ОСОБЕНИ БЕЛЕЖКИ

(Към с. 61 и сл.) Изложения като онези, които се дават в тази книга за способността за спомняне, могат много лесно да бъдат разбрани погрешно. Защото онзи, който разглежда само външните процеси, изобщо няма да забележи просто така разликата между онова, което става с животното, дори с растението, когато настъпи нещо, което прилича на спомен, и онова, което тук за човека е охарактеризирано като действителен спомен. Наистина, когато едно животно извършва едно действие за трети, четвърти и т.н. път, то може да го извършва така, че външният процес да изглежда, като че ли са налице спомен и свързаното с него учене. Нещо повече, може, както правят някои природоизследователи и техните последователи, дори да се разшири понятието за спомен или за памет дотам, че да се каже: когато пиленцето излезе от черупката на яйцето, то кълве зърната и дори умеело да прави движенията на главата и тялото така, че да постигне целта. Това то не можело да е научило в черупката на яйцето, а това било научено чрез хилядите и хиляди същества, от които произхожда (така казва например Херинг). Явлението, което е налице тук, може да се означи като нещо, което изглежда като спомен. Но никога няма да се стигне до действително разбиране на човешката същност, ако не се вземе предвид съвсем особеното, което се появява в човека като процес на действително възприемане на по-ранни преживявания в по-късни моменти, а не просто като въздействие на по-ранни състояния в по-късни. Тук в тази книга спомен се нарича това възприемане на миналото, а не просто повторното появяване – дори изменено – на по-ранното в по-късното. Ако човек искаше да употреби думата „спомен“ още за съответните процеси в растителното и животинското царство, той би трябвало да има друга дума за човека. В горното изложение на тази книга изобщо не думата е важна, а това, че за разбирането на човешката същност трябва да бъде позната разликата. Също толкова малко могат да бъдат свързани с онова, което тук се нарича спомен, и привидно дори много високите постижения на интелигентността у животните.

(Към с. 71 и сл.) Между промените, които се извършват чрез дейността на Аза в астралното тяло, и онези, които стават в етерното тяло, не може да се прокара твърда граница. Едните преминават в другите. Когато човек научи нещо и благодарение на това придобие известна способност за съждение, в астралното тяло е настъпила промяна; но когато това съждение промени неговото душевно състояние, така че той свикне да усеща дадено нещо след ученето иначе, отколкото преди, налице е промяна в етерното тяло. Всичко, което става по такъв начин човешко притежание, че човек може да си спомня отново и отново за него, почива върху промяна на етерното тяло. В основата на онова, което постепенно става трайно съкровище на паметта, лежи това, че работата върху астралното тяло се е пренесла върху етерното тяло.

(Към с. 85 и сл.) Връзката между съня и умората най-често не се разглежда по начина, който изискват фактите. Мисли се, че сънят настъпва вследствие на умората. Всеки случай, в който човек, често изобщо не уморен, заспива, докато слуша реч, която не го интересува, или при подобен повод, може да покаже, че тази представа е прекалено проста. Който иска да твърди, че при такъв повод човекът именно се уморява, той все пак обяснява по метод, на който липсва истинската сериозност на познанието. Непредубеденото наблюдение все пак трябва да стигне до извода, че будуването и спането представляват различни отношения на душата към тялото, които при правилния ход на живота трябва да се появяват в ритмична последователност като левия и десния размах на махалото. При такова непредубедено наблюдение се оказва, че изпълнеността на душата с впечатленията от външния свят пробужда в нея влечение към преминаване от това състояние в друго, при което тя потъва в наслаждението от собствената телесност. Редуват се две душевни състояния: отдаденост на външните впечатления и отдаденост на собствената телесност. В първото състояние несъзнавано се поражда влечението към второто, което после от своя страна протича в несъзнаваното. Изразът на влечението към наслаждението от собствената телесност е умората. Следователно всъщност трябва да се каже: човек се чувства уморен, защото иска да спи, а не: човек иска да спи, защото се чувства уморен. Тъй като човешката душа чрез свикване може да предизвиква в себе си и произволно състоянията, които по необходимост се появяват в нормалния живот, възможно е, когато тя се притъпи спрямо дадено външно впечатление, да предизвика в себе си влечението към наслаждението от собствената телесност, т.е. да заспи, когато вътрешното състояние на човека не дава повод за това. (Към с. 125–127) Твърдението, че личните дарби на човека, ако бяха подчинени на закона на простата „наследственост“, би трябвало да се проявяват не в края, а в началото на една кръвна общност, естествено, лесно би могло да бъде разбрано погрешно. Би могло да се каже: ами те не могат да се проявят там, защото именно тепърва трябва да се развият. Но това не е възражение; защото, ако човек иска да докаже, че нещо е унаследено от нещо предходно, той трябва да покаже как в потомъка се открива отново онова, което вече е било налице преди. Ако се окажеше, че в началото на една кръвна общност има нещо, което се открива отново в по-нататъшния ход, би могло да се говори за наследственост. Но не може да се говори за нея, когато в края се появява нещо, което преди не е било налице. Обръщането на горното изречение трябваше само да покаже, че мисълта за наследствеността е невъзможна.

