| 1 | VORBEMERKUNGEN ZUR ERSTEN AUFLAGE | ПРЕДВАРИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ |
| 2 | Wer ein Buch wie das vorliegende der Öffentlichkeit übergibt, der soll mit Gelassenheit jede Art von Beurteilung seiner Ausführungen sich vorstellen können, welche in der Gegenwart möglich ist. Da könnte z. B. jemand die hier gegebene Darstellung dieses oder jenes Dinges zu lesen beginnen, welcher sich Gedanken über diese Dinge gemäß den Forschungsergebnissen der Wissenschaft gemacht hat. Und er könnte zu dem folgenden Urteile kommen: «Man ist erstaunt, wie dergleichen Behauptungen in unserer Zeit nur überhaupt möglich sind. Mit den einfachsten naturwissenschaftlichen Begriffen wird in einer Weise umgesprun gen, die auf eine geradezu unbegreifliche Unbekanntschaft mit selbst elementaren Erkenntnissen schließen läßt. Der Verfasser gebraucht Begriffe, wie z. B. < Wärme >, in einer Art, wie es nur jemand vermag, an dem die ganze moderne Denkweise der Physik spurlos vorübergegangen ist. Jeder, der auch nur die Anfangsgründe dieser Wissenschaft kennt, könnte ihm zeigen, daß, was er da redet, nicht einmal die Bezeichnung Dilettantismus verdient, sondern nur mit dem Ausdruck: absolute Ignoranz belegt werden kann...» Es könnten nun noch viele solche Sätze einer derartigen, durchaus möglichen Beurteilung hingeschrieben werden. Man könnte sich aber nach den obigen Aussprüchen auch etwa folgenden Schluß denken: «Wer ein paar Seiten dieses Buches gelesen hat, wird es, je nach seinem Temperament, lächelnd oder entrüstet weglegen und sich sagen: < Es ist doch sonderbar, was für Auswüchse eine verkehrte Gedankenrichtung in gegenwärtiger Zeit treiben kann. Man legt diese Ausführungen am besten zu mancherlei anderem Kuriosen, was einem jetzt begegnete» — Was sagt aber nun der Verfasser dieses Buches, wenn er etwa wirklich eine solche Beurteilung erfahren würde? Muß er nicht einfach, von seinem Standpunkte aus, den Beurteiler für einen urteilsunfahigen Leser halten oder für einen solchen, der nicht den guten Willen hat, um zu einem verständnisvollen Urteile zu kommen? — Darauf soll geantwortet werden: Nein, dieser Verfasser tut das durchaus nicht immer. Er vermag sich vorzustellen, daß sein Beurteiler eine sehr kluge Persönlichkeit, auch ein tüchtiger Wissenschafter und jemand sein kann, der sich ein Urteil auf ganz gewissenhafte Art bildet. Denn dieser Verfasser ist in der Lage, sich hineinzudenken in die Seele einer solchen Persönlichkeit und in die Gründe, welche diese zu einem solchen Urteil führen können. Um nun kenntlich zu machen, was der Verfasser wirklich sagt, ist etwas notwendig, was ihm selbst im allgemeinen oft unpassend scheint, wozu aber gerade bei diesem Buche eine dringende Veranlassung ist: nämlich über einiges Persönliche zu reden. Allerdings soll in dieser Richtung nichts vorgebracht werden, was nicht mit dem Entschlusse zusammenhängt, dieses Buch zu schreiben. Was in einem solchen Buche gesagt wird, hätte gewiß kein Daseinsrecht, wenn es nur einen persönlichen Charakter trüge. Es muß Darstellungen enthalten, zu denen jeder Mensch kommen kann, und es muß so gesagt werden, daß keinerlei persönliche Färbung zu bemerken ist, soweit dies überhaupt möglich ist. In dieser Beziehung soll also das Persönliche nicht gemeint sein. Es soll sich nur darauf beziehen, verständlich zu machen, wie der Verfasser die oben gekennzeichnete Beurteilung seiner Ausfuhrungen begreiflich finden kann und dennoch dieses Buch schreiben konnte. Es gäbe ja allerdings etwas, was die Vorbringung eines solchen Persönlichen überflüssig machen könnte: wenn man, in ausführlicher Art, alle Einzelheiten geltend machte, welche zeigen, wie die Darstellung dieses Buches in Wirklichkeit doch mit allen Fortschritten gegenwärtiger Wissenschaft übereinstimmt. Dazu wären nun aber allerdings viele Bände als Einleitung zu dem Buche notwendig. Da diese augenblicklich nicht geliefert werden können, so scheint es dem Verfasser notwendig, zu sagen, durch welche persönlichen Verhältnisse er sich berechtigt glaubt, eine solche Überemstimmung in befriedigender Art für möglich zu halten. — Er hätte ganz gewiß alles dasjenige niemals zu veröffentlichen unternommen, was in diesem Buche z. B. mit Bezug auf Wärmevorgänge gesagt wird, wenn er sich nicht das Folgende gestehen dürfte: Er war vor nunmehr dreißig Jahren in der Lage, ein Studium der Physik durchzumachen, welches sich in die verschiedenen Gebiete dieser Wissenschaft verzweigte. Auf dem Felde der Wärmeerscheinungen standen damals die Erklärungen im Mittelpunkte des Studiums, welche der sogenannten «mechanischen Wärmetheorie» angehören. Und diese «mechanische Wärmetheorie» interessierte ihn sogar ganz besonders. Die geschichtliche Entwicklung der entsprechenden Erklärungen, die sich an Namen wie Jul. Robert Mayer, Helmholtz, Joule, Clausius usw. damals knüpfte, gehörte zu seinen fortwährenden Studien. Dadurch hat er sich in der Zeit seiner Studien die hinreichende Grundlage und Möglichkeit geschaffen, bis heute alle die tatsächlichen Fortschritte auf dem Gebiete der physikalischen Wärmelehre verfolgen zu können und keine Hindernisse zu finden, wenn er versucht, einzudringen in alles das, was die Wissenschaft auf diesem Felde leistet. Müßte sich der Verfasser sagen: er kann das nicht, so wäre dies für ihn ein Grund, die in dem Buche vorgebrachten Dinge ungesagt und ungeschrieben zu lassen. Er hat es sich wirklich zum Grundsatz gemacht, nur über solches auf dem Gebiete der Geisteswissenschaft zu reden oder zu schreiben, bei dem er in einer ihm genügend erscheinenden Art auch zu sagen wüßte, was die gegenwärtige Wissenschaft darüber weiß. Damit will er durchaus nicht etwas aussprechen, was eine allgemeine Anforderung an alle Menschen sein soll. Es kann jedermann sich mit Recht gedrängt fühlen, dasjenige mitzuteilen und zu veröffendichen, wozu ihn seine Urteilskraft, sein gesunder Wahrheitssinn und sein Gefühl treiben, auch wenn er nicht weiß, was über die betreffenden Dinge vom Gesichtspunkt zeitgenössischer Wissenschaft aus zu sagen ist. Nur der Verfasser dieses Buches möchte sich für sich an das oben Ausgesprochene halten. Er möchte z.B. nicht die paar Sätze über das menschliche Drüsensystem oder das menschliche Nervensystem machen, welche in diesem Buche sich finden, wenn er nicht in der Lage wäre, über diese Dinge auch den Versuch zu machen, in den Formen zu sprechen, in denen ein gegenwärtiger Naturgelehrter vom Standpunkte der Wissenschaft aus über das Drüsen- oder Nervensystem spricht — Trotzdem also das Urteil möglich ist, derjenige, welcher so, wie es hier geschieht, über «Wärme» spricht, wisse nichts von den Anfangsgründen der gegenwärtigen Physik, ist doch richtig, daß sich der Verfasser dieses Buches vollberechtigt glaubt zu dem, was er getan hat, weil er die gegenwärtige Forschung wirklich zu kennen bestrebt ist, und daß er es unterlassen würde, so zu sprechen, wenn sie ihm fremd wäre. Er weiß, wie das Motiv, aus dem heraus ein solcher Grundsatz ausgesprochen wird, recht leicht mit Unbescheidenheit verwechselt werden kann. Es ist aber doch nötig, gegenüber diesem Buche solches auszusprechen, damit des Verfassers wahre Motive nicht mit noch ganz anderen verwechselt werden. Und diese Verwechslung könnte eben noch weit schlimmer sein als diejenige mit der Unbescheidenheit. | Който предава на обществеността книга като настоящата, той трябва да може невъзмутимо да си представи всякаква преценка на своите изложения, каквато е възможна в наше време. Например някой, който е размишлявал върху тези неща съобразно резултатите от изследванията на науката, би могъл да започне да чете даденото тук описание на това или онова нещо. И той би могъл да стигне до следното съждение: „Човек е изумен как подобни твърдения изобщо са възможни в наше време. С най-простите природонаучни понятия се борави безцеремонно по начин, който позволява да се заключи за направо непонятно непознаване дори на елементарни познания. Авторът употребява понятия като например ‚топлина‘ по начин, по който може да го прави само някой, покрай когото целият съвременен начин на мислене във физиката е минал безследно. Всеки, който познава дори само основите на тази наука, би могъл да му покаже, че онова, което той казва тук, не заслужава дори названието дилетантство, а може да бъде определено само с израза: абсолютно невежество...“ Биха могли да се напишат още много такива изречения от подобна, напълно възможна преценка. Но след горните изказвания човек би могъл да си представи например и следното заключение: „Който е прочел няколко страници от тази книга, ще я остави, според темперамента си, усмихнат или възмутен и ще си каже: ‚Странно все пак какви уродливи израстъци може да пусне в наше време едно погрешно направление на мисълта. Тези изложения е най-добре да се сложат при разни други куриози, които човек е срещнал напоследък.‘“ – Но какво казва авторът на тази книга, ако примерно действително се натъкне на такава преценка? Не трябва ли той просто, от своята гледна точка, да смята оценяващия за читател, неспособен да съди, или за такъв, който няма добрата воля да стигне до съждение, изпълнено с разбиране? – На това трябва да се отговори: Не, този автор далеч не винаги прави това. Той може да си представи, че неговият критик може да бъде много умна личност, също и способен учен и човек, който съставя съжденията си съвсем съвестно. Защото този автор е в състояние да се вживее в душата на такава личност и в основанията, които могат да я доведат до такова съждение. За да стане ясно какво действително казва авторът, е необходимо нещо, което самият той по принцип често намира за неуместно, но за което тъкмо при тази книга има належащ повод: а именно да се говори за някои лични неща. Все пак в тази посока няма да бъде изнесено нищо, което да не е свързано с решението да бъде написана тази книга. Онова, което се казва в такава книга, със сигурност не би имало право на съществуване, ако имаше само личен характер. То трябва да съдържа описания, до които може да стигне всеки човек, и трябва да бъде казано така, че да не се забелязва никакво лично оцветяване, доколкото това изобщо е възможно. Следователно в това отношение не се има предвид личното. То трябва да се отнася само до това да стане разбираемо как авторът може да намира за обяснима описаната по-горе преценка на своите изложения и въпреки това е могъл да напише тази книга. Наистина би имало нещо, което би могло да направи излишно изнасянето на такова лично нещо: ако обстойно се изтъкнат всички подробности, които показват как описанието в тази книга в действителност все пак съвпада с всички постижения на съвременната наука. За това обаче наистина биха били нужни много томове като въведение към книгата. Тъй като те не могат да бъдат предоставени в момента, на автора му се струва необходимо да каже поради какви лични обстоятелства смята, че има право да счита такова съвпадение за възможно по задоволителен начин. – Той със сигурност никога не би се заел да публикува всичко онова, което се казва в тази книга например по отношение на топлинните процеси, ако не можеше да си признае следното: преди вече тридесет години той е имал възможността да изучава физика, като обучението се разклоняваше в различните области на тази наука. В областта на топлинните явления тогава в центъра на обучението стояха обясненията, които спадат към така наречената „механична теория на топлината“. А тази „механична теория на топлината“ дори го интересуваше особено силно. Историческото развитие на съответните обяснения, което тогава се свързваше с имена като Юл. Роберт Майер, Хелмхолц, Джаул, Клаузиус и др., беше сред неговите постоянни занимания. Благодарение на това по времето на следването си той си е създал достатъчна основа и възможност до днес да следи всички действителни постижения в областта на физическото учение за топлината и да не среща пречки, когато се опитва да проникне във всичко онова, което науката постига в тази област. Ако авторът трябваше да си каже, че не може това, то това би било за него основание да остави неказани и ненаписани изнесените в книгата неща. Той действително си е поставил за принцип да говори или пише в областта на духовната наука само за неща, за които би могъл да каже по начин, който му се струва достатъчен, и какво знае за тях съвременната наука. С това той съвсем не иска да изкаже нещо, което да бъде общо изискване към всички хора. Всеки може с право да се чувства подтикнат да съобщи и публикува онова, към което го тласкат неговата способност за съждение, неговото здраво чувство за истина и неговото чувство, дори ако не знае какво може да се каже за съответните неща от гледна точка на съвременната наука. Само авторът на тази книга иска за себе си да се придържа към изказаното по-горе. Той например не би искал да напише малкото изречения за човешката жлезиста система или за човешката нервна система, които се намират в тази книга, ако не беше в състояние да направи и опит да говори за тези неща във формите, в които един съвременен природоизследовател говори от гледна точка на науката за жлезистата или нервната система. – Следователно, въпреки че е възможно съждението, че онзи, който говори за „топлина“ така, както това става тук, не знае нищо за основите на съвременната физика, все пак е вярно, че авторът на тази книга смята, че с пълно право е направил онова, което е направил, защото действително се стреми да познава съвременното изследване, и че би се въздържал да говори така, ако то му беше чуждо. Той знае колко лесно мотивът, поради който се изказва такъв принцип, може да бъде объркан с нескромност. Но все пак е нужно по отношение на тази книга да се изкаже такова нещо, за да не бъдат истинските мотиви на автора объркани с други, съвсем различни. А това объркване би могло да бъде именно още много по-лошо от онова с нескромността. |
| 3 | Nun wäre aber auch eine Beurteilung von einem philosophischen Standpunkte aus möglich. Sie könnte sich folgendermaßen gestalten. Wer als Philosoph dieses Buch liest, der frägt sich: «Hat der Verfasser die ganze erkenntnistheoretische Arbeit der Gegenwart verschlafen? Hat er nie etwas davon erfahren, daß ein Kant gelebt hat und daß, nach diesem, es einfach philosophisch unstatthaft ist, derlei Dinge vorzubringen?» — Wieder könnte in dieser Richtung fortgeschritten werden. Aber auch so könnte die Beurteilung schließen: «Für den Philosophen ist derlei unkritisches, naives, laienhaftes Zeug unerträglich, und ein weiteres Eingehen darauf wäre Zeitverlust.» — Aus demselben Motiv, das oben gekennzeichnet worden ist, möchte trotz aller Mißverständnisse, die sich daran schließen können, der Verfasser auch hier wieder Persönliches vorbringen. Sein Kant studium begann in seinem sechzehnten Lebensjahre; und heute glaubt er wahrhaftig, ganz objektiv alles das, was in dem vorliegenden Buch vorgebracht wird, vom Kantschen Standpunkte aus beurteilen zu dürfen. Er würde auch von dieser Seite her einen Grund gehabt haben, das Buch ungeschrieben zu lassen, wüßte er nicht, was einen Philosophen dazu bewegen kann, es naiv zu finden, wenn der kritische Maßstab der Gegenwart angelegt wird. Man kann aber wirklich wissen, wie im Sinne Kants hier die Grenzen einer möglichen Erkenntnis überschritten werden; man kann wissen, wie Herbart «naiven Realismus» finden würde, der es nicht zur «Bearbeitung der Begriffe» gebracht hat usw. usw.; man kann sogar wissen, wie der moderne Pragmatismus James, Schillers usw. das Maß dessen überschritten finden würde, was «wahre Vorstellungen» sind, welche «wir uns aneignen, die wir geltend machen, in Kraft setzen und verifizieren können»*. Man kann dies alles wissen und trotzdem, ja eben deshalb sich berechtigt finden, diese hier vorliegenden Ausfuhrungen zu schreiben. Der Verfasser dieses Buches hat sich mit philosophischen Gedankenrichtungen auseinandergesetzt in seinen Schriften «Erkenntnistheorie der Goetheschen Weltanschauung», «Wahrheit und Wissenschaft», «Philosophie der Freiheit», «Goethes Weltanschauung», «Welt- und Lebensanschauungen im neunzehnten Jahrhundert», «Die Rätsel der Philosophie»** | Възможна би била обаче и преценка от философска гледна точка. Тя би могла да се оформи по следния начин. Който чете тази книга като философ, той се пита: „Нима авторът е проспал цялата теоретико-познавателна работа на съвремието? Нима никога не е научил, че е живял един Кант и че след него е просто философски недопустимо да се изнасят подобни неща?“ – И в тази посока би могло да се продължи. Но преценката би могла да завърши и така: „За философа подобни некритични, наивни, лаически брътвежи са непоносими и по-нататъшното занимаване с тях би било загуба на време.“ – Поради същия мотив, който беше описан по-горе, авторът би искал, въпреки всички недоразумения, които могат да последват от това, и тук отново да изнесе нещо лично. Той започна да изучава Кант на шестнадесетгодишна възраст; и днес той наистина вярва, че има право съвсем обективно да оценява от Кантова гледна точка всичко онова, което се изнася в настоящата книга. И от тази страна той би имал основание да остави книгата ненаписана, ако не знаеше какво може да накара един философ да я намери наивна, когато се приложи критическата мярка на съвремието. Но човек действително може да знае как тук в смисъла на Кант се преминават границите на възможното познание; може да знае как Хербарт би открил „наивен реализъм“, който не е стигнал до „обработка на понятията“ и т.н., и т.н.; може дори да знае как съвременният прагматизъм на Джеймс, Шилер и др. би намерил, че е надхвърлена мярката на онова, което са „истинни представи“, които „можем да усвоим, да утвърдим, да приведем в сила и да верифицираме“*. Човек може да знае всичко това и въпреки това, да, именно затова, да смята, че има право да напише настоящите изложения. Авторът на тази книга се е занимал обстойно с философските направления на мисълта в своите съчинения „Теория на познанието на Гьотевия светоглед“, „Истина и наука“, „Философия на свободата“, „Светогледът на Гьоте“, „Светогледи и възгледи за живота през деветнадесети век“, „Загадките на философията“**. |
| 4 | Viele Arten von möglichen Beurteilungen könnten noch angeführt werden. Es könnte auch jemanden geben, welcher eine der früheren Schriften des Verfassers gelesen hat, z. B. «Welt- und Lebensanschauungen im neunzehnten Jahrhundert» oder etwa dessen kleines Schriftchen: «Haeckel und seine Gegner». Ein solcher könnte sagen: «Es ist geradezu unerfindlich, wie ein und derselbe Mensch diese Schriften und auch, neben der bereits von ihm erschienenen <Theosophie >, dieses hier vorliegende Buch schreiben kann. Wie kann man einmal so für Haeckel eintreten und dann wieder allem ins Gesicht schlagen, was als gesunder < Monismus > aus Haeckels Forschungen folgt? Man könnte begreifen, daß der Verfasser dieser < Geheimwissenschaft > mit | Биха могли да бъдат приведени още много видове възможни преценки. Би могло да има и някой, който е чел някое от по-ранните съчинения на автора, например „Светогледи и възгледи за живота през деветнадесети век“ или пък неговата малка книжка „Хекел и неговите противници“. Такъв човек би могъл да каже: „Направо е непонятно как един и същи човек може да напише тези съчинения, а също, наред с вече издадената от него ‚Теософия‘, и настоящата книга. Как може човек веднъж да се застъпва така за Хекел, а после пак да удря плесница на всичко, което като здрав ‚монизъм‘ следва от изследванията на Хекел? Би могло да се разбере, ако авторът на тази ‚Тайна наука‘ тръгнеше на война срещу Хекел с |
| 5 | * Man kann sogar die Philosophie des «Als ob», den Bergsonismus und die «Kritik der Sprache» in ernste Erwägung gezogen und studiert haben. [Anmerkung Rudolf Steiners zur vierten Auflage, 1913.] | * Човек може дори да е обмислил сериозно и да е изучил „Философия на ‚като че ли‘“, бергсонизма и „Критика на езика“. [Бележка на Рудолф Щайнер към четвъртото издание, 1913 г.] |
| 6 | ** [Dieses Werk wird von der siebenten Auflage, 1920, an erwähnt.] | ** [Това съчинение се споменава от седмото издание, 1920 г., нататък.] |
| 7 | <Feuer und Schwert> gegen Haeckel zu Felde ziehe; daß er ihn verteidigt hat, ja daß er ihm sogar <Welt- und Lebensanschauungen im neunzehnten Jahrhundert> gewidmet hat, das ist wohl das Ungeheuerlichste, was sich denken läßt. Haeckel hätte sich für diese Widmung wohl <mit nicht miß zuverstehender Ablehnung> bedankt, wenn er gewußt hätte, daß der Widmer einmal solches Zeug schreiben würde, wie es diese <Geheimwissenschaft> mit ihrem mehr als plumpen Dualismus enthält.» — Der Verfasser dieses Buches ist nun der Ansicht, daß man ganz gut Haeckel verstehen kann, und doch nicht zu glauben braucht, man verstünde ihn nur dann, wenn man alles für Unsinn hält, was nicht aus Haeckels eigenen Vorstellungen und Voraussetzungen fließt. Er ist aber ferner der Ansicht, daß man zum Verständnis Haeckels nicht kommt, wenn man ihn mit «Feuer und Schwert» bekämpft, sondern wenn man auf dasjenige eingeht, was er der Wissenschaft geleistet hat. Und am allerwenigsten glaubt der Verfasser, daß die Gegner Haeckels im Rechte sind, gegen welche er z. B. in seiner Schrift «Haeckel und seine Gegner» den großen Naturdenker verteidigt hat. Wahrhaftig, wenn der Verfasser dieser Schrift über Haeckels Voraussetzungen hinausgeht und die geistige Ansicht über die Welt neben die bloß natürliche Haeckels setzt, so braucht er deshalb mit des letzteren Gegnern nicht einer Meinung zu sein. Wer sich bemüht, die Sache richtig anzusehen, wird den Einklang von des Verfassers gegenwärtigen Schriften mit seinen früheren schon bemerken können. | ‚огън и меч‘; а това, че той го е защитавал, дори че му е посветил ‚Светогледи и възгледи за живота през деветнадесети век‘, е може би най-чудовищното, което може да си представим. Хекел вероятно би благодарил за това посвещение ‚с недвусмислено отхвърляне‘, ако знаеше, че авторът на посвещението един ден ще пише такива неща, каквито съдържа тази ‚Тайна наука‘ с нейния повече от груб дуализъм.“ – Авторът на тази книга е на мнение, че човек може много добре да разбира Хекел и въпреки това да не е длъжен да вярва, че го разбира само тогава, когато смята за безсмислица всичко, което не произтича от собствените представи и предпоставки на Хекел. Освен това той е на мнение, че човек не стига до разбирането на Хекел, когато се бори срещу него „с огън и меч“, а когато вникне в онова, което той е дал на науката. И най-малко от всичко авторът смята, че са прави противниците на Хекел, срещу които той е защитил великия мислител на природата например в съчинението си „Хекел и неговите противници“. Наистина, ако авторът на това съчинение отиде отвъд предпоставките на Хекел и постави духовния възглед за света наред с чисто природния възглед на Хекел, то заради това не е нужно той да бъде на едно мнение с противниците на последния. Който се постарае да погледне на нещата правилно, все пак ще може да забележи съзвучието на сегашните съчинения на автора с по-ранните му. |
| 8 | Auch ein solcher Beurteiler ist dem Verfasser völlig verständlich, der ganz im allgemeinen ohne weiteres die Ausfuhrungen dieses Buches als Ergüsse einer wild gewordenen Phantastik oder eines träumerischen Gedankenspiels ansieht. Doch ist alles, was in dieser Beziehung zu sagen ist, in dem Buche selbst enthalten. Es ist da gezeigt, wie in vollem Maße das vernunftgemäße Denken zum Probierstein des Dargestellten werden kann und soll Wer auf dieses Dargestellte die vernunftgemäße Prüfung ebenso anwendet, wie sie sachgemäß z. B. auf die Tatsachen der Naturwissenschaft angewendet wird, der erst wird entscheiden können, was die Vernunft bei solcher Prüfung sagt. | Напълно разбираем за автора е и такъв критик, който съвсем общо и без повече приказки смята изложенията на тази книга за излияния на развилняло се фантазьорство или на мечтателна игра на мисли. Но всичко, което трябва да се каже в това отношение, се съдържа в самата книга. Там е показано как разумното мислене може и трябва в пълна мяра да стане пробен камък на описаното. Само онзи, който приложи към описаното разумната проверка така, както тя, съобразно с предмета, се прилага например към фактите на природната наука, ще може да реши какво казва разумът при такава проверка. |
| 9 | Nachdem so viel über solche Persönlichkeiten gesagt ist, welche dieses Buch zunächst ablehnen können, darf auch ein Wort an diejenigen fallen, welche sich zu demselben zustimmend zu verhalten Anlaß haben. Für sie ist jedoch das Wesendichste in dem ersten Kapitel «Charakter der Geheimwissenschaft» enthalten. Ein weniges aber soll noch hier gesagt werden. Obwohl das Buch sich mit Forschungen befaßt, welche dem an die SinnenWelt gebundenen Verstand nicht erforschbar sind, so ist doch nichts vorgebracht, was nicht verständlich sein kann unbefangener Vernunft und gesundem Wahrheitssinn einer jeden Persönlichkeit, welche diese Gaben des Menschen anwenden will. Der Verfasser sagt es unumwunden: er möchte vor allem Leser, welche nicht gewillt sind, auf blinden Glauben hin die vorgebrachten Dinge anzunehmen, sondern welche sich bemühen, das Mitgeteilte an den Erkenntnissen der eigenen Seele und an den Erfahrungen des eigenen Lebens zu prüfen*. Er möchte vor allem vorsichtige Leser, welche nur das logisch zu Rechtfertigende gelten lassen. Der Verfasser weiß, sein Buch wäre nichts wert, wenn es nur auf blinden Glauben angewiesen wäre; es ist nur in dem Maße tauglich, als es sich vor der unbefangenen Vernunft rechtfertigen kann. Der blinde Glaube kann so leicht das Törichte und Abergläubische mit dem Wahren verwechseln. Mancher, der sich mit dem bloßen Glauben an «Übersinnliches» gerne begnügt, wird finden, daß in diesem Buche dem Denken zu viel zugemutet wird. Doch es handelt sich wahrlich bei den hier gegebenen Mitteilungen nicht bloß darum, daß etwas mitgeteilt werde, sondern darum, daß die Darstellung so ist, wie es einer gewissenhaften Anschauung auf dem entsprechenden Gebiete des Lebens angemessen ist. Es ist ja das Gebiet, wo sich die höchsten Dinge mit gewissenloser Charlatanerie, wo sich auch Erkenntnis und Aberglaube im wirklichen Leben so leicht berühren und wo sie, vor allem, auch so leicht verwechselt werden können. | След като беше казано толкова много за личности, които отначало могат да отхвърлят тази книга, нека бъде казана дума и на онези, които имат повод да се отнесат към нея с одобрение. За тях обаче най-същественото се съдържа в първата глава „Характер на тайната наука“. Но тук трябва да се каже още малко. Макар книгата да се занимава с изследвания, които са недостъпни за изследване от обвързания със сетивния свят разсъдък, в нея все пак не е изнесено нищо, което да не може да бъде разбираемо за непредубедения разум и здравото чувство за истина на всяка личност, която иска да приложи тези дарби на човека. Авторът го казва направо: той би искал да има преди всичко читатели, които не са склонни да приемат изнесените неща на сляпа вяра, а се стараят да проверят съобщеното с познанията на собствената си душа и с опита на собствения си живот*. Той би искал да има преди всичко предпазливи читатели, които признават само онова, което може логически да се оправдае. Авторът знае, че книгата му не би струвала нищо, ако разчиташе само на сляпа вяра; тя е годна само дотолкова, доколкото може да се оправдае пред непредубедения разум. Сляпата вяра толкова лесно може да обърка глупавото и суеверното с истинното. Някой, който охотно се задоволява с простата вяра в „свръхсетивното“, ще намери, че в тази книга се изисква твърде много от мисленето. Но при дадените тук съобщения наистина не става дума само за това да бъде съобщено нещо, а за това описанието да бъде такова, каквото подобава на един съвестен възглед в съответната област на живота. Нали това е областта, където най-висшите неща толкова лесно се допират до безсъвестното шарлатанство, където и познанието, и суеверието в действителния живот толкова лесно се допират и където те, преди всичко, могат и толкова лесно да бъдат объркани. |
| 10 | * Gemeint ist hier nicht etwa nur die geisteswissenschaftliche Prüfung durch die übersinnlichen Forschungsmethoden, sondern vor allem die durchaus mögliche vom gesunden, vorurteilslosen Denken und Menschenverstand aus. [Anmerkung Rudolf Steiners zur vierten Auflage, 1913.] | * Тук съвсем не се има предвид само духовнонаучната проверка чрез свръхсетивните методи на изследване, а преди всичко напълно възможната проверка от страна на здравото, свободно от предразсъдъци мислене и здравия човешки разсъдък. [Бележка на Рудолф Щайнер към четвъртото издание, 1913 г.] |
| 11 | Wer mit übersinnlicher Forschung bekannt ist, wird beim Lesen des Buches wohl merken, daß versucht worden ist, die Grenzen scharf einzuhalten zwischen dem, was aus dem Gebiete der übersinnlichen Erkenntnisse gegenwärtig mitgeteilt werden kann und soll, und dem, was zu einer späteren Zeit oder wenigstens in anderer Form dargestellt werden soll. | Който е запознат със свръхсетивното изследване, при четенето на книгата вероятно ще забележи, че е направен опит строго да се спазват границите между онова, което от областта на свръхсетивните познания може и трябва да бъде съобщено в настоящия момент, и онова, което трябва да бъде изложено в по-късно време или поне в друга форма. |
| 12 | Geschrieben im Dezember 1909 | Написано през декември 1909 г. |
| 13 | Rudolf Steiner | Рудолф Щайнер |
| 14 | VORBEMERKUNGEN ZUR VIERTEN AUFLAGE | ПРЕДВАРИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ КЪМ ЧЕТВЪРТОТО ИЗДАНИЕ |
| 15 | Wer es unternimmt, geisteswissenschaftliche Ergebnisse solcher Art darzustellen, wie sie in diesem Buche aufgezeichnet sind, der muß vor allen Dingen damit rechnen, daß diese Art gegenwärtig in weitesten Kreisen als eine unmögliche angesehen wird. Werden doch in den folgenden Ausführungen Dinge gesagt, von welchen ein in unserer Zeit als streng geltendes Denken behauptet, daß sie «für menschliche Intelligenz vermutlich überhaupt unentscheidbar bleiben». — Wer die Gründe kennt und zu würdigen weiß, welche manche ernste Persönlichkeit dazu fuhren, solche Unmöglichkeit zu behaupten, der möchte immer wieder von neuem den Versuch machen, zu zeigen, auf welchen Mißverständnissen der Glaube beruht, daß dem menschlichen Erkennen ein Eindringen in die übersinnlichen Welten versagt sei. | Който се заеме да изложи духовнонаучни резултати от такъв род, каквито са записани в тази книга, трябва преди всичко да се съобразява с това, че днес в най-широки кръгове този род се смята за невъзможен. Нали в следващите изложения се казват неща, за които едно мислене, считано в наше време за строго, твърди, че „за човешкия интелект вероятно изобщо остават неразрешими“. – Който познава и умее да оцени основанията, които карат някои сериозни личности да твърдят такава невъзможност, той би искал отново и отново да подновява опита да покаже на какви недоразумения почива вярата, че на човешкото познаване е отказано проникването в свръхсетивните светове. |
| 16 | Denn zweierlei liegt vor. Erstens wird sich auf die Dauer keine menschliche Seele bei tieferem Nachdenken vor der Tatsache verschließen können, daß ihre wichtigsten Fragen nach Sinn und Bedeutung des Lebens unbeantwortet bleiben müßten, wenn es einen Zugang zu übersinnlichen Welten nicht gäbe. Man kann sich theoretisch über diese Tatsache hinwegtäuschen; die Tiefen des Seelenlebens gehen aber mit dieser Selbsttäuschung nicht mit. — Wer auf diese Seelentiefen nicht hinhören will, der wird Ausführungen über die übersinnlichen Welten naturgemäß ablehnen. Doch gibt es eben Menschen, deren Zahl wahrhaft nicht gering ist, welche unmöglich sich taub gegen die Forderungen dieser Tiefen verhalten können. Sie müssen stets an die Pforten klopfen, welche nach der Meinung der anderen das «Unfaßbare» verschließen. | Защото са налице две неща. Първо, никоя човешка душа при по-дълбок размисъл няма да може за дълго да се затваря пред факта, че нейните най-важни въпроси за смисъла и значението на живота би трябвало да останат без отговор, ако нямаше достъп до свръхсетивни светове. Човек може теоретично да се самозаблуждава относно този факт; но дълбините на душевния живот не се поддават на това самозаблуждение. – Който не иска да се вслуша в тези душевни дълбини, той, естествено, ще отхвърли изложенията за свръхсетивните светове. Но все пак има хора, чийто брой наистина не е малък, за които е невъзможно да останат глухи за изискванията на тези дълбини. Те трябва непрестанно да хлопат на портите, които според мнението на другите затварят „непостижимото“. |
| 17 | Zweitens, es sind die Darlegungen des «strengen Denkens» keineswegs gering zu achten. Wer sich mit ihnen beschäftigt, der wird da, wo sie ernst zu nehmen sind, diesen Ernst durchaus mitfühlen. Der Schreiber dieses Buches möchte nicht als ein solcher angesehen werden, der leichten Herzens sich hinwegsetzt über die gewaltige Gedankenarbeit, die aufgewendet worden ist, um die Grenzen des menschlichen Intellektes zu bestimmen. Diese Gedankenarbeit läßt sich nicht abtun mit einigen Redensarten über «Schulweisheit» und dergleichen. So wie sie in vielen Fällen auftritt, hat sie ihren Quell in wahrem Ringen der Erkenntnis und in echtem Scharfsinn. — Ja, es soll noch vielmehr zugegeben werden: es sind Gründe dafür vorgebracht worden, daß diejenige Erkenntnis, welche gegenwärtig als wissenschaftlich gilt, nicht in die übersinnlichen Welten vordringen kann, und diese Gründe sind in gewissem Sinne unwiderleglich. | Второ, изложенията на „строгото мислене“ в никакъв случай не бива да се подценяват. Който се занимава с тях, там, където те трябва да се вземат насериозно, напълно ще съпреживее тази сериозност. Пишещият тази книга не би искал да бъде сметнат за такъв, който с леко сърце пренебрегва огромната мисловна работа, която е била вложена, за да се определят границите на човешкия интелект. Тази мисловна работа не може да се отмине с няколко фрази за „школска мъдрост“ и други подобни. Така, както тя се проявява в много случаи, тя има своя извор в истинската борба на познанието и от истинска проницателност. – Да, трябва да се признае дори още много повече: изнесени са основания за това, че онова познание, което днес се смята за научно, не може да проникне в свръхсетивните светове, и тези основания в известен смисъл са неопровержими. |
| 18 | Weil dies von dem Schreiber dieses Buches ohne weiteres selbst zugegeben wird, deshalb kann es manchem ganz sonderbar erscheinen, daß er es nun doch unternimmt, Ausfuhrungen zu machen, die sich auf übersinnliche Welten beziehen. Es scheint ja fast ausgeschlossen zu sein, daß jemand die Gründe für die Unerkennbarkeit der übersinnlichen Welten in gewissem Sinne gelten läßt und dennoch von diesen übersinnlichen Welten spricht. | Тъй като пишещият тази книга сам признава това без възражения, на някои може да се стори съвсем странно, че той все пак се заема да прави изложения, които се отнасят до свръхсетивни светове. Изглежда почти изключено някой да признава в известен смисъл основанията за непознаваемостта на свръхсетивните светове и въпреки това да говори за тези свръхсетивни светове. |
| 19 | Und doch kann man sich so verhalten. Und man kann zugleich begreifen, daß dieses Verhalten als widerspruchsvoll empfunden wird. Es läßt sich eben nicht jedermann auf die Erfahrungen ein, welche man macht, wenn man mit dem menschlichen Verstande an das übersinnliche Gebiet heranrückt. Da stellt sich heraus, daß die Beweise dieses Verstandes wohl unwiderleglich sein können; und daß sie trotz ihrer Unwiderleglichkeit für die Wirklichkeit nicht entscheidend zu sein brauchen. Statt aller theoretischen Auseinandersetzungen sei hier versucht, durch einen Vergleich eine Verständigung herbeizuführen. Daß Vergleiche selbst nicht beweisend sind, wird dabei ohne weiteres zugegeben; doch hindert dies nicht, daß sie oft verständlich machen, was ausgedrückt werden soll. | И все пак човек може да постъпва така. И същевременно може да разбере, че това поведение се възприема като противоречиво. Просто не всеки се впуска в опита, който човек придобива, когато с човешкия разсъдък се приближи до свръхсетивната област. Тогава се оказва, че доказателствата на този разсъдък наистина могат да бъдат неопровержими; и че въпреки своята неопровержимост не е нужно те да бъдат решаващи за действителността. Вместо всякакви теоретични разглеждания, нека тук се опитаме чрез едно сравнение да постигнем разбирателство. При това без възражения се признава, че сравненията сами по себе си не доказват нищо; но това не пречи те често да правят разбираемо онова, което трябва да бъде изразено. |
| 20 | Das menschliche Erkennen, so wie es im alltäglichen Leben und in der gewöhnlichen Wissenschaft arbeitet, ist wirklich so beschaffen, daß es in die übersinnlichen Welten nicht eindringen kann. Dies ist unwiderleglich zu beweisen; allein dieser Beweis kann für eine gewisse Art des Seelenlebens keinen anderen Wert haben als derjenige, welchen jemand unternehmen wollte, um zu zeigen, daß das natürliche Auge des Menschen mit seinem Sehvermögen nicht bis zu den kleinen Zellen eines Lebewesens oder bis zur Beschaffenheit ferner Himmelskörper vordringen kann. So richtig und beweisbar die Behauptung ist: das gewöhnliche Sehvermögen dringt nicht bis zu den Zellen, so richtig und beweisbar ist die andere, daß das gewöhnliche Erkennen nicht in die übersinnlichen Welten eindringen könne. Und doch entscheidet der Beweis, daß das gewöhnliche Sehvermögen vor den Zellen haltmachen muß, nichts gegen die Erforschung der Zellen. Warum sollte der Beweis, daß das gewöhnliche Erkenntnisvermögen vor den übersinnlichen Welten halt machen muß, etwas gegen die Erforschbarkeit dieser Welten entscheiden? | Човешкото познаване, така както то работи във всекидневния живот и в обикновената наука, действително е устроено така, че не може да проникне в свръхсетивните светове. Това може да се докаже неопровержимо; но за определен вид душевен живот това доказателство не може да има друга стойност освен онази, която би имало доказателството, което някой би предприел, за да покаже, че естественото око на човека със своята зрителна способност не може да проникне до малките клетки на едно живо същество или до устройството на далечни небесни тела. Колкото вярно и доказуемо е твърдението: обикновената зрителна способност не прониква до клетките, толкова вярно и доказуемо е и другото, че обикновеното познаване не може да проникне в свръхсетивните светове. И все пак доказателството, че обикновената зрителна способност трябва да спре пред клетките, не решава нищо срещу изследването на клетките. Защо доказателството, че обикновената познавателна способност трябва да спре пред свръхсетивните светове, да решава нещо срещу възможността тези светове да бъдат изследвани? |
| 21 | Man kann die Empfindung fühlen, welche mancher bei diesem Vergleiche haben muß. Man kann selbst mitempfinden, wenn gezweifelt wird, daß jemand den ganzen Ernst der erwähnten Gedankenarbeit auch nur ahnt, der dieser Arbeit mit einem solchen Vergleich entgegentritt. Und doch ist derjenige, welcher dieses schreibt, von diesem Ernste nicht nur durchdrungen, sondern er ist der Ansicht, daß diese Gedankenarbeit zu den edelsten Leistungen der Menschheit zählt Zu beweisen, daß das menschliche Sehvermögen nicht ohne Bewaffnung zu den Zellen gelangen könne, wäre allerdings ein unnötiges Beginnen; in strengem Denken sich der Natur dieses Denkens bewußt werden, ist notwendige Geistesarbeit Daß derjenige, welcher sich solcher Arbeit hingibt, nicht bemerkt, daß die Wirklichkeit ihn widerlegen kann, ist nur allzu verständlich. So wenig in den Vorbemerkungen zu diesem Buche der Platz sein kann, auf manche «Widerlegungen» der ersten Auflagen von seiten solcher Persönlichkeiten einzugehen, denen alles Verständnis für das Erstrebte abgeht oder welche ihre unwahren Angriffe auf die Person des Verfassers richten, so sehr muß betont werden, daß in dem Buche eine Unterschätzung ernster wissenschaftlicher Denkerarbeit nur der vermuten kann, der sich vor der Gesinnung der Ausführungen verschließen will. Das Erkennen des Menschen kann verstärkt, erkraftet werden, wie das Sehvermögen des Auges verstärkt werden kann. Nur sind die Mittel zur Erkraftung des Erkennens durchaus von geistiger Art; sie sind innere, rein seelische Verrichtungen. Sie bestehen in dem, was in diesem Buche als Meditation, Konzentration (Kontemplation) beschrieben wird. Das gewöhnliche Seelenleben ist an die Werkzeuge des Leibes gebunden; das erkraftete Seelenleben macht sich davon frei. Es gibt Gedankenrichtungen der Gegenwart, für welche eine solche Behauptung ganz unsinnig erscheinen muß, für welche sie nur auf Selbsttäuschung beruhen muß. Solche Gedankenrichtungen werden es von ihrem Gesichtspunkte aus leicht finden, nachzuweisen, wie «alles Seelenleben» an das Nervensystem gebunden sei. Wer auf dem Standpunkte steht, von dem aus dieses Buch geschrieben ist, der versteht durchaus solche Beweise. Er versteht die Menschen, welche sagen, es könne nur Oberflächlichkeit behaupten, daß man irgendein vom Leibe unabhängiges Seelenleben haben könne. Welche ganz davon überzeugt sind, daß für solche Seelenerlebnisse ein Zusammenhang mit dem Nervenleben vorliegt, den «geisteswissenschaftlicher Dilettantismus» nur nicht durchschaut. | Може да се долови усещането, което някои неизбежно ще имат при това сравнение. Може дори да се съпреживее съмнението, че онзи, който се противопоставя на тази работа с такова сравнение, дори само подозира цялата сериозност на споменатата мисловна работа. И все пак пишещият това не само е проникнат от тази сериозност, но е на мнение, че тази мисловна работа е сред най-благородните постижения на човечеството. Да се доказва, че невъоръженото човешко око не може да стигне до клетките, наистина би било ненужно начинание; да се осъзнае в строго мислене природата на това мислене, е необходима духовна работа. Че онзи, който се отдава на такава работа, не забелязва, че действителността може да го опровергае, е повече от разбираемо. Колкото и малко място да може да има в предварителните бележки към тази книга за разглеждане на някои „опровержения“ на първите издания от страна на такива личности, на които липсва всякакво разбиране за онова, към което е насочен стремежът тук, или които насочват своите неверни нападки срещу личността на автора, толкова по-силно трябва да се подчертае, че само онзи, който иска да се затвори пред умонастроението на изложенията, може да предположи в книгата подценяване на сериозната научна мисловна работа. Познаването на човека може да бъде засилено, укрепено, както може да бъде засилена зрителната способност на окото. Само че средствата за укрепване на познаването са изцяло от духовен род; те са вътрешни, чисто душевни действия. Те се състоят в онова, което в тази книга се описва като медитация, концентрация (съзерцание). Обикновеният душевен живот е свързан с инструментите на тялото; укрепеният душевен живот се освобождава от тях. Има направления на мисълта в съвремието, за които такова твърдение неизбежно изглежда съвсем безсмислено, за които то неизбежно почива само на самозаблуда. Такива направления на мисълта лесно ще успеят от своята гледна точка да докажат, че „целият душевен живот“ бил свързан с нервната система. Който стои на гледната точка, от която е написана тази книга, напълно разбира такива доказателства. Той разбира хората, които казват, че само повърхностността може да твърди, че човек можел да има някакъв независим от тялото душевен живот. Хора, които са напълно убедени, че при такива душевни преживявания е налице връзка с живота на нервите, само че „духовнонаучният дилетантизъм“ не я прозира. |
| 22 | Hier stehen demjenigen, was in diesem Buche geschildert wird, gewisse — durchaus begreifliche — Denkgewohnheiten so schroff gegenüber, daß mit vielen eine Verständigung gegenwärtig noch ganz aussichtslos ist. Man steht hier eben vor dem Punkte, an welchem sich der Wunsch geltend machen muß, daß es in der Gegenwart dem Geistesleben nicht mehr entsprechen sollte, eine Forschungsrichtung sogleich als Phantasterei, Träumerei usw. zu verketzern, die schroff von der eigenen abweicht. — Auf der andern Seite steht aber doch schon gegenwärtig die Tatsache, daß für die übersinnliche Forschungsart, wie sie auch in diesem Buche dargestellt wird, eine Anzahl von Menschen Verständnis haben. Menschen, welche einsehen, daß der Sinn des Lebens sich nicht in allgemeinen Redensarten über Seele, Selbst usw. enthüllt, sondern nur durch das wirkliche Eingehen auf die Ergebnisse der übersinnlichen Forschung sich ergeben kann. Nicht aus Unbescheidenheit, sondern in freudiger Befriedigung wird von dem Verfasser dieses Buches tief empfunden die Notwendigkeit dieser vierten Auflage nach verhältnismäßig kurzer Zeit. | Тук на онова, което е описано в тази книга, определени – напълно разбираеми – мисловни навици се противопоставят толкова рязко, че с мнозина разбирателството днес е все още съвсем безнадеждно. Тук човек стои именно пред точката, в която трябва да се прояви желанието да не подобава вече на духовния живот на съвремието едно направление на изследване, което рязко се отклонява от собственото, веднага да бъде заклеймявано като фантазьорство, мечтателство и т.н. – От друга страна, обаче още днес е налице фактът, че известен брой хора имат разбиране за свръхсетивния род изследване, какъвто е описан и в тази книга. Хора, които проумяват, че смисълът на живота не се разкрива в общи фрази за душата, Себето и т.н., а може да се открие само чрез действителното вникване в резултатите на свръхсетивното изследване. Не от нескромност, а с радостно удовлетворение авторът на тази книга дълбоко чувства необходимостта от това четвърто издание след сравнително кратко време. |
| 23 | Um in Unbescheidenheit dies zu betonen, dazu fühlt der Verfasser nur allzudeutlich, wie wenig auch die neue Auflage dem entspricht, was sie als «Umriß einer übersinnlichen Weltanschauung» eigendich sein sollte. Noch einmal wurde zur Neuauflage das Ganze durchgearbeitet, viele Ergänzungen wurden an wichtigen Stellen eingefügt, Verdeut lichungen wurden angestrebt. Doch fühlbar wurde dem Verfasser an zahlreichen Stellen, wie spröde sich die Mittel der ihm zugänglichen Darstellung erweisen gegenüber dem, was die übersinnliche Forschung zeigt. So konnte kaum mehr als ein Weg gezeigt werden, um zu Vorstellungen zu gelangen, welche in dem Buche für Saturn-, Sonnen-, Mondenentwickelung gegeben werden. Ein wichtiger Gesichtspunkt ist in dieser Auflage auch auf diesem Gebiete in Kürze neu behandelt worden. Doch weichen die Erlebnisse in bezug auf solche Dinge so sehr von allen Erlebnissen auf dem Sinnesgebiete ab, daß die Darstellung ein fortwährendes Ringen nach einem nur einigermaßen genügend scheinenden Ausdruck notwendig macht. Wer auf den hier gemachten Versuch der Darstellung einzugehen willens ist, wird vielleicht bemerken, daß manches, was dem trockenen Worte zu sagen unmöglich ist, durch die Art der Schilderung er strebt wird. Diese ist anders zum Beispiel bei der Saturn-, anders bei der Sonnen- usw. Entwickelung. | Да подчертава това с нескромност авторът не би могъл, тъй като чувства твърде ясно колко малко и новото издание отговаря на онова, което то всъщност би трябвало да бъде като „очертания на един свръхсетивен светоглед“. За новото издание цялото беше още веднъж преработено, на важни места бяха вмъкнати много допълнения, бяха търсени пояснения. Но на многобройни места авторът усети колко неподатливи се оказват средствата на достъпното за него изложение спрямо онова, което показва свръхсетивното изследване. Така едва ли можеше да се покаже нещо повече от един път, за да се стигне до представите, които в книгата се дават за сатурновото, слънчевото, лунното развитие. В това издание и в тази област накратко е разгледана наново една важна гледна точка. Но преживяванията по отношение на такива неща толкова много се отклоняват от всички преживявания в сетивната област, че изложението изисква непрестанна борба за израз, който да изглежда поне донякъде достатъчен. Който е готов да вникне в направения тук опит за изложение, може би ще забележи, че някои неща, които сухото слово не е в състояние да каже, се търсят чрез начина на описанието. Той е различен например при сатурновото, различен при слънчевото и т.н. развитие. |
| 24 | Viele dem Verfasser des Buches wichtig erscheinende Ergänzungen und Erweiterungen erfuhr in der neuen Auflage der zweite Teil des Buches, welcher von der «Erkenntnis der höheren Welten» handelt. Es lag das Bestreben vor, die Art der inneren Seelenvorgänge anschaulich darzustellen, durch welche die Erkenntnis von ihren in der SinnenWelt vorhandenen Grenzen sich befreit und sich für das Erleben der übersinnlichen Welt geeignet macht. Versucht wurde zu zeigen, daß dieses Erleben, obwohl es durch ganz innerliche Mittel und Wege erworben wird, doch nicht eine bloß subjektive Bedeutung für den einzelnen Menschen hat, der es erwirbt. Es sollte aus der Darstellung hervorgehen, daß innerhalb der Seele deren Einzelheit und persönliche Besonderheit abgestreift und ein Erleben erreicht wird, das jeder Mensch in der gleichen Art hat, der eben in rechter Art die Entwickelung aus seinen subjektiven Erlebnissen heraus bewirkt. Erst wenn die «Erkenntnis der übersinnlichen Welten» mit diesem Charakter gedacht wird, vermag man sie zu unterscheiden von allen Erlebnissen bloß subjektiver Mystik usw. Von solcher Mystik kann man wohl sagen, daß sie mehr oder weniger doch eine subjektive Angelegenheit des Mystikers ist. Die geisteswissenschaftliche Seelenschulung, wie sie hier gemeint ist, strebt aber nach solchen objektiven Erlebnissen, deren Wahrheit zwar ganz innerlich erkannt wird, die aber doch gerade deshalb in ihrer Allgemeingültigkeit durchschaut werden. — Auch hier ist ja wieder ein Punkt, an dem eine Verständigung mit manchen Denkgewohnheiten unserer Zeit recht schwierig ist. Zum Schlusse möchte der Verfasser des Buches die Bemerkung machen, daß auch von Wohlmeinenden diese Ausführungen als das hingenommen werden mögen, als was sie sich durch ihren eigenen Inhalt geben. Es herrscht heute vielfach das Bestreben, dieser oder jener Geistesrichtung diesen oder jenen alten Namen zu geben. Dadurch scheint sie manchem erst wertvoll Es darf aber gefragt werden: was sollen die Ausführungen dieses Buches dadurch gewinnen, daß man sie als «rosenkreuzerisch» oder dergleichen bezeichnet? Worauf es ankommt, ist, daß hier mit den Mitteln, welche in der gegenwärtigen Entwickelungsperiode der Seele möglich und dieser angemessen sind, ein Einblick in die übersinnlichen Welten versucht wird, und daß von diesem Gesichtspunkte aus die Rätsel des menschlichen Schicksals und des menschlichen Daseins über die Grenzen von Geburt und Tod hinaus betrachtet werden. Es soll sich nicht handeln um ein Streben, welches diesen oder jenen alten Namen trägt, sondern um ein Streben nach Wahrheit. | В новото издание втората част на книгата, която разглежда „познанието на висшите светове“, получи много допълнения и разширения, които се струват важни на автора на книгата. Стремежът беше да се опише нагледно видът на вътрешните душевни процеси, чрез които познанието се освобождава от границите, които има в сетивния свят, и става годно за преживяване на свръхсетивния свят. Направен беше опит да се покаже, че това преживяване, макар да се придобива чрез съвсем вътрешни средства и пътища, все пак няма само субективно значение за отделния човек, който го придобива. От изложението трябваше да личи, че вътре в душата нейната отделност и лична особеност се отхвърлят и се постига преживяване, което има по същия начин всеки човек, който именно по правилен начин осъществява развитието, излизайки от своите субективни преживявания. Едва когато „познанието на свръхсетивните светове“ се мисли като имащо този характер, човек е в състояние да го различи от всички преживявания на чисто субективната мистика и т.н. За такава мистика наистина може да се каже, че тя повече или по-малко все пак е субективна работа на мистика. Но духовнонаучното обучение на душата, както се има предвид тук, се стреми към такива обективни преживявания, чиято истинност наистина се познава съвсем вътрешно, но които тъкмо затова се прозират в своята всеобща валидност. – И тук отново има една точка, в която разбирателството с някои мисловни навици на нашето време е доста трудно. Накрая авторът на книгата би искал да отбележи, че е желателно и благосклонно настроените да приемат тези изложения като онова, за което те се представят чрез собственото си съдържание. Днес често господства стремежът на това или онова духовно направление да се дава това или онова старо име. Едва така то изглежда ценно за някои. Но може да се попита: какво биха спечелили изложенията на тази книга от това, че ги наричат „розенкройцерски“ или нещо подобно? Важното е, че тук със средствата, които са възможни в настоящия период на развитие на душата и са съобразни с нея, се прави опит за поглед в свръхсетивните светове и че от тази гледна точка се разглеждат загадките на човешката съдба и на човешкото съществуване отвъд границите на раждането и смъртта. Не трябва да става дума за стремеж, който носи това или онова старо име, а за стремеж към истина. |
| 25 | Auf der andern Seite sind auch in gegnerischer Absicht Bezeichnungen für die in dem Buche dargestellte Weltanschauung gebraucht worden. Abgesehen davon, daß diejenigen, mit welchen man den Verfasser hat am schwersten treffen und diskreditieren wollen, absurd und objektiv unwahr sind, charakterisieren sich solche Bezeichnungen in ihrer Unwürdigkeit dadurch, daß sie ein völlig unabhängiges Wahrheitsstreben herabsetzen, indem sie es nicht aus sich selbst beurteilen, sondern die von ihnen erfundene oder grundlos übernommene und weiter getragene Abhängigkeit von dieser oder jener Richtung andern als Urteil beibringen wollen. So notwendig diese Worte angesichts mancher Angriffe gegen den Verfasser sind, so widerstrebt es diesem doch, an diesem Orte auf die Sache weiter einzugehen. | От друга страна, и с враждебно намерение са били употребявани названия за светогледа, описан в книгата. Независимо от това, че онези от тях, с които са искали най-тежко да засегнат и дискредитират автора, са абсурдни и обективно неверни, такива названия издават своята недостойност с това, че принизяват един напълно независим стремеж към истина, като не го оценяват според самия него, а искат да внушат на другите като съждение измислената от тях или безосновно възприета и разпространявана по-нататък зависимост от това или онова направление. Колкото и необходими да са тези думи с оглед на някои нападки срещу автора, на него все пак му е противно да навлиза по-нататък в този въпрос на това място. |
| 26 | Geschrieben im Juni 1913 | Написано през юни 1913 г. |
| 27 | Rudolf Steiner | Рудолф Щайнер |
| 28 | VORREDE ZUR SIEBENTEN BIS FÜNFZEHNTEN AUFLAGE | ПРЕДГОВОР КЪМ СЕДМОТО ДО ПЕТНАДЕСЕТОТО ИЗДАНИЕ |
| 29 | Für diese Neuauflage meiner «Geheimwissenschaft im Umriß» habe ich den ersten Abschnitt «Charakter der Geheimwissenschaft» fast ganz neu gestaltet. Ich glaube, daß dadurch nun weniger zu den Mißverständnissen Anlaß sein wird, die ich aus der früheren Fassung dieses Abschnittes heraus habe entstehen sehen. Von vielen Seiten konnte ich hören: Andere Wissenschaften beweisen; was hier als Wissenschaft sich gibt, sagt einfach: die Geheimwissenschaft stellt dies oder jenes fest. Ein solches Vorurteil stellt sich naturgemäß ein, da ja das Beweisende der übersinnlichen Erkenntnis sich durch die Darstellung nicht so aufdrängen kann wie bei der Darlegung von Zusammenhängen der sinnenfälligen Wirklichkeit. Daß man es aber nur mit einem Vorurteil zu tun hat, wollte ich durch die Umarbeitung des ersten Abschnittes dieses Buches deutlicher machen, als es mir in früheren Auflagen gelungen zu sein scheint. — In den andern Teilen des Buches habe ich durch Ergänzungen des Inhaltes manches Dargestellte schärfer herauszuarbeiten gesucht. Durch das Ganze hindurch habe ich mich bemüht, an zahlreichen Stellen Änderungen in der Einkleidung des Inhalts vorzunehmen, die mir das wiederholte Durchleben des Dargestellten notwendig erscheinen ließ. | За това ново издание на моята книга „Тайната наука в очертания“ почти изцяло преработих първия раздел, „Характер на тайната наука“. Вярвам, че така сега ще има по-малко повод за недоразуменията, които, както видях, възникваха от по-ранната редакция на този раздел. От много страни чувах: другите науки доказват; а онова, което тук се представя за наука, просто казва: тайната наука установява това или онова. Такъв предразсъдък, естествено, се появява, тъй като доказателната сила на свръхсетивното познание не може да се натрапи чрез изложението така, както при излагането на връзки в сетивно възприемаемата действителност. Но чрез преработката на първия раздел на тази книга исках да покажа по-ясно, отколкото, изглежда, ми се е удало в по-ранните издания, че тук човек има работа само с предразсъдък. – В другите части на книгата се опитах чрез допълнения на съдържанието да изработя по-отчетливо някои от описаните неща. В цялата книга се постарах на многобройни места да внеса промени в одеждата, в която е облечено съдържанието, промени, чиято необходимост ми показа повторното изживяване на изложеното. |
| 30 | Berlin, Mai 1920 | Берлин, май 1920 г. |
| 31 | Rudolf Steiner | Рудолф Щайнер |
| 32 | VORREDE ZUR SECHZEHNTEN BIS ZWANZIGSTEN AUFLAGE | ПРЕДГОВОР КЪМ ШЕСТНАДЕСЕТОТО ДО ДВАДЕСЕТОТО ИЗДАНИЕ |
| 33 | Jetzt, nachdem fünfzehn Jahre seit dem ersten Erscheinen dieses Buches verflossen sind, darf ich wohl vor der Öffentlichkeit einiges sagen über die Seelenverfassung, aus der heraus es entstanden ist | Сега, след като са изминали петнадесет години от първото излизане на тази книга, навярно мога да си позволя да кажа пред обществото някои неща за душевното състояние, от което тя е възникнала. |
| 34 | Ursprünglich war mein Plan, seinen wesentlichen Inhalt als letztes Kapitel meinem lange vorher erschienenen Buche «Theosophie» anzufügen. Das ging nicht. Dieser Inhalt rundete sich damals, als die «Theosophie» ausgeführt wurde, nicht in der Art in mir ab wie derjenige der «Theosophie». Ich hatte in meinen Imaginationen das geistige Wesen des Einzelmenschen vor meiner Seele stehen und konnte es darstellen, nicht aber standen damals schon die kosmischen Zusammenhänge, die in der «Geheimwissenschaft» darzulegen waren, ebenso vor mir. Sie waren im einzelnen da; nicht aber im Gesamtbild. | Първоначално моят план беше да прибавя нейното съществено съдържание като последна глава към моята книга „Теософия“, излязла много по-рано. Това не беше възможно. Тогава, когато разработвах „Теософия“, това съдържание не доби в мен завършен вид по същия начин като съдържанието на „Теософия“. В моите имагинации пред душата ми стоеше духовната същност на отделния човек и можех да я опиша, но тогава пред мен още не стояха по същия начин космическите връзки, които трябваше да бъдат изложени в „Тайната наука“. Те бяха налице в подробностите, но не и в цялостната картина. |
| 35 | Deshalb entschloß ich mich, die «Theosophie» mit dem Inhalte erscheinen zu lassen, den ich als das Wesen im Leben eines einzelnen Menschen erschaut hatte, und die «Geheimwissenschaft» in der nächsten Zeit in aller Ruhe durchzuführen. | Затова реших да издам „Теософия“ със съдържанието, което бях съзрял като същността в живота на един отделен човек, а „Тайната наука“ да разработя в близкото време в пълно спокойствие. |
| 36 | Der Inhalt dieses Buches mußte nach meiner damaligen Seelenstimmung in Gedanken gegeben werden, die für die Darstellung des Geistigen geeignete weitere Fortbildungen der in der Naturwissenschaft angewendeten Gedanken sind. Man wird es den hier wieder abgedruckten «Vorbemerkungen zur ersten Auflage» anmerken, wie stark ich mich mit allem, was ich damals über Geisteserkenntnis schrieb, vor der Naturwissenschaft verantwortlich fühlte. Aber man kann in solchen Gedanken allein nicht das zur Darstellung bringen, was sich dem geistigen Schauen als GeistWelt offenbart. Denn diese Offenbarung geht in einen bloßen Gedankeninhalt nicht ein. Wer das Wesen solcher Offenbarung erlebend kennengelernt hat, der weiß, daß die Gedanken des gewöhnlichen Bewußtseins nur geeignet sind, das sinnlich Wahrgenommene, nicht aber das geistig Geschaute, auszudrücken. | Съдържанието на тази книга според тогавашното ми душевно настроение трябваше да бъде дадено в мисли, които са доразвития на мислите, прилагани в природната наука, доразвития, пригодни за изобразяването на духовното. По отпечатаните тук отново „Предварителни бележки към първото издание“ ще се забележи колко силно се чувствах отговорен пред природната наука с всичко, което пишех тогава за познанието на духа. Но само в такива мисли не може да се изобрази онова, което се разкрива на духовното виждане като духовен свят. Защото това откровение не се вмества в чисто мисловно съдържание. Който е опознал чрез преживяване същността на такова откровение, той знае, че мислите на обикновеното съзнание са пригодни да изразят само сетивно възприетото, но не и духовно съзряното. |
| 37 | Der Inhalt des geistig Geschauten läßt sich nur in Bildern (Imaginationen) wiedergeben, durch welche Inspirationen sprechen, die von intuitiv erlebter geistiger Wesenheit herrühren. (Über das Wesen von Imagination, Inspiration und Intuition findet man das Notwendige in dieser «Geheimwissenschaft» selbst und in meinem Buche: «Wie erlangt man Erkenntnisse der höheren Welten?».) | Съдържанието на духовно съзряното може да се предаде само в образи (имагинации), чрез които говорят инспирации, произхождащи от интуитивно преживяно духовно същество. (За същността на имагинацията, инспирацията и интуицията необходимото може да се намери в самата книга „Тайната наука“ и в моята книга „Как се постигат познания за висшите светове?“) |
| 38 | Aber der Darsteller der Imaginationen aus der GeistWelt kann gegenwärtig nicht bloß diese Imaginationen hinstellen. Er stellte damit etwas dar, das als ein ganz anderer Bewußtseinsinhalt neben dem Erkenntnisinhalt unseres Zeitalters, ohne allen Zusammenhang mit diesem, stünde. Er muß das gegenwärtige Bewußtsein mit dem erfüllen, was ein anderes Bewußtsein, das in die GeistWelt schaut, erkennen kann. Dann wird seine Darstellung diese GeistWelt zum Inhalte haben; aber dieser Inhalt tritt in der Form von Gedanken auf, in die er hineinfließt. Dadurch wird er dem gewöhnlichen Bewußtsein, das im Sinne der Gegenwart denkt, aber noch nicht in die GeistWelt hineinschaut, voll verständlich. | Но онзи, който изобразява имагинациите от духовния свят, не може в днешно време само да представи тези имагинации. С това той би изобразил нещо, което би стояло като съвсем друго съдържание на съзнанието редом със съдържанието на познанието на нашата епоха, без всякаква връзка с него. Той трябва да изпълни днешното съзнание с онова, което може да познае друго съзнание, гледащо в духовния свят. Тогава неговото изложение ще има за съдържание този духовен свят; но това съдържание се появява във формата на мисли, в които то се влива. Благодарение на това то става напълно разбираемо за обикновеното съзнание, което мисли в духа на настоящето, но още не гледа в духовния свят. |
| 39 | Diese Verständlichkeit bleibt nur dann aus, wenn man sich selbst Hindernisse vor sie legt. Wenn man die Vorurteile, die die Zeit aus einer falsch aufgefaßten Naturanschauung von «Grenzen der Erkenntnis» sich gebildet hat, zu den eigenen macht | Тази разбираемост отсъства само тогава, когато човек сам постави препятствия пред нея. Когато приеме за свои собствени предразсъдъците за „границите на познанието“, които епохата си е създала въз основа на погрешно схванат възглед за природата. |
| 40 | Im Geisterkennen ist alles in intimes Seelenerleben getaucht Nicht nur das geistige Anschauen selbst, sondern auch das Verstehen, das das nicht schauende gewöhnliche Bewußtsein den Ergebnissen des Schauenden entgegenbringt. Von dieser Intimität hat keine Ahnung, wer in dilettantischer Art davon spricht, daß der, der zu verstehen glaubt, sich das Verständnis selbst suggeriert | В познаването на духа всичко е потопено в интимно душевно преживяване. Не само самото духовно съзерцание, но и разбирането, с което невиждащото обикновено съзнание посреща резултатите на виждащия. Няма представа за тази интимност онзи, който по дилетантски начин говори, че онзи, който вярва, че разбира, сам си внушава разбирането. |
| 41 | Aber es ist so, daß, was innerhalb des Begreifens der physischen Welt bloß in Begriffen als Wahrheit oder Irrtum sich auslebt, der geistigen Welt gegenüber Erlebnis wird. | Но работата е такава, че онова, което в рамките на разбирането на физическия свят се изживява само в понятия като истина или заблуда, спрямо духовния свят става преживяване. |
| 42 | Wer in sein Urteil nur leise empfindend die Behauptung einfließen läßt, das geistig Geschaute sei von dem gewöhnlichen, noch nicht schauenden Bewußtsein — wegen dessen Grenzen — nicht erfaßbar, dem legt sich dieses empfindende Urteil wie eine verfinsternde Wolke vor das Erfassen; und er kann wirklich nicht verstehen. | Ако някой, само едва доловимо чувствайки, допусне в своята преценка да се влее твърдението, че духовно съзряното не може да бъде обхванато от обикновеното, още невиждащо съзнание – поради неговите граници, – тогава тази чувстваща преценка се изпречва пред схващането му като помрачаващ облак; и той наистина не може да разбере. |
| 43 | Aber dem unbefangenen nicht schauenden Bewußtsein ist das Geschaute voll verständlich, wenn es der Schauende bis in die Gedankenform hineinbringt. Es ist verständlich, wie dem Nicht-Maler das fertige Bild des Malers verständlich ist. Und zwar ist das Verständnis der GeistWelt nicht das künsderisch-gefühlsmäßige wie bei einem Kunstwerke, sondern ein durchaus gedankenmäßiges wie der Naturerkenntnis gegenüber. | Но за непредубеденото невиждащо съзнание съзряното е напълно разбираемо, ако виждащият го доведе чак до формата на мисълта. То е разбираемо така, както готовата картина на художника е разбираема за човека, който не е художник. При това разбирането на духовния свят не е художествено-чувствено, както при произведение на изкуството, а изцяло мисловно, както при познанието на природата. |
| 44 | Um aber ein solches Verständnis wirklich möglich zu machen, muß der Darsteller des geistig Geschauten seine Schauungen bis zu einem richtigen Hineingießen in die Gedankenform bringen, ohne daß sie innerhalb dieser Form ihren imaginativen Charakter verlieren. | За да стане обаче такова разбиране действително възможно, онзи, който изобразява духовно съзряното, трябва да доведе своите виждания до истинско изливане във формата на мисълта, без те да загубят в тази форма своя имагинативен характер. |
| 45 | Das stand alles vor meiner Seele, als ich meine «Geheimwissenschaft» ausarbeitete. | Всичко това стоеше пред душата ми, когато разработвах моята книга „Тайната наука“. |
| 46 | 1909 fühlte ich dann, daß ich mit diesen Voraussetzungen ein Buch zustandebringen könne, das: erstens den Inhalt meiner Geistesschau bis zu einem gewissen, aber zunächst genügenden Grade, in die Gedankenform gegossen, brachte; und das zweitens von jedem denkenden Menschen, der sich keine Hindernisse vor das Verständnis legt, verstanden werden kann. | Тогава, през 1909 г., почувствах, че с тези предпоставки бих могъл да създам една книга, която, първо, да донася съдържанието на моето духовно виждане, излято във формата на мисълта до определена, но засега достатъчна степен; и която, второ, да може да бъде разбрана от всеки мислещ човек, който не си поставя препятствия пред разбирането. |
| 47 | Ich sage das heute, indem ich zugleich ausspreche, daß damals (1909) mir die Veröffendichung des Buches als ein Wagnis erschien. Denn ich wußte ja, daß die geforderte Unbefangenheit gerade diejenigen nicht aufbringen können, die Naturwissenschaft beruflich treiben, und ebensowenig alle die zahlreichen Persönlichkeiten, die in ihrem Urteile von diesen abhängig sind. | Казвам това днес, като същевременно заявявам, че тогава (1909) публикуването на книгата ми се струваше рисковано начинание. Защото знаех, че изискваната непредубеденост не могат да проявят тъкмо онези, които се занимават професионално с природна наука, нито пък всички многобройни личности, които в своите преценки зависят от тях. |
| 48 | Aber es stand gerade die Tatsache vor meiner Seele, daß in der Zeit, in der sich das Bewußtsein der Menschheit von der GeistWelt am weitesten entfernt hatte, die Mitteilungen aus dieser GeistWelt einer allerdringendsten Notwendigkeit entsprachen. | Но пред душата ми стоеше тъкмо фактът, че в епоха, в която съзнанието на човечеството се беше отдалечило най-много от духовния свят, съобщенията от този духовен свят отговаряха на най-неотложна необходимост. |
| 49 | Ich zählte darauf, daß es auch Menschen gibt, die mehr oder weniger die Entfernung von aller Geistigkeit so schwer als Lebenshindernis empfinden, daß sie zu Mitteilungen aus der GeistWelt mit innerer Sehnsucht greifen. | Разчитах на това, че има и хора, които повече или по-малко чувстват отдалечаването от всяка духовност толкова тежко като препятствие за живота, че посягат с вътрешен копнеж към съобщенията от духовния свят. |
| 50 | Und die folgenden Jahre haben das ja voll bestätigt. Die «Theosophie» und «Geheimwissenschaft» haben als Bücher, die im Leser guten Willen voraussetzen, auf eine schwierige Stilisierung einzugehen, weite Verbreitung gefunden. | И следващите години напълно потвърдиха това. „Теософия“ и „Тайната наука“, като книги, които предполагат у читателя добра воля да навлезе в един труден стил на изложение, намериха широко разпространение. |
| 51 | Ich habe ganz bewußt angestrebt, nicht eine «populäre» Darstellung zu geben, sondern eine solche, die notwendig macht, mit rechter Gedankenanstrengung in den Inhalt hineinzukommen. Ich habe damit meinen Büchern einen solchen Charakter aufgeprägt, daß deren Lesen selbst schon der Anfang der Geistesschulung ist. Denn die ruhige, besonnene Gedankenanstrengung, die dieses Lesen notwendig macht, verstärkt die Seelenkräfte und macht sie dadurch fähig, der geistigen Welt nahe zu kommen. | Съвсем съзнателно съм се стремил да дам не „популярно“ изложение, а такова, което налага в съдържанието да се навлиза с истинско мисловно усилие. С това съм придал на книгите си такъв характер, че самото им четене вече е началото на духовното обучение. Защото спокойното, трезвено мисловно усилие, което това четене изисква, усилва душевните сили и така ги прави способни да се приближат до духовния свят. |
| 52 | Daß ich dem Buche den Titel «Geheimwissenschaft» gegeben habe, hat sogleich Mißverständnisse hervorgerufen. Von mancher Seite wurde gesagt, was «Wissenschaft» sein will, darf nicht «geheim» sein. Wie wenig bedacht war ein solcher Einwand. Als ob jemand, der einen Inhalt veröffentlicht, mit diesem «geheim» tun wolle. Das ganze Buch zeigt, daß nichts als «geheim» bezeichnet, sondern eben in eine solche Form gebracht werden sollte, daß es verständlich sei wie nur irgendeine «Wissenschaft». Oder will man, wenn man das Wort «Naturwissenschaft» gebraucht, nicht andeuten, daß es sich um Wissen von der «Natur» handelt? Geheimwissenschaft ist Wissenschaft von dem, was sich insofern im «geheimen» abspielt, als es nicht draußen in der Natur wahrgenommen wird, sondern da, wohin die Seele sich orientiert, wenn sie ihr Inneres nach dem Geiste richtet. «Geheimwissenschaft» ist Gegensatz von «Naturwissenschaft». | Това, че дадох на книгата заглавието „Тайната наука“, веднага предизвика недоразумения. От някои страни се казваше, че онова, което иска да бъде „наука“, не бива да е „тайно“. Колко необмислено беше такова възражение. Сякаш някой, който публикува едно съдържание, би искал да го таи като „тайна“. Цялата книга показва, че нищо не трябваше да бъде обозначено като „тайно“, а тъкмо да бъде приведено в такава форма, че да е разбираемо като която и да е „наука“. Или нима, когато се употребява думата „природна наука“, не се иска да се посочи, че става дума за знание за „природата“? Тайната наука е наука за онова, което се разиграва „в тайна“ дотолкова, доколкото то се възприема не навън в природата, а там, накъдето душата се ориентира, когато насочва своята вътрешност към духа. „Тайната наука“ е противоположност на „природната наука“. |
| 53 | Meinen Schauungen in der geistigen Welt hat man immer wieder entgegengehalten, sie seien veränderte Wiedergaben dessen, was im Laufe älterer Zeit an Vorstellungen der Menschen über die GeistWelt hervorgetreten ist Man sagte, ich hätte mancherlei gelesen, es ins Unterbewußte aufgenommen und dann in dem Glauben, es entspringe aus dem eigenen Schauen, zur Darstellung gebracht. Aus gnostischen Lehren, aus orientalischen Weisheitsdichtungen usw. soll ich meine Darstellungen gewonnen haben. | Срещу моите виждания в духовния свят отново и отново се възразяваше, че те били изменени предавания на онова, което в течение на по-стари времена се е появило като представи на хората за духовния свят. Казваха, че съм чел какво ли не, възприел съм го в подсъзнанието и после съм го изобразил с вярата, че то извира от собственото ми виждане. От гностически учения, от източни поетични творби на мъдростта и т.н. съм бил почерпил своите изложения. |
| 54 | Man ist, indem man dieses behauptet hat, mit den Gedanken ganz an der Oberfläche geblieben. | Твърдейки това, хората са останали с мислите си съвсем на повърхността. |
| 55 | Meine Erkenntnisse des Geistigen, dessen bin ich mir voll bewußt, sind Ergebnisse eigenen Schauens. Ich hatte jeder zeit bei allen Einzelheiten und bei den großen Übersichten mich streng geprüft, ob ich jeden Schritt im schauenden Weiterschreiten so mache, daß voll besonnenes Bewußtsein diese Schritte begleite. Wie der Mathematiker von Gedanke zu Gedanke schreitet, ohne daß Unbewußtes, Autosuggestion usw. eine Rolle spielen, so — sagte ich mir — muß geistiges Schauen von objektiver Imagination zu objektiver Imagination schreiten, ohne daß etwas anderes in der Seele lebt als der geistige Inhalt klar besonnenen Bewußtseins. | Моите познания за духовното – за това си давам пълна сметка – са резултати от собствено виждане. По всяко време, при всички подробности и при големите обзори, строго съм се проверявал дали всяка стъпка във виждащото напредване я правя така, че тези стъпки да бъдат придружавани от напълно трезвено съзнание. Както математикът крачи от мисъл към мисъл, без несъзнаваното, автосугестията и т.н. да играят някаква роля, така – казвах си – духовното виждане трябва да крачи от обективна имагинация към обективна имагинация, без в душата да живее нещо друго освен духовното съдържание на ясно трезвеното съзнание. |
| 56 | Daß man von einer Imagination weiß, sie ist nicht bloß subjektives Bild, sondern Bildwiedergabe objektiven Geist inhaltes, dazu bringt man es durch gesundes inneres Erleben. Man gelangt dazu auf geistig-seelische Art, wie man im Bereich der Sinnesanschauung bei gesunder Organisation Einbildungen von objektiven Wahrnehmungen richtig unterscheidet | Чрез здраво вътрешно преживяване се стига дотам да знаеш за една имагинация, че тя не е само субективен образ, а образно предаване на обективно духовно съдържание. Стига се до това по духовно-душевен начин, така както в областта на сетивното съзерцание при здрава организация човек правилно различава въображенията от обективните възприятия. |
| 57 | So hatte ich die Ergebnisse meines Schauens vor mir. Sie waren zunächst «Anschauungen», die ohne Namen lebten. | Така имах пред себе си резултатите от своето виждане. Те бяха отначало „съзерцания“, които живееха без имена. |
| 58 | Sollte ich sie mitteilen, so bedurfte es der Wortbezeichnungen. Ich suchte dann später nach solchen in älteren Darstellungen des Geistigen, um das noch Wortlose in Worten ausdrücken zu können. Ich gebrauchte diese Wortbezeichnungen frei, so daß wohl kaum eine derselben in meinem Gebrauche zusammenfällt mit dem, was sie dort war, wo ich sie fand. | Ако трябваше да ги съобщя, бяха необходими словесни обозначения. Тогава, по-късно, търсих такива в по-старите изложения на духовното, за да мога да изразя с думи онова, което още нямаше думи. Употребявах тези словесни обозначения свободно, така че едва ли някое от тях в моята употреба съвпада с онова, което то е било там, където го намерих. |
| 59 | Ich suchte aber nach solcher Möglichkeit, mich auszudrücken, stets erst, nachdem mir der Inhalt im eigenen Schauen aufgegangen war. | Но търсех такава възможност да се изразя винаги едва след като съдържанието ми се беше разкрило в собственото ми виждане. |
| 60 | Vorher Gelesenes wußte ich beim eigenen forschenden Schauen durch die Bewußtseinsverfassung, die ich eben geschildert habe, auszuschalten. | Прочетеното по-рано умеех да изключа при собственото изследователско виждане благодарение на състоянието на съзнанието, което току-що описах. |
| 61 | Nun fand man in meinen Ausdrücken Anklänge an ältere Vorstellungen. Ohne auf den Inhalt einzugehen, hielt man sich an solche Ausdrücke. Sprach ich von «Lotosblumen» in dem Astralleib des Menschen, so war das ein Beweis, daß ich indische Lehren, in denen man den Ausdruck findet, wieder gäbe. Ja, sprach ich von «Astralleib», so war dies das Ergebnis des Lesens mittelalterlicher Schriften. Gebrauchte ich die Ausdrücke: Angeloi, Archangeloi usw., so erneuerte ich einfach die Vorstellungen chrisdicher Gnosis. | И ето, в моите изрази намираха отзвуци от по-стари представи. Без да навлизат в съдържанието, хората се придържаха към такива изрази. Говорех ли за „лотосови цветове“ в астралното тяло на човека, това беше доказателство, че предавам индийски учения, в които се среща този израз. Нещо повече, говорех ли за „астрално тяло“, това беше резултат от четене на средновековни писания. Употребявах ли изразите: Ангели, Архангели и т.н., значи просто подновявах представите на християнския гнозис. |
| 62 | Solches ganz an der Oberfläche sich bewegende Denken fand ich immer wieder mir entgegengehalten. | Отново и отново ми противопоставяха такова мислене, което се движи изцяло на повърхността. |
| 63 | Auch auf diese Tatsache wollte ich gegenwärtig beim Wiedererscheinen der «Geheimwissenschaft» in neuer Auflage hinweisen. Das Buch enthält ja die Umrisse der Anthroposophie als eines Ganzen. Es wird daher vorzüglich betroffen von den Mißverständnissen, denen diese ausgesetzt ist. | И на този факт исках да обърна внимание сега, при повторното излизане на „Тайната наука“ в ново издание. Книгата съдържа очертанията на антропософията като едно цяло. Затова тя е засегната преди всичко от недоразуменията, на които е изложена антропософията. |
| 64 | Ich habe seit der Zeit, in der in meiner Seele die Imaginationen, die das Buch wiedergibt, in ein Gesamtbild zusammengeflossen sind, unausgesetzt das forschende Schauen in den Menschen, in das geschichtliche Werden der Menschheit, in den Kosmos usw. fortgebildet; ich bin im einzelnen zu immer neuen Ergebnissen gekommen. Aber, was ich in der «Geheimwissenschaft» vor fünfzehn Jahren als Umriß gegeben habe, ist für mich in nichts erschüttert worden. Alles, was ich seither sagen konnte, erscheint, wenn es an der rechten Stelle diesem Buche eingefügt wird, als eine weitere Ausführung der damaligen Skizze. | От времето, когато в моята душа имагинациите, които книгата предава, се сляха в една цялостна картина, непрекъснато доразвивах изследващото виждане, проникващо в човека, в историческото ставане на човечеството, в космоса и т.н.; в подробностите стигах до все нови резултати. Но онова, което преди петнадесет години дадох в „Тайната наука“ като очертание, за мен в нищо не е било разклатено. Всичко, което можах да кажа оттогава насам, се явява – когато бъде вмъкнато на правилното място в тази книга – като по-нататъшно разгръщане на тогавашната скица. |
| 65 | Goetheanum, 10. Januar 1925 | Гьотеанум, 10 януари 1925 г. |
| 66 | Rudolf Steiner | Рудолф Щайнер |
| 67 | CHARAKTER DER GEHEIMWISSENSCHAFT | ХАРАКТЕР НА ТАЙНАТА НАУКА |
| 68 | Ein altes Wort: «Geheimwissenschaft» wird für den Inhalt dieses Buches angewendet. Das Wort kann Veranlassung werden, daß sogleich bei den verschiedenen Menschen der Gegenwart die entgegengesetztesten Empfindungen wachgerufen werden. Für viele hat es etwas Abstoßendes; es ruft Spott, mideidiges Lächeln, vielleicht Verachtung hervor. Sie stellen sich vor, daß eine Vorstellungsart, die sich so bezeichnet, nur auf einer müßigen Träumerei, auf Phantasterei beruhen könne, daß sich hinter solcher «vermeindichen» Wissenschaft nur der Drang verbergen könne, allerlei Aberglauben zu erneuern, den mit Recht meidet, wer «wahre Wissenschaftlichkeit» und «echtes Erkenntnisstreben» kennengelernt hat. Auf andere wirkt das Wort so, als ob ihnen das damit Gemeinte etwas bringen müsse, was auf keinem andern Wege zu erlangen ist und zu dem sie, je nach ihrer Veranlagung, tief innerliche Erkenntnissehnsucht oder seelisch verfeinerte Neugierde hinzieht. Zwischen diesen schroff einander gegenüberstehenden Meinungen gibt es alle möglichen Zwischenstufen der bedingten Ablehnung oder Annahme dessen, was sich der eine oder der andere vorstellt, wenn er das Wort «Geheimwissenschaft» vernimmt. — Es ist nicht in Abrede zu stellen, daß für manchen das Wort «Geheimwissenschaft» deshalb einen zauberhaften Klang hat, weil es seine verhängnisvolle Sucht zu befriedigen scheint nach einem auf naturgemäßem Wege nicht zu erlangenden Wissen von einem «Unbekannten», Geheimnisvollen, ja Unklaren. Denn viele Menschen wollen die tiefsten Sehnsuchten ihrer Seele nicht durch das befriedigen, was klar erkannt werden kann. Ihre Überzeugung geht dahin, daß es außer demjenigen, was man in der Welt erkennen könne, noch etwas geben müsse, das sich der Erkenntnis entzieht. Mit einem sonderbaren Widersinn, den sie nicht bemerken, lehnen sie für die tiefsten Erkenntnissehnsuchten alles ab, was «bekannt ist», und wollen dafür nur etwas gelten lassen, wovon man nicht sagen könne, daß es durch naturgemäßes Forschen bekannt werde. Wer von «Geheimwissenschaft» redet, wird gut daran tun, sich vor Augen zu halten, daß ihm Mißverständnisse entgegenstehen, die von solchen Verteidigern einer derartigen Wissenschaft verursacht werden; von Verteidigern, die eigendich nicht ein Wissen, sondern das Gegenteil davon anstreben. | За съдържанието на тази книга се употребява една стара дума: „тайна наука“. Тази дума може да стане повод у различните хора на настоящето веднага да се събудят най-противоположни усещания. За мнозина тя има нещо отблъскващо; тя предизвиква присмех, съжалителна усмивка, може би презрение. Те си представят, че един начин на представяне, който се обозначава така, би могъл да почива само на празно мечтателство, на фантазьорство, че зад такава „мнима“ наука може да се крие само поривът да се подновят всевъзможни суеверия, които с право избягва онзи, който е опознал „истинската научност“ и „истинския стремеж към познание“. На други думата въздейства така, сякаш онова, което се има предвид с нея, трябва да им донесе нещо, което не може да се постигне по никой друг път и към което ги влече, според тяхната нагласа, дълбоко вътрешен копнеж за познание или душевно изтънчено любопитство. Между тези рязко противостоящи си мнения има всевъзможни междинни степени на условно отхвърляне или приемане на онова, което един или друг си представя, когато чуе думата „тайна наука“. – Не може да се отрече, че за някои думата „тайна наука“ има вълшебно звучене, защото като че ли задоволява тяхната пагубна страст към знание, което не може да се постигне по естествен път, знание за нещо „непознато“, тайнствено, дори неясно. Защото много хора не искат да задоволят най-дълбоките копнежи на своята душа чрез онова, което може да бъде ясно познато. Тяхното убеждение е, че освен онова, което може да се познае в света, трябва да има още нещо, което убягва на познанието. Със странна безсмислица, която не забелязват, те отхвърлят за най-дълбоките копнежи за познание всичко, което „е известно“, и искат вместо него да признават само нещо, за което не би могло да се каже, че става известно чрез естествено изследване. Който говори за „тайна наука“, ще постъпи добре, ако има пред очите си, че срещу него стоят недоразумения, причинени от такива защитници на подобна наука; от защитници, които всъщност се стремят не към знание, а към неговата противоположност. |
| 69 | Diese Ausführungen richten sich an Leser, welche sich ihre Unbefangenheit nicht dadurch nehmen lassen, daß ein Wort durch verschiedene Umstände Vorurteile hervorruft. Von einem Wissen, das in irgendeiner Beziehung als ein «geheimes», nur durch besondere Schicksalsgunst für manchen zu gängliches, gelten soll, wird hier nicht die Rede sein. Man wird dem hier gemeinten Wortgebrauche gerecht werden, wenn man an dasjenige denkt, was Goethe im Sinne hat, wenn er von den «offenbaren Geheimnissen» in den Welterscheinungen spricht. Was in diesen Erscheinungen «geheim», unoffenbar bleibt, wenn man sie nur durch die Sinne und den an die Sinne sich bindenden Verstand erfaßt, das wird als der Inhalt einer übersinnlichen Erkenntnisart angesehen*. — Wer als «Wissenschaft» nur gelten läßt, was durch die Sinne und den ihnen dienenden Verstand offenbar wird, für den kann selbstverständlich das hier als «Geheimwissenschaft» Gemeinte keine Wissenschaft sein. Ein solcher müßte aber, wenn er sich selbst verstehen wollte, zugeben, daß er nicht aus einer begründeten Einsicht heraus, sondern durch einen seinem rein persönlichen Empfinden entstammenden Machtspruch eine «Geheimwissenschaft» ablehnt Um das einzusehen, hat man nur nötig, Überlegungen darüber anzustellen, wie Wissenschaft entsteht und welche Bedeutung sie im menschlichen Leben hat. Das Entstehen der Wissenschaft, dem Wesen nach, erkennt man nicht an dem Gegenstande, den die Wissenschaft ergreift; man erkennt es an der im wissenschaftlichen Streben auftretenden Betäti gungsart der menschlichen Seele. Wie sich die Seele verhält, indem sie Wissenschaft sich erarbeitet, darauf hat man zu sehen. Eignet man sich die Gewohnheit an, diese Betäti gungsart nur dann ins Werk zu setzen, wenn die Offenbarungen der Sinne in Betracht kommen, dann gerät man leicht auf die Meinung, diese Sinnesoffenbarung sei das Wesendiche. Und man lenkt dann den Blick nicht darauf, daß ein gewisses Verhalten der menschlichen Seele eben nur auf die Sinnesoffenbarung angewendet worden ist. Aber man kann über diese willkürliche Selbstbeschränkung hinauskommen und, abgesehen von dem besonderen Falle der Anwendung, den Charakter der wissenschaftlichen Betätigung ins Auge fassen. Dies liegt zugrunde, wenn hier für die Erkenntnis nichtsinnlicher Weltinhalte als von einer «wissenschaftlichen» gesprochen wird. An diesen Weltinhalten will sich die menschliche Vorstellungsart so betätigen, wie sie sich im andern Falle an den naturwissenschaftlichen Welt inhalten betätigt. Geheimwissenschaft will die naturwissenschaftliche Forschungsart und Forschungsgesinnung, die auf ihrem Gebiete sich an den Zusammenhang und Verlauf der sinnlichen Tatsachen hält, von dieser besonderen Anwendung loslösen, aber sie in ihrer denkerischen und sonstigen Eigenart festhalten. Sie will über Nichtsinnliches in derselben Art sprechen, wie die Naturwissenschaft über Sinnliches spricht. Während die Naturwissenschaft im Sinnlichen mit dieser Forschungsart und Denkweise stehenbleibt, will Geheimwissenschaft die seelische Arbeit an der Natur als eine Art Selbsterziehung der Seele betrachten und das Anerzogene auf das nichtsinnliche Gebiet anwenden. Sie will so verfahren, daß sie zwar nicht über die sinnlichen Erscheinungen als solche spricht, aber über die nichtsinnlichen Weltinhalte so, wie der Naturforscher über die sinnenfalligen. Sie hält von dem naturwissenschaftlichen Verfahren die seelische Verfassung innerhalb dieses Verfahrens fest, also gerade das, durch welches Naturerkenntnis Wissenschaft erst wird. Sie darf sich deshalb als Wissenschaft bezeichnen. | Тези изложения се обръщат към читатели, които не позволяват да им бъде отнета непредубедеността от това, че една дума поради различни обстоятелства предизвиква предразсъдъци. Тук няма да става дума за знание, което в някакво отношение уж минава за „тайно“, достъпно за някои само поради особено благоволение на съдбата. Употребата на думата, която се има предвид тук, ще бъде правилно разбрана, ако се помисли за онова, което Гьоте има предвид, когато говори за „явните тайни“ в световните явления. Онова, което в тези явления остава „тайно“, неявно, когато човек ги обхваща само чрез сетивата и свързания със сетивата разсъдък, се разглежда като съдържание на свръхсетивен вид познание*. – За онзи, който признава за „наука“ само онова, което се открива чрез сетивата и служещия им разсъдък, онова, което тук се има предвид като „тайна наука“, разбира се, не може да е наука. Такъв човек обаче, ако искаше да разбере сам себе си, би трябвало да признае, че отхвърля „тайната наука“ не от някакво обосновано прозрение, а чрез властна присъда, произтичаща от чисто личното му усещане. За да се прозре това, нужно е само да се поразмисли как възниква науката и какво значение има тя в човешкия живот. По своята същност възникването на науката се познава не по предмета, който науката обхваща; то се познава по начина на проява на дейност на човешката душа, който се появява в научния стремеж. Трябва да се гледа как се държи душата, когато си изработва наука. Ако човек усвои навика да привежда в действие този начин на проява на дейност само когато става дума за откровенията на сетивата, тогава лесно стига до мнението, че това сетивно откровение е същественото. И тогава не насочва погледа си към това, че едно определено поведение на човешката душа е било приложено само към сетивното откровение. Но човек може да надрасне това произволно самоограничение и като се абстрахира от особения случай на приложение, да обърне внимание на характера на проявата на научна дейност. Това лежи в основата, когато тук за познанието на несетивните съдържания на света се говори като за „научно“. Към тези съдържания на света човешкият начин на представяне иска да прояви дейността си така, както в другия случай я проявява към природонаучните съдържания на света. Тайната наука иска да освободи природонаучния начин на изследване и изследователската нагласа, които в своята област се придържат към връзката и протичането на сетивните факти, от това особено приложение, но да ги запази в тяхното своеобразие – мисловно и всякакво друго. Тя иска да говори за несетивното по същия начин, по който природната наука говори за сетивното. Докато природната наука със своя начин на изследване и мислене остава при сетивното, тайната наука иска да разглежда душевната работа върху природата като вид самовъзпитание на душата и да приложи възпитаното към несетивната област. Тя иска да постъпва така, че да говори не за сетивните явления като такива, а за несетивните съдържания на света така, както природоизследователят говори за сетивно възприемаемите. Тя запазва от природонаучния метод душевното състояние вътре в този метод, тоест тъкмо онова, чрез което познанието на природата изобщо става наука. Затова тя може да се нарича наука. |
| 70 | * Es ist vorgekommen, daß man den Ausdruck «Geheimwissenschaft» — wie er von dem Verfasser dieses Buches schon in früheren Auflagen gebraucht worden ist — gerade aus dem Grunde abgelehnt hat, weil eine Wissenschaft doch für niemand etwas «Geheimes» sein könne. Man hätte Recht, wenn die Sache so gemeint wäre. Allein das ist nicht der Fall. So wenig Naturwissenschaft eine «natürliche» Wissenschaft in dem Sinne genannt werden kann, daß sie jedem «von Natur eigen» ist, so wenig denkt sich der Verfasser unter «Geheimwissenschaft» eine «geheime» Wissenschaft, sondern eine solche, welche sich auf das in den Welterscheinungen für die gewöhnliche Erkenntnisart Unoffenbare, «Geheime» bezieht, eine Wissenschaft von dem «Geheimen», von dem «offenbaren Geheimnis». Geheimnis aber soll diese Wissenschaft für niemand sein, der ihre Erkenntnisse auf den ihr entsprechenden Wegen sucht. | * Случвало се е изразът „тайна наука“ – както вече е бил употребяван от автора на тази книга в по-ранни издания – да бъде отхвърлян тъкмо поради това, че една наука не би могла да бъде за никого нещо „тайно“. Хората биха имали право, ако работата беше замислена така. Но това не е така. Както природната наука не може да бъде наречена „естествена“ наука в смисъл, че тя е „по природа присъща“ на всеки, така и авторът не разбира под „тайна наука“ една „тайна“ наука, а такава наука, която се отнася до онова в световните явления, което за обикновения вид познание е неявно, „тайно“, наука за „тайното“, за „явната тайна“. Тайна обаче тази наука не трябва да бъде за никого, който търси нейните познания по съответстващите ѝ пътища. |
| 71 | Wer über die Bedeutung der Naturwissenschaft im menschlichen Leben Überlegungen anstellt, der wird finden, daß diese Bedeutung nicht erschöpft sein kann mit der Aneignung von Naturerkenntnissen. Denn diese Erkenntnisse können nie und nimmer zu etwas anderem fuhren als zu einem Erleben desjenigen, was die Menschenseele selbst nicht ist. Nicht in dem lebt das Seelische, was der Mensch an der Natur erkennt, sondern in dem Vorgang des Erkennens. In ihrer Betätigung an der Natur erlebt sich die Seele. Was sie in dieser Betätigung lebensvoll sich erarbeitet, das ist noch etwas anderes als das Wissen über die Natur selbst. Das ist an der Naturerkenntnis erfahrene Selbstentwickelung. Den Gewinn dieser Selbstentwickelung will die Geheimwissenschaft betätigen auf Gebieten, die über die bloße Natur hinaus liegen. Der Geheimwissenschafter will den Wert der Naturwissenschaft nicht verkennen, sondern ihn noch besser anerkennen als der Naturwissenschafter selbst Er weiß, daß er ohne die Strenge der Vorstellungsart, die in der Naturwissenschaft waltet, keine Wissenschaft begründen kann. Er weiß aber auch, daß, wenn diese Strenge durch ein echtes Eindringen in den Geist des naturwissenschaftlichen Denkens erworben ist, sie festgehalten werden kann durch die Kraft der Seele für andere Gebiete. | Който поразмисли за значението на природната наука в човешкия живот, ще открие, че това значение не може да се изчерпва с усвояването на познания за природата. Защото тези познания никога и в никакъв случай не могат да доведат до нещо друго освен до преживяване на онова, което самата човешка душа не е. Душевното не живее в онова, което човек познава в природата, а в процеса на познаването. В проявата на своята дейност спрямо природата душата преживява себе си. Онова, което тя в тази проява на дейност жизнено си изработва, е нещо различно от знанието за самата природа. То е саморазвитие, изпитано при познанието на природата. Тайната наука иска да приложи придобивката от това саморазвитие в области, които лежат отвъд самата природа. Познавачът на тайната наука не иска да подценява стойността на природната наука, а иска да я признае още по-добре от самия природоизследовател. Той знае, че без строгостта на начина на представяне, който цари в природната наука, не може да обоснове никаква наука. Но той знае също, че когато тази строгост е придобита чрез истинско проникване в духа на природонаучното мислене, тя може да бъде запазена чрез силата на душата и за други области. |
| 72 | Etwas, was bedenklich machen kann, tritt dabei allerdings auf. In der Betrachtung der Natur wird die Seele durch den betrachteten Gegenstand in einem viel stärkeren Maße geleitet als in derjenigen nichtsinnlicher Weltinhalte. In dieser muß sie in einem höheren Maße aus rein inneren Impulsen heraus die Fähigkeit haben, das Wesen der wissenschaftlichen Vorstellungsart festzuhalten. Weil sehr viele Menschen — unbewußt — glauben, daß nur an dem Leitfaden der Naturerscheinungen dieses Wesen festgehalten werden kann, sind sie geneigt, durch einen Machtspruch sich dahin zu entscheiden: sobald dieser Leitfaden verlassen wird, tappt die Seele mit ihrem wissenschaftlichen Verfahren im Leeren. Solche Menschen haben sich die Eigenart dieses Verfahrens nicht zum Bewußtsein gebracht; sie bilden sich ihr Urteil zumeist aus den Verirrungen, die entstehen müssen, wenn die wissenschaftliche Gesinnung an den Naturerscheinungen nicht gefestigt genug ist und trotzdem die Seele sich an die Betrachtung des nichtsinnlichen Weltgebie tes begeben will. Da entsteht selbstverständlich viel un wissenschaftliches Reden über nichtsinnliche Weltinhalte. Aber nicht deswegen, weil solches Reden seinem Wesen nach nicht wissenschaftlich sein kann, sondern weil es, im besonderen Falle, an der wissenschaftlichen Selbsterziehung durch die Naturbeobachtung hat fehlen lassen. | При това обаче се появява нещо, което може да накара човек да се замисли. При разглеждането на природата душата е водена от разглеждания предмет в много по-голяма степен, отколкото при разглеждането на несетивни съдържания на света. При последното тя трябва в по-висока степен да има способността, изхождайки от чисто вътрешни импулси, да запази същността на научния начин на представяне. Тъй като твърде много хора – несъзнавано – вярват, че тази същност може да бъде запазена само по пътеводната нишка на природните явления, те са склонни чрез властна присъда да решат: щом тази пътеводна нишка бъде изоставена, душата със своя научен метод се лута опипом в празнотата. Такива хора не са осъзнали своеобразието на този метод; те си съставят преценката най-вече от заблудите, които трябва да възникнат, когато научната нагласа не е достатъчно укрепнала в природните явления и въпреки това душата иска да се отдаде на разглеждането на несетивната област на света. Тогава, разбира се, възниква много ненаучно говорене за несетивни съдържания на света. Но не защото такова говорене по своята същност не може да бъде научно, а защото в конкретния случай то е допуснало да липсва научното самовъзпитание чрез наблюдението на природата. |
| 73 | Wer von Geheimwissenschaft reden will, muß allerdings mit Rücksicht auf das eben Gesagte einen wachsamen Sinn haben für alles Irrlichtelierende, das entsteht, wenn über die offenbaren Geheimnisse der Welt etwas ausgemacht wird ohne wissenschaftliche Gesinnung. Dennoch führte es zu etwas Ersprießlichem nicht, wenn hier, gleich im Anfange geheimwissenschaftlicher Ausführungen, über alle möglichen Verirrungen gesprochen würde, die in der Seele vorurteils voller Personen jedes Forschen in dieser Richtung in Mißachtung bringen, weil solche Personen aus dem Vorhanden sein wahrlich recht zahlreicher Verirrungen auf das Unberechtigte des ganzen Strebens schließen. Da aber zumeist bei Wissenschaftern oder wissenschaftlich gesinnten Beurteilern die Ablehnung der Geheimwissenschaft doch nur auf dem oben gekennzeichneten Machtspruch beruht und die Berufung auf die Verirrungen nur — oft unbewußter — Vorwand ist, so wird eine Auseinandersetzung mit solchen Gegnern zunächst wenig fruchtbar sein. Nichts hindert sie ja, den gewiß durchaus berechtigten Einwand zu machen, daß von vornherein durch nichts festgestellt werden kann, ob denn bei demjenigen, der andere in Verirrung befangen glaubt, der oben gekennzeichnete feste Grund wirklich vorhanden ist Daher kann der nach einer Geheimwissenschaft Strebende nur einfach vorführen, was er glaubt sagen zu dürfen. Das Urteil über seine Berechtigung können nur andere, aber auch nur solche Personen sich bilden, welche unter Vermeidung aller Machtsprüche sich einzulassen vermögen auf die Art seiner Mitteilungen über die offenbaren Geheimnisse des Weltgeschehens. Obliegen wird ihm allerdings, zu zeigen, wie sich das von ihm Vorgebrachte zu anderen Errungenschaften des Wissens und des Lebens verhält, welche Gegnerschaften möglich sind und inwieferne die unmittelbare äußere sinnenfällige Lebenswirklichkeit Bestätigungen bringt für seine Beobachtungen. Aber er sollte niemals darnach streben, seine Darstellung so zu halten, daß diese statt durch ihren Inhalt durch seine Überredungs kunst wirke. | Който иска да говори за тайната наука, трябва обаче, с оглед на току-що казаното, да има буден усет за всичко, което се мярка като блуждаещи огньове и възниква, когато за явните тайни на света се решава нещо без научна нагласа. Въпреки това не би било плодотворно, ако тук, още в началото на тайнонаучните изложения, се говореше за всевъзможните заблуди, които в душата на личности, изпълнени с предразсъдъци, дискредитират всяко изследване в тази посока, защото такива личности от наличието на наистина твърде многобройни заблуди заключават за неоправдаността на целия стремеж. Но тъй като у учените или у научно настроените критици отхвърлянето на тайната наука почива най-често все пак само на гореописаната властна присъда, а позоваването на заблудите е само – често несъзнаван – предлог, то спорът с такива противници отначало ще бъде малко плодотворен. Нищо не им пречи да направят несъмнено напълно оправданото възражение, че отначало с нищо не може да се установи дали у онзи, който смята други за обхванати от заблуда, наистина е налице гореописаната твърда основа. Затова стремящият се към тайна наука може само просто да представи онова, което вярва, че може да каже. Преценката за неговата правомерност могат да си съставят само другите, но и то само такива личности, които, избягвайки всякакви властни присъди, са способни да навлязат в начина на неговите съобщения за явните тайни на световните събития. Негово задължение обаче ще бъде да покаже как се отнася изнесеното от него към другите постижения на знанието и на живота, какви противопоставяния са възможни и доколко непосредствената външна сетивно възприемаема житейска действителност носи потвърждения за неговите наблюдения. Но той никога не би трябвало да се стреми да построи изложението си така, че то да въздейства не чрез своето съдържание, а чрез неговото изкуство да убеждава. |
| 74 | Man kann gegenüber geheimwissenschaftlichen Ausführungen oftmals den Einwand hören: diese beweisen nicht, was sie vorbringen; sie stellen nur das eine oder das andere hin und sagen: die Geheimwissenschaft stelle dieses fest Die folgenden Ausführungen verkennt man, wenn man glaubt, irgend etwas in ihnen sei in diesem Sinne vorgebracht Was hier angestrebt wird, ist, das in der Seele am Naturwissen Entfaltete sich so weiter entwickeln zu lassen, wie es sich seiner eigenen Wesenheit nach entwickeln kann, und dann darauf aufmerksam zu machen, daß bei solcher Entwickelung die Seele auf übersinnliche Tatsachen stößt. Es wird dabei vorausgesetzt, daß jeder Leser, der auf das Ausgeführte einzugehen vermag, ganz notwendig auf diese Tatsachen stößt. Ein Unterschied gegenüber der rein naturwissenschaftlichen Betrachtung liegt allerdings in dem Augenblicke vor, in dem man das geisteswissenschaftliche Gebiet betritt. In der Naturwissenschaft liegen die Tatsachen im Felde der SinnesWelt vor; der wissenschaftliche Darsteller betrachtet die Seelenbetätigung als etwas, das gegenüber dem Zusammenhang und Verlauf der Sinnes-Tatsachen zurücktritt. Der geisteswissenschaftliche Darsteller muß diese Seelenbetätigung in den Vordergrund stellen; denn der Leser gelangt nur zu den Tatsachen, wenn er diese Seelenbetätigung in rechtmäßiger Weise zu seiner eigenen macht. Diese Tatsachen sind nicht wie in der Naturwissenschaft — allerdings unbegriffen — auch ohne die Seelenbetätigung vor der menschlichen Wahrnehmung; sie treten vielmehr in diese nur durch die Seelenbetätigung. Der geisteswissenschaftliche Darsteller setzt also voraus, daß der Leser mit ihm gemeinsam die Tatsachen sucht Seine Darstellung wird in der Art gehalten sein, daß er von dem Auffinden dieser Tatsachen erzählt und daß in der Art, wie er erzählt, nicht persönliche Willkür, sondern der an der Naturwissenschaft heran erzogene wissenschaftliche Sinn herrscht Er wird daher auch genötigt sein, von den Mitteln zu sprechen, durch die man zu einer Betrachtung des Nichtsinnlichen — des Übersinnlichen — gelangt. — Wer sich in eine geheimwissenschaftliche Darstellung einläßt, der wird bald einsehen, daß durch sie Vorstellungen und Ideen erworben werden, die man vorher nicht gehabt hat. So kommt man zu neuen Gedanken auch über das, was man vorher über das Wesen des «Beweisens» gemeint hat. Man lernt erkennen, daß für die naturwissenschaftliche Darstellung das «Beweisen» etwas ist, was an diese gewissermaßen von außen herangebracht wird. Im geisteswissenschaftlichen Denken liegt aber die Betätigung, welche die Seele beim naturwissenschaftlichen Denken auf den Beweis wendet, schon in dem Suchen nach den TatSachen. Man kann diese nicht finden, wenn nicht der Weg zu ihnen schon ein beweisender ist. Wer diesen Weg wirklich durchschreitet, hat auch schon das Beweisende erlebt; es kann nichts durch einen von außen hinzugefügten Beweis geleistet werden. Daß man dieses im Charakter der Geheimwissenschaft verkennt, ruft viele Mißverständnisse hervor. | Срещу тайнонаучните изложения често може да се чуе възражението: те не доказват онова, което излагат; те само поставят едно или друго и казват: тайната наука установява това. Следващите изложения ще бъдат криво разбрани, ако се смята, че нещо в тях е изнесено в този смисъл. Онова, към което се стремим тук, е да оставим онова, което се е разгърнало в душата при знанието за природата, да се развива по-нататък така, както то може да се развие според собствената си същност, и тогава да обърнем внимание на това, че при такова развитие душата се натъква на свръхсетивни факти. При това се предполага, че всеки читател, който е способен да навлезе в изложеното, съвсем по необходимост се натъква на тези факти. Различие спрямо чисто природонаучното разглеждане обаче има в момента, в който се стъпи в духовнонаучната област. В природната наука фактите са налице в полето на сетивния свят; онзи, който прави научно изложение, разглежда проявата на душевна дейност като нещо, което отстъпва назад спрямо връзката и протичането на сетивните факти. Онзи, който прави духовнонаучно изложение, трябва да постави тази проява на душевна дейност на преден план; защото читателят стига до фактите само ако направи по правомерен начин тази проява на душевна дейност своя собствена. Тези факти не стоят, както в природната наука, пред човешкото възприятие и без проявата на душевна дейност – там наистина неразбрани; те, напротив, влизат в него само чрез проявата на душевна дейност. Онзи, който прави духовнонаучно изложение, следователно предполага, че читателят търси фактите заедно с него. Неговото изложение ще бъде построено така, че той да разказва за намирането на тези факти и в начина, по който разказва, да цари не лична произволност, а научният усет, възпитан чрез природната наука. Затова той ще бъде принуден да говори и за средствата, чрез които се стига до разглеждане на несетивното – на свръхсетивното. – Който навлезе в едно тайнонаучно изложение, той скоро ще прозре, че чрез него се придобиват представи и идеи, които човек не е имал преди. Така се стига до нови мисли и за онова, което преди е смятал за същността на „доказването“. Човек се научава да разбира, че за природонаучното изложение „доказването“ е нещо, което в известен смисъл се привнася в него отвън. В духовнонаучното мислене обаче проявата на дейност, която душата при природонаучното мислене насочва към доказателството, се съдържа вече в търсенето на фактите. Те не могат да бъдат намерени, ако пътят към тях не е вече доказващ. Който наистина извърви този път, той вече е преживял и онова, което доказва; нищо не може да бъде постигнато чрез привнесено отвън доказателство. Това, че тази черта в характера на тайната наука се разбира криво, предизвиква много недоразумения. |
| 75 | Alle Geheimwissenschaft muß aus zwei Gedanken her vorkeimen, die in jedem Menschen Wurzel fassen können. Für den Geheimwissenschafter, wie er hier gemeint ist, drücken diese beiden Gedanken Tatsachen aus, die man erleben kann, wenn man sich der rechten Mittel dazu bedient. Für viele Menschen bedeuten schon diese Gedanken höchst anfechtbare Behauptungen, über die sich viel streiten läßt, wenn nicht gar etwas, dessen Unmöglichkeit man «beweisen» kann. | Всяка тайна наука трябва да израства от две мисли, които могат да пуснат корени във всеки човек. За познавача на тайната наука, както го разбираме тук, тези две мисли изразяват факти, които могат да бъдат преживени, ако човек си служи с правилните средства за това. За много хора вече самите тези мисли означават крайно оспорими твърдения, по които може много да се спори, ако не и нещо, чиято невъзможност може да се „докаже“. |
| 76 | Diese beiden Gedanken sind, daß es hinter der sichtbaren Welt eine unsichtbare, eine zunächst für die Sinne und das an diese Sinne gefesselte Denken verborgene Welt gibt, und daß es dem Menschen durch Entwickelung von Fähigkeiten, die in ihm schlummern, möglich ist, in diese verborgene Welt einzudringen. | Тези две мисли са, че зад видимия свят има един невидим свят, засега скрит за сетивата и за мисленето, приковано към тези сетива, и че за човека е възможно чрез развиване на способности, които спят в него, да проникне в този скрит свят. |
| 77 | Solch eine verborgene Welt gibt es nicht, sagt der eine. Die Welt, welche der Mensch durch seine Sinne wahrnimmt, sei die einzige. Man könne ihre Rätsel aus ihr selbst lösen. Wenn auch der Mensch gegenwärtig noch weit davon entfernt sei, alle Fragen des Daseins beantworten zu können, es werde schon die Zeit kommen, wo die Sinneserfahrung und die auf sie gestützte Wissenschaft die Antworten werden geben können. | Такъв скрит свят не съществува, казва единият. Светът, който човек възприема чрез своите сетива, бил единственият. Неговите загадки можели да се разрешат, изхождайки от самия него. Макар човек днес още да бил далеч от това да може да отговори на всички въпроси на битието, все пак щяло да дойде времето, когато сетивният опит и опиращата се на него наука ще могат да дадат отговорите. |
| 78 | Man könne nicht behaupten, daß es nicht eine verborgene Welt hinter der sichtbaren gebe, sagen andere; aber die menschlichen Erkenntniskräfte können nicht in diese Welt eindringen. Sie haben Grenzen, die sie nicht überschreiten können. Mag das Bedürfnis des «Glaubens» zu einer solchen Welt seine Zuflucht nehmen: eine wahre Wissenschaft, die sich auf gesicherte Tatsachen stützt, könne sich mit einer solchen Welt nicht beschäftigen. | Не можело да се твърди, че не съществува скрит свят зад видимия, казват други; но човешките познавателни сили не могат да проникнат в този свят. Те имат граници, които не могат да прекрачат. Нека потребността на „вярата“ търси убежище в такъв свят: една истинска наука, която се опира на сигурни факти, не можела да се занимава с такъв свят. |
| 79 | Eine dritte Partei ist die, welche es für eine Art Vermessenheit ansieht, wenn der Mensch durch seine Erkenntnisarbeit in ein Gebiet eindringen will, in bezug auf welches man auf «Wissen» verzichten und sich mit dem «Glauben» bescheiden soll. Wie ein Unrecht empfinden es die Bekenner dieser Meinung, wenn der schwache Mensch vordringen will in eine Welt, die einzig dem religiösen Leben angehören könne. | Трети лагер е онзи, който смята за вид дързост, когато човек иска чрез своя познавателен труд да проникне в една област, по отношение на която трябва да се откаже от „знанието“ и да се задоволи с „вярата“. Привържениците на това мнение чувстват като неправда, когато слабият човек иска да проникне в един свят, който можел да принадлежи единствено на религиозния живот. |
| 80 | Auch das wird vorgebracht, daß allen Menschen eine gemeinsame Erkenntnis der Tatsachen der SinnesWelt möglich sei, daß aber in bezug auf die übersinnlichen Dinge einzig die persönliche Meinung des einzelnen in Frage kommen könne und daß von einer allgemein geltenden Gewißheit in diesen Dingen nicht gesprochen werden sollte. | Изтъква се и това, че за всички хора било възможно общо познание на фактите на сетивния свят, но че по отношение на свръхсетивните неща можело да става дума единствено за личното мнение на отделния човек и че за общовалидна сигурност в тези неща не би трябвало да се говори. |
| 81 | Andere behaupten vieles andere. Man kann sich klar darüber werden, daß die Betrachtung der sichtbaren Welt dem Menschen Rätsel vorlegt, die niemals aus den Tatsachen dieser Welt selbst gelöst werden können. Sie werden auch dann auf diese Art nicht gelöst werden, wenn die Wissenschaft dieser Tatsachen so weit wie nur irgend möglich fortgeschritten sein wird. Denn die sichtbaren Tatsachen weisen deutlich durch ihre eigene innere Wesenheit auf eine verborgene Welt hin. Wer solches nicht einsieht, der verschließt sich den Rätseln, die überall deutlich aus den Tatsachen der SinnesWelt hervorspringen. Er will gewisse Fragen und Rätsel gar nicht sehen; deshalb glaubt er, daß alle Fragen durch die sinnenfalligen Tatsachen beantwortet werden können. Diejenigen Fragen, welche erstellen will, sind wirklich auch alle durch die Tatsachen zu beantworten, von denen er sich verspricht, daß man sie im Laufe der Zukunft entdecken werde. Das kann man ohne weiteres zugeben. Aber warum sollte der auch auf Antworten in gewissen Dingen warten, der gar keine Fragen stellt? Wer nach Geheimwissenschaft strebt, sagt nichts anderes, als daß für ihn solche Fragen selbstverständlich seien und daß man sie als einen vollberechtigten Ausdruck der menschlichen Seele anerkennen müsse. Die Wissenschaft kann doch nicht dadurch in Grenzen eingezwängt werden, daß man dem Menschen das unbefangene Fragen verbietet. | Други твърдят много други неща. Човек може да стигне до яснота, че разглеждането на видимия свят поставя пред човека загадки, които никога не могат да бъдат разрешени от самите факти на този свят. Те няма да бъдат разрешени по този начин и тогава, когато науката за тези факти ще е напреднала толкова, колкото изобщо е възможно. Защото видимите факти чрез собствената си вътрешна същност ясно сочат към един скрит свят. Който не прозира това, той се затваря за загадките, които навсякъде ясно изскачат от фактите на сетивния свят. Той изобщо не иска да види определени въпроси и загадки; затова вярва, че на всички въпроси може да се отговори чрез сетивно възприемаемите факти. На онези въпроси, които той иска да постави, наистина може да се отговори на всички чрез фактите, за които той си обещава, че ще бъдат открити в бъдеще. Това може да се признае без колебание. Но защо онзи, който изобщо не поставя въпроси, да чака отговори по определени неща? Който се стреми към тайната наука, не казва нищо друго, освен че за него такива въпроси се разбират от само себе си и че те трябва да бъдат признати за напълно правомерен израз на човешката душа. Науката все пак не може да бъде затворена в граници, като на човека се забрани непредубеденото питане. |
| 82 | Zu der Meinung, der Mensch habe Grenzen seiner Erkenntnis, die er nicht überschreiten könne und die ihn zwingen, vor einer unsichtbaren Welt haltzumachen, muß doch gesagt werden: es kann gar kein Zweifel obwalten, daß man durch diejenige Erkenntnisart, welche da gemeint ist, nicht in eine unsichtbare Welt eindringen könne. Wer diese Erkenntnisart für die einzig mögliche hält, der kann gar nicht zu einer andern Ansicht als zu der kommen, daß es dem Menschen versagt sei, in eine etwa vorhandene höhere Welt einzudringen. Aber man kann doch auch das Folgende sagen: wenn es möglich ist, eine andere Erkenntnisart zu entwickeln, so kann doch diese in die übersinnliche Welt fuhren. Hält man eine solche Erkenntnisart für unmöglich, dann kommt man zu einem Gesichtspunkte, von dem aus gesehen alles Reden über eine übersinnliche Welt als der reine Unsinn erscheint. Gegenüber einem unbefangenen Urteil kann es aber für eine solche Meinung keinen andern Grund geben als den, daß dem Bekenner derselben jene andere Erkenntnisart unbekannt ist Wie kann man aber über dasjenige überhaupt urteilen, von dem man behauptet, daß man es nicht kenne? Unbefangenes Denken muß sich zu dem Satze bekennen, daß man nur von demjenigen spreche, was man kennt, und daß man über dasjenige nichts fest stelle, was man nicht kennt. Solches Denken kann nur von dem Rechte sprechen, daß jemand eine Sache mitteile, die er erfahren hat, nicht aber von einem Rechte, daß jemand für unmöglich erkläre, was er nicht weiß oder nicht wissen will. Man kann niemand das Recht bestreiten, sich um das Übersinnliche nicht zu kümmern; aber niemals kann sich ein echter Grund dafür ergeben, daß jemand nicht nur für das sich maßgebend erklärte, was er wissen kann, sondern auch für alles das, was «ein Mensch» nicht wissen kann. | По отношение на мнението, че човек имал граници на познанието си, които не можел да прекрачи и които го принуждавали да спре пред един невидим свят, трябва все пак да се каже: не може да има никакво съмнение, че чрез онзи вид познание, който се има предвид там, не може да се проникне в невидим свят. Който смята този вид познание за единствено възможния, той изобщо не може да стигне до друго мнение освен до това, че на човека е отказано да проникне в някакъв евентуално съществуващ висш свят. Но все пак може да се каже и следното: ако е възможно да се развие друг вид познание, то той може да води в свръхсетивния свят. Ако се смята такъв вид познание за невъзможен, тогава се стига до гледна точка, от която всяко говорене за свръхсетивен свят изглежда като чиста безсмислица. За едно непредубедено съждение обаче такова мнение не може да има друго основание освен това, че на неговия привърженик онзи друг вид познание е непознат. Но как може човек изобщо да съди за нещо, за което твърди, че не го познава? Непредубеденото мислене трябва да приеме положението, че човек трябва да говори само за онова, което познава, и да не установява нищо за онова, което не познава. Такова мислене може да говори само за правото някой да съобщи нещо, което е изпитал, но не и за правото някой да обяви за невъзможно онова, което не знае или не иска да знае. Никому не може да се оспори правото да не се интересува от свръхсетивното; но никога не може да се яви истинско основание някой да се обяви за меродавен не само за онова, което той може да знае, но и за всичко онова, което „един човек“ не може да знае. |
| 83 | Denen gegenüber, welche es als Vermessenheit erklären, in das übersinnliche Gebiet einzudringen, muß eine geheimwissenschaftliche Betrachtung zu bedenken geben, daß man dies könne und daß es eine Versündigung sei gegen die dem Menschen gegebenen Fähigkeiten, wenn er sie veröden läßt, statt sie zu entwickeln und sich ihrer zu bedienen. | На онези, които обявяват за дързост проникването в свръхсетивната област, тайнонаучното разглеждане трябва да напомни, че това е възможно и че е прегрешение срещу дадените на човека способности, ако той ги остави да запустеят, вместо да ги развива и да си служи с тях. |
| 84 | Wer aber glaubt, die Ansichten über die übersinnliche Welt müssen ganz dem persönlichen Meinen und Empfinden angehören, der verleugnet das Gemeinsame in allen menschlichen Wesen. Es ist gewiß richtig, daß die Einsicht in diese Dinge ein jeder durch sich selbst finden müsse, es ist auch eine Tatsache, daß alle diejenigen Menschen, welche nur weit genug gehen, über diese Dinge nicht zu verschiedenen, sondern zu der gleichen Einsicht kommen. Die Verschiedenheit ist nur solange vorhanden, als sich die Menschen nicht auf einem wissenschaftlich gesicherten Wege, sondern auf dem der persönlichen Willkür den höchsten Wahrheiten nähern wollen. Das allerdings muß ohne weiteres wieder zugestanden werden, daß nur derjenige die Richtigkeit des geheimwissenschaftlichen Weges anerkennen könne, der sich in dessen Eigenart einleben will. | Който обаче вярва, че възгледите за свръхсетивния свят трябва изцяло да принадлежат на личното мнение и усещане, той отрича общото във всички човешки същества. Несъмнено е вярно, че всеки трябва сам да намери прозрението в тези неща, но е и факт, че всички хора, стига само да отидат достатъчно далеч, достигат по тези неща не до различни, а до едно и също прозрение. Различието съществува само дотогава, докато хората искат да се приближат към най-висшите истини не по научно осигурен път, а по пътя на личната произволност. Това обаче трябва отново да се признае без колебание, че само онзи може да признае правилността на тайнонаучния път, който иска да се вживее в неговото своеобразие. |
| 85 | Den Weg zur Geheimwissenschaft kann jeder Mensch in dem für ihn geeigneten Zeitpunkte finden, der das Vorhandensein eines Verborgenen aus dem Offenbaren heraus erkennt oder auch nur vermutet oder ahnt, und welcher aus dem Bewußtsein heraus, daß die Erkenntniskräfte entwickelungsfähig seien, zu dem Gefühl getrieben wird, daß das Verborgene sich ihm enthüllen könne. Einem Menschen, der durch diese Seelenerlebnisse zur Geheimwissenschaft geführt wird, dem eröffnet sich durch diese nicht nur die Aussicht, daß er für gewisse Fragen seines Erkenntnisdranges die Antwort finden werde, sondern auch noch die ganz andere, daß er zum Überwinder alles dessen wird, was das Leben hemmt und schwach macht Und es bedeutet in einem gewissen höheren Sinne eine Schwächung des Lebens, ja einen seelischen Tod, wenn der Mensch sich gezwungen sieht, sich von dem Übersinnlichen abzuwenden oder es zu leugnen. Ja, es fuhrt unter gewissen Voraussetzungen zur Verzweiflung, wenn ein Mensch die Hoffnung verliert, daß ihm das Verborgene offenbar werde. Dieser Tod und diese Verzweiflung in ihren mannigfaltigen Formen sind zugleich innere, seelische Gegner geheimwissenschaftlicher Bestrebung. Sie treten ein, wenn des Menschen innere Kraft dahinschwindet Dann muß ihm alle Kraft des Lebens von außen zugeführt werden, wenn überhaupt eine solche in seinen Besitz kommen soll. Er nimmt dann die Dinge, die Wesenheiten und Vorgänge wahr, welche an seine Sinne herantreten; er zergliedert diese mit seinem Verstande. Sie bereiten ihm Freude und Schmerz; sie treiben ihn zu den Handlungen, deren er fähig ist. Er mag es eine Weile so weiter treiben: er muß aber doch einmal an einen Punkt gelangen, an dem er innerlich abstirbt. Denn was so aus der Welt für den Menschen herausgezogen werden kann, erschöpft sich. Dies ist nicht eine Behauptung, welche aus der persönlichen Erfahrung eines einzelnen stammt, sondern etwas, was sich aus einer unbefangenen Betrachtung alles Menschenlebens ergibt. Was vor dieser Erschöpfung bewahrt, ist das Verborgene, das in der Tiefe der Dinge ruht Erstirbt in dem Menschen die Kraft, in diese Tiefen hinunterzusteigen, um immer neue Lebenskraft heraufzuholen, so erweist sich zuletzt auch das Äußere der Dinge nicht mehr lebenfördernd. | Пътя към тайната наука може да го намери в подходящия за него момент всеки човек, който от явното разпознава наличието на нещо скрито или дори само го предполага или предчувства и който от съзнанието, че познавателните сили са способни на развитие, бива подтикнат към чувството, че скритото може да му се разкрие. Пред човек, който чрез тези душевни преживявания бива доведен до тайната наука, чрез нея се открива не само перспективата, че ще намери отговора на определени въпроси на своя порив към познание, но и още една, съвсем друга: че той ще стане победител над всичко, което спъва живота и го прави слаб. И в известен по-висш смисъл означава отслабване на живота, дори душевна смърт, когато човекът се вижда принуден да се отвърне от свръхсетивното или да го отрича. Нещо повече, при определени предпоставки води до отчаяние, когато човек загуби надеждата, че скритото ще му стане явно. Тази смърт и това отчаяние в своите многообразни форми са същевременно вътрешни, душевни противници на тайнонаучния стремеж. Те настъпват, когато вътрешната сила на човека изчезва. Тогава цялата сила на живота трябва да му бъде доставяна отвън, ако той изобщо трябва да разполага с такава. Тогава той възприема нещата, съществата и процесите, които се приближават до сетивата му; той ги разчленява със своя разсъдък. Те му доставят радост и болка; те го подтикват към действията, на които е способен. Той може известно време да продължава така; но все пак трябва някога да стигне до точка, в която вътрешно отмира. Защото онова, което по този начин може да бъде извлечено от света за човека, се изчерпва. Това не е твърдение, произтичащо от личния опит на един отделен човек, а нещо, което следва от едно непредубедено разглеждане на целия човешки живот. Онова, което предпазва от това изчерпване, е скритото, което почива в дълбочината на нещата. Ако в човека отмре силата да слиза в тези дълбини, за да изнася оттам все нова жизнена сила, тогава накрая и външното на нещата се оказва вече неспособно да подпомага живота. |
| 86 | Die Sache verhält sich keineswegs so, daß sie nur den einzelnen Menschen, nur dessen persönliches Wohl und Wehe anginge. Gerade durch wahre geheimwissenschaftliche Betrachtungen wird es dem Menschen zur Gewißheit, daß von einem höheren Gesichtspunkte aus das Wohl und Wehe des einzelnen innig zusammenhängt mit dem Heile oder Unheile der ganzen Welt. Es gibt da einen Weg, auf dem der Mensch zu der Einsicht gelangt, daß er der ganzen Welt und allen Wesen in ihr einen Schaden zufügt, wenn er seine Kräfte nicht in der rechten Art zur Entfaltung bringt. Verödet der Mensch sein Leben dadurch, daß er den Zusammenhang mit dem Übersinnlichen verliert, so zerstört er nicht nur in seinem Innern etwas, dessen Absterben ihn zur Verzweiflung zuletzt führen kann, sondern er bildet durch seine Schwäche ein Hemmnis für die Entwickelung der ganzen Welt, in der er lebt. | Работата съвсем не стои така, че да засяга само отделния човек, само неговото лично благополучие и злополучие. Тъкмо чрез истински тайнонаучни разглеждания човек придобива увереност, че от една по-висока гледна точка благополучието и злополучието на отделния човек е тясно свързано със спасението или гибелта на целия свят. Тук има един път, по който човек стига до прозрението, че нанася вреда на целия свят и на всички същества в него, ако не разгръща силите си по правилния начин. Ако човек опустоши живота си, като загуби връзката със свръхсетивното, той не само разрушава в своята вътрешност нещо, чието отмиране накрая може да го доведе до отчаяние, но и чрез своята слабост създава пречка за развитието на целия свят, в който живее. |
| 87 | Nun kann sich der Mensch täuschen. Er kann sich dem Glauben hingeben, daß es ein Verborgenes nicht gäbe, daß in demjenigen, was an seine Sinne und an seinen Verstand herantritt, schon alles enthalten sei, was überhaupt vorhanden sein kann. Aber diese Täuschung ist nur für die Oberfläche des Bewußtseins möglich, nicht für dessen Tiefe. Das Gefühl und der Wunsch fügen sich diesem täuschenden Glauben nicht. Sie werden immer wieder in irgendeiner Art nach einem Verborgenen verlangen. Und wenn ihnen dieses entzogen ist, drängen sie den Menschen in Zweifel, in Lebens unsicherheit, ja eben in die Verzweiflung hinein. Ein Erkennen, welches das Verborgene offenbar macht, ist geeignet, alle Hoffnungslosigkeit, alle Lebensunsicherheit, alle Verzweiflung, kurz alles dasjenige zu überwinden, was das Leben schwächt und es unfähig zu dem ihm notwendigen Dienste im Weltganzen macht. | Човек обаче може да се заблуждава. Той може да се отдаде на вярата, че не съществува нищо скрито, че в онова, което се изправя пред неговите сетива и пред неговия разсъдък, вече се съдържа всичко, което изобщо може да съществува. Но тази заблуда е възможна само за повърхността на съзнанието, не и за неговата дълбочина. Чувството и желанието не се подчиняват на тази заблуждаваща вяра. Те отново и отново по някакъв начин ще копнеят за нещо скрито. И ако то им бъде отнето, те тласкат човека в съмнение, в несигурност в живота, та дори и в отчаяние. Познаване, което прави скритото явно, е в състояние да преодолее всяка безнадеждност, всяка несигурност в живота, всяко отчаяние, накратко, всичко онова, което отслабва живота и го прави неспособен за необходимата му служба в световното цяло. |
| 88 | Das ist die schöne Frucht geisteswissenschaftlicher Erkenntnisse, daß sie dem Leben Stärke und Festigkeit und nicht allein der Wißbegierde Befriedigung geben. Der Quell, aus dem solche Erkenntnisse Kraft zur Arbeit, Zuversicht für das Leben schöpfen, ist ein unversieglichen Keiner, der einmal an diesen Quell wahrhaft herangekommen ist, wird bei wiederholter Zuflucht, die er zu demselben nimmt, un gestärkt hinweggehen. | Прекрасният плод на духовнонаучните познания е, че те дават на живота сила и устойчивост, а не само задоволяване на любознателността. Изворът, от който такива познания черпят сила за работа и увереност за живота, е неизчерпаем. Никой, който веднъж наистина е стигнал до този извор, няма да си отиде неукрепен, когато отново прибегне до него. |
| 89 | Es gibt Menschen, die aus dem Grunde von solchen Erkenntnissen nichts wissen wollen, weil sie in dem eben Gesagten schon etwas Ungesundes sehen. Für die Oberfläche und das Äußere des Lebens haben solche Menschen durchaus recht Sie wollen das nicht verkümmert wissen, was das Leben in der sogenannten Wirklichkeit darbietet. Sie sehen eine Schwäche darin, wenn sich der Mensch von der Wirklichkeit abwendet und sein Heil in einer verborgenen Welt sucht, die für sie ja einer phantastischen, erträumten gleichkommt. Will man bei solchem geisteswissenschaftlichen Suchen nicht in krankhafte Träumerei und Schwäche verfallen, so muß man das teilweise Berechtigte solcher Einwände anerkennen. Denn sie beruhen auf einem gesunden Urteile, welches nur dadurch nicht zu einer ganzen, sondern zu einer halben Wahrheit fuhrt, daß es nicht in die Tiefen der Dinge dringt, sondern an deren Oberfläche stehenbleibt. — Wäre ein übersinnliches Erkenntnisstreben dazu angetan, das Leben zu schwächen und den Menschen zur Abkehr zu bringen von der wahren Wirklichkeit, dann wären sicher solche Einwände stark genug, dieser Geistesrichtung den Boden unter den Füßen wegzuziehen. | Има хора, които не искат да знаят нищо за такива познания, защото още в току-що казаното виждат нещо нездраво. За повърхността и за външното в живота такива хора са напълно прави. Те не искат да бъде осакатено онова, което животът предлага в така наречената действителност. Те виждат слабост в това, че човек се отвръща от действителността и търси спасението си в един скрит свят, който за тях е равнозначен на фантастичен, измечтан свят. Ако при такова духовнонаучно търсене човек не иска да изпадне в болезнена мечтателност и слабост, той трябва да признае онова, което е отчасти оправдано в подобни възражения. Защото те почиват на здраво съждение, което води не до цялата истина, а до полуистина само защото не прониква в дълбините на нещата, а остава на тяхната повърхност. – Ако един свръхсетивен стремеж към познание беше от такова естество, че да отслабва живота и да отклонява човека от истинската действителност, тогава подобни възражения със сигурност биха били достатъчно силни, за да избият почвата изпод краката на това духовно направление. |
| 90 | Aber auch diesen Meinungen gegenüber würden geheimwissenschaftliche Bestrebungen nicht den rechten Weg gehen, wenn sie sich im gewöhnlichen Sinne des Wortes «verteidigen» wollten. Auch da können sie nur durch ihren für jeden Unbefangenen erkennbaren Wert sprechen, wenn sie fühlbar machen, wie sie Lebenskraft und Lebensstärke dem erhöhen, der sich im rechten Sinne in sie einlebt. Diese Bestrebungen können nicht zum Weltfremden Menschen, nicht zum Träumer machen; sie erkraften den Menschen aus denjenigen Lebensquellen, aus denen er, seinem geistig-seelischen Teil nach, stammt. | Но и спрямо тези мнения тайнонаучните стремежи не биха вървели по правилния път, ако искаха да се „защитават“ в обичайния смисъл на думата. И тук те могат да говорят само чрез своята стойност, разпознаваема за всеки непредубеден човек, като направят осезаемо как повишават жизнената сила и жизнената мощ на онзи, който се вживява в тях в правилния смисъл. Тези стремежи не могат да превърнат човека в откъснат от света човек, в мечтател; те дават сила на човека от онези извори на живота, от които той произхожда по своята духовно-душевна част. |
| 91 | Andere Hindernisse des Verständnisses noch legen sich manchem Menschen in den Weg, wenn er an geheimwissenschaftliche Bestrebungen herantritt. Es ist nämlich grundsätzlich zwar richtig, daß der Leser in der geheimwissenschaftlichen Darstellung eine Schilderung findet von Seelenerlebnissen, durch deren Verfolgung er sich zu den übersinnlichen Weltinhalten hinbewegen kann. Allein in der Praxis muß sich dieses doch als eine Art Ideal ausleben. Der Leser muß zunächst eine größere Summe von übersinnlichen Erfahrungen, die er noch nicht selbst erlebt, mitteilungsge mäß aufnehmen. Das kann nicht anders sein und wird auch mit diesem Buche so sein. Es wird geschildert werden, was der Verfasser zu wissen vermeint über das Wesen des Menschen, über dessen Verhalten in Geburt und Tod und im leibfreien Zustande in der geistigen Welt; es wird ferner dargestellt werden die Entwickelung der Erde und der Menschheit. So könnte es scheinen, als ob doch die Voraussetzung gemacht würde, daß eine Anzahl vermeintlicher Erkenntnisse wie Dogmen vorgetragen würden, für die Glauben auf Autorität hin verlangt würde. Es ist dies aber doch nicht der Fall. Was nämlich von übersinnlichen Weltinhal ten gewußt werden kann, das lebt in dem Darsteller als lebendiger Seeleninhalt; und lebt man sich in diesen Seeleninhalt ein, so entzündet dieses Einleben in der eigenen Seele die Impulse, welche nach den entsprechenden übersinnlichen Tatsachen hinführen. Man lebt im Lesen von geisteswissenschaftlichen Erkenntnissen auf andere Art, als in demjenigen der Mitteilungen sinnenfalliger Tatsachen. Liest man Mitteilungen aus der sinnenfalligen Welt, so liest man eben über sie. Liest man aber Mitteilungen über übersinnliche Tatsachen im rechten Sinne, so lebt man sich ein in den Strom geistigen Daseins. Im Aufnehmen der Ergebnisse nimmt man zugleich den eigenen Innenweg dazu auf. Es ist richtig, daß dies hier Gemeinte von dem Leser zunächst oft gar nicht bemerkt wird. Man stellt sich den Eintritt in die geistige Welt viel zu ähnlich einem sinnenfalligen Erlebnis vor, und so findet man, daß, was man beim Lesen von dieser Welt erlebt, viel zu gedankenmäßig ist Aber in dem wahren gedankenmäßigen Aufnehmen steht man in dieser Welt schon drinnen und hat sich nur noch klar darüber zu werden, daß man schon unvermerkt erlebt hat, was man vermeinte, bloß als Gedankenmitteilung erhalten zu haben. — Man wird über die echte Natur dieses Erlebten dann volle Klarheit erhalten, wenn man praktisch durchführt, was im zweiten (letzten) Teile dieses Buches als «Weg» zu den übersinnlichen Erkenntnissen geschildert wird. Man könnte leicht glauben, das Umgekehrte sei richtig: dieser Weg müsse zuerst geschildert werden. Das ist aber nicht der Fall. Wer, ohne auf bestimmte Tatsachen der übersinnlichen Welt den Seelenblick zu richten, nur «Übungen» macht, um in die übersinnliche Welt einzutreten, für den bleibt diese Welt ein unbestimmtes, sich verwirrendes Chaos. Man lernt sich einleben in diese Welt gewissermaßen naiv, indem man sich über bestimmte Tatsachen derselben unterrichtet, und dann gibt man sich Rechenschaft, wie man — die Naivität verlassend — vollbewußt selbst zu den Erlebnissen gelangt, von denen man Mitteilung erlangt hat. Man wird sich, wenn man in geheimwissenschaftliche Darstellungen eindringt, überzeugen, daß ein sicherer Weg zu übersinnlicher Erkenntnis doch nur dieser sein kann. Man wird auch erkennen, daß alle Meinung, es könnten die übersinnlichen Erkenntnisse zuerst als Dogmen gewissermaßen durch suggestive Macht wirken, unbegründet ist. Denn der Inhalt dieser Erkenntnisse wird in einem solchen Seelenleben erworben, das ihm jede bloß suggestive Gewalt benimmt und ihm nur die Möglichkeit gibt, auf demselben Wege zum andern zu sprechen, auf dem alle Wahrheiten zu ihm sprechen, die sich an sein besonnenes Urteil richten. Daß der andere zunächst nicht bemerkt, wie er in der geistigen Welt lebt, dazu liegt nicht der Grund in einem unbesonnenen suggestiven Aufnehmen, sondern in der Feinheit und dem Ungewohnten des im Lesen Erlebten. — So wird man durch das erste Aufnehmen der Mitteilungen, wie sie im ersten Teile dieses Buches gegeben sind, zunächst Mit-Erkenner der übersinnlichen Welt; durch die praktische Ausführung der im zweiten Teile angegebenen Seelenverrichtungen wird man selbständiger Erkenner in dieser Welt | Пред някои хора, когато пристъпват към тайнонаучните стремежи, се изправят освен това и други пречки за разбирането. Работата е там, че принципно наистина е вярно, че в тайнонаучното изложение читателят намира описание на душевни преживявания, следвайки които той може да се придвижи към свръхсетивните съдържания на света. Само че на практика това все пак трябва да се изживява като един вид идеал. Читателят трябва отначало да възприеме под формата на съобщения по-голямо количество свръхсетивни опитности, които сам още не е преживял. Това не може да бъде иначе и така ще бъде и с тази книга. Ще бъде описано онова, което авторът смята, че знае за същността на човека, за неговото поведение при раждането и смъртта и в свободното от тяло състояние в духовния свят; по-нататък ще бъде изложено развитието на Земята и на човечеството. Така би могло да изглежда, сякаш все пак се предполага, че определен брой мними познания се преподават като догми, за които се изисква вяра въз основа на авторитет. Но всъщност това не е така. Защото онова, което може да се знае за свръхсетивните съдържания на света, живее в онзи, който го излага, като живо душевно съдържание; и ако човек се вживее в това душевно съдържание, това вживяване запалва в собствената му душа импулсите, които водят към съответните свръхсетивни факти. При четенето на духовнонаучни познания човек живее по друг начин, отколкото при четенето на съобщения за сетивно възприемаеми факти. Когато човек чете съобщения от сетивно възприемаемия свят, той просто чете за него. Но когато чете в правилния смисъл съобщения за свръхсетивни факти, той се вживява в потока на духовното битие. Като възприема резултатите, той същевременно възприема заедно с тях и собствения си вътрешен път. Вярно е, че читателят отначало често изобщо не забелязва онова, което тук се има предвид. Човек си представя навлизането в духовния свят твърде подобно на сетивно възприемаемо преживяване и затова намира, че онова, което преживява, когато чете за този свят, е твърде мисловно. Но при истинското мисловно възприемане човек вече се намира вътре в този свят и трябва само да си даде ясна сметка, че вече незабелязано е преживял онова, което е смятал, че е получил само като мисловно съобщение. – Пълна яснота за истинската природа на преживяното човек ще получи, когато осъществи на практика онова, което във втората (последната) част на тази книга е описано като „Път“ към свръхсетивните познания. Лесно би могло да се помисли, че е вярно обратното: този път трябвало да бъде описан най-напред. Но това не е така. За онзи, който, без да насочи душевния си поглед към определени факти от свръхсетивния свят, само прави „упражнения“, за да навлезе в свръхсетивния свят, този свят остава неопределен, объркващ се хаос. Човек се научава да се вживява в този свят, така да се каже, наивно, като се осведомява за определени факти от него, и след това си дава сметка как – напускайки наивността – напълно съзнателно сам стига до преживяванията, за които е получил съобщение. Когато човек прониква в тайнонаучните изложения, той ще се убеди, че сигурният път към свръхсетивно познание все пак може да бъде само този. Той ще разбере също, че всяко мнение, според което свръхсетивните познания биха могли отначало да действат като догми, така да се каже, чрез сугестивна сила, е неоснователно. Защото съдържанието на тези познания се придобива в такъв душевен живот, който му отнема всяка само сугестивна власт и му дава единствено възможността да говори на другия по същия път, по който му говорят всички истини, отправени към неговото трезво съждение. Това, че другият отначало не забелязва как живее в духовния свят, се дължи не на някакво безразсъдно сугестивно възприемане, а на тънкостта и необичайността на преживяното при четенето. – Така чрез първото възприемане на съобщенията, както те са дадени в първата част на тази книга, човек отначало става съ-познавател на свръхсетивния свят; чрез практическото изпълнение на душевните действия, посочени във втората част, той става самостоятелен познавател в този свят. |
| 92 | Dem Geiste und dem wahren Sinne nach wird auch kein echter Wissenschafter einen Widerspruch finden können zwischen seiner auf den Tatsachen der SinnenWelt erbauten Wissenschaft und der Art, wie die übersinnliche Welt erforscht wird. Jener Wissenschafter bedient sich gewisser Werkzeuge und Methoden. Die Werkzeuge stellt er sich durch Verarbeitung dessen her, was ihm die «Natur» gibt Die übersinnliche Erkenntnisart bedient sich auch eines Werkzeugs. Nur ist dieses Werkzeug der Mensch selbst Und auch dieses Werkzeug muß für die höhere Forschung erst zugerichtet werden. Es müssen in ihm die zunächst ohne des Menschen Zutun ihm von der «Natur» gegebenen Fähigkeiten und Kräfte in höhere umgewandelt werden. Dadurch kann sich der Mensch selbst zum Instrument machen für die Erforschung der übersinnlichen Welt | По дух и по истински смисъл никой истински учен също няма да може да намери противоречие между своята наука, изградена върху фактите на сетивния свят, и начина, по който се изследва свръхсетивният свят. Онзи учен си служи с определени инструменти и методи. Инструментите той си създава чрез обработване на онова, което му дава „природата“. Свръхсетивният начин на познание също си служи с инструмент. Само че този инструмент е самият човек. И този инструмент също трябва първо да бъде пригоден за висшето изследване. В него способностите и силите, които отначало без участието на човека са му дадени от „природата“, трябва да бъдат преобразени във висши. Така човек може сам да се превърне в инструмент за изследването на свръхсетивния свят. |
| 93 | WESEN DER MENSCHHEIT | СЪЩНОСТ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО |
| 94 | Bei der Betrachtung des Menschen vom Gesichtspunkte einer übersinnlichen Erkenntnisart tritt sogleich in Kraft, was von dieser Erkenntnisart im allgemeinen gilt Diese Betrachtung beruht auf der Anerkennung des «offenbaren Geheimnisses» in der eigenen menschlichen Wesenheit Den Sinnen und dem auf sie gestützten Verstande ist nur ein Teil von dem zugänglich, was in übersinnlicher Erkenntnis als menschliche Wesenheit erfaßt wird, nämlich der physische Leib. Um den Begriff von diesem physischen Leib zu beleuchten, muß zunächst die Aufmerksamkeit auf die Erscheinung gelenkt werden, die wie das große Rätsel über alle Beobachtung des Lebens ausgebreitet liegt: auf den Tod und, im Zusammenhang damit, auf die sogenannte leblose Natur, auf das Reich des Mineralischen, das stets den Tod in sich trägt. Es ist damit auf Tatsachen hingewiesen, deren volle Aufklärung nur durch übersinnliche Erkenntnis möglich ist und denen ein wichtiger Teil dieser Schrift gewidmet werden muß. Hier aber sollen vorerst nur einige Vorstellungen zur Orientierung angeregt werden. | При разглеждането на човека от гледна точка на свръхсетивния начин на познание веднага влиза в сила онова, което важи изобщо за този начин на познание. Това разглеждане почива на признаването на „явната тайна“ в собствената човешка същност. За сетивата и за опиращия се на тях разсъдък е достъпна само една част от онова, което в свръхсетивното познание се схваща като човешка същност, а именно физическото тяло. За да се осветли понятието за това физическо тяло, вниманието трябва най-напред да бъде насочено към явлението, което като голяма загадка е разпростряно над всяко наблюдение на живота: към смъртта и във връзка с нея, към така наречената безжизнена природа, към царството на минералното, което винаги носи смъртта в себе си. С това се посочват факти, чието пълно изясняване е възможно само чрез свръхсетивно познание и на които трябва да бъде посветена важна част от това съчинение. Тук обаче засега трябва да бъдат събудени само някои представи за ориентиране. |
| 95 | Innerhalb der offenbaren Welt ist der physische Menschenleib dasjenige, worinnen der Mensch der mineralischen Welt gleich ist. Dagegen kann nicht als physischer Leib das gelten, was den Menschen vom Mineral unterscheidet Für eine unbefangene Betrachtung ist vor allem die Tatsache wichtig, daß der Tod dasjenige von der menschlichen Wesenheit bloßlegt, was, wenn der Tod eingetreten ist, mit der mineralischen Welt gleicher Art ist. Man kann auf den Leichnam als auf das vom Menschen hinweisen, was nach dem Tode Vorgängen unterworfen ist, die sich im Reiche der mineralischen Welt finden. Man kann die Tatsache betonen, daß in diesem Gliede der Menschenwesenheit, dem Leichnam, dieselben Stoffe und Kräfte wirksam sind wie im mineralischen Gebiet; aber nötig ist, nicht minder stark zu betonen, daß mit dem Tode für diesen physischen Leib der Zerfall eintritt Berechtigt ist aber auch, zu sagen: gewiß, es sind im physischen Menschenleibe dieselben Stoffe und Kräfte wirksam wie im Mineral; aber ihre Wirksamkeit ist während des Lebens in einen höheren Dienst gestellt. Sie wirken erst der mineralischen Welt gleich, wenn der Tod eingetreten ist. Da treten sie auf, wie sie ihrer eigenen Wesenheit gemäß auftreten müssen, nämlich als Auflöser der physischen Leibesgestaltung. | В явния свят физическото човешко тяло е онова, по което човекът е еднакъв с минералния свят. Обратно, не може да се смята за физическо тяло онова, което отличава човека от минерала. За непредубеденото разглеждане е важен преди всичко фактът, че смъртта оголва онова от човешката същност, което, след като е настъпила смъртта, е от еднакво естество с минералния свят. Може да се посочи трупът като онова от човека, което след смъртта е подчинено на процеси, каквито се намират в царството на минералния свят. Може да се подчертае фактът, че в този член на човешката същност, в трупа, действат същите вещества и сили, както в минералната област; но е нужно не по-малко силно да се подчертае, че със смъртта за това физическо тяло настъпва разпадането. Оправдано е обаче и да се каже: наистина във физическото човешко тяло действат същите вещества и сили, както в минерала; но тяхното действие по време на живота е поставено в по-висока служба. Едва когато е настъпила смъртта, те действат така, както в минералния свят. Тогава те се проявяват така, както трябва да се проявяват съобразно собствената си същност, а именно като разложители на физическия телесен облик. |
| 96 | So ist im Menschen scharf zu scheiden das Offenbare von dem Verborgenen. Denn während des Lebens muß ein Verborgenes einen fortwährenden Kampf führen gegen die Stoffe und Kräfte des Mineralischen im physischen Leibe. Hört dieser Kampf auf, so tritt die mineralische Wirksamkeit auf. — Damit ist auf den Punkt hingewiesen, an dem die Wissenschaft vom Übersinnlichen einsetzen muß. Sie hat dasjenige zu suchen, was den angedeuteten Kampf führt. Und dies eben ist für die Beobachtung der Sinne verborgen. Es ist erst der übersinnlichen Beobachtung zugänglich. Wie der Mensch dazu gelangt, daß ihm dieses «Verborgene» so offenbar werde, wie es den gewöhnlichen Augen die sinnlichen Erscheinungen sind, davon wird in einem späteren Teile dieser Schrift gesprochen werden. Hier aber soll beschrieben werden, was sich der übersinnlichen Beobachtung ergibt | Така в човека трябва рязко да се разграничава явното от скритото. Защото по време на живота нещо скрито трябва да води непрекъсната борба срещу веществата и силите на минералното във физическото тяло. Престане ли тази борба, настъпва минералното действие. – С това е посочена точката, от която трябва да започне науката за свръхсетивното. Тя трябва да търси онова, което води посочената борба. И тъкмо това е скрито за наблюдението на сетивата. То е достъпно едва за свръхсетивното наблюдение. Как човек стига дотам, че това „скрито“ да му стане така явно, както за обикновените очи са явни сетивните явления, за това ще се говори в по-късна част на това съчинение. Тук обаче трябва да бъде описано онова, което се открива на свръхсетивното наблюдение. |
| 97 | Es ist schon gesagt worden: nur dann können die Mitteilungen über den Weg, auf dem man zum höheren Schauen gelangt, dem Menschen von Wert sein, wenn er sich zuerst durch die bloße Erzählung bekanntgemacht hat mit dem, was die übersinnliche Forschung enthüllt. Denn begreifen kann man eben auch das auf diesem Gebiete, was man noch nicht beobachtet. Ja es ist der gute Weg zum Schauen derjenige, welcher vom Begreifen ausgeht | Вече беше казано: съобщенията за пътя, по който се стига до висшето виждане, могат да имат стойност за човека само тогава, когато той най-напред се е запознал чрез простия разказ с онова, което разкрива свръхсетивното изследване. Защото в тази област човек може да разбере и онова, което още не наблюдава. Нещо повече, добрият път към виждането е тъкмо онзи, който изхожда от разбирането. |
| 98 | Wenn nun auch jenes Verborgene, das in dem physischen Leibe den Kampf gegen den Zerfall führt, nur für das höhere Schauen zu beobachten ist: in seinen Wirkungen liegt es für die auf das Offenbare sich beschränkende Urteilskraft klar zutage. Und diese Wirkungen drücken sich in der Form oder Gestalt aus, in welcher während des Lebens die mineralischen Stoffe und Kräfte des physischen Leibes zusammen gefügt sind. Diese Form entschwindet nach und nach, und der physische Leib wird ein Teil der übrigen mineralischen Welt, wenn der Tod eingetreten ist. Die übersinnliche Anschauung aber kann dasjenige als selbständiges Glied der menschlichen Wesenheit beobachten, was die physischen Stoffe und Kräfte während des Lebens hindert, ihre eigenen Wege zu gehen, welche zur Auflösung des physischen Leibes führen. Es sei dieses selbständige Glied der «Ätherleib» oder «Lebensleib» genannt — Wenn sich nicht sogleich, von Anfang an, Mißverständnisse einschleichen sollen, so muß gegenüber diesen Bezeichnungen eines zweiten Gliedes der menschlichen Wesenheit zweierlei berücksichtigt werden. Das Wort «Äther> wird hier in einem andern Sinne gebraucht, als dies von der gegenwärtigen Physik geschieht. Diese bezeichnet z.B. den Träger des Lichtes als Äther. Hier soll aber das Wort in dem Sinne begrenzt werden, der oben angegeben worden ist. Es soll angewendet werden für dasjenige, was dem höheren Schauen zugänglich ist und was sich für die Sinnesbeobachtung nur in seinen Wirkungen zu erkennen gibt, nämlich dadurch, daß es den im physischen Leibe vorhandenen mineralischen Stoffen und Kräften eine bestimmte Form oder Gestalt zu geben vermag. Und auch das Wort «Leib» soll nicht mißverstanden werden. Man muß zur Bezeichnung der höheren Dinge des Daseins eben doch die Worte der gewöhnlichen Sprache gebrauchen. Und diese drücken ja für die Sinnesbeobachtung nur das Sinnliche aus. Im sinnlichen Sinne ist natürlich der «Ätherleib» durchaus nichts Leibliches, wie fein man sich ein solches auch vorstellen mag* | Макар и онова скрито, което във физическото тяло води борбата срещу разпадането, да може да се наблюдава само от висшето виждане, в своите въздействия то е ясно видимо за способността за съждение, която се ограничава с явното. И тези въздействия се изразяват във формата или облика, в който по време на живота минералните вещества и сили на физическото тяло са съединени. Тази форма постепенно изчезва и физическото тяло става част от останалия минерален свят, когато е настъпила смъртта. Свръхсетивното съзерцание обаче може да наблюдава като самостоятелен член на човешката същност онова, което по време на живота пречи на физическите вещества и сили да вървят по своите собствени пътища, водещи към разлагането на физическото тяло. Нека този самостоятелен член бъде наречен „етерно тяло“ или „жизнено тяло“. – Ако не искаме още от самото начало да се промъкнат недоразумения, трябва да се вземат предвид две неща по отношение на тези обозначения на втори член на човешката същност. Думата „етер“ тук се употребява в друг смисъл, отколкото в съвременната физика. Физиката например нарича етер носителя на светлината. Тук обаче думата трябва да бъде ограничена до смисъла, който беше посочен по-горе. Тя трябва да се прилага за онова, което е достъпно за висшето виждане и което се разкрива на сетивното наблюдение само в своите въздействия, а именно в това, че е в състояние да придаде определена форма или облик на минералните вещества и сили, налични във физическото тяло. И също думата „тяло“ не трябва да се разбира погрешно. За обозначаване на висшите неща на битието човек все пак трябва да използва думите на обикновения език. А те за сетивното наблюдение изразяват само сетивното. В сетивен смисъл, разбира се, „етерното тяло“ съвсем не е нещо телесно, колкото и фино да си представя човек такова нещо*. |
| 99 | Indem man in der Darstellung des Übersinnlichen bis zur Erwähnung dieses «Ätherleibes» oder «Lebensleibes» gelangt, ist schon der Punkt erreicht, an dem solcher Darstellung der Widerspruch mancher gegenwärtigen Ansicht begegnen muß. Die Entwicklung des Menschengeistes hat dahin geführt, daß in unserer Zeit das Sprechen von einem solchen Gliede der menschlichen Wesenheit als etwas Unwissenschaftliches angesehen werden muß. Die materialistische Vorstellungsart ist dazu gelangt, in dem lebendigen Leibe nichts anderes zu sehen als eine Zusammenfügung von physischen Stoffen und Kräften, wie sie sich in dem sogenannten leblosen Körper, in dem Mineral, auch findet Nur sei die Zusammenfügung in dem Lebendigen komplizierter als in dem Leblosen. Man hat auch in der gewöhnlichen Wissenschaft vor nicht allzulanger Zeit noch andere Ansichten gehabt. Wer die Schriften manches ernsten Wissenschafters aus der ersten Hälfte des neunzehnten Jahrhunderts verfolgt, dem wird klar, wie da auch «echte Naturforscher» sich bewußt waren, daß in dem lebendigen Leibe noch etwas anderes vorhanden ist als in dem leblosen Mineral. Man sprach von einer «Lebenskraft». Zwar wird diese «Lebenskraft» nicht als das vorgestellt, was oben als «Lebensleib» gekennzeichnet ist; aber der betreffenden Vorstellung liegt doch eine Ahnung davon zugrunde, daß es dergleichen gibt. Man stellte sich diese «Lebenskraft» etwa so vor, wie wenn sie in dem lebendigen Leibe zu den physischen Stoffen und Kräften hinzukäme auf ähnliche Art, wie die magnetische Kraft zu dem bloßen Eisen in dem Magneten. Dann kam die Zeit, in welcher diese «Lebenskraft» aus dem Bestande der Wissenschaft entfernt wurde. Man wollte für alles mit den bloßen physischen und chemischen Ursachen ausreichen. Gegenwärtig ist in dieser Beziehung bei manchem naturwissenschaftlichen Denker wieder ein Rückschlag eingetreten. Es wird von mancher Seite zugegeben, daß die Annahme von etwas der «Lebenskraft» Ähnlichem doch kein völliger Unsinn sei. Doch wird auch derjenige «Wissenschafter», der sich zu solchem herbeiläßt, mit der hier dargestellten Anschauung in bezug auf den «Lebensleib» nicht gemeinsame Sache machen wollen. Es wird in der Regel zu keinem Ziele fuhren, wenn man sich vom Gesichtspunkte übersinnlicher Erkenntnis mit solchen Ansichten in eine Diskussion einläßt. Es sollte vielmehr die Sache dieser Erkenntnis sein, anzuerkennen, daß die materialistische Vorstellungsart eine notwendige Begleiterscheinung des großen naturwissenschaftlichen Fortschrittes in unserer Zeit ist. Dieser Fortschritt beruht auf einer gewaltigen Verfeinerung der Mittel zur Sinnesbeobachtung. Und es liegt einmal im Wesen des Menschen, daß er innerhalb der Entwickelung jeweilig einzelne Fähigkeiten auf Kosten anderer zu einem gewissen Vollkommenheitsgrade bringt. Die genaue Sinnesbeobachtung, die sich in einem so bedeutungsvollen Maße durch die Naturwissenschaft entwickelt hat, mußte die Pflege derjenigen menschlichen Fähigkeiten in den Hintergrund treten lassen, welche in die «verborgenen Welten» fuhren. Aber eine Zeit ist wieder da, in welcher diese Pflege notwendig ist. Und das Verborgene wird nicht dadurch anerkannt, daß man die Urteile bekämpft, welche aus dem Ableugnen dieses Verborgenen ja doch mit logischer Folgerichtigkeit sich ergeben, sondern dadurch, daß man dieses Verborgene selbst in das rechte Licht setzt Anerkennen werden es dann diejenigen, für welche die «Zeit gekommen ist». | Щом в изложението на свръхсетивното се стигне до споменаването на това „етерно тяло“ или „жизнено тяло“, вече е достигната точката, в която такова изложение трябва да срещне противоречието на някои съвременни възгледи. Развитието на човешкия дух е довело дотам, че в нашето време говоренето за такъв член на човешката същност трябва да се смята за нещо ненаучно. Материалистичният начин на представяне е стигнал дотам да не вижда в живото тяло нищо друго освен съчетание от физически вещества и сили, каквото се намира и в така нареченото безжизнено тяло, в минерала. Само че съчетанието в живото било по-сложно, отколкото в безжизненото. Не много отдавна и в обикновената наука все още са имали други възгледи. Който проследи съчиненията на някой сериозен учен от първата половина на деветнадесетия век, ще му стане ясно как тогава и „истински природоизследователи“ са съзнавали, че в живото тяло има още нещо друго, освен онова, което има в безжизнения минерал. Говорело се е за „жизнена сила“. Тази „жизнена сила“ наистина не се представя като онова, което по-горе беше обозначено като „жизнено тяло“; но в основата на съответната представа все пак лежи предчувствието, че съществува нещо такова. Тази „жизнена сила“ са си я представяли приблизително така, сякаш в живото тяло тя се прибавя към физическите вещества и сили по подобен начин, както магнитната сила към обикновеното желязо в магнита. След това дойде времето, когато тази „жизнена сила“ беше отстранена от състава на науката. Искали са да обяснят всичко само с физическите и химическите причини. Понастоящем в това отношение у някои природонаучни мислители отново е настъпил обрат. От някои страни се признава, че приемането на нещо подобно на „жизнената сила“ все пак не било пълна безсмислица. Но и онзи „учен“, който се съгласява на подобно нещо, няма да поиска да се солидаризира с представения тук възглед относно „жизненото тяло“. Като правило няма да доведе до нищо, ако от гледната точка на свръхсетивното познание човек се впусне в дискусия с такива възгледи. Работа на това познание би трябвало по-скоро да бъде да признае, че материалистичният начин на представяне е необходимо съпътстващо явление на големия природонаучен напредък в нашето време. Този напредък почива на огромно изтънчване на средствата за сетивно наблюдение. И просто в същността на човека е заложено, че в хода на развитието той довежда всеки път отделни способности до известна степен на съвършенство за сметка на други. Точното сетивно наблюдение, което се е развило в такава значителна степен чрез естествознанието, трябваше да изтласка на заден план грижата за онези човешки способности, които водят в „скритите светове“. Но отново дойде време, в което тази грижа е необходима. И скритото ще бъде признато не като се води борба срещу съжденията, които все пак с логическа последователност произтичат от отричането на това скрито, а като самото това скрито се постави в правилната светлина. Тогава ще го признаят онези, за които „е дошло времето“. |
| 100 | * Daß mit der Bezeichnung «Ätherleib», «Lebensleib» nicht einfach die Anschauung von der alten, naturwissenschaftlich überwundenen «Lebenskraft» erneuert werden soll, darüber hat sich der Verfasser dieses Buches in seiner «Theosophie» ausgesprochen. | * За това, че с обозначението „етерно тяло“, „жизнено тяло“ не трябва просто да бъде обновен възгледът за старата, преодоляна от естествознанието „жизнена сила“, авторът на тази книга се е изказал в своята „Теософия“. |
| 101 | Es mußte dies hier nur gesagt werden, damit man nicht Unbekanntschart mit den Gesichtspunkten der Naturwissenschaft voraussetzt, wenn von einem «Ätherleib» gesprochen wird, der doch in manchen Kreisen für etwas völlig Phantastisches gelten muß. | Това трябваше да бъде казано тук само за да не се предполага непознаване на гледните точки на естествознанието, когато се говори за едно „етерно тяло“, което в някои кръгове все пак неизбежно минава за нещо напълно фантастично. |
| 102 | Dieser Ätherleib ist also ein zweites Glied der menschlichen Wesenheit. Ihm kommt für das übersinnliche Erkennen ein höherer Grad von Wirklichkeit zu als dem physischen Leibe. Eine Beschreibung, wie ihn das übersinnliche Erkennen sieht, kann erst in den folgenden Teilen dieser Schrift gegeben werden, wenn hervortreten wird, in welchem Sinne solche Beschreibungen zu nehmen sind. Vorläufig mag es genügen, wenn gesagt wird, daß der Ätherleib den physischen Körper überall durchsetzt und daß er wie eine Art Architekt des letzteren anzusehen ist. Alle Organe werden in ihrer Form und Gestalt durch die Strömungen und Bewegungen des Ätherleibes gehalten. Dem physischen Herzen liegt ein «Ätherherz» zugrunde, dem physischen Gehirn ein «Äthergehirn» usw. Es ist eben der Ätherleib in sich gegliedert wie der physische, nur komplizierter, und es ist in ihm alles in lebendigem Durcheinanderfließen, wo im physischen Leibe abgesonderte Teile vorhanden sind. | И така, това етерно тяло е втори член на човешката същност. За свръхсетивното познаване на него се полага по-висока степен на действителност, отколкото на физическото тяло. Описание на това как го вижда свръхсетивното познаване може да бъде дадено едва в следващите части на това съчинение, когато ще стане ясно в какъв смисъл трябва да се приемат такива описания. Засега нека бъде достатъчно да се каже, че етерното тяло прониква физическото тяло навсякъде и че трябва да се гледа на него като на един вид архитект на последното. Всички органи се поддържат в своята форма и облик чрез теченията и движенията на етерното тяло. В основата на физическото сърце лежи едно „етерно сърце“, в основата на физическия мозък – един „етерен мозък“ и т.н. Етерното тяло е разчленено в себе си точно както физическото, само че по-сложно, и в него всичко е в живо взаимно преливане там, където във физическото тяло има обособени части. |
| 103 | Diesen Ätherleib hat nun der Mensch so mit dem Pflanzlichen gemein, wie er den physischen Leib mit dem Mineralischen gemein hat. Alles Lebendige hat seinen Ätherleib. | Това етерно тяло човекът го има общо с растителното така, както физическото тяло го има общо с минералното. Всичко живо има своето етерно тяло. |
| 104 | Von dem Ätherleib steigt die übersinnliche Betrachtung auf zu einem weiteren Gliede der menschlichen Wesenheit. Sie deutet zur Bildung einer Vorstellung von diesem Gliede auf die Erscheinung des Schlafes hin, wie sie beim Ätherleib auf den Tod hingewiesen hat. — Alles menschliche Schaffen beruht auf der Tätigkeit im Wachen, so weit das Offenbare in Betracht kommt. Diese Tätigkeit ist aber nur möglich, wenn der Mensch die Erstarkung seiner erschöpften Kräfte sich immer wieder aus dem Schlafe holt. Handeln und Denken schwinden dahin im Schlafe, aller Schmerz, alle Lust versinken für das bewußte Leben, Wie aus verborgenen, geheimnisvollen Brunnen steigen beim Erwachen des Menschen bewußte Kräfte aus der Bewußtlosigkeit des Schlafes auf. Es ist dasselbe Bewußtsein, das beim Einschlafen hinuntersinkt in die dunklen Tiefen und das beim Aufwachen wieder heraufsteigt. Dasjenige, was das Leben immer wieder aus dem Zustand der Bewußtlosigkeit erweckt, ist im Sinne übersinnlicher Erkenntnis das dritte Glied der menschlichen Wesenheit. Man kann es den Astralleib nennen. Wie der physische Leib nicht durch die in ihm befindlichen mineralischen Stoffe und Kräfte seine Form erhalten kann, sondern wie er, um dieser Erhaltung willen, von dem Ätherleib durchsetzt sein muß, so können die Kräfte des Ätherleibes sich nicht durch sich selbst mit dem Lichte des Bewußtseins durchleuchten. Ein Ätherleib, der bloß sich selbst überlassen wäre, müßte sich fortdauernd in dem Zustande des Schlafes befinden. Man kann auch sagen: er könnte in dem physischen Leibe nur ein Pflanzensein unterhalten. Ein wachender Ätherleib ist von einem Astralleib durchleuchtet Für die Sinnesbeobachtung verschwindet die Wirkung dieses Astralleibes, wenn der Mensch in Schlaf versinkt Für die übersinnliche Beobachtung bleibt er noch vorhanden; nur erscheint er von dem Ätherleib getrennt oder aus ihm herausgehoben. Die Sinnesbeobachtung hat es eben nicht mit dem Astralleib selbst zu tun, sondern nur mit seinen Wirkungen in dem Offenbaren. Und solche sind während des Schlafes nicht unmittelbar vorhanden. In demselben Sinne, wie der Mensch seinen physischen Leib mit den Mineralien, seinen Ätherleib mit den Pflanzen gemein hat, ist er in bezug auf seinen Astralleib gleicher Art mit den Tieren. Die Pflanzen sind in einem fortdauernden Schlafzustande. Wer in diesen Dingen nicht genau urteilt, der kann leicht in den Irrtum verfallen, auch den Pflanzen eine Art von Bewußtsein zuzuschreiben, wie es die Tiere und Menschen im Wachzustande haben. Das kann aber nur dann geschehen, wenn man sich von dem Bewußtsein eine ungenaue Vorstellung macht Man sagt dann, wenn auf die Pflanze ein äußerer Reiz ausgeübt wird, dann vollziehe sie gewisse Bewegungen wie das Tier auch. Man spricht von der Empfindlichkeit mancher Pflanzen, welche z.B. ihre Blätter zusammenziehen, wenn gewisse äußere Dinge auf sie einwirken. Doch ist es nicht das Bezeichnende des Bewußtseins, daß ein Wesen auf eine Wirkung eine gewisse Gegenwirkung zeigt, sondern daß das Wesen in seinem Innern etwas erlebt, was zu der bloßen Gegenwirkung als ein Neues hinzukommt. Sonst könnte man auch von Bewußtsein sprechen, wenn sich ein Stück Eisen unter dem Einflusse von Wärme ausdehnt. Bewußtsein ist erst vorhanden, wenn das Wesen durch die Wirkung der Wärme z.B. innerlich Schmerz erlebt. | От етерното тяло свръхсетивното разглеждане се издига към един по-нататъшен член на човешката същност. За да се образува представа за този член, то посочва явлението на съня, както при етерното тяло е посочило смъртта. – Цялото човешко творчество почива на дейността в будно състояние, доколкото се взема предвид явното. Тази дейност обаче е възможна само ако човек отново и отново черпи от съня укрепването на своите изтощени сили. Действието и мисленето изчезват в съня, всяка болка, всяко удоволствие потъват за съзнателния живот. Като от скрити, тайнствени кладенци при пробуждането на човека се издигат съзнателни сили от безсъзнанието на съня. Това е същото съзнание, което при заспиването потъва долу в тъмните дълбини и което при събуждането отново се издига нагоре. Онова, което отново и отново пробужда живота от състоянието на безсъзнание, е по смисъла на свръхсетивното познание третият член на човешката същност. Може да бъде наречен астрално тяло. Както физическото тяло не може да запази своята форма чрез намиращите се в него минерални вещества и сили, а за да се запази, трябва да бъде проникнато от етерното тяло, така и силите на етерното тяло не могат сами чрез себе си да се осветят със светлината на съзнанието. Едно етерно тяло, което би било оставено само на себе си, би трябвало непрекъснато да се намира в състояние на сън. Може да се каже също: то би могло да поддържа във физическото тяло само растително битие. Едно будно етерно тяло е осветено от астрално тяло. За сетивното наблюдение действието на това астрално тяло изчезва, когато човек потъне в сън. За свръхсетивното наблюдение то продължава да е налице; само че изглежда отделено от етерното тяло или извадено от него. Сетивното наблюдение всъщност има работа не със самото астрално тяло, а само с неговите въздействия в явното. А такива по време на съня не са непосредствено налице. В същия смисъл, в който човек има общо физическото си тяло с минералите, етерното си тяло с растенията, по отношение на своето астрално тяло той е от еднакво естество с животните. Растенията се намират в непрекъснато състояние на сън. Който не съди точно в тези неща, може лесно да изпадне в заблудата да приписва и на растенията някакъв вид съзнание, каквото имат животните и хората в будно състояние. Това обаче може да стане само тогава, когато човек си създава неточна представа за съзнанието. Тогава се казва, че когато върху растението се упражни външно дразнение, то извършва определени движения също както животното. Говори се за чувствителността на някои растения, които например свиват листата си, когато върху тях въздействат определени външни неща. Но характерното за съзнанието не е това, че едно същество проявява определено ответно действие спрямо някакво въздействие, а че съществото преживява в своята вътрешност нещо, което се прибавя като нещо ново към простото ответно действие. Иначе би могло да се говори за съзнание и когато парче желязо се разширява под влиянието на топлината. Съзнание има едва тогава, когато съществото например вътрешно изживява болка вследствие на въздействието на топлината. |
| 105 | Das vierte Glied seiner Wesenheit, welches die übersinnliche Erkenntnis dem Menschen zuschreiben muß, hat er nun nicht mehr gemein mit der ihn umgebenden Welt des Offenbaren. Es ist sein Unterscheidendes gegenüber seinen Mitwesen, dasjenige, wodurch er die Krone der zunächst zu ihm gehörigen Schöpfung ist. Die übersinnliche Erkenntnis bildet eine Vorstellung von diesem weiteren Gliede der menschlichen Wesenheit, indem sie darauf hinweist, daß auch innerhalb der wachen Erlebnisse noch ein wesentlicher Unterschied besteht. Dieser Unterschied tritt sofort hervor, wenn der Mensch seine Aufmerksamkeit darauf lenkt, daß er im wachen Zustande einerseits fortwährend in der Mitte von Erlebnissen steht, die kommen und gehen müssen, und daß er andererseits auch Erlebnisse hat, bei denen dies nicht der Fall ist. Es tritt das besonders scharf hervor, wenn man die Erlebnisse des Menschen mit denen des Tieres vergleicht. Das Tier erlebt mit großer Regelmäßigkeit die Einflüsse der äußeren Welt und wird sich unter dem Einflusse der Wärme und Kälte des Schmerzes und der Lust, unter gewissen regelmäßig ablaufenden Vorgängen seines Leibes des Hungers und Durstes bewußt. Des Menschen Leben ist mit solchen Erlebnissen nicht erschöpft. Er kann Begierden, Wünsche entwickeln, die über das alles hinausgehen. Beim Tier würde man immer nachweisen können, wenn man weit genug zu gehen vermöchte, wo außer dem Leibe oder in dem Leibe die Veranlassung zu einer Handlung, zu einer Empfindung ist Beim Menschen ist das keineswegs der Fall. Er kann Wünsche und Begierden erzeugen, zu deren Entstehung die Veranlassung weder innerhalb noch außerhalb seines Leibes hinreichend ist Allem, was in dieses Gebiet fallt, muß man eine besondere Quelle geben. Und diese Quelle kann man im Sinne der übersinnlichen Wissenschaft im «Ich» des Menschen sehen. Das «Ich» kann daher als das vierte Glied der menschlichen Wesenheit angesprochen werden. — Wäre der Astralleib sich selbst überlassen, es würden sich Lust und Schmerz, Hunger- und Durstgefühle in ihm abspielen; was aber dann nicht zustandekäme, ist die Empfindung: es sei ein Bleibendes in alle dem. Nicht das Bleibende als solches wird hier als «Ich» bezeichnet, sondern dasjenige, welches dieses Bleibende erlebt Man muß auf diesem Gebiete die Begriffe ganz scharf fassen, wenn nicht Mißverständnisse entstehen sollen. Mit dem Gewahrwerden eines Dauernden, Bleibenden im Wechsel der inneren Erlebnisse beginnt das Aufdämmern des «Ichgefühles». Nicht daß ein Wesen z.B. Hunger empfindet, kann ihm ein Ichgefuhl geben. Der Hunger stellt sich ein, wenn die erneuerten Veranlassungen zu ihm sich bei dem betreffenden Wesen geltend machen. Es fallt dann über seine Nahrung her, weil eben diese erneuerten Veranlassungen da sind. Das Ichgefuhl tritt erst ein, wenn nicht nur diese erneuerten Veranlassungen zu der Nahrung hintreiben, sondern wenn bei einer vorhergehenden Sättigung eine Lust entstanden ist und das Bewußtsein dieser Lust geblieben ist, so daß nicht nur das gegenwärtige Erlebnis des Hungers, sondern das vergangene der Lust zu dem Nahrungsmittel treibt — Wie der physische Leib zer fallt, wenn ihn nicht der Ätherleib zusammenhält, wie der Ätherleib in die Bewußdosigkeit versinkt, wenn ihn nicht der Astralleib durchleuchtet, so müßte der Astralleib das Vergangene immer wieder in die Vergessenheit sinken lassen, wenn dieses nicht vom «Ich» in die Gegenwart herübergerettet würde. Was für den physischen Leib der Tod, für den Ätherleib der Schlaf, das ist für den Astralleib das Vergessen. Man kann auch sagen: dem Ätherleib sei das Leben eigen, dem Astralleib das Bewußtsein und dem Ich die Erinnerung. | Четвъртия член на своята същност, който свръхсетивното познание трябва да припише на човека, той вече не го има общо с обкръжаващия го свят на явното. Това е онова, което го отличава от другите същества, онова, чрез което той е венецът на непосредствено свързаното с него творение. Свръхсетивното познание образува представа за този по-нататъшен член на човешката същност, като посочва, че и в рамките на будните преживявания съществува още една съществена разлика. Тази разлика веднага изпъква, когато човек насочи вниманието си към това, че в будно състояние той, от една страна, непрекъснато стои сред преживявания, които трябва да идват и да си отиват, и че от друга страна, има и преживявания, при които това не е така. Това изпъква особено рязко, когато се сравнят преживяванията на човека с тези на животното. Животното изживява с голяма редовност влиянията на външния свят и под влиянието на топлината и студа осъзнава болката и удоволствието, а при определени правилно протичащи процеси на своето тяло – глада и жаждата. Животът на човека не се изчерпва с такива преживявания. Той може да развие влечения, желания, които надхвърлят всичко това. При животното винаги би могло да се докаже, ако човек можеше да стигне достатъчно далеч, къде извън тялото или в тялото е поводът за едно действие, за едно усещане. При човека това съвсем не е така. Той може да поражда желания и влечения, за чието възникване поводът не е достатъчен нито вътре, нито вън от неговото тяло. На всичко, което попада в тази област, трябва да се припише особен извор. И по смисъла на свръхсетивната наука този извор може да се види в „Аза“ на човека. Затова „Азът“ може да бъде определен като четвъртия член на човешката същност. – Ако астралното тяло беше оставено само на себе си, в него биха се разигравали удоволствие и болка, чувства на глад и жажда; но онова, което тогава не би се осъществило, е усещането, че във всичко това има нещо трайно. Не трайното като такова се обозначава тук като „Аз“, а онова, което изживява това трайно. В тази област понятията трябва да се схващат съвсем точно, ако не искаме да възникват недоразумения. Със съзнаването на нещо продължително, трайно в смяната на вътрешните преживявания започва да изгрява „чувството за Аз“. Не това, че едно същество например усеща глад, може да му даде чувство за Аз. Гладът настъпва, когато обновените поводи за него се проявят у съответното същество. Тогава то се нахвърля върху храната си, защото тъкмо тези обновени поводи са налице. Чувството за Аз настъпва едва тогава, когато към храната тласкат не само тези обновени поводи, а когато при едно предишно насищане е възникнало удоволствие и съзнанието за това удоволствие е останало, така че към храната тласка не само настоящото преживяване на глада, а и миналото преживяване на удоволствието. – Както физическото тяло се разпада, ако етерното тяло не го държи заедно, както етерното тяло потъва в безсъзнание, ако астралното тяло не го осветява, така астралното тяло би трябвало отново и отново да оставя миналото да потъва в забравата, ако то не бъде спасено и пренесено в настоящето от „Аза“. Каквото е за физическото тяло смъртта, за етерното тяло сънят, това е за астралното тяло забравата. Може да се каже също: на етерното тяло е присъщ животът, на астралното тяло – съзнанието, а на Аза – паметта. |
| 106 | Noch leichter als in den Irrtum, der Pflanze Bewußtsein zuzuschreiben, kann man in denjenigen verfallen, bei dem Tiere von Erinnerung zu sprechen. Es liegt so nahe, an Erinnerung zu denken, wenn der Hund seinen Herrn wiedererkennt, den er vielleicht ziemlich lange nicht gesehen hat. Doch in Wahrheit beruht solches Wiedererkennen gar nicht auf Erinnerung, sondern auf etwas völlig anderem. Der Hund empfindet eine gewisse Anziehung zu seinem Herrn. Diese geht aus von der Wesenheit des letzteren. Diese Wesenheit bereitet dem Hunde Lust, wenn der Herr für ihn gegenwärtig ist. Und jedesmal, wenn diese Gegenwart des Herrn eintritt, ist sie die Veranlassung zu einer Erneuerung der Lust. Erinnerung ist aber nur dann vorhanden, wenn ein Wesen nicht bloß mit seinen Erlebnissen in der Gegenwart empfindet, sondern wenn es diejenigen der Vergangenheit bewahrt. Man konnte sogar dieses zugeben und dennoch in den Irrtum verfallen, der Hund habe Erinnerung. Man könnte nämlich sagen: er trauert, wenn sein Herr ihn verläßt, also bleibt ihm die Erinnerung an denselben. Auch das ist ein unrichtiges Urteil. Durch das Zusammenleben mit dem Herrn wird für den Hund dessen Gegenwart Bedürfnis, und er empfindet dadurch die Abwesenheit in ähnlicher Art, wie er den Hunger empfindet. Wer solche Unterscheidungen nicht macht, wird nicht zur Klarheit über die wahren Verhältnisse des Lebens kommen. | Още по-лесно, отколкото в заблудата да се приписва съзнание на растението, може да се изпадне в заблудата да се говори за памет при животното. Толкова естествено е да се помисли за памет, когато кучето отново познава своя господар, когото може би доста дълго не е виждало. Но в действителност такова разпознаване изобщо не почива на памет, а на нещо съвсем друго. Кучето усеща определено привличане към своя господар. То изхожда от съществото на последния. Това същество доставя на кучето удоволствие, когато господарят е при него. И всеки път, когато настъпи това присъствие на господаря, то е повод за обновяване на удоволствието. Памет обаче има само тогава, когато едно същество не само усеща заедно със своите преживявания в настоящето, а когато запазва преживяванията от миналото. Човек би могъл дори да признае това и въпреки това да изпадне в заблудата, че кучето има памет. Би могло именно да се каже: то тъгува, когато господарят му го напусне, следователно в него остава споменът за господаря. И това е неправилно съждение. Чрез съвместния живот с господаря неговото присъствие става за кучето потребност и затова то усеща отсъствието по подобен начин, както усеща глада. Който не прави такива разграничения, няма да стигне до яснота за истинските отношения в живота. |
| 107 | Aus gewissen Vorurteilen heraus wird man gegen diese Darstellung einwenden, daß man doch nicht wissen könne, ob beim Tiere etwas der menschlichen Erinnerung Ahnliches vorhanden sei oder nicht. Solcher Einwand beruht aber auf einer ungeschulten Beobachtung. Wer wirklich sinngemäß beobachten kann, wie sich das Tier im Zusammenhange seiner Erlebnisse verhält, der bemerkt den Unterschied dieses Verhaltens von dem des Menschen. Und er wird sich klar, daß das Tier sich so verhält, wie es dem Nichtvorhandensein der Erinnerung entspricht Für die übersinnliche Beobachtung ist das ohne weiteres klar. Doch, was dieser übersinnlichen Beobachtung unmittelbar zum Bewußtsein kommt, das kann an seinen Wirkungen auf diesem Gebiete auch von der sinnlichen Wahrnehmung und deren denkender Durchdringung erkannt werden. Wenn man sagt, der Mensch wisse von seiner Erinnerung durch innere Seelenbeobachtung, die er doch beim Tiere nicht anstellen könne, so liegt einer solchen Behauptung ein verhängnisvoller Irrtum zugrunde. Was sich der Mensch über seine Erinnerungsfähigkeit zu sagen hat, das kann er nämlich gar nicht einer inneren Seelenbeobachtung entnehmen, sondern allein dem, was er mit sich in dem Verhalten zu den Dingen und Vorgängen der AußenWelt erlebt. Diese Erlebnisse macht er mit sich und mit einem andern Menschen und auch mit den Tieren auf die ganz gleiche Weise. Es ist nur ein Schein, der den Menschen blendet, wenn er glaubt, er beurteile das Vorhandensein der Erinnerung nur an der inneren Beobachtung. Was der Erinnerung als Kraft zugrunde liegt, mag innerlich genannt werden; das Urteil über diese Kraft wird auch für die eigene Person durch den Blick auf den Zusammenhang des Lebens an der AußenWelt erworben. Und diesen Zusammenhang kann man wie bei sich auch bei dem Tiere beurteilen. In bezug auf solche Dinge leidet unsere gebräuchliche Psychologie an ihren ganz ungeschulten, ungenauen, im hohen Maße durch Beobachtungs fehler täuschenden Vorstellungen. | Поради известни предразсъдъци срещу това изложение ще се възрази, че все пак не може да се знае дали у животното има нещо подобно на човешката памет, или не. Такова възражение обаче почива на необучено наблюдение. Който наистина може да наблюдава смислено как се държи животното във взаимовръзката на своите преживявания, той забелязва разликата между това поведение и поведението на човека. И той си дава ясна сметка, че животното се държи така, както съответства на отсъствието на памет. За свръхсетивното наблюдение това е ясно от само себе си. Но онова, което непосредствено стига до съзнанието на това свръхсетивно наблюдение, може в тази област да бъде познато по своите въздействия и от сетивното възприятие, и от неговото мисловно проникване. Когато се казва, че човекът знае за своята памет чрез вътрешно душевно наблюдение, което все пак не би могъл да извърши при животното, в основата на такова твърдение лежи една фатална заблуда. Онова, което човек има да си каже за своята способност за спомняне, той изобщо не може да го извлече от едно вътрешно душевно наблюдение, а единствено от онова, което изживява със себе си в отношението си към нещата и процесите на външния свят. Тези преживявания той ги има със себе си и с друг човек, а също и с животните по съвсем еднакъв начин. Само една привидност заслепява човека, когато той вярва, че съди за наличието на паметта само по вътрешното наблюдение. Онова, което лежи в основата на паметта като сила, може да бъде наречено вътрешно; съждението за тази сила обаче се придобива и по отношение на собствената личност чрез погледа върху връзката на живота с външния свят. А тази връзка може да се прецени у животното, както и у себе си. По отношение на такива неща нашата обичайна психология страда от своите съвсем необучени, неточни представи, които в голяма степен заблуждават поради грешки в наблюдението. |
| 108 | Für das «Ich» bedeuten Erinnerung und Vergessen etwas durchaus Ähnliches wie für den Astralleib Wachen und Schlaf. Wie der Schlaf die Sorgen und Bekümmernisse des Tages in ein Nichts verschwinden läßt, so breitet Vergessen einen Schleier über die schlimmen Erfahrungen des Lebens und löscht dadurch einen Teil der Vergangenheit aus. Und wie der Schlaf notwendig ist, damit die erschöpften Lebenskräfte neu gestärkt werden, so muß der Mensch gewisse Teile seiner Vergangenheit aus der Erinnerung vertilgen, wenn er neuen Erlebnissen frei und unbefangen gegenüberstehen soll. Aber gerade aus dem Vergessen erwächst ihm Stärkung für die Wahrnehmung des Neuen. Man denke an Tatsachen wie das Lernen des Schreibens. Alle Einzelheiten, welche das Kind zu durchleben hat, um schreiben zu lernen, werden vergessen. Was bleibt, ist die Fähigkeit des Schreibens. Wie würde der Mensch schreiben, wenn beim jedesmaligen Ansetzen der Feder alle die Erlebnisse in der Seele als Erinnerung aufstiegen, welche beim Schreibenlernen durchgemacht werden mußten. | За „Аза“ паметта и забравата означават нещо съвсем подобно на това, което будността и сънят означават за астралното тяло. Както сънят оставя грижите и тревогите на деня да изчезнат в нищото, така забравата разстила було над лошите опитности на живота и с това заличава част от миналото. И както сънят е необходим, за да бъдат наново укрепени изтощените жизнени сили, така човек трябва да изличи от паметта си определени части от своето минало, ако иска да застане свободно и непредубедено пред нови преживявания. Но тъкмо от забравата израства за него укрепване за възприемането на новото. Нека помислим за факти като научаването на писане. Всички подробности, които детето трябва да преживее, за да се научи да пише, се забравят. Остава способността за писане. Как би писал човек, ако при всяко поставяне на перото в душата като спомени изплуваха всички преживявания, през които е трябвало да се мине при научаването на писането? |
| 109 | Nun tritt die Erinnerung in verschiedenen Stufen auf. Schon das ist die einfachste Form der Erinnerung, wenn der Mensch einen Gegenstand wahrnimmt und er dann nach dem Abwenden von dem Gegenstande die Vorstellung von ihm wieder erwecken kann. Diese Vorstellung hat der Mensch sich gebildet, während er den Gegenstand wahrgenommen hat Es hat sich da ein Vorgang abgespielt zwischen seinem astralischen Leibe und seinem Ich. Der Astralleib hat den äußeren Eindruck von dem Gegenstande bewußt gemacht. Doch würde das Wissen von dem Gegenstande nur so lange dauern, als dieser gegenwärtig ist, wenn das Ich nicht das Wissen in sich aufnehmen und zu seinem Besitztume machen würde. — Hier an diesem Punkte scheidet die übersinnliche Anschauung das Leibliche von dem Seelischen. Man spricht vom Astralleibe, solange man die Entstehung des Wissens von einem gegenwärtigen Gegenstande im Auge hat. Dasjenige aber, was dem Wissen Dauer gibt, bezeichnet man als Seele. Man sieht aber zugleich aus dem Gesagten, wie eng verbunden im Menschen der Astralleib mit dem Teile der Seele ist, welcher dem Wissen Dauer verleiht. Beide sind gewissermaßen zu einem Gliede der menschlichen Wesenheit vereinigt. Deshalb kann man auch diese Vereinigung als Astralleib bezeichnen. Auch kann man, wenn man eine genaue Bezeichnung will, von dem Astralleib des Menschen als dem Seelenleib sprechen, und von der Seele, insofern sie mit diesem vereinigt ist, als der Empfindungsseele. | Паметта пък се проявява на различни степени. Най-простата форма на паметта е вече това, когато човек възприема един предмет и след като се отвърне от предмета, може отново да събуди представата за него. Тази представа човекът си я е образувал, докато е възприемал предмета. При това се е разиграл процес между неговото астрално тяло и неговия Аз. Астралното тяло е направило външното впечатление от предмета съзнателно. Но знанието за предмета би траело само дотогава, докато той присъства, ако Азът не поемаше знанието в себе си и не го превръщаше в своя собственост. – Тук, в тази точка, свръхсетивното съзерцание разграничава телесното от душевното. Говори се за астрално тяло, докато се има предвид възникването на знанието за един присъстващ предмет. Онова обаче, което придава трайност на знанието, се обозначава като душа. От казаното обаче същевременно се вижда колко тясно в човека астралното тяло е свързано с онази част от душата, която придава трайност на знанието. Двете са в известен смисъл обединени в един член на човешката същност. Затова и това обединение може да бъде обозначено като астрално тяло. Може също, ако се иска точно обозначение, да се говори за астралното тяло на човека като за душевното тяло, а за душата, доколкото тя е обединена с него, като за сетивната душа. |
| 110 | Das Ich steigt zu einer höheren Stufe seiner Wesenheit, wenn es seine Tätigkeit auf das richtet, was es aus dem Wissen der Gegenstände zu seinem Besitztum gemacht hat. Dies ist die Tätigkeit, durch welche sich das Ich von den Gegenständen der Wahrnehmung immer mehr loslöst, um in seinem eigenen Besitze zu arbeiten. Den Teil der Seele, dem dieses zukommt, kann man als Verstandes- oder Gemütsseele bezeichnen. — Sowohl der Empfindungsseele wie der Verstandesseele ist es eigen, daß sie mit dem arbeiten, was sie durch die Eindrücke der von den Sinnen wahrgenommenen Gegenstände erhalten und davon in der Erinnerung bewahren. Die Seele ist da ganz hingegeben an das, was für sie ein Äußeres ist. Auch dies hat sie ja von außen empfangen, was sie durch die Erinnerung zu ihrem eigenen Besitz macht. Sie kann aber über all das hinausgehen. Sie ist nicht allein Empfindungs- und Verstandesseele. Die übersinnliche Anschauung vermag am leichtesten eine Vorstellung von diesem Hinausgehen zu bilden, wenn sie auf eine einfache Tatsache hinweist, die nur in ihrer umfassenden Bedeutung gewürdigt werden muß. Es ist diejenige, daß es im ganzen Umfange der Sprache einen einzigen Namen gibt, der seiner Wesenheit nach sich von allen andern Namen unterscheidet. Dies ist eben der Name «Ich». Jeden andern Namen kann dem Dinge oder Wesen, denen er zukommt, jeder Mensch geben. Das «Ich» als Bezeichnung für ein Wesen hat nur dann einen Sinn, wenn dieses Wesen sich diese Bezeichnung selbst beilegt. Niemals kann von außen an eines Menschen Ohr der Name «Ich» als seine Bezeichnung dringen; nur das Wesen selbst kann ihn auf sich anwenden. «Ich bin ein Ich nur für mich; für jeden andern bin ich ein Du; und jeder andere ist für mich ein Du.» Diese Tatsache ist der äußere Ausdruck einer tief bedeutsamen Wahrheit. Das eigendiche Wesen des «Ich» ist von allem Äußeren unabhängig; deshalb kann ihm sein Name auch von keinem Äußeren zugerufen werden. Jene religiösen Bekenntnisse, welche mit Bewußtsein ihren Zusammenhang mit der übersinnlichen Anschauung aufrechterhalten haben, nennen daher die Bezeichung «Ich» den «unaussprechlichen Namen Gottes». Denn gerade auf das Angedeutete wird gewiesen, wenn dieser Ausdruck gebraucht wird. Kein Äußeres hat Zugang zu jenem Teile der menschlichen Seele, der hiermit ins Auge gefaßt ist. Hier ist das «verborgene Heiligtum» der Seele. Nur ein Wesen kann da Einlaß gewinnen, mit dem die Seele gleicher Art ist. «Der Gott, der im Menschen wohnt, spricht, wenn die Seele sich als Ich erkennt.» Wie die Empfindungsseele und die Verstandesseele in der äußeren Welt leben, so taucht ein drittes Glied der Seele in das Göttliche ein, wenn diese zur Wahrnehmung ihrer eigenen Wesenheit gelangt. | Азът се издига до по-висша степен на своята същност, когато насочва дейността си към онова, което е направил своя собственост от знанието за предметите. Това е дейността, чрез която Азът все повече се откъсва от предметите на възприятието, за да работи в своята собственост. Частта от душата, на която е присъщо това, може да се нарече разсъдъчна или сърдечна душа. – И на сетивната душа, и на разсъдъчната душа е присъщо това, че работят с онова, което получават чрез впечатленията от възприетите от сетивата предмети и което запазват от тях в спомена. Тук душата е изцяло отдадена на онова, което за нея е нещо външно. Нали и онова, което чрез спомена прави своя собственост, тя е получила отвън. Но тя може да надхвърли всичко това. Тя не е само сетивна и разсъдъчна душа. Свръхсетивното съзерцание най-лесно може да изгради представа за това надхвърляне, ако посочи един прост факт, който трябва само да бъде оценен в своето всеобхватно значение. Това е фактът, че в целия обхват на езика има едно-единствено име, което по своята същност се различава от всички други имена. Това е именно името „Аз“. Всеки човек може да даде всяко друго име на нещото или съществото, на което то се полага. „Аз“ като обозначение на едно същество има смисъл само тогава, когато това същество само си приписва това обозначение. Никога името „Аз“ не може да достигне отвън до ухото на един човек като негово обозначение; само самото същество може да го прилага към себе си. „Аз съм Аз само за себе си; за всеки друг съм Ти; и всеки друг е за мен Ти.“ Този факт е външният израз на една дълбоко значима истина. Истинската същност на „Аза“ е независима от всичко външно; затова и нищо външно не може да го повика с неговото име. Онези религиозни вероизповедания, които съзнателно са запазили своята връзка със свръхсетивното съзерцание, затова наричат обозначението „Аз“ „неизговаримото име на Бога“. Защото, когато се употребява този израз, се сочи тъкмо към загатнатото. Нищо външно няма достъп до онази част от човешката душа, която се има предвид тук. Тук е „скритото светилище“ на душата. Само едно същество може да получи достъп там – такова, с което душата е от един и същ вид. „Богът, който живее в човека, говори, когато душата се познае като Аз.“ Както сетивната душа и разсъдъчната душа живеят във външния свят, така трети член на душата се потапя в божественото, когато тя стигне до възприемането на собствената си същност. |
| 111 | Leicht kann demgegenüber das Mißverständnis entstehen, als ob solche Anschauungen das Ich mit Gott für Eins erklärten. Aber sie sagen durchaus nicht, daß das Ich Gott sei, sondern nur, daß es mit dem Göttlichen von einerlei Art und Wesenheit ist. Behauptet denn jemand, der Tropfen Wasser, der dem Meere entnommen ist, sei das Meer, wenn er sagt: der Tropfen sei derselben Wesenheit oder Substanz wie das Meer? Will man durchaus einen Vergleich gebrauchen, so kann man sagen: Wie der Tropfen sich zu dem Meere verhält, so verhält sich das «Ich» zum Göttlichen. Der Mensch kann in sich ein Göttliches finden, weil sein ureigenstes Wesen dem Göttlichen entnommen ist So also erlangt der Mensch durch dieses sein drittes Seelenglied, ein inneres Wissen von sich selbst, wie er durch den Astralleib ein Wissen von der AußenWelt erhält. Deshalb kann die Geheimwissenschaft dieses dritte Seelenglied auch die Bewußtseinsseele nennen. Und in ihrem Sinne besteht das Seelische aus drei Gliedern: der Empfindungsseele, Verstandesseele und Bewußtseinsseele, wie das Leibliche aus drei Gliedern besteht, dem physischen Leib, dem Ätherleib und dem Astralleib. | Във връзка с това лесно може да възникне недоразумението, като че ли такива възгледи обявяват Аза за едно с Бога. Но те съвсем не казват, че Азът е Бог, а само че той е от един и същ вид и същност с божественото. Нима някой твърди, че капката вода, взета от морето, е морето, когато казва: капката е от същата същност или субстанция като морето? Ако човек непременно иска да използва сравнение, той може да каже: както капката се отнася към морето, така „Азът“ се отнася към божественото. Човекът може да намери в себе си нещо божествено, защото най-съкровената му същност е взета от божественото. Така човекът чрез този свой трети член на душата постига вътрешно знание за самия себе си, както чрез астралното тяло получава знание за външния свят. Затова тайната наука може да нарече този трети член на душата и съзнаваща душа. И според нея душевното се състои от три члена: сетивната душа, разсъдъчната душа и съзнаващата душа, както телесното се състои от три члена: физическото тяло, етерното тяло и астралното тяло. |
| 112 | Psychologische Beobachtungsfehler, ähnlich denjenigen, die schon für die Beurteilung der Erinnerungsfähigkeit besprochen worden sind, machen auch die rechte Einsicht in die Wesenheit des «Ich» schwierig. Man kann manches, das man glaubt einzusehen, für eine Widerlegung des oben in dieser Beziehung Ausgeführten halten, während es in Wahrheit eine Bestätigung darstellt. Solches ist der Fall, zum Beispiel, mit den Bemerkungen, die Eduard von Hartmann auf S. 55 f. seines «Grundrisses der Psychologie» über das «Ich» angibt: «Zunächst ist das Selbstbewußtsein älter als das Wort Ich. Die persönlichen Fürwörter sind ein ziemlich spätes Produkt der Sprachentwickelung und haben für die Sprache nur den Wert von Abkürzungen. Das Wort Ich ist ein kurzer Ersatz für den Eigennamen des Redenden, aber ein Ersatz, den jeder Redende als solcher von sich braucht, gleichviel mit welchem Eigennamen die anderen ihn benennen. Das Selbstbewußtsein kann sich bei Tieren und bei ununterrichteten taubstummen Menschen sehr hoch entwickeln, selbst ohne an einen Eigennamen anzuknüpfen. Das Bewußtsein des Eigennamens kann vollständig den fehlenden Gebrauch des Ich ersetzen. Mit dieser Einsicht ist der magische Nimbus beseitigt, mit dem für viele das Wörtchen Ich umkleidet ist; es kann dem Begriff des Selbstbewußtseins nicht das mindeste hinzusetzen, sondern empfangt seinen ganzen Inhalt lediglich von diesem.» Man kann mit solchen Ansichten ganz einverstanden sein; auch damit, daß dem Wörtchen Ich kein magischer Nimbus verliehen werde, der die besonnene Anschauung über die Sache nur trübt Aber für das Wesen einer Sache entscheidet nicht, wie allmählich die Wortbezeichnung für diese Sache herbeigeführt wird. Eben darauf kommt es an, daß die wirkliche Wesenheit des Ich im Selbstbewußtsein «älter ist als das Wort Ich». Und daß der Mensch genötigt ist, dieses mit seinen nur ihm zukommenden Eigenheiten behaftete Wörtchen für das zu gebrauchen, was er im Wechselverhältnis zur Außen Welt anders erlebt, als es das Tier erleben kann. So wenig irgend etwas über die Wesenheit des Dreiecks erkannt werden kann dadurch, daß man zeigt, wie das «Wort» Dreieck sich gebildet hat, so wenig entscheidet über die Wesenheit des Ich, was man wissen kann darüber, wie aus anderem Wortgebrauch der des Ich in der Sprachentwickelung sich gestaltet hat | Психологически грешки в наблюдението, подобни на онези, които вече бяха разгледани във връзка с преценката на способността за спомняне, затрудняват и правилното разбиране на същността на „Аза“. Човек може да смята някои неща, които мисли, че разбира, за опровержение на изложеното по-горе в това отношение, докато в действителност те представляват потвърждение. Такъв е случаят например с бележките, които Едуард фон Хартман прави на с. 55 и сл. от своя „Очерк на психологията“ за „Аза“: „Преди всичко самосъзнанието е по-старо от думата Аз. Личните местоимения са доста късен продукт на развитието на езика и за езика имат само стойността на съкращения. Думата Аз е кратък заместител на собственото име на говорещия, но заместител, който всеки говорещ като такъв употребява за себе си, все едно с какво собствено име го наричат другите. Самосъзнанието може да се развие много високо у животните и у необучените глухонеми хора дори без да се свързва със собствено име. Съзнанието за собственото име може напълно да замести липсващата употреба на Аз. С това разбиране е премахнат магическият ореол, с който за мнозина е обвита думичката Аз; тя не може да прибави ни най-малко към понятието за самосъзнание, а получава цялото си съдържание единствено от него.“ Човек може да е напълно съгласен с такива възгледи; също и с това, че на думичката Аз не бива да се придава магически ореол, който само замъглява трезвия възглед за нещата. Но за същността на едно нещо не е решаващо това как постепенно се стига до словесното обозначение на това нещо. Тъкмо за това става дума – че действителната същност на Аза в самосъзнанието „е по-стара от думата Аз“. И че човекът е принуден да употребява тази думичка, носеща свойствените само на нея особености, за онова, което той във взаимоотношението си с външния свят преживява иначе, отколкото може да го преживее животното. Както нищо не може да се познае за същността на триъгълника, като се покаже как се е образувала „думата“ триъгълник, така и онова, което може да се знае за това как в развитието на езика от друга употреба на думи се е оформила употребата на Аз, не решава нищо за същността на Аза. |
| 113 | In der Bewußtseinsseele enthüllt sich erst die wirkliche Natur des «Ich». Denn während sich die Seele in Empfindung und Verstand an anderes verliert, ergreift sie als Bewußtseinsseele ihre eigene Wesenheit. Daher kann dieses «Ich» durch die Bewußtseinsseele auch nicht anders als durch eine gewisse innere Tätigkeit wahrgenommen werden. Die Vorstellungen von äußeren Gegenständen werden gebildet, so wie diese Gegenstände kommen und gehen; und diese Vorstellungen arbeiten im Verstande weiter durch ihre eigene Kraft. Soll aber das «Ich» sich selbst wahrnehmen, so kann es nicht bloß sich hingeben; es muß durch innere Tätigkeit seine Wesenheit aus den eigenen Tiefen erst heraufholen, um ein Bewußtsein davon zu haben. Mit der Wahrnehmung des «Ich» — mit der Selbstbesinnung — beginnt eine innere Tätigkeit des «Ich». Durch diese Tätigkeit hat die Wahrnehmung des Ich in der Bewußtseinsseele für den Menschen eine ganz andere Bedeutung als die Beobachtung alles dessen, was durch die drei Leibesglieder und durch die beiden andern Glieder der Seele an ihn herandringt. Die Kraft, welche in der Bewußtseinsseele das Ich offenbar macht, ist ja dieselbe wie diejenige, welche sich in aller übrigen Welt kundgibt Nur tritt sie in dem Leibe und in den niederen Seelengliedern nicht unmittelbar hervor, sondern offenbart sich stufenweise in ihren Wirkungen. Die unterste Offenbarung ist diejenige durch den physischen Leib; dann geht es stufenweise hinauf bis zu dem, was die Verstandesseele erfüllt. Man könnte sagen, mit dem Hinansteigen über jede Stufe fallt einer der Schleier, mit denen das Verborgene umhüllt ist In dem, was die Bewußtseinsseele erfüllt, tritt dieses Verborgene hüllenlos in den innersten Seelentempel. Doch zeigt es sich da eben nur wie ein Tropfen aus dem Meere der alles durchdringenden Geistigkeit. Aber der Mensch muß diese Geistigkeit hier zunächst ergreifen. Er muß sie in sich selbst erkennen; dann kann er sie auch in ihren Offenbarungen finden. | Едва в съзнаващата душа се разкрива действителната природа на „Аза“. Защото, докато в усещането и разсъдъка душата се губи в нещо друго, като съзнаваща душа тя обхваща собствената си същност. Затова този „Аз“ не може да бъде възприет чрез съзнаващата душа иначе освен чрез известна вътрешна дейност. Представите за външните предмети се образуват така, както тези предмети идват и си отиват; и тези представи продължават да работят в разсъдъка чрез собствената си сила. Но ако „Азът“ трябва да възприеме самия себе си, той не може само да се отдава; той трябва чрез вътрешна дейност най-напред да извлече своята същност от собствените си дълбини, за да има съзнание за нея. С възприемането на „Аза“ – със самоосъзнаването – започва една вътрешна дейност на „Аза“. Чрез тази дейност възприемането на Аза в съзнаващата душа има за човека съвсем друго значение от наблюдението на всичко онова, което достига до него чрез трите телесни члена и чрез другите два члена на душата. Силата, която в съзнаващата душа прави Аза явен, е всъщност същата като онази, която се проявява в целия останал свят. Само че в тялото и в нисшите членове на душата тя не излиза непосредствено наяве, а се разкрива степен по степен в своите въздействия. Най-ниското откровение е онова чрез физическото тяло; после се възлиза степен по степен нагоре до онова, което изпълва разсъдъчната душа. Би могло да се каже, че с изкачването над всяка степен пада едно от булата, с които е обвито скритото. В онова, което изпълва съзнаващата душа, това скрито пристъпва без обвивки в най-вътрешния храм на душата. Но там то се показва само като капка от морето на всепроникващата духовност. Ала човекът трябва тук най-напред да обхване тази духовност. Той трябва да я познае в самия себе си; тогава може да я намери и в нейните откровения. |
| 114 | Was da wie ein Tropfen hereindringt in die Bewußtseinsseele, das nennt die Geheimwissenschaft den Geist. So ist die Bewußtseinsseele mit dem Geiste verbunden, der das Verborgene in allem Offenbaren ist Wenn der Mensch nun den Geist in aller Offenbarung ergreifen will, so muß er dies auf dieselbe Art tun, wie er das Ich in der Bewußtseinsseele ergreift. Er muß die Tätigkeit, welche ihn zum Wahrnehmen dieses Ich geführt hat, auf die offenbare Welt hinwenden. Dadurch aber entwickelt er sich zu höheren Stufen seiner Wesenheit. Er setzt den Leibes- und Seelengliedern Neues an. Das nächste ist, daß er dasjenige auch noch selbst erobert, was in den niederen Gliedern seiner Seele verborgen liegt. Und dies geschieht durch seine vom Ich ausgehende Arbeit an seiner Seele. Wie der Mensch in dieser Arbeit begriffen ist, das wird anschaulich, wenn man einen Menschen, der noch ganz niederem Begehren und sogenannter sinnlicher Lust hingegeben ist, vergleicht mit einem edlen Idealisten. Der letztere wird aus dem ersteren, wenn jener sich von gewissen niederen Neigungen abzieht und höheren zuwendet Er hat dadurch vom Ich aus veredelnd, vergeistigend auf seine Seele gewirkt Das Ich ist Herr geworden innerhalb des Seelenlebens. Das kann so weit gehen, daß in der Seele keine Begierde, keine Lust Platz greift, ohne daß das Ich die Gewalt ist, welche den Einlaß ermöglicht Auf diese Art wird dann die ganze Seele eine Offenbarung des Ich, wie es vorher nur die Bewußtseinsseele war. Im Grunde besteht alles Kulturleben und alles geistige Streben der Menschen aus einer Arbeit, welche diese Herrschaft des Ich zum Ziele hat Jeder gegenwärtig lebende Mensch ist in dieser Arbeit begriffen: er mag wollen oder nicht, er mag von dieser Tatsache ein Bewußtsein haben oder nicht | Онова, което прониква като капка в съзнаващата душа, тайната наука нарича дух. Така съзнаващата душа е свързана с духа, който е скритото във всичко явно. Ако човекът иска да обхване духа във всяко откровение, той трябва да направи това по същия начин, по който обхваща Аза в съзнаващата душа. Той трябва да насочи дейността, която го е довела до възприемането на този Аз, към явния свят. Но с това той се развива към по-висши степени на своята същност. Към телесните и душевните членове той прибавя нещо ново. Следващото е, че той завоюва сам и онова, което лежи скрито в нисшите членове на неговата душа. И това става чрез неговата работа върху душата му, която изхожда от Аза. Как човекът е зает с тази работа, става нагледно, ако се сравни човек, който е още изцяло отдаден на ниски влечения и на така нареченото сетивно удоволствие, с един благороден идеалист. От първия става вторият, когато онзи се отвърне от известни ниски склонности и се обърне към по-висши. С това той, изхождайки от Аза, е въздействал облагородяващо, одухотворяващо върху своята душа. Азът е станал господар в душевния живот. Това може да стигне дотам, че в душата да не се загнезди нито едно влечение, нито едно удоволствие, без Азът да е силата, която им позволява достъпа. По този начин тогава цялата душа става откровение на Аза, както преди това беше само съзнаващата душа. В основата си целият културен живот и целият духовен стремеж на хората се състоят от работа, която има за цел това господство на Аза. Всеки човек, живеещ в настоящето, е зает с тази работа – независимо дали иска, или не, дали има съзнание за този факт, или не. |
| 115 | Durch diese Arbeit aber geht es zu höheren Stufen der Menschenwesenheit hinan. Der Mensch entwickelt durch sie neue Glieder seiner Wesenheit Diese liegen als Verborgenes hinter dem für ihn Offenbaren. Es kann sich der Mensch aber nicht nur durch die Arbeit an seiner Seele vom Ich aus zum Herrscher über diese Seele machen, so daß diese aus dem Offenbaren das Verborgene hervortreibt, sondern er kann diese Arbeit auch erweitern. Er kann übergreifen auf den Astralleib. Dadurch bemächtigt sich das Ich dieses Astralleibes, indem es sich mit dessen verborgener Wesenheit vereinigt. Dieser durch das Ich eroberte, von ihm umgewandelte Astralleib kann das Geistselbst genannt werden. (Es ist dies dasselbe, was man in Anlehnung an die morgenländische Weisheit «Manas» nennt) In dem Geistselbst ist ein höheres Glied der Menschenwesenheit gegeben, ein solches, das in ihr gleichsam keimhaft vorhanden ist und das im Laufe ihrer Arbeit an sich selbst immer mehr herauskommt | Чрез тази работа обаче се върви нагоре към по-висши степени на човешката същност. Чрез нея човекът развива нови членове на своята същност. Те лежат като нещо скрито зад онова, което за него е явно. Но човекът може не само чрез работата върху душата си, изхождайки от Аза, да стане господар на тази душа, така че тя да извежда от явното скритото, а може и да разшири тази работа. Той може да я пренесе и върху астралното тяло. С това Азът овладява това астрално тяло, като се съединява с неговата скрита същност. Това астрално тяло, завоювано от Аза и преобразено от него, може да бъде наречено Дух-Себе. (Това е същото, което, придържайки се към източната мъдрост, наричат „Манас“.) В Духа-Себе е даден един по-висш член на човешката същност, такъв, който е налице в нея, така да се каже, в зародиш и който в хода на нейната работа върху самата себе си излиза все повече наяве. |
| 116 | Wie der Mensch seinen Astralleib erobert dadurch, daß er zu den verborgenen Kräften, die hinter ihm stehen, vordringt, so geschieht das im Laufe der Entwickelung auch mit dem Ätherleibe. Die Arbeit an diesem Ätherleibe ist aber eine intensivere als die am Astralleibe; denn was sich in dem ersteren verbirgt, das ist in zwei, das Verborgene des Astralleibes jedoch nur in einen Schleier gehüllt. Man kann sich einen Begriff von dem Unterschiede in der Arbeit an den beiden Leibern bilden, indem man auf gewisse Veränderungen hinweist, die mit dem Menschen im Verlaufe seiner Entwickelung eintreten können. Man denke zunächst, wie gewisse Seeleneigenschaften des Menschen sich entwickeln, wenn das Ich an der Seele arbeitet. Wie Lust und Begierden, Freude und Schmerz sich ändern können. Der Mensch braucht da nur zurückzudenken an die Zeit seiner Kindheit. Woran hat er da seine Freude gehabt; was hat ihm Leid verursacht? Was hat er zu dem hinzugelernt, was er in der Kindheit gekonnt hat? Alles das aber ist nur ein Ausdruck davon, wie das Ich die Herrschaft erlangt hat über den Astralleib. Denn dieser ist ja der Träger von Lust und Leid, von Freude und Schmerz. Und man vergleiche damit, wie wenig sich im Laufe der Zeit gewisse andere Eigenschaften des Menschen ändern, z. B. sein Temperament, die tieferen Eigentümlichkeiten seines Charakters usw. Ein Mensch, der als Kind jähzornig ist, wird gewisse Seiten des Jähzorns auch für seine Entwickelung in das spätere Leben hinein oft beibehalten. Die Sache ist so auffallend, daß es Denker gibt, welche die Möglichkeit ganz in Abrede stellen, daß der Grundcharakter eines Menschen sich ändern könne. Sie nehmen an, daß dieser etwas durch das Leben hindurch Bleibendes sei, welches sich nur nach dieser oder jener Seite offenbare. Ein solches Urteil beruht aber nur auf einem Mangel in der Beobachtung. Wer den Sinn dafür hat, solche Dinge zu sehen, dem wird klar, daß sich auch Charakter und Temperament des Menschen unter dem Einflusse seines Ich ändern. Allerdings ist diese Änderung im Verhältnis zur Änderung der vorhin gekennzeichneten Eigenschaften eine langsame. Man kann den Vergleich gebrauchen, daß das Verhältnis der beiderlei Änderungen ist wie das Vorrücken des Stundenzeigers der Uhr im Verhältnis zum Minutenzeiger. Nun gehören die Kräfte, welche diese Änderung von Charakter oder Temperament bewirken, dem verborgenen Gebiet des Ätherleibes an. Sie sind gleicher Art mit den Kräften, welche im Reiche des Lebens herrschen, also mit den Wachstums-, Ernährungskräften und denjenigen, welche der Fortpflanzung dienen. Auf diese Dinge wird durch die weiteren Ausfuhrungen dieser Schrift das rechte Licht fallen.— Also nicht, wenn sich der Mensch bloß hingibt an Lust und Leid, an Freude und Schmerz, arbeitet das Ich am Astralleib, sondern wenn sich die Eigentümlichkeiten dieser Seeleneigenschaften ändern. Und ebenso erstreckt sich die Arbeit auf den Ätherleib, wenn das Ich seine Tätigkeit an eine Änderung seiner Charaktereigenschaften, seiner Temperamente usw. wendet. Auch an dieser letzteren Änderung arbeitet jeder Mensch: er mag sich dessen bewußt sein oder nicht. Die stärksten Impulse, welche im gewöhnlichen Leben auf diese Änderung hinarbeiten, sind die religiösen. Wenn das Ich die Antriebe, die aus der Religion fließen, immer wieder und wieder auf sich wirken läßt, so bilden diese in ihm eine Macht, welche bis in den Ätherleib hineinwirkt und diesen ebenso wandelt, wie geringere Antriebe des Lebens die Verwandlung des Astralleibes bewirken. Diese geringeren Antriebe des Lebens, welche durch Lernen, Nachdenken, Veredelung der Gefühle usw. an den Menschen herankommen, unterliegen dem mannigfaltig wechselnden Dasein; die religiösen Empfindungen drücken aber allem Denken, Fühlen und Wollen etwas Einheitliches auf. Sie breiten gleichsam ein gemeinsames, einheitliches Licht über das ganze Seelenleben aus. Der Mensch denkt und fühlt heute dies, morgen jenes. Dazu führen die verschiedensten Veranlassungen. Wer aber durch sein wie immer geartetes religiöses Empfinden etwas ahnt, das sich durch allen Wechsel hindurchzieht, der wird, was er heute denkt und fühlt, ebenso auf diese Grundempfindung beziehen wie die morgigen Erlebnisse seiner Seele. Das religiöse Bekenntnis hat dadurch etwas Durchgreifendes im Seelenleben; seine Einflüsse verstärken sich im Laufe der Zeit immer mehr, weil sie in fortdauernder Wiederholung wirken. Deshalb erlangen sie die Macht, auf den Ätherleib zu wirken. — In ähnlicher Art wirken die Einflüsse der wahren Kunst auf den Menschen. Wenn er durch die äußere Form, durch Farbe und Ton eines Kunstwerkes die geistigen Untergründe desselben mit Vorstellen und Gefühl durchdringt, dann wirken die Impulse, welche dadurch das Ich empfangt, in der Tat auch bis auf den Ätherleib. Wenn man diesen Gedanken zu Ende denkt, so kann man ermessen, welch ungeheure Bedeutung die Kunst für alle menschliche Entwickelung hat Nur auf einiges ist hiermit hingewiesen, was dem Ich die Antriebe liefert, auf den Ätherleib zu wirken. Es gibt viele dergleichen Einflüsse im Menschenleben, die dem beobachtenden Blick nicht so offen liegen wie die genannten. Aber schon aus diesen ist ersichdich, daß im Menschen ein weiteres Glied seiner Wesenheit verborgen ist, welches das Ich immer mehr und mehr herausarbeitet Man kann dieses Glied als das zweite des Geistes, und zwar als den Lebensgeist bezeichnen. (Es ist dasselbe, was man mit Anlehnung an die morgenländische Weisheit «Buddhi» nennt.) Der Ausdruck «Lebensgeist» ist deshalb der entsprechende, weil in dem, was er bezeichnet, dieselben Kräfte wirksam sind wie in dem «Lebensleib»; nur ist in diesen Kräften, wenn sie als Lebensleib sich offenbaren, das menschliche Ich nicht tätig. Äußern sie sich aber als Lebensgeist, so sind sie von der Tätigkeit des Ich durchsetzt. | Както човекът завоюва своето астрално тяло, като прониква до скритите сили, които стоят зад него, така в хода на развитието става и с етерното тяло. Работата върху това етерно тяло обаче е по-интензивна от тази върху астралното тяло; защото онова, което се крие в първото, е обвито в две була, а скритото в астралното тяло – само в едно було. Човек може да си състави понятие за разликата в работата върху двете тела, като се посочат известни промени, които могат да настъпят у човека в хода на неговото развитие. Нека най-напред си помислим как се развиват известни душевни качества на човека, когато Азът работи върху душата. Как могат да се променят удоволствието и влеченията, радостта и болката. Тук човек трябва само да си спомни за времето на своето детство. На какво се е радвал тогава; какво му е причинявало страдание? Какво е научил в добавка към онова, което е умеел в детството? Но всичко това е само израз на това как Азът е получил господство над астралното тяло. Защото нали то е носителят на удоволствието и страданието, на радостта и болката. И нека се сравни с това колко малко се променят с течение на времето известни други качества на човека, например неговият темперамент, по-дълбоките особености на неговия характер и т.н. Човек, който като дете е избухлив, често ще запази известни страни на избухливостта и в своето развитие през по-късния живот. Това е толкова очебийно, че има мислители, които напълно отричат възможността основният характер на човека да се промени. Те приемат, че той е нещо, което остава през целия живот и което само се проявява в една или друга посока. Но такова съждение почива само на недостатък в наблюдението. На онзи, който има усет да вижда такива неща, ще стане ясно, че и характерът, и темпераментът на човека се променят под влиянието на неговия Аз. Наистина тази промяна е бавна в сравнение с промяната на посочените по-рано качества. Може да се използва сравнението, че съотношението между двата вида промени е като напредването на часовата стрелка на часовника в сравнение с минутната стрелка. Силите, които предизвикват тази промяна на характера или темперамента, принадлежат на скритата област на етерното тяло. Те са от същия вид като силите, които властват в царството на живота, т.е. като силите на растежа, на храненето и като онези, които служат на размножаването. По-нататъшните изложения на това съчинение ще хвърлят правилната светлина върху тези неща. – Значи Азът работи върху астралното тяло не когато човекът само се отдава на удоволствие и страдание, на радост и болка, а когато се променят особеностите на тези душевни качества. И също така работата се простира върху етерното тяло, когато Азът насочва своята дейност към промяна на свойствата на своя характер, на своите темпераменти и т.н. И върху тази последна промяна работи всеки човек – независимо дали съзнава това, или не. Най-силните импулси, които в обикновения живот работят за тази промяна, са религиозните. Когато Азът оставя подтиците, които идват от религията, да въздействат върху него отново и отново, те образуват в него мощ, която въздейства чак до етерното тяло и го преобразява така, както по-малките подтици на живота предизвикват преобразяването на астралното тяло. Тези по-малки подтици на живота, които достигат до човека чрез учене, размисъл, облагородяване на чувствата и т.н., са подчинени на многообразно сменящото се съществуване; но религиозните усещания налагат на цялото мислене, чувстване и воля нещо единно. Те, така да се каже, разстилат обща, единна светлина над целия душевен живот. Човек мисли и чувства днес това, утре онова. До това водят най-различни поводи. Но който чрез своето религиозно усещане, от какъвто и вид да е то, предчувства нещо, което преминава през всяка смяна, той ще отнася към това основно усещане онова, което мисли и чувства днес, също както утрешните преживявания на своята душа. Така религиозното вероизповедание има нещо всепроникващо в душевния живот; неговите влияния се засилват все повече с течение на времето, защото действат в непрекъснато повторение. Затова те придобиват мощта да въздействат върху етерното тяло. – По подобен начин въздействат върху човека влиянията на истинското изкуство. Когато чрез външната форма, чрез цвета и тона на едно произведение на изкуството той прониква с представянето и чувството си в неговите духовни основи, тогава импулсите, които Азът получава по този начин, наистина въздействат също чак до етерното тяло. Ако се домисли тази мисъл докрай, може да се прецени какво огромно значение има изкуството за цялото човешко развитие. С това е посочено само нещо от онова, което доставя на Аза подтиците да въздейства върху етерното тяло. В човешкия живот има много такива влияния, които не са така открити за наблюдаващия поглед, както посочените. Но още от тях е видно, че в човека е скрит още един член на неговата същност, който Азът все повече и повече изработва. Този член може да се означи като втория член на духа, а именно като Дух-Живот. (Това е същото, което, придържайки се към източната мъдрост, наричат „Буддхи“.) Изразът „Дух-Живот“ е подходящ именно защото в онова, което той обозначава, действат същите сили като в „жизненото тяло“; само че в тези сили, когато се проявяват като жизнено тяло, човешкият Аз не е деен. Но когато се изявяват като Дух-Живот, те са пронизани от дейността на Аза. |
| 117 | Die intellektuelle Entwicklung des Menschen, seine Läuterung und Veredelung von Gefühlen und Willensäußerungen sind das Maß seiner Verwandlung des Astralleibes zum Geistselbst; seine religiösen Erlebnisse und manche anderen Erfahrungen prägen sich dem Ätherleibe ein und machen diesen zum Lebensgeist. Im gewöhnlichen Verlaufe des Lebens geschieht dies mehr oder weniger unbewußt, dagegen besteht die sogenannte Einweihung des Menschen darin, daß er durch die übersinnliche Erkenntnis auf die Mittel hingewiesen wird, wodurch er diese Arbeit im Geistselbst und Lebensgeist ganz bewußt in die Hand nehmen kann. Von diesen Mitteln wird in späteren Teilen dieser Schrift die Rede sein. Vorläufig handelte es sich darum, zu zeigen, daß im Menschen außer der Seele und dem Leibe auch der Geist wirksam ist. Auch das wird sich später zeigen, wie dieser Geist zum Ewigen des Menschen, im Gegensatz zu dem vergänglichen Leibe, gehört. | Интелектуалното развитие на човека, неговото пречистване и облагородяване на чувствата и на волевите изяви са мярката за неговото преобразяване на астралното тяло в Дух-Себе; неговите религиозни преживявания и някои други опитности се отпечатват в етерното тяло и го превръщат в Дух-Живот. В обикновения ход на живота това става повече или по-малко несъзнавано, докато така нареченото посвещение на човека се състои в това, че той чрез свръхсетивното познание бива насочен към средствата, чрез които може да поеме тази работа в Духа-Себе и Духа-Живот напълно съзнателно в свои ръце. За тези средства ще стане дума в по-късните части на това съчинение. Засега ставаше дума да се покаже, че в човека освен душата и тялото действа и духът. По-късно ще се покаже и това как този дух принадлежи към вечното в човека, за разлика от преходното тяло. |
| 118 | Mit der Arbeit am Astralleib und am Ätherleib ist aber die Tätigkeit des Ich noch nicht erschöpft. Diese erstreckt sich auch auf den physischen Leib. Einen Anflug von dem Einflusse des Ich auf den physischen Leib kann man sehen, wenn durch gewisse Erlebnisse z. B. Erröten oder Erbleichen eintreten. Hier ist das Ich in der Tat der Veranlasser eines Vorganges im physischen Leib. Wenn nun durch die Tätigkeit des Ich im Menschen Veränderungen eintreten in bezug auf seinen Einfluß im physischen Leibe, so ist das Ich wirklich vereinigt mit den verborgenen Kräften dieses physischen Leibes. Mit denselben Kräften, welche seine physischen Vorgänge bewirken. Man kann dann sagen, das Ich arbeitet durch eine solche Tätigkeit am physischen Leibe. Es darf dieser Ausdruck nicht mißverstanden werden. Die Meinung darf gar nicht aufkommen, als ob diese Arbeit etwas Grob-Materielles sei. Was am physischen Leibe als das GrobMaterielle erscheint, das ist ja nur das Offenbare an ihm. Hinter diesem Offenbaren liegen die verborgenen Kräfte seines Wesens. Und diese sind geistiger Art. Nicht von einer Arbeit an dem Materiellen, als welches der physische Leib erscheint, soll hier gesprochen werden, sondern von der geistigen Arbeit an den unsichtbaren Kräften, welche ihn entstehen lassen und wieder zum Zerfall bringen. Für das gewöhnliche Leben kann dem Menschen diese Arbeit des Ich am physischen Leibe nur mit einer sehr geringen Klarheit zum Bewußtsein kommen. Diese Klarheit kommt im vollen Maße erst, wenn unter dem Einfluß der übersinnlichen Erkenntnis der Mensch die Arbeit bewußt in die Hand nimmt Dann aber tritt zutage, daß es noch ein drittes geistiges Glied im Menschen gibt. Es ist dasjenige, welches der Geistesmensch im Gegensatze zum physischen Menschen genannt werden kann. (In der morgenländischen Weisheit heißt dieser «Geistesmensch» das «Atma».) | С работата върху астралното тяло и върху етерното тяло обаче дейността на Аза още не е изчерпана. Тя се простира и върху физическото тяло. Намек за влиянието на Аза върху физическото тяло може да се види, когато вследствие на известни преживявания настъпва например изчервяване или пребледняване. Тук Азът наистина е причинител на един процес във физическото тяло. Ако чрез дейността на Аза в човека настъпят промени по отношение на неговото влияние във физическото тяло, тогава Азът е действително съединен със скритите сили на това физическо тяло. Със същите сили, които предизвикват неговите физически процеси. Тогава може да се каже, че чрез такава дейност Азът работи върху физическото тяло. Този израз не бива да бъде разбран погрешно. Изобщо не бива да възниква мнението, като че ли тази работа е нещо грубо материално. Онова, което във физическото тяло се явява като грубо материалното, е всъщност само явното в него. Зад това явно лежат скритите сили на неговата същност. И те са от духовен вид. Тук трябва да се говори не за работа върху материалното, каквото се явява физическото тяло, а за духовната работа върху невидимите сили, които го пораждат и отново го довеждат до разпад. В обикновения живот тази работа на Аза върху физическото тяло може да стигне до съзнанието на човека само с много малка яснота. Тази яснота идва в пълна мяра едва когато под влиянието на свръхсетивното познание човекът поеме съзнателно работата в свои ръце. Но тогава излиза наяве, че в човека има още един, трети духовен член. Това е онзи, който може да бъде наречен Дух-Човек за разлика от физическия човек. (В източната мъдрост този „Дух-Човек“ се нарича „Атма“.) |
| 119 | Man wird in bezug auf den Geistesmenschen auch dadurch leicht irregeführt, daß man in dem physischen Leibe das niedrigste Glied des Menschen sieht und sich deswegen mit der Vorstellung nur schwer abfindet, daß die Arbeit an diesem physischen Leibe zu dem höchsten Glied in der Menschenwesenheit kommen soll. Aber gerade deswegen, weil der physische Leib den in ihm tätigen Geist unter drei Schleiern verbirgt, gehört die höchste Art von menschlicher Arbeit dazu, um das Ich mit dem zu einigen, was sein verborgener Geist ist. | По отношение на Духа-Човек лесно се изпада в заблуда и поради това, че във физическото тяло се вижда най-нисшият член на човека и затова трудно се свиква с представата, че работата върху това физическо тяло трябва да доведе до най-висшия член в човешката същност. Но тъкмо затова, защото физическото тяло скрива действащия в него дух под три була, е нужен най-висшият вид човешка работа, за да се съедини Азът с онова, което е неговият скрит дух. |
| 120 | So stellt sich der Mensch für die Geheimwissenschaft als eine aus verschiedenen Gliedern zusammengesetzte Wesenheit dar. Leiblicher Art sind: der physische Leib, der Ätherleib und der Astralleib. Seelisch sind: Empfindungsseele, Verstandesseele und Bewußtseinsseele. In der Seele breitet das Ich sein Licht aus. Und geistig sind: Geistselbst, Lebensgeist und Geistesmensch. Aus den obigen Ausführungen geht hervor, daß die Empfindungsseele und der Astralleib eng vereinigt sind und in einer gewissen Beziehung ein Ganzes ausmachen. In ähnlicher Art sind Bewußtseinsseele und Geistselbst ein Ganzes. Denn in der Bewußtseinsseele leuchtet der Geist auf und von ihr aus durchstrahlt er die andern Glieder der Menschennatur. Mit Rücksicht darauf kann man auch von der folgenden Gliederung des Menschen sprechen. Man kann Astralleib und Empfindungsseele als ein Glied zusammenfassen, ebenso Bewußtseinsseele und Geistselbst und kann die Verstandesseele, weil sie an der Ich-Natur Teil hat, weil sie in einer gewissen Beziehung schon das «Ich» ist, das sich seiner Geistwesenheit nur noch nicht bewußt ist, als «Ich» schlechtweg bezeichnen und bekommt dann sieben Teile des Menschen: 1. Physischer Leib; 2. Ätherleib oder Lebensleib; 3. Astralleib; 4. Ich; 5. Geistselbst; 6. Lebensgeist; 7. Geistmensch. | Така за тайната наука човекът се представя като същество, съставено от различни членове. От телесен вид са: физическото тяло, етерното тяло и астралното тяло. Душевни са: сетивната душа, разсъдъчната душа и съзнаващата душа. В душата Азът разпростира своята светлина. А духовни са: Духът-Себе, Духът-Живот и Духът-Човек. От горните изложения следва, че сетивната душа и астралното тяло са тясно съединени и в известно отношение образуват едно цяло. По подобен начин съзнаващата душа и Духът-Себе са едно цяло. Защото в съзнаващата душа духът просветва и от нея той пронизва с лъчите си другите членове на човешката природа. С оглед на това може да се говори и за следното разчленяване на човека. Човек може да обедини астралното тяло и сетивната душа в един член, също така съзнаващата душа и Духа-Себе, и може да означи разсъдъчната душа просто като „Аз“, понеже тя има дял в природата на Аза, понеже в известно отношение тя вече е „Азът“, който само още не съзнава своята духовна същност, и тогава получава седем части на човека: 1. Физическо тяло; 2. Етерно тяло или жизнено тяло; 3. Астрално тяло; 4. Аз; 5. Дух-Себе; 6. Дух-Живот; 7. Дух-Човек. |
| 121 | Auch für den an materialistische Vorstellungen gewöhnten Menschen würde diese Gliederung des Menschen im Sinne der Siebenzahl nicht das «unklar Zauberhafte» haben, das er ihr oft zuschreibt, wenn er sich genau an den Sinn der obigen Auseinandersetzungen halten würde und nicht von vornherein dieses «Zauberhafte» selbst in die Sache hineinlegen würde. In keiner andern Art, nur vom Gesichtspunkte einer höheren Form der Weltbeobachtung aus, sollte von diesen «sieben» Gliedern des Menschen gesprochen werden, so wie man von den sieben Farben des Lichtes spricht oder von den sieben Tönen der Tonleiter (indem man die Oktave als eine Wiederholung des Grundtones betrachtet). Wie das Licht in sieben Farben, der Ton in sieben Stufen erscheint, so die einheitliche Menschennatur in den gekennzeichneten sieben Gliedern. So wenig die Siebenzahl bei Ton und Farbe etwas von «Aberglauben» mit sich fuhrt, so wenig ist das mit Bezug auf sie bei der Gliederung des Menschen der Fall. (Es ist bei einer Gelegenheit, als dies einmal mündlich vorgebracht worden ist, gesagt worden, daß die Sache bei den Farben mit der Siebenzahl doch nicht stimme, da jenseits des «Roten» und des «Violetten» doch auch noch Farben liegen, welche das Auge nur nicht wahrnimmt Aber auch in Anbetracht dessen stimmt der Vergleich mit den Farben, denn auch jenseits des physischen Leibes auf der einen Seite und jenseits des Geistesmenschen anderseits setzt sich die Wesenheit des Menschen fort; nur sind für die Mittel der geistigen Beobachtung diese Fortsetzungen «geistig unsichtbar», wie die Farben jenseits von Rot und Violett für das physische Auge unsichtbar sind. Diese Bemerkung mußte gemacht werden, weil so leicht die Meinung aufkommt, die übersinnliche Anschauung nehme es mit dem naturwissenschaftlichen Denken nicht genau, sie sei in bezug auf dasselbe dilettantisch. Wer aber richtig zusieht, was mit dem Gesagten gemeint ist, der kann finden, daß dies in Wahrheit nirgends in einem Widerspruch steht mit der echten Naturwissenschaft; weder wenn naturwissenschaftliche Tatsachen zur Veranschaulichung herangezogen werden, noch auch wenn mit den hier gemachten Äußerungen auf ein unmittelbares Verhältnis zu der Naturforschung gedeutet wird.) | Дори за човека, свикнал с материалистични представи, това разчленяване на човека в смисъла на числото седем не би имало онова „неясно магическо“, което той често му приписва, ако се придържаше точно към смисъла на горните разсъждения и не влагаше сам отнапред това „магическо“ в нещата. За тези „седем“ члена на човека би трябвало да се говори не по друг начин, а само от гледната точка на една по-висша форма на наблюдение на света, така както се говори за седемте цвята на светлината или за седемте тона на гамата (като се смята октавата за повторение на основния тон). Както светлината се явява в седем цвята, тонът в седем степени, така и единната човешка природа – в посочените седем члена. Както числото седем при тона и цвета не носи със себе си нищо от „суеверие“, така то не носи такова нещо и при разчленяването на човека. (Веднъж, когато това беше изложено устно, беше казано, че при цветовете числото седем все пак не е вярно, тъй като отвъд „червеното“ и „виолетовото“ лежат още и други цветове, само че окото не ги възприема. Но и като се има предвид това, сравнението с цветовете е вярно, защото и отвъд физическото тяло от едната страна, и отвъд Духа-Човек от другата страна същността на човека продължава; само че за средствата на духовното наблюдение тези продължения са „духовно невидими“, както цветовете отвъд червеното и виолетовото са невидими за физическото око. Тази бележка трябваше да бъде направена, защото толкова лесно възниква мнението, че свръхсетивното съзерцание не се съобразява точно с природонаучното мислене, че по отношение на него то е дилетантско. Но който правилно вникне в това какво се има предвид с казаното, може да установи, че то в действителност никъде не противоречи на истинското естествознание – нито когато природонаучни факти се привличат за пояснение, нито когато с направените тук твърдения се посочва непосредствено отношение към природоизследването.) |
| 122 | SCHLAF UND TOD | СЪН И СМЪРТ |
| 123 | Man kann das Wesen des wachen Bewußtseins nicht durchdringen ohne die Beobachtung desjenigen Zustandes, welchen der Mensch während des Schlafens durchlebt; und man kann dem Rätsel des Lebens nicht beikommen, ohne den Tod zu betrachten. Für einen Menschen, in dem kein Gefühl lebt von der Bedeutung der übersinnlichen Erkenntnis, können sich schon daraus Bedenken gegen diese ergeben, wie sie ihre Betrachtungen des Schlafes und des Todes treibt Diese Erkenntnis kann die Beweggründe würdigen, aus denen solche Bedenken entspringen. Denn es ist nichts Unbegreifliches, wenn jemand sagt, der Mensch sei für das tätige, wirksame Leben da und sein Schaffen beruhe auf der Hingabe an dieses. Und die Vertiefung in Zustände wie Schlaf und Tod könne nur aus dem Sinn für müßige Träumerei entspringen und zu nichts anderem als zu leerer Phantastik führen. Es können leicht Menschen in der Ablehnung einer solchen «Phantastik» den Ausdruck einer gesunden Seele sehen und in der Hingabe an derlei «müßige Träumereien» etwas Krankhaftes, das nur Personen eignen mag, denen es an Lebenskraft und Lebensfreude mangelt und die nicht zum «wahren Schaffen» befähigt sind. Man tut Unrecht, wenn man ein solches Urteil ohne weiteres als unrichtig hinstellt. Denn es hat einen gewissen wahren Kern in sich; es ist eine Viertelwahrheit, die durch die übrigen drei Viertel, welche zu ihr gehören, ergänzt werden muß. Und man macht denjenigen, der das eine Viertel ganz gut einsieht, von den andern drei Vierteln aber nichts ahnt, nur mißtrauisch, wenn man das eine richtige Viertel bekämpft. — Es muß nämlich unbedingt zugegeben werden, daß eine Betrachtung dessen, was Schlaf und Tod verhüllen, krankhaft ist, wenn sie zu einer Schwächung, zu einer Abkehr vom wahren Leben führt. Und nicht weniger kann man damit einverstanden sein, daß vieles, was sich von jeher in der Welt Geheimwissenschaft genannt hat und was auch gegenwärtig unter diesem Namen getrieben wird, ein ungesundes, lebensfeindliches Gepräge trägt. Aber dieses Ungesunde entspringt durchaus nicht aus wahrer übersinnlicher Erkenntnis. Der wahre Tatbestand ist vielmehr der folgende. Wie der Mensch nicht immer wachen kann, so kann er auch für die wirklichen Verhältnisse des Lebens in seinem ganzen Umfange nicht auskommen ohne das, was ihm das Übersinnliche zu geben vermag. Das Leben dauert fort im Schlafe, und die Kräfte, welche im Wachen arbeiten und schaffen, holen sich ihre Stärke und ihre Erfrischung aus dem, was ihnen der Schlaf gibt So ist es mit dem, was der Mensch in der offenbaren Welt beobachten kann. Das Gebiet der Welt ist weiter als das Feld dieser Beobachtung. Und was der Mensch im Sichtbaren erkennt, das muß ergänzt und befruchtet werden durch dasjenige, was er über die unsichtbaren Welten zu wissen vermag. Ein Mensch, der sich nicht immer wieder die Stärkung der erschlafften Kräfte aus dem Schlafe holte, müßte sein Leben zur Vernichtung fuhren; ebenso muß eine Weltbetrachtung zur Verödung fuhren, die nicht durch die Erkenntnis des Verborgenen befruchtet wird. Und ähnlich ist es mit dem «Tode». Die lebenden Wesen verfallen dem Tode, damit neues Leben entstehen könne. Es ist eben die Erkenntnis des Übersinnlichen, welche klares Licht verbreitet über den schönen Satz Goethes: «Die Natur hat den Tod erfunden, um viel Leben zu haben.» Wie es kein Leben im gewöhnlichen Sinne geben könnte ohne den Tod, so kann es keine wirkliche Erkenntnis der sichtbaren Welt geben ohne den Einblick in das Übersinnliche. Alles Erkennen des Sichtbaren muß immer wie der und wieder in das Unsichtbare untertauchen, um sich entwickeln zu können. So ist ersichtlich, daß die Wissenschaft vom Übersinnlichen erst das Leben des offenbaren Wissens möglich macht; sie schwächt niemals das Leben, wenn sie in ihrer wahren Gestalt auftaucht; sie stärkt es und macht es immer wieder frisch und gesund, wenn es sich, auf sich selbst angewiesen, schwach und krank gemacht hat | Не може да се проникне в същността на будното съзнание без наблюдение на онова състояние, което човек преживява по време на сън; и не може да се подходи към загадката на живота, без да се разгледа смъртта. За човек, в когото не живее чувство за значението на свръхсетивното познание, още от начина, по който това познание се занимава с разглеждането на съня и смъртта, могат да възникнат съмнения спрямо него. Това познание може да оцени подбудите, от които извират такива съмнения. Защото не е нещо непонятно, когато някой казва, че човекът е тук за дейния, действен живот и че неговото творчество се основава на отдадеността към този живот. И че вглъбяването в състояния като съня и смъртта може да извира само от вкус към празно мечтателство и да води единствено до празно фантазьорство. Лесно може да се случи хора да виждат в отхвърлянето на подобно „фантазьорство“ израз на здрава душа, а в отдаването на такива „празни мечтания“ – нещо болезнено, което може да е присъщо само на лица, на които им липсват жизнена сила и радост от живота и които не са способни на „истинско творчество“. Човек постъпва несправедливо, ако просто така обявява подобно съждение за неправилно. Защото то има в себе си известно истинно ядро; то е една четвърт истина, която трябва да бъде допълнена от останалите три четвърти, които принадлежат към нея. И ако човек се бори срещу едната правилна четвърт, той само прави недоверчив онзи, който много добре вижда едната четвърт, но нищо не подозира за другите три четвърти. – А именно безусловно трябва да се признае, че разглеждането на онова, което сънят и смъртта забулват, е болезнено, ако води до отслабване, до отвръщане от истинския живот. И не по-малко може човек да се съгласи, че много от онова, което открай време се е наричало в света тайна наука и което и днес се практикува под това име, носи нездрав, враждебен на живота отпечатък. Но това нездраво съвсем не извира от истинското свръхсетивно познание. Истинското положение на нещата е по-скоро следното. Както човек не може винаги да бъде буден, така и за действителните отношения на живота в целия им обхват той не може да мине без онова, което свръхсетивното е в състояние да му даде. Животът продължава в съня и силите, които работят и творят в будно състояние, черпят своята мощ и своето освежаване от онова, което им дава сънят. Така е и с онова, което човек може да наблюдава в явния свят. Областта на света е по-широка от полето на това наблюдение. И онова, което човек познава във видимото, трябва да бъде допълнено и оплодено от онова, което той е в състояние да знае за невидимите светове. Човек, който не би черпил отново и отново от съня укрепването на отслабналите сили, би трябвало да доведе живота си до разрушение; също така светоглед, който не е оплождан от познанието на скритото, трябва да доведе до запустяване. И подобно е положението със „смъртта“. Живите същества стават жертва на смъртта, за да може да възникне нов живот. Именно познанието на свръхсетивното хвърля ясна светлина върху прекрасното изречение на Гьоте: „Природата е измислила смъртта, за да има много живот.“ Както не би могло да има живот в обикновения смисъл без смъртта, така не може да има действително познание на видимия свят без поглед в свръхсетивното. Всяко познаване на видимото трябва отново и отново да се потапя в невидимото, за да може да се развива. Така става ясно, че само науката за свръхсетивното прави възможен живота на явното знание; тя никога не отслабва живота, когато се появява в истинския си образ; тя го укрепва и отново и отново го прави свеж и здрав, когато той, оставен на самия себе си, е станал слаб и болен. |
| 124 | Wenn der Mensch in Schlaf versinkt, dann verändert sich der Zusammenhang in seinen Gliedern. Das, was vom schlafenden Menschen auf der Ruhestätte liegt, enthält den physischen Leib und den Ätherleib, nicht aber den Astralleib und nicht das Ich. Weil der Ätherleib mit dem physischen Leibe im Schlafe verbunden bleibt, deshalb dauern die Lebenswirkungen fort. Denn in dem Augenblicke, wo der physische Leib sich selbst überlassen wäre, müßte er zerfallen. Was aber im Schlafe ausgelöscht ist, das sind die Vorstellungen, das ist Leid und Lust, Freude und Kummer, das ist die Fähigkeit, einen bewußten Willen zu äußern, und ähnliche Tatsachen des Daseins. Von alledem ist aber der Astralleib der Träger. Es kann für ein unbefangenes Urteilen natürlich die Meinung gar nicht in Betracht kommen, daß im Schlafe der Astralleib mit aller Lust und allem Leid, mit der ganzen Vorstellungs- und WillensWelt vernichtet sei. Er ist eben in einem andern Zustande vorhanden. Daß das menschliche Ich und der Astralleib nicht nur mit Lust und Leid und all dem andern Genannten erfüllt sei, sondern davon auch eine bewußte Wahrnehmung habe, dazu ist notwendig, daß der Astralleib mit dem physischen Leib und Ätherleib verbunden sei. Im Wachen ist er dieses, im Schlafen ist er es nicht. Er hat sich aus ihm herausgezogen. Er hat eine andere Art des Daseins angenommen als diejenige ist, die ihm während seiner Verbindung mit physischem Leibe und Ätherleibe zukommt Es ist nun die Aufgabe der Erkenntnis des Übersinnlichen, diese andere Art des Daseins im Astralleibe zu betrachten. Für die Beobachtung in der äußeren Welt entschwindet der Astralleib im Schlafe; die übersinnliche Anschauung hat ihn nun zu verfolgen in seinem Leben, bis er wieder Besitz vom physischen Leibe und Ätherleibe beim Erwachen ergreift Wie in allen Fällen, in denen es sich um die Erkenntnis der verborgenen Dinge und Vorgänge der Welt handelt, gehört zum Auffinden der wirklichen Tatsachen des Schlafzustandes in ihrer eigenen Gestalt die übersinnliche Beobachtung; wenn aber einmal ausgesprochen ist, was durch diese gefunden werden kann, dann ist dieses für ein wahrhaft unbefangenes Denken ohne weiteres verständlich. Denn die Vorgänge der verborgenen Welt zeigen sich in ihren Wirkungen in der offenbaren. Ersieht man, wie das, was die übersinnliche Betrachtung angibt, die sinnenfalligen Vorgänge verständlich macht, so ist eine solche Bestätigung durch das Leben der Beweis, den man für diese Dinge verlangen kann. Wer nicht die später anzuge benden Mittel zur Erlangung der übersinnlichen Beobachtung gebrauchen will, der kann die folgende Erfahrung machen. Er kann zunächst die Angaben der übersinnlichen Erkenntnis hinnehmen und dann sie auf die offenbaren Dinge seiner Erfahrung anwenden. Er kann auf diese Art finden, daß das Leben dadurch klar und verständlich wird. Und er wird zu dieser Überzeugung um so mehr kommen, je genauer und eingehender er das gewöhnliche Leben betrachtet. | Когато човек потъне в сън, връзката между неговите членове се променя. Онова от спящия човек, което лежи на ложето, съдържа физическото тяло и етерното тяло, но не и астралното тяло и не Аза. Тъй като в съня етерното тяло остава свързано с физическото тяло, жизнените въздействия продължават. Защото в мига, в който физическото тяло би било оставено на самото себе си, то би трябвало да се разпадне. Но онова, което в съня е угаснало, това са представите, това са страданието и удоволствието, радостта и мъката, това е способността да се изрази съзнателна воля, и подобни факти на съществуването. А носител на всичко това е астралното тяло. За едно непредубедено съждение, разбира се, изобщо не може да бъде взето предвид мнението, че в съня астралното тяло с цялото удоволствие и цялото страдание, с целия свят на представите и на волята е унищожено. То просто е налице в друго състояние. За да бъдат човешкият Аз и астралното тяло не само изпълнени с удоволствие и страдание и с всичко останало споменато, но и да имат съзнателно възприятие за това, е необходимо астралното тяло да е свързано с физическото и етерното тяло. В будно състояние то е свързано, в съня не е. То се е изтеглило от тях. То е приело друг начин на съществуване от онзи, който му е присъщ по време на връзката му с физическото и етерното тяло. Задача на познанието на свръхсетивното е да разгледа този друг начин на съществуване на астралното тяло. За наблюдението във външния свят астралното тяло изчезва в съня; свръхсетивното съзерцание трябва сега да го проследи в неговия живот, докато то при събуждането отново завладее физическото и етерното тяло. Както във всички случаи, в които става дума за познанието на скритите неща и процеси на света, за откриването на действителните факти на състоянието на сън в техния собствен вид е нужно свръхсетивното наблюдение; но щом веднъж бъде изказано онова, което може да се открие чрез него, то е непосредствено разбираемо за едно наистина непредубедено мислене. Защото процесите на скрития свят се показват в своите въздействия в явния. Ако човек вижда как онова, което свръхсетивното разглеждане посочва, прави разбираеми сетивно доловимите процеси, то такова потвърждение чрез живота е доказателството, което може да се изисква за тези неща. Който не иска да използва средствата за постигане на свръхсетивно наблюдение, които ще бъдат посочени по-късно, може да направи следния опит. Той може най-напред да приеме сведенията на свръхсетивното познание и после да ги приложи към явните неща от своя опит. По този начин той може да открие, че чрез тях животът става ясен и разбираем. И той ще се убеждава в това толкова повече, колкото по-точно и по-задълбочено разглежда обикновения живот. |
| 125 | Wenn auch der Astralleib während des Schlafes keine Vorstellungen erlebt, wenn er auch nicht Lust und Leid und ähnliches erfahrt: er bleibt nicht untätig. Ihm obliegt viel mehr gerade im Schlafzustande eine rege Tätigkeit Es ist eine Tätigkeit, in welche er in rhythmischer Folge immer wieder eintreten muß, wenn er eine Zeitlang in Gemeinschaft mit dem physischen und dem Ätherleib tätig war. Wie ein Uhrpendel, nachdem es nach links ausgeschlagen hat und wieder in die Mittellage zurückgekommen ist, durch die bei diesem Ausschlag gesammelte Kraft nach rechts ausschlagen muß: so müssen der Astralleib und das in seinem Schoße befindliche Ich, nachdem sie einige Zeit in dem physischen und dem Ätherleib tätig waren, durch die Ergebnisse dieser Tätigkeit eine folgende Zeit leibfrei in einer seelisch-geistigen UmWelt ihre Regsamkeit entfalten. Für die gewöhnliche Lebensverfassung des Menschen tritt innerhalb dieses leibfreien Zustandes des Astralleibes und des Ich Bewußtlosigkeit ein, weil diese eben den Gegensatz gegenüber dem im Wachzustande durch Zusammensein mit physischem und Ätherleib entwickelten Bewußtseinszustand darstellt: wie der rechte Pendelausschlag den Gegensatz des linken bildet. Die Notwendigkeit, in diese Bewußtlosigkeit einzutreten, wird von dem Geistig-Seelischen des Menschen als Ermüdung empfunden. Aber diese Ermüdung ist der Ausdruck dafür, daß Astralleib und Ich während des Schlafes sich bereit machen, im folgenden Wachzustande am physischen und Ätherleibe wieder zurückzubilden, was in diesen, solange sie frei vom Geistig-Seelischen waren, durch rein organische — unbewußte — Bildetätigkeit entstanden ist. Diese unbewußte Bildetätigkeit und dasjenige, was im Menschenwesen während des Bewußtseins und durch dieses geschieht, sind Gegensätze. Solche Gegensätze, die in rhythmischer Folge sich abwechseln müssen. — Es kann dem physischen Leib die ihm für den Menschen zukommende Form und Gestalt nur durch den menschlichen Ätherleib erhalten werden. Aber diese menschliche Form des physischen Leibes kann nur durch einen solchen Ätherleib erhalten werden, dem seinerseits wieder von dem Astralleibe die entsprechenden Kräfte zugeführt werden. Der Ätherleib ist der Bildner, der Architekt des physischen Leibes. Er kann aber nur im richtigen Sinne bilden, wenn er die Anregung zu der Art, wie er zu bilden hat, von dem Astralleibe erhält. In diesem sind die Vorbilder, nach denen der Ätherleib dem physischen Leibe seine Gestalt gibt Während des Wachens ist nun der Astralleib nicht mit diesen Vorbildern für den physischen Leib erfüllt oder wenigstens nur bis zu einem bestimmten Grade. Denn während des Wachens setzt die Seele ihre eigenen Bilder an die Stelle dieser Vorbilder. Wenn der Mensch die Sinne auf seine Umgebung richtet, so bildet er sich eben durch die Wahrnehmung in seinen Vorstellungen Bilder, welche die Abbilder der ihn umgebenden Welt sind. Diese Abbilder sind zunächst Störenfriede für diejenigen Bilder, welche den Ätherleib anregen zur Erhaltung des physischen Leibes. Nur dann, wenn der Mensch aus eigener Tätigkeit seinem Astralleibe diejenigen Bilder zuführen könnte, welche dem Ätherleibe die richtige Anregung geben können, dann wäre eine solche Störung nicht vorhanden. Im Menschendasein spielt aber gerade diese Störung eine wichtige Rolle. Und sie drückt sich dadurch aus, daß während des Wachens die Vorbilder für den Ätherleib nicht in ihrer vollen Kraft wirken. Seine Wachleistung vollbringt der Astralleib innerhalb des physischen Leibes; im Schlafe arbeitet er an diesem von außen* | Макар астралното тяло по време на съня да не преживява представи, макар да не изпитва удоволствие и страдание и други подобни, то не остава бездейно. Напротив, тъкмо в състоянието на сън на него се пада оживена дейност. Това е дейност, в която то трябва в ритмична последователност да встъпва отново и отново, след като известно време е било дейно заедно с физическото и етерното тяло. Както махалото на часовника, след като се е отклонило наляво и се е върнало в средното положение, трябва поради силата, събрана при това отклонение, да се отклони надясно, така и астралното тяло и намиращият се в неговото лоно Аз, след като известно време са били дейни във физическото и етерното тяло, трябва по силата на резултатите от тази дейност да разгърнат през следващото време своята активност, свободни от тялото, в душевно-духовна околна среда. При обичайното житейско състояние на човека в рамките на това свободно от тялото състояние на астралното тяло и Аза настъпва безсъзнание, защото то именно представлява противоположността на състоянието на съзнанието, развито в будно състояние чрез съвместното битие с физическото и етерното тяло, както дясното отклонение на махалото образува противоположността на лявото. Необходимостта да се встъпи в това безсъзнание се усеща от духовно-душевното в човека като умора. Но тази умора е изразът на това, че астралното тяло и Азът по време на съня се подготвят да разградят отново в следващото будно състояние във физическото и етерното тяло онова, което е възникнало в тях чрез чисто органична – несъзнавана – формираща дейност, докато те са били свободни от духовно-душевното. Тази несъзнавана формираща дейност и онова, което става в човешкото същество по време на съзнанието и чрез него, са противоположности. Такива противоположности, които трябва да се редуват в ритмична последователност. – Формата и обликът, които са присъщи на физическото тяло при човека, могат да му бъдат запазени само чрез човешкото етерно тяло. Но тази човешка форма на физическото тяло може да бъде запазена само чрез такова етерно тяло, на което от своя страна астралното тяло доставя съответните сили. Етерното тяло е ваятелят, архитектът на физическото тяло. Но то може да формира в правилния смисъл само ако получава от астралното тяло подбуждането за начина, по който трябва да формира. В него са прообразите, според които етерното тяло дава на физическото тяло неговия облик. По време на будността астралното тяло не е изпълнено с тези прообрази за физическото тяло или поне само до определена степен. Защото по време на будността душата поставя на мястото на тези прообрази своите собствени образи. Когато човек насочи сетивата към своята околност, той именно чрез възприятието образува в своите представи образи, които са отраженията на заобикалящия го свят. Тези отражения отначало са смутители за онези образи, които подбуждат етерното тяло към запазване на физическото тяло. Само ако човек би могъл чрез собствена дейност да доставя на своето астрално тяло онези образи, които могат да дадат на етерното тяло правилното подбуждане, не би имало такова смущение. Но в човешкото съществуване тъкмо това смущение играе важна роля. И то се изразява в това, че по време на будността прообразите за етерното тяло не действат с пълната си сила. Своята будна работа астралното тяло извършва вътре във физическото тяло; в съня то работи върху него отвън.* |
| 126 | Wie der physische Leib z. B. in der Zufuhr der Nahrungsmittel die AußenWelt braucht, mit der er gleicher Art ist, so ist etwas Ähnliches auch für den Astralleib der Fall. Man denke sich einen physischen Menschenleib aus der ihn umgebenden Welt entfernt. Er müßte zugrunde gehen. Das zeigt, daß er ohne die ganze physische Umgebung nicht möglich ist. In der Tat muß die ganze Erde eben so sein, wie sie ist, wenn auf ihr physische Menschenleiber vorhanden sein sollen. In Wahrheit ist nämlich dieser ganze Menschenleib nur ein Teil der Erde, ja in weiterem Sinne des ganzen physischen Weltalls. Er verhält sich in dieser Beziehung wie z. B. der Finger einer Hand zu dem ganzen menschlichen Körper. Man trenne den Finger von der Hand, und er kann kein Finger bleiben. Er verdorrt. So auch müßte es dem menschlichen Leibe ergehen, wenn er von demjenigen Leibe entfernt würde, von dem er ein Glied ist; von den Lebensbedingungen, welche ihm die Erde liefert Man erhebe ihn eine genügende Anzahl von Meilen über die Oberfläche der Erde, und er wird verderben, wie der Finger verdirbt, den man von der Hand abschneidet. Wenn der Mensch gegenüber seinem physischen Leibe diese Tatsache weniger beachtet als gegenüber Finger und Körper, so beruht das lediglich darauf, daß der Finger nicht am Leibe herumspazieren kann wie der Mensch auf der Erde und daß für jenen daher die Abhängigkeit leichter in die Augen springt. | Както физическото тяло например при приемането на храна се нуждае от външния свят, с който то е от едно и също естество, така нещо подобно важи и за астралното тяло. Нека си представим едно физическо човешко тяло, отстранено от заобикалящия го свят. То би трябвало да загине. Това показва, че то не е възможно без цялата физическа околност. Наистина цялата Земя трябва да бъде точно такава, каквато е, ако на нея трябва да има физически човешки тела. А именно в действителност цялото това човешко тяло е само част от Земята, нещо повече, в по-широк смисъл – от цялата физическа вселена. В това отношение то се отнася така, както например пръстът на една ръка към цялото човешко тяло. Отделете пръста от ръката и той не може да остане пръст. Той изсъхва. Така би трябвало да се случи и с човешкото тяло, ако то бъде отстранено от онова тяло, на което то е член – от жизнените условия, които му доставя Земята. Издигнете го на достатъчен брой мили над повърхността на Земята и то ще загине, както загива пръстът, който е отрязан от ръката. Ако човек обръща по-малко внимание на този факт по отношение на своето физическо тяло, отколкото по отношение на пръста и тялото, това се дължи единствено на факта, че пръстът не може да се разхожда насам-натам по тялото, както човекът по Земята, и че затова при пръста зависимостта по-лесно бие на очи. |
| 127 | * Über das Wesen der Ermüdung vgl. man die am Schlusse dieses Buches angefügten «Einzelheiten aus dem Gebiete der Geisteswissenschaft». | * За същността на умората виж приложените в края на тази книга „Подробности от областта на духовната наука“. |
| 128 | Wie nun der physische Leib in die physische Welt eingebettet ist, zu der er gehört, so ist der Astralleib zu der seinigen gehörig. Nur wird er durch das Wachleben aus dieser seiner Welt herausgerissen. Man kann das, was da vorgeht, mit einem Vergleiche sich veranschaulichen. Man denke sich ein Gefäß mit Wasser. Ein Tropfen ist innerhalb dieser ganzen Wassermasse nichts für sich Abgesondertes. Man nehme aber ein kleines Schwämmchen und sauge damit einen Tropfen aus der ganzen Wassermasse heraus. So etwas geht mit dem menschlichen Astralleibe beim Erwachen vor sich. Während des Schlafes ist er in einer mit ihm gleichen Welt Er bildet etwas in einer gewissen Weise zu dieser Gehöriges. Beim Erwachen saugen ihn der physische Leib und der Ätherleib auf. Sie erfüllen sich mit ihm. Sie enthalten die Organe, durch die er die äußere Welt wahrnimmt. Er aber muß, um zu dieser Wahrnehmung zu kommen, aus seiner Welt sich herausscheiden. Aus dieser seiner Welt aber kann er nur die Vorbilder erhalten, welche er für den Ätherleib braucht — Wie dem physischen Leibe z.B. die Nahrungsmittel aus seiner Umgebung zukommen, so kommen dem Astralleib während des Schlafzustandes die Bilder der ihn umgebenden Welt zu. Er lebt da in der Tat außerhalb des physischen und des Ätherleibes im Weltall. In demselben Weltall, aus dem heraus der ganze Mensch geboren ist In diesem Weltall ist die Quelle der Bilder, durch die der Mensch seine Gestalt erhält Er ist harmonisch diesem Weltall eingegliedert Und er hebt sich während des Wachens heraus aus dieser umfassenden Harmonie, um zu der äußeren Wahrnehmung zu kommen. Im Schlaf kehrt sein Astralleib in diese Harmonie dis Weltalls zurück. Er führt beim Erwachen aus dieser so viel Kraft in seine Leiber ein, daß er das Verweilen in der Harmonie wieder für einige Zeit entbehren kann. Der Astralleib kehrt während des Schlafes in seine Heimat zurück und bringt sich beim Erwachen neu gestärkte Kräfte in das Leben mit. Den äußeren Ausdruck findet der Besitz, den der Astralleib beim Erwachen mitbringt, in der Erquickung, welche ein gesunder Schlaf verleiht Die weiteren Darlegungen der Geheimwissenschaft werden ergeben, daß diese Heimat des Astralleibes umfassender ist als dasjenige, was zum physischen Körper im engeren Sinne von der physischen Umgebung gehört. Während nämlich der Mensch als physisches Wesen ein Glied der Erde ist, gehört sein Astralleib Welten an, in welche noch andere Weltkörper eingebettet sind als unsere Erde. Er tritt dadurch — was, wie gesagt, erst in den weiteren Ausführungen klar werden kann — während des Schlafes in eine Welt ein, zu der andere Welten als die Erde gehören. | Както физическото тяло е вложено във физическия свят, към който принадлежи, така и астралното тяло принадлежи към своя. Само че чрез будния живот то бива изтръгнато от този свой свят. Онова, което става тук, може да се онагледи със сравнение. Нека си представим съд с вода. Една капка вътре в цялата тази водна маса не е нищо отделено само за себе си. Но да вземем малка гъбичка и да изсмучем с нея една капка от цялата водна маса. Нещо такова става с човешкото астрално тяло при събуждането. По време на съня то е в един еднороден с него свят. То образува нещо, което по известен начин принадлежи към този свят. При събуждането физическото тяло и етерното тяло го всмукват. Те се изпълват с него. Те съдържат органите, чрез които то възприема външния свят. Но за да стигне до това възприятие, то трябва да се отдели от своя свят. А от този свой свят то може да получи само прообразите, от които се нуждае за етерното тяло. – Както на физическото тяло например храната идва от неговата околност, така на астралното тяло по време на състоянието на сън идват образите на заобикалящия го свят. Тогава то наистина живее извън физическото и етерното тяло във вселената. В същата вселена, от която е роден целият човек. В тази вселена е изворът на образите, чрез които човек получава своя облик. Той е хармонично вчленен в тази вселена. И по време на будността той се отделя от тази всеобхватна хармония, за да стигне до външното възприятие. В съня неговото астрално тяло се връща в тази хармония на вселената. При събуждането то внася от нея в своите тела толкова сила, че отново може за известно време да се лиши от пребиваването в хармонията. По време на съня астралното тяло се връща в своята родина и при събуждането донася със себе си в живота наново укрепнали сили. Притежанието, което астралното тяло донася при събуждането, намира своя външен израз в освежаването, което дава здравият сън. По-нататъшните изложения на тайната наука ще покажат, че тази родина на астралното тяло е по-обширна от онова, което от физическата околност принадлежи към физическото тяло в по-тесен смисъл. А именно докато човекът като физическо същество е член на Земята, неговото астрално тяло принадлежи на светове, в които освен нашата Земя са вложени и други световни тела. Затова то – което, както казахме, може да стане ясно едва в по-нататъшните изложения – по време на съня встъпва в един свят, към който принадлежат и други светове освен Земята. |
| 129 | Es sollte überflüssig sein, auf ein leicht sich einstellendes Mißverständnis in bezug auf diese Tatsachen hinzuweisen. Es ist aber nicht unnötig in unserer Zeit, in der gewisse materialistische Vorstellungsarten vorhanden sind. Von Seiten, auf denen solche herrschen, kann natürlich gesagt werden, es sei einzig wissenschaftlich, so etwas wie den Schlaf nach seinen physischen Bedingungen zu erforschen. Wenn auch die Gelehrten über die physische Ursache des Schlafes noch nicht einig seien: das eine stehe doch fest, daß man bestimmte physische Vorgänge annehmen müsse, welche dieser Erscheinung zugrunde liegen. Wenn man aber doch anerkennen wollte, daß die übersinnliche Erkenntnis durchaus nicht mit dieser Behauptung im Widerspruch steht! Sie gibt alles zu, was von dieser Seite gesagt wird, wie man zugibt, daß für die physische Entstehung eines Hauses ein Ziegel auf den andern gelegt werden muß und daß, wenn das Haus fertig ist, aus rein mechanischen Gesetzen seine Form und sein Zusammenhalt erklärt werden könne. Aber daß das Haus entsteht, dazu ist der Gedanke des Baumeisters notwendig. Ihn findet man nicht, wenn man lediglich die physischen Gesetze untersucht. — So wie hinter den physischen Gesetzen, welche das Haus erklärlich machen, die Gedanken seines Schöpfers stehen, so hinter dem, was die physische Wissenschaft in durchaus richtiger Weise vorbringt, dasjenige, wovon durch die übersinnliche Erkenntnis gesprochen wird. Gewiß, dieser Vergleich wird oft vorgebracht, wenn von der Rechtfertigung eines geistigen Hinter grundes der Welt die Rede ist. Und man kann ihn trivial finden. Aber in solchen Dingen handelt es sich nicht darum, daß man mit gewissen Begriffen bekannt ist, sondern darum, daß man ihnen zur Begründung einer Sache das richtige Gewicht beilegt. Daran kann man einfach dadurch verhindert sein, daß entgegengesetzte Vorstellungen eine zu große Macht über die Urteilskraft haben, um dieses Gewicht in der richtigen Weise zu empfinden. | Би трябвало да е излишно да се посочва едно лесно възникващо недоразумение по отношение на тези факти. Но в наше време, когато съществуват известни материалистични начини на представяне, това не е ненужно. От кръговете, в които те господстват, разбира се, може да се каже, че единствено научно е нещо като съня да се изследва според неговите физически условия. Макар учените все още да не са единодушни относно физическата причина на съня, едно било все пак сигурно: че трябва да се приемат определени физически процеси, които лежат в основата на това явление. Само да би поискал човек все пак да признае, че свръхсетивното познание съвсем не е в противоречие с това твърдение! То признава всичко, което се казва от тази страна, както човек признава, че за физическото възникване на една къща трябва да се положи тухла върху тухла и че когато къщата е готова, нейната форма и нейната здравина могат да се обяснят с чисто механични закони. Но за да възникне къщата, е необходима мисълта на строителя. Нея човек не я намира, ако изследва само физическите закони. – Както зад физическите закони, които правят къщата обяснима, стоят мислите на нейния създател, така зад онова, което физическата наука по съвсем правилен начин изнася, стои онова, за което говори свръхсетивното познание. Разбира се, това сравнение често се привежда, когато става дума за обосноваване на един духовен фон на света. И човек може да го намери тривиално. Но в такива неща не става дума за това, че човек е запознат с известни понятия, а за това, че им придава правилната тежест за обосноваването на едно нещо. От това човек може да бъде възпрепятстван просто поради това, че противоположни представи имат твърде голяма власт над способността за съждение, за да може тази тежест да се почувства по правилния начин. |
| 130 | Ein Zwischenzustand zwischen Wachen und Schlafen ist das Träumen. Was die Traumerlebnisse einer sinnigen Betrachtung darbieten, ist das bunte Durcheinanderwogen einer BilderWelt, das aber doch auch etwas von Regel und Gesetz in sich birgt. Aufsteigen und Abfluten, oft in wirrer Folge, scheint zunächst diese Welt zu zeigen. Losgebunden ist der Mensch in seinem Traumleben von dem Gesetz des wachen Bewußtseins, das ihn kettet an die Wahrnehmung der Sinne und an die Regeln seiner Urteilskraft. Und doch hat der Traum etwas von geheimnisvollen Gesetzen, welche der menschlichen Ahnung reizvoll und anziehend sind und welche die tiefere Ursache davon sind, daß man das schöne Spiel der Phantasie, wie es künstlerischem Empfinden zugrunde liegt, immer gern mit dem «Träumen» vergleicht Man braucht sich nur an einige kennzeichnende Träume zu erinnern, und man wird das bestätigt finden. Ein Mensch träumt z. B., daß er einen auf ihn losstürzenden Hund verjage. Er wacht auf und findet sich eben noch dabei, wie er unbewußt einen Teil der Bettdecke von sich abschiebt, die sich an eine ungewohnte Stelle seines Körpers gelegt hat und die ihm deshalb lästig geworden ist Was macht da das Traumleben aus dem sinnlich wahrnehmbaren Vorgang? Was die Sinne im wachen Zustande wahrnehmen würden, läßt das Schlafleben zunächst völlig im Unbewußten liegen. Es hält aber etwas Wesentliches fest, nämlich die Tatsache, daß der Mensch etwas von sich abwehren will. Und um dieses herum spinnt es einen bildhaften Vorgang. Die Bilder als solche sind Nachklänge aus dem wachen Tagesleben. Die Art, wie sie diesem entnommen sind, hat etwas Willkürliches. Ein jeder hat die Empfindung, daß ihm der Traum bei derselben äußeren Veranlassung auch andere Bilder vorgaukeln könnte. Aber die Empfindung, daß der Mensch etwas abzuwehren hat, drücken sie sinnbildlich aus. Der Traum schafft Sinnbilder; er ist ein Symboliker. Auch innere Vorgänge können sich in solche Traumsymbole wandeln. Ein Mensch träumt, daß ein Feuer neben ihm prasselt; er sieht im Traume die Flammen. Er wacht auf und fühlt, daß er sich zu stark zugedeckt hat und ihm zu warm geworden ist Das Gefühl zu großer Wärme drückt sich sinnbildlich in dem Bilde aus. Ganz dramatische Erlebnisse können sich im Traume abspielen. Jemand träumt z. B., er stehe an einem Abgrunde. Er sieht, wie ein Kind heranläuft Der Traum läßt ihn alle Qualen des Gedankens erleben: wenn das Kind nur nicht unaufmerksam sein möge und in die Tiefe stürze. Er sieht es fallen und hört den dumpfen Aufschlag des Körpers unten. Er wacht auf und vernimmt, daß ein Gegenstand, der an der Wand des Zimmers hing, sich losgelöst hat und bei seinem Auffallen einen dumpfen Ton gegeben hat Diesen einfachen Vorgang drückt das Traumleben in einem Vorgange aus, der sich in spannenden Bildern abspielt — Man braucht sich vorläufig gar nicht in Nachdenken darüber einzulassen, wie es komme, daß in dem letzten Beispiele sich der Augenblick des dumpfen Aufschlagens eines Gegenstandes in eine Reihe von Vorgängen auseinanderlegt, die sich durch eine gewisse Zeit auszudehnen scheinen; man braucht nur ins Auge zu fassen, wie der Traum das, was die wache Sinneswahrnehmung darbieten würde, in ein Bild verwandelt | Междинно състояние между будността и съня е сънуването. Онова, което преживяванията в сънищата предлагат на едно задълбочено разглеждане, е пъстрото, преплитащо се вълнуване на един свят от образи, което обаче все пак крие в себе си и нещо от правило и закон. Отначало този свят сякаш показва прилив и отлив, често в объркана последователност. В своя живот на сънища човек е освободен от закона на будното съзнание, който го приковава към възприятието на сетивата и към правилата на неговата способност за съждение. И все пак сънят има нещо от тайнствени закони, които са привлекателни и пленителни за човешкото предчувствие и които са по-дълбоката причина за това, че прекрасната игра на фантазията, каквато лежи в основата на художественото чувство, винаги охотно се сравнява със „сънуването“. Достатъчно е човек да си спомни някои характерни сънища и ще намери това потвърдено. Един човек сънува например, че прогонва куче, което се хвърля към него. Той се събужда и се улавя тъкмо в момента, когато несъзнателно отблъсква от себе си част от завивката, която е легнала на необичайно място върху тялото му и затова му е станала досадна. Какво прави тук животът на сънищата от сетивно възприемаемия процес? Онова, което сетивата биха възприели в будно състояние, сънният живот най-напред оставя изцяло в несъзнаваното. Но той задържа нещо съществено, а именно факта, че човекът иска да отблъсне нещо от себе си. И около това той изплита един образен процес. Самите образи са отзвуци от будния дневен живот. В начина, по който са взети от него, има нещо произволно. Всеки има усещането, че при същия външен повод сънят би могъл да му внуши и други образи. Но усещането, че човекът трябва да отблъсне нещо, те изразяват символично. Сънят създава символи; той е символист. И вътрешни процеси могат да се превърнат в такива сънни символи. Един човек сънува, че до него пращи огън; той вижда в съня пламъците. Той се събужда и усеща, че се е завил твърде дебело и му е станало твърде топло. Чувството за прекалена топлина се изразява символично в образа. Съвсем драматични преживявания могат да се разиграят в съня. Някой сънува например, че стои на ръба на пропаст. Той вижда как едно дете тича насам. Сънят го кара да изживее всички мъки на мисълта: само детето да не е невнимателно и да не падне в бездната. Той го вижда да пада и чува глухия удар на тялото долу. Той се събужда и разбира, че един предмет, който е висял на стената на стаята, се е откачил и при падането си е издал глух звук. Този прост процес животът на сънищата изразява в един процес, който се разиграва в напрегнати образи. – Засега изобщо не е нужно да се впускаме в размисъл как става така, че в последния пример мигът на глухия удар на един предмет се разгръща в редица процеси, които сякаш се простират през известно време; нужно е само да се има предвид как сънят превръща в образ онова, което будното сетивно възприятие би предложило. |
| 131 | Man sieht: sofort, wenn die Sinne ihre Tätigkeit einstellen, so macht sich für den Menschen ein Schöpferisches geltend. Es ist dies dasselbe Schöpferische, welches im vollen traumlosen Schlafe auch vorhanden ist und welches da jenen Seelenzustand darstellt, der als Gegensatz der wachen Seelenverfassung erscheint Soll dieser traumlose Schlaf eintreten, so muß der Astralleib vom Ätherleib und vom physischen Leibe herausgezogen sein. Er ist während des Träumens vom physischen Leibe insofern getrennt, als er keinen Zusammenhang mehr hat mit dessen Sinnesorganen; er hält aber mit dem Ätherleibe noch einen gewissen Zusammenhang aufrecht. Daß die Vorgänge des Astralleibes in Bildern wahrgenommen werden können, das kommt von diesem seinem Zusammenhang mit dem Ätherleibe. In dem Augenblicke, in dem auch dieser Zusammenhang aufhört, versinken die Bilder in das Dunkel der Bewußtlosigkeit, und der traumlose Schlaf ist da. Das Willkürliche und oft Wider sinnige der Traumbilder rührt aber davon her, daß der Astralleib wegen seiner Trennung von den Sinnesorganen des physischen Leibes seine Bilder nicht auf die richtigen Gegenstände und Vorgänge der äußeren Umgebung beziehen kann. Besonders klärend ist für diesen Tatbestand die Betrachtung eines solchen Traumes, in dem sich das Ich gewissermaßen spaltet. Wenn jemandem z. B. träumt, er könne als Schüler eine ihm vom Lehrer vorgelegte Frage nicht beantworten, während sie gleich darauf der Lehrer selbst beantwortet. Weil der Träumende sich der Wahrnehmungsorgane seines physischen Leibes nicht bedienen kann, ist er nicht imstande, die beiden Vorgänge auf sich, als denselben Menschen, zu beziehen. Also auch um sich selbst als ein bleibendes Ich zu erkennen, gehört für den Menschen zunächst die Ausrüstung mit äußeren Wahrnehmungsorganen. Nur dann, wenn sich der Mensch die Fähigkeit erworben hätte, auf andere Art als durch solche Wahrnehmungsorgane sich seines Ich bewußt zu werden, wäre auch außer seinem physischen Leibe das bleibende Ich für ihn wahrnehmbar. Solche Fähigkeiten hat das übersinnliche Bewußtsein zu erwerben, und es wird in dieser Schrift von den Mitteln dazu im weiteren die Rede sein. | Вижда се: веднага щом сетивата прекратят своята дейност, за човека се проявява нещо творческо. Това е същото творческо, което е налице и в пълния сън без сънища и което там представлява онова душевно състояние, което се явява като противоположност на будното душевно състояние. За да настъпи този сън без сънища, астралното тяло трябва да е изтеглено от етерното и от физическото тяло. По време на сънуването то е отделено от физическото тяло дотолкова, доколкото няма вече връзка с неговите сетивни органи; но с етерното тяло то поддържа още известна връзка. Това, че процесите на астралното тяло могат да се възприемат в образи, идва от тази негова връзка с етерното тяло. В мига, в който престане и тази връзка, образите потъват в мрака на безсъзнанието и сънят без сънища е налице. А произволното и често безсмисленото в сънните образи произтича от това, че астралното тяло поради отделянето си от сетивните органи на физическото тяло не може да отнесе своите образи към правилните предмети и процеси на външната околност. Особено изясняващо за това положение е разглеждането на такъв сън, в който Азът, така да се каже, се раздвоява. Когато например някой сънува, че като ученик не може да отговори на въпрос, поставен му от учителя, докато веднага след това учителят сам му отговаря. Понеже сънуващият не може да си служи с органите за възприятие на своето физическо тяло, той не е в състояние да отнесе двата процеса към себе си като към един и същ човек. Значи и за да познае себе си като траен Аз, на човека засега е необходимо да е снабден с външни органи за възприятие. Само ако човек би придобил способността да осъзнае своя Аз по друг начин, а не чрез такива органи за възприятие, трайният Аз би бил възприемаем от него и извън неговото физическо тяло. Такива способности трябва да придобие свръхсетивното съзнание и в това съчинение по-нататък ще стане дума за средствата за това. |
| 132 | Auch der Tod tritt durch nichts anderes ein als durch eine Änderung im Zusammenhange der Glieder des Menschenwesens. Auch dasjenige, was in bezug darauf die übersinnliche Beobachtung ergibt, kann in seinen Wirkungen in der offenbaren Welt gesehen werden; und die unbefangene Urteilskraft wird durch die Betrachtung des äußeren Lebens auch hier die Mitteilungen der übersinnlichen Erkenntnis bestätigt rinden. Doch ist für diese Tatsachen der Ausdruck des Unsichtbaren im Sichtbaren weniger offenliegend, und man hat größere Schwierigkeiten, um das Gewicht dessen voll zu empfinden, was in den Vorgängen des äußeren Lebens bestätigend für die Mitteilungen der übersinnlichen Erkenntnis auf diesem Gebiete spricht. Noch näher als für manches in dieser Schrift bereits Besprochene liegt es hier, diese Mitteilungen einfach für Phantasiegebilde zu erklären, wenn man sich der Erkenntnis verschließen will, wie im Sinnenfalligen der deudiche Hinweis auf das Übersinnliche enthalten ist | И смъртта настъпва не чрез нещо друго, а чрез промяна във връзката на членовете на човешкото същество. И онова, което свръхсетивното наблюдение установява по отношение на нея, може да се види в своите въздействия в явния свят; и непредубедената способност за съждение и тук ще намери потвърдени съобщенията на свръхсетивното познание чрез разглеждането на външния живот. Но при тези факти изразът на невидимото във видимото е по-малко явен и човек има по-големи трудности да почувства изцяло тежестта на онова, което в процесите на външния живот говори в потвърждение на съобщенията на свръхсетивното познание в тази област. Тук още повече, отколкото при някои неща, вече разгледани в това съчинение, е близо до ума тези съобщения просто да се обявят за плодове на фантазията, ако човек иска да се затвори за познанието за това как в сетивно доловимото се съдържа ясното указание за свръхсетивното. |
| 133 | Während sich beim Übergang in den Schlaf der Astralleib nur aus seiner Verbindung mit dem Ätherleib und dem physischen Leibe löst, die letzteren jedoch verbunden bleiben, tritt mit dem Tode die Abtrennung des physischen Leibes vom Ätherleib ein. Der physische Leib bleibt seinen eigenen Kräften überlassen und muß deshalb als Leichnam zerfallen. Für den Ätherleib ist aber nunmehr mit dem Tode ein Zustand eingetreten, in dem er während der Zeit zwischen Geburt und Tod niemals war —, bestimmte Ausnahmezustände abgerechnet, von denen noch gesprochen werden soll. Er ist nämlich jetzt mit seinem Astralleib vereinigt, ohne daß der physische Leib dabei ist. Denn nicht unmittelbar nach dem Eintritt des Todes trennen sich Ätherleib und Astralleib. Sie halten eine Zeitlang durch eine Kraft zusammen, von der leicht verständlich ist, daß sie vorhanden sein muß. Wäre sie nämlich nicht vorhanden, so könnte sich der Ätherleib gar nicht aus dem physischen Leibe herauslösen. Denn er wird mit diesem zusammengehalten: das zeigt der Schlaf, wo der Astralleib nicht imstande ist, diese beiden Glieder des Menschen auseinanderzureißen. Diese Kraft tritt beim Tode in Wirksamkeit Sie löst den Ätherleib aus dem physischen heraus, so daß der erstere jetzt mit dem Astralleib verbunden ist. Die übersinnliche Beobachtung zeigt, daß diese Verbindung für verschiedene Menschen nach dem Tode verschieden ist Die Dauer bemißt sich nach Tagen. Von dieser Zeitdauer soll hier vorläufig nur mitteilungsweise die Rede sein. — Später löst sich dann der Astralleib auch von seinem Ätherleib heraus und geht ohne diesen seine Wege weiter. Während der Verbindung der beiden Leiber ist der Mensch in einem Zustande, durch den er die Erlebnisse seines Astralleibes wahrnehmen kann. Solange der physische Leib da ist, muß mit der Loslösung des Astralleibes von ihm sogleich die Arbeit von außen beginnen, um die abgenutz ten Organe zu erfrischen. Ist der physische Leib abgetrennt, so fällt diese Arbeit weg. Doch die Kraft, welche auf sie verwendet wird, wenn der Mensch schläft, bleibt nach dem Tode, und sie kann jetzt zu anderem verwendet werden. Sie wird nun dazu gebraucht, um die eigenen Vorgänge des Astralleibes wahrnehmbar zu machen. | Докато при прехода в сън астралното тяло само се освобождава от връзката си с етерното тяло и с физическото тяло, а последните остават свързани, със смъртта настъпва отделянето на физическото тяло от етерното тяло. Физическото тяло остава предоставено на собствените си сили и затова трябва да се разпадне като труп. А за етерното тяло със смъртта сега е настъпило състояние, в което то никога не е било през времето между раждането и смъртта – ако не се броят определени изключителни състояния, за които още ще стане дума. А именно сега то е съединено със своето астрално тяло, без при това да присъства физическото тяло. Защото етерното тяло и астралното тяло не се разделят непосредствено след настъпването на смъртта. Известно време те се държат заедно от сила, за която лесно може да се разбере, че трябва да е налице. Ако тя всъщност не беше налице, етерното тяло изобщо не би могло да се освободи от физическото тяло. Защото то бива задържано заедно с него: това показва сънят, при който астралното тяло не е в състояние да откъсне един от друг тези два члена на човека. Тази сила влиза в действие при смъртта. Тя изтегля етерното тяло от физическото, така че първото сега е свързано с астралното тяло. Свръхсетивното наблюдение показва, че тази връзка след смъртта е различна при различните хора. Продължителността се измерва с дни. За тази продължителност тук засега ще се говори само под формата на съобщение. – По-късно след това астралното тяло се освобождава и от своето етерно тяло и продължава пътя си без него. По време на връзката на двете тела човекът е в състояние, благодарение на което може да възприема преживяванията на своето астрално тяло. Докато физическото тяло е налице, с освобождаването на астралното тяло от него веднага трябва да започне работата отвън, за да се освежат изхабените органи. Когато физическото тяло е отделено, тази работа отпада. Но силата, която се употребява за нея, когато човек спи, остава след смъртта и сега може да бъде употребена за друго. Тя сега се използва, за да направи възприемаеми собствените процеси на астралното тяло. |
| 134 | Eine am Äußeren des Lebens haftende Beobachtung mag immerhin sagen: Das sind alles Behauptungen, die dem mit übersinnlicher Anschauung Begabten einleuchten; für einen andern Menschen sei aber keine Möglichkeit vorhanden, an ihre Wahrheit heranzudringen. Die Sache ist doch nicht so. Was die übersinnliche Erkenntnis auch auf diesem dem gewöhnlichen Anschauen endegenen Gebiete beobachtet: es kann von der gewöhnlichen Urteilskraft, nachdem es gefunden ist, erfaßt werden. Es muß diese Urteilskraft nur die Lebenszusammenhänge, die im Offenbaren vorliegen, in der rechten Art vor sich hinstellen. Vorstellen, Fühlen und Wollen stehen unter sich und mit den an der AußenWelt von dem Menschen gemachten Erlebnissen in einem solchen Verhältnis, daß sie unverständlich bleiben, wenn die Art ihrer offenbaren Wirksamkeit nicht als Ausdruck einer unoffenbaren genommen wird. Diese offenbare Wirksamkeit hellt sich für das Urteil erst auf wenn sie in ihrem Verlauf im physischen Menschenleben als Ergebnis dessen angesehen werden kann, was die übersinnliche Erkenntnis für das nicht-physische feststellt Man befindet sich dieser Wirksamkeit gegenüber ohne die übersinnliche Erkenntnis wie in einem finstern Zimmer ohne Licht Wie man die physischen Gegenstände der Umgebung erst im Lichte sieht, so wird, was durch das Seelenleben des Menschen sich abspielt, erst erklärbar durch die übersinnliche Erkenntnis. | Едно наблюдение, което се придържа към външното на живота, може все пак да каже: всичко това са твърдения, които са убедителни за надарения със свръхсетивно съзерцание; но за друг човек не съществувала възможност да проникне до тяхната истинност. Нещата все пак не стоят така. Онова, което свръхсетивното познание наблюдава и в тази отдалечена от обикновеното съзерцание област, може, след като е открито, да бъде схванато от обикновената способност за съждение. Тази способност за съждение трябва само да постави пред себе си по правилния начин житейските връзки, които са налице в явното. Представянето, чувстването и волята стоят помежду си и с преживяванията, които човек има във външния свят, в такова отношение, че остават неразбираеми, ако начинът на тяхното явно действие не се приеме като израз на едно неявно действие. Това явно действие се прояснява за съждението едва когато в своя ход във физическия човешки живот то може да се разглежда като резултат от онова, което свръхсетивното познание установява за не-физическото. Без свръхсетивното познание човек се намира пред това действие като в тъмна стая без светлина. Както физическите предмети на околността човек ги вижда едва в светлината, така и онова, което се разиграва чрез душевния живот на човека, става обяснимо едва чрез свръхсетивното познание. |
| 135 | Während der Verbindung des Menschen mit seinem physischen Leibe tritt die äußere Welt in Abbildern ins Bewußtsein; nach der Ablegung dieses Leibes wird wahrnehmbar, was der Astralleib erlebt, wenn er durch keine physischen Sinnesorgane mit dieser AußenWelt verbunden ist Neue Erlebnisse hat er zunächst nicht Die Verbindung mit dem Ätherleibe hindert ihn daran, etwas Neues zu erleben. Was er aber besitzt, das ist die Erinnerung an das vergangene Leben. Diese läßt der noch vorhandene Ätherleib als ein umfassendes, lebensvolles Gemälde erscheinen. Das ist das erste Erlebnis des Menschen nach dem Tode. Er nimmt das Leben zwischen Geburt und Tod als eine vor ihm ausgebreitete Reihe von Bildern wahr. Während dieses Lebens ist die Erinnerung nur im Wachzustand vorhanden, wenn der Mensch mit seinem physischen Leib verbunden ist Sie ist nur insoweit vorhanden, als dieser Leib dies zuläßt Der Seele geht nichts verloren von dem, was im Leben auf sie Eindruck macht. Wäre der physische Leib dazu ein vollkommenes Werkzeug: es müßte in jedem Augenblicke des Lebens möglich sein, dessen ganze Vergangenheit vor die Seele zu zaubern. Mit dem Tode hört dieses Hindernis auf. Solange der Ätherleib dem Menschen erhalten bleibt, besteht eine gewisse Vollkommenheit der Erinnerung. Sie schwindet aber in dem Maße dahin, in dem der Ätherleib die Form verliert, welche er während seines Aufenthaltes im physischen Leibe gehabt hat und welche dem physischen Leib ähnlich ist. Das ist ja auch der Grund, warum sich der Astralleib vom Ätherleib nach einiger Zeit trennt. Er kann nur so lange mit diesem vereint bleiben, als dessen dem physischen Leib entsprechende Form andauert. — Während des Lebens zwischen Geburt und Tod tritt eine Trennung des Ätherleibes nur in Ausnahmefallen und nur für kurze Zeit ein. Wenn der Mensch z. B. eines seiner Glieder belastet, so kann ein Teil des Ätherleibes aus dem physischen sich abtrennen. Von einem Gliede, bei dem dies der Fall ist, sagt man, es sei «eingeschlafen». Und das eigentümliche Gefühl, das man dann empfindet, rührt von dem Abtrennen des Ätherleibes her. (Natürlich kann eine materialistische Vorstellungsart auch hier wieder das Unsichtbare in dem Sichtbaren leugnen und sagen: das alles rühre nur von der durch den Druck bewirkten physischen Störung her.) Die übersinnliche Beobachtung kann in einem solchen Falle sehen, wie der entsprechende Teil des Ätherleibes aus dem physischen herausrückt. Wenn nun der Mensch einen ganz ungewohnten Schreck oder dergleichen erlebt, so kann für einen großen Teil des Leibes für eine ganz kurze Zeit eine solche Abtrennung des Ätherleibes erfolgen. Es ist das dann der Fall, wenn der Mensch sich durch irgend etwas plötzlich dem Tode nahe sieht, wenn er z. B. am Ertrinken ist oder bei einer Bergpartie ihm ein Absturz droht. Was Leute, die solches erlebt haben, erzählen, das kommt in der Tat der Wahrheit nahe und kann durch übersinnliche Beobachtung bestätigt werden. Sie geben an, daß ihnen in solchen Augenblicken ihr ganzes Leben wie in einem großen Erinnerungsbilde vor die Seele getreten ist Es mag von vielen Beispielen, die hier angeführt werden könnten, nur auf eines hingewiesen werden, weil es von einem Manne herrührt, für dessen Vorstellungsart alles, was hier über solche Dinge gesagt wird, als eitel Phantasterei erscheinen muß. Es ist nämlich für den, welcher einige Schritte in die übersinnliche Beobachtung tut, immer sehr nützlich, wenn er sich mit den Angaben derjenigen bekannt macht, welche diese Wissenschaft für Phantasterei halten. Solchen Angaben kann nicht so leicht Befangenheit des Beobachters nachgesagt werden. (Die Geheimwissenschafter mögen nur recht viel von denen lernen, welche ihre Bestrebungen für Unsinn halten. Es braucht sie nicht irre zu machen, wenn ihnen von den letzteren in solcher Beziehung keine Gegenliebe entgegengebracht wird. Für die übersinnliche Beobachtung selbst bedarf es allerdings solcher Dinge nicht zur Bewahrheitung ihrer Ergebnisse. Sie will mit diesen Hinweisen auch nicht beweisen, sondern erläutern.) Der ausgezeichnete Kriminalanthropologe und auf vielen anderen Gebieten der Naturforschung bedeutsame Forscher Moritz Benedikt erzählt in seinen Lebenserinnerungen den von ihm selbst erlebten Fall, daß er einmal, als er dem Ertrinken in einem Bade nahe war, wie in einem einzigen Bilde sein ganzes Leben in der Erinnerung vor sich gesehen habe. — Wenn andere die bei ähnlicher Gelegenheit erlebten Bilder anders beschreiben, ja sogar so, daß sie mit den Vorgängen ihrer Vergangenheit scheinbar wenig zu tun haben, so widerspricht das dem Gesagten nicht, denn die Bilder, welche in dem ganz ungewohnten Zustande der Abtrennung von dem physischen Leibe entstehen, sind manchmal in ihrer Beziehung zum Leben nicht ohne weiteres erklärlich. Eine richtige Betrachtung wird diese Beziehung aber immer erkennen. Auch ist es kein Einwand, wenn jemand z.B. dem Ertrinken einmal nahe war und das geschilderte Erlebnis nicht gehabt hat. Man muß eben bedenken, daß dieses nur dann eintreten kann, wenn wirklich der Ätherleib von dem physischen getrennt ist und dabei der erstere mit dem Astralleib verbunden bleibt. Wenn durch den Schreck auch eine Lockerung des Ätherleibes und Astralleibes eintritt, dann bleibt das Erlebnis aus, weil dann wie im traumlosen Schlaf völlige Bewußtlosigkeit vorhanden ist. | По време на връзката на човека с неговото физическо тяло външният свят навлиза в съзнанието в отражения; след свалянето на това тяло става възприемаемо онова, което астралното тяло преживява, когато не е свързано с този външен свят чрез никакви физически сетивни органи. Нови преживявания то отначало няма. Връзката с етерното тяло му пречи да преживее нещо ново. Но онова, което то притежава, е споменът за изминалия живот. Още наличното етерно тяло кара този спомен да се яви като всеобхватна, пълна с живот картина. Това е първото преживяване на човека след смъртта. Той възприема живота между раждането и смъртта като разпростряна пред него редица от образи. По време на този живот споменът е налице само в будно състояние, когато човек е свързан със своето физическо тяло. Той е налице само дотолкова, доколкото това тяло позволява. За душата не се губи нищо от онова, което в живота ѝ прави впечатление. Ако физическото тяло беше съвършено оръдие за това, във всеки миг от живота би трябвало да е възможно цялото му минало да бъде извикано като с магия пред душата. Със смъртта тази пречка престава. Докато етерното тяло остава запазено за човека, съществува известно съвършенство на спомена. Но то изчезва в същата степен, в която етерното тяло губи формата, която е имало по време на пребиваването си във физическото тяло и която е подобна на физическото тяло. Това е впрочем и причината, поради която астралното тяло се отделя от етерното тяло след известно време. То може да остане съединено с него само дотогава, докато трае неговата съответстваща на физическото тяло форма. – По време на живота между раждането и смъртта отделяне на етерното тяло настъпва само в изключителни случаи и само за кратко време. Когато човек например натовари някой от своите крайници, една част от етерното тяло може да се отдели от физическото. За крайник, при който това е така, се казва, че е „заспал“. И особеното чувство, което човек тогава изпитва, произтича от отделянето на етерното тяло. (Разбира се, един материалистичен начин на представяне може и тук отново да отрича невидимото във видимото и да казва: всичко това произтичало само от физическото смущение, причинено от натиска.) Свръхсетивното наблюдение може в такъв случай да види как съответната част на етерното тяло излиза от физическото. Ако пък човек преживее съвсем необичаен уплах или нещо подобно, за много кратко време може да настъпи такова отделяне на етерното тяло за голяма част от тялото. Такъв е случаят, когато човек поради нещо внезапно се види близо до смъртта, когато например се дави или по време на планински излет го заплашва падане в пропаст. Онова, което разказват хора, преживели нещо такова, наистина се доближава до истината и може да бъде потвърдено чрез свръхсетивно наблюдение. Те посочват, че в такива мигове целият им живот е застанал пред душата им като в една голяма картина на спомените. От многото примери, които биха могли да се приведат тук, нека бъде посочен само един, понеже той произхожда от човек, за чийто начин на представяне всичко, което се казва тук за такива неща, трябва да изглежда като чисто фантазьорство. А именно за онзи, който прави няколко крачки в свръхсетивното наблюдение, винаги е много полезно да се запознае със сведенията на онези, които смятат тази наука за фантазьорство. На такива сведения не може така лесно да се припише предубеденост на наблюдателя. (Познавачите на тайната наука нека се учат колкото може повече от онези, които смятат техните стремежи за безсмислица. Няма защо да ги обърква, ако последните не им отвръщат с взаимност в това отношение. Наистина самото свръхсетивно наблюдение не се нуждае от такива неща за потвърждение на своите резултати. С тези указания то не иска и да доказва, а да пояснява.) Изтъкнатият криминален антрополог и значителен изследовател в много други области на природознанието Мориц Бенедикт разказва в своите житейски спомени случай, преживян от самия него: веднъж, когато бил близо до удавяне при къпане, той видял пред себе си в спомена целия си живот като в една-единствена картина. – Ако други описват образите, преживени при подобен случай, по друг начин, дори така, че те привидно имат малко общо с процесите от тяхното минало, това не противоречи на казаното, защото образите, които възникват в съвсем необичайното състояние на отделяне от физическото тяло, понякога не са лесно обясними в своето отношение към живота. Но правилното разглеждане винаги ще разпознае това отношение. Не е възражение и това, ако някой например веднъж е бил близо до удавяне и не е имал описаното преживяване. Трябва именно да се има предвид, че то може да настъпи само тогава, когато етерното тяло действително е отделено от физическото и при това първото остава свързано с астралното тяло. Ако от уплаха настъпи разхлабване и между етерното и астралното тяло, тогава преживяването не настъпва, защото тогава, както в съня без сънища, е налице пълно безсъзнание. |
| 136 | In einem Erinnerungsgemälde zusammengefaßt erscheint in der ersten Zeit nach dem Tode die erlebte Vergangenheit. Nach der Trennung von dem Ätherleib ist nun der Astralleib für sich allein auf seiner weiteren Wanderung. Es ist unschwer einzusehen, daß in dem Astralleib alles das vorhanden bleibt, was dieser durch seine eigene Tätigkeit während seines Aufenthaltes im physischen Leibe zu seinem Besitz gemacht hat. Das Ich hat bis zu einem gewissen Grade das Geistselbst, den Lebensgeist und den Geistesmenschen herausgearbeitet Soweit diese entwickelt sind, erhalten sie ihr Dasein nicht von dem, was als Organe in den Leibern vorhanden ist, sondern vom Ich. Und dieses Ich ist ja gerade dasjenige Wesen, welches keiner äußeren Organe zu seiner Wahrnehmung bedarf. Und es braucht auch keine solchen, um im Besitze dessen zu bleiben, was es mit sich selbst vereint hat. Man könnte einwenden: Ja warum ist im Schlafe keine Wahrnehmung von diesem entwickelten Geistselbst, Lebensgeist und Geistesmenschen vorhanden? Sie ist deswegen nicht vorhanden, weil das Ich zwischen Geburt und Tod an den physischen Leib gekettet ist. Wenn es auch im Schlafe mit dem Astralleibe sich außerhalb dieses physischen Leibes befindet, so bleibt es doch mit diesem eng verbunden. Denn die Tätigkeit seines Astralleibes ist diesem physischen Leibe zugewandt. Dadurch ist das Ich mit seiner Wahrnehmung an die äußere SinnenWelt verwiesen, kann somit die Offenbarungen des Geistigen in seiner unmittelbaren Gestalt nicht empfangen. Erst durch den Tod tritt diese Offenbarung an das Ich heran, weil dieses durch ihn frei wird von seiner Verbindung mit physischem und Ätherleib. In dem Augenblicke kann für die Seele eine andere Welt aufleuchten, in dem sie herausgezogen ist aus der physischen Welt, die im Leben ihre Tätigkeit an sich fesselt. — Nun gibt es Gründe, warum auch in diesem Zeitpunkte für den Menschen nicht alle Verbindung mit der äußeren SinnenWelt aufhört. Es bleiben nämlich gewisse Begierden vorhanden, welche diese Verbindung aufrechterhalten. Es sind Begierden, welche sich der Mensch eben dadurch schafft, daß er sich seines Ich als des vierten Gliedes seiner Wesenheit bewußt ist. Diejenigen Begierden und Wünsche, welche aus der Wesenheit der drei niedrigen Leiber entspringen, können auch nur innerhalb der äußeren Welt wirken; und wenn diese Leiber abgelegt sind, dann hören sie auf. Hunger wird durch den äußeren Leib bewirkt; er schweigt, sobald dieser äußere Leib nicht mehr mit dem Ich verbunden ist. Hätte das Ich nun keine weiteren Begierden als diejenigen, welche seiner eigenen geistigen Wesenheit entstammen, so könnte es mit dem Eintritt des Todes volle Befriedigung aus der geistigen Welt schöpfen, in die es versetzt ist Aber das Leben hat ihm noch andere Begierden gegeben. Es hat ein Verlangen in ihm entzündet nach Genüssen, die nur durch physische Organe befriedigt werden können, trotzdem sie selbst gar nicht aus dem Wesen dieser Organe selbst herkommen. Nicht nur die drei Leiber verlangen durch die physische Welt ihre Befriedigung, sondern das Ich selbst findet Genüsse innerhalb dieser Welt, für welche in der geistigen Welt überhaupt kein Gegenstand zur Befriedigung vorhanden ist Zweierlei Wünsche gibt es für das Ich im Leben. Solche, die aus den Leibern herstammen, die also innerhalb der Leiber befriedigt werden müssen, die aber auch mit dem Zerfall der Leiber ihr Ende finden. Dann solche, die aus der geistigen Natur des Ich stammen. Solange das Ich in den Leibern ist, werden auch diese durch die leiblichen Organe befriedigt. Denn in den Offenbarungen der Organe des Leibes wirkt das verborgene Geistige. Und in allem, was die Sinne wahrnehmen, empfangen sie zugleich ein Geistiges. Dieses Geistige ist, wenn auch in anderer Form, auch nach dem Tode vorhanden. Alles, was das Ich von Geistigem innerhalb der Sinnen Welt begehrt, das hat es auch, wenn die Sinne nicht mehr da sind. Käme nun zu diesen zwei Arten von Wünschen nicht noch eine dritte hinzu, es würde der Tod nur einen Übergang bedeuten von Begierden, die durch Sinne befriedigt werden können, zu solchen, welche in der Offenbarung der geistigen Welt ihre Erfüllung finden. Diese dritte Art von Wünschen sind diejenigen, welche sich das Ich während seines Lebens in der SinnenWelt erzeugt, weil es an ihr Gefallen findet auch insofern, als sich in ihr nicht das Geistige offenbart. —Die niedrigsten Genüsse können Offenbarungen des Geistes sein. Die Befriedigung, welche die Nahrungsaufnahme dem hungernden Wesen gewährt, ist eine Offenbarung des Geistes. Denn durch die Aufnahme von Nahrung wird das zustande gebracht, ohne welches das Geistige in einer gewissen Beziehung nicht seine Entwickelung finden könnte. Das Ich aber kann hinausgehen über den Genuß, der durch diese Tatsache notwendig geboten ist. Es kann nach der wohlschmeckenden Speise Verlangen tragen, auch ganz abgesehen von dem Dienste, welcher durch die Nahrungsaufnahme dem Geiste geleistet wird. Dasselbe tritt für andere Dinge der SinnenWelt ein. Es werden dadurch diejenigen Wünsche erzeugt, die in der SinnenWelt niemals zum Vorschein gekommen wären, wenn nicht das menschliche Ich in diese eingegliedert worden wäre. Aber auch aus dem geistigen Wesen des Ich entspringen solche Wünsche nicht. Sinnliche Genüsse muß das Ich haben, solange es im Leibe lebt, auch insofern es geistig ist. Denn im Sinnlichen offenbart sich der Geist; und nichts anderes genießt das Ich als den Geist, wenn es sich in der SinnenWelt dem hingibt, durch das des Geistes Licht hindurchleuchtet. Und es wird im Genusse dieses Lichtes bleiben, auch wenn die Sinnlichkeit nicht mehr das Mittel ist, durch das die Strahlen des-Geistes hindurchgehen. Für solche Wünsche aber gibt es keine Erfüllung in der geistigen Welt, für die nicht schon im Sinnlichen der Geist lebt. Tritt der Tod ein, dann ist für diese Wünsche die Möglichkeit des Genusses abgeschnitten. Der Genuß an einer wohlschmeckenden Speise kann nur dadurch herbeigeführt werden, daß die physischen Organe da sind, welche bei der Zuführung der Speise gebraucht werden: Gaumen, Zunge usw. Diese hat der Mensch nach Ablegung des physischen Leibes nicht mehr. Wenn aber das Ich noch Bedürfnis nach solchem Genuß hat, so muß solches Bedürfnis unbefriedigt bleiben. Sofern dieser Genuß dem Geiste entspricht, ist er nur so lange vorhanden, als die physischen Organe da sind. Sofern ihn aber das Ich erzeugt hat, ohne damit dem Geiste zu dienen, bleibt er nach dem Tode als Wunsch, der vergeblich nach Befriedigung dürstet. Was jetzt im Menschen vorgeht, davon läßt sich nur ein Begriff bilden, wenn man sich vorstellt, jemand leide brennenden Durst in einer Gegend, in der weit und breit kein Wasser zu finden ist. So geht es dem Ich, insofern es nach dem Tode die nicht ausgelöschten Begierden nach Genüssen der äußeren Welt hegt und keine Organe hat, sie zu befriedigen. Natürlich muß man den brennenden Durst, der als Vergleich mit dem Zustande des Ich nach dem Tode dient, sich ins Maßlose gesteigert denken und sich vorstellen, daß er ausgedehnt sei auf alle dann noch vorhandenen Begierden, für die jede Möglichkeit der Erfüllung fehlt Der nächste Zustand des Ich besteht darin, sich frei zu machen von diesem Anziehungsband an die äußere Welt Das Ich hat in sich eine Läuterung und Befreiung in dieser Beziehung herbeizuführen. Aus ihm muß alles her ausgetilgt werden, was an Wünschen von ihm innerhalb des Leibes erzeugt worden ist und was in der geistigen Welt kein Heimatrecht hat — Wie ein Gegenstand vom Feuer erfaßt und verbrannt wird, so wird die geschilderte BegierdenWelt nach dem Tode aufgelöst und zerstört. Es eröffnet sich damit der Ausblick in jene Welt, welche die übersinnliche Erkenntnis als das «verzehrende Feuer des Geistes» bezeichnen kann. Von diesem «Feuer» wird eine Begierde erfaßt, welche sinnlicher Art ist, aber dieses so ist, daß das Sinnliche nicht Ausdruck des Geistes ist Man könnte solche Vorstellungen, wie sie in bezug auf diese Vorgänge die übersinnliche Erkenntnis geben muß, trostlos und furchtbar finden. Erschreckend könnte es erscheinen, daß eine Hoffnung, zu deren Befriedigung sinnliche Organe nötig sind, nach dem Tode sich in Hoffnungslosigkeit, daß ein Wunsch, den nur die physische Welt erfüllen kann, dann in brennende Entbehrung sich wandeln muß. Man kann eine solche Meinung nur so lange haben, als man nicht bedenkt, daß alle Wünsche und Begierden, die nach dem Tode von dem «verzehrenden Feuer> erfaßt werden, im höheren Sinne nicht wohltätige, sondern zerstörende Kräfte im Leben darstellen. Durch solche Kräfte knüpft das Ich mit der SinnenWelt ein festeres Band, als notwendig ist, um aus dieser selben SinnenWelt alles dasjenige in sich aufzunehmen, was ihm frommt. Diese SinnenWelt ist eine Offenbarung des hinter ihr verborgenen Geistigen. Das Ich könnte den Geist niemals in der Form genießen, in der er sich nur durch leibliche Sinne offenbaren kann, wenn es diese Sinne nicht benutzen wollte zum Genüsse des Geistigen im Sinnlichen. Doch entzieht sich das Ich auch so viel von dem wahren geistigen Wirklichen in der Welt, als es von der SinnenWelt begehrt, ohne daß der Geist dabei spricht. Wenn der sinnliche Genuß als Ausdruck des Geistes Erhöhung, Entwicklung des Ich bedeutet, so derjenige, der ein solcher Ausdruck nicht ist, Verarmung, Verödung desselben. Wird eine derartige Begierde in der SinnenWelt befriedigt, so bleibt ihre verödende Wirkung auf das Ich deshalb doch vorhanden. Nur wird vor dem Tode diese zerstörende Wirkung für das Ich nicht sichtbar. Deshalb kann im Leben der Genuß nach solcher Begierde neue gleichartige Wünsche erzeugen. Und der Mensch wird gar nicht gewahr, daß er durch sich selbst sich in ein «verzehrendes Feuer» hüllt Nach dem Tode wird nur sichtbar, was ihn auch schon im Leben umgibt; und durch das Sichtbarwerden erscheint dieses zugleich in seiner heilsamen, wohltätigen Folge. Wer einen Menschen lieb hat, wird doch nicht allein zu dem an ihm hingezogen, was durch die physischen Organe empfunden werden kann. Nur von diesem aber darf gesagt werden, daß es mit dem Tode der Wahrnehmung entzogen wird. Gerade das aber wird dann sichtbar an dem geliebten Menschen, zu dessen Wahrnehmung die physischen Organe nur das Mittel waren. Ja das einzige, was diese volle Sichtbarkeit hindert, ist dann das Vorhandensein derjenigen Begierde, die nur durch physische Organe befriedigt werden kann. Würde diese Begierde aber nicht ausgetilgt, so könnte die bewußte Wahrnehmung des geliebten Menschen nach dem Tode gar nicht eintreten. So betrachtet, verwandelt sich die Vorstellung des Furchtbaren und Trosdosen, das für den Menschen die Ereignisse nach dem Tode haben könnten, wie sie die übersinnliche Erkenntnis schildern muß, in diejenige des tief Befriedigenden und Trostreichen. | В първото време след смъртта преживяното минало се явява обобщено в една картина на спомените. След отделянето от етерното тяло астралното тяло е вече само за себе си в по-нататъшното си странстване. Не е трудно да се разбере, че в астралното тяло остава налице всичко онова, което то е направило свое притежание чрез собствената си дейност по време на пребиваването си във физическото тяло. Азът до известна степен е изработил Духа-Себе, Духа-Живот и Духа-Човек. Доколкото те са развити, те получават своето битие не от онова, което е налице като органи в телата, а от Аза. А този Аз е именно онова същество, което не се нуждае от никакви външни органи за своето възприятие. И не му трябват такива и за да остане в притежание на онова, което е съединил със самия себе си. Би могло да се възрази: Но защо в съня няма възприятие на тези развити Дух-Себе, Дух-Живот и Дух-Човек? Няма го, защото Азът между раждането и смъртта е прикован към физическото тяло. Макар в съня той да се намира заедно с астралното тяло извън това физическо тяло, той все пак остава тясно свързан с него. Защото дейността на неговото астрално тяло е обърната към това физическо тяло. Поради това Азът със своето възприятие е насочен към външния сетивен свят и следователно не може да приеме откровенията на духовното в техния непосредствен облик. Едва чрез смъртта това откровение достига до Аза, защото чрез нея той се освобождава от връзката си с физическото и етерното тяло. В мига, в който душата е изтеглена от физическия свят, който през живота приковава към себе си нейната дейност, за нея може да просияе друг свят. – Има обаче причини, поради които и в този момент връзката на човека с външния сетивен свят не престава изцяло. Защото остават известни влечения, които поддържат тази връзка. Това са влечения, които човек си създава тъкмо като съзнава своя Аз като четвъртия член на своята същност. Онези влечения и желания, които произтичат от същността на трите нисши тела, също могат да действат само във външния свят; и когато тези тела бъдат отхвърлени, те престават. Гладът се причинява от външното тяло; той замлъква, щом това външно тяло вече не е свързано с Аза. Ако Азът нямаше други влечения освен онези, които произхождат от собствената му духовна същност, то с настъпването на смъртта той би могъл да черпи пълно удовлетворение от духовния свят, в който е пренесен. Но животът му е дал и други влечения. Той е разпалил в него копнеж по наслади, които могат да бъдат задоволени само чрез физически органи, макар самите те съвсем да не произлизат от същността на самите тези органи. Не само трите тела искат своето удовлетворение чрез физическия свят, а и самият Аз намира в този свят наслади, за чието удовлетворение в духовния свят изобщо няма предмет. Има два вида желания за Аза в живота. Едни, които произхождат от телата и които следователно трябва да бъдат задоволени в телата, но които също така намират своя край с разпадането на телата. После такива, които произхождат от духовната природа на Аза. Докато Азът е в телата, и те се задоволяват чрез телесните органи. Защото в откровенията на органите на тялото действа скритото духовно. И във всичко, което сетивата възприемат, те приемат същевременно нещо духовно. Това духовно, макар и в друга форма, е налице и след смъртта. Всичко, което Азът желае от духовното в сетивния свят, той го има и когато сетивата вече ги няма. Ако към тези два вида желания не се прибавяше и трети, смъртта би означавала само преход от влечения, които могат да бъдат задоволени чрез сетивата, към такива, които намират своето изпълнение в откровението на духовния свят. Този трети вид желания са онези, които Азът си създава по време на своя живот в сетивния свят, защото този свят му харесва и дотолкова, доколкото в него не се разкрива духовното. – Най-нисшите наслади могат да бъдат откровения на духа. Удовлетворението, което приемането на храна дава на гладното същество, е откровение на духа. Защото чрез приемането на храна се осъществява онова, без което духовното в известно отношение не би могло да намери своето развитие. Но Азът може да надхвърли насладата, която по необходимост е дадена с този факт. Той може да копнее за вкусната храна дори съвсем независимо от услугата, която приемането на храна оказва на духа. Същото се отнася и до други неща от сетивния свят. Така се пораждат онези желания, които никога не биха се появили в сетивния свят, ако човешкият Аз не беше включен в него. Но и от духовната същност на Аза такива желания не произтичат. Азът трябва да има сетивни наслади, докато живее в тялото, също и доколкото е духовен. Защото в сетивното се разкрива духът; и Азът не се наслаждава на нищо друго освен на духа, когато в сетивния свят се отдава на онова, през което прозира светлината на духа. И той ще остане в насладата от тази светлина и когато сетивността вече не е средството, през което преминават лъчите на духа. Но за такива желания, за които още в сетивното не живее духът, няма изпълнение в духовния свят. Когато настъпи смъртта, за тези желания възможността за наслада е отрязана. Насладата от вкусна храна може да бъде предизвикана само ако са налице физическите органи, които се използват при поемането на храната: небце, език и т.н. Тях човек вече не ги има след отхвърлянето на физическото тяло. Но ако Азът още има нужда от такава наслада, тази нужда трябва да остане незадоволена. Доколкото тази наслада съответства на духа, тя е налице само дотогава, докато са налице физическите органи. Но доколкото Азът я е създал, без да служи с това на духа, тя остава след смъртта като желание, което напразно жадува за удовлетворение. За онова, което сега става в човека, можем да си създадем понятие само ако си представим, че някой страда от пареща жажда в местност, където надлъж и нашир не може да се намери вода. Така е с Аза, доколкото той след смъртта храни неугасналите влечения към наслади от външния свят и няма органи, за да ги задоволи. Разбира се, парещата жажда, която служи за сравнение със състоянието на Аза след смъртта, трябва да си я мислим безмерно засилена и да си представим, че тя е разпростряна върху всички още налични тогава влечения, за които липсва всяка възможност за изпълнение. Следващото състояние на Аза се състои в това да се освободи от тази връзка на привличане с външния свят. Азът трябва да предизвика в себе си пречистване и освобождение в това отношение. От него трябва да бъде изличено всичко, което като желания е било породено от него в тялото и което няма право на дом в духовния свят. – Както един предмет бива обхванат от огъня и изгорен, така описаният свят на влеченията след смъртта бива разтворен и разрушен. С това се открива погледът към онзи свят, който свръхсетивното познание може да нарече „поглъщащият огън на духа“. От този „огън“ бива обхванато онова влечение, което е от сетивен род, но е такова, че сетивното не е израз на духа. Подобни представи, каквито свръхсетивното познание трябва да дава по отношение на тези процеси, човек би могъл да намери безутешни и ужасни. Стряскащо би могло да изглежда, че една надежда, за чието удовлетворение са необходими сетивни органи, след смъртта трябва да се превърне в безнадеждност, че едно желание, което само физическият свят може да изпълни, трябва тогава да се превърне в пареща лишеност. Такова мнение човек може да има само дотогава, докато не помисли, че всички желания и влечения, които след смъртта биват обхванати от „поглъщащия огън“, във висш смисъл представляват в живота не благотворни, а разрушителни сили. Чрез такива сили Азът завързва със сетивния свят по-здрава връзка, отколкото е необходимо, за да приеме в себе си от същия този сетивен свят всичко онова, което му е от полза. Този сетивен свят е откровение на скритото зад него духовно. Азът никога не би могъл да се наслаждава на духа в онази форма, в която той може да се разкрие само чрез телесни сетива, ако не искаше да използва тези сетива за наслада от духовното в сетивното. Но Азът си отнема и толкова от истински духовно-действителното в света, колкото желае от сетивния свят, без духът да говори при това. Ако сетивната наслада като израз на духа означава издигане, развитие на Аза, то онази, която не е такъв израз, означава неговото обедняване, опустошаване. Ако едно такова влечение бъде задоволено в сетивния свят, неговото опустошаващо въздействие върху Аза все пак остава налице. Само че преди смъртта това разрушително въздействие не е видимо за Аза. Затова в живота насладата от такова влечение може да поражда нови подобни желания. И човек изобщо не забелязва, че сам се обвива в „поглъщащ огън“. След смъртта става видимо само онова, което го обкръжава още в живота; и като става видимо, то се явява същевременно в своето целебно, благотворно следствие. Който обича един човек, наистина не е привлечен само от онова у него, което може да бъде усетено чрез физическите органи. Но само за това може да се каже, че със смъртта то бива отнето от възприятието. А тогава у обичания човек става видимо тъкмо онова, за чието възприемане физическите органи са били само средство. Нещо повече, единственото, което тогава пречи на тази пълна видимост, е наличието на онова влечение, което може да бъде задоволено само чрез физически органи. Но ако това влечение не бъдеше изличено, съзнателното възприятие на обичания човек след смъртта изобщо не би могло да настъпи. Разгледана така, представата за ужасното и безутешното, което събитията след смъртта, както свръхсетивното познание трябва да ги описва, биха могли да имат за човека, се превръща в представата за дълбоко удовлетворяващото и утешителното. |
| 137 | Die nächsten Erlebnisse nach dem Tode sind nun in noch einer Beziehung durchaus verschieden von denen während des Lebens. Während der Läuterung lebt der Mensch gewissermaßen nach rückwärts. Er macht alles dasjenige noch einmal durch, was er im Leben seit der Geburt erfahren hat. Von den Vorgängen, die dem Tode unmittelbar vorausgingen, beginnt er und erlebt alles nochmals bis zur Kindheit in rückwärtiger Reihenfolge. Und dabei tritt ihm alles geistig vor Augen, was nicht aus der geistigen Natur des Ich wahrend des Lebens entsprungen ist. Nur erlebt er auch dieses alles jetzt in umgekehrter Art. Ein. Mensch, der z. B. im sechzigsten Jahre gestorben ist und der aus einer zornigen Aufwallung heraus in seinem vierzigsten Jahre jemand körperlichen oder seelischen Schmerz zugefügt hat, wird dieses Ereignis noch einmal erleben, wenn er bei seiner rückgängigen Daseinswanderung nach dem Tod an der Stelle seines vierzigsten Jahres angelangt ist. Nur erlebt er da nicht die Befriedigung, die ihm im Leben geworden ist durch den AngrifF auf den andern, sondern dafür den Schmerz, der durch ihn diesem andern zugefügt worden ist. Aus dem Obigen kann man aber auch zugleich ersehen, daß nur dasjenige von einem solchen Vorgange nach dem Tode als pein voll wahrgenommen werden kann, was aus einer Begierde des Ich entsprungen ist, die nur der äußeren physischen Welt entstammt. In Wahrheit schädigt das Ich nämlich nicht nur den andern durch die Befriedigung einer solchen Begierde, sondern sich selbst; nur bleibt ihm diese eigene Schädigung während des Lebens unsichtbar. Nach dem Tode aber wird diese ganze schädigende BegierdenWelt dem Ich sichtbar. Und zu jedem Wesen und jedem Dinge fühlt sich dann das Ich hingezogen, an dem solch eine Begierde entzündet worden ist, damit sie im «verzehrenden Feuer» ebenso wieder ausgetilgt werden kann, wie sie entstanden ist. Erst wenn der Mensch bei seiner Rückwärtswanderung in dem Zeitpunkte seiner Geburt angelangt ist, sind alle derartigen Begierden durch das Läuterungsfeuer hindurchgegangen, und nichts hindert ihn von jetzt ab an der vollen Hingabe an die geistige Welt Er betritt eine neue Daseinsstufe. Wie er im Tode den physischen Leib, bald danach den Ätherleib abgelegt hat, so zerfallt jetzt derjenige Teil des astralischen Leibes, der nur im Bewußtsein der äußeren physischen Welt leben kann. Für die übersinnliche Erkenntnis gibt es somit drei Leichname, den physischen, den ätherischen und den astralischen. Der Zeitpunkt, in dem der letztere von dem Menschen abgeworfen wird, ist dadurch gekennzeichnet, daß die Zeit der Läuterung etwa das Drittel von derjenigen beträgt, welche zwischen Geburt und Tod verflossen ist. Später, wenn auf Grund der Geheimwissenschaft der menschliche Lebenslauf betrachtet werden wird, kann erst die Ursache deudich werden, warum dies so ist. Für die übersinnliche Beobachtung sind in der menschlichen UmWelt fortwährend Astralleichname vorhanden, die abgeworfen sind von Menschen, welche aus dem Läuterungszustande in ein höheres Dasein übergehen. Es ist dies genau so, wie für die physische Wahrnehmung dort physische Leichname entstehen, wo Menschen wohnen. | Следващите преживявания след смъртта са съвсем различни от онези по време на живота и в още едно отношение. По време на пречистването човек живее, така да се каже, назад. Той преминава още веднъж през всичко онова, което е изпитал в живота от раждането си насам. Започва от събитията, които непосредствено са предшествали смъртта, и преживява всичко отново до детството в обратен ред. И при това пред него застава духовно всичко, което по време на живота не е произтекло от духовната природа на Аза. Само че той преживява сега и всичко това по обратен начин. Човек, който например е умрял на шестдесетата си година и който на четиридесетата си година от гневен изблик е причинил на някого телесна или душевна болка, ще преживее това събитие още веднъж, когато при своето обратно странстване след смъртта стигне до мястото на своята четиридесета година. Само че тогава той не преживява удовлетворението, което нападението срещу другия му е донесло в живота, а вместо това болката, която чрез него е била причинена на този друг. От горното обаче може същевременно да се види, че от едно такова събитие след смъртта може да бъде възприето като мъчително само онова, което е произтекло от влечение на Аза, произхождащо единствено от външния физически свят. Защото в действителност Азът, като задоволява такова влечение, вреди не само на другия, а и на самия себе си; само че тази собствена вреда остава невидима за него през живота. Но след смъртта целият този вреден свят на влеченията става видим за Аза. И тогава Азът се чувства привлечен към всяко същество и всяко нещо, у което е било разпалено такова влечение, за да може то да бъде изличено в „поглъщащия огън“ така, както е възникнало. Едва когато човек при своето обратно странстване стигне до момента на своето раждане, всички подобни влечения са преминали през пречистващия огън и от сега нататък нищо не му пречи да се отдаде изцяло на духовния свят. Той навлиза в нова степен на съществуване. Както при смъртта е отхвърлил физическото тяло, а скоро след това етерното тяло, така сега се разпада онази част от астралното тяло, която може да живее само в съзнанието за външния физически свят. За свръхсетивното познание има следователно три трупа: физическият, етерният и астралният. Моментът, в който последният бива отхвърлен от човека, се характеризира с това, че времето на пречистване трае приблизително една трета от времето, изтекло между раждането и смъртта. Едва по-късно, когато въз основа на тайната наука бъде разгледан жизненият път на човека, ще може да стане ясна причината, поради която това е така. За свръхсетивното наблюдение в човешкото обкръжение непрестанно са налице астрални трупове, отхвърлени от хора, които преминават от състоянието на пречистване в едно по-висше съществуване. Това е точно така, както за физическото възприятие там, където живеят хора, възникват физически трупове. |
| 138 | Nach der Läuterung tritt für das Ich ein völlig neuer Bewußtseinszustand ein. Während ihm vor dem Tode die äußeren Wahrnehmungen zufließen mußten, damit auf sie das Licht des Bewußtseins fallen könne, strömt jetzt gleichsam von innen eine Welt, die zum Bewußtsein gelangt. Auch zwischen Geburt und Tod lebt das Ich in dieser Welt. Nur kleidet sich letztere da in die Offenbarungen der Sinne; und nur da, wo das Ich mit Außerachdassung aller Sinneswahrnehmung sich selbst in seinem «innersten Allerheiligsten» wahrnimmt, kündigt sich das in unmittelbarer Gestalt an, was sonst nur in dem Schleier des Sinnlichen erscheint. So wie die Wahrnehmung des Ich im Innern vor dem Tode vor sich geht, so von innen heraus offenbart sich die geistige Welt in ihrer Fülle nach dem Tode und nach der Läuterung. Eigentlich ist diese Offenbarung schon sogleich nach dem Ablegen des Atherleibes da; doch legt sich vor sie hin wie eine verfinsternde Wolke die Welt der Begierden, welche noch der äußeren Welt zugekehrt sind. Es ist da, wie wenn sich in eine selige Welt geistigen Erlebens die schwarzen dämonischen Schatten mischten, welche aus den im «Feuer sich verzehrenden» Begierden entstehen. Ja nicht bloß Schatten, sondern wirkliche Wesenheiten sind jetzt diese Begierden; das zeigt sich sofort, wenn die physischen Organe vom Ich entfernt sind und dieses dadurch wahrnehmen kann, was geistiger Art ist. Als Zerrbilder und Karikaturen dessen erscheinen diese Wesen, was dem Menschen vorher durch die sinnliche Wahrnehmung bekannt geworden ist. Die übersinnliche Beobachtung hat von dieser Welt des Läuterungs feuers zu sagen, daß sie bewohnt ist von Wesen, deren Aussehen dem geistigen Auge grauenhaft und schmerzerrgend sein kann, deren Lust die Vernichtung zu sein scheint und deren Leidenschaft auf ein Böses sich richtet, gegen welches das Böse der SinnenWelt unbedeutend wirkt. Was der Mensch an den gekennzeichneten Begierden in diese Welt mitbringt, das erscheint für diese Wesenheiten wie eine Nahrung, durch welche ihre Gewalten stets aufs neue Kräftigung und Stärkung erhalten. Das Bild, das so von einer für die Sinne unwahrnehmbaren Welt entworfen wird, kann dem Menschen weniger unglaublich erscheinen, wenn er einmal mit einem unbefangenen Blicke einen Teil der TierWelt betrachtet. Was ist für den geistigen Blick ein grausam herumziehender Wolf? Was offenbart sich in dem, was die Sinne an ihm wahrnehmen? Nichts anderes als eine Seele, die in Begierden lebt und sich durch diese betätigt. Man kann die äußere Gestalt des Wolfes eine Verkörperung dieser Begierden nennen. Und hätte der Mensch keine Organe, um diese Gestalt wahrzunehmen, er müßte das Dasein des entsprechenden Wesens doch anerkennen, wenn sich dessen Begierden unsichtbar in ihren Wirkungen zeigten, wenn also eine für das Auge unsichtbare Gewalt herumschliche, durch welche alles das geschehen könnte, was durch den sichtbaren Wolf geschieht. Nun, die Wesen des Läuterungsfeuers sind zwar nicht für das sinnliche, sondern nur für das übersinnliche Bewußtsein vorhanden; ihre Wirkungen liegen aber offenkundig da: sie bestehen in der Zerstörung des Ich, wenn ihnen dieses Nahrung gibt Diese Wirkungen werden deudich sichtbar, wenn sich der begründete Genuß zu Unmäßigkeit und Ausschwei fung steigert Denn was den Sinnen wahrnehmbar ist, würde auch das Ich nur insoweit reizen, als der Genuß in seiner Wesenheit begründet ist Das Tier wird nur durch dasjenige in der AußenWelt zum Verlangen getrieben, wonach seine drei Leiber begehren. Der Mensch hat höhere Genüsse, weil zu den drei Leibesgliedern noch das vierte, das Ich, hinzukommt. Wenn aber nun das Ich nach einer solchen Befriedigung verlangt, die seinem Wesen nicht zur Erhaltung und Förderung, sondern zur Zerstörung dient, so kann ein solches Verlangen weder die Wirkung seiner drei Leiber noch diejenige seiner eigenen Natur sein, sondern nur diejenige von Wesenheiten, welche den Sinnen verborgen bleiben ihrer wahren Gestalt nach, die aber gerade an die höhere Natur des Ich sich heranmachen können und es zu Begierden zu reizen vermögen, die nicht mit der Sinnlichkeit zusammenhängen, doch aber nur durch diese befriedigt werden können. Es sind eben Wesen vorhanden, welche Leidenschaften und Begierden zu ihrer Nahrung haben, die von schlimmerer Art als alle tierischen sind, weil sie nicht im Sinnlichen sich ausleben, sondern das Geistige ergreifen und dieses in das sinnliche Feld herunterziehen. Die Gestalten solcher Wesen sind deshalb für den geistigen Blick häßlicher, grauenhafter als die Gestalten der wildesten Tiere, in denen sich doch nur Leidenschaften verkörpern, welche im Sinnlichen begründet sind; und die zerstörenden Kräfte dieser Wesen überragen maßlos alle Zerstörungswut, welche in der sinnlich wahrnehmbaren TierWelt vorhanden ist. Die übersinnliche Erkenntnis muß auf diese Art den Blick des Menschen weiten als auf eine Welt von Wesen, die in gewisser Beziehung niedriger steht als die sichtbare zerstörungbrin gende TierWelt. | След пречистването за Аза настъпва напълно ново състояние на съзнанието. Докато преди смъртта към него трябваше да се стичат външните възприятия, за да може върху тях да падне светлината на съзнанието, сега сякаш отвътре се влива един свят, който стига до съзнанието. И между раждането и смъртта Азът живее в този свят. Само че тогава този свят се облича в откровенията на сетивата; и само там, където Азът, като остави настрана всяко сетивно възприятие, възприема сам себе си в своята „най-вътрешна Светая Светих“, се възвестява в непосредствен облик онова, което иначе се явява само под булото на сетивното. Както възприятието на Аза преди смъртта протича във вътрешността, така отвътре навън се разкрива духовният свят в своята пълнота след смъртта и след пречистването. Всъщност това откровение е налице веднага след отхвърлянето на етерното тяло; но пред него като помрачаващ облак застава светът на влеченията, които са още обърнати към външния свят. Тогава е така, сякаш в един блажен свят на духовно преживяване се примесват черните демонични сенки, които възникват от „поглъщащите се в огъня“ влечения. Нещо повече, не просто сенки, а действителни същества са сега тези влечения; това се показва веднага, щом физическите органи бъдат отстранени от Аза и той поради това може да възприема онова, което е от духовен род. Тези същества се явяват като изкривени образи и карикатури на онова, което човек преди това е опознал чрез сетивното възприятие. За този свят на пречистващия огън свръхсетивното наблюдение трябва да каже, че той е обитаван от същества, чийто вид може да бъде ужасяващ за духовното око и да му причинява болка, чието удоволствие, изглежда, е унищожението и чиято страст е насочена към едно зло, пред което злото на сетивния свят изглежда незначително. Онова, което човек донася в този свят от описаните влечения, е за тези същества като храна, чрез която мощта им отново и отново се укрепва и усилва. Картината, която така се рисува за един невъзприемаем от сетивата свят, може да се стори на човек по-малко невероятна, ако той веднъж разгледа с непредубеден поглед част от животинския свят. Какво е за духовния поглед един жестоко бродещ вълк? Какво се разкрива в онова, което сетивата възприемат у него? Нищо друго освен една душа, която живее във влечения и действа чрез тях. Външния облик на вълка можем да го наречем въплъщение на тези влечения. И ако човек нямаше органи, за да възприема този облик, той все пак би трябвало да признае съществуването на съответното същество, ако неговите влечения се проявяваха невидимо в своите въздействия, ако, значи, наоколо се промъкваше една невидима за окото сила, чрез която би могло да се случи всичко онова, което става чрез видимия вълк. Е, съществата на пречистващия огън наистина са налице не за сетивното, а само за свръхсетивното съзнание; но техните въздействия са явни: те се състоят в разрушаването на Аза, когато той им дава храна. Тези въздействия стават ясно видими, когато обоснованата наслада се засили до неумереност и разпуснатост. Защото онова, което сетивата възприемат, би възбуждало и Аза само дотолкова, доколкото насладата е обоснована в неговата същност. Във външния свят животното бива подтиквано към копнеж само от онова, което желаят трите му тела. Човекът има по-висши наслади, защото към трите телесни члена се прибавя и четвъртият, Азът. Но ако сега Азът копнее за такова удовлетворение, което служи на неговата същност не за запазване и развитие, а за разрушение, то такъв копнеж не може да бъде нито въздействие на неговите три тела, нито на собствената му природа, а само въздействие на същества, които по своя истински облик остават скрити за сетивата, но които тъкмо могат да се доближат до висшата природа на Аза и са в състояние да го възбудят към влечения, които не са свързани със сетивността, но все пак могат да бъдат задоволени само чрез нея. Съществуват именно същества, чиято храна са страсти и влечения, по-лоши от всички животински, защото те не се изживяват в сетивното, а обхващат духовното и го свличат долу в сетивното поле. Затова образите на такива същества са за духовния поглед по-грозни, по-ужасяващи от образите на най-дивите животни, в които все пак се въплъщават само страсти, обосновани в сетивното; и разрушителните сили на тези същества безмерно надвишават всяка разрушителна ярост, която е налице в сетивно възприемаемия животински свят. Свръхсетивното познание трябва по този начин да разшири погледа на човека към един свят от същества, който в известно отношение стои по-ниско от видимия, носещ разрушение животински свят. |
| 139 | Wenn der Mensch nach dem Tode durch diese Welt hindurchgegangen ist, dann findet er sich einer Welt gegenüber, welche Geistiges enthält und die auch nur ein Verlangen in ihm erzeugt, das im Geistigen seine Befriedigung findet Aber auch jetzt unterscheidet der Mensch zwischen dem, was zu seinem Ich gehört, und dem, was die Umgebung dieses Ich — man kann auch sagen dessen geistige AußenWelt — bildet. Nur strömt ihm das, was er von dieser Umgebung erlebt, so zu, wie während seines Aufenthaltes im Leibe ihm die Wahrnehmung seines eigenen Ich zuströmt. Während also die Umgebung des Menschen im Leben zwischen Geburt und Tod durch die Organe seiner Leiber zu ihm spricht, dringt nach Ablegung aller Leiber die Sprache der neuen Umgebung unmittelbar in das «innerste Heiligtum» des Ich. Die ganze Umgebung des Menschen ist jetzt erfüllt von Wesenheiten, welche gleicher Art sind mit seinem Ich, denn nur ein Ich hat zu einem Ich den Zutritt. So wie Mineralien, Pflanzen und Tiere den Menschen in der SinnenWelt umgeben und diese zusammensetzen, so ist er nach dem Tode von einer Welt umgeben, die aus Wesenheiten geistiger Art zusammengesetzt ist. — Doch bringt der Mensch etwas, was in ihr nicht seine Umgebung ist, in diese Welt mit; es ist dasjenige, was das Ich innerhalb der SinnenWelt erlebt hat Zunächst trat die Summe dieser Erlebnisse unmittelbar nach dem Tode, solange der Ätherleib noch mit dem Ich verbunden war, als ein umfassendes Erinnerungsgemälde auf. Der Ätherleib selbst wird dann zwar abgelegt, aber von dem Erinnerungsgemälde bleibt etwas als unvergänglicher Besitz des Ich zurück Wie wenn man aus allen Erlebnissen und Erfahrungen, die zwischen Geburt und Tod an den Menschen herangetreten sind, einen Extrakt, einen Auszug machen würde, so nimmt sich das aus, was da zurückbleibt. Es ist dies das geistige Erträgnis des Lebens, die Frucht desselben. Dieses Erträgnis ist geistiger Art. Es enthält alles, was sich Geistiges durch die Sinne offenbart. Aber ohne das Leben in der SinnenWelt hätte es nicht zustande kommen können. Diese geistige Frucht der SinnenWelt empfindet nach dem Tode das Ich als das, was jetzt seine eigene, seine InnenWelt ist und womit es die Welt betritt, die aus Wesen besteht, die sich offenbaren, wie nur sein Ich sich selbst in seinem tiefsten Innern offenbaren kann. Wie ein Pflanzenkeim, der ein Extrakt der ganzen Pflanze ist, sich aber nur entfaltet, wenn er in eine andere Welt, in die Erde, versenkt wird, so entfaltet sich jetzt dasjenige, was das Ich aus der SinnenWelt mitbringt, wie ein Keim, auf den die geistige Umgebung wirkt, die ihn nunmehr aufgenommen hat. Die Wissenschaft des Übersinnlichen kann allerdings nur Bilder geben, wenn sie schildern soll, was in diesem «Geisterland» vorgeht; doch können diese Bilder solche sein, welche dem übersinnlichen Bewußtsein sich als wahre Wirklichkeit darstellen, wenn es die entsprechenden, dem sinnlichen Auge unsichtbaren Ereignisse verfolgt. Was da zu schildern ist, kann durch Vergleiche mit der SinnenWelt anschaulich gemacht werden. Denn trotzdem es ganz geistiger Art ist, hat es Ähnlichkeit in gewisser Beziehung mit der sinnlichen Welt. Wie z. B. in dieser eine Farbe erscheint, wenn dieser oder jener Gegenstand auf das Auge wirkt, so stellt sich vor das Ich im «Geisterlande» ein Erlebnis wie das durch eine Farbe hin, wenn auf dasselbe ein Wesen wirkt. Nur wird dieses Erlebnis so hervorgebracht, wie innerhalb des Lebens zwischen Geburt und Tod nur die Wahrnehmung des Ich im Innern bewirkt werden kann. Es ist nicht, wie wenn das Licht von außen herein in den Menschen fiele, sondern so, wie wenn ein anderes Wesen unmittelbar auf das Ich wirkte und dieses veranlaßte, sich diese Wirkung in einem Farbenbilde vorzustellen. So finden alle Wesen der geistigen Umgebung des Ich in einer farbenstrahlenden Welt ihren Ausdruck. Da sie eine andere Art der Entstehung haben, sind selbstverständlich diese Farbenerlebnisse der geistigen Welt auch von etwas anderem Charakter als die an den sinnlichen Farben. Auch für andere Eindrücke, welche der Mensch von der SinnenWelt empfangt, muß Ähnliches gesagt werden. Am ähnlichsten den Eindrücken dieser Sinnen Welt sind nun aber die Töne der geistigen Welt. Und je mehr sich der Mensch einlebt in diese Welt, desto mehr wird sie für ihn ein in sich bewegtes Leben, das sich mit den Tönen und ihrer Harmonie in der sinnlichen Wirklichkeit vergleichen läßt. Nur fühlt er die Töne nicht als etwas, das von außen an ein Organ herankommt, sondern wie eine Macht, die durch sein Ich in die Welt hinausströmt. Er fühlt den Ton, wie in der SinnenWelt sein eigenes Sprechen oder Singen; nur weiß er in der geistigen Welt, daß diese Töne, die aus ihm strömen, zugleich die Kundgebungen anderer Wesenheiten sind, die durch ihn sich in die Welt ergießen. Eine noch höhere Kundgebung im «Geisterland» findet statt, wenn der Ton zum «geistigen Wort» wird. Dann strömt durch das Ich nicht nur das bewegte Leben eines andern geistigen Wesens, sondern ein solches Wesen selbst teilt sein Inneres diesem Ich mit. Und ohne das Trennende, das ein jedes Beisammensein in der SinnenWelt haben muß, leben dann, wenn das Ich von dem «geistigen Wort» durchströmt wird, zwei Wesen ineinander. Und in dieser Art ist wirklich das Beisammensein von dem Ich mit andern geistigen Wesen nach dem Tode. | Когато човек след смъртта е преминал през този свят, той се оказва пред свят, който съдържа духовното и който също поражда в него само копнеж, намиращ своето удовлетворение в духовното. Но и сега човек различава между онова, което принадлежи на неговия Аз, и онова, което образува обкръжението на този Аз – може да се каже също неговия духовен външен свят. Само че онова, което той преживява от това обкръжение, се влива в него така, както по време на пребиваването му в тялото се влива в него възприятието на собствения му Аз. И така, докато обкръжението на човека в живота между раждането и смъртта му говори чрез органите на неговите тела, след отхвърлянето на всички тела езикът на новото обкръжение прониква непосредствено в „най-вътрешното светилище“ на Аза. Цялото обкръжение на човека сега е изпълнено със същества, които са от същия род като неговия Аз, защото само един Аз има достъп до един Аз. Както минерали, растения и животни обкръжават човека в сетивния свят и съставят този свят, така след смъртта той е обкръжен от свят, съставен от същества от духовен род. – Но човек донася в този свят нещо, което в него не е негово обкръжение; това е онова, което Азът е преживял в сетивния свят. Отначало, непосредствено след смъртта, докато етерното тяло беше още свързано с Аза, сборът от тези преживявания се яви като всеобхватна картина на спомените. Самото етерно тяло след това наистина бива отхвърлено, но от картината на спомените остава нещо като непреходно притежание на Аза. Онова, което остава тогава, изглежда така, сякаш от всички преживявания и опитности, които човек е имал между раждането и смъртта, се прави екстракт, извлечение. Това е духовният плод на живота, неговият плод. Този плод е от духовен род. Той съдържа всичко, което като духовно се разкрива чрез сетивата. Но без живота в сетивния свят той не би могъл да възникне. Този духовен плод на сетивния свят Азът усеща след смъртта като онова, което сега е негов собствен, негов вътрешен свят, и с което той навлиза в света, състоящ се от същества, които се разкриват така, както само неговият Аз може да се разкрие на самия себе си в своята най-дълбока вътрешност. Както един растителен зародиш, който е екстракт от цялото растение, но се разгръща само когато бъде положен в друг свят, в земята, така сега онова, което Азът донася от сетивния свят, се разгръща като зародиш, върху който действа духовното обкръжение, което вече го е приело. Науката за свръхсетивното наистина може да дава само образи, когато трябва да описва какво става в това „царство на духовете“; но тези образи могат да бъдат такива, които се представят на свръхсетивното съзнание като истинска действителност, когато то проследява съответните, невидими за сетивното око събития. Онова, което трябва да се опише тук, може да бъде направено нагледно чрез сравнения със сетивния свят. Защото, макар то да е изцяло от духовен род, то има в известно отношение сходство със сетивния свят. Както например в него се явява цвят, когато този или онзи предмет въздейства върху окото, така пред Аза в „царството на духовете“ застава преживяване, подобно на онова, което дава цветът, когато върху него въздейства едно същество. Само че това преживяване се поражда така, както в живота между раждането и смъртта може да бъде предизвикано само възприятието на Аза във вътрешността. Не е така, сякаш светлината пада отвън в човека, а така, сякаш едно друго същество въздейства непосредствено върху Аза и го подбужда да си представи това въздействие в цветен образ. Така всички същества от духовното обкръжение на Аза намират своя израз в един сияещ в цветове свят. Тъй като възникват по друг начин, тези цветни преживявания на духовния свят, разбира се, имат и малко по-друг характер от онези при сетивните цветове. И за други впечатления, които човек получава от сетивния свят, трябва да се каже нещо подобно. Най-сходни с впечатленията на този сетивен свят обаче са тоновете на духовния свят. И колкото повече човек се вживява в този свят, толкова повече този свят става за него вътрешно раздвижен живот, който може да се сравни с тоновете и тяхната хармония в сетивната действителност. Само че той чувства тоновете не като нещо, което идва отвън към някой орган, а като една мощ, която чрез неговия Аз се излива навън в света. Той чувства тона така, както в сетивния свят чувства своето собствено говорене или пеене; само че в духовния свят знае, че тези тонове, които се изливат от него, са същевременно изявите на други същества, които чрез него се изливат в света. Още по-висша изява в „царството на духовете“ настъпва, когато тонът стане „духовно слово“. Тогава през Аза протича не само раздвиженият живот на едно друго духовно същество, а самото такова същество съобщава своята вътрешност на този Аз. И тогава, когато Азът бива пронизан от „духовното слово“, две същества живеят едно в друго без разделящото, което трябва да има всяко съвместно пребиваване в сетивния свят. И по такъв начин наистина протича съвместното пребиваване на Аза с други духовни същества след смъртта. |
| 140 | Vor das übersinnliche Bewußtsein treten drei Gebiete des Geisterlandes, welche sich vergleichen lassen mit drei Teilen der physischen SinnenWelt Das erste Gebiet ist gewissermaßen das «feste Land» der geistigen Welt, das zweite das «Meeres- und Flußgebiet» und das dritte der «Luftkreis». — Was auf der Erde physische Formen annimmt, so daß es durch physische Organe wahrgenommen werden kann, das wird seiner geistigen Wesenheit nach in dem ersten Gebiet des «Geisterlandes» wahrgenommen. Von einem Kristall z. B. kann da die Kraft wahrgenommen werden, welche seine Form bildet. Nur verhält sich dasjenige, was sich da offenbart, wie ein Gegensatz dessen, was in der SinnenWelt auftritt. Der Raum, welcher in der letzteren Welt von der Gesteinsmasse ausgefüllt ist, erscheint für den geistigen Blick wie eine Art Hohlraum; aber rings um diesen Hohlraum wird die Kraft gesehen, welche die Form des Steines bildet. Eine Farbe, welche der Stein in der SinnenWelt hat, erscheint in der geistigen wie das Erlebnis der Gegenfarbe; also ein rot gefärbter Stein ist vom Geisterland aus gesehen wie grünlich, ein grüner wie rötlich erlebt usw. Auch die anderen Eigenschaften erscheinen in ihrem Gegensatze. Wie Steine, Erdmassen und dergleichen das feste Land — das Kontinentalgebiet — der sinnlichen Welt bilden, so setzen die dargestellten Gebilde das «feste Land» der geistigen zusammen. — Alles, was innerhalb der Sinnen Welt Leben ist, das ist Meeresgebiet im Geistigen. Dem sinnlichen Blick erscheint das Leben in seinen Wirkungen bei Pflanzen, Tieren und Menschen. Dem geistigen Auge ist das Leben ein strömendes Wesen, das wie Meere und Flüsse das Geisterland durchsetzt. Besser noch ist der Vergleich mit dem Kreislauf des Blutes im Leibe. Denn während sich die Meere und Flüsse in der SinnenWelt als unregelmäßig verteilt darstellen, herrscht in der Verteilung des strömenden Lebens im Geisterland eine gewisse Regelmäßigkeit, wie im Blutkreislauf Eben dieses «strömende Leben» wird gleichzeitig wie ein geistiges Tönen wahrgenommen. — Das dritte Gebiet des Geisterlandes ist dessen «Luftkreis». Was in der SinnenWelt als Empfindung auftritt, das ist im Geistgebiet so alles durchdringend vorhanden, wie die Luft auf der Erde vorhanden ist. Ein Meer von strömender Empfindung hat man sich da vorzustellen. Leid und Schmerz, Freude und Entzücken strömen in diesem Gebiete wie Wind und Sturm im Luftkreis der sinnlichen Welt. Man denke an eine Schlacht, die auf Erden geschlagen wird. Da stehen einander nicht bloß Gestalten der Menschen gegenüber, die das sinnliche Auge sehen kann, sondern Gefühle stehen gegen Gefühle, Leidenschaften gegen Leidenschaften; Schmerzen erfüllen das Schlachtfeld ebenso wie Menschengestalten. Alles, was da lebt an Leidenschaft, an Schmerz, an Siegesfreude, das ist nicht nur vorhanden, insofern es sich in sinnlich wahrnehmbaren Wirkungen offenbart; es kommt dem geistigen Sinne zum Bewußtsein als Vorgang des Luftkreises im Geisterland. Ein solches Ereignis ist im Geistigen wie ein Gewitter in der physischen Welt Und die Wahrnehmung dieser Ereignisse läßt sich vergleichen mit dem Hören der Worte in der physischen Welt. Deshalb sagt man: Wie die Luft die Erdenwesen einhüllt und durchdringt, so die «wehenden geistigen Worte» die Wesen und Vorgänge des Geisterlandes. | Пред свръхсетивното съзнание застават три области на царството на духовете, които могат да се сравнят с три части на физическия сетивен свят. Първата област е, така да се каже, „твърдата земя“ на духовния свят, втората – „областта на моретата и реките“, а третата – „атмосферата“. – Онова, което на Земята приема физически форми, така че може да бъде възприето чрез физически органи, се възприема според своята духовна същност в първата област на „царството на духовете“. При един кристал например там може да бъде възприета силата, която образува неговата форма. Само че онова, което се разкрива там, е като противоположност на онова, което се явява в сетивния свят. Пространството, което в последния свят е изпълнено с каменната маса, се явява за духовния поглед като вид празно пространство; но навсякъде около това празно пространство се вижда силата, която образува формата на камъка. Цветът, който камъкът има в сетивния свят, се явява в духовния като преживяване на противоположния цвят; значи един червено оцветен камък, гледан от царството на духовете, се преживява като зеленикав, а един зелен – като червеникав и т.н. И другите свойства се явяват в своята противоположност. Както камъни, земни маси и други подобни образуват твърдата земя – континенталната област – на сетивния свят, така описаните образувания съставят „твърдата земя“ на духовния. – Всичко, което в сетивния свят е живот, е в духовното област на моретата. За сетивния поглед животът се явява в своите въздействия при растенията, животните и хората. За духовното око животът е едно течащо същество, което като морета и реки прониква царството на духовете. Още по-добро е сравнението с кръвообращението в тялото. Защото, докато моретата и реките в сетивния свят се представят като неравномерно разпределени, в разпределението на течащия живот в царството на духовете цари известна редовност, както в кръвообращението. Тъкмо този „течащ живот“ се възприема същевременно като духовно звучене. – Третата област на царството на духовете е неговата „атмосфера“. Онова, което в сетивния свят се явява като усещане, е налице в духовната област така всепроникващо, както въздухът е налице на Земята. Тук трябва да си представим едно море от течащо усещане. Страдание и болка, радост и възторг текат в тази област като вятър и буря в атмосферата на сетивния свят. Да си помислим за една битка, която се води на Земята. Там един срещу друг стоят не само човешки фигури, които сетивното око може да види, а чувства стоят срещу чувства, страсти срещу страсти; болки изпълват бойното поле също както човешки фигури. Всичко, което живее там като страст, като болка, като радост от победата, не е налице само доколкото се разкрива в сетивно възприемаеми въздействия; то стига до съзнанието на духовното сетиво като процес в атмосферата на царството на духовете. Такова събитие е в духовното като гръмотевична буря във физическия свят. А възприемането на тези събития може да се сравни с чуването на думите във физическия свят. Затова се казва: Както въздухът обгръща и прониква земните същества, така „веещите духовни слова“ – съществата и процесите на царството на духовете. |
| 141 | Und weitere Wahrnehmungen sind noch möglich in dieser geistigen Welt. Auch das ist hier vorhanden, was sich mit der Wärme und mit dem Lichte der physischen Welt vergleichen läßt Was wie die Wärme die irdischen Dinge und Wesen alles im Geisterlande durchdringt, das ist die GedankenWelt selbst. Nur sind die Gedanken da als lebende, selbständige Wesen vorzustellen. Was der Mensch in der offenbaren Welt als Gedanken erfaßt, das ist wie ein Schatten dessen, was als Gedankenwesen im Geisterlande lebt. Man denke sich den Gedanken, wie er im Menschen vorhanden ist, herausgehoben aus diesem Menschen und als tätiges, handelndes Wesen mit einem eigenen Innenleben begabt, so hat man eine schwache Verbildlichung dessen, was das vierte Gebiet des Geisterlandes erfüllt. Was der Mensch als Gedanken in seiner physischen Welt zwischen Geburt und Tod wahrnimmt, das ist nur die Offenbarung der GedankenWelt, so wie sie durch die Werkzeuge der Leiber sich bilden kann. Aber alles, was der Mensch an solchen Gedanken hegt, die eine Bereicherung in der physischen Welt bedeuten, das hat aus diesem Gebiete heraus seinen Ursprung. Man braucht bei solchen Gedanken nicht bloß an die Ideen der großen Erfinder, der genialen Personen zu denken, sondern man kann bei jedem Menschen sehen, wie er «Einfälle» hat, die er nicht bloß der AußenWelt verdankt, sondern durch die er diese AußenWelt selbst umgestaltet. Soweit Gefühle, Leidenschaften in Betracht kommen, zu denen die Veranlassung in der äußeren Welt liegt, so weit sind diese Gefühle usw. in das dritte Gebiet des Geisterlandes zu versetzen; alles das aber, was in der Menschenseele so leben kann, daß der Mensch ein Schaffender wird, daß er umgestaltend und befruchtend auf seine UmWelt wirkt: das wird in seiner ureigenen, wesenhaften Gestalt offenbar im vierten Felde der geistigen Welt — Was in der fünften Region vorhanden ist, darf mit dem physischen Licht verglichen werden. Es ist in seiner ureigenen Gestalt sich offenbarende Weisheit. Wesen, welche Weisheit in ihre Umgebung ergießen, wie die Sonne Licht auf physische Wesen, gehören diesem Gebiete an. Was beschienen wird von dieser Weisheit, das zeigt sich in seinem wahren Sinn und seiner Bedeutung für die geistige Welt, wie ein physisches Wesen seine Farbe zeigt, wenn es vom Lichte beschienen wird. — Es gibt noch höhere Gebiete des Geisterlandes; sie werden ihre Darstellung an einer späteren Stelle dieser Schrift finden. | И още други възприятия са възможни в този духовен свят. Тук е налице и онова, което може да се сравни с топлината и със светлината на физическия свят. Онова, което прониква всичко в царството на духовете така, както топлината – земните неща и същества, е самият свят на мислите. Само че мислите трябва да се представят там като живи, самостойни същества. Онова, което човек улавя като мисли в явния свят, е като сянка на онова, което живее в царството на духовете като мисловно същество. Ако си представим мисълта, както тя е налице в човека, извадена от този човек и превърната в дейно, действащо същество, надарено със собствен вътрешен живот, ще имаме слабо образно изображение на онова, което изпълва четвъртата област на царството на духовете. Онова, което човек възприема като мисли в своя физически свят между раждането и смъртта, е само откровението на света на мислите, такова, каквото то може да се образува чрез инструментите на телата. Но всичко, което човек храни като мисли, означаващи обогатяване във физическия свят, води своя произход от тази област. Когато става дума за такива мисли, не е нужно да имаме предвид само идеите на великите изобретатели, на гениалните личности, а може да се види у всеки човек как той има „хрумвания“, които дължи не само на външния свят, а чрез които той самият преобразува този външен свят. Доколкото става дума за чувства, страсти, чийто повод се намира във външния свят, дотолкова тези чувства и т.н. трябва да се отнесат към третата област на царството на духовете; но всичко онова, което може да живее в човешката душа така, че човекът да стане творец, че да въздейства преобразуващо и оплождащо върху своето обкръжение – то става явно в своя изконно собствен, същностен облик в четвъртото поле на духовния свят. – Онова, което е налице в петата област, може да се сравни с физическата светлина. То е мъдрост, която се разкрива в своя изконно собствен облик. Към тази област принадлежат същества, които изливат мъдрост в своето обкръжение, както Слънцето – светлина върху физическите същества. Онова, което бива осветено от тази мъдрост, се показва в своя истински смисъл и своето значение за духовния свят, както едно физическо същество показва своя цвят, когато бъде осветено от светлината. – Има още по-висши области на царството на духовете; те ще бъдат описани по-нататък в тази книга. |
| 142 | In diese Welt wird nach dem Tode das Ich eingesenkt mit dem Erträgnis, das es aus dem sinnlichen Leben mitbringt Und dieses Erträgnis ist noch vereinigt mit jenem Teile des Astralleibes, der am Ende der Läuterungszeit nicht abgeworfen wird. Es fallt ja nur jener Teil ab, welcher nach dem Tode mit seinen Begierden und Wünschen dem physischen Leben zugewandt war. Die Einsenkung des Ich mit dem, was es aus der sinnlichen Welt sich zugeeignet hat, in die geistige Welt läßt sich mit dem Einbetten eines Samenkorns in die reifende Erde vergleichen. Wie dieses Samenkorn die Stoffe und Kräfte aus seiner Umgebung heranzieht, um sich zu einer neuen Pflanze zu entfalten, so ist Entfaltung und Wachstum das Wesen des in die geistige Welt eingesenkten Ich. — In demjenigen, was ein Organ wahrnimmt, liegt auch die Kraft verborgen, durch welche dieses Organ selbst gebildet wird. Das Auge nimmt das Licht wahr. Aber ohne das Licht gäbe es kein Auge. Wesen, welche ihr Leben im Finstern zubringen, bilden an sich keine Werkzeuge zum Sehen aus. So aber ist der ganze leibliche Mensch heraus geschaffen aus den verborgenen Kräften dessen, was durch die Glieder der Leiber wahrgenommen wird. Der physische Leib ist durch die Kräfte der physischen Welt, der Ätherleib durch diejenigen der LebensWelt auferbaut, und der Astralleib ist aus der astralen Welt herausgestaltet. Wenn nun das Ich in das Geisterland versetzt ist, so treten ihm eben jene Kräfte entgegen, die für die physische Wahrnehmung verborgen bleiben. Was im ersten Gebiet des Geisterlandes sichtbar wird, das sind die geistigen Wesenheiten, welche den Menschen immer umgeben und die seinen physischen Leib auch aufgebaut haben. In der physischen Welt nimmt der Mensch also nichts anderes wahr als die Offenbarungen derjenigen geistigen Kräfte, welche seinen eigenen physischen Leib auch gestaltet haben. Nach dem Tode ist er eben mitten unter diesen gestaltenden Kräften selbst, die sich ihm jetzt in ihrer eigenen, vorher verborgenen Gestalt zeigen. Ebenso ist er durch die zweite Region inmitten der Kräfte, aus denen sein Ätherleib besteht; in der dritten Region strömen ihm die Mächte zu, aus denen sein Astralleib herausgegliedert ist. Auch die höheren Gebiete des Geisterlandes lassen ihm jetzt das zufließen, aus dem er im Leben zwischen Geburt und Tod aufgebaut ist. | След смъртта Азът бива потопен в този свят заедно с плода, който донася от сетивния живот. А този плод е още съединен с онази част от астралното тяло, която в края на времето на пречистване не бива отхвърлена. Отпада всъщност само онази част, която след смъртта със своите влечения и желания беше обърната към физическия живот. Потапянето на Аза в духовния свят заедно с онова, което е усвоил от сетивния свят, може да се сравни с полагането на семенно зърно в зреещата земя. Както това семенно зърно привлича веществата и силите от своето обкръжение, за да се разгърне в ново растение, така разгръщането и растежът са същността на потопения в духовния свят Аз. – В онова, което един орган възприема, се крие и силата, чрез която самият този орган бива образуван. Окото възприема светлината. Но без светлината нямаше да има око. Същества, които прекарват живота си в тъмнина, не развиват у себе си инструменти за виждане. Така обаче целият телесен човек е създаден от скритите сили на онова, което се възприема чрез членовете на телата. Физическото тяло е изградено от силите на физическия свят, етерното тяло – от онези на света на живота, а астралното тяло е оформено от астралния свят. Когато сега Азът е пренесен в царството на духовете, срещу него застават тъкмо онези сили, които остават скрити за физическото възприятие. Онова, което става видимо в първата област на царството на духовете, са духовните същества, които винаги обкръжават човека и които са изградили и неговото физическо тяло. Във физическия свят човек следователно не възприема нищо друго освен откровенията на онези духовни сили, които са оформили и неговото собствено физическо тяло. След смъртта той е тъкмо сред самите тези оформящи сили, които сега му се показват в своя собствен, по-рано скрит облик. По същия начин чрез втората област той е сред силите, от които се състои неговото етерно тяло; в третата област към него се стичат силите, от които е обособено неговото астрално тяло. И по-висшите области на царството на духовете сега оставят да се стича към него онова, от което той е изграден в живота между раждането и смъртта. |
| 143 | Diese Wesenheiten der geistigen Welt wirken nunmehr zusammen mit dem, was der Mensch als Frucht aus dem vorigen Leben mitgebracht hat und was jetzt zum Keime wird. Und durch dieses Zusammenwirken wird der Mensch zunächst als geistiges Wesen aufs neue aufgebaut. Im Schlafe bleiben der physische Leib und der Ätherleib bestehen; der Astralleib und das Ich sind zwar außerhalb dieser beiden, aber noch mit ihnen verbunden. Was diese in solchem Zustande an Einflüssen aus der geistigen Welt empfangen, kann nur dienen, die während des Wachens erschöpften Kräfte wiederherzustellen. Nachdem aber der physische Leib und der Ätherleib abgelegt sind und nach der Läuterungszeit auch jene Teile des Astralleibes, die noch durch ihre Begierden mit der physischen Welt zusammenhängen, wird nun alles, was aus der geistigen Welt dem Ich zuströmt, nicht nur zum Verbesserer, sondern zum Neugestalter. Und nach einer gewissen Zeit, über welche in späteren Teilen dieser Schrift zu sprechen ist, hat sich um das Ich herum ein Astralleib gegliedert, der wieder in einem solchen Ätherleib und physischen Leib wohnen kann, wie sie dem Menschen zwischen Geburt und Tod eigen sind. Der Mensch kann wieder durch eine Geburt gehen und in einem erneuten Erdendasein erscheinen, das nun in sich eingegliedert hat die Frucht des früheren Lebens. Bis zu der Neugestaltung eines Astralleibes ist der Mensch Zeuge seines Wiederaufbaues. Da sich ihm die Mächte des Geisterlandes nicht durch äußere Organe, sondern von innen aus offenbaren, wie das eigene Ich im Selbstbewußtsein, so kann er diese Offenbarung wahrnehmen, solange sein Sinn noch nicht auf eine äußere WahrnehmungsWelt gerichtet ist. Von dem Augenblicke an, wo der Astralleib neugestaltet ist, kehrt sich dieser Sinn aber nach außen. Der Astralleib verlangt nunmehr wieder einen äußeren Ätherleib und physischen Körper. Er wendet sich damit ab von den Offenbarungen des Innern. Deshalb gibt es jetzt einen Zwischenzustand, in dem der Mensch in Bewußtlosigkeit versinkt. Das Bewußtsein kann erst wieder in der physischen Welt auftauchen, wenn die zur physischen Wahrnehmung notwendigen Organe gebildet sind. In dieser Zeit, in welcher das durch innere Wahrnehmung erleuchtete Bewußtsein aufhört, beginnt sich nun der neue Ätherleib an den Astralleib anzugliedern, und der Mensch kann dann auch wieder in einen physischen Leib einziehen. An diesen beiden Angliederungen könnte sich mit Bewußtsein nur ein solches Ich beteiligen, welches von sich aus die im Ätherleib und physischen Leib verborgen schaffenden Kräfte, den Lebensgeist und den Geistesmenschen, erzeugt hat Solange der Mensch nicht soweit ist, müssen Wesenheiten, die weiter in ihrer Entwickelung sind als er selbst, diese Angliederung leiten. Der Astralleib wird von solchen Wesenheiten zu einem Elternpaare geleitet, so daß er mit dem entsprechenden Ätherleib und physischen Leibe begabt werden kann. — Bevor die Angliederung des Ätherleibes sich vollzieht, ereignet sich nun etwas außerordentlich Bedeutsames für den wieder ins physische Dasein tretenden Menschen. Dieser hat ja in seinem vorigen Leben störende Mächte geschaffen, die sich bei der Rückwärtswanderung nach dem Tode gezeigt haben. Man nehme das früher erwähnte Beispiel wieder auf. Der Mensch habe aus einer Zornaufwal lung heraus in dem vierzigsten Jahre seines vorigen Lebens jemand Schmerz zugefügt. Nach dem Tode trat ihm dieser Schmerz des andern als eine störende Kraft für die Entwickelung des eigenen Ich entgegen. Und so ist es mit allen solchen Vorfallen des vorigen Lebens. Beim Wiedereintritt in das physische Leben stehen nun diese Hindernisse der Entwickelung wieder vor dem Ich. Wie mit dem Eintritte des Todes eine Art Erinnerungsgemälde vor dem menschlichen Ich gestanden hat, so jetzt ein Vorblick auf das kommende Leben. Wieder sieht der Mensch ein solches Gemälde, das jetzt all die Hindernisse zeigt, welche der Mensch hinwegzuräumen hat, wenn seine Entwickelung weitergehen soll. Und das, was er so sieht, wird der Ausgangspunkt von Kräften, welche der Mensch ins neue Leben mitnehmen muß. Das Bild des Schmerzes, den er dem andern zugefügt hat, wird zur Kraft, die das Ich, wenn es nun wieder ins Leben eintritt, antreibt, diesen Schmerz wieder gutzumachen. So wirkt also das vorgängige Leben bestimmend auf das neue. Die Taten dieses neuen Lebens sind durch jene des vorigen in einer gewissen Weise verursacht. Diesen gesetzmäßigen Zusammenhang eines früheren Daseins mit einem späteren hat man als das Gesetz des Schicksals anzusehen; man ist gewohnt geworden, es mit dem aus der morgenländischen Weisheit entlehnten Ausdruck «Karma» zu bezeichnen. Der Aufbau eines neuen Leibeszusammenhanges ist jedoch nicht die einzige Tätigkeit, welche dem Menschen zwischen dem Tode und einer neuen Geburt obliegt Während dieser Aufbau geschieht, lebt der Mensch außerhalb der physischen Welt. Diese schreitet aber während dieser Zeit in ihrer Entwickelung weiter. In verhältnismäßig kurzen Zeiträumen ändert die Erde ihr Anditz. Wie hat es vor einigen Jahrtausenden in den Gebieten ausgesehen, welche gegenwärtig von Deutschland eingenommen werden? Wenn der Mensch in einem neuen Dasein auf der Erde erscheint, sieht diese in der Regel niemals wieder so aus, wie sie zur Zeit seines letzten Lebens ausgesehen hat. Während er von der Erde abwesend war, hat alles mögliche sich geändert In dieser Änderung des Anditzes der Erde wirken nun auch verborgene Kräfte. Sie wirken aus derselben Welt heraus, in welcher sich der Mensch nach dem Tode befindet. Und er selbst muß an dieser Umgestaltung der Erde mitwirken. Er kann es nur unter der Anführung von höheren Wesenheiten, solange er sich nicht durch die Erzeugung von Lebensgeist und Geistesmenschen ein klares Bewußtsein über den Zusammenhang zwischen dem Geistigen und dessen Ausdruck im Physischen angeeignet hat. Aber er schafft mit an der Umwandlung der irdischen Verhältnisse. Man kann sagen, die Menschen gestalten während der Zeit vom Tode bis zu einer neuen Geburt die Erde so um, daß deren Verhältnisse zu dem passen, was sich in ihnen selbst entwickelt hat. Wenn wir einen Erdenfleck betrachten in einem bestimmten Zeitpunkt und dann nach langer Zeit wieder in einem völlig veränderten Zustande, so sind die Kräfte, welche diese Veränderung herbeigeführt haben, bei den toten Menschen. In solcher Art stehen diese auch zwischen dem Tode und einer neuen Geburt mit der Erde in Verbindung. Das übersinnliche Bewußtsein sieht in allem physischen Dasein die Offenbarung eines verborgenen Geistigen. Für die physische Beobachtung wirkt auf die Umgestaltung der Erde das Licht der Sonne, die Wandelungen des Klimas usw. Für die übersinnliche Beobachtung waltet in dem Lichtstrahl, der von der Sonne auf die Pflanze fallt, die Kraft der toten Menschen. Dieser Beobachtung kommt zum Bewußtsein, wie Menschenseelen die Pflanzen umschweben, wie sie den Erdboden wandeln und ähnliches. Nicht bloß sich selbst, nicht allein der Vorbereitung zu seinem eigenen neuen Erdendasein ist der Mensch nach dem Tode zugewandt. Nein, er ist da berufen, an der äußeren Welt geistig zu schaffen, wie er im Leben zwischen Geburt und Tod physisch zu schaffen berufen ist. | Тези същества на духовния свят действат вече заедно с онова, което човекът е донесъл като плод от предишния живот и което сега става зародиш. И чрез това съвместно действие човекът най-напред бива изграден наново като духовно същество. В съня физическото тяло и етерното тяло продължават да съществуват; астралното тяло и Азът наистина са извън тези две тела, но все още са свързани с тях. Онова, което те получават в такова състояние като влияния от духовния свят, може да служи само за възстановяване на силите, изчерпани по време на будността. Но след като са отхвърлени физическото тяло и етерното тяло, а след времето на пречистване и онези части от астралното тяло, които още са свързани чрез своите влечения с физическия свят, всичко, което се влива в Аза от духовния свят, става вече не само нещо, което поправя, а нещо, което оформя наново. И след известно време, за което ще стане дума в по-нататъшните части на тази книга, около Аза се е оформило астрално тяло, което отново може да обитава такова етерно тяло и физическо тяло, каквито са присъщи на човека между раждането и смъртта. Човекът може отново да премине през раждане и да се появи в едно ново земно съществуване, което вече е включило в себе си плода на предишния живот. До новото оформяне на едно астрално тяло човекът е свидетел на своето повторно изграждане. Тъй като силите на царството на духовете му се откриват не чрез външни органи, а отвътре, както собственият Аз в самосъзнанието, той може да възприема това откровение, докато сетивото му още не е насочено към външен свят на възприятията. От мига, в който астралното тяло е оформено наново, това сетиво обаче се обръща навън. Астралното тяло вече отново изисква външно етерно тяло и физическо тяло. С това то се отвръща от откровенията на вътрешното. Затова сега настъпва междинно състояние, в което човекът потъва в безсъзнание. Съзнанието може да изплува отново във физическия свят едва когато са образувани органите, необходими за физическото възприятие. През това време, в което престава озареното от вътрешно възприятие съзнание, новото етерно тяло започва да се присъединява към астралното тяло и тогава човекът може отново да влезе и във физическо тяло. В тези две присъединявания съзнателно би могъл да участва само такъв Аз, който сам от себе си е породил силите, творящи скрито в етерното тяло и във физическото тяло – Духа-Живот и Духа-Човек. Докато човекът не е стигнал дотам, същества, които са по-напреднали в своето развитие от самия него, трябва да ръководят това присъединяване. Астралното тяло бива водено от такива същества до една родителска двойка, така че да може да бъде надарено със съответното етерно тяло и физическо тяло. – Преди да се извърши присъединяването на етерното тяло, с човека, който отново встъпва във физическото съществуване, става нещо извънредно значително. Той е създал в своя предишен живот смущаващи сили, които са се показали при обратното странстване след смъртта. Нека отново вземем споменатия по-рано пример. Да предположим, че в четиридесетата година от предишния си живот човекът, от изблик на гняв, е причинил болка някому. След смъртта тази болка на другия е застанала насреща му като сила, която смущава развитието на собствения му Аз. Така е и с всички подобни случки от предишния живот. При повторното встъпване във физическия живот тези пречки за развитието отново застават пред Аза. Както с настъпването на смъртта пред човешкия Аз е стояла един вид картина на спомените, така сега пред него застава поглед напред към идващия живот. Отново човекът вижда такава картина, която сега показва всички пречки, които той трябва да отстрани, ако развитието му трябва да продължи. И онова, което той вижда така, става изходна точка на сили, които човекът трябва да вземе със себе си в новия живот. Образът на болката, която той е причинил на другия, става сила, която тласка Аза, когато той отново встъпва в живота, да поправи тази болка. Така предходният живот действа определящо върху новия. Делата на този нов живот в известен смисъл са причинени от делата на предишния. Тази закономерна връзка на едно по-ранно съществуване с едно по-късно трябва да се разглежда като закона на съдбата; свикнали са да го обозначават със заимствания от източната мъдрост израз „карма“. Изграждането на нова телесна цялост обаче не е единствената дейност, която се пада на човека между смъртта и новото раждане. Докато става това изграждане, човекът живее извън физическия свят. Но през това време физическият свят продължава своето развитие. В сравнително кратки периоди Земята променя своя лик. Как е изглеждало преди няколко хилядолетия в областите, които днес заема Германия? Когато човекът се появи в ново съществуване на Земята, тя по правило никога вече не изглежда така, както е изглеждала по времето на последния му живот. Докато той е отсъствал от Земята, какво ли не се е променило. В тази промяна на лика на Земята действат също скрити сили. Те действат от същия свят, в който се намира човекът след смъртта. И самият той трябва да участва в това преобразуване на Земята. Той може да го прави само под водачеството на по-висши същества, докато чрез пораждането на Дух-Живот и Дух-Човек не си е усвоил ясно съзнание за връзката между духовното и неговия израз във физическото. Но той участва в творческото преобразуване на земните условия. Може да се каже, че през времето от смъртта до едно ново раждане хората преобразуват Земята така, че нейните условия да съответстват на онова, което се е развило в самите тях. Когато разглеждаме едно място на Земята в определен момент и после, след дълго време, отново в напълно изменено състояние, силите, които са довели до тази промяна, са у мъртвите хора. По такъв начин те и между смъртта и новото раждане стоят във връзка със Земята. Свръхсетивното съзнание вижда във всяко физическо съществуване откровението на нещо скрито духовно. За физическото наблюдение върху преобразуването на Земята действат светлината на слънцето, промените на климата и т.н. За свръхсетивното наблюдение в светлинния лъч, който пада от слънцето върху растението, царува силата на мъртвите хора. Това наблюдение осъзнава как човешки души витаят около растенията, как променят почвата и други подобни. Не само към себе си, не единствено към подготовката на своето собствено ново земно съществуване е обърнат човекът след смъртта. Не, там той е призван да твори духовно върху външния свят, както в живота между раждането и смъртта е призван да твори физически. |
| 144 | Es wirkt aber nicht nur das Leben des Menschen vom Geisterlande aus auf die Verhältnisse der physischen Welt ein, sondern umgekehrt auch die Tätigkeit im physischen Dasein hat ihre Wirkungen in der geistigen Welt. Ein Beispiel kann veranschaulichen, was in dieser Beziehung geschieht Es besteht ein Band der Liebe zwischen Mutter und Kind. Von der Anziehung zwischen beiden, die in Kräften der SinnenWelt wurzelt, geht diese Liebe aus. Aber sie wandelt sich im Laufe der Zeiten. Aus dem sinnlichen Bande wird immer mehr ein geistiges. Und dieses geistige Band wird nicht nur für die physische Welt gewoben, sondern auch für das Geisterland. Auch mit andern Verhältnissen ist es so. Was in der physischen Welt durch Geistwesen gesponnen wird, das bleibt in der geistigen Welt bestehen. Freunde, die sich im Leben innig verbunden haben, gehören auch im Geisterlande zusammen; und nach Ablegung der Leiber sind sie noch in einer viel innigeren Gemeinschaft als im physischen Leben. Denn als Geister sind sie so füreinander da, wie das oben bei den Offenbarungen geistiger Wesen an andere durch das Innere beschrieben worden ist. Und ein Band, das zwischen zwei Menschen gewoben worden ist, führt sie auch in einem neuen Leben wieder zusammen. Im wahrsten Sinne des Wortes muß daher von einem Wieder finden der Menschen nach dem Tode gesprochen werden. | Но не само животът на човека откъм царството на духовете въздейства върху условията на физическия свят, а и обратно, дейността във физическото съществуване има своите въздействия в духовния свят. Един пример може да онагледи какво става в това отношение. Между майката и детето съществува връзка на любов. Тази любов изхожда от привличането между двамата, което се корени в силите на сетивния свят. Но тя се преобразява с течение на времето. От сетивна връзка тя все повече става духовна. И тази духовна връзка се изтъкава не само за физическия свят, но и за царството на духовете. Така е и с други отношения. Което бива изпредено във физическия свят от духовни същества, то остава да съществува в духовния свят. Приятели, които в живота са се свързали дълбоко, принадлежат един на друг и в царството на духовете; и след отхвърлянето на телата те са в още много по-съкровена общност, отколкото във физическия живот. Защото като духове те съществуват един за друг така, както беше описано по-горе при откровенията на духовни същества пред други чрез вътрешното. И една връзка, изтъкана между двама души, ги събира отново и в един нов живот. Затова в най-истинския смисъл на думата трябва да се говори за повторно намиране на хората след смъртта. |
| 145 | Was sich einmal mit dem Menschen vollzogen hat, von der Geburt bis zum Tode und von da bis zu einer neuen Geburt, das wiederholt sich. Der Mensch kehrt immer wieder auf die Erde zurück, wenn die Frucht, die er in einem physischen Leben erworben hat, im Geisterlande zur Reife gekommen ist. Doch besteht nicht eine Wiederholung ohne Anfang und Ende, sondern der Mensch ist einmal aus anderen Daseinsformen in solche übergetreten, welche in der gekennzeichneten Art verlaufen, und er wird in der Zukunft zu andern übergehen. Der Ausblick auf diese Übergangs stufen wird sich ergeben, wenn im Sinne des übersinnlichen Bewußtseins im folgenden die Entwicklung des Weltalls im Zusammenhange mit dem Menschen geschildert wird. | Онова, което веднъж се е извършило с човека, от раждането до смъртта и оттам до едно ново раждане, се повтаря. Човекът се връща отново и отново на Земята, когато плодът, който е придобил в един физически живот, е узрял в царството на духовете. Но това не е повторение без начало и край, а човекът някога е преминал от други форми на съществуване в такива, които протичат по описания начин, и в бъдеще ще премине в други. Погледът към тези преходни степени ще се открие, когато по-нататък, в смисъла на свръхсетивното съзнание, бъде описано развитието на Вселената във връзка с човека. |
| 146 | Die Vorgänge zwischen dem Tode und einer neuen Geburt sind für die äußere sinnliche Beobachtung natürlich noch verborgener als dasjenige, was dem offenbaren Dasein zwischen Geburt und Tod als Geistiges zugrunde liegt Diese sinnliche Beobachtung kann für diesen Teil der verborgenen Welt die Wirkungen nur da sehen, wo sie ins physische Da sein eintreten. Es muß für sie die Frage sein, ob der Mensch, der durch die Geburt ins Dasein tritt, etwas mitbringt von dem, was die übersinnliche Erkenntnis von Vorgängen zwischen einem vorigen Tode und der Geburt beschreibt Wenn jemand ein Schneckenhaus findet, in dem nichts von einem Tiere zu merken ist, so wird er doch nur anerkennen, daß dieses Schneckenhaus durch die Tätigkeit eines Tieres entstanden ist, und kann nicht glauben, daß es sich durch bloße physische Kräfte in seiner Form zusammengefügt hat Ebenso kann jemand, der den Menschen im Leben betrachtet und etwas findet, was aus diesem Leben nicht stammen kann, vernünftigerweise zugeben, daß es von dem stammt, was die Wissenschaft des Übersinnlichen beschreibt, wenn dadurch ein erklärendes Licht auf das sonst Unerklärliche fallt So könnte auch da die sinnlich-verständige Beobachtung aus den sichtbaren Wirkungen die unsichtbaren Ursachen begreiflich finden. Und wer dies Leben völlig unbefangen betrachtet, dem wird sich auch das mit jeder neuen Beobachtung immer mehr als das Richtige ergeben. Nur handelt es sich darum, den richtigen Gesichtspunkt zu finden, um die Wirkungen im Leben zu beobachten. Wo liegen z. B. die Wirkungen dessen, was die übersinnliche Erkenntnis als Vorgänge der Läuterungszeit schildert? Wie tritt die Wirkung dessen zutage, was der Mensch nach dieser Läuterungszeit im rein geistigen Gebiete, nach den Angaben der geistigen Forschung, erleben soll? | Процесите между смъртта и новото раждане, естествено, са още по-скрити за външното сетивно наблюдение, отколкото онова, което като духовно лежи в основата на явното съществуване между раждането и смъртта. Това сетивно наблюдение може да види въздействията на тази част от скрития свят само там, където те навлизат във физическото съществуване. За него въпросът трябва да бъде дали човекът, който чрез раждането встъпва в съществуването, донася нещо от онова, което свръхсетивното познание описва като процеси между една предишна смърт и раждането. Когато някой намери черупка на охлюв, в която не личи нищо от животно, той все пак ще признае само това, че тази черупка е възникнала чрез дейността на едно животно, и не може да повярва, че тя се е сглобила в своята форма чрез чисто физически сили. Също така онзи, който разглежда човека в живота и намира нещо, което не може да произхожда от този живот, може разумно да допусне, че то произхожда от онова, което описва науката за свръхсетивното, ако по този начин върху иначе необяснимото пада обясняваща светлина. Така и тук сетивно-разсъдъчното наблюдение би могло, изхождайки от видимите въздействия, да намери невидимите причини разбираеми. И на онзи, който разглежда този живот напълно непредубедено, с всяко ново наблюдение и това все повече ще се оказва правилното. Само че става дума да се намери правилната гледна точка, за да се наблюдават въздействията в живота. Къде се намират например въздействията на онова, което свръхсетивното познание описва като процеси на времето на пречистване? Как излиза наяве въздействието на онова, което според данните на духовното изследване човекът трябва да преживее след това време на пречистване в чисто духовната област? |
| 147 | Rätsel drängen sich jeder ernsten, tiefen Lebensbetrachtung auf diesem Felde genug auf. Man sieht den einen Menschen in Not und Elend geboren, mit nur geringen Begabungen ausgestattet, so daß er durch diese mit seiner Geburt gegebenen Tatsachen zu einem erbärmlichen Dasein vorherbestimmt erscheint. Der andere wird von dem ersten Augenblicke seines Daseins an von sorgenden Händen und Herzen gehegt und gepflegt; es entfalten sich bei ihm glänzende Fähigkeiten; er ist zu einem fruchtbaren, befriedigenden Dasein veranlagt Zwei entgegengesetzte Gesinnungen können sich gegenüber solchen Fragen geltend machen. Die eine wird an dem haften wollen, was die Sinne wahrnehmen und der an diese Sinne sich haltende Verstand begreifen kann. Darin, daß ein Mensch in das Glück, der andere ins Unglück hineingeboren wird, wird diese Gesinnung keine Frage sehen. Sie wird, wenn sie auch nicht das Wort «Zufall» gebrauchen will, doch nicht daran denken, irgendeinen gesetzmäßigen Zusammenhang anzunehmen, der solches bewirkt. Und in bezug auf die Anlagen, die Begabungen wird eine solche Vorstellungsart sich an das halten, was von Eltern, Voreltern und sonstigen Ahnen «vererbt» ist Sie wird es ablehnen, die Ursachen in geistigen Vorgängen zu suchen, welche der Mensch selbst vor seiner Geburt — abseits von der Vererbungslinie seiner Ahnen — durchgemacht hat und durch die er sich seine Anlagen und Begabungen gestaltet hat. — Eine andere Gesinnung wird sich durch eine solche Auffassung unbefriedigt fühlen. Sie wird sagen: Es geschieht doch auch in der offenbaren Welt nichts an einem bestimmten Orte oder in einer bestimmten Umgebung, ohne daß man Ursachen voraussetzen müßte, warum dies der Fall ist Mag auch in vielen Fällen der Mensch diese Ursachen noch nicht erforscht haben, vorhanden sind sie. Eine Alpenblume wächst nicht in der Tiefebene. Ihre Natur hat etwas, was sie mit der Alpengegend zusammenbringt. Ebenso muß es in einem Menschen etwas geben, was ihn in eine bestimmte Umgebung hineingeboren werden läßt Mit Ursachen, die bloß in der physischen Welt liegen, ist es dabei nicht getan. Sie nehmen sich für den tiefer Denkenden so aus, als wenn die Tatsache, daß jemand einem andern einen Schlag versetzt habe, nicht mit den Gefühlen des ersteren, sondern mit dem physischen Mechanismus seiner Hand erklärt werden sollte. — Ebenso unbefriedigt muß sich diese Gesinnung mit aller Erklärung aus der bloßen «Vererbung» bei Anlagen und Begabungen zeigen. Man mag von ihr immerhin sagen: Sehet, wie sich bestimmte Anlagen in Familien forterben. In zwei und einem halben Jahrhundert haben sich die musikalischen Anlagen in den Gliedern der Familie Bach vererbt. Aus der Familie Bernoulli sind acht Mathematiker hervorgegangen, die zum Teil in ihrer Kindheit zu ganz anderen Berufen bestimmt waren. Aber die «vererbten» Begabungen haben sie immer zu dem Familienberuf hingetrieben. Man mag ferner darauf verweisen, wie man durch eine genaue Erforschung der Vorfahrenreihe einer Persönlichkeit zeigen könne, daß in der einen oder der anderen Weise sich die Begabung dieser Persönlichkeit bei den Ahnen gezeigt habe und daß sie sich nur als eine Summierung vererbter Anlagen darstellt — Wer die angedeutete zweite Art der Gesinnung hat, wird solche Tatsachen gewiß nicht außer acht lassen; sie können ihm aber nicht sein, was sie dem sind, der sich nur auf die Vorgänge in der SinnenWelt bei seinen Erklärungen stützen will Der erstere wird darauf hinweisen, daß sich ebensowenig die vererbten Anlagen von selbst zur Gesamtpersönlichkeit summieren können, wie sich die Metallteile der Uhr zu dieser von selbst formieren. Und wenn man ihm einwendet, daß ja doch das Zusammenwirken der Eltern die Kombination der Anlagen bewirken könne, also dieses gleichsam an die Stelle des Uhrmachers trete, so wird er erwidern: Sehet mit Unbefangenheit auf das völlig Neue hin, das mit jeder Kindes-Persönlichkeit gegeben ist; dieses kann nicht von den Eltern kommen, einfach deshalb nicht, weil es in diesen nicht vorhanden ist. | Загадки в тази област се натрапват в изобилие на всяко сериозно, задълбочено разглеждане на живота. Виждаме, че единият човек е роден в нужда и мизерия, надарен само с незначителни дарби, така че поради тези факти, дадени с раждането му, той изглежда предопределен за жалко съществуване. Другият от първия миг на своето съществуване бива отглеждан и обгрижван от грижовни ръце и сърца; у него се разгръщат блестящи способности; той е предразположен към плодотворно, удовлетворяващо съществуване. Спрямо такива въпроси могат да се проявят две противоположни нагласи. Едната ще иска да се придържа към онова, което възприемат сетивата и което може да разбере разсъдъкът, придържащ се към тези сетива. В това, че един човек се ражда в щастие, а друг в нещастие, тази нагласа няма да вижда въпрос. Дори и да не иска да употреби думата „случайност“, тя все пак няма да помисли да приеме някаква закономерна връзка, която причинява подобно нещо. А по отношение на заложбите, на дарбите, такъв начин на мислене ще се придържа към онова, което е „унаследено“ от родители, прародители и други предци. Той ще отхвърли търсенето на причините в духовни процеси, които самият човек е преживял преди своето раждане – встрани от линията на наследствеността на своите предци – и чрез които сам си е оформил своите заложби и дарби. – Друга нагласа ще се чувства неудовлетворена от такова схващане. Тя ще каже: Та и в явния свят нищо не става на определено място или в определена среда, без да трябва да се предполагат причини, поради които това е така. Макар в много случаи човекът още да не е изследвал тези причини, те съществуват. Алпийското цвете не расте в равнината. В неговата природа има нещо, което го свързва с алпийската местност. Също така в човека трябва да има нещо, което го кара да се роди в определена среда. Тук не са достатъчни причини, които се намират само във физическия свят. За по-дълбоко мислещия те изглеждат така, сякаш фактът, че някой е нанесъл удар на друг, трябва да бъде обяснен не с чувствата на първия, а с физическия механизъм на ръката му. – Също толкова неудовлетворена трябва да се покаже тази нагласа и от всяко обяснение на заложбите и дарбите само чрез „наследствеността“. Може спокойно да ѝ се казва: Вижте как определени заложби се предават по наследство в семействата. В продължение на два века и половина музикалните заложби са се предавали по наследство у членовете на семейство Бах. От семейство Бернули са произлезли осем математици, някои от които в детството си са били предназначени за съвсем други професии. Но „унаследените“ дарби винаги са ги тласкали към семейната професия. Може по-нататък да се посочи как чрез точно изследване на родословната линия на една личност може да се покаже, че по един или друг начин дарбата на тази личност се е проявявала у предците и че тя се явява само като сбор от унаследени заложби. – Който има посочения втори вид нагласа, със сигурност няма да пренебрегне такива факти; но те не могат да бъдат за него това, което са за онзи, който иска при своите обяснения да се опира само на процесите в сетивния свят. Първият ще посочи, че унаследените заложби не могат сами от себе си да се сумират в цялостната личност, както и металните части на часовника не могат сами от себе си да се оформят в часовник. И ако му се възрази, че все пак съвместното действие на родителите може да предизвика комбинирането на заложбите, т.е. че то, така да се каже, заема мястото на часовникаря, той ще отвърне: Погледнете непредубедено към съвсем новото, което е дадено с всяка детска личност; то не може да идва от родителите просто поради това, че в тях го няма. |
| 148 | Ein unklares Denken kann auf diesem Gebiet viel Verwirrung stiften. Am schlimmsten ist es, wenn von den Trägern der ersten Gesinnung diejenigen der letzteren als Gegner dessen hingestellt werden, was doch auf «sichere Tatsachen» sich stützt. Aber es braucht diesen letzteren gar nicht in den Sinn zu kommen, diesen Tatsachen ihre Wahrheit oder ihren Wert abzusprechen. Sie sehen z. B. durchaus auch, daß sich eine bestimmte Geistesanlage, ja Geistesrichtung in einer Familie «forterbt» und daß gewisse Anlagen, in einem Nachkommen summiert und kombiniert, eine bedeutende Persönlichkeit ergeben. Sie vermögen durchaus zuzugeben, wenn man ihnen sagt, daß der bedeutendste Name selten an der Spitze, sondern am Ende einer Blutsgenossenschaft steht. Man sollte es ihnen aber nicht übel vermerken, wenn sie gezwungen sind, daraus ganz andere Gedanken zu bilden als diejenigen, welche nur beim SinnlichTatsächlichen stehenbleiben wollen. Den letzteren kann eben erwidert werden: Gewiß zeigt ein Mensch die Merkmale seiner Vorfahren, denn das Geistig-Seelische, welches durch die Geburt in das physische Dasein tritt, entnimmt seine Leiblichkeit dem, was ihm die Vererbung gibt. Damit ist aber noch nichts gesagt, als daß ein Wesen die Eigentümlichkeiten des Mittels trägt, in das es untergetaucht ist. Es ist gewiß ein sonderbarer — trivialer — Vergleich, aber der Unbefangene wird ihm seine Berechtigung nicht absprechen, wenn gesagt wird: daß ein Menschenwesen sich in die Eigenschaften seiner Vorfahren eingehüllt zeigt, beweist für die Herkunft der persönlichen Eigenschaften dieses Wesens ebensowenig, wie es für die innere Natur eines Menschen etwas beweist, wenn er naß ist, weil er ins Wasser gefallen ist. Und weiter kann gesagt werden: Wenn der bedeutendste Name am Ende einer Blutsgenossenschaft steht, so zeigt dies, daß der Träger dieses Namens jene Blutsgenossenschaft brauchte, um sich den Leib zu gestalten, den er für die Entfaltung seiner Gesamtpersönlichkeit notwendig hatte. Es beweist aber gar nichts für die «Vererbung» des Persönlichen selbst: ja es beweist für eine gesunde Logik diese Tatsache das gerade Gegenteil. Wenn sich nämlich die persönlichen Gaben vererbten, so müßten sie am Anfange einer Bluts genossenschaft stehen und sich dann von hier ausgehend auf die Nachkommen vererben. Da sie aber am Ende stehen, so ist das gerade ein Zeugnis dafür, daß sie sich nicht vererben. Nun soll nicht in Abrede gestellt werden, daß auf Seite derjenigen, welche von einer geistigen Verursachung im Leben sprechen, nicht minder zur Verwirrung beigetragen wird. Von ihnen wird oft: viel zu sehr im allgemeinen, im unbestimmten geredet. Es ist gewiß mit der Behauptung zu vergleichen: die Metallteile einer Uhr haben sich selbst zu dieser zusammengestellt, wenn gesagt wird: aus den vererbten Merkmalen summiere sich die Persönlichkeit eines Menschen. Aber es muß auch zugegeben werden, daß es mit vielen Behauptungen in bezug auf eine geistige Welt sich nicht anders verhält, als wenn jemand sagte: Die Metallteile der Uhr können sich selbst nicht so zusammenfügen, daß durch die Zusammenfügung die Zeiger vorwärtsgeschoben werden, also muß irgend etwas Geistiges da sein, welches dieses Vorwärtsschieben besorgt Gegenüber einer solchen Behauptung baut allerdings der auf einen weit besseren Grund, welcher sagt: Ach, ich kümmere mich nicht weiter um solche «mystische» Wesen, welche die Zeiger vorwärtsschie ben; ich suche die mechanischen Zusammenhänge kennenzulernen, durch welche das Vorwärtsschieben der Zeiger bewirkt wird. Es handelt sich eben gar nicht darum, nur zu wissen, hinter einem Mechanischen, z.B. der Uhr, stehe ein Geistiges (der Uhrmacher), sondern bedeutungsvoll kann es allein sein, die Gedanken kennenzulernen, die im Geiste des Uhrmachers der Verfertigung der Uhr vorangegangen sind. Man kann diese Gedanken im Mechanismus wiederfinden. | Неясното мислене може да създаде голямо объркване в тази област. Най-лошо е, когато носителите на първата нагласа представят носителите на втората като противници на онова, което все пак се опира на „сигурни факти“. Но на последните изобщо не е нужно да им идва наум да отричат истинността или стойността на тези факти. Те например също напълно виждат, че една определена духовна заложба, дори духовна насоченост, се „предава по наследство“ в едно семейство и че известни заложби, сумирани и комбинирани в един потомък, дават значителна личност. Те напълно могат да се съгласят, когато им се каже, че най-значителното име рядко стои в началото, а стои в края на една кръвна общност. Но не бива да им се взема за зло, ако са принудени да изведат от това съвсем други мисли, отколкото онези, които искат да спрат само при сетивно-фактическото. На последните тъкмо може да се отвърне: Наистина човекът показва белезите на своите предци, защото духовно-душевното, което чрез раждането встъпва във физическото съществуване, взема своята телесност от онова, което му дава наследствеността. С това обаче още не е казано нищо друго освен това, че едно същество носи особеностите на средата, в която се е потопило. Това е наистина странно – тривиално – сравнение, но непредубеденият няма да му отрече основание, когато се каже: това, че едно човешко същество се показва обвито в свойствата на своите предци, доказва за произхода на личните свойства на това същество също толкова малко, колкото това, че един човек е мокър, защото е паднал във водата, доказва нещо за неговата вътрешна природа. И по-нататък може да се каже: Когато най-значителното име стои в края на една кръвна общност, това показва, че носителят на това име е имал нужда от тази кръвна общност, за да си оформи тялото, което му е било необходимо за разгръщането на неговата цялостна личност. Но то не доказва нищо за „унаследяването“ на личното като такова; нещо повече, за здравата логика този факт доказва тъкмо обратното. Защото, ако личните дарби се предаваха по наследство, те би трябвало да стоят в началото на една кръвна общност и после, тръгвайки оттам, да се предават по наследство на потомците. Но тъй като стоят в края, това е тъкмо свидетелство, че те не се предават по наследство. Не бива обаче да се отрича, че и онези, които говорят за духовна причинност в живота, допринасят не по-малко за объркването. Те често говорят прекалено общо, неопределено. Когато се казва, че личността на човека се сумира от унаследените белези, това наистина може да се сравни с твърдението, че металните части на един часовник сами са се сглобили в него. Но трябва да се признае и това, че с много твърдения относно един духовен свят положението не е по-различно, отколкото ако някой каже: Металните части на часовника не могат сами да се съединят така, че чрез съединяването стрелките да се придвижват напред, следователно трябва да има нещо духовно, което да извършва това придвижване напред. Спрямо такова твърдение наистина гради върху много по-добра основа онзи, който казва: Ах, не се занимавам повече с такива „мистични“ същества, които придвижват стрелките; аз се стремя да опозная механичните връзки, чрез които се предизвиква придвижването на стрелките. Изобщо не става дума само да се знае, че зад нещо механично, например часовника, стои нещо духовно (часовникарят), а значение може да има единствено опознаването на мислите, които в духа на часовникаря са предшествали изработването на часовника. Тези мисли могат да бъдат намерени отново в механизма. |
| 149 | Alles bloße Träumen und Phantasieren von dem Übersinnlichen bringt nur Verwirrung. Denn es ist ungeeignet, die Gegner zu befriedigen. Diese sind ja im Recht, wenn sie sagen, solches Hinweisen auf übersinnliche Wesen im allgemeinen fördert in nichts das Verständnis der Tatsachen. Gewiß, solche Gegner mögen auch gegenüber den bestimmten Angaben der Geisteswissenschaft das gleiche sagen. Dann aber kann hingewiesen werden darauf, wie sich im offenbaren Leben die Wirkungen der verborgenen geistigen Ursachen zeigen. Es kann gesagt werden: Man nehme einmal an, es sei richtig, was die Geistesforschung durch Beobachtung festgestellt haben will, daß der Mensch nach seinem Tode eine Läuterungszeit durchgemacht habe und daß er während derselben seelisch erlebt habe, welches Hemmnis in der fortschreitenden Entwicklung eine bestimmte Tat sei, die er in einem vorhergegangenen Leben vollführt hat. Während er dieses erlebt hat, bildete sich in ihm der Trieb, die Folgen dieser Tat zu verbessern. Diesen Trieb bringt er sich für ein neues Leben mit. Und das Vorhandensein dieses Triebes bildet jenen Zug in seinem Wesen, der ihn an einen Platz stellt, von dem aus die Verbesserung möglich ist. Man beachte eine Gesamtheit solcher Triebe, und man hat eine Ursache für die schicksalsgemäße Umgebung, in welche ein Mensch hineingeboren wird. — Ebenso kann es mit einer anderen Annahme gehen. Man setze wieder voraus, es sei richtig, was von der Geisteswissenschaft gesagt wird, die Früchte eines verflossenen Lebens werden dem geistigen Keim des Menschen einverleibt, und das Geisterland, in dem sich dieser zwischen Tod und neuem Leben befindet, sei das Gebiet, in dem diese Früchte reifen, um, zu Anlagen und Fähigkeiten umgestaltet, in einem neuen Leben zu erscheinen und die Persönlichkeit so zu gestalten, daß sie als die Wirkung dessen erscheint, was in einem vorigen Leben gewonnen worden ist. — Wer diese Voraussetzungen macht und mit ihnen unbefangen das Leben betrachtet, dem wird sich zeigen, daß durch sie alles Sinnlich-Tatsächliche in seiner vollen Bedeutung und Wahrheit anerkannt werden kann, daß aber zugleich alles das begreiflich wird, was bei einem bloßen Bauen auf die sinnlichen Tatsachen für denjenigen immer unbegreiflich bleiben muß, dessen Gesinnung nach der geistigen Welt hin gerichtet ist* Und vor allem, es wird jede Unlogik von der Art verschwinden, wie die früher angedeutete eine ist: weil der bedeutendste Name am Ende einer Blutsgenos senschaft steht, müsse der Träger seine Begabung ererbt haben. Das Leben wird logisch begreiflich durch die von der Geisteswissenschaft ermittelten übersinnlichen Tatsachen. | Всяко чисто мечтаене и фантазиране за свръхсетивното носи само объркване. Защото то не е годно да задоволи противниците. Те са прави, когато казват, че подобно общо позоваване на свръхсетивни същества с нищо не подпомага разбирането на фактите. Наистина такива противници могат да кажат същото и спрямо определените данни на духовната наука. Но тогава може да се посочи как в явния живот се проявяват въздействията на скритите духовни причини. Може да се каже: Нека приемем, че е вярно онова, което духовното изследване твърди, че е установило чрез наблюдение, а именно че човекът след смъртта си е преминал през време на пречистване и че през него е преживял душевно каква пречка за напредващото развитие е едно определено дело, което той е извършил в един предишен живот. Докато е преживявал това, в него се е образувал нагонът да поправи последиците от това дело. Този нагон той донася със себе си за един нов живот. И наличието на този нагон образува онази черта в неговото същество, която го поставя на място, откъдето поправянето е възможно. Нека се вземе предвид една съвкупност от такива нагони, и ще имаме причина за съобразената със съдбата среда, в която се ражда един човек. – Същото може да стане и с друго допускане. Нека отново предположим, че е вярно онова, което казва духовната наука: че плодовете на един изминал живот се вграждат в духовния зародиш на човека и че царството на духовете, в което той се намира между смъртта и новия живот, е областта, в която тези плодове узряват, за да се появят, преобразени в заложби и способности, в един нов живот и да оформят личността така, че тя да се явява като въздействие на онова, което е било спечелено в един предишен живот. – На онзи, който прави тези допускания и с тях непредубедено разглежда живота, ще се покаже, че чрез тях всичко сетивно-фактическо може да бъде признато в своето пълно значение и истинност, но че същевременно става разбираемо всичко онова, което, когато се гради само върху сетивните факти, винаги трябва да остане неразбираемо за онзи, чиято нагласа е насочена към духовния свят.* И преди всичко ще изчезне всяка нелогичност от рода на посочената по-рано: понеже най-значителното име стои в края на една кръвна общност, носителят му трябвало да е наследил своята дарба. Животът става логически разбираем чрез установените от духовната наука свръхсетивни факти. |
| 150 | Der gewissenhafte Wahrheitsucher, der ohne eigene Erfahrung in der übersinnlichen Welt sich zurechtfinden will in den Tatsachen, wird aber auch noch einen gewichtigen Einwand erheben können. Es kann nämlich geltend gemacht werden, daß es unzulässig sei, einfach aus dem Grunde das Dasein irgendwelcher Tatsachen anzunehmen, weil man sich dadurch etwas erklären könne, was sonst unerklärlich ist. Solch ein Einwand ist sicherlich für denjenigen ganz bedeutungslos, welcher die entsprechenden Tatsachen aus der übersinnlichen Erfahrung kennt. Und in den folgenden Teilen dieser Schrift wird der Weg angegeben, der gegangen werden kann, um nicht nur andere geistige Tatsachen, die hier beschrieben werden, sondern auch das Gesetz der geistigen Verursachung als eigenes Erlebnis kennenzulernen. Aber für jeden, welcher diesen Weg nicht antreten will, kann der obige Einwand eine Bedeutung haben. Und dasjenige, was wider ihn gesagt werden kann, ist auch für einen solchen wertvoll, der den angedeuteten Weg selbst zu gehen entschlossen ist. Denn wenn es jemand in der richtigen Art aufnimmt, dann ist es selbst der beste erste Schritt, der auf diesem Wege gemacht werden kann. — Es ist nämlich durchaus wahr: bloß weil man sich etwas dadurch erklären kann, was sonst unerklärlich bleibt, soll man etwas nicht annehmen, von dessen Dasein man sonst kein Wissen hat. Aber in dem Falle mit den angeführten geistigen Tatsachen liegt die Sache doch noch anders. Wenn man sie annimmt, so hat das nicht nur die intellektuelle Folge, daß man durch sie das Leben begreiflich findet, sondern man erlebt durch die Aufnahme dieser Voraussetzungen in seine Gedanken noch etwas ganz anderes. Man denke sich den folgenden Fall: Es widerfahrt jemand etwas, das in ihm recht peinliche Empfindungen hervorruft. Er kann sich nun in zweifacher Art dazu stellen. Er kann den Vorfall als etwas erleben, was ihn peinlich berührt, und sich der peinlichen Empfindung hingeben, vielleicht sogar in Schmerz versinken. Er kann sich aber auch anders dazu stellen. Er kann sagen: In Wahrheit habe ich selbst in einem vergangenen Leben in mir die Kraft gebildet, welche mich vor diesen Vorfall gestellt hat; ich habe in Wirklichkeit mir selbst die Sache zugefügt. Und er kann nun alle die Empfindungen in sich erregen, welche ein solcher Gedanke zur Folge haben kann. Selbstverständlich muß der Gedanke mit dem allervollkommensten Ernste und mit aller möglichen Kraft erlebt werden, wenn er eine solche Folge für das Empfindungs- und Gefühlsleben haben soll. Wer solches zustande bringt, für den wird sich eine Erfahrung einstellen, welche sich am besten durch einen Vergleich veranschaulichen läßt. Zwei Menschen — so wolle man annehmen — bekämen eine Siegellackstange in die Hand. Der eine stelle intellektuelle Betrachtungen an über die «innere Natur» der Stange. Diese Betrachtungen mögen sehr klug sein; wenn sich diese «innere Natur> durch nichts zeigt, mag ihm ruhig jemand erwidern: das sei Träumerei. Der andere aber reibt den Siegellack mit einem Tuchlappen, und er zeigt dann, daß die Stange kleine Körperchen anzieht. Es ist ein gewichtiger Unterschied zwischen den Gedanken, die durch des ersten Menschen Kopf gegangen sind und ihn zu den Betrachtungen angeregt haben, und denen des zweiten. Des ersten Gedanken haben keine tatsächliche Folge; diejenigen des zweiten aber haben eine Kraft, also etwas Tatsächliches, aus seiner Verborgenheit hervorgelockt. — So ist es nun auch mit den Gedanken eines Menschen, der sich vorstellt, er habe die Kraft, mit einem Ereignis zusammenzukommen, durch ein früheres Leben selbst in sich gepflanzt Diese bloße Vorstellung regt in ihm eine wirkliche Kraft an, durch die er in einer ganz andern Art dem Ereignis begegnen kann, als wenn er diese Vorstellung nicht hegt. Es geht ihm dadurch ein Licht auf über die notwendige Wesenheit dieses Ereignisses, das er sonst nur als einen Zufall anerkennen könnte. Und er wird unmittelbar einsehen: ich habe den rechten Gedanken gehabt, denn dieser Gedanke hatte die Kraft, die Tatsache mir zu enthüllen. Wiederholt jemand solche innere Vorgänge, so werden sie fortgesetzt zu einem Mittel innerer Kraftzufuhr, und sie erweisen so ihre Richtigkeit durch ihre Fruchtbarkeit Und diese Richtigkeit zeigt sich, nach und nach, kräftig genug. In geistiger, seelischer und auch physischer Beziehung wirken solche Vorgänge gesundend, ja in jeder Beziehung fördernd auf das Leben ein. Der Mensch wird gewahr, daß er sich dadurch in einer richtigen Art in den Lebenszusammenhang hineinstellt, während er bei Beachtung nur des einen Lebens zwischen Geburt und Tod sich einem Irrwahn hingibt Der Mensch wird seelisch stärker durch das gekennzeichnete Wissen. — Einen solchen rein inneren Beweis von der geistigen Verursachung kann sich ein jeder allerdings nur selbst in seinem Innenleben verschaffen. Aber es kann ihn auch ein jeder haben. Wer ihn sich nicht verschafft hat, kann seine Beweiskraft allerdings nicht beurteilen. Wer ihn sich verschafft hat, der kann ihn aber auch kaum mehr anzweifeln. Man braucht sich auch gar nicht zu verwundern, daß dies so ist. Denn was so ganz und gar mit demjenigen zusammenhängt, was des Menschen innerste Wesenheit, seine Persönlichkeit ausmacht, von dem ist es nur natürlich, daß es auch nur im innersten Erleben genügend bewiesen werden kann. — Vorbringen kann man dagegen allerdings nicht, daß eine solche Angelegenheit, weil sie solchem inneren Erlebnis entspricht, ein jeder mit sich selbst abmachen müsse, und daß sie nicht Sache einer Geisteswissenschaft sein könne. Gewiß ist, daß ein jeder selbst das Erlebnis haben muß, wie ein jeder selbst den Beweis eines mathematischen Satzes einsehen muß. Aber der Weg, auf dem das Erlebnis erreicht werden kann, ist für alle Menschen gültig, wie die Methode, einen mathematischen Satz zu beweisen, für alle gültig ist. | Съвестният търсач на истината, който иска да се ориентира във фактите без собствен опит в свръхсетивния свят, ще може обаче да повдигне и още едно сериозно възражение. Може именно да се изтъкне, че е недопустимо да се приема съществуването на някакви факти просто защото така може да се обясни нещо, което иначе е необяснимо. Такова възражение със сигурност е съвсем без значение за онзи, който познава съответните факти от свръхсетивния опит. И в следващите части на тази книга ще бъде посочен пътят, по който може да се върви, за да се опознаят като собствено преживяване не само други духовни факти, които се описват тук, но и законът на духовната причинност. Но за всеки, който не иска да тръгне по този път, горното възражение може да има значение. И онова, което може да се каже срещу него, е ценно и за такъв, който е решен сам да върви по посочения път. Защото, ако някой го възприеме по правилния начин, то самото е най-добрата първа стъпка, която може да се направи по този път. – Напълно вярно е именно: само защото чрез него можем да си обясним нещо, което иначе остава необяснимо, не бива да приемаме нещо, за чието съществуване иначе не знаем нищо. Но в случая с посочените духовни факти работата все пак стои още иначе. Ако човек ги приеме, това има не само интелектуалната последица, че чрез тях той намира живота разбираем, а чрез приемането на тези допускания в своите мисли той преживява и още нещо съвсем друго. Да си представим следния случай: На някого се случва нещо, което предизвиква в него твърде мъчителни усещания. Той може да се отнесе към това по два начина. Може да преживее случката като нещо, което го засяга мъчително, и да се отдаде на мъчителното усещане, може би дори да потъне в болка. Но може и да се отнесе към нея иначе. Може да каже: В действителност аз самият в един минал живот съм образувал в себе си силата, която ме е изправила пред тази случка; в действителност аз сам съм си причинил това. И тогава той може да възбуди в себе си всички усещания, които такава мисъл може да породи. Разбира се, мисълта трябва да бъде преживяна с най-съвършена сериозност и с цялата възможна сила, ако тя трябва да има такава последица за живота на усещанията и чувствата. Който постигне подобно нещо, при него ще настъпи опит, който най-добре може да се онагледи чрез едно сравнение. Двама души – така нека приемем – получават в ръка пръчка восък за печати. Единият прави интелектуални разсъждения за „вътрешната природа“ на пръчката. Тези разсъждения може да са много умни; но ако тази „вътрешна природа“ не се проявява с нищо, някой спокойно може да му възрази, че това е мечтателство. Другият обаче разтрива восъка с парче плат и показва след това, че пръчката привлича малки телца. Има съществена разлика между мислите, които са минали през главата на първия човек и са го подтикнали към разсъжденията, и мислите на втория. Мислите на първия нямат фактическа последица; мислите на втория обаче са извикали от скритостта ѝ една сила, т.е. нещо фактическо. – Така е и с мислите на човек, който си представя, че сам е посадил в себе си чрез един по-ранен живот силата да се срещне с едно събитие. Тази представа сама по себе си възбужда в него една действителна сила, чрез която той може да посрещне събитието по съвсем друг начин, отколкото ако не храни тази представа. Чрез това у него просветва разбиране за необходимата същност на това събитие, което иначе би могъл да признае само като случайност. И той непосредствено ще прозре: имал съм правилната мисъл, защото тази мисъл имаше силата да ми разкрие факта. Ако някой повтаря такива вътрешни процеси, те непрекъснато стават средство за вътрешен приток на сила и така доказват своята правилност чрез своята плодотворност. И тази правилност постепенно се проявява достатъчно силно. В духовно, душевно и също във физическо отношение такива процеси действат оздравително, дори във всяко отношение благотворно върху живота. Човекът забелязва, че чрез това се поставя по правилен начин във връзката на живота, докато, ако взема предвид само единия живот между раждането и смъртта, се отдава на заблуда. Човекът става душевно по-силен чрез описаното знание. – Такова чисто вътрешно доказателство за духовната причинност всеки наистина може да си набави само сам в своя вътрешен живот. Но и всеки може да го има. Който не си го е набавил, наистина не може да прецени неговата доказателствена сила. Но който си го е набавил, той едва ли може вече да се усъмни в него. Изобщо не бива да се учудваме, че това е така. Защото за онова, което е така изцяло свързано с това, което съставлява най-съкровената същност на човека, неговата личност, е съвсем естествено, че и то може да бъде достатъчно доказано само в най-съкровеното преживяване. – Срещу това обаче не може да се изтъкне, че подобен въпрос, понеже съответства на такова вътрешно преживяване, всеки трябва да урежда сам със себе си и че той не може да бъде предмет на една духовна наука. Сигурно е, че всеки трябва сам да има преживяването, както всеки сам трябва да прозре доказателството на една математическа теорема. Но пътят, по който може да се стигне до преживяването, е валиден за всички хора, както методът за доказване на една математическа теорема е валиден за всички. |
| 151 | Nicht in Abrede soll gestellt werden, daß — von den übersinnlichen Beobachtungen natürlich abgesehen — der eben angeführte Beweis durch die krafthervorbringende Gewalt der entsprechenden Gedanken der einzige ist, der jeder unbefangenen Logik standhält. Alle anderen Erwägungen sind gewiß sehr bedeutsam; aber sie werden doch alle etwas haben, an dem ein Gegner Angriffspunkte finden kann. Wer allerdings sich genug unbefangenen Blick angeeignet hat, der wird schon in der Möglichkeit und Tatsächlichkeit der Erziehung bei dem Menschen etwas finden, was logisch wirkende Beweiskraft dafür hat, daß ein geistiges Wesen sich in der leiblichen Hülle zum Dasein ringt. Er wird das Tier mit dem Menschen vergleichen und sich sagen: Bei dem ersteren treten die für dasselbe maßgebenden Eigenschaften und Befähigungen mit der Geburt als etwas in sich Bestimmtes auf, das deudich zeigt, wie es durch die Vererbung vorgezeichnet ist und sich an der AußenWelt entfaltet. Man sehe, wie das junge Küchlein Lebensverrichtungen von Geburt an in bestimmter Art vollzieht An den Menschen aber tritt durch die Erziehung mit seinem Innenleben etwas in ein Verhältnis, was ohne alle Beziehung zu einer Vererbung stehen kann. Und er kann in der Lage sein, die Wirkungen solcher äußeren Einflüsse sich anzueignen. Wer erzieht, der weiß, daß solchen Einflüssen vom Innern des Menschen Kräfte entgegenkommen müssen; ist das nicht der Fall, dann ist alle Schulung und Erziehung bedeutungslos. Für den unbefangenen Erzieher stellt sich sogar ganz scharf die Grenze hin zwischen den vererbten Anlagen und jenen inneren Kräften des Menschen, welche durch diese Anlagen hindurch leuchten und welche aus früheren Lebensläufen herrühren. Sicherlich kann man für solche Dinge nicht so «gewichtige» Beweise anfuhren wie für gewisse physikalische Tatsachen durch die Waage. Aber dafür sind diese Dinge eben die Intimitäten des Lebens. Und für den, der Sinn dafür hat, sind auch solche nicht handgreifliche Belege beweisend; sogar beweisender als die handgreifliche Wirklichkeit. Daß man ja auch Tiere dressieren kann, sie also gewissermaßen durch Erziehung Eigenschaften und Fähigkeiten annehmen, ist für den, der auf das Wesentliche zu schauen vermag, kein Einwand. Denn abgesehen davon, daß sich in der Welt allerorten Übergänge finden, verschmelzen die Ergebnisse der Dressur bei einem Tiere keineswegs in gleicher Art mit seinem persönlichen Wesen wie beim Menschen. Man betont ja sogar, wie die Fähigkeiten, welche den Haustieren im Zusammenleben mit dem Menschen andressiert werden, sich vererben, das heißt sofort gattungsmäßig, nicht persönlich wirken. Darwin beschreibt, wie Hunde apportieren, ohne dazu angelernt zu sein oder es gesehen zu haben. Wer wollte ein gleiches von der menschlichen Erziehung behaupten? | Не бива да се отрича, че – като се оставят, естествено, настрана свръхсетивните наблюдения – току-що приведеното доказателство чрез мощта на съответните мисли да пораждат сила е единственото, което устоява на всяка непредубедена логика. Всички други съображения са наистина много значими; но всички те все пак ще имат нещо, в което противникът може да намери уязвими места. Който обаче си е усвоил достатъчно непредубеден поглед, той още във възможността и фактичността на възпитанието у човека ще намери нещо, което има логически действаща доказателствена сила за това, че едно духовно същество си пробива път към съществуване в телесната обвивка. Той ще сравни животното с човека и ще си каже: При първото определящите за него свойства и способности се появяват с раждането като нещо определено в себе си, което ясно показва как то е предначертано чрез наследствеността и се разгръща във външния свят. Вижте как малкото пиленце от раждането си изпълнява жизнените си функции по определен начин. А с човека, с неговия вътрешен живот, чрез възпитанието влиза в отношение нещо, което може да няма никаква връзка с наследствеността. И той може да е в състояние да усвои въздействията на такива външни влияния. Който възпитава, знае, че насреща на такива влияния трябва да излязат сили от вътрешността на човека; ако това не е така, всяко обучение и възпитание е безсмислено. За непредубедения възпитател дори съвсем рязко се очертава границата между унаследените заложби и онези вътрешни сили на човека, които просветват през тези заложби и които произхождат от предишни житейски пътища. Наистина за такива неща не могат да се приведат толкова „тежки“ доказателства, колкото за известни физически факти чрез везните. Но затова пък тези неща са тъкмо интимностите на живота. И за онзи, който има усет за тях, и такива неосезаеми свидетелства са доказателни; дори по-доказателни от осезаемата действителност. Това, че и животни могат да бъдат дресирани, т.е. че те, така да се каже, чрез възпитание придобиват свойства и способности, не е възражение за онзи, който е в състояние да гледа към същественото. Защото, независимо от това, че навсякъде в света се срещат преходи, резултатите от дресировката при едно животно в никакъв случай не се сливат с неговата лична същност по същия начин, както при човека. Подчертава се дори как способностите, които се придобиват чрез дресировка у домашните животни в съвместния им живот с човека, се предават по наследство, т.е. веднага действат по родов, а не по личен начин. Дарвин описва как кучета апортират, без да са били учени на това или да са го виждали. Кой би искал да твърди същото за човешкото възпитание? |
| 152 | Nun gibt es Denker, welche durch ihre Beobachtungen über die Meinung hinauskommen, daß der Mensch durch die rein vererbten Kräfte von außen zusammengefügt sei. Sie erheben sich bis zu dem Gedanken, daß ein geistiges Wesen, eine Individualität, dem leiblichen Dasein vorangehe und dieses gestalte. Aber viele von ihnen rinden doch nicht die Möglichkeit, zu begreifen, daß es wiederholte Erdenleben gibt und daß in dem Zwischendasein zwischen den Leben die Früchte der vorigen mitgestaltende Kräfte sind. Es sei aus der Reihe solcher Denker einer angeführt. Immanuel Hermann Fichte, der Sohn des großen Fichte, führt in seiner «Anthropologie» seine Beobachtungen an, die ihn (S. 528) zu folgendem zusammenfassenden Urteil bringen: «Die Eltern sind nicht die Erzeuger in vollständigem Sinne: den organischen Stoff bieten sie dar, und nicht bloß diesen, sondern zugleich jenes Mittlere, Sinnlich-Gemüdiche, welches sich in Temperament, in eigentümlicher Gemütsfarbung, in bestimmter Spezifikation der Triebe und dergleichen zeigt, als deren gemeinschaftliche Quelle die <Phantasie> in jenem weitern, von uns nachgewiesenen Sinn sich ergeben hat. In allen diesen Elementen der Persönlichkeit ist die Mischung und eigentümliche Verbindung der Elternseelen unverkennbar; diese daher für ein bloßes Produkt der Zeugung zu erklären, ist vollkommen begründet, noch dazu, wenn, wofür wir uns entscheiden mußten, die Zeugung als wirklicher Seelenvorgang aufgefaßt wird. Aber der eigendiche, schließende Mittelpunkt der Persönlichkeit fehlt hier gerade; denn bei tiefer eindringender Beobachtung ergibt sich, daß auch jene gemüdichen Eigentümlichkeiten nur eine Hülle und ein Werkzeugliches sind, um die eigentlich geistigen idealen Anlagen des Menschen in sich zu fassen, geeignet, sie zu fördern in ihrer Entwickelung oder zu hemmen, keineswegs aber fähig, sie aus sich entstehen zu lassen.» Und weiter wird da gesagt: «Jeder präexistiert nach seiner geistigen Grund gestalt, denn geistig betrachtet gleicht kein Individuum dem andern, sowenig als die eine Tierspezies einer der übrigen» (S. 532). Diese Gedanken greifen nur so weit, daß sie in die physische Leiblichkeit des Menschen eintreten lassen eine geistige Wesenheit. Da deren gestaltende Kräfte aber nicht aus Ursachen früherer Leben hergeleitet werden, so müßte jedesmal, wenn eine Persönlichkeit ersteht, eine solche geistige Wesenheit aus einem göttlichen Urgrunde hervorgehen. Unter dieser Voraussetzung bestände aber keine Möglichkeit, die Verwandtschaft zu erklären, die ja besteht zwischen den sich aus dem menschlichen Innern herausringenden Anlagen und dem, was von der äußeren irdischen Umgebung im Laufe des Lebens an dieses Innere herandringt. Das menschliche Innere, das für jeden einzelnen Menschen aus einem göttlichen Urgrunde stammte, müßte ganz fremd gegenüberstehen dem, was ihm im irdischen Leben gegenübertritt. Nur dann wird das — wie es ja tatsächlich ist — nicht der Fall sein, wenn dieses menschliche Innere mit dem Äußern bereits verbunden war, wenn es nicht zum ersten Male in diesem lebt Der unbefangene Erzieher kann klar die Wahrnehmung machen: ich bringe aus den Ergebnissen des Erdenlebens an meinen Zögling etwas heran, was zwar seinen bloß vererbten Eigenschaften fremd ist, was ihn aber doch so anmutet, als ob er bei der Arbeit, aus welcher diese Ergebnisse stammen, schon dabei gewesen wäre. Nur die wiederholten Erdenleben im Zusammenhang mit den von der Geistesforschung dargelegten Tatsachen im geistigen Gebiet zwischen den Erdenleben: nur dies alles kann eine befriedigende Erklärung des allseitig betrachteten Lebens der gegenwärtigen Menschheit geben. — Ausdrücklich wird hier gesagt: der «gegenwärtigen» Menschheit. Denn die geistige Forschung ergibt, daß allerdings einmal der Kreislauf der Erdenleben begonnen hat und daß damals andere Verhältnisse als gegenwärtig für das in die leibliche Hülle eintretende geistige Wesen des Menschen bestanden haben. In den folgenden Kapiteln wird auf diesen urzeidichen Zustand des Menschenwesens zurückgegangen. Wenn dadurch aus den Ergebnissen der Geisteswissenschaft heraus wird gezeigt worden sein, wie dieses Menschenwesen seine gegenwärtige Gestalt im Zusammenhang mit der Erdentwickelung erhalten hat, wird auch noch genauer darauf hingedeutet werden können, wie der geistige Wesenskern des Menschen aus übersinnlichen Welten in die leiblichen Hüllen eindringt und wie das geistige Verursachungsgesetz, das «menschliche Schicksal», sich heranbildet. | Има обаче мислители, които чрез своите наблюдения надхвърлят мнението, че човекът е сглобен отвън от чисто унаследени сили. Те се издигат до мисълта, че едно духовно същество, една индивидуалност, предшества телесното съществуване и го оформя. Но мнозина от тях все пак не намират възможност да разберат, че има повторни земни животи и че в междинното съществуване между животите плодовете на предишните са съоформящи сили. Нека приведем един от редицата на такива мислители. Имануел Херман Фихте, синът на великия Фихте, привежда в своята „Антропология“ наблюденията си, които го довеждат (с. 528) до следната обобщаваща преценка: „Родителите не са създатели в пълния смисъл: те предоставят органичното вещество, и не само него, а заедно с това и онова средно, сетивно-сърдечно, което се проявява в темперамента, в своеобразната окраска на сърцето, в определената спецификация на нагоните и други подобни и като чийто общ източник се оказа ‚фантазията‘ в онзи по-широк, доказан от нас смисъл. Във всички тези елементи на личността смесването и своеобразното съчетание на душите на родителите е несъмнено; затова е напълно основателно те да бъдат обявени за просто продукт на зачатието, още повече ако, както трябваше да решим, зачатието се схваща като действителен душевен процес. Но същинският, завършващ център на личността липсва тъкмо тук; защото при по-дълбоко проникващо наблюдение се оказва, че и онези сърдечни особености са само обвивка и оръдие, за да обхванат в себе си същинските духовни идеални заложби на човека, годни да ги подпомагат в тяхното развитие или да ги възпрепятстват, но в никакъв случай способни да ги оставят да възникнат от самите тях.“ И по-нататък там се казва: „Всеки предсъществува според своята духовна основна форма, защото, погледнато духовно, никой индивид не прилича на друг, толкова малко, колкото един животински вид на някой от останалите“ (с. 532). Тези мисли стигат само дотам, че допускат едно духовно същество да влезе във физическата телесност на човека. Но тъй като неговите формиращи сили не се извеждат от причини от предишни животи, всеки път, когато възниква една личност, такова духовно същество би трябвало да произлиза от една божествена първооснова. При това допускане обаче не би имало възможност да се обясни сродството, което все пак съществува между заложбите, които си пробиват път от човешката вътрешност, и онова, което от външната земна среда в течение на живота прониква към тази вътрешност. Човешката вътрешност, която за всеки отделен човек би произхождала от една божествена първооснова, би трябвало да е съвсем чужда на онова, което застава насреща ѝ в земния живот. Това няма да е така – както в действителност и не е – само ако тази човешка вътрешност вече е била свързана с външното, ако тя не живее в него за първи път. Непредубеденият възпитател може ясно да възприеме следното: аз поднасям на моя възпитаник от резултатите на земния живот нещо, което наистина е чуждо на неговите само унаследени свойства, но което все пак му се струва така, сякаш той вече е участвал в работата, от която произхождат тези резултати. Само повторните земни животи във връзка с изложените от духовното изследване факти в духовната област между земните животи – само всичко това може да даде задоволително обяснение на всестранно разгледания живот на сегашното човечество. – Тук изрично се казва: на „сегашното“ човечество. Защото духовното изследване показва, че кръговратът на земните животи наистина някога е започнал и че тогава за духовното същество на човека, което влиза в телесната обвивка, са съществували други условия, отколкото сега. В следващите глави ще се върнем към това първобитно състояние на човешкото същество. Когато по този начин, изхождайки от резултатите на духовната наука, бъде показано как това човешко същество е получило своя сегашен облик във връзка със земното развитие, ще може и още по-точно да се посочи как духовното ядро на същността на човека прониква от свръхсетивни светове в телесните обвивки и как се оформя законът на духовната причинност, „човешката съдба“. |
| 153 | DIE WeltENTWICKELUNG UND DER MENSCH | РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКЪТ |
| 154 | Es hat sich durch die vorangegangenen Betrachtungen ergeben, daß die Wesenheit des Menschen aus den vier Gliedern sich aufbaut: Physischer Leib, Lebensleib, Astralleib und Ich-Träger. Das «Ich» arbeitet innerhalb der drei andern Glieder und wandelt diese um. Durch solche Umwandlung entstehen auf einer niedrigeren Stufe: Empfindungsseele, Verstandesseele und Bewußtseinsseele. Auf einer höheren Stufe des Menschendaseins bilden sich: Geistselbst, Lebensgeist und Geistesmensch. Diese Glieder der Menschennatur stehen nun in den mannigfaltigsten Verhältnissen zu dem ganzen Weltall. Und ihre Entwickelung hängt mit der Entwicklung dieses Weltalls zusammen. Durch die Betrachtung dieser Entwickelung gewinnt man einen Einblick in die tieferen Geheimnisse dieser menschlichen Wesenheit. | От предходните разглеждания се оказа, че същността на човека се изгражда от четирите члена: физическо тяло, жизнено тяло, астрално тяло и носител на Аза. „Азът“ работи вътре в другите три члена и ги преобразува. Чрез такова преобразуване на по-ниска степен възникват: сетивната душа, разсъдъчната душа и съзнаващата душа. На по-висока степен на човешкото съществуване се образуват: Дух-Себе, Дух-Живот и Дух-Човек. Тези членове на човешката природа стоят сега в най-многообразни отношения към цялата вселена. И тяхното развитие е свързано с развитието на тази вселена. Чрез разглеждането на това развитие се добива поглед върху по-дълбоките тайни на тази човешка същност. |
| 155 | Es ist klar, daß des Menschen Leben nach den verschiedensten Richtungen hin Beziehungen hat zur Umgebung, zu dem Wohnplatz, auf dem er sich entwickelt. Nun ist schon die äußerliche Wissenschaft durch die ihr gegebenen Tatsachen zu der Ansicht gedrängt worden, daß die Erde selbst, dieser Wohnplatz des Menschen im umfassendsten Sinne, eine Entwickelung durchgemacht hat. Diese Wissenschaft weist auf Zustände im Erdendasein hin, innerhalb welcher ein Mensch in seiner gegenwärtigen Form auf unserem Planeten noch nicht existiert hat. Sie zeigt, wie die Menschheit von einfachen Kulturzuständen herauf sich langsam und allmählich zu den gegenwärtigen Verhältnissen entwickelt hat. Also auch diese Wissenschaft kommt zu der Meinung, daß ein Zusammenhang bestehe zwischen der Entwickelung des Menschen und derjenigen seines Himmelskörpers, der Erde. Die Geisteswissenschaft* verfolgt diesen Zusammenhang durch diejenige Erkenntnis, welche ihre Tatsachen aus der durch die geistigen Organe geschärften Wahrnehmung schöpft Sie verfolgt den Menschen rückwärts in seinem Werdegange. Es zeigt sich ihr, daß das eigendiche innere geistige Wesen des Menschen durch eine Reihe von Leben auf dieser Erde geschritten ist. So aber kommt die Geistesforschung zu einem weit in der Vergangenheit zurückliegenden Zeitpunkte, in dem zum ersten Male dieses innere Menschenwesen in ein äußeres Leben in dem gegenwärtigen Sinne eingetreten ist In dieser ersten irdischen Verkörperung war es, daß das «Ich» anfing, innerhalb der drei Leiber, Astralleib, Lebensleib, physischer Leib, sich zu betätigen. Und es nahm dann die Früchte dieser Arbeit mit in das folgende Leben hinüber. | Ясно е, че животът на човека има връзки в най-различни посоки с обкръжението, с обиталището, в което той се развива. Вече и външната наука е била тласната от дадените ѝ факти към възгледа, че самата Земя, това обиталище на човека в най-широкия смисъл, е преминала през развитие. Тази наука посочва състояния в земното съществуване, през които човек в сегашната си форма още не е съществувал на нашата планета. Тя показва как човечеството бавно и постепенно се е развило от прости културни състояния нагоре до сегашните условия. Значи и тази наука стига до мнението, че съществува връзка между развитието на човека и развитието на неговото небесно тяло, Земята. Духовната наука* проследява тази връзка чрез онова познание, което черпи своите факти от възприятието, изострено чрез духовните органи. Тя проследява човека назад в неговия развой. Пред нея се разкрива, че истинското вътрешно духовно същество на човека е преминало през редица животи на тази Земя. Така обаче духовното изследване стига до един момент далеч назад в миналото, в който това вътрешно човешко същество за пръв път е навлязло във външен живот в сегашния смисъл. Именно в това първо земно въплъщение „Азът“ е започнал да проявява дейност вътре в трите тела – астрално тяло, жизнено тяло, физическо тяло. И после той е пренесъл плодовете на тази работа в следващия живот. |
| 156 | Wenn man in der angedeuteten Art bis zu diesem Zeitpunkte in der Betrachtung rückwärts schreitet, so wird man gewahr, daß das «Ich» einen Erdenzustand vorfindet, innerhalb dessen die drei Leiber, physischer Leib, Lebensleib und Astralleib, schon entwickelt sind und schon einen gewissen Zusammenhang haben. Das «Ich» verbindet sich zum ersten Male mit der Wesenheit, welche aus diesen drei Leibern besteht Es nimmt von jetzt ab dieses «Ich» an der Weiterentwickelung der drei Leiber teil. Vorher haben sich diese ohne ein solches Menschen-Ich bis zu der Stufe entwickelt, auf welcher sie dieses Ich damals angetroffen hat. | Когато по посочения начин човек се връща в разглеждането си назад до този момент, той забелязва, че „Азът“ заварва едно земно състояние, в което трите тела – физическо тяло, жизнено тяло и астрално тяло – вече са развити и вече имат известна взаимовръзка. „Азът“ се свързва за пръв път със съществото, което се състои от тези три тела. Оттук нататък този „Аз“ взема участие в по-нататъшното развитие на трите тела. Преди това те са се развили без такъв човешки Аз до степента, на която ги е заварил тогава този Аз. |
| 157 | Die Geisteswissenschaft muß mit ihrer Forschung nun noch weiter zurückgehen, wenn sie die Fragen beantworten will: Wie sind die drei Leiber bis zu einer solchen Stufe der Entwickelung gelangt, auf der sie ein «Ich» in sich aufnehmen konnten, und wie ist dieses Ich selbst geworden und zu der Fähigkeit gelangt, innerhalb dieser Leiber wirken zu können? | Духовната наука трябва сега да се върне със своето изследване още по-назад, ако иска да отговори на въпросите: Как трите тела са достигнали до такава степен на развитие, на която са могли да приемат в себе си един „Аз“, и как самият този Аз е възникнал и е стигнал до способността да действа вътре в тези тела? |
| 158 | * Geisteswissenschaft wird hier, wie aus dem Zusammenhang ersichtlich ist, gleichbedeutend mit «Geheimwissenschaft», mit übersinnlicher Erkenntnis gebraucht. | * Духовна наука тук, както се вижда от контекста, се употребява като равнозначно на „тайна наука“, на свръхсетивно познание. |
| 159 | Die Beantwortung dieser Fragen ist nur möglich, wenn man das Werden des Erdenplaneten selbst im geisteswissenschaftlichen Sinne verfolgt Durch solche Forschung gelangt man an einen Anfang dieses Erdenplaneten. Diejenige Betrachtungsart, welche nur auf die Tatsachen der physischen Sinne baut, kann nicht bis zu Schlußfolgerungen gelangen, die mit diesem Erdenanfang etwas zu tun haben. Eine gewisse Ansicht, die sich solcher Schlußfolgerungen bedient, kommt zu dem Ergebnis, daß alles Stoffliche der Erde sich aus einem Urnebel heraus gebildet habe. Es kann nicht die Aufgabe dieser Schrift sein, auf solche Vorstellungen näher einzugehen. Denn für die Geistesforschung handelt es sich darum, nicht bloß die materiellen Vorgänge der Erdentwickelung in Betracht zu ziehen, sondern vor allem die hinter dem Stofflichen liegenden geistigen Ursachen. Wenn man einen Menschen vor sich hat, der eine Hand hebt, so kann dieses Heben der Hand zu zweierlei Betrachtungsweisen anregen. Man kann den Mechanismus des Armes und des andern Organismus untersuchen und den Vorgang so beschreiben wollen, wie er sich rein physisch abspielt Man kann aber auch den geistigen Blick auf dasjenige lenken, was in der Seele des Menschen vorgeht und was die seelische Veranlassung zum Heben der Hand bildet. In einer ähnlichen Art sieht der durch das geistige Wahrnehmen geschulte Forscher hinter allen Vorgängen der sinnlich-physischen Welt geistige Vorgänge. Für ihn sind alle Umwandlungen in dem Stofflichen des Erdenplaneten Offenbarungen geistiger Kräfte, die hinter dem Stofflichen liegen. Wenn aber solche geistige Beobachtung in dem Leben der Erde immer weiter zurückgeht, so kommt sie an einen Entwickelungspunkt, an dem alles Stoffliche erst anfangt zu sein. Es entwickelt sich dieses Stoffliche aus dem Geistigen heraus. Vorher ist nur Geistiges vorhanden. Man nimmt durch diese geistige Beobachtung das Geistige wahr und sieht, wie in weiterem Verfolg sich dieses Geistige zu dem Stofflichen teilweise gleichsam verdichtet. Man hat einen Vorgang vor sich, der sich — auf einer höheren Stufe — so abspielt, wie wenn man ein Gefäß mit Wasser betrachtet, in dem sich nach und nach durch kunstvoll geleitete Abkühlungen Eisklumpen heraus bildeten. Wie man hier aus dem, was vorher durchaus Wasser war, das Eis sich heraus verdichten sieht, so kann man durch geistige Beobachtung verfolgen, wie sich aus einem vorangehenden durchaus Geistigen die stofflichen Dinge, Vorgänge und Wesenheiten gleichsam verdichten. — So hat sich der physische Erdenplanet herausentwickelt aus einem geistigen Weltwesen; und alles, was stofflich mit diesem Erdenplaneten verknüpft ist, hat sich aus solchem herausverdich tet, was mit ihm vorher geistig verbunden war. Man hat sich aber nicht vorzustellen, daß jemals alles Geistige sich in Stoffliches umwandelt; sondern man hat in dem letzteren immer nur umgewandelte Teile des ursprünglichen Geistigen vor sich. Dabei bleibt das Geistige auch während der stofflichen Entwickelungsperiode das eigentlich leitende und führende Prinzip. | Отговорът на тези въпроси е възможен само ако се проследи в духовнонаучен смисъл ставането на самата земна планета. Чрез такова изследване се стига до едно начало на тази земна планета. Онзи начин на разглеждане, който гради само върху фактите на физическите сетива, не може да стигне до заключения, които имат нещо общо с това начало на Земята. Един определен възглед, който си служи с такива заключения, стига до резултата, че всичко веществено на Земята се е образувало от една първична мъглявина. Задача на тази книга не може да бъде да се спира по-подробно на такива представи. Защото за духовното изследване става дума да се вземат предвид не само материалните процеси на земното развитие, а преди всичко духовните причини, които лежат зад вещественото. Когато пред нас има човек, който вдига ръка, това вдигане на ръката може да подбуди два начина на разглеждане. Може да се изследва механизмът на ръката и на останалия организъм и да се поиска процесът да бъде описан така, както той протича чисто физически. Но може също да се насочи духовният поглед към онова, което става в душата на човека и което съставлява душевния повод за вдигането на ръката. По подобен начин изследователят, обучен чрез духовното възприемане, вижда зад всички процеси на сетивно-физическия свят духовни процеси. За него всички преобразувания във веществото на земната планета са откровения на духовни сили, които лежат зад вещественото. Но когато такова духовно наблюдение отива все по-назад в живота на Земята, то стига до една точка на развитието, в която всичко веществено едва започва да съществува. Това веществено се развива от духовното. Преди това е налице само духовно. Чрез това духовно наблюдение човек възприема духовното и вижда как при по-нататъшното проследяване това духовно отчасти като че ли се сгъстява във веществено. Пред нас е процес, който – на по-висока степен – протича така, както когато се наблюдава съд с вода, в който постепенно чрез изкусно направлявани охлаждания биха се образували буци лед. Както тук човек вижда как от онова, което преди е било изцяло вода, се сгъстява ледът, така чрез духовно наблюдение може да се проследи как от едно предходно изцяло духовно като че ли се сгъстяват веществените неща, процеси и същества. – Така физическата земна планета се е развила от едно духовно световно същество; и всичко, което е веществено свързано с тази земна планета, се е сгъстило от онова, което преди е било свързано с нея духовно. Но не бива да си представяме, че някога всичко духовно се превръща във веществено; а в последното винаги имаме пред себе си само преобразувани части от първоначалното духовно. При това духовното остава и през периода на вещественото развитие истински водещият и направляващ принцип. |
| 160 | Es ist einleuchtend, daß diejenige Vorstellungsart, welche sich nur an die sinnlich-physischen Vorgänge halten will — und an dasjenige, was der Verstand aus diesen Vorgängen erschließen kann — nichts auszusagen vermag über das in Rede stehende Geistige. Man nehme an, es könne ein Wesen geben, das nur solche Sinne hätte, die Eis wahrnehmen können, nicht aber den feineren Zustand des Wassers, aus dem sich das Eis durch Abkühlung abhebt. Für ein solches Wesen wäre das Wasser nicht vorhanden; und es wäre für dasselbe von dem Wasser erst dann etwas wahrzunehmen, wenn sich Teile desselben zu Eis umgebildet haben. So bleibt für einen Menschen das hinter den Erdenvorgängen liegende Geistige verborgen, wenn er nur das für die physischen Sinne Vorhandene gelten lassen will. Und wenn er von den physischen Tatsachen, die er gegenwärtig wahrnimmt, richtige Schlußfolgerungen sich bildet über frühere Zustände des Erdenplaneten, so kommt ein solcher Mensch eben nur bis zu jenem Entwickelungspunkte, in dem das vorangehende Geistige sich teilweise zu dem Stofflichen verdichtete. Dieses vorangehende Geistige sieht eine solche Betrachtungsweise ebensowenig wie das Geistige, das unsichtbar auch gegenwärtig hinter dem Stofflichen waltet | Очевидно е, че онзи начин на представяне, който иска да се придържа само към сетивно-физическите процеси – и към онова, което разсъдъкът може да заключи от тези процеси, – не е в състояние да каже нищо за въпросното духовно. Да приемем, че би могло да съществува същество, което има само такива сетива, които могат да възприемат лед, но не и по-финото състояние на водата, от която ледът се отделя чрез охлаждане. За такова същество водата не би съществувала; и то би могло да възприеме нещо от водата едва тогава, когато части от нея са се превърнали в лед. Така за един човек остава скрито духовното, което лежи зад земните процеси, ако той иска да признава само онова, което съществува за физическите сетива. И ако от физическите факти, които възприема сега, той прави правилни заключения за по-ранни състояния на земната планета, такъв човек стига тъкмо само до онази точка на развитието, в която предходното духовно отчасти се е сгъстило във веществено. Такъв начин на разглеждане не вижда това предходно духовно, точно както не вижда и духовното, което невидимо действа и сега зад вещественото. |
| 161 | Es kann erst in den letzten Kapiteln dieser Schrift von den Wegen gesprochen werden, auf denen der Mensch sich die Fähigkeit aneignet, in geistiger Wahrnehmung auf die früheren Erdenzustände zurückzublicken, von denen hier die Rede ist Nur angedeutet soll hier vorläufig werden, daß für die geistige Forschung die Tatsachen auch urferner Vergangenheiten nicht verschwunden sind. Wenn ein Wesen zu einem körperlichen Dasein gelangt, so vergeht mit seinem körperlichen Tode das Stoffliche. Nicht in der gleichen Art «verschwinden» die geistigen Kräfte, welche dieses Körperhafte aus sich herausgetrieben haben. Sie lassen ihre Spuren, ihre genauen Abbilder in der geistigen Grundlage der Welt zurück Und wer durch die sichtbare Welt hindurch die Wahrnehmung zu dem Unsichtbaren zu erheben vermag, der gelangt endlich dazu, etwas vor sich zu haben, was man mit einem gewaltigen geistigen Panorama vergleichen könnte, in dem alle vergangenen Vorgänge der Welt verzeichnet sind. Man kann diese unvergänglichen Spuren alles Geistigen die «Akasha-Chronik» nennen, indem man als Akasha-Wesenheit das Geistig-Bleibende des Weltgeschehens im Gegensatz zu den vergänglichen Formen des Geschehens bezeichnet Nun muß auch hier wieder gesagt werden, daß Forschungen auf den übersinnlichen Gebieten des Daseins nur mit Hilfe des geistigen Wahrnehmens, also auf dem hier betrachteten Gebiete nur durch das Lesen der angedeuteten «Akasha-Chronik» angestellt werden können. Dennoch gilt auch hier dasjenige, was für Ähnliches schon an früherer Stelle dieser Schrift gesagt worden ist. Erforscht können die übersinnlichen Tatsachen nur durch die übersinnliche Wahrnehmung werden; sind sie aber erforscht und werden sie von der Wissenschaft des Übersinnlichen mitgeteilt, so können sie eingesehen werden durch das gewöhnliche Denken, wenn dieses nur wirklich unbefangen sein will. Es werden in dem folgenden im Sinne der übersinnlichen Erkenntnis die Entwickelungszustände der Erde mitgeteilt. Es werden die Umwandlungen unseres Planeten verfolgt werden bis zu dem Lebenszustande, in dem dieser gegenwärtig ist. Wenn nun jemand das betrachtet, was er gegenwärtig in bloßer sinnlicher Wahrnehmung vor sich hat, und dann dasjenige in sich aufnimmt, was die übersinnliche Erkenntnis darüber sagt, wie seit urferner Vergangenheit dieses Gegenwärtige sich entwickelt habe, so vermag er bei wahrhaft unbefangenem Denken sich zu sagen: Erstens ist es durchaus logisch, was diese Erkenntnis berichtet; zweitens kann ich einsehen, daß die Dinge so geworden sind, wie sie mir eben entgegentreten, wenn ich annehme, daß dies richtig sei, was durch die übersinnliche Forschung mitgeteilt wird. Mit dem «Logischen» ist natürlich in diesem Zusammenhange nicht gemeint, daß innerhalb irgendeiner Darstellung übersinnlicher Forschung nicht Irrtümer in logischer Beziehung enthalten sein könnten. Auch hier soll von dem «Logischen» nur so gesprochen werden, wie man im gewöhnlichen Leben der physischen Welt davon spricht. Wie da die logische Darstellung als Forderung gilt, trotzdem der einzelne Darsteller eines Tatsachengebietes logischen Irrtümern verfallen kann, so ist es auch in der übersinnlichen Forschung. Es kann sogar vorkommen, daß ein Forscher, der auf übersinnlichen Gebieten wahrzunehmen vermag, sich Irrtümern in der logischen Darstellung hingibt und daß einen solchen dann jemand verbessern kann, der gar nicht übersinnlich wahrnimmt, wohl aber die Fähigkeit eines gesunden Denkens hat. Aber im Wesen kann gegen die in der übersinnlichen Forschung angewandte Logik nichts eingewendet werden. Und gar nicht nötig sollte man haben zu betonen, daß gegen die Tatsachen selbst nichts aus bloß logischen Gründen vorgebracht werden kann. So wie man auf dem Gebiete der physischen Welt niemals logisch beweisen kann, ob es einen Walfisch gibt oder nicht, sondern nur durch den Augenschein, so können auch die übersinnlichen Tatsachen nur durch die geistige Wahrnehmung erkannt werden.—Es kann aber nicht genug betont werden, daß es für den Betrachter der übersinnlichen Gebiete eine Notwendigkeit ist, bevor er in eigenem Wahrnehmen sich den geistigen Welten nähern will, zuerst sich durch die angedeutete Logik eine Ansicht zu verschaffen, und nicht minder dadurch, daß er erkennt, wie die sinnlich-offenbare Welt überall verständlich erscheint, wenn man voraussetzt, die Mitteilungen der Geheimwissenschaft seien richtig. Es bleibt eben alles Erleben in der übersinnlichen Welt ein unsicheres — ja gefährliches — Herumtasten, wenn der geschilderte Vorbereitungsweg verschmäht wird. Deshalb wird in dieser Schrift auch zuerst das ÜbersinnlichTatsächliche der Erdentwickelung mitgeteilt, bevor über den Weg der übersinnlichen Erkenntnis selbst gesprochen wird. — Es kommt ja durchaus auch in Betracht, daß derjenige, welcher sich rein denkend in das hineinfindet, was die übersinnliche Erkenntnis zu sagen hat, keineswegs in derselben Lage ist wie jemand, der sich eine Erzählung anhört über einen physischen Vorgang, den er nicht selbst sehen kann. Denn das reine Denken ist selbst schon eine übersinnliche Betätigung. Es kann als Sinnliches nicht zu übersinnlichen Vorgängen durch sich selbst fuhren. Wenn man aber dieses Denken auf die übersinnlichen, durch die übersinnliche Anschauung erzählten Vorgänge anwendet, dann wächst es durch sich selbst in die übersinnliche Welt hinein. Und es ist sogar einer der allerbesten Wege, zu eigener Wahrnehmung auf übersinnlichem Gebiete dadurch zu gelangen, daß man durch das Denken über das von der übersinnlichen Erkenntnis Mitgeteilte in die höhere Welt hineinwächst. Ein solches Hineinkommen ist nämlich mit der größten Klarheit verbunden. Deshalb betrachtet auch eine gewisse Richtung geisteswissenschaftlicher Forschung dieses Denken als die gediegenste erste Stufe aller geisteswissenschaftlichen Schulung. — Auch muß es durchaus begreiflich erscheinen, daß in dieser Schrift nicht in bezug auf alle Einzelheiten der im Geiste wahrgenommenen Erdentwickelung darauf hingewiesen wird, wie das Übersinnliche sich in dem Offenbaren bestätigt. Das war auch nicht die Meinung, als gesagt wurde, daß das Verborgene überall in seinen offenbaren Wirkungen nachgewiesen werden kann. Es ist vielmehr dies die Meinung, daß auf Schritt und Tritt alles lichtvoll und begreiflich für den Menschen werden kann, was ihm entgegentritt, wenn er die offenbaren Vorgänge sich in die Beleuchtung rückt, welche ihm durch die Geheimwissenschaft ermöglicht wird. Nur an einzelnen charakteristischen Stellen mag in den folgenden Betrachtungen probeweise auf Bestätigungen des Verborgenen durch das Offenbare verwiesen werden, um zu zeigen, wie man es überall, wo man nur will, im praktischen Verfolg des Lebens machen kann. | Едва в последните глави на тази книга може да се говори за пътищата, по които човек усвоява способността да поглежда с духовно възприятие назад към по-ранните земни състояния, за които става дума тук. Тук засега трябва само да се загатне, че за духовното изследване фактите дори на прадалечни минали времена не са изчезнали. Когато едно същество стигне до телесно съществуване, с неговата телесна смърт вещественото загива. Не по същия начин „изчезват“ духовните сили, които са изтласкали от себе си това телесно. Те оставят своите следи, своите точни отражения в духовната основа на света. И който е в състояние да издигне възприятието през видимия свят до невидимото, той стига накрая дотам да има пред себе си нещо, което би могло да се сравни с една грамадна духовна панорама, в която са записани всички минали процеси на света. Тези непреходни следи на всичко духовно могат да се нарекат „Акаша-хрониката“, като с Акаша-същност се обозначава духовно-трайното в световните събития за разлика от преходните им форми. Сега и тук отново трябва да се каже, че изследвания в свръхсетивните области на съществуването могат да се правят само с помощта на духовното възприемане, значи в разглежданата тук област само чрез четенето на посочената „Акаша-хроника“. Все пак и тук важи онова, което вече беше казано за подобно нещо на по-ранно място в тази книга. Свръхсетивните факти могат да бъдат изследвани само чрез свръхсетивното възприятие; но изследвани ли са и съобщават ли се от науката за свръхсетивното, те могат да бъдат прозрени от обикновеното мислене, стига то наистина да иска да бъде непредубедено. По-нататък ще бъдат съобщени в смисъла на свръхсетивното познание състоянията на развитие на Земята. Ще бъдат проследени преобразуванията на нашата планета до жизненото състояние, в което тя се намира сега. Ако някой разгледа онова, което има сега пред себе си в чисто сетивно възприятие, и после приеме в себе си онова, което свръхсетивното познание казва за това как от прадалечното минало се е развило това настоящо, той при истински непредубедено мислене е в състояние да си каже: Първо, напълно логично е онова, което разказва това познание; второ, мога да прозра, че нещата са станали такива, каквито тъкмо ми се представят, ако приема, че е вярно онова, което се съобщава от свръхсетивното изследване. С „логичното“ в този контекст, разбира се, не се има предвид, че в някое изложение на свръхсетивното изследване не биха могли да се съдържат грешки в логическо отношение. И тук за „логичното“ ще се говори само така, както се говори за него в обикновения живот на физическия свят. Както там логичното изложение се смята за изискване, въпреки че отделният човек, който излага дадена област от факти, може да изпадне в логически грешки, така е и в свръхсетивното изследване. Може дори да се случи един изследовател, който е способен да възприема в свръхсетивни области, да изпадне в грешки в логическото изложение и тогава да го поправи някой, който изобщо не възприема свръхсетивно, но притежава способността за здраво мислене. Но по същество срещу логиката, прилагана в свръхсетивното изследване, не може да се възрази нищо. И съвсем не би трябвало да е нужно да се подчертава, че срещу самите факти не може да се изтъкне нищо по чисто логически съображения. Както в областта на физическия свят никога не може да се докаже логически дали има кит, или не, а само чрез непосредственото виждане, така и свръхсетивните факти могат да бъдат познати само чрез духовното възприятие. – Но не може да се подчертае достатъчно, че за онзи, който разглежда свръхсетивните области, е необходимо, преди да поиска да се приближи до духовните светове чрез собствено възприятие, първо да си създаде възглед чрез посочената логика, и не по-малко като познае, че сетивно-явният свят навсякъде изглежда разбираем, ако се предположи, че съобщенията на тайната наука са верни. Всяко преживяване в свръхсетивния свят остава именно несигурно – дори опасно – лутане опипом, ако описаният път на подготовка бъде пренебрегнат. Затова в тази книга първо се съобщава свръхсетивно-фактическото от земното развитие, преди да се говори за самия път на свръхсетивното познание. – Защото напълно трябва да се вземе предвид и това, че онзи, който навлиза чисто мисловно в онова, което има да каже свръхсетивното познание, съвсем не е в същото положение като някой, който слуша разказ за физически процес, който не може сам да види. Защото чистото мислене вече само по себе си е една свръхсетивна дейност. Като нещо сетивно то не може само чрез себе си да доведе до свръхсетивни процеси. Но ако това мислене се приложи към свръхсетивните процеси, разказани от свръхсетивното съзерцание, тогава то само чрез себе си израства в свръхсетивния свят. И дори един от най-добрите пътища да се стигне до собствено възприятие в свръхсетивната област е човек да израсне във висшия свят чрез мисленето върху съобщеното от свръхсетивното познание. Такова навлизане е свързано именно с най-голяма яснота. Затова и определено направление на духовнонаучното изследване смята това мислене за най-солидната първа степен на всяко духовнонаучно обучение. – Също така трябва да изглежда напълно разбираемо, че в тази книга не за всички подробности от възприетото в духа земно развитие се посочва как свръхсетивното се потвърждава в явното. Не това се имаше предвид, когато беше казано, че скритото може навсякъде да бъде доказано в своите явни въздействия. По-скоро се има предвид, че на всяка крачка всичко, което среща човека, може да стане светло и разбираемо за него, ако той постави явните процеси в осветлението, което тайната наука му прави възможно. Само на отделни характерни места в следващите разглеждания може за проба да бъдат посочени потвърждения на скритото чрез явното, за да се покаже как човек може да прави това навсякъде, където само пожелае, в практическия ход на живота. |
| 162 | Man kommt im Sinne der obigen geisteswissenschaftlichen Forschung durch die Verfolgung der Erdentwickelung nach rückwärts zu einem geistigen Zustand unseres Planeten. Setzt man aber diesen Forschungsweg nach rückwärts weiter fort, dann findet man, daß jenes Geistige vorher bereits in einer Art physischer Verkörperung war. Man trifft also auf einen vergangenen physischen planetarischen Zustand, der sich später vergeistigt und nachher durch abermalige Verstofflichung sich zu unserer Erde umgewandelt hat. Unsere Erde stellt sich somit als die Wiederverkörperung eines uralten Planeten dar. Aber die Geisteswissenschaft kann noch weiter zurückgehen. Und sie findet dann den ganzen Vorgang noch zweimal wiederholt. Unsere Erde hat also drei vorhergehende planetarische Zustände durchgemacht, zwischen denen immer Zwischenzustände der Vergeistigung liegen. Das Physische erweist sich allerdings immer feiner und feiner, je weiter wir die Verkörperung nach rückwärts verfolgen. | Ако в смисъла на горното духовнонаучно изследване човек проследи земното развитие назад, той стига до едно духовно състояние на нашата планета. Но ако този път на изследване се продължи още назад, тогава се открива, че онова духовно преди това вече е било в някакъв вид физическо въплъщение. Значи се попада на едно минало физическо планетарно състояние, което по-късно се е одухотворило и след това чрез повторно овеществяване се е преобразувало в нашата Земя. Така нашата Земя се представя като прераждане на една прастара планета. Но духовната наука може да се върне още по-назад. И тогава тя открива, че целият процес се е повторил още два пъти. Значи нашата Земя е преминала през три предходни планетарни състояния, между които винаги лежат междинни състояния на одухотворяване. Физическото наистина се оказва все по-фино и по-фино, колкото по-назад проследяваме въплъщението. |
| 163 | Naheliegend ist der folgenden Darstellung gegenüber der Einwand: Wie kann gesunde Urteilskraft sich einlassen auf die Annahme so unermeßlich weit zurückliegender Weltzu stände, wie diejenigen sind, von denen hier gesprochen wird? Demgegenüber muß gesagt werden, daß für denjenigen, der verständnisvoll auf das gegenwärtige verborgene Geistige in dem offenbaren Sinnenfalligen hinzublicken vermag, auch die Einsicht in die, wenn auch noch so entfernten früheren Entwickelungszustände nichts Unmögliches darstellen kann. Nur wer für die Gegenwart dieses verborgene Geistige nicht anerkennt, für den verliert das Reden über eine solche Entwicklung, wie sie hier gemeint ist, allen Sinn. Wer es anerkennt, für den ist im Anblick des gegenwärtigen Zustandes der frühere ebenso gegeben, wie im Anblick des fünfzigjährigen Menschen der des einjährigen Kindes. Ja, kann man sagen, aber man hat mit Bezug auf das letztere neben fünfzigjährigen Menschen einjährige Kinder und alle möglichen Zwischenstufen vor sich. Das ist richtig; aber richtig ist es auch für die hier gemeinte Entwicklung des Geistigen. Wer auf diesem Felde zu einem sinngemäßen Urteil kommt, der sieht auch ein, daß in der vollständigen Beobachtung des Gegenwärtigen, die das Geistige mitumschließt, wirklich neben den Stufen des Daseins, die bis zur Entwickelungsvollkommenheit der Gegenwart fortgeschritten sind, auch die Entwickelungszustände der Vergangenheit erhalten geblieben sind, wie neben den fünfzigjährigen Menschen einjährige Kinder vorhanden sind. Man kann innerhalb des Erdengeschehens der Gegenwart das Urgeschehen schauen, wenn man nur die sich unterscheidenden aufeinanderfolgenden Entwickelungszustände auseinanderzuhalten vermag. | Срещу следващото изложение се напрашва възражението: Как може здравата способност за съждение да се съгласи с допускането на световни състояния, лежащи толкова неизмеримо далеч назад, каквито са онези, за които се говори тук? Срещу това трябва да се каже, че за онзи, който е в състояние да погледне с разбиране към сегашното скрито духовно в явното сетивно-доловимо, и прозрението в по-ранните състояния на развитие, колкото и далечни да са те, не може да представлява нещо невъзможно. Само за онзи, който не признава това скрито духовно за настоящето, говоренето за такова развитие, каквото се има предвид тук, губи всякакъв смисъл. За онзи, който го признава, при вида на сегашното състояние по-ранното е дадено точно така, както при вида на петдесетгодишния човек е дадено състоянието на едногодишното дете. Да – може да се каже, – но по отношение на второто имаме пред себе си наред с петдесетгодишните хора едногодишни деца и всички възможни междинни степени. Това е вярно; но то е вярно и за развитието на духовното, което се има предвид тук. Който стигне в тази област до смислено съждение, той прозира също, че в пълното наблюдение на настоящето, което обхваща и духовното, наистина наред със степените на съществуването, които са напреднали до съвършенството на развитие на настоящето, са се запазили и състоянията на развитие от миналото, както наред с петдесетгодишните хора съществуват едногодишни деца. В рамките на земните събития на настоящето могат да се съзрат първичните събития, стига само човек да е в състояние да разграничава различаващите се едно от друго последователни състояния на развитие. |
| 164 | Nun tritt der Mensch in der Gestalt, in welcher er gegenwärtig sich entwickelt, erst auf der vierten der charakterisierten planetarischen Verkörperungen, auf der eigentlichen Erde auf. Und das Wesentliche dieser Gestalt ist, daß der Mensch aus den vier Gliedern zusammengesetzt ist: Physischer Leib, Lebensleib, Astralleib und Ich. Doch hätte diese Gestalt nicht auftreten können, wenn sie nicht durch die vorhergehenden Entwickelungstatsachen vorbereitet worden wäre. Diese Vorbereitung geschah dadurch, daß innerhalb der früheren planetarischen Verkörperung Wesen sich entwickelten, die von den gegenwärtigen vier Menschengliedern drei bereits hatten: den physischen Leib, den Lebensleib und den Astralleib. Diese Wesen, die man in einer gewissen Beziehung die Menschenvorfahren nennen kann, hatten noch kein «Ich», aber sie entwickelten die drei anderen Glieder und deren Zusammenhang so weit, daß sie reif wurden, später das «Ich» aufzunehmen. Somit gelangte der Menschenvorfahr auf der früheren Planeten-Verkörperung bis zu einem gewissen Reifezustand seiner drei Glieder. Dieser Zustand ging in eine Vergeistigung ein. Und aus der Vergeistigung bildete sich dann ein neuer physischer planetarischer Zustand, derjenige der Erde, heraus. In diesem waren, wie als Keime, die gereiften Menschenvorfahren enthalten. Dadurch, daß der ganze Planet durch eine Vergeistigung durchgegangen und in einer neuen Gestalt erschienen ist, bot er den in ihm enthaltenen Keimen mit dem physischen Leib, dem Lebensleib und dem Astralleib nicht nur die Gelegenheit, sich bis zu der Höhe wieder zu entwickeln, auf der sie vorher schon gestanden hatten, sondern auch die andere Möglichkeit: nachdem sie diese Höhe erreicht hatten, über sich hinauszugelangen durch die Aufnahme des «Ich». Die Erdentwickelung zerfallt also in zwei Teile. In einer ersten Periode erscheint die Erde selbst als Wiederverkörperung des früheren planetarischen Zustandes. Dieser Wieder holungszustand ist aber durch die inzwischen eingetretene Vergeistigung ein höherer als derjenige der vorhergehenden Verkörperung. Und die Erde enthält in sich die Keime der Menschenvorfahren vom früheren Planeten. Diese entwickeln sich zunächst bis zu der Höhe, auf der sie schon waren. Wenn sie diese erreicht haben, ist die erste Periode abgeschlossen. Die Erde aber kann jetzt wegen ihrer eigenen höheren Entwickelungsstufe die Keime noch höher bringen, nämlich sie zur Aufnahme des «Ich» befähigen. Die zweite Periode der Erdentwickelung ist diejenige der Ich-Entfaltung im physischen Leibe, Lebens- und Astralleibe. | Човекът в облика, в който се развива сега, се появява едва на четвъртото от описаните планетарни въплъщения, на същинската Земя. И същественото в този облик е, че човекът е съставен от четирите члена: физическо тяло, жизнено тяло, астрално тяло и Аз. Но този облик не би могъл да се появи, ако не беше подготвен от предходните факти на развитието. Тази подготовка е станала, като в рамките на предишното планетарно въплъщение са се развили същества, които от сегашните четири човешки члена са имали вече три: физическото тяло, жизненото тяло и астралното тяло. Тези същества, които в известно отношение могат да се нарекат човешките прародители, още не са имали „Аз“, но са развили другите три члена и тяхната взаимовръзка дотолкова, че са узрели да приемат по-късно „Аза“. Така човешкият прародител е стигнал на предишното планетарно въплъщение до известно състояние на зрялост на трите си члена. Това състояние е преминало в одухотворяване. И от одухотворяването после се е образувало едно ново физическо планетарно състояние, това на Земята. В него, сякаш като зародиши, са се съдържали узрелите човешки прародители. Благодарение на това, че цялата планета е преминала през одухотворяване и се е появила в нов облик, тя е предложила на съдържащите се в нея зародиши с физическото тяло, жизненото тяло и астралното тяло не само възможността да се развият отново до висотата, на която вече са стояли преди, но и другата възможност: след като са достигнали тази висота, да се издигнат над себе си чрез приемането на „Аза“. Значи земното развитие се разпада на две части. В първия период самата Земя се явява като прераждане на предишното планетарно състояние. Това състояние на повторение обаче, поради настъпилото междувременно одухотворяване, е по-високо от това на предходното въплъщение. И Земята съдържа в себе си зародишите на човешките прародители от предишната планета. Те се развиват най-напред до висотата, на която вече са били. Когато я достигнат, първият период е завършен. Но Земята сега, поради собствената си по-висока степен на развитие, може да издигне зародишите още по-високо, а именно да ги направи способни да приемат „Аза“. Вторият период на земното развитие е този на разгръщането на Аза във физическото тяло, жизненото и астралното тяло. |
| 165 | Wie auf diese Art durch die Erdentwickelung der Mensch um eine Stufe höher gebracht wird, so ist dieses auch schon bei den früheren planetarischen Verkörperungen der Fall gewesen. Denn bereits auf der ersten dieser Verkörperungen war vom Menschen etwas vorhanden. Daher wird Klarheit über die gegenwärtige Menschenwesenheit verbreitet, wenn deren Entwickelung bis in die urferne Vergangenheit der ersten der angeführten Planetenverkörperungen zurück verfolgt wird. —Man kann nun in der übersinnlichen Forschung diese erste Planetenverkörperung den Saturn nennen; die zweite als Sonne bezeichnen; die dritte als Mond; die vierte ist die Erde. Dabei hat man streng festzuhalten, daß diese Bezeichnungen zunächst in keinen Zusammenhang gebracht werden dürfen mit den gleichnamigen, die für die Glieder unseres gegenwärtigen Sonnensystems gebraucht werden. Saturn, Sonne und Mond sollen eben Namen für vergangene Entwickelungsformen sein, welche die Erde durchgemacht hat. Welches Verhältnis diese Welten der Vorzeit zu den Himmelskörpern haben, die das gegenwärtige Sonnensystem bilden, wird sich noch im Laufe der folgenden Betrachtungen zeigen. Es wird denn auch sich zeigen, warum diese Namen gewählt werden. | Както по този начин чрез земното развитие човекът бива издигнат с една степен по-високо, така е било вече и при предишните планетарни въплъщения. Защото вече на първото от тези въплъщения е съществувало нещо от човека. Затова сегашната човешка същност се изяснява, когато нейното развитие бъде проследено назад до прадалечното минало на първото от посочените планетарни въплъщения. – В свръхсетивното изследване това първо планетарно въплъщение може да се нарече Сатурн; второто да се обозначи като Слънце; третото като Луна; четвъртото е Земята. При това трябва строго да се има предвид, че тези обозначения засега не бива да се поставят в никаква връзка с едноименните, които се употребяват за членовете на нашата сегашна слънчева система. Под Сатурн, Слънце и Луна тук се имат предвид именно минали форми на развитие, през които Земята е преминала. Какво отношение имат тези светове от древността към небесните тела, които образуват сегашната слънчева система, ще се покаже още в хода на следващите разглеждания. Тогава ще се покаже и защо са избрани тези имена. |
| 166 | Wenn nunmehr die Verhältnisse der vier genannten planetarischen Verkörperungen geschildert werden, so kann das nur ganz skizzenhaft geschehen. Denn die Vorgänge, Wesenheiten und deren Schicksale sind auf Saturn, Sonne und Mond wahrlich eben so mannigfaltig wie auf der Erde selbst. Daher kann nur einzelnes Charakteristische über diese Verhältnisse in der Schilderung hervorgehoben werden, was geeignet ist, zu veranschaulichen, wie sich die Zustände der Erde aus den früheren herausgebildet haben. Man muß dabei auch bedenken, daß diese Zustände den gegenwärtigen immer unähnlicher werden, je weiter man zurückgeht. Und doch kann man sie ja nur dadurch schildern, daß man zur Charakteristik die Vorstellungen benützt, welche den gegenwärtigen Erdenverhältnissen entnommen sind. Wenn also z. B. von Licht, von Wärme oder ähnlichem für diese früheren Zustände gesprochen wird, so darf nicht außer acht gelassen werden, daß damit nicht genau das gemeint ist, was jetzt als Licht und Wärme bezeichnet wird. Und doch ist eine solche Bezeichnungsweise richtig, denn für den Beobachter des Übersinnlichen zeigt sich eben auf den früheren Entwickelungsstufen etwas, woraus in der Gegenwart Licht, Wärme usw. geworden ist. Und derjenige, welcher die also gehaltenen Schilderungen verfolgt, wird aus dem Zusammenhange, in den diese Dinge gestellt sind, gar wohl entnehmen können, welche Vorstellungen zu gewinnen sind, um charakteristische Bilder und Gleichnisse solcher Tatsachen zu haben, welche in urferner Vergangenheit sich abgespielt haben. | Когато сега бъдат описани условията на четирите назовани планетарни въплъщения, това може да стане само в съвсем общи черти. Защото процесите, съществата и техните съдби на Сатурн, Слънцето и Луната са наистина също толкова многообразни, колкото и на самата Земя. Затова в описанието могат да бъдат изтъкнати само отделни характерни неща за тези условия, които са подходящи да онагледят как състоянията на Земята са се образували от предишните. При това трябва да се има предвид и това, че тези състояния стават все по-несходни със сегашните, колкото по-назад се отива. И все пак те могат да бъдат описани само като за характеристиката се използват представите, взети от сегашните земни условия. Ако следователно се говори например за светлина, за топлина или подобни неща за тези по-ранни състояния, не бива да се изпуска от внимание, че с това не се има предвид точно онова, което сега се обозначава като светлина и топлина. И все пак такъв начин на обозначаване е правилен, защото на по-ранните степени на развитие пред наблюдателя на свръхсетивното се показва именно нещо, от което в настоящето са станали светлина, топлина и т.н. И онзи, който проследява описанията, водени по този начин, ще може съвсем добре да разбере от взаимовръзката, в която са поставени тези неща, какви представи трябва да се придобият, за да се получат характерни образи и сравнения за такива факти, които са се разиграли в прадалечното минало. |
| 167 | Allerdings wird diese Schwierigkeit sehr bedeutsam für diejenigen planetarischen Zustände, welche der Monden-Verkörperung vorangehen. Während dieser letzteren herrschten nämlich Verhältnisse, die doch noch eine gewisse Ähnlichkeit mit den irdischen aufweisen. Wer eine Schilderung dieser Verhältnisse versucht, der hat an den Ähnlichkeiten mit der Gegenwart gewisse Anhaltspunkte, um die übersinnlich gewonnenen Wahrnehmungen in deutlichen Vorstellungen auszudrücken. Anders liegt die Sache, wenn die Saturn- und die Sonnenentwickelung geschildert werden. Da ist dasjenige, was der hellseherischen Beobachtung vorliegt, im höchsten Grade verschieden von den Gegenständen und Wesenheiten, die gegenwärtig zum Lebenskreise des Menschen gehören. Und diese Verschiedenheit bewirkt, daß es äußerst schwierig überhaupt ist, diese entsprechenden vorzeitlichen Tatsachen in den Bereich des übersinnlichen Bewußtseins zu bringen. Da jedoch die gegenwärtige Menschenwesenheit nicht begriffen werden kann, wenn man nicht bis zu dem SaturnZustand zurückgeht, so muß die Schilderung dennoch gegeben werden. Und gewiß wird eine derartige Schilderung derjenige nicht mißverstehen können, welcher im Auge behält, daß eine solche Schwierigkeit besteht und daß daher manches, was gesagt wird, mehr eine Andeutung und ein Hinweis auf die entsprechenden Tatsachen sein muß als eine genaue Beschreibung derselben. | Наистина тази трудност става много значителна за онези планетарни състояния, които предхождат лунното въплъщение. По време на това последно въплъщение са господствали именно условия, които все пак показват още известно сходство със земните. Който се опитва да опише тези условия, той има в сходствата с настоящето известни опорни точки, за да изрази в ясни представи свръхсетивно получените възприятия. Другояче стои въпросът, когато се описват сатурновото и слънчевото развитие. Там онова, което се представя на ясновидското наблюдение, е в най-висока степен различно от предметите и съществата, които сега принадлежат към жизнения кръг на човека. И това различие води дотам, че изобщо е извънредно трудно тези съответни праисторически факти да бъдат внесени в областта на свръхсетивното съзнание. Тъй като обаче сегашната човешка същност не може да бъде разбрана, ако не се върнем до сатурновото състояние, описанието все пак трябва да бъде дадено. И онзи, който има пред очи, че съществува такава трудност и че затова някои неща, които се казват, трябва да бъдат по-скоро загатване и указание за съответните факти, отколкото точно описание на тях, сигурно няма да може да разбере погрешно такова описание. |
| 168 | Ein Widerspruch des hier und im folgenden Angegebenen gegenüber dem, was oben auf S. 146 gesagt ist über das Fortbestehen des Früheren im Gegenwärtigen, könnte allerdings gefunden werden. Man könnte meinen: nirgends sei neben dem gegenwärtigen Erdenzustande ein früherer Saturn-, Sonnen-, Mondenzustand vorhanden, oder gar eine Menschengestaltung, wie sie in diesen Ausführungen, als innerhalb dieser vergangenen Zustände vorhanden, geschildert wird. Gewiß, es laufen nicht neben Erdenmenschen Saturn-, Sonnen- und Mondenmenschen wie neben fünfzigjährigen Personen dreijährige Kinder herum. Aber innerhalb des Erdenmenschen sind die früheren Menschheitszustände übersinnlich wahrnehmbar. Um das zu erkennen, muß man sich nur das auf den Umfang der Lebensverhältnisse ausgedehnte Unterscheidungsvermögen angeeignet haben. Wie neben dem fünfzigjährigen Menschen das dreijährige Kind, so sind neben dem lebenden, wachenden Erdenmenschen der Leichnam, der schlafende Mensch, der träumende Mensch vorhanden. Und wenn sich diese verschiedenen Erscheinungsformen der Menschenwesenheit auch nicht unmittelbar so, wie sie sind, als die verschiedenen Entwickelungsstufen ergeben, so schaut eine sinngemäße Anschauung in jenen Formen doch diese Stufen. | Наистина би могло да се намери противоречие между посоченото тук и по-нататък и онова, което беше казано по-горе на с. 146 за продължаващото съществуване на по-ранното в настоящето. Би могло да се помисли: никъде наред със сегашното земно състояние не съществува по-ранно сатурново, слънчево, лунно състояние или дори човешко формиране, каквото се описва в тези изложения като съществуващо в рамките на тези минали състояния. Вярно е, че наред със земните хора не се разхождат сатурнови, слънчеви и лунни хора, както наред с петдесетгодишни лица се разхождат тригодишни деца. Но вътре в земния човек по-ранните състояния на човечеството са свръхсетивно възприемаеми. За да се познае това, човек трябва само да е усвоил способността за различаване, която се простира върху целия обхват на жизнените условия. Както наред с петдесетгодишния човек съществува тригодишното дете, така наред с живия, будния земен човек съществуват трупът, спящият човек, сънуващият човек. И макар тези различни форми на проява на човешката същност да не се явяват непосредствено такива, каквито са, като различните степени на развитие, смисленото съзерцание все пак вижда в онези форми тези степени. |
| 169 | Von den gegenwärtigen vier Gliedern der menschlichen Wesenheit ist der physische Leib das älteste. Er ist auch dasjenige, welches in seiner Art die größte Vollkommenheit erreicht hat Und die übersinnliche Forschung zeigt, daß dieses Menschenglied bereits während der Saturnentwickelung vorhanden war. Es wird sich zeigen in dieser Darstellung, daß allerdings die Gestalt, welche dieser physische Leib auf dem Saturn hatte, etwas durchaus Verschiedenes von dem gegenwärtigen physischen Menschenleibe war. Dieser irdische physische Menschenleib kann in seiner Natur nur dadurch bestehen, daß er in Zusammenhang steht mit Lebensleib, Astralleib und Ich in der Art, wie dies in den vorangegangenen Teilen dieser Schrift geschildert worden ist. Ein derartiger Zusammenhang war auf dem Saturn noch nicht vorhanden. Damals machte der physische Leib seine erste Entwickelungsstufe durch, ohne daß ihm ein menschlicher Lebensleib, ein Astralleib oder ein Ich eingegliedert waren. Er reifte während der Saturnentwickelung erst dazu heran, einen Lebensleib aufzunehmen. Dazu mußte sich der Saturn erst vergeistigen und sich dann als Sonne wiederverkörpern. Innerhalb der Sonnenverkörperung entfaltete sich wieder, wie aus einem gebliebenen Keime, das, wozu der physische Leib auf dem Saturn geworden war; und da erst konnte er sich durchdringen mit einem Ätherleib. Durch diese Eingliederung eines Ätherleibes verwandelte der physische Leib seine Art; er wurde auf eine zweite Stufe der Vollkommenheit gehoben. Ein Ähnliches ereignete sich während der Mondenentwickelung. Der Menschenvorfahr, wie er von der Sonne zum Monde sich herüberentwickelt hat, gliederte sich da den Astralleib ein. Dadurch wurde der physische Leib ein drittes Mal verwandelt, also auf die dritte Stufe seiner Vollkommenheit heraufgehoben. Der Lebensleib wurde dabei ebenfalls verwandelt; er stand nunmehr auf der zweiten Stufe seiner Vollkommenheit Auf der Erde wurde dem aus physischem Leib, Lebensleib und Astralleib bestehenden Menschenvorfahr das Ich eingegliedert. Dadurch erreichte der physische Leib seinen vierten Vollkommenheitsgrad, der Lebensleib den dritten, der Astralleib den zweiten; das Ich steht erst auf der ersten Stufe seines Daseins. | От сегашните четири члена на човешката същност физическото тяло е най-старото. То е и онова, което в своя род е достигнало най-голямото съвършенство. И свръхсетивното изследване показва, че този човешки член е съществувал вече по време на сатурновото развитие. В това изложение ще се покаже, че обликът, който е имало това физическо тяло на Сатурн, наистина е бил нещо съвсем различно от сегашното физическо човешко тяло. Това земно физическо човешко тяло може да съществува в своята природа само благодарение на това, че е във взаимовръзка с жизненото тяло, астралното тяло и Аза по начина, по който това е описано в предходните части на тази книга. Такава взаимовръзка на Сатурн още не е съществувала. Тогава физическото тяло е преминавало през първата си степен на развитие, без в него да са били вчленени човешко жизнено тяло, астрално тяло или Аз. По време на сатурновото развитие то е узряло само дотам да приеме жизнено тяло. За целта Сатурн е трябвало първо да се одухотвори и след това да се прероди като Слънце. В рамките на слънчевото въплъщение отново се е разгърнало, като от запазил се зародиш, онова, в което се беше превърнало физическото тяло на Сатурн; и едва тогава то е могло да се проникне с етерно тяло. Чрез това вчленяване на етерно тяло физическото тяло е преобразило своето естество; то е било издигнато на втора степен на съвършенство. Нещо подобно е станало по време на лунното развитие. Човешкият прародител, такъв, какъвто се е развил от Слънцето към Луната, там си е вчленил астралното тяло. Чрез това физическото тяло е било преобразено за трети път, значи издигнато на третата степен на своето съвършенство. Жизненото тяло при това също е било преобразено; то вече е стояло на втората степен на своето съвършенство. На Земята на човешкия прародител, състоящ се от физическо тяло, жизнено тяло и астрално тяло, е бил вчленен Азът. Чрез това физическото тяло е достигнало своята четвърта степен на съвършенство, жизненото тяло – третата, астралното тяло – втората; Азът стои едва на първата степен на своето съществуване. |
| 170 | Es wird, wenn man sich einer unbefangenen Betrachtung des Menschen hingibt, keine Schwierigkeiten machen, sich diese verschiedenen Vollkommenheitsgrade der einzelnen Glieder richtig vorzustellen. Man braucht nur den physischen Leib mit dem astralischen in dieser Beziehung zu vergleichen. Gewiß steht der Astralleib als seelisches Glied auf einer höheren Stufe der Entwicklung als der physische. Und wenn der erstere in der Zukunft sich vervollkommnet haben wird, so wird er für die Gesamtwesenheit des Menschen sehr viel mehr zu bedeuten haben, als der gegenwärtige physische Leib. Doch in seiner Art ist dieser auf einer gewissen Höhenstufe angelangt. Man bedenke den im Sinne größter Weisheit eingerichteten Bau des Herzens, den Wunderbau des Gehirns usw., ja selbst eines einzelnen Kno chenteiles, z.B. des oberen Endes eines Oberschenkels. Man findet in diesem Knochenende ein gesetzmäßig gegliedertes Netz- oder Gerüstwerk, aus feinen Stäbchen angeordnet. Das Ganze ist so gefügt, daß mit der Aufwendung der geringsten Materialmenge die günstigste Wirkung an den Gelenkflächen, z. B. die zweckmäßigste Verteilung der Reibung und damit eine richtige Art von Beweglichkeit erzielt wird. So findet man weisheitsvolle Einrichtungen in den Teilen des physischen Leibes. Und wer dazu weiter beachtet die Harmonie im Zusammenwirken der Teile zum Ganzen, der wird gewiß richtig finden, wenn von einer Vollkommenheit dieses Gliedes der menschlichen Wesenheit in seiner Art gesprochen wird. Es kommt daneben nicht in Betracht, daß an gewissen Teilen unzweckmäßig Erscheinendes auftritt oder daß Störungen in dem Bau und den Verrichtungen eintreten können. Man wird sogar finden können, daß solche Störungen in gewisser Beziehung nur die notwendigen Schattenseiten des weisheitsvollen Lichtes sind, das über den ganzen physischen Organismus ausgegossen ist. Und nun vergleiche man damit den Astralleib als den Träger von Lust und Leid, von Begierden und Leidenschaften. Welche Unsicherheit herrscht in ihm in bezug auf Lust und Leid, welche dem höheren Menschenziele zuwiderlaufenden, oft sinnlosen Begierden und Leidenschaften spielen sich da ab. Der Astralleib ist eben erst auf dem Wege, die Harmonie und innere Geschlossenheit zu erlangen, die man im physischen Leibe schon antrifft. Ebenso könnte gezeigt werden, daß sich der Ätherleib zwar vollkommener in seiner Art zeigt als der Astralleib, aber unvollkommener als der physische. Und nicht weniger wird sich einer entsprechenden Betrachtung ergeben, daß der eigendiche Kern der menschlichen Wesenheit, das «Ich», gegenwärtig erst im Anfange der Entwickelungen steht. Denn wieviel hat dieses Ich bereits erreicht von seiner Aufgabe, die andern Glieder der menschlichen Wesenheit so umzuwandeln, daß sie eine Offenbarung seiner eigenen Natur seien? —Was sich auf diese Art schon bei einer äußerlichen Beobachtung ergibt, das wird für den Kenner der Geisteswissenschaft noch durch etwas anderes verschärft. Man könnte sich darauf berufen, daß der physische Leib von Krankheiten befallen wird. Die Geisteswissenschaft ist nun in der Lage zu zeigen, daß ein großer Teil aller Krankheiten davon herrührt, daß die Verkehrtheiten, die Verirrungen im astralischen Leibe sich auf den Ätherleib fortpflanzen und auf dem Umwege durch den letztern die an sich vollkommene Harmonie des physischen Leibes zerstören. Der tiefere Zusammenhang, auf den hier nur hingedeutet werden kann, und der wahrhaftige Grund vieler Krankheitsvorgänge entziehen sich nämlich derjenigen wissenschaftlichen Betrachtung, die sich nur auf die physisch-sinnlichen Tatsachen beschränken will. Es ergibt sich dieser Zusammenhang in den meisten Fällen so, daß eine Schädigung des Astralleibes krankhafte Erscheinungen des physischen Leibes nicht in demselben Lebenslauf nach sich zieht, in dem die Schädigung geschehen ist, sondern erst in einem folgenden. Daher haben die Gesetze, die hier in Betracht kommen, nur für denjenigen eine Bedeutung, welcher die Wiederholung des Menschenlebens anerkennen kann. Aber selbst, wenn man von solchen tiefergehenden Erkenntnissen nichts wissen wollte, so ergibt doch auch die gewöhnliche Lebensbetrachtung, daß der Mensch sich nur allzuvielen Genüssen und Begierden hingibt, welche die Harmonie des physischen Leibes untergraben. Und Genuß, Begierde, Leidenschaft usw. haben nicht ihren Sitz im physischen, sondern im astralischen Leibe. Dieser letztere ist in vieler Beziehung eben noch so unvollkommen, daß er die Vollkommenheit des physischen Leibes zerstören kann. — Auch hier sei daraufhingewiesen, daß mit solchen Auseinandersetzungen nicht etwa die Aussagen der Geisteswissenschaft über die Entwickelung der vier Glieder der menschlichen Wesenheit bewiesen werden sollen. Die Beweise werden aus der geistigen Forschung entnommen, die zeigt, daß der physische Leib eine viermalige Umwandlung zu höheren Vollkommenheitsgraden hinter sich hat, und die andern Glieder des Menschen in der geschilderten Weise weniger. Es sollte hier eben nur angedeutet werden, daß sich diese Mitteilungen der geistigen Forschung auf Tatsachen beziehen, die sich in ihren Wirkungen an den auch äußerlich zu beobachtenden Vollkommenheitsgraden von physischem Leib, Lebensleib usw. zeigen. | Ако човек се отдаде на непредубедено разглеждане на човека, няма да му е трудно да си представи правилно тези различни степени на съвършенство на отделните членове. Нужно е само в това отношение да се сравни физическото тяло с астралното. Разбира се, астралното тяло като душевен член стои на по-висока степен на развитие от физическото. И когато в бъдеще първото се усъвършенства, то ще има много по-голямо значение за цялостното същество на човека, отколкото сегашното физическо тяло. Но в своя род физическото тяло е достигнало до известна висока степен. Нека си помислим за строежа на сърцето, устроен в смисъла на най-голяма мъдрост, за чудния строеж на мозъка и т.н., дори за една отделна част от кост, например за горния край на една бедрена кост. В този край на костта се намира закономерно разчленена мрежеста или скелетна структура, съставена от фини пръчици. Цялото е така съчетано, че с изразходване на най-малкото количество материал се постига най-благоприятното въздействие върху ставните повърхности, например най-целесъобразното разпределение на триенето и с това правилен вид подвижност. Така в частите на физическото тяло се намират изпълнени с мъдрост устройства. И който освен това обърне внимание на хармонията в съвместното действие на частите за цялото, той сигурно ще намери за правилно да се говори за съвършенство на този член на човешката същност в неговия род. Наред с това не е от значение, че в някои части се появява нещо, което изглежда нецелесъобразно, или че могат да настъпят смущения в строежа и във функциите. Може дори да се открие, че такива смущения в известно отношение са само необходимите сенчести страни на изпълнената с мъдрост светлина, която е излята върху целия физически организъм. А сега нека сравним с това астралното тяло като носител на удоволствие и страдание, на влечения и страсти. Каква несигурност господства в него по отношение на удоволствие и страдание, какви често безсмислени влечения и страсти, противоречащи на висшата човешка цел, се разиграват там. Астралното тяло е едва на път да постигне хармонията и вътрешната завършеност, които вече се срещат във физическото тяло. По същия начин би могло да се покаже, че етерното тяло наистина се оказва по-съвършено в своя род от астралното тяло, но по-несъвършено от физическото. И не по-малко при съответно разглеждане ще се окаже, че истинското ядро на човешката същност, „Азът“, сега стои едва в началото на развитието си. Защото колко много е постигнал вече този Аз от своята задача да преобразува другите членове на човешката същност така, че те да бъдат откровение на неговата собствена природа? – Онова, което по този начин се получава още при външно наблюдение, за познавача на духовната наука се изостря още от нещо друго. Би могло да се посочи, че физическото тяло бива нападано от болести. Духовната наука е в състояние да покаже, че голяма част от всички болести произлиза от това, че извращенията, заблужденията в астралното тяло се пренасят върху етерното тяло и по обиколния път през последното разрушават сама по себе си съвършената хармония на физическото тяло. По-дълбоката взаимовръзка, която тук може само да се загатне, и истинската причина за много болестни процеси убягват именно на онова научно разглеждане, което иска да се ограничи само с физическо-сетивните факти. Тази взаимовръзка в повечето случаи се оказва такава, че едно увреждане на астралното тяло не води до болестни прояви на физическото тяло в същия живот, в който е станало увреждането, а едва в някой следващ. Затова законите, за които става дума тук, имат значение само за онзи, който може да признае повторението на човешкия живот. Но дори човек да не иска да знае нищо за такива по-дълбоки познания, все пак и обикновеното наблюдение на живота показва, че човекът се отдава на твърде много наслади и влечения, които подкопават хармонията на физическото тяло. А насладата, влечението, страстта и т.н. нямат седалището си във физическото, а в астралното тяло. Последното в много отношения е още толкова несъвършено, че може да разруши съвършенството на физическото тяло. – И тук нека бъде посочено, че с такива разсъждения съвсем не се цели да бъдат доказани твърденията на духовната наука за развитието на четирите члена на човешката същност. Доказателствата се вземат от духовното изследване, което показва, че физическото тяло има зад себе си четирикратно преобразуване към по-високи степени на съвършенство, а другите членове на човека – по описания начин по-малко. Тук трябваше именно само да се загатне, че тези съобщения на духовното изследване се отнасят до факти, които се показват в своите въздействия в степените на съвършенство на физическото тяло, жизненото тяло и т.н., които могат да бъдат наблюдавани и външно. |
| 171 | Will man sich eine bildhafte, an die Wirklichkeit sich annähernde Vorstellung von den Verhältnissen während der Saturnentwickelung machen, so muß man in Betracht ziehen, daß während derselben — im wesentlichen — von den Dingen und Geschöpfen, die gegenwärtig zur Erde gehören und welche man dem Mineral-, Pflanzen- und Tierreich zu zählt, noch nichts vorhanden war. Die Wesen dieser drei Reiche haben sich erst in späteren Entwickelungsperioden gebildet Von den heute physisch wahrnehmbaren Erdenwesen war nur der Mensch damals vorhanden und von ihm nur der physische Leib in der geschilderten Art. Nun aber gehören auch gegenwärtig zur Erde nicht nur die Wesen des Mineral-, Tier-, Pflanzen- und Menschenreiches, sondern auch andere Wesen, die sich nicht in einer physischen Körperlichkeit kundgeben. Solche Wesenheiten waren auch in der Saturnentwickelung gegenwärtig. Und ihre Tätigkeit auf dem Schauplatze des Saturn hatte zur Folge die spätere Entwickelung des Menschen. | Ако човек иска да си състави образна представа, която се доближава до действителността, за условията по време на сатурновото развитие, той трябва да вземе предвид, че по време на него – по същество – от нещата и създанията, които сега принадлежат към Земята и които се причисляват към минералното, растителното и животинското царство, още нищо не е съществувало. Съществата от тези три царства са се образували едва в по-късни периоди на развитие. От днешните физически възприемаеми земни същества тогава е съществувал само човекът и от него само физическото тяло по описания начин. Но и сега към Земята принадлежат не само съществата на минералното, животинското, растителното и човешкото царство, а и други същества, които не се проявяват във физическа телесност. Такива същества са присъствали и в сатурновото развитие. И тяхната дейност на сцената на Сатурн е имала за последица по-късното развитие на човека. |
| 172 | Richtet man die geistigen Wahrnehmungsorgane zunächst nicht auf Anfang und Ende, sondern auf die mittlere Entwickelungsperiode dieser Saturn-Verkörperung, so zeigt sich in derselben ein Zustand, welcher, der Hauptsache nach, nur aus «Wärme» besteht. Nichts von gasförmigen, nichts von flüssigen oder gar von festen Bestandteilen ist zu finden. Alle diese Zustände treten erst in späteren Verkörperungen auf. Man nehme an, ein Menschenwesen mit den gegenwärtigen Sinnesorganen würde sich diesem Saturnzustande als Beobachter nähern. Nichts von all den Sinneseindrücken, die es haben kann, würde ihm da entgegentreten, außer der Wärmeempfindung. Angenommen, ein solches Wesen würde sich diesem Saturn nähern. Es würde nur wahrnehmen, wenn es in den von ihm eingenommenen Raumteil gelangt, daß dieser einen andern Wärmezustand hat als die übrige räumliche Umgebung. Aber es würde diesen Raumteil nicht etwa gleichmäßig warm finden, sondern in der allermannigfaltigsten Weise würden wärmere und kältere Partien abwechseln. Nach gewissen Linien hin würde strahlende Wärme wahrgenommen werden. Und nicht etwa, daß sich solche Linien nur gerade hinzögen, sondern durch die Wärmeunterschiede werden unregelmäßige Formen gebildet Man hätte etwas vor sich, wie ein in sich gegliedertes, in wechselnden Zuständen erscheinendes Weltenwesen, das nur in Wärme besteht. | Ако духовните органи за възприятие се насочат отначало не към началото и края, а към средния период на развитие на това сатурново въплъщение, в него се показва състояние, което в основни линии се състои само от „топлина“. Не може да се намерят никакви газообразни, никакви течни, а камо ли твърди съставки. Всички тези състояния се появяват едва в по-късни въплъщения. Да приемем, че едно човешко същество със сегашните сетивни органи би се приближило като наблюдател до това сатурново състояние. От всички сетивни впечатления, които то може да има, там не би го срещнало нищо освен усещането за топлина. Да предположим, че такова същество би се приближило до този Сатурн. Когато навлезе в заетата от него част от пространството, то би възприело само, че тази част има различно топлинно състояние от това на останалото пространствено обкръжение. Но то съвсем не би намерило тази част от пространството равномерно топла, а по най-многообразен начин биха се редували по-топли и по-студени участъци. По определени линии би се възприемала лъчиста топлина. И то не така, че такива линии да се простират само по права, а от разликите в топлината се образуват неправилни форми. Човек би имал пред себе си нещо като световно същество, разчленено в себе си и явяващо се в сменящи се състояния, което се състои само от топлина. |
| 173 | Es muß für den Menschen der Gegenwart Schwierigkeiten machen, sich etwas vorzustellen, was nur in Wärme besteht, da er gewohnt ist, die Wärme nicht als etwas für sich zu erkennen, sondern sie nur an warmen oder kalten gasförmigen, flüssigen oder festen Körpern wahrzunehmen. Insbesondere dem, welcher die physikalischen Vorstellungen unserer Zeit sich angeeignet hat, wird ein Sprechen von «Wärme» in obiger Art als unsinnig erscheinen. Ein solcher wird vielleicht sagen: Es gibt feste, flüssige und gasförmige Körper; Wärme bezeichnet aber nur einen Zustand, in dem eine dieser drei Körperformen ist. Wenn die kleinsten Teile eines Gases in Bewegung sind, so wird diese Bewegung als Wärme wahrgenommen. Wo kein Gas ist, kann keine solche Bewegung, also auch keine Wärme sein. — Für den geisteswissenschaftlichen Forscher stellt sich die Sache anders. Ihm ist die Wärme etwas, wovon er in gleichem Sinne spricht wie von Gas, von Flüssigkeit oder von festem Körper. Sie ist ihm nur eine noch feinere Substanz als ein Gas. Und dieses letztere ist ihm nichts anderes als verdichtete Wärme in dem Sinne, wie die Flüssigkeit verdichteter Dampf ist oder der feste Körper verdichtete Flüssigkeit. So spricht der Geisteswissenschafter von Wärmekörpern, wie er von gas- und dampfförmigen Körpern spricht. — Es ist nur notwendig zuzugeben, daß es seelisches Wahrnehmen gibt, wenn man auf diesem Gebiete dem Geistesforscher folgen will. In der für physische Sinne gegebenen Welt stellt sich die Wärme durchaus als Zustand des Festen, Flüssigen oder Gasförmigen dar; aber dieser Zustand ist eben nur die Außenseite der Wärme oder auch ihre Wirkung. Die Physiker sprechen nur von dieser Wirkung der Wärme, nicht von deren innerer Natur. Man versuche es einmal, ganz abzusehen von aller Wärmewirkung, die man empfangt durch äußere Körper, und sich lediglich das innere Erlebnis zu vergegenwärtigen, das man hat bei den Worten: «ich fühle mich warm», «ich fühle mich kalt». Dieses innere Erlebnis vermag allein eine Vorstellung von dem zu geben, was der Saturn war in der oben geschilderten Periode seiner Entwickelung. Man hätte den Raumteil, den er eingenommen hat, ganz durchlaufen können: kein Gas wäre dagewesen, das irgendeinen Druck ausgeübt hätte, kein fester oder flüssiger Körper, von dem man hätte irgendeinen Lichteindruck erhalten können. Aber an jedem Punkte des Raumes hätte man, ohne Eindruck von außen, innerlich gefühlt: hierist dieser oder jener Wärmegrad. In einem Weltenkörper von solcher Beschaffenheit sind keine Bedingungen für die tierischen, pflanzlichen und mineralischen Wesen unserer Gegenwart. (Es ist deshalb wohl kaum nötig zu bemerken, daß das oben Gesagte tatsächlich niemals stattfinden könnte. Ein gegenwärtiger Mensch kann sich als solcher dem alten Saturn nicht als Beobachter gegenüberstellen. Die Auseinandersetzung sollte nur der Verdeudichung dienen.) Die Wesenheiten, deren sich das übersinnliche Erkennen bei der Betrachtung des Saturn bewußt wird, waren auf einer ganz anderen Entwickelungsstufe als die gegenwärtigen, sinnlich wahrnehmbaren Erdenwesen. Da stellen sich vor dieses Erkennen zunächst Wesen hin, welche einen physischen Leib nicht hatten wie der gegenwärtige Mensch. Man muß sich nun auch hüten, an die gegenwärtige physische Körperlichkeit des Menschen zu denken, wenn hier von «physischem Leibe» die Rede ist. Man muß vielmehr sorgfältig unterscheiden zwischen physischem Leib und mineralischem Leib. Ein physischer Leib ist derjenige, welcher von den physischen Gesetzen beherrscht wird, die man gegenwärtig in dem Mineralreiche beobachtet Der gegenwärtige physische Menschenleib ist nun nicht bloß von solchen physischen Gesetzen beherrscht, sondern er ist außerdem noch durchsetzt von mineralischem Stoffe. Von einem solchen physisch-mineralischen Leib kann auf dem Saturn noch nicht die Rede sein. Da gibt es nur eine physische Körperlichkeit, die von physischen Gesetzen beherrscht ist; aber diese physischen Gesetze äußern sich nur durch Wärmewirkungen. Also der physische Körper ist ein feiner, dünner, ätherischer Wärmekörper. Und aus solchen Wärme körpern besteht der ganze Saturn. Diese Wärmekörper sind die erste Anlage des gegenwärtigen physisch-mineralischen Menschenleibes. Dieser hat sich aus jenem dadurch gebildet, daß dem ersteren sich die später erst gebildeten gasförmigen, flüssigen und festen Stoffe eingegliedert haben. Unter den Wesen, die sich vor das übersinnliche Bewußtsein in dem Augenblicke hinstellen, in dem dieses Bewußtsein den Saturnzustand vor sich hat, und von denen man als Saturnbewohner außer dem Menschen reden kann, sind z. B. solche, welche einen physischen Leib überhaupt nicht nötig hatten. Das unterste Glied ihrer Wesenheit war ein Ätherleib. Sie hatten dafür auch ein Glied über die menschlichen Wesensglieder hinaus. Der Mensch hat als höchstes Glied den Geistesmenschen. Diese Wesen haben noch ein höheres. Und zwischen Ätherleib und Geistesmenschen haben sie alle in dieser Schrift geschilderten Glieder, welche sich auch beim Menschen finden: Astralleib, Ich, Geistselbst und Lebensgeist. Wie unsere Erde von einem Luftkreis umgeben ist, so war es auch der Saturn; nur war bei ihm dieser «Luftkreis» geistiger Art.* Er bestand eigentlich aus den eben genannten und noch andern Wesenheiten. Es gab nun eine fortwährende Wechselwirkung zwischen den Wärme körpern des Saturn und den charakterisierten Wesen. Diese senkten ihre Wesensglieder in die physischen Wärmeleiber des Saturn hinein. Und während in diesen Wärmeleibern selbst kein Leben war, drückte sich das Leben ihrer Umwoh ner in ihnen aus. Man könnte sie mit Spiegeln vergleichen; nur spiegelten sich aus ihnen nicht die Bilder der genannten Lebewesen, sondern deren Lebenszustände. Im Saturn selbst hätte man also nichts Lebendiges entdecken können; doch wirkte er belebend auf seine Umgebung des Himmelsraumes, da er in diese wie ein Echo das ihm zugesandte Leben zurückstrahlte. Der ganze Saturn erschien wie ein Spiegel des Himmelslebens. Sehr hohe Wesenheiten, deren Leben der Saturn zurückstrahlt, mögen «Geister der Weisheit» genannt werden. (In der christlichen Geisteswissenschaft fuhren sie den Namen «Kyriotetes», das ist «Herrschaften».) Ihre Tätigkeit auf dem Saturn beginnt nicht erst mit der geschilderten mittleren Epoche von dessen Entwickelung.. Sie ist in einer gewissen Weise sogar da schon abgeschlossen. Bevor sie dazu kommen konnten, aus den Wärme körpern des Saturn sich der Spiegelung ihres eigenen Lebens bewußt zu werden, mußten sie diese Wärmekörper erst dazu bringen, diese Spiegelung bewirken zu können. Deshalb setzte ihre Tätigkeit bald nach dem Beginn der Saturnentwickelung ein. Als dies geschah, war die Saturnkörper lichkeit noch ungeordnete Stofflichkeit, die nichts hätte spiegeln können. —Und indem man diese ungeordnete Stofflichkeit betrachtet, hat man sich durch die geistige Beobachtung an den Anfang der Saturnentwickelung versetzt. Das, was da zu beobachten ist, das trägt nun noch gar nicht den späteren Wärmecharakter. Man kann, wenn man es charakterisieren will, nur von einer Eigenschaft sprechen, welche sich vergleichen läßt mit dem menschlichen Willen. Es ist durch und durch nichts als Wille. Man hat es also damit einem ganz seelischen Zustande zu tun. Soll man verfolgen, woher dieser «Wille» kam, so sieht man ihn entstehen durch den Ausfluß erhabener Wesen, die ihre Entwickelung in nur zu erahnenden Stufen bis zu der Höhe gebracht haben, daß sie, als die Saturnentwickelung begann, aus ihrem eigenen Wesen den «Willen» ausströmen konnten. Nachdem diese Ausströmung eine Zeidang gedauert hatte, verbindet sich mit dem Willen die Tätigkeit der oben charakterisierten «Geister der Weisheit». Dadurch erhält allmählich der vorher ganz eigenschaftslose Wille die Eigenschaft, Leben in den Himmelsraum zurückzustrahlen.—Man kann die Wesen, welche ihre Seligkeit darin empfinden, im Beginne der Saturnentwickelung Willen auszuströmen, die «Geister des Willens» nennen. (In der chrisdichen esoterischen Wissenschaft werden sie «Throne» genannt.) — Nach dem durch das Zusammenwirken des Willens und des Lebens eine gewisse Stufe der Saturnentwickelung erreicht ist, setzt die Wirkung anderer Wesen ein, welche sich ebenfalls im Umkreise des Saturn befinden. Man kann sie die «Geister der Bewegung» nennen. (Chrisdich: «Dynamis», «Mächte».) Sie haben keinen physischen und keinen Lebensleib. Ihr niedrigstes Glied ist der Astralleib. Wenn die Saturnkörper die Fähigkeit erlangt haben, das Leben zu spiegeln, so vermag sich dieses zurückgestrahlte Leben zu durchdringen mit den Eigenschaften, welche in den Astralleibern der «Geister der Bewegung» ihren Sitz haben. Die Folge davon ist, daß es so erscheint, als ob Empfindungsäußerungen, Gefühle und ähnliche seelische Kräfte von dem Saturn in den Himmelsraum hinausgeschleudert würden. Der ganze Saturn erscheint wie ein beseeltes Wesen, das Sympathien und Antipathien kundgibt. Es sind aber diese seelischen Äußerungen keineswegs seine eigenen, sondern nur die zurück geschleuderten seelischen Wirkungen der «Geister der Bewegung». — Hat auch dieses eine gewisse Epoche hindurch gedauert, so beginnt die Tätigkeit weiterer Wesen, welche «Geister der Form» genannt seien. Auch deren unterstes Glied ist ein Astralleib. Doch steht dieser auf einer andern Stufe der Entwickelung als derjenige der «Geister der Bewegung». Während diese dem zurückgestrahlten Leben nur allgemeine Empfindungsäußerungen mitteilen, wirkt der Astralleib der «Geister der Form» (chrisdich: «Exusiai», «Gewalten») so, daß die Empfindungsäußerungen wie von einzelnen Wesen in den Weltenraum hinausgeschleudert werden. Man könnte sagen, die «Geister der Bewegung» lassen den Saturn im ganzen wie ein beseeltes Wesen erscheinen. Die «Geister der Form» teilen dieses Leben in einzelne Lebewesen ab, so daß er jetzt wie eine Zusammenfügung solcher Seelenwesen erscheint. — Man stelle sich, um ein Bild zu haben, eine Maulbeere oder eine Brombeere vor, wie diese aus einzelnen Beerchen zusammengefügt ist. So ist der Saturn für den übersinnlich Erkennenden in der geschilderten Entwickelungsepoche zusammengefügt aus einzelnen Saturnwesen, die allerdings nicht Eigenleben und nicht Eigenseele haben, sondern Leben und Seele ihrer Bewohner zurückstrahlen. — In diesen Saturnzustand greifen nun Wesen ein, die ebenfalls zu ihrem untersten Gliede den Astralleib haben, die aber diesen auf eine solche Stufe der Entwickelung gebracht haben, daß er wirkt wie ein gegenwärtiges menschliches «Ich». Durch diese Wesen blickt das «Ich» aus der Umgebung des Saturn auf diesen nieder. Und es teilt seine Natur den Einzel-Lebewesen des Saturn mit So wird etwas vom Saturn in den Weltenraum hinausgeschickt, das so erscheint wie die Wirkung der menschlichen Persönlichkeit in dem gegenwärtigen Lebenskreise. Die Wesen, welche solches bewirken, seien «Geister der Persönlichkeit» genannt. (christlich: «Archai», «Urbeginne»). Sie erteilen den Saturnkörperteilchen das Ansehen des Persön lichkeitscharakters. Doch ist eben nicht auf dem Saturn selbst die Persönlichkeit vorhanden, sondern nur gleichsam deren Spiegelbild, die Schale der Persönlichkeit. Ihre wirkliche Persönlichkeit haben die «Geister der Persönlichkeit» im Umkreise des Saturn. Eben dadurch, daß diese «Geister der Persönlichkeit» in der geschilderten Art ihr Wesen zurückstrahlen lassen von den Saturnkörpern, wird diesen jene feine Stofflichkeit erteilt, welche vorhin als die «Wärme» geschildert worden ist. — Es ist im ganzen Saturn keine Innerlichkeit; aber die «Geister der Persönlichkeit» erkennen das Bild ihrer eigenen Innerlichkeit, indem es ihnen als Wärme vom Saturn aus zuströmt | Съвременният човек непременно ще се затрудни да си представи нещо, което се състои само от топлина, тъй като е свикнал да не познава топлината като нещо само по себе си, а да я възприема само в топли или студени газообразни, течни или твърди тела. Особено на онзи, който е усвоил физикалните представи на нашето време, ще се стори безсмислено да се говори за „топлина“ по горния начин. Такъв човек може би ще каже: Има твърди, течни и газообразни тела; топлината обаче означава само състояние, в което се намира една от тези три форми на телата. Когато най-малките частици на един газ са в движение, това движение се възприема като топлина. Където няма газ, не може да има такова движение, следователно и топлина. – За духовнонаучния изследовател въпросът стои иначе. За него топлината е нещо, за което той говори в същия смисъл, както за газ, за течност или за твърдо тяло. Тя е за него само още по-фина субстанция от газа. А последният не е за него нищо друго освен сгъстена топлина в същия смисъл, в който течността е сгъстена пара или твърдото тяло – сгъстена течност. Така духовният учен говори за топлинни тела, както говори за газообразни и парообразни тела. – Необходимо е само да се признае, че съществува душевно възприемане, ако човек иска да следва духовния изследовател в тази област. В света, даден за физическите сетива, топлината безусловно се представя като състояние на твърдото, течното или газообразното; но това състояние е именно само външната страна на топлината или също така нейното действие. Физиците говорят само за това действие на топлината, не за нейната вътрешна природа. Нека човек опита напълно да се абстрахира от всяко топлинно действие, което получава от външни тела, и да си представи живо единствено вътрешното преживяване, което има при думите: „Чувствам, че ми е топло“, „Чувствам, че ми е студено“. Единствено това вътрешно преживяване може да даде представа за онова, което е бил Сатурн в описания по-горе период от своето развитие. Човек би могъл да премине изцяло през частта от пространството, която Сатурн е заемал: нямаше да има газ, който да упражнява какъвто и да е натиск, нито твърдо или течно тяло, от което да може да се получи някакво светлинно впечатление. Но във всяка точка на пространството човек, без впечатление отвън, би почувствал вътрешно: тук има тази или онази степен на топлина. В едно световно тяло с такова устройство няма условия за животинските, растителните и минералните същества на нашето настояще. (Затова едва ли е нужно да се отбележи, че казаното по-горе фактически никога не би могло да се случи. Съвременният човек като такъв не може да застане като наблюдател пред Стария Сатурн. Изложението имаше за цел само да поясни.) Съществата, които свръхсетивното познаване осъзнава при разглеждането на Сатурн, са били на съвсем друга степен на развитие от сегашните, сетивно възприемаеми земни същества. Тук пред това познаване застават най-напред същества, които не са имали физическо тяло като сегашния човек. Сега човек трябва също да внимава да не мисли за сегашната физическа телесност на човека, когато тук става дума за „физическо тяло“. Трябва по-скоро грижливо да се прави разлика между физическо тяло и минерално тяло. Физическо тяло е онова, което се управлява от физическите закони, които днес се наблюдават в минералното царство. Сегашното физическо човешко тяло обаче не се управлява само от такива физически закони, а освен това е проникнато и от минерално вещество. За такова физическо-минерално тяло на Сатурн още не може да се говори. Там има само физическа телесност, която се управлява от физически закони; но тези физически закони се проявяват само чрез топлинни действия. Значи физическото тяло е фино, тънко, етерно топлинно тяло. И от такива топлинни тела се състои целият Сатурн. Тези топлинни тела са първата заложба на сегашното физическо-минерално човешко тяло. Последното се е образувало от първото по такъв начин, че в първото са се вградили газообразните, течните и твърдите вещества, които са се образували едва по-късно. Сред съществата, които застават пред свръхсетивното съзнание в мига, когато това съзнание има пред себе си сатурновото състояние, и за които освен за човека може да се говори като за обитатели на Сатурн, има например такива, които изобщо не са се нуждаели от физическо тяло. Най-долният член на тяхното същество е бил етерно тяло. Затова пък те са имали и един член над човешките членове на същността. Човекът има като най-висш член Духа-Човек. Тези същества имат още един, по-висш. А между етерното тяло и Духа-Човек те имат всички описани в тази книга членове, които се намират и у човека: астрално тяло, Аз, Дух-Себе и Дух-Живот. Както нашата Земя е обградена от въздушна обвивка, така е бил и Сатурн; само че при него тази „въздушна обвивка“ е била от духовно естество.* Тя се е състояла всъщност от току-що назованите и още други същества. Имало е непрекъснато взаимодействие между топлинните тела на Сатурн и охарактеризираните същества. Те са потапяли своите членове на същността във физическите топлинни тела на Сатурн. И докато в самите тези топлинни тела не е имало живот, в тях се е изразявал животът на обитателите около тях. Те биха могли да се сравнят с огледала; само че от тях са се отразявали не образите на споменатите живи същества, а техните жизнени състояния. Значи в самия Сатурн не би могло да се открие нищо живо; ала той е действал оживяващо върху своето обкръжение в небесното пространство, тъй като е отразявал обратно в него като ехо изпратения му живот. Целият Сатурн е изглеждал като огледало на небесния живот. Много високо стоящи същества, чийто живот Сатурн отразява обратно, нека бъдат наречени „Духове на мъдростта“. (В християнската духовна наука те носят името „Кириотетес“, тоест „Господства“.) Тяхната дейност на Сатурн не започва чак с описаната средна епоха от неговото развитие. Тя по известен начин дори вече е завършена тогава. Преди да могат да стигнат дотам, че да осъзнаят от топлинните тела на Сатурн отражението на своя собствен живот, трябвало е първо да доведат тези топлинни тела дотам, че да могат да предизвикат това отражение. Затова тяхната дейност е започнала скоро след началото на сатурновото развитие. Когато това е станало, сатурновата телесност е била още неподредена вещественост, която не би могла да отразява нищо. – И като се разглежда тази неподредена вещественост, човек се е пренесъл чрез духовното наблюдение в началото на сатурновото развитие. Онова, което може да се наблюдава там, още изобщо не носи по-късния топлинен характер. Ако човек иска да го характеризира, може да говори само за едно свойство, което може да се сравни с човешката воля. То е изцяло и напълно само воля. Значи тук имаме работа с изцяло душевно състояние. Ако се проследи откъде е дошла тази „воля“, ще се види, че тя възниква чрез изтичане от възвишени същества, които през степени, достъпни само за предчувствието, са довели своето развитие до такава висота, че когато е започнало сатурновото развитие, са могли да излъчат от своето собствено същество „волята“. След като това излъчване е продължило известно време, с волята се свързва дейността на охарактеризираните по-горе „Духове на мъдростта“. Така волята, дотогава напълно лишена от свойства, постепенно получава свойството да отразява живот обратно в небесното пространство. – Съществата, които в началото на сатурновото развитие изпитват своето блаженство в това да излъчват воля, могат да бъдат наречени „Духове на волята“. (В християнската езотерична наука те се наричат „Престоли“.) – След като чрез съвместното действие на волята и живота е достигната известна степен на сатурновото развитие, започва действието на други същества, които също се намират в обкръжението на Сатурн. Те могат да бъдат наречени „Духове на движението“. (Християнски: „Динамис“, „Сили“.) Те нямат нито физическо, нито жизнено тяло. Техният най-нисш член е астралното тяло. Когато сатурновите тела са придобили способността да отразяват живота, този обратно излъчван живот може да се пропие със свойствата, които имат своето седалище в астралните тела на „Духовете на движението“. Последицата от това е, че изглежда така, сякаш от Сатурн в небесното пространство биват изхвърляни прояви на усещания, чувства и подобни душевни сили. Целият Сатурн изглежда като одушевено същество, което проявява симпатии и антипатии. Тези душевни прояви обаче в никакъв случай не са негови собствени, а само обратно изхвърлените душевни въздействия на „Духовете на движението“. – Когато и това е продължило в течение на известна епоха, започва дейността на други същества, които нека бъдат наречени „Духове на формата“. И техният най-долен член е астрално тяло. Но то стои на друга степен на развитие от това на „Духовете на движението“. Докато последните придават на обратно излъчения живот само общи прояви на усещания, астралното тяло на „Духовете на формата“ (християнски: „Ексусиаи“, „Власти“) действа така, че проявите на усещания биват изхвърляни в световното пространство като от отделни същества. Би могло да се каже: „Духовете на движението“ правят така, че Сатурн в своята цялост да изглежда като одушевено същество. „Духовете на формата“ разделят този живот на отделни живи същества, така че сега той изглежда като съединение от такива душевни същества. – За да има образ, нека човек си представи плод на черница или къпина и как тя е съставена от отделни малки зрънца. Така за свръхсетивно познаващия Сатурн в описаната епоха на развитие е съставен от отделни сатурнови същества, които обаче нямат собствен живот и собствена душа, а отразяват обратно живота и душата на своите обитатели. – В това сатурново състояние сега се намесват същества, които също имат за свой най-долен член астралното тяло, но които са довели това тяло до такава степен на развитие, че то действа като сегашния човешки „Аз“. Чрез тези същества „Азът“ гледа от обкръжението на Сатурн надолу към него. И той предава своята природа на отделните живи същества на Сатурн. Така от Сатурн в световното пространство бива изпращано нещо, което изглежда като действието на човешката личност в сегашния жизнен кръг. Съществата, които предизвикват това, нека бъдат наречени „Духове на личността“ (християнски: „Архаи“, „Начала“). Те придават на частиците на сатурновото тяло вида на личностния характер. Но на самия Сатурн все пак не е налице личността, а само, така да се каже, нейният огледален образ, черупката на личността. Своята действителна личност „Духовете на личността“ имат в обкръжението на Сатурн. Именно като тези „Духове на личността“ оставят по описания начин своето същество да се отразява обратно от сатурновите тела, на тези тела се придава онази фина вещественост, която по-горе беше описана като „топлина“. – В целия Сатурн няма вътрешност; но „Духовете на личността“ познават образа на своята собствена вътрешност, като той струи към тях от Сатурн във вид на топлина. |
| 174 | * Eine ganz genaue Sprechweise müßte, um das innere Erleben bei der Geistesforschung exakt auszudrücken, statt «der Saturn war von einem Luftkreis umgeben» sagen: «Indem das übersinnliche Erkennen sich des Saturn bewußt wird, stellt sich vor dieses Bewußtsein auch ein Luftkreis des Saturn» oder «stellen sich andere, so oder so geartete Wesen». Die Umsetzung in die Redewendung: «dies oder das ist da» muß gestattet sein, denn im Grunde findet dieselbe Umsetzung auch in der Ausgestaltung des Sprachgebrauchs für das wirkliche Seelenerlebnis bei der sinnenfälligen Wahrnehmung statt, aber man wird gegenüber der folgenden Darstellung sich dieses gegenwärtig halten müssen. Es ist ja auch schon aus dem Zusammenhang der Darstellung gegeben. | * При напълно точен начин на изразяване, за да се предаде точно вътрешното преживяване при духовното изследване, вместо „Сатурн беше обграден от въздушна обвивка“ би трябвало да се каже: „Когато свръхсетивното познаване осъзнае Сатурн, пред това съзнание застава и една въздушна обвивка на Сатурн“ или „застават други, така или иначе устроени същества“. Пренасянето в оборота „това или онова е налице“ трябва да бъде позволено, защото в основата си същото пренасяне става и при оформянето на езиковата употреба за действителното душевно преживяване при сетивно доловимото възприятие; но при следващото изложение човек ще трябва да има това предвид. Впрочем то следва вече и от връзката на изложението. |
| 175 | Wenn alles das eintritt, stehen die «Geister der Persönlichkeit» auf der Stufe, auf welcher der Mensch gegenwärtig steht. Sie machen da ihre Menschheitsepoche durch. Will man auf diese Tatsache mit unbefangenem Auge blicken, so muß man sich vorstellen, daß ein Wesen «Mensch» sein kann nicht bloß in der Gestalt, welche der Mensch gegenwärtig hat. Die «Geister der Persönlichkeit» sind «Menschen» auf dem Saturn. Sie haben als unterstes Glied nicht den physischen Leib, sondern den Astralleib mit dem Ich. Daher können sie die Erlebnisse dieses Astralleibes nicht in einem solchen physischen Leibe und Ätherleibe ausdrücken wie der gegenwärtige Mensch; aber sie haben nicht nur ein «Ich», sondern wissen auch davon, weil ihnen die Wärme des Saturn dieses «Ich» rückstrahlend zum Bewußtsein bringt. Sie sind eben «Menschen» unter anderen als den Erdenverhältnissen. | Когато настъпи всичко това, „Духовете на личността“ стоят на степента, на която днес стои човекът. Тогава те преминават през своята човешка епоха. Ако човек иска да погледне на този факт с непредубедено око, трябва да си представи, че едно същество може да бъде „човек“ не само в образа, който човекът има днес. „Духовете на личността“ са „хора“ на Сатурн. Те имат за най-долен член не физическото тяло, а астралното тяло с Аза. Затова те не могат да изразяват преживяванията на това астрално тяло в такова физическо тяло и етерно тяло като сегашния човек; но те не само имат „Аз“, а и знаят за него, защото топлината на Сатурн, като го отразява обратно, им довежда този „Аз“ до съзнание. Те са именно „хора“ при други условия, а не при земните. |
| 176 | Im weiteren Verlauf folgen in der Saturnentwickelung Tatsachen von anderer Art, als die bisherigen waren. Während bisher alles Spiegelung äußeren Lebens und Empfindens war, beginnt nunmehr eine Art Innenleben. In der SaturnWelt beginnt ein da und dort aufflackerndes und sich wieder abdunkelndes Lichdeben. Zitterndes Flimmern an diesen oder jenen Stellen, etwas wie zuckende Blitze an anderen, tritt auf. Die Saturnwärmekörper beginnen zu flimmern, zu glänzen, ja zu strahlen. Dadurch, daß diese Stufe der Entwickelung erreicht ist, ergibt sich wieder für gewisse Wesenheiten die Möglichkeit, eine Tätigkeit zu entfalten. Es sind dies diejenigen, welche als «Feuergeistep> bezeichnet werden können. (Chrisdich: «Archangeloi», «Erzengel»). Diese Wesenheiten haben zwar einen Astralleib, aber sie können auf der gekennzeichneten Stufe ihres Daseins dem eigenen Astralleibe keine Anregungen geben; sie würden kein Gefühl, keine Empfindung erregen können, wenn sie nicht auf die zur geschilderten Saturnstufe gelangten Wärmekörper wirken könnten. Diese Wirkung gibt ihnen die Möglichkeit, ihr eigenes Dasein an der Wirkung zu erkennen, die sie ausüben. Sie können nicht zu sich sagen: «Ich bin da», sondern etwa: «Meine Umgebung läßt mich da sein.» Sie nehmen wahr, und zwar bestehen ihre Wahrnehmungen in den geschilderten Lichtwirkungen auf dem Saturn. Diese sind in einer gewissen Art ihr «Ich». Das verleiht ihnen eine besondere Art des Bewußtseins. Man kann dies als Bilderbewußtsein bezeichnen. Es kann vorgestellt werden von der Art des menschlichen Traumbewußtseins; nur daß man sich den Grad der Lebhaftigkeit sehr viel größer zu denken hat als beim menschlichen Träumen und daß man es nicht mit wesenlos auf- und abwogenden Traumbildern zu tun hat, sondern mit solchen, welche in einem wirklichen Verhältnisse zu dem Lichtspiel des Saturn stehen. — In diesem Wechselspiel zwischen den Feuergeistern und den Saturnwärme körpern werden die Keime der menschlichen Sinnesorgane der Entwickelung einverleibt. Die Organe, durch welche der Mensch gegenwärtig die physische Welt wahrnimmt, leuchten auf in ihren ersten feinen ätherischen Anlagen. Menschen-Phantome, welche an sich noch nichts anderes zeigen als die Licht-Urbilder der Sinnesorgane, werden innerhalb des Saturn dem hellseherischen Wahrnehmungsvermögen erkennbar. — Diese Sinnesorgane sind also die Frucht der Tätigkeit der Feuergeister; aber es sind an deren Zustandekommen nicht nur diese Geister beteiligt. Zugleich mit diesen Feuergeistern treten andere Wesen auf dem Schauplatz des Saturn auf. Wesen, welche in ihrer Entwickelung so weit sind, daß sie sich jener Sinneskeime bedienen können zum Anschauen der Weltvorgänge im Saturnleben. Es sind Wesen, die als «Geister der Liebe» (christlich: «Seraphime») gelten können. Wären sie nicht da, so könnten die Feuergeister nicht das oben geschilderte Bewußtsein haben. Sie schauen die Saturnvorgänge mit einem Bewußtsein an, das es ihnen ermöglicht, diese als Bilder auf die Feuergeister zu übertragen. Sie selbst verzichten auf alle Vorteile, welche sie durch das Anschauen der Saturnvorgänge haben könnten, auf jeden Genuß, jede Freude; sie geben das alles hin, damit die Feuergeister es haben können. | По-нататък в сатурновото развитие следват факти от друг род в сравнение с досегашните. Докато досега всичко е било отражение на външен живот и на външно усещане, сега започва един вид вътрешен живот. В сатурновия свят започва светлинен живот, който тук и там пламва и отново помръква. Появява се трептящо мъждукане на това или онова място, нещо като проблясващи мълнии на други места. Сатурновите топлинни тела започват да мъждукат, да блестят, дори да излъчват светлина. Понеже е достигната тази степен на развитие, за определени същества отново се открива възможността да развият дейност. Това са онези, които могат да бъдат означени като „Духове на огъня“. (Християнски: „Архангелои“, „Архангели“.) Тези същества наистина имат астрално тяло, но на обозначената степен на своето съществуване не могат да дават стимули на собственото си астрално тяло; те не биха могли да възбудят никакво чувство, никакво усещане, ако не можеха да действат върху топлинните тела, стигнали до описаната сатурнова степен. Това действие им дава възможност да познаят своето собствено съществуване по действието, което упражняват. Те не могат да кажат на себе си: „Аз съм тук“, а приблизително: „Моето обкръжение ме оставя да бъда тук.“ Те възприемат, като възприятията им се състоят именно в описаните светлинни действия на Сатурн. Тези действия са в известен смисъл техният „Аз“. Това им придава особен вид съзнание. То може да бъде означено като образно съзнание. Можем да си го представим подобно на човешкото съзнание при сънуване; само че степента на живост трябва да си я представим много по-голяма, отколкото при човешкото сънуване, и че тук нямаме работа с лишени от същност образи от сънища, които се надигат и спадат, а с такива, които стоят в действително отношение към светлинната игра на Сатурн. – В тази взаимна игра между Духовете на огъня и сатурновите топлинни тела в развитието се вграждат зародишите на човешките сетивни органи. Органите, чрез които днес човекът възприема физическия свят, проблясват в своите първи фини етерни заложби. Човешки фантоми, които сами по себе си още не показват нищо друго освен светлинните първообрази на сетивните органи, стават разпознаваеми вътре в Сатурн за ясновидската способност за възприятие. – Тези сетивни органи са, значи, плод на дейността на Духовете на огъня; но в тяхното възникване не участват само тези Духове. Заедно с тези Духове на огъня на сцената на Сатурн се появяват други същества. Същества, които в своето развитие са стигнали дотам, че могат да си служат с онези сетивни зародиши, за да съзерцават световните процеси в сатурновия живот. Това са същества, които могат да се смятат за „Духове на любовта“ (християнски: „Серафими“). Ако тях ги нямаше, Духовете на огъня не биха могли да имат описаното по-горе съзнание. Те съзерцават сатурновите процеси със съзнание, което им дава възможност да ги пренасят като образи върху Духовете на огъня. Самите те се отказват от всички предимства, които биха могли да имат от съзерцаването на сатурновите процеси, от всяка наслада, всяка радост; те дават всичко това, за да могат Духовете на огъня да го имат. |
| 177 | Diesen Geschehnissen folgt eine neue Periode des Saturndaseins. Zu dem Lichtspiel kommt ein anderes. Es kann für viele wie Wahnwitz erscheinen, wenn ausgesprochen wird, was sich da dem übersinnlichen Erkennen darbietet. Innerlich im Saturn ist es wie durcheinanderwogende Geschmacksempfindungen. Süß, bitter, sauer usw. wird an den verschiedensten Stellen im Innern des Saturn beobachtet; und nach außen, in den Himmelsraum hinein, wird das alles als Ton, als eine Art Musik wahrgenommen. — Innerhalb dieser Vorgänge finden wieder gewisse Wesenheiten die Möglichkeit, eine Tätigkeit auf dem Saturn zu entfalten. Sie seien die «Söhne des Zwielichtes oder des Lebens» (christlich: «Angeloi», «Engel») genannt Sie treten in Wechselwirkung mit den im Innern des Saturn vorhandenen, auf- und ab wogenden Geschmackskräften. Dadurch kommt ihr Äther- oder Lebensleib in eine solche Tätigkeit, daß man diese als eine Art Stoffwechsel bezeichnen kann. Sie bringen Leben in das Innere des Saturn. Es geschehen dadurch Nahrungs und Ausscheidungsprozesse im Saturn. Nicht sie bewirken unmittelbar diese Prozesse, sondern durch das, was sie bewirken, entstehen mittelbar solche Prozesse. Dieses Innenleben macht möglich, daß noch andere Wesen den Weltkörper betreten, die als «Geister der Harmonien» (chrisdich: «Cherubime») bezeichnet werden mögen. Sie vermitteln den «Söhnen des Lebens» eine dumpfe Art des Bewußtseins. Es ist noch dumpfer und dämmerhafter als das Traumbewußtsein des gegenwärtigen Menschen. Es ist ein solches, wie es dem Menschen im traumlosen Schlafe zukommt. Dieses ist ja von so niedrigem Grade, daß es dem Menschen gewissermaßen «gar nicht zum Bewußtsein kommt». Doch ist es vorhanden. Es unterscheidet sich vom Tagesbewußtsein dem Grade und auch der Art nach. Dieses «traumlose Schlafbewußtsein» haben gegenwärtig auch die Pflanzen. Wenn es auch keine Wahrnehmungen einer AußenWelt im menschlichen Sinne vermittelt, so regelt es doch die Lebensvorgänge und bringt diese in Harmonie mit den äußeren Weltvorgängen. Auf der in Rede stehenden Saturnstufe können diese Regelung die «Söhne des Lebens» nicht wahrnehmen; aber die «Geister der Harmonien» nehmen sie wahr, und sie sind daher die eigendichen Regeler. — All dieses Leben spielt sich in den gekennzeichneten Menschen phantomen ab. Diese erscheinen dem geistigen Blicke daher belebt; aber ihr Leben ist doch nur ein Scheinleben. Es ist das Leben der «Söhne des Lebens», die sich gewissermaßen der Menschenphantome bedienen, um sich auszuleben. | След тези събития следва нов период от съществуването на Сатурн. Към светлинната игра се прибавя друга. За мнозина може да изглежда като безумие, когато се изкаже онова, което тук се представя на свръхсетивното познаване. Вътре в Сатурн има нещо като вкусови усещания, които се преливат едно в друго. Сладко, горчиво, кисело и т.н. се наблюдава на най-различни места във вътрешността на Сатурн; а навън, в небесното пространство, всичко това се възприема като тон, като един вид музика. – В рамките на тези процеси определени същества отново намират възможност да развият дейност на Сатурн. Нека те бъдат наречени „Синове на здрача или на живота“ (християнски: „Ангелои“, „Ангели“). Те влизат във взаимодействие с вкусовите сили, които са налице във вътрешността на Сатурн и се надигат и спадат. Така тяхното етерно или жизнено тяло изпада в такава дейност, че тя може да бъде означена като един вид обмяна на веществата. Те внасят живот във вътрешността на Сатурн. Поради това в Сатурн протичат процеси на хранене и отделяне. Не те предизвикват непосредствено тези процеси, а чрез онова, което те предизвикват, косвено възникват такива процеси. Този вътрешен живот прави възможно на световното тяло да стъпят още и други същества, които могат да бъдат означени като „Духове на хармонията“ (християнски: „Херувими“). Те предават на „Синовете на живота“ смътен вид съзнание. То е още по-смътно и по-сумрачно от съзнанието при сънуване на сегашния човек. То е такова, каквото е присъщо на човека в съня без сънища. Това съзнание е от толкова ниска степен, че така да се каже, „изобщо не стига до съзнанието“ на човека. Но то е налице. То се различава от дневното съзнание по степен и също по вид. Това „съзнание на съня без сънища“ имат днес и растенията. Макар то да не дава възприятия на външен свят в човешкия смисъл, то все пак регулира жизнените процеси и ги привежда в хармония с външните световни процеси. На въпросната сатурнова степен „Синовете на живота“ не могат да възприемат това регулиране; но „Духовете на хармонията“ го възприемат и затова те са истинските регулатори. – Целият този живот се разиграва в обозначените човешки фантоми. Затова те изглеждат на духовния поглед оживени; но техният живот все пак е само привиден живот. Това е животът на „Синовете на живота“, които, така да се каже, си служат с човешките фантоми, за да се изживеят. |
| 178 | Man richte nun die Aufmerksamkeit auf die Menschenphantome mit dem Scheinleben. Während der geschilderten Saturnperiode sind sie von ganz wechselnder Form. Bald sehen sie dieser Gestalt, bald jener ähnlich. Im weiteren Verlauf der Entwickelung werden die Gestalten bestimmter; zeitweilig bleibend. Das rührt davon her, daß sie jetzt durchdrungen werden von den Wirkungen der Geister, die schon im Beginne der Saturnentwickelung in Betracht kommen, nämlich von den «Geistern des Willens» (den Thronen). Die Folge davon ist, daß das Menschenphantom selbst mit der einfachsten dumpfesten Bewußtseinsform erscheint Man hat sich diese Bewußtseinsform noch dumpfer vorzustellen als diejenige des traumlosen Schlafes. Unter den gegenwärtigen Verhältnissen haben die Mineralien dieses Bewußtsein. Es bringt das Innenwesen in Einklang mit der physischen AußenWelt. Auf dem Saturn sind die «Geister des Willens» die Regeler dieses Einklanges. Und der Mensch erscheint dadurch wie ein Abdruck des Saturnlebens selbst. Was das Saturnleben im großen ist, das ist auf dieser Stufe der Mensch im kleinen. Und damit ist der erste Keim zu dem gegeben, was auch im heutigen Menschen noch erst keimhaft ist: zum «Geistesmenschen» (Atma). Nach innen (im Saturn) gibt sich dieser dumpfe Menschenwille dem übersinnlichen Wahrnehmungsvermögen durch Wirkungen kund, welche sich mit den «Gerüchen» vergleichen lassen. Nach außen in den Himmelsraum ist eine Kundgebung vorhanden wie die einer Persönlichkeit, die aber nicht durch ein inneres «Ich» gelenkt wird, sondern wie eine Maschine von außen geregelt ist. Die Regeler sind die «Geister des Willens». Überblickt man das Vorhergehende, so wird ersichdich, daß, von dem zuerst geschilderten Mittelzustande der Saturnentwickelung angefangen, die Stufen dieser Entwickelung charakterisiert werden konnten durch Vergleiche ihrer Wirkungen mit Sinnesempfindungen der Gegenwart. Es konnte gesagt werden: Die Saturnentwickelung offenbart sich als Wärme, dann tritt ein Lichtspiel hinzu, dann ein Geschmack- und Tonspiel; endlich tritt etwas auf, was sich nach dem Innern des Saturn mit Geruchsempfindungen, nach außen wie maschinenartig wirkendes Menschen-Ich kundgibt. Wie verhält es sich mit den Offenbarungen der Saturnentwickelung für das, was vor dem Wärmezustand liegt? Das ist nun gar nicht mit etwas zu vergleichen, was einer äußeren Sinnesempfindung zugänglich ist. Dem Wärmezustand geht ein solcher voran, welchen der Mensch gegenwärtig nur in seinem Innenwesen erlebt. Wenn er sich Vorstellungen hingibt, die er sich in der Seele selbst bildet, ohne daß ihm die Veranlassung von einem äußeren Eindrucke aufgedrängt wird, dann hat er etwas in sich, was keine physischen Sinne wahrnehmen können, was vielmehr nur als Wahrnehmung dem höheren Schauen zugänglich ist. Dem Wärmezustand des Saturn gehen eben Offenbarungen voran, die nur für den übersinnlich Wahrnehmenden vorhanden sein können. Drei solcher Zustände können genannt werden: rein seelische Wärme, die nicht äußerlich wahrnehmbar ist; rein geistiges Licht, das äußerlich Finsternis ist; und endlich geistig Wesenhaftes, das in sich selbst vollendet ist und keines äußeren Wesens bedarf, um seiner bewußt zu werden. Reine innere Wärme begleitet das Erscheinen der «Geister der Bewegung»; reines geistiges Licht dasjenige der «Geister der Weisheit», reines Innenwesen ist verbunden mit der ersten Ausströmung der «Geister des Willens». | Нека сега вниманието се насочи към човешките фантоми с привидния живот. През описания сатурнов период те са с напълно променлива форма. Ту приличат на този образ, ту на онзи. В по-нататъшния ход на развитието образите стават по-определени; временно трайни. Това произтича оттам, че сега те биват проникнати от действията на Духовете, които имат значение още в началото на сатурновото развитие, а именно от „Духовете на волята“ (Престолите). Последицата от това е, че самият човешки фантом се явява с най-простата, най-смътна форма на съзнание. Тази форма на съзнание трябва да си я представим още по-смътна от тази на съня без сънища. При сегашните условия минералите имат това съзнание. То привежда вътрешната същност в съзвучие с физическия външен свят. На Сатурн „Духовете на волята“ са регулаторите на това съзвучие. Така човекът изглежда като отпечатък на самия сатурнов живот. Каквото е сатурновият живот в голям мащаб, това е на тази степен човекът в малък мащаб. И с това е даден първият зародиш на онова, което и в днешния човек е още само в зародиш: на „Духа-Човек“ (Атма). Навътре (в Сатурн) тази смътна човешка воля се проявява пред свръхсетивната способност за възприятие чрез действия, които могат да се сравнят с „миризмите“. Навън, в небесното пространство, е налице проява като тази на една личност, която обаче не се ръководи от вътрешен „Аз“, а е регулирана отвън като машина. Регулаторите са „Духовете на волята“. Ако се обхване с поглед предишното, става видно, че от описаното най-напред средно състояние на сатурновото развитие нататък степените на това развитие можеха да бъдат характеризирани чрез сравнения на техните действия със сетивни усещания от настоящето. Можеше да се каже: Сатурновото развитие се открива като топлина, после се прибавя светлинна игра, после игра на вкус и тон; накрая се появява нещо, което към вътрешността на Сатурн се проявява с усещания за мирис, а навън – като механично действащ човешки Аз. Как стои въпросът с откровенията на сатурновото развитие за онова, което предхожда топлинното състояние? Това изобщо не може да се сравни с нещо, което е достъпно за външно сетивно усещане. Топлинното състояние се предхожда от състояние, което човекът днес изживява само в своята вътрешна същност. Когато той се отдава на представи, които сам образува в душата, без подбудата за тях да му е натрапена от външно впечатление, тогава той има в себе си нещо, което никакви физически сетива не могат да възприемат, което по-скоро е достъпно като възприятие само за висшето виждане. Топлинното състояние на Сатурн се предхожда именно от откровения, които могат да съществуват само за свръхсетивно възприемащия. Три такива състояния могат да бъдат назовани: чисто душевна топлина, която не е външно възприемаема; чисто духовна светлина, която външно е мрак; и накрая нещо духовно-същностно, което е съвършено в самото себе си и не се нуждае от никакво външно същество, за да се осъзнае. Чистата вътрешна топлина съпровожда появата на „Духовете на движението“; чистата духовна светлина – тази на „Духовете на мъдростта“; чистата вътрешна същност е свързана с първото излъчване на „Духовете на волята“. |
| 179 | Mit dem Erscheinen der Saturnwärme tritt also unsere Entwicklung aus dem Innenleben, aus der reinen Geistigkeit zuerst in ein äußerlich sich offenbarendes Dasein. Besonders schwierig wird es dem Gegenwartsbewußtsein wohl, sich damit abzufinden, wenn auch noch gesagt werden muß, daß mit dem Saturnwärmezustand auch zuerst dasjenige auftritt, was man die «Zeit» nennt Die vorhergehenden Zustände sind nämlich gar nicht zeidich. Sie gehören derjenigen Region an, die man in der Geisteswissenschaft die «Dauer> nennen kann. Deshalb muß auch alles, was in dieser Schrift über solche Zustände in der «Region der Dauer> gesagt ist, so verstanden werden, daß Ausdrücke, die sich auf zeidiche Verhältnisse beziehen, nur zum Vergleiche und zur Verständigung gebraucht werden. Für die menschliche Sprache kann, was der «Zeit» gewissermaßen vorangeht, auch nur mit Ausdrücken charakterisiert werden, welche die Zeitvorstellung enthalten. Muß man sich doch auch bewußt sein, daß, obgleich der erste, zweite und dritte Saturnzustand sich gar nicht «nacheinander> im gegenwärtigen Sinne abspielten, man doch nicht umhin kann, sie nacheinander zu schildern. Auch hängen sie ja trotz ihrer «Dauer» oder Gleichzeitigkeit so voneinander ab, daß sich diese Abhängigkeit mit einer zeitlichen Abfolge vergleichen läßt. | Значи с появата на сатурновата топлина нашето развитие излиза от вътрешния живот, от чистата духовност, и за първи път навлиза в съществуване, което се проявява външно. Навярно на съвременното съзнание ще бъде особено трудно да се примири с това, когато трябва да се каже още, че със сатурновото топлинно състояние се появява за първи път и онова, което се нарича „време“. Защото предходните състояния изобщо не са времеви. Те принадлежат на онази област, която в духовната наука може да се нарече „трайността“. Затова и всичко, което в тази книга се казва за такива състояния в „областта на трайността“, трябва да се разбира така, че изразите, които се отнасят до времеви отношения, се употребяват само за сравнение и за разбиране. За човешкия език онова, което, така да се каже, предхожда „времето“, може да се характеризира също само с изрази, които съдържат представата за времето. Нали човек трябва да съзнава също, че макар първото, второто и третото сатурново състояние изобщо да не са се разигравали „едно след друго“ в сегашния смисъл, той все пак не може да не ги описва едно след друго. Освен това, въпреки своята „трайност“ или едновременност, те зависят едно от друго така, че тази зависимост може да се сравни с времева последователност. |
| 180 | Mit diesem Hinweis auf die ersten Entwickelungszustände des Saturn wird auch ein Licht geworfen auf alles weitere Fragen nach einem «Woher» dieser Zustände. Rein verstandesmäßig ist es natürlich durchaus möglich, jedem Ursprunge gegenüber wieder nach einem «Ursprung dieses Ursprunges» zu fragen. Allein den Tatsachen gegenüber geht dieses nicht an. Man braucht sich das nur an einem Vergleich zu vergegenwärtigen. Wenn man irgendwo auf einem Wege ein gegrabene Spuren findet, so kann man fragen: Woher rühren sie? Man mag als Antwort erhalten: von einem Wagen. Da kann weiter gefragt werden: Wo kam der Wagen her, wohin fuhr er? Eine auf Tatsachen gegründete Antwort ist wieder möglich. Man kann dann noch fragen: Wer saß im Wagen? was hatte die Persönlichkeit, die ihn benützte, für Absichten, was tat sie? Endlich wird man aber an einen Punkt kommen, an dem das Fragen durch die Tatsachen ein naturgemäßes Ende findet Wer dann noch weiter fragt, kommt von der Absicht der ursprünglichen Fragestellung ab. Er setzt gewissermaßen nur schablonenmäßig das Fragen fort Man merkt bei solchen Dingen, wie hier eines zum Vergleich angeführt ist, leicht, wo die Tatsachen das Ende des Fragens bedingen. Den großen Weltfragen gegenüber ist man sich nicht so leicht klar darüber. Bei wirklich genauem Zusehen wird man aber doch merken, daß alles Fragen nach dem «Woher» endigen muß bei den oben geschilderten Saturn zuständen. Denn man ist auf ein Gebiet gekommen, wo die Wesen und Vorgänge nicht mehr durch das sich rechtfertigen, aus dem sie entstammen, sondern durch sich selbst. | С това указание за първите състояния на развитието на Сатурн се хвърля светлина и върху всяко по-нататъшно питане за някакво „откъде“ на тези състояния. Чисто разсъдъчно, разбира се, е напълно възможно пред всеки произход отново да се пита за „произход на този произход“. По отношение на фактите обаче това не е допустимо. Достатъчно е човек да си го представи живо чрез едно сравнение. Ако човек намери някъде по пътя вдълбани следи, той може да попита: От какво произлизат те? Като отговор може да получи: от една кола. Тогава може да се пита по-нататък: Откъде е дошла колата, накъде е отивала? Отново е възможен отговор, основан на факти. После може да се пита още: Кой е седял в колата? Какви намерения е имала личността, която я е използвала, какво е правила? Но накрая човек ще стигне до една точка, при която фактите естествено слагат край на питането. Който тогава пита още по-нататък, се отклонява от намерението на първоначалната постановка на въпроса. Той, така да се каже, само шаблонно продължава питането. При неща като това, което тук е приведено за сравнение, лесно се забелязва къде фактите обуславят края на питането. При големите световни въпроси човек не си дава толкова лесно сметка за това. Но при наистина точно вглеждане ще забележи все пак, че всяко питане за „откъде“ трябва да завърши при описаните по-горе сатурнови състояния. Защото човек е стигнал до една област, където съществата и процесите вече не се обосновават чрез онова, от което произлизат, а чрез самите себе си. |
| 181 | Als Ergebnis der Saturnentwickelung erscheint, daß sich der Menschenkeim bis zu einer gewissen Stufe herangebildet hat Er hat das niedere, dumpfe Bewußtsein erlangt, von dem oben die Rede war. Man soll sich nicht vorstellen, daß dessen Entwicklung erst im letzten Saturnstadium einsetzt. Die «Geister des Willens» wirken durch alle Zustände hindurch. In der letzten Periode ist aber für das übersinnliche Wahrnehmen der Erfolg am hervorstechendsten. Überhaupt ist eine feste Grenze zwischen den Wirksamkeiten der einzelnen Wesensgruppen nicht Wenn gesagt wird: Erst wirken die «Geister des Willens», dann die «Geister der Weisheit» usw., so ist nicht gemeint, daß sie nur da wirken. Sit wirken die ganze Saturnentwickelung hindurch; in den angegebenen Perioden ist ihr Wirken nur am besten zu beobachten. Die einzelnen Wesen haben da gleichsam die Führerschaft. | Като резултат от сатурновото развитие се явява това, че човешкият зародиш се е развил до известна степен. Той е придобил нисшето, смътно съзнание, за което стана дума по-горе. Не бива да си представяме, че неговото развитие започва едва в последния сатурнов стадий. „Духовете на волята“ действат през всички състояния. В последния период обаче резултатът изпъква най-силно за свръхсетивното възприемане. Изобщо няма твърда граница между дейностите на отделните групи същества. Когато се казва: Първо действат „Духовете на волята“, после „Духовете на мъдростта“ и т.н., не се има предвид, че те действат само тогава. Те действат през цялото сатурново развитие; в посочените периоди тяхното действие само може да се наблюдава най-добре. Отделните същества имат там, така да се каже, водачеството. |
| 182 | So erscheint die ganze Saturnentwickelung als eine Bearbeitung dessen, was aus den «Geistern des Willens» ausgeströmt ist, durch die «Geister der Weisheit, der Bewegung, der Form» usw. Diese geistigen Wesenheiten machen dabei selbst eine Entwicklung durch. Die «Geister der Weisheit» z. B. stehen auf einer andern Stufe, nachdem sie ihr Leben zurückgestrahlt vom Saturn empfangen haben, als vorher. Die Frucht dieser Tätigkeit erhöht die Fähigkeiten ihres eigenen Wesens. Die Folge davon ist, daß für sie nach so vollbrachter Tätigkeit etwas Ähnliches eintritt wie für den Menschen mit dem Schlafe. Ihren Tätigkeitsperioden in bezug auf den Saturn folgen solche, in denen sie gewissermaßen in anderen Welten leben. Dann ist ihre Tätigkeit vom Saturn abgewandt Deshalb sieht das hellseherische Wahrnehmen in der geschilderten Saturnentwickelung ein Auf- und ein Absteigen. Das Aufsteigen dauert bis zur Herausbildung des Wärmezustandes. Dann beginnt mit dem Lichtspiel bereits ein Abfluten. Und wenn dann die Men schenphantome durch die «Geister des Willens» Gestalt angenommen haben, dann haben sich die geistigen Wesen auch nach und nach zurückgezogen: die Saturnentwickelung er stirbt in sich; sie verschwindet als solche. Eine Art Ruhepause tritt ein. Der Menschenkeim geht wie in einen Auf lösungszustand dabei ein; aber nicht in einen solchen, durch den er verschwinden würde, sondern in einen solchen, der ähnlich ist dem eines Pflanzensamens, der in der Erde ruht, um zur neuen Pflanze zu reifen. So ruht der Menschenkeim zu neuem Erwachen im Schoß der Welt. Und wenn der Zeitpunkt seines Erwachens da ist, da haben unter anderen Verhältnissen auch die oben geschilderten geistigen Wesen sich die Fähigkeiten angeeignet, durch die sie den Menschenkeim weiter bearbeiten können. Die «Geister der Weisheit» haben in ihrem Ätherleib die Fähigkeit erlangt, nicht nur wie auf dem Saturn die Spiegelung des Lebens zu genießen; sie vermögen es jetzt, Leben auch aus sich ausströmen zu lassen und andere Wesen damit zu begaben. Die «Geister der Bewegung» sind nunmehr so weit, wie auf dem Saturn die «Geister der Weisheit». Ihr unterstes Wesensglied war dort der astralische Leib. Jetzt ist ihnen ein Äther- oder Lebensleib eigen. Und ganz entsprechend sind die andern geistigen Wesen zu einer weiteren Entwickelungsstufe gekommen. Alle diese geistigen Wesen können daher bei der Weiterentwickelung des Menschenkeimes anders wirken, als sie auf dem Saturn gewirkt haben. — Nun war aber der Menschenkeim am Ende der Saturnentwickelung aufgelöst. Damit die weiter entwickelten Geistwesen da fortsetzen können, wo sie früher aufgehört haben, muß dieser Menschenkeim die Stufen noch einmal kurz wiederholen, die er auf dem Saturn durchlaufen hat. Das zeigt sich nämlich dem übersinnlichen Wahrnehmungsvermögen. Der Menschenkeim tritt aus seiner Verborgenheit hervor und beginnt aus eigenem Vermögen heraus durch die Kräfte, die ihm auf dem Saturn eingeimpft worden sind, sich zu entwickeln. Er geht als ein Willenswesen aus der Finsternis hervor, bringt sich zum Scheine des Lebens, der Seelenhaftigkeit usw. bis zu jener maschinenmäßigen Persönlichkeitsoffenbarung, die er am Ende der Saturnentwickelung hatte. | Така цялото сатурново развитие се явява като обработване на онова, което е изтекло от „Духовете на волята“, от страна на „Духовете на мъдростта, на движението, на формата“ и т.н. При това самите тези духовни същества преминават през развитие. „Духовете на мъдростта“ например, след като са получили своя живот, отразен обратно от Сатурн, стоят на друга степен, отколкото преди това. Плодът на тази дейност повишава способностите на собственото им същество. Последицата от това е, че за тях след така извършената дейност настъпва нещо подобно на онова, което настъпва за човека със съня. На техните периоди на дейност по отношение на Сатурн следват такива, в които те, така да се каже, живеят в други светове. Тогава тяхната дейност е обърната настрана от Сатурн. Затова ясновидското възприемане вижда в описаното сатурново развитие едно възхождане и едно низхождане. Възхождането трае до образуването на топлинното състояние. После със светлинната игра вече започва отлив. И когато после човешките фантоми са приели образ чрез „Духовете на волята“, тогава духовните същества постепенно също са се оттеглили: сатурновото развитие замира в себе си; то изчезва като такова. Настъпва нещо като период на покой. При това човешкият зародиш навлиза сякаш в състояние на разпадане; но не в такова, чрез което би изчезнал, а в такова, което е подобно на състоянието на растително семе, което почива в земята, за да узрее за ново растение. Така човешкият зародиш почива за ново пробуждане в лоното на света. И когато настъпи моментът на неговото пробуждане, тогава и описаните по-горе духовни същества, при други условия, са си усвоили способностите, чрез които могат да обработват човешкия зародиш по-нататък. „Духовете на мъдростта“ са придобили в своето етерно тяло способността не само да се наслаждават, както на Сатурн, на отражението на живота; сега те са в състояние да оставят живот да изтича и от самите тях и да даряват с него други същества. „Духовете на движението“ сега са стигнали дотам, докъдето бяха на Сатурн „Духовете на мъдростта“. Техният най-долен член на същността там беше астралното тяло. Сега им е присъщо етерно или жизнено тяло. И съвсем съответно другите духовни същества са стигнали до по-нататъшна степен на развитие. Затова всички тези духовни същества могат при по-нататъшното развитие на човешкия зародиш да действат иначе, отколкото са действали на Сатурн. – Но човешкият зародиш в края на сатурновото развитие се беше разпаднал. За да могат по-нататък развилите се духовни същества да продължат оттам, където по-рано са спрели, този човешки зародиш трябва още веднъж накратко да повтори степените, които е преминал на Сатурн. Това именно се показва на свръхсетивната способност за възприятие. Човешкият зародиш излиза от своята скритост и започва да се развива по собствена способност чрез силите, които са му били присадени на Сатурн. Той излиза като волево същество от мрака, довежда се до привидността на живота, на одушевеността и т.н. чак до онова механично проявление на личността, което имаше в края на сатурновото развитие. |
| 183 | * Die zweite der angedeuteten großen Entwickelungsperioden, die «Sonnenstufe», bewirkt die Erhebung des Menschenwesens zu einem höheren Bewußtseinszustand, als derjenige war, den es auf dem Saturn erreicht hatte. Mit dem gegenwärtigen Bewußtsein des Menschen verglichen, könnte allerdings dieser Sonnenzustand als «Unbewußtheit» bezeichnet werden. Denn er kommt annähernd gleich dem, in welchem sich der Mensch jetzt während des völlig traumlosen Schlafes befindet. Oder man könnte ihn auch mit dem niederen Bewußtseinsgrade vergleichen, in dem gegenwärtig unsere PflanzenWelt schlummert. Für die übersinnliche Anschauung gibt es keine «Unbewußtheit», sondern nur verschiedene Grade der Bewußtheit. Alles in der Welt ist bewußt. - Das Menschenwesen erlangt im Laufe der Sonnenentwickelung den höheren Bewußtseinsgrad dadurch, daß ihm da der Äther- oder Lebensleib eingegliedert wird. Bevor dies geschehen kann, müssen sich in der oben geschilderten Art die Saturnzustände wiederholen. Diese Wiederholung hat einen ganz bestimmten Sinn. Wenn nämlich die Ruhepause abgelaufen ist, von welcher in den vorhergehenden Ausführungen gesprochen worden ist, dann tritt aus dem «Weltschlafe» dasjenige, was vorher Saturn war, als neues Weltwesen, als Sonne hervor. Es haben sich damit aber die Verhältnisse der Entwickelung verändert. Die Geistwesen, deren Wirken für den Saturn dargestellt worden ist, sind zu anderen Zuständen vorgerückt. Der Menschenkeim erscheint aber zuerst auf der neugebildeten Sonne als das, was er auf dem Saturn geworden ist. Er muß zunächst die verschiedenen Entwickelungsstadien, die er auf dem Saturn angenommen hat, so umwandeln, daß sie zu den Verhältnissen auf der Sonne passen. Die Sonnenepoche beginnt deshalb mit einer Wiederholung der Saturntatsachen, aber unter Anpassung an die veränderten Verhältnisse des Sonnenlebens. Wenn nun das Menschenwesen so weit ist, daß seine auf dem Saturn erlangte Entwickelungshöhe den Sonnenverhältnissen angepaßt ist, dann beginnen die bereits genannten «Geister der Weisheit» damit, den Äther- oder Lebensleib in den physischen Leib einströmen zu lassen. Die höhere Stufe, welche der Mensch auf der Sonne erreicht, kann somit dadurch charakterisiert werden, daß der bereits auf dem Saturn in der Keimanlage gebildete physische Leib auf eine zweite Stufe der Vollkommenheit gehoben wird, in dem er zum Träger eines Äther- oder Lebensleibes wird. Dieser Äther- oder Lebensleib erlangt während der Sonnenentwickelung für sich selbst den ersten Grad seiner Vollkommenheit. Damit aber dieser zweite Vollkommenheitsgrad für den physischen Leib und der erste für den Lebensleib erzielt werden, ist im weiteren Verlauf des Sonnenlebens das Eingreifen noch anderer Geistwesen in ähnlicher Art notwendig, wie es schon für die Saturnstufe beschrieben worden ist. | * Вторият от посочените големи периоди на развитие, „слънчевата степен“, предизвиква издигането на човешкото същество до по-високо състояние на съзнанието от онова, което то беше постигнало на Сатурн. Сравнено със сегашното съзнание на човека, това слънчево състояние наистина би могло да се означи като „несъзнателност“. Защото то приблизително се равнява на онова, в което човекът сега се намира по време на напълно лишения от сънища сън. Или би могло да се сравни и с нисшата степен на съзнание, в която днес дреме нашият растителен свят. За свръхсетивното съзерцание не съществува „несъзнателност“, а само различни степени на съзнателност. Всичко в света е съзнателно. – Човешкото същество придобива в хода на слънчевото развитие по-високата степен на съзнание, като там в него се вгражда етерното или жизненото тяло. Преди това да може да стане, трябва по описания по-горе начин да се повторят сатурновите състояния. Това повторение има съвсем определен смисъл. Когато именно изтече периодът на покой, за който се говори в предходните изложения, тогава от „световния сън“ онова, което преди беше Сатурн, излиза като ново световно същество, като Слънце. С това обаче са се променили условията на развитието. Духовните същества, чието действие беше представено за Сатурн, са напреднали до други състояния. Човешкият зародиш обаче се появява на новообразуваното Слънце най-напред като онова, което той е станал на Сатурн. Той трябва първо да преобрази различните стадии на развитие, които е приел на Сатурн, така че те да подхождат на условията на Слънцето. Затова слънчевата епоха започва с повторение на сатурновите факти, но с приспособяване към променените условия на слънчевия живот. Когато човешкото същество стигне дотам, че висотата на развитие, постигната от него на Сатурн, е приспособена към слънчевите условия, тогава вече назованите „Духове на мъдростта“ започват да оставят етерното или жизненото тяло да се влива във физическото тяло. Така по-високата степен, която човекът достига на Слънцето, може да се характеризира с това, че физическото тяло, образувано вече на Сатурн в зародишна заложба, бива издигнато на втора степен на съвършенство, като става носител на етерно или жизнено тяло. Това етерно или жизнено тяло достига по време на слънчевото развитие за самото себе си първата степен на своето съвършенство. Но за да бъдат постигнати тази втора степен на съвършенство за физическото тяло и първата за жизненото тяло, в по-нататъшния ход на слънчевия живот е необходима намесата и на други духовни същества по начин, подобен на вече описания за сатурновата степен. |
| 184 | Wenn die «Geister der Weisheit» mit ihrem Einströmen des Lebensleibes beginnen, so fangt das vorher dunkle Sonnenwesen zu leuchten an. Gleichzeitig treten in dem Menschenkeim die ersten Erscheinungen innerer Regsamkeit ein; das Leben beginnt. Was für den Saturn als ein Scheinleben charakterisiert werden mußte, wird jetzt wirkliches Leben. Das Einströmen dauert eine gewisse Zeit. Nachdem diese verflossen ist, tritt für den Menschenkeim eine wichtige Veränderung ein. Er gliedert sich nämlich in zwei Teile. Während vorher physischer Leib und Lebensleib in inniger Verbindung ein Ganzes bildeten, beginnt sich jetzt der physische Leib als ein besonderer Teil abzusondern. Doch bleibt auch dieser abgesonderte physische Leib vom Lebensleib durchzogen. Man hat es also jetzt mit einem zweigliedrigen Menschenwesen zu tun. Der eine Teil ist ein von einem Lebensleib durchgearbeiteter physischer Leib, der andere Teil ist bloßer Lebensleib. Diese Absonderung verläuft aber während einer Ruhepause des Sonnenlebens. Es erlischt während derselben wieder das schon aufgetretene Leuchten. Die Trennung geschieht gewissermaßen während einer «Weltennacht». Doch ist diese Ruhepause viel kürzer als diejenige zwischen der Saturn- und Sonnenentwickelung, von der oben gesprochen worden ist. Nach Ablauf der Ruhepause arbeiten die «Geister der Weisheit» eine Zeitlang ebenso an dem zweigliedrigen Menschenwesen weiter, wie sie das vorher an dem eingliedrigen getan haben. Dann setzen die «Geister der Bewegung» mit ihrer Tätigkeit ein. Sie durchströmen mit ihrem eigenen Astralleib den Lebensleib des Menschenwesens. Dadurch erlangt dieser die Fähigkeit, gewisse innere Bewegungen in dem physischen Leibe auszuführen. Es sind das Bewegungen, welche sich vergleichen lassen mit den Bewegungen der Säfte in einer gegenwärtigen Pflanze. | Когато „Духовете на мъдростта“ започнат да вливат жизненото тяло, дотогава тъмното слънчево същество започва да свети. Едновременно в човешкия зародиш се появяват първите прояви на вътрешна подвижност; животът започва. Онова, което за Сатурн трябваше да се характеризира като привиден живот, сега става действителен живот. Вливането продължава известно време. След като то изтече, за човешкия зародиш настъпва една важна промяна. Той именно се разчленява на две части. Докато по-рано физическото тяло и жизненото тяло образуваха в тясна връзка едно цяло, сега физическото тяло започва да се отделя като особена част. Но и това отделено физическо тяло остава проникнато от жизненото тяло. Значи сега имаме работа с едно двучленно човешко същество. Едната част е физическо тяло, проработено от жизнено тяло, другата част е само жизнено тяло. Това отделяне обаче протича по време на един период на покой на слънчевия живот. През този период отново угасва светенето, което вече се беше появило. Разделянето става, така да се каже, по време на една „световна нощ“. Но този период на покой е много по-кратък от онзи между сатурновото и слънчевото развитие, за който беше говорено по-горе. След изтичането на периода на покой „Духовете на мъдростта“ продължават известно време да работят по същия начин върху двучленното човешко същество, както преди това бяха правили върху едночленното. После „Духовете на движението“ започват своята дейност. Те проникват със своето собствено астрално тяло жизненото тяло на човешкото същество. Чрез това то придобива способността да извършва определени вътрешни движения във физическото тяло. Това са движения, които могат да се сравнят с движенията на соковете в днешното растение. |
| 185 | Der Saturnkörper bestand aus bloßer Wärmesubstanz. Während der Sonnenentwickelung verdichtet sich diese Wärmesubstanz bis zu dem Zustand, den man mit dem gegenwärtigen Gas- oder Dampfzustand vergleichen kann. Es ist jener Zustand, den man als «Luft» bezeichnen kann. Die ersten Anfange eines solchen Zustandes zeigen sich, nachdem die «Geister der Bewegung» mit ihrer Tätigkeit eingesetzt haben. Dem übersinnlichen Bewußtsein bietet sich der folgende Anblick dar. Innerhalb der Wärmesubstanz tritt etwas auf wie feine Gebilde, die durch die Kräfte des Lebensleibes in regelmäßige Bewegungen versetzt werden. Diese Gebilde veranschaulichen den physischen Leib des Menschenwesens auf der ihm jetzt entsprechenden Entwickelungsstufe. Sie sind ganz von Wärme durchdrungen und auch wie von einer Wärmehülle eingeschlossen. Wärme gebilde mit eingegliederten Luftformen — letztere in regelmäßiger Bewegung — kann man, in physischer Beziehung, dieses Menschenwesen nennen. Will man daher den oben angeführten Vergleich mit der gegenwärtigen Pflanze beibehalten, so muß man sich bewußt bleiben, daß man es nicht mit einem kompakten Pflanzengebilde zu tun hat, sondern mit einer Luft- oder Gasgestalt* deren Bewegungen mit den Säftebewegungen der gegenwärtigen Pflanzen verglichen werden können. — Die in dieser Art gekennzeichnete Entwickelung schreitet weiter. Nach einer gewissen Zeit tritt wieder eine Ruhepause ein; nach derselben wirken die Geister der Bewegung weiter, bis zu ihrer Tätigkeit diejenige der Geister der Form hinzutritt. Deren Wirkung besteht darin, daß die vorher stets wechselnden Gasgebilde bleibende Gestalten annehmen. Auch dies geschieht dadurch, daß in den Lebensleib der Menschenwesen die Geister der Form ihre Kräfte aus- und einströmen lassen. Die Gasgebilde waren früher, als noch bloß die Geister der Bewegung auf sie wirkten, in einer unaufhörlichen Bewegung, nur einen Augenblick behielten sie ihre Gestalt. Jetzt aber nehmen sie vorübergehend unterscheidbare Formen an. — Wieder tritt nach einer gewissen Zeit eine Ruhepause ein; wieder setzen nach dieser die Geister der Form ihre Tätigkeit fort. Dann aber treten ganz neue Verhältnisse innerhalb der Sonnenentwickelung ein. | Сатурновото тяло се състоеше от чиста топлинна субстанция. По време на слънчевото развитие тази топлинна субстанция се сгъстява до състоянието, което може да се сравни с днешното газообразно или парообразно състояние. Това е онова състояние, което може да се означи като „въздух“. Първите наченки на такова състояние се показват, след като „Духовете на движението“ са започнали своята дейност. На свръхсетивното съзнание се представя следната гледка. Вътре в топлинната субстанция се появява нещо като фини образувания, които чрез силите на жизненото тяло биват приведени в правилни движения. Тези образувания онагледяват физическото тяло на човешкото същество на съответстващата му сега степен на развитие. Те са изцяло проникнати от топлина и също сякаш обгърнати от топлинна обвивка. Топлинни образувания с вградени въздушни форми – последните в правилно движение – така може да се нарече във физическо отношение това човешко същество. Затова, ако искаме да запазим приведеното по-горе сравнение с днешното растение, трябва да си останем наясно, че тук нямаме работа с компактно растително образувание, а с въздушен или газов образ, чиито движения могат да се сравнят с движенията на соковете на днешните растения. – Охарактеризираното по този начин развитие напредва. След известно време отново настъпва период на покой; след него Духовете на движението продължават да действат, докато към тяхната дейност се прибави тази на Духовете на формата. Тяхното действие се състои в това, че дотогава непрекъснато менящите се газообразни образувания приемат трайни образи. И това става, като Духовете на формата оставят своите сили да изтичат и да се вливат в жизненото тяло на човешките същества. По-рано, когато върху тях действаха още само Духовете на движението, газообразните образувания бяха в непрестанно движение, само за миг запазваха своя образ. Сега обаче те приемат временно различими форми. – Отново след известно време настъпва период на покой; отново след него Духовете на формата продължават своята дейност. Но тогава в слънчевото развитие настъпват съвсем нови условия. |
| 186 | * Das Gas erscheint dem übersinnlichen Bewußtsein durch die Licht einwirkung, die es von sich ausgehen läßt. Man könnte also auch von Lichtgestalten sprechen, die dem geistigen Schauen sich darstellen. Es ist nämlich damit der Punkt erreicht, wo die Sonnenentwickelung in ihrer Mitte angelangt ist. Das ist die Zeit, in welcher die Geister der Persönlichkeit, die auf dem Saturn ihre Menschheitsstufe erlangt haben, einen höheren Grad der Vollkommenheit ersteigen. Sie schreiten über diese Stufe hinaus. Sie erlangen ein Bewußtsein, das der gegenwärtige Mensch auf unserer Erde im regelrechten Fortgang der Entwickelung noch nicht hat. Er wird es erlangen, wenn die Erde — also die vierte der planetarischen Entwicklungsstufen — an ihrem Ziele angelangt und in die folgende planetarische Periode eingetreten sein wird. Dann wird der Mensch nicht bloß das um sich herum wahrnehmen, was ihm die gegenwärtigen physischen Sinne vermitteln, sondern er wird imstande sein, in Bildern die inneren, seelischen Zustände der ihn umgebenden Wesen zu beobachten. Er wird ein Bilderbewußtsein haben, jedoch mit Beibehaltung des vollen Selbstbewußtseins. Es wird nichts Traumhaftes, Dumpfes in seinem Bilderschauen sein, sondern er wird das Seelische wahrnehmen, allerdings in Bildern, doch so, daß diese Bilder der Ausdruck von Wirklichkeiten sein werden, wie es jetzt physische Farben und Töne sind. Gegenwärtig kann sich der Mensch nur durch die geisteswissenschaftliche Schulung zu solchem Schauen erheben. Von dieser Schulung wird auf späteren Blättern dieses Buches die Rede sein. — Dieses Schauen erlangen nun als ihre normale Entwickelungsgabe die Geister der Persönlichkeit inmitten der Sonnenstufe. Und eben dadurch werden sie fähig, während der Sonnenentwickelung auf den neugebildeten Lebensleib des Menschenwesens in ähnlicher Art zu wirken, wie sie auf dem Saturn auf den physischen Leib gewirkt haben. Wie ihnen dort die Wärme ihre eigene Persönlichkeit zurückgestrahlt hat, so strahlen ihnen jetzt die Gasgebilde im Lichtglanze die Bilder ihres schauenden Bewußtseins zurück Sie schauen übersinnlich an, was auf der Sonne vorgeht Und dieses Anschauen ist keineswegs ein bloßes Beobachten. Es ist, als ob in den Bildern, die von der Sonne ausströmen, etwas von der Kraft sich geltend machte, die der Erdenmensch als Liebe bezeichnet Und sieht man seelisch genauer zu, so findet man den Grund dieser Erscheinung. Es haben sich in das von der Sonne ausstrahlende Licht erhabene Wesenheiten mit ihrer Tätigkeit gemischt Es sind die oben bereits genannten «Geister der Liebe» (christlich: «Seraphim»). Sie wirken von jetzt ab am menschlichen Äther- oder Lebensleibe zusammen mit den Geistern der Persönlichkeit Durch diese Tätigkeit schreitet dieser Lebensleib selbst um eine Stufe auf seiner Entwickelungsbahn fort. Er erlangt die Fähigkeit, die in ihm befindlichen Gasgebilde nicht nur umzuformen, sondern sie so zu bearbeiten, daß die ersten Andeutungen einer Fortpflanzung der lebenden Menschenwesen sich zeigen. Es werden gewissermaßen Absonderungen aus den geformten Gasgebilden herausgetrieben (wie ausgeschwitzt), welche sich zu solchen Gestalten formen, die ihren Muttergebilden ähnlich sind. | * Газът се явява на свръхсетивното съзнание чрез светлинното въздействие, което той излъчва от себе си. Затова би могло да се говори и за светли образи, които се представят на духовното виждане. С това именно е достигната точката, в която слънчевото развитие е стигнало до своята среда. Това е времето, в което Духовете на личността, които са постигнали своята човешка степен на Сатурн, се изкачват до по-висока степен на съвършенство. Те преминават отвъд тази степен. Те постигат съзнание, което сегашният човек на нашата Земя при редовния ход на развитието още няма. Той ще го постигне, когато Земята – значи четвъртата от планетарните степени на развитие – стигне до своята цел и навлезе в следващия планетарен период. Тогава човекът няма да възприема около себе си само онова, което му предават сегашните физически сетива, а ще бъде в състояние да наблюдава в образи вътрешните, душевните състояния на съществата около него. Той ще има образно съзнание, но със запазване на пълното самосъзнание. В неговото образно виждане няма да има нищо сънно, смътно, а той ще възприема душевното, наистина в образи, но така, че тези образи ще бъдат израз на действителности, както сега са физическите цветове и тонове. Понастоящем човек може да се издигне до такова виждане само чрез духовнонаучното обучение. За това обучение ще стане дума на по-нататъшните страници на тази книга. – В средата на слънчевата степен Духовете на личността постигат сега това виждане като своя нормална дарба на развитието. И тъкмо чрез това те стават способни по време на слънчевото развитие да действат върху новообразуваното жизнено тяло на човешкото същество по подобен начин, както на Сатурн са действали върху физическото тяло. Както там топлината им е отразявала обратно собствената им личност, така сега газообразните образувания в светлинен блясък им отразяват обратно образите на тяхното виждащо съзнание. Те съзерцават свръхсетивно онова, което става на Слънцето. И това съзерцание в никакъв случай не е просто наблюдаване. Сякаш в образите, които струят от Слънцето, се проявява нещо от силата, която земният човек нарича любов. И ако се вгледаме душевно по-точно, ще намерим причината за това явление. В светлината, която се излъчва от Слънцето, са се примесили със своята дейност възвишени същества. Това са вече споменатите по-горе „Духове на любовта“ (християнски: „Серафими“). Отсега нататък те работят върху човешкото етерно или жизнено тяло заедно с Духовете на личността. Чрез тази дейност самото това жизнено тяло напредва с една степен по своя път на развитие. То придобива способността не само да преобразува намиращите се в него газообразни образувания, но и да ги обработва така, че се показват първите наченки на размножаване на живите човешки същества. Така да се каже, от оформените газообразни образувания се изтласкват отделени части (избили като пот), които се оформят във форми, подобни на техните майчини образувания. |
| 187 | Um die weitere Sonnenentwickelung zu charakterisieren, muß auf eine Tatsache des Weltenwerdens hingewiesen werden, welche von der allergrößten Bedeutung ist Sie besteht darin, daß im Laufe einer Epoche keineswegs alle Wesen das Ziel ihrer Entwickelung erreichen. Es gibt solche, die hinter diesem Ziel zurückbleiben. So haben während der Saturnentwickelung nicht alle Geister der Persönlichkeit die Menschheitsstufe, die ihnen dort in der oben dargestellten Art beschieden war, wirklich erreicht. Und ebensowenig haben alle auf dem Saturn ausgebildeten physischen Menschenleiber den Grad von Reife erlangt, der sie befähigt, auf der Sonne zum Träger eines selbständigen Lebensleibes zu werden. Die Folge davon ist, daß auf der Sonne Wesen und Gebilde vorhanden sind, welche zu ihren Verhältnissen nicht passen. Diese müssen nun während der Sonnenentwickelung nachholen, was sie auf dem Saturn versäumt haben. Man kann deshalb während der Sonnenstufe das Folgende geistig beobachten. Wenn die Geister der Weisheit mit ihrem Einströmen des Lebensleibes beginnen, trübt sich gewissermaßen der Sonnenkörper. Es durchsetzen ihn Gebilde, welche eigentlich noch zum Saturn gehören würden. Es sind Wärmegebilde, welche nicht imstande sind, in entsprechender Art sich zu Luft zu verdichten. Das sind die auf der Saturnstufe zurückgebliebenen Menschenwesen. Sie können nicht Träger eines in regelrechter Art ausgebildeten Lebensleibes werden. — Was nun auf diese Art von Wärmesubstanz des Saturn zurückgeblieben ist, gliedert sich auf der Sonne in zwei Teile. Der eine Teil wird von den Menschenleibern gleichsam aufgesogen; und er bildet fortan innerhalb des Menschenwesens eine Art niederer Natur desselben. So nimmt das Menschenwesen auf der Sonne etwas in seine Leiblichkeit auf, was eigendich der Saturnstufe entspricht. Wie nun der Saturnleib des Menschen den Geistern der Persönlichkeit es möglich gemacht hat, sich zur Menschheitsstufe zu erheben, so leistet jetzt dieser Saturn teil des Menschen auf der Sonne dasselbe für die Feuergeister. Sie erheben sich zur Menschheitsstufe, indem sie ihre Kräfte ein- und ausströmen lassen in diesen Saturnteil des Menschenwesens, wie es die Geister der Persönlichkeit auf dem Saturn getan haben. Auch dies geschieht in der Mitte der Sonnenentwickelung. Da ist der Saturnteil des Menschenwesens so weit reif, daß mit seiner Hilfe die Feuergeister (Archangeloi) ihre Menschheitsstufe durchlaufen können. — Ein anderer Teil der Wärmesubstanz des Saturn gliedert sich ab und erlangt ein selbständiges Dasein neben und zwischen den Menschenwesen der Sonne. Dieser bildet nun ein zweites Reich neben dem Menschenreiche. Ein Reich, das auf der Sonne einen völlig selbständigen, aber nur physischen Leib, als Wärmeleib, ausbildet. Die Folge davon ist, daß die vollkommen entwickelten «Geister der Persönlichkeit» auf keinen selbständigen Lebensleib ihre Tätigkeit in der geschilderten Art richten können. Nun sind aber auch gewisse «Geister der Persönlichkeit» auf der Saturnstufe zurückgeblieben. Diese haben da nicht die Stufe der Menschheit erreicht. Zwischen ihnen und dem selbständig gewordenen zweiten Sonnenreich besteht ein Anziehungsband. Sie müssen sich jetzt auf der Sonne zu dem zurückgebliebenen Reich so verhalten, wie dies ihre vorgeschrittenen Genossen schon auf dem Saturn gegenüber den Menschenwesen getan haben. Diese haben dort ja auch erst den physischen Leib ausgebildet gehabt Auf der Sonne selbst ist aber zu solcher Arbeit der zurückgebliebenen Persönlichkeitsgeister keine Möglichkeit. Sie sondern sich daher aus dem Sonnenkörper heraus und bilden außerhalb desselben einen selbständigen Weltenkörper. Es tritt dieser also aus der Sonne heraus. Von ihm aus wirken die zurückgebliebenen «Geister der Persönlichkeit» auf die beschriebenen Wesen des zweiten Sonnenreiches. Es sind dadurch zwei Weltengebilde aus dem einen geworden, das früher Saturn war. Die Sonne hat in ihrer Umgebung nunmehr einen zweiten Weltenkörper, einen solchen, der eine Art Wiedergeburt des Saturn, einen neuen Saturn, darstellt Von diesem Saturn aus wird dem zweiten Sonnenreich der Persönlichkeitscharakter erteilt. Man hat es daher innerhalb dieses Reiches mit Wesen zu tun, welche auf der Sonne selbst keine Persönlichkeit haben. Doch aber spiegeln sie den «Geistern der Persönlichkeit» auf dem neuen Saturn deren eigene Persönlichkeit zurück. Das übersinnliche Bewußtsein kann zwischen den Menschenwesen auf der Sonne Wärmekräfte beobachten, die in die regelmäßige Sonnenentwickelung hineinspielen und in welchen man das Walten der gekennzeichneten Geister des neuen Saturn zu sehen hat | За да се характеризира по-нататъшното слънчево развитие, трябва да се посочи един факт от световното ставане, който е от най-голямо значение. Той се състои в това, че в хода на една епоха далеч не всички същества достигат целта на своето развитие. Има такива, които изостават от тази цел. Така по време на сатурновото развитие не всички Духове на личността са достигнали действително човешката степен, която им е била отредена там по описания по-горе начин. И също така не всички изградени на Сатурн физически човешки тела са достигнали онази степен на зрялост, която ги прави способни да станат на Слънцето носители на самостоятелно жизнено тяло. Последицата от това е, че на Слънцето има същества и образувания, които не подхождат на неговите условия. Те трябва сега по време на слънчевото развитие да наваксат онова, което са пропуснали на Сатурн. Затова по време на слънчевата степен може духовно да се наблюдава следното. Когато Духовете на мъдростта започнат да вливат жизненото тяло, слънчевото тяло, така да се каже, се помътнява. Пронизват го образувания, които всъщност биха принадлежали още на Сатурн. Това са топлинни образувания, които не са в състояние да се сгъстят по съответния начин във въздух. Това са изостаналите на сатурновата степен човешки същества. Те не могат да станат носители на изградено по редовен начин жизнено тяло. – Онова, което по този начин е останало от топлинната субстанция на Сатурн, се разделя на Слънцето на две части. Едната част бива сякаш всмукана от човешките тела; и оттук нататък тя образува вътре в човешкото същество един вид негова нисша природа. Така на Слънцето човешкото същество поема в своята телесност нещо, което всъщност съответства на сатурновата степен. Както сатурновото тяло на човека е направило възможно Духовете на личността да се издигнат до човешката степен, така сега тази сатурнова част на човека върши на Слънцето същото за Духовете на огъня. Те се издигат до човешката степен, като оставят своите сили да се вливат и изливат в тази сатурнова част на човешкото същество, както са направили Духовете на личността на Сатурн. И това става в средата на слънчевото развитие. Тогава сатурновата част на човешкото същество е дотолкова узряла, че с нейна помощ Духовете на огъня (Архангели) могат да преминат своята човешка степен. – Друга част от топлинната субстанция на Сатурн се отделя и придобива самостоятелно съществуване редом с човешките същества на Слънцето и между тях. Тя образува сега второ царство редом с човешкото царство. Царство, което на Слънцето изгражда напълно самостоятелно, но само физическо тяло, като топлинно тяло. Последицата от това е, че напълно развитите „Духове на личността“ не могат да насочат своята дейност по описания начин към никакво самостоятелно жизнено тяло. Но и някои „Духове на личността“ са изостанали на сатурновата степен. Те не са достигнали там степента на човешкото. Между тях и станалото самостоятелно второ слънчево царство съществува връзка на привличане. Сега на Слънцето те трябва да се отнасят към изостаналото царство така, както техните напреднали другари вече са направили на Сатурн спрямо човешките същества. Нали и те там са имали изградено още само физическото тяло. Но на самото Слънце няма възможност за такава работа на изостаналите Духове на личността. Затова те се отделят от слънчевото тяло и образуват извън него самостоятелно световно тяло. Значи то излиза от Слънцето. От него изостаналите „Духове на личността“ действат върху описаните същества на второто слънчево царство. Така от едното, което по-рано е било Сатурн, са станали две световни образувания. Слънцето има сега в своята околност второ световно тяло, такова, което представлява един вид възраждане на Сатурн, нов Сатурн. От този Сатурн на второто слънчево царство се придава характерът на личност. Затова в това царство имаме работа със същества, които на самото Слънце нямат личност. Но все пак те отразяват обратно на „Духовете на личността“ на новия Сатурн тяхната собствена личност. Свръхсетивното съзнание може да наблюдава между човешките същества на Слънцето топлинни сили, които се намесват в редовното слънчево развитие и в които трябва да се вижда действието на описаните духове на новия Сатурн. |
| 188 | Im Menschenwesen hat man während der Mitte der Sonnenentwickelung das Folgende zu beachten. Dasselbe ist gegliedert in einen physischen Leib und einen Lebensleib. Darinnen spielt sich ab die Tätigkeit der vorgeschrittenen «Geister der Persönlichkeit» in Verbindung mit derjenigen der «Geister der Liebe». Dem physischen Leibe ist nun beigemischt ein Teil der zurückgebliebenen Saturnnatur. Darin spielt sich ab die Tätigkeit der «Feuergeister». Man hat nun zu sehen in allem, was die «Feuergeister» an der zurückgebliebenen Saturnnatur bewirken, die Vorläufer der gegenwärtigen Sinnesorgane der Erdenmenschen. Es ist ja gezeigt worden, wie schon auf dem Saturn in der Wärmesubstanz diese «Feuergeister» mit der Ausarbeitung der Sinneskeime beschäftigt waren. In dem, was durch die «Geister der Persönlichkeit» im Verein mit den «Geistern der Liebe» (den Seraphimen) vollbracht wird, ist zu erkennen die erste Anlage der gegenwärtigen menschlichen Drüsenorgane. — Mit dem oben Gesagten ist aber die Arbeit der auf dem neuen Saturn wohnenden Persönlichkeitsgeister nicht erschöpft. Diese erstrecken ihre Tätigkeit nicht bloß auf das genannte zweite Sonnenreich, sondern sie stellen eine Art Verbindung her zwischen diesem Reich und den menschlichen Sinnen. Es strömen die Wärmesubstanzen dieses Reiches durch die menschlichen Sinneskeime aus und ein. Dadurch gelangt das Menschenwesen auf der Sonne zu einer Art von Wahrnehmung des außer ihm befindlichen niederen Reiches. Diese Wahrnehmung ist naturgemäß nur eine dumpfe, ganz entsprechend dem dumpfen Saturnbewußtsein, von dem oben die Rede war. Und sie besteht im wesentlichen aus verschiedenen Wärmewirkungen. | В човешкото същество в средата на слънчевото развитие трябва да се има предвид следното. То е разчленено на физическо тяло и жизнено тяло. В него се разиграва дейността на напредналите „Духове на личността“ във връзка с дейността на „Духовете на любовта“. Към физическото тяло сега е примесена една част от изостаналата сатурнова природа. В нея се разиграва дейността на „Духовете на огъня“. Във всичко, което „Духовете на огъня“ извършват в изостаналата сатурнова природа, трябва да се видят предшествениците на сегашните сетивни органи на земните хора. Нали беше показано как още на Сатурн тези „Духове на огъня“ са били заети в топлинната субстанция с изработването на зародишите на сетивата. В онова, което се извършва от „Духовете на личността“ съвместно с „Духовете на любовта“ (Серафимите), трябва да се познае първата заложба на сегашните човешки жлезисти органи. – С казаното по-горе обаче работата на живеещите на новия Сатурн Духове на личността не е изчерпана. Те разпростират своята дейност не само върху споменатото второ слънчево царство, а създават и един вид връзка между това царство и човешките сетива. Топлинните субстанции на това царство се изливат и вливат през човешките зародиши на сетивата. Чрез това човешкото същество на Слънцето стига до един вид възприятие на намиращото се извън него нисше царство. Това възприятие, естествено, е само смътно, съвсем в съответствие със смътното сатурново съзнание, за което стана дума по-горе. И то се състои по същество от различни топлинни въздействия. |
| 189 | Alles, was hier für die Mitte der Sonnenentwickelung geschildert worden ist, dauert eine gewisse Zeit. Dann tritt wieder eine Ruhepause ein. Nach derselben geht es eine Zeitlang in derselben Art fort bis zu einem Punkte der Entwickelung, in dem der menschliche Ätherleib so weit reif ist, daß nunmehr eine vereinte Arbeit der «Söhne des Lebens» (Angeloi) und der «Geister der Harmonie» (Cherubime) einsetzen kann. Es treten nun innerhalb des Menschenwesens für das übersinnliche Bewußtsein Offenbarungen auf, die sich mit Geschmackswahrnehmungen vergleichen lassen und die sich nach außen als Töne kundgeben. Ein Ähnliches mußte ja schon für die Saturnentwickelung gesagt werden. Hier auf der Sonne ist nur all das im Menschenwesen innerlicher, voll selbständigeren Lebens. — Die «Söhne des Lebens» erlangen dadurch jenes dumpfe Bilderbewußtsein, das die «Feuergeistep> auf dem Saturn erreicht hatten. Es sind dabei die «Geister der Harmonie» (die Cherubime) ihre Helfer. Sie eigentlich schauen geistig das an, was sich innerhalb der Sonnenentwickelung jetzt abspielt Nur verzichten sie auf alle Früchte dieses Anschauens, auf die Empfindung der weisheitsvollen Bilder, welche da entstehen, und lassen diese wie prächtige Zaubererscheinungen in das traumhafte Bewußtsein der «Söhne des Lebens» einströmen. Diese wie der arbeiten solche Gebilde ihres Schauens in den Ätherleib des Menschen hinein, so daß dieser immer höhere Stufen der Entwicklung erreicht. — Wieder tritt eine Ruhepause ein, wieder erhebt sich das Ganze aus dem «Weltenschlaf», und, nachdem es noch eine Zeitlang gedauert hat, ist das Menschenwesen so weit reif, daß es nun eigene Kräfte regen kann. Es sind dies dieselben, welche während der letzten Zeit der Saturnperiode durch die «Throne» in dieses Menschenwesen eingeströmt sind. In einem Innenleben entwickelt sich jetzt dieses Menschenwesen, das in seiner Offenbarung für das Bewußtsein mit einer innerlichen Geruch wahrnehmung verglichen werden kann. Nach außen aber, gegen den Himmelsraum, gibt sich dieses Menschenwesen als eine Persönlichkeit kund, allerdings als eine solche, die nicht von einem inneren «Ich» gelenkt wird. Es erscheint vielmehr wie eine als Persönlichkeit wirkende Pflanze. Für das Ende der Saturnentwickelung ist ja gezeigt worden, daß die Persönlichkeit wie eine Maschine sich kundgibt. Und wie sich dort der erste Keim zu dem entwickelt hat, was auch im gegenwärtigen Menschen erst keimhaft ist, zum «Geistesmenschen» (Atma), so wird hier ein ebensolcher erster Keim zu dem «Lebensgeist» (Buddhi) gestaltet. — Nachdem eine Zeit hindurch sich alles das abgespielt hat, tritt wieder eine Ruhepause ein. Wie in den ähnlichen Fällen früher, wird nach dieser Pause die Tätigkeit des Menschenwesens eine Zeitlang fortgesetzt. Dann treten Verhältnisse ein, die sich darstellen als ein neuer Eingriff der «Geister der Weisheit». Durch denselben wird das Menschenwesen fähig, die ersten Spuren von Sympathie und Antipathie mit seiner Umgebung zu empfinden. Es ist in alledem noch keine wirkliche Empfindung, aber doch ein Vorläufer der Empfindung. Denn die innere Lebenstätigkeit, die in ihrer Offenbarung wie Geruchswahrnehmungen charakterisiert werden könnte, gibt sich nach außen wie in einer Art primitiver Sprache kund. Wird innerlich ein sympathischer Geruch — oder auch Geschmack, Flimmern etc. — wahrgenommen, so gibt dies das Menschenwesen nach außen durch einen Ton kund. Und in entsprechender Art geschieht solches bei einerinnerlich unsympathischen Wahrnehmung. — Es ist nämlich durch alle die geschilderten Vorgänge der eigentliche Sinn der Sonnenentwickelung für das Menschenwesen erreicht. Dieses hat eine höhere Bewußtseinsstufe gegenüber dem Saturnbewußtsein erlangt. Es ist dies das Schlafbewußtsein. | Всичко, което тук беше описано за средата на слънчевото развитие, трае известно време. После отново настъпва период на покой. След него нещата продължават известно време по същия начин до една точка на развитието, в която човешкото етерно тяло е дотолкова узряло, че вече може да започне съвместна работа на „Синовете на живота“ (Ангели) и „Духовете на хармонията“ (Херувими). Сега вътре в човешкото същество за свръхсетивното съзнание се появяват откровения, които могат да се сравнят с вкусови възприятия и които навън се изявяват като тонове. Нещо подобно трябваше да се каже вече и за сатурновото развитие. Тук, на Слънцето, всичко това в човешкото същество е само по-вътрешно, пълно с по-самостоятелен живот. – Чрез това „Синовете на живота“ постигат онова смътно образно съзнание, което „Духовете на огъня“ бяха достигнали на Сатурн. При това „Духовете на хармонията“ (Херувимите) са техни помощници. Всъщност те съзерцават духовно онова, което сега се разиграва в слънчевото развитие. Само че се отказват от всички плодове на това съзерцание, от усещането на изпълнените с мъдрост образи, които възникват там, и ги оставят да се вливат като великолепни вълшебни явления в сънното съзнание на „Синовете на живота“. Те пък от своя страна вграждат такива образувания на своето виждане в етерното тяло на човека, така че то достига все по-високи степени на развитие. – Отново настъпва период на покой, отново цялото се издига от „световния сън“ и след като то е продължило още известно време, човешкото същество е дотолкова узряло, че вече може да раздвижи собствени сили. Това са същите, които през последното време на сатурновия период са се вляли в това човешко същество чрез „Престолите“. Сега това човешко същество се развива във вътрешен живот, който в своето откровение за съзнанието може да се сравни с вътрешно обонятелно възприятие. Навън обаче, към небесното пространство, това човешко същество се изявява като личност, макар и като такава, която не се ръководи от вътрешен „Аз“. То по-скоро се явява като растение, действащо като личност. Нали за края на сатурновото развитие беше показано, че личността се изявява като машина. И както там се е развил първият зародиш на онова, което и в сегашния човек е още само в зародиш, на „Духа-Човек“ (Атма), така тук се оформя също такъв първи зародиш на „Духа-Живот“ (Буддхи). – След като всичко това се е разигравало известно време, отново настъпва период на покой. Както в подобните случаи по-рано, след тази пауза дейността на човешкото същество продължава известно време. После настъпват условия, които се представят като нова намеса на „Духовете на мъдростта“. Чрез нея човешкото същество става способно да чувства първите следи от симпатия и антипатия към своята околност. Във всичко това още няма действително усещане, но все пак има предшественик на усещането. Защото вътрешната жизнена дейност, която в своето откровение би могла да се характеризира като обонятелни възприятия, се изявява навън като в един вид примитивен език. Ако вътрешно се възприеме симпатичен мирис – или също вкус, трептене и т.н., – човешкото същество изявява това навън чрез тон. И по съответен начин става това при вътрешно несимпатично възприятие. – Чрез всички описани процеси именно е постигнат същинският смисъл на слънчевото развитие за човешкото същество. То е постигнало по-висока степен на съзнание в сравнение със сатурновото съзнание. Това е съзнанието на съня. |
| 190 | Nach einiger Zeit ist nun auch der Entwickelungspunkt eingetreten, da die mit der Sonnenstufe verbundenen höheren Wesen in andere Sphären übergehen müssen, um das zu verarbeiten, was sie durch ihr Wirken am Menschenwesen selbst in sich veranlagt haben. Es tritt eine große Ruhepause ein, wie eine solche zwischen der Saturn- und Sonnenentwickelung war. Alles, was sich auf der Sonne ausgebildet hat, geht in einen Zustand über, der sich mit dem der Pflanze vergleichen läßt, wenn deren Wachstumskräfte im Samen ruhen. Wie aber diese Wachstumskräfte in einer neuen Pflanze wieder an das Tageslicht treten, so tritt auch nach der Ruhepause alles, was auf der Sonne Leben war, wieder aus dem Weltenschoße hervor, und ein neues planetarisches Dasein beginnt. Man wird den Sinn einer solchen Ruhepause, eines «Weltenschlafes», wohl verstehen, wenn man nur einmal den geistigen Blick auf eine der genannten Wesenarten, z.B. auf die «Geister der Weisheit», lenkt. Sie waren auf dem Saturn noch nicht so weit, daß sie dort hätten einen Ätherleib aus sich können ausströmen lassen. Erst durch die von ihnen auf dem Saturn gemachten Erlebnisse sind sie darauf vorbereitet worden. Während der Pause gestalten sie nun dasjenige, was in ihnen erst vorbereitet worden ist, zur wirklichen Fähigkeit um. So sind sie auf der Sonne soweit, das Leben aus sich ausströmen zu lassen und das Menschenwesen mit einem eigenen Lebensleib zu begaben. | След известно време настъпва и точката в развитието, когато свързаните със слънчевата степен висши същества трябва да преминат в други сфери, за да преработят онова, което чрез своето действие върху човешкото същество са заложили в самите себе си. Настъпва голям период на покой, какъвто имаше между сатурновото и слънчевото развитие. Всичко, което се е изградило на Слънцето, преминава в състояние, което може да се сравни със състоянието на растението, когато неговите сили на растеж почиват в семето. Но както тези сили на растеж отново излизат на дневната светлина в едно ново растение, така и след периода на покой всичко, което на Слънцето е било живот, отново излиза от лоното на света и започва ново планетарно съществуване. Смисълът на такъв период на покой, на „световен сън“, ще се разбере добре, ако човек само веднъж насочи духовния си поглед към някой от споменатите видове същества, например към „Духовете на мъдростта“. На Сатурн те още не бяха стигнали дотам, че да могат да излъчат от себе си етерно тяло. Едва чрез преживяванията, които имаха на Сатурн, те бяха подготвени за това. По време на паузата те сега преобразуват онова, което в тях е било само подготвено, в действителна способност. Така на Слънцето те са стигнали дотам, че да излъчат живота от себе си и да надарят човешкото същество със собствено жизнено тяло. |
| 191 | * | * |
| 192 | Nach der Ruhepause tritt dasjenige, was früher Sonne war, aus dem «Weltenschlafe» wieder hervor. Das heißt, es wird wieder wahrnehmbar für die geistig schauenden Kräfte, für die es früher zu beobachten war und für die es während der Ruhepause entschwunden war. Nun zeigt sich aber an dem neu hervortretenden planetarischen Wesen, das als «Mond» bezeichnet werden soll (und das nicht verwechselt werden darf mit dem Stück davon, das gegenwärtig Erden mond ist), ein zweifaches. Erstens ist dasjenige, was sich während der Sonnenzeit als ein «neuer Saturn» abgesondert hatte, wieder in dem neuen planetarischen Wesen darin. Dieser Saturn hat sich somit während der Ruhepause wieder mit der Sonne vereinigt. Alles, was im ersten Saturn war, tritt zunächst wieder als ein Weltgebilde auf. Zweitens sind die auf der Sonne gebildeten Lebensleiber des Menschenwesens in der Ruhepause von dem aufgesogen worden, was die geistige Hülle in einer Art des Planeten bildet Sie erscheinen also in diesem Zeitpunkte nicht mit den entsprechenden physischen Menschenleibern vereinigt, sondern diese treten für sich allein zunächst auf. Zwar tragen sie alles das an sich, was in ihnen auf Saturn und Sonne erarbeitet worden ist; aber sie ermangeln des Äther- oder Lebensleibes. Ja sie können diesen Ätherleib auch nicht sogleich in sich aufnehmen, denn dieser hat selbst eine Entwickelung während der Ruhepause durchgemacht, an die sie noch nicht angepaßt sind. — Was nun im Beginne der Mondenentwickelung eintritt, damit diese Anpassung erzielt werde, ist zunächst eine abermaiige Wiederholung der Satumtatsachen. Das physische Menschenwesen durchläuft dabei, wiederholend, die Stufen der Saturnentwickelung, nur unter ganz veränderten Verhältnissen. Auf dem Saturn spielten in ihm ja nur die Kräfte eines Wärmeleibes, jetzt sind in ihm auch diejenigen des erarbeiteten Gasleibes. Die letzteren treten aber nicht gleich im Beginne der Mondenentwickelung auf. Da ist alles so, wie wenn das Menschenwesen nur aus Wärmesubstanz bestünde und innerhalb derselben die Gaskräfte schlummerten. Dann kommt eine Zeit, in welcher diese in ersten Andeutungen auftreten. Und zuletzt, im letzten Zeitraum der Saturnwiederholung, sieht das Menschenwesen schon so aus wie während seines lebendigen Zustandes auf der Sonne. Doch erweist sich alles Leben da noch als ein Scheinleben. Es tritt erst eine Ruhepause ein, ähnlich den kurzen Ruhepausen während der Sonnenentwickelung. Dann beginnt neuerdings das Einströmen des Lebensleibes, für den sich der physische Leib nun reif gemacht hat Dieses Einströmen geschieht wieder wie die Sa turnwiederholung in drei voneinander zu unterscheidenden Epochen. Während der zweiten dieser Epochen ist das Menschenwesen so weit den neuen Mondenverhältnissen angepaßt, daß die «Geister der Bewegung» die von ihnen erlangte Fähigkeit in die Tat umsetzen können. Sie besteht darin, daß sie aus ihrer eigenen Wesenheit heraus den Astralleib in die Menschenwesen einströmen lassen. Sie haben sich zu dieser Arbeit während der Sonnenentwickelung vorbereitet und in der Ruhepause zwischen Sonne und Mond das Vorbereitete zu der angedeuteten Fähigkeit umgewandelt. Es dauert dieses Einströmen nun wieder eine Zeidang, dann tritt eine der kleineren Ruhepausen ein. Nach derselben setzt sich das Einströmen fort, bis die «Geister der Form» mit ihrer Tätigkeit einsetzen. Dadurch, daß die «Geister der Bewegung» den Astralleib in das Menschenwesen einströmen lassen, erlangt dieses die ersten seelischen Eigenschaften. Es beginnt, die Vorgänge, welche sich durch den Besitz eines Lebensleibes in ihm abspielen und welche während der Sonnenentwickelung noch pflanzenhaft waren, mit Empfindungen zu verfolgen, Lust und Unlust durch sie zu fühlen. Es bleibt aber bei einem wechselvollen inneren Auf- und Abfluten solcher Lust und Unlust, bis die «Geister der Form» eingreifen. Da verwandeln sich diese wechselnden Gefühle so, daß in dem Menschenwesen das auftritt, was als erste Spur des Wunsches, der Begierde, aufgefaßt werden kann. Das Wesen strebt nach einer Wiederholung dessen, was einmal Lust bereitet hat, und es versucht zu vermeiden, was als antipathisch empfunden worden ist Da jedoch die «Geister der Form» ihre eigene Wesenheit nicht an das Menschenwesen abgeben, sondern ihre Kräfte nur aus- und einströmen lassen, so entbehrt die Begierde der Innerlichkeit und Selbständigkeit. Sie wird gelenkt von den «Geistern der Form». Sie tritt mit einem instinktiven Charakter auf. | След периода на покой онова, което по-рано е било Слънце, отново излиза от „световния сън“. Това означава, че то отново става възприемаемо от духовно виждащите сили, от които по-рано е можело да бъде наблюдавано и за които по време на периода на покой е било изчезнало. Но сега у новопоявяващото се планетарно същество, което ще бъде наречено „Луна“ (и което не бива да се смесва с онова парче от него, което сега е земната Луна), се показва нещо двояко. Първо, онова, което по време на слънчевото време се беше отделило като „нов Сатурн“, отново е вътре в новото планетарно същество. Значи по време на периода на покой този Сатурн отново се е съединил със Слънцето. Всичко, което е било в първия Сатурн, се появява отначало отново като едно световно образувание. Второ, създадените на Слънцето жизнени тела на човешкото същество по време на периода на покой са били погълнати от онова, което образува един вид духовна обвивка на планетата. Значи в този момент те не се явяват съединени със съответните физически човешки тела, а тези тела се появяват отначало сами за себе си. Наистина те носят у себе си всичко, което е било изработено в тях на Сатурн и Слънцето; но им липсва етерното или жизненото тяло. Нещо повече, те не могат и да поемат веднага това етерно тяло в себе си, защото то самото е преминало през развитие по време на периода на покой, към което те още не са приспособени. – Онова, което сега настъпва в началото на лунното развитие, за да се постигне това приспособяване, е отначало ново повторение на сатурновите факти. При това физическото човешко същество, повтаряйки, преминава през степените на сатурновото развитие, само че при съвсем изменени условия. Нали на Сатурн в него са действали само силите на едно топлинно тяло, а сега в него са и силите на изработеното газообразно тяло. Последните обаче не се появяват веднага в началото на лунното развитие. Тогава всичко е така, сякаш човешкото същество се състои само от топлинна субстанция и в нея дремят газовите сили. После идва време, в което те се появяват в първи наченки. И накрая, в последния период на повторението на Сатурн, човешкото същество вече изглежда така, както по време на своето живо състояние на Слънцето. Но там целият живот се оказва още привиден живот. Настъпва най-напред период на покой, подобен на кратките периоди на покой по време на слънчевото развитие. После отново започва вливането на жизненото тяло, за което физическото тяло сега е узряло. Това вливане става, също както повторението на Сатурн, в три различими една от друга епохи. По време на втората от тези епохи човешкото същество е дотолкова приспособено към новите лунни условия, че „Духовете на движението“ могат да превърнат в дело постигнатата от тях способност. Тя се състои в това, че те оставят от своето собствено същество астралното тяло да се влее в човешките същества. Те са се подготвили за тази работа по време на слънчевото развитие и в периода на покой между Слънцето и Луната са преобразували подготвеното в споменатата способност. Това вливане трае отново известно време, после настъпва един от по-малките периоди на покой. След него вливането продължава, докато „Духовете на формата“ се включат със своята дейност. Тъй като „Духовете на движението“ оставят астралното тяло да се влее в човешкото същество, то придобива първите душевни качества. То започва да следи с усещания процесите, които се разиграват в него поради притежаването на жизнено тяло и които по време на слънчевото развитие са били още растителни, да чувства чрез тях удоволствие и неудоволствие. Но всичко остава при един изменчив вътрешен прилив и отлив на такова удоволствие и неудоволствие, докато се намесят „Духовете на формата“. Тогава тези изменчиви чувства се преобразуват така, че в човешкото същество се появява онова, което може да се схване като първа следа от желанието, от влечението. Съществото се стреми към повторение на онова, което веднъж му е доставило удоволствие, и се опитва да избегне онова, което е било усетено като антипатично. Но тъй като „Духовете на формата“ не предават своето собствено същество на човешкото същество, а само оставят силите си да се изливат и вливат, влечението е лишено от вътрешност и самостоятелност. То се ръководи от „Духовете на формата“. То се появява с инстинктивен характер. |
| 193 | Auf dem Saturn war der physische Leib des Menschenwesens ein Wärmeleib; auf der Sonne ist eine Verdichtung zum Gaszustand oder zur «Luft» eingetreten. Nun, da während der Mondenentwickelung das Astrale einströmt, erreicht in einem bestimmten Zeitpunkt das Physische einen weiteren Grad von Verdichtung, es kommt in einen Zustand, der sich mit dem einer gegenwärtigen Flüssigkeit vergleichen läßt. Man kann diesen Zustand als «Wasser» bezeichnen. Doch ist eben damit nicht unser gegenwärtiges Wasser gemeint, sondern jegliche flüssige Daseinsform. Der physische Menschenleib nimmt nun allmählich eine Form an, die sich aus dreierlei substantiellen Gebilden zusammensetzt Das dichteste ist ein «Wasserkörper»; dieser wird durchzogen von Luftströmungen, und durch alles dies ziehen sich wie der Wärmewirkungen hindurch. | На Сатурн физическото тяло на човешкото същество беше топлинно тяло; на Слънцето настъпи сгъстяване до газообразното състояние или до „въздух“. Сега, когато по време на лунното развитие се влива астралното, в определен момент физическото достига по-нататъшна степен на сгъстяване, то стига до състояние, което може да се сравни със състоянието на сегашна течност. Това състояние може да се нарече „вода“. Но с това не се има предвид нашата сегашна вода, а всяка течна форма на съществуване. Физическото човешко тяло сега постепенно приема форма, която се състои от три вида субстанциални образувания. Най-гъстото е едно „водно тяло“; то е пронизано от въздушни течения, а през всичко това отново преминават топлинни въздействия. |
| 194 | Nun erlangen auch während der Sonnenstufe nicht alle Gebilde die volle entsprechende Reife. Es finden sich deshalb auf dem Monde Gebilde ein, die erst auf der Saturnstufe stehen, und solche, die nur die Sonnenstufe erreicht haben. Dadurch entstehen neben dem regelrecht entwickelten Menschenreiche zwei andere Reiche. Ein solches, das aus Wesen besteht, die auf der Saturnstufe stehengeblieben sind, die daher nur einen physischen Leib haben, der auch auf dem Monde noch nicht Träger eines selbständigen Lebensleibes werden kann. Es ist dies das niedrigste Mondenreich. Ein zweites besteht aus Wesen, die auf der Sonnenstufe zurückgeblieben sind, welche deshalb nicht reif werden, auf dem Monde einen selbständigen Astralleib sich einzugliedern. Diese bilden ein Reich zwischen dem ebengenannten und dem regelmäßig fortgeschrittenen Menschenreich. — Aber auch noch etwas anderes findet statt: Die Substanzen mit bloßen Wärmekräften und jene mit bloßen Luftkräften durchsetzen auch die Menschenwesen. So kommt es, daß diese auf dem Monde in sich eine Saturn- und eine Sonnennatur tragen. Dadurch ist in die Menschennatur eine Art von Zwiespalt gekommen. Und durch diesen Zwiespalt wird nach dem Einsetzen der Tätigkeit der «Geister der Form» innerhalb der Mondenentwickelung etwas sehr Bedeutungsvolles hervorgerufen. Es beginnt sich da eine Spaltung im MondenWeltkörper vorzubereiten. Ein Teil seiner Substanzen und Wesenheiten trennt sich ab von den andern. Aus einem Weltenkörper werden zwei. Den einen machen gewisse höhere Wesenheiten, die noch vorher inniger mit dem einheidichen Weltenkörper verbunden waren, zu ihrem Wohnplatz. Der andere dagegen wird von dem Menschenwesen, den beiden vorhin charakterisierten niederen Reichen und gewissen höheren Wesenheiten eingenommen, die nicht zu dem ersten Weltenkörper übergegangen sind. Der eine der beiden Weltenkörper mit den höheren Wesen erscheint wie eine wiedergeborene, aber verfeinerte Sonne; der andere ist nunmehr die eigentliche Neubildung, der «alte Mond», als dritte planetarische Verkörperung unserer Erde, nach der Saturn- und Sonnenverkörperung. Von den auf dem Monde entstandenen Substanzen nimmt die wiedergeborene Sonne bei ihrem Heraustreten nur die «Wärme» und die «Luft» mit; auf dem, was wie ein Rest als Mond übriggeblieben ist, findet sich außer diesen beiden Substanzen noch der wässerige Zustand. Es wird durch diese Trennung erreicht, daß die mit der wiedererstandenen Sonne ausgezogenen Wesenheiten zunächst in ihrer weiteren Entwickelung durch die dichteren Mondwesenheiten nicht gehemmt werden. Sie können so ungehindert in ihrem eigenen Werden fortschreiten. Dadurch erlangen sie aber eine um so größere Kraft, um nun von außen, von ihrer Sonne aus, auf die Mondwesen zu wirken. Und auch diese erlangen dadurch neue Entwickelungsmöglichkeiten. Mit ihnen sind vereint geblieben vor allem die «Geister der Form». Diese verfestigten die Begierden- und die Wunschnatur; und dieses drückt sich allmählich auch in einer weiteren Verdichtung des physischen Leibes der Menschenwesen aus. Das vorher bloß Wässerige dieses Leibes nimmt eine zähflüssige Form an, und entsprechend verdichten sich die luftförmigen und wärmeartigen Gebilde. Ähnliche Vorgänge finden auch statt bei den beiden niederen Reichen. | Но и по време на слънчевата степен не всички образувания достигат пълната съответна зрялост. Затова на Луната се появяват образувания, които стоят още само на сатурновата степен, и такива, които са достигнали само слънчевата степен. Поради това редом с редовно развитото човешко царство възникват две други царства. Едно, което се състои от същества, останали на сатурновата степен, които затова имат само физическо тяло, което и на Луната още не може да стане носител на самостоятелно жизнено тяло. Това е най-низшето лунно царство. Второто се състои от същества, изостанали на слънчевата степен, които затова не узряват дотам, че да включат в себе си на Луната самостоятелно астрално тяло. Те образуват царство между току-що споменатото и редовно напредналото човешко царство. – Но става и още нещо друго: субстанциите с чисто топлинни сили и онези с чисто въздушни сили пронизват и човешките същества. Така се получава, че на Луната те носят в себе си една сатурнова и една слънчева природа. Чрез това в човешката природа е навлязъл един вид раздвоение. И чрез това раздвоение след включването на дейността на „Духовете на формата“ в лунното развитие се предизвиква нещо много значително. Тогава започва да се подготвя разцепване на лунното световно тяло. Една част от неговите субстанции и същества се отделя от другите. От едно световно тяло стават две. Някои висши същества, които преди това са били по-тясно свързани с единното световно тяло, превръщат едното в свое обиталище. Другото обаче се заема от човешкото същество, от двете току-що описани нисши царства и от някои висши същества, които не са преминали към първото световно тяло. Едното от двете световни тела, с висшите същества, се явява като възродено, но изтънчено Слънце; другото сега е същинското ново образувание, „Старата Луна“, като трето планетарно въплъщение на нашата Земя след сатурновото и слънчевото въплъщение. От субстанциите, възникнали на Луната, възроденото Слънце при своето излизане взема със себе си само „топлината“ и „въздуха“; на онова, което като някакъв остатък е останало като Луна, освен тези две субстанции има още и водното състояние. Чрез това разделяне се постига, че съществата, излезли с отново възникналото Слънце, отначало не биват възпрепятствани в своето по-нататъшно развитие от по-гъстите лунни същества. Така те могат безпрепятствено да напредват в своето собствено ставане. Но чрез това те придобиват толкова по-голяма сила, за да действат сега отвън, от своето Слънце, върху лунните същества. И тези също придобиват чрез това нови възможности за развитие. С тях са останали съединени преди всичко „Духовете на формата“. Те затвърдиха природата на влеченията и на желанията; и това постепенно се изразява и в по-нататъшно сгъстяване на физическото тяло на човешките същества. Онова, което преди беше чисто водно в това тяло, приема гъста, лепкава форма, и съответно се сгъстяват въздухообразните и топлинните образувания. Подобни процеси стават и при двете нисши царства. |
| 195 | Daß der Mondkörper von dem Sonnenkörper ausgesondert wird, dies hat zur Folge, daß sich der erstere zu dem letzteren so verhält, wie einstmals der Saturnkörper zu der ganzen umliegenden Weltenentwickelung. Der Saturnkörper war aus dem Leibe der «Geister des Willens» (der Throne) gebildet. Aus seiner Substanz strahlte in den Weltenraum zurück alles, was die in der Umgebung befindlichen oben angeführten geistigen Wesenheiten erlebten. Und die Rückstrahlung erwachte durch die folgenden Vorgänge allmählich zu selbständigem Leben. Darauf beruht ja alle Entwicklung, daß erst aus dem Leben der Umgebung selbständige Wesenheit sich absondert; dann in dem abgesonderten Wesen sich die Umgebung wie durch Spiegelung einprägt und dann dies abgesonderte Wesen sich selbständig weiter entwickelt — So auch sonderte sich der Mondenkörper vom Sonnenkörper ab und strahlte zunächst das Leben des Sonnenkörpers zurück. Wäre nun nichts anderes geschehen, so hätte man es mit folgendem Weltenprozesse zu tun. Es gäbe einen Sonnenkörper, in welchem diesem Körper angepaßte geistige Wesenheiten in dem Wärme- und Luftelemente ihre Erlebnisse hätten. Diesem Sonnenkörper stünde ein Mondenkörper gegenüber, in welchem andere Wesen mit dem Wärme-, Luft- und Wasserleben sich entfalteten. Der Fortschritt von der Sonnenverkörperung zu der Monden verkörperung bestünde darin, daß die Sonnenwesen ihr eigenes Leben von den Mondenvorgängen aus wie im Spiegelbilde vor sich hätten und so dasselbe genießen könnten, was ihnen während der Sonnenverkörperung noch unmöglich war. — Nun blieb es aber nicht bei diesem Entwickelungsvorgange. Es geschah etwas, was für alle folgende Entwicklung von der allertiefsten Bedeutung war. Gewisse Wesenheiten, welche dem Mondenkörper angepaßt waren, bemächtigten sich des ihnen zur Verfügung stehenden Willenselementes (des Erbes der Throne) und entwickelten dadurch ein Eigenleben, das sich unabhängig gestaltet von dem Sonnenleben. Es entstehen neben den Erlebnissen des Mondes, die nur unter dem Sonneneinflusse stehen, selbständige Mondenerlebnisse; gleichsam Empörungs- oder Auflehnungszustände gegen die Sonnenwesen. Und die verschiedenen auf Sonne und Mond entstandenen Reiche, vor allem das Reich der Menschenvorfahren, wurde in diese Zustände hineingezogen. Der Mondenkörper schließt dadurch geistig und stofflich zweierlei Leben in sich: Solches, das in inniger Verbindung mit dem Sonnenleben steht, und solches, welches von diesem «abgefallen» ist und unabhängige Wege geht. Diese Gliederung in zweifaches Leben drückt sich in allen folgenden Vorgängen der Mondenverkörperung nun aus. | Това, че лунното тяло се отделя от слънчевото тяло, има за последица, че първото се отнася към второто така, както някога сатурновото тяло към цялото обкръжаващо го световно развитие. Сатурновото тяло беше образувано от тялото на „Духовете на волята“ (Престолите). От неговата субстанция се отразяваше обратно в световното пространство всичко, което преживяваха споменатите по-горе духовни същества, намиращи се в околността. И чрез следващите процеси отражението постепенно се пробуди за самостоятелен живот. Нали на това се основава всяко развитие: че първо от живота на околността се отделя самостоятелно същество; после в отделеното същество околността се отпечатва като чрез огледално отражение и после това отделено същество продължава да се развива самостоятелно. – Така и лунното тяло се отдели от слънчевото тяло и отначало отразяваше обратно живота на слънчевото тяло. Ако не беше станало нищо друго, щяхме да имаме работа със следния световен процес. Щеше да има едно слънчево тяло, в което приспособени към това тяло духовни същества щяха да имат своите преживявания в топлинния и въздушния елемент. Срещу това слънчево тяло щеше да стои едно лунно тяло, в което други същества щяха да се разгръщат с топлинния, въздушния и водния живот. Напредъкът от слънчевото въплъщение към лунното въплъщение щеше да се състои в това, че слънчевите същества щяха да имат пред себе си своя собствен живот от лунните процеси като в огледален образ и така щяха да могат да се наслаждават на онова, което по време на слънчевото въплъщение им беше още невъзможно. – Но не остана само при този процес на развитие. Стана нещо, което беше от най-дълбоко значение за цялото по-нататъшно развитие. Някои същества, които бяха приспособени към лунното тяло, завладяха намиращия се на тяхно разположение волеви елемент (наследството на Престолите) и чрез това развиха собствен живот, който се оформя независимо от слънчевия живот. Наред с преживяванията на Луната, които стоят само под слънчевото влияние, възникват самостоятелни лунни преживявания – като че ли състояния на бунт или на въстание срещу слънчевите същества. И различните царства, възникнали на Слънцето и Луната, преди всичко царството на човешките прародители, бяха въвлечени в тези състояния. Чрез това лунното тяло съдържа в себе си духовно и веществено два вида живот: такъв, който стои в тясна връзка със слънчевия живот, и такъв, който е „отпаднал“ от него и върви по независими пътища. Това разчленяване на двояк живот сега се изразява във всички следващи процеси на лунното въплъщение. |
| 196 | Was sich für diesen Entwickelungszeitraum dem übersinnlichen Bewußtsein darbietet, das läßt sich in folgenden Bildern charakterisieren. Die ganze Grundmasse des Mondes ist gebildet aus einer halblebendigen Substanz, die in einer bald trägen, bald lebhaften Bewegung ist. Eine mineralische Masse im Sinne der Gesteine und der Erdbestand teile, auf denen der gegenwärtige Mensch herumwandelt, ist das noch nicht. Man könnte von einem Reiche von Pflanzenmineralien sprechen. Nur hat man sich vorzustellen, daß der ganze Grundkörper des Mondes aus dieser PflanzenMineralsubstanz besteht, wie heute die Erde aus Gesteinen, Ackererde usw. besteht Wie gegenwärtig sich Felsenmassen auftürmen, so lagerten sich der Mondenmasse härtere Teile ein, die sich mit harten Holzgebilden oder mit Formen aus Horn vergleichen lassen. Und wie sich jetzt Pflanzen aus dem Mineralboden erheben, so war der Mondengrund bedeckt und durchdrungen von dem zweiten Reich, bestehend aus einer Art von Pflanzentieren. Ihre Substanz war weicher als die Grundmasse und in sich beweglicher. Wie ein zähes Meer zog sich dieses Reich über das andere dahin. Und der Mensch selbst kann als Tiermensch bezeichnet werden. Er hatte in seiner Natur die Bestandteile der andern beiden Reiche. Aber seine Wesenheit war ganz durchdrungen von einem Lebensleib und astralischen Leib, auf weiche die von der abgeschiedenen Sonne ausgehenden Kräfte der höheren Wesenheiten wirkten. So wurde seine Gestalt veredelt. Während ihm die «Geister der Form» eine Gestalt gaben, durch die er dem Mondenleben angepaßt war, machten ihn die Sonnengeister zu einer Wesenheit, die ihn über dieses Leben hinaushob. Er hatte die Kraft, mit den ihm von diesen Geistern geschenkten Fähigkeiten seine eigene Natur zu veredeln, ja dasjenige, das mit den niederen Reichen verwandt war, auf eine höhere Stufe emporzuheben. | Онова, което за този период на развитие се представя на свръхсетивното съзнание, може да се характеризира в следните образи. Цялата основна маса на Луната е образувана от полужива субстанция, която се намира ту в бавно, ту в живо движение. Това още не е минерална маса в смисъла на скалите и съставните части на земята, по които се движи сегашният човек. Би могло да се говори за едно царство на растение-минерали. Само трябва да си представим, че цялото основно тяло на Луната се състои от тази растение-минерална субстанция, както днес Земята се състои от скали, обработваема почва и т.н. Както сега се издигат скални маси, така в лунната маса бяха вложени по-твърди части, които могат да се сравнят с твърди дървесни образувания или с форми от рог. И както сега растенията се издигат от минералната почва, така лунната основа беше покрита и проникната от второто царство, състоящо се от един вид растение-животни. Тяхната субстанция беше по-мека от основната маса и по-подвижна в себе си. Като гъсто море това царство се простираше над другото. А самият човек може да бъде наречен животно-човек. Той имаше в своята природа съставните части на другите две царства. Но неговата същност беше изцяло проникната от жизнено тяло и астрално тяло, върху които действаха силите на висшите същества, идващи от отделеното Слънце. Така неговият облик се облагородяваше. Докато „Духовете на формата“ му даваха облик, чрез който той беше приспособен към лунния живот, слънчевите духове го правеха същество, което го издигаше над този живот. Той имаше силата да облагородява своята собствена природа с дарените му от тези духове способности, дори да издига на по-висока степен онова, което беше сродно с нисшите царства. |
| 197 | Geistig gesehen können die hier in Betracht kommenden Vorgänge in der folgenden Art geschildert werden. Der Menschenvorfahr war veredelt worden von Wesenheiten, die vom Sonnenreiche abgefallen waren. Diese Veredelung erstreckte sich vor allem auf alles, was im Wasserelemente erlebt werden konnte. Auf dieses Element hatten die Sonnenwesen, die Herrscher im Wärme- und Luftelemente waren, den geringeren Einfluß. Für den Menschenvorfahren hatte dies zur Folge, daß sich in seiner Organisation zweierlei Wesenheiten geltend machten: der eine Teil dieser Organisation war ganz durchdrungen von den Wirkungen der Sonnenwesen. In dem andern wirkten die abgefallenen Mondenwesen. Dadurch war der letzte Teil selbständiger als der erste. Im ersten konnten nur Bewußtseinszustände entstehen, in denen die Sonnenwesen lebten; in dem letzteren lebte eine Art Weltbewußtsein, wie es dem Saturnzustande eigen war, nur jetzt auf einer höheren Stufe. Der Menschenvorfahr kam sich dadurch als «Abbild der Welt» vor, während sich sein «Sonnenteil» nur als «Abbild der Sonne» fühlte. — Es traten nun in der Menschennatur diese beiden Wesenheiten in eine Art Kampf. Und durch den Einfluß der Sonnenwesenheiten wurde für diesen Kampf ein Ausgleich dadurch geschaffen, daß durch ihn die stoffliche Organisation, welche das selbständige Weltbewußtsein ermöglichte, gebrechlich, vergänglich gemacht wurde. Es mußte nun von Zeit zu Zeit dieser Teil der Organisation ausgeschieden werden. Während und einige Zeit nach der Ausscheidung war der Menschenvorfahr ein bloß vom Sonneneinfluß abhängiges Wesen. Sein Bewußtsein wurde unselbständiger; er lebte in demselben ganz dem Sonnenleben hingegeben. Dann erneuerte sich der selbständige Mondenteil wieder. Nach einiger Zeit wiederholte sich stets dieser Vorgang. So lebte der Menschenvorfahr auf dem Monde in Wechselzuständen helleren und dumpferen Bewußtseins; und der Wechsel war begleitet von einer Wandelung seines Wesens in stofflicher Beziehung. Er legte von Zeit zu Zeit seinen Mondenkörper ab und nahm ihn später wieder an. | Погледнати духовно, разглежданите тук процеси могат да бъдат описани по следния начин. Човешкият прародител беше облагороден от същества, които бяха отпаднали от слънчевото царство. Това облагородяване се простираше преди всичко върху всичко, което можеше да бъде преживяно във водния елемент. Върху този елемент слънчевите същества, които бяха владетели в топлинния и въздушния елемент, имаха по-малко влияние. За човешкия прародител това имаше за последица, че в неговата организация се проявяваха два вида същности: едната част на тази организация беше изцяло проникната от въздействията на слънчевите същества. В другата действаха отпадналите лунни същества. Чрез това последната част беше по-самостоятелна от първата. В първата можеха да възникват само състояния на съзнанието, в които живееха слънчевите същества; в последната живееше един вид световно съзнание, каквото беше присъщо на сатурновото състояние, само че сега на по-висока степен. Поради това човешкият прародител се възприемаше като „отражение на света“, докато неговата „слънчева част“ се чувстваше само като „отражение на Слънцето“. – Сега в човешката природа тези две същности влязоха в един вид борба. И чрез влиянието на слънчевите същества за тази борба беше създадено равновесие, като чрез него веществената организация, която правеше възможно самостоятелното световно съзнание, беше направена крехка, преходна. Сега от време на време тази част на организацията трябваше да бъде отделяна. По време на отделянето и известно време след него човешкият прародител беше същество, зависимо само от слънчевото влияние. Неговото съзнание ставаше по-несамостоятелно; в него той живееше изцяло отдаден на слънчевия живот. После самостоятелната лунна част отново се обновяваше. След известно време този процес винаги се повтаряше. Така човешкият прародител живееше на Луната в редуващи се състояния на по-ясно и по-смътно съзнание; и смяната беше придружена от промяна на неговото същество във веществено отношение. Той от време на време сваляше своето лунно тяло и по-късно отново го приемаше. |
| 198 | Physisch gesehen zeigt sich in den angeführten Reichen des Mondes eine große Mannigfaltigkeit Die Mineralpflan zen, Pflanzentiere und Tiermenschen sind nach Gruppen verschieden. Man wird das verstehen, wenn man bedenkt, daß durch das Zurückbleiben der Gebilde auf jeder der früheren Stufen der Entwickelung Formen in den mannigfaltigsten Qualitäten verkörpert worden sind. Es sind Gebilde da, welche noch die Anfangseigenschaften des Saturn zeigen, solche der mittleren Epoche dieses Weltkörpers, solche vom Ende. Ein Gleiches gilt für alle Entwickelungsstufen der Sonne. | Погледнато физически, в споменатите царства на Луната се показва голямо многообразие. Растение-минералите, растение-животните и животно-човеците са различни по групи. Това ще се разбере, ако се помисли, че поради изоставането на образуванията на всяка от по-ранните степени на развитието са били въплътени форми с най-многообразни качества. Има образувания, които показват още началните свойства на Сатурн, такива от средната епоха на това световно тяло, такива от края. Същото важи за всички степени на развитие на Слънцето. |
| 199 | Und wie die mit dem sich fortentwickelnden Weltenkörper verbundenen Gebilde zurückbleiben, so ist es auch mit gewissen Wesenheiten der Fall, die mit dieser Entwickelung zusammenhängen. Durch das Fortrücken des Werdens bis zum Monde sind schon eine Anzahl von Stufen solcher Wesenheiten entstanden. Da gibt es «Geister der Persönlichkeit», welche auf der Sonne noch immer nicht ihre Menschheitsstufe erreicht haben; es sind aber auch solche vorhanden, welche da das Aufsteigen in die Menschheit nachgeholt haben. Auch von den «Feuergeistern», die auf der Sonne hätten Menschen werden sollen, sind eine Anzahl zurückgeblieben. Wie nun während der Sonnenentwickelung gewisse zurückgebliebene «Geister der Persönlichkeit» sich aus dem Sonnenkörper herauszogen und den Saturn als besonderen Weltenkörper wieder erstehen ließen, so geschieht es auch, daß im Laufe der Mondenentwickelung sich die oben charakterisierten Wesenheiten auf besonderen Weltkörpern aussondern. Es ist bis jetzt erst von der Teilung in Sonne und Mond gesprochen worden, doch gliedern sich noch andere Weltgebilde aus den angegebenen Gründen aus dem Mondenkörper ab, der nach der großen Sonnen-Mondes-Pause erschienen ist Man hat es nach einiger Zeit mit einem System von Weltkörpern zu tun, deren fortgeschrittenster, wie leicht zu ersehen ist, die neue Sonne genannt werden muß. Und ein ebensolches Anziehungsband, wie es oben für die Sonnenentwickelung zwischen dem zurückgebliebenen Sa turnreiche und den Persönlichkeitsgeistern auf dem neuen Saturn beschrieben worden ist, bildet sich zwischen je einem solchen Weltenkörper und den entsprechenden Mondenwesen. Es würde hier viel zu weit fuhren, alle die entstehenden Weltenkörper im einzelnen zu verfolgen. Es muß genügen, auf den Grund hingewiesen zu haben, warum aus dem einheidichen Weltgebilde, das im Beginne der Menschheitsentwickelung als Saturn erscheint, sich nach und nach eine Reihe von Weltenkörpern herauslöst. | И както изостават образуванията, свързани с продължаващото да се развива световно тяло, така е и с някои същества, които са свързани с това развитие. Чрез напредването на ставането до Луната са възникнали вече редица степени на такива същества. Има „Духове на личността“, които и на Слънцето все още не са достигнали своята човешка степен; но има и такива, които там са наваксали възхождането в човешкото. И от „Духовете на огъня“, които на Слънцето е трябвало да станат хора, редица са изостанали. Както по време на слънчевото развитие някои изостанали „Духове на личността“ се изтеглиха от слънчевото тяло и накараха Сатурн да възникне отново като особено световно тяло, така и в хода на лунното развитие описаните по-горе същества се отделят на особени световни тела. Досега стана дума само за разделянето на Слънце и Луна, но по посочените причини от лунното тяло, което се появи след голямата слънчево-лунна пауза, се отделят и други световни образувания. След известно време имаме работа със система от световни тела, най-напредналото от които, както лесно може да се види, трябва да бъде наречено новото Слънце. И също такава връзка на привличане, каквато беше описана по-горе за слънчевото развитие между изостаналото сатурново царство и Духовете на личността на новия Сатурн, се образува между всяко такова световно тяло и съответните лунни същества. Тук би отвело твърде далеч да проследим поотделно всички възникващи световни тела. Трябва да е достатъчно, че посочихме причината, поради която от единното световно образувание, което в началото на развитието на човечеството се явява като Сатурн, постепенно се отделя цяла редица световни тела. |
| 200 | Nach dem Einsetzen der «Geister der Form» auf dem Monde dauert die Entwickelung eine Zeitlang fort in der Art, wie dies geschildert worden ist. Nach dieser Zeit tritt wieder eine Pause ein. Während derselben bleiben die gröberen Teile der drei Mondenreiche in einer Art Ruhezustand; die feineren Teile aber, namentlich die astralischen Leiber der Menschenwesen, lösen sich los von diesen gröberen Gebilden. Sie kommen in einen Zustand, in dem die höheren Kräfte der erhabenen Sonnenwesen besonders stark auf sie wirken können. — Nach der Ruhepause durchdringen sie wie der diejenigen Teile des Menschenwesens, die aus den gröberen Substanzen bestehen. Dadurch, daß sie in der Pause — im freien Zustande — die starken Kräfte aufgenommen haben, können sie diese gröberen Substanzen reif machen zu der Wirkung, die nach einer gewissen Zeit nunmehr auf sie ausgeübt werden soll von den regelrecht vorgeschrittenen «Geistern der Persönlichkeit» und den «Feuergeistern». | След включването на „Духовете на формата“ на Луната развитието продължава известно време по начина, по който беше описано. След това време отново настъпва пауза. По време на нея по-грубите части на трите лунни царства остават в един вид състояние на покой; по-фините части обаче, особено астралните тела на човешките същества, се освобождават от тези по-груби образувания. Те навлизат в състояние, в което висшите сили на възвишените слънчеви същества могат да действат особено силно върху тях. – След периода на покой те отново проникват онези части на човешкото същество, които се състоят от по-грубите субстанции. Тъй като в паузата – в свободно състояние – са поели силните сили, те могат да направят тези по-груби субстанции зрели за въздействието, което след известно време предстои да упражнят върху тях редовно напредналите „Духове на личността“ и „Духовете на огъня“. |
| 201 | Diese «Geister der Persönlichkeit» haben sich inzwischen zu einer Stufe erhoben, auf der sie das «Bewußtsein der Inspiration» haben. Sie können da nicht nur — wie das beim früheren Bilderbewußtsein war — die inneren Zustände anderer Wesen in Bildern wahrnehmen, sondern wie in einer geistigen Tonsprache das Innere solcher Wesen selbst Die «Feuergeister» aber haben sich zu der Bewußtseinshöhe erhoben, welche die «Geister der Persönlichkeit» auf der Sonne inne hatten. Beide Arten von Geistern können dadurch in das herangereifte Leben des Menschenwesens eingreifen. Die «Geister der Persönlichkeit» wirken auf den Astralleib, die «Feuergeister» auf den Atherleib dieses Menschenwesens. Der Astralleib erhält dadurch den Charakter der Persönlichkeit. Er erlebt nunmehr in sich nicht nur Lust und Schmerz, sondern er bezieht sie auch auf sich. Er kommt noch nicht zu einem vollständigen Ich-Bewußtsein, das sich sagt «Ich bin da»; aber er fühlt sich getragen und geborgen von anderen Wesenheiten seiner Umgebung. Indem er zu diesen gleichsam aufblickt, kann er sich sagen: Diese meine Umgebung hält mich am Dasein. — Die «Feuergeister» wirken nunmehr auf den Ätherleib. Unter ihrem Einflusse wird die Bewegung der Kräfte in diesem Leibe immer mehr und mehr zu einer innerlichen Lebenstätigkeit. Was da entsteht, findet einen physischen Ausdruck in einer Säftebewegung und in Wachstumserscheinungen. Die gasigen Substanzen haben sich zu wässerigen verdichtet; es kann von einer Art Ernährung in dem Sinne gesprochen werden, daß das von außen Aufgenommene im Innern umgewandelt und verarbeitet wird. Wenn man sich etwa ein Mittelding denkt zwischen der Ernährung und der Atmung im gegenwärtigen Sinne, dann erhält man eine Vorstellung von dem, was in dieser Richtung damals geschah. Die Nahrungsstoffe wurden aus dem Reiche der Tierpflanzen von dem Menschenwesen entnommen. Man hat sich diese Tierpflanzen als schwebend-schwimmend zu denken — oder auch leicht angewachsen — in einem sie umgebenden Elemente, wie die gegenwärtigen niederen Tiere im Wasser oder die Landtiere in der Luft leben. Doch ist dieses Element weder Wasser noch Luft in dem gegenwärtigen Sinne, sondern etwas Mittleres aus beiden, eine Art dichter Dampf, in dem die verschiedensten Substanzen wie aufgelöst in den verschiedensten Strömungen sich hin- und herbewegen. Die Tier pflanzen erscheinen nur wie verdichtete regelmäßige Formen dieses Elementes, physisch oftmals nur wenig von ihrer Umgebung verschieden. Der Atmungsprozeß ist neben dem Ernährungsprozeß vorhanden. Er ist nicht wie auf der Erde, sondern wie ein Einsaugen und Ausströmen von Wärme. Für die übersinnliche Beobachtung ist es, wie wenn bei diesen Vorgängen sich Organe öffneten und wieder zu zögen, durch welche ein erwärmender Strom aus- und einginge und auch die luft- und wasserartigen Substanzen ein- und ausgeführt würden. Und weil das Menschenwesen auf dieser Stufe seiner Entwickelung bereits einen Astralleib besitzt, werden diese Atmung und die Ernährung von Gefühlen begleitet, so daß eine Art von Lust entsteht, wenn solche Stoffe von außen aufgenommen werden, die förderlich sind für den Aufbau des Menschenwesens. Unlust wird bewirkt, wenn schädliche Stoffe einfließen oder auch nur in die Nähe kommen. —Wie auf die geschilderte Art während der Mondentwickelung der Atmungsprozeß dem Ernährungsvorgang nahestand, so stand der Vorstellungsprozeß der Fortpflanzung nahe. Von den Dingen und Wesen in der Umgebung des Mondmenschen ging nicht eine unmittelbare Wirkung auf irgendwelche Sinne aus. Die Vorstellung war vielmehr so geartet, daß durch die Anwesenheit solcher Dinge und Wesen Bilder erregt wurden in dem dumpfen, dämmerhaften Bewußtsein. Diese Bilder standen in einem viel innigeren Zusammenhang mit der eigentlichen Natur der Umgebung als die gegenwärtigen Sinneswahrnehmungen, welche in Farben, Tönen, Gerüchen usw. ja nur gleichsam die Außenseite der Wesen zeigen. Man stelle sich, um einen deutlicheren Begriff von dem Bewußtsein der Mondmenschen zu haben, vor, daß diese wie eingebettet seien in die oben geschilderte dampfartige Umgebung. In diesem Dunstelemente spielen sich die mannigfaltigsten Vorgänge ab. Es verbinden sich Stoffe, es trennen sich Substanzen voneinander ab. Es verdichten sich Partien, andere verdünnen sich. Alles das geht so vor sich, daß es die Menschenwesen nicht etwa unmittelbar sehen oder hören; aber es ruft Bilder im Menschenbewußtsein hervor. Diese Bilder sind vergleichbar denen des gegenwärtigen Traumbewußtseins. Wie etwa, wenn ein Gegenstand zur Erde fallt und ein schlafender Mensch nimmt nicht den wirklichen Vorgang wahr, sondern irgendein Bild, z. B. er vermeint, daß ein Schuß abgegeben werde. Nur sind die Bilder des Mondenbewußtseins nicht willkürlich wie solche Traumbilder; sie sind zwar Sinnbilder, nicht Abbilder, aber sie entsprechen den äußeren Vorgängen. Es tritt mit einem bestimmten äußeren Vorgang auch nur ein ganz bestimmtes Bild auf. Der Mondenmensch ist dadurch in der Lage, sein Verhalten nach diesen Bildern einzurichten, wie es der gegenwärtige Mensch nach seinen Wahrnehmungen tut. Es ist nur zu beachten, daß das Verhalten auf Grund der Wahrnehmungen der Willkür unterliegt, während das Handeln unter dem Einflusse der gekennzeichneten Bilder wie auf einen dunklen Antrieb hin erfolgt. — Dieses Bilderbewußtsein ist nun keineswegs so, daß durch dasselbe nur äußere physische Vorgänge versinnlicht werden, sondern es werden durch die Bilder auch die hinter den physischen Tatsachen waltenden geistigen Wesen und deren Tätigkeiten vorgestellt. So werden in den Dingen des Tier pflanzenreiches die «Geister der Persönlichkeit» gleichsam sichtbar; hinter und in den mineralpflanzlichen Wesen erscheinen die «Feuergeister»; und als Wesen, die der Mensch ohne Zusammenhang mit etwas Physischem vorzustellen vermag, die er gleichsam als ätherisch-seelische Gebilde erschaut, erscheinen die «Söhne des Lebens». — Waren so diese Vorstellungen des Mondenbewußtseins keine Abbilder, sondern nur Sinnbilder des Äußeren, so waren sie dafür von einer viel bedeutsameren Wirkung auf das Innere des Menschenwesens als die gegenwärtigen durch Wahrnehmung vermittelten Vorstellungen des Menschen. Sie vermochten es, das ganze Innere in Bewegung und Tätigkeit zu versetzen. Nach ihnen gestalteten sich die inneren Vorgänge. Sie waren echte Bildungskräfte. Das Menschenwesen wurde so, wie diese Bildungskräfte es gestalteten. Es wurde gewissermaßen ein Abbild seiner Bewußtseinsvorgänge. | Тези „Духове на личността“ междувременно са се издигнали до степен, на която имат „съзнание на инспирацията“. Там те могат не само – както беше при предишното образно съзнание – да възприемат в образи вътрешните състояния на други същества, но и като в духовен език на тоновете, самата вътрешност на такива същества. А „Духовете на огъня“ са се издигнали до онази висота на съзнанието, която „Духовете на личността“ са имали на Слънцето. Поради това двата вида духове могат да се намесват в узрелия живот на човешкото същество. „Духовете на личността“ действат върху астралното тяло, „Духовете на огъня“ – върху етерното тяло на това човешко същество. Така астралното тяло получава характера на личността. Сега то не само изживява в себе си удоволствие и болка, но и ги отнася към себе си. То още не стига до пълно Аз-съзнание, което си казва „Аз съм тук“; но се чувства носено и закриляно от други същества от своето обкръжение. Като, така да се каже, поглежда нагоре към тях, то може да си каже: Това мое обкръжение ме поддържа в съществуването. – „Духовете на огъня“ сега действат върху етерното тяло. Под тяхното влияние движението на силите в това тяло все повече и повече се превръща във вътрешна жизнена дейност. Онова, което възниква тук, намира физически израз в движение на соковете и в явления на растеж. Газообразните субстанции са се сгъстили до водообразни; може да се говори за един вид хранене в смисъл, че приетото отвън се преобразува и преработва вътре. Ако човек си представи, да речем, нещо средно между храненето и дишането в днешния смисъл, той ще получи представа за онова, което ставаше тогава в тази насока. Човешкото същество вземаше хранителните вещества от царството на растение-животните. Тези растение-животни трябва да си ги представим като носещи се и плуващи – или пък леко прикрепени – в заобикалящ ги елемент, така както днешните низши животни живеят във водата или сухоземните животни във въздуха. Но този елемент не е нито вода, нито въздух в днешния смисъл, а нещо средно между двете, един вид гъста пара, в която най-различни субстанции, като разтворени, се движат насам-натам в най-различни течения. Растение-животните изглеждат само като сгъстени правилни форми на този елемент, физически често само малко различни от обкръжението си. Наред с процеса на хранене е налице процесът на дишане. Той не е като на Земята, а е като всмукване и изтичане на топлина. За свръхсетивното наблюдение е така, сякаш при тези процеси се отварят и отново се затварят органи, през които излиза и влиза затоплящ поток и се въвеждат и извеждат също въздухоподобните и водоподобните субстанции. И понеже на тази степен на своето развитие човешкото същество вече притежава астрално тяло, това дишане и храненето се съпровождат от чувства, така че възниква един вид удоволствие, когато отвън се приемат такива вещества, които са благоприятни за изграждането на човешкото същество. Неудоволствие се предизвиква, когато се вливат вредни вещества или дори само когато те се приближат. – Както по описания начин по време на лунното развитие процесът на дишане беше близък до процеса на хранене, така процесът на представяне беше близък до размножаването. От нещата и съществата в обкръжението на лунния човек не изхождаше непосредствено въздействие върху каквито и да било сетива. Представата беше по-скоро така устроена, че чрез присъствието на такива неща и същества в смътното, сумрачно съзнание се възбуждаха образи. Тези образи стояха в много по-тясна връзка с истинската природа на обкръжението, отколкото днешните сетивни възприятия, които в цветове, тонове, миризми и т.н. показват, така да се каже, само външната страна на съществата. За да има човек по-ясно понятие за съзнанието на лунните хора, нека си представи, че те са като потопени в описаното по-горе подобно на пара обкръжение. В този мъглив елемент се разиграват най-многообразни процеси. Вещества се съединяват, субстанции се отделят една от друга. Части се сгъстяват, други се разреждат. Всичко това протича така, че човешките същества съвсем не го виждат или чуват непосредствено; но то извиква образи в човешкото съзнание. Тези образи са сравними с образите на днешното сънищно съзнание. Както например когато някакъв предмет падне на земята и спящият човек не възприема действителния процес, а някакъв образ, например му се струва, че някой е стрелял. Само че образите на лунното съзнание не са произволни като такива сънищни образи; те наистина са символи, а не отражения, но съответстват на външните процеси. При определен външен процес се явява и само съвсем определен образ. Поради това лунният човек е в състояние да съобразява поведението си с тези образи, както днешният човек го съобразява със своите възприятия. Трябва само да се има предвид, че поведението въз основа на възприятията е подвластно на произвола, докато действието под влиянието на описаните образи става като по смътен подтик. – Това образно съзнание обаче съвсем не е такова, че чрез него да се онагледяват само външни физически процеси, а чрез образите се представят също духовните същества, които действат зад физическите факти, и техните дейности. Така в нещата от царството на растение-животните „Духовете на личността“ стават, така да се каже, видими; зад и в съществата растение-минерали се явяват „Духовете на огъня“; а като същества, които човекът е в състояние да си представи без връзка с нещо физическо, които той съзерцава, така да се каже, като етерно-душевни образувания, се явяват „Синовете на живота“. – И ако по този начин тези представи на лунното съзнание не бяха отражения, а само символи на външното, то затова пък те имаха много по-значително въздействие върху вътрешността на човешкото същество, отколкото днешните представи на човека, опосредствани от възприятието. Те бяха в състояние да приведат в движение и дейност цялата вътрешност. Според тях се оформяха вътрешните процеси. Те бяха истински формиращи сили. Човешкото същество ставаше такова, каквото го оформяха тези формиращи сили. То ставаше, така да се каже, отражение на своите процеси на съзнанието. |
| 202 | Je weiter der Fortgang der Entwickelung in dieser Art stattfindet, um so mehr hat er zur Folge, daß mit dem Menschenwesen eine tief einschneidende Veränderung vor sich geht Die Macht, welche von den Bewußtseinsbildern ausgeht, kann sich nach und nach nicht mehr über die ganze menschliche Leiblichkeit erstrecken. Es teilt sich letztere in zwei Teile, in zwei Naturen. Es bilden sich solche Glieder, welche der gestaltenden Wirkung des Bilderbewußtseins unterliegen und im hohen Grade ein Abbild des Vorstellungslebens in dem eben dargestellten Sinne werden. Andere Organe aber entziehen sich solchem Einflusse. Der Mensch ist in einem Teile seines Wesens gleichsam zu dicht, zu sehr von anderen Gesetzen bestimmt, um sich nach den Bewußtseinsbildern zu richten. Diese entziehen sich dem Einflusse des Menschenwesens; sie gelangen aber unter einen andern, unter denjenigen der erhabenen Sonnenwesen selbst. Doch sieht man dieser Stufe der Entwickelung erst eine Ruhepause vorangehen. In dieser sammeln die Sonnengeister die Kraft, um unter ganz neuen Umständen auf die Wesen des Mondes zu wirken. — Nach dieser Ruhepause ist das Menschenwesen deutlich in zwei Naturen gespalten. Die eine ist dem selbständigen Wirken des Bilderbewußtseins entzogen; sie nimmt eine bestimmtere Gestalt an und kommt unter den Einfluß von Kräften, welche zwar von dem Mondenkörper ausgehen, aber in demselben erst durch den Einfluß der Sonnenwesen entstehen. Dieser Teil des Menschenwesens lebt immer mehr das Leben mit, das durch die Sonne angeregt ist. Der andere Teil erhebt sich wie eine Art Kopf aus diesem ersteren. Er ist in sich beweglich, bildsam, und gestaltet sich als Ausdruck und Träger des menschlichen dumpfen Bewußtseinslebens. Doch sind die beiden Teile innig miteinander verbunden; sie senden sich gegenseitig ihre Säfte zu; es erstrecken sich Glieder von dem einen hinein in den andern. Eine bedeutungsvolle Harmonie wird nun dadurch erzielt, daß im Laufe der Zeit, in welcher dies alles geschehen ist, sich auch ein solches Verhältnis von Sonne und Mond herausgebildet hat, das mit der Richtung dieser Entwickelung zusammenstimmt — Es ist schon an einer früheren Stelle (vgl. S. 172) angedeutet worden, wie die fortschreitenden Wesen durch ihre Entwickelungsstufen sich aus der allgemeinen Weltenmasse heraus ihre Himmelskörper absondern. Sie strahlen gleichsam die Kräfte aus, nach denen sich die Stoffe gliedern. Sonne und Mond haben sich so voneinander abgegliedert, wie es notwendig war zur Herstellung der richtigen Wohnplätze entsprechender Wesen. Diese Bestimmung des Stoffes und seiner Kräfte durch den Geist geht aber noch viel weiter. Die Wesen selbst bedingen auch gewisse Bewegungen der Weltenkörper, bestimmte Umdrehungen derselben umeinander. Dadurch kommen diese Körper in veränderliche Stellungen zueinander. Und verändert sich die Stellung, die Lage des einen Weltkörpers zu dem andern, so verändern sich auch die Wirkungen ihrer entsprechenden Wesen aufeinander. So ist es mit Sonne und Mond geschehen. Durch die Bewegung des Mondes um die Sonne, welche entstanden ist, geraten die Menschenwesen abwechselnd einmal mehr in den Bereich der Sonnenwirkung; ein anderes Mal können sie sich von dieser abkehren und sind dann mehr auf sich selbst angewiesen. Die Bewegung ist eine Folge des oben geschilderten «Abfalles» gewisser Mondenwesen und des Ausgleiches für den Kampf, welcher dadurch bewirkt worden ist. Sie ist nur der physische Ausdruck für das durch den Abfall geschaffene geistige Kräfteverhältnis. Daß der eine Körper sich um den andern bewegt, hat zur Folge, daß in den die Weltenkörper bewohnenden Wesen solche wechselnde Bewußtseinszustände eintreten, wie sie oben geschildert worden sind. Man kann davon sprechen, daß der Mond abwechselnd sein Leben der Sonne zukehrt und abkehrt Es gibt eine Sonnenzeit und eine planetarische Zeit, in welch letzterer die Mondenwesen sich auf einer Seite des Mondes entwickeln, welche von der Sonne abgewendet ist. Allerdings kommt für den Mond zu der Bewegung der Himmelskörper noch etwas anderes hinzu. Das zurückblickende übersinnliche Bewußtsein kann nämlich sehen, wie in ganz regelmäßigen Zeiträumen die Mondenwesen selbst um ihren Weltkörper herumwandern. Sie suchen so in gewissen Zeiten die Orte auf, an denen sie dem Sonneneinfluß sich hingeben können; in andern Epochen wandern sie nach Orten, wo sie diesem Einfluß nicht unterliegen und sich dann gleichsam auf sich selbst besinnen können. | Колкото по-нататък продължава развитието по този начин, толкова повече то води до това, че в човешкото същество настъпва дълбока и съществена промяна. Силата, която изхожда от образите на съзнанието, постепенно вече не може да се простира върху цялата човешка телесност. Тази телесност се разделя на две части, на две природи. Образуват се такива членове, които са подвластни на формиращото въздействие на образното съзнание и стават в голяма степен отражение на живота на представите в току-що изложения смисъл. Други органи обаче се изплъзват от такова влияние. В една част от своето същество човекът е, така да се каже, твърде плътен, твърде много определян от други закони, за да се ръководи от образите на съзнанието. Тези органи се изплъзват от влиянието на човешкото същество; но попадат под друго влияние, под това на самите възвишени слънчеви същества. Ала човек вижда, че тази степен на развитието е предшествана първо от период на покой. През него слънчевите духове събират сила, за да действат при съвсем нови обстоятелства върху съществата на Луната. – След този период на покой човешкото същество е ясно разцепено на две природи. Едната е изключена от самостоятелното действие на образното съзнание; тя приема по-определена форма и попада под влиянието на сили, които наистина изхождат от лунното тяло, но възникват в него едва чрез влиянието на слънчевите същества. Тази част от човешкото същество все повече съпреживява живота, който е подбуден от Слънцето. Другата част се издига като един вид глава от първата. Тя е подвижна в себе си, пластична и се оформя като израз и носител на смътния живот на съзнанието на човека. Ала двете части са тясно свързани помежду си; те си изпращат взаимно своите сокове; членове от едната се простират в другата. Многозначителна хармония се постига сега благодарение на това, че в течение на времето, през което е станало всичко това, се е оформило и такова отношение между Слънцето и Луната, което е в съзвучие с посоката на това развитие. – Вече на едно по-ранно място (срв. с. 172) беше загатнато как напредващите същества чрез своите степени на развитие отделят от общата световна маса своите небесни тела. Те, така да се каже, излъчват силите, според които се разчленяват веществата. Слънцето и Луната са се отделили така едно от друго, както беше необходимо за създаването на правилните обиталища на съответните същества. Но това определяне на веществото и неговите сили от духа отива още много по-далеч. Самите същества обуславят и известни движения на световните тела, определени обикаляния на тези тела едно около друго. Поради това тези тела заемат променливи положения едно спрямо друго. А когато се промени положението, разположението на едното световно тяло спрямо другото, се променят и въздействията на съответните им същества едни върху други. Така е станало със Слънцето и Луната. Вследствие на възникналото движение на Луната около Слънцето човешките същества попадат попеременно ту повече в обсега на слънчевото въздействие, ту могат да се отвърнат от него и тогава са повече предоставени на самите себе си. Движението е следствие от описаното по-горе „отпадане“ на известни лунни същества и от уравновесяването на борбата, която е била предизвикана от него. То е само физическият израз на духовното съотношение на силите, създадено чрез отпадането. Това, че едното тяло се движи около другото, води до това, че в съществата, които обитават световните тела, настъпват такива сменящи се състояния на съзнанието, каквито бяха описани по-горе. Може да се каже, че Луната попеременно обръща живота си към Слънцето и го отвръща от него. Има слънчево време и планетарно време, като през последното лунните същества се развиват на онази страна на Луната, която е обърната встрани от Слънцето. Наистина при Луната към движението на небесните тела се прибавя още нещо друго. Поглеждащото назад свръхсетивно съзнание може именно да види как на съвсем правилни периоди от време самите лунни същества обикалят около своето световно тяло. Така в определени времена те посещават местата, където могат да се отдадат на слънчевото влияние; в други епохи те се преселват към места, където не са подвластни на това влияние и където тогава могат, така да се каже, да се обърнат към самите себе си. |
| 203 | Zur Vervollständigung des Bildes, das von diesen Vorgängen zu zeichnen ist, hat man auch noch zu beachten, daß in diesem Zeitraum die «Söhne des Lebens» ihre Menschenstufe erreichen. Der Mensch kann auch auf dem Monde seine Sinne, deren Anlagen schon auf dem Saturn entstanden sind, noch nicht zu einer eigenen Wahrnehmung äußerer Gegenstände benützen. Aber diese Sinne werden auf der Mondenstufe zu Instrumenten der «Söhne des Lebens». Diese bedienen sich ihrer, um durch sie wahrzunehmen. Diese Sinne, die zum physischen Menschenleib gehören, treten dadurch in ein Wechselverhältnis zu den «Söhnen des Lebens». Diese bedienen sich nicht nur ihrer, sondern sie vervollkommnen sie auch. | За да се допълни картината, която трябва да се нарисува за тези процеси, трябва да се вземе предвид още и това, че в този период „Синовете на живота“ достигат своята човешка степен. Човекът и на Луната още не може да използва своите сетива, чиито заложби са възникнали вече на Сатурн, за собствено възприятие на външни предмети. Но на лунната степен тези сетива стават инструменти на „Синовете на живота“. Те си служат с тях, за да възприемат чрез тях. Поради това тези сетива, които принадлежат на физическото човешко тяло, влизат във взаимоотношение със „Синовете на живота“. Те не само си служат с тях, но и ги усъвършенстват. |
| 204 | Nun tritt, wie bereits geschildert worden ist, durch die wechselnden Beziehungen zur Sonne in dem Menschenwesen selbst ein Wandel in den Lebensverhältnissen ein. Die Dinge gestalten sich so, daß jedesmal, wenn das Menschenwesen dem Sonneneinfluß unterliegt, es mehr dem Sonnenleben und seinen Erscheinungen als sich selbst hingegeben ist Es empfindet in solchen Zeiten die Größe und Herrlichkeit des Weltalls, wie diese im Sonnensein sich ausdrückt. Es saugt diese gleichsam ein. Es wirken da eben die erhabenen Wesen, die auf der Sonne ihren Wohnplatz haben, auf den Mond. Und dieser wirkt wieder auf das Menschenwesen. Doch erstreckt sich diese Wirkung nicht auf den ganzen Menschen, sondern vorzüglich auf jene Teile desselben, die sich dem Einfluß der eigenen Bewußtseinsbilder entzogen haben. Es gelangen da namendich der physische Leib und der Lebensleib zu einer gewissen Größe und Gestaltung. Es treten dafür aber die Bewußtseinserscheinungen zurück. Wenn nun das Menschenwesen in seinem Leben von der Sonne abgewendet ist, dann ist es mit seiner eigenen Natur beschäftigt. Es beginnt da eine innere Regsamkeit namentlich im Astralleibe. Dagegen wird die äußere Gestalt unan sehnlicher, weniger formvollendet — So gibt es während der Mondentwickelung die zwei charakterisierten, deudich zu unterscheidenden, miteinander abwechselnden Bewußtseinszustände. Einen dumpferen während der Sonnenzeit und einen helleren während der Epoche, in welcher das Leben mehr auf sich selbst angewiesen ist. Der erste Zustand ist zwar dumpfer, aber er ist dafür auch selbsdoser; der Mensch lebt da mehr in Hingabe an die AußenWelt, an das in der Sonne gespiegelte Weltall. Es ist ein Wechsel in den Bewußtseinszuständen, der sich sowohl mit dem Wechsel von Schlaf und Wachen beim gegenwärtigen Menschen wie auch mit dessen Leben zwischen Geburt und Tod einerseits und dem mehr geistigen Dasein zwischen dem Tode und einer neuen Geburt anderseits vergleichen läßt. Das Aufwachen auf dem Monde, wenn die Sonnenzeit allmählich aufhört, wäre als ein Mittelding zwischen dem Aufwachen des gegenwärtigen Menschen an jedem Morgen und seinem Geborenwerden zu charakterisieren. Und ebenso gleicht das allmähliche Dumpferwerden des Bewußtseins beim Herannahen der Sonnenzeit einem Mittelzustand zwischen Einschlafen und Sterben. Denn ein solches Bewußtsein von Geburt und Tod, wie es dem gegenwärtigen Menschen eigen ist, gab es auf dem alten Monde noch nicht. In einer Art von Sonnenleben gab sich der Mensch dem Genusse dieses Lebens hin. Er war für diese Zeit dem Eigenleben entrückt. Er lebte mehr geistig. Es kann nur eine annähernde und vergleichsweise Schilderung dessen versucht werden, was der Mensch in solchen Zeiten erlebte. Er fühlte, wie wenn die Wirkungskräfte des Weltalls in ihn einströmten, ihn durch pulsten. Wie trunken von den Harmonien des Universums, die er mitlebte, fühlte er sich da. Sein Astralleib war in solchen Zeiten wie befreit von dem physischen Leibe. Und auch ein Teil des Lebensleibes war mit herausgezogen aus dem physischen Leib. Und dieses aus Astralleib und Lebensleib bestehende Gebilde war wie ein feines, wunderbares Musikinstrument, auf dessen Saiten die Mysterien des Weltalls erklangen. Und nach den Harmonien des Weltalls gestalteten sich die Glieder desjenigen Teiles des Menschenwesens, auf den das Bewußtsein nur geringen Einfluß hatte. Denn in diesen Harmonien wirkten die Wesen der Sonne. So wurde dieser Menschenteil durch die geistigen Weltentöne in seine Form gebracht Und dabei war der Wechsel zwischen dem helleren Bewußtseinszustand und diesem dumpferen während der Sonnenzeit kein so schroffer wie derjenige beim gegenwärtigen Menschen zwischen dem Wachen und dem ganz traumlosen Schlaf. Allerdings war ja das Bilderbewußtsein nicht so hell wie das gegenwärtige Wachbewußtsein; dafür war aber auch das andere Bewußtsein nicht so dumpf wie der traumlose Schlaf der Gegenwart. Und so hatte das Menschenwesen eine Art, wenn auch ge dämpfter Vorstellung von dem Spielen der Weltenharmo nien in seinem physischen Leibe und demjenigen Teile des Ätherleibes, der mit dem physischen Leibe verbunden geblieben war. In der Zeit, in welcher die Sonne für das Menschenwesen gewissermaßen nicht schien, traten die Bilder vorstellungen an die Stelle der Harmonien im Bewußtsein. Da lebten besonders diejenigen Glieder im physischen und im Ätherleibe auf, welche unter der unmittelbaren Macht des Bewußtseins standen. Dagegen machten die anderen Teile des Menschenwesens, auf die nunmehr ihre Bildungskräfte von der Sonne aus nicht wirkten, eine Art von Verhärtungs- und Vertrocknungsprozeß durch. Und wenn dann wieder die Sonnenzeit heranrückte, dann verfielen die alten Leiber; sie gliederten sich ab von dem Menschenwesen, und es ging wie aus einem Grabe seiner alten Leiblichkeit der im Innern neugestaltete, wenn auch in dieser Form noch unansehnliche Mensch hervor. Es hatte eine Erneuerung des Lebensprozesses stattgefunden. Durch die Wirkung der Sonnenwesen und ihrer Harmonien gestaltete sich der neugeborene Leib dann wieder in seiner Vollkommenheit aus, und der oben geschilderte Vorgang wiederholte sich. Und der Mensch empfand diese Erneuerung wie das Anziehen eines neuen Kleides. Sein Wesenskern war nicht durch eine eigentliche Geburt oder einen Tod durchgeschritten; er war nur übergegangen von einem geistigen Tonbewußtsein, in dem er hingegeben war an die AußenWelt, zu einem, in dem er mehr dem Innern zugewendet war. Er hatte sich gehäutet. Der alte Leib war unbrauchbar geworden; er wurde abgeworfen und erneuert. Damit ist auch dasjenige genauer gekennzeichnet, was oben als eine Art Fortpflanzung charakterisiert worden ist und von dem bemerkt wurde, daß es dem Vorstellungsleben nahesteht. Das Menschenwesen hat seinesgleichen in bezug auf gewisse Teile des physischen und des Ätherleibes hervorgebracht. Aber es entsteht kein völlig von dem Elternwesen unterschiedenes Tochterwesen, sondern der Wesenskern des ersteren geht auf das letztere über. Der bringt nicht ein neues Wesen, sondern sich selbst in einer neuen Gestalt hervor. So erlebt der Mondenmensch einen Bewußtseinswechsel. Wenn die Sonnenzeit heranrückt, dann werden seine Bildvorstellungen matter und matter, eine selige Hingabe erfüllt ihn; in seinem ruhigen Innern erklingen die Weltenharmonien. Gegen das Ende dieser Zeit beleben sich die Bilder im astralischen Leibe; er beginnt mehr sich zu fühlen und zu empfinden. Der Mensch erlebt etwas wie ein Aufwachen aus der Seligkeit und Ruhe, in welche er während der Sonnenzeit versunken war. Es tritt dabei aber noch ein wichtiges Erlebnis auf. Mit dem neuen Erhellen der Bewußtseinsbilder sieht sich das Menschenwesen wie eingehüllt in eine Wolke, die sich auf dasselbe wie eine Wesenheit aus dem Weltall herabgesenkt hat. Und es fühlt diese Wesenheit wie etwas zu ihm Gehöriges, wie eine Ergänzung seiner eigenen Natur. Es fühlt sie wie dasjenige, was ihm sein Dasein schenkt, wie sein «Ich». Es ist diese Wesenheit einer der «Söhne des Lebens». Ihm gegenüber empfindet der Mensch etwa so: «In diesem habe ich gelebt, auch während ich in der Sonnenzeit hingegeben war der Herrlichkeit des Weltalls; damals war er mir nur nicht sichtbar; jetzt aber wird er mir sichtbar.» Und es ist auch dieser «Sohn des Lebens», von dem die Kraft ausgeht zu jener Wirkung, die in der sonnenlosen Zeit der Mensch auf seine eigene Leiblichkeit ausübt. Und dann, wenn wieder die Sonnenzeit herannaht, fühlt der Mensch, wie wenn er selbst eins würde mit dem «Sohne des Lebens». Sieht er ihn da auch nicht, so fühlt er sich doch innig mit ihm verbunden. | Както вече беше описано, вследствие на сменящите се отношения към Слънцето в самото човешко същество настъпва промяна в жизнените условия. Нещата се развиват така, че всеки път, когато човешкото същество е подвластно на слънчевото влияние, то е отдадено повече на слънчевия живот и неговите прояви, отколкото на самото себе си. В такива времена то усеща величието и великолепието на Вселената, както те се изразяват в слънчевото битие. То, така да се каже, ги всмуква. Тук именно действат върху Луната възвишените същества, които имат своето обиталище на Слънцето. А Луната на свой ред действа върху човешкото същество. Но това въздействие не се простира върху целия човек, а преди всичко върху онези негови части, които са се изплъзнали от влиянието на собствените образи на съзнанието. Тогава особено физическото тяло и жизненото тяло достигат известна големина и оформеност. Затова пък явленията на съзнанието отстъпват назад. Когато пък човешкото същество в своя живот е обърнато встрани от Слънцето, то е заето със собствената си природа. Тогава започва вътрешна оживеност особено в астралното тяло. Обратно, външният облик става по-невзрачен, по-малко съвършен по форма. – Така по време на лунното развитие има двете охарактеризирани, ясно различими, редуващи се едно с друго състояния на съзнанието. Едно по-смътно през слънчевото време и едно по-ясно през епохата, в която животът е повече предоставен на самия себе си. Първото състояние наистина е по-смътно, но затова пък е и по-несебично; човекът живее тогава повече в отдаденост на външния свят, на отразената в Слънцето Вселена. Това е смяна в състоянията на съзнанието, която може да се сравни както със смяната на сън и будност при днешния човек, така и с неговия живот между раждането и смъртта, от една страна, и с по-духовното съществуване между смъртта и новото раждане, от друга. На Луната събуждането, когато слънчевото време постепенно престава, би трябвало да се охарактеризира като нещо средно между събуждането на днешния човек всяка сутрин и неговото раждане. И също така постепенното помътняване на съзнанието при приближаването на слънчевото време прилича на междинно състояние между заспиването и умирането. Защото такова съзнание за раждане и смърт, каквото е присъщо на днешния човек, на Старата Луна още нямаше. В един вид слънчев живот човекът се отдаваше на наслаждението от този живот. През това време той беше откъснат от собствения си живот. Той живееше по-духовно. Може да се опита само приблизително описание чрез сравнения на онова, което човекът преживяваше в такива времена. Той чувстваше, сякаш действащите сили на Вселената се вливаха в него и пулсираха през него. Той се чувстваше тогава като опиянен от хармониите на универсума, които съпреживяваше. В такива времена неговото астрално тяло беше като освободено от физическото тяло. И част от жизненото тяло също беше изтеглена заедно с него от физическото тяло. И това образувание, състоящо се от астрално тяло и жизнено тяло, беше като фин, чудесен музикален инструмент, по чиито струни звучаха мистериите на Вселената. И според хармониите на Вселената се оформяха членовете на онази част от човешкото същество, върху която съзнанието имаше само малко влияние. Защото в тези хармонии действаха съществата на Слънцето. Така тази част от човека получаваше своята форма от духовните световни тонове. При това смяната между по-ясното състояние на съзнанието и това по-смътно състояние през слънчевото време не беше толкова рязка, колкото смяната при днешния човек между будността и съвсем лишения от сънища сън. Образното съзнание наистина не беше толкова ясно, колкото днешното будно съзнание; но затова пък и другото съзнание не беше толкова смътно, колкото лишеният от сънища сън на днешно време. И така човешкото същество имаше един вид, макар и приглушена, представа за играта на световните хармонии в своето физическо тяло и в онази част от етерното тяло, която беше останала свързана с физическото тяло. През времето, в което Слънцето, така да се каже, не светеше за човешкото същество, образните представи заставаха в съзнанието на мястото на хармониите. Тогава оживяваха особено онези членове във физическото и в етерното тяло, които стояха под непосредствената власт на съзнанието. Обратно, другите части на човешкото същество, върху които сега техните формиращи сили не действаха откъм Слънцето, преминаваха през един вид процес на втвърдяване и изсъхване. И когато после отново наближаваше слънчевото време, старите тела се разпадаха; те се отделяха от човешкото същество и като от гроба на неговата стара телесност излизаше преоформеният отвътре, макар и в тази форма още невзрачен, човек. Беше настъпило обновяване на жизнения процес. Чрез действието на слънчевите същества и техните хармонии новороденото тяло после отново се изграждаше в своето съвършенство и описаният по-горе процес се повтаряше. И човекът усещаше това обновяване като обличане на нова дреха. Ядрото на неговата същност не беше преминало през истинско раждане или смърт; то беше само преминало от едно духовно тоново съзнание, в което беше отдадено на външния свят, към такова, в което беше обърнато повече към вътрешното. Човекът си беше сменил кожата. Старото тяло беше станало негодно; то биваше отхвърлено и обновено. С това е обозначено по-точно и онова, което по-горе беше охарактеризирано като един вид размножаване и за което беше отбелязано, че е близко до живота на представите. Човешкото същество е създало себеподобни по отношение на известни части от физическото и от етерното тяло. Но не възниква дъщерно същество, напълно различно от родителското същество, а ядрото на същността на първото преминава в последното. То създава не ново същество, а самото себе си в нов облик. Така лунният човек преживява смяна на съзнанието. Когато наближава слънчевото време, неговите образни представи стават все по-бледи и по-бледи, блажена отдаденост го изпълва; в неговата спокойна вътрешност звучат световните хармонии. Към края на това време образите в астралното тяло оживяват; той започва повече да се чувства и да се усеща. Човекът преживява нещо като събуждане от блаженството и покоя, в които е бил потънал през слънчевото време. Но при това настъпва още едно важно преживяване. С новото проясняване на образите на съзнанието човешкото същество се вижда като обвито в облак, който се е спуснал върху него като същество от Вселената. И то чувства това същество като нещо, което му принадлежи, като допълнение на собствената си природа. То го чувства като онова, което му дарява неговото битие, като свой „Аз“. Това същество е един от „Синовете на живота“. Спрямо него човекът усеща приблизително следното: „В него съм живял и тогава, когато през слънчевото време бях отдаден на великолепието на Вселената; само че тогава той не ми беше видим; сега обаче ми става видим.“ И пак от този „Син на живота“ изхожда силата за онова въздействие, което в безслънчевото време човекът упражнява върху собствената си телесност. А после, когато отново наближава слънчевото време, човекът чувства, сякаш самият той става едно със „Сина на живота“. И макар тогава да не го вижда, той все пак се чувства тясно свързан с него. |
| 205 | Die Beziehung zu den «Söhnen des Lebens» war nun eine solche, daß nicht etwa jedes einzelne Menschenwesen für sich einen «Sohn des Lebens» hatte, sondern es empfand eine ganze Gruppe von Menschen ein solches Wesen als zu ihr gehörig. So lebten auf dem Monde die Menschen in solche Gruppen gesondert, und eine jede Gruppe empfand in einem «Sohne des Lebens» das gemeinsame «Gruppen-Ich». Der Unterschied der Gruppen machte sich dadurch geltend, daß namentlich die Ätherleiber bei einer jeden Gruppe eine besondere Gestalt hatten. Da aber die physischen Leiber sich nach den Ätherleibern gestalten, so prägten sich auch in den ersteren die Unterschiede der letzteren aus und die einzelnen Menschengruppen erschienen als ebenso viele Menschenarten. Blickten die «Söhne des Lebens» auf die zu ihnen gehörigen Menschengruppen herab, so sahen sie sich in den einzelnen Menschenwesen gewissermaßen vervielfältigt. Und darin fühlten sie ihre eigene Ichheit. Sie spiegelten sich gleichsam in den Menschen. Dies war auch die Aufgabe der menschlichen Sinne in der damaligen Zeit. Es ist gezeigt worden, daß diese noch keine Gegenstands-Wahrnehmungen vermittelten. Aber sie spiegelten das Wesen der «Söhne des Lebens». Was durch diese Spiegelung diese «Söhne des Lebens» wahrnahmen, das gab diesen ihr «Ich-Bewußtsein». Und was durch die Spiegelung im menschlichen Astralleib erregt wurde, das eben sind die Bilder des dumpfen, dämmerhaften Mondenbewußtseins. — Die Wirkung dieser im Wechselverhältnis mit den «Söhnen des Lebens» vollzogenen Betätigung des Menschen wirkte im physischen Leibe in der Anlage des Nervensystems. Die Nerven stellen sich gleichsam dar wie Fortsetzungen der Sinne nach dem Innern des menschlichen Leibes. | Връзката със „Синовете на живота“ беше такава, че съвсем не всяко отделно човешко същество имаше за себе си един „Син на живота“, а цяла група хора усещаше едно такова същество като принадлежащо към нея. Така на Луната хората живееха разделени на такива групи и всяка група усещаше в един „Син на живота“ общия „групов Аз“. Разликата между групите се проявяваше в това, че особено етерните тела при всяка група имаха особена форма. Но тъй като физическите тела се оформят според етерните тела, разликите на последните се отпечатваха и в първите, и отделните човешки групи се явяваха като също толкова човешки видове. Когато „Синовете на живота“ гледаха надолу към принадлежащите им човешки групи, те виждаха себе си в известен смисъл размножени в отделните човешки същества. И в това те чувстваха своята собствена азовост. Те, така да се каже, се отразяваха в хората. Това беше и задачата на човешките сетива в онова време. Беше показано, че те още не опосредстваха възприятия на предмети. Но те отразяваха същността на „Синовете на живота“. Онова, което тези „Синове на живота“ възприемаха чрез това отразяване, им даваше тяхното „Аз-съзнание“. А онова, което чрез отразяването се възбуждаше в човешкото астрално тяло, това са именно образите на смътното, сумрачно лунно съзнание. – Въздействието на тази проява на дейност на човека, осъществявана във взаимоотношение със „Синовете на живота“, се проявяваше във физическото тяло в заложбата на нервната система. Нервите се явяват, така да се каже, като продължения на сетивата към вътрешността на човешкото тяло. |
| 206 | Es ist aus dem Dargestellten ersichtlich, wie die drei Arten von Geistern, diejenigen der «Persönlichkeit», die «Feuergeister» und die «Söhne des Lebens», auf den Mondmenschen wirken. Wenn man den Hauptzeitraum der Mondenentwickelung ins Auge faßt, die mittlere Entwickelungsepoche, so kann gesagt werden: Die «Geister der Persönlichkeit» pflanzen dem menschlichen Astralleibe die Selbständigkeit, den Persönlichkeitscharakter ein. Dieser Tatsache ist es zuzuschreiben, daß in den Zeiten, in denen dem Menschen gleichsam die Sonne nicht scheint, er in sich gekehrt sein kann, an sich selbst zu gestalten vermag. Die «Feuergeistep> betätigen sich am Ätherleibe, insofern dieser sich die selbständige Gestaltung des Menschenwesens einprägt. Durch sie geschieht es, daß das Menschenwesen jedesmal nach der Erneuerung des Leibes sich wieder als dasselbe fühlt. Es wird also durch die «Feuergeister» eine Art Erinnerung dem Ätherleibe gegeben. Die «Söhne des Lebens» wirken auf den physischen Leib so, daß dieser der Ausdruck des selbständig gewordenen Astralleibes werden kann. Sie machen es also möglich, daß dieser physische Leib ein physiognomisches Abbild wird seines Astralleibes. Dagegen greifen in den physischen Leib und den Ätherleib, insofern diese in den Sonnenzeiten sich unabhängig von dem selbständigen Astralleibe ausbilden, höhere geistige Wesenheiten ein, namentlich die «Geister der Form» und diejenigen der Bewegung. Ihr Eingreifen geschieht in der oben geschilderten Art von der Sonne aus. | От изложеното се вижда как трите вида духове, тези на „личността“, „Духовете на огъня“ и „Синовете на живота“, действат върху лунния човек. Ако се разгледа главният период на лунното развитие, средната епоха на развитието, може да се каже: „Духовете на личността“ насаждат в човешкото астрално тяло самостоятелността, характера на личността. На този факт трябва да се припише това, че във времената, в които Слънцето, така да се каже, не свети за човека, той може да бъде обърнат към себе си, е в състояние да оформя сам себе си. „Духовете на огъня“ действат върху етерното тяло, доколкото то отпечатва в себе си самостоятелното оформяне на човешкото същество. Чрез тях става така, че човешкото същество всеки път след обновяването на тялото отново се чувства като същото. И така, чрез „Духовете на огъня“ на етерното тяло се дава един вид памет. „Синовете на живота“ действат върху физическото тяло така, че то да може да стане израз на станалото самостоятелно астрално тяло. Следователно те правят възможно това физическо тяло да стане физиогномично отражение на своето астрално тяло. Обратно, във физическото тяло и в етерното тяло, доколкото те в слънчевите времена се изграждат независимо от самостоятелното астрално тяло, се намесват по-висши духовни същества, особено „Духовете на формата“ и тези на движението. Тяхното намесване става по описания по-горе начин откъм Слънцето. |
| 207 | Unter dem Einflusse solcher Tatsachen reift das Menschenwesen heran, um allmählich in sich den Keim zu dem «Geistselbst» in ähnlicher Art auszubilden, wie es in der zweiten Hälfte der Saturnentwickelung den Geistesmen schenkeim und auf der Sonne den Keim des Lebensgeistes ausgebildet hat. Dadurch verändern sich alle Verhältnisse auf dem Monde. Durch die aufeinanderfolgenden Verwandlungen und Erneuerungen sind die Menschenwesen immer edler und feiner geworden; aber sie haben auch an Kraft gewonnen. Das Bilderbewußtsein blieb dadurch auch immer mehr in den Sonnenzeiten erhalten. Es erlangte dadurch auch Einfluß auf die Gestaltung des physischen und des Ätherleibes, die vorher ganz durch die Wirkung der Sonnenwesen geschah. Das, was auf dem Monde durch die Menschenwesen und die mit ihnen verbundenen Geister geschah, wurde immer ähnlicher dem, was früher durch die Sonne mit ihren höheren Wesenheiten bewirkt worden ist Die Folge davon war, daß diese Sonnenwesenheiten immer mehr zu ihrer eigenen Entwicklung ihre Kräfte anwenden konnten. Durch dieses wurde der Mond reif, nach einiger Zeit wieder mit der Sonne vereinigt zu werden. — Geistig angesehen stellen sich diese Vorgänge in der folgenden Art dar: Die «abgefallenen Monden wesen» sind allmählich von den Sonnenwesen überwunden worden und müssen sich nunmehr diesen so fugen, daß ihre Verrichtungen sich den Verrichtungen der Sonnenwesen eingliedern, indem sie sich ihnen unterordnen. — Dies geschah allerdings erst, nachdem lange Epochen vorangegangen waren, in denen die Mondenzeiten immer kürzer und kürzer, die Sonnenzeiten immer länger und länger geworden waren. Es kommt nun wieder eine Entwicklung, während welcher Sonne und Mond ein Weltengebilde sind. Da ist der physische Menschenleib ganz ätherisch geworden. — Man soll sich aber nicht vorstellen, wenn gesagt wird, der physische Leib sei ätherisch geworden, daß man für solche Zustände nicht von einem physischen Leib sprechen könne. Was als physischer Leib während Saturn-, Sonnen- und Mondenzeit gebildet worden ist, bleibt vorhanden. Es kommt dabei darauf an, das Physische nicht nur da zu erkennen, wo es sich äußerlich physisch offenbart. Das Physische kann auch so vorhanden sein, daß es nach außen die Form des Ätherischen, ja auch diejenige des Astralischen zeigt Man muß eben unterscheiden zwischen der äußeren Erscheinung und der inneren Gesetzmäßigkeit Ein Physisches kann sich ätherisieren und astralisieren, aber dabei in sich die physische Gesetzmäßigkeit behalten. So ist es, wenn der physische Leib des Menschen auf dem Monde einen gewissen Grad seiner Vollkommenheit erreicht hat. Er wird ätherfrmig. Wenn aber das übersinnliche Bewußtsein, das solches beobachten kann, sich auf einen solchen ätherförmigen Leib richtet, dann erscheint er ihm nicht mit den Gesetzen des Ätherischen, sondern mit denen des Physischen durchdrungen. Es ist dann eben das Physische in das Ätherische aufgenommen, um darinnen wie in einem Mutterschoße zu ruhen und darinnen gepflegt zu werden. Später tritt es dann wieder auch in physischer Form, aber auf einer höheren Stufe, hervor. Wenn die Menschenwesen des Mondes ihren physischen Leib in der grobphysischen Form behielten, könnte sich der Mond niemals mit der Sonne vereinigen. Durch das Annehmen der ätherischen Form wird der physische Leib dem Ätherleibe verwandter, und er kann sich dadurch auch wieder inniger mit jenen Teilen des ätherischen und Astralleibes durchdringen, welche in den Sonnenzeiten-Epochen der Mondentwickelung sich aus ihm herausziehen mußten. Der Mensch, der während der Trennung von Sonne und Mond wie ein Doppelwesen erschien, wird wieder ein einheitliches Geschöpf. Das Physische wird seelischer; dafür auch das Seelische mehr mit dem Physischen verbunden. —Auf dieses einheidiche Menschenwesen können nunmehr die Sonnengeister, in deren unmittelbaren Bereich es jetzt gekommen ist, ganz anders wirken als vorher von außen nach dem Monde hin. Der Mensch ist jetzt in einer mehr seelisch-geistigen Umgebung. Dadurch können zu einer bedeutungsvollen Wirkung die «Geister der Weisheit» kommen. Sie prägen ihm die Weisheit ein. Sie beseelen ihn mit Weisheit. Er wird dadurch in gewissem Sinne eine selbständige Seele. Und zu dem Einflusse dieser Wesenheiten tritt dann noch hinzu derjenige der «Geister der Bewegung». Sie wirken vorzüglich auf den Astralleib, so daß dieser eine seelenhafte Regsamkeit und einen weisheitserfullten Lebensleib unter dem Einflusse der genannten Wesenheiten in sich herausarbeitet. Der weisheitserfüllte Ätherleib ist die erste Anlage zu dem, was in einem früheren Abschnitt beim gegenwärtigen Menschen als Verstandesseele beschrieben worden ist, während der von den «Geistern der Bewegung» erregte Astralleib die Keimanlage der Empfindungsseele ist Und weil dies alles in dem Menschenwesen bei seinem erhöhten Selbständigkeitszustande bewirkt wird, so erscheinen diese Keimanlagen von Verstandes- und Empfindungsseele als der Ausdruck des «Geistselbst». Man soll sich demgegenüber nicht dem Irrtume hingeben, daß in dieser Periode der Entwicklung das «Geistselbst» noch etwas besonderes sei neben der Verstandes- und Empfindungsseele. Die letzteren sind nur der Ausdruck des «Geistselbst», und dieses bedeutet deren höhere Einheit und Harmonie. | Под влиянието на такива факти човешкото същество узрява, за да изгради постепенно в себе си зародиша на „Духа-Себе“ по подобен начин, както през втората половина на сатурновото развитие е изградило зародиша на Духа-Човек и на Слънцето – зародиша на Духа-Живот. Поради това се променят всички условия на Луната. Чрез последователните превръщания и обновявания човешките същества са станали все по-благородни и по-фини; но те са спечелили и сила. Поради това образното съзнание все повече се запазваше и през слънчевите времена. Поради това то получи и влияние върху оформянето на физическото и на етерното тяло, което по-рано ставаше изцяло чрез действието на слънчевите същества. Онова, което ставаше на Луната чрез човешките същества и свързаните с тях духове, ставаше все по-подобно на онова, което по-рано беше предизвиквано от Слънцето с неговите по-висши същества. Следствието от това беше, че тези слънчеви същества можеха все повече да прилагат силите си за своето собствено развитие. Благодарение на това Луната узря, за да бъде след известно време отново съединена със Слънцето. – Погледнати духовно, тези процеси се представят по следния начин: „Отпадналите лунни същества“ постепенно са били победени от слънчевите същества и сега трябва така да се приспособят към тях, че техните функции да се вграждат във функциите на слънчевите същества, като се подчиняват на тях. – Това обаче стана едва след като бяха преминали дълги епохи, през които лунните времена ставаха все по-кратки и по-кратки, а слънчевите времена – все по-дълги и по-дълги. Сега отново настъпва развитие, през което Слънцето и Луната са едно световно образувание. Тогава физическото човешко тяло е станало изцяло етерно. – Но когато се казва, че физическото тяло е станало етерно, не бива да си представяме, че за такива състояния не може да се говори за физическо тяло. Онова, което е било образувано като физическо тяло през сатурновото, слънчевото и лунното време, остава налице. При това е важно физическото да се разпознава не само там, където то се проявява външно физически. Физическото може да е налице и така, че навън да показва формата на етерното, дори и тази на астралното. Трябва именно да се прави разлика между външното явление и вътрешната закономерност. Нещо физическо може да се етеризира и астрализира, но при това да запази в себе си физическата закономерност. Така е, когато физическото тяло на човека на Луната е достигнало известна степен на своето съвършенство. То става етерообразно. Но когато свръхсетивното съзнание, което може да наблюдава такова нещо, се насочи към такова етерообразно тяло, то не му се явява проникнато от законите на етерното, а от тези на физическото. Тогава физическото е именно поето в етерното, за да почива в него като в майчина утроба и да бъде отглеждано в него. По-късно то отново се явява и във физическа форма, но на по-висока степен. Ако човешките същества на Луната запазеха своето физическо тяло в грубофизическата форма, Луната никога не би могла да се съедини със Слънцето. Чрез приемането на етерната форма физическото тяло става по-сродно на етерното тяло и поради това може отново по-тясно да се прониква с онези части на етерното и астралното тяло, които в епохите на слънчевите времена на лунното развитие е трябвало да излязат от него. Човекът, който по време на разделението на Слънцето и Луната се явяваше като двойно същество, отново става единно създание. Физическото става по-душевно; затова пък и душевното става по-свързано с физическото. – Върху това единно човешко същество слънчевите духове, в чийто непосредствен обсег то е попаднало сега, могат да действат съвсем иначе, отколкото преди отвън към Луната. Сега човекът е в среда, която е повече душевно-духовна. Поради това „Духовете на мъдростта“ могат да окажат значително въздействие. Те отпечатват в него мъдростта. Те го одушевяват с мъдрост. Поради това в известен смисъл той става самостоятелна душа. А към влиянието на тези същества се прибавя още и влиянието на „Духовете на движението“. Те действат преди всичко върху астралното тяло, така че под влиянието на назованите същества то изработва в себе си душевна оживеност и изпълнено с мъдрост жизнено тяло. Изпълненото с мъдрост етерно тяло е първата заложба на онова, което в един по-ранен раздел беше описано при днешния човек като разсъдъчна душа, докато възбуденото от „Духовете на движението“ астрално тяло е зародишната заложба на сетивната душа. И понеже всичко това се осъществява в човешкото същество при неговото повишено състояние на самостоятелност, тези зародишни заложби на разсъдъчната и сетивната душа се явяват като израз на „Духа-Себе“. Във връзка с това не бива да се изпада в заблуждението, че в този период на развитието „Духът-Себе“ е още нещо особено наред с разсъдъчната и сетивната душа. Последните са само израз на „Духа-Себе“, а той означава тяхното по-висше единство и хармония. |
| 208 | Von besonderer Bedeutung ist, daß die «Geister der Weisheit» in dieser Epoche in der geschilderten Art eingreifen. Sie tun dies nämlich nicht allein in bezug auf die Menschenwesen, sondern auch für die andern Reiche, welche sich auf dem Monde herausgebildet haben. Bei der Wiedervereinigung von Sonne und Mond werden diese niederen Reiche mit in den Sonnenbereich hineingezogen. Alles, was an ihnen physisch war, wird ätherisiert Es finden sich also nunmehr Mineralpflanzen und Pflanzentiere in der Sonne, wie sich das Menschenwesen darin befindet Doch bleiben diese andern Wesen mit ihren Gesetzmäßigkeiten ausgestattet Sie fühlen sich dadurch wie Fremdlinge in ihrer Umgebung. Sie treten mit einer Natur auf, welche zu der ihrer Umgebung nur wenig hinzustimmt. Da sie aber ätherisiert sind, kann auch auf sie sich die Wirkung der «Geister der Weisheit» erstrecken. Es durchdringt sich eben jetzt alles, was vom Monde her in die Sonne gekommen ist, mit den Kräften der «Geister der Weisheit». Daher kann das, was innerhalb dieser Entwicklungszeit aus dem Sonnen-Mondgebilde wird, «Kosmos der Weisheit» genannt werden. — Wenn dann nach einer Ruhepause unser Erdensystem als Nachkomme dieses «Kosmos der Weisheit» erscheint, so zeigen sich alle die auf der Erde neu auflebenden, aus ihren Mondenkeimen ersprie ßenden Wesen so, daß sie weisheitserfüllt sind. Da kommt der Grund zum Vorschein, warum der Erdenmensch, wenn er betrachtend die Dinge um sich herum anblickt, Weisheit in der Natur ihres Wesens erforschen kann. Man kann bewundern die Weisheit in jedem Pflanzenblatte, in jedem Tier- und Menschenknochen, in dem Wunderbau des Gehirns und des Herzens. Wenn der Mensch Weisheit braucht, um die Dinge zu verstehen, also Weisheit aus ihnen herausholt, so zeigt dies, daß Weisheit in den Dingen liegt Denn wäre der Mensch noch so sehr bemüht, durch weisheitsvolle Vorstellungen die Dinge zu verstehen: er könnte keine Weisheit aus ihnen holen, wenn sie nicht erst in sie hineingelegt wäre. Wer durch Weisheit Dinge ergreifen will, von denen er glaubt, daß sie nicht erst die Weisheit empfangen haben, der darf auch glauben, daß er Wasser aus einem Glase schöpfen könne, in das nicht erst solches hineingegossen worden ist. Die Erde ist, wie sich später in dieser Schrift zeigen wird, der wiedererstandene «alte Mond». Und sie erscheint als ein weisheitsvolles Gebilde, weil in der geschilderten Epoche sie von den «Geistern der Weisheit» mit deren Kräften durchsetzt worden ist. | От особено значение е това, че в тази епоха „Духовете на мъдростта“ се намесват по описания начин. Те правят това именно не само по отношение на човешките същества, а и за другите царства, които са се образували на Луната. При повторното съединяване на Слънцето и Луната тези по-нисши царства също биват въвлечени в слънчевия обсег. Всичко, което у тях е било физическо, се етеризира. И така, сега в Слънцето се намират растение-минерали и растение-животни, както в него се намира човешкото същество. Но тези други същества запазват своите закономерности. Поради това те се чувстват като чужденци в своята среда. Те се явяват с природа, която само слабо се съгласува с природата на тяхната среда. Но тъй като са етеризирани, върху тях също може да се простре въздействието на „Духовете на мъдростта“. Сега именно всичко, което е дошло от Луната в Слънцето, се прониква със силите на „Духовете на мъдростта“. Затова онова, в което се превръща слънчево-лунното образувание в рамките на това време на развитие, може да се нарече „Космос на мъдростта“. – Когато после след период на покой нашата земна система се явява като потомък на този „Космос на мъдростта“, всички отново оживяващи на Земята същества, които покълват от своите лунни зародиши, се показват като изпълнени с мъдрост. Тук излиза наяве причината, поради която земният човек, когато съзерцателно гледа нещата около себе си, може да изследва мъдростта в природата на тяхната същност. Човек може да се възхищава на мъдростта във всеки лист на растение, във всяка кост на животно и на човек, в чудния строеж на мозъка и на сърцето. Когато човекът се нуждае от мъдрост, за да разбере нещата, тоест извлича мъдрост от тях, това показва, че мъдростта лежи в нещата. Защото, колкото и да се стараеше човекът да разбере нещата чрез пълни с мъдрост представи, той не би могъл да извлече никаква мъдрост от тях, ако тя не беше първо вложена в тях. Който иска да обхване чрез мъдрост неща, за които вярва, че не са получили предварително мъдростта, той може спокойно да вярва и че може да загребе вода от чаша, в която предварително не е била налята вода. Земята е, както ще се покаже по-късно в това съчинение, възкръсналата „Стара Луна“. И тя се явява като пълно с мъдрост образувание, защото в описаната епоха е била проникната от „Духовете на мъдростта“ с техните сили. |
| 209 | Es wird wohl begreiflich erscheinen, daß in dieser Schilderung der Mondenverhältnisse nur gewisse vorübergehende Formen der Entwickelung festgehalten werden konnten. Man mußte gewissermaßen in dem Fortgange der Tatsachen gewisse Dinge festhalten und für die Darstellung herausgreifen. Diese Art der Schilderung gibt allerdings nur Ein zelbilder; und es kann daher wohl in dem Vorhergehenden vermißt werden, daß die Entwickelung nicht in ein Netz festbestimmter Begriffe gebracht worden ist. Einem solchen Einwurf gegenüber darf aber wohl vielleicht darauf aufmerksam gemacht werden, daß ganz absichdich die Schilderung in weniger scharfen Begriffen gegeben worden ist. Denn es soll nicht so sehr darauf ankommen, hier spekulative Begriffe und Ideenkonstruktionen zu geben, sondern vielmehr eine Vorstellung von dem, was sich dem auf diese Tatsachen gerichteten übersinnlichen Schauen wirklich vor das geistige Auge stellen kann. Und das ist für die Mondenentwickelung gar nicht etwas in so scharfen und bestimmten Umrissen, wie sie die Erdenwahrnehmungen zeigen. Man hat es bei der Mondenepoche gar sehr mit wandelbaren, wechselnden Eindrücken, mit schwankenden, beweglichen Bildern zu tun und mit deren Übergängen. Außerdem ist ja zu berücksichtigen, daß eine Entwickelung durch lange, lange Zeiträume in Betracht kommt und daß aus dieser heraus doch nur Augenblicksbilder in der Darstellung festgehalten werden können. | Навярно ще изглежда разбираемо, че в това описание на лунните отношения можеха да бъдат уловени само известни преходни форми на развитието. Трябваше, така да се каже, в хода на фактите да се уловят известни неща и да се изберат за изложението. Наистина този начин на описание дава само отделни образи; и затова в предходното може би ще се усети като липса, че развитието не е било уловено в мрежа от твърдо определени понятия. Срещу такова възражение обаче навярно може би е позволено да се посочи, че описанието съвсем умишлено е дадено в по-малко остри понятия. Защото тук не се цели толкова да се дадат спекулативни понятия и идейни конструкции, а по-скоро представа за онова, което действително може да застане пред духовното око на свръхсетивното виждане, насочено към тези факти. А при лунното развитие това съвсем не е нещо с такива остри и определени очертания, каквито показват земните възприятия. При лунната епоха човек има работа в много голяма степен с изменчиви, сменящи се впечатления, с колебаещи се, подвижни образи и с техните преходи. Освен това трябва да се вземе предвид, че става дума за развитие през дълги, дълги периоди от време и че от него в изложението могат все пак да бъдат уловени само моментни образи. |
| 210 | In dem Zeitpunkte, wo der dem Menschenwesen eingepflanzte Astralleib dieses so weit in der Entwickelung vorwärts gebracht hat, daß dessen physischer Leib den «Söhnen des Lebens» die Möglichkeit gibt, ihre Menschheitsstufe zu erreichen, ist der wesentliche Höhepunkt der Mondenepoche erreicht Da ist auch das Menschenwesen zu all dem gekommen, was ihm für sich selbst, für seine Innerlichkeit diese Epoche auf dem Wege nach vorwärts geben kann. Das Folgende, also die zweite Hälfte der Mondenentwickelung, könnte man daher als ein Abfluten bezeichnen. Aber man sieht, daß in bezug auf die Umgebung des Menschen und auch für diesen selbst dadurch ein Wichtigstes gerade in dieser Epoche geschieht. Es wird da dem Sonnen-Mondenkörper Weisheit eingepflanzt. Es hat sich gezeigt, daß während dieses Abflutens die Keime der Verstandes- und Empfindungsseele gelegt werden. Doch wird erst in der Erdenzeit die Entfaltung dieser und auch der Bewußtseinsseele und damit die Geburt des «Ich», des freien Selbstbewußtseins, erfolgen. Es erscheinen auf der Mondenstufe Verstandes und Empfindungsseele noch gar nicht so, als ob sich das Menschenwesen selbst schon durch sie äußerte, sondern als ob sie Instrumente wären für die zum Menschenwesen gehörigen «Söhne des Lebens». Wollte man das Gefühl charakterisieren, welches in dieser Richtung der Mensch auf dem Monde hat, so müßte man sagen, er empfindet so: «In mir und durch mich lebt der <Sohn des Lebens>; er schaut durch mich die Mondenumgebung, er denkt in mir über die Dinge und Wesen dieser Umgebung nach.» Überschattet fühlt sich der Mondenmensch von dem «Sohne des Lebens», er kommt sich vor wie das Werkzeug dieses höheren Wesens. Und während der Trennung von Sonne und Mond fühlte er beim Abwenden von der Sonne eine größere Selbständigkeit; aber er empfand dabei auch so, wie wenn das zu ihm gehörige «Ich», das in den Sonnenzeiten dem Bilderbewußtsein entschwunden war, ihm dann sichtbar würde. Es war für den Mondenmenschen das, was man als Wechsel in den Bewußtseinszuständen charakterisieren kann, so, daß er dabei das Gefühl hatte: «Mein Ich entschwebt mit mir in der Sonnenzeit in höhere Regionen, zu erhabenen Wesen, und es steigt, wenn die Sonne schwindet, mit mir in tiefere Welten herab.» Der eigentlichen Mondenentwickelung ging eine Vorbereitung voran. Es fand eine Wiederholung der Saturn- und Sonnenentwickelung in einer gewissen Art statt. Nun kann man nach der Wiedervereinigung von Sonne und Mond ebenso in der Zeit des Abflutens zwei Epochen voneinander unterscheiden. Während derselben treten sogar physische Verdichtungen bis zu einem gewissen Grade ein. Es wechseln also geistig-seelische Zustände des Sonnen-Mondengebildes mit physischen ab. In solchen physischen Epochen erscheinen die Menschenwesen und auch die Wesen der niederen Reiche so, wie wenn sie in steifen, unselbständigen Gestalten das vorbildeten, was sie später, in der Erdenzeit, in selbständigerer Art werden sollen. Man kann also von zwei vorbereitenden Epochen der Mondenentwickelung sprechen und von zwei andern während der Zeit des Abflutens. Es können solche Epochen «Kreisläufe» genannt werden. In dem, was den zwei vorbereitenden Epochen folgt und denen des Abflutens vorangeht, also in der Zeit der Mondabspaltung, wird man auch drei Epochen unterscheiden können. Die mittlere ist die Zeit der Menschwerdung der «Söhne des Lebens». Ihr geht eine solche voran, in der sich alle Verhältnisse auf dieses Hauptereignis hin zuspitzen; und es folgt eine andere, die als ein Einleben und Ausgestalten in den neuen Schöpfungen zu bezeichnen ist. Damit trennt sich die mittlere Mondenentwickelung wieder in drei Epochen, was mit den zwei vorbereitenden und den zwei abflutenden sieben MondenKreisläufe gibt. Es darf somit gesagt werden, daß die ganze Mondenentwickelung in sieben Kreisläufen abfließt. Zwischen diesen Kreisläufen liegen Ruhepausen, die auch wiederholt in der obigen Darstellung besprochen worden sind. Doch kommt man mit der Vorstellung der Wahrheit nur dann nahe, wenn man sich keine schroffen Übergänge denkt zwischen Tätigkeits- und Ruhepausen. Es ziehen sich z. B. die Sonnenwesen nach und nach von ihrer Wirksamkeit auf dem Monde zurück. Für sie beginnt eine Zeit, die nach außen als ihre Ruhepause erscheint, während auf dem Monde selbst noch rege selbständige Tätigkeit herrscht. So erstreckt sich die Tätigkeitsepoche der einen Wesensart in die Ruhepause der andern vielfach hinein. Wenn man solches in Rechnung zieht, dann kann man von einem rhythmischen Steigen und Sinken der Kräfte in Kreisläufen sprechen. Ja es sind ähnliche Abteilungen auch noch innerhalb der sieben angedeuteten Mondenkreisläufe zu erkennen. Man kann dann die ganze Mondenentwickelung einen großen Kreislauf einen Planetenlauf nennen; dann die sieben Abteilungen innerhalb eines solchen «kleine» Kreisläufe und die Glieder dieser wieder «kleinere» Kreisläufe. Diese Gliederung in siebenmal sieben Abteilungen ist auch schon bei der Sonnenentwickelung bemerkbar und auch während der Saturnepoche angedeutet. Doch muß man berücksichtigen, daß die Grenzen zwischen den Abteilungen schon bei der Sonne und noch mehr beim Saturn verwischt sind. Diese Grenzen werden immer deutlicher, je weiter die Entwickelung gegen die Erdenepoche zu fortschreitet. | В момента, в който вложеното в човешкото същество астрално тяло е придвижило това същество дотолкова напред в развитието, че неговото физическо тяло дава на „Синовете на живота“ възможност да достигнат своята човешка степен, е достигната съществената кулминация на лунната епоха. Тогава и човешкото същество е стигнало до всичко, което тази епоха може да му даде по пътя напред за самото него, за неговата вътрешност. Следващото, тоест втората половина на лунното развитие, затова би могло да се обозначи като отлив. Но се вижда, че по отношение на обкръжението на човека, а и за самия него, поради това именно в тази епоха се случва нещо от най-важно значение. Тогава в слънчево-лунното тяло бива вложена мъдрост. Показа се, че по време на този отлив се полагат зародишите на разсъдъчната и на сетивната душа. Но едва в земното време ще настъпи тяхното разгръщане, а също и на съзнаващата душа, и с това раждането на „Аза“, на свободното самосъзнание. На лунната степен разсъдъчната и сетивната душа изобщо още не се явяват така, сякаш самото човешко същество вече се изразява чрез тях, а така, сякаш те са инструменти за принадлежащите към човешкото същество „Синове на живота“. Ако човек би искал да характеризира чувството, което човекът има на Луната в тази насока, би трябвало да каже, че той усеща така: „В мен и чрез мен живее ‚Синът на живота‘; той гледа чрез мен лунното обкръжение, той размишлява в мен за нещата и съществата на това обкръжение.“ Лунният човек се чувства осенен от „Сина на живота“, той се усеща като оръдие на това по-висше същество. А по време на разделянето на Слънцето и Луната, когато се извръщаше от Слънцето, той чувстваше по-голяма самостоятелност; но при това усещаше и така, сякаш принадлежащият към него „Аз“, който в слънчевите времена беше изчезнал от образното съзнание, тогава му ставаше видим. Онова, което може да се характеризира като смяна в състоянията на съзнанието, беше за лунния човек такова, че при това той имаше чувството: „Моят Аз отлита заедно с мен в слънчевото време към по-висши области, към възвишени същества, и когато Слънцето изчезва, слиза заедно с мен в по-дълбоки светове.“ Същинското лунно развитие беше предшествано от една подготовка. Настъпи по известен начин повторение на сатурновото и слънчевото развитие. По същия начин и след повторното съединяване на Слънцето и Луната във времето на отлива могат да се различат една от друга две епохи. През тях настъпват дори физически сгъстявания до известна степен. И така, духовно-душевни състояния на слънчево-лунното образувание се редуват с физически. В такива физически епохи човешките същества, а също и съществата на низшите царства изглеждат така, сякаш в сковани, несамостоятелни облици са прообраз на онова, което трябва да станат по-късно, в земното време, по по-самостоятелен начин. Може следователно да се говори за две подготвителни епохи на лунното развитие и за две други по време на отлива. Такива епохи могат да бъдат наречени „кръговрати“. В онова, което следва двете подготвителни епохи и предхожда тези на отлива, тоест във времето на отделянето на Луната, също ще могат да се различат три епохи. Средната е времето на човекоставането на „Синовете на живота“. Предхожда я епоха, в която всички условия се изострят и насочват към това главно събитие; и след нея следва друга, която трябва да се обозначи като вживяване и оформяне в новите творения. С това средното лунно развитие отново се разделя на три епохи, което заедно с двете подготвителни и двете епохи на отлива дава седем лунни кръговрата. Следователно може да се каже, че цялото лунно развитие протича в седем кръговрата. Между тези кръговрати лежат периоди на покой, които също многократно бяха обсъждани в горното изложение. Но с представата си човек се приближава до истината само тогава, когато не си представя резки преходи между периодите на дейност и периодите на покой. Така например слънчевите същества постепенно се оттеглят от своята дейност на Луната. За тях започва време, което навън изглежда като техен период на покой, докато на самата Луна още цари оживена самостоятелна дейност. Така в много случаи епохата на дейност на единия вид същества се простира в периода на покой на другия. Ако се вземе предвид такова нещо, тогава може да се говори за ритмично издигане и спадане на силите в кръговрати. Нещо повече, подобни подразделения могат да се разпознаят и вътре в седемте посочени лунни кръговрата. Тогава цялото лунно развитие може да се нарече голям кръговрат, планетарен кръговрат; след това седемте подразделения вътре в такъв – „малки“ кръговрати, а членовете на тези отново – „по-малки“ кръговрати. Това разчленяване на седем пъти по седем подразделения е забележимо вече и при слънчевото развитие, а също е загатнато и по време на сатурновата епоха. Но трябва да се има предвид, че границите между подразделенията вече при Слънцето и още повече при Сатурн са размити. Тези граници стават все по-отчетливи, колкото по-нататък развитието напредва към земната епоха. |
| 211 | * | * |
| 212 | Nach dem Abschlusse der im vorhergehenden skizzenhaft geschilderten Mondenentwickelung treten alle dabei in Betracht kommenden Wesenheiten und Kräfte in eine geistigere Daseinsform. Diese steht auf einer ganz anderen Stufe als diejenige während der Mondperiode und auch als diejenige während der folgenden Erdenentwickelung. Ein Wesen, welches so hoch entwickelte Erkenntnisfähigkeiten hätte, daß es alle Einzelheiten der Monden- und Erdenentwickelung wahrnehmen könnte, brauchte deshalb noch nicht imstande zu sein, auch das zu schauen, was zwischen den bei den Entwicklungen geschieht. Für ein solches Wesen würden gewissermaßen am Ende der Mondenzeit die Wesen und Kräfte wie in ein Nichts entschwinden und nach Ablauf einer Zwischenzeit wieder hervortreten aus dem Dämmerdunkel des Weltenschoßes. Nur ein Wesen mit noch weit höheren Fähigkeiten könnte die geistigen Tatsachen verfolgen, welche sich in der Zwischenzeit ereignen. Am Ende der Zwischenzeit treten die an den Entwickelungsvorgängen auf Saturn, Sonne und Mond beteiligten Wesenheiten mit neuen Fähigkeiten auf. Die über dem Menschen stehenden Wesen haben sich durch ihre vorhergehenden Taten die Fähigkeit errungen, den Menschen so weiter zu entwickeln, daß er während der auf die Mondenzeit folgenden Erdenzeit eine Bewußtseinsart in sich entfalten kann, welche um eine Stufe höher steht als das Bilderbewußtsein, das ihm während der Mondenzeit eigen war. Nun muß aber der Mensch erst vorbereitet werden, zu empfangen, was ihm gegeben werden soll. Er hat während der Saturn-, Sonnen- und Mondenentwickelung den physischen Leib, den Lebensleib, den Astralleib in sein Wesen eingegliedert. Aber diese Glieder seines Wesens haben nur diejenigen Fähigkeiten und Kräfte erhalten, welche sie befähigen, für ein Bilderbewußtsein zu leben; ihnen fehlen noch die Organe und die Gestalt, durch welche sie eine Welt von sinnlich-äußeren Gegenständen wahrnehmen können, wie das für die Erdenstufe das entsprechende ist. Wie die neue Pflanze nur das entfaltet, was im Keime, der von der alten herrührt, veranlagt ist, so treten im Beginne der neuen Entwicklungsstufe die drei Glieder der Menschennatur mit solchen Formen und Organen auf, daß sie nur das Bilderbewußtsein entfalten können. Sie müssen zum Entfalten einer höheren Bewußtseinsstufe erst vorbereitet werden. — Dies geschieht in drei Vorstufen. Innerhalb der ersten wird der physische Leib auf eine solche Höhe gehoben, daß er in den Stand kommt, die notwendige Umgestaltung anzunehmen, die einem Gegenstandsbewußtsein zugrunde liegen kann. Es ist dies eine Vorstufe der Erdenentwickelung, die man als Wiederholung der Saturnperiode auf einer höheren Stufe bezeichnen kann. Denn es wird von höheren Wesenheiten während dieser Periode wie während der Saturnzeit nur am physischen Leib gearbeitet. Ist der letztere mit seiner Entwickelung genügend weit fortgeschritten, so müssen alle Wesenheiten erst wieder in eine höhere Daseinsform übergehen, bevor auch der Lebensleib fortschreiten kann. Der physische Leib muß gleichsam umgegossen werden, um bei seiner Wiederentfaltung den höher gebildeten Lebensleib aufnehmen zu können. Nach dieser, einer höheren Daseinsform gewidmeten Zwischenzeit tritt eine Art Wiederholung der Sonnenentwickelung auf höherer Stufe ein, zur Ausgestaltung des Lebensleibes. Und wieder nach einer Zwischenzeit tritt ein Ähnliches für den Astralleib in einer Wiederholung der Mondenentwickelung ein. | След завършването на описаното в общи черти в предходното лунно развитие всички същества и сили, които се вземат предвид при него, преминават в една по-духовна форма на съществуване. Тя стои на съвсем друга степен от онази по време на лунния период, а също и от онази по време на следващото земно развитие. Едно същество, което би имало толкова високо развити познавателни способности, че да може да възприема всички подробности на лунното и на земното развитие, не би било поради това непременно в състояние да вижда и онова, което се случва между двете развития. За такова същество в края на лунното време съществата и силите, така да се каже, биха изчезнали като в нищо и след изтичането на един междинен период биха се появили отново от здрачния мрак на лоното на света. Само едно същество с още много по-високи способности би могло да проследи духовните факти, които се случват в междинния период. В края на междинния период съществата, които са участвали в процесите на развитието на Сатурн, Слънцето и Луната, се появяват с нови способности. Съществата, които стоят над човека, са си извоювали чрез своите предишни дела способността да развиват човека по-нататък така, че по време на земното време, което следва лунното, той да може да разгърне в себе си вид съзнание, който стои с една степен по-високо от образното съзнание, което му е било присъщо по време на лунното време. Но сега човекът трябва първо да бъде подготвен да приеме онова, което трябва да му бъде дадено. По време на сатурновото, слънчевото и лунното развитие той е вчленил в своето същество физическото тяло, жизненото тяло, астралното тяло. Но тези членове на неговото същество са получили само онези способности и сили, които ги правят способни да живеят за едно образно съзнание; на тях още им липсват органите и обликът, чрез които да могат да възприемат свят от сетивно-външни предмети, както подобава на земната степен. Както новото растение разгръща само онова, което е заложено в зародиша, произхождащ от старото, така в началото на новата степен на развитие трите члена на човешката природа се появяват с такива форми и органи, че могат да разгърнат само образното съзнание. Те трябва първо да бъдат подготвени за разгръщането на по-висока степен на съзнание. – Това става в три предварителни степени. В рамките на първата физическото тяло бива издигнато на такава висота, че става способно да приеме необходимото преобразуване, което може да лежи в основата на едно предметно съзнание. Това е предварителна степен на земното развитие, която може да се обозначи като повторение на сатурновия период на по-висока степен. Защото по време на този период, както и по време на сатурновото време, по-висши същества работят само върху физическото тяло. Когато последното е напреднало достатъчно в своето развитие, всички същества трябва първо отново да преминат в по-висша форма на съществуване, преди и жизненото тяло да може да напредне. Физическото тяло трябва, така да се каже, да бъде претопено, за да може при повторното си разгръщане да приеме по-висшо оформеното жизнено тяло. След този междинен период, посветен на една по-висша форма на съществуване, настъпва един вид повторение на слънчевото развитие на по-висока степен, за изграждането на жизненото тяло. И отново след един междинен период настъпва нещо подобно за астралното тяло в едно повторение на лунното развитие. |
| 213 | Das Augenmerk sei nun gerichtet auf die Entwickelungstatsachen nach Beendigung der dritten der geschilderten Wiederholungen. Alle Wesenheiten und Kräfte haben sich wieder vergeistigt. Sie sind während dieser Vergeistigung in hohe Welten aufgestiegen. Die niederste der Welten, in welcher von ihnen während dieser Vergeistigungsepoche noch etwas wahrzunehmen ist, das ist dieselbe, in welcher der gegenwärtige Mensch zwischen dem Tod und einer neuen Geburt verweilt. Es sind die Regionen des Geisterlandes. Sie steigen dann allmählich wieder herab zu niederen Welten. Sie sind, bevor die physische Erdenentwickelung beginnt, so weit herabgestiegen, daß ihre niedersten Offenbarungen in der astralen oder SeelenWelt zu schauen sind. | Нека сега вниманието бъде насочено към фактите на развитието след завършването на третото от описаните повторения. Всички същества и сили отново са се одухотворили. По време на това одухотворяване те са се издигнали във високи светове. Най-низшият от световете, в който по време на тази епоха на одухотворяване още може да се възприеме нещо от тях, е същият, в който сегашният човек пребивава между смъртта и едно ново раждане. Това са областите на царството на духовете. След това те постепенно отново слизат към по-низши светове. Преди да започне физическото земно развитие, те са слезли дотолкова, че техните най-низши откровения могат да се видят в астралния, или душевния свят. |
| 214 | Alles, was vom Menschen in diesem Zeiträume vorhanden ist, hat noch seine astrale Form. Besondere Aufmerksamkeit sollte man für das Verständnis dieses Menschheitszu standes darauf legen, daß der Mensch in sich hat physischen Leib, Lebensleib und Astralleib, daß aber sowohl der physische wie auch der Lebensleib nicht in physischer und ätherischer, sondern eben in astralischer Form vorhanden sind. Was da den physischen Leib zum physischen macht, ist nicht die physische Form, sondern die Tatsache, daß er, obzwar ihm die astralische Form eignet, doch die physischen Gesetze in sich hat. Er ist ein Wesen mit physischer Gesetzmäßigkeit in seelischer Form. Ähnliches gilt für den Lebensleib. | Всичко, което е налице от човека в този период, има още своята астрална форма. За разбирането на това състояние на човечеството трябва да се обърне особено внимание на това, че човекът има в себе си физическо тяло, жизнено тяло и астрално тяло, но че както физическото, така и жизненото тяло са налице не във физическа и етерна, а именно в астрална форма. Онова, което там прави физическото тяло физическо, не е физическата форма, а фактът, че то, макар да му е присъща астралната форма, все пак има в себе си физическите закони. То е същество с физическа закономерност в душевна форма. Подобно нещо важи и за жизненото тяло. |
| 215 | Vor dem geistigen Auge steht auf dieser Entwickelungsstufe die Erde zunächst als ein Weltenwesen, das ganz Seele und Geist ist, in dem also auch die physischen und die lebendigen Kräfte noch seelisch erscheinen. In diesem Welt gebilde ist, der Anlage nach, alles enthalten, was sich später zu den Geschöpfen der physischen Erde umwandeln soll. Es ist leuchtend; sein Licht ist aber noch kein solches, das physische Augen wahrnehmen könnten, auch wenn sie da wären. Es leuchtet nur in dem seelischen Lichte für das geöffnete Auge des Sehers. | На тази степен на развитие пред духовното око отначало стои Земята като световно същество, което е изцяло душа и дух, в което следователно и физическите, и живите сили се явяват още душевно. В това световно образувание се съдържа, като заложба, всичко, което по-късно трябва да се преобразува в създанията на физическата Земя. То е светещо; но неговата светлина още не е такава, че да могат да я възприемат физически очи дори да ги имаше там. То свети само в душевната светлина за отвореното око на ясновидеца. |
| 216 | Es geht nun in diesem Wesen etwas vor, was man als Verdichtung bezeichnen kann. Das Ergebnis dieser Verdichtung ist, daß nach einiger Zeit inmitten des Seelengebildes eine Feuerform erscheint, wie eine solche der Saturn in seinem dichtesten Zustande war. Diese Feuerform ist durchwoben von den Wirkungen der verschiedenen Wesenheiten, welche an der Entwickelung beteiligt sind. Es ist wie ein Auf- und Untertauchen von der und in die Erden-Feuerkugel, was da als Wechselwirkung zwischen diesen Wesenheiten und dem Himmelskörper zu beobachten ist. Die Erden-Feuerkugel ist daher nicht etwa eine gleichförmige Substanz, sondern etwas wie ein durchseelter und durchgeistigter Organismus. Diejenigen Wesen, welche dazu bestimmt sind, auf der Erde Menschen in gegenwärtiger Gestalt zu werden, sind jetzt noch in einer Lage, daß sie sich am wenigsten beteiligen an dem Untertauchen in den Feuerkörper. Sie halten sich noch fast ganz im unverdichteten Umkreise auf. Sie sind noch im Schöße der höheren geistigen Wesen. Sie berühren auf dieser Stufe nur mit einem Punkte ihrer Seelenform die Feuer erde; und das bewirkt, daß die Wärme einen Teil ihrer Astralform verdichtet. Dadurch wird in ihnen das Erdenleben entzündet. Sie gehören mit dem größten Teile ihres Wesens also noch den seelisch-geistigen Welten an; nur durch die Berührung mit dem Erdenfeuer werden sie von Lebenswärme umspielt. Wollte man sich ein sinnlich-übersinnliches Bild von diesen Menschen im Anbeginne der physischen Erdenzeit machen, so müßte man sich eine seelische Eiform denken, die im Erdenumkreis enthalten und an ihrer unteren Fläche wie die Eichelfrucht von einem Becher umschlossen wird. Nur besteht die Substanz des Bechers lediglich aus Wärme oder Feuer. Das Eingehülltwerden von Wärme hat nun nicht nur im Gefolge, daß im Menschen das Leben entzündet wird, sondern es tritt damit gleichzeitig eine Veränderung im Astralleibe auf. Diesem gliedert sich die erste Anlage zu dem ein, was später zur Empfindungsseele wird. Man kann deshalb sagen, daß der Mensch auf dieser Stufe seines Daseins besteht aus der Empfindungsseele, dem Astralleib, dem Lebensleib und dem aus Feuer gewobenen physischen Leib. In dem Astralleibe wogen auf und ab die geistigen Wesenheiten, welche am Dasein des Menschen beteiligt sind; durch die Empfindungsseele fühlt sich dieser an den Erdkörper gebunden. Er hat also in dieser Zeit ein vorwiegendes Bilderbewußtsein, in dem sich die geistigen Wesen offenbaren, in deren Schoß er liegt; und nur wie ein Punkt innerhalb dieses Bewußtseins tritt die Empfindung des eigenen Leibes auf. Er sieht gleichsam aus der geistigen Welt auf ein irdisches Besitztum hinunter, von dem er fühlt: «Das ist dir.» — Immer wieder schreitet nun die Verdichtung der Erde vor; und damit wird die charakterisierte Gliederung im Menschen immer deutlicher. Von einem bestimmten Zeitpunkte der Entwickelung an ist die Erde so weit verdichtet, daß nur ein Teil noch feurig ist Ein anderer Teil hat eine substantielle Form angenommen, welche man als «Gas» oder «Luft» ansprechen kann. Nun geht auch mit dem Menschen eine Veränderung vor sich. Er wird jetzt nicht nur von der Erdenwärme berührt, sondern es gliedert sich seinem Feuerleibe die Luftsubstanz ein. Und wie die Wärme in ihm das Leben entzündet hat, so erregt die ihn umspielende Luft in ihm eine Wirkung, die man als (geistigen) Ton bezeichnen kann. Sein Lebensleib erklingt. Gleichzeitig sondert sich aus dem Astralleibe ein Teil aus, welcher die erste Anlage der später auftretenden Verstandesseele ist. — Um nun sich vor Augen zu rücken, was in dieser Zeit in des Menschen Seele vorgeht, muß man darauf achten, daß in dem Luft-Feuerkörper der Erde die über dem Menschen stehenden Wesen auf- und ab wogen. In der Feuererde sind es zunächst die «Geister der Persönlichkeit», welche für den Menschen bedeutsam sind. Und indem der Mensch von der Erdenwärme zum Leben erregt wird, sagt sich seine Empfindungsseele: Dies sind die «Geister der Persönlichkeit». Ebenso kündigen sich in dem Luftkörper diejenigen Wesen an, welche oben in dieser Schrift «Erzengel» (im Sinne der christlichen Esoterik) genannt wurden. Ihre Wirkungen sind es, welche der Mensch als Ton in sich verspürt, wenn die Luft ihn umspielt. Und die Verstandesseele sagt sich dabei: «Dies sind die Erzengel.» So ist das, was der Mensch auf dieser Stufe durch seine Verbindung mit der Erde wahrnimmt, noch nicht eine Summe von physischen Gegenständen, sondern er lebt in Wärmeempfindungen, welche zu ihm aufsteigen, und in Tönen; aber er verspürt in diesen Wärmeströmungen und in diesem Tongewoge die «Geister der Persönlichkeit» und die «Erzengel». Er kann diese Wesen allerdings nicht unmittelbar wahrnehmen, sondern nur wie durch den Schleier der Wärme und des Tones. Während diese Wahrnehmungen von der Erde her in seine Seele eindringen, steigen in dieser noch immer die Bilder der höheren Wesenheiten auf und nieder, in deren Schoße er sich fühlt. | Сега в това същество се извършва нещо, което може да се обозначи като сгъстяване. Резултатът от това сгъстяване е, че след известно време насред душевното образувание се появява огнена форма, каквато беше Сатурн в своето най-плътно състояние. Тази огнена форма е протъкана от въздействията на различните същества, които участват в развитието. Онова, което там може да се наблюдава като взаимодействие между тези същества и небесното тяло, е като едно изплуване от земното огнено кълбо и потапяне в него. Затова земното огнено кълбо съвсем не е еднородна субстанция, а нещо като одушевен и одухотворен организъм. Онези същества, които са предназначени да станат на Земята хора в сегашния облик, сега още са в такова положение, че най-малко участват в потапянето в огненото тяло. Те още се намират почти изцяло в несгъстената околност. Те са още в лоното на по-висшите духовни същества. На тази степен те докосват огнената земя само с една точка от своята душевна форма; и вследствие на това топлината сгъстява част от тяхната астрална форма. Така в тях се запалва земният живот. Следователно с най-голямата част от своето същество те още принадлежат на душевно-духовните светове; само чрез докосването със земния огън ги облива жизнена топлина. Ако човек би искал да си създаде сетивно-свръхсетивна картина на тези хора в самото начало на физическото земно време, би трябвало да си представи една душевна яйцевидна форма, която се съдържа в земната околност и откъм долната си повърхност е обхваната от чашка, както жълъдът. Само че веществото на чашката се състои единствено от топлина или огън. Обвиването от топлина сега има за последица не само това, че в човека се запалва животът, но с това едновременно настъпва и промяна в астралното тяло. В него се вчленява първата заложба на онова, което по-късно става сетивна душа. Затова може да се каже, че на тази степен на своето съществуване човекът се състои от сетивната душа, астралното тяло, жизненото тяло и изтъканото от огън физическо тяло. В астралното тяло се люшкат нагоре и надолу духовните същества, които участват в съществуването на човека; чрез сетивната душа той се чувства привързан към земното тяло. Следователно в това време той има преобладаващо образно съзнание, в което се откриват духовните същества, в чието лоно лежи той; и само като точка вътре в това съзнание се появява усещането за собственото тяло. Той, така да се каже, гледа от духовния свят надолу към едно земно притежание, за което чувства: „Това е твое.“ – Отново и отново напредва сега сгъстяването на Земята; и с това охарактеризираното разчленяване в човека става все по-отчетливо. От определен момент на развитието нататък Земята е сгъстена дотолкова, че само една част е още огнена. Друга част е приела субстанциална форма, която може да се определи като „газ“ или „въздух“. Сега и с човека се извършва промяна. Сега той не само бива докосван от земната топлина, но и в неговото огнено тяло се вчленява въздушната субстанция. И както топлината е запалила в него живота, така обгръщащият го въздух поражда в него въздействие, което може да се обозначи като (духовен) тон. Неговото жизнено тяло зазвучава. Едновременно от астралното тяло се отделя една част, която е първата заложба на появяващата се по-късно разсъдъчна душа. – За да си представи сега нагледно какво се извършва в това време в душата на човека, човек трябва да обърне внимание на това, че във въздушно-огненото тяло на Земята съществата, които стоят над човека, се люшкат нагоре и надолу. В огнената Земя отначало „Духовете на личността“ са онези, които са значими за човека. И като човекът бива възбуждан за живот от земната топлина, неговата сетивна душа си казва: Това са „Духовете на личността“. По същия начин във въздушното тяло се възвестяват онези същества, които по-горе в това съчинение бяха наречени „Архангели“ (в смисъла на християнската езотерика). Техните въздействия са онова, което човекът усеща в себе си като тон, когато въздухът го обгръща. И разсъдъчната душа си казва при това: „Това са Архангелите.“ Така онова, което човекът възприема на тази степен чрез своята връзка със Земята, още не е сбор от физически предмети, а той живее в усещания за топлина, които се издигат към него, и в тонове; но в тези топлинни течения и в това вълнение от тонове той усеща „Духовете на личността“ и „Архангелите“. Наистина той не може да възприема тези същества непосредствено, а само като през воала на топлината и на тона. Докато тези възприятия проникват откъм Земята в неговата душа, в нея все още се издигат и спускат образите на по-висшите същества, в чието лоно той се чувства. |
| 217 | Nun schreitet die Entwicklung der Erde weiter. Das Weiterschreiten drückt sich wieder in einer Verdichtung aus. Es gliedert sich die wässerige Substanz dem Erdenkörper ein, so daß dieser nun aus drei Gliedern, dem feurigen, dem luftförmigen und dem wässerigen besteht. Bevor dies geschieht, spielt sich ein wichtiger Vorgang ab. Es spaltet sich aus der Feuer-Luft-Erde ein selbständiger Weltkörper ab, der dann in seiner weiteren Entwicklung zur gegenwärtigen Sonne wird. Vorher waren Erde und Sonne ein Körper. Nach der Abspaltung der Sonne hat zunächst die Erde noch alles in sich, was in und auf dem gegenwärtigen Monde ist. Die Absonderung der Sonne geschieht, weil höhere Wesenheiten zu ihrer eigenen Entwicklung und zu dem, was sie für die Erde zu tun haben, die bis zum Wasser verdichtete Materie nicht mehr weiter ertragen können. Sie sondern sich aus der gemeinsamen Erdenmasse die allein für sie brauchbaren Substanzen heraus und ziehen sich aus derselben heraus, um sich in derSonne einen neuen Wohnplatz zu bilden. Sie wirkennun von der Sonne aus von außen auf die Erde. Der Mensch aber bedarf zu seiner weiteren Entwickelung eines Schauplatzes, auf dem sich die Substanz auch noch weiter verdichtet. | Сега развитието на Земята продължава напред. Напредването отново се изразява в сгъстяване. В земното тяло се вчленява водната субстанция, така че то сега се състои от три члена: огнения, въздухообразния и водния. Преди това да стане, се разиграва един важен процес. От огнено-въздушната Земя се отделя едно самостоятелно световно тяло, което после в по-нататъшното си развитие става сегашното Слънце. Преди това Земята и Слънцето бяха едно тяло. След отделянето на Слънцето Земята отначало още съдържа в себе си всичко, което е в и върху сегашната Луна. Отделянето на Слънцето става, защото по-висши същества заради своето собствено развитие и заради онова, което имат да направят за Земята, вече не могат да понасят материята, сгъстена до водата. Те отделят от общата земна маса единствено годните за тях субстанции и се изтеглят от нея, за да си образуват в Слънцето ново жилище. Сега те въздействат от Слънцето отвън върху Земята. Но за своето по-нататъшно развитие човекът се нуждае от сцена, на която субстанцията се сгъстява още повече. |
| 218 | Mit der Eingliederung der wässerigen Substanz in den Erdenkörper geht auch eine Verwandlung des Menschen ein her. Nunmehr strömt in ihn nicht nur das Feuer, und es umspielt ihn nicht nur die Luft, sondern es gliedert sich die wässerige Substanz in seinen physischen Leib ein. Gleichzeitig verändert sich sein ätherischer Teil; diesen nimmt nämlich der Mensch nunmehr wie einen feinen Lichtleib wahr. Der Mensch hat vorher Wärmeströme von der Erde zu sich emporkommen gefühlt, er hat Luft durch Tönen zu sich her andringend empfunden; jetzt durchdringt seinen Feuer-LuftLeib auch das wässerige Element, und er sieht dessen Ein- und Ausströmen als Aufleuchten und Abdämmern von Licht. Aber auch in seiner Seele ist eine Veränderung eingetreten. Es ist zu den Anlagen der Empfindungs- und Verstandesseele diejenige der Bewußtseinsseele getreten. In dem Elemente des Wassers wirken die «Engel»; sie sind auch die eigentlichen Lichterreger. Dem Menschen ist es, als ob sie ihm im Lichte erschienen.—Gewisse höhere Wesenheiten, die vorher in dem Erdenkörper selbst waren, wirken nunmehr auf diesen von der Sonne aus. Dadurch ändern sich alle Wirkungen auf der Erde. Der an die Erde gefesselte Mensch könnte die Wirkungen der Sonnenwesen nicht mehr in sich verspüren, wenn seine Seele fortwährend der Erde zugewandt wäre, aus welcher sein physischer Leib genommen ist. Es tritt nunmehr ein Wechsel in den menschlichen Bewußtseinszuständen auf. Die Sonnenwesen entreißen die Seele des Menschen zu gewissen Zeiten dem physischen Leibe, so daß der Mensch jetzt abwechselnd im Schoße der Sonnenwesen rein seelisch ist, und zu andern Zeiten in einem ZuStande, wo er mit dem Leibe verbunden ist und die Einflüsse der Erde empfangt. Ist er im physischen Leibe, dann strömen die Wärmeströmungen zu ihm auf. Es umtönen ihn die Luftmassen; es dringen die Wasser aus ihm aus und in ihn ein. Ist der Mensch außerhalb seines Leibes, dann ist er in seiner Seele durchwogt von den Bildern der höheren Wesen, in deren Schoße er ist. — Die Erde durchlebt auf dieser Stufe ihrer Entwickelung zwei Zeiten. In der einen darf sie mit ihren Substanzen die Menschenseelen umspielen und sie mit Leibern überziehen; in der andern sind die Seelen von ihr gewichen; nur die Leiber sind ihr geblieben. Sie ist mit den Menschenwesen in einem schlafenden Zustande. Man kann durchaus sachgemäß davon sprechen, daß in diesen Zeiten urferner Vergangenheit die Erde eine Tages- und eine Nachtzeit durchmacht. (Physisch-räumlich drückt sich dieses dadurch aus, daß durch die gegenseitige Wirkung der Sonnen- und Erdenwesen die Erde in eine Bewegung im Verhältnis zur Sonne kommt; dadurch wird der Wechsel in der charakterisierten Nacht- und Tageszeit herbeigeführt. Die Tageszeit spielt sich ab, wenn die Erdenfläche, auf welcher sich der Mensch entwickelt, der Sonne zugekehrt ist; die Nachtzeit, also die Zeit, in welcher der Mensch ein rein seelisches Da sein führt, dann, wenn diese Fläche der Sonne abgekehrt ist Man darf sich nun allerdings nicht denken, daß in jener Urzeit die Bewegung der Erde um die Sonne schon der gegenwärtigen ähnlich war. Es waren die Verhältnisse noch ganz anders. Es ist aber auch nützlich, schon hier zu ahnen, daß die Bewegungen der Himmelskörper als Folge der Beziehungen entstehen, welche die sie bewohnenden geistigen Wesen zueinander haben. Die Himmelskörper werden durch geistig-seelische Ursachen in solche Lagen und Bewegungen gebracht, daß im Physischen die geistigen Zustände sich ausleben können.) | С вчленяването на водната субстанция в земното тяло протича и едно преобразяване на човека. Сега в него вече не само струи огънят и не само въздухът го обгръща, но и водната субстанция се вчленява в неговото физическо тяло. Едновременно се променя неговата етерна част: човекът сега я възприема като фино светлинно тяло. По-рано човекът е чувствал как топлинни течения се издигат от Земята към него, той е усещал как въздухът напира към него чрез звучене; сега неговото огнено-въздушно тяло бива проникнато и от водния елемент и той вижда неговото втичане и изтичане като просветване и помръкване на светлина. Но и в неговата душа е настъпила промяна. Към заложбите на сетивната и разсъдъчната душа се е присъединила заложбата на съзнаващата душа. В елемента на водата действат „Ангелите“; те са и онези, които всъщност пораждат светлината. На човека му се струва, че те му се явяват в светлината. – Определени по-висши същества, които преди това бяха в самото земно тяло, сега въздействат върху него от Слънцето. Поради това се променят всички въздействия на Земята. Прикованият към Земята човек не би могъл вече да усеща в себе си въздействията на слънчевите същества, ако неговата душа беше постоянно обърната към Земята, от която е взето неговото физическо тяло. Сега настъпва смяна в човешките състояния на съзнанието. Слънчевите същества откъсват в определени времена душата на човека от физическото тяло, така че човекът сега последователно е ту чисто душевен в лоното на слънчевите същества, ту в други времена – в състояние, в което е свързан с тялото и приема влиянията на Земята. Когато е във физическото тяло, към него се издигат топлинните течения. Въздушните маси звучат около него; водите излизат от него и влизат в него. Когато човекът е извън своето тяло, тогава в своята душа той бива облян от вълните на образите на по-висшите същества, в чието лоно се намира. – Земята преживява на тази степен на своето развитие две времена. В едното ѝ е дадено да обгръща с веществата си човешките души и да ги облича с тела; в другото душите са се оттеглили от нея; останали са ѝ само телата. Тя е заедно с човешките същества в спящо състояние. Съвсем в съответствие с фактите може да се говори за това, че в тези времена на прадалечно минало Земята преминава през едно дневно и едно нощно време. (Във физическо-пространствено отношение това се изразява в това, че чрез взаимното въздействие на слънчевите и земните същества Земята влиза в движение спрямо Слънцето; така се предизвиква смяната на охарактеризираното нощно и дневно време. Дневното време протича, когато земната повърхност, на която се развива човекът, е обърната към Слънцето; нощното време, тоест времето, в което човекът води чисто душевно съществуване – тогава, когато тази повърхност е извърната от Слънцето. Разбира се, не бива да си представяме, че в онова прадревно време движението на Земята около Слънцето беше вече подобно на сегашното. Условията бяха още съвсем различни. Но е и полезно още тук да се предусети, че движенията на небесните тела възникват като следствие от отношенията, които обитаващите ги духовни същества имат помежду си. Небесните тела биват поставяни от духовно-душевни причини в такива положения и движения, че във физическото духовните състояния да могат да се изживеят.) |
| 219 | Wendete man den Blick auf die Erde während ihrer Nachtzeit, so würde man ihren Körper leichnamähnlich sehen. Denn sie besteht ja zum großen Teile aus den verfallenden Leibern der Menschen, deren Seelen in einer andern Daseinsform sich befinden. Es verfallen die gegliederten, wässerigen und luftförmigen Gebilde, aus denen die Menschenleiber gebildet waren, und lösen sich in der übrigen Erdenmasse auf. Nur derjenige Teil des Menschenleibes, welcher sich durch das Zusammenwirken des Feuers und der Menschenseele vom Beginne der Erdenentwickelung an gebildet hat und welcher dann in der Folge immer dichter geworden ist, er bleibt bestehen wie ein äußerlich unansehnlicher Keim. Man darf also, was hier über Tag- und Nachtzeit gesagt ist, sich nicht zu ähnlich denken dem, was für die gegenwärtige Erde mit diesen Bezeichnungen gemeint ist. Wenn nun zur beginnenden Tageszeit die Erde wieder der unmittelbaren Sonnen einwirkung teilhaftig wird, dann dringen die Menschenseelen in den Bereich des physischen Lebens. Sie berühren sich mit jenen Keimen und machen sie aufsprießen, so daß diese eine äußere Gestalt annehmen, welche wie ein Abbild des menschlichen Seelenwesens erscheint Es ist etwas wie eine zarte Befruchtung, was sich da abspielt zwischen Menschenseele und Leibeskeim. Nun beginnen diese also verkörperten Seelen auch wieder die Luft- und Wassermassen heranzuziehen und sie ihrem Leibe einzugliedern. Von dem gegliederten Leib wird die Luft ausgestoßen und eingesogen: die erste Anlage zum späteren Atmungsprozeß. Auch wird das Wasser aufgenommen und ausgestoßen: eine ursprüngliche Art des Ernährungsprozesses beginnt Diese Vorgänge werden aber noch nicht als äußerliche wahrgenommen. Eine Art von äußerer Wahrnehmung findet durch die Seele nur bei der charakterisierten Art von Befruchtung statt. Da fühlt die Seele dumpf ihr Erwachen zum physischen Dasein, indem sie den Keim berührt, der ihr von der Erde entgegengehalten wird. Sie vernimmt da etwas, was sich etwa in die Worte bringen läßt: «Das ist meine Gestalt» Und ein solches Gefühl, das man auch ein aufdämmerndes Ich-Gefühl nennen dürfte, bleibt der Seele während ihrer ganzen Verbindung mit dem physischen Leibe. Den Vorgang der Luft aufnahme empfindet aber die Seele noch durchaus seelisch geistig, noch als einen bildhaften. Er erscheint in Form von auf- und abwogenden Tonbildern, welche dem sich gliedern den Keim die Formen geben. Die Seele fühlt sich überall von Tönen umwogt, und sie empfindet, wie sie sich den Leib nach diesen Tonkräften ausgestaltet. Es bildeten sich so Menschengestalten auf der damaligen Stufe aus, die für ein gegenwärtiges Bewußtsein in keiner AußenWelt beobachtet werden können. Wie feinsubstantielle pflanzen- und blu menartige Formen bilden sie sich aus, welche aber innerlich beweglich sind und demnach wie flatternde Blumen erscheinen. Und das selige Gefühl seines Gestaltens zu solchen Formen durchlebt der Mensch während seiner Erdenzeit. Die Aufnahme der wässerigen Teile wird in der Seele als Kraft zufuhr, als innerliche Stärkung empfunden. Nach außen erscheint es als Wachsen des physischen Menschengebildes. Mit dem Abnehmen der unmittelbaren Sonnenwirkung verliert auch die Menschenseele die Kraft, diese Vorgänge zu beherrschen. Sie werden nach und nach abgeworfen. Nur diejenigen Teile bleiben, welche den oben charakterisierten Keim reifen lassen. Der Mensch aber verläßt seinen Leib und kehrt in die geistige Daseinsform zurück. (Da nicht alle Teile des Erdenkörpers zum Aufbau von Menschenleibern verwendet werden, so hat man sich auch nicht vorzustellen, daß in der Nachtzeit der Erde diese einzig nur aus den verfallenden Leichnamen und den auf Erweckung wartenden Keimen besteht Alles dieses ist eingelagert in andere Gebilde, die aus den Substanzen der Erde sich formen. Wie es sich mit diesen verhält, soll sich später zeigen.) | Ако човек насочеше погледа си към Земята по време на нейното нощно време, би видял тялото ѝ подобно на труп. Защото тя се състои в голяма част от разпадащите се тела на хората, чиито души се намират в друга форма на съществуване. Разпадат се разчленените водни и въздухообразни образувания, от които бяха образувани човешките тела, и се разтварят в останалата земна маса. Само онази част от човешкото тяло, която се е образувала чрез съвместното действие на огъня и човешката душа от началото на земното развитие и която впоследствие е ставала все по-плътна, остава да съществува като външно невзрачен зародиш. Следователно онова, което тук се казва за дневно и нощно време, не бива да си го представяме твърде подобно на онова, което се има предвид с тези обозначения за сегашната Земя. Когато сега при започващото дневно време Земята отново получи непосредственото въздействие на Слънцето, тогава човешките души проникват в областта на физическия живот. Те влизат в допир с онези зародиши и ги карат да покълнат, така че те приемат външен облик, който изглежда като отражение на човешкото душевно същество. Онова, което се разиграва там между човешката душа и телесния зародиш, е нещо като нежно оплождане. Сега тези така въплътени души започват отново да привличат въздушните и водните маси и да ги вчленяват в своето тяло. От разчлененото тяло въздухът бива изтласкван и всмукван: първата заложба на по-късния дихателен процес. Също и водата бива поемана и изтласквана: започва един първоначален вид хранителен процес. Но тези процеси още не се възприемат като външни. Един вид външно възприятие се осъществява от душата само при охарактеризирания вид оплождане. Тогава душата смътно чувства своето събуждане за физическото съществуване, като докосва зародиша, който ѝ бива поднесен от Земята. Тя долавя тогава нещо, което може да се изрази приблизително с думите: „Това е моят облик.“ И такова чувство, което би могло да се нарече и зазоряващо се чувство за Аза, остава у душата през цялата ѝ връзка с физическото тяло. Процеса на поемането на въздух обаче душата го усеща още изцяло душевно-духовно, още като образен процес. Той се явява във формата на люшкащи се нагоре и надолу тонови образи, които дават формите на разчленяващия се зародиш. Душата се чувства навсякъде обгърната от вълни на тонове и усеща как оформя тялото си според тези тонови сили. Така се образуваха човешки облици на тогавашната степен, които за едно сегашно съзнание не могат да бъдат наблюдавани в никакъв външен свят. Те се образуват като финосубстанциални растениеподобни и цветоподобни форми, които обаче са вътрешно подвижни и поради това изглеждат като пърхащи цветя. И блаженото чувство от своето оформяне в такива форми човекът го изживява през своето земно време. Поемането на водните части се усеща в душата като приток на сила, като вътрешно укрепване. Навън това се явява като растеж на физическото човешко образувание. С намаляването на непосредственото слънчево въздействие и човешката душа губи силата да владее тези процеси. Те постепенно биват отхвърлени. Остават само онези части, които дават възможност охарактеризираният по-горе зародиш да узрее. А човекът напуска своето тяло и се връща в духовната форма на съществуване. (Тъй като не всички части на земното тяло се използват за изграждането на човешки тела, не бива и да си представяме, че в нощното време на Земята тя се състои единствено и само от разпадащите се трупове и от очакващите събуждане зародиши. Всичко това е вложено в други образувания, които се оформят от веществата на Земята. Какво е положението с тях, ще се покаже по-късно.) |
| 220 | Nun setzt sich aber der Vorgang der Verdichtung der Erdensubstanz fort Zu dem wässerigen Elemente tritt das feste, das man «erdig» nennen kann, hinzu. Und damit beginnt auch der Mensch, während seiner Erdenzeit seinem Leibe das erdige Element einzugliedern. Sobald diese Eingliederung beginnt, haben die Kräfte, welche sich die Seele mitbringt aus ihrer leibfreien Zeit, nicht mehr dieselbe Macht wie vorher. Früher gestaltete sich die Seele den Leib aus dem feurigen, dem luftigen und dem wässerigen Element nach Maßgabe der Töne, die sie umklangen, und der Lichtbilder, welche sie umspielten. Gegenüber der verfestigten Gestalt kann das die Seele nicht Es greifen nunmehr in die Gestaltung andere Mächte ein. In dem, was vom Menschen zurückbleibt, wenn die Seele aus dem Leibe weicht, stellt sich nunmehr nicht nur ein Keim dar, welcher durch die wiederkehrende Seele zum Leben entfacht wird, sondern ein Gebilde, welches auch die Kraft dieser Belebung selbst in sich enthält. Die Seele läßt bei ihrem Scheiden nicht bloß ihr Nachbild auf der Erde zurück, sondern sie versenkt auch einen Teil ihrer belebenden Macht in dieses Abbild. Sie kann beim Wieder erscheinen auf der Erde nun nicht mehr allein das Abbild zum Leben erwecken, sondern es muß im Abbild selbst die Belebung geschehen. Die geistigen Wesen, welche von der Sonne aus auf die Erde wirken, erhalten jetzt die belebende Kraft in dem Menschenleibe, auch wenn der Mensch nicht selbst auf der Erde ist. So fühlt jetzt die Seele bei ihrer Verkörperung nicht nur die sie umwogenden Töne und Lichtbilder, in denen sie die zunächst über ihr stehenden Wesen empfindet, sondern sie erlebt durch das Empfangen des erdigen Elementes den Einfluß jener noch höheren Wesen, die auf der Sonne ihren Schauplatz aufgeschlagen haben. Vorher empfand der Mensch sich den geistig-seelischen Wesen angehörig, mit denen er vereint war, wenn er leibfrei war. In ihrem Schoße war noch sein «Ich». Nun trat ihm dieses «Ich» ebenso während der physischen Verkörperung entgegen, wie das andere, was um ihn war während dieser Zeit. Selbständige Abbilder des seelisch-geistigen Menschenwesens waren nunmehr auf der Erde. Es waren dies im Vergleiche mit dem gegenwärtigen Menschenleibe Gebilde von feiner Stofflichkeit Denn die erdigen Teile mischten sich ihnen nur in feinstem Zustande bei. Etwa so, wie der gegenwärtige Mensch die fein verteilten Substanzen eines Gegenstandes mit seinem Geruchsorgan aufnimmt Wie Schatten waren die Menschenleiber. Da sie aber auf die ganze Erde verteilt waren, so gerieten sie unter die Einwirkungen der Erde, die auf verschiedenen Teilen von deren Oberfläche verschiedener Art waren. Während vorher die leiblichen Abbilder dem sie belebenden Seelenmenschen entsprachen und deshalb wesentlich gleich waren über die ganze Erde hin, so trat jetzt Verschiedenheit unter den Menschenformen auf. Damit bereitete sich das vor, was später als Verschiedenheit der Rassen auftrat. —Mit dem Selbständigwerden des leiblichen Menschen war aber die vorherige enge Verbindung des Erdenmenschen und der geistig-seelischen Welt bis zu einem gewissen Grade gelöst Wenn nunmehr die Seele den Leib verließ, so lebte dieser etwas wie eine Fortsetzung des Lebens weiter. — Wäre nun die Entwickelung in dieser Art fortgeschritten, so hätte die Erde unter dem Einfluß ihres festen Elementes verhärten müssen. Der auf diese Verhältnisse zu rückblickenden übersinnlichen Erkenntnis zeigt sich, wie sich die Menschenleiber, da sie von ihren Seelen verlassen sind, immer mehr verfestigen. Und nach einiger Zeit würden die zur Erde zurückkehrenden Menschenseelen kein brauchbares Material gefunden haben, mit dem sie sich hätten vereinigen können. Alle für den Menschen brauchbaren Stoffe wären verwendet worden, um die Erde anzufüllen mit den verholzten Überresten von Verkörperungen. | Но сега процесът на сгъстяване на земната субстанция продължава. Към водния елемент се прибавя твърдият, който може да се нарече „землист“. И с това и човекът започва по време на своето земно време да вчленява в тялото си землистия елемент. Щом започне това вчленяване, силите, които душата донася със себе си от своето свободно от тяло време, вече нямат същата мощ като преди. По-рано душата оформяше тялото от огнения, въздушния и водния елемент съобразно с тоновете, които звучаха около нея, и със светлинните образи, които играеха около нея. Спрямо втвърдения облик душата не може да прави това. Сега в оформянето се намесват други сили. В онова, което остава от човека, когато душата се оттегли от тялото, сега се явява не само зародиш, в който завръщащата се душа разпалва живота, а образувание, което съдържа в себе си и силата на самото това оживяване. При своето заминаване душата оставя на Земята не само своето подобие, но и потапя част от своята оживяваща мощ в това отражение. При повторното си появяване на Земята тя вече не може сама да съживи отражението, а оживяването трябва да стане в самото отражение. Духовните същества, които въздействат от Слънцето върху Земята, сега запазват оживяващата сила в човешкото тяло дори когато самият човек не е на Земята. Така сега душата при своето въплъщение чувства не само обгръщащите я тонове и светлинни образи, в които усеща най-близо стоящите над нея същества, но чрез приемането на землистия елемент преживява и влиянието на онези още по-висши същества, които са устроили своята сцена на Слънцето. Преди това човекът се усещаше принадлежащ към духовно-душевните същества, с които беше съединен, когато беше свободен от тяло. В тяхното лоно беше още неговият „Аз“. Тогава този „Аз“ застана срещу него по време на физическото въплъщение също така, както и другото, което беше около него през това време. Сега на Земята имаше самостоятелни отражения на душевно-духовното човешко същество. В сравнение със сегашното човешко тяло това бяха образувания от фина вещественост. Защото землистите части се примесваха към тях само в най-фино състояние. Приблизително така, както сегашният човек поема фино разпределените вещества на един предмет със своя обонятелен орган. Като сенки бяха човешките тела. Но тъй като бяха разпределени по цялата Земя, те попаднаха под въздействията на Земята, които бяха от различен род на различните части на нейната повърхност. Докато по-рано телесните отражения отговаряха на оживяващия ги душевен човек и поради това бяха по същество еднакви по цялата Земя, сега се появи различие между човешките форми. С това се подготви онова, което по-късно се появи като различие на расите. – Но с осамостояването на телесния човек предишната тясна връзка между земния човек и духовно-душевния свят беше до известна степен разхлабена. Когато сега душата напускаше тялото, то продължаваше да живее нещо като продължен живот. – Ако развитието беше продължило по този начин, Земята би трябвало да се втвърди под влиянието на своя твърд елемент. На свръхсетивното познание, което гледа назад към тези условия, се показва как човешките тела, тъй като са изоставени от своите души, все повече се втвърдяват. И след известно време завръщащите се на Земята човешки души не биха намерили годен материал, с който да могат да се съединят. Всички годни за човека вещества биха били използвани, за да се изпълни Земята с превърналите се в дърво останки от въплъщения. |
| 221 | Da trat ein Ereignis ein, welches der ganzen Entwickelung eine andere Wendung gab. Alles, was im festen Erdenstoffe zur bleibenden Verhärtung beitragen konnte, wurde ausgeschieden. Unser gegenwärtiger Mond verließ damals die Erde. Und was vorher unmittelbar in der Erde zur bleibenden Formbildung beigetragen hatte, das wirkte jetzt mittelbar in abgeschwächter Art vom Monde aus. Die höheren Wesen, von denen diese Formbildung abhängt, hatten beschlossen, ihre Wirkungen nicht mehr vom Innern der Erde, sondern von außen dieser zukommen zu lassen. Dadurch trat in den leiblichen Menschengebilden eine Verschiedenheit auf, welche man als den Anfang der Trennung in ein männliches und weibliches Geschlecht bezeichnen muß. Die feinstofflichen Menschengestalten, die vorher die Erde bewohnten, ließen durch das Zusammenwirken der beiden Kräfte in sich selber, des Keimes und der belebenden Kraft, die neue Menschenform, ihren Nachkömmling, hervorgehen. Jetzt bildeten sich diese Nachkömmlinge um. In der einen Gruppe solcher Nachkömmlinge wirkte mehr die Keimkraft des Geistig-Seelischen, in der anderen Gruppe mehr die belebende Keimkraft. Das wurde dadurch bewirkt, daß mit dem Herausgang des Mondes von der Erde das Erdenelement seine Gewalt abgeschwächt hatte. Das Aufeinander wirken der beiden Kräfte wurde nunmehr zarter, als es war, da es in einem Leibe geschah. Demzufolge war auch der Nachkömmling zarter, feiner. Er betrat die Erde in einem feinen Zustande und gliederte sich erst allmählich die festeren Teile ein. Damit war für die auf die Erde zurückkehrende Menschenseele wieder die Möglichkeit der Vereinigung mit dem Leibe gegeben. Sie belebte ihn jetzt zwar nicht mehr von außen, denn diese Belebung geschah auf der Erde selbst. Aber sie vereinigte sich mit ihm und brachte ihn zum Wachsen. Diesem Wachstum war allerdings eine gewisse Grenze gesetzt. Durch die Mondenabtrennung war für eine Weile der Menschenleib biegsam geworden; aber je mehr er auf der Erde weiter wuchs, desto mehr nahmen die ver festigenden Kräfte überhand. Zuletzt konnte sich die Seele nur immer schwächer und schwächer an der Gliederung des Leibes beteiligen. Dieser verfiel, indem die Seele zu geistig seelischen Daseinsweisen aufstieg. | Тогава настъпи едно събитие, което даде друг обрат на цялото развитие. Всичко, което в твърдото земно вещество можеше да допринесе за трайното втвърдяване, беше изхвърлено. Нашата сегашна Луна напусна тогава Земята. И онова, което преди непосредствено в Земята беше допринасяло за трайното образуване на форми, сега действаше опосредствано, по отслабен начин, от Луната. По-висшите същества, от които зависи това формообразуване, бяха решили да отправят своите въздействия към Земята вече не от вътрешността ѝ, а отвън. Поради това в телесните човешки образувания се появи различие, което трябва да се обозначи като началото на разделянето на мъжки и женски пол. Финовеществените човешки облици, които по-рано обитаваха Земята, оставяха чрез съвместното действие на двете сили в самите тях – на зародиша и на оживяващата сила – да произлиза новата човешка форма, техният потомък. Сега тези потомци се преобразиха. В едната група от такива потомци действаше повече зародишната сила на духовно-душевното, в другата група – повече оживяващата зародишна сила. Причината за това беше, че с излизането на Луната от Земята земният елемент беше отслабил своята власт. Взаимодействието на двете сили стана сега по-нежно, отколкото беше, когато ставаше в едно тяло. Вследствие на това и потомъкът беше по-нежен, по-фин. Той стъпваше на Земята във фино състояние и едва постепенно вчленяваше в себе си по-твърдите части. С това на завръщащата се на Земята човешка душа отново беше дадена възможността да се съедини с тялото. Тя наистина вече не го оживяваше отвън, защото това оживяване ставаше на самата Земя. Но тя се съединяваше с него и го караше да расте. На този растеж обаче беше поставена определена граница. Чрез отделянето на Луната човешкото тяло за известно време беше станало гъвкаво; но колкото повече то растеше по-нататък на Земята, толкова повече надделяваха втвърдяващите сили. Накрая душата можеше да участва в разчленяването на тялото само все по-слабо и по-слабо. То се разпадаше, докато душата се издигаше към духовно-душевни начини на съществуване. |
| 222 | Man kann verfolgen, wie die Kräfte, welche sich der Mensch nach und nach während der Saturn-, Sonnen- und Mondenentwickelung angeeignet hat, allmählich während der beschriebenen Erdengestaltung sich an dem Menschen fortschreiten beteiligen. Erst ist es der Astralleib, der auch den Lebensleib und den physischen Leib noch in sich aufgelöst enthält, welcher von dem Erdenfeuer entzündet wird. Dann gliedert sich dieser Astralleib in einen feineren astralischen Teil, die Empfindungsseele, und in einen gröberen, ätherischen, welcher nunmehr von dem Erdenelement berührt wird. Es kommt damit der schon vorgebildete Äther oder Lebensleib zum Vorschein. Und während im astralischen Menschen sich die Verstandes- und Bewußtseinsseele ausbilden, gliedern sich im Ätherleibe die gröberen Teile ab, welche für Ton und Licht empfänglich sind. In dem Zeitpunkte, wo der Ätherleib sich noch mehr verdichtet, so daß er von einem Lichdeib zu einem Feuer- oder Wärmeleib wird, da ist auch die Entwickelungsstufe eingetreten, in welcher, wie oben charakterisiert, die Teile des festen Erden elementes sich dem Menschen eingliedern. Weil der Ätherleib sich bis zum Feuer herab verdichtet hat, so kann er nun auch durch die Kräfte des physischen Leibes, welche ihm vorher eingepflanzt sind, sich mit den bis zum Feuerzustande verdünnten Substanzen der physischen Erde verbinden. Er könnte aber nicht mehr allein auch die Luftsubstanzen in den mittlerweile fester gewordenen Leib einführen. Da treten, wie oben angedeutet, die höheren Wesen, die auf der Sonne wohnen, ein und hauchen ihm die Luft ein. Während so der Mensch vermöge seiner Vergangenheit selbst die Kraft hat, sich mit dem irdischen Feuer zu durchdringen, lenken höhere Wesen den Luftodem in seinen Leib. Vor der Verfestigung war des Menschen Lebensleib als Tonempfanger der Lenker der Luftströmung. Er durchdrang seinen physischen Leib mit dem Leben. Jetzt empfangt sein physischer Leib ein äußeres Leben. Die Folge davon ist, daß dieses Leben unabhängig wird von dem Seelenteile des Menschen. Dieser läßt nun beim Verlassen der Erde nicht nur seinen Form keim zurück, sondern ein lebendiges Abbild seiner selbst. Die «Geister der Form» bleiben nun mit diesem Abbild vereinigt; sie fuhren das von ihnen verliehene Leben auch auf die Nachkömmlinge über, wenn die Menschenseele aus dem Leibe gewichen ist. So bildet sich das heraus, was Vererbung genannt werden kann. Und wenn die Menschenseele dann wieder auf der Erde erscheint, dann empfindet sie sich in einem Leibe, dessen Leben aus den Vorfahren herüberge leitet worden ist Sie fühlt sich gerade zu einem solchen Leibe besonders hingezogen. Es bildet sich dadurch etwas aus wie eine Erinnerung an den Vorfahren, mit dem sich die Seele eins fühlt Durch die Folge der Nachkommen geht diese Erinnerung wie ein gemeinsames Bewußtsein. Das «Ich» strömt herunter durch die Generationen. | Може да се проследи как силите, които човекът постепенно е усвоил по време на сатурновото, слънчевото и лунното развитие, по време на описаното оформяне на Земята постепенно, стъпка по стъпка, вземат участие в човека. Отначало земният огън запалва именно астралното тяло, което още съдържа разтворени в себе си и жизненото тяло, и физическото тяло. После това астрално тяло се разчленява на по-фина астрална част, сетивната душа, и на по-груба, етерна, която сега бива докосвана от земния елемент. С това излиза наяве вече предварително оформеното етерно, или жизнено тяло. И докато в астралния човек се изграждат разсъдъчната и съзнаващата душа, в етерното тяло се отчленяват по-грубите части, които са възприемчиви за тон и светлина. В момента, когато етерното тяло се сгъстява още повече, така че от светлинно тяло става огнено, или топлинно тяло, настъпва и степента на развитие, в която, както беше охарактеризирано по-горе, частите на твърдия земен елемент се вчленяват в човека. Тъй като етерното тяло се е сгъстило надолу до огъня, то сега може да се свърже с разредените до огнено състояние вещества на физическата Земя също и чрез силите на физическото тяло, които по-рано са били вложени в него. Но то вече не би могло само да въвежда и въздушните вещества в тялото, което междувременно е станало по-твърдо. Тогава, както беше загатнато по-горе, се намесват по-висшите същества, които обитават Слънцето, и му вдъхват въздуха. Докато така човекът по силата на своето минало сам има силата да се проникне със земния огън, по-висши същества насочват въздушния дъх в неговото тяло. Преди втвърдяването жизненото тяло на човека като приемник на тона беше ръководителят на въздушното течение. То проникваше неговото физическо тяло с живот. Сега неговото физическо тяло получава външен живот. Последицата от това е, че този живот става независим от душевната част на човека. При напускането на Земята тази част сега оставя не само своя зародиш на формата, а живо отражение на самата себе си. „Духовете на формата“ остават сега съединени с това отражение; те пренасят дадения от тях живот и върху потомците, когато човешката душа се е оттеглила от тялото. Така се образува онова, което може да бъде наречено наследственост. И когато човешката душа след това отново се появи на Земята, тогава тя се усеща в тяло, чийто живот е бил пренесен от предците. Тя се чувства особено привлечена именно към такова тяло. Така се образува нещо като спомен за предъка, с когото душата се чувства едно. През поредицата на потомците този спомен минава като общо съзнание. „Азът“ струи надолу през поколенията. |
| 223 | Der Mensch empfand sich auf dieser Entwicklungsstufe während seiner Erdenzeit als ein selbständiges Wesen. Er fühlte das innere Feuer seines Lebensleibes verbunden mit dem äußeren Feuer der Erde. Er konnte die ihn durchströ mende Wärme als sein «Ich» fühlen. In diesen Wärmeströmungen, die von Leben durchwoben sind, ist die Anlage der Blutzirkulation zu finden. In dem aber, was als Luft in ihn hineinströmte, fühlte der Mensch nicht ganz sein eigenes Wesen. In dieser Luft waren ja die Kräfte der charakterisierten höheren Wesen tätig. Aber es war ihm doch derjenige Teil der Wirkenskräfte innerhalb der ihn durchströmenden Luft geblieben, welcher ihm schon durch seine früher gebildeten Ätherkräfte eigen war. Er war Herrscher in einem Teil dieser Luftströmungen. Und insofern wirkten in seiner Gestaltung nicht nur die höheren Wesen, sondern auch er selbst. Nach den Bildern seines Astralleibes gestaltete er in sich die Luftteile. Während so von außen Luft einströmte in seinen Leib, was zur Grundlage seiner Atmung wurde, gliederte sich ein Teil der Luft im Innern zu einem dem Menschen eingeprägten Organismus, welcher die Grundlage wurde des späteren Nervensystems. Durch Wärme und Luft stand also der Mensch damals in Verbindung mit der AußenWelt der Erde. — Dagegen empfand er nichts von der Einführung des festen Elementes der Erde; dieses wirkte mit bei seiner Verkörperung auf der Erde, aber er konnte die Zuführung nicht unmittelbar wahrnehmen, sondern nur in einem dumpfen Bewußtsein im Bilde der höheren Wesenheiten, welche darin wirksam waren. In solcher Bildform als Ausdruck von Wesen, die über ihm stehen, hatte der Mensch auch früher die Zuführung der flüssigen Erdenelemente wahrgenommen. Durch die Verdichtung der Erdengestalt des Menschen haben nun diese Bilder in seinem Bewußtsein eine Veränderung erfahren. Dem flüssigen Elemente ist das feste beigemischt. So muß also auch diese Zuführung als von den höheren, von außen wirkenden Wesen empfunden werden. Der Mensch kann in seiner Seele nicht mehr die Kraft haben, selbst die Zuführung zu lenken, denn dieselbe muß jetzt seinem von außen aufgebauten Leibe dienen. Er würde dessen Gestalt verderben, wenn er die Zuführung selbst lenken wollte. So erscheint ihm denn dasjenige, was er sich von außen zuführt, durch die Macht gebote gelenkt, welche ausgehen von den höheren Wesen, die an seiner Leibesgestaltung wirken. Der Mensch fühlt sich als ein Ich; er hat in sich seine Verstandesseele als einen Teil seines Astralleibes, durch die er innerlich als Bilder erlebt, was außen vorgeht, und durch die er sein feines Nervensystem durchdringt. Er fühlt sich als Abkömmling von Vorfahren vermöge des durch die Generationen strömenden Lebens. Er atmet und empfindet das als Wirkung der gekennzeichneten höheren Wesen, welche die «Geister der Form» sind. Und er fügt sich diesen auch in dem, was ihm durch ihre Impulse von außen (zu seiner Nahrung) zugeführt wird. Am dunkelsten ist ihm seine Herkunft als Individuum. Er fühlt davon nur, daß er von den in Erdenkräften sich ausdrückenden «Geistern der Form» einen Einfluß erlebt hat Der Mensch war gelenkt und geleitet in seinem Verhältnis zur AußenWelt Zum Ausdruck kommt dies dadurch, daß er von den hinter seiner physischen Welt sich abspielenden geistig-seelischen Tätigkeiten ein Bewußtsein hat. Er nimmt zwar nicht die geistigen Wesen in deren eigener Gestalt wahr, aber er erlebt in seiner Seele Töne, Farben usw. Und er weiß, daß in dieser Vorstellungswelt die Taten der geistigen Wesen leben. Es ertönt zu ihm, was diese Wesen ihm mitteilen; es erscheinen ihm deren Offenbarungen in Lichtbildern. Am innerlichsten fühlt sich der Erdenmensch durch die Vorstellungen, welche er durch das Element des Feuers oder der Wärme empfangt. Er unterscheidet bereits seine innere Wärme und die Wärmeströmungen des irdischen Umkreises. In den letzteren offenbaren sich die «Geister der Persönlichkeit». Aber der Mensch hat nur ein dunkles Bewußtsein von dem, was hinter den Strömungen der äußeren Wärme steht. Er empfindet gerade in diesen Strömungen den Einfluß der «Geister der Form». Wenn mächtige Wärmewirkungen in der Umgebung des Menschen auftauchen, dann fühlt die Seele: jetzt durchglühen die geistigen Wesen den Umkreis der Erde, von denen ein Funke sich losgelöst hat und mein Inneres durchwärmt — In den Lichtwirkungen unterscheidet der Mensch noch nicht ganz in derselben Art Äußeres und Inneres. Wenn Lichtbilder in der Umgebung auftauchen, dann erzeugen diese in der Seele des Erdenmenschen nicht immer das gleiche Gefühl. Es gab Zeiten, in welchen der Mensch diese Lichtbilder als äußere empfand. Es war in der Zeit, nachdem er eben aus dem leibfreien Zustande in die Verkörperung herabgestiegen war. Es war die Periode seines Wachstums auf der Erde. Wenn dann die Zeit heranrückte, wo der Keim zum neuen Erdenmenschen sich bildete, dann verblaßten diese Bilder. Und der Mensch behielt nur etwas wie innere Erinnerungsvorstellungen an sie zurück In diesen Lichtbildern waren die Taten der «Feuergeister» (Erzengel) enthalten. Sie erschienen dem Menschen wie die Diener der Wärmewesen, welche einen Funken in sein Inneres senkten. Wenn ihre äußeren Offenbarungen verlöschten, dann erlebte sie der Mensch als Vorstellungen (Erinnerungen) in seinem Innern. Er fühlte sich mit ihren Kräften verbunden. Und das war er auch. Denn er konnte durch dasjenige, was er von ihnen empfangen hatte, auf den umgebenden Luftkreis wirken. Dieser begann unter seinem Einfluß zu leuchten. Es war damals eine Zeit, in welcher Naturkräfte und Menschen kräfte noch nicht in der Art voneinander geschieden waren wie später. Was auf der Erde geschah, ging in hohem Maße noch von den Kräften der Menschen aus. Wer damals von außerhalb der Erde die Naturvorgänge auf derselben beobachtet hätte, der hätte in diesen nicht nur etwas gesehen, was von dem Menschen unabhängig ist, sondern er hätte in ihnen die Wirkungen der Menschen wahrgenommen. Noch anders gestalteten sich für den Erdenmenschen die Tonwahrnehmungen. Sie wurden als äußere Töne vom Beginn des Erdenlebens an wahrgenommen. Während die Lichtbilder von außen bis in die mittlere Zeit des menschlichen Erdendaseins wahrgenommen wurden, konnten die äußeren Töne noch nach dieser Mittelzeit gehört werden. Erst gegen Ende des Lebens wurde der Erdenmensch für sie unempfindlich. Und es blieben ihm die Erinnerungsvorstellungen an diese Töne. In ihnen waren die Offenbarungen der «Söhne des Lebens» (der Engel) enthalten. Wenn der Mensch gegen sein Lebensende sich innerlich mit diesen Kräften verbunden fühlte, dann konnte er durch Nachahmung derselben mächtige Wirkungen in dem Wasserelemente der Erde hervorbringen. Es wogten die Wasser in und über der Erde unter seinem Einfluß. Geschmacksvorstellungen hatte der Mensch nur im ersten Viertel seines Erdenlebens. Und auch da erschienen sie der Seele wie eine Erinnerung an die Erlebnisse im leibfreien Zustand. Solange sie der Mensch hatte, dauerte die Verfestigung seines Leibes durch Aufnahme äußerer Substanzen. Im zweiten Viertel des Erdenlebens dauerte wohl noch das Wachstum fort, doch war die Gestalt schon eine fertig ausgebildete. Andere lebendige Wesen neben sich konnte der Mensch in dieser Zeit nur durch deren Wärme, Licht und Tonwirkungen wahrnehmen. Denn er war noch nicht fähig, das feste Element sich vorzustellen. Nur vom Wässerigen bekam er im ersten Viertel seines Lebens die geschilderten Geschmackswirkungen. | През своето земно време на тази степен на развитие човекът се усещаше като самостоятелно същество. Той чувстваше, че вътрешният огън на неговото жизнено тяло е свързан с външния огън на Земята. Той можеше да чувства протичащата през него топлина като свой „Аз“. В тези топлинни течения, които са протъкани от живот, може да се открие заложбата на кръвообращението. Но в онова, което нахлуваше в него като въздух, човекът не чувстваше изцяло своето собствено същество. В този въздух действаха именно силите на характеризираните висши същества. Но все пак му беше останала онази част от действащите сили в протичащия през него въздух, която вече му беше присъща чрез неговите по-рано образувани етерни сили. Той беше господар над една част от тези въздушни течения. И доколкото е така, в неговото оформяне действаха не само висшите същества, но и самият той. Според образите на своето астрално тяло той оформяше в себе си въздушните частици. Докато така отвън в тялото му нахлуваше въздух, което стана основа на неговото дишане, една част от въздуха се разчлени във вътрешността му в организъм, който беше отпечатан в човека и стана основата на по-късната нервна система. И така, чрез топлината и въздуха човекът по онова време беше във връзка с външния свят на Земята. – Затова пък той не усещаше нищо от постъпването на твърдия елемент на Земята; този елемент участваше в неговото въплъщение на Земята, но той не можеше пряко да възприема приемането му, а само в притъпено съзнание, в образа на висшите същества, които действаха в него. В такава образна форма, като израз на същества, които стоят над него, човекът и по-рано беше възприемал приемането на течните земни елементи. Чрез сгъстяването на земния облик на човека тези образи в неговото съзнание претърпяха сега промяна. Към течния елемент е примесен твърдият. Така и това приемане трябва да се усеща като произтичащо от висшите, действащи отвън същества. Човекът не може вече да има в своята душа силата сам да ръководи приемането, защото то сега трябва да служи на тялото му, изградено отвън. Той би развалил облика му, ако поискаше сам да ръководи приемането. Така онова, което той приема отвън, му се явява ръководено от властните повели, които изхождат от висшите същества, работещи върху оформянето на неговото тяло. Човекът се чувства като Аз; той има в себе си своята разсъдъчна душа като част от своето астрално тяло, чрез която вътрешно преживява като образи онова, което става навън, и чрез която прониква своята фина нервна система. Той се чувства като потомък на предци благодарение на живота, който тече през поколенията. Той диша и усеща това като действие на посочените висши същества, които са „Духовете на формата“. И той се подчинява на тях и в онова, което чрез техните импулси му се доставя отвън (за неговото хранене). Най-смътен за него е неговият произход като индивид. От него той чувства само, че е изпитал влияние от „Духовете на формата“, които се изразяват в земните сили. Човекът беше ръководен и воден в своето отношение към външния свят. Израз на това е, че той има съзнание за духовно-душевните дейности, които се разиграват зад неговия физически свят. Наистина той не възприема духовните същества в собствения им облик, но преживява в своята душа звуци, цветове и т.н. И знае, че в този свят на представите живеят делата на духовните същества. Към него звучи онова, което тези същества му съобщават; техните откровения му се явяват в светлинни образи. Най-вътрешно се чувства земният човек чрез представите, които получава чрез елемента на огъня или топлината. Той вече различава своята вътрешна топлина и топлинните течения на земната околност. В последните се откриват „Духовете на личността“. Но човекът има само смътно съзнание за онова, което стои зад теченията на външната топлина. Именно в тези течения той усеща влиянието на „Духовете на формата“. Когато в околността на човека се появяват мощни топлинни действия, тогава душата чувства: сега духовните същества, от които се е откъснала една искра, която стопля моята вътрешност, проникват с жар околността на Земята. – В светлинните действия човекът още не различава съвсем по същия начин външно и вътрешно. Когато в околността се появяват светлинни образи, те не винаги пораждат в душата на земния човек едно и също чувство. Имаше времена, в които човекът усещаше тези светлинни образи като външни. Това беше времето, след като той току-що беше слязъл от безтелесното състояние във въплъщение. Това беше периодът на неговия растеж на Земята. Когато после наближаваше времето, в което се образуваше зародишът за новия земен човек, тези образи избледняваха. И човекът запазваше от тях само нещо като вътрешни представи-спомени. В тези светлинни образи се съдържаха делата на „Духовете на огъня“ (Архангели). Те се явяваха на човека като служители на топлинните същества, които спускаха една искра в неговата вътрешност. Когато техните външни откровения угасваха, човекът ги преживяваше като представи (спомени) в своята вътрешност. Той се чувстваше свързан с техните сили. И той наистина беше свързан. Защото чрез онова, което беше получил от тях, той можеше да въздейства върху заобикалящата го въздушна сфера. Тя започваше да свети под неговото влияние. Тогава беше време, в което природните сили и човешките сили още не бяха разделени една от друга така, както по-късно. Онова, което ставаше на Земята, в голяма степен изхождаше още от силите на хората. Който по онова време би наблюдавал природните процеси на Земята отвън, той би видял в тях не само нещо, което е независимо от човека, а би възприел в тях действията на хората. По още друг начин се оформяха за земния човек звуковите възприятия. Те се възприемаха като външни звуци от началото на земния живот. Докато светлинните образи се възприемаха отвън до средата на човешкото земно съществуване, външните звуци можеха да се чуват и след тази среда. Едва към края на живота земният човек ставаше нечувствителен към тях. И му оставаха представите-спомени за тези звуци. В тях се съдържаха откровенията на „Синовете на живота“ (Ангелите). Когато към края на живота си човекът се чувстваше вътрешно свързан с тези сили, тогава чрез подражаване на тях той можеше да предизвиква мощни действия във водния елемент на Земята. Водите в Земята и над нея се вълнуваха под неговото влияние. Вкусови представи човекът имаше само през първата четвърт на своя земен живот. И дори тогава те се явяваха на душата като спомен за преживяванията в безтелесното състояние. Докато човекът ги имаше, продължаваше втвърдяването на тялото му чрез приемане на външни вещества. През втората четвърт на земния живот растежът наистина продължаваше още, но обликът вече беше напълно изграден. По това време човекът можеше да възприема други живи същества около себе си само чрез техните топлинни, светлинни и звукови действия. Защото той още не беше способен да си представя твърдия елемент. Само от водното той получаваше през първата четвърт на живота си описаните вкусови действия. |
| 224 | Ein Abbild dieses inneren Seelenzustandes des Menschen war dessen äußere Körperform. Diejenigen Teile, welche die Anlage zur späteren Kopfform enthielten, waren am vollkommensten ausgebildet Die andern Organe erschienen nur wie Anhängsel. Diese waren schattenhaft und undeutlich. Doch waren die Erdenmenschen verschieden in bezug auf die Gestalt. Es gab solche, bei denen je nach den Erdenverhältnissen, unter denen sie lebten, die Anhängsel mehr oder weniger ausgebildet waren. Es war dies nach den Wohnplätzen der Menschen auf der Erde verschieden. Wo die Menschen mehr in die ErdenWelt verstrickt wurden, da traten die Anhängsel mehr in den Vordergrund. Diejenigen Menschen, welche beim Beginn der physischen Erdenentwickelung durch ihre vorangehende Entwickelung am reifsten waren, so daß sie gleich im Anfange, als die Erde noch nicht zur Luft verdichtet war, die Berührung mit dem Feuerelement erlebten, konnten jetzt die Kopfanlagen am vollkommensten ausbilden. Das waren die in sich am meisten harmonischen Menschen. Andere waren erst zur Berührung mit dem Feuerelement bereit, als die Erde schon die Luft in sich ausgebildet hatte. Es waren dies Menschen, welche mehr von den äußeren Verhältnissen abhängig waren als die ersten. Diese ersten empfanden durch die Wärme die «Geister der Form» deutlich, und sie fühlten sich in ihrem Erdenleben so, wie wenn sie eine Erinnerung daran bewahrten, daß sie mit diesen Geistern zusammengehören und mit ihnen verbunden waren im leibfreien Zustand. Die zweite Art von Menschen fühlte die Erinnerung an den leibfreien Zustand nur in geringerem Maße; sie empfanden ihre Zusammengehörigkeit mit der geistigen Welt vorzüglich durch die Lichtwirkungen der «Feuergeistep> (Erzengel). Eine dritte Art von Menschen war noch mehr in das Erdendasein verstrickt. Es waren diejenigen, welche erst von dem Feuerelement berührt werden konnten, als die Erde von der Sonne getrennt war und das wässerige Element in sich aufgenommen hatte. Ihr Gefühl für Zusammengehörigkeit mit der geistigen Welt war insbesondere im Beginn des Erdenlebens gering. Erst als die Wirkungen der Erzengel und namentlich der Engel im inneren Vorstellungsleben sich geltend machten, empfanden sie diesen Zusammenhang. Dagegen waren sie im Beginne der Erdenzeit voll reger Impulse für Taten, welche sich in den irdischen Verhältnissen selbst verrichten lassen. Bei ihnen waren die Anhangsorgane besonders stark entwickelt. | Отражение на това вътрешно душевно състояние на човека беше неговата външна телесна форма. Онези части, които съдържаха заложбата за по-късната форма на главата, бяха изградени най-съвършено. Другите органи изглеждаха само като придатъци. Те бяха неясни, като сенки. Но земните хора бяха различни по отношение на облика. Имаше такива, при които придатъците бяха повече или по-малко развити в зависимост от земните условия, при които живееха. Това беше различно според местата, където хората живееха на Земята. Където хората бяха по-силно оплетени в земния свят, там придатъците излизаха повече на преден план. Онези хора, които в началото на физическото земно развитие благодарение на своето предшестващо развитие бяха най-зрели, така че още в самото начало, когато Земята още не беше сгъстена до въздух, преживяха допира с огнения елемент, можеха сега най-съвършено да изградят заложбите на главата. Това бяха най-хармоничните в себе си хора. Други бяха готови за допира с огнения елемент едва когато Земята вече беше развила в себе си въздуха. Това бяха хора, които зависеха повече от външните условия, отколкото първите. Първите усещаха чрез топлината ясно „Духовете на формата“ и в своя земен живот се чувстваха така, сякаш пазеха спомен за това, че принадлежат към тези Духове и са били свързани с тях в безтелесното състояние. Вторият вид хора чувстваше спомена за безтелесното състояние само в по-малка степен; те усещаха своята принадлежност към духовния свят преди всичко чрез светлинните действия на „Духовете на огъня“ (Архангели). Трети вид хора бяха още повече оплетени в земното съществуване. Това бяха онези, които можаха да бъдат докоснати от огнения елемент едва когато Земята беше отделена от Слънцето и беше приела в себе си водния елемент. Тяхното чувство за принадлежност към духовния свят беше слабо, особено в началото на земния живот. Едва когато действията на Архангелите и особено на Ангелите се проявиха във вътрешния живот на представите, те усетиха тази връзка. Затова пък в началото на земното време те бяха изпълнени с живи импулси за дела, които могат да се извършват в самите земни условия. При тях органите-придатъци бяха особено силно развити. |
| 225 | Als vor der Trennung des Mondes von der Erde die Mondenkräfte in der letzteren immer mehr zur Verfestigung führten, geschah es, daß durch diese Kräfte unter den Nach kömmlingen der von den Menschen auf der Erde zurückgelassenen Keime solche waren, in denen sich die aus dem leibfreien Zustande zurückkehrenden Menschenseelen nicht mehr verkörpern konnten. Die Gestalt solcher Nachkömmlinge war zu verfestigt und durch die Mondenkräfte zu unähnlich einer Menschengestalt geworden, um eine solche aufnehmen zu können. Es fanden daher gewisse Menschenseelen unter solchen Verhältnissen nicht mehr die Möglichkeit, zur Erde zurückzukehren. Nur die reifsten, die stärksten der Seelen konnten sich gewachsen fühlen, während des Wachstums des Erdenleibes diesen so umzuformen, daß er zur Menschengestalt erblühte. Nur ein Teil der leiblichen Menschennachkömmlinge wurde zu Trägern irdischer Menschen. Ein anderer Teil konnte wegen der verfestigten Gestalt nur Seelen aufnehmen, welche niedriger standen als diejenigen der Menschen. Von den Menschenseelen wurde aber ein Teil gezwungen, die damalige Erdenentwickelung nicht mitzumachen. Dadurch wurden sie zu einer andern Art des Lebenslaufes gebracht. Es gab Seelen, welche schon bei der Trennung der Sonne von der Erde keinen Platz auf dieser fanden. Sie wurden für ihre weitere Entwickelung auf einen Planeten entrückt, der sich unter Führung kosmischer Wesenheiten loslöste aus der allgemeinen Weltensubstanz, welche beim Beginne der physischen Erdenentwickelung mit dieser verbunden war und aus welcher sich auch die Sonne herausgesondert hatte. Dieser Planet ist derjenige, dessen physischen Ausdruck die äußere Wissenschaft als «Jupiter> kennt. (Es wird hier genau in dem Sinne von Himmelskörpern, Planeten und deren Namen gesprochen, wie es eine ältere Wissenschaft noch getan hat Wie die Dinge gemeint sind, geht aus dem Zusammenhange hervor. Wie die physische Erde nur der physische Ausdruck eines geistig-seelischen Organismus ist, so ist das auch für jeden anderen Himmelskörper der Fall. Und so wenig der Beobachter des Übersinnlichen mit dem Namen «Erde» bloß den physischen Planeten, mit «Sonne» bloß den physischen Fixstern bezeichnet, so meint er auch weite geistige Zusammenhänge, wenn er von «Jupiter», «Mars» usw. redet. Die Himmelskörper haben naturgemäß die Gestalt und Aufgabe wesentlich verändert seit jenen Zeiten, von denen hier gesprochen wird — in gewisser Beziehung sogar ihren Ort im Himmelsraume. Nur wer mit dem Blick der übersinnlichen Erkenntnis die Entwickelung dieser Himmelskörper zurückverfolgt bis in urferne Vergangenheiten, vermag den Zusammenhang der gegenwärtigen Planeten mit ihren Vorfahren zu erkennen.) Auf dem «Jupiter» entwickelten sich die charakterisierten Seelen zunächst weiter. Und später, als sich die Erde immer mehr dem Festen zuneigte, da mußte noch ein anderer Wohnplatz für Seelen geschaffen werden, die zwar die Möglichkeit hatten, eine Zeitlang die verfestigten Körper zu bewohnen, dann aber dies nicht mehr konnten, als diese Verfestigung zu weit fortgeschritten war. Für sie entstand im «Mars» ein entsprechender Platz zu ihrer weiteren Entwickelung. Schon als noch die Erde mit der Sonne verbunden war und ihre luftigen Elemente sich eingliederte, da stellte es sich heraus, daß die Seelen sich ungeeignet erwiesen, um die Erdenentwickelung mitzumachen. Sie wurden durch die irdische Körpergestalt zu stark berührt. Deshalb mußten sie schon damals dem unmittelbaren Einflusse der Sonnenkräfte entzogen werden. Diese mußten von außen auf sie wirken. Diesen Seelen wurde auf dem «Saturn» ein Platz der Weiterentwickelung. So nahm im Verlaufe der Erdenentwickelung die Zahl der Menschengestalten ab; es traten Gestalten auf, welche nicht Menschenseelen verkörpert hatten. Sie konnten nur Astralleiber in sich aufnehmen, wie die physischen Leiber und die Lebensleiber des Menschen auf dem alten Monde sie aufgenommen hatten. Während die Erde in bezug auf ihre menschlichen Bewohner verödete, besiedelten diese Wesen sie. Es hätten endlich alle Menschenseelen die Erde verlassen müssen, wenn nicht durch die Loslösung des Mondes für die Menschengestalten, die damals noch menschlich beseelt werden konnten, die Möglichkeit geschaffen worden wäre, während ihres Erdenlebens den Menschenkeim den unmittelbar von der Erde kommenden Mondenkräften zu entziehen und ihn in sich so weit reifen zu lassen, bis er diesen Kräften überliefert werden konnte. Solange dann der Keim im Innern des Menschen sich gestaltete, war er unter der Wirkung der Wesen, die unter der Führung ihres mächtigsten Genossen den Mond aus der Erde gelöst hatten, um deren Entwicklung über einen kritischen Punkt hinüberzugeleiten. | Когато преди отделянето на Луната от Земята лунните сили в Земята водеха все повече към втвърдяване, стана така, че поради тези сили сред потомците на зародишите, оставени от хората на Земята, имаше такива, в които човешките души, завръщащи се от безтелесното състояние, вече не можеха да се въплъщават. Обликът на такива потомци беше станал твърде втвърден и поради лунните сили твърде несходен с човешкия облик, за да може да приеме човешка душа. Затова при такива условия някои човешки души вече не намираха възможност да се върнат на Земята. Само най-зрелите, най-силните от душите можеха да се чувстват способни по време на растежа на земното тяло да го преобразят така, че то да разцъфти в човешки облик. Само една част от телесните човешки потомци стана носител на земни хора. Друга част, поради втвърдения облик, можеше да приеме само души, които стояха по-ниско от тези на хората. Но една част от човешките души беше принудена да не участва в тогавашното земно развитие. Поради това те бяха насочени към друг вид жизнен път. Имаше души, които още при отделянето на Слънцето от Земята не намериха място на нея. Те бяха пренесени за своето по-нататъшно развитие на една планета, която под ръководството на космически същества се откъсна от общата световна субстанция, която в началото на физическото земно развитие беше свързана с него и от която се беше отделило и Слънцето. Тази планета е онази, чийто физически израз външната наука познава като „Юпитер“. (Тук се говори за небесни тела, планети и техните имена точно в смисъла, в който една по-стара наука все още го е правила. Какво се има предвид, става ясно от контекста. Както физическата Земя е само физическият израз на един духовно-душевен организъм, така е и с всяко друго небесно тяло. И както наблюдателят на свръхсетивното с името „Земя“ не обозначава само физическата планета, а със „Слънце“ – само физическата неподвижна звезда, така и когато говори за „Юпитер“, „Марс“ и т.н., той има предвид широки духовни връзки. Небесните тела, естествено, са променили съществено своя облик и своята задача от онези времена насам, за които тук се говори – в известно отношение дори своето място в небесното пространство. Само който с погледа на свръхсетивното познание проследява развитието на тези небесни тела назад до най-далечното минало, е в състояние да познае връзката на сегашните планети с техните предци.) На „Юпитер“ характеризираните души продължиха отначало своето развитие. А по-късно, когато Земята все повече клонеше към твърдото, трябваше да бъде създадено още едно обиталище за души, които наистина имаха възможността известно време да обитават втвърдените тела, но после вече не можеха да правят това, когато това втвърдяване беше напреднало твърде много. За тях в „Марс“ възникна подходящо място за по-нататъшното им развитие. Още когато Земята беше свързана със Слънцето и включваше в себе си своите въздушни елементи, се оказа, че душите са негодни да участват в земното развитие. Те бяха твърде силно засегнати от земния телесен облик. Затова още тогава те трябваше да бъдат изтеглени от прякото влияние на слънчевите сили. Тези сили трябваше да действат върху тях отвън. На тези души беше дадено място за по-нататъшно развитие на „Сатурн“. Така в хода на земното развитие броят на човешките облици намаля; появиха се облици, които не бяха въплътили човешки души. Те можеха да приемат в себе си само астрални тела, както физическите тела и жизнените тела на човека ги бяха приели на Старата Луна. Докато Земята по отношение на своите човешки обитатели запустяваше, тези същества я заселваха. Накрая всички човешки души биха трябвало да напуснат Земята, ако чрез отделянето на Луната за човешките облици, които по онова време още можеха да бъдат одушевени по човешки, не беше създадена възможността по време на своя земен живот да изтеглят човешкия зародиш от лунните сили, идващи непосредствено от Земята, и да го оставят да узрее в себе си дотолкова, че да може да бъде предаден на тези сили. Докато после зародишът се оформяше във вътрешността на човека, той беше под действието на съществата, които под ръководството на своя най-могъщ другар бяха отделили Луната от Земята, за да преведат развитието на Земята през една критична точка. |
| 226 | Als die Erde das Luftelement in sich ausgebildet hatte, gab es im Sinne der obigen Schilderung solche Astralwesen als Überbleibsel vom alten Monde, welche weiter in der Entwickelung zurückgeblieben waren als die niedersten Menschenseelen. Sie wurden die Seelen derjenigen Gestalten, welche noch vor der Sonnentrennung vom Menschen verlassen werden mußten. Diese Wesen sind die Vorfahren des Tierreiches. Sie entwickelten im fernem Zeitenlauf besonders jene Organe, welche beim Menschen nur als Anhängsel vorhanden waren. Ihr Astralleib mußte auf den physischen und den Lebensleib so wirken, wie das beim Menschen auf dem alten Monde der Fall war. Die so entstandenen Tiere hatten nun Seelen, welche nicht in dem einzelnen Tiere wohnen konnten. Es dehnte die Seele ihr Wesen auch auf den Nachkömmling der Vorfahrengestalt aus. Es haben die im wesendichen von einer Gestalt abstammenden Tiere zusammen eine Seele. Nur wenn der Nachkomme sich durch besondere Einflüsse von der Gestalt der Vorfahren entfernt, tritt eine neue Tierseele in Verkörperung. Man kann in diesem Sinne bei den Tieren in der Geisteswissenschaft von einer Art- (oder Gattungs-) oder auch Gruppenseele reden. | Когато Земята беше развила в себе си въздушния елемент, имаше, в смисъла на горното описание, такива астрални същества като остатъци от Старата Луна, които бяха изостанали в развитието още повече от най-нисшите човешки души. Те станаха душите на онези облици, които човекът трябваше да напусне още преди отделянето на Слънцето. Тези същества са предците на животинското царство. В далечния ход на времената те развиха особено онези органи, които при човека бяха налице само като придатъци. Тяхното астрално тяло трябваше да действа върху физическото и жизненото тяло така, както това беше при човека на Старата Луна. Възникналите по този начин животни имаха сега души, които не можеха да живеят в отделното животно. Душата разпростираше своето същество и върху потомъка на облика на предците. Животните, които произлизат по същество от един облик, имат една обща душа. Само когато потомъкът чрез особени влияния се отдалечи от облика на предците, се въплъщава нова животинска душа. В този смисъл в духовната наука при животните може да се говори за видова (или родова), или също групова душа. |
| 227 | Etwas Ähnliches ging vor zur Zeit der Trennung von Sonne und Erde. Aus dem wässerigen Elemente heraus traten Gestalten, welche in ihrer Entwicklung nicht weiter waren als der Mensch vor der Entwicklung auf dem alten Monde. Sie konnten von einem Astralischen nur eine Wirkung empfangen, wenn dieses von außen sie beeinflußte. Das konnte erst nach dem Fortgang der Sonne von der Erde geschehen. Jedesmal, wenn die Sonnenzeit der Erde eintrat, regte das Astralische der Sonne diese Gestalten so an, daß sie aus dem Ätherischen der Erde sich ihren Lebensleib bildeten. Wenn dann die Sonne sich abkehrte von der Erde, dann löste sich dieser Lebensleib in dem allgemeinen Erdenleib wieder auf. Und als Folge des Zusammenwirkens des Astralischen von der Sonne und des Ätherischen von der Erde tauchten aus dem wässerigen Elemente die physischen Gestalten auf, welche die Vorfahren des gegenwärtigen Pflanzenreichs bildeten. | Нещо подобно стана по времето на отделянето на Слънцето и Земята. От водния елемент излязоха облици, които в своето развитие не бяха по-напред от човека преди развитието на Старата Луна. Те можеха да приемат въздействие от нещо астрално само ако то им влияеше отвън. Това можеше да стане едва след като Слънцето си отиде от Земята. Всеки път, когато настъпваше слънчевото време на Земята, астралното на Слънцето възбуждаше тези облици така, че те образуваха своето жизнено тяло от етерното на Земята. Когато после Слънцето се отвръщаше от Земята, това жизнено тяло отново се разтваряше в общото земно тяло. И като последица от съвместното действие на астралното от Слънцето и етерното от Земята от водния елемент изплуваха физическите облици, които образуваха предците на сегашното растително царство. |
| 228 | Der Mensch ist auf der Erde zu einem individualisierten Seelenwesen geworden. Sein Astralleib, welcher ihm auf dem Monde durch die «Geister der Bewegung» eingeflossen war, hat sich auf der Erde gegliedert in Empfindungs-, Verstandes- und Bewußtseinsseele. Und als seine Bewußtseinsseele so weit fortgeschritten war, daß sie sich während des Erdenlebens einen dazu geeigneten Leib bilden konnte, da begabten die «Geister der Form» ihn mit dem Funken aus ihrem Feuer. Es wurde das «Ich» in ihm entfacht. Jedesmal, wenn der Mensch nun den physischen Leib verließ, so war er in der geistigen Welt, in welcher er mit den Wesen zusammentraf, welche ihm während der Saturn-, Sonnen- und Mondenentwickelung seinen physischen Leib, seinen Lebensleib und seinen astralischen Leib gegeben und bis zur Erdenhöhe ausgebildet hatten. Seitdem der Feuerfunke des «Ich» sich im Erdenleben entzündet hatte, war auch für das leibfreie Leben eine Veränderung eingetreten. Vor diesem Entwickelungspunkte seines Wesens hatte der Mensch gegenüber der geistigen Welt keine Selbständigkeit. Er fühlte sich innerhalb dieser geistigen Welt nicht wie ein einzelnes Wesen, sondern wie ein Glied in dem erhabenen Organismus, der aus den über ihm stehenden Wesen sich zusammensetzte. Das «Ich-Erlebnis» auf Erden wirkt nun auch in die geistige Welt hinein nach. Der Mensch fühlt sich nunmehr auch in einem gewissen Grade als Einheit in dieser Welt Aber er empfindet auch, daß er unaufhörlich verbunden ist mit derselben Welt. Er findet im leibfreien Zustand die «Geister der Form» in einer höhern Gestalt wieder, die er in ihrer Offenbarung auf der Erde durch den Funken seines «Ich» wahrgenommen hat. | На Земята човекът стана индивидуализирано душевно същество. Неговото астрално тяло, което му беше влято на Луната от „Духовете на движението“, се разчлени на Земята на сетивна, разсъдъчна и съзнаваща душа. И когато неговата съзнаваща душа беше напреднала дотолкова, че по време на земния живот можеше да си образува подходящо за това тяло, „Духовете на формата“ го дариха с искрата от своя огън. В него беше запален „Азът“. Всеки път, когато човекът сега напускаше физическото тяло, той беше в духовния свят, в който се срещаше със съществата, които по време на сатурновото, слънчевото и лунното развитие му бяха дали неговото физическо тяло, неговото жизнено тяло и неговото астрално тяло и ги бяха развили до земната висота. Откакто огнената искра на „Аза“ се беше запалила в земния живот, и в безтелесния живот беше настъпила промяна. Преди тази точка в развитието на своето същество човекът нямаше самостоятелност спрямо духовния свят. Той не се чувстваше в този духовен свят като отделно същество, а като член на възвишения организъм, който се състоеше от стоящите над него същества. „Аз-преживяването“ на Земята сега продължава да действа и в духовния свят. Сега човекът се чувства в известна степен като единство и в този свят. Но той усеща също, че непрестанно е свързан със същия свят. В безтелесното състояние той намира отново в по-висш облик „Духовете на формата“, които е възприел в тяхното откровение на Земята чрез искрата на своя „Аз“. |
| 229 | Mit der Trennung des Mondes von der Erde bildeten sich auch in der geistigen Welt Erlebnisse für die leibfreie Seele heraus, welche mit dieser Trennung zusammenhingen. Es wurde ja nur dadurch möglich, solche Menschengestalten auf der Erde fortzubilden, welche die Individualität der Seele aufnehmen konnten, daß ein Teil der gestaltenden Kräfte von der Erde auf den Mond übergeführt wurde. Dadurch ist die Menschenindividualität in den Bereich der Mondenwesen gekommen. Und es konnte im leibfreien Zustande der Nachklang an die Erdenindividualität nur dadurch wirken, daß auch für diesen Zustand die Seele im Bereich der mächtigen Geister blieb, welche die Mondabtrennung herbeigeführt hatten. Der Vorgang bildete sich so heraus, daß unmittelbar nach dem Verlassen des Erdenleibes die Seele nur wie in einem von den Mondenwesen zurückgeworfenen Glanz die hohen Sonnenwesen sehen konnte. Erst, wenn sie durch das Schauen dieses Abglanzes genügend vorbereitet war, kam die Seele zum Anblick der hohen Sonnenwesen selbst. | С отделянето на Луната от Земята и в духовния свят за безтелесната душа се образуваха преживявания, които бяха свързани с това отделяне. Само поради това, че една част от оформящите сили беше пренесена от Земята на Луната, стана възможно на Земята да продължат да се образуват такива човешки облици, които можеха да приемат индивидуалността на душата. Поради това човешката индивидуалност попадна в областта на лунните същества. И в безтелесното състояние отзвукът на земната индивидуалност можеше да действа само благодарение на това, че и за това състояние душата оставаше в областта на могъщите духове, които бяха предизвикали отделянето на Луната. Процесът се оформи така, че непосредствено след напускането на земното тяло душата можеше да вижда високите Слънчеви същества само като в сияние, отразено от лунните същества. Едва когато беше достатъчно подготвена чрез виждането на този отблясък, душата стигаше дотам да види самите високи Слънчеви същества. |
| 230 | Auch das Mineralreich der Erde ist durch Ausstoßung aus der allgemeinen Menschheitsentwickelung entstanden. Seine Gebilde sind dasjenige, was verfestigt geblieben ist, als der Mond sich von der Erde trennte. Zu diesen Gebilden fühlte sich vom Seelenhaften nur dasjenige hingezogen, was auf der Saturnstufe stehengeblieben war, was also nur geeignet ist, physische Formen zu bilden. Alle Ereignisse, von denen hier und im folgenden die Rede ist, spielten sich im Laufe gewaltig langer Zeiträume ab. Doch kann auf Zeitbestim mungen hier nicht eingegangen werden. | И минералното царство на Земята е възникнало чрез изхвърляне от общото развитие на човечеството. Неговите образувания са онова, което е останало втвърдено, когато Луната се отдели от Земята. Към тези образувания от душевното се почувства привлечено само онова, което беше останало на сатурновата степен, което следователно е годно само да образува физически форми. Всички събития, за които се говори тук и по-нататък, са станали в течение на извънредно дълги периоди от време. Но тук не може да се навлиза в уточняване на времето. |
| 231 | Die geschilderten Vorgänge stellen die Erdenentwickelung von der äußeren Seite dar; von der Seite des Geistes betrachtet, ergibt sich das Folgende. Die geistigen Wesenheiten, welche den Mond aus der Erde herauszogen und ihr eigenes Dasein mit dem Monde verbanden — also ErdenMondenwesen wurden —, bewirkten durch die Kräfte, die sie von dem letzteren Weltkörper aus auf die Erde sandten, eine gewisse Gestaltung der menschlichen Organisation. Ihre Wirkung ging auf das vom Menschen erworbene «Ich». In dem Zusammenspiel dieses «Ich» mit Astralleib, Ätherleib und physischem Leib machte sich diese Wirkung geltend. Durch sie entstand im Menschen die Möglichkeit, die weisheitsvolle Gestaltung der Welt in sich bewußt zu spiegeln, sie abzubilden wie in einer Erkenntnisspiegelung. Man erinnere sich, wie geschildert worden ist, daß während der alten Mondenzeit der Mensch durch die damalige Abtrennung von der Sonne in seiner Organisation eine gewisse Selbständigkeit, einen freieren Grad des Bewußtseins erworben hat, als der war, welcher unmittelbar von den Sonnenwesen ausgehen konnte. Dieses freie, selbständige Bewußtsein trat — als Erbe der alten Mondenentwickelung — wieder auf während der charakterisierten Zeit der Erdenentwickelung. Es konnte aber gerade dieses Bewußtsein, durch den Einfluß der gekennzeichneten Erden-Mondenwesen wieder zum Einklange mit dem Weltall gebracht, zu einem Abbilde desselben gemacht werden. Das wäre geschehen, wenn sich kein anderer Einfluß geltend gemacht hätte. Ohne einen solchen wäre der Mensch ein Wesen geworden mit einem Bewußtsein, dessen Inhalt wie durch Naturnotwendigkeit, nicht durch sein freies Eingreifen die Welt in den Bildern des Erkenntnislebens gespiegelt hätte. Es ist dieses nicht so geworden. Es griffen in die Entwickelung des Menschen gerade zur Zeit der Mondenabspaltung gewisse geistige Wesenheiten ein, welche von ihrer Mondennatur so viel zurückbehalten hatten, daß sie nicht teilnehmen konnten an dem Hinausgang der Sonne aus der Erde. Und daß sie auch ausgeschlossen waren von den Wirkungen der Wesen, welche vom Erden-Monde aus zur Erde hin sich tätig erwiesen. Diese Wesen mit der alten Mondennatur waren gewissermaßen mit unregelmäßiger Entwickelung auf die Erde gebannt In ihrer Mondnatur lag gerade das, was während der alten Mondenentwickelung sich gegen die Sonnengeister aufgelehnt hatte, was damals dem Menschen insofern zum Segen war, als durch es der Mensch zu einem selbständigen, freien Bewußtseinszustand geführt worden war. Die Folgen der eigenartigen Entwickelung dieser Wesen während der Erdenzeit brachten es mit sich, daß sie während derselben zu Gegnern wurden derjenigen Wesen, die vom Monde aus das menschliche Bewußtsein zu einem notwendigen Er kenntnisspiegel der Welt machen wollten. Was auf dem alten Monde dem Menschen zu einem höhern Zustande verhalf, ergab sich als das Widerstrebende gegenüber der Einrichtung, welche durch die Erdenentwickelung möglich geworden war. Die widerstrebenden Mächte hatten sich aus ihrer Mondennatur die Kraft mitgebracht, auf den menschlichen Astralleib zu wirken, nämlich — im Sinne der obigen Darlegungen—diesen selbständig zu machen. Sie übten diese Kraft aus, indem sie diesem Astralleib eine gewisse Selbständigkeit —auch nunmehr für die Erdenzeit—gaben gegenüber dem notwendigen (unfreien) Bewußtseinszustande, welcher durch die Wesen des Erdenmondes bewirkt wurde. Es ist schwierig, mit gangbaren Worten zum Ausdrucke zu bringen, wie die Wirkungen der charakterisierten geistigen Wesenheiten auf den Menschen in der gekennzeichneten Urzeit waren. Man darf sie weder denken wie gegenwärtige Natur-Einflüsse, noch etwa so, wie die Wirkung des einen Menschen auf den andern geschieht, wenn der erstere in dem zweiten durch Worte innere Bewußtseinskräfte wachruft, wodurch der zweite etwas verstehen lernt oder zu einer Tugend oder Untugend angeregt wird. Die gemeinte Wirkung in der Urzeit war keine Naturwirkung, sondern ein geistiger Einfluß, aber ein solcher, der auch geistig wirkte, der sich als geistiger übertrug von den höheren Geistwesen auf den Menschen gemäß dem damaligen Bewußtseinszustande dieses Menschen. Wenn man die Sache wie eine Naturwirkung denkt, so trifft man ganz und gar nicht ihre wahre Wesenheit. Wenn man dagegen sagt, die Wesenheiten mit der alten Mondennatur traten an den Menschen heran, um ihn für ihre Ziele «verführend» zu gewinnen, so gebraucht man einen symbolischen Ausdruck, der gut ist, solange man sich seiner Sinnbildlichkeit bewußt bleibt und sich zugleich klar ist, daß hinter dem Symbol eine geistige Tatsache steht Die Wirkung, die von den im Mondenzustand zurückgebliebenen Geistwesen auf den Menschen ausging, hatte nun für diesen ein Zweifaches zur Folge. Sein Bewußtsein wurde dadurch des Charakters eines bloßen Spiegels des Weltalls entkleidet, weil im menschlichen Astralleibe die Möglichkeit erregt wurde, von diesem aus die Bewußtseinsbilder zu regeln und zu beherrschen. Der Mensch wurde der Herr seiner Erkenntnis. Andrerseits aber wurde der Ausgangspunkt dieser Herrschaft eben der Astralleib; und das diesem übergeordnete «Ich» kam dadurch in stetige Abhängigkeit von ihm. Dadurch ward der Mensch in der Zukunft den fortdauernden Einflüssen eines niederen Elementes in seiner Natur ausgesetzt. Er konnte in seinem Leben unter die Höhe herabsinken, auf die er durch die Erden-Mondenwesen im Weltengange gestellt war. Und es blieb für die Folgezeit für ihn der fortdauernde Einfluß der charakterisierten unregelmäßig entwickelten Mondwesen auf seine Natur bestehen. Man kann diese Mondwesen im Gegensatz zu den andern, welche vom Erdenmonde aus das Bewußtsein zum Welten spiegel formten, aber keinen freien Willen gaben, die luziferischen Geister nennen. Diese brachten demMenschen die Möglichkeit, in seinem Bewußtsein eine freie Tätigkeit zu entfalten, damit aber auch die Möglichkeit des Irrtums, des Bösen. Die Folge dieser Vorgänge war, daß der Mensch in ein anderes Verhältnis zu den Sonnengeistern kam, als ihm vorbestimmt war durch die Erden-Mondgeister. Diese wollten den Spiegel seines Bewußtseins so entwickeln, daß im ganzen menschlichen Seelenleben der Einfluß der Sonnengeister das Beherrschende gewesen wäre. Diese Vorgänge wurden durchkreuzt und im Menschenwesen der Gegensatz geschaffen zwischen dem Sonnengeist-Einfluß und dem Einfluß der Geister mit unregelmäßiger Mondenentwickelung. Durch diesen Gegensatz entstand im Menschen auch das Unvermögen, die physischen Sonnenwirkungen als solche zu erkennen; sie blieben ihm verborgen hinter den irdischen Eindrücken der AußenWelt. Das Astralische im Menschen, erfüllt von diesen Eindrücken, wurde in den Bereich des «Ich» gezogen. Dieses «Ich», welches sonst nur den ihm von den «Geistern der Form» verliehenen Funken des Feuers verspürt hätte und in allem, was das äußere Feuer betraf, sich den Geboten dieser Geister untergeordnet hätte, wirkte nunmehr auch durch das ihm selbst eingeimpfte Element auf die äußeren Wärmeerscheinungen. Es stellte dadurch ein Anziehungsband her zwischen sich und dem Erdenfeuer. Dadurch verstrickte es den Menschen mehr, als das ihm vorbestimmt war, in die irdische Stofflichkeit. Während er vorher einen physischen Leib hatte, der in seinen Hauptteilen aus Feuer, Luft und Wasser bestand und dem nur etwas wie ein Schattenbild von Erdsubstanz beigesetzt war, wurde jetzt der Leib aus Erde dichter. Und während vorher der Mensch niemals ein feinorganisiertes Wesen über dem festen Erdboden in einer Art schwimmend-schwebender Bewegung war, mußte er nunmehr «aus dem Erdenumkreis» herabsteigen auf Teile der Erde, die schon mehr oder weniger verfestigt waren. | Описаните процеси представят земното развитие от външната страна; разгледано откъм страната на духа, се получава следното. Духовните същества, които изтеглиха Луната от Земята и свързаха своето собствено съществуване с Луната – които, значи, станаха земно-лунни същества, – чрез силите, които изпращаха към Земята от това световно тяло, предизвикаха определено оформяне на човешката организация. Тяхното действие беше насочено към придобития от човека „Аз“. Това действие се проявяваше във взаимодействието на този „Аз“ с астралното тяло, етерното тяло и физическото тяло. Чрез него в човека възникна възможността съзнателно да отразява в себе си изпълненото с мъдрост оформяне на света, да го отобразява като в познавателно отражение. Да си спомним как беше описано, че през времето на Старата Луна човекът, чрез тогавашното отделяне от Слънцето, придоби в своята организация известна самостоятелност, една по-свободна степен на съзнанието от онази, която можеше да изхожда непосредствено от слънчевите същества. Това свободно, самостоятелно съзнание се появи отново – като наследство от старото лунно развитие – през характеризираното време на земното развитие. Но именно това съзнание, приведено отново в съзвучие с вселената чрез влиянието на посочените земно-лунни същества, можеше да бъде превърнато в нейно отражение. Това би станало, ако не се беше проявило никакво друго влияние. Без такова влияние човекът би станал същество със съзнание, чието съдържание би отразявало света в образите на познавателния живот като по природна необходимост, а не чрез неговата свободна намеса. Това не стана така. В развитието на човека, тъкмо по времето на отделянето на Луната, се намесиха определени духовни същества, които бяха запазили от своята лунна природа толкова много, че не можеха да участват в излизането на Слънцето от Земята. И че те бяха изключени също и от действията на съществата, които проявяваха своята дейност от земната Луна към Земята. Тези същества със старата лунна природа, чието развитие беше неправилно, бяха, така да се каже, приковани към Земята. В тяхната лунна природа се съдържаше именно онова, което през старото лунно развитие се беше разбунтувало срещу слънчевите духове, което тогава беше благословия за човека дотолкова, доколкото чрез него човекът беше доведен до самостоятелно, свободно състояние на съзнанието. Последиците от своеобразното развитие на тези същества през земното време доведоха до това, че през него те станаха противници на онези същества, които от Луната искаха да направят човешкото съзнание необходимо познавателно огледало на света. Онова, което на Старата Луна помогна на човека да постигне по-висше състояние, се оказа онова, което противодейства на устройството, което беше станало възможно чрез земното развитие. Противодействащите сили бяха донесли от своята лунна природа силата да действат върху човешкото астрално тяло, а именно – в смисъла на горните изложения – да го правят самостоятелно. Те упражниха тази сила, като дадоха на това астрално тяло известна самостоятелност – сега и за земното време – спрямо необходимото (несвободно) състояние на съзнанието, което беше предизвикано от съществата на земната Луна. Трудно е с обичайни думи да се изрази какви бяха действията на характеризираните духовни същества върху човека в посоченото прадревно време. Не бива да си ги представяме нито като сегашните природни влияния, нито пък, да речем, така, както става действието на един човек върху друг, когато първият чрез думи събужда във втория вътрешни сили на съзнанието, чрез което вторият се научава да разбира нещо или бива подбуден към някоя добродетел или порок. Разглежданото действие в прадревното време не беше природно действие, а духовно влияние, но такова, което действаше и духовно, което се предаваше като духовно от висшите духовни същества на човека съобразно тогавашното състояние на съзнанието на този човек. Ако си представяме нещата като природно действие, съвсем не улучваме тяхната истинска същност. Ако обаче кажем, че съществата със старата лунна природа са пристъпили към човека, за да го спечелят „съблазнително“ за своите цели, употребяваме символичен израз, който е добър, докато съзнаваме неговата символичност и същевременно сме наясно, че зад символа стои един духовен факт. Действието върху човека, което изхождаше от духовните същества, изостанали в лунното състояние, имаше сега за него двояка последица. Неговото съзнание беше по този начин лишено от характера на просто огледало на вселената, защото в човешкото астрално тяло беше пробудена възможността от него да се регулират и владеят образите на съзнанието. Човекът стана господар на своето познание. Но от друга страна, изходна точка на това господство стана именно астралното тяло; и поради това стоящият над него „Аз“ изпадна в постоянна зависимост от него. Поради това в бъдеще човекът беше изложен на продължаващите влияния на един по-нисш елемент в своята природа. В своя живот той можеше да слезе под висотата, на която беше поставен в световния ход от земно-лунните същества. И за следващото време оставаше за него продължаващото влияние на характеризираните неправилно развили се лунни същества върху неговата природа. Тези лунни същества, за разлика от другите, които от земната Луна оформиха съзнанието като огледало на света, но не дадоха свободна воля, могат да се нарекат луциферичните духове. Те донесоха на човека възможността да развие в своето съзнание свободна дейност, но с това и възможността за заблудата, за злото. Последицата от тези процеси беше, че човекът влезе в друго отношение към слънчевите духове от онова, което му беше предопределено от земно-лунните духове. Последните искаха да развият огледалото на неговото съзнание така, че в целия човешки душевен живот влиянието на слънчевите духове да бъде господстващото. Тези процеси бяха осуетени и в човешкото същество беше създадена противоположността между влиянието на слънчевите духове и влиянието на духовете с неправилно лунно развитие. Чрез тази противоположност в човека възникна и неспособността да познава физическите слънчеви действия като такива; те му останаха скрити зад земните впечатления от външния свят. Астралното в човека, изпълнено с тези впечатления, беше привлечено в областта на „Аза“. Този „Аз“, който иначе би усещал само искрата на огъня, дадена му от „Духовете на формата“, и във всичко, което се отнасяше до външния огън, би се подчинил на повелите на тези Духове, сега действаше чрез елемента, присаден в самия него, и върху външните топлинни явления. По този начин той създаде връзка на привличане между себе си и земния огън. Поради това той оплете човека в земната вещественост повече, отколкото това му беше предопределено. Докато преди това човекът имаше физическо тяло, което в главните си части се състоеше от огън, въздух и вода и към което беше прибавено само нещо като сянка от земна субстанция, сега тялото от земя стана по-плътно. И докато преди това човекът беше фино организирано същество над твърдата земна почва в едно движение, подобно на плуване и реене, сега той трябваше да слезе „от земната околност“ върху части от Земята, които вече бяха повече или по-малко втвърдени. |
| 232 | Daß solche physische Wirkungen der geschilderten geistigen Einflüsse eintreten konnten, erklärt sich daraus, daß diese Einflüsse derart waren, wie es oben geschildert worden ist. Sie waren eben weder Natureinflüsse noch solche, die seelisch von Mensch zu Mensch wirken. Die letzteren erstrecken ihre Wirkung nicht so weit ins Körperliche wie die geistigen Kräfte, welche hier in Betracht kommen. | Това, че можаха да настъпят такива физически действия на описаните духовни влияния, се обяснява с това, че тези влияния бяха такива, каквито бяха описани по-горе. Те именно не бяха нито природни влияния, нито такива, които действат душевно от човек на човек. Последните не простират своето действие толкова далеч в телесното, колкото духовните сили, които тук се имат предвид. |
| 233 | Weil der Mensch nach seinen eigenen, dem Irrtum unterworfenen Vorstellungen sich den Einflüssen der AußenWelt aussetzte, weil er nach Begierden und Leidenschaften lebte, welche er nicht nach höheren geistigen Einflüssen regeln ließ, trat die Möglichkeit von Krankheiten auf. Eine besondere Wirkung des luziferischen Einflusses war aber diejenige, daß nunmehr der Mensch sein einzelnes Erdenleben nicht wie eine Fortsetzung des leibfreien Daseins fühlen konnte. Er nahm nunmehr solche Erdeneindrücke auf, welche durch das eingeimpfte astralische Element erlebt werden konnten und welche mit den Kräften sich verbanden, welche den physischen Leib zerstören. Das empfand der Mensch als Absterben seines Erdenlebens. Und der durch die menschliche Natur selbst bewirkte «Tod» trat dadurch auf. Damit ist auf ein bedeutsames Geheimnis in der Menschennatur gedeutet, auf den Zusammenhang des menschlichen Astralleibes mit den Krankheiten und dem Tode. | Понеже човекът се излагаше на влиянията на външния свят според своите собствени, подвластни на заблудата представи, понеже живееше според влечения и страсти, които не оставяше да бъдат регулирани от висши духовни влияния, възникна възможността за болести. Но едно особено действие на луциферичното влияние беше това, че сега човекът не можеше да чувства своя отделен земен живот като продължение на безтелесното съществуване. Сега той приемаше такива земни впечатления, които можеха да бъдат преживявани чрез присадения астрален елемент и които се свързваха със силите, разрушаващи физическото тяло. Това човекът усещаше като отмиране на своя земен живот. И поради това се появи „смъртта“, предизвикана от самата човешка природа. С това се посочва една значима тайна в човешката природа: връзката на човешкото астрално тяло с болестите и смъртта. |
| 234 | Für den menschlichen Lebensleib traten nun besondere Verhältnisse ein. Er wurde in ein solches Verhältnis zwischen physischem Leib und Astralleib hineingegliedert, daß er in gewisser Beziehung den Fähigkeiten entzogen wurde, welche sich der Mensch durch den luziferischen Einfluß angeeignet hatte. Ein Teil dieses Lebensleibes blieb außer dem physischen Leibe so, daß er nur von höheren Wesenheiten, nicht von dem menschlichen Ich beherrscht werden konnte. Diese höheren Wesenheiten waren diejenigen, welche bei der Sonnentrennung die Erde verlassen hatten, um unter der Führung eines ihrer erhabenen Genossen einen andern Wohnsitz einzunehmen. Wäre der charakterisierte Teil des Lebensleibes mit dem astralischen Leibe vereinigt geblieben, so hätte der Mensch übersinnliche Kräfte, die ihm vorher eigen waren, in seinen eigenen Dienst gestellt. Er hätte den luziferischen Einfluß auf diese Kräfte ausgedehnt. Dadurch hätte sich der Mensch allmählich ganz von den Sonnenwesenheiten losgelöst. Und sein Ich wäre zu einem völligen ErdenIch geworden. Es hätte so kommen müssen, daß dieses Erden-Ich nach dem Tode des physischen Leibes (beziehungsweise schon bei dessen Verfall) einen andern physischen Leib, einen Nachkommen-Leib, bewohnt hätte, ohne durch eine Verbindung mit höheren geistigen Wesenheiten in einem leibfreien Zustand hindurchzugehen. Der Mensch wäre so zum Bewußtsein seines Ich, aber nur als eines «irdischen Ich» gekommen. Das wurde abgewendet durch jenen Vorgang mit dem Lebensleibe, der durch die Erdmondenwesen bewirkt wurde. Das eigendiche individuelle Ich wurde dadurch so losgelöst vom bloßen Erden-Ich, daß der Mensch sich während des Erdenlebens allerdings nur teilweise als eigenes Ich fühlte; zugleich fühlte er, wie sein Erden-Ich eine Fortsetzung war des Erden-Ichs seiner Vorfahren durch die Generationen hindurch. Die Seele fühlte im Erdenleben eine Art «Gruppen-Ich» bis zu den fernen Ahnen, und der Mensch empfand sich als Glied der Gruppe. In dem leibfreien Zustand konnte das individuelle Ich sich erst als Einzel-Wesen fühlen. Aber der Zustand dieser Vereinzelung war dadurch beeinträchtigt, daß das Ich mit der Erinnerung an das Erdenbewußtsein (Erden-Ich) behaftet blieb. Das trübte den Blick für die geistige Welt, die anfing, sich zwischen Tod und Geburt ähnlich mit einem Schleier zu verdecken wie für den physischen Blick auf Erden. | За човешкото жизнено тяло сега настъпиха особени условия. То беше вградено в такова съотношение между физическото тяло и астралното тяло, че в известно отношение беше изтеглено от обсега на способностите, които човекът беше усвоил чрез луциферичното влияние. Една част от това жизнено тяло остана извън физическото тяло така, че можеше да бъде владяна само от висши същества, а не от човешкия Аз. Тези висши същества бяха онези, които при отделянето на Слънцето бяха напуснали Земята, за да заемат друго обиталище под ръководството на един от своите възвишени другари. Ако характеризираната част от жизненото тяло беше останала съединена с астралното тяло, човекът би поставил в своя собствена служба свръхсетивни сили, които по-рано му бяха присъщи. Той би разпрострял луциферичното влияние и върху тези сили. Поради това човекът постепенно напълно би се откъснал от слънчевите същества. И неговият Аз би станал изцяло земен Аз. Неизбежно щеше да се стигне дотам, че този земен Аз след смъртта на физическото тяло (съответно още при неговия разпад) да обитава друго физическо тяло, тяло на потомък, без да премине през безтелесно състояние чрез връзка с висши духовни същества. Така човекът би стигнал до съзнание за своя Аз, но само като за „земен Аз“. Това беше предотвратено чрез онзи процес с жизненото тяло, който беше предизвикан от земно-лунните същества. Поради това същинският индивидуален Аз беше така отделен от простия земен Аз, че по време на земния живот човекът наистина се чувстваше само отчасти като собствен Аз; същевременно той чувстваше как неговият земен Аз е продължение на земния Аз на неговите предци през поколенията. Душата чувстваше в земния живот един вид „групов Аз“ до далечните прадеди и човекът се усещаше като член на групата. Едва в безтелесното състояние индивидуалният Аз можеше да се чувства като отделно същество. Но състоянието на това обособяване беше накърнено от това, че Азът оставаше обременен със спомена за земното съзнание (земния Аз). Това замъгляваше погледа за духовния свят, който между смъртта и раждането започна да се покрива с було, подобно на онова, с което е покрит за физическия поглед на Земята. |
| 235 | Der physische Ausdruck all der Veränderungen, welche in der geistigen Welt geschahen, während die Menschenentwickelung durch die geschilderten Verhältnisse hindurchging, war die allmähliche Regelung der gegenseitigen Beziehungen von Sonne, Mond und Erde (und im weiteren Sinne noch anderer Himmelskörper). Von diesen Beziehungen sei als eine Folge der Wechsel von Tag und Nacht hervorgehoben. (Die Bewegungen der Himmelskörper werden durch die sie bewohnenden Wesen geregelt Die Bewegung der Erde, durch welche Tag und Nacht entstehen, wurde durch das Wechselverhältnis der verschiedenen über den Menschen stehenden Geister bewirkt. Ebenso war auch die Bewegung des Mondes zustande gekommen, damit nach der Trennung des Mondes von der Erde, durch die Umdrehung des ersten um die zweite, die «Geister der Form» auf den physischen Menschenleib in der rechten Art, in dem richtigen Rhythmus, wirken konnten.) Bei Tag wirkten nun das Ich und der astralische Leib des Menschen in dem physischen und dem Lebensleib. Bei Nacht hörte diese Wirkung auf. Da traten das Ich und der astralische Leib aus dem physischen und dem Lebensleibe heraus. Sie kamen in dieser Zeit ganz in den Bereich der «Söhne des Lebens» (Engel), der «Feuergeister» (Erzengel), der «Geister der Persönlichkeit» und der «Geister der Form». Den physischen Leib und den Lebensleib faßten in dieser Zeit außer den «Geistern der Form» noch die «Geister der Bewegung», die «Geister der Weisheit» und die «Throne» in ihr Wirkungsgebiet. So konnten die schädlichen Einwirkungen, welche während des Tages durch die Irrtümer des astralischen Leibes auf den Menschen ausgeübt wurden, wieder ausgebessert werden. | Физическият израз на всички промени, които ставаха в духовния свят, докато развитието на човека преминаваше през описаните условия, беше постепенното уреждане на взаимните отношения между Слънцето, Луната и Земята (и в по-широк смисъл още и на други небесни тела). Като една от последиците на тези отношения нека изтъкнем смяната на деня и нощта. (Движенията на небесните тела се регулират от обитаващите ги същества. Движението на Земята, чрез което възникват денят и нощта, беше предизвикано от взаимоотношението на различните духове, стоящи над човека. Също така и движението на Луната беше възникнало, за да могат след отделянето на Луната от Земята, чрез обикалянето на първата около втората, „Духовете на формата“ да действат върху физическото човешко тяло по правилния начин, в правилния ритъм.) През деня Азът и астралното тяло на човека действаха сега във физическото и жизненото тяло. През нощта това действие преставаше. Тогава Азът и астралното тяло излизаха от физическото и жизненото тяло. През това време те попадаха изцяло в областта на „Синовете на живота“ (Ангели), на „Духовете на огъня“ (Архангели), на „Духовете на личността“ и на „Духовете на формата“. Физическото тяло и жизненото тяло пък през това време бяха включени в областта на действие освен на „Духовете на формата“, още и на „Духовете на движението“, „Духовете на мъдростта“ и „Престолите“. Така вредните въздействия, които през деня бяха упражнявани върху човека чрез заблудите на астралното тяло, можеха отново да бъдат поправени. |
| 236 | Indem sich nun die Menschen auf der Erde wieder vermehrten, war in den Nachkommen kein Grund mehr, daß nicht Menschenseelen in ihnen zur Verkörperung hätten schreiten sollen. So wie jetzt die Erdmondenkräfte wirkten, gestalteten sich unter ihrem Einflusse die Menschenleiber durchaus geeignet zur Verkörperung von Menschenseelen. Und es wurden jetzt die vorher auf den Mars, den Jupiter usw. entrückten Seelen auf die Erde gelenkt Es war dadurch für jeden Menschennachkommen, der in der Generationenfolge geboren wurde, eine Seele da. Das dauerte so durch lange Zeiten hindurch, so daß der Seelenzuzug auf der Erde der Vermehrung der Menschen entsprach. Diejenigen Seelen, welche nun mit dem Erdentode den Leib verließen, behielten für den leibfreien Zustand den Nachklang der irdischen Individualität wie eine Erinnerung zurück. Diese Erinnerung wirkte so, daß sie, wenn wieder ein ihnen entsprechender Leib auf der Erde geboren wurde, sich wieder in einem solchen verkörperten. Innerhalb der menschlichen Nachkommenschaft gab es in der Folge solche Menschen, welche von außen kommende Seelen hatten, die zum ersten Male wieder nach den ersten Zeiten der Erde auf dieser erschienen, und andere mit irdisch wiederverkörperten Seelen. Immer weniger werden nun in der Folgezeit der Erdenentwickelung die zum ersten Male erschienenen jungen Seelen und immer mehr die wiederverkörperten. Doch bestand das Menschengeschlecht für lange Zeiten aus den durch diese Tatsachen bedingten beiden Menschenarten. Auf der Erde empfand sich der Mensch nun mehr durch das gemeinsame Gruppen-Ich mit seinen Vorfahren verbunden. Das Erlebnis des individuellen Ich war dafür umso stärker im leibfreien Zustande zwischen dem Tode und einer neuen Geburt. Diejenigen Seelen, welche, vom Himmelsraume kommend, in Menschenleibern einzogen, waren in einer andern Lage als diejenigen, welche bereits ein oder mehrere Erdenleben hinter sich hatten. Die ersteren brachten für das physische Erdenleben als Seelen nur die Bedingungen mit, welchen sie durch die höhere geistige Welt und durch ihre außer dem Erdenbereiche gemachten Erlebnisse unterworfen waren. Die andern hatten in früheren Leben selbst Bedingungen hinzugefügt. Das Schicksal jener Seelen war nur von Tatsachen bestimmt, die außerhalb der neuen Erdenverhältnisse lagen. Dasjenige der wiederverkörperten Seelen ist auch durch dasjenige bestimmt, was sie selbst in früheren Leben unter den irdischen Verhältnissen getan haben. Mit der Wiederverkörperung trat zugleich das menschliche Einzel-Karma in die Erscheinung. — Dadurch, daß der menschliche Lebensleib dem Einflusse des Astralleibes in der oben angedeuteten Art entzogen wurde, trat auch das Fortpflan zungsverhältnis nicht in den Umkreis des menschlichen Bewußtseins, sondern es stand unter der Herrschaft der geistigen Welt Wenn sich eine Seele niedersenken sollte auf den Erdkreis, dann traten die Impulse für die Fortpflanzung beim Erdenmenschen auf. Der ganze Vorgang war bis zu einem gewissen Grade für das irdische Bewußtsein in ein geheimnisvolles Dunkel gehüllt. — Aber auch während des Erdenlebens traten die Folgen dieser teilweisen Trennung des Lebensleibes vom physischen Leibe ein. Es konnten die Fähigkeiten dieses Lebensleibes durch den geistigen Einfluß besonders erhöht werden. Für das Seelenleben machte sich dies dadurch geltend, daß das Gedächtnis seine besondere Ausbildung erhielt Das selbständige logische Denken war in dieser Zeit des Menschen nur in den allerersten Anfängen. Dafür war die Erinnerungsfähigkeit fast grenzenlos. Nach außen zeigte sich, daß der Mensch eine unmittelbare gefühlsmäßige Erkenntnis von den Wirkungskräften alles Lebendigen hatte. Er konnte die Kräfte des Lebens und der Fortpflanzung der tierischen und namentlich pflanzlichen Natur in seinen Dienst stellen. Was die Pflanze antreibt zum Wachsen, das z.B. konnte der Mensch aus der Pflanze herausziehen und es verwenden, wie gegenwärtig die Kräfte der leblosen Natur, z.B. die in den Steinkohlen schlummernde Kraft aus dieser herausgezogen und dazu verwendet wird, Maschinen zu bewegen. (Näheres über diese Sache findet man in meiner kleinen Schrift «Unsere atlantischen Vorfahren».) — Auch das innere Seelenleben des Menschen veränderte sich durch den luziferischen Einfluß in der mannigfaltigsten Art. Es könnten viele Arten von Gefühlen und Empfindungen angeführt werden, welche dadurch entstanden sind. Nur einiges mag erwähnt werden. Bis zu diesem Einflusse hin wirkte die Menschenseele in dem, was sie zu gestalten und zu tun hatte, im Sinne der Absichten höherer geistiger Wesenheiten. Der Plan zu allem, was ausgeführt werden sollte, war von vornherein bestimmt. Und in dem Grade, als das menschliche Bewußtsein überhaupt entwickelt war, konnte es auch voraussehen, wie sich in der Zukunft die Dinge nach dem vorgefaßten Plane entwickeln müssen. Dieses vorausschauende Bewußtsein ging verloren, als sich vor die Offenbarung der höheren geistigen Wesenheiten der Schleier der irdischen Wahrnehmungen hin wob und in ihnen die eigentlichen Kräfte der Sonnenwesen sich verbargen. Ungewiß wurde nunmehr die Zukunft. Und damit pflanzte sich der Seele die Möglichkeit des Furchtgefuhles ein. Die Furcht ist eine unmittelbare Folge des Irrtums. — Man sieht aber auch, wie mit dem luziferischen Einflusse der Mensch unabhängig wurde von bestimmten Kräften, denen er vorher willenlos hingegeben war. Er konnte nunmehr aus sich heraus Entschlüsse fassen. Die Freiheit ist das Ergebnis dieses Einflusses. Und die Furcht und ähnliche Gefühle sind nur Begleiterscheinungen der Entwicklung des Menschen zur Freiheit. | Когато сега хората на Земята отново се размножиха, в потомците вече нямаше причина човешки души да не пристъпят към въплъщение в тях. Така, както сега действаха земно-лунните сили, под тяхното влияние човешките тела придобиваха форма, напълно пригодна за въплъщението на човешки души. И сега душите, отнесени преди това на Марс, на Юпитер и т.н., бяха насочени към Земята. Така за всеки човешки потомък, който се раждаше в поредицата на поколенията, имаше душа. Това продължи през дълги времена, така че притокът на души на Земята съответстваше на размножаването на хората. Онези души, които сега напускаха тялото със земната смърт, запазваха за свободното от тяло състояние отзвука на земната индивидуалност като спомен. Този спомен действаше така, че когато на Земята отново се раждаше съответстващо на тях тяло, те отново се въплъщаваха в такова тяло. Впоследствие сред човешкото потомство имаше такива хора, които имаха души, идващи отвън и явяващи се на Земята отново за първи път след първите времена на Земята, и други – с души, преродени на Земята. В по-нататъшния ход на земното развитие младите души, явили се за първи път, стават все по-малко, а преродените – все повече. Но за дълги времена човешкият род се състоеше от двата вида хора, обусловени от тези факти. На Земята човек сега повече се чувстваше свързан с предците си чрез общия групов Аз. Затова пък преживяването на индивидуалния Аз беше толкова по-силно в свободното от тяло състояние между смъртта и новото раждане. Онези души, които, идвайки от небесното пространство, влизаха в човешки тела, бяха в друго положение от онези, които вече имаха зад себе си един или повече земни живота. Първите донасяха като души за физическия земен живот само условията, на които бяха подчинени от висшия духовен свят и от своите преживявания извън земната област. Другите сами бяха прибавили условия в предишни животи. Съдбата на първите души беше определена само от факти, които се намираха извън новите земни отношения. Съдбата на преродените души е определена и от онова, което самите те са извършили в предишни животи при земните отношения. С прераждането едновременно се появи и индивидуалната човешка карма. – Тъй като човешкото жизнено тяло беше изтеглено по посочения по-горе начин изпод влиянието на астралното тяло, и отношението на размножаването не влезе в кръга на човешкото съзнание, а беше под господството на духовния свят. Когато една душа трябваше да се спусне в земния кръг, тогава у земния човек се появяваха импулсите за размножаване. Целият процес беше до известна степен обвит в тайнствен мрак за земното съзнание. – Но и по време на земния живот настъпиха последиците от това частично разделяне на жизненото тяло от физическото тяло. Способностите на това жизнено тяло можеха да бъдат особено повишени чрез духовното влияние. В душевния живот това се прояви, като паметта получи особено развитие. По това време самостоятелното логическо мислене на човека беше едва в най-първите си начала. Затова пък способността за спомняне беше почти безгранична. Външно се проявяваше това, че човек имаше непосредствено, основано на чувството познание за действащите сили на всичко живо. Той можеше да поставя в своя служба силите на живота и на размножаването на животинската и особено на растителната природа. Например онова, което подтиква растението да расте, човек можеше да извлече от растението и да го използва, както днес силите на неживата природа, например дремещата в каменните въглища сила, се извличат от тях и се използват, за да движат машини. (Повече подробности по този въпрос могат да се намерят в моето малко съчинение „Нашите атлантски предци“.) – Под луциферичното влияние и вътрешният душевен живот на човека се промени по най-разнообразен начин. Биха могли да се изброят много видове чувства и усещания, които са възникнали поради това. Нека споменем само някои от тях. Преди това влияние човешката душа действаше в онова, което трябваше да оформя и да върши, съобразно с намеренията на висши духовни същества. Планът за всичко, което трябваше да бъде изпълнено, беше предварително определен. И доколкото човешкото съзнание изобщо беше развито, то можеше и да предвижда как нещата трябва да се развият в бъдещето според предварително начертания план. Това предвиждащо съзнание се изгуби, когато пред откровението на висшите духовни същества се изтъка булото на земните възприятия и в тях се скриха същинските сили на слънчевите същества. Бъдещето вече стана несигурно. И с това в душата се всади възможността за чувството на страх. Страхът е непосредствена последица от заблудата. – Но се вижда също как с луциферичното влияние човекът стана независим от определени сили, на които преди беше отдаден без своя воля. Сега той можеше да взема решения, изхождайки от самия себе си. Свободата е резултатът от това влияние. А страхът и подобните чувства са само съпътстващи явления на развитието на човека към свободата. |
| 237 | Geistig angesehen stellt sich das Auftreten der Furcht so, daß innerhalb der Erdenkräfte, unter deren Einfluß der Mensch durch die luziferischen Mächte gelangt war, andere Mächte wirksam waren, die viel früher im Entwickelungslaufe als die luziferischen Unregelmäßigkeit angenommen hatten. Mit den Erdenkräften nahm der Mensch die Einflüsse dieser Mächte in sein Wesen herein. Sie gaben Gefühlen, die ohne sie ganz anders gewirkt hätten, die Eigenschaft der Furcht. Man kann diese Wesenheiten die ahrimanischen nennen; sie sind dieselben, die — in Goethes Sinne — mephistophelisch genannt werden. | Погледнато духовно, появата на страха се представя така, че в земните сили, под чието влияние човекът беше попаднал чрез луциферичните сили, действаха други сили, които в хода на развитието бяха приели нередовност много по-рано от луциферичните. Заедно със земните сили човекът прие в своето същество влиянията на тези сили. Те придадоха на чувства, които без тях биха действали съвсем иначе, качеството на страха. Тези същества могат да бъдат наречени ариманични; те са същите, които – в смисъла на Гьоте – се наричат мефистофелски. |
| 238 | Wenn nun auch der luziferische Einfluß sich zunächst nur bei den fortgeschrittensten Menschen geltend gemacht hat, so dehnte er sich doch bald auch über andere aus. Es vermischten sich die Nachkommen der fortgeschrittenen mit den oben charakterisierten weniger fortgeschrittenen. Dadurch drang die luziferische Kraft auch zu den letzteren. Aber der Lebensleib der von den Planeten zurückkehrenden Seelen konnte nicht in demselben Grade geschützt werden wie derjenige, welchen die Nachkommen der auf der Erde verblie benen hatten. Der Schutz dieses letzteren ging von einem hohen Wesen aus, welches im Kosmos die Führung damals hatte, als sich die Sonne von der Erde trennte. Dieses Wesen erscheint auf dem Gebiete, das hier betrachtet wird, als der Herrscher im Sonnenreiche. Mit ihm zogen diejenigen erhabenen Geister zum Sonnenwohnplatze, welche durch ihre kosmische Entwickelung die Reife dazu erlangt hatten. Es gab aber auch solche Wesen, welche bei der Sonnentrennung zu solcher Höhe nicht gestiegen waren. Sie mußten sich andere Schauplätze suchen. Sie waren es eben, durch die es kam, daß aus jener gemeinsamen Weltsubstanz, welche anfänglich im physischen Erdenorganismus war, sich der Jupiter und andere Planeten loslösten. Der Jupiter wurde der Wohnplatz solcher nicht zur Sonnenhöhe herangereifter Wesen. Das vorgeschrittenste wurde der Führer des Jupiter. Wie der Führer der Sonnenentwickelung das «höhere Ich» wurde, das im Lebensleibe der Nachkommen der auf Erden verbliebenen Menschen wirkte, so wurde dieser Jupiterfiihrer das «höhere Ich», das sich wie ein gemeinsames Bewußtsein durch die Menschen hindurchzog, welche abstammten von einer Vermischung von Sprößlingen der auf Erden ver bliebenen mit solchen Menschen, die in der oben geschilderten Art erst auf der Erde in der Zeit des Luftelementes aufgetreten und zum Jupiter übergegangen waren. Man kann im Sinne der Geisteswissenschaft solche Menschen «Jupitermenschen» nennen. Es waren das Menschennachkömmlinge, welche in jener alten Zeit noch Menschenseelen aufgenommen hatten; doch solche, die, beim Beginn der Erdenentwickelung die erste Berührung mit dem Feuer mitzumachen, noch nicht reif genug waren. Es waren Seelen zwischen dem Menschen- und dem Tierseelenreich. Es gibt nun auch Wesen, welche sich unter der Führung eines höchsten aus der gemeinsamen Weltsubstanz den Mars als Wohnplatz ausgesondert hatten. Unter ihren Einfluß kam eine dritte Art von Menschen, die durch Vermischung entstanden waren, die «Marsmenschen». (Es fallt von diesen Erkenntnissen aus ein Licht auf die Urgründe der Planetenentstehung unseres Sonnensystems. Denn alle Körper dieses Systems sind entstanden durch die verschiedenen Reifezustände der sie bewohnenden Wesen. Doch kann hier natürlich nicht auf alle Einzelheiten der kosmischen Gliederungen eingegangen werden.) Diejenigen Menschen, welche in ihrem Lebensleibe das hohe Sonnenwesen selbst als vorhanden wahrnahmen, können «Sonnenmenschen» genannt werden. Das Wesen, das in ihnen als «höheres Ich» lebte — natürlich nur in den Generationen, nicht im einzelnen—ist dasjenige, welches später, als die Menschen eine bewußte Erkenntnis von ihm erlangten, mit verschiedenen Namen belegt wurde und das den Gegenwartsmenschen das ist, in dem sich ihnen das Verhältnis offenbart, welches der Christus zum Kosmos hat. Man kann dann noch «Saturnmenschen» unterscheiden. Bei ihnen trat als «höheres Ich» ein Wesen auf, das vor der Sonnentrennung mit seinen Genossen die gemeinsame Weltsubstanz verlassen mußte. Es war dies eine Art von Menschen, welche nicht nur im Lebensleibe, sondern auch im physischen Leibe einen Teil hatten, welcher dem luziferischen Einfluß entzogen blieb. Nun war bei den niedriger stehenden Menschenarten der Lebensleib doch zu wenig geschützt, um den Einwirkungen des luziferischen Wesens genügend widerstehen zu können. Sie konnten die Willkür des in ihnen befindlichen Feuer runkens des «Ich» so weit ausdehnen, daß sie in ihrem Umkreise mächtige Feuerwirkungen schädlicher Art hervorriefen. Die Folge war eine gewaltige Erdkatastrophe. Durch die Feuerstürme ging ein großer Teil der damals bewohnten Erde zugrunde und mit ihm die dem Irrtum verfallenen Menschen. Nur der kleinste Teil, der vom Irrtum zum Teil unberührt geblieben war, konnte sich auf ein Gebiet der Erde retten, das bis dahin geschützt war vor dem verderblichen menschlichen Einflusse. Als ein solcher Wohnplatz, der sich für die neue Menschheit besonders eignete, stellte sich das Land heraus, das auf dem Flecke der Erde war, der gegenwärtig vom Atlantischen Ozean bedeckt wird. Dorthin zog sich der am reinsten vom Irrtum gebliebene Teil der Menschen. Nur versprengte Menschheitsglieder bewohnten andere Gegenden. Im Sinne der Geisteswissenschaft kann man das Erdengebiet zwischen dem gegenwärtigen Europa, Afrika und Amerika, das einstmals bestanden hat, «Atlantis» nennen. (In der entsprechenden Literatur wird in einer gewissen Art auf den charakterisierten dem atlantischen vorangegangenen Abschnitt der Menschheitsentwickelung hingewiesen. Er wird da das lemurische Zeitalter der Erde genannt, dem das adantische folgte. Dagegen kann die Zeit, in welcher die Mondenkräfte ihre Hauptwirkungen noch nicht entfaltet hatten, das hyperboräische Zeitalter genannt werden. Diesem geht noch ein anderes voran, das also mit der allerersten Zeit der physischen Erdenentwickelung zusammenfällt In der biblischen Überlieferung wird die Zeit vor der Einwirkung der luziferischen Wesen als die paradiesische Zeit geschildert und das Herabsteigen auf die Erde, das Verstricktwerden der Menschen in die SinnenWelt, als die Vertreibung aus dem Paradiese.) | Макар луциферичното влияние да се прояви отначало само у най-напредналите хора, то все пак скоро се разпростря и върху други. Потомците на напредналите се смесиха с описаните по-горе по-малко напреднали. Така луциферичната сила проникна и до последните. Но жизненото тяло на душите, които се връщаха от планетите, не можеше да бъде защитено в същата степен като онова, което имаха потомците на останалите на Земята. Защитата на последното изхождаше от едно високо същество, което стоеше начело в Космоса по времето, когато Слънцето се отдели от Земята. В областта, която разглеждаме тук, това същество се явява като Владетелят в слънчевото царство. С него към слънчевото обиталище отидоха онези възвишени духове, които чрез своето космическо развитие бяха достигнали зрелостта за това. Но имаше и такива същества, които при отделянето на Слънцето не се бяха издигнали до такава висота. Те трябваше да си търсят други арени. Именно чрез тях стана така, че от онази обща световна субстанция, която първоначално беше във физическия земен организъм, се отделиха Юпитер и други планети. Юпитер стана обиталище на такива същества, които не бяха узрели до слънчевата висота. Най-напредналото от тях стана водач на Юпитер. Както водачът на слънчевото развитие стана „висшият Аз“, който действаше в жизненото тяло на потомците на останалите на Земята хора, така този водач на Юпитер стана „висшият Аз“, който като общо съзнание преминаваше през хората, произлезли от смесването на издънки на останалите на Земята с такива хора, които по описания по-горе начин се бяха появили едва на Земята по времето на въздушния елемент и бяха преминали на Юпитер. В смисъла на духовната наука такива хора могат да бъдат наречени „юпитерови хора“. Това бяха човешки потомци, които в онова древно време все още бяха приели човешки души; но такива души, които в началото на земното развитие още не бяха достатъчно зрели, за да преминат през първото докосване с огъня. Това бяха души между царството на човешките и царството на животинските души. Има също и същества, които под ръководството на едно най-висше същество бяха отделили от общата световна субстанция Марс като свое обиталище. Под тяхното влияние попадна трети вид хора, възникнали чрез смесване – „марсовите хора“. (От тези познания пада светлина върху първопричините за възникването на планетите в нашата Слънчева система. Защото всички тела на тази система са възникнали чрез различните степени на зрялост на обитаващите ги същества. Но тук, разбира се, не може да се навлезе във всички подробности на космическите разчленявания.) Онези хора, които възприемаха в своето жизнено тяло самото високо Слънчево същество като присъстващо, могат да бъдат наречени „слънчеви хора“. Съществото, което живееше в тях като „висш Аз“ – разбира се, само в поколенията, а не в отделния човек, – е онова, което по-късно, когато хората придобиха съзнателно познание за него, беше наричано с различни имена и което за съвременните хора е онова, в което им се разкрива отношението, което Христос има към Космоса. Освен това могат да се различат и „сатурнови хора“. У тях като „висш Аз“ се появи едно същество, което преди отделянето на Слънцето трябваше заедно със своите събратя да напусне общата световна субстанция. Това беше вид хора, които не само в жизненото тяло, но и във физическото тяло имаха част, останала недостъпна за луциферичното влияние. При по-ниско стоящите видове хора обаче жизненото тяло беше все пак твърде слабо защитено, за да може достатъчно да устои на въздействията на луциферичното същество. Те можеха да разпрострат произвола на огнената искра на „Аза“, която се намираше в тях, дотам, че предизвикваха в своята околност мощни огнени въздействия от вреден вид. Последицата беше огромна земна катастрофа. При огнените бури загина голяма част от тогава обитаваната Земя и с нея хората, изпаднали в заблуда. Само най-малката част, която отчасти беше останала незасегната от заблудата, можа да се спаси в една област на Земята, която дотогава беше защитена от гибелното човешко влияние. Такова обиталище, особено подходящо за новото човечество, се оказа земята, която се намираше на онова място на Земята, което днес е покрито от Атлантическия океан. Там се оттегли частта от хората, която беше останала най-чиста от заблуда. Само разпръснати членове на човечеството обитаваха други местности. В смисъла на духовната наука областта на Земята между днешна Европа, Африка и Америка, която някога е съществувала, може да бъде наречена „Атлантида“. (В съответната литература по известен начин се посочва описаният период от развитието на човечеството, предшестващ атлантския. Там той се нарича лемурийската епоха на Земята, след която последва атлантската. Времето пък, в което лунните сили още не бяха разгърнали своите главни въздействия, може да бъде наречено хиперборейската епоха. Тя от своя страна е предшествана от още една, която следователно съвпада с най-първото време на физическото земно развитие. В библейското предание времето преди въздействието на луциферичните същества се описва като райското време, а слизането на Земята, оплитането на хората в сетивния свят – като изгонването от Рая.) |
| 239 | Die Entwickelung im adantischen Gebiet war die Zeit der eigentlichen Sonderung in Saturn-, Sonnen-, Jupiter- und Marsmenschen. Vorher wurden dazu eigentlich erst die Anlagen entfaltet. Nun hatte die Scheidung von Wach- und Schlafzustand für das Menschenwesen noch besondere Folgen, die besonders bei der atlantischen Menschheit hervortraten. Während der Nacht waren des Menschen astralischer Leib und Ich im Bereiche der über ihm stehenden Wesen bis zu den «Geistern der Persönlichkeit» hinauf. Durch denjenigen Teil seines Lebensleibes, der nicht mit dem physischen Leibe verbunden war, konnte der Mensch die Wahrnehmung der «Söhne des Lebens» (Engel) und der «Feuergeister» (Erzengel) haben. Denn er konnte mit dem nicht vom physischen Leib durchdrungenen Teil des Lebensleibes während des Schlafens vereinigt bleiben. Die Wahrnehmung der «Geister der Persönlichkeit» blieb allerdings undeutlich, eben wegen des luziferischen Einflusses. Mit den Engeln und Erzengeln wurden aber auf diese Art für den Menschen in dem geschilderten Zustande auch diejenigen Wesen sichtbar, welche als auf Sonne oder Mond zurückgebliebene nicht das Erdendasein antreten konnten. Sie mußten deshalb in der seelisch-geistigen Welt verbleiben. Der Mensch zog sie aber durch das luziferische Wesen in den Bereich seiner vom physischen Leib getrennten Seele. Dadurch kam er mit Wesen in Berührung, welche in hohem Grade verführerisch auf ihn wirkten. Sie vermehrten in der Seele den Trieb zum Irrtum; namendich zum Mißbrauch der Wachstums- und Fortpflanzungskräfte, welche durch die Trennung von physischem Leib und Lebensleib in seiner Macht standen. | Развитието в атлантската област беше времето на същинското разделяне на сатурнови, слънчеви, юпитерови и марсови хора. Преди това всъщност се разгръщаха само заложбите за него. Разделянето на будно състояние и състояние на сън имаше обаче още особени последици за човешкото същество, които изпъкнаха особено при атлантското човечество. През нощта астралното тяло и Азът на човека бяха в областта на съществата, които стоят над него, чак до „Духовете на личността“. Чрез онази част от своето жизнено тяло, която не беше свързана с физическото тяло, човекът можеше да има възприятие за „Синовете на живота“ (Ангели) и за „Духовете на огъня“ (Архангели). Защото той можеше по време на съня да остане съединен с онази част на жизненото тяло, която не беше проникната от физическото тяло. Възприятието за „Духовете на личността“ оставаше обаче неясно, тъкмо поради луциферичното влияние. Но заедно с Ангелите и Архангелите по този начин за човека в описаното състояние ставаха видими и онези същества, които като изостанали на Слънцето или на Луната не можеха да встъпят в земното съществуване. Затова те трябваше да останат в душевно-духовния свят. Но човекът ги привличаше чрез луциферичното същество в областта на своята душа, отделена от физическото тяло. Така той влизаше в досег със същества, които му въздействаха в голяма степен съблазнително. Те засилваха в душата нагона към заблуда; особено към злоупотреба със силите на растежа и на размножаването, които поради разделянето на физическо тяло и жизнено тяло бяха в неговата власт. |
| 240 | Es war nun für einzelne Menschen des atlantischen Zeitalters die Möglichkeit gegeben, sich so wenig als möglich in die SinnenWelt zu verstricken. Durch sie wurde der luziferische Einfluß aus einem Hindernis der Menschheitsentwickelung zum Mittel eines höheren Fortschreitens. Sie waren durch ihn in der Lage, früher, als es sonst möglich gewesen wäre, die Erkenntnis für die Erdendinge zu entfalten. Dabei versuchten diese Menschen den Irrtum aus ihrem Vorstellungsleben zu entfernen und die ursprünglichen Absichten der geistigen Wesen aus den Erscheinungen der Weit zu ergründen. Sie hielten sich frei von den nach der bloßen SinnenWelt gelenkten Trieben und Begierden des astralischen Leibes. Dadurch wurden sie von dessen Irrtümern immer freier. Das führte bei ihnen Zustände herbei, durch welche sie bloß in jenem Teile des Lebensleibes wahrnahmen, welcher in der geschilderten Weise vom physischen Leibe getrennt war. In solchen Zuständen war das Wahrnehmungsvermögen des physischen Leibes wie ausgelöscht und dieser selbst wie tot. Dann waren sie durch den Lebensleib ganz verbunden mit dem Reiche der «Geister der Form» und konnten von diesen erfahren, wie sie geführt und gelenkt werden von jenem hohen Wesen, das die Führung hatte bei der Trennung von Sonne und Erde und durch das sich später den Menschen das Verständnis für den «Christus» eröffnete. Solche Menschen waren Eingeweihte (Initiierte). Weil aber des Menschen Individualität in der oben geschilderten Art in den Bereich der Mondwesen gekommen war, so konnten auch diese Eingeweihten in der Regel von dem Sonnenwesen nicht unmittelbar berührt werden, sondern es konnte ihnen nur wie in einer Spiegelung durch die Mondwesen gezeigt werden. Sie sahen dann nicht das Sonnenwesen unmittelbar, sondern dessen Abglanz. Sie wurden die Führer der anderen Menschheit, der sie die erschauten Geheimnisse mitteilen konnten. Sie zogen sich Schüler heran, denen sie die Wege zur Erlangung des Zustandes wiesen, welcher zur Einweihung fuhrt. Zur Erkenntnis dessen, was früher durch «Christus» sich offenbarte, konnten nur solche Menschen gelangen, die in angedeutetem Sinne zu den Sonnenmenschen gehörten. Sie pflegten ihr geheimnisvolles Wissen und die Verrichtungen, welche dazu führten, an einer besonderen Stätte, welche hier das Christus- oder Sonnenorakel genannt werden soll. (Oraculum im Sinne eines Orts, wo die Absichten geistiger Wesen vernommen werden.) Das hier in bezug auf den Christus Gesagte wird nur dann nicht mißverstanden werden, wenn man bedenkt, daß die übersinnliche Erkenntnis in dem Erscheinen des Christus auf der Erde ein Ereignis sehen muß, auf das als ein in der Zukunft Be vorstehendes diejenigen hingewiesen haben, welche vor diesem Ereignis mit dem Sinn der Erdenentwickelung bekannt waren. Man ginge fehl, wenn man bei diesen «Eingeweihten» ein Verhältnis zu dem Christus voraussetzen würde, das erst durch dieses Ereignis möglich geworden ist. Aber das konnten sie prophetisch begreifen und ihren Schülern begreiflich machen: «Wer von der Macht des Sonnenwesens berührt ist, der sieht den Christus an die Erde herankommen.» | За отделни хора от атлантската епоха имаше сега възможността да се оплитат колкото е възможно по-малко в сетивния свят. Чрез тях луциферичното влияние от пречка за развитието на човечеството стана средство за по-висш напредък. Чрез него те бяха в състояние да разгърнат познанието за земните неща по-рано, отколкото иначе би било възможно. При това тези хора се опитваха да отстранят заблудата от своя живот на представите и да проникнат в първоначалните намерения на духовните същества, изхождайки от явленията на света. Те се пазеха свободни от нагоните и влеченията на астралното тяло, насочени към чисто сетивния свят. Така те ставаха все по-свободни от неговите заблуди. Това предизвика у тях състояния, в които те възприемаха само с онази част на жизненото тяло, която по описания начин беше отделена от физическото тяло. В такива състояния способността за възприятие на физическото тяло беше като угаснала, а самото то – като мъртво. Тогава чрез жизненото тяло те бяха изцяло свързани с царството на „Духовете на формата“ и можеха да научат от тях как те биват водени и направлявани от онова високо същество, което ръководеше разделянето на Слънцето и Земята и чрез което по-късно на хората се откри разбирането за „Христос“. Такива хора бяха посветени (инициирани). Но тъй като индивидуалността на човека по описания по-горе начин беше попаднала в областта на лунните същества, то и тези посветени по правило не можеха да бъдат докоснати непосредствено от Слънчевото същество, а то можеше да им бъде показано само като в отражение чрез лунните същества. Тогава те виждаха не самото Слънчево същество непосредствено, а неговия отблясък. Те станаха водачи на останалото човечество, на което можеха да съобщават съзрените тайни. Те подготвяха ученици, на които посочваха пътищата към постигане на състоянието, което води до посвещение. До познанието на онова, което по-рано се откриваше чрез „Христос“, можеха да стигнат само такива хора, които в посочения смисъл принадлежаха към слънчевите хора. Те пазеха своето тайнствено знание и обредите, които водеха до него, на едно особено място, което тук ще бъде наречено Христов или Слънчев оракул. (Оракулум в смисъл на място, където се долавят намеренията на духовни същества.) Казаното тук относно Христос няма да бъде разбрано погрешно само ако се вземе предвид, че свръхсетивното познание трябва да вижда в явяването на Христос на Земята събитие, което като предстоящо в бъдещето са посочвали онези, които преди това събитие са били запознати със смисъла на земното развитие. Би било грешка у тези „посветени“ да се предполага отношение към Христос, което е станало възможно едва чрез това събитие. Но те можеха пророчески да схванат и да направят разбираемо за своите ученици следното: „Който е докоснат от мощта на Слънчевото същество, той вижда как Христос се приближава към Земята.“ |
| 241 | Andere Orakel wurden ins Leben gerufen von den Angehörigen der Saturn-, Mars- und Jupitermenschheit. Deren Eingeweihte führten ihr Anschauen nur bis zu den Wesenheiten, welche als entsprechende «höhere Iche» in ihren Le bensleibern enthüllt werden konnten. So entstanden Bekenner der Saturn-, der Jupiter-, der Marsweisheit Außer diesen Einweihungsmethoden gab es solche für Menschen, welche vom luziferischen Wesen zu viel in sich aufgenommen hatten, um einen so großen Teil des Lebensleibes vom physischen Leibe getrennt sein zu lassen wie die Sonnenmenschen. Bei diesen hielt der astralische Leib eben mehr vom Lebensleib im physischen Leibe zurück als bei den Sonnenmenschen. Sie konnten auch nicht durch die genannten Zustände bis zur prophetischen Christus-Offenbarung gebracht werden. Sie mußten wegen ihres mehr vom luziferischen Prinzip beeinflußten Astralleibes schwierigere Vorbereitungen durchmachen, und dann konnten sie in einem weniger leibfreien Zustand als die andern zwar nicht die Offenbarung des Christus selbst enthüllt erhalten, aber die anderer hoher Wesen. Es gab solche Wesen, welche zwar bei der Sonnentrennung die Erde verlassen haben, aber doch nicht auf der Höhe standen, daß sie die Sonnenentwickelung auf die Dauer hätten mitmachen können. Sie gliederten sich nach der Trennung von Sonne und Erde einen Wohnplatz von der Sonne ab, die Venus. Deren Führer wurde das Wesen, welches nun für die geschilderten Eingeweihten und ihre Anhänger zum «höheren Ich» wurde. Ein ähnliches geschah mit dem führenden Geist des Merkur für eine andere Art Menschen. So entstanden das Venus- und das Merkurorakel. Eine gewisse Art von Menschen, die am meisten von dem luziferischen Einfluß aufgenommen hatten, konnte nur zu einem Wesen gelangen, welches mit seinen Genossen am frühesten von der Sonnenentwickelung wieder ausgestoßen worden ist. Es hat dieses keinen besonderen Planeten im Weltenraum, sondern lebt im Umkreis der Erde selbst noch, mit der es sich wieder vereinigt hat nach der Rückkehr von der Sonne. Diejenigen Menschen, welchen sich dieses Wesen als höheres Ich enthüllte, können die Anhänger des Vulkanorakels genannt werden. Ihr Blick war mehr den irdischen Erscheinungen zugewendet als derjenige der übrigen Eingeweihten. Sie legten die ersten Gründe zu dem, was später als Wissenschaften und Künste unter den Menschen entstand. Die Merkur-Eingeweihten dagegen begründeten das Wissen von den mehr übersinnlichen Dingen; und in noch höherem Grade taten dies die Venus-Eingeweihten. Die Vulkan-, Merkur- und Venus-Eingeweihten unterschieden sich von den Saturn-, Jupiter- und Mars-Eingeweihten dadurch, daß die letzteren ihre Geheimnisse mehr als eine Offenbarung von oben empfingen, mehr in einem fertigen Zustande; während die ersteren schon mehr in Form von eigenen Gedanken, von Ideen ihr Wissen enthüllt erhielten. In der Mitte standen die Christus-Eingeweihten. Sie erhielten mit der Offenbarung in unmittelbarem Zustande auch zugleich die Fähigkeit, in menschliche Begriffsformen ihre Geheimnisse zu kleiden. Die Saturn-, Jupiter- und Mars-Eingeweihten mußten sich mehr in Sinnbildern aussprechen; die Christus-, Venus-, Merkur- und Vulkan-Eingeweihten konnten sich mehr in Vorstellungen mitteilen. | Други оракули бяха основани от принадлежащите към сатурновото, марсовото и юпитеровото човечество. Техните посветени довеждаха своето съзерцание само до съществата, които можеха да бъдат разкрити в техните жизнени тела като съответни „висши Азове“. Така възникнаха привърженици на сатурновата, на юпитеровата, на марсовата мъдрост. Освен тези методи на посвещение имаше и такива за хора, които бяха приели в себе си твърде много от луциферичното същество, за да оставят толкова голяма част от жизненото тяло отделена от физическото тяло, колкото слънчевите хора. При тях астралното тяло задържаше във физическото тяло именно повече от жизненото тяло, отколкото при слънчевите хора. Те не можеха и чрез споменатите състояния да бъдат доведени до пророческото Христово откровение. Поради своето астрално тяло, по-силно повлияно от луциферичния принцип, те трябваше да преминат през по-трудни подготовки и тогава, в състояние, по-малко свободно от тялото, отколкото при другите, можеха да получат разкрито, макар и не откровението на самия Христос, то откровението на други високи същества. Имаше такива същества, които при отделянето на Слънцето бяха напуснали Земята, но все пак не стояха на такава висота, че да могат трайно да участват в слънчевото развитие. След разделянето на Слънцето и Земята те отделиха от Слънцето едно обиталище за себе си – Венера. Неин водач стана съществото, което сега се превърна във „висшия Аз“ за описаните посветени и техните последователи. Нещо подобно стана с водещия дух на Меркурий за друг вид хора. Така възникнаха оракулът на Венера и оракулът на Меркурий. Един определен вид хора, които бяха приели най-много от луциферичното влияние, можеше да стигне само до едно същество, което заедно със своите събратя най-рано е било отново изхвърлено от слънчевото развитие. Това същество няма отделна планета в световното пространство, а живее още в обкръжението на самата Земя, с която отново се е съединило след връщането от Слънцето. Онези хора, на които това същество се разкри като висш Аз, могат да бъдат наречени последователи на оракула на Вулкан. Техният поглед беше обърнат повече към земните явления, отколкото погледът на останалите посветени. Те положиха първите основи на онова, което по-късно възникна сред хората като науки и изкуства. Посветените на Меркурий, напротив, положиха основите на знанието за по-свръхсетивните неща; а в още по-висока степен направиха това посветените на Венера. Посветените на Вулкан, Меркурий и Венера се различаваха от посветените на Сатурн, Юпитер и Марс по това, че последните получаваха своите тайни повече като откровение отгоре, повече в готово състояние; докато първите получаваха своето знание разкрито вече повече във формата на собствени мисли, на идеи. По средата стояха Христовите посветени. Заедно с откровението в непосредствено състояние те получаваха същевременно и способността да обличат своите тайни в човешки форми на понятия. Посветените на Сатурн, Юпитер и Марс трябваше да се изразяват повече в символи; Христовите посветени и посветените на Венера, Меркурий и Вулкан можеха да се изразяват повече в представи. |
| 242 | Was auf diese Art zur atlantischen Menschheit gelangte, kam auf dem Umwege durch die Eingeweihten. Aber auch die andere Menschheit erhielt durch das luziferische Prinzip besondere Fähigkeiten, indem durch die hohen kosmischen Wesenheiten das zum Heil verwandelt wurde, was sonst zum Verderben hätte werden können. Eine solche Fähigkeit ist die der Sprache. Sie wurde dem Menschen zuteil durch seine Verdichtung in die physische Stofflichkeit und durch die Trennung eines Teiles seines Lebensleibes vom physischen Leib. In den Zeiten nach der Mondentrennung fühlte sich der Mensch zunächst mit den physischen Vorfahren durch das Gruppen-Ich verbunden. Doch verlor sich dieses gemeinsame Bewußtsein, welches Nachkommen mit Vorfahren verband, allmählich im Laufe der Generationen. Die späteren Nachkommen hatten dann nur bis zu einem nicht weit zurückliegenden Vorfahren die innere Erinnerung; zu den früheren Ahnen hinauf nicht mehr. In den Zuständen von Schlafähnlichkeit nur, in denen die Menschen mit der geistigen Welt in Berührung kamen, tauchte nun die Erinnerung an diesen oder jenen Vorfahren wieder auf. Die Menschen hielten sich dann wohl auch für eins mit diesem Vorfahren, den sie in ihnen wiedererschienen glaubten. Dies war eine irrtümliche Idee von der Wiederverkörperung, welche namentlich in der letzten atlantischen Zeit auftauchte. Die wahre Lehre von der Wiederverkörperung konnte nur in den Schulen der Eingeweihten erfahren werden. Die Eingeweihten schauten, wie im leibfreien Zustand die Menschenseele von Verkörperung zu Verkörperung geht. Und sie allein konnten die Wahrheit darüber ihren Schülern mitteilen. | Онова, което по този начин достигна до атлантското човечество, дойде по заобиколен път чрез посветените. Но и останалото човечество получи чрез луциферичния принцип особени способности, като високите космически същества превърнаха в благо онова, което иначе би могло да стане гибел. Такава способност е способността на речта. Тя беше дадена на човека чрез неговото сгъстяване във физическата вещественост и чрез отделянето на една част от неговото жизнено тяло от физическото тяло. Във времената след отделянето на Луната човекът отначало се чувстваше свързан с физическите предци чрез груповия Аз. Но това общо съзнание, което свързваше потомци с предци, постепенно се изгуби в течение на поколенията. По-късните потомци имаха тогава вътрешен спомен само до някой не много отдалечен във времето предък; нагоре до по-ранните деди – вече не. Само в подобните на сън състояния, в които хората влизаха в досег с духовния свят, сега отново изплуваше споменът за този или онзи предък. Тогава хората навярно се смятаха и за едно с този предък, който според вярата им се беше явил отново в тях. Това беше една погрешна идея за прераждането, която се появи особено в последното атлантско време. Истинското учение за прераждането можеше да се узнае само в школите на посветените. Посветените виждаха как в свободното от тяло състояние човешката душа преминава от въплъщение във въплъщение. И само те можеха да съобщават истината за това на своите ученици. |
| 243 | Die physische Gestalt des Menschen ist in der urfernen Vergangenheit, von welcher hier die Rede ist, noch weit verschieden von der gegenwärtigen. Diese Gestalt war in einem hohen Grade noch der Ausdruck der seelischen Eigenschaften. Der Mensch bestand noch aus einer feineren, weicheren Stofflichkeit, als er später angenommen hat. Was gegenwärtig verfestigt ist, war in den Gliedern weich, biegsam und bildsam. Ein mehr seelischer, geistigerer Mensch war von zartem, beweglichem, ausdrucksvollem Körperbau. Ein geistig wenig entwickelter von groben, unbeweglichen, wenig bildsamen Körperformen. Seelische Vorgeschrittenheit zog die Glieder zusammen; die Gestalt wurde klein erhalten; seelische Zurückgebliebenheit und Verstricktheit in die Sinnlichkeit drückte sich in riesenhafter Größe aus. Während der Mensch in der Wachstumsperiode war, formte sich in einer Art, die für gegenwärtige Vorstellungen fabelhaft, ja phantastisch erscheinen muß, der Körper nach dem, was in der Seele sich bildete. Verdorbenheit in den Leidenschaften, Trieben und Instinkten zog ein Anwachsen des Materiellen im Menschen ins Riesenhafte nach sich. Die gegenwärtige physische Menschengestalt ist durch Zusammenziehen, Verdichtung und Verfestigung des atlantischen Menschen entstanden. Und während vor der atlantischen Zeit der Mensch als ein getreues Abbild seiner seelischen Wesenheit vorhanden war, trugen gerade die Vorgänge der atlantischen EntWickelung die Ursachen in sich, welche zu dem nachatlantischen Menschen führten, der in seiner physischen Gestalt fest und von den seelischen Eigenschaften verhältnismäßig wenig abhängig ist. (Das Tierreich ist in seinen Formen in weit älteren Zeiten auf der Erde dicht geworden als der Mensch.) — Die Gesetze, welche gegenwärtig der Bildung der Formen in den Naturreichen zugrunde liegen, dürfen durchaus nicht auf fernere Vergangenheiten ausgedehnt werden. | Физическата форма на човека в далечното минало, за което тук става дума, е още твърде различна от днешната. Тази форма беше още в голяма степен израз на душевните качества. Човекът се състоеше още от по-фина, по-мека вещественост от онази, която е приел по-късно. Онова, което днес е втвърдено, беше в членовете меко, гъвкаво и пластично. Един по-душевен, по-духовен човек имаше нежна, подвижна, изразителна телесна структура. Един духовно слабо развит – груби, неподвижни, слабо пластични телесни форми. Душевната напредналост свиваше членовете; фигурата се запазваше малка; душевната изостаналост и оплетеността в сетивността се изразяваха в исполински ръст. Докато човекът беше в периода на растежа, тялото се оформяше по начин, който за днешните представи трябва да изглежда приказен, дори фантастичен, според онова, което се образуваше в душата. Покварата в страстите, нагоните и инстинктите водеше след себе си нарастване на материалното в човека до исполински размери. Днешната физическа човешка форма е възникнала чрез свиване, сгъстяване и втвърдяване на атлантския човек. И докато преди атлантското време човекът съществуваше като вярно отражение на своята душевна същност, тъкмо процесите на атлантското развитие носеха в себе си причините, които доведоха до следатлантския човек, който в своята физическа форма е твърд и сравнително малко зависим от душевните качества. (Животинското царство се е сгъстило в своите форми на Земята в много по-древни времена, отколкото човекът.) – Законите, които днес лежат в основата на образуването на формите в царствата на природата, в никакъв случай не бива да се пренасят върху по-далечни минали времена. |
| 244 | Gegen die Mitte der atlantischen Entwickelungszeit machte sich allmählich ein Unheil in der Menschheit geltend. Die Geheimnisse der Eingeweihten hätten sorgfältig vor solchen Menschen behütet werden müssen, welche nicht durch Vorbereitung ihren Astralleib von Irrtum gereinigt hatten. Erlangen diese eine solche Einsicht in die verborgenen Erkenntnisse, in die Gesetze, wodurch die höheren Wesen die Naturkräfte lenken, so stellen sie dieselben in den Dienst ihrer verirrten Bedürfnisse und Leidenschaften. Die Gefahr warum so größer, als ja die Menschen, wie geschildert worden ist, in den Bereich niederer Geisteswesen kamen, welche die regelmäßige Erdenentwickelung nicht mitmachen konnten, daher ihr entgegenwirkten. Diese beeinflußten die Menschen fortwährend so, daß sie ihnen Interessen einflößten, welche gegen das Heil der Menschheit in Wahrheit gerichtet waren. Nun hatten aber die Menschen noch die Fähigkeit, die Wachstums- und die Fortpflanzungskräfte der tierischen und der menschlichen Natur in ihren Dienst zu stellen. — Den Versuchungen von seiten niederer Geistwesen unterlagen nicht nur gewöhnliche Menschen, sondern auch ein Teil der Eingeweihten. Sie kamen dazu, die genannten übersinnlichen Kräfte in einen Dienst zu stellen, welcher der Entwickelung der Menschheit zuwiderlief. Und sie suchten sich zu diesem Dienst Genossen, welche nicht eingeweiht waren und welche ganz im niederen Sinne die Geheimnisse des übersinnlichen Naturwirkens anwandten. Die Folge war eine große Verderbnis der Menschheit Das Übel breitete sich immer mehr aus. Und weil die Wachstums- und Fortpflanzungskräfte dann, wenn sie ihrem Mutterboden entrissen und selbständig verwendet werden, in einem geheimnisvollen Zusammenhange stehen mit gewissen Kräften, die in Luft und Wasser wirken, so wurden durch die menschlichen Taten gewaltige verderbliche Naturmächte entfesselt Das führte zur allmählichen Zerstörung des atlantischen Gebietes durch Luft- und Wasserkatastrophen der Erde. Die adantische Menschheit mußte auswandern, insofern sie in den Stürmen nicht zugrunde ging. Damals erhielt die Erde durch diese Stürme ein neues Antlitz. Auf der einen Seite kamen Europa, Asien und Afrika allmählich zu den Gestalten, die sie gegenwärtig haben. Auf der andern Seite Amerika. Nach diesen Ländern gingen große Wanderzüge. Für unsere Gegenwart sind besonders diejenigen dieser Züge wichtig, welche von der Atlantis ostwärts gingen. Europa, Asien, Afrika wurden nach und nach von den Nachkommen der Adantier besiedelt Verschiedene Völker schlugen da ihre Wohnsitze auf. Sie standen auf verschiedenen Höhen der Entwickelung, aber auch auf verschiedenen Höhen des Verderbnisses. Und in ihrer Mitte zogen die Eingeweihten, die Behüter der Orakel-Geheimnisse. Diese begründeten in verschiedenen Gegen den Stätten, in denen die Dienste des Jupiter, der Venus usw. in gutem, aber auch in schlechtem Sinne gepflegt wurden. Einen besonders ungünstigen Einfluß übte der Verrat der Vulkan-Geheimnisse aus. Denn der Blick von deren Bekennern war am meisten auf die irdischen Verhältnisse gerichtet. Die Menschheit wurde durch diesen Verrat in Abhängigkeit von geistigen Wesen gebracht, welche infolge ihrer vorangegangenen Entwickelung sich gegen alles ablehnend verhielten, was aus der geistigen Welt kam, die sich durch die Trennung der Erde von der Sonne entwickelt hatte. Sie wirkten ihrer so entwickelten Anlage gemäß gerade in dem Elemente, welches im Menschen sich dadurch ausbildete, daß er in der sinnlichen Welt Wahrnehmungen hatte, hinter denen das Geistige sich verhüllt. Diese Wesen erlangten nunmehr einen großen Einfluß auf viele menschliche Erdenbewohner. Und derselbe machte sich zunächst dadurch geltend, daß dem Menschen das Gefühl für das Geistige immer mehr genommen wurde. —Weil sich in diesen Zeiten die Größe, Form und Bildsamkeit des menschlichen physischen Körpers noch in hohem Grade nach den Eigenschaften der Seele richtete, so war die Folge jenes Verrates auch in Veränderungen des Menschengeschlechtes nach dieser Richtung hin zutage getreten. Wo die Verderbtheit der Menschen besonders dadurch sich geltend machte, daß übersinnliche Kräfte in den Dienst niederer Triebe, Begierden und Leidenschaften gestellt wurden, da wurden unförmige, an Größe und Form groteske Menschengestalten gebildet. Diese konnten sich allerdings nicht über die atlantische Periode hinaus erhalten. Sie starben aus. Die nachatlantische Menschheit hat sich physisch aus denjenigen adantischen Vorfahren herausgebildet, bei denen schon eine solche Verfestigung der körperlichen Gestalt eingetreten war, daß diese den nunmehr naturwidrig gewordenen Seelenkräften nicht nachgaben. — Es gab einen gewissen Zeitraum in der adantischen Entwicklung, in welchem für die Menschengestalt durch die in und um die Erde herrschenden Gesetze gerade diejenigen Bedingungen herrschten, unter denen sie sich verfestigen mußte. Diejenigen Menschen-RassenFormen, welche sich vor diesem Zeitraum verfestigt hatten, konnten sich zwar lange fortpflanzen, doch wurden nach und nach die in ihnen sich verkörpernden Seelen so beengt, daß die Rassen aussterben mußten. Allerdings erhielten sich gerade manche von diesen Rassenformen bis in die nachadantischen Zeiten hinein; die genügend beweglich gebliebenen in veränderter Form sogar sehr lange. Diejenigen Menschenformen, welche über den charakterisierten Zeitraum hinaus bildsam geblieben waren, wurden namentlich zu Körpern für solche Seelen, welche in hohem Maße den schädlichen Einfluß des gekennzeichneten Verrats erfahren haben. Sie waren zu baldigem Aussterben bestimmt | Към средата на атлантското време на развитие в човечеството постепенно се прояви едно бедствие. Тайните на посветените би трябвало грижливо да бъдат пазени далеч от такива хора, които не бяха пречистили чрез подготовка своето астрално тяло от заблуда. Ако такива хора получат подобно прозрение в скритите познания, в законите, чрез които висшите същества направляват природните сили, те ги поставят в служба на своите заблудени потребности и страсти. Опасността беше още по-голяма, тъй като хората, както беше описано, попаднаха в областта на нисши духовни същества, които не можеха да участват в правилното земно развитие и затова му противодействаха. Тези същества непрекъснато влияеха на хората така, че им внушаваха интереси, които в действителност бяха насочени срещу благото на човечеството. А хората имаха тогава още способността да поставят в своя служба силите на растежа и на размножаването на животинската и на човешката природа. – На изкушенията от страна на нисши духовни същества се поддадоха не само обикновени хора, но и една част от посветените. Те стигнаха дотам, че поставиха споменатите свръхсетивни сили в служба, която противоречеше на развитието на човечеството. И за тази служба си търсеха съучастници, които не бяха посветени и които прилагаха тайните на свръхсетивното действие на природата съвсем в нисш смисъл. Последицата беше голяма поквара на човечеството. Злото се разпространяваше все повече. И тъй като силите на растежа и на размножаването, когато бъдат изтръгнати от своята родна почва и използвани самостоятелно, се намират в тайнствена връзка с определени сили, които действат във въздуха и във водата, чрез човешките дела бяха отприщени огромни гибелни природни сили. Това доведе до постепенното разрушаване на атлантската област чрез въздушни и водни катастрофи на Земята. Атлантското човечество трябваше да се изсели, доколкото не загина в бурите. Тогава Земята получи чрез тези бури нов облик. От едната страна Европа, Азия и Африка постепенно добиха формите, които имат днес. От другата страна – Америка. Към тези земи тръгнаха големи преселения. За нашето настояще особено важни са онези от тези преселения, които тръгнаха от Атлантида на изток. Европа, Азия, Африка бяха постепенно заселени от потомците на атлантите. Различни народи се установиха там. Те стояха на различни степени на развитието, но и на различни степени на покварата. А сред тях вървяха посветените, пазителите на тайните на оракулите. Те основаха в различни местности места, в които се поддържаше служенето на Юпитер, на Венера и т.н. в добър, но и в лош смисъл. Особено неблагоприятно влияние оказа предателството на тайните на Вулкан. Защото погледът на неговите последователи беше най-много насочен към земните отношения. Чрез това предателство човечеството беше поставено в зависимост от духовни същества, които вследствие на своето предишно развитие се отнасяха отрицателно към всичко, което идваше от духовния свят, развил се чрез отделянето на Земята от Слънцето. Съобразно своята така развита заложба те действаха тъкмо в онзи елемент, който се изграждаше в човека поради това, че той имаше в сетивния свят възприятия, зад които духовното се забулва. Тези същества получиха сега голямо влияние върху много човешки обитатели на Земята. И това влияние се прояви отначало в това, че на човека все повече се отнемаше чувството за духовното. – Тъй като по онези времена големината, формата и пластичността на човешкото физическо тяло още в голяма степен се ръководеха от качествата на душата, последицата от онова предателство се прояви и в промени на човешкия род в тази посока. Там, където покварата на хората се проявяваше особено в това, че свръхсетивни сили се поставяха в служба на нисши нагони, влечения и страсти, се образуваха безформени, гротескни по размер и форма човешки фигури. Те обаче не можаха да се запазят отвъд атлантския период. Те измряха. Следатлантското човечество се е развило физически от онези атлантски предци, при които вече беше настъпило такова втвърдяване на телесната форма, че тя не се поддаваше на душевните сили, които вече бяха станали противоестествени. – Имаше определен период в атлантското развитие, в който чрез законите, господстващи в Земята и около нея, за човешката форма бяха налице тъкмо онези условия, при които тя трябваше да се втвърди. Онези расови форми на хората, които се бяха втвърдили преди този период, можаха наистина да се размножават дълго, но душите, които се въплъщаваха в тях, постепенно бяха така стеснени, че расите трябваше да измрат. Все пак тъкмо някои от тези расови форми се запазиха чак до следатлантските времена; тези, които бяха останали достатъчно подвижни – в променена форма дори много дълго. Онези човешки форми, които бяха останали пластични и след описания период, станаха по-специално тела за такива души, които във висока степен бяха изпитали вредното влияние на посоченото предателство. Те бяха обречени на скорошно измиране. |
| 245 | Es hatten sich demnach seit der Mitte der adantischen Entwickelungszeit Wesen im Bereich der Menschheitsentwickelung geltend gemacht, welche dahin wirkten, daß der Mensch sich in die sinnlich-physische Welt in einer ungeistigen Art hineinlebte. Das konnte so weit gehen, daß ihm statt der wahren Gestalt dieser Welt Trugbilder und Wahn phantome, Illusionen aller Art erschienen. Nicht nur dem luziferischen Einfluß war der Mensch ausgesetzt, sondern auch demjenigen dieser anderen Wesen, auf die oben hingedeutet worden ist und deren Führer nach der Benennung, die er später in der persischen Kultur erhalten hat, Ahriman genannt werden möge. (Der Mephistopheles ist dasselbe Wesen.) Durch diesen Einfluß kam der Mensch nach dem Tode unter Gewalten, welche ihn auch da nur als ein Wesen erscheinen ließen, welches den irdisch-sinnlichen Verhältnissen zugewandt ist. Der freie Ausblick in die Vorgänge der geistigen Welt wurde ihm immer mehr genommen. Er mußte sich in der Gewalt des Ahriman fühlen und bis zu einem gewissen Maße ausgeschlossen sein von der Gemeinschaft mit der geistigen Welt. | Следователно от средата на атлантското време на развитие в областта на развитието на човечеството се бяха проявили същества, които действаха в посока човекът да се вживява в сетивно-физическия свят по недуховен начин. Това можеше да стигне дотам, че вместо истинския облик на този свят пред него се явяваха измамни образи и фантоми на заблудата, илюзии от всякакъв вид. Човекът беше изложен не само на луциферичното влияние, но и на влиянието на тези други същества, за които беше загатнато по-горе и чийто водач, според названието, което той е получил по-късно в персийската култура, нека бъде наречен Ариман. (Мефистофел е същото същество.) Чрез това влияние човекът след смъртта попадаше под власти, които и там го караха да изглежда само като същество, обърнато към земно-сетивните отношения. Свободният поглед към процесите в духовния свят все повече му се отнемаше. Той трябваше да се чувства във властта на Ариман и до известна степен изключен от общността с духовния свят. |
| 246 | Von besonderer Bedeutung war eine Orakelstätte, welche sich in dem allgemeinen Niedergang den alten Dienst am reinsten bewahrt hatte. Sie gehörte zu den Christus-Orakeln. Und deswegen konnte sie nicht nur das Geheimnis des Christus selbst bewahren, sondern auch die Geheimnisse der anderen Orakel. Denn im Offenbarwerden des erhabensten Sonnengeistes wurden auch die Führer des Saturn, Jupiter usw. enthüllt. Man kannte im Sonnenorakel das Geheimnis, solche menschlichen Lebensleiber bei diesem oder jenem Menschen hervorzubringen, wie sie die besten der Eingeweihten des Jupiter, des Merkur usw. gehabt haben. Man bewirkte mit den Mitteln, die man dazu hatte und welche hier nicht weiter zu besprechen sind, daß die Abdrücke der besten Lebensleiber der alten Eingeweihten sich erhielten und späteren geeigneten Menschen eingeprägt wurden. Durch die Venus-, Merkur- und Vulkan-Eingeweihten konnten solche Vorgänge auch für die Astralleiber sich abspielen. In einer gewissen Zeit sah sich der Führer der ChristusEingeweihten vereinsamt mit einigen Genossen, denen er die Geheimnisse der Welt nur in einem sehr beschränkten Maße mitteilen konnte. Denn diese Genossen waren solche Menschen, welche als Naturanlage am wenigsten von der Trennung des physischen und des Lebensleibes mitbekommen hatten. Solche Menschen waren in diesem Zeitraum überhaupt die besten für den weiteren Menschheitsfortschritt. Bei ihnen hatten sich allmählich immer weniger die Erlebnisse im Bereich des Schlafzustandes eingestellt. Die geistige Welt war ihnen immer mehr verschlossen worden. Dafür fehlte ihnen aber auch das Verständnis für alles das, was sich in alten Zeiten enthüllt hatte, wenn der Mensch nicht in seinem physischen Leibe, sondern nur in seinem Lebensleibe war. Die Menschen der unmittelbaren Umgebung jenes Führers des Christus-Orakels waren am meisten vorgeschritten in bezug auf die Vereinigung des früher von dem physischen Leibe getrennt gewesenen Teiles des Lebensleibes mit jenem. Diese Vereinigung stellte sich nun nach und nach in der Menschheit ein als Folge der Umänderung, die mit dem atlantischen Wohnplatz und der Erde überhaupt vor sich gegangen war. Der physische Leib und der Lebensleib des Menschen kamen immer mehr zur Deckung. Dadurch gingen die früheren unbegrenzten Fähigkeiten des Gedächtnisses verloren, und das menschliche Gedankenleben begann. Der mit dem physischen Leib verbundene Teil des Lebensleibes wandelte das physische Gehirn zum eigendichen Denkwerkzeuge um, und der Mensch empfand eigentlich erst von jetzt ab sein «Ich» im physischen Leibe. Es erwachte da erst das Selbstbewußtsein. Das war nur bei einem geringen Teile der Menschheit zunächst der Fall, vorzüglich bei den Genossen des Führers des Christus-Orakels. Die anderen über Europa, Asien und Afrika zerstreuten Menschenmassen bewahrten in den verschiedensten Graden die Reste der alten Bewußtseinszustände. Sie hatten daher eine unmittelbare Erfahrung von der übersinnlichen Welt. — Die Genossen des ChristusEingeweihten waren Menschen mit hoch entwickeltem Verstande, aber von allen Menschen jener Zeit hatten sie die geringsten Erfahrungen auf übersinnlichem Gebiete. Mit ihnen zog jener Eingeweihte von Westen nach Osten, nach einem Gebiete in Innerasien. Er wollte sie möglichst behüten vor der Berührung mit den in der Bewußtseinsentwickelung weniger vorgeschrittenen Menschen. Er erzog diese Genossen im Sinne der ihm offenbaren Geheimnisse; namentlich wirkte er in dieser Art auf deren Nachkommen. So bildete er sich eine Schar von Menschen heran, welche in ihre Herzen die Impulse aufgenommen hatten, die den Geheimnissen der Christus-Einweihung entsprachen. Aus dieser Schar wählte er die sieben besten aus, daß sie solche Lebensleiber und Astralleiber haben konnten, welche den Abdrücken der Lebensleiber der sieben besten adantischen Eingeweihten entsprachen. So erzog er je einen Nachfolger der Christus-, Saturn-, Jupiter- usw. Eingeweihten. Diese sieben Eingeweihten wurden die Lehrer und Führer derjenigen Menschen, welche in der nachadantischen Zeit den Süden von Asien, namentlich das alte Indien besiedelt hatten. Da diese großen Lehrer eigentlich mit Nachbildern der Lebensleiber ihrer geistigen Vorfahren begabt waren, reichte das, was in ihrem Astralleibe war, nämlich ihr selbstverarbeitetes Wissen und Erkennen, nicht bis zu dem, was ihnen durch ihren Lebensleib enthüllt wurde. Sie mußten, wenn diese Offenbarungen in ihnen sprechen sollten, ihr eigenes Wissen und Erkennen zum Schweigen bringen. Dann sprachen aus ihnen und durch sie die hohen Wesenheiten, welche auch für ihre geistigen Vorfahren gesprochen hatten. Außer in den Zeiten, wo diese Wesenheiten durch sie sprachen, waren sie schlichte Menschen, begabt mit dem Maße von Verstandes und Herzensbildung, das sie sich selbst erarbeitet hatten. | От особено значение беше едно оракулско място, което при всеобщия упадък беше запазило най-чисто старото служене. То принадлежеше към Христовите оракули. И затова то можеше да запази не само тайната на самия Христос, но и тайните на другите оракули. Защото при разкриването на най-възвишения Слънчев дух бяха разкрити и водачите на Сатурн, Юпитер и т.н. В Слънчевия оракул се знаеше тайната как да се създадат у този или онзи човек такива човешки жизнени тела, каквито са имали най-добрите от посветените на Юпитер, на Меркурий и т.н. Със средствата, с които се разполагаше за това и които не следва да се обсъждат тук по-нататък, се постигаше да се запазят отпечатъците на най-добрите жизнени тела на древните посветени и те да бъдат вложени в по-късни подходящи хора. Чрез посветените на Венера, Меркурий и Вулкан такива процеси можеха да се извършват и за астралните тела. В определено време водачът на Христовите посветени се оказа усамотен с неколцина съратници, на които можеше да съобщава тайните на света само в много ограничена мяра. Защото тези съратници бяха такива хора, които като природна заложба бяха получили най-малко от разделянето на физическото и жизненото тяло. Такива хора бяха в този период изобщо най-добрите за по-нататъшния напредък на човечеството. У тях постепенно все по-рядко настъпваха преживяванията в областта на състоянието на сън. Духовният свят все повече се беше затворил за тях. Затова пък им липсваше и разбирането за всичко онова, което се беше разкривало в древни времена, когато човекът не беше във физическото си тяло, а само в своето жизнено тяло. Хората от непосредственото обкръжение на онзи водач на Христовия оракул бяха най-напреднали по отношение на съединяването с физическото тяло на онази част на жизненото тяло, която по-рано беше отделена от него. Сега това съединяване постепенно настъпваше в човечеството като последица от преобразяването, което беше станало с атлантското обиталище и със Земята изобщо. Физическото тяло и жизненото тяло на човека все повече се покриваха. Поради това се изгубиха предишните неограничени способности на паметта и започна човешкият мисловен живот. Свързаната с физическото тяло част на жизненото тяло преобрази физическия мозък в същински инструмент на мисленето и човекът всъщност едва оттогава нататък почувства своя „Аз“ във физическото тяло. Едва тогава се събуди самосъзнанието. Отначало това беше така само при една малка част от човечеството, предимно при съратниците на водача на Христовия оракул. Другите човешки маси, разпръснати из Европа, Азия и Африка, запазваха в най-различни степени остатъците от старите състояния на съзнанието. Затова те имаха непосредствен опит от свръхсетивния свят. – Съратниците на Христовия посветен бяха хора с високо развит разсъдък, но от всички хора на онова време те имаха най-малко опит в свръхсетивната област. С тях онзи посветен се пресели от запад на изток, в една област във Вътрешна Азия. Той искаше да ги предпази колкото е възможно от досег с хората, по-малко напреднали в развитието на съзнанието. Той възпитаваше тези съратници в духа на откритите му тайни; по този начин той въздействаше особено върху техните потомци. Така той си подготви една дружина от хора, които бяха приели в сърцата си импулсите, съответстващи на тайните на Христовото посвещение. От тази дружина той избра седемте най-добри, за да могат те да имат такива жизнени тела и астрални тела, които съответстваха на отпечатъците на жизнените тела на седемте най-добри атлантски посветени. Така той възпита по един наследник на Христовите посветени и на посветените на Сатурн, Юпитер и т.н. Тези седем посветени станаха учители и водачи на онези хора, които в следатлантското време бяха заселили юга на Азия, особено древна Индия. Тъй като тези велики учители всъщност бяха надарени с подобия на жизнените тела на своите духовни предци, онова, което беше в тяхното астрално тяло, а именно тяхното самостоятелно изработено знание и познаване, не стигаше до онова, което им се разкриваше чрез тяхното жизнено тяло. Когато тези откровения трябваше да говорят в тях, те трябваше да накарат своето собствено знание и познаване да замлъкне. Тогава от тях и чрез тях говореха високите същества, които бяха говорили и за техните духовни предци. Извън времената, когато тези същества говореха чрез тях, те бяха прости хора, надарени с онази мяра на образованост на разсъдъка и на сърцето, която сами си бяха изработили. |
| 247 | In Indien wohnte damals eine Menschenart, welche von dem alten Seelenzustande der Atlantier, der die Erfahrungen in der geistigen Welt gestattete, sich vorzüglich eine lebendige Erinnerung an denselben bewahrt hatte. Bei einer großen Anzahl dieser Menschen war auch ein gewaltiger Zug des Herzens und des Gemütes nach den Erlebnissen dieser übersinnlichen Welt vorhanden. Durch eine weise Schicksaisfuhrung war der Hauptteil dieser Menschenart aus den besten Teilen der atlantischen Bevölkerung nach Südasien gekommen. Außer diesem Hauptteil waren andere Teile zu anderen Zeiten zugewandert Für diesen Menschenzusammenhang bestimmte der genannte Christus-Eingeweihte zu Lehrern seine sieben großen Schüler. Sie gaben diesem Volke ihre Weisheit und ihre Gebote. Nur geringer Vorbereitung bedurfte mancher dieser alten Indier, um in sich rege zu machen die kaum verlöschten Fähigkeiten, die zur Beobachtung in der übersinnlichen Welt führten. Denn es war eigentlich die Sehnsucht nach dieser Welt eine Grundstimmung der indischen Seele. In dieser Welt, so empfand man, war die Urheimat der Menschen. Aus dieser Welt sind sie heraus versetzt in diejenige, welche das äußere sinnliche Anschauen und der an dieses Anschauen gebundene Verstand liefern kann. Die übersinnliche Welt fühlte man als die wahre und die sinnliche als eine Täuschung der menschlichen Wahrnehmung, eine Illusion (Maja). Mit allen Mitteln strebte man darnach, sich den Einblick in die wahre Welt zu eröffnen. Der illusorischen SinnenWelt vermochte man kein Interesse entgegenzubringen, oder doch nur insofern, als sie sich als Schleier für die übersinnliche erweist. Die Macht, die von den sieben großen Lehrern auf solche Menschen ausgehen konnte, war gewaltig. Das, was durch sie geoffenbart werden konnte, lebte sich tief in die indischen Seelen ein. Und weil der Besitz der überkommenen Lebens- und Astralleiber diesen Lehrern hohe Kräfte verlieh, so konnten sie auch magisch auf ihre Schüler wirken. Sie lehrten eigentlich nicht. Sie wirkten wie durch Zauberkräfte von Persönlichkeit zu Persönlichkeit. So entstand eine Kultur, welche von übersinnlicher Weisheit ganz durchdrungen war. Was in den Weisheitsbüchern der Inder (in den Veden) enthalten ist, gibt nicht die ursprüngliche Gestalt der hohen Weistümer, welche in der ältesten Zeit durch die großen Lehrer gepflegt worden sind, sondern nur einen schwachen Nachklang. Nur der rückwärts gewendete übersinnliche Blick kann eine un geschriebene Urweisheit hinter der geschriebenen finden. Ein Zug, welcher in dieser Urweisheit besonders hervortritt, ist das harmonische Zusammenklingen der verschiedenen Orakel-Weisheiten der adantischen Zeit. Denn ein jeder der großen Lehrer konnte eine dieser Orakel-Weisheiten enthüllen. Und die verschiedenen Seiten der Weisheit gaben einen vollkommenen Einklang, weil hinter ihnen stand die Grundweisheit der prophetischen Christus-Einweihung. Zwar stellte derjenige Lehrer, welcher der geistige Nachfolger des Christus-Eingeweihten war, nicht dasjenige dar, was der Christus-Eingeweihte selbst enthüllen konnte. Dieser war im Hintergrunde der Entwicklung geblieben. Zunächst konnte er sein hohes Amt keinem Nachadantier übertragen. Der Christus-Eingeweihte der sieben großen indischen Lehrer unterschied sich von ihm dadurch, daß er ja vollständig sein Schauen des Christus-Geheimnisses in menschliche Vorstellungen hatte verarbeiten können, während jener indische Christus-Eingeweihte nur einen Abglanz dieses Geheimnisses in Sinnbildern und Zeichen darstellen konnte. Denn sein menschlich erarbeitetes Vorstellen reichte nicht bis zu diesem Geheimnisse. Aber aus der Vereinigung der sieben Lehrer ergab sich in einem großen Weis heitsbilde eine Erkenntnis der übersinnlichen Welt, von welcher in dem alten atlantischen Orakel nur die einzelnen Glieder haben verkündet werden können. Es wurden die großen Führerschaften der kosmischen Welt enthüllt und leise hingewiesen auf den einen großen Sonnengeist, den Verborgenen, der über denen thront, welche durch die sieben Lehrer geoffenbart wurden. | В Индия живееше тогава един вид хора, които от старото състояние на душата на атлантите, позволявало опит в духовния свят, по-специално бяха запазили жив спомен за него. При голяма част от тези хора имаше също така мощно привличане на сърцето и на чувството към преживяванията на този свръхсетивен свят. Благодарение на мъдро водене на съдбата главната част от този вид хора беше дошла в Южна Азия от най-добрите части на атлантското население. Освен тази главна част, в други времена се бяха преселили и други части. За тази човешка общност споменатият Христов посветен определи за учители своите седем велики ученици. Те дадоха на този народ своята мъдрост и своите заповеди. Някои от тези древни индийци се нуждаеха само от малка подготовка, за да събудят в себе си едва угасналите способности, които водеха до наблюдение в свръхсетивния свят. Защото копнежът по този свят беше всъщност основно настроение на индийската душа. В този свят, така се усещаше, беше прародината на хората. От този свят те са пренесени в онзи, който могат да дадат външното сетивно съзерцание и свързаният с това съзерцание разсъдък. Свръхсетивният свят се усещаше като истинския, а сетивният – като измама на човешкото възприятие, като илюзия (Майя). С всички средства се стремяха да си открият поглед в истинския свят. Към илюзорния сетивен свят не можеха да проявят никакъв интерес или в краен случай само дотолкова, доколкото той се оказва було за свръхсетивния. Силата, която можеше да изхожда от седемте велики учители към такива хора, беше огромна. Онова, което можеше да бъде разкрито чрез тях, дълбоко се вживяваше в индийските души. И понеже притежаването на наследените жизнени и астрални тела даваше на тези учители високи сили, те можеха да въздействат върху своите ученици и магически. Те всъщност не поучаваха. Те въздействаха като чрез вълшебни сили от личност на личност. Така възникна една култура, която беше изцяло проникната от свръхсетивна мъдрост. Онова, което се съдържа в книгите на мъдростта на индийците (във Ведите), не дава първоначалния облик на високите мъдрости, които в най-древното време са били култивирани от великите учители, а само слаб отзвук. Само обърнатият назад свръхсетивен поглед може да намери една ненаписана прамъдрост зад написаната. Една черта, която особено изпъква в тази прамъдрост, е хармоничното съзвучие на различните оракулски мъдрости от атлантското време. Защото всеки от великите учители можеше да разкрие една от тези оракулски мъдрости. И различните страни на мъдростта образуваха съвършено съзвучие, защото зад тях стоеше основната мъдрост на пророческото Христово посвещение. Наистина учителят, който беше духовен наследник на Христовия посветен, не представяше онова, което самият Христов посветен можеше да разкрие. Последният беше останал на заден план в развитието. Засега той не можеше да предаде високата си служба на никой следатлантец. Христовият посветен на седемте велики индийски учители се различаваше от него по това, че той, разбира се, бе могъл напълно да преработи своето виждане на Христовата тайна в човешки представи, докато онзи индийски Христов посветен можеше да представи само един отблясък на тази тайна в символи и знаци. Защото неговото човешки изработено представяне не стигаше до тази тайна. Но от съединението на седемте учители в една велика картина на мъдростта се получи познание на свръхсетивния свят, от което в стария атлантски оракул са могли да бъдат възвестени само отделните членове. Бяха разкрити великите ръководства на космическия свят и тихо беше загатнато за единия велик Слънчев дух, Скрития, който царува над онези, които се откриха чрез седемте учители. |
| 248 | Was hier unter «alten Indiern» verstanden wird, fallt nicht zusammen mit demjenigen, was gewöhnlich darunter gemeint wird. Äußere Dokumente aus jener Zeit, von der hier gesprochen wird, gibt es nicht. Das gewöhnlich «Inder» genannte Volk entspricht einer Entwickelungsstufe der Geschichte, welche sich erst lange nach der hier gemeinten Zeit gebildet hat Es ist eben zu erkennen eine erste nachadantische Erdenperiode, in welcher die hier charakterisierte «indische» Kultur die herrschende war; dann bildete sich eine zweite nachatlantische, in welcher dasjenige an Kultur herrschend wurde, was später in dieser Schrift «urpersische» genannt werden wird; und noch später entwickelte sich die ebenfalls noch zu schildernde ägyptisch-chaldäische Kultur. Während der Ausbildung dieser zweiten und dritten nachadantischen Kulturepoche erlebte auch das «alte» Indiertum eine zweite und dritte Epoche. Und von dieser dritten Epoche gilt dasjenige, was gewöhnlich vom alten Indien dargestellt wird. Man darf also nicht dasjenige, was hier geschildert wird, auf das «alte Indien» beziehen, von dem sonst die Rede ist. | Онова, което тук се разбира под „древни индийци“, не съвпада с онова, което обикновено се има предвид под това. Външни документи от онова време, за което тук се говори, не съществуват. Народът, обикновено наричан „индийци“, отговаря на една степен на развитие в историята, която се е образувала едва дълго след времето, което тук се има предвид. Трябва именно да се познае един първи следатлантски земен период, в който господстваше охарактеризираната тук „индийска“ култура; после се образува един втори следатлантски, в който в културата стана господстващо онова, което по-нататък в това съчинение ще бъде наречено „праперсийско“; и още по-късно се разви египетско-халдейската култура, която също предстои да бъде описана. По време на изграждането на тази втора и трета следатлантска културна епоха и „старото“ индийство преживя втора и трета епоха. И за тази трета епоха важи онова, което обикновено се описва за древна Индия. Затова онова, което се описва тук, не бива да се отнася към „древна Индия“, за която иначе става дума. |
| 249 | Ein andrer Zug dieser altindischen Kultur ist derjenige, welcher später zur Einteilung der Menschen in Kasten führte. Die in Indien Wohnenden waren Nachkommen von Adantiern, die zu verschiedenen Menschenarten, Saturn-, Jupiter- usw. Menschen gehörten. Durch die übersinnlichen Lehren wurde begriffen, daß eine Seele nicht durch Zufall in diese oder jene Kaste versetzt wurde, sondern dadurch, daß sie sich selbst für dieselbe bestimmt hatte. Ein solches Begreifen der übersinnlichen Lehren wurde hier insbesondere dadurch erleichtert, daß bei vielen Menschen die oben charakterisierten inneren Erinnerungen an die Vorfahren rege gemacht werden konnten, welche allerdings auch leicht zu einer irrtümlichen Idee von der Wiederverkörperung führten. Wie in dem atlantischen Zeitalter nur durch die Eingeweihten die wahre Idee der Wiederverkörperung erlangt werden konnte, so im ältesten Indien nur durch die unmittelbare Berührung mit den großen Lehrern. Jene oben erwähnte irrtümliche Idee von der Wiederverkörperung fand allerdings bei den Völkern, welche sich infolge des Unterganges der Adantis über Europa, Asien und Afrika verbreiteten, die denkbar größte Ausdehnung. Und weil diejenigen Eingeweihten, welche während der atlantischen Entwickelung auf Abwege geraten waren, auch dieses Geheimnis Unreifen mitgeteilt hatten, so gerieten die Menschen immer mehr zu einer Verwechselung der wahren mit der irrtümlichen Idee. Es war ja diesen Menschen wie eine Erbschaft der atlantischen Zeit eine Art dämmerhaften Hellsehens vielfach geblieben. Wie die Atlantier im Schlafe in den Bereich der geistigen Welt kamen, so erlebten ihre Nachkommen in abnormen Zwischenzuständen zwischen Wachen und Schlaf diese geistige Welt Da traten in ihnen die Bilder alter Zeit auf, der ihre Vorfahren angehört hatten. Sie hielten sich für Wiederverkörperungen von Menschen, welche in solcher Zeit gelebt hatten. Lehren über die Wiederverkörperung, welche mit den echten Ideen der Eingeweihten im Widerspruch standen, breiteten sich über den ganzen Erdkreis aus. In den vorderasiatischen Gebieten hatte sich als Ergebnis der langdauernden Wanderzüge, die sich seit dem Beginne der atlantischen Zerstörung von Westen nach Osten bewegten, ein Volkszusammenhang seßhaft gemacht, dessen Nachkommenschaft die Geschichte als das persische Volk und die mit diesem verwandten Stämme kennt. Die übersinnliche Erkenntnis muß allerdings zu viel früheren Zeiten zurückgehen als zu den geschichtlichen dieser Völker. Zunächst ist die Rede von sehr frühen Vorfahren der späteren Perser, unter denen das zweite große Kulturzeitalter der nachadantischen Entwickelung, nach dem indischen, entstand. Die Völker dieses zweiten Zeitalters hatten eine andere Aufgabe als die indischen. Sie waren mit ihren Sehnsuchten und Neigungen nicht bloß der übersinnlichen Welt zugewendet; sie waren veranlagt für die physisch-sinnliche Welt. Sie gewannen die Erde lieb. Sie schätzten, was sich der Mensch auf dieser erobern und was er durch ihre Kräfte gewinnen kann. Was sie als Kriegsvolk vollführten und auch was sie als Mittel erfanden, um der Erde ihre Schätze abzugewinnen, steht im Zusammenhang mit dieser Eigenart ihres Wesens. Bei ihnen war nicht die Gefahr vorhanden, daß sie durch ihre Sehnsucht nach dem Übersinnlichen sich völlig abkehren könnten von der «Illusion» des PhysischSinnlichen, sondern eher diejenige, daß sie durch ihren Sinn für dieses den seelischen Zusammenhang mit der übersinnlichen Welt ganz verlieren könnten. Auch die Orakelstätten, welche sich aus dem alten adantischen Gebiet hierher verpflanzt hatten, trugen in ihrer Art den allgemeinen Charakter des Volkes. Es wurde da von Kräften, die man sich einstmals durch die Erlebnisse der übersinnlichen Welt hatte aneignen können und welche man in gewissen niederen Formen noch beherrschen konnte, dasjenige gepflegt, was die Erscheinungen der Natur so lenkt, daß sie den persönlichen Interessen des Menschen dienen. Dieses alte Volk hatte noch eine große Macht in der Beherrschung solcher Naturkräfte, die später vor dem menschlichen Willen sich zurückzogen. Die Hüter der Orakel geboten über innere Kräfte, welche mit dem Feuer und andern Elementen in Zusammenhang standen. Man kann sie Magier nennen. Was sie sich als Erbschaft von übersinnlicher Erkenntnis und übersinnlichen Kräften aus alten Zeiten bewahrt hatten, war allerdings schwach im Verhältnis zu dem, was der Mensch in urferner Vergangenheit vermochte. Aber es nahm doch alle Formen an, von edlen Künsten, die nur das Menschenheil im Auge hatten, bis zu den verwerflichsten Verrichtungen. In diesen Menschen waltete das luziferische Wesen auf eine besondere Art. Es hatte sie mit allem in Zusammenhang gebracht, was den Menschen von den Absichten derjenigen höheren Wesen ablenkt, welche ohne den luziferischen Einschlag allein die Menschheitsentwickelung vorwärts gelenkt hätten. Auch diejenigen Glieder dieses Volkes, welche noch mit Resten des alten hellseherischen Zustandes, des oben geschilderten Zwischenzustandes zwischen Wachen und Schlafen, begabt waren, fühlten sich zu den niederen Wesen der geistigen Welt sehr hingezogen. Es mußte diesem Volke ein geistiger Antrieb gegeben werden, welcher diesen Charaktereigenschaften entgegenwirkte. Ihm wurde aus derselben Quelle, aus welcher auch das alte indische Geistesleben kam, von dem Bewahrer der Geheimnisse des Sonnenorakels, eine Führerschaft gegeben. | Друга черта на тази древноиндийска култура е онази, която по-късно доведе до разделянето на хората на касти. Живеещите в Индия бяха потомци на атланти, които принадлежаха към различни видове хора – сатурнови, юпитерови и т.н. хора. Чрез свръхсетивните учения се разбираше, че една душа не е поставена случайно в тази или онази каста, а поради това, че сама се е определила за нея. Такова разбиране на свръхсетивните учения се улесняваше тук особено от това, че у много хора можеха да бъдат събудени охарактеризираните по-горе вътрешни спомени за предците, които обаче лесно водеха и до погрешна идея за прераждането. Както в атлантската епоха истинската идея за прераждането можеше да бъде постигната само чрез посветените, така и в най-древна Индия – само чрез непосредствения допир с великите учители. Онази спомената по-горе погрешна идея за прераждането обаче получи възможно най-широко разпространение у народите, които вследствие на гибелта на Атлантида се разпръснаха по Европа, Азия и Африка. И понеже онези посветени, които по време на атлантското развитие бяха поели по погрешни пътища, бяха съобщили и тази тайна на незрели хора, хората все повече започваха да смесват истинската идея с погрешната. У тези хора наистина често беше останал като наследство от атлантското време един вид сумрачно ясновидство. Както атлантите в съня навлизаха в областта на духовния свят, така техните потомци преживяваха този духовен свят в абнормни междинни състояния между будността и съня. Тогава в тях изникваха образите на старо време, към което бяха принадлежали техните предци. Те се смятаха за прераждания на хора, които са живели в такова време. Учения за прераждането, които противоречаха на истинските идеи на посветените, се разпространиха по цялото земно кълбо. В преднеазиатските области, като резултат от продължителните преселения, които от началото на атлантското разрушение се движеха от запад на изток, се беше заселила една народностна общност, чието потомство историята познава като персийския народ и сродните с него племена. Свръхсетивното познание трябва обаче да се върне към много по-ранни времена от историческите времена на тези народи. Най-напред става дума за много ранни предци на по-късните перси, сред които възникна втората голяма културна епоха на следатлантското развитие, след индийската. Народите на тази втора епоха имаха задача, различна от тази на индийските. Те не бяха обърнати със своите копнежи и наклонности само към свръхсетивния свят; те имаха заложби за физическо-сетивния свят. Те обикнаха Земята. Те ценяха онова, което човек може да завоюва на нея и което може да спечели чрез нейните сили. Онова, което извършиха като войнствен народ, а също и онова, което измислиха като средства, за да изтръгнат от Земята нейните съкровища, е свързано с тази особеност на тяхната същност. При тях не съществуваше опасността, че поради копнежа си по свръхсетивното биха могли напълно да се отвърнат от „илюзията“ на физическо-сетивното, а по-скоро опасността, че поради усета си за него биха могли съвсем да загубят душевната връзка със свръхсетивния свят. И оракулските места, които се бяха пренесли тук от старата атлантска област, носеха по свой начин общия характер на народа. Там от силите, които някога човек бе могъл да усвои чрез преживяванията на свръхсетивния свят и които в известни по-нисши форми все още можеше да владее, се култивираше онова, което направлява явленията на природата така, че те да служат на личните интереси на човека. Този древен народ все още имаше голяма власт в овладяването на такива природни сили, които по-късно се оттеглиха пред човешката воля. Пазителите на оракулите разполагаха с вътрешни сили, които бяха свързани с огъня и с други елементи. Можем да ги наречем маги. Онова, което те бяха запазили от стари времена като наследство от свръхсетивно познание и свръхсетивни сили, беше обаче слабо в сравнение с онова, което човекът е можел в прадалечното минало. Но то все пак приемаше всички форми, от благородни изкуства, които имаха за цел само благото на хората, до най-осъдителните действия. В тези хора луциферичното същество действаше по особен начин. То ги беше свързало с всичко, което отклонява човека от намеренията на онези висши същества, които без луциферичната намеса сами биха направлявали развитието на човечеството напред. И онези членове на този народ, които бяха надарени още с остатъци от старото ясновидско състояние, от описаното по-горе междинно състояние между будността и съня, се чувстваха силно привлечени от нисшите същества на духовния свят. На този народ трябваше да бъде даден един духовен подтик, който да противодейства на тези черти на характера. На него беше дадено ръководство от същия извор, от който идваше и старият индийски духовен живот, от съхранителя на тайните на Слънчевия оракул. |
| 250 | Der Führer der urpersischen Geisteskultur, der von jenem Hüter des Sonnenorakels dem in Rede stehenden Volke gegeben wurde, kann mit demselben Namen bezeichnet werden, welchen die Geschichte als Zarathustra oder Zoroaster kennt Nur muß betont werden, daß die hier gemeinte Persönlichkeit einer viel früheren Zeit angehört, als die ist, in welche die Geschichte den Träger dieses Namens setzt. Doch kommt es hier nicht auf die äußere geschichtliche Forschung, sondern auf Geisteswissenschaft an. Und wer an eine spätere Zeit bei dem Träger des Zarathustra-Namens denken muß, der mag den Einklang mit der Geisteswissenschaft darin suchen, daß er sich einen Nachfolger des ersten großen Zarathustra vorstellt, der dessen Namen angenommen hat und im Sinne von dessen Lehre wirkte. — Der Antrieb, den Zarathustra seinem Volke zu geben hatte, bestand darin, daß er es darauf hinwies, wie die sinnlich-physische Welt nicht bloß das Geisdose ist, das dem Menschen entgegentritt, wenn er sich unter den ausschließlichen Einfluß des luziferischen Wesens begibt Diesem Wesen verdankt der Mensch seine persönliche Selbständigkeit und sein Freiheitsgefühl. Es soll aber in ihm im Einklange mit dem entgegengesetzten geistigen Wesen wirken. Bei dem urpersischen Volke kam es darauf an, den Sinn rege zu erhalten für dies letztere geistige Wesen, Durch seine Neigung für die sinnlich-physische Welt drohte ihm die vollständige Verschmelzung mit den luziferischen Wesen. Zarathustra hatte nun durch den Hüter des Sonnen-Orakels eine solche Einweihung erhalten, daß ihm die Offenbarungen der hohen Sonnenwesen zuteil werden konnten. In besonderen Zuständen seines Bewußtseins, zu denen ihn seine Schulung geführt hatte, konnte er den Führer der Sonnenwesen schauen, welcher den menschlichen Lebensleib in der oben geschilderten Art in seinen Schutz genommen hatte. Er wußte, daß dieses Wesen die Führung der Menschheitsentwickelung lenkt, daß es aber erst zu einer gewissen Zeit aus dem Weltenraum auf die Erde herniedersteigen konnte. Dazu ist notwendig, daß es ebenso im Astralleibe eines Menschen leben konnte, wie es seit dem Einschlag des luziferischen Wesens im Lebensleibe wirkte. Es mußte ein Mensch dazu erscheinen, der den Astralleib wieder auf eine solche Stufe zurückverwandelt hatte, wie sie dieser ohne Luzifer zu einer gewissen andern Zeit (in der Mitte der atlantischen Entwickelung) erlangt haben würde. Wäre Luzifer nicht gekommen, so wäre der Mensch zwar früher zu dieser Stufe gelangt, aber ohne persönliche Selbständigkeit und ohne die Möglichkeit der Freiheit. Nunmehr aber sollte trotz dieser Eigenschaften der Mensch wieder zu dieser Höhe kommen. Zarathustra sah in seinen Seherzuständen voraus, daß in der Zukunft innerhalb der Menschheitsentwickelung eine Persönlichkeit möglich sein würde, welche einen solch entsprechenden Astralleib haben würde. Aber er wußte auch, daß vor dieser Zeit die geistigen Sonnenkräfte nicht auf Er den gefunden werden können, daß sie aber von der übersinnlichen Anschauung im Bereich des geistigen Teiles der Sonne wahrgenommen werden können. Er konnte diese Kräfte schauen, wenn er seinen Seherblick auf die Sonne lenkte. Und er verkündigte seinem Volke das Wesen dieser Kräfte, die vorerst nur in der geistigen Welt zu finden waren und später auf die Erde herabsteigen sollten. Es war dies die Verkündigung des großen Sonnen- oder Lichtgeistes (der Sonnen-Aura, Ahura-mazdao, Ormuzd). Dieser Lichtgeist offenbart sich für Zarathustra und seine Anhänger als der Geist, der dem Menschen sein Antlitz aus der geistigen Welt zuwendet und der innerhalb der Menschheit die Zukunft vorbereitet. Es ist der auf Christus vor seiner Erscheinung auf Erden auf diesen hinweisende Geist, den Zarathustra als den Lichtgeist verkündet. Dagegen stellt er in Ahriman (Angra mainju) eine Macht dar, welche durch ihren Einfluß auf das menschliche Seelenleben verderblich wirkt, wenn dieses sich ihr einseitig hingibt. Es ist diese Macht keine andere als die schon oben charakterisierte, welche seit dem Verrat der Vulkan-Geheimnisse eine besondere Herrschaft auf der Erde erlangt hatte. Neben der Botschaft von dem Lichtgotte wurden von Zarathustra Lehren von denjenigen geistigen Wesenheiten verkündet, die dem geläuterten Sinn des Sehers als Genossen des Lichtgeistes offenbar werden und zu denen die Versucher einen Gegensatz bildeten, welche dem ungeläuterten Reste der Hellsichtigkeit erschienen, der sich aus der atlantischen Zeit erhalten hatte. Es sollte dem urpersischen Volke klar gemacht werden, wie in der Menschenseele, insofern diese dem Wirken und Streben in der sinnlich-physischen Welt zugewandt ist, sich ein Kampf zwischen der Macht des Lichtgottes und der seines Gegners abspielt und wie sich der Mensch zu verhalten habe, damit ihn der letztere nicht in den Abgrund führe, sondern sein Einfluß durch die Kraft des ersteren ins Gute gelenkt werde. | Водачът на праперсийската духовна култура, който беше даден на въпросния народ от онзи пазител на Слънчевия оракул, може да бъде обозначен със същото име, което историята познава като Заратустра или Зороастър. Трябва само да се подчертае, че личността, която се има предвид тук, принадлежи на много по-ранно време от онова, в което историята поставя носителя на това име. Тук обаче не става дума за външното историческо изследване, а за духовна наука. И който трябва да мисли за по-късно време, когато става дума за носителя на името Заратустра, той може да потърси съгласието с духовната наука, като си представи един наследник на първия велик Заратустра, който е приел неговото име и е действал в духа на неговото учение. – Подтикът, който Заратустра трябваше да даде на своя народ, се състоеше в това, че той му посочи как сетивно-физическият свят не е само бездуховното, което се изправя пред човека, когато той се постави под изключителното влияние на луциферичното същество. На това същество човек дължи своята лична самостоятелност и своето чувство за свобода. Но то трябва да действа в него в съгласие с противоположното духовно същество. При праперсийския народ ставаше дума да се поддържа жив усетът за това второ духовно същество. Поради неговата склонност към сетивно-физическия свят го заплашваше пълно сливане с луциферичните същества. Заратустра беше получил чрез пазителя на Слънчевия оракул такова посвещение, че можеха да му бъдат дадени откровенията на високите слънчеви същества. В особени състояния на своето съзнание, до които го беше довело неговото обучение, той можеше да вижда водача на слънчевите същества, който беше взел под своя закрила човешкото жизнено тяло по описания по-горе начин. Той знаеше, че това същество направлява ръководството на развитието на човечеството, но че то може да слезе от световното пространство на Земята едва в определено време. За това е необходимо то да може да живее в астралното тяло на един човек така, както от луциферичната намеса насам действаше в жизненото тяло. За това трябваше да се яви човек, който да е преобразил астралното тяло обратно до такава степен, каквато то би достигнало без Луцифер в едно определено друго време (в средата на атлантското развитие). Ако Луцифер не беше дошъл, човекът наистина би достигнал по-рано до тази степен, но без лична самостоятелност и без възможността за свобода. Сега обаче човекът трябваше въпреки тези качества отново да достигне до тази висота. Заратустра предвиждаше в своите ясновидски състояния, че в бъдещето в рамките на развитието на човечеството ще бъде възможна една личност, която ще има такова съответно астрално тяло. Но той знаеше също, че преди това време духовните слънчеви сили не могат да бъдат намерени на Земята, но могат да бъдат възприети от свръхсетивното съзерцание в областта на духовната част на Слънцето. Той можеше да вижда тези сили, когато насочваше своя ясновидски поглед към Слънцето. И той възвести на своя народ същността на тези сили, които засега можеха да бъдат намерени само в духовния свят и по-късно трябваше да слязат на Земята. Това беше възвестяването на великия Слънчев дух или Дух на светлината (на Слънчевата аура, Ахура Маздао, Ормузд). Този Дух на светлината се открива на Заратустра и неговите последователи като духа, който обръща към човека своя лик от духовния свят и който подготвя бъдещето в човечеството. Това е духът, сочещ към Христос преди неговото явяване на Земята, който Заратустра възвестява като Духа на светлината. В противовес на това той представя в Ариман (Ангра Майню) една сила, която чрез своето влияние върху човешкия душевен живот действа пагубно, когато той ѝ се отдава едностранчиво. Тази сила не е друга освен вече охарактеризираната по-горе, която от предателството на тайните на Вулкан насам беше получила особена власт на Земята. Наред с вестта за Бога на светлината Заратустра възвестяваше учения за онези духовни същества, които стават явни за пречистения усет на ясновидеца като другари на Духа на светлината и на които се противопоставяха изкусителите, явяващи се на непречистения остатък от ясновидството, запазил се от атлантското време. На праперсийския народ трябваше да се изясни как в човешката душа, доколкото тя е обърната към действие и стремеж в сетивно-физическия свят, се разиграва борба между силата на Бога на светлината и силата на неговия противник и как трябва да се държи човекът, за да не го отведе последният в бездната, а влиянието му да бъде насочено към доброто чрез силата на първия. |
| 251 | Eine dritte Kulturepoche der nachatlantischen Zeit wurde bei den Völkern geboren, die durch die Wanderzüge zuletzt in Vorderasien und Nordafrika zusammengeströmt waren. Bei den Chaldäern, Babyloniern, Assyrem einerseits, bei den Ägyptern andererseits bildete sie sich aus. Bei diesen Völkern war der Sinn für die physisch-sinnliche Welt noch in einer andern Art ausgebildet als bei den Urpersern. Sie hatten viel mehr als andere in sich aufgenommen von der Geistesanlage, welche dem seit den letzten adantischen Zeiten erstandenen Denkvermögen, der Verstandesbegabung, die Grundlage gibt. Es war ja die Aufgabe der nachadantischen Menschheit, diejenigen Seelenfahigkeiten in sich zu entfalten, welche gewonnen werden konnten durch die erwachten Gedanken- und Gemütskräfte, die nicht von der geistigen Welt unmittelbar angeregt werden, sondern dadurch entstehen, daß der Mensch die SinnenWelt betrachtet, sich in ihr einlebt und sie bearbeitet. Die Eroberung dieser sinnlich-physischen Welt durch jene menschlichen Fähigkeiten muß als die Mission des nachadantischen Menschen angesehen werden. Von Stufe zu Stufe schreitet diese Eroberung vorwärts. Im alten Indien ist zwar der Mensch durch seine Seelenverfassung schon auf diese Welt gerichtet. Er sieht sie aber noch als Illusion an, und sein Geist ist der übersinnlichen Welt zugewendet. Im urpersischen Volke tritt im Gegensatz dazu das Bestreben auf, die physisch-sinnliche Welt zu erobern; aber dies wird zum großen Teil noch mit jenen Seelenkräften versucht, welche als Erbstück aus einer Zeit geblieben sind, da der Mensch unmittelbar zur übersinnlichen Welt hinaufreichen konnte. Bei den Völkern der dritten Kulturepoche ist die Seele der übersinnlichen Fähigkeiten zum großen Teile verlustig gegangen. Sie muß in der sinnlichen UmWelt die Offenbarungen des Geistigen erforschen und durch die Entdeckung und Erfindung der aus dieser Welt sich ergebenden Kulturmittel sich weiter bilden. Dadurch, daß aus der physisch-sinnlichen Welt die Gesetze des hinter ihr stehenden Geistigen erforscht wurden, entstanden die menschlichen Wissenschaften; dadurch, daß die Kräfte dieser Welt erkannt und verarbeitet wurden, die menschliche Technik, die künstlerische Arbeit und deren Werkzeuge und Mittel. Dem Menschen der chaldäisch-babylonischen Völker war die SinnenWelt nicht mehr eine Illusion, sondern in ihren Reichen, in Bergen und Meeren, in Luft und Wasser eine Offenbarung der geistigen Taten da hinterstehender Mächte, deren Gesetze er zu erkennen trachtete. Dem Ägypter war die Erde ein Feld seiner Arbeit, das ihm in einem Zustand übergeben wurde, den er durch seine eigenen Verstandeskräfte so umzuwandeln hatte, daß er als Abdruck menschlicher Macht erschien. Nach Ägypten waren von der Adantis her Orakelstätten verpflanzt worden, welche vorzugsweise dem Merkur-Orakel entstammten. Doch gab es auch andere, z.B. Venus-Orakel. In dasjenige, was durch diese Orakelstätten im ägyptischen Volke gepflegt werden konnte, wurde ein neuer Kulturkeim gesenkt. Er ging aus von einem großen Führer, welcher seine Schulung innerhalb der persischen Zarathustra-Geheimnisse genossen hatte. (Er war die wiederverkörperte Persönlichkeit eines Jüngers des großen Zarathustra selbst.) Er sei in Anlehnung an einen geschichtlichen Namen «Hermes» genannt Durch das Aufnehmen der Zarathustra-Geheimnisse konnte er den rechten Weg für die Lenkung des ägyptischen Volkes finden. Dieses Volk hatte im irdischen Leben, zwischen Geburt und Tod, den Sinn der physisch-sinnlichen Welt so zugelenkt, daß es zwar unmittelbar die dahinterstehende GeistesWelt nur in beschränktem Maße schauen konnte, aber in jener Welt die Gesetze dieser erkannte. So konnte ihm die geistige Welt nicht als diejenige gelehrt werden, in welche es sich auf der Erde einleben konnte. Dafür aber konnte ihm gezeigt werden, wie der Mensch im leibfreien Zustande nach dem Tode leben werde mit der Welt der Geister, welche während der Erdenzeit durch ihren Abdruck in dem Reiche des Sinnlich-Physischen erscheinen. Hermes lehrte: insoweit der Mensch seine Kräfte auf der Erde dazu verwendet, um in dieser nach den Absichten der geistigen Mächte zu wirken, macht er sich fähig, nach dem Tode mit diesen Mächten vereinigt zu sein. Insbesondere werden diejenigen, welche am eifrigsten in dieser Richtung zwischen Geburt und Tod gewirkt haben, mit der hohen Sonnenwesenheit — mit Osiris — vereinigt werden. Auf der chaldäisch-babylonischen Seite dieser Kulturströmung machte sich die Hinlenkung des Menschensinns zum Physisch-Sinnlichen mehr geltend als auf der ägyptischen. Es wurden die Gesetze dieser Welt erforscht und aus den sinnlichen Abbildern auf die geistigen Urbilder geschaut. Doch blieb das Volk am Sinnlichen in vielfacher Beziehung haften. Statt des Sternengeistes wurde der Stern und statt anderer Geistwesen deren irdische Abbilder in den Vordergrund geschoben. Nur die Führer erlangten eigendiche tiefe Erkenntnisse in bezug auf die Gesetze der übersinnlichen Welt und ihres Zusammenwirkens mit der sinnlichen. Stärker als sonst irgendwo machte sich hier ein Gegensatz zwischen den Erkenntnissen der Eingeweihten und dem verirrten Glauben des Volkes geltend. Ganz andere Verhältnisse waren in den Gegenden Südeuropas und Westasiens, wo die vierte nachatlantische Kulturepoche aufblühte. Man kann sie die griechisch-lateinische nennen. In diesen Ländern waren die Nachkommen der Menschen aus den verschiedensten Gegenden der älteren Welt zusammengeströmt. Es gab Orakelstätten, welche den mannigfachen adantischen Orakeln nachlebten. Es gab Menschen, welche als natürliche Anlage Erbstücke des alten Hellsehens in sich hatten, und solche, welche sie verhältnismäßig leicht durch Schulung erlangen konnten. An besonderen Orten wurden nicht nur die Überlieferungen der alten Eingeweihten bewahrt, sondern es erstanden an ihnen würdige Nachfolger derselben, welche Schüler heranzogen, die sich zu hohen Stufen geistigen Schauens erheben konnten. Dabei hatten diese Völker den Trieb in sich, innerhalb der sinnlichen Welt ein Gebiet zu schaffen, welches in dem Physischen das Geistige in vollkommener Form ausdrückt. Neben vielem andern ist die griechische Kunst eine Folge dieses Triebes. Man braucht nur mit dem geistigen Auge den griechischen Tempel zu durchschauen, und man wird erkennen, wie in einem solchen Wunderwerk der Kunst das SinnlichStoffliche von dem Menschen so bearbeitet ist, daß es in jedem Gliede als der Ausdruck des Geistigen erscheint. Der griechische Tempel ist das «Haus des Geistes». Man nimmt in seinen Formen wahr, was sonst nur das geistige Auge des übersinnlich Schauenden erkennt. Ein Zeus- (oder Jupiter-)Tempel ist so gestaltet, daß er für das sinnliche Auge eine würdige Umhüllung dessen darstellt, was der Hüter der Zeus- oder Jupiter-Einweihung mit geistigem Auge schaute. Und so ist es mit aller griechischen Kunst. Auf geheimnisvollen Wegen flossen die Weistümer der Eingeweihten in die Dichter, Künstler und Denker. In den Weltanschau ungsgebäuden der alten griechischen Philosophen findet man die Geheimnisse der Eingeweihten in Form von Begriffen und Ideen wieder. Und es strömten die Einflüsse des geistigen Lebens, die Geheimnisse der asiatischen und afrikanischen Einweihungsstätten diesen Völkern und ihren Führern zu. Die großen indischen Lehrer, die Genossen Zarathustras, die Anhänger des Hermes hatten ihre Schüler herangezogen. Diese oder deren Nachfolger begründeten nun Einweihungsstätten, in denen die alten Weistümer in neuer Form wieder auflebten. Es sind die Mysterien des Altertums. Man bereitete da die Schüler vor, um sie dann in jene Bewußtseinszustände zu bringen, durch welche sie das Schauen in die geistige Welt erlangen konnten. (Man findet einiges Nähere über diese Mysterien des Altertums in meinem Buche: «Das Christentum als mystische Tatsache». Anderes darüber wird in den letzten Kapiteln dieses Buches gesagt werden.) Aus diesen Einweihungsstätten flossen die Weistümer denen zu, welche in Kleinasien, in Griechenland und Italien die geistigen Geheimnisse pflegten. (In der griechischen Welt entstanden in den orphischen und eleusinischen Mysterien wichtige Einweihungsstätten. In der Weisheitsschule des Pythagoras wirkten die großen Weisheitslehren und Weisheitsmethoden der Vorzeit nach. Auf großen Reisen war Pythagoras in die Geheimnisse der verschiedensten Mysterien eingeweiht worden.) | Трета културна епоха на следатлантското време се роди у народите, които чрез преселенията се бяха стекли накрая в Предна Азия и Северна Африка. Тя се изгради у халдейците, вавилонците, асирийците, от една страна, у египтяните, от друга. При тези народи усетът за физическо-сетивния свят беше изграден още по друг начин, отколкото при праперсите. Те бяха приели в себе си много повече от другите от онази духовна заложба, която дава основата на способността за мислене, на дарбата на разсъдъка, възникнала от последните атлантски времена насам. Задачата на следатлантското човечество беше именно да разгърне в себе си онези душевни способности, които можеха да се спечелят чрез пробудените мисловни сили и сили на чувството, които не се подбуждат непосредствено от духовния свят, а възникват, като човек наблюдава сетивния свят, вживява се в него и го обработва. Завоюването на този сетивно-физически свят чрез тези човешки способности трябва да се разглежда като мисията на следатлантския човек. От степен на степен това завоюване напредва. В древна Индия човекът наистина поради своето душевно състояние вече е насочен към този свят. Но той още го смята за илюзия и неговият дух е обърнат към свръхсетивния свят. В праперсийския народ, за разлика от това, се появява стремежът да се завоюва физическо-сетивният свят; но това в голяма степен се опитва още с онези душевни сили, които са останали като наследство от време, когато човекът непосредствено е можел да досяга свръхсетивния свят. У народите на третата културна епоха душата в голяма степен е изгубила свръхсетивните способности. Тя трябва да изследва в сетивната околна среда откровенията на духовното и да се развива по-нататък чрез откриването и изобретяването на културните средства, които произтичат от този свят. Като от физическо-сетивния свят се изследваха законите на стоящото зад него духовно, възникнаха човешките науки; като силите на този свят бяха познати и обработени – човешката техника, художествената работа и нейните инструменти и средства. За човека на халдейско-вавилонските народи сетивният свят вече не беше илюзия, а в своите царства, в планини и морета, във въздух и вода – откровение на духовните дела на стоящи зад тях сили, чиито закони той се стремеше да познае. За египтянина Земята беше поле на неговата работа, което му беше предадено в състояние, което той трябваше със собствените си сили на разсъдъка да преобрази така, че то да се явява като отпечатък на човешката мощ. В Египет от Атлантида бяха пренесени оракулски места, които произхождаха предимно от Меркуриевия оракул. Но имаше и други, напр. Венерини оракули. В онова, което можеше да се култивира чрез тези оракулски места в египетския народ, беше вложен един нов културен зародиш. Той изхождаше от един велик водач, който беше получил своето обучение в рамките на персийските тайни на Заратустра. (Той беше преродената личност на един ученик на самия велик Заратустра.) Нека го наречем, по едно историческо име, „Хермес“. Чрез приемането на тайните на Заратустра той можа да намери правилния път за ръководенето на египетския народ. Този народ в земния живот, между раждането и смъртта, беше насочил усета си към физическо-сетивния свят така, че непосредствено можеше да вижда стоящия зад него духовен свят само в ограничена мяра, но в онзи свят познаваше законите на този. Така духовният свят не можеше да му бъде преподаван като онзи, в който той би могъл да се вживее на Земята. Затова пък можеше да му се покаже как човекът в свободното от тяло състояние след смъртта ще живее със света на духовете, които през земното време се явяват чрез своя отпечатък в царството на сетивно-физическото. Хермес учеше: доколкото човекът използва силите си на Земята, за да действа в нея според намеренията на духовните сили, дотолкова той става способен след смъртта да бъде съединен с тези сили. Особено онези, които най-усърдно са действали в тази посока между раждането и смъртта, ще бъдат съединени с високото Слънчево същество – с Озирис. От халдейско-вавилонската страна на това културно течение насочването на човешкия усет към физическо-сетивното се проявяваше повече, отколкото от египетската. Законите на този свят бяха изследвани и от сетивните отражения се гледаше към духовните първообрази. Но народът остана в много отношения привързан към сетивното. Вместо духа на звездата на преден план беше изтикана звездата и вместо други духовни същества – техните земни отражения. Само водачите достигаха същински дълбоки познания относно законите на свръхсетивния свят и неговото взаимодействие със сетивния. По-силно, отколкото където и да е другаде, тук се проявяваше противоположност между познанията на посветените и заблудената вяра на народа. Съвсем други бяха условията в областите на Южна Европа и Западна Азия, където разцъфна четвъртата следатлантска културна епоха. Можем да я наречем гръко-латинската. В тези страни се бяха стекли потомците на хората от най-различни области на стария свят. Имаше оракулски места, които продължаваха живота на многообразните атлантски оракули. Имаше хора, които като естествена заложба носеха в себе си наследство от старото ясновидство, и такива, които можеха да го придобият сравнително лесно чрез обучение. На особени места не само се пазеха традициите на старите посветени, но там се появяваха и достойни техни наследници, които възпитаваха ученици, способни да се издигнат до високи степени на духовно виждане. При това тези народи носеха в себе си нагона да създадат в сетивния свят една област, която във физическото да изразява духовното в съвършена форма. Наред с много друго гръцкото изкуство е последица от този нагон. Достатъчно е само с духовното око да се проникне в гръцкия храм и ще се разбере как в такова чудо на изкуството сетивно-вещественото е така обработено от човека, че във всеки член се явява като израз на духовното. Гръцкият храм е „домът на духа“. В неговите форми се възприема онова, което иначе познава само духовното око на свръхсетивно виждащия. Един храм на Зевс (или Юпитер) е оформен така, че за сетивното око представлява достойна обвивка на онова, което пазителят на посвещението на Зевс или Юпитер виждаше с духовно око. И така е с цялото гръцко изкуство. По тайнствени пътища мъдростите на посветените се вливаха в поетите, художниците и мислителите. В светогледните здания на старите гръцки философи отново се намират тайните на посветените във формата на понятия и идеи. И към тези народи и техните водачи се стичаха влиянията на духовния живот, тайните на азиатските и африканските места за посвещение. Великите индийски учители, другарите на Заратустра, последователите на Хермес бяха възпитали своите ученици. Тези или техните наследници основаха сега места за посвещение, в които старите мъдрости отново оживяха в нова форма. Това са мистериите на древността. Там подготвяха учениците, за да ги доведат после в онези състояния на съзнанието, чрез които те можеха да постигнат виждането в духовния свят. (Някои по-подробни неща за тези мистерии на древността могат да се намерят в моята книга „Християнството като мистичен факт“. Друго за тях ще бъде казано в последните глави на тази книга.) От тези места за посвещение мъдростите се вливаха в онези, които в Мала Азия, в Гърция и Италия култивираха духовните тайни. (В гръцкия свят в орфическите и елевзинските мистерии възникнаха важни места за посвещение. В школата на мъдростта на Питагор продължаваха да действат великите учения за мъдростта и методите на мъдростта от древността. По време на големи пътувания Питагор беше посветен в тайните на най-различните мистерии.) |
| 252 | * | * |
| 253 | Das Leben des Menschen — in der nachatlantischen Zeit — zwischen Geburt und Tod hatte aber auch seinen Einfluß auf den leibfreien Zustand nach dem Tode. Je mehr der Mensch seine Interessen der physisch-sinnlichen Welt zu kehrte, um so größer war die Möglichkeit, daß sich Ahriman während des Erdenlebens in die Seele einlebte und dann seine Gewalt über den Tod hinaus behielt. Bei den Völkern des alten Indien war diese Gefahr noch am geringsten. Denn sie hatten während des Erdenlebens die physisch-sinnliche Welt als Illusion empfunden. Dadurch entzogen sie sich nach dem Tode der Macht Ahrimans. Um so größer war die Gefahr für die urpersischen Völker. Sie hatten in der Zeit zwischen Geburt und Tod den Blick mit Interesse auf die sinnlich-physische Welt gerichtet. Sie wären in hohem Maße Ahrimans Umgarnungen verfallen, wenn nicht Zarathustra in eindrucksvoller Art durch die Lehre des Lichtgottes darauf hingedeutet hätte, daß hinter der physisch-sinnlichen Welt diejenige der Lichtgeister steht. Soviel die Menschen dieser Kultur aus der so erregten VorstellungsWelt in die Seele aufgenommen hatten, ebensoviel entzogen sie sich für das Erdenleben den Fangarmen Ahrimans und damit auch für das Leben nach dem Tode, durch das sie sich auf ein neues Erdenleben vorbereiten sollten. Im Erdenleben führt die Gewalt Ahrimans dazu, das sinnlich-physische Dasein als das einzige anzusehen und sich dadurch jeden Ausblick auf eine geistige Welt zu versperren. In der geistigen Welt bringt diese Gewalt den Menschen zur völligen Vereinsamung, zur Hinlenkung aller Interessen nur auf sich. Menschen, welche beim Tode in Ahrimans Gewalt sind, werden als Egoisten wiedergeboren. | Животът на човека – в следатлантското време – между раждането и смъртта обаче имаше влияние и върху свободното от тяло състояние след смъртта. Колкото повече човекът обръщаше интересите си към физическо-сетивния свят, толкова по-голяма беше възможността Ариман да се вживее в душата по време на земния живот и после да запази властта си и отвъд смъртта. У народите на древна Индия тази опасност беше още най-малка. Защото те бяха усещали по време на земния живот физическо-сетивния свят като илюзия. Така те се изплъзваха след смъртта от властта на Ариман. Толкова по-голяма беше опасността за праперсийските народи. Те бяха насочвали в периода между раждането и смъртта погледа си с интерес към сетивно-физическия свят. Те биха попаднали в голяма степен в примките на Ариман, ако Заратустра не бе посочил по впечатляващ начин чрез учението за Бога на светлината, че зад физическо-сетивния свят стои светът на Духовете на светлината. Доколкото хората от тази култура бяха приели в душата си от така пробудения свят на представите, дотолкова те се изплъзваха от пипалата на Ариман за земния живот, а с това и за живота след смъртта, чрез който трябваше да се подготвят за нов земен живот. В земния живот властта на Ариман води до това сетивно-физическото битие да се смята за единственото и така човек да си затвори всяка перспектива към един духовен свят. В духовния свят тази власт довежда човека до пълно усамотение, до насочване на всички интереси само към себе си. Хора, които при смъртта са във властта на Ариман, се раждат отново като егоисти. |
| 254 | Man kann gegenwärtig innerhalb der Geisteswissenschaft das Leben zwischen dem Tode und einer neuen Geburt so beschreiben, wie es ist, wenn der ahrimanische Einfluß bis zu einem gewissen Grade überwunden ist. Und so ist es von dem Schreiber dieses Buches in anderen Schriften und in den ersten Kapiteln der vorliegenden geschildert worden. Und so muß es geschildert werden, wenn anschaulich werden soll, was in dieser Daseinsform von dem Menschen erlebt werden kann, wenn er sich den reinen Geistesblick für das wirklich Vorhandene erobert hat Inwieweit es der einzelne mehr oder weniger erlebt, hängt von seiner Besiegung des ahrimanischen Einflusses ab. Der Mensch nähert sich dem, was er sein kann in der geistigen Welt, immer mehr und mehr. Wie dies, was da der Mensch sein kann, beeinträchtigt wird von anderen Einflüssen, muß hier beim Betrachten des Entwickelungsganges der Menschheit doch scharf ins Auge gefaßt werden. Bei dem ägyptischen Volke sorgte Hermes dafür, daß die Menschen während des Erdenlebens sich zur Gemeinschaft mit dem Lichtgeist vorbereiteten. Weil aber während dieser Zeit die Interessen der Menschen zwischen Geburt und Tod schon so gestaltet waren, daß durch den Schleier des Physisch-Sinnlichen nur in geringem Grade hindurchgeschaut werden konnte, so blieb auch der geistige Blick der Seele nach dem Tode getrübt Die Wahrnehmung der LichtWelt blieb matt. — Einen Höhepunkt erreichte die Verschleierung der geistigen Welt nach dem Tode für jene Seelen, welche aus einem Leibe der griechisch-lateinischen Kultur in den leibfreien Zustand übergingen. Sie hatten im Erdenleben die Pflege des sinnlich-physischen Daseins zur Blüte gebracht. Und damit hatten sie sich zu einem Schattendasein nach dem Tode verurteilt. Daher empfand der Grieche dieses Leben nach dem Tode als ein Schattendasein; und es ist nicht bloßes Gerede, sondern die Empfindung der Wahrheit, wenn der dem Sinnenleben zugewandte Held dieser Zeit sagt: «Lieber ein Bettler auf der Erde, als ein König im Reich der Schatten.» Noch ausgeprägter war dies alles bei jenen asiatischen Völkern, die auch in ihrer Verehrung und Anbetung den Blick nur auf die sinnlichen Abbilder statt auf die geistigen Urbilder gerichtet hatten. Ein großer Teil der Menschheit war zur Zeit der griechisch-lateinischen Kulturperiode in der geschilderten Lage. Man sieht, wie die Mission des Menschen in der nachatlantischen Zeit, welche in der Eroberung der physisch-sinnlichen Welt bestand, notwendig zur Entfremdung von der geistigen Welt fuhren mußte. So hängt das Große auf der einen Seite mit dem Verfall auf der anderen ganz notwendig zusammen. — In den Mysterien wurde der Zusammenhang des Menschen mit der geistigen Welt gepflegt. Ihre Eingeweihten konnten in besonderen Seelenzuständen die Offenbarungen aus dieser Welt empfangen. Sie waren mehr oder weniger die Nachfolger der atlantischen Orakelhüter. Ihnen wurde enthüllt, was verhüllt war durch die Einschläge Luzifers und Ahrimans. Luzifer verhüllte für den Menschen dasjenige aus der geistigen Welt, was in den menschlichen Astralleib ohne dessen Zutun bis zur Mitte der atlantischen Zeit eingeströmt war. Falls der Lebensleib nicht vom physischen Leib teilweise getrennt worden wäre, hätte dieses Gebiet der geistigen Welt der Mensch wie eine innere SeelenofTenbarung in sich erleben können. Durch den luziferischen Einschlag konnte er es nur in besonderen Seelenzuständen. Da erschien ihm eine geistige Welt im Kleide des Astralischen. Die entsprechenden Wesen offenbarten sich durch solche Gestalten, welche bloß die Glieder der höheren Menschennatur an sich trugen, und an diesen Gliedern die astralisch-sichtbaren Sinnbilder für ihre besonderen geistigen Kräfte. Übermenschliche Gestalten offenbarten sich auf diese Art. — Nach dem Eingriff Ahrimans kam zu dieser Art von Einweihung noch eine andere. Ahriman hat verhüllt alles dasjenige aus der geistigen Welt, was hinter der sinnlich-physischen Wahrnehmung erschienen wäre, wenn von der Mitte der atlantischen Epoche an sein Eingriff nicht erfolgt wäre. Daß den Eingeweihten dies enthüllt wurde, verdankten sie dem Umstände, daß sie alle jene Fähigkeiten, welche der Mensch seit jener Zeit erlangt hatte, über das Maß hinaus in der Seele übten, durch welches die Eindrücke des sinnlich-physischen Daseins erzielt werden. Es offenbarte sich ihnen dadurch, was als geistige Mächte hinter den Naturkräften liegt. Sie konnten sprechen von den geistigen Wesenheiten hinter der Natur. Die schöpferischen Mächte derjenigen Kräfte enthüllten sich ihnen, die in dem Natürlichen wirken, das unter dem Menschen steht. Was von Saturn, Sonne und dem alten Monde her fortgewirkt hat und des Menschen physischen Leib, seinen Lebensleib, seinen astralischen Leib gebildet hatte, sowie das mineralische, das pflanzliche, das tierische Reich, das bildete den Inhalt der einen Art von Mysterien-Geheimnissen. Es waren diejenigen, über welche Ahriman die Hand hielt. Was zur Empfindungsseele, zur Verstandesseele, zur Bewußtseinsseele geführt hatte, das wurde in einer zweiten Art von Mysterien-Geheimnissen geoffenbart. Was aber von den Mysterien nur prophezeit werden konnte, das war, daß in der Zeiten Lauf ein Mensch erscheinen werde mit einem solchen Astralleib, daß in diesem trotz Luzifers die LichtWelt des Sonnengeistes durch den Lebensleib ohne besondere Seelenzustände werde bewußt werden können. Und der physische Leib dieses Menschenwesens mußte so sein, daß für dasselbe offenbar würde alles dasjenige aus der geistigen Welt, was bis zum physischen Tode hin von Ahriman verhüllt werden kann. Der physische Tod kann für dieses Menschenwesen nichts innerhalb des Lebens ändern, das heißt keine Gewalt über dasselbe haben. In einem solchen Menschenwesen kommt das «Ich» so zu Erscheinung, daß im physischen Leben zugleich das volle geistige enthalten ist Ein solches Wesen ist Träger des Lichtgeistes, zu dem sich der Eingeweihte von zwei Seiten aus erhebt, indem er entweder zu dem Geist des Übermenschlichen oder zu dem Wesen der Naturmächte in besonderen Seelenzuständen geführt wird. Indem die Eingeweihten der Mysterien voraussagten, daß ein solches Menschenwesen im Laufe der Zeit erscheinen werde, waren sie die Propheten des Christus. | Днес в рамките на духовната наука може да се опише животът между смъртта и новото раждане такъв, какъвто е, когато ариманичното влияние е преодоляно до известна степен. И така го е описал авторът на тази книга в други съчинения и в първите глави на настоящата. И така трябва да бъде описан, ако трябва да стане нагледно онова, което може да бъде преживяно от човека в тази форма на съществуване, когато той си е завоювал чистия духовен поглед за действително наличното. Доколко отделният човек го преживява повече или по-малко, зависи от това доколко е победил ариманичното влияние. Човекът се приближава все повече и повече до онова, което може да бъде в духовния свят. Как това, което човекът може да бъде там, се накърнява от други влияния, трябва тук, при разглеждането на хода на развитието на човечеството, все пак да се има съвсем ясно предвид. У египетския народ Хермес се погрижи хората по време на земния живот да се подготвят за общуване с Духа на светлината. Но понеже през това време интересите на хората между раждането и смъртта вече бяха така оформени, че през булото на физическо-сетивното можеше да се прозира само в малка степен, то и духовният поглед на душата след смъртта оставаше помътен. Възприятието на света на светлината оставаше бледо. – Връхна точка достигна забулването на духовния свят след смъртта за онези души, които от тяло на гръко-латинската култура преминаваха в свободното от тяло състояние. Те бяха довели в земния живот грижата за сетивно-физическото битие до разцвет. И с това се бяха обрекли на съществуване като сенки след смъртта. Затова гъркът усещаше този живот след смъртта като съществуване като сенки; и не е просто празна приказка, а усещане на истината, когато обърнатият към сетивния живот герой от онова време казва: „По-добре просяк на земята, отколкото цар в царството на сенките.“ Още по-изразено беше всичко това у онези азиатски народи, които и в своето почитание и поклонение бяха насочили погледа си само към сетивните отражения вместо към духовните първообрази. Голяма част от човечеството се намираше по времето на гръко-латинския културен период в описаното положение. Вижда се как мисията на човека в следатлантското време, която се състоеше в завоюването на физическо-сетивния свят, по необходимост трябваше да доведе до отчуждаване от духовния свят. Така великото от едната страна е съвсем необходимо свързано с упадъка от другата. – В мистериите се поддържаше връзката на човека с духовния свят. Техните посветени можеха в особени състояния на душата да приемат откровенията от този свят. Те бяха в по-голяма или по-малка степен наследниците на атлантските пазители на оракулите. На тях беше разкрито онова, което беше забулено чрез намесите на Луцифер и Ариман. Луцифер забули за човека онова от духовния свят, което до средата на атлантското време се беше вливало в човешкото астрално тяло без негово съдействие. Ако жизненото тяло не беше отчасти отделено от физическото тяло, човекът би могъл да преживява тази област на духовния свят в себе си като вътрешно душевно откровение. Поради луциферичната намеса той можеше да го прави само в особени състояния на душата. Тогава му се явяваше един духовен свят в одеждата на астралното. Съответните същества се откриваха чрез такива образи, които носеха по себе си само членовете на висшата човешка природа, а на тези членове – астрално видимите символи на техните особени духовни сили. Свръхчовешки образи се откриваха по този начин. – След намесата на Ариман към този вид посвещение се прибави още един. Ариман е забулил всичко онова от духовния свят, което би се явило зад сетивно-физическото възприятие, ако от средата на атлантската епоха насам неговата намеса не се беше осъществила. Това, че то им беше разкрито, посветените дължаха на обстоятелството, че упражняваха в душата всички онези способности, които човекът беше придобил от онова време насам, отвъд мярката, чрез която се постигат впечатленията на сетивно-физическото битие. Чрез това им се откриваше онова, което се намира като духовни сили зад природните сили. Те можеха да говорят за духовните същества зад природата. Разкриваха им се творческите сили на онези сили, които действат в природното, стоящо под човека. Онова, което е продължило да действа от Сатурн, Слънцето и Старата Луна и беше образувало физическото тяло на човека, неговото жизнено тяло, неговото астрално тяло, както и минералното, растителното, животинското царство, това образуваше съдържанието на единия вид мистерийни тайни. Това бяха онези, над които Ариман простираше ръката си. Онова, което беше довело до сетивната душа, до разсъдъчната душа, до съзнаващата душа, беше откривано във втори вид мистерийни тайни. Но онова, което мистериите можеха само да пророкуват, беше, че в хода на времената ще се яви човек с такова астрално тяло, че в него въпреки Луцифер светът на светлината на Слънчевия дух ще може да бъде осъзнаван чрез жизненото тяло без особени състояния на душата. А физическото тяло на това човешко същество трябваше да бъде такова, че за него да стане явно всичко онова от духовния свят, което може да бъде забулено от Ариман до физическата смърт. Физическата смърт не може да промени нищо в рамките на живота за това човешко същество, тоест не може да има власт над него. В такова човешко същество „Азът“ се проявява така, че във физическия живот едновременно се съдържа и пълният духовен. Такова същество е носител на Духа на светлината, към когото посветеният се издига от две страни, като в особени състояния на душата бива воден или към духа на свръхчовешкото, или към същността на природните сили. Като предсказваха, че такова човешко същество ще се яви в хода на времето, посветените на мистериите бяха пророците на Христос. |
| 255 | Als der besondere Prophet in diesem Sinne erstand eine Persönlichkeit inmitten eines Volkes, welches durch natürliche Vererbung die Eigenschaften der vorderasiatischen Völker und durch Erziehung die Lehren der Ägypter in sich hatte, des israelitischen Volkes. Es war Moses. In seine Seele war so viel von den Einflüssen der Einweihung gekommen, daß dieser Seele in besonderen Zuständen das Wesen sich offenbarte, das einstmals in der regelmäßigen Erdenentwickelung die Rolle übernommen hatte, vom Monde aus das menschliche Bewußtsein zu gestalten. In Blitz und Donner erkannte Moses nicht bloß die physischen Erscheinungen, sondern die Offenbarungen des gekennzeichneten Geistes. Aber zugleich hatte auf seine Seele gewirkt die andere Art von Mysterien-Geheimnissen, und so vernahm er in den astralischen Schauungen das Übermenschliche, wie es zum Menschlichen durch das «Ich» wird. So enthüllte sich Moses derjenige, welcher kommen mußte, von zwei Seiten her als die höchste Form des «Ich». | Като особен пророк в този смисъл се появи една личност сред един народ, който чрез естествена наследственост носеше в себе си качествата на преднеазиатските народи, а чрез възпитание – ученията на египтяните – сред израилския народ. Това беше Мойсей. В неговата душа беше проникнало толкова много от влиянията на посвещението, че на тази душа в особени състояния се откри съществото, което някога в редовното земно развитие беше поело ролята да оформя човешкото съзнание от Луната. В светкавица и гръм Мойсей разпознаваше не просто физическите явления, а откровенията на обозначения дух. Но същевременно върху неговата душа беше въздействал другият вид мистерийни тайни и така той долавяше в астралните видения свръхчовешкото, както то става човешко чрез „Аза“. Така на Мойсей се разкри онзи, който трябваше да дойде, от две страни като най-висшата форма на „Аза“. |
| 256 | Und mit «Christus» erschien in menschlicher Gestalt, was das hohe Sonnenwesen als das große menschliche Erden vorbild vorbereitet hatte. Mit dieser Erscheinung mußte alle Mysterien-Weisheit in gewisser Beziehung eine neue Form annehmen. Vorher war diese ausschließlich dazu da, den Menschen dazu zu bringen, sich in einen solchen Seelenzustand zu versetzen, daß er das Reich des Sonnengeistes außer der irdischen Entwicklung schauen konnte. Nunmehr bekamen die Mysterien-Weistümer die Aufgabe, den Menschen fähig zu machen, den menschgewordenen Christus zu erkennen und von diesem Mittelpunkte aller Weisheit aus die natürliche und die geistige Welt zu verstehen. | И с „Христос“ се яви в човешки образ онова, което високото Слънчево същество беше подготвило като великия човешки земен прообраз. С това явяване цялата мистерийна мъдрост трябваше в известно отношение да приеме нова форма. Преди това тя съществуваше единствено за да доведе човека дотам да се постави в такова състояние на душата, че да може да вижда царството на Слънчевия дух извън земното развитие. Сега мистерийните мъдрости получиха задачата да направят човека способен да познае станалия човек Христос и от това средоточие на цялата мъдрост да разбере природния и духовния свят. |
| 257 | In jenem Augenblicke seines Lebens, in welchem der Astralleib des Christus Jesus alles das in sich hatte, was durch den luziferischen Einschlag verhüllt werden kann, begann sein Auftreten als Lehrer der Menschheit. Von diesem Augenblick an war in die menschliche Erdenentwickelung die Anlage eingepflanzt, die Weisheit aufzunehmen, durch welche nach und nach das physische Erdenziel erreicht werden kann. In jenem Augenblicke, da sich das Ereignis von Golgatha vollzog, war die andere Anlage in die Menschheit eingeimpft, wodurch der Einfluß Ahrimans zum Guten gewendet werden kann. Aus dem Leben heraus kann nunmehr der Mensch durch das Tor des Todes hindurch das mitnehmen, was ihn befreit von der Vereinsamung in der geistigen Welt. Nicht nur für die physische Menschheitsentwickelung steht das Ereignis von Palästina im Mittelpunkte, sondern auch für die übrigen Welten, denen der Mensch angehört. Und als sich das «Mysterium von Golgatha» vollzogen hatte, als der «Tod des Kreuzes» erlitten war, da erschien der Christus in jener Welt, in welcher die Seelen nach dem Tode weilen, und wies die Macht Ahrimans in ihre Schranken. Von diesem Augenblicke an war das Gebiet, das von den Griechen ein «Schattenreich» genannt worden war, von jenem Geistesblitz durchzuckt, der seinen Wesen zeigte, daß wieder Licht in dasselbe kommen sollte. Was durch das «Mysterium von Golgatha» für die physische Welt erlangt war, das warf sein Licht hinein in die geistige Welt. — So war die nachatlantische Menschheitsentwickelung bis zu diesem Ereignis hin ein Aufstieg für die physisch-sinnliche Welt. Aber sie war auch ein Niedergang für die geistige. Alles, was in die sinnliche Welt floß, das entströmte dem, was in der geistigen seit uralten Zeiten schon war. Seit dem Christus-Ereignis können die Menschen, welche sich zu dem Christus-Geheimnis erheben, aus der sinnlichen Welt in die geistige das Errungene hinübernehmen. Und aus dieser fließt es dann wieder in die irdisch-sinnliche zurück, indem die Menschen bei ihrer Wiederverkörperung dasjenige mitbringen, was ihnen der Christus-Impuls in der geistigen Welt zwischen dem Tode und einer neuen Geburt geworden ist. | В онзи момент от своя живот, в който астралното тяло на Христос Исус съдържаше в себе си всичко онова, което може да бъде забулено чрез луциферичната намеса, започна неговото появяване като учител на човечеството. От този момент в човешкото земно развитие беше вложена заложбата да се приема мъдростта, чрез която постепенно може да бъде постигната физическата земна цел. В онзи момент, когато се извърши събитието на Голгота, в човечеството беше присадена другата заложба, чрез която влиянието на Ариман може да бъде обърнато към доброто. Сега човекът може от живота да пренесе през портата на смъртта онова, което го освобождава от усамотението в духовния свят. Събитието в Палестина стои в средоточието не само за физическото развитие на човечеството, но и за останалите светове, към които принадлежи човекът. И когато се беше извършила „Мистерията на Голгота“, когато беше претърпяна „смъртта на кръста“, тогава Христос се яви в онзи свят, в който душите пребивават след смъртта, и постави силата на Ариман в нейните граници. От този момент областта, която гърците бяха нарекли „царство на сенките“, беше пронизана от онази духовна мълния, която показа на нейните същества, че в нея отново ще дойде светлина. Онова, което беше постигнато чрез „Мистерията на Голгота“ за физическия свят, хвърли своята светлина в духовния свят. – Така следатлантското развитие на човечеството до това събитие беше възход за физическо-сетивния свят. Но то беше и упадък за духовния. Всичко, което се вливаше в сетивния свят, изтичаше от онова, което вече съществуваше в духовния от прастари времена. От Христовото събитие насам хората, които се издигат до Христовата тайна, могат да пренасят извоюваното от сетивния свят в духовния. И от него то после отново се влива обратно в земно-сетивния, като хората при своето прераждане донасят онова, което Христовият импулс е станал за тях в духовния свят между смъртта и новото раждане. |
| 258 | Was durch die Christus-Erscheinung der Menschheitsentwickelung zugeflossen ist, wirkte wie ein Same in derselben. Der Same kann nur allmählich reifen. Nur der allergeringste Teil der Tiefen der neuen Weistümer ist bis auf die Gegenwart herein in das physische Dasein eingeflossen. Dieses steht erst im Anfange der chrisdichen Entwickelung. Diese konnte in den aufeinanderfolgenden Zeiträumen, die seit jener Erscheinung verflossen sind, nur immer so viel von ihrem inneren Wesen enthüllen, als die Menschen, die Völker fähig waren, zu empfangen, als diese in ihr Vorstellungsvermögen aufnehmen konnten. Die erste Form, in welche sich dieses Erkennen gießen konnte, läßt sich als ein umfassendes Lebensideal aussprechen. Als solches stellte es sich entgegen dem, was in der nachadantischen Menschheit sich als Lebensformen herausgebildet hatte. Es sind oben die Verhältnisse geschildert worden, welche in der Entwickelung der Menschheit seit der Wiederbevölkerung der Erde in der lemurischen Zeit gewirkt haben. Die Menschen sind demgemäß seelisch auf verschiedene Wesenheiten zurückzuführen, welche aus anderen Welten kommend in den Leibesnachkommen der alten Lemurier sich verkörperten. Die verschiedenen Menschenrassen sind eine Folge dieser Tatsache. Und in den wiederverkörperten Seelen traten, infolge ihres Karmas, die verschiedensten Lebensinteressen auf Solange alles das nachwirkte, konnte es nicht das Ideal der «allgemeinen Menschlichkeit» geben. Die Menschheit ist von einer Einheit ausgegangen; aber die bisherige Erdenentwickelung hat zur Sonderung geführt. In der ChristusVorstellung ist zunächst ein Ideal gegeben, das aller Sonderung entgegenwirkt, denn in dem Menschen, der den Christus namen trägt, leben auch die Kräfte des hohen Sonnenwesens, in denen jedes menschliche Ich seinen Urgrund findet. Noch das israelitische Volk fühlte sich als Volk, der Mensch als Glied dieses Volkes. Indem zunächst in dem bloßen Gedanken erfaßt wurde, daß in Christus Jesus der Idealmensch lebt, zu dem die Bedingungen der Sonderung nicht dringen, wurde das Christentum das Ideal der umfassenden Brüderlichkeit. Über alle Sonderinteressen und Sonderverwandtschaften hinweg trat das Gefühl auf, daß des Menschen innerstes Ich bei jedem den gleichen Ursprung hat (Neben allen Erdenvorfahren tritt der gemeinsame Vater aller Menschen auf. «Ich und der Vater sind Eins.») | Онова, което с явяването на Христос се е вляло в развитието на човечеството, е действало в него като семе. Семето може да зрее само постепенно. Само най-нищожната част от дълбините на новите мъдрости се е вляла до наши дни във физическото съществуване. То се намира едва в началото на християнското развитие. В последователните периоди, изминали от онова явяване, това развитие винаги е можело да разкрие от своята вътрешна същност само толкова, колкото хората, народите са били способни да приемат, колкото те са могли да поемат в своята способност за представи. Първата форма, в която това познаване е могло да се излее, може да се изрази като всеобхватен жизнен идеал. Като такъв той се противопостави на онова, което се беше оформило като форми на живота в следатлантското човечество. По-горе бяха описани отношенията, които са действали в развитието на човечеството от повторното заселване на Земята в лемурийското време насам. Съответно хората водят своя душевен произход от различни същества, които, идвайки от други светове, са се въплъщавали в телесните потомци на древните лемурийци. Различните човешки раси са последица от този факт. А в преродените души вследствие на тяхната карма са се проявявали най-различни жизнени интереси. Докато всичко това продължаваше да действа, не можеше да има идеала за „всеобща човечност“. Човечеството е тръгнало от едно единство; но досегашното земно развитие е довело до обособяване. В представата за Христос най-напред е даден идеал, който противодейства на всяко обособяване, защото в човека, който носи името Христос, живеят и силите на високото Слънчево същество, в които всеки човешки Аз намира своята първооснова. Още израилският народ се чувстваше като народ, а човекът – като член на този народ. Тъй като отначало само в мисълта беше схванато, че в Христос Исус живее идеалният човек, до когото не стигат условията на обособяването, християнството стана идеалът на всеобхватното братство. Над всички отделни интереси и отделни родства се появи чувството, че най-вътрешният Аз на човека има у всекиго еднакъв произход. (Наред с всички земни предци се явява общият Отец на всички хора. „Аз и Отец едно сме.“) |
| 259 | Im vierten, fünften und sechsten Jahrhundert n. Chr. bereitete sich in Europa ein Kulturzeitalter vor, das mit dem fünfzehnten Jahrhundert begann und in welchem die Gegenwart noch lebt. Es sollte das vierte, das griechisch lateinische allmählich ablösen. Es ist das fünfte nachatlantische Kulturzeitalter. Die Völker, welche sich nach verschiedenen Wanderungen und den mannigfaltigsten Schicksalen zu Trägern dieses Zeitalters machten, waren Nachkommen derjenigen Adantier, welche von dem, was mittlerweile in den vier vorhergehenden Kulturperioden sich abgespielt hatte, am unberührtesten geblieben waren. Sie waren nicht bis in die Gebiete vorgedrungen, in denen die entsprechenden Kulturen Wurzel faßten. Dagegen hatten sie in ihrer Art die adantischen Kulturen fortgepflanzt. Es gab unter ihnen viele Menschen, welche sich das Erbstück des alten dämmerhaften Hellsehens — des beschriebenen Zwischenzustandes zwischen Wachen und Schlafen — im hohen Grade bewahrt hatten. Solche Menschen kannten die geistige Welt als eigenes Erlebnis und konnten ihren Mitmenschen mitteilen, was in dieser Welt vorgeht. So entstand eine Welt von Erzählungen über geistige Wesen und geistige Vorgänge. Und der Märchen- und Sagenschatz der Völker ist ursprünglich aus solchen geistigen Erlebnissen heraus entstanden. Denn die dämmerhafte Hellsichtigkeit vieler Menschen dauerte bis in Zeiten herauf die keineswegs lange hinter unserer Gegenwart zurückliegen. Andere Menschen waren da, welche die Hellsichtigkeit zwar verloren hatten, aber die erlangten Fähigkeiten für die sinnlich-physische Welt doch nach Gefühlen und Empfindungen ausbildeten, welche den Erlebnissen dieser Hellsichtigkeit entsprachen. Und auch die adantischen Orakel hatten hier ihre Nachfolger. Es gab überall Mysterien. Nur bildete sich in diesen Mysterien vorwiegend ein solches Geheimnis der Einweihung aus, welches zur Offenbarung derjenigen GeistesWelt führt, die Ahriman verschlossen hält. Die hinter den Naturgewalten stehenden Geistesmächte wurden da erschlossen. In den Mythologien der europäischen Völker sind die Reste dessen enthalten, was die Eingeweihten dieser Mysterien den Menschen verkünden konnten. Nur enthalten diese Mythologien allerdings auch das andere Geheimnis, doch in unvollkommenerer Gestalt, als die südlichen und östlichen Mysterien es hatten. Die übermenschlichen Wesenheiten waren auch in Europa bekannt. Doch sah man sie im stetigen Kampfe mit den Genossen Luzifers. Und man verkündigte zwar den Lichtgott; doch in solcher Gestalt, daß man von dieser nicht sagen konnte, sie werde Luzifer besiegen. Dafür aber leuchtete auch in diese Mysterien hinein die Zukunftsgestalt des Christus. Man verkündigte von ihm, daß sein Reich ablösen werde das Reich jenes anderen Lichtgottes. (Alle Sagen von der Götterdämmerung und ähnliche haben in dieser Erkenntnis der Mysterien Europas ihren Ursprung.) Aus solchen Einflüssen heraus entstand ein Seelenzwiespalt in den Menschen der fünften Kulturepoche, der gegenwärtig noch fortdauert und sich in den mannigfaltigsten Erscheinungen des Lebens zeigt. Die Seele behielt von den alten Zeiten her den Zug zum Geistigen nicht so stark, daß sie den Zusammenhang zwischen der geistigen und der sinnlichen Welt hätte festhalten können. Sie behielt ihn nur als Gefühls- und Empfindungszug, nicht aber als unmittelbares Schauen der übersinnlichen Welt. Dagegen wurde der Blick des Menschen auf die sinnliche Welt und ihre Beherrschung immer mehr hingelenkt. Und die in der letzten atlantischen Zeit erwachten Verstandeskräfte, alle die Kräfte im Menschen, deren Instrument das physische Gehirn ist, wurden auf die SinnesWelt und deren Erkenntnis und Beherrschung hin ausgebildet. Zwei Welten entwickelten sich gewissermaßen in der Menschenbrust. Die eine ist dem sinnlich-physischen Dasein zugekehrt, die andere ist empfänglich für die Offenbarung des Geistigen, um dieses mit Gefühl und Empfindung, doch ohne Anschauung zu durchdringen. Die Anlagen zu dieser Seelenspaltung waren schon vorhanden, als die Christuslehre in die Gebiete Europas einfloß. Man nahm diese Botschaft vom Geiste in die Herzen auf, durchdrang Empfindung und Gefühl damit, konnte aber nicht die Brücke schlagen zu dem, was der auf die Sinne gerichtete Verstand im physisch-sinnlichen Dasein erkundete. Was man heute kennt als Gegensatz von äußerer Wissenschaft: und geistiger Erkenntnis, ist nur eine Folge dieser Tatsache. Die christliche Mystik (Eckharts, Taulers usw.) ist ein Ergebnis der Durchdringung von Gefühl und Empfindung mit dem Christentum. Die bloß auf die SinnenWelt gerichtete Wissenschaft und deren Ergebnisse im Leben sind die Folgen der andern Seite der Seelenanlagen. Und es sind die Errungenschaften auf dem Felde der äußerlichen materiellen Kultur durchaus dieser Trennung der Anlagen zu verdanken. Indem sich diejenigen Fähigkeiten des Menschen, welche ihr Instrument im Gehirn haben, einseitig dem physischen Leben zuwandten, konnten sie zu jener Steigerung kommen, welche die gegenwärtige Wissenschaft, Technik usw. möglich machte. Und nur bei den Völkern Europas konnte der Ursprung dieser materiellen Kultur liegen. Denn sie sind jene Nachkommen atlantischer Vorfahren, welche den Zug für die physisch-sinnliche Welt erst dann zu Fähigkeiten ausbildeten, als er zu einer gewissen Reife gediehen war. Vorher ließen sie ihn schlummern und lebten von den Erbstücken des adantischen Hellsehens und den Mitteilungen ihrer Eingeweihten. Während äußerlich die Geisteskultur nur diesen Einflüssen hingegeben war, reifte langsam aus der Sinn für die materielle Beherrschung der Welt. | През четвърти, пети и шести век сл. Хр. в Европа се подготвяше една културна епоха, която започна с петнадесети век и в която настоящето все още живее. Тя трябваше постепенно да смени четвъртата, гръко-латинската. Това е петата следатлантска културна епоха. Народите, които след различни преселения и най-разнообразни съдби станаха носители на тази епоха, бяха потомци на онези атланти, които бяха останали най-незасегнати от онова, което междувременно се беше разиграло в четирите предшестващи културни периода. Те не бяха проникнали до областите, в които съответните култури пуснаха корени. Напротив, те по свой начин бяха продължили атлантските култури. Сред тях имаше много хора, които в голяма степен бяха запазили наследството на древното сумрачно ясновидство – на описаното междинно състояние между будността и съня. Такива хора познаваха духовния свят като собствено преживяване и можеха да съобщават на своите ближни какво става в този свят. Така възникна цял свят от разкази за духовни същества и духовни процеси. И съкровищницата от приказки и сказания на народите първоначално е възникнала от такива духовни преживявания. Защото сумрачното ясновидство на много хора продължи до времена, които съвсем не отстоят далеч от нашето настояще. Имаше и други хора, които наистина бяха загубили ясновидството, но все пак развиваха придобитите способности за сетивно-физическия свят според чувства и усещания, които отговаряха на преживяванията на това ясновидство. И атлантските оракули също имаха тук своите наследници. Навсякъде имаше мистерии. Само че в тези мистерии се оформи предимно такава тайна на посвещението, която води до откровението на онзи духовен свят, който Ариман държи затворен. Там се откриваха духовните сили, стоящи зад природните стихии. В митологиите на европейските народи се съдържат остатъците от онова, което посветените на тези мистерии можеха да възвестят на хората. Само че тези митологии наистина съдържат и другата тайна, но в по-несъвършен вид, отколкото я имаха южните и източните мистерии. Свръхчовешките същества бяха познати и в Европа. Но ги виждаха в постоянна борба със събратята на Луцифер. И наистина възвестяваха Бога на светлината, но в такъв образ, за който не можеше да се каже, че ще победи Луцифер. Затова пък и в тези мистерии проникваше със своята светлина бъдещият образ на Христос. За него възвестяваха, че неговото царство ще смени царството на онзи друг Бог на светлината. (Всички сказания за залеза на боговете и подобните на тях водят началото си от това познание на мистериите на Европа.) От такива влияния у хората на петата културна епоха възникна душевно раздвоение, което продължава и днес и се проявява в най-разнообразните явления на живота. Душата не запази от старите времена привличането към духовното толкова силно, че да може да удържи връзката между духовния и сетивния свят. Тя го запази само като привличане на чувството и усещането, но не и като непосредствено виждане на свръхсетивния свят. Обратно, погледът на човека все повече се насочваше към сетивния свят и неговото овладяване. И пробудените в последното атлантско време сили на разсъдъка, всички онези сили в човека, чийто инструмент е физическият мозък, бяха развити с оглед на сетивния свят и неговото познаване и овладяване. Така да се каже, в човешката гръд се развиха два свята. Единият е обърнат към сетивно-физическото съществуване, другият е възприемчив към откровението на духовното, за да го проникне с чувство и усещане, но без съзерцание. Заложбите за това раздвояване на душата вече бяха налице, когато учението на Христос се вля в областите на Европа. Хората поеха в сърцата си тази вест за духа, проникнаха с нея усещането и чувството, но не можаха да изградят мост към онова, което насоченият към сетивата разсъдък изследваше във физическо-сетивното съществуване. Онова, което днес се познава като противоположност между външната наука и духовното познание, е само последица от този факт. Християнската мистика (на Екхарт, Таулер и др.) е резултат от проникването на чувството и усещането с християнството. Насочената само към сетивния свят наука и нейните резултати в живота са последиците от другата страна на душевните заложби. И постиженията в областта на външната материална култура се дължат изцяло на това разделяне на заложбите. Тъй като онези способности на човека, които имат своя инструмент в мозъка, се обърнаха едностранчиво към физическия живот, те можаха да стигнат до онова засилване, което направи възможни съвременната наука, техника и т.н. И произходът на тази материална култура можеше да се намира само у народите на Европа. Защото те са онези потомци на атлантски предци, които развиха привличането към физическо-сетивния свят до способности едва тогава, когато то беше стигнало до известна зрялост. Преди това те го оставяха да дреме и живееха от наследството на атлантското ясновидство и от съобщенията на своите посветени. Докато външно духовната култура беше отдадена само на тези влияния, бавно узряваше усетът за материалното овладяване на света. |
| 260 | Doch kündigt sich gegenwärtig bereits die Morgenröte der sechsten nachatlantischen Kulturperiode an. Denn was in der Menschheitsentwickelung zu einer gewissen Zeit entstehen soll, das reift langsam in der vorhergehenden Zeit Was gegenwärtig sich schon in den Anfangen entwickeln kann, das ist das Auffinden des Fadens, welcher die zwei Seiten in der Menschenbrust verbindet, die materielle Kultur und das Leben in der geistigen Welt. Dazu ist notwendig, daß auf der einen Seite die Ergebnisse des geistigen Schauens begriffen werden und auf der andern in den Beobachtungen und Erlebnissen der SinnenWelt die Offenbarungen des Geistes erkannt werden. Die sechste Kulturepoche wird die Harmonie zwischen beiden zur vollen Entwickelung bringen. — Damit ist die Betrachtung dieses Buches bis zu einem Punkte vorgerückt, wo sie übergehen kann von einem Ausblick in die Vergangenheit zu einem solchen in die Zukunft. Doch ist es besser, wenn diesem Ausblick die Betrachtung über die Erkenntnis der höheren Welt und über die Einweihung vorangeht Dann wird sich an sie jener Ausblick, insofern er möglich ist in dem Rahmen dieser Schrift, kurz geben lassen. | Но вече днес се възвестява зората на шестия следатлантски културен период. Защото онова, което трябва да възникне в развитието на човечеството в определено време, узрява бавно в предходното време. Онова, което днес вече може да се развива в своите зачатъци, е намирането на нишката, която свързва двете страни в човешката гръд – материалната култура и живота в духовния свят. За това е необходимо, от една страна, резултатите на духовното виждане да бъдат разбрани и от друга, в наблюденията и преживяванията на сетивния свят да бъдат познати откровенията на духа. Шестата културна епоха ще доведе хармонията между двете до пълно развитие. – С това разглеждането в тази книга е стигнало до точка, където то може да премине от поглед към миналото към поглед към бъдещето. Но е по-добре този поглед да бъде предшестван от разглеждането на познанието на висшия свят и на посвещението. Тогава след него ще може накратко да бъде даден онзи поглед, доколкото той е възможен в рамките на това съчинение. |
| 261 | DIE ERKENNTNIS DER HÖHEREN WELTEN | ПОЗНАНИЕТО НА ВИСШИТЕ СВЕТОВЕ |
| 262 | (VON DER EINWEIHUNG ODER INITIATION) | (ЗА ПОСВЕЩЕНИЕТО ИЛИ ИНИЦИАЦИЯТА) |
| 263 | Zwischen Geburt und Tod durchlebt der Mensch auf seiner gegenwärtigen Entwickelungsstufe im gewöhnlichen Leben drei Seelenzustände: das Wachen, den Schlaf und zwischen beiden den Traumzustand. Auf den letzteren soll an späterer Stelle dieser Schrift noch kurz hingedeutet werden. Hier mag das Leben zunächst in seinen beiden wechselnden Haupt zuständen, dem Wachen und dem Schlafen, betrachtet werden. — Zu Erkenntnissen in höheren Welten gelangt der Mensch, wenn er sich, außer dem Schlafen und Wachen, noch einen dritten Seelenzustand erwirbt. Während des Wachens ist die Seele hingegeben den Sinneseindrücken und den Vorstellungen, welche von diesen Sinneseindrücken angeregt werden. Während des Schlafes schweigen die Sinneseindrücke; aber die Seele verliert auch das Bewußtsein. Die Tageserlebnisse sinken in das Meer der Bewußtlosigkeit hinunter. — Man denke sich nun: die Seele könnte während des Schlafes zu einer Bewußtheit kommen, trotzdem die Eindrücke der Sinne, wie sonst im tiefen Schlafe, ausgeschaltet blieben. Ja, es würde auch die Erinnerung an die Tageserlebnisse nicht vorhanden sein. Befände sich nun die Seele in einem Nichts? Könnte sie nun gar keine Erlebnisse haben? — Eine Antwort auf diese Frage ist nur möglich, wenn ein Zustand wirklich hergestellt werden kann, welcher diesem gleich oder ähnlich ist. Wenn die Seele etwas erleben kann, auch dann, wenn keine Sinneswirkungen und keine Erinnerungen an solche in ihr vorhanden sind. Dann befände sich die Seele in bezug auf die gewöhnliche Außen Welt wie im Schlafe; und doch schliefe sie nicht, sondern wäre wie im Wachen einer wirklichen Welt gegenüber. — Nun kann ein solcher Bewußtseinszustand hergestellt werden, wenn der Mensch diejenigen Seelenerlebnisse herbeiführt, welche ihm die Geisteswissenschaft möglich macht. Und alles, was diese über jene Welten mitteilt, welche über die sinnliche hinausliegen, ist durch einen solchen Bewußtseinszustand erforscht — In den vorhergehenden Ausführungen sind einige Mitteilungen über höhere Welten gemacht worden. In dem Folgenden soll nun auch — soweit dies in diesem Buche geschehen kann—von den Mitteln gesprochen werden, durch welche der zu diesem Forschen notwendige Bewußtseinszustand geschaffen wird. | Между раждането и смъртта човекът на своята сегашна степен на развитие преживява в обикновения живот три състояния на душата: будността, съня и между двете – състоянието на сънуване. Последното ще бъде накратко засегнато по-късно в това съчинение. Тук нека засега разгледаме живота в двете му редуващи се основни състояния – будността и съня. – До познания във висшите светове човек стига, когато освен съня и будността придобие още едно, трето състояние на душата. По време на будността душата е отдадена на сетивните впечатления и на представите, които се подбуждат от тези сетивни впечатления. По време на съня сетивните впечатления мълчат; но душата губи и съзнанието. Дневните преживявания потъват в морето на безсъзнанието. – Нека си помислим сега: душата би могла по време на съня да стигне до осъзнатост, въпреки че впечатленията на сетивата остават изключени, както иначе в дълбокия сън. Нещо повече, не би имало и спомен за дневните преживявания. Би ли се намирала тогава душата в едно нищо? Нима тогава тя не би могла да има никакви преживявания? – Отговор на този въпрос е възможен само ако действително може да бъде създадено състояние, което е еднакво или подобно на това. Ако душата може да преживява нещо и тогава, когато в нея няма никакви сетивни въздействия и никакви спомени за такива. Тогава душата би се намирала по отношение на обикновения външен свят като в сън; и все пак тя не би спала, а като в будност би се намирала пред действителен свят. – И ето, такова състояние на съзнанието може да бъде създадено, когато човек предизвика онези душевни преживявания, които духовната наука му прави възможни. И всичко, което тя съобщава за онези светове, които се намират отвъд сетивния, е изследвано чрез такова състояние на съзнанието. – В предходните изложения бяха направени някои съобщения за висшите светове. В следващите редове сега ще се говори – доколкото това може да стане в тази книга – и за средствата, чрез които се създава необходимото за това изследване състояние на съзнанието. |
| 264 | Nur nach einer Richtung hin gleicht dieser Bewußtseinszustand dem Schlafe, nämlich dadurch, daß durch ihn alle äußeren Sinneswirkungen aufhören; auch alle Gedanken getilgt sind, welche durch diese Sinneswirkungen angeregt sind. Während aber im Schlafe die Seele keine Kraft hat, bewußt etwas zu erleben, soll sie diese Kraft durch diesen Bewußtseinszustand erhalten. Durch ihn wird in der Seele also die Fähigkeit eines Erlebens erweckt, welche im gewöhnlichen Dasein nur durch die Sinneswirkungen angeregt wird. Die Erweckung der Seele zu einem solchen höheren Bewußtseinszustand kann Einweihung (Initiation) genannt werden. | Само в едно отношение това състояние на съзнанието прилича на съня, а именно в това, че чрез него престават всички външни сетивни въздействия; заличени са и всички мисли, които са подбудени от тези сетивни въздействия. Но докато в съня душата няма сила да преживява нещо съзнателно, чрез това състояние на съзнанието тя трябва да получи тази сила. Следователно чрез него в душата се пробужда способността за преживяване, която в обикновеното съществуване се подбужда само от сетивните въздействия. Пробуждането на душата за такова по-висше състояние на съзнанието може да бъде наречено посвещение (инициация). |
| 265 | Die Mittel der Einweihung führen den Menschen aus dem gewöhnlichen Zustande des Tagesbewußtseins in eine solche Seelentätigkeit hinein, durch welche er sich geistiger Beob achtungswerkzeuge bedient. Diese Werkzeuge sind wie Keime vorher in der Seele vorhanden. Diese Keime müssen entwickelt werden. — Nun kann der Fall eintreten, daß ein Mensch in einem bestimmten Zeitpunkte seiner Lebenslauf bahn ohne besondere Vorbereitung in seiner Seele die Entdeckung macht, es haben sich solche höhere Werkzeuge in ihm entwickelt. Es ist dann eine Art von unwillkürlicher Selbsterweckung eingetreten. Solch ein Mensch wird sich dadurch in seinem ganzen Wesen umgewandelt finden. Eine unbegrenzte Bereicherung seiner Seelenerlebnisse tritt ein. Und er wird finden, daß er durch keine Erkenntnisse der SinnenWelt eine solche Beseligung, solche befriedigende Gemütsverfassung und innere Wärme empfinden kann, wie durch dasjenige, was sich einer Erkenntnis erschließt, die nicht dem physischen Auge zugänglich ist. Kraft und Lebenssicherheit wird in seinen Willen aus einer geistigen Welt einströmen. — Solche Fälle von Selbsteinweihung gibt es. Sie sollten aber nicht zu dem Glauben verfuhren, daß es das einzig Richtige sei, eine solche Selbsteinweihung abzuwarten und nichts zu tun, um die Einweihung durch regelrechte Schulung herbeizuführen. Von der Selbsteinweihung braucht hier nicht gesprochen zu werden, da sie eben ohne Beobachtung irgendwelcher Regeln eintreten kann. Dargestellt aber soll werden, wie man durch Schulung die in der Seele keimhaft ruhenden Wahrnehmungsorgane entwickeln kann. Menschen, welche keinen besonderen Antrieb in sich verspüren, für ihre Entwickelung selbst etwas zu tun, werden leicht sagen: das Menschenleben steht in der Leitung von geistigen Mächten, in deren Führung soll man nicht eingreifen; man soll ruhig des Augenblickes harren, in dem jene Mächte es für richtig halten, der Seele eine andere Welt zu erschließen. Es wird wohl auch von solchen Menschen wie eine Art von Vermessenheit empfunden, oder als eine unberechtigte Begierde, in die Weisheit der geistigen Führung einzugreifen. Persönlichkeiten, welche so denken, werden erst dann zu einer anderen Meinung geführt, wenn auf sie eine gewisse Vorstellung einen genügend starken Eindruck macht. Wenn sie sich sagen: Jene weise Führung hat mir gewisse Fähigkeiten gegeben; sie hat mir diese nicht verliehen, auf daß ich sie unbenützt lasse, sondern damit ich sie gebrauche. Die Weisheit der Führung besteht darin, daß sie in mich die Keime gelegt hat zu einem höheren Bewußtseinszustande. Ich verstehe diese Führung nur, wenn ich es als Pflicht empfinde, daß alles dem Menschen offenbar werde, was durch seine Geisteskräfte offenbar werden kann. Wenn ein solcher Gedanke einen genügend starken Eindruck auf die Seele gemacht hat, dann werden die obigen Bedenken gegen eine Schulung in bezug auf einen höheren Bewußtseinszustand schwinden. | Средствата на посвещението извеждат човека от обикновеното състояние на дневното съзнание и го въвеждат в такава душевна дейност, чрез която той си служи с духовни инструменти за наблюдение. Тези инструменти са налице в душата предварително като зародиши. Тези зародиши трябва да бъдат развити. – Може обаче да се случи човек в определен момент от своя жизнен път без особена подготовка да открие в душата си, че в него са се развили такива висши инструменти. Тогава е настъпило един вид неволно самопробуждане. Такъв човек ще се почувства преобразен в цялото си същество. Настъпва безгранично обогатяване на неговите душевни преживявания. И той ще открие, че чрез никакви познания на сетивния свят не може да изпита такова блаженство, такова удовлетворяващо настроение на душата и такава вътрешна топлина, както чрез онова, което се разкрива на едно познание, недостъпно за физическото око. Сила и жизнена увереност ще се вливат в неговата воля от един духовен свят. – Такива случаи на самопосвещение има. Те обаче не бива да подвеждат към вярата, че единствено правилното е да се чака такова самопосвещение и да не се прави нищо, за да се постигне посвещението чрез редовно обучение. За самопосвещението тук не е нужно да се говори, понеже то може да настъпи именно без спазването на каквито и да било правила. Но ще бъде описано как чрез обучение могат да се развият органите за възприятие, които дремят в душата като зародиши. Хора, които не усещат в себе си особен подтик сами да направят нещо за своето развитие, лесно ще кажат: човешкият живот се намира под ръководството на духовни сили и в тяхното водене не бива да се намесваме; трябва спокойно да чакаме мига, в който тези сили сметнат за правилно да открият на душата един друг свят. Такива хора навярно усещат и като един вид дързост или като неоправдано влечение към намеса в мъдростта на духовното водене. Личности, които мислят така, ще бъдат доведени до друго мнение едва когато една определена представа направи върху тях достатъчно силно впечатление. Когато си кажат: Онова мъдро водене ми е дало определени способности; то ми ги е дарило не за да ги оставя неизползвани, а за да ги използвам. Мъдростта на воденето се състои в това, че то е вложило в мен зародишите на едно по-висше състояние на съзнанието. Разбирам това водене само ако чувствам като дълг да стане явно на човека всичко, което може да стане явно чрез неговите духовни сили. Когато такава мисъл е направила достатъчно силно впечатление на душата, тогава горните съмнения срещу обучение за по-висше състояние на съзнанието ще изчезнат. |
| 266 | Es kann aber allerdings noch ein anderes Bedenken geben, das sich gegen eine solche Schulung erhebt. Man kann sich sagen: «Die Entwicklung innerer Seelenfahigkeiten greift in das verborgenste Heiligtum des Menschen ein. Sie schließt in sich eine gewisse Umwandlung des ganzen menschlichen Wesens. Die Mittel zu solcher Umwandlung kann man sich naturgemäß nicht selber ersinnen. Denn wie man in eine höhere Welt kommt, kann doch nur derjenige wissen, welcher den Weg in diese als sein eigenes Erlebnis kennt. Wenn man sich an eine solche Persönlichkeit wendet, so gestattet man derselben einen Einfluß auf das verborgenste Heiligtum der Seele.» — Wer so denkt, dem könnte es selbst keine besondere Beruhigung gewähren, wenn ihm die Mittel zur Herbeiführung eines höheren Bewußtseinszustandes in einem Buche dargeboten würden. Denn es kommt ja nicht darauf an, ob man etwas mündlich mitgeteilt erhält oder ob eine Persönlichkeit, welche die Kenntnis dieser Mittel hat, diese in einem Buche darstellt und ein anderer sie daraus erfahrt. Es gibt nun solche Persönlichkeiten, welche die Kenntnis der Regeln für die Entwickelung der geistigen Wahrnehmungsorgane besitzen und welche die Ansicht vertreten, daß man diese Regeln einem Buche nicht anvertrauen dürfe. Solche Personen betrachten zumeist auch die Mitteilung gewisser Wahrheiten, welche sich auf die geistige Welt beziehen, als unstatthaft. Doch muß diese Anschauung gegenüber dem gegenwärtigen Zeitalter der Menschheitsentwickelung in gewisser Beziehung als veraltet bezeichnet werden. Richtig ist, daß man mit der Mitteilung der entsprechenden Regeln nur bis zu einem gewissen Punkte gehen kann. Doch fuhrt das Mitgeteilte so weit, daß derjenige, welcher dieses auf seine Seele anwendet, in der Erkenntnisentwickelung dazu gelangt, daß er den weiteren Weg dann finden kann. Es führt dieser Weg dann in einer Art weiter, über welche man eine richtige Vorstellung auch nur durch das vorher Durchgemachte erhalten kann. Aus all diesen Tatsachen können sich Bedenken gegen den geistigen Erkenntnisweg ergeben. Diese Bedenken schwinden, wenn man das Wesen desjenigen Entwickelungsganges ins Auge faßt, welchen die unserem Zeitalter angemessene Schulung vorzeichnet. Von diesem Wege soll hier gesprochen und auf andere Schulungen nur kurz hingewiesen werden. | Може обаче наистина да има и друго съмнение, което се надига срещу такова обучение. Човек може да си каже: „Развиването на вътрешни душевни способности засяга най-скритото светилище на човека. То включва в себе си известно преобразяване на цялото човешко същество. Средствата за такова преобразяване, естествено, не можеш да измислиш сам. Защото как се стига до един висш свят, може да знае само онзи, който познава пътя към него като свое собствено преживяване. Когато се обърнеш към такава личност, ти ѝ позволяваш да влияе върху най-скритото светилище на душата.“ – Който мисли така, на него не би могло да донесе особено успокоение дори това, че средствата за постигане на по-висше състояние на съзнанието му се предлагат в книга. Защото няма значение дали получаваш нещо като устно съобщение, или една личност, която познава тези средства, ги описва в книга и друг ги узнава оттам. Има такива личности, които притежават знание за правилата за развиване на духовните органи за възприятие и които застъпват възгледа, че тези правила не бива да се поверяват на книга. Такива лица в повечето случаи смятат за недопустимо и съобщаването на определени истини, които се отнасят до духовния свят. Но спрямо сегашната епоха в развитието на човечеството този възглед трябва в известно отношение да бъде определен като остарял. Вярно е, че със съобщаването на съответните правила може да се отиде само до определена точка. Но съобщеното води толкова далеч, че онзи, който го прилага към своята душа, стига в развитието на познанието дотам, че после да може да намери по-нататъшния път. Оттам нататък този път продължава по начин, за който правилна представа може да се получи също само чрез вече преминатото. От всички тези факти могат да възникнат съмнения срещу пътя на духовното познание. Тези съмнения изчезват, когато се вгледаме в същността на онзи ход на развитие, който предначертава подходящото за нашата епоха обучение. За този път ще се говори тук, а други видове обучение ще бъдат посочени само накратко. |
| 267 | Die hier zu besprechende Schulung gibt demjenigen, welcher den Willen zu seiner höheren Entwickelung hat, die Mittel an die Hand, die Umwandlung seiner Seele vorzunehmen. Ein bedenklicher Eingriff in das Wesen des Schülers wäre nur dann vorhanden, wenn der Lehrer diese Umwandlung durch Mittel vornähme, die sich dem Bewußtsein des Schülers entziehen. Solcher Mittel bedient sich aber keine richtige Anweisung der Geistesentwickelung in unserem Zeitalter. Diese macht den Schüler zu keinem blinden Werkzeuge. Sie gibt ihm die Verhaltungsmaßregeln; und der Schüler führt sie aus. Es wird dabei, wenn es darauf ankommt, nicht verschwiegen, warum diese oder jene Verhaltungsmaßregel gegeben wird. Die Entgegennahme der Regeln und ihre Anwendung durch eine Persönlichkeit, welche geistige Entwickelung sucht, braucht nicht auf blinden Glauben hin zu geschehen. Ein solcher sollte auf diesem Gebiete ganz ausgeschlossen sein. Wer die Natur der Menschenseele betrachtet, soweit sie ohne Geistesschulung schon durch die gewöhnliche Selbstbeobachtung sich ergibt, der kann sich nach Entgegennahme der von der Geistesschulung empfohlenen Regeln fragen: wie können diese Regeln im Seelenleben wirken? Und diese Frage kann, vor aller Schulung, bei unbefangener Anwendung des gesunden Menschenverstandes genügend beantwortet werden. Man kann über die Wirkungsweise dieser Regeln sich richtige Vorstellungen machen, bevor man sich ihnen hingibt. Erleben kann man diese Wirkungsweise allerdings erst während der Schulung. Allein auch da wird das Erleben stets von dem Verstehen dieses Erlebens begleitet sein, wenn man jeden zu machenden Schritt mit dem gesunden Urteile begleitet. Und gegenwärtig wird eine wahre Geisteswissenschaft nur solche Regeln für die Schulung angeben, denen gegenüber solches gesunde Urteil sich geltend machen kann. Wer willens ist, sich nur einer solchen Schulung hinzugeben, und wer sich durch keine Voreingenommenheit zu einem blinden Glauben treiben läßt, dem werden alle Bedenken schwinden. Einwände gegen eine regelrechte Schulung zu einem höheren Bewußtseinszustande werden ihn nicht stören. Selbst für eine solche Persönlichkeit, welche die innere Reife hat, die sie in kürzerer oder längerer Zeit zum Selbsterwachen der geistigen Wahrnehmungsorgane führen kann, ist eine Schulung nicht überflüssig, sondern im Gegenteil, für sie ist sie ganz besonders geeignet. Denn es gibt nur wenige Fälle, in denen eine solche Persönlichkeit vor der Selbsteinweihung nicht die mannigfaltigsten krummen und vergeblichen Seitenwege durchzumachen hat. Die Schulung erspart ihr diese Seitenwege. Sie fuhrt in der geraden Richtung vorwärts. Wenn eine solche Selbsteinweihung für diese Seele eintritt, so rührt dies davon her, daß die Seele sich in vorhergehenden Lebensläufen die entsprechende Reife erworben hat. Es kommt nun sehr leicht vor, daß gerade eine solche Seele ein gewisses dunkles Gefühl von ihrer Reife hat und sich aus diesem Gefühl heraus gegen eine Schulung ablehnend verhält. Ein solches Gefühl kann nämlich einen gewissen Hochmut erzeugen, welcher das Vertrauen zu echter Geistesschulung hindert. Es kann nun eine gewisse Stufe der Seelenentwickelung bis zu einem gewissen Lebensalter verborgen bleiben und erst dann hervortreten. Aber es kann die Schulung gerade das rechte Mittel sein, um sie zum Hervortreten zu bringen. Verschließt sich ein Mensch dann gegen die Schulung, dann kann es sein, daß seine Fähigkeit in dem betreffenden Lebenslauf verborgen bleibt und erst wie der in einem der nächsten Lebensläufe hervortritt. | Обучението, за което ще стане дума тук, дава на онзи, който има волята за своето по-висше развитие, средствата да предприеме преобразяването на своята душа. Съмнителна намеса в същността на ученика би имало само тогава, ако учителят извършваше това преобразяване чрез средства, които убягват от съзнанието на ученика. Но с такива средства не си служи никое правилно указание за духовно развитие в нашата епоха. То не прави ученика сляпо оръдие. То му дава правилата за поведение; и ученикът ги изпълнява. При това, когато е важно, не се премълчава защо се дава това или онова правило за поведение. Приемането на правилата и тяхното прилагане от една личност, която търси духовно развитие, не е нужно да става на основата на сляпа вяра. Такава би трябвало в тази област да бъде напълно изключена. Който разглежда природата на човешката душа, доколкото тя се разкрива и без духовно обучение още чрез обикновеното самонаблюдение, той може, след като е приел препоръчаните от духовното обучение правила, да се запита: как могат тези правила да действат в душевния живот? И на този въпрос може, преди всяко обучение, да се отговори достатъчно при непредубедено прилагане на здравия човешки разсъдък. За начина на действие на тези правила човек може да си състави правилни представи, преди да им се отдаде. Да преживее този начин на действие обаче той може наистина чак по време на обучението. Но и тогава преживяването винаги ще бъде придружено от разбирането на това преживяване, ако човек придружава всяка стъпка, която трябва да направи, със здрава преценка. И днес истинската духовна наука ще дава за обучението само такива правила, спрямо които такава здрава преценка може да се прояви. Който е готов да се отдаде само на такова обучение и който не се оставя да бъде тласнат от никакво предубеждение към сляпа вяра, при него всички съмнения ще изчезнат. Възраженията срещу едно редовно обучение за по-висше състояние на съзнанието няма да го смущават. Дори за такава личност, която има вътрешната зрялост, способна да я доведе за по-кратко или по-дълго време до самопробуждане на духовните органи за възприятие, обучението не е излишно, а напротив, за нея то е особено подходящо. Защото само в малко случаи на такава личност не се налага преди самопосвещението да премине през най-разнообразни криви и напразни странични пътища. Обучението ѝ спестява тези странични пътища. То води напред в права посока. Когато за тази душа настъпи такова самопосвещение, това произтича от факта, че душата си е придобила съответната зрялост в предходни животи. И много лесно се случва тъкмо такава душа да има известно смътно чувство за своята зрялост и от това чувство да се отнася отрицателно към обучението. Защото такова чувство може да породи известна надменност, която пречи на доверието в истинското духовно обучение. Определена степен на душевното развитие може да остане скрита до определена възраст и едва тогава да излезе наяве. Но тъкмо обучението може да бъде правилното средство, за да я накара да излезе наяве. Ако тогава човек се затвори за обучението, може да се случи неговата способност да остане скрита в съответния живот и да излезе отново наяве едва в някой от следващите животи. |
| 268 | In bezug auf die hier gemeinte Schulung für die übersinnliche Erkenntnis ist es wichtig, gewisse naheliegende Mißverständnisse nicht aufkommen zu lassen. Das eine kann dadurch entstehen, daß man meint, die Schulung wolle den Menschen in bezug auf seine ganze Lebensführung zu einem andern Wesen machen. Allein es handelt sich nicht darum, dem Menschen allgemeine Lebensvorschriften zu geben, sondern ihm von Seelenverrichtungen zu sprechen, die, wenn er sie ausfuhrt, ihm die Möglichkeit geben, das Übersinnliche zu beobachten. Auf denjenigen Teil seiner Lebensverrichtungen, der außerhalb der Beobachtung des Übersinnlichen liegt, haben diese Verrichtungen keinen unmittelbaren Einfluß. Der Mensch erwirbt sich hinzu zu diesen Lebensverrichtungen die Gabe der übersinnlichen Beobachtung. Die Tätigkeit dieser Beobachtung ist von den gewöhnlichen Verrichtungen des Lebens so getrennt wie der Zustand des Wachens von dem des Schlafens. Das eine kann das andere nicht im geringsten stören. Wer zum Beispiel den gewöhnlichen Ablauf des Lebens durch Eindrücke des übersinnlichen Schauens durchsetzen wollte, gleicht einem Ungesunden, dessen Schlaf von schädlichem Aufwachen fortwährend unterbrochen würde. Dem freien Willen des Geschulten muß es möglich sein, den Zustand des Beobachtens übersinnlicher Wirklichkeit herbeizuführen. Mittelbar hängt die Schulung mit Lebensvorschriften allerdings insofern zusammen, als ohne eine gewisse ethisch gestimmte Lebensführung ein Einblick in das Übersinnliche unmöglich oder schädlich ist. Und deshalb ist manches, das zur Anschauung des Übersinnlichen führt, zugleich Mittel zur Veredlung der Lebensführung. Auf der andern Seite erkennt man durch den Einblick in die übersinnliche Welt höhere moralische Impulse, die auch für die sinnlich-physische Welt gelten. Gewisse moralische Notwendigkeiten werden erst aus dieser Welt heraus erkannt. — Ein zweites Mißverständnis wäre, wenn man glaubte, irgendeine zum übersinnlichen Erkennen führende Seelenverrichtung habe etwas mit Veränderungen der physischen Organisation zu tun. Es haben solche Verrichtungen vielmehr nicht das geringste zu tun mit irgend etwas, in das Physiologie oder ein anderer Zweig der Naturerkenntnis hineinzureden hat Sie sind so ganz von allem Physischen abliegende rein geistig-seelische Vorgänge wie das gesunde Denken und Wahrnehmen selbst. Der Art nach geht in der Seele durch eine solche Verrichtung nichts anderes vor, als was vorgeht, wenn sie gesund vorstellt oder urteilt. So viel und so wenig mit dem Leibe das gesunde Denken zu tun hat, so viel und so wenig haben mit diesem die Vorgänge der echten Schulung zur übersinnlichen Erkenntnis zu tun. Alles, was sich anders zum Menschen verhält, ist nicht wahre Geistesschulung, sondern ein Zerrbild derselben. Im Sinne des hier Gesagten sind die folgenden Ausführungen zu nehmen. Nur weil übersinnliche Erkenntnis etwas ist, was von der ganzen Seele des Menschen ausgeht, wird es so aussehen, als ob zur Schulung Dinge verlangt würden, die aus dem Menschen etwas anderes machen. In Wahrheit handelt es sich um Angaben über Verrichtungen, die die Seele in die Möglichkeit versetzen, innerhalb ihres Lebens solche Augenblicke herbeizuführen, in denen sie das Übersinnliche beobachten kann. | По отношение на обучението за свръхсетивно познание, което се има предвид тук, е важно да не се допуснат определени лесно възникващи недоразумения. Едното може да възникне, ако се мисли, че обучението иска да направи човека друго същество по отношение на целия му начин на живот. Но не става дума да се дават на човека общи предписания за живота, а да му се говори за душевни действия, които, ако той ги извършва, му дават възможност да наблюдава свръхсетивното. Върху онази част от неговите житейски действия, която се намира извън наблюдението на свръхсетивното, тези действия нямат непосредствено влияние. Към тези житейски действия човек придобива като добавка дарбата на свръхсетивното наблюдение. Дейността на това наблюдение е толкова отделена от обикновените действия в живота, колкото състоянието на будност от това на съня. Едното ни най-малко не може да смущава другото. Който например би искал да примесва в обикновения ход на живота впечатления от свръхсетивното виждане, прилича на болен, чийто сън непрекъснато би бил прекъсван от вредно пробуждане. Обученият трябва да може по своя свободна воля да предизвиква състоянието на наблюдение на свръхсетивната действителност. Непряко обаче обучението наистина е свързано с предписанията за живота дотолкова, доколкото без известен етично настроен начин на живот прозрението в свръхсетивното е невъзможно или вредно. И затова немалко от онова, което води до съзерцанието на свръхсетивното, е същевременно средство за облагородяване на начина на живот. От друга страна, чрез прозрението в свръхсетивния свят човек познава по-висши морални импулси, които важат и за сетивно-физическия свят. Определени морални необходимости се познават едва когато се изхожда от този свят. – Второ недоразумение би било да се вярва, че някое водещо до свръхсетивното познаване душевно действие има нещо общо с промени във физическата организация. Такива действия, напротив, нямат ни най-малко общо с каквото и да било, в което физиологията или някой друг клон на природопознанието има думата. Те са чисто духовно-душевни процеси, също толкова изцяло отдалечени от всичко физическо, колкото самото здраво мислене и възприемане. По своя вид в душата чрез такова действие не става нищо друго освен онова, което става, когато тя здраво си представя или съди. Колкото много и колкото малко общо има с тялото здравото мислене, толкова много и толкова малко общо имат с него процесите на истинското обучение за свръхсетивно познание. Всичко, което се отнася другояче към човека, не е истинско духовно обучение, а негова карикатура. В смисъла на казаното тук трябва да се приемат следващите изложения. Само понеже свръхсетивното познание е нещо, което изхожда от цялата душа на човека, ще изглежда така, сякаш за обучението се изискват неща, които правят от човека нещо друго. В действителност става дума за указания за действия, които дават на душата възможност да предизвиква в рамките на своя живот такива мигове, в които тя може да наблюдава свръхсетивното. |
| 269 | * | * |
| 270 | Die Erhebung zu einem übersinnlichen Bewußtseinszustande kann nur von dem gewöhnlichen wachen Tagesbewußtsein ausgehen. In diesem Bewußtsein lebt die Seele vor ihrer Erhebung. Es werden ihr durch die Schulung Mittel gegeben, welche sie aus diesem Bewußtsein herausführen. Die hier zunächst in Betracht kommende Schulung gibt unter den ersten Mitteln solche, welche sich noch als Verrichtungen des gewöhnlichen Tagesbewußtseins kennzeichnen lassen. Gerade die bedeutsamsten Mittel sind solche, die in stillen Verrichtungen der Seele bestehen. Es handelt sich darum, daß sich die Seele ganz bestimmten Vorstellungen hingibt Diese Vorstellungen sind solche, welche durch ihr Wesen eine weckende Kraft auf gewisse verborgene Fähigkeiten der menschlichen Seele ausüben. Sie unterscheiden sich von solchen Vorstellungen des wachen Tageslebens, welche die Aufgabe haben, ein äußeres Ding abzubilden. Je wahrer sie dies tun, desto wahrer sind sie. Und es gehört zu ihrem Wesen, in diesem Sinne wahr zu sein. Eine solche Aufgabe haben die Vorstellungen nicht, welchen sich die Seele zum Ziele der Geistesschulung hingeben soll. Sie sind so gestaltet, daß sie nicht ein Äußeres abbilden, sondern in sich selbst die Eigenheit haben, auf die Seele weckend zu wirken. Die besten Vorstellungen hierzu sind sinnbildliche oder symbolische. Doch können auch andere Vorstellungen verwendet werden. Denn es kommt eben gar nicht darauf an, was die Vorstellungen enthalten, sondern lediglich darauf, daß die Seele alle ihre Kräfte darauf richtet, nichts anderes im Bewußtsein zu haben als die betreffende Vorstellung. Während im gewöhnlichen Seelenleben dessen Kräfte auf vieles verteilt sind und die Vorstellungen rasch wechseln, kommt es bei der Geistesschulung auf die Konzentration des ganzen Seelenlebens auf eine Vorstellung an. Und diese Vorstellung muß durch freien Willen in den Mittelpunkt des Bewußtseins gerückt sein. Sinnbildliche Vorstellungen sind deshalb besser als solche, welche äußere Gegenstände oder Vorgänge abbilden, weil die letzteren den Anhaltspunkt in der Außen Welt haben und dadurch die Seele weniger sich auf sich allein zu stützen hat als bei sinnbildlichen, die aus der eigenen Seelenenergie heraus gebildet werden. Nicht was vorgestellt wird, ist wesentlich, sondern darauf kommt es an, daß das Vorgestellte durch die Art des Vorstellens das Seelische von jeder Anlehnung an ein Physisches loslöst. | Издигането до свръхсетивно състояние на съзнанието може да изхожда само от обикновеното будно дневно съзнание. В това съзнание душата живее преди своето издигане. Чрез обучението ѝ се дават средства, които я извеждат от това съзнание. Обучението, което тук се има предвид на първо място, дава сред първите средства такива, които все още могат да се характеризират като действия на обикновеното дневно съзнание. Тъкмо най-значимите средства са такива, които се състоят в тихи действия на душата. Работата е в това душата да се отдаде на съвсем определени представи. Тези представи са такива, които чрез своята същност упражняват пробуждаща сила върху определени скрити способности на човешката душа. Те се различават от онези представи на будния дневен живот, които имат задачата да отобразяват едно външно нещо. Колкото по-вярно правят това, толкова по-истинни са. И в тяхната същност е да бъдат истинни в този смисъл. Такава задача нямат представите, на които душата трябва да се отдаде с цел духовно обучение. Те са така оформени, че не отобразяват нещо външно, а имат в самите себе си свойството да действат пробуждащо върху душата. Най-добрите представи за целта са символичните, или символните. Но могат да се използват и други представи. Защото изобщо не е важно какво съдържат представите, а единствено това душата да насочи всичките си сили към това да няма в съзнанието нищо друго освен съответната представа. Докато в обикновения душевен живот неговите сили са разпределени върху много неща и представите се сменят бързо, при духовното обучение е важна концентрацията на целия душевен живот върху една представа. И тази представа трябва да е поставена в центъра на съзнанието по свободна воля. Символичните представи са по-добри от онези, които отобразяват външни предмети или процеси, защото последните имат опорна точка във външния свят и поради това душата трябва по-малко да се опира само на себе си, отколкото при символичните, които се изграждат от собствената душевна енергия. Не онова, което се представя, е съществено, а важното е представяното чрез начина на представяне да откъсне душевното от всяко опиране на нещо физическо. |
| 271 | Man gelangt zu einem Erfassen dieser Versenkung in eine Vorstellung, wenn man sich erst einmal den Begriff der Erinnerung vor die Seele ruft. Hat man das Auge z.B. auf einen Baum gerichtet und wendet man sich dann von dem Baume ab, so daß man ihn nicht mehr sehen kann, so vermag man die Vorstellung des Baumes aus der Erinnerung in der Seele wieder zu erwecken. Diese Vorstellung des Baumes, die man hat, wenn derselbe nicht dem Auge gegenübersteht, ist eine Erinnerung an den Baum. Nun denke man sich, man behalte diese Erinnerung in der Seele; man lasse die Seele gleichsam auf der Erinnerungsvorstellung ruhen; man bemühe sich, alle andern Vorstellungen dabei auszuschließen. Dann ist die Seele in die Erinnerungsvorstellung des Baumes versenkt Man hat es dann mit einer Versenkung der Seele in eine Vorstellung zu tun; doch ist diese Vorstellung das Abbild eines durch die Sinne wahrgenommenen Dinges. Wenn man aber dasselbe vornimmt mit einer durch freien Willen in das Bewußtsein versetzten Vorstellung, so wird man nach und nach die Wirkung erzielen können, auf weiche es ankommt. | До разбиране на това вглъбяване в една представа се стига, ако първо си извикаме пред душата понятието за спомена. Ако например сме насочили окото към едно дърво и после се обърнем от дървото, така че вече не можем да го виждаме, в състояние сме отново да събудим в душата представата за дървото от спомена. Тази представа за дървото, която имаме, когато то не стои пред окото, е спомен за дървото. Нека си помислим сега, че задържаме този спомен в душата; че оставяме душата, така да се каже, да почива върху представата-спомен; че се стараем при това да изключим всички други представи. Тогава душата е вглъбена в представата-спомен за дървото. Тогава имаме работа с вглъбяване на душата в една представа; но тази представа е отражение на едно възприето чрез сетивата нещо. Ако обаче направим същото с една представа, поставена в съзнанието по свободна воля, постепенно ще можем да постигнем въздействието, което е важно. |
| 272 | Es soll nur ein Beispiel der inneren Versenkung mit einer sinnbildlichen Vorstellung veranschaulicht werden. Zunächst muß eine solche Vorstellung erst in der Seele aufgebaut werden. Das kann in folgender Art geschehen: Man stelle sich eine Pflanze vor, wie sie im Boden wurzelt, wie sie Blatt nach Blatt treibt, wie sie sich zur Blüte entfaltet. Und nun denke man sich neben diese Pflanze einen Menschen hingestellt. Man mache den Gedanken in seiner Seele lebendig, wie der Mensch Eigenschaften und Fähigkeiten hat, welche denen der Pflanze gegenüber vollkommener genannt werden können. Man bedenke, wie er sich seinen Gefühlen und seinem Willen gemäß da und dorthin begeben kann, während die Pflanze an den Boden gefesselt ist. Nun aber sage man sich auch: ja, gewiß ist der Mensch vollkommener als die Pflanze; aber mir treten dafür auch an ihm Eigenschaften entgegen, welche ich an der Pflanze nicht wahrnehme und durch deren Nichtvorhandensein sie mir in gewisser Hinsicht vollkommener als der Mensch erscheinen kann. Der Mensch ist erfüllt von Begierden und Leidenschaften; diesen folgt er bei seinem Verhalten. Ich kann bei ihm von Verirrungen durch seine Triebe und Leidenschaften sprechen. Bei der Pflanze sehe ich, wie sie den reinen Gesetzen des Wachstums folgt von Blatt zu Blatt, wie sie die Blüte leidenschaftslos dem keuschen Sonnenstrahl öffnet. Ich kann mir sagen: der Mensch hat eine gewisse Vollkommenheit vor der Pflanze voraus; aber er hat diese Vollkommenheit dadurch erkauft, daß er zu den mir rein erscheinenden Kräften der Pflanze in seinem Wesen hat hinzutreten lassen Triebe, Begierden und Leidenschaften. Ich stelle mir nun vor, daß der grüne Farbensaft durch die Pflanze fließt und daß dieser der Ausdruck ist für die reinen leidenschaftslosen Wachs tumsgesetze. Und dann stelle ich mir vor, wie das rote Blut durch die Adern des Menschen fließt und wie dieses der Ausdruck ist für die Triebe, Begierden und Leidenschaften. Das alles lasse ich als einen lebhaften Gedanken in meiner Seele erstehen. Dann stelle ich mir weiter vor, wie der Mensch entwickelungsfähig ist; wie er seine Triebe und Leidenschaften durch seine höheren Seelenfähigkeiten läutern und reinigen kann. Ich denke mir, wie dadurch ein Niederes in diesen Trieben und Leidenschaften vernichtet wird und diese auf einer höheren Stufe wiedergeboren werden. Dann wird das Blut vorgestellt werden dürfen als der Ausdruck der gereirügten und geläuterten Triebe und Leidenschaften. Ich blicke nun z.B. im Geiste auf die Rose und sage mir: in dem roten Rosensaft sehe ich die Farbe des grünen Pflanzen saftes umgewandelt in das Rot; und die rote Rose folgt wie das grüne Blatt den reinen, leidenschaftslosen Gesetzen des Wachstums. Das Rot der Rose möge mir nun werden das Sinnbild eines solchen Blutes, das der Ausdruck ist von geläuterten Trieben und Leidenschaften, welche das Niedere abgestreift haben und in ihrer Reinheit gleichen den Kräften, welche in der roten Rose wirken. Ich versuche nun, solche Gedanken nicht nur in meinem Verstande zu verarbeiten, sondern in meiner Empfindung lebendig werden zu lassen. Ich kann eine beseligende Empfindung haben, wenn ich die Reinheit und Leidenschaftslosigkeit der wachsenden Pflanze mir vorstelle; ich kann das Gefühl in mir erzeugen, wie gewisse höhere Vollkommenheiten erkauft werden müssen durch die Erwerbung der Triebe und Begierden. Das kann die Beseligung, die ich vorher empfunden habe, in ein ernstes Gefühl verwandeln; und dann kann ein Gefühl eines befreienden Glückes in mir sich regen, wenn ich mich hingebe dem Gedanken an das rote Blut, das Träger werden kann von innerlich reinen Erlebnissen wie der rote Saft der Rose. Es kommt darauf an, daß man nicht gefühllos sich den Gedanken gegenüberstelle, welche zum Aufbau einer sinnbildlichen Vorstellung dienen. Nachdem man sich in solchen Gedanken und Gefühlen ergangen hat, verwandle man sich dieselben in folgende sinnbildliche Vorstellung. Man stelle sich ein schwarzes Kreuz vor. Dieses sei Sinnbild für das vernichtete Niedere der Triebe und Leidenschaften; und da, wo sich die Balken des Kreuzes schneiden, denke man sich sieben rote, strahlende Rosen im Kreise angeordnet. Diese Rosen seien das Sinnbild für ein Blut, das Ausdruck ist für geläuterte, gereinigte Leidenschaften und Triebe.* Eine solche sinnbildliche Vorstellung soll es nun sein, die man sich in der Art vor die Seele ruft, wie es oben an einer Erinnerungsvorstellung veranschaulicht ist Eine solche Vorstellung hat eine seelenweckende Kraft, wenn man sich in innerlicher Versenkung ihr hingibt. Jede andere Vorstellung muß man versuchen während der Versenkung auszuschließen. Lediglich das charakterisierte Sinnbild soll im Geiste vor der Seele schweben, so lebhaft als dies möglich ist. — Es ist nicht bedeutungslos, daß dieses Sinnbild nicht einfach als eine weckende Vorstellung hier angeführt worden ist, sondern daß es erst durch gewisse Vorstellungen über Pflanze und Mensch aufgebaut worden ist. Denn es hängt die Wirkung eines solchen Sinnbildes davon ab, daß man es sich in der geschilderten Art zusammengestellt hat, bevor man es zur inneren Versenkung verwendet. Stellt man es sich vor, ohne einen solchen Aufbau erst in der eigenen Seele durchgemacht zu haben, so bleibt es kalt und viel unwirksamer, als wenn es durch die Vorbereitung seine seelenbe leuchtende Kraft erhalten hat. Während der Versenkung soll man jedoch sich alle die vorbereitenden Gedanken nicht in die Seele rufen, sondern lediglich das Bild lebhaft vor sich im Geiste schweben haben und dabei jene Empfindung mitschwingen lassen, die sich als Ergebnis durch die vorbereitenden Gedanken eingestellt hat. So wird das Sinnbild zum Zeichen neben dem Empfindungserlebnis. Und in dem Verweilen der Seele in diesem Erlebnis liegt das Wirksame. Je länger man verweilen kann, ohne daß eine störende andere Vorstellung sich einmischt, desto wirksamer ist der ganze Vorgang. Jedoch ist es gut, wenn man sich außer der Zeit, welche man der eigentlichen Versenkung widmet, öfters durch Gedanken und Gefühle der oben geschilderten Art den Aufbau des Bildes wiederholt, damit die Empfindung nicht verblasse. Je mehr Geduld man zu einer solchen Erneuerung hat, desto bedeutsamer ist das Bild für die Seele. (In den Auseinandersetzungen meines Buches: «Wie erlangt man Erkenntnisse der höheren Welten?» sind noch andere Beispiele von Mitteln zur inneren Versenkung angegeben. Besonders wirksam sind die daselbst charakterisierten Meditationen über das Werden und Vergehen einer Pflanze, über die in einem Pflanzen-Samenkorn schlummernden Werdekräfte, über die Formen von Kristallen usw. Hier in diesem Buche sollte an einem Beispiele das Wesen der Meditation gezeigt werden.) | Ще бъде онагледен само един пример за вътрешно вглъбяване със символична представа. Първо такава представа трябва да бъде изградена в душата. Това може да стане по следния начин: Нека си представим едно растение как то се корени в почвата, как пуска лист след лист, как се разтваря в цвят. И сега нека си помислим, че до това растение е поставен човек. Нека оживим в душата си мисълта как човекът има качества и способности, които в сравнение с тези на растението могат да бъдат наречени по-съвършени. Нека помислим как той може да отиде според своите чувства и своята воля ту тук, ту там, докато растението е приковано към почвата. Сега обаче нека си кажем и това: да, наистина човекът е по-съвършен от растението; но затова пък у него се натъквам и на качества, които не възприемам у растението и поради чието отсъствие то може да ми се стори в известно отношение по-съвършено от човека. Човекът е изпълнен с влечения и страсти; тях той следва в своето поведение. Мога да говоря при него за заблуди, причинени от неговите нагони и страсти. При растението виждам как то следва чистите закони на растежа от лист на лист, как безстрастно разтваря цвета си към целомъдрения слънчев лъч. Мога да си кажа: човекът има известно съвършенство пред растението; но той е заплатил това съвършенство с това, че е допуснал в своето същество към силите на растението, които ми изглеждат чисти, да се присъединят нагони, влечения и страсти. Представям си сега, че зеленият сок тече през растението и че той е израз на чистите, безстрастни закони на растежа. И после си представям как червената кръв тече през жилите на човека и как тя е израз на нагоните, влеченията и страстите. Всичко това оставям да възникне като жива мисъл в моята душа. После си представям по-нататък как човекът е способен на развитие; как той може да пречисти и очисти своите нагони и страсти чрез своите по-висши душевни способности. Мисля си как чрез това нещо низше в тези нагони и страсти бива унищожено и те се прераждат на по-висока степен. Тогава кръвта ще може да бъде представена като израз на очистените и пречистените нагони и страсти. Поглеждам сега например в духа към розата и си казвам: в червения сок на розата виждам цвета на зеления растителен сок превърнат в червено; и червената роза, както зеленият лист, следва чистите, безстрастни закони на растежа. Червеното на розата нека сега стане за мен символ на такава кръв, която е израз на пречистени нагони и страсти, отхвърлили низшето и приличащи в своята чистота на силите, които действат в червената роза. Опитвам се сега да не обработвам такива мисли само в своя разсъдък, а да ги оставя да оживеят в моето усещане. Мога да имам блажено усещане, когато си представям чистотата и безстрастието на растящото растение; мога да породя в себе си чувството как определени по-висши съвършенства трябва да бъдат заплатени с придобиването на нагоните и влеченията. Това може да превърне блаженството, което съм изпитвал преди, в сериозно чувство; и тогава в мен може да се раздвижи чувство на освобождаващо щастие, когато се отдам на мисълта за червената кръв, която може да стане носител на вътрешно чисти преживявания, както червеният сок на розата. Важно е да не стоим безчувствено пред мислите, които служат за изграждането на една символична представа. След като сме пребивавали в такива мисли и чувства, нека ги превърнем в следната символична представа. Нека си представим черен кръст. Той нека бъде символ на унищоженото низше в нагоните и страстите; и там, където се пресичат гредите на кръста, нека си помислим седем червени, сияещи рози, подредени в кръг. Тези рози нека бъдат символ на една кръв, която е израз на пречистени, очистени страсти и нагони.* Именно такава символична представа трябва да си извикаме пред душата по начина, който беше онагледен по-горе с една представа-спомен. Такава представа има пробуждаща душата сила, когато ѝ се отдадем във вътрешно вглъбяване. Всяка друга представа трябва да се опитаме да изключим по време на вглъбяването. Единствено охарактеризираният символ трябва да витае в духа пред душата, толкова живо, колкото е възможно. – Не е без значение, че този символ не е посочен тук просто като пробуждаща представа, а че е изграден първо чрез определени представи за растението и човека. Защото въздействието на такъв символ зависи от това дали сме го съставили по описания начин, преди да го използваме за вътрешно вглъбяване. Ако си го представим, без първо да сме преминали през такова изграждане в собствената си душа, той остава студен и много по-малко действен, отколкото когато чрез подготовката е получил своята озаряваща душата сила. По време на вглъбяването обаче не бива да си извикваме никоя от подготвителните мисли в душата, а само да имаме образа живо витаещ пред нас в духа и при това да оставим да трепти заедно с него онова усещане, което се е появило като резултат от подготвителните мисли. Така символът става знак наред с преживяването на усещането. И в пребиваването на душата в това преживяване се крие действеното. Колкото по-дълго можем да пребиваваме в него, без да се намеси някоя смущаваща друга представа, толкова по-действен е целият процес. Все пак е добре, ако извън времето, което посвещаваме на същинското вглъбяване, по-често повтаряме изграждането на образа чрез мисли и чувства от описания по-горе вид, за да не избледнее усещането. Колкото повече търпение имаме за такова обновяване, толкова по-значим е образът за душата. (В изложенията на моята книга „Как се постигат познания за висшите светове?“ са дадени още други примери за средства за вътрешно вглъбяване. Особено действени са охарактеризираните там медитации върху възникването и загиването на едно растение, върху дремещите в едно растително семе сили на ставането, върху формите на кристалите и т.н. Тук, в тази книга, трябваше да се покаже с един пример същността на медитацията.) |
| 273 | * Es kommt nicht darauf an, inwiefern diese oder jene naturwissenschaftliche Vorstellung die obigen Gedanken berechtigt findet oder nicht Denn es handelt sich um die Entwickelung solcher Gedanken an Pflanze und Mensch, welche, ohne alle Theorie, durch eine einfache, unmittelbare Anschauung gewonnen werden können. Solche Gedanken haben ja doch auch ihre Bedeutung neben den in anderer Beziehung nicht minder bedeutsamen theoretischen Vorstellungen über die Dinge der Außen Welt Und hier sind die Gedanken nicht dazu da, um einen Tatbestand wissenschaftlich darzustellen, sondern um ein Sinnbild aufzubauen, das sich als seelisch wirksam erweist, gleichgültig, welche Einwände dieser oder jener Persönlichkeit einfallen bei dem Aufbau dieses Sinnbildes. | * Не е важно доколко тази или онази природонаучна представа намира горните мисли за оправдани или не. Защото става дума за развиване на такива мисли за растението и човека, които могат да бъдат придобити без всякаква теория, чрез просто, непосредствено съзерцание. Такива мисли все пак имат своето значение наред с не по-малко значимите в друго отношение теоретични представи за нещата на външния свят. И тук мислите не са дадени, за да изобразят научно някакво фактическо положение, а за да изградят символ, който се оказва душевно действен, независимо какви възражения хрумват на тази или онази личност при изграждането на този символ. |
| 274 | Ein solches Sinnbild, wie es hier geschildert ist, bildet kein äußeres Ding oder Wesen, das durch die Natur hervorgebracht wird, ab. Aber eben gerade dadurch hat es seine weckende Kraft für gewisse rein seelische Fähigkeiten. Es könnte allerdings jemand einen Einwand erheben. Er könnte sagen: Gewiß, das «Ganze», als Sinnbild, ist nicht durch die Natur vorhanden; aber alle Einzelheiten sind doch aus dieser Natur endehnt: die schwarze Farbe, die Rosen usw. Das alles werde doch durch die Sinne wahrgenommen. Wer durch solchen Einwand gestört wird, der sollte bedenken, daß nicht die Abbildungen der Sinneswahrnehmungen dasjenige sind, was zur Weckung der höheren Seelenfahigkeiten fuhrt, sondern daß diese Wirkung lediglich durch die Art der Zusammenfügung dieser Einzelheiten hervorgerufen wird. Und diese Zusammenfügung bildet nicht etwas ab, was in der SinnesWelt vorhanden ist. | Символ като описания тук не отобразява никакво външно нещо или същество, създадено от природата. Но именно поради това той има своята пробуждаща сила за определени чисто душевни способности. Някой наистина би могъл да направи възражение. Той би могъл да каже: Разбира се, „цялото“ като символ не е налице в природата; но всички отделни части все пак са заимствани от тази природа: черният цвят, розите и т.н. Всичко това все пак се възприема чрез сетивата. Който бива смутен от такова възражение, той трябва да помисли, че не отраженията на сетивните възприятия са онова, което води до пробуждане на висшите душевни способности, а че това въздействие се предизвиква единствено от начина на съчетаване на тези отделни части. А това съчетаване не отобразява нещо, което е налице в сетивния свят. |
| 275 | An einem Sinnbild — als Beispiel — sollte der Vorgang der wirksamen Versenkung der Seele veranschaulicht werden. In der Geistesschulung können die mannigfaltigsten Bilder dieser Art verwendet und diese in der verschiedensten Art aufgebaut werden. Es können auch gewisse Sätze, Formeln, einzelne Worte gegeben werden, in welche man sich zu versenken hat. In jedem Falle werden diese Mittel der inneren Versenkung das Ziel haben, die Seele loszureißen von der Sinneswahrnehmung und sie zu einer solchen Tätigkeit anzuregen, bei welcher der Eindruck auf die physischen Sinne bedeutungslos ist und die Entfaltung innerer schlummernder Seelenfahigkeiten das Wesendiche wird. Es kann sich auch um Versenkungen bloß in Gefühle, Empfindungen usw. handeln. Solches erweist sich besonders wirksam. Man nehme einmal das Gefühl der Freude. Im normalen Lebensverlaufe mag die Seele Freude erleben, wenn eine äußere Anregung zur Freude vorhanden ist. Wenn eine gesund empfindende Seele wahrnimmt, wie ein Mensch eine Handlung vollbringt, welche diesem seine Herzensgüte eingibt, so wird diese Seele Wohlgefallen, Freude an einer solchen Handlung haben. Aber diese Seele kann nun nachdenken über eine Handlung dieser Art. Sie kann sich sagen: Eine Handlung, welche aus Herzensgüte vollbracht wird, ist eine solche, bei welcher der Vollbringer nicht seinem eigenen Interesse folgt, sondern dem Interesse seines Mitmenschen. Und eine solche Handlung kann eine sittlich gute genannt werden. Nun aber kann die betrachtende Seele sich ganz frei machen von der Vorstellung des einzelnen Falles in der AußenWelt, welcher ihr die Freude oder das Wohlgefallen gemacht hat, und sie kann sich die umfassende Idee der Herzensgüte bilden. Sie kann sich etwa denken, wie Herzensgüte dadurch entstehe, daß die eine Seele das Interesse der andern gleichsam aufsauge und zu dem eigenen mache. Und die Seele kann nun die Freude empfinden über diese sittliche Idee der Herzensgüte. Das ist die Freude nicht an diesem oder jenem Vorgange der SinnesWelt, sondern die Freude an einer Idee als solcher. Versucht man solche Freude durch längere Zeit in der Seele lebendig sein zu lassen, so ist dies Versenkung in ein Gefühl, in eine Empfindung. Nicht die Idee ist dann das Wirksame zur Weckung der inneren Seelenfahigkeiten, sondern das durch längere Zeit andauernde Walten des nicht durch einen bloßen einzelnen äußeren Eindruck angeregten Gefühles innerhalb der Seele. — Da die übersinnliche Erkenntnis tiefer einzudringen vermag in das Wesen der Dinge als das gewöhnliche Vorstellen, so können aus deren Erfahrungen heraus Empfindungen angegeben werden, welche noch in viel höherem Grade auf die Entfaltung der Seelenfahigkeiten wirken, wenn sie zur inneren Versenkung verwendet werden. So notwendig dies letztere für höhere Grade der Schulung ist, so soll man doch dessen eingedenk sein, daß energische Versenkung in solche Gefühle und Empfindungen, wie z.B. das an der Betrachtung der Herzensgute charakterisierte, schon sehr weit fuhren kann. — Da die Wesenheiten der Menschen verschieden sind, so sind für die einzelnen Menschen auch verschiedene Mittel der Schulung die wirksamen. — Was die Zeitlänge der Versenkung betrifft, so ist zu bedenken, daß die Wirkung um so stärker ist, je gelassener und besonnener diese Versenkung werden kann. Aber eine jegliche Übertreibung in dieser Richtung soll vermieden werden. Es kann ein gewisser innerer Takt, der sich durch die Übungen selbst ergibt, den Schüler lehren, an was er in dieser Beziehung sich zu halten hat. | Целта беше чрез един символ – като пример – да се онагледи процесът на действеното вглъбяване на душата. В духовното обучение могат да се използват най-разнообразни образи от този род и те могат да бъдат изграждани по най-различен начин. Могат да се дават и определени изречения, формули, отделни думи, в които човек трябва да се вглъбява. Във всеки случай тези средства на вътрешното вглъбяване ще имат за цел да откъснат душата от сетивното възприятие и да я подтикнат към такава дейност, при която впечатлението върху физическите сетива е без значение, а същественото става разгръщането на вътрешни дремещи душевни способности. Може да става дума и за вглъбяване само в чувства, усещания и т.н. Такова вглъбяване се оказва особено действено. Да вземем например чувството на радост. В нормалния ход на живота душата може да изпитва радост, когато е налице външен повод за радост. Когато една здраво чувстваща душа възприема как някой човек извършва действие, внушено му от неговата сърдечна доброта, тази душа ще изпита задоволство, радост от такова действие. Но сега тази душа може да размисли върху действие от този род. Тя може да си каже: Действие, което се извършва от сърдечна доброта, е такова, при което извършителят не следва собствения си интерес, а интереса на своя ближен. И такова действие може да бъде наречено нравствено добро. Но ето че размишляващата душа може напълно да се освободи от представата за отделния случай във външния свят, който ѝ е донесъл радостта или задоволството, и може да си образува всеобхватната идея за сърдечната доброта. Тя може например да си помисли как сърдечната доброта възниква от това, че едната душа като че ли всмуква интереса на другата и го прави свой собствен. И сега душата може да изпитва радост от тази нравствена идея за сърдечната доброта. Това е радост не от този или онзи процес на сетивния свят, а радост от една идея като такава. Ако човек се опита да остави такава радост да живее в душата за по-дълго време, това е вглъбяване в едно чувство, в едно усещане. Тогава за пробуждането на вътрешните душевни способности действено е не идеята, а това, че в душата по-дълго време властва чувството, което не е подтикнато просто от едно отделно външно впечатление. – Тъй като свръхсетивното познание е в състояние да прониква по-дълбоко в същността на нещата, отколкото обикновеното представяне, въз основа на неговия опит могат да бъдат посочени усещания, които въздействат в още много по-висока степен върху разгръщането на душевните способности, когато се използват за вътрешно вглъбяване. Колкото и необходимо да е последното за по-високите степени на обучението, все пак човек трябва да помни, че и енергичното вглъбяване в такива чувства и усещания, като например описаното при размишлението върху сърдечната доброта, може да отведе много далеч. – Тъй като същностите на хората са различни, за отделните хора действени са и различни средства на обучението. – Що се отнася до продължителността на вглъбяването, трябва да се има предвид, че въздействието е толкова по-силно, колкото по-невъзмутимо и по-трезво може да стане това вглъбяване. Но всяко преувеличаване в тази посока трябва да се избягва. Известен вътрешен такт, който се поражда от самите упражнения, може да покаже на ученика към какво трябва да се придържа в това отношение. |
| 276 | Man wird solche Übungen in innerer Versenkung in der Regel lange durchzuführen haben, bevor man deren Ergebnis selber wahrnehmen kann. Was zur Geistesschulung unbedingt gehört, ist: Geduld und Ausdauer. Wer diese beiden nicht in sich wachruft und nicht so in aller Ruhe fortdauernd seine Übungen macht, daß Geduld und Ausdauer dabei stets die Grundstimmung seiner Seele ausmachen, der kann nicht viel erreichen. | Такива упражнения във вътрешно вглъбяване по правило ще трябва да се провеждат дълго, преди човек сам да може да възприеме резултата им. Онова, което безусловно е част от духовното обучение, е търпение и постоянство. Който не събуди в себе си тези две качества и не прави упражненията си в пълно спокойствие и непрекъснато така, че търпението и постоянството винаги да съставляват основното настроение на неговата душа, той не може да постигне много. |
| 277 | Es ist aus der vorangehenden Darstellung wohl ersichtlich, daß die innere Versenkung (Meditation) ein Mittel ist zur Erlangung der Erkenntnis höherer Welten, aber auch daß nicht jeder beliebige Vorstellungsinhalt dazu fuhrt, sondern nur ein solcher, welcher in der geschilderten Art eingerichtet ist. | От предходното изложение навярно е ясно, че вътрешното вглъбяване (медитация) е средство за постигане на познание за висшите светове, но също и че не всяко произволно съдържание на представите води дотам, а само такова, което е устроено по описания начин. |
| 278 | Der Weg, auf den hier hingewiesen ist, führt zunächst zu dem, was man die imaginative Erkenntnis nennen kann. Sie ist die erste höhere Erkenntnisstufe. Das Erkennen, welches auf der sinnlichen Wahrnehmung und auf der Verarbeitung der sinnlichen Wahrnehmungen durch den an die Sinne gebundenen Verstand beruht, kann — im Sinne der Geisteswissenschaft — das «gegenständliche Erkennen» genannt werden. Über dieses hinaus liegen die höheren Erkenntnisstufen, deren erste eben das imaginative Erkennen ist. Der Ausdruck «imaginativ» könnte bei jemand Bedenken hervorrufen, der sich unter «Imagination» nur eine «eingebildete» Vorstellung denkt, welcher nichts Wirkliches entspricht. In der Geisteswissenschaft soll aber die «imaginative» Erkenntnis als eine solche aufgefaßt werden, welche durch einen übersinnlichen Bewußtseinszustand der Seele zustande kommt. Was in diesem Bewußtseinszustande wahrgenommen wird, sind geistige Tatsachen und Wesenheiten, zu denen die Sinne keinen Zugang haben. Weil dieser Zustand in der Seele erweckt wird durch die Versenkung in Sinnbilder oder «Imaginationen», so kann auch die Welt dieses höheren Bewußtseinszustandes die «imaginative» und die auf sie bezügliche Erkenntnis die «imaginative» genannt werden. «Imaginativ» bedeutet also etwas, was in einem andern Sinne «wirklich» ist als die Tatsachen und Wesenheiten der physischen Sinneswahrnehmung. Auf den Inhalt der Vorstellungen, welche das imaginative Erleben erfüllen, kommt nichts an; dagegen alles auf die Seelenfähigkeit, die an diesem Erleben herangebildet wird. | Пътят, който тук се посочва, води най-напред до онова, което може да бъде наречено имагинативно познание. То е първата висша степен на познанието. Познаването, което почива върху сетивното възприятие и върху преработването на сетивните възприятия от обвързания със сетивата разсъдък, може – в смисъла на духовната наука – да бъде наречено „предметно познаване“. Отвъд него се намират висшите степени на познанието, първата от които е именно имагинативното познаване. Изразът „имагинативен“ би могъл да събуди съмнения у някого, който под „имагинация“ си представя само една „въображаема“ представа, на която не съответства нищо действително. В духовната наука обаче „имагинативното“ познание трябва да се разбира като такова, което се осъществява чрез свръхсетивно състояние на съзнанието на душата. Онова, което се възприема в това състояние на съзнанието, са духовни факти и същества, до които сетивата нямат достъп. Тъй като това състояние се събужда в душата чрез вглъбяването в символи или „имагинации“, светът на това по-високо състояние на съзнанието също може да бъде наречен „имагинативен“, а отнасящото се до него познание – „имагинативно“. „Имагинативен“ значи следователно нещо, което е „действително“ в друг смисъл, а не като фактите и съществата на физическото сетивно възприятие. От съдържанието на представите, които изпълват имагинативното преживяване, не зависи нищо; затова пък всичко зависи от душевната способност, която се изгражда при това преживяване. |
| 279 | Ein sehr naheliegender Einwurf gegen die Verwendung der charakterisierten sinnbildlichen Vorstellungen ist, daß ihre Bildung einem träumerischen Denken und einer willkürlichen Einbildungskraft entspringen und daß sie daher nur von zweifelhaftem Erfolge sein könne. Denjenigen Sinnbildern gegenüber, welche der regelrechten Geistesschulung zugrunde liegen, ist ein damit gekennzeichnetes Bedenken unberechtigt. Denn die Sinnbilder werden so gewählt, daß von ihrer Beziehung auf eine äußere sinnliche Wirklichkeit ganz abgesehen werden kann und ihr Wert lediglich in der Kraft gesucht werden kann, mit welcher sie auf die Seele dann wirken, wenn diese alle Aufmerksamkeit von der äußeren Welt abzieht, wenn sie alle Eindrücke der Sinne unterdrückt und auch alle Gedanken ausschaltet, die sie, auf äußere Anregung hin, hegen kann. Am anschaulichsten wird der Vorgang der Meditation durch Vergleich derselben mit dem Schlafzustande. Sie ist diesem nach der einen Seite hin ähnlich, nach der anderen völlig entgegengesetzt. Sie ist ein Schlaf, der gegenüber dem Tagesbewußtsein ein höheres Erwachtsein darstellt. Es kommt darauf an, daß durch die Konzentration auf die entsprechende Vorstellung oder das Bild die Seele genötigt ist, viel stärkere Kräfte aus ihren eigenen Tiefen hervorzuholen, als sie im gewöhnlichen Leben oder dem gewöhnlichen Erkennen anwendet. Ihre innere Regsamkeit wird dadurch erhöht Sie löst sich los von der Leiblichkeit, wie sie sich im Schlafe loslöst; aber sie geht nicht wie in diesem in die Bewußtlosigkeit über, sondern sie erlebt eine Welt, die sie vorher nicht erlebt hat Ihr Zustand ist, obwohl er nach der Seite der Losgelöstheit vom Leibe mit dem Schlafe verglichen werden kann, doch so, daß er sich zu dem gewöhnlichen Tagesbewußtsein als ein solcher eines erhöhten Wachseins kennzeichnen läßt. Dadurch erlebt sich die Seele in ihrer wahren inneren, selbständigen Wesenheit, während sie sich im gewöhnlichen Tagwachen durch die in demselben vorhandene schwächere Entfaltung ihrer Kräfte nur mit Hilfe des Leibes zum Bewußtsein bringt, sich also nicht selbst erlebt, sondern nur in dem Bilde gewahr wird, das — wie eine Art Spiegelbild — der Leib (eigentlich dessen Vorgänge) vor ihr entwirft. | Едно много близко до ума възражение срещу използването на описаните символични представи е, че образуването им произтича от мечтателно мислене и от произволна сила на въображението и че поради това то може да има само съмнителен успех. По отношение на онези символи, които лежат в основата на правилното духовно обучение, така охарактеризираното съмнение е неоснователно. Защото символите се избират така, че тяхното отношение към една външна сетивна действителност може да бъде напълно оставено настрана, а стойността им да се търси единствено в силата, с която те действат върху душата тогава, когато тя оттегли цялото си внимание от външния свят, когато потисне всички впечатления на сетивата и изключи също и всички мисли, които би могла да има вследствие на външен подтик. Процесът на медитацията става най-нагледен, когато я сравним със състоянието на съня. От една страна, тя е подобна на него, от друга – напълно противоположна. Тя е сън, който спрямо дневното съзнание представлява една по-висока будност. Важното е, че чрез концентрацията върху съответната представа или образ душата е принудена да извлече от собствените си дълбини много по-силни сили, отколкото прилага в обикновения живот или в обикновеното познаване. Така нейната вътрешна подвижност се засилва. Тя се освобождава от телесността, както се освобождава в съня; но не преминава, както в него, в безсъзнание, а преживява един свят, който преди не е преживявала. Нейното състояние, макар че откъм отделеността от тялото може да бъде сравнено със съня, все пак е такова, че спрямо обикновеното дневно съзнание може да бъде охарактеризирано като състояние на повишена будност. Благодарение на това душата преживява себе си в своята истинска вътрешна, самостоятелна същност, докато в обикновеното дневно будно състояние, поради по-слабото разгръщане на нейните сили, което е налице в него, тя осъзнава себе си само с помощта на тялото, следователно не преживява самата себе си, а само се съзира в образа, който – като един вид огледален образ – тялото (всъщност неговите процеси) рисува пред нея. |
| 280 | Diejenigen Sinnbilder, welche in der oben geschilderten Art aufgebaut werden, beziehen sich naturgemäß noch nicht auf etwas Wirkliches in der geistigen Welt. Sie dienen dazu, um die menschliche Seele loszureißen von der Sinneswahrnehmung und von dem Gehirninstrument, an welches zunächst der Verstand gebunden ist. Diese Losreißung kann nicht früher geschehen, als bis der Mensch fühlt: jetzt stelle ich etwas vor durch Kräfte, bei denen mir meine Sinne und das Gehirn nicht als Werkzeuge dienen. Das erste, was der Mensch auf diesem Wege erlebt, ist ein solches Freiwerden von den physischen Organen. Er kann sich dann sagen: mein Bewußtsein erlöscht nicht, wenn ich die Sinneswahrnehmungen und das gewöhnliche Verstandesdenken unberücksichtigt lasse; ich kann mich aus diesem herausheben und empfinde mich dann als ein Wesen neben dem, was ich vorher war. Das ist das erste rein geistige Erlebnis: die Beobachtung einer seelisch-geistigen Ich-Wesenheit. Diese hat sich als ein neues Selbst aus demjenigen Selbst herausgehoben, das nur an die physischen Sinne und den physischen Verstand gebunden ist. Hätte man ohne die Versenkung sich losgemacht von der Sinnes- und VerstandesWelt, so wäre man in das «Nichts» der Bewußtlosigkeit versunken. Man hat die seelisch-geistige Wesenheit selbstverständlich auch vor der Versenkung schon gehabt. Sie hatte aber noch keine Werkzeuge zur Beobachtung der geistigen Welt. Sie war etwa so wie ein physischer Leib, der kein Auge zum Sehen oder kein Ohr zum Hören hat. Die Kraft, welche in der Versenkung aufgewendet worden ist, hat erst die seelisch-geistigen Organe aus der vorher unorganisierten seelisch-geistigen Wesenheit herausgeschaffen. Das, was man sich so anerschaffen hat, nimmt man auch zuerst wahr. Das erste Erlebnis ist daher in gewissem Sinne Selbstwahrnehmung. Es gehört zum Wesen der Geistesschulung, daß die Seele durch die an sich geübte Selbsterziehung an diesem Punkte ihrer Entwickelung ein volles Bewußtsein davon hat, daß sie zunächst sich selbst wahrnimmt in den BilderWelten (Imaginationen), die infolge der geschilderten Übungen auftreten. Diese Bilder treten zwar als lebend in einer neuen Welt auf; die Seele muß aber erkennen, daß sie doch nichts anderes zunächst sind als die Widerspiegelung ihres eigenen durch die Übungen verstärkten Wesens. Und sie muß dieses nicht nur im richtigen Urteile erkennen, sondern auch zu einer solchen Ausbildung des Willens gekommen sein, daß sie jederzeit die Bilder wieder aus dem Bewußtsein entfernen, auslöschen kann. Die Seele muß innerhalb dieser Bilder völlig frei und vollbesonnen walten können. Das gehört zur richtigen Geistesschulung in diesem Punkte. Würde sie dieses nicht können, so wäre sie im Gebiete der geistigen Erlebnisse in demselben Falle, in dem eine Seele wäre in der physischen Welt, welche, wenn sie das Auge nach einem Gegenstande richtete, durch diesen gefesselt wäre, so daß sie von demselben nicht mehr wegschauen könnte. Eine Ausnahme von dieser Möglichkeit des Auslöschens macht nur eine Gruppe von inneren Bilderlebnissen, die auf der erlangten Stufe der Geistesschulung nicht auszulöschen ist. Diese entspricht dem eigenen Seelen-Wesenskerne; und der Geistesschüler erkennt in diesen Bildern dasjenige in ihm selber, welches sich als sein Grundwesen durch die wiederholten Erdenleben hindurchzieht. Auf diesem Punkte wird das Erfühlen von wiederholten Erdenleben zu einem wirklichen Erlebnis. In bezug auf alles übrige muß die erwähnte Freiheit der Erlebnisse herrschen. Und erst, nachdem man die Fähigkeit der Auslöschung erlangt hat, tritt man an die wirkliche geistige AußenWelt heran. An Stelle des Ausgelöschten kommt ein anderes, in dem man die geistige Wirklichkeit erkennt. Man fühlt, wie man seelisch aus einem Unbestimmten als ein Bestimmtes herauswächst. Von dieser Selbstwahrnehmung aus muß es dann weiter gehen zur Beobachtung einer seelisch-geistigen AußenWelt Diese tritt ein, wenn man sein inneres Erleben in dem Sinne einrichtet, wie es hier weiter angedeutet werden wird. | Онези символи, които се изграждат по описания по-горе начин, естествено, все още не се отнасят до нещо действително в духовния свят. Те служат, за да откъснат човешката душа от сетивното възприятие и от мозъчния инструмент, с който най-напред е обвързан разсъдъкът. Това откъсване не може да стане, преди човек да почувства: сега аз си представям нещо чрез сили, при които сетивата ми и мозъкът не ми служат като инструменти. Първото, което човек преживява по този път, е такова освобождаване от физическите органи. Тогава той може да си каже: моето съзнание не угасва, когато оставя без внимание сетивните възприятия и обикновеното разсъдъчно мислене; аз мога да се издигна извън него и тогава се усещам като същество наред с онова, което бях преди. Това е първото чисто духовно преживяване: наблюдението на едно душевно-духовно Аз-същество. То се е издигнало като ново Себе от онова Себе, което е обвързано само с физическите сетива и с физическия разсъдък. Ако човек се беше освободил от сетивния и разсъдъчния свят без вглъбяването, той би потънал в „нищото“ на безсъзнанието. Душевно-духовното същество човек е имал, разбира се, и преди вглъбяването. Но то още не е имало инструменти за наблюдение на духовния свят. То е било приблизително като физическо тяло, което няма око, за да вижда, или ухо, за да чува. Едва силата, която е била вложена във вглъбяването, е изградила душевно-духовните органи от неорганизираното преди това душевно-духовно същество. Онова, което човек си е създал по този начин, той и възприема най-напред. Затова първото преживяване в известен смисъл е самовъзприятие. В същността на духовното обучение е това, че душата чрез самовъзпитанието, което упражнява върху самата себе си, в тази точка от своето развитие има пълно съзнание за това, че най-напред тя възприема самата себе си в световете от образи (имагинации), които се появяват вследствие на описаните упражнения. Тези образи наистина се появяват като живеещи в един нов свят; но душата трябва да познае, че най-напред те все пак не са нищо друго освен отражението на нейната собствена същност, засилена чрез упражненията. И тя трябва не само да познае това с правилна преценка, но и да е стигнала до такова развитие на волята, че във всеки момент да може отново да отстрани образите от съзнанието, да ги угаси. Душата трябва да може да действа сред тези образи напълно свободно и в пълна трезвост. Това е част от правилното духовно обучение в тази точка. Ако не би могла да прави това, в областта на духовните преживявания тя би била в същото положение, в което във физическия свят би била една душа, която, ако насочи окото си към някакъв предмет, би останала прикована към него, така че не би могла вече да откъсне поглед от него. Изключение от тази възможност за угасяване прави само една група вътрешни образни преживявания, която на достигнатата степен на духовното обучение не може да бъде угасена. Тя съответства на собственото ядро на душевната същност; и духовният ученик познава в тези образи онова в самия себе си, което като негова основна същност преминава през повторните земни животи. В тази точка долавянето на повторните земни животи чрез чувството се превръща в действително преживяване. По отношение на всичко останало трябва да цари споменатата свобода на преживяванията. И едва след като човек е придобил способността за угасяване, той пристъпва към действителния духовен външен свят. На мястото на угасеното идва нещо друго, в което човек познава духовната действителност. Човек чувства как душевно израства от нещо неопределено като нещо определено. От това самовъзприятие нататък трябва след това да се върви към наблюдението на един душевно-духовен външен свят. То настъпва, когато човек устрои своето вътрешно преживяване така, както по-нататък ще бъде посочено тук. |
| 281 | Zunächst ist die Seele des Geistesschülers schwach in bezug auf alles das, was in der seelisch-geistigen Welt wahrzunehmen ist. Er wird schon eine große innere Energie aufwenden müssen, um die Sinnbilder oder anderen Vorstellungen, welche er sich aus den Anregungen der SinnesWelt heraus aufgebaut hat, in innerer Versenkung festzuhalten. Will er aber außerdem noch zur wirklichen Beobachtung in einer höheren Welt gelangen, so muß er nicht nur an diesen Vorstellungen festhalten können. Er muß auch, nachdem er dies getan hat, in einem Zustande verweilen können, in dem keine Anregungen der sinnlichen AußenWelt auf die Seele wirken, aber in dem auch die charakterisierten imaginierten Vorstellungen selbst aus dem Bewußtsein heraus getilgt werden. Nun kann erst das im Bewußtsein hervortreten, was durch die Versenkung sich gebildet hat. Es handelt sich darum, daß nunmehr innere Seelenkraft genug vorhanden ist, damit das also Gebildete wirklich geistig geschaut wird, damit es nicht der Aufmerksamkeit entgehe. Dies ist aber bei noch schwach entwickelter innerer Energie durchaus der Fall. Was sich als seelisch-geistiger Organismus da zunächst herausbildet und was man in Selbstwahrnehmung erfassen soll, ist zart und flüchtig. Und die Störungen der sinnlichen AußenWelt und deren Erinnerungs-Nachwirkungen sind, auch wenn man sich noch so sehr bemüht sie abzuhalten, groß. Es kommen da ja nicht nur diejenigen Störungen in Betracht, welche man beachtet, sondern vielmehr sogar diejenigen, welche man im gewöhnlichen Leben gar nicht beachtet. — Es ist aber gerade durch das Wesen des Menschen ein Übergangszustand in dieser Beziehung möglich. Was die Seele zunächst wegen der Störungen der physischen Welt im Wachzustand nicht leisten kann, das vermag sie im Schlafzustand. Wer sich der inneren Versenkung ergibt, der wird bei gehöriger Aufmerksamkeit an seinem Schlaf etwas gewahr werden. Er wird fühlen, daß er während des Schlafes «nicht ganz schläft», sondern daß seine Seele Zeiten hat, in denen sie schlafend doch in einer gewissen Art tätig ist. In solchen Zuständen halten die natürlichen Vorgänge die Einflüsse der AußenWelt ab, welche die Seele wachend noch nicht aus eigener Kraft abhalten kann. Wenn aber nun die Übungen der Versenkung schon gewirkt haben, so löst sich die Seele während des Schlafes aus der Bewußtlosigkeit heraus und fühlt die geistig-seelische Welt. In einer zweifachen Art kann das eintreten. Es kann dem Menschen während des Schlafens klar sein: ich bin nun in einer andern Welt, oder aber er kann in sich nach dem Erwachen die Erinnerung haben: ich war in einer andern Welt. Zu dem ersteren gehört allerdings eine größere innere Energie als zu dem zweiten. Daher wird das letztere bei dem Anfänger in der Geistesschulung das häufigere sein. Nach und nach kann das so weit gehen, daß dem Schüler nach dem Erwachen vorkommt: ich war die ganze Schlafenszeit hindurch in einer andern Welt, aus der ich aufgetaucht bin mit dem Erwachen. Und seine Erinnerung an die Wesenheiten und Tatsachen dieser andern Welt wird eine immer bestimmtere werden. Es ist bei dem Geistesschüler dann in der einen oder der andern Form das eingetreten, was man die Kontinuität des Bewußtseins nennen kann. (Die Fortdauer des Bewußtseins während des Schlafens.) Damit ist aber durchaus nicht gemeint, daß etwa der Mensch immer während des Schlafes sein Bewußtsein hat. Es ist schon viel errungen in der Kontinuität des Bewußtseins, wenn der Mensch, der sonst schläft wie ein anderer, gewisse Zeiten hat während des Schlafens, in denen er auf eine geistig-seelische Welt wie bewußt hinschauen kann, oder wenn er im Wachen auf solche kurz dauernde Bewußtseinszustände wieder wie hinschauen kann. Nicht außer acht möge aber gelassen werden, daß das hier Geschilderte doch nur als ein Übergangszustand aufzufassen ist. Es ist gut, durch diesen Übergangszustand behufs Schulung hindurchzugehen; aber man soll durchaus nicht glauben, daß eine abschließende Anschauung in bezug auf die geistig-seelische Welt aus diesem Übergangszustande geschöpft werden soll. Die Seele ist in diesem Zustande unsicher und kann sich darinnen noch nicht auf dasjenige verlassen, was sie wahrnimmt Aber sie sammelt durch solche Erlebnisse immer mehr Kraft, um dann auch während des Wachens dazu zu gelangen, die störenden Einflüsse der physischen Außen- und InnenWelt von sich abzuhalten und so zu geistig-seelischer Beobachtung zu gelangen, wenn keine Eindrücke durch die Sinne kommen, wenn der an das physische Gehirn gebundene Verstand schweigt und wenn auch die Vorstellungen der Versenkung aus dem Bewußtsein entfernt sind, durch welche man sich auf das geistige Schauen ja nur vorbereitet hat — Was durch die Geisteswissenschaft in dieser oder jener Form veröffendicht wird, sollte niemals aus einer andern geistig-seelischen Beobachtung stammen als aus einer solchen, welche bei vollem Wachzustande gemacht worden ist. | Най-напред душата на духовния ученик е слаба по отношение на всичко онова, което трябва да се възприема в душевно-духовния свят. Още за да задържи във вътрешно вглъбяване символите или другите представи, които си е изградил от подтиците на сетивния свят, той ще трябва да вложи голяма вътрешна енергия. Но ако освен това иска да стигне и до действително наблюдение в един висш свят, той трябва да може не само да задържа тези представи. Той трябва също, след като е направил това, да може да пребивава в състояние, в което никакви подтици на сетивния външен свят не действат върху душата, но в което и самите описани имагинирани представи са заличени от съзнанието. Едва сега може да изпъкне в съзнанието онова, което се е образувало чрез вглъбяването. Работата е в това сега да има достатъчно вътрешна душевна сила, за да бъде образуваното по този начин действително духовно видяно, за да не убягне от вниманието. А при все още слабо развита вътрешна енергия това безусловно се случва. Онова, което тогава най-напред се оформя като душевно-духовен организъм