни сатурнови същества, които обаче нямат собствен живот и собствена душа, а отразяват обратно живота и душата на своите обитатели. – В това сатурново състояние сега се намесват същества, които също имат за свой най-долен член астралното тяло, но които са довели това тяло до такава степен на развитие, че то действа като сегашния човешки „Аз“. Чрез тези същества „Азът“ гледа от обкръжението на Сатурн надолу към него. И той предава своята природа на отделните живи същества на Сатурн. Така от Сатурн в световното пространство бива изпращано нещо, което изглежда като действието на човешката личност в сегашния жизнен кръг. Съществата, които предизвикват това, нека бъдат наречени „Духове на личността“ (християнски: „Архаи“, „Начала“). Те придават на частиците на сатурновото тяло вида на личностния характер. Но на самия Сатурн все пак не е налице личността, а само, така да се каже, нейният огледален образ, черупката на личността. Своята действителна личност „Духовете на личността“ имат в обкръжението на Сатурн. Именно като тези „Духове на личността“ оставят по описания начин своето същество да се отразява обратно от сатурновите тела, на тези тела се придава онази фина вещественост, която по-горе беше описана като „топлина“. – В целия Сатурн няма вътрешност; но „Духовете на личността“ познават образа на своята собствена вътрешност, като той струи към тях от Сатурн във вид на топлина.

* При напълно точен начин на изразяване, за да се предаде точно вътрешното преживяване при духовното изследване, вместо „Сатурн беше обграден от въздушна обвивка“ би трябвало да се каже: „Когато свръхсетивното познаване осъзнае Сатурн, пред това съзнание застава и една въздушна обвивка на Сатурн“ или „застават други, така или иначе устроени същества“. Пренасянето в оборота „това или онова е налице“ трябва да бъде позволено, защото в основата си същото пренасяне става и при оформянето на езиковата употреба за действителното душевно преживяване при сетивно доловимото възприятие; но при следващото изложение човек ще трябва да има това предвид. Впрочем то следва вече и от връзката на изложението.

Когато настъпи всичко това, „Духовете на личността“ стоят на степента, на която днес стои човекът. Тогава те преминават през своята човешка епоха. Ако човек иска да погледне на този факт с непредубедено око, трябва да си представи, че едно същество може да бъде „човек“ не само в образа, който човекът има днес. „Духовете на личността“ са „хора“ на Сатурн. Те имат за най-долен член не физическото тяло, а астралното тяло с Аза. Затова те не могат да изразяват преживяванията на това астрално тяло в такова физическо тяло и етерно тяло като сегашния човек; но те не само имат „Аз“, а и знаят за него, защото топлината на Сатурн, като го отразява обратно, им довежда този „Аз“ до съзнание. Те са именно „хора“ при други условия, а не при земните.

По-нататък в сатурновото развитие следват факти от друг род в сравнение с досегашните. Докато досега всичко е било отражение на външен живот и на външно усещане, сега започва един вид вътрешен живот. В сатурновия свят започва светлинен живот, който тук и там пламва и отново помръква. Появява се трептящо мъждукане на това или онова място, нещо като проблясващи мълнии на други места. Сатурновите топлинни тела започват да мъждукат, да блестят, дори да излъчват светлина. Понеже е достигната тази степен на развитие, за определени същества отново се открива възможността да развият дейност. Това са онези, които могат да бъдат означени като „Духове на огъня“. (Християнски: „Архангелои“, „Архангели“.) Тези същества наистина имат астрално тяло, но на обозначената степен на своето съществуване не могат да дават стимули на собственото си астрално тяло; те не биха могли да възбудят никакво чувство, никакво усещане, ако не можеха да действат върху топлинните тела, стигнали до описаната сатурнова степен. Това действие им дава възможност да познаят своето собствено съществуване по действието, което упражняват. Те не могат да кажат на себе си: „Аз съм тук“, а приблизително: „Моето обкръжение ме оставя да бъда тук.“ Те възприемат, като възприятията им се състоят именно в описаните светлинни действия на Сатурн. Тези действия са в известен смисъл техният „Аз“. Това им придава особен вид съзнание. То може да бъде означено като образно съзнание. Можем да си го представим подобно на човешкото съзнание при сънуване; само че степента на живост трябва да си я представим много по-голяма, отколкото при човешкото сънуване, и че тук нямаме работа с лишени от същност образи от сънища, които се надигат и спадат, а с такива, които стоят в действително отношение към светлинната игра на Сатурн. – В тази взаимна игра между Духовете на огъня и сатурновите топлинни тела в развитието се вграждат зародишите на човешките сетивни органи. Органите, чрез които днес човекът възприема физическия свят, проблясват в своите първи фини етерни заложби. Човешки фантоми, които сами по себе си още не показват нищо друго освен светлинните първообрази на сетивните органи, стават разпознаваеми вътре в Сатурн за ясновидската способност за възприятие. – Тези сетивни органи са, значи, плод на дейността на Духовете на огъня; но в тяхното възникване не участват само тези Духове. Заедно с тези Духове на огъня на сцената на Сатурн се появяват други същества. Същества, които в своето развитие са стигнали дотам, че могат да си служат с онези сетивни зародиши, за да съзерцават световните процеси в сатурновия живот. Това са същества, които могат да се смятат за „Духове на любовта“ (християнски: „Серафими“). Ако тях ги нямаше, Духовете на огъня не биха могли да имат описаното по-горе съзнание. Те съзерцават сатурновите процеси със съзнание, което им дава възможност да ги пренасят като образи върху Духовете на огъня. Самите те се отказват от всички предимства, които биха могли да имат от съзерцаването на сатурновите процеси, от всяка наслада, всяка радост; те дават всичко това, за да могат Духовете на огъня да го имат.

След тези събития следва нов период от съществуването на Сатурн. Към светлинната игра се прибавя друга. За мнозина може да изглежда като безумие, когато се изкаже онова, което тук се представя на свръхсетивното познаване. Вътре в Сатурн има нещо като вкусови усещания, които се преливат едно в друго. Сладко, горчиво, кисело и т.н. се наблюдава на най-различни места във вътрешността на Сатурн; а навън, в небесното пространство, всичко това се възприема като тон, като един вид музика. – В рамките на тези процеси определени същества отново намират възможност да развият дейност на Сатурн. Нека те бъдат наречени „Синове на здрача или на живота“ (християнски: „Ангелои“, „Ангели“). Те влизат във взаимодействие с вкусовите сили, които са налице във вътрешността на Сатурн и се надигат и спадат. Така тяхното етерно или жизнено тяло изпада в такава дейност, че тя може да бъде означена като един вид обмяна на веществата. Те внасят живот във вътрешността на Сатурн. Поради това в Сатурн протичат процеси на хранене и отделяне. Не те предизвикват непосредствено тези процеси, а чрез онова, което те предизвикват, косвено възникват такива процеси. Този вътрешен живот прави възможно на световното тяло да стъпят още и други същества, които могат да бъдат означени като „Духове на хармонията“ (християнски: „Херувими“). Те предават на „Синовете на живота“ смътен вид съзнание. То е още по-смътно и по-сумрачно от съзнанието при сънуване на сегашния човек. То е такова, каквото е присъщо на човека в съня без сънища. Това съзнание е от толкова ниска степен, че така да се каже, „изобщо не стига до съзнанието“ на човека. Но то е налице. То се различава от дневното съзнание по степен и също по вид. Това „съзнание на съня без сънища“ имат днес и растенията. Макар то да не дава възприятия на външен свят в човешкия смисъл, то все пак регулира жизнените процеси и ги привежда в хармония с външните световни процеси. На въпросната сатурнова степен „Синовете на живота“ не могат да възприемат това регулиране; но „Духовете на хармонията“ го възприемат и затова те са истинските регулатори. – Целият този живот се разиграва в обозначените човешки фантоми. Затова те изглеждат на духовния поглед оживени; но техният живот все пак е само привиден живот. Това е животът на „Синовете на живота“, които, така да се каже, си служат с човешките фантоми, за да се изживеят.

Нека сега вниманието се насочи към човешките фантоми с привидния живот. През описания сатурнов период те са с напълно променлива форма. Ту приличат на този образ, ту на онзи. В по-нататъшния ход на развитието образите стават по-определени; временно трайни. Това произтича оттам, че сега те биват проникнати от действията на Духовете, които имат значение още в началото на сатурновото развитие, а именно от „Духовете на волята“ (Престолите). Последицата от това е, че самият човешки фантом се явява с най-простата, най-смътна форма на съзнание. Тази форма на съзнание трябва да си я представим още по-смътна от тази на съня без сънища. При сегашните условия минералите имат това съзнание. То привежда вътрешната същност в съзвучие с физическия външен свят. На Сатурн „Духовете на волята“ са регулаторите на това съзвучие. Така човекът изглежда като отпечатък на самия сатурнов живот. Каквото е сатурновият живот в голям мащаб, това е на тази степен човекът в малък мащаб. И с това е даден първият зародиш на онова, което и в днешния човек е още само в зародиш: на „Духа-Човек“ (Атма). Навътре (в Сатурн) тази смътна човешка воля се проявява пред свръхсетивната способност за възприятие чрез действия, които могат да се сравнят с „миризмите“. Навън, в небесното пространство, е налице проява като тази на една личност, която обаче не се ръководи от вътрешен „Аз“, а е регулирана отвън като машина. Регулаторите са „Духовете на волята“. Ако се обхване с поглед предишното, става видно, че от описаното най-напред средно състояние на сатурновото развитие нататък степените на това развитие можеха да бъдат характеризирани чрез сравнения на техните действия със сетивни усещания от настоящето. Можеше да се каже: Сатурновото развитие се открива като топлина, после се прибавя светлинна игра, после игра на вкус и тон; накрая се появява нещо, което към вътрешността на Сатурн се проявява с усещания за мирис, а навън – като механично действащ човешки Аз. Как стои въпросът с откровенията на сатурновото развитие за онова, което предхожда топлинното състояние? Това изобщо не може да се сравни с нещо, което е достъпно за външно сетивно усещане. Топлинното състояние се предхожда от състояние, което човекът днес изживява само в своята вътрешна същност. Когато той се отдава на представи, които сам образува в душата, без подбудата за тях да му е натрапена от външно впечатление, тогава той има в себе си нещо, което никакви физически сетива не могат да възприемат, което по-скоро е достъпно като възприятие само за висшето виждане. Топлинното състояние на Сатурн се предхожда именно от откровения, които могат да съществуват само за свръхсетивно възприемащия. Три такива състояния могат да бъдат назовани: чисто душевна топлина, която не е външно възприемаема; чисто духовна светлина, която външно е мрак; и накрая нещо духовно-същностно, което е съвършено в самото себе си и не се нуждае от никакво външно същество, за да се осъзнае. Чистата вътрешна топлина съпровожда появата на „Духовете на движението“; чистата духовна светлина – тази на „Духовете на мъдростта“; чистата вътрешна същност е свързана с първото излъчване на „Духовете на волята“.

Значи с появата на сатурновата топлина нашето развитие излиза от вътрешния живот, от чистата духовност, и за първи път навлиза в съществуване, което се проявява външно. Навярно на съвременното съзнание ще бъде особено трудно да се примири с това, когато трябва да се каже още, че със сатурновото топлинно състояние се появява за първи път и онова, което се нарича „време“. Защото предходните състояния изобщо не са времеви. Те принадлежат на онази област, която в духовната наука може да се нарече „трайността“. Затова и всичко, което в тази книга се казва за такива състояния в „областта на трайността“, трябва да се разбира така, че изразите, които се отнасят до времеви отношения, се употребяват само за сравнение и за разбиране. За човешкия език онова, което, така да се каже, предхожда „времето“, може да се характеризира също само с изрази, които съдържат представата за времето. Нали човек трябва да съзнава също, че макар първото, второто и третото сатурново състояние изобщо да не са се разигравали „едно след друго“ в сегашния смисъл, той все пак не може да не ги описва едно след друго. Освен това, въпреки своята „трайност“ или едновременност, те зависят едно от друго така, че тази зависимост може да се сравни с времева последователност.

С това указание за първите състояния на развитието на Сатурн се хвърля светлина и върху всяко по-нататъшно питане за някакво „откъде“ на тези състояния. Чисто разсъдъчно, разбира се, е напълно възможно пред всеки произход отново да се пита за „произход на този произход“. По отношение на фактите обаче това не е допустимо. Достатъчно е човек да си го представи живо чрез едно сравнение. Ако човек намери някъде по пътя вдълбани следи, той може да попита: От какво произлизат те? Като отговор може да получи: от една кола. Тогава може да се пита по-нататък: Откъде е дошла колата, накъде е отивала? Отново е възможен отговор, основан на факти. После може да се пита още: Кой е седял в колата? Какви намерения е имала личността, която я е използвала, какво е правила? Но накрая човек ще стигне до една точка, при която фактите естествено слагат край на питането. Който тогава пита още по-нататък, се отклонява от намерението на първоначалната постановка на въпроса. Той, така да се каже, само шаблонно продължава питането. При неща като това, което тук е приведено за сравнение, лесно се забелязва къде фактите обуславят края на питането. При големите световни въпроси човек не си дава толкова лесно сметка за това. Но при наистина точно вглеждане ще забележи все пак, че всяко питане за „откъде“ трябва да завърши при описаните по-горе сатурнови състояния. Защото човек е стигнал до една област, където съществата и процесите вече не се обосновават чрез онова, от което произлизат, а чрез самите себе си.

Като резултат от сатурновото развитие се явява това, че човешкият зародиш се е развил до известна степен. Той е придобил нисшето, смътно съзнание, за което стана дума по-горе. Не бива да си представяме, че неговото развитие започва едва в последния сатурнов стадий. „Духовете на волята“ действат през всички състояния. В последния период обаче резултатът изпъква най-силно за свръхсетивното възприемане. Изобщо няма твърда граница между дейностите на отделните групи същества. Когато се казва: Първо действат „Духовете на волята“, после „Духовете на мъдростта“ и т.н., не се има предвид, че те действат само тогава. Те действат през цялото сатурново развитие; в посочените периоди тяхното действие само може да се наблюдава най-добре. Отделните същества имат там, така да се каже, водачеството.

Така цялото сатурново развитие се явява като обработване на онова, което е изтекло от „Духовете на волята“, от страна на „Духовете на мъдростта, на движението, на формата“ и т.н. При това самите тези духовни същества преминават през развитие. „Духовете на мъдростта“ например, след като са получили своя живот, отразен обратно от Сатурн, стоят на друга степен, отколкото преди това. Плодът на тази дейност повишава способностите на собственото им същество. Последицата от това е, че за тях след така извършената дейност настъпва нещо подобно на онова, което настъпва за човека със съня. На техните периоди на дейност по отношение на Сатурн следват такива, в които те, така да се каже, живеят в други светове. Тогава тяхната дейност е обърната настрана от Сатурн. Затова ясновидското възприемане вижда в описаното сатурново развитие едно възхождане и едно низхождане. Възхождането трае до образуването на топлинното състояние. После със светлинната игра вече започва отлив. И когато после човешките фантоми са приели образ чрез „Духовете на волята“, тогава духовните същества постепенно също са се оттеглили: сатурновото развитие замира в себе си; то изчезва като такова. Настъпва нещо като период на покой. При това човешкият зародиш навлиза сякаш в състояние на разпадане; но не в такова, чрез което би изчезнал, а в такова, което е подобно на състоянието на растително семе, което почива в земята, за да узрее за ново растение. Така човешкият зародиш почива за ново пробуждане в лоното на света. И когато настъпи моментът на неговото пробуждане, тогава и описаните по-горе духовни същества, при други условия, са си усвоили способностите, чрез които могат да обработват човешкия зародиш по-нататък. „Духовете на мъдростта“ са придобили в своето етерно тяло способността не само да се наслаждават, както на Сатурн, на отражението на живота; сега те са в състояние да оставят живот да изтича и от самите тях и да даряват с него други същества. „Духовете на движението“ сега са стигнали дотам, докъдето бяха на Сатурн „Духовете на мъдростта“. Техният най-долен член на същността там беше астралното тяло. Сега им е присъщо етерно или жизнено тяло. И съвсем съответно другите духовни същества са стигнали до по-нататъшна степен на развитие. Затова всички тези духовни същества могат при по-нататъшното развитие на човешкия зародиш да действат иначе, отколкото са действали на Сатурн. – Но човешкият зародиш в края на сатурновото развитие се беше разпаднал. За да могат по-нататък развилите се духовни същества да продължат оттам, където по-рано са спрели, този човешки зародиш трябва още веднъж накратко да повтори степените, които е преминал на Сатурн. Това именно се показва на свръхсетивната способност за възприятие. Човешкият зародиш излиза от своята скритост и започва да се развива по собствена способност чрез силите, които са му били присадени на Сатурн. Той излиза като волево същество от мрака, довежда се до привидността на живота, на одушевеността и т.н. чак до онова механично проявление на личността, което имаше в края на сатурновото развитие.

* Вторият от посочените големи периоди на развитие, „слънчевата степен“, предизвиква издигането на човешкото същество до по-високо състояние на съзнанието от онова, което то беше постигнало на Сатурн. Сравнено със сегашното съзнание на човека, това слънчево състояние наистина би могло да се означи като „несъзнателност“. Защото то приблизително се равнява на онова, в което човекът сега се намира по време на напълно лишения от сънища сън. Или би могло да се сравни и с нисшата степен на съзнание, в която днес дреме нашият растителен свят. За свръхсетивното съзерцание не съществува „несъзнателност“, а само различни степени на съзнателност. Всичко в света е съзнателно. – Човешкото същество придобива в хода на слънчевото развитие по-високата степен на съзнание, като там в него се вгражда етерното или жизненото тяло. Преди това да може да стане, трябва по описания по-горе начин да се повторят сатурновите състояния. Това повторение има съвсем определен смисъл. Когато именно изтече периодът на покой, за който се говори в предходните изложения, тогава от „световния сън“ онова, което преди беше Сатурн, излиза като ново световно същество, като Слънце. С това обаче са се променили условията на развитието. Духовните същества, чието действие беше представено за Сатурн, са напреднали до други състояния. Човешкият зародиш обаче се появява на новообразуваното Слънце най-напред като онова, което той е станал на Сатурн. Той трябва първо да преобрази различните стадии на развитие, които е приел на Сатурн, така че те да подхождат на условията на Слънцето. Затова слънчевата епоха започва с повторение на сатурновите факти, но с приспособяване към променените условия на слънчевия живот. Когато човешкото същество стигне дотам, че висотата на развитие, постигната от него на Сатурн, е приспособена към слънчевите условия, тогава вече назованите „Духове на мъдростта“ започват да оставят етерното или жизненото тяло да се влива във физическото тяло. Така по-високата степен, която човекът достига на Слънцето, може да се характеризира с това, че физическото тяло, образувано вече на Сатурн в зародишна заложба, бива издигнато на втора степен на съвършенство, като става носител на етерно или жизнено тяло. Това етерно или жизнено тяло достига по време на слънчевото развитие за самото себе си първата степен на своето съвършенство. Но за да бъдат постигнати тази втора степен на съвършенство за физическото тяло и първата за жизненото тяло, в по-нататъшния ход на слънчевия живот е необходима намесата и на други духовни същества по начин, подобен на вече описания за сатурновата степен.

Когато „Духовете на мъдростта“ започнат да вливат жизненото тяло, дотогава тъмното слънчево същество започва да свети. Едновременно в човешкия зародиш се появяват първите прояви на вътрешна подвижност; животът започва. Онова, което за Сатурн трябваше да се характеризира като привиден живот, сега става действителен живот. Вливането продължава известно време. След като то изтече, за човешкия зародиш настъпва една важна промяна. Той именно се разчленява на две части. Докато по-рано физическото тяло и жизненото тяло образуваха в тясна връзка едно цяло, сега физическото тяло започва да се отделя като особена част. Но и това отделено физическо тяло остава проникнато от жизненото тяло. Значи сега имаме работа с едно двучленно човешко същество. Едната част е физическо тяло, проработено от жизнено тяло, другата част е само жизнено тяло. Това отделяне обаче протича по време на един период на покой на слънчевия живот. През този период отново угасва светенето, което вече се беше появило. Разделянето става, така да се каже, по време на една „световна нощ“. Но този период на покой е много по-кратък от онзи между сатурновото и слънчевото развитие, за който беше говорено по-горе. След изтичането на периода на покой „Духовете на мъдростта“ продължават известно време да работят по същия начин върху двучленното човешко същество, както преди това бяха правили върху едночленното. После „Духовете на движението“ започват своята дейност. Те проникват със своето собствено астрално тяло жизненото тяло на човешкото същество. Чрез това то придобива способността да извършва определени вътрешни движения във физическото тяло. Това са движения, които могат да се сравнят с движенията на соковете в днешното растение.

Сатурновото тяло се състоеше от чиста топлинна субстанция. По време на слънчевото развитие тази топлинна субстанция се сгъстява до състоянието, което може да се сравни с днешното газообразно или парообразно състояние. Това е онова състояние, което може да се означи като „въздух“. Първите наченки на такова състояние се показват, след като „Духовете на движението“ са започнали своята дейност. На свръхсетивното съзнание се представя следната гледка. Вътре в топлинната субстанция се появява нещо като фини образувания, които чрез силите на жизненото тяло биват приведени в правилни движения. Тези образувания онагледяват физическото тяло на човешкото същество на съответстващата му сега степен на развитие. Те са изцяло проникнати от топлина и също сякаш обгърнати от топлинна обвивка. Топлинни образувания с вградени въздушни форми – последните в правилно движение – така може да се нарече във физическо отношение това човешко същество. Затова, ако искаме да запазим приведеното по-горе сравнение с днешното растение, трябва да си останем наясно, че тук нямаме работа с компактно растително образувание, а с въздушен или газов образ, чиито движения могат да се сравнят с движенията на соковете на днешните растения. – Охарактеризираното по този начин развитие напредва. След известно време отново настъпва период на покой; след него Духовете на движението продължават да действат, докато към тяхната дейност се прибави тази на Духовете на формата. Тяхното действие се състои в това, че дотогава непрекъснато менящите се газообразни образувания приемат трайни образи. И това става, като Духовете на формата оставят своите сили да изтичат и да се вливат в жизненото тяло на човешките същества. По-рано, когато върху тях действаха още само Духовете на движението, газообразните образувания бяха в непрестанно движение, само за миг запазваха своя образ. Сега обаче те приемат временно различими форми. – Отново след известно време настъпва период на покой; отново след него Духовете на формата продължават своята дейност. Но тогава в слънчевото развитие настъпват съвсем нови условия.

* Газът се явява на свръхсетивното съзнание чрез светлинното въздействие, което той излъчва от себе си. Затова би могло да се говори и за светли образи, които се представят на духовното виждане. С това именно е достигната точката, в която слънчевото развитие е стигнало до своята среда. Това е времето, в което Духовете на личността, които са постигнали своята човешка степен на Сатурн, се изкачват до по-висока степен на съвършенство. Те преминават отвъд тази степен. Те постигат съзнание, което сегашният човек на нашата Земя при редовния ход на развитието още няма. Той ще го постигне, когато Земята – значи четвъртата от планетарните степени на развитие – стигне до своята цел и навлезе в следващия планетарен период. Тогава човекът няма да възприема около себе си само онова, което му предават сегашните физически сетива, а ще бъде в състояние да наблюдава в образи вътрешните, душевните състояния на съществата около него. Той ще има образно съзнание, но със запазване на пълното самосъзнание. В неговото образно виждане няма да има нищо сънно, смътно, а той ще възприема душевното, наистина в образи, но така, че тези образи ще бъдат израз на действителности, както сега са физическите цветове и тонове. Понастоящем човек може да се издигне до такова виждане само чрез духовнонаучното обучение. За това обучение ще стане дума на по-нататъшните страници на тази книга. – В средата на слънчевата степен Духовете на личността постигат сега това виждане като своя нормална дарба на развитието. И тъкмо чрез това те стават способни по време на слънчевото развитие да действат върху новообразуваното жизнено тяло на човешкото същество по подобен начин, както на Сатурн са действали върху физическото тяло. Както там топлината им е отразявала обратно собствената им личност, така сега газообразните образувания в светлинен блясък им отразяват обратно образите на тяхното виждащо съзнание. Те съзерцават свръхсетивно онова, което става на Слънцето. И това съзерцание в никакъв случай не е просто наблюдаване. Сякаш в образите, които струят от Слънцето, се проявява нещо от силата, която земният човек нарича любов. И ако се вгледаме душевно по-точно, ще намерим причината за това явление. В светлината, която се излъчва от Слънцето, са се примесили със своята дейност възвишени същества. Това са вече споменатите по-горе „Духове на любовта“ (християнски: „Серафими“). Отсега нататък те работят върху човешкото етерно или жизнено тяло заедно с Духовете на личността. Чрез тази дейност самото това жизнено тяло напредва с една степен по своя път на развитие. То придобива способността не само да преобразува намиращите се в него газообразни образувания, но и да ги обработва така, че се показват първите наченки на размножаване на живите човешки същества. Така да се каже, от оформените газообразни образувания се изтласкват отделени части (избили като пот), които се оформят във форми, подобни на техните майчини образувания.

За да се характеризира по-нататъшното слънчево развитие, трябва да се посочи един факт от световното ставане, който е от най-голямо значение. Той се състои в това, че в хода на една епоха далеч не всички същества достигат целта на своето развитие. Има такива, които изостават от тази цел. Така по време на сатурновото развитие не всички Духове на личността са достигнали действително човешката степен, която им е била отредена там по описания по-горе начин. И също така не всички изградени на Сатурн физически човешки тела са достигнали онази степен на зрялост, която ги прави способни да станат на Слънцето носители на самостоятелно жизнено тяло. Последицата от това е, че на Слънцето има същества и образувания, които не подхождат на неговите условия. Те трябва сега по време на слънчевото развитие да наваксат онова, което са пропуснали на Сатурн. Затова по време на слънчевата степен може духовно да се наблюдава следното. Когато Духовете на мъдростта започнат да вливат жизненото тяло, слънчевото тяло, така да се каже, се помътнява. Пронизват го образувания, които всъщност биха принадлежали още на Сатурн. Това са топлинни образувания, които не са в състояние да се сгъстят по съответния начин във въздух. Това са изостаналите на сатурновата степен човешки същества. Те не могат да станат носители на изградено по редовен начин жизнено тяло. – Онова, което по този начин е останало от топлинната субстанция на Сатурн, се разделя на Слънцето на две части. Едната част бива сякаш всмукана от човешките тела; и оттук нататък тя образува вътре в човешкото същество един вид негова нисша природа. Така на Слънцето човешкото същество поема в своята телесност нещо, което всъщност съответства на сатурновата степен. Както сатурновото тяло на човека е направило възможно Духовете на личността да се издигнат до човешката степен, така сега тази сатурнова част на човека върши на Слънцето същото за Духовете на огъня. Те се издигат до човешката степен, като оставят своите сили да се вливат и изливат в тази сатурнова част на човешкото същество, както са направили Духовете на личността на Сатурн. И това става в средата на слънчевото развитие. Тогава сатурновата част на човешкото същество е дотолкова узряла, че с нейна помощ Духовете на огъня (Архангели) могат да преминат своята човешка степен. – Друга част от топлинната субстанция на Сатурн се отделя и придобива самостоятелно съществуване редом с човешките същества на Слънцето и между тях. Тя образува сега второ царство редом с човешкото царство. Царство, което на Слънцето изгражда напълно самостоятелно, но само физическо тяло, като топлинно тяло. Последицата от това е, че напълно развитите „Духове на личността“ не могат да насочат своята дейност по описания начин към никакво самостоятелно жизнено тяло. Но и някои „Духове на личността“ са изостанали на сатурновата степен. Те не са достигнали там степента на човешкото. Между тях и станалото самостоятелно второ слънчево царство съществува връзка на привличане. Сега на Слънцето те трябва да се отнасят към изостаналото царство така, както техните напреднали другари вече са направили на Сатурн спрямо човешките същества. Нали и те там са имали изградено още само физическото тяло. Но на самото Слънце няма възможност за такава работа на изостаналите Духове на личността. Затова те се отделят от слънчевото тяло и образуват извън него самостоятелно световно тяло. Значи то излиза от Слънцето. От него изостаналите „Духове на личността“ действат върху описаните същества на второто слънчево царство. Така от едното, което по-рано е било Сатурн, са станали две световни образувания. Слънцето има сега в своята околност второ световно тяло, такова, което представлява един вид възраждане на Сатурн, нов Сатурн. От този Сатурн на второто слънчево царство се придава характерът на личност. Затова в това царство имаме работа със същества, които на самото Слънце нямат личност. Но все пак те отразяват обратно на „Духовете на личността“ на новия Сатурн тяхната собствена личност. Свръхсетивното съзнание може да наблюдава между човешките същества на Слънцето топлинни сили, които се намесват в редовното слънчево развитие и в които трябва да се вижда действието на описаните духове на новия Сатурн.

В човешкото същество в средата на слънчевото развитие трябва да се има предвид следното. То е разчленено на физическо тяло и жизнено тяло. В него се разиграва дейността на напредналите „Духове на личността“ във връзка с дейността на „Духовете на любовта“. Към физическото тяло сега е примесена една част от изостаналата сатурнова природа. В нея се разиграва дейността на „Духовете на огъня“. Във всичко, което „Духовете на огъня“ извършват в изостаналата сатурнова природа, трябва да се видят предшествениците на сегашните сетивни органи на земните хора. Нали беше показано как още на Сатурн тези „Духове на огъня“ са били заети в топлинната субстанция с изработването на зародишите на сетивата. В онова, което се извършва от „Духовете на личността“ съвместно с „Духовете на любовта“ (Серафимите), трябва да се познае първата заложба на сегашните човешки жлезисти органи. – С казаното по-горе обаче работата на живеещите на новия Сатурн Духове на личността не е изчерпана. Те разпростират своята дейност не само върху споменатото второ слънчево царство, а създават и един вид връзка между това царство и човешките сетива. Топлинните субстанции на това царство се изливат и вливат през човешките зародиши на сетивата. Чрез това човешкото същество на Слънцето стига до един вид възприятие на намиращото се извън него нисше царство. Това възприятие, естествено, е само смътно, съвсем в съответствие със смътното сатурново съзнание, за което стана дума по-горе. И то се състои по същество от различни топлинни въздействия.

Всичко, което тук беше описано за средата на слънчевото развитие, трае известно време. После отново настъпва период на покой. След него нещата продължават известно време по същия начин до една точка на развитието, в която човешкото етерно тяло е дотолкова узряло, че вече може да започне съвместна работа на „Синовете на живота“ (Ангели) и „Духовете на хармонията“ (Херувими). Сега вътре в човешкото същество за свръхсетивното съзнание се появяват откровения, които могат да се сравнят с вкусови възприятия и които навън се изявяват като тонове. Нещо подобно трябваше да се каже вече и за сатурновото развитие. Тук, на Слънцето, всичко това в човешкото същество е само по-вътрешно, пълно с по-самостоятелен живот. – Чрез това „Синовете на живота“ постигат онова смътно образно съзнание, което „Духовете на огъня“ бяха достигнали на Сатурн. При това „Духовете на хармонията“ (Херувимите) са техни помощници. Всъщност те съзерцават духовно онова, което сега се разиграва в слънчевото развитие. Само че се отказват от всички плодове на това съзерцание, от усещането на изпълнените с мъдрост образи, които възникват там, и ги оставят да се вливат като великолепни вълшебни явления в сънното съзнание на „Синовете на живота“. Те пък от своя страна вграждат такива образувания на своето виждане в етерното тяло на човека, така че то достига все по-високи степени на развитие. – Отново настъпва период на покой, отново цялото се издига от „световния сън“ и след като то е продължило още известно време, човешкото същество е дотолкова узряло, че вече може да раздвижи собствени сили. Това са същите, които през последното време на сатурновия период са се вляли в това човешко същество чрез „Престолите“. Сега това човешко същество се развива във вътрешен живот, който в своето откровение за съзнанието може да се сравни с вътрешно обонятелно възприятие. Навън обаче, към небесното пространство, това човешко същество се изявява като личност, макар и като такава, която не се ръководи от вътрешен „Аз“. То по-скоро се явява като растение, действащо като личност. Нали за края на сатурновото развитие беше показано, че личността се изявява като машина. И както там се е развил първият зародиш на онова, което и в сегашния човек е още само в зародиш, на „Духа-Човек“ (Атма), така тук се оформя също такъв първи зародиш на „Духа-Живот“ (Буддхи). – След като всичко това се е разигравало известно време, отново настъпва период на покой. Както в подобните случаи по-рано, след тази пауза дейността на човешкото същество продължава известно време. После настъпват условия, които се представят като нова намеса на „Духовете на мъдростта“. Чрез нея човешкото същество става способно да чувства първите следи от симпатия и антипатия към своята околност. Във всичко това още няма действително усещане, но все пак има предшественик на усещането. Защото вътрешната жизнена дейност, която в своето откровение би могла да се характеризира като обонятелни възприятия, се изявява навън като в един вид примитивен език. Ако вътрешно се възприеме симпатичен мирис – или също вкус, трептене и т.н., – човешкото същество изявява това навън чрез тон. И по съответен начин става това при вътрешно несимпатично възприятие. – Чрез всички описани процеси именно е постигнат същинският смисъл на слънчевото развитие за човешкото същество. То е постигнало по-висока степен на съзнание в сравнение със сатурновото съзнание. Това е съзнанието на съня.

След известно време настъпва и точката в развитието, когато свързаните със слънчевата степен висши същества трябва да преминат в други сфери, за да преработят онова, което чрез своето действие върху човешкото същество са заложили в самите себе си. Настъпва голям период на покой, какъвто имаше между сатурновото и слънчевото развитие. Всичко, което се е изградило на Слънцето, преминава в състояние, което може да се сравни със състоянието на растението, когато неговите сили на растеж почиват в семето. Но както тези сили на растеж отново излизат на дневната светлина в едно ново растение, така и след периода на покой всичко, което на Слънцето е било живот, отново излиза от лоното на света и започва ново планетарно съществуване. Смисълът на такъв период на покой, на „световен сън“, ще се разбере добре, ако човек само веднъж насочи духовния си поглед към някой от споменатите видове същества, например към „Духовете на мъдростта“. На Сатурн те още не бяха стигнали дотам, че да могат да излъчат от себе си етерно тяло. Едва чрез преживяванията, които имаха на Сатурн, те бяха подготвени за това. По време на паузата те сега преобразуват онова, което в тях е било само подготвено, в действителна способност. Така на Слънцето те са стигнали дотам, че да излъчат живота от себе си и да надарят човешкото същество със собствено жизнено тяло.

* * *

След периода на покой онова, което по-рано е било Слънце, отново излиза от „световния сън“. Това означава, че то отново става възприемаемо от духовно виждащите сили, от които по-рано е можело да бъде наблюдавано и за които по време на периода на покой е било изчезнало. Но сега у новопоявяващото се планетарно същество, което ще бъде наречено „Луна“ (и което не бива да се смесва с онова парче от него, което сега е земната Луна), се показва нещо двояко. Първо, онова, което по време на слънчевото време се беше отделило като „нов Сатурн“, отново е вътре в новото планетарно същество. Значи по време на периода на покой този Сатурн отново се е съединил със Слънцето. Всичко, което е било в първия Сатурн, се появява отначало отново като едно световно образувание. Второ, създадените на Слънцето жизнени тела на човешкото същество по време на периода на покой са били погълнати от онова, което образува един вид духовна обвивка на планетата. Значи в този момент те не се явяват съединени със съответните физически човешки тела, а тези тела се появяват отначало сами за себе си. Наистина те носят у себе си всичко, което е било изработено в тях на Сатурн и Слънцето; но им липсва етерното или жизненото тяло. Нещо повече, те не могат и да поемат веднага това етерно тяло в себе си, защото то самото е преминало през развитие по време на периода на покой, към което те още не са приспособени. – Онова, което сега настъпва в началото на лунното развитие, за да се постигне това приспособяване, е отначало ново повторение на сатурновите факти. При това физическото човешко същество, повтаряйки, преминава през степените на сатурновото развитие, само че при съвсем изменени условия. Нали на Сатурн в него са действали само силите на едно топлинно тяло, а сега в него са и силите на изработеното газообразно тяло. Последните обаче не се появяват веднага в началото на лунното развитие. Тогава всичко е така, сякаш човешкото същество се състои само от топлинна субстанция и в нея дремят газовите сили. После идва време, в което те се появяват в първи наченки. И накрая, в последния период на повторението на Сатурн, човешкото същество вече изглежда така, както по време на своето живо състояние на Слънцето. Но там целият живот се оказва още привиден живот. Настъпва най-напред период на покой, подобен на кратките периоди на покой по време на слънчевото развитие. После отново започва вливането на жизненото тяло, за което физическото тяло сега е узряло. Това вливане става, също както повторението на Сатурн, в три различими една от друга епохи. По време на втората от тези епохи човешкото същество е дотолкова приспособено към новите лунни условия, че „Духовете на движението“ могат да превърнат в дело постигнатата от тях способност. Тя се състои в това, че те оставят от своето собствено същество астралното тяло да се влее в човешките същества. Те са се подготвили за тази работа по време на слънчевото развитие и в периода на покой между Слънцето и Луната са преобразували подготвеното в споменатата способност. Това вливане трае отново известно време, после настъпва един от по-малките периоди на покой. След него вливането продължава, докато „Духовете на формата“ се включат със своята дейност. Тъй като „Духовете на движението“ оставят астралното тяло да се влее в човешкото същество, то придобива първите душевни качества. То започва да следи с усещания процесите, които се разиграват в него поради притежаването на жизнено тяло и които по време на слънчевото развитие са били още растителни, да чувства чрез тях удоволствие и неудоволствие. Но всичко остава при един изменчив вътрешен прилив и отлив на такова удоволствие и неудоволствие, докато се намесят „Духовете на формата“. Тогава тези изменчиви чувства се преобразуват така, че в човешкото същество се появява онова, което може да се схване като първа следа от желанието, от влечението. Съществото се стреми към повторение на онова, което веднъж му е доставило удоволствие, и се опитва да избегне онова, което е било усетено като антипатично. Но тъй като „Духовете на формата“ не предават своето собствено същество на човешкото същество, а само оставят силите си да се изливат и вливат, влечението е лишено от вътрешност и самостоятелност. То се ръководи от „Духовете на формата“. То се появява с инстинктивен характер.

На Сатурн физическото тяло на човешкото същество беше топлинно тяло; на Слънцето настъпи сгъстяване до газообразното състояние или до „въздух“. Сега, когато по време на лунното развитие се влива астралното, в определен момент физическото достига по-нататъшна степен на сгъстяване, то стига до състояние, което може да се сравни със състоянието на сегашна течност. Това състояние може да се нарече „вода“. Но с това не се има предвид нашата сегашна вода, а всяка течна форма на съществуване. Физическото човешко тяло сега постепенно приема форма, която се състои от три вида субстанциални образувания. Най-гъстото е едно „водно тяло“; то е пронизано от въздушни течения, а през всичко това отново преминават топлинни въздействия.

Но и по време на слънчевата степен не всички образувания достигат пълната съответна зрялост. Затова на Луната се появяват образувания, които стоят още само на сатурновата степен, и такива, които са достигнали само слънчевата степен. Поради това редом с редовно развитото човешко царство възникват две други царства. Едно, което се състои от същества, останали на сатурновата степен, които затова имат само физическо тяло, което и на Луната още не може да стане носител на самостоятелно жизнено тяло. Това е най-низшето лунно царство. Второто се състои от същества, изостанали на слънчевата степен, които затова не узряват дотам, че да включат в себе си на Луната самостоятелно астрално тяло. Те образуват царство между току-що споменатото и редовно напредналото човешко царство. – Но става и още нещо друго: субстанциите с чисто топлинни сили и онези с чисто въздушни сили пронизват и човешките същества. Така се получава, че на Луната те носят в себе си една сатурнова и една слънчева природа. Чрез това в човешката природа е навлязъл един вид раздвоение. И чрез това раздвоение след включването на дейността на „Духовете на формата“ в лунното развитие се предизвиква нещо много значително. Тогава започва да се подготвя разцепване на лунното световно тяло. Една част от неговите субстанции и същества се отделя от другите. От едно световно тяло стават две. Някои висши същества, които преди това са били по-тясно свързани с единното световно тяло, превръщат едното в свое обиталище. Другото обаче се заема от човешкото същество, от двете току-що описани нисши царства и от някои висши същества, които не са преминали към първото световно тяло. Едното от двете световни тела, с висшите същества, се явява като възродено, но изтънчено Слънце; другото сега е същинското ново образувание, „Старата Луна“, като трето планетарно въплъщение на нашата Земя след сатурновото и слънчевото въплъщение. От субстанциите, възникнали на Луната, възроденото Слънце при своето излизане взема със себе си само „топлината“ и „въздуха“; на онова, което като някакъв остатък е останало като Луна, освен тези две субстанции има още и водното състояние. Чрез това разделяне се постига, че съществата, излезли с отново възникналото Слънце, отначало не биват възпрепятствани в своето по-нататъшно развитие от по-гъстите лунни същества. Така те могат безпрепятствено да напредват в своето собствено ставане. Но чрез това те придобиват толкова по-голяма сила, за да действат сега отвън, от своето Слънце, върху лунните същества. И тези също придобиват чрез това нови възможности за развитие. С тях са останали съединени преди всичко „Духовете на формата“. Те затвърдиха природата на влеченията и на желанията; и това постепенно се изразява и в по-нататъшно сгъстяване на физическото тяло на човешките същества. Онова, което преди беше чисто водно в това тяло, приема гъста, лепкава форма, и съответно се сгъстяват въздухообразните и топлинните образувания. Подобни процеси стават и при двете нисши царства.

Това, че лунното тяло се отделя от слънчевото тяло, има за последица, че първото се отнася към второто така, както някога сатурновото тяло към цялото обкръжаващо го световно развитие. Сатурновото тяло беше образувано от тялото на „Духовете на волята“ (Престолите). От неговата субстанция се отразяваше обратно в световното пространство всичко, което преживяваха споменатите по-горе духовни същества, намиращи се в околността. И чрез следващите процеси отражението постепенно се пробуди за самостоятелен живот. Нали на това се основава всяко развитие: че първо от живота на околността се отделя самостоятелно същество; после в отделеното същество околността се отпечатва като чрез огледално отражение и после това отделено същество продължава да се развива самостоятелно. – Така и лунното тяло се отдели от слънчевото тяло и отначало отразяваше обратно живота на слънчевото тяло. Ако не беше станало нищо друго, щяхме да имаме работа със следния световен процес. Щеше да има едно слънчево тяло, в което приспособени към това тяло духовни същества щяха да имат своите преживявания в топлинния и въздушния елемент. Срещу това слънчево тяло щеше да стои едно лунно тяло, в което други същества щяха да се разгръщат с топлинния, въздушния и водния живот. Напредъкът от слънчевото въплъщение към лунното въплъщение щеше да се състои в това, че слънчевите същества щяха да имат пред себе си своя собствен живот от лунните процеси като в огледален образ и така щяха да могат да се наслаждават на онова, което по време на слънчевото въплъщение им беше още невъзможно. – Но не остана само при този процес на развитие. Стана нещо, което беше от най-дълбоко значение за цялото по-нататъшно развитие. Някои същества, които бяха приспособени към лунното тяло, завладяха намиращия се на тяхно разположение волеви елемент (наследството на Престолите) и чрез това развиха собствен живот, който се оформя независимо от слънчевия живот. Наред с преживяванията на Луната, които стоят само под слънчевото влияние, възникват самостоятелни лунни преживявания – като че ли състояния на бунт или на въстание срещу слънчевите същества. И различните царства, възникнали на Слънцето и Луната, преди всичко царството на човешките прародители, бяха въвлечени в тези състояния. Чрез това лунното тяло съдържа в себе си духовно и веществено два вида живот: такъв, който стои в тясна връзка със слънчевия живот, и такъв, който е „отпаднал“ от него и върви по независими пътища. Това разчленяване на двояк живот сега се изразява във всички следващи процеси на лунното въплъщение.

Онова, което за този период на развитие се представя на свръхсетивното съзнание, може да се характеризира в следните образи. Цялата основна маса на Луната е образувана от полужива субстанция, която се намира ту в бавно, ту в живо движение. Това още не е минерална маса в смисъла на скалите и съставните части на земята, по които се движи сегашният човек. Би могло да се говори за едно царство на растение-минерали. Само трябва да си представим, че цялото основно тяло на Луната се състои от тази растение-минерална субстанция, както днес Земята се състои от скали, обработваема почва и т.н. Както сега се издигат скални маси, така в лунната маса бяха вложени по-твърди части, които могат да се сравнят с твърди дървесни образувания или с форми от рог. И както сега растенията се издигат от минералната почва, така лунната основа беше покрита и проникната от второто царство, състоящо се от един вид растение-животни. Тяхната субстанция беше по-мека от основната маса и по-подвижна в себе си. Като гъсто море това царство се простираше над другото. А самият човек може да бъде наречен животно-човек. Той имаше в своята природа съставните части на другите две царства. Но неговата същност беше изцяло проникната от жизнено тяло и астрално тяло, върху които действаха силите на висшите същества, идващи от отделеното Слънце. Така неговият облик се облагородяваше. Докато „Духовете на формата“ му даваха облик, чрез който той беше приспособен към лунния живот, слънчевите духове го правеха същество, което го издигаше над този живот. Той имаше силата да облагородява своята собствена природа с дарените му от тези духове способности, дори да издига на по-висока степен онова, което беше сродно с нисшите царства.

Погледнати духовно, разглежданите тук процеси могат да бъдат описани по следния начин. Човешкият прародител беше облагороден от същества, които бяха отпаднали от слънчевото царство. Това облагородяване се простираше преди всичко върху всичко, което можеше да бъде преживяно във водния елемент. Върху този елемент слънчевите същества, които бяха владетели в топлинния и въздушния елемент, имаха по-малко влияние. За човешкия прародител това имаше за последица, че в неговата организация се проявяваха два вида същности: едната част на тази организация беше изцяло проникната от въздействията на слънчевите същества. В другата действаха отпадналите лунни същества. Чрез това последната част беше по-самостоятелна от първата. В първата можеха да възникват само състояния на съзнанието, в които живееха слънчевите същества; в последната живееше един вид световно съзнание, каквото беше присъщо на сатурновото състояние, само че сега на по-висока степен. Поради това човешкият прародител се възприемаше като „отражение на света“, докато неговата „слънчева част“ се чувстваше само като „отражение на Слънцето“. – Сега в човешката природа тези две същности влязоха в един вид борба. И чрез влиянието на слънчевите същества за тази борба беше създадено равновесие, като чрез него веществената организация, която правеше възможно самостоятелното световно съзнание, беше направена крехка, преходна. Сега от време на време тази част на организацията трябваше да бъде отделяна. По време на отделянето и известно време след него човешкият прародител беше същество, зависимо само от слънчевото влияние. Неговото съзнание ставаше по-несамостоятелно; в него той живееше изцяло отдаден на слънчевия живот. После самостоятелната лунна част отново се обновяваше. След известно време този процес винаги се повтаряше. Така човешкият прародител живееше на Луната в редуващи се състояния на по-ясно и по-смътно съзнание; и смяната беше придружена от промяна на неговото същество във веществено отношение. Той от време на време сваляше своето лунно тяло и по-късно отново го приемаше.

Погледнато физически, в споменатите царства на Луната се показва голямо многообразие. Растение-минералите, растение-животните и животно-човеците са различни по групи. Това ще се разбере, ако се помисли, че поради изоставането на образуванията на всяка от по-ранните степени на развитието са били въплътени форми с най-многообразни качества. Има образувания, които показват още началните свойства на Сатурн, такива от средната епоха на това световно тяло, такива от края. Същото важи за всички степени на развитие на Слънцето.

И както изостават образуванията, свързани с продължаващото да се развива световно тяло, така е и с някои същества, които са свързани с това развитие. Чрез напредването на ставането до Луната са възникнали вече редица степени на такива същества. Има „Духове на личността“, които и на Слънцето все още не са достигнали своята човешка степен; но има и такива, които там са наваксали възхождането в човешкото. И от „Духовете на огъня“, които на Слънцето е трябвало да станат хора, редица са изостанали. Както по време на слънчевото развитие някои изостанали „Духове на личността“ се изтеглиха от слънчевото тяло и накараха Сатурн да възникне отново като особено световно тяло, така и в хода на лунното развитие описаните по-горе същества се отделят на особени световни тела. Досега стана дума само за разделянето на Слънце и Луна, но по посочените причини от лунното тяло, което се появи след голямата слънчево-лунна пауза, се отделят и други световни образувания. След известно време имаме работа със система от световни тела, най-напредналото от които, както лесно може да се види, трябва да бъде наречено новото Слънце. И също такава връзка на привличане, каквато беше описана по-горе за слънчевото развитие между изостаналото сатурново царство и Духовете на личността на новия Сатурн, се образува между всяко такова световно тяло и съответните лунни същества. Тук би отвело твърде далеч да проследим поотделно всички възникващи световни тела. Трябва да е достатъчно, че посочихме причината, поради която от единното световно образувание, което в началото на развитието на човечеството се явява като Сатурн, постепенно се отделя цяла редица световни тела.

След включването на „Духовете на формата“ на Луната развитието продължава известно време по начина, по който беше описано. След това време отново настъпва пауза. По време на нея по-грубите части на трите лунни царства остават в един вид състояние на покой; по-фините части обаче, особено астралните тела на човешките същества, се освобождават от тези по-груби образувания. Те навлизат в състояние, в което висшите сили на възвишените слънчеви същества могат да действат особено силно върху тях. – След периода на покой те отново проникват онези части на човешкото същество, които се състоят от по-грубите субстанции. Тъй като в паузата – в свободно състояние – са поели силните сили, те могат да направят тези по-груби субстанции зрели за въздействието, което след известно време предстои да упражнят върху тях редовно напредналите „Духове на личността“ и „Духовете на огъня“.

Тези „Духове на личността“ междувременно са се издигнали до степен, на която имат „съзнание на инспирацията“. Там те могат не само – както беше при предишното образно съзнание – да възприемат в образи вътрешните състояния на други същества, но и като в духовен език на тоновете, самата вътрешност на такива същества. А „Духовете на огъня“ са се издигнали до онази висота на съзнанието, която „Духовете на личността“ са имали на Слънцето. Поради това двата вида духове могат да се намесват в узрелия живот на човешкото същество. „Духовете на личността“ действат върху астралното тяло, „Духовете на огъня“ – върху етерното тяло на това човешко същество. Така астралното тяло получава характера на личността. Сега то не само изживява в себе си удоволствие и болка, но и ги отнася към себе си. То още не стига до пълно Аз-съзнание, което си казва „Аз съм тук“; но се чувства носено и закриляно от други същества от своето обкръжение. Като, така да се каже, поглежда нагоре към тях, то може да си каже: Това мое обкръжение ме поддържа в съществуването. – „Духовете на огъня“ сега действат върху етерното тяло. Под тяхното влияние движението на силите в това тяло все повече и повече се превръща във вътрешна жизнена дейност. Онова, което възниква тук, намира физически израз в движение на соковете и в явления на растеж. Газообразните субстанции са се сгъстили до водообразни; може да се говори за един вид хранене в смисъл, че приетото отвън се преобразува и преработва вътре. Ако човек си представи, да речем, нещо средно между храненето и дишането в днешния смисъл, той ще получи представа за онова, което ставаше тогава в тази насока. Човешкото същество вземаше хранителните вещества от царството на растение-животните. Тези растение-животни трябва да си ги представим като носещи се и плуващи – или пък леко прикрепени – в заобикалящ ги елемент, така както днешните низши животни живеят във водата или сухоземните животни във въздуха. Но този елемент не е нито вода, нито въздух в днешния смисъл, а нещо средно между двете, един вид гъста пара, в която най-различни субстанции, като разтворени, се движат насам-натам в най-различни течения. Растение-животните изглеждат само като сгъстени правилни форми на този елемент, физически често само малко различни от обкръжението си. Наред с процеса на хранене е налице процесът на дишане. Той не е като на Земята, а е като всмукване и изтичане на топлина. За свръхсетивното наблюдение е така, сякаш при тези процеси се отварят и отново се затварят органи, през които излиза и влиза затоплящ поток и се въвеждат и извеждат също въздухоподобните и водоподобните субстанции. И понеже на тази степен на своето развитие човешкото същество вече притежава астрално тяло, това дишане и храненето се съпровождат от чувства, така че възниква един вид удоволствие, когато отвън се приемат такива вещества, които са благоприятни за изграждането на човешкото същество. Неудоволствие се предизвиква, когато се вливат вредни вещества или дори само когато те се приближат. – Както по описания начин по време на лунното развитие процесът на дишане беше близък до процеса на хранене, така процесът на представяне беше близък до размножаването. От нещата и съществата в обкръжението на лунния човек не изхождаше непосредствено въздействие върху каквито и да било сетива. Представата беше по-скоро така устроена, че чрез присъствието на такива неща и същества в смътното, сумрачно съзнание се възбуждаха образи. Тези образи стояха в много по-тясна връзка с истинската природа на обкръжението, отколкото днешните сетивни възприятия, които в цветове, тонове, миризми и т.н. показват, така да се каже, само външната страна на съществата. За да има човек по-ясно понятие за съзнанието на лунните хора, нека си представи, че те са като потопени в описаното по-горе подобно на пара обкръжение. В този мъглив елемент се разиграват най-многообразни процеси. Вещества се съединяват, субстанции се отделят една от друга. Части се сгъстяват, други се разреждат. Всичко това протича така, че човешките същества съвсем не го виждат или чуват непосредствено; но то извиква образи в човешкото съзнание. Тези образи са сравними с образите на днешното сънищно съзнание. Както например когато някакъв предмет падне на земята и спящият човек не възприема действителния процес, а някакъв образ, например му се струва, че някой е стрелял. Само че образите на лунното съзнание не са произволни като такива сънищни образи; те наистина са символи, а не отражения, но съответстват на външните процеси. При определен външен процес се явява и само съвсем определен образ. Поради това лунният човек е в състояние да съобразява поведението си с тези образи, както днешният човек го съобразява със своите възприятия. Трябва само да се има предвид, че поведението въз основа на възприятията е подвластно на произвола, докато действието под влиянието на описаните образи става като по смътен подтик. – Това образно съзнание обаче съвсем не е такова, че чрез него да се онагледяват само външни физически процеси, а чрез образите се представят също духовните същества, които действат зад физическите факти, и техните дейности. Така в нещата от царството на растение-животните „Духовете на личността“ стават, така да се каже, видими; зад и в съществата растение-минерали се явяват „Духовете на огъня“; а като същества, които човекът е в състояние да си представи без връзка с нещо физическо, които той съзерцава, така да се каже, като етерно-душевни образувания, се явяват „Синовете на живота“. – И ако по този начин тези представи на лунното съзнание не бяха отражения, а само символи на външното, то затова пък те имаха много по-значително въздействие върху вътрешността на човешкото същество, отколкото днешните представи на човека, опосредствани от възприятието. Те бяха в състояние да приведат в движение и дейност цялата вътрешност. Според тях се оформяха вътрешните процеси. Те бяха истински формиращи сили. Човешкото същество ставаше такова, каквото го оформяха тези формиращи сили. То ставаше, така да се каже, отражение на своите процеси на съзнанието.

Колкото по-нататък продължава развитието по този начин, толкова повече то води до това, че в човешкото същество настъпва дълбока и съществена промяна. Силата, която изхожда от образите на съзнанието, постепенно вече не може да се простира върху цялата човешка телесност. Тази телесност се разделя на две части, на две природи. Образуват се такива членове, които са подвластни на формиращото въздействие на образното съзнание и стават в голяма степен отражение на живота на представите в току-що изложения смисъл. Други органи обаче се изплъзват от такова влияние. В една част от своето същество човекът е, така да се каже, твърде плътен, твърде много определян от други закони, за да се ръководи от образите на съзнанието. Тези органи се изплъзват от влиянието на човешкото същество; но попадат под друго влияние, под това на самите възвишени слънчеви същества. Ала човек вижда, че тази степен на развитието е предшествана първо от период на покой. През него слънчевите духове събират сила, за да действат при съвсем нови обстоятелства върху съществата на Луната. – След този период на покой човешкото същество е ясно разцепено на две природи. Едната е изключена от самостоятелното действие на образното съзнание; тя приема по-определена форма и попада под влиянието на сили, които наистина изхождат от лунното тяло, но възникват в него едва чрез влиянието на слънчевите същества. Тази част от човешкото същество все повече съпреживява живота, който е подбуден от Слънцето. Другата част се издига като един вид глава от първата. Тя е подвижна в себе си, пластична и се оформя като израз и носител на смътния живот на съзнанието на човека. Ала двете части са тясно свързани помежду си; те си изпращат взаимно своите сокове; членове от едната се простират в другата. Многозначителна хармония се постига сега благодарение на това, че в течение на времето, през което е станало всичко това, се е оформило и такова отношение между Слънцето и Луната, което е в съзвучие с посоката на това развитие. – Вече на едно по-ранно място (срв. с. 172) беше загатнато как напредващите същества чрез своите степени на развитие отделят от общата световна маса своите небесни тела. Те, така да се каже, излъчват силите, според които се разчленяват веществата. Слънцето и Луната са се отделили така едно от друго, както беше необходимо за създаването на правилните обиталища на съответните същества. Но това определяне на веществото и неговите сили от духа отива още много по-далеч. Самите същества обуславят и известни движения на световните тела, определени обикаляния на тези тела едно около друго. Поради това тези тела заемат променливи положения едно спрямо друго. А когато се промени положението, разположението на едното световно тяло спрямо другото, се променят и въздействията на съответните им същества едни върху други. Така е станало със Слънцето и Луната. Вследствие на възникналото движение на Луната около Слънцето човешките същества попадат попеременно ту повече в обсега на слънчевото въздействие, ту могат да се отвърнат от него и тогава са повече предоставени на самите себе си. Движението е следствие от описаното по-горе „отпадане“ на известни лунни същества и от уравновесяването на борбата, която е била предизвикана от него. То е само физическият израз на духовното съотношение на силите, създадено чрез отпадането. Това, че едното тяло се движи около другото, води до това, че в съществата, които обитават световните тела, настъпват такива сменящи се състояния на съзнанието, каквито бяха описани по-горе. Може да се каже, че Луната попеременно обръща живота си към Слънцето и го отвръща от него. Има слънчево време и планетарно време, като през последното лунните същества се развиват на онази страна на Луната, която е обърната встрани от Слънцето. Наистина при Луната към движението на небесните тела се прибавя още нещо друго. Поглеждащото назад свръхсетивно съзнание може именно да види как на съвсем правилни периоди от време самите лунни същества обикалят около своето световно тяло. Така в определени времена те посещават местата, където могат да се отдадат на слънчевото влияние; в други епохи те се преселват към места, където не са подвластни на това влияние и където тогава могат, така да се каже, да се обърнат към самите себе си.

За да се допълни картината, която трябва да се нарисува за тези процеси, трябва да се вземе предвид още и това, че в този период „Синовете на живота“ достигат своята човешка степен. Човекът и на Луната още не може да използва своите сетива, чиито заложби са възникнали вече на Сатурн, за собствено възприятие на външни предмети. Но на лунната степен тези сетива стават инструменти на „Синовете на живота“. Те си служат с тях, за да възприемат чрез тях. Поради това тези сетива, които принадлежат на физическото човешко тяло, влизат във взаимоотношение със „Синовете на живота“. Те не само си служат с тях, но и ги усъвършенстват.

Както вече беше описано, вследствие на сменящите се отношения към Слънцето в самото човешко същество настъпва промяна в жизнените условия. Нещата се развиват така, че всеки път, когато човешкото същество е подвластно на слънчевото влияние, то е отдадено повече на слънчевия живот и неговите прояви, отколкото на самото себе си. В такива времена то усеща величието и великолепието на Вселената, както те се изразяват в слънчевото битие. То, така да се каже, ги всмуква. Тук именно действат върху Луната възвишените същества, които имат своето обиталище на Слънцето. А Луната на свой ред действа върху човешкото същество. Но това въздействие не се простира върху целия човек, а преди всичко върху онези негови части, които са се изплъзнали от влиянието на собствените образи на съзнанието. Тогава особено физическото тяло и жизненото тяло достигат известна големина и оформеност. Затова пък явленията на съзнанието отстъпват назад. Когато пък човешкото същество в своя живот е обърнато встрани от Слънцето, то е заето със собствената си природа. Тогава започва вътрешна оживеност особено в астралното тяло. Обратно, външният облик става по-невзрачен, по-малко съвършен по форма. – Така по време на лунното развитие има двете охарактеризирани, ясно различими, редуващи се едно с друго състояния на съзнанието. Едно по-смътно през слънчевото време и едно по-ясно през епохата, в която животът е повече предоставен на самия себе си. Първото състояние наистина е по-смътно, но затова пък е и по-несебично; човекът живее тогава повече в отдаденост на външния свят, на отразената в Слънцето Вселена. Това е смяна в състоянията на съзнанието, която може да се сравни както със смяната на сън и будност при днешния човек, така и с неговия живот между раждането и смъртта, от една страна, и с по-духовното съществуване между смъртта и новото раждане, от друга. На Луната събуждането, когато слънчевото време постепенно престава, би трябвало да се охарактеризира като нещо средно между събуждането на днешния човек всяка сутрин и неговото раждане. И също така постепенното помътняване на съзнанието при приближаването на слънчевото време прилича на междинно състояние между заспиването и умирането. Защото такова съзнание за раждане и смърт, каквото е присъщо на днешния човек, на Старата Луна още нямаше. В един вид слънчев живот човекът се отдаваше на наслаждението от този живот. През това време той беше откъснат от собствения си живот. Той живееше по-духовно. Може да се опита само приблизително описание чрез сравнения на онова, което човекът преживяваше в такива времена. Той чувстваше, сякаш действащите сили на Вселената се вливаха в него и пулсираха през него. Той се чувстваше тогава като опиянен от хармониите на универсума, които съпреживяваше. В такива времена неговото астрално тяло беше като освободено от физическото тяло. И част от жизненото тяло също беше изтеглена заедно с него от физическото тяло. И това образувание, състоящо се от астрално тяло и жизнено тяло, беше като фин, чудесен музикален инструмент, по чиито струни звучаха мистериите на Вселената. И според хармониите на Вселената се оформяха членовете на онази част от човешкото същество, върху която съзнанието имаше само малко влияние. Защото в тези хармонии действаха съществата на Слънцето. Така тази част от човека получаваше своята форма от духовните световни тонове. При това смяната между по-ясното състояние на съзнанието и това по-смътно състояние през слънчевото време не беше толкова рязка, колкото смяната при днешния човек между будността и съвсем лишения от сънища сън. Образното съзнание наистина не беше толкова ясно, колкото днешното будно съзнание; но затова пък и другото съзнание не беше толкова смътно, колкото лишеният от сънища сън на днешно време. И така човешкото същество имаше един вид, макар и приглушена, представа за играта на световните хармонии в своето физическо тяло и в онази част от етерното тяло, която беше останала свързана с физическото тяло. През времето, в което Слънцето, така да се каже, не светеше за човешкото същество, образните представи заставаха в съзнанието на мястото на хармониите. Тогава оживяваха особено онези членове във физическото и в етерното тяло, които стояха под непосредствената власт на съзнанието. Обратно, другите части на човешкото същество, върху които сега техните формиращи сили не действаха откъм Слънцето, преминаваха през един вид процес на втвърдяване и изсъхване. И когато после отново наближаваше слънчевото време, старите тела се разпадаха; те се отделяха от човешкото същество и като от гроба на неговата стара телесност излизаше преоформеният отвътре, макар и в тази форма още невзрачен, човек. Беше настъпило обновяване на жизнения процес. Чрез действието на слънчевите същества и техните хармонии новороденото тяло после отново се изграждаше в своето съвършенство и описаният по-горе процес се повтаряше. И човекът усещаше това обновяване като обличане на нова дреха. Ядрото на неговата същност не беше преминало през истинско раждане или смърт; то беше само преминало от едно духовно тоново съзнание, в което беше отдадено на външния свят, към такова, в което беше обърнато повече към вътрешното. Човекът си беше сменил кожата. Старото тяло беше станало негодно; то биваше отхвърлено и обновено. С това е обозначено по-точно и онова, което по-горе беше охарактеризирано като един вид размножаване и за което беше отбелязано, че е близко до живота на представите. Човешкото същество е създало себеподобни по отношение на известни части от физическото и от етерното тяло. Но не възниква дъщерно същество, напълно различно от родителското същество, а ядрото на същността на първото преминава в последното. То създава не ново същество, а самото себе си в нов облик. Така лунният човек преживява смяна на съзнанието. Когато наближава слънчевото време, неговите образни представи стават все по-бледи и по-бледи, блажена отдаденост го изпълва; в неговата спокойна вътрешност звучат световните хармонии. Към края на това време образите в астралното тяло оживяват; той започва повече да се чувства и да се усеща. Човекът преживява нещо като събуждане от блаженството и покоя, в които е бил потънал през слънчевото време. Но при това настъпва още едно важно преживяване. С новото проясняване на образите на съзнанието човешкото същество се вижда като обвито в облак, който се е спуснал върху него като същество от Вселената. И то чувства това същество като нещо, което му принадлежи, като допълнение на собствената си природа. То го чувства като онова, което му дарява неговото битие, като свой „Аз“. Това същество е един от „Синовете на живота“. Спрямо него човекът усеща приблизително следното: „В него съм живял и тогава, когато през слънчевото време бях отдаден на великолепието на Вселената; само че тогава той не ми беше видим; сега обаче ми става видим.“ И пак от този „Син на живота“ изхожда силата за онова въздействие, което в безслънчевото време човекът упражнява върху собствената си телесност. А после, когато отново наближава слънчевото време, човекът чувства, сякаш самият той става едно със „Сина на живота“. И макар тогава да не го вижда, той все пак се чувства тясно свързан с него.

Връзката със „Синовете на живота“ беше такава, че съвсем не всяко отделно човешко същество имаше за себе си един „Син на живота“, а цяла група хора усещаше едно такова същество като принадлежащо към нея. Така на Луната хората живееха разделени на такива групи и всяка група усещаше в един „Син на живота“ общия „групов Аз“. Разликата между групите се проявяваше в това, че особено етерните тела при всяка група имаха особена форма. Но тъй като физическите тела се оформят според етерните тела, разликите на последните се отпечатваха и в първите, и отделните човешки групи се явяваха като също толкова човешки видове. Когато „Синовете на живота“ гледаха надолу към принадлежащите им човешки групи, те виждаха себе си в известен смисъл размножени в отделните човешки същества. И в това те чувстваха своята собствена азовост. Те, така да се каже, се отразяваха в хората. Това беше и задачата на човешките сетива в онова време. Беше показано, че те още не опосредстваха възприятия на предмети. Но те отразяваха същността на „Синовете на живота“. Онова, което тези „Синове на живота“ възприемаха чрез това отразяване, им даваше тяхното „Аз-съзнание“. А онова, което чрез отразяването се възбуждаше в човешкото астрално тяло, това са именно образите на смътното, сумрачно лунно съзнание. – Въздействието на тази проява на дейност на човека, осъществявана във взаимоотношение със „Синовете на живота“, се проявяваше във физическото тяло в заложбата на нервната система. Нервите се явяват, така да се каже, като продължения на сетивата към вътрешността на човешкото тяло.

От изложеното се вижда как трите вида духове, тези на „личността“, „Духовете на огъня“ и „Синовете на живота“, действат върху лунния човек. Ако се разгледа главният период на лунното развитие, средната епоха на развитието, може да се каже: „Духовете на личността“ насаждат в човешкото астрално тяло самостоятелността, характера на личността. На този факт трябва да се припише това, че във времената, в които Слънцето, така да се каже, не свети за човека, той може да бъде обърнат към себе си, е в състояние да оформя сам себе си. „Духовете на огъня“ действат върху етерното тяло, доколкото то отпечатва в себе си самостоятелното оформяне на човешкото същество. Чрез тях става така, че човешкото същество всеки път след обновяването на тялото отново се чувства като същото. И така, чрез „Духовете на огъня“ на етерното тяло се дава един вид памет. „Синовете на живота“ действат върху физическото тяло така, че то да може да стане израз на станалото самостоятелно астрално тяло. Следователно те правят възможно това физическо тяло да стане физиогномично отражение на своето астрално тяло. Обратно, във физическото тяло и в етерното тяло, доколкото те в слънчевите времена се изграждат независимо от самостоятелното астрално тяло, се намесват по-висши духовни същества, особено „Духовете на формата“ и тези на движението. Тяхното намесване става по описания по-горе начин откъм Слънцето.

Под влиянието на такива факти човешкото същество узрява, за да изгради постепенно в себе си зародиша на „Духа-Себе“ по подобен начин, както през втората половина на сатурновото развитие е изградило зародиша на Духа-Човек и на Слънцето – зародиша на Духа-Живот. Поради това се променят всички условия на Луната. Чрез последователните превръщания и обновявания човешките същества са станали все по-благородни и по-фини; но те са спечелили и сила. Поради това образното съзнание все повече се запазваше и през слънчевите времена. Поради това то получи и влияние върху оформянето на физическото и на етерното тяло, което по-рано ставаше изцяло чрез действието на слънчевите същества. Онова, което ставаше на Луната чрез човешките същества и свързаните с тях духове, ставаше все по-подобно на онова, което по-рано беше предизвиквано от Слънцето с неговите по-висши същества. Следствието от това беше, че тези слънчеви същества можеха все повече да прилагат силите си за своето собствено развитие. Благодарение на това Луната узря, за да бъде след известно време отново съединена със Слънцето. – Погледнати духовно, тези процеси се представят по следния начин: „Отпадналите лунни същества“ постепенно са били победени от слънчевите същества и сега трябва така да се приспособят към тях, че техните функции да се вграждат във функциите на слънчевите същества, като се подчиняват на тях. – Това обаче стана едва след като бяха преминали дълги епохи, през които лунните времена ставаха все по-кратки и по-кратки, а слънчевите времена – все по-дълги и по-дълги. Сега отново настъпва развитие, през което Слънцето и Луната са едно световно образувание. Тогава физическото човешко тяло е станало изцяло етерно. – Но когато се казва, че физическото тяло е станало етерно, не бива да си представяме, че за такива състояния не може да се говори за физическо тяло. Онова, което е било образувано като физическо тяло през сатурновото, слънчевото и лунното време, остава налице. При това е важно физическото да се разпознава не само там, където то се проявява външно физически. Физическото може да е налице и така, че навън да показва формата на етерното, дори и тази на астралното. Трябва именно да се прави разлика между външното явление и вътрешната закономерност. Нещо физическо може да се етеризира и астрализира, но при това да запази в себе си физическата закономерност. Така е, когато физическото тяло на човека на Луната е достигнало известна степен на своето съвършенство. То става етерообразно. Но когато свръхсетивното съзнание, което може да наблюдава такова нещо, се насочи към такова етерообразно тяло, то не му се явява проникнато от законите на етерното, а от тези на физическото. Тогава физическото е именно поето в етерното, за да почива в него като в майчина утроба и да бъде отглеждано в него. По-късно то отново се явява и във физическа форма, но на по-висока степен. Ако човешките същества на Луната запазеха своето физическо тяло в грубофизическата форма, Луната никога не би могла да се съедини със Слънцето. Чрез приемането на етерната форма физическото тяло става по-сродно на етерното тяло и поради това може отново по-тясно да се прониква с онези части на етерното и астралното тяло, които в епохите на слънчевите времена на лунното развитие е трябвало да излязат от него. Човекът, който по време на разделението на Слънцето и Луната се явяваше като двойно същество, отново става единно създание. Физическото става по-душевно; затова пък и душевното става по-свързано с физическото. – Върху това единно човешко същество слънчевите духове, в чийто непосредствен обсег то е попаднало сега, могат да действат съвсем иначе, отколкото преди отвън към Луната. Сега човекът е в среда, която е повече душевно-духовна. Поради това „Духовете на мъдростта“ могат да окажат значително въздействие. Те отпечатват в него мъдростта. Те го одушевяват с мъдрост. Поради това в известен смисъл той става самостоятелна душа. А към влиянието на тези същества се прибавя още и влиянието на „Духовете на движението“. Те действат преди всичко върху астралното тяло, така че под влиянието на назованите същества то изработва в себе си душевна оживеност и изпълнено с мъдрост жизнено тяло. Изпълненото с мъдрост етерно тяло е първата заложба на онова, което в един по-ранен раздел беше описано при днешния човек като разсъдъчна душа, докато възбуденото от „Духовете на движението“ астрално тяло е зародишната заложба на сетивната душа. И понеже всичко това се осъществява в човешкото същество при неговото повишено състояние на самостоятелност, тези зародишни заложби на разсъдъчната и сетивната душа се явяват като израз на „Духа-Себе“. Във връзка с това не бива да се изпада в заблуждението, че в този период на развитието „Духът-Себе“ е още нещо особено наред с разсъдъчната и сетивната душа. Последните са само израз на „Духа-Себе“, а той означава тяхното по-висше единство и хармония.

От особено значение е това, че в тази епоха „Духовете на мъдростта“ се намесват по описания начин. Те правят това именно не само по отношение на човешките същества, а и за другите царства, които са се образували на Луната. При повторното съединяване на Слънцето и Луната тези по-нисши царства също биват въвлечени в слънчевия обсег. Всичко, което у тях е било физическо, се етеризира. И така, сега в Слънцето се намират растение-минерали и растение-животни, както в него се намира човешкото същество. Но тези други същества запазват своите закономерности. Поради това те се чувстват като чужденци в своята среда. Те се явяват с природа, която само слабо се съгласува с природата на тяхната среда. Но тъй като са етеризирани, върху тях също може да се простре въздействието на „Духовете на мъдростта“. Сега именно всичко, което е дошло от Луната в Слънцето, се прониква със силите на „Духовете на мъдростта“. Затова онова, в което се превръща слънчево-лунното образувание в рамките на това време на развитие, може да се нарече „Космос на мъдростта“. – Когато после след период на покой нашата земна система се явява като потомък на този „Космос на мъдростта“, всички отново оживяващи на Земята същества, които покълват от своите лунни зародиши, се показват като изпълнени с мъдрост. Тук излиза наяве причината, поради която земният човек, когато съзерцателно гледа нещата около себе си, може да изследва мъдростта в природата на тяхната същност. Човек може да се възхищава на мъдростта във всеки лист на растение, във всяка кост на животно и на човек, в чудния строеж на мозъка и на сърцето. Когато човекът се нуждае от мъдрост, за да разбере нещата, тоест извлича мъдрост от тях, това показва, че мъдростта лежи в нещата. Защото, колкото и да се стараеше човекът да разбере нещата чрез пълни с мъдрост представи, той не би могъл да извлече никаква мъдрост от тях, ако тя не беше първо вложена в тях. Който иска да обхване чрез мъдрост неща, за които вярва, че не са получили предварително мъдростта, той може спокойно да вярва и че може да загребе вода от чаша, в която предварително не е била налята вода. Земята е, както ще се покаже по-късно в това съчинение, възкръсналата „Стара Луна“. И тя се явява като пълно с мъдрост образувание, защото в описаната епоха е била проникната от „Духовете на мъдростта“ с техните сили.

Навярно ще изглежда разбираемо, че в това описание на лунните отношения можеха да бъдат уловени само известни преходни форми на развитието. Трябваше, така да се каже, в хода на фактите да се уловят известни неща и да се изберат за изложението. Наистина този начин на описание дава само отделни образи; и затова в предходното може би ще се усети като липса, че развитието не е било уловено в мрежа от твърдо определени понятия. Срещу такова възражение обаче навярно може би е позволено да се посочи, че описанието съвсем умишлено е дадено в по-малко остри понятия. Защото тук не се цели толкова да се дадат спекулативни понятия и идейни конструкции, а по-скоро представа за онова, което действително може да застане пред духовното око на свръхсетивното виждане, насочено към тези факти. А при лунното развитие това съвсем не е нещо с такива остри и определени очертания, каквито показват земните възприятия. При лунната епоха човек има работа в много голяма степен с изменчиви, сменящи се впечатления, с колебаещи се, подвижни образи и с техните преходи. Освен това трябва да се вземе предвид, че става дума за развитие през дълги, дълги периоди от време и че от него в изложението могат все пак да бъдат уловени само моментни образи.

В момента, в който вложеното в човешкото същество астрално тяло е придвижило това същество дотолкова напред в развитието, че неговото физическо тяло дава на „Синовете на живота“ възможност да достигнат своята човешка степен, е достигната съществената кулминация на лунната епоха. Тогава и човешкото същество е стигнало до всичко, което тази епоха може да му даде по пътя напред за самото него, за неговата вътрешност. Следващото, тоест втората половина на лунното развитие, затова би могло да се обозначи като отлив. Но се вижда, че по отношение на обкръжението на човека, а и за самия него, поради това именно в тази епоха се случва нещо от най-важно значение. Тогава в слънчево-лунното тяло бива вложена мъдрост. Показа се, че по време на този отлив се полагат зародишите на разсъдъчната и на сетивната душа. Но едва в земното време ще настъпи тяхното разгръщане, а също и на съзнаващата душа, и с това раждането на „Аза“, на свободното самосъзнание. На лунната степен разсъдъчната и сетивната душа изобщо още не се явяват така, сякаш самото човешко същество вече се изразява чрез тях, а така, сякаш те са инструменти за принадлежащите към човешкото същество „Синове на живота“. Ако човек би искал да характеризира чувството, което човекът има на Луната в тази насока, би трябвало да каже, че той усеща така: „В мен и чрез мен живее ‚Синът на живота‘; той гледа чрез мен лунното обкръжение, той размишлява в мен за нещата и съществата на това обкръжение.“ Лунният човек се чувства осенен от „Сина на живота“, той се усеща като оръдие на това по-висше същество. А по време на разделянето на Слънцето и Луната, когато се извръщаше от Слънцето, той чувстваше по-голяма самостоятелност; но при това усещаше и така, сякаш принадлежащият към него „Аз“, който в слънчевите времена беше изчезнал от образното съзнание, тогава му ставаше видим. Онова, което може да се характеризира като смяна в състоянията на съзнанието, беше за лунния човек такова, че при това той имаше чувството: „Моят Аз отлита заедно с мен в слънчевото време към по-висши области, към възвишени същества, и когато Слънцето изчезва, слиза заедно с мен в по-дълбоки светове.“ Същинското лунно развитие беше предшествано от една подготовка. Настъпи по известен начин повторение на сатурновото и слънчевото развитие. По същия начин и след повторното съединяване на Слънцето и Луната във времето на отлива могат да се различат една от друга две епохи. През тях настъпват дори физически сгъстявания до известна степен. И така, духовно-душевни състояния на слънчево-лунното образувание се редуват с физически. В такива физически епохи човешките същества, а също и съществата на низшите царства изглеждат така, сякаш в сковани, несамостоятелни облици са прообраз на онова, което трябва да станат по-късно, в земното време, по по-самостоятелен начин. Може следователно да се говори за две подготвителни епохи на лунното развитие и за две други по време на отлива. Такива епохи могат да бъдат наречени „кръговрати“. В онова, което следва двете подготвителни епохи и предхожда тези на отлива, тоест във времето на отделянето на Луната, също ще могат да се различат три епохи. Средната е времето на човекоставането на „Синовете на живота“. Предхожда я епоха, в която всички условия се изострят и насочват към това главно събитие; и след нея следва друга, която трябва да се обозначи като вживяване и оформяне в новите творения. С това средното лунно развитие отново се разделя на три епохи, което заедно с двете подготвителни и двете епохи на отлива дава седем лунни кръговрата. Следователно може да се каже, че цялото лунно развитие протича в седем кръговрата. Между тези кръговрати лежат периоди на покой, които също многократно бяха обсъждани в горното изложение. Но с представата си човек се приближава до истината само тогава, когато не си представя резки преходи между периодите на дейност и периодите на покой. Така например слънчевите същества постепенно се оттеглят от своята дейност на Луната. За тях започва време, което навън изглежда като техен период на покой, докато на самата Луна още цари оживена самостоятелна дейност. Така в много случаи епохата на дейност на единия вид същества се простира в периода на покой на другия. Ако се вземе предвид такова нещо, тогава може да се говори за ритмично издигане и спадане на силите в кръговрати. Нещо повече, подобни подразделения могат да се разпознаят и вътре в седемте посочени лунни кръговрата. Тогава цялото лунно развитие може да се нарече голям кръговрат, планетарен кръговрат; след това седемте подразделения вътре в такъв – „малки“ кръговрати, а членовете на тези отново – „по-малки“ кръговрати. Това разчленяване на седем пъти по седем подразделения е забележимо вече и при слънчевото развитие, а също е загатнато и по време на сатурновата епоха. Но трябва да се има предвид, че границите между подразделенията вече при Слънцето и още повече при Сатурн са размити. Тези граници стават все по-отчетливи, колкото по-нататък развитието напредва към земната епоха.

* * *

След завършването на описаното в общи черти в предходното лунно развитие всички същества и сили, които се вземат предвид при него, преминават в една по-духовна форма на съществуване. Тя стои на съвсем друга степен от онази по време на лунния период, а също и от онази по време на следващото земно развитие. Едно същество, което би имало толкова високо развити познавателни способности, че да може да възприема всички подробности на лунното и на земното развитие, не би било поради това непременно в състояние да вижда и онова, което се случва между двете развития. За такова същество в края на лунното време съществата и силите, така да се каже, биха изчезнали като в нищо и след изтичането на един междинен период биха се появили отново от здрачния мрак на лоното на света. Само едно същество с още много по-високи способности би могло да проследи духовните факти, които се случват в междинния период. В края на междинния период съществата, които са участвали в процесите на развитието на Сатурн, Слънцето и Луната, се появяват с нови способности. Съществата, които стоят над човека, са си извоювали чрез своите предишни дела способността да развиват човека по-нататък така, че по време на земното време, което следва лунното, той да може да разгърне в себе си вид съзнание, който стои с една степен по-високо от образното съзнание, което му е било присъщо по време на лунното време. Но сега човекът трябва първо да бъде подготвен да приеме онова, което трябва да му бъде дадено. По време на сатурновото, слънчевото и лунното развитие той е вчленил в своето същество физическото тяло, жизненото тяло, астралното тяло. Но тези членове на неговото същество са получили само онези способности и сили, които ги правят способни да живеят за едно образно съзнание; на тях още им липсват органите и обликът, чрез които да могат да възприемат свят от сетивно-външни предмети, както подобава на земната степен. Както новото растение разгръща само онова, което е заложено в зародиша, произхождащ от старото, така в началото на новата степен на развитие трите члена на човешката природа се появяват с такива форми и органи, че могат да разгърнат само образното съзнание. Те трябва първо да бъдат подготвени за разгръщането на по-висока степен на съзнание. – Това става в три предварителни степени. В рамките на първата физическото тяло бива издигнато на такава висота, че става способно да приеме необходимото преобразуване, което може да лежи в основата на едно предметно съзнание. Това е предварителна степен на земното развитие, която може да се обозначи като повторение на сатурновия период на по-висока степен. Защото по време на този период, както и по време на сатурновото време, по-висши същества работят само върху физическото тяло. Когато последното е напреднало достатъчно в своето развитие, всички същества трябва първо отново да преминат в по-висша форма на съществуване, преди и жизненото тяло да може да напредне. Физическото тяло трябва, така да се каже, да бъде претопено, за да може при повторното си разгръщане да приеме по-висшо оформеното жизнено тяло. След този междинен период, посветен на една по-висша форма на съществуване, настъпва един вид повторение на слънчевото развитие на по-висока степен, за изграждането на жизненото тяло. И отново след един междинен период настъпва нещо подобно за астралното тяло в едно повторение на лунното развитие.

Нека сега вниманието бъде насочено към фактите на развитието след завършването на третото от описаните повторения. Всички същества и сили отново са се одухотворили. По време на това одухотворяване те са се издигнали във високи светове. Най-низшият от световете, в който по време на тази епоха на одухотворяване още може да се възприеме нещо от тях, е същият, в който сегашният човек пребивава между смъртта и едно ново раждане. Това са областите на царството на духовете. След това те постепенно отново слизат към по-низши светове. Преди да започне физическото земно развитие, те са слезли дотолкова, че техните най-низши откровения могат да се видят в астралния, или душевния свят.

Всичко, което е налице от човека в този период, има още своята астрална форма. За разбирането на това състояние на човечеството трябва да се обърне особено внимание на това, че човекът има в себе си физическо тяло, жизнено тяло и астрално тяло, но че както физическото, така и жизненото тяло са налице не във физическа и етерна, а именно в астрална форма. Онова, което там прави физическото тяло физическо, не е физическата форма, а фактът, че то, макар да му е присъща астралната форма, все пак има в себе си физическите закони. То е същество с физическа закономерност в душевна форма. Подобно нещо важи и за жизненото тяло.

На тази степен на развитие пред духовното око отначало стои Земята като световно същество, което е изцяло душа и дух, в което следователно и физическите, и живите сили се явяват още душевно. В това световно образувание се съдържа, като заложба, всичко, което по-късно трябва да се преобразува в създанията на физическата Земя. То е светещо; но неговата светлина още не е такава, че да могат да я възприемат физически очи дори да ги имаше там. То свети само в душевната светлина за отвореното око на ясновидеца.

Сега в това същество се извършва нещо, което може да се обозначи като сгъстяване. Резултатът от това сгъстяване е, че след известно време насред душевното образувание се появява огнена форма, каквато беше Сатурн в своето най-плътно състояние. Тази огнена форма е протъкана от въздействията на различните същества, които участват в развитието. Онова, което там може да се наблюдава като взаимодействие между тези същества и небесното тяло, е като едно изплуване от земното огнено кълбо и потапяне в него. Затова земното огнено кълбо съвсем не е еднородна субстанция, а нещо като одушевен и одухотворен организъм. Онези същества, които са предназначени да станат на Земята хора в сегашния облик, сега още са в такова положение, че най-малко участват в потапянето в огненото тяло. Те още се намират почти изцяло в несгъстената околност. Те са още в лоното на по-висшите духовни същества. На тази степен те докосват огнената земя само с една точка от своята душевна форма; и вследствие на това топлината сгъстява част от тяхната астрална форма. Така в тях се запалва земният живот. Следователно с най-голямата част от своето същество те още принадлежат на душевно-духовните светове; само чрез докосването със земния огън ги облива жизнена топлина. Ако човек би искал да си създаде сетивно-свръхсетивна картина на тези хора в самото начало на физическото земно време, би трябвало да си представи една душевна яйцевидна форма, която се съдържа в земната околност и откъм долната си повърхност е обхваната от чашка, както жълъдът. Само че веществото на чашката се състои единствено от топлина или огън. Обвиването от топлина сега има за последица не само това, че в човека се запалва животът, но с това едновременно настъпва и промяна в астралното тяло. В него се вчленява първата заложба на онова, което по-късно става сетивна душа. Затова може да се каже, че на тази степен на своето съществуване човекът се състои от сетивната душа, астралното тяло, жизненото тяло и изтъканото от огън физическо тяло. В астралното тяло се люшкат нагоре и надолу духовните същества, които участват в съществуването на човека; чрез сетивната душа той се чувства привързан към земното тяло. Следователно в това време той има преобладаващо образно съзнание, в което се откриват духовните същества, в чието лоно лежи той; и само като точка вътре в това съзнание се появява усещането за собственото тяло. Той, така да се каже, гледа от духовния свят надолу към едно земно притежание, за което чувства: „Това е твое.“ – Отново и отново напредва сега сгъстяването на Земята; и с това охарактеризираното разчленяване в човека става все по-отчетливо. От определен момент на развитието нататък Земята е сгъстена дотолкова, че само една част е още огнена. Друга част е приела субстанциална форма, която може да се определи като „газ“ или „въздух“. Сега и с човека се извършва промяна. Сега той не само бива докосван от земната топлина, но и в неговото огнено тяло се вчленява въздушната субстанция. И както топлината е запалила в него живота, така обгръщащият го въздух поражда в него въздействие, което може да се обозначи като (духовен) тон. Неговото жизнено тяло зазвучава. Едновременно от астралното тяло се отделя една част, която е първата заложба на появяващата се по-късно разсъдъчна душа. – За да си представи сега нагледно какво се извършва в това време в душата на човека, човек трябва да обърне внимание на това, че във въздушно-огненото тяло на Земята съществата, които стоят над човека, се люшкат нагоре и надолу. В огнената Земя отначало „Духовете на личността“ са онези, които са значими за човека. И като човекът бива възбуждан за живот от земната топлина, неговата сетивна душа си казва: Това са „Духовете на личността“. По същия начин във въздушното тяло се възвестяват онези същества, които по-горе в това съчинение бяха наречени „Архангели“ (в смисъла на християнската езотерика). Техните въздействия са онова, което човекът усеща в себе си като тон, когато въздухът го обгръща. И разсъдъчната душа си казва при това: „Това са Архангелите.“ Така онова, което човекът възприема на тази степен чрез своята връзка със Земята, още не е сбор от физически предмети, а той живее в усещания за топлина, които се издигат към него, и в тонове; но в тези топлинни течения и в това вълнение от тонове той усеща „Духовете на личността“ и „Архангелите“. Наистина той не може да възприема тези същества непосредствено, а само като през воала на топлината и на тона. Докато тези възприятия проникват откъм Земята в неговата душа, в нея все още се издигат и спускат образите на по-висшите същества, в чието лоно той се чувства.

Сега развитието на Земята продължава напред. Напредването отново се изразява в сгъстяване. В земното тяло се вчленява водната субстанция, така че то сега се състои от три члена: огнения, въздухообразния и водния. Преди това да стане, се разиграва един важен процес. От огнено-въздушната Земя се отделя едно самостоятелно световно тяло, което после в по-нататъшното си развитие става сегашното Слънце. Преди това Земята и Слънцето бяха едно тяло. След отделянето на Слънцето Земята отначало още съдържа в себе си всичко, което е в и върху сегашната Луна. Отделянето на Слънцето става, защото по-висши същества заради своето собствено развитие и заради онова, което имат да направят за Земята, вече не могат да понасят материята, сгъстена до водата. Те отделят от общата земна маса единствено годните за тях субстанции и се изтеглят от нея, за да си образуват в Слънцето ново жилище. Сега те въздействат от Слънцето отвън върху Земята. Но за своето по-нататъшно развитие човекът се нуждае от сцена, на която субстанцията се сгъстява още повече.

С вчленяването на водната субстанция в земното тяло протича и едно преобразяване на човека. Сега в него вече не само струи огънят и не само въздухът го обгръща, но и водната субстанция се вчленява в неговото физическо тяло. Едновременно се променя неговата етерна част: човекът сега я възприема като фино светлинно тяло. По-рано човекът е чувствал как топлинни течения се издигат от Земята към него, той е усещал как въздухът напира към него чрез звучене; сега неговото огнено-въздушно тяло бива проникнато и от водния елемент и той вижда неговото втичане и изтичане като просветване и помръкване на светлина. Но и в неговата душа е настъпила промяна. Към заложбите на сетивната и разсъдъчната душа се е присъединила заложбата на съзнаващата душа. В елемента на водата действат „Ангелите“; те са и онези, които всъщност пораждат светлината. На човека му се струва, че те му се явяват в светлината. – Определени по-висши същества, които преди това бяха в самото земно тяло, сега въздействат върху него от Слънцето. Поради това се променят всички въздействия на Земята. Прикованият към Земята човек не би могъл вече да усеща в себе си въздействията на слънчевите същества, ако неговата душа беше постоянно обърната към Земята, от която е взето неговото физическо тяло. Сега настъпва смяна в човешките състояния на съзнанието. Слънчевите същества откъсват в определени времена душата на човека от физическото тяло, така че човекът сега последователно е ту чисто душевен в лоното на слънчевите същества, ту в други времена – в състояние, в което е свързан с тялото и приема влиянията на Земята. Когато е във физическото тяло, към него се издигат топлинните течения. Въздушните маси звучат около него; водите излизат от него и влизат в него. Когато човекът е извън своето тяло, тогава в своята душа той бива облян от вълните на образите на по-висшите същества, в чието лоно се намира. – Земята преживява на тази степен на своето развитие две времена. В едното ѝ е дадено да обгръща с веществата си човешките души и да ги облича с тела; в другото душите са се оттеглили от нея; останали са ѝ само телата. Тя е заедно с човешките същества в спящо състояние. Съвсем в съответствие с фактите може да се говори за това, че в тези времена на прадалечно минало Земята преминава през едно дневно и едно нощно време. (Във физическо-пространствено отношение това се изразява в това, че чрез взаимното въздействие на слънчевите и земните същества Земята влиза в движение спрямо Слънцето; така се предизвиква смяната на охарактеризираното нощно и дневно време. Дневното време протича, когато земната повърхност, на която се развива човекът, е обърната към Слънцето; нощното време, тоест времето, в което човекът води чисто душевно съществуване – тогава, когато тази повърхност е извърната от Слънцето. Разбира се, не бива да си представяме, че в онова прадревно време движението на Земята около Слънцето беше вече подобно на сегашното. Условията бяха още съвсем различни. Но е и полезно още тук да се предусети, че движенията на небесните тела възникват като следствие от отношенията, които обитаващите ги духовни същества имат помежду си. Небесните тела биват поставяни от духовно-душевни причини в такива положения и движения, че във физическото духовните състояния да могат да се изживеят.)

Ако човек насочеше погледа си към Земята по време на нейното нощно време, би видял тялото ѝ подобно на труп. Защото тя се състои в голяма част от разпадащите се тела на хората, чиито души се намират в друга форма на съществуване. Разпадат се разчленените водни и въздухообразни образувания, от които бяха образувани човешките тела, и се разтварят в останалата земна маса. Само онази част от човешкото тяло, която се е образувала чрез съвместното действие на огъня и човешката душа от началото на земното развитие и която впоследствие е ставала все по-плътна, остава да съществува като външно невзрачен зародиш. Следователно онова, което тук се казва за дневно и нощно време, не бива да си го представяме твърде подобно на онова, което се има предвид с тези обозначения за сегашната Земя. Когато сега при започващото дневно време Земята отново получи непосредственото въздействие на Слънцето, тогава човешките души проникват в областта на физическия живот. Те влизат в допир с онези зародиши и ги карат да покълнат, така че те приемат външен облик, който изглежда като отражение на човешкото душевно същество. Онова, което се разиграва там между човешката душа и телесния зародиш, е нещо като нежно оплождане. Сега тези така въплътени души започват отново да привличат въздушните и водните маси и да ги вчленяват в своето тяло. От разчлененото тяло въздухът бива изтласкван и всмукван: първата заложба на по-късния дихателен процес. Също и водата бива поемана и изтласквана: започва един първоначален вид хранителен процес. Но тези процеси още не се възприемат като външни. Един вид външно възприятие се осъществява от душата само при охарактеризирания вид оплождане. Тогава душата смътно чувства своето събуждане за физическото съществуване, като докосва зародиша, който ѝ бива поднесен от Земята. Тя долавя тогава нещо, което може да се изрази приблизително с думите: „Това е моят облик.“ И такова чувство, което би могло да се нарече и зазоряващо се чувство за Аза, остава у душата през цялата ѝ връзка с физическото тяло. Процеса на поемането на въздух обаче душата го усеща още изцяло душевно-духовно, още като образен процес. Той се явява във формата на люшкащи се нагоре и надолу тонови образи, които дават формите на разчленяващия се зародиш. Душата се чувства навсякъде обгърната от вълни на тонове и усеща как оформя тялото си според тези тонови сили. Така се образуваха човешки облици на тогавашната степен, които за едно сегашно съзнание не могат да бъдат наблюдавани в никакъв външен свят. Те се образуват като финосубстанциални растениеподобни и цветоподобни форми, които обаче са вътрешно подвижни и поради това изглеждат като пърхащи цветя. И блаженото чувство от своето оформяне в такива форми човекът го изживява през своето земно време. Поемането на водните части се усеща в душата като приток на сила, като вътрешно укрепване. Навън това се явява като растеж на физическото човешко образувание. С намаляването на непосредственото слънчево въздействие и човешката душа губи силата да владее тези процеси. Те постепенно биват отхвърлени. Остават само онези части, които дават възможност охарактеризираният по-горе зародиш да узрее. А човекът напуска своето тяло и се връща в духовната форма на съществуване. (Тъй като не всички части на земното тяло се използват за изграждането на човешки тела, не бива и да си представяме, че в нощното време на Земята тя се състои единствено и само от разпадащите се трупове и от очакващите събуждане зародиши. Всичко това е вложено в други образувания, които се оформят от веществата на Земята. Какво е положението с тях, ще се покаже по-късно.)

Но сега процесът на сгъстяване на земната субстанция продължава. Към водния елемент се прибавя твърдият, който може да се нарече „землист“. И с това и човекът започва по време на своето земно време да вчленява в тялото си землистия елемент. Щом започне това вчленяване, силите, които душата донася със себе си от своето свободно от тяло време, вече нямат същата мощ като преди. По-рано душата оформяше тялото от огнения, въздушния и водния елемент съобразно с тоновете, които звучаха около нея, и със светлинните образи, които играеха около нея. Спрямо втвърдения облик душата не може да прави това. Сега в оформянето се намесват други сили. В онова, което остава от човека, когато душата се оттегли от тялото, сега се явява не само зародиш, в който завръщащата се душа разпалва живота, а образувание, което съдържа в себе си и силата на самото това оживяване. При своето заминаване душата оставя на Земята не само своето подобие, но и потапя част от своята оживяваща мощ в това отражение. При повторното си появяване на Земята тя вече не може сама да съживи отражението, а оживяването трябва да стане в самото отражение. Духовните същества, които въздействат от Слънцето върху Земята, сега запазват оживяващата сила в човешкото тяло дори когато самият човек не е на Земята. Така сега душата при своето въплъщение чувства не само обгръщащите я тонове и светлинни образи, в които усеща най-близо стоящите над нея същества, но чрез приемането на землистия елемент преживява и влиянието на онези още по-висши същества, които са устроили своята сцена на Слънцето. Преди това човекът се усещаше принадлежащ към духовно-душевните същества, с които беше съединен, когато беше свободен от тяло. В тяхното лоно беше още неговият „Аз“. Тогава този „Аз“ застана срещу него по време на физическото въплъщение също така, както и другото, което беше около него през това време. Сега на Земята имаше самостоятелни отражения на душевно-духовното човешко същество. В сравнение със сегашното човешко тяло това бяха образувания от фина вещественост. Защото землистите части се примесваха към тях само в най-фино състояние. Приблизително така, както сегашният човек поема фино разпределените вещества на един предмет със своя обонятелен орган. Като сенки бяха човешките тела. Но тъй като бяха разпределени по цялата Земя, те попаднаха под въздействията на Земята, които бяха от различен род на различните части на нейната повърхност. Докато по-рано телесните отражения отговаряха на оживяващия ги душевен човек и поради това бяха по същество еднакви по цялата Земя, сега се появи различие между човешките форми. С това се подготви онова, което по-късно се появи като различие на расите. – Но с осамостояването на телесния човек предишната тясна връзка между земния човек и духовно-душевния свят беше до известна степен разхлабена. Когато сега душата напускаше тялото, то продължаваше да живее нещо като продължен живот. – Ако развитието беше продължило по този начин, Земята би трябвало да се втвърди под влиянието на своя твърд елемент. На свръхсетивното познание, което гледа назад към тези условия, се показва как човешките тела, тъй като са изоставени от своите души, все повече се втвърдяват. И след известно време завръщащите се на Земята човешки души не биха намерили годен материал, с който да могат да се съединят. Всички годни за човека вещества биха били използвани, за да се изпълни Земята с превърналите се в дърво останки от въплъщения.

Тогава настъпи едно събитие, което даде друг обрат на цялото развитие. Всичко, което в твърдото земно вещество можеше да допринесе за трайното втвърдяване, беше изхвърлено. Нашата сегашна Луна напусна тогава Земята. И онова, което преди непосредствено в Земята беше допринасяло за трайното образуване на форми, сега действаше опосредствано, по отслабен начин, от Луната. По-висшите същества, от които зависи това формообразуване, бяха решили да отправят своите въздействия към Земята вече не от вътрешността ѝ, а отвън. Поради това в телесните човешки образувания се появи различие, което трябва да се обозначи като началото на разделянето на мъжки и женски пол. Финовеществените човешки облици, които по-рано обитаваха Земята, оставяха чрез съвместното действие на двете сили в самите тях – на зародиша и на оживяващата сила – да произлиза новата човешка форма, техният потомък. Сега тези потомци се преобразиха. В едната група от такива потомци действаше повече зародишната сила на духовно-душевното, в другата група – повече оживяващата зародишна сила. Причината за това беше, че с излизането на Луната от Земята земният елемент беше отслабил своята власт. Взаимодействието на двете сили стана сега по-нежно, отколкото беше, когато ставаше в едно тяло. Вследствие на това и потомъкът беше по-нежен, по-фин. Той стъпваше на Земята във фино състояние и едва постепенно вчленяваше в себе си по-твърдите части. С това на завръщащата се на Земята човешка душа отново беше дадена възможността да се съедини с тялото. Тя наистина вече не го оживяваше отвън, защото това оживяване ставаше на самата Земя. Но тя се съединяваше с него и го караше да расте. На този растеж обаче беше поставена определена граница. Чрез отделянето на Луната човешкото тяло за известно време беше станало гъвкаво; но колкото повече то растеше по-нататък на Земята, толкова повече надделяваха втвърдяващите сили. Накрая душата можеше да участва в разчленяването на тялото само все по-слабо и по-слабо. То се разпадаше, докато душата се издигаше към духовно-душевни начини на съществуване.

Може да се проследи как силите, които човекът постепенно е усвоил по време на сатурновото, слънчевото и лунното развитие, по време на описаното оформяне на Земята постепенно, стъпка по стъпка, вземат участие в човека. Отначало земният огън запалва именно астралното тяло, което още съдържа разтворени в себе си и жизненото тяло, и физическото тяло. После това астрално тяло се разчленява на по-фина астрална част, сетивната душа, и на по-груба, етерна, която сега бива докосвана от земния елемент. С това излиза наяве вече предварително оформеното етерно, или жизнено тяло. И докато в астралния човек се изграждат разсъдъчната и съзнаващата душа, в етерното тяло се отчленяват по-грубите части, които са възприемчиви за тон и светлина. В момента, когато етерното тяло се сгъстява още повече, така че от светлинно тяло става огнено, или топлинно тяло, настъпва и степента на развитие, в която, както беше охарактеризирано по-горе, частите на твърдия земен елемент се вчленяват в човека. Тъй като етерното тяло се е сгъстило надолу до огъня, то сега може да се свърже с разредените до огнено състояние вещества на физическата Земя също и чрез силите на физическото тяло, които по-рано са били вложени в него. Но то вече не би могло само да въвежда и въздушните вещества в тялото, което междувременно е станало по-твърдо. Тогава, както беше загатнато по-горе, се намесват по-висшите същества, които обитават Слънцето, и му вдъхват въздуха. Докато така човекът по силата на своето минало сам има силата да се проникне със земния огън, по-висши същества насочват въздушния дъх в неговото тяло. Преди втвърдяването жизненото тяло на човека като приемник на тона беше ръководителят на въздушното течение. То проникваше неговото физическо тяло с живот. Сега неговото физическо тяло получава външен живот. Последицата от това е, че този живот става независим от душевната част на човека. При напускането на Земята тази част сега оставя не само своя зародиш на формата, а живо отражение на самата себе си. „Духовете на формата“ остават сега съединени с това отражение; те пренасят дадения от тях живот и върху потомците, когато човешката душа се е оттеглила от тялото. Така се образува онова, което може да бъде наречено наследственост. И когато човешката душа след това отново се появи на Земята, тогава тя се усеща в тяло, чийто живот е бил пренесен от предците. Тя се чувства особено привлечена именно към такова тяло. Така се образува нещо като спомен за предъка, с когото душата се чувства едно. През поредицата на потомците този спомен минава като общо съзнание. „Азът“ струи надолу през поколенията.

През своето земно време на тази степен на развитие човекът се усещаше като самостоятелно същество. Той чувстваше, че вътрешният огън на неговото жизнено тяло е свързан с външния огън на Земята. Той можеше да чувства протичащата през него топлина като свой „Аз“. В тези топлинни течения, които са протъкани от живот, може да се открие заложбата на кръвообращението. Но в онова, което нахлуваше в него като въздух, човекът не чувстваше изцяло своето собствено същество. В този въздух действаха именно силите на характеризираните висши същества. Но все пак му беше останала онази част от действащите сили в протичащия през него въздух, която вече му беше присъща чрез неговите по-рано образувани етерни сили. Той беше господар над една част от тези въздушни течения. И доколкото е така, в неговото оформяне действаха не само висшите същества, но и самият той. Според образите на своето астрално тяло той оформяше в себе си въздушните частици. Докато така отвън в тялото му нахлуваше въздух, което стана основа на неговото дишане, една част от въздуха се разчлени във вътрешността му в организъм, който беше отпечатан в човека и стана основата на по-късната нервна система. И така, чрез топлината и въздуха човекът по онова време беше във връзка с външния свят на Земята. – Затова пък той не усещаше нищо от постъпването на твърдия елемент на Земята; този елемент участваше в неговото въплъщение на Земята, но той не можеше пряко да възприема приемането му, а само в притъпено съзнание, в образа на висшите същества, които действаха в него. В такава образна форма, като израз на същества, които стоят над него, човекът и по-рано беше възприемал приемането на течните земни елементи. Чрез сгъстяването на земния облик на човека тези образи в неговото съзнание претърпяха сега промяна. Към течния елемент е примесен твърдият. Така и това приемане трябва да се усеща като произтичащо от висшите, действащи отвън същества. Човекът не може вече да има в своята душа силата сам да ръководи приемането, защото то сега трябва да служи на тялото му, изградено отвън. Той би развалил облика му, ако поискаше сам да ръководи приемането. Така онова, което той приема отвън, му се явява ръководено от властните повели, които изхождат от висшите същества, работещи върху оформянето на неговото тяло. Човекът се чувства като Аз; той има в себе си своята разсъдъчна душа като част от своето астрално тяло, чрез която вътрешно преживява като образи онова, което става навън, и чрез която прониква своята фина нервна система. Той се чувства като потомък на предци благодарение на живота, който тече през поколенията. Той диша и усеща това като действие на посочените висши същества, които са „Духовете на формата“. И той се подчинява на тях и в онова, което чрез техните импулси му се доставя отвън (за неговото хранене). Най-смътен за него е неговият произход като индивид. От него той чувства само, че е изпитал влияние от „Духовете на формата“, които се изразяват в земните сили. Човекът беше ръководен и воден в своето отношение към външния свят. Израз на това е, че той има съзнание за духовно-душевните дейности, които се разиграват зад неговия физически свят. Наистина той не възприема духовните същества в собствения им облик, но преживява в своята душа звуци, цветове и т.н. И знае, че в този свят на представите живеят делата на духовните същества. Към него звучи онова, което тези същества му съобщават; техните откровения му се явяват в светлинни образи. Най-вътрешно се чувства земният човек чрез представите, които получава чрез елемента на огъня или топлината. Той вече различава своята вътрешна топлина и топлинните течения на земната околност. В последните се откриват „Духовете на личността“. Но човекът има само смътно съзнание за онова, което стои зад теченията на външната топлина. Именно в тези течения той усеща влиянието на „Духовете на формата“. Когато в околността на човека се появяват мощни топлинни действия, тогава душата чувства: сега духовните същества, от които се е откъснала една искра, която стопля моята вътрешност, проникват с жар околността на Земята. – В светлинните действия човекът още не различава съвсем по същия начин външно и вътрешно. Когато в околността се появяват светлинни образи, те не винаги пораждат в душата на земния човек едно и също чувство. Имаше времена, в които човекът усещаше тези светлинни образи като външни. Това беше времето, след като той току-що беше слязъл от безтелесното състояние във въплъщение. Това беше периодът на неговия растеж на Земята. Когато после наближаваше времето, в което се образуваше зародишът за новия земен човек, тези образи избледняваха. И човекът запазваше от тях само нещо като вътрешни представи-спомени. В тези светлинни образи се съдържаха делата на „Духовете на огъня“ (Архангели). Те се явяваха на човека като служители на топлинните същества, които спускаха една искра в неговата вътрешност. Когато техните външни откровения угасваха, човекът ги преживяваше като представи (спомени) в своята вътрешност. Той се чувстваше свързан с техните сили. И той наистина беше свързан. Защото чрез онова, което беше получил от тях, той можеше да въздейства върху заобикалящата го въздушна сфера. Тя започваше да свети под неговото влияние. Тогава беше време, в което природните сили и човешките сили още не бяха разделени една от друга така, както по-късно. Онова, което ставаше на Земята, в голяма степен изхождаше още от силите на хората. Който по онова време би наблюдавал природните процеси на Земята отвън, той би видял в тях не само нещо, което е независимо от човека, а би възприел в тях действията на хората. По още друг начин се оформяха за земния човек звуковите възприятия. Те се възприемаха като външни звуци от началото на земния живот. Докато светлинните образи се възприемаха отвън до средата на човешкото земно съществуване, външните звуци можеха да се чуват и след тази среда. Едва към края на живота земният човек ставаше нечувствителен към тях. И му оставаха представите-спомени за тези звуци. В тях се съдържаха откровенията на „Синовете на живота“ (Ангелите). Когато към края на живота си човекът се чувстваше вътрешно свързан с тези сили, тогава чрез подражаване на тях той можеше да предизвиква мощни действия във водния елемент на Земята. Водите в Земята и над нея се вълнуваха под неговото влияние. Вкусови представи човекът имаше само през първата четвърт на своя земен живот. И дори тогава те се явяваха на душата като спомен за преживяванията в безтелесното състояние. Докато човекът ги имаше, продължаваше втвърдяването на тялото му чрез приемане на външни вещества. През втората четвърт на земния живот растежът наистина продължаваше още, но обликът вече беше напълно изграден. По това време човекът можеше да възприема други живи същества около себе си само чрез техните топлинни, светлинни и звукови действия. Защото той още не беше способен да си представя твърдия елемент. Само от водното той получаваше през първата четвърт на живота си описаните вкусови действия.

Отражение на това вътрешно душевно състояние на човека беше неговата външна телесна форма. Онези части, които съдържаха заложбата за по-късната форма на главата, бяха изградени най-съвършено. Другите органи изглеждаха само като придатъци. Те бяха неясни, като сенки. Но земните хора бяха различни по отношение на облика. Имаше такива, при които придатъците бяха повече или по-малко развити в зависимост от земните условия, при които живееха. Това беше различно според местата, където хората живееха на Земята. Където хората бяха по-силно оплетени в земния свят, там придатъците излизаха повече на преден план. Онези хора, които в началото на физическото земно развитие благодарение на своето предшестващо развитие бяха най-зрели, така че още в самото начало, когато Земята още не беше сгъстена до въздух, преживяха допира с огнения елемент, можеха сега най-съвършено да изградят заложбите на главата. Това бяха най-хармоничните в себе си хора. Други бяха готови за допира с огнения елемент едва когато Земята вече беше развила в себе си въздуха. Това бяха хора, които зависеха повече от външните условия, отколкото първите. Първите усещаха чрез топлината ясно „Духовете на формата“ и в своя земен живот се чувстваха така, сякаш пазеха спомен за това, че принадлежат към тези Духове и са били свързани с тях в безтелесното състояние. Вторият вид хора чувстваше спомена за безтелесното състояние само в по-малка степен; те усещаха своята принадлежност към духовния свят преди всичко чрез светлинните действия на „Духовете на огъня“ (Архангели). Трети вид хора бяха още повече оплетени в земното съществуване. Това бяха онези, които можаха да бъдат докоснати от огнения елемент едва когато Земята беше отделена от Слънцето и беше приела в себе си водния елемент. Тяхното чувство за принадлежност към духовния свят беше слабо, особено в началото на земния живот. Едва когато действията на Архангелите и особено на Ангелите се проявиха във вътрешния живот на представите, те усетиха тази връзка. Затова пък в началото на земното време те бяха изпълнени с живи импулси за дела, които могат да се извършват в самите земни условия. При тях органите-придатъци бяха особено силно развити.

Когато преди отделянето на Луната от Земята лунните сили в Земята водеха все повече към втвърдяване, стана така, че поради тези сили сред потомците на зародишите, оставени от хората на Земята, имаше такива, в които човешките души, завръщащи се от безтелесното състояние, вече не можеха да се въплъщават. Обликът на такива потомци беше станал твърде втвърден и поради лунните сили твърде несходен с човешкия облик, за да може да приеме човешка душа. Затова при такива условия някои човешки души вече не намираха възможност да се върнат на Земята. Само най-зрелите, най-силните от душите можеха да се чувстват способни по време на растежа на земното тяло да го преобразят така, че то да разцъфти в човешки облик. Само една част от телесните човешки потомци стана носител на земни хора. Друга част, поради втвърдения облик, можеше да приеме само души, които стояха по-ниско от тези на хората. Но една част от човешките души беше принудена да не участва в тогавашното земно развитие. Поради това те бяха насочени към друг вид жизнен път. Имаше души, които още при отделянето на Слънцето от Земята не намериха място на нея. Те бяха пренесени за своето по-нататъшно развитие на една планета, която под ръководството на космически същества се откъсна от общата световна субстанция, която в началото на физическото земно развитие беше свързана с него и от която се беше отделило и Слънцето. Тази планета е онази, чийто физически израз външната наука познава като „Юпитер“. (Тук се говори за небесни тела, планети и техните имена точно в смисъла, в който една по-стара наука все още го е правила. Какво се има предвид, става ясно от контекста. Както физическата Земя е само физическият израз на един духовно-душевен организъм, така е и с всяко друго небесно тяло. И както наблюдателят на свръхсетивното с името „Земя“ не обозначава само физическата планета, а със „Слънце“ – само физическата неподвижна звезда, така и когато говори за „Юпитер“, „Марс“ и т.н., той има предвид широки духовни връзки. Небесните тела, естествено, са променили съществено своя облик и своята задача от онези времена насам, за които тук се говори – в известно отношение дори своето място в небесното пространство. Само който с погледа на свръхсетивното познание проследява развитието на тези небесни тела назад до най-далечното минало, е в състояние да познае връзката на сегашните планети с техните предци.) На „Юпитер“ характеризираните души продължиха отначало своето развитие. А по-късно, когато Земята все повече клонеше към твърдото, трябваше да бъде създадено още едно обиталище за души, които наистина имаха възможността известно време да обитават втвърдените тела, но после вече не можеха да правят това, когато това втвърдяване беше напреднало твърде много. За тях в „Марс“ възникна подходящо място за по-нататъшното им развитие. Още когато Земята беше свързана със Слънцето и включваше в себе си своите въздушни елементи, се оказа, че душите са негодни да участват в земното развитие. Те бяха твърде силно засегнати от земния телесен облик. Затова още тогава те трябваше да бъдат изтеглени от прякото влияние на слънчевите сили. Тези сили трябваше да действат върху тях отвън. На тези души беше дадено място за по-нататъшно развитие на „Сатурн“. Така в хода на земното развитие броят на човешките облици намаля; появиха се облици, които не бяха въплътили човешки души. Те можеха да приемат в себе си само астрални тела, както физическите тела и жизнените тела на човека ги бяха приели на Старата Луна. Докато Земята по отношение на своите човешки обитатели запустяваше, тези същества я заселваха. Накрая всички човешки души биха трябвало да напуснат Земята, ако чрез отделянето на Луната за човешките облици, които по онова време още можеха да бъдат одушевени по човешки, не беше създадена възможността по време на своя земен живот да изтеглят човешкия зародиш от лунните сили, идващи непосредствено от Земята, и да го оставят да узрее в себе си дотолкова, че да може да бъде предаден на тези сили. Докато после зародишът се оформяше във вътрешността на човека, той беше под действието на съществата, които под ръководството на своя най-могъщ другар бяха отделили Луната от Земята, за да преведат развитието на Земята през една критична точка.

Когато Земята беше развила в себе си въздушния елемент, имаше, в смисъла на горното описание, такива астрални същества като остатъци от Старата Луна, които бяха изостанали в развитието още повече от най-нисшите човешки души. Те станаха душите на онези облици, които човекът трябваше да напусне още преди отделянето на Слънцето. Тези същества са предците на животинското царство. В далечния ход на времената те развиха особено онези органи, които при човека бяха налице само като придатъци. Тяхното астрално тяло трябваше да действа върху физическото и жизненото тяло така, както това беше при човека на Старата Луна. Възникналите по този начин животни имаха сега души, които не можеха да живеят в отделното животно. Душата разпростираше своето същество и върху потомъка на облика на предците. Животните, които произлизат по същество от един облик, имат една обща душа. Само когато потомъкът чрез особени влияния се отдалечи от облика на предците, се въплъщава нова животинска душа. В този смисъл в духовната наука при животните може да се говори за видова (или родова), или също групова душа.

Нещо подобно стана по времето на отделянето на Слънцето и Земята. От водния елемент излязоха облици, които в своето развитие не бяха по-напред от човека преди развитието на Старата Луна. Те можеха да приемат въздействие от нещо астрално само ако то им влияеше отвън. Това можеше да стане едва след като Слънцето си отиде от Земята. Всеки път, когато настъпваше слънчевото време на Земята, астралното на Слънцето възбуждаше тези облици така, че те образуваха своето жизнено тяло от етерното на Земята. Когато после Слънцето се отвръщаше от Земята, това жизнено тяло отново се разтваряше в общото земно тяло. И като последица от съвместното действие на астралното от Слънцето и етерното от Земята от водния елемент изплуваха физическите облици, които образуваха предците на сегашното растително царство.

На Земята човекът стана индивидуализирано душевно същество. Неговото астрално тяло, което му беше влято на Луната от „Духовете на движението“, се разчлени на Земята на сетивна, разсъдъчна и съзнаваща душа. И когато неговата съзнаваща душа беше напреднала дотолкова, че по време на земния живот можеше да си образува подходящо за това тяло, „Духовете на формата“ го дариха с искрата от своя огън. В него беше запален „Азът“. Всеки път, когато човекът сега напускаше физическото тяло, той беше в духовния свят, в който се срещаше със съществата, които по време на сатурновото, слънчевото и лунното развитие му бяха дали неговото физическо тяло, неговото жизнено тяло и неговото астрално тяло и ги бяха развили до земната висота. Откакто огнената искра на „Аза“ се беше запалила в земния живот, и в безтелесния живот беше настъпила промяна. Преди тази точка в развитието на своето същество човекът нямаше самостоятелност спрямо духовния свят. Той не се чувстваше в този духовен свят като отделно същество, а като член на възвишения организъм, който се състоеше от стоящите над него същества. „Аз-преживяването“ на Земята сега продължава да действа и в духовния свят. Сега човекът се чувства в известна степен като единство и в този свят. Но той усеща също, че непрестанно е свързан със същия свят. В безтелесното състояние той намира отново в по-висш облик „Духовете на формата“, които е възприел в тяхното откровение на Земята чрез искрата на своя „Аз“.

С отделянето на Луната от Земята и в духовния свят за безтелесната душа се образуваха преживявания, които бяха свързани с това отделяне. Само поради това, че една част от оформящите сили беше пренесена от Земята на Луната, стана възможно на Земята да продължат да се образуват такива човешки облици, които можеха да приемат индивидуалността на душата. Поради това човешката индивидуалност попадна в областта на лунните същества. И в безтелесното състояние отзвукът на земната индивидуалност можеше да действа само благодарение на това, че и за това състояние душата оставаше в областта на могъщите духове, които бяха предизвикали отделянето на Луната. Процесът се оформи така, че непосредствено след напускането на земното тяло душата можеше да вижда високите Слънчеви същества само като в сияние, отразено от лунните същества. Едва когато беше достатъчно подготвена чрез виждането на този отблясък, душата стигаше дотам да види самите високи Слънчеви същества.

И минералното царство на Земята е възникнало чрез изхвърляне от общото развитие на човечеството. Неговите образувания са онова, което е останало втвърдено, когато Луната се отдели от Земята. Към тези образувания от душевното се почувства привлечено само онова, което беше останало на сатурновата степен, което следователно е годно само да образува физически форми. Всички събития, за които се говори тук и по-нататък, са станали в течение на извънредно дълги периоди от време. Но тук не може да се навлиза в уточняване на времето.

Описаните процеси представят земното развитие от външната страна; разгледано откъм страната на духа, се получава следното. Духовните същества, които изтеглиха Луната от Земята и свързаха своето собствено съществуване с Луната – които, значи, станаха земно-лунни същества, – чрез силите, които изпращаха към Земята от това световно тяло, предизвикаха определено оформяне на човешката организация. Тяхното действие беше насочено към придобития от човека „Аз“. Това действие се проявяваше във взаимодействието на този „Аз“ с астралното тяло, етерното тяло и физическото тяло. Чрез него в човека възникна възможността съзнателно да отразява в себе си изпълненото с мъдрост оформяне на света, да го отобразява като в познавателно отражение. Да си спомним как беше описано, че през времето на Старата Луна човекът, чрез тогавашното отделяне от Слънцето, придоби в своята организация известна самостоятелност, една по-свободна степен на съзнанието от онази, която можеше да изхожда непосредствено от слънчевите същества. Това свободно, самостоятелно съзнание се появи отново – като наследство от старото лунно развитие – през характеризираното време на земното развитие. Но именно това съзнание, приведено отново в съзвучие с вселената чрез влиянието на посочените земно-лунни същества, можеше да бъде превърнато в нейно отражение. Това би станало, ако не се беше проявило никакво друго влияние. Без такова влияние човекът би станал същество със съзнание, чието съдържание би отразявало света в образите на познавателния живот като по природна необходимост, а не чрез неговата свободна намеса. Това не стана така. В развитието на човека, тъкмо по времето на отделянето на Луната, се намесиха определени духовни същества, които бяха запазили от своята лунна природа толкова много, че не можеха да участват в излизането на Слънцето от Земята. И че те бяха изключени също и от действията на съществата, които проявяваха своята дейност от земната Луна към Земята. Тези същества със старата лунна природа, чието развитие беше неправилно, бяха, така да се каже, приковани към Земята. В тяхната лунна природа се съдържаше именно онова, което през старото лунно развитие се беше разбунтувало срещу слънчевите духове, което тогава беше благословия за човека дотолкова, доколкото чрез него човекът беше доведен до самостоятелно, свободно състояние на съзнанието. Последиците от своеобразното развитие на тези същества през земното време доведоха до това, че през него те станаха противници на онези същества, които от Луната искаха да направят човешкото съзнание необходимо познавателно огледало на света. Онова, което на Старата Луна помогна на човека да постигне по-висше състояние, се оказа онова, което противодейства на устройството, което беше станало възможно чрез земното развитие. Противодействащите сили бяха донесли от своята лунна природа силата да действат върху човешкото астрално тяло, а именно – в смисъла на горните изложения – да го правят самостоятелно. Те упражниха тази сила, като дадоха на това астрално тяло известна самостоятелност – сега и за земното време – спрямо необходимото (несвободно) състояние на съзнанието, което беше предизвикано от съществата на земната Луна. Трудно е с обичайни думи да се изрази какви бяха действията на характеризираните духовни същества върху човека в посоченото прадревно време. Не бива да си ги представяме нито като сегашните природни влияния, нито пък, да речем, така, както става действието на един човек върху друг, когато първият чрез думи събужда във втория вътрешни сили на съзнанието, чрез което вторият се научава да разбира нещо или бива подбуден към някоя добродетел или порок. Разглежданото действие в прадревното време не беше природно действие, а духовно влияние, но такова, което действаше и духовно, което се предаваше като духовно от висшите духовни същества на човека съобразно тогавашното състояние на съзнанието на този човек. Ако си представяме нещата като природно действие, съвсем не улучваме тяхната истинска същност. Ако обаче кажем, че съществата със старата лунна природа са пристъпили към човека, за да го спечелят „съблазнително“ за своите цели, употребяваме символичен израз, който е добър, докато съзнаваме неговата символичност и същевременно сме наясно, че зад символа стои един духовен факт. Действието върху човека, което изхождаше от духовните същества, изостанали в лунното състояние, имаше сега за него двояка последица. Неговото съзнание беше по този начин лишено от характера на просто огледало на вселената, защото в човешкото астрално тяло беше пробудена възможността от него да се регулират и владеят образите на съзнанието. Човекът стана господар на своето познание. Но от друга страна, изходна точка на това господство стана именно астралното тяло; и поради това стоящият над него „Аз“ изпадна в постоянна зависимост от него. Поради това в бъдеще човекът беше изложен на продължаващите влияния на един по-нисш елемент в своята природа. В своя живот той можеше да слезе под висотата, на която беше поставен в световния ход от земно-лунните същества. И за следващото време оставаше за него продължаващото влияние на характеризираните неправилно развили се лунни същества върху неговата природа. Тези лунни същества, за разлика от другите, които от земната Луна оформиха съзнанието като огледало на света, но не дадоха свободна воля, могат да се нарекат луциферичните духове. Те донесоха на човека възможността да развие в своето съзнание свободна дейност, но с това и възможността за заблудата, за злото. Последицата от тези процеси беше, че човекът влезе в друго отношение към слънчевите духове от онова, което му беше предопределено от земно-лунните духове. Последните искаха да развият огледалото на неговото съзнание така, че в целия човешки душевен живот влиянието на слънчевите духове да бъде господстващото. Тези процеси бяха осуетени и в човешкото същество беше създадена противоположността между влиянието на слънчевите духове и влиянието на духовете с неправилно лунно развитие. Чрез тази противоположност в човека възникна и неспособността да познава физическите слънчеви действия като такива; те му останаха скрити зад земните впечатления от външния свят. Астралното в човека, изпълнено с тези впечатления, беше привлечено в областта на „Аза“. Този „Аз“, който иначе би усещал само искрата на огъня, дадена му от „Духовете на формата“, и във всичко, което се отнасяше до външния огън, би се подчинил на повелите на тези Духове, сега действаше чрез елемента, присаден в самия него, и върху външните топлинни явления. По този начин той създаде връзка на привличане между себе си и земния огън. Поради това той оплете човека в земната вещественост повече, отколкото това му беше предопределено. Докато преди това човекът имаше физическо тяло, което в главните си части се състоеше от огън, въздух и вода и към което беше прибавено само нещо като сянка от земна субстанция, сега тялото от земя стана по-плътно. И докато преди това човекът беше фино организирано същество над твърдата земна почва в едно движение, подобно на плуване и реене, сега той трябваше да слезе „от земната околност“ върху части от Земята, които вече бяха повече или по-малко втвърдени.

Това, че можаха да настъпят такива физически действия на описаните духовни влияния, се обяснява с това, че тези влияния бяха такива, каквито бяха описани по-горе. Те именно не бяха нито природни влияния, нито такива, които действат душевно от човек на човек. Последните не простират своето действие толкова далеч в телесното, колкото духовните сили, които тук се имат предвид.

Понеже човекът се излагаше на влиянията на външния свят според своите собствени, подвластни на заблудата представи, понеже живееше според влечения и страсти, които не оставяше да бъдат регулирани от висши духовни влияния, възникна възможността за болести. Но едно особено действие на луциферичното влияние беше това, че сега човекът не можеше да чувства своя отделен земен живот като продължение на безтелесното съществуване. Сега той приемаше такива земни впечатления, които можеха да бъдат преживявани чрез присадения астрален елемент и които се свързваха със силите, разрушаващи физическото тяло. Това човекът усещаше като отмиране на своя земен живот. И поради това се появи „смъртта“, предизвикана от самата човешка природа. С това се посочва една значима тайна в човешката природа: връзката на човешкото астрално тяло с болестите и смъртта.

За човешкото жизнено тяло сега настъпиха особени условия. То беше вградено в такова съотношение между физическото тяло и астралното тяло, че в известно отношение беше изтеглено от обсега на способностите, които човекът беше усвоил чрез луциферичното влияние. Една част от това жизнено тяло остана извън физическото тяло така, че можеше да бъде владяна само от висши същества, а не от човешкия Аз. Тези висши същества бяха онези, които при отделянето на Слънцето бяха напуснали Земята, за да заемат друго обиталище под ръководството на един от своите възвишени другари. Ако характеризираната част от жизненото тяло беше останала съединена с астралното тяло, човекът би поставил в своя собствена служба свръхсетивни сили, които по-рано му бяха присъщи. Той би разпрострял луциферичното влияние и върху тези сили. Поради това човекът постепенно напълно би се откъснал от слънчевите същества. И неговият Аз би станал изцяло земен Аз. Неизбежно щеше да се стигне дотам, че този земен Аз след смъртта на физическото тяло (съответно още при неговия разпад) да обитава друго физическо тяло, тяло на потомък, без да премине през безтелесно състояние чрез връзка с висши духовни същества. Така човекът би стигнал до съзнание за своя Аз, но само като за „земен Аз“. Това беше предотвратено чрез онзи процес с жизненото тяло, който беше предизвикан от земно-лунните същества. Поради това същинският индивидуален Аз беше така отделен от простия земен Аз, че по време на земния живот човекът наистина се чувстваше само отчасти като собствен Аз; същевременно той чувстваше как неговият земен Аз е продължение на земния Аз на неговите предци през поколенията. Душата чувстваше в земния живот един вид „групов Аз“ до далечните прадеди и човекът се усещаше като член на групата. Едва в безтелесното състояние индивидуалният Аз можеше да се чувства като отделно същество. Но състоянието на това обособяване беше накърнено от това, че Азът оставаше обременен със спомена за земното съзнание (земния Аз). Това замъгляваше погледа за духовния свят, който между смъртта и раждането започна да се покрива с було, подобно на онова, с което е покрит за физическия поглед на Земята.

Физическият израз на всички промени, които ставаха в духовния свят, докато развитието на човека преминаваше през описаните условия, беше постепенното уреждане на взаимните отношения между Слънцето, Луната и Земята (и в по-широк смисъл още и на други небесни тела). Като една от последиците на тези отношения нека изтъкнем смяната на деня и нощта. (Движенията на небесните тела се регулират от обитаващите ги същества. Движението на Земята, чрез което възникват денят и нощта, беше предизвикано от взаимоотношението на различните духове, стоящи над човека. Също така и движението на Луната беше възникнало, за да могат след отделянето на Луната от Земята, чрез обикалянето на първата около втората, „Духовете на формата“ да действат върху физическото човешко тяло по правилния начин, в правилния ритъм.) През деня Азът и астралното тяло на човека действаха сега във физическото и жизненото тяло. През нощта това действие преставаше. Тогава Азът и астралното тяло излизаха от физическото и жизненото тяло. През това време те попадаха изцяло в областта на „Синовете на живота“ (Ангели), на „Духовете на огъня“ (Архангели), на „Духовете на личността“ и на „Духовете на формата“. Физическото тяло и жизненото тяло пък през това време бяха включени в областта на действие освен на „Духовете на формата“, още и на „Духовете на движението“, „Духовете на мъдростта“ и „Престолите“. Така вредните въздействия, които през деня бяха упражнявани върху човека чрез заблудите на астралното тяло, можеха отново да бъдат поправени.

Когато сега хората на Земята отново се размножиха, в потомците вече нямаше причина човешки души да не пристъпят към въплъщение в тях. Така, както сега действаха земно-лунните сили, под тяхното влияние човешките тела придобиваха форма, напълно пригодна за въплъщението на човешки души. И сега душите, отнесени преди това на Марс, на Юпитер и т.н., бяха насочени към Земята. Така за всеки човешки потомък, който се раждаше в поредицата на поколенията, имаше душа. Това продължи през дълги времена, така че притокът на души на Земята съответстваше на размножаването на хората. Онези души, които сега напускаха тялото със земната смърт, запазваха за свободното от тяло състояние отзвука на земната индивидуалност като спомен. Този спомен действаше така, че когато на Земята отново се раждаше съответстващо на тях тяло, те отново се въплъщаваха в такова тяло. Впоследствие сред човешкото потомство имаше такива хора, които имаха души, идващи отвън и явяващи се на Земята отново за първи път след първите времена на Земята, и други – с души, преродени на Земята. В по-нататъшния ход на земното развитие младите души, явили се за първи път, стават все по-малко, а преродените – все повече. Но за дълги времена човешкият род се състоеше от двата вида хора, обусловени от тези факти. На Земята човек сега повече се чувстваше свързан с предците си чрез общия групов Аз. Затова пък преживяването на индивидуалния Аз беше толкова по-силно в свободното от тяло състояние между смъртта и новото раждане. Онези души, които, идвайки от небесното пространство, влизаха в човешки тела, бяха в друго положение от онези, които вече имаха зад себе си един или повече земни живота. Първите донасяха като души за физическия земен живот само условията, на които бяха подчинени от висшия духовен свят и от своите преживявания извън земната област. Другите сами бяха прибавили условия в предишни животи. Съдбата на първите души беше определена само от факти, които се намираха извън новите земни отношения. Съдбата на преродените души е определена и от онова, което самите те са извършили в предишни животи при земните отношения. С прераждането едновременно се появи и индивидуалната човешка карма. – Тъй като човешкото жизнено тяло беше изтеглено по посочения по-горе начин изпод влиянието на астралното тяло, и отношението на размножаването не влезе в кръга на човешкото съзнание, а беше под господството на духовния свят. Когато една душа трябваше да се спусне в земния кръг, тогава у земния човек се появяваха импулсите за размножаване. Целият процес беше до известна степен обвит в тайнствен мрак за земното съзнание. – Но и по време на земния живот настъпиха последиците от това частично разделяне на жизненото тяло от физическото тяло. Способностите на това жизнено тяло можеха да бъдат особено повишени чрез духовното влияние. В душевния живот това се прояви, като паметта получи особено развитие. По това време самостоятелното логическо мислене на човека беше едва в най-първите си начала. Затова пък способността за спомняне беше почти безгранична. Външно се проявяваше това, че човек имаше непосредствено, основано на чувството познание за действащите сили на всичко живо. Той можеше да поставя в своя служба силите на живота и на размножаването на животинската и особено на растителната природа. Например онова, което подтиква растението да расте, човек можеше да извлече от растението и да го използва, както днес силите на неживата природа, например дремещата в каменните въглища сила, се извличат от тях и се използват, за да движат машини. (Повече подробности по този въпрос могат да се намерят в моето малко съчинение „Нашите атлантски предци“.) – Под луциферичното влияние и вътрешният душевен живот на човека се промени по най-разнообразен начин. Биха могли да се изброят много видове чувства и усещания, които са възникнали поради това. Нека споменем само някои от тях. Преди това влияние човешката душа действаше в онова, което трябваше да оформя и да върши, съобразно с намеренията на висши духовни същества. Планът за всичко, което трябваше да бъде изпълнено, беше предварително определен. И доколкото човешкото съзнание изобщо беше развито, то можеше и да предвижда как нещата трябва да се развият в бъдещето според предварително начертания план. Това предвиждащо съзнание се изгуби, когато пред откровението на висшите духовни същества се изтъка булото на земните възприятия и в тях се скриха същинските сили на слънчевите същества. Бъдещето вече стана несигурно. И с това в душата се всади възможността за чувството на страх. Страхът е непосредствена последица от заблудата. – Но се вижда също как с луциферичното влияние човекът стана независим от определени сили, на които преди беше отдаден без своя воля. Сега той можеше да взема решения, изхождайки от самия себе си. Свободата е резултатът от това влияние. А страхът и подобните чувства са само съпътстващи явления на развитието на човека към свободата.

Погледнато духовно, появата на страха се представя така, че в земните сили, под чието влияние човекът беше попаднал чрез луциферичните сили, действаха други сили, които в хода на развитието бяха приели нередовност много по-рано от луциферичните. Заедно със земните сили човекът прие в своето същество влиянията на тези сили. Те придадоха на чувства, които без тях биха действали съвсем иначе, качеството на страха. Тези същества могат да бъдат наречени ариманични; те са същите, които – в смисъла на Гьоте – се наричат мефистофелски.

Макар луциферичното влияние да се прояви отначало само у най-напредналите хора, то все пак скоро се разпростря и върху други. Потомците на напредналите се смесиха с описаните по-горе по-малко напреднали. Така луциферичната сила проникна и до последните. Но жизненото тяло на душите, които се връщаха от планетите, не можеше да бъде защитено в същата степен като онова, което имаха потомците на останалите на Земята. Защитата на последното изхождаше от едно високо същество, което стоеше начело в Космоса по времето, когато Слънцето се отдели от Земята. В областта, която разглеждаме тук, това същество се явява като Владетелят в слънчевото царство. С него към слънчевото обиталище отидоха онези възвишени духове, които чрез своето космическо развитие бяха достигнали зрелостта за това. Но имаше и такива същества, които при отделянето на Слънцето не се бяха издигнали до такава висота. Те трябваше да си търсят други арени. Именно чрез тях стана така, че от онази обща световна субстанция, която първоначално беше във физическия земен организъм, се отделиха Юпитер и други планети. Юпитер стана обиталище на такива същества, които не бяха узрели до слънчевата висота. Най-напредналото от тях стана водач на Юпитер. Както водачът на слънчевото развитие стана „висшият Аз“, който действаше в жизненото тяло на потомците на останалите на Земята хора, така този водач на Юпитер стана „висшият Аз“, който като общо съзнание преминаваше през хората, произлезли от смесването на издънки на останалите на Земята с такива хора, които по описания по-горе начин се бяха появили едва на Земята по времето на въздушния елемент и бяха преминали на Юпитер. В смисъла на духовната наука такива хора могат да бъдат наречени „юпитерови хора“. Това бяха човешки потомци, които в онова древно време все още бяха приели човешки души; но такива души, които в началото на земното развитие още не бяха достатъчно зрели, за да преминат през първото докосване с огъня. Това бяха души между царството на човешките и царството на животинските души. Има също и същества, които под ръководството на едно най-висше същество бяха отделили от общата световна субстанция Марс като свое обиталище. Под тяхното влияние попадна трети вид хора, възникнали чрез смесване – „марсовите хора“. (От тези познания пада светлина върху първопричините за възникването на планетите в нашата Слънчева система. Защото всички тела на тази система са възникнали чрез различните степени на зрялост на обитаващите ги същества. Но тук, разбира се, не може да се навлезе във всички подробности на космическите разчленявания.) Онези хора, които възприемаха в своето жизнено тяло самото високо Слънчево същество като присъстващо, могат да бъдат наречени „слънчеви хора“. Съществото, което живееше в тях като „висш Аз“ – разбира се, само в поколенията, а не в отделния човек, – е онова, което по-късно, когато хората придобиха съзнателно познание за него, беше наричано с различни имена и което за съвременните хора е онова, в което им се разкрива отношението, което Христос има към Космоса. Освен това могат да се различат и „сатурнови хора“. У тях като „висш Аз“ се появи едно същество, което преди отделянето на Слънцето трябваше заедно със своите събратя да напусне общата световна субстанция. Това беше вид хора, които не само в жизненото тяло, но и във физическото тяло имаха част, останала недостъпна за луциферичното влияние. При по-ниско стоящите видове хора обаче жизненото тяло беше все пак твърде слабо защитено, за да може достатъчно да устои на въздействията на луциферичното същество. Те можеха да разпрострат произвола на огнената искра на „Аза“, която се намираше в тях, дотам, че предизвикваха в своята околност мощни огнени въздействия от вреден вид. Последицата беше огромна земна катастрофа. При огнените бури загина голяма част от тогава обитаваната Земя и с нея хората, изпаднали в заблуда. Само най-малката част, която отчасти беше останала незасегната от заблудата, можа да се спаси в една област на Земята, която дотогава беше защитена от гибелното човешко влияние. Такова обиталище, особено подходящо за новото човечество, се оказа земята, която се намираше на онова място на Земята, което днес е покрито от Атлантическия океан. Там се оттегли частта от хората, която беше останала най-чиста от заблуда. Само разпръснати членове на човечеството обитаваха други местности. В смисъла на духовната наука областта на Земята между днешна Европа, Африка и Америка, която някога е съществувала, може да бъде наречена „Атлантида“. (В съответната литература по известен начин се посочва описаният период от развитието на човечеството, предшестващ атлантския. Там той се нарича лемурийската епоха на Земята, след която последва атлантската. Времето пък, в което лунните сили още не бяха разгърнали своите главни въздействия, може да бъде наречено хиперборейската епоха. Тя от своя страна е предшествана от още една, която следователно съвпада с най-първото време на физическото земно развитие. В библейското предание времето преди въздействието на луциферичните същества се описва като райското време, а слизането на Земята, оплитането на хората в сетивния свят – като изгонването от Рая.)

Развитието в атлантската област беше времето на същинското разделяне на сатурнови, слънчеви, юпитерови и марсови хора. Преди това всъщност се разгръщаха само заложбите за него. Разделянето на будно състояние и състояние на сън имаше обаче още особени последици за човешкото същество, които изпъкнаха особено при атлантското човечество. През нощта астралното тяло и Азът на човека бяха в областта на съществата, които стоят над него, чак до „Духовете на личността“. Чрез онази част от своето жизнено тяло, която не беше свързана с физическото тяло, човекът можеше да има възприятие за „Синовете на живота“ (Ангели) и за „Духовете на огъня“ (Архангели). Защото той можеше по време на съня да остане съединен с онази част на жизненото тяло, която не беше проникната от физическото тяло. Възприятието за „Духовете на личността“ оставаше обаче неясно, тъкмо поради луциферичното влияние. Но заедно с Ангелите и Архангелите по този начин за човека в описаното състояние ставаха видими и онези същества, които като изостанали на Слънцето или на Луната не можеха да встъпят в земното съществуване. Затова те трябваше да останат в душевно-духовния свят. Но човекът ги привличаше чрез луциферичното същество в областта на своята душа, отделена от физическото тяло. Така той влизаше в досег със същества, които му въздействаха в голяма степен съблазнително. Те засилваха в душата нагона към заблуда; особено към злоупотреба със силите на растежа и на размножаването, които поради разделянето на физическо тяло и жизнено тяло бяха в неговата власт.

За отделни хора от атлантската епоха имаше сега възможността да се оплитат колкото е възможно по-малко в сетивния свят. Чрез тях луциферичното влияние от пречка за развитието на човечеството стана средство за по-висш напредък. Чрез него те бяха в състояние да разгърнат познанието за земните неща по-рано, отколкото иначе би било възможно. При това тези хора се опитваха да отстранят заблудата от своя живот на представите и да проникнат в първоначалните намерения на духовните същества, изхождайки от явленията на света. Те се пазеха свободни от нагоните и влеченията на астралното тяло, насочени към чисто сетивния свят. Така те ставаха все по-свободни от неговите заблуди. Това предизвика у тях състояния, в които те възприемаха само с онази част на жизненото тяло, която по описания начин беше отделена от физическото тяло. В такива състояния способността за възприятие на физическото тяло беше като угаснала, а самото то – като мъртво. Тогава чрез жизненото тяло те бяха изцяло свързани с царството на „Духовете на формата“ и можеха да научат от тях как те биват водени и направлявани от онова високо същество, което ръководеше разделянето на Слънцето и Земята и чрез което по-късно на хората се откри разбирането за „Христос“. Такива хора бяха посветени (инициирани). Но тъй като индивидуалността на човека по описания по-горе начин беше попаднала в областта на лунните същества, то и тези посветени по правило не можеха да бъдат докоснати непосредствено от Слънчевото същество, а то можеше да им бъде показано само като в отражение чрез лунните същества. Тогава те виждаха не самото Слънчево същество непосредствено, а неговия отблясък. Те станаха водачи на останалото човечество, на което можеха да съобщават съзрените тайни. Те подготвяха ученици, на които посочваха пътищата към постигане на състоянието, което води до посвещение. До познанието на онова, което по-рано се откриваше чрез „Христос“, можеха да стигнат само такива хора, които в посочения смисъл принадлежаха към слънчевите хора. Те пазеха своето тайнствено знание и обредите, които водеха до него, на едно особено място, което тук ще бъде наречено Христов или Слънчев оракул. (Оракулум в смисъл на място, където се долавят намеренията на духовни същества.) Казаното тук относно Христос няма да бъде разбрано погрешно само ако се вземе предвид, че свръхсетивното познание трябва да вижда в явяването на Христос на Земята събитие, което като предстоящо в бъдещето са посочвали онези, които преди това събитие са били запознати със смисъла на земното развитие. Би било грешка у тези „посветени“ да се предполага отношение към Христос, което е станало възможно едва чрез това събитие. Но те можеха пророчески да схванат и да направят разбираемо за своите ученици следното: „Който е докоснат от мощта на Слънчевото същество, той вижда как Христос се приближава към Земята.“

Други оракули бяха основани от принадлежащите към сатурновото, марсовото и юпитеровото човечество. Техните посветени довеждаха своето съзерцание само до съществата, които можеха да бъдат разкрити в техните жизнени тела като съответни „висши Азове“. Така възникнаха привърженици на сатурновата, на юпитеровата, на марсовата мъдрост. Освен тези методи на посвещение имаше и такива за хора, които бяха приели в себе си твърде много от луциферичното същество, за да оставят толкова голяма част от жизненото тяло отделена от физическото тяло, колкото слънчевите хора. При тях астралното тяло задържаше във физическото тяло именно повече от жизненото тяло, отколкото при слънчевите хора. Те не можеха и чрез споменатите състояния да бъдат доведени до пророческото Христово откровение. Поради своето астрално тяло, по-силно повлияно от луциферичния принцип, те трябваше да преминат през по-трудни подготовки и тогава, в състояние, по-малко свободно от тялото, отколкото при другите, можеха да получат разкрито, макар и не откровението на самия Христос, то откровението на други високи същества. Имаше такива същества, които при отделянето на Слънцето бяха напуснали Земята, но все пак не стояха на такава висота, че да могат трайно да участват в слънчевото развитие. След разделянето на Слънцето и Земята те отделиха от Слънцето едно обиталище за себе си – Венера. Неин водач стана съществото, което сега се превърна във „висшия Аз“ за описаните посветени и техните последователи. Нещо подобно стана с водещия дух на Меркурий за друг вид хора. Така възникнаха оракулът на Венера и оракулът на Меркурий. Един определен вид хора, които бяха приели най-много от луциферичното влияние, можеше да стигне само до едно същество, което заедно със своите събратя най-рано е било отново изхвърлено от слънчевото развитие. Това същество няма отделна планета в световното пространство, а живее още в обкръжението на самата Земя, с която отново се е съединило след връщането от Слънцето. Онези хора, на които това същество се разкри като висш Аз, могат да бъдат наречени последователи на оракула на Вулкан. Техният поглед беше обърнат повече към земните явления, отколкото погледът на останалите посветени. Те положиха първите основи на онова, което по-късно възникна сред хората като науки и изкуства. Посветените на Меркурий, напротив, положиха основите на знанието за по-свръхсетивните неща; а в още по-висока степен направиха това посветените на Венера. Посветените на Вулкан, Меркурий и Венера се различаваха от посветените на Сатурн, Юпитер и Марс по това, че последните получаваха своите тайни повече като откровение отгоре, повече в готово състояние; докато първите получаваха своето знание разкрито вече повече във формата на собствени мисли, на идеи. По средата стояха Христовите посветени. Заедно с откровението в непосредствено състояние те получаваха същевременно и способността да обличат своите тайни в човешки форми на понятия. Посветените на Сатурн, Юпитер и Марс трябваше да се изразяват повече в символи; Христовите посветени и посветените на Венера, Меркурий и Вулкан можеха да се изразяват повече в представи.

Онова, което по този начин достигна до атлантското човечество, дойде по заобиколен път чрез посветените. Но и останалото човечество получи чрез луциферичния принцип особени способности, като високите космически същества превърнаха в благо онова, което иначе би могло да стане гибел. Такава способност е способността на речта. Тя беше дадена на човека чрез неговото сгъстяване във физическата вещественост и чрез отделянето на една част от неговото жизнено тяло от физическото тяло. Във времената след отделянето на Луната човекът отначало се чувстваше свързан с физическите предци чрез груповия Аз. Но това общо съзнание, което свързваше потомци с предци, постепенно се изгуби в течение на поколенията. По-късните потомци имаха тогава вътрешен спомен само до някой не много отдалечен във времето предък; нагоре до по-ранните деди – вече не. Само в подобните на сън състояния, в които хората влизаха в досег с духовния свят, сега отново изплуваше споменът за този или онзи предък. Тогава хората навярно се смятаха и за едно с този предък, който според вярата им се беше явил отново в тях. Това беше една погрешна идея за прераждането, която се появи особено в последното атлантско време. Истинското учение за прераждането можеше да се узнае само в школите на посветените. Посветените виждаха как в свободното от тяло състояние човешката душа преминава от въплъщение във въплъщение. И само те можеха да съобщават истината за това на своите ученици.

Физическата форма на човека в далечното минало, за което тук става дума, е още твърде различна от днешната. Тази форма беше още в голяма степен израз на душевните качества. Човекът се състоеше още от по-фина, по-мека вещественост от онази, която е приел по-късно. Онова, което днес е втвърдено, беше в членовете меко, гъвкаво и пластично. Един по-душевен, по-духовен човек имаше нежна, подвижна, изразителна телесна структура. Един духовно слабо развит – груби, неподвижни, слабо пластични телесни форми. Душевната напредналост свиваше членовете; фигурата се запазваше малка; душевната изостаналост и оплетеността в сетивността се изразяваха в исполински ръст. Докато човекът беше в периода на растежа, тялото се оформяше по начин, който за днешните представи трябва да изглежда приказен, дори фантастичен, според онова, което се образуваше в душата. Покварата в страстите, нагоните и инстинктите водеше след себе си нарастване на материалното в човека до исполински размери. Днешната физическа човешка форма е възникнала чрез свиване, сгъстяване и втвърдяване на атлантския човек. И докато преди атлантското време човекът съществуваше като вярно отражение на своята душевна същност, тъкмо процесите на атлантското развитие носеха в себе си причините, които доведоха до следатлантския човек, който в своята физическа форма е твърд и сравнително малко зависим от душевните качества. (Животинското царство се е сгъстило в своите форми на Земята в много по-древни времена, отколкото човекът.) – Законите, които днес лежат в основата на образуването на формите в царствата на природата, в никакъв случай не бива да се пренасят върху по-далечни минали времена.

Към средата на атлантското време на развитие в човечеството постепенно се прояви едно бедствие. Тайните на посветените би трябвало грижливо да бъдат пазени далеч от такива хора, които не бяха пречистили чрез подготовка своето астрално тяло от заблуда. Ако такива хора получат подобно прозрение в скритите познания, в законите, чрез които висшите същества направляват природните сили, те ги поставят в служба на своите заблудени потребности и страсти. Опасността беше още по-голяма, тъй като хората, както беше описано, попаднаха в областта на нисши духовни същества, които не можеха да участват в правилното земно развитие и затова му противодействаха. Тези същества непрекъснато влияеха на хората така, че им внушаваха интереси, които в действителност бяха насочени срещу благото на човечеството. А хората имаха тогава още способността да поставят в своя служба силите на растежа и на размножаването на животинската и на човешката природа. – На изкушенията от страна на нисши духовни същества се поддадоха не само обикновени хора, но и една част от посветените. Те стигнаха дотам, че поставиха споменатите свръхсетивни сили в служба, която противоречеше на развитието на човечеството. И за тази служба си търсеха съучастници, които не бяха посветени и които прилагаха тайните на свръхсетивното действие на природата съвсем в нисш смисъл. Последицата беше голяма поквара на човечеството. Злото се разпространяваше все повече. И тъй като силите на растежа и на размножаването, когато бъдат изтръгнати от своята родна почва и използвани самостоятелно, се намират в тайнствена връзка с определени сили, които действат във въздуха и във водата, чрез човешките дела бяха отприщени огромни гибелни природни сили. Това доведе до постепенното разрушаване на атлантската област чрез въздушни и водни катастрофи на Земята. Атлантското човечество трябваше да се изсели, доколкото не загина в бурите. Тогава Земята получи чрез тези бури нов облик. От едната страна Европа, Азия и Африка постепенно добиха формите, които имат днес. От другата страна – Америка. Към тези земи тръгнаха големи преселения. За нашето настояще особено важни са онези от тези преселения, които тръгнаха от Атлантида на изток. Европа, Азия, Африка бяха постепенно заселени от потомците на атлантите. Различни народи се установиха там. Те стояха на различни степени на развитието, но и на различни степени на покварата. А сред тях вървяха посветените, пазителите на тайните на оракулите. Те основаха в различни местности места, в които се поддържаше служенето на Юпитер, на Венера и т.н. в добър, но и в лош смисъл. Особено неблагоприятно влияние оказа предателството на тайните на Вулкан. Защото погледът на неговите последователи беше най-много насочен към земните отношения. Чрез това предателство човечеството беше поставено в зависимост от духовни същества, които вследствие на своето предишно развитие се отнасяха отрицателно към всичко, което идваше от духовния свят, развил се чрез отделянето на Земята от Слънцето. Съобразно своята така развита заложба те действаха тъкмо в онзи елемент, който се изграждаше в човека поради това, че той имаше в сетивния свят възприятия, зад които духовното се забулва. Тези същества получиха сега голямо влияние върху много човешки обитатели на Земята. И това влияние се прояви отначало в това, че на човека все повече се отнемаше чувството за духовното. – Тъй като по онези времена големината, формата и пластичността на човешкото физическо тяло още в голяма степен се ръководеха от качествата на душата, последицата от онова предателство се прояви и в промени на човешкия род в тази посока. Там, където покварата на хората се проявяваше особено в това, че свръхсетивни сили се поставяха в служба на нисши нагони, влечения и страсти, се образуваха безформени, гротескни по размер и форма човешки фигури. Те обаче не можаха да се запазят отвъд атлантския период. Те измряха. Следатлантското човечество се е развило физически от онези атлантски предци, при които вече беше настъпило такова втвърдяване на телесната форма, че тя не се поддаваше на душевните сили, които вече бяха станали противоестествени. – Имаше определен период в атлантското развитие, в който чрез законите, господстващи в Земята и около нея, за човешката форма бяха налице тъкмо онези условия, при които тя трябваше да се втвърди. Онези расови форми на хората, които се бяха втвърдили преди този период, можаха наистина да се размножават дълго, но душите, които се въплъщаваха в тях, постепенно бяха така стеснени, че расите трябваше да измрат. Все пак тъкмо някои от тези расови форми се запазиха чак до следатлантските времена; тези, които бяха останали достатъчно подвижни – в променена форма дори много дълго. Онези човешки форми, които бяха останали пластични и след описания период, станаха по-специално тела за такива души, които във висока степен бяха изпитали вредното влияние на посоченото предателство. Те бяха обречени на скорошно измиране.

Следователно от средата на атлантското време на развитие в областта на развитието на човечеството се бяха проявили същества, които действаха в посока човекът да се вживява в сетивно-физическия свят по недуховен начин. Това можеше да стигне дотам, че вместо истинския облик на този свят пред него се явяваха измамни образи и фантоми на заблудата, илюзии от всякакъв вид. Човекът беше изложен не само на луциферичното влияние, но и на влиянието на тези други същества, за които беше загатнато по-горе и чийто водач, според названието, което той е получил по-късно в персийската култура, нека бъде наречен Ариман. (Мефистофел е същото същество.) Чрез това влияние човекът след смъртта попадаше под власти, които и там го караха да изглежда само като същество, обърнато към земно-сетивните отношения. Свободният поглед към процесите в духовния свят все повече му се отнемаше. Той трябваше да се чувства във властта на Ариман и до известна степен изключен от общността с духовния свят.

От особено значение беше едно оракулско място, което при всеобщия упадък беше запазило най-чисто старото служене. То принадлежеше към Христовите оракули. И затова то можеше да запази не само тайната на самия Христос, но и тайните на другите оракули. Защото при разкриването на най-възвишения Слънчев дух бяха разкрити и водачите на Сатурн, Юпитер и т.н. В Слънчевия оракул се знаеше тайната как да се създадат у този или онзи човек такива човешки жизнени тела, каквито са имали най-добрите от посветените на Юпитер, на Меркурий и т.н. Със средствата, с които се разполагаше за това и които не следва да се обсъждат тук по-нататък, се постигаше да се запазят отпечатъците на най-добрите жизнени тела на древните посветени и те да бъдат вложени в по-късни подходящи хора. Чрез посветените на Венера, Меркурий и Вулкан такива процеси можеха да се извършват и за астралните тела. В определено време водачът на Христовите посветени се оказа усамотен с неколцина съратници, на които можеше да съобщава тайните на света само в много ограничена мяра. Защото тези съратници бяха такива хора, които като природна заложба бяха получили най-малко от разделянето на физическото и жизненото тяло. Такива хора бяха в този период изобщо най-добрите за по-нататъшния напредък на човечеството. У тях постепенно все по-рядко настъпваха преживяванията в областта на състоянието на сън. Духовният свят все повече се беше затворил за тях. Затова пък им липсваше и разбирането за всичко онова, което се беше разкривало в древни времена, когато човекът не беше във физическото си тяло, а само в своето жизнено тяло. Хората от непосредственото обкръжение на онзи водач на Христовия оракул бяха най-напреднали по отношение на съединяването с физическото тяло на онази част на жизненото тяло, която по-рано беше отделена от него. Сега това съединяване постепенно настъпваше в човечеството като последица от преобразяването, което беше станало с атлантското обиталище и със Земята изобщо. Физическото тяло и жизненото тяло на човека все повече се покриваха. Поради това се изгубиха предишните неограничени способности на паметта и започна човешкият мисловен живот. Свързаната с физическото тяло част на жизненото тяло преобрази физическия мозък в същински инструмент на мисленето и човекът всъщност едва оттогава нататък почувства своя „Аз“ във физическото тяло. Едва тогава се събуди самосъзнанието. Отначало това беше така само при една малка част от човечеството, предимно при съратниците на водача на Христовия оракул. Другите човешки маси, разпръснати из Европа, Азия и Африка, запазваха в най-различни степени остатъците от старите състояния на съзнанието. Затова те имаха непосредствен опит от свръхсетивния свят. – Съратниците на Христовия посветен бяха хора с високо развит разсъдък, но от всички хора на онова време те имаха най-малко опит в свръхсетивната област. С тях онзи посветен се пресели от запад на изток, в една област във Вътрешна Азия. Той искаше да ги предпази колкото е възможно от досег с хората, по-малко напреднали в развитието на съзнанието. Той възпитаваше тези съратници в духа на откритите му тайни; по този начин той въздействаше особено върху техните потомци. Така той си подготви една дружина от хора, които бяха приели в сърцата си импулсите, съответстващи на тайните на Христовото посвещение. От тази дружина той избра седемте най-добри, за да могат те да имат такива жизнени тела и астрални тела, които съответстваха на отпечатъците на жизнените тела на седемте най-добри атлантски посветени. Така той възпита по един наследник на Христовите посветени и на посветените на Сатурн, Юпитер и т.н. Тези седем посветени станаха учители и водачи на онези хора, които в следатлантското време бяха заселили юга на Азия, особено древна Индия. Тъй като тези велики учители всъщност бяха надарени с подобия на жизнените тела на своите духовни предци, онова, което беше в тяхното астрално тяло, а именно тяхното самостоятелно изработено знание и познаване, не стигаше до онова, което им се разкриваше чрез тяхното жизнено тяло. Когато тези откровения трябваше да говорят в тях, те трябваше да накарат своето собствено знание и познаване да замлъкне. Тогава от тях и чрез тях говореха високите същества, които бяха говорили и за техните духовни предци. Извън времената, когато тези същества говореха чрез тях, те бяха прости хора, надарени с онази мяра на образованост на разсъдъка и на сърцето, която сами си бяха изработили.

В Индия живееше тогава един вид хора, които от старото състояние на душата на атлантите, позволявало опит в духовния свят, по-специално бяха запазили жив спомен за него. При голяма част от тези хора имаше също така мощно привличане на сърцето и на чувството към преживяванията на този свръхсетивен свят. Благодарение на мъдро водене на съдбата главната част от този вид хора беше дошла в Южна Азия от най-добрите части на атлантското население. Освен тази главна част, в други времена се бяха преселили и други части. За тази човешка общност споменатият Христов посветен определи за учители своите седем велики ученици. Те дадоха на този народ своята мъдрост и своите заповеди. Някои от тези древни индийци се нуждаеха само от малка подготовка, за да събудят в себе си едва угасналите способности, които водеха до наблюдение в свръхсетивния свят. Защото копнежът по този свят беше всъщност основно настроение на индийската душа. В този свят, така се усещаше, беше прародината на хората. От този свят те са пренесени в онзи, който могат да дадат външното сетивно съзерцание и свързаният с това съзерцание разсъдък. Свръхсетивният свят се усещаше като истинския, а сетивният – като измама на човешкото възприятие, като илюзия (Майя). С всички средства се стремяха да си открият поглед в истинския свят. Към илюзорния сетивен свят не можеха да проявят никакъв интерес или в краен случай само дотолкова, доколкото той се оказва було за свръхсетивния. Силата, която можеше да изхожда от седемте велики учители към такива хора, беше огромна. Онова, което можеше да бъде разкрито чрез тях, дълбоко се вживяваше в индийските души. И понеже притежаването на наследените жизнени и астрални тела даваше на тези учители високи сили, те можеха да въздействат върху своите ученици и магически. Те всъщност не поучаваха. Те въздействаха като чрез вълшебни сили от личност на личност. Така възникна една култура, която беше изцяло проникната от свръхсетивна мъдрост. Онова, което се съдържа в книгите на мъдростта на индийците (във Ведите), не дава първоначалния облик на високите мъдрости, които в най-древното време са били култивирани от великите учители, а само слаб отзвук. Само обърнатият назад свръхсетивен поглед може да намери една ненаписана прамъдрост зад написаната. Една черта, която особено изпъква в тази прамъдрост, е хармоничното съзвучие на различните оракулски мъдрости от атлантското време. Защото всеки от великите учители можеше да разкрие една от тези оракулски мъдрости. И различните страни на мъдростта образуваха съвършено съзвучие, защото зад тях стоеше основната мъдрост на пророческото Христово посвещение. Наистина учителят, който беше духовен наследник на Христовия посветен, не представяше онова, което самият Христов посветен можеше да разкрие. Последният беше останал на заден план в развитието. Засега той не можеше да предаде високата си служба на никой следатлантец. Христовият посветен на седемте велики индийски учители се различаваше от него по това, че той, разбира се, бе могъл напълно да преработи своето виждане на Христовата тайна в човешки представи, докато онзи индийски Христов посветен можеше да представи само един отблясък на тази тайна в символи и знаци. Защото неговото човешки изработено представяне не стигаше до тази тайна. Но от съединението на седемте учители в една велика картина на мъдростта се получи познание на свръхсетивния свят, от което в стария атлантски оракул са могли да бъдат възвестени само отделните членове. Бяха разкрити великите ръководства на космическия свят и тихо беше загатнато за единия велик Слънчев дух, Скрития, който царува над онези, които се откриха чрез седемте учители.

Онова, което тук се разбира под „древни индийци“, не съвпада с онова, което обикновено се има предвид под това. Външни документи от онова време, за което тук се говори, не съществуват. Народът, обикновено наричан „индийци“, отговаря на една степен на развитие в историята, която се е образувала едва дълго след времето, което тук се има предвид. Трябва именно да се познае един първи следатлантски земен период, в който господстваше охарактеризираната тук „индийска“ култура; после се образува един втори следатлантски, в който в културата стана господстващо онова, което по-нататък в това съчинение ще бъде наречено „праперсийско“; и още по-късно се разви египетско-халдейската култура, която също предстои да бъде описана. По време на изграждането на тази втора и трета следатлантска културна епоха и „старото“ индийство преживя втора и трета епоха. И за тази трета епоха важи онова, което обикновено се описва за древна Индия. Затова онова, което се описва тук, не бива да се отнася към „древна Индия“, за която иначе става дума.

Друга черта на тази древноиндийска култура е онази, която по-късно доведе до разделянето на хората на касти. Живеещите в Индия бяха потомци на атланти, които принадлежаха към различни видове хора – сатурнови, юпитерови и т.н. хора. Чрез свръхсетивните учения се разбираше, че една душа не е поставена случайно в тази или онази каста, а поради това, че сама се е определила за нея. Такова разбиране на свръхсетивните учения се улесняваше тук особено от това, че у много хора можеха да бъдат събудени охарактеризираните по-горе вътрешни спомени за предците, които обаче лесно водеха и до погрешна идея за прераждането. Както в атлантската епоха истинската идея за прераждането можеше да бъде постигната само чрез посветените, така и в най-древна Индия – само чрез непосредствения допир с великите учители. Онази спомената по-горе погрешна идея за прераждането обаче получи възможно най-широко разпространение у народите, които вследствие на гибелта на Атлантида се разпръснаха по Европа, Азия и Африка. И понеже онези посветени, които по време на атлантското развитие бяха поели по погрешни пътища, бяха съобщили и тази тайна на незрели хора, хората все повече започваха да смесват истинската идея с погрешната. У тези хора наистина често беше останал като наследство от атлантското време един вид сумрачно ясновидство. Както атлантите в съня навлизаха в областта на духовния свят, така техните потомци преживяваха този духовен свят в абнормни междинни състояния между будността и съня. Тогава в тях изникваха образите на старо време, към което бяха принадлежали техните предци. Те се смятаха за прераждания на хора, които са живели в такова време. Учения за прераждането, които противоречаха на истинските идеи на посветените, се разпространиха по цялото земно кълбо. В преднеазиатските области, като резултат от продължителните преселения, които от началото на атлантското разрушение се движеха от запад на изток, се беше заселила една народностна общност, чието потомство историята познава като персийския народ и сродните с него племена. Свръхсетивното познание трябва обаче да се върне към много по-ранни времена от историческите времена на тези народи. Най-напред става дума за много ранни предци на по-късните перси, сред които възникна втората голяма културна епоха на следатлантското развитие, след индийската. Народите на тази втора епоха имаха задача, различна от тази на индийските. Те не бяха обърнати със своите копнежи и наклонности само към свръхсетивния свят; те имаха заложби за физическо-сетивния свят. Те обикнаха Земята. Те ценяха онова, което човек може да завоюва на нея и което може да спечели чрез нейните сили. Онова, което извършиха като войнствен народ, а също и онова, което измислиха като средства, за да изтръгнат от Земята нейните съкровища, е свързано с тази особеност на тяхната същност. При тях не съществуваше опасността, че поради копнежа си по свръхсетивното биха могли напълно да се отвърнат от „илюзията“ на физическо-сетивното, а по-скоро опасността, че поради усета си за него биха могли съвсем да загубят душевната връзка със свръхсетивния свят. И оракулските места, които се бяха пренесли тук от старата атлантска област, носеха по свой начин общия характер на народа. Там от силите, които някога човек бе могъл да усвои чрез преживяванията на свръхсетивния свят и които в известни по-нисши форми все още можеше да владее, се култивираше онова, което направлява явленията на природата така, че те да служат на личните интереси на човека. Този древен народ все още имаше голяма власт в овладяването на такива природни сили, които по-късно се оттеглиха пред човешката воля. Пазителите на оракулите разполагаха с вътрешни сили, които бяха свързани с огъня и с други елементи. Можем да ги наречем маги. Онова, което те бяха запазили от стари времена като наследство от свръхсетивно познание и свръхсетивни сили, беше обаче слабо в сравнение с онова, което човекът е можел в прадалечното минало. Но то все пак приемаше всички форми, от благородни изкуства, които имаха за цел само благото на хората, до най-осъдителните действия. В тези хора луциферичното същество действаше по особен начин. То ги беше свързало с всичко, което отклонява човека от намеренията на онези висши същества, които без луциферичната намеса сами биха направлявали развитието на човечеството напред. И онези членове на този народ, които бяха надарени още с остатъци от старото ясновидско състояние, от описаното по-горе междинно състояние между будността и съня, се чувстваха силно привлечени от нисшите същества на духовния свят. На този народ трябваше да бъде даден един духовен подтик, който да противодейства на тези черти на характера. На него беше дадено ръководство от същия извор, от който идваше и старият индийски духовен живот, от съхранителя на тайните на Слънчевия оракул.

Водачът на праперсийската духовна култура, който беше даден на въпросния народ от онзи пазител на Слънчевия оракул, може да бъде обозначен със същото име, което историята познава като Заратустра или Зороастър. Трябва само да се подчертае, че личността, която се има предвид тук, принадлежи на много по-ранно време от онова, в което историята поставя носителя на това име. Тук обаче не става дума за външното историческо изследване, а за духовна наука. И който трябва да мисли за по-късно време, когато става дума за носителя на името Заратустра, той може да потърси съгласието с духовната наука, като си представи един наследник на първия велик Заратустра, който е приел неговото име и е действал в духа на неговото учение. – Подтикът, който Заратустра трябваше да даде на своя народ, се състоеше в това, че той му посочи как сетивно-физическият свят не е само бездуховното, което се изправя пред човека, когато той се постави под изключителното влияние на луциферичното същество. На това същество човек дължи своята лична самостоятелност и своето чувство за свобода. Но то трябва да действа в него в съгласие с противоположното духовно същество. При праперсийския народ ставаше дума да се поддържа жив усетът за това второ духовно същество. Поради неговата склонност към сетивно-физическия свят го заплашваше пълно сливане с луциферичните същества. Заратустра беше получил чрез пазителя на Слънчевия оракул такова посвещение, че можеха да му бъдат дадени откровенията на високите слънчеви същества. В особени състояния на своето съзнание, до които го беше довело неговото обучение, той можеше да вижда водача на слънчевите същества, който беше взел под своя закрила човешкото жизнено тяло по описания по-горе начин. Той знаеше, че това същество направлява ръководството на развитието на човечеството, но че то може да слезе от световното пространство на Земята едва в определено време. За това е необходимо то да може да живее в астралното тяло на един човек така, както от луциферичната намеса насам действаше в жизненото тяло. За това трябваше да се яви човек, който да е преобразил астралното тяло обратно до такава степен, каквато то би достигнало без Луцифер в едно определено друго време (в средата на атлантското развитие). Ако Луцифер не беше дошъл, човекът наистина би достигнал по-рано до тази степен, но без лична самостоятелност и без възможността за свобода. Сега обаче човекът трябваше въпреки тези качества отново да достигне до тази висота. Заратустра предвиждаше в своите ясновидски състояния, че в бъдещето в рамките на развитието на човечеството ще бъде възможна една личност, която ще има такова съответно астрално тяло. Но той знаеше също, че преди това време духовните слънчеви сили не могат да бъдат намерени на Земята, но могат да бъдат възприети от свръхсетивното съзерцание в областта на духовната част на Слънцето. Той можеше да вижда тези сили, когато насочваше своя ясновидски поглед към Слънцето. И той възвести на своя народ същността на тези сили, които засега можеха да бъдат намерени само в духовния свят и по-късно трябваше да слязат на Земята. Това беше възвестяването на великия Слънчев дух или Дух на светлината (на Слънчевата аура, Ахура Маздао, Ормузд). Този Дух на светлината се открива на Заратустра и неговите последователи като духа, който обръща към човека своя лик от духовния свят и който подготвя бъдещето в човечеството. Това е духът, сочещ към Христос преди неговото явяване на Земята, който Заратустра възвестява като Духа на светлината. В противовес на това той представя в Ариман (Ангра Майню) една сила, която чрез своето влияние върху човешкия душевен живот действа пагубно, когато той ѝ се отдава едностранчиво. Тази сила не е друга освен вече охарактеризираната по-горе, която от предателството на тайните на Вулкан насам беше получила особена власт на Земята. Наред с вестта за Бога на светлината Заратустра възвестяваше учения за онези духовни същества, които стават явни за пречистения усет на ясновидеца като другари на Духа на светлината и на които се противопоставяха изкусителите, явяващи се на непречистения остатък от ясновидството, запазил се от атлантското време. На праперсийския народ трябваше да се изясни как в човешката душа, доколкото тя е обърната към действие и стремеж в сетивно-физическия свят, се разиграва борба между силата на Бога на светлината и силата на неговия противник и как трябва да се държи човекът, за да не го отведе последният в бездната, а влиянието му да бъде насочено към доброто чрез силата на първия.

Трета културна епоха на следатлантското време се роди у народите, които чрез преселенията се бяха стекли накрая в Предна Азия и Северна Африка. Тя се изгради у халдейците, вавилонците, асирийците, от една страна, у египтяните, от друга. При тези народи усетът за физическо-сетивния свят беше изграден още по друг начин, отколкото при праперсите. Те бяха приели в себе си много повече от другите от онази духовна заложба, която дава основата на способността за мислене, на дарбата на разсъдъка, възникнала от последните атлантски времена насам. Задачата на следатлантското човечество беше именно да разгърне в себе си онези душевни способности, които можеха да се спечелят чрез пробудените мисловни сили и сили на чувството, които не се подбуждат непосредствено от духовния свят, а възникват, като човек наблюдава сетивния свят, вживява се в него и го обработва. Завоюването на този сетивно-физически свят чрез тези човешки способности трябва да се разглежда като мисията на следатлантския човек. От степен на степен това завоюване напредва. В древна Индия човекът наистина поради своето душевно състояние вече е насочен към този свят. Но той още го смята за илюзия и неговият дух е обърнат към свръхсетивния свят. В праперсийския народ, за разлика от това, се появява стремежът да се завоюва физическо-сетивният свят; но това в голяма степен се опитва още с онези душевни сили, които са останали като наследство от време, когато човекът непосредствено е можел да досяга свръхсетивния свят. У народите на третата културна епоха душата в голяма степен е изгубила свръхсетивните способности. Тя трябва да изследва в сетивната околна среда откровенията на духовното и да се развива по-нататък чрез откриването и изобретяването на културните средства, които произтичат от този свят. Като от физическо-сетивния свят се изследваха законите на стоящото зад него духовно, възникнаха човешките науки; като силите на този свят бяха познати и обработени – човешката техника, художествената работа и нейните инструменти и средства. За човека на халдейско-вавилонските народи сетивният свят вече не беше илюзия, а в своите царства, в планини и морета, във въздух и вода – откровение на духовните дела на стоящи зад тях сили, чиито закони той се стремеше да познае. За египтянина Земята беше поле на неговата работа, което му беше предадено в състояние, което той трябваше със собствените си сили на разсъдъка да преобрази така, че то да се явява като отпечатък на човешката мощ. В Египет от Атлантида бяха пренесени оракулски места, които произхождаха предимно от Меркуриевия оракул. Но имаше и други, напр. Венерини оракули. В онова, което можеше да се култивира чрез тези оракулски места в египетския народ, беше вложен един нов културен зародиш. Той изхождаше от един велик водач, който беше получил своето обучение в рамките на персийските тайни на Заратустра. (Той беше преродената личност на един ученик на самия велик Заратустра.) Нека го наречем, по едно историческо име, „Хермес“. Чрез приемането на тайните на Заратустра той можа да намери правилния път за ръководенето на египетския народ. Този народ в земния живот, между раждането и смъртта, беше насочил усета си към физическо-сетивния свят така, че непосредствено можеше да вижда стоящия зад него духовен свят само в ограничена мяра, но в онзи свят познаваше законите на този. Така духовният свят не можеше да му бъде преподаван като онзи, в който той би могъл да се вживее на Земята. Затова пък можеше да му се покаже как човекът в свободното от тяло състояние след смъртта ще живее със света на духовете, които през земното време се явяват чрез своя отпечатък в царството на сетивно-физическото. Хермес учеше: доколкото човекът използва силите си на Земята, за да действа в нея според намеренията на духовните сили, дотолкова той става способен след смъртта да бъде съединен с тези сили. Особено онези, които най-усърдно са действали в тази посока между раждането и смъртта, ще бъдат съединени с високото Слънчево същество – с Озирис. От халдейско-вавилонската страна на това културно течение насочването на човешкия усет към физическо-сетивното се проявяваше повече, отколкото от египетската. Законите на този свят бяха изследвани и от сетивните отражения се гледаше към духовните първообрази. Но народът остана в много отношения привързан към сетивното. Вместо духа на звездата на преден план беше изтикана звездата и вместо други духовни същества – техните земни отражения. Само водачите достигаха същински дълбоки познания относно законите на свръхсетивния свят и неговото взаимодействие със сетивния. По-силно, отколкото където и да е другаде, тук се проявяваше противоположност между познанията на посветените и заблудената вяра на народа. Съвсем други бяха условията в областите на Южна Европа и Западна Азия, където разцъфна четвъртата следатлантска културна епоха. Можем да я наречем гръко-латинската. В тези страни се бяха стекли потомците на хората от най-различни области на стария свят. Имаше оракулски места, които продължаваха живота на многообразните атлантски оракули. Имаше хора, които като естествена заложба носеха в себе си наследство от старото ясновидство, и такива, които можеха да го придобият сравнително лесно чрез обучение. На особени места не само се пазеха традициите на старите посветени, но там се появяваха и достойни техни наследници, които възпитаваха ученици, способни да се издигнат до високи степени на духовно виждане. При това тези народи носеха в себе си нагона да създадат в сетивния свят една област, която във физическото да изразява духовното в съвършена форма. Наред с много друго гръцкото изкуство е последица от този нагон. Достатъчно е само с духовното око да се проникне в гръцкия храм и ще се разбере как в такова чудо на изкуството сетивно-вещественото е така обработено от човека, че във всеки член се явява като израз на духовното. Гръцкият храм е „домът на духа“. В неговите форми се възприема онова, което иначе познава само духовното око на свръхсетивно виждащия. Един храм на Зевс (или Юпитер) е оформен така, че за сетивното око представлява достойна обвивка на онова, което пазителят на посвещението на Зевс или Юпитер виждаше с духовно око. И така е с цялото гръцко изкуство. По тайнствени пътища мъдростите на посветените се вливаха в поетите, художниците и мислителите. В светогледните здания на старите гръцки философи отново се намират тайните на посветените във формата на понятия и идеи. И към тези народи и техните водачи се стичаха влиянията на духовния живот, тайните на азиатските и африканските места за посвещение. Великите индийски учители, другарите на Заратустра, последователите на Хермес бяха възпитали своите ученици. Тези или техните наследници основаха сега места за посвещение, в които старите мъдрости отново оживяха в нова форма. Това са мистериите на древността. Там подготвяха учениците, за да ги доведат после в онези състояния на съзнанието, чрез които те можеха да постигнат виждането в духовния свят. (Някои по-подробни неща за тези мистерии на древността могат да се намерят в моята книга „Християнството като мистичен факт“. Друго за тях ще бъде казано в последните глави на тази книга.) От тези места за посвещение мъдростите се вливаха в онези, които в Мала Азия, в Гърция и Италия култивираха духовните тайни. (В гръцкия свят в орфическите и елевзинските мистерии възникнаха важни места за посвещение. В школата на мъдростта на Питагор продължаваха да действат великите учения за мъдростта и методите на мъдростта от древността. По време на големи пътувания Питагор беше посветен в тайните на най-различните мистерии.)

* * *

Животът на човека – в следатлантското време – между раждането и смъртта обаче имаше влияние и върху свободното от тяло състояние след смъртта. Колкото повече човекът обръщаше интересите си към физическо-сетивния свят, толкова по-голяма беше възможността Ариман да се вживее в душата по време на земния живот и после да запази властта си и отвъд смъртта. У народите на древна Индия тази опасност беше още най-малка. Защото те бяха усещали по време на земния живот физическо-сетивния свят като илюзия. Така те се изплъзваха след смъртта от властта на Ариман. Толкова по-голяма беше опасността за праперсийските народи. Те бяха насочвали в периода между раждането и смъртта погледа си с интерес към сетивно-физическия свят. Те биха попаднали в голяма степен в примките на Ариман, ако Заратустра не бе посочил по впечатляващ начин чрез учението за Бога на светлината, че зад физическо-сетивния свят стои светът на Духовете на светлината. Доколкото хората от тази култура бяха приели в душата си от така пробудения свят на представите, дотолкова те се изплъзваха от пипалата на Ариман за земния живот, а с това и за живота след смъртта, чрез който трябваше да се подготвят за нов земен живот. В земния живот властта на Ариман води до това сетивно-физическото битие да се смята за единственото и така човек да си затвори всяка перспектива към един духовен свят. В духовния свят тази власт довежда човека до пълно усамотение, до насочване на всички интереси само към себе си. Хора, които при смъртта са във властта на Ариман, се раждат отново като егоисти.

Днес в рамките на духовната наука може да се опише животът между смъртта и новото раждане такъв, какъвто е, когато ариманичното влияние е преодоляно до известна степен. И така го е описал авторът на тази книга в други съчинения и в първите глави на настоящата. И така трябва да бъде описан, ако трябва да стане нагледно онова, което може да бъде преживяно от човека в тази форма на съществуване, когато той си е завоювал чистия духовен поглед за действително наличното. Доколко отделният човек го преживява повече или по-малко, зависи от това доколко е победил ариманичното влияние. Човекът се приближава все повече и повече до онова, което може да бъде в духовния свят. Как това, което човекът може да бъде там, се накърнява от други влияния, трябва тук, при разглеждането на хода на развитието на човечеството, все пак да се има съвсем ясно предвид. У египетския народ Хермес се погрижи хората по време на земния живот да се подготвят за общуване с Духа на светлината. Но понеже през това време интересите на хората между раждането и смъртта вече бяха така оформени, че през булото на физическо-сетивното можеше да се прозира само в малка степен, то и духовният поглед на душата след смъртта оставаше помътен. Възприятието на света на светлината оставаше бледо. – Връхна точка достигна забулването на духовния свят след смъртта за онези души, които от тяло на гръко-латинската култура преминаваха в свободното от тяло състояние. Те бяха довели в земния живот грижата за сетивно-физическото битие до разцвет. И с това се бяха обрекли на съществуване като сенки след смъртта. Затова гъркът усещаше този живот след смъртта като съществуване като сенки; и не е просто празна приказка, а усещане на истината, когато обърнатият към сетивния живот герой от онова време казва: „По-добре просяк на земята, отколкото цар в царството на сенките.“ Още по-изразено беше всичко това у онези азиатски народи, които и в своето почитание и поклонение бяха насочили погледа си само към сетивните отражения вместо към духовните първообрази. Голяма част от човечеството се намираше по времето на гръко-латинския културен период в описаното положение. Вижда се как мисията на човека в следатлантското време, която се състоеше в завоюването на физическо-сетивния свят, по необходимост трябваше да доведе до отчуждаване от духовния свят. Така великото от едната страна е съвсем необходимо свързано с упадъка от другата. – В мистериите се поддържаше връзката на човека с духовния свят. Техните посветени можеха в особени състояния на душата да приемат откровенията от този свят. Те бяха в по-голяма или по-малка степен наследниците на атлантските пазители на оракулите. На тях беше разкрито онова, което беше забулено чрез намесите на Луцифер и Ариман. Луцифер забули за човека онова от духовния свят, което до средата на атлантското време се беше вливало в човешкото астрално тяло без негово съдействие. Ако жизненото тяло не беше отчасти отделено от физическото тяло, човекът би могъл да преживява тази област на духовния свят в себе си като вътрешно душевно откровение. Поради луциферичната намеса той можеше да го прави само в особени състояния на душата. Тогава му се явяваше един духовен свят в одеждата на астралното. Съответните същества се откриваха чрез такива образи, които носеха по себе си само членовете на висшата човешка природа, а на тези членове – астрално видимите символи на техните особени духовни сили. Свръхчовешки образи се откриваха по този начин. – След намесата на Ариман към този вид посвещение се прибави още един. Ариман е забулил всичко онова от духовния свят, което би се явило зад сетивно-физическото възприятие, ако от средата на атлантската епоха насам неговата намеса не се беше осъществила. Това, че то им беше разкрито, посветените дължаха на обстоятелството, че упражняваха в душата всички онези способности, които човекът беше придобил от онова време насам, отвъд мярката, чрез която се постигат впечатленията на сетивно-физическото битие. Чрез това им се откриваше онова, което се намира като духовни сили зад природните сили. Те можеха да говорят за духовните същества зад природата. Разкриваха им се творческите сили на онези сили, които действат в природното, стоящо под човека. Онова, което е продължило да действа от Сатурн, Слънцето и Старата Луна и беше образувало физическото тяло на човека, неговото жизнено тяло, неговото астрално тяло, както и минералното, растителното, животинското царство, това образуваше съдържанието на единия вид мистерийни тайни. Това бяха онези, над които Ариман простираше ръката си. Онова, което беше довело до сетивната душа, до разсъдъчната душа, до съзнаващата душа, беше откривано във втори вид мистерийни тайни. Но онова, което мистериите можеха само да пророкуват, беше, че в хода на времената ще се яви човек с такова астрално тяло, че в него въпреки Луцифер светът на светлината на Слънчевия дух ще може да бъде осъзнаван чрез жизненото тяло без особени състояния на душата. А физическото тяло на това човешко същество трябваше да бъде такова, че за него да стане явно всичко онова от духовния свят, което може да бъде забулено от Ариман до физическата смърт. Физическата смърт не може да промени нищо в рамките на живота за това човешко същество, тоест не може да има власт над него. В такова човешко същество „Азът“ се проявява така, че във физическия живот едновременно се съдържа и пълният духовен. Такова същество е носител на Духа на светлината, към когото посветеният се издига от две страни, като в особени състояния на душата бива воден или към духа на свръхчовешкото, или към същността на природните сили. Като предсказваха, че такова човешко същество ще се яви в хода на времето, посветените на мистериите бяха пророците на Христос.

Като особен пророк в този смисъл се появи една личност сред един народ, който чрез естествена наследственост носеше в себе си качествата на преднеазиатските народи, а чрез възпитание – ученията на египтяните – сред израилския народ. Това беше Мойсей. В неговата душа беше проникнало толкова много от влиянията на посвещението, че на тази душа в особени състояния се откри съществото, което някога в редовното земно развитие беше поело ролята да оформя човешкото съзнание от Луната. В светкавица и гръм Мойсей разпознаваше не просто физическите явления, а откровенията на обозначения дух. Но същевременно върху неговата душа беше въздействал другият вид мистерийни тайни и така той долавяше в астралните видения свръхчовешкото, както то става човешко чрез „Аза“. Така на Мойсей се разкри онзи, който трябваше да дойде, от две страни като най-висшата форма на „Аза“.

И с „Христос“ се яви в човешки образ онова, което високото Слънчево същество беше подготвило като великия човешки земен прообраз. С това явяване цялата мистерийна мъдрост трябваше в известно отношение да приеме нова форма. Преди това тя съществуваше единствено за да доведе човека дотам да се постави в такова състояние на душата, че да може да вижда царството на Слънчевия дух извън земното развитие. Сега мистерийните мъдрости получиха задачата да направят човека способен да познае станалия човек Христос и от това средоточие на цялата мъдрост да разбере природния и духовния свят.

В онзи момент от своя живот, в който астралното тяло на Христос Исус съдържаше в себе си всичко онова, което може да бъде забулено чрез луциферичната намеса, започна неговото появяване като учител на човечеството. От този момент в човешкото земно развитие беше вложена заложбата да се приема мъдростта, чрез която постепенно може да бъде постигната физическата земна цел. В онзи момент, когато се извърши събитието на Голгота, в човечеството беше присадена другата заложба, чрез която влиянието на Ариман може да бъде обърнато към доброто. Сега човекът може от живота да пренесе през портата на смъртта онова, което го освобождава от усамотението в духовния свят. Събитието в Палестина стои в средоточието не само за физическото развитие на човечеството, но и за останалите светове, към които принадлежи човекът. И когато се беше извършила „Мистерията на Голгота“, когато беше претърпяна „смъртта на кръста“, тогава Христос се яви в онзи свят, в който душите пребивават след смъртта, и постави силата на Ариман в нейните граници. От този момент областта, която гърците бяха нарекли „царство на сенките“, беше пронизана от онази духовна мълния, която показа на нейните същества, че в нея отново ще дойде светлина. Онова, което беше постигнато чрез „Мистерията на Голгота“ за физическия свят, хвърли своята светлина в духовния свят. – Така следатлантското развитие на човечеството до това събитие беше възход за физическо-сетивния свят. Но то беше и упадък за духовния. Всичко, което се вливаше в сетивния свят, изтичаше от онова, което вече съществуваше в духовния от прастари времена. От Христовото събитие насам хората, които се издигат до Христовата тайна, могат да пренасят извоюваното от сетивния свят в духовния. И от него то после отново се влива обратно в земно-сетивния, като хората при своето прераждане донасят онова, което Христовият импулс е станал за тях в духовния свят между смъртта и новото раждане.

Онова, което с явяването на Христос се е вляло в развитието на човечеството, е действало в него като семе. Семето може да зрее само постепенно. Само най-нищожната част от дълбините на новите мъдрости се е вляла до наши дни във физическото съществуване. То се намира едва в началото на християнското развитие. В последователните периоди, изминали от онова явяване, това развитие винаги е можело да разкрие от своята вътрешна същност само толкова, колкото хората, народите са били способни да приемат, колкото те са могли да поемат в своята способност за представи. Първата форма, в която това познаване е могло да се излее, може да се изрази като всеобхватен жизнен идеал. Като такъв той се противопостави на онова, което се беше оформило като форми на живота в следатлантското човечество. По-горе бяха описани отношенията, които са действали в развитието на човечеството от повторното заселване на Земята в лемурийското време насам. Съответно хората водят своя душевен произход от различни същества, които, идвайки от други светове, са се въплъщавали в телесните потомци на древните лемурийци. Различните човешки раси са последица от този факт. А в преродените души вследствие на тяхната карма са се проявявали най-различни жизнени интереси. Докато всичко това продължаваше да действа, не можеше да има идеала за „всеобща човечност“. Човечеството е тръгнало от едно единство; но досегашното земно развитие е довело до обособяване. В представата за Христос най-напред е даден идеал, който противодейства на всяко обособяване, защото в човека, който носи името Христос, живеят и силите на високото Слънчево същество, в които всеки човешки Аз намира своята първооснова. Още израилският народ се чувстваше като народ, а човекът – като член на този народ. Тъй като отначало само в мисълта беше схванато, че в Христос Исус живее идеалният човек, до когото не стигат условията на обособяването, християнството стана идеалът на всеобхватното братство. Над всички отделни интереси и отделни родства се появи чувството, че най-вътрешният Аз на човека има у всекиго еднакъв произход. (Наред с всички земни предци се явява общият Отец на всички хора. „Аз и Отец едно сме.“)

През четвърти, пети и шести век сл. Хр. в Европа се подготвяше една културна епоха, която започна с петнадесети век и в която настоящето все още живее. Тя трябваше постепенно да смени четвъртата, гръко-латинската. Това е петата следатлантска културна епоха. Народите, които след различни преселения и най-разнообразни съдби станаха носители на тази епоха, бяха потомци на онези атланти, които бяха останали най-незасегнати от онова, което междувременно се беше разиграло в четирите предшестващи културни периода. Те не бяха проникнали до областите, в които съответните култури пуснаха корени. Напротив, те по свой начин бяха продължили атлантските култури. Сред тях имаше много хора, които в голяма степен бяха запазили наследството на древното сумрачно ясновидство – на описаното междинно състояние между будността и съня. Такива хора познаваха духовния свят като собствено преживяване и можеха да съобщават на своите ближни какво става в този свят. Така възникна цял свят от разкази за духовни същества и духовни процеси. И съкровищницата от приказки и сказания на народите първоначално е възникнала от такива духовни преживявания. Защото сумрачното ясновидство на много хора продължи до времена, които съвсем не отстоят далеч от нашето настояще. Имаше и други хора, които наистина бяха загубили ясновидството, но все пак развиваха придобитите способности за сетивно-физическия свят според чувства и усещания, които отговаряха на преживяванията на това ясновидство. И атлантските оракули също имаха тук своите наследници. Навсякъде имаше мистерии. Само че в тези мистерии се оформи предимно такава тайна на посвещението, която води до откровението на онзи духовен свят, който Ариман държи затворен. Там се откриваха духовните сили, стоящи зад природните стихии. В митологиите на европейските народи се съдържат остатъците от онова, което посветените на тези мистерии можеха да възвестят на хората. Само че тези митологии наистина съдържат и другата тайна, но в по-несъвършен вид, отколкото я имаха южните и източните мистерии. Свръхчовешките същества бяха познати и в Европа. Но ги виждаха в постоянна борба със събратята на Луцифер. И наистина възвестяваха Бога на светлината, но в такъв образ, за който не можеше да се каже, че ще победи Луцифер. Затова пък и в тези мистерии проникваше със своята светлина бъдещият образ на Христос. За него възвестяваха, че неговото царство ще смени царството на онзи друг Бог на светлината. (Всички сказания за залеза на боговете и подобните на тях водят началото си от това познание на мистериите на Европа.) От такива влияния у хората на петата културна епоха възникна душевно раздвоение, което продължава и днес и се проявява в най-разнообразните явления на живота. Душата не запази от старите времена привличането към духовното толкова силно, че да може да удържи връзката между духовния и сетивния свят. Тя го запази само като привличане на чувството и усещането, но не и като непосредствено виждане на свръхсетивния свят. Обратно, погледът на човека все повече се насочваше към сетивния свят и неговото овладяване. И пробудените в последното атлантско време сили на разсъдъка, всички онези сили в човека, чийто инструмент е физическият мозък, бяха развити с оглед на сетивния свят и неговото познаване и овладяване. Така да се каже, в човешката гръд се развиха два свята. Единият е обърнат към сетивно-физическото съществуване, другият е възприемчив към откровението на духовното, за да го проникне с чувство и усещане, но без съзерцание. Заложбите за това раздвояване на душата вече бяха налице, когато учението на Христос се вля в областите на Европа. Хората поеха в сърцата си тази вест за духа, проникнаха с нея усещането и чувството, но не можаха да изградят мост към онова, което насоченият към сетивата разсъдък изследваше във физическо-сетивното съществуване. Онова, което днес се познава като противоположност между външната наука и духовното познание, е само последица от този факт. Християнската мистика (на Екхарт, Таулер и др.) е резултат от проникването на чувството и усещането с християнството. Насочената само към сетивния свят наука и нейните резултати в живота са последиците от другата страна на душевните заложби. И постиженията в областта на външната материална култура се дължат изцяло на това разделяне на заложбите. Тъй като онези способности на човека, които имат своя инструмент в мозъка, се обърнаха едностранчиво към физическия живот, те можаха да стигнат до онова засилване, което направи възможни съвременната наука, техника и т.н. И произходът на тази материална култура можеше да се намира само у народите на Европа. Защото те са онези потомци на атлантски предци, които развиха привличането към физическо-сетивния свят до способности едва тогава, когато то беше стигнало до известна зрялост. Преди това те го оставяха да дреме и живееха от наследството на атлантското ясновидство и от съобщенията на своите посветени. Докато външно духовната култура беше отдадена само на тези влияния, бавно узряваше усетът за материалното овладяване на света.

Но вече днес се възвестява зората на шестия следатлантски културен период. Защото онова, което трябва да възникне в развитието на човечеството в определено време, узрява бавно в предходното време. Онова, което днес вече може да се развива в своите зачатъци, е намирането на нишката, която свързва двете страни в човешката гръд – материалната култура и живота в духовния свят. За това е необходимо, от една страна, резултатите на духовното виждане да бъдат разбрани и от друга, в наблюденията и преживяванията на сетивния свят да бъдат познати откровенията на духа. Шестата културна епоха ще доведе хармонията между двете до пълно развитие. – С това разглеждането в тази книга е стигнало до точка, където то може да премине от поглед към миналото към поглед към бъдещето. Но е по-добре този поглед да бъде предшестван от разглеждането на познанието на висшия свят и на посвещението. Тогава след него ще може накратко да бъде даден онзи поглед, доколкото той е възможен в рамките на това съчинение.