(Към с. 148 и сл.) В отделни глави на тази книга беше изложено как светът на човека и самият той преминават през състоянията, които бяха означени с имената Сатурн, Слънце, Луна, Земя, Юпитер, Венера, Вулкан. Беше също загатнато в какво отношение се намира човешкото развитие към небесните тела, които съществуват наред със Земята и които бяха посочени като Сатурн, Юпитер, Марс и т.н. Тези последни небесни тела естествено също преминават през своето развитие. В настоящия период те са стигнали до такава степен, че техните физически части се показват на възприятието като онова, което във физическата астрономия се нарича Сатурн, Юпитер, Марс и т.н. Когато в смисъла на духовната наука се разглежда сегашният Сатурн, той е в известен смисъл прераждане на онова, което е бил Старият Сатурн. Той е възникнал, защото преди отделянето на Слънцето от Земята са съществували известни същества, които не са могли да вземат участие в отделянето, защото бяха приели в себе си толкова много от онези свойства, които съответстват на сатурновото съществуване, че тяхното място не е могло да бъде там, където преди всичко се разгръщат слънчевите свойства. А сегашният Юпитер е възникнал поради това, че са съществували същества, които са имали свойства, способни да се разгърнат едва на бъдещия Юпитер на цялостното развитие. За тях е възникнало обиталище, в което те могат да изживеят вече предварително това по-късно развитие. Така Марс е небесно тяло, в което живеят същества, които са преминали лунното развитие така, че по-нататъшен напредък на Земята не би могъл да им даде нищо. Марс е прераждане на Старата Луна на по-висока степен. Сегашният Меркурий е обиталище за същества, които са изпреварили земното развитие, но именно поради това, че са развили известни земни свойства по по-висш начин, отколкото това може да стане на Земята. Сегашната Венера е по подобен начин пророческо изпреварване на бъдещото венерино състояние. Всичко това оправдава избора на названията на състоянията, които са предшествали Земята и ще я последват, по техните сегашни представители във Вселената. Съвсем естествено е, че срещу изложеното тук ще има много възражения онзи, който иска да подложи съпоставянето на свръхсетивно видените сатурново, слънчево и т.н. състояния с едноименните физически небесни тела на преценката на разсъдъка, възпитан чрез външното наблюдение на природата. Но както има възможност слънчевата система да бъде поставена пред душата чрез средствата на математическата представа като образ на пространствено-времевите събития, така за свръхсетивното познание е възможно да изпълни математическия образ с душевно съдържание. Тогава обаче той се оформя така, че посоченото по-горе съпоставяне става допустимо. Това изпълване с душевно съдържание обаче е изцяло заложено и в по-нататъшното провеждане на строго природонаучния начин на разглеждане. Този начин на разглеждане наистина засега още се ограничава с търсенето на взаимно отношение между слънчевата система и Земята според чисто математически-механични понятия. Като прави това, природната наука на бъдещето ще бъде тласната сама от себе си към представи, които разширяват механичното до душевното. За да се покаже – а това напълно би могло да се направи, – че такова разширяване следва да стане още на основата на сегашните природонаучни представи, би трябвало да се напише отделна книга. Тук може само да се загатне за онова, което е от значение, а последицата от това наистина е, че загатнатото неизбежно ще бъде изложено на някои недоразумения. Духовната наука често само привидно не е в съгласие с природната наука, понеже последната засега още в никакъв случай не иска да образува представи, които в действителност се изискват не само от свръхсетивното познание, но и от онова познание, което се придържа към сетивно възприемаемото. Един непредубеден наблюдател може да види в природонаучните резултати от наблюденията на съвремието навсякъде указания за други, чисто сетивно възприемаеми области на наблюдение, които в бъдеще ще трябва да бъдат подхванати чисто природонаучно и които ще покажат, че онова, което свръхсетивното виждане разкрива, се потвърждава напълно от наблюдението на природата, доколкото това свръхсетивно познание се отнася до такива свръхсетивни световни събития, на които съответства сетивно възприемаемо откровение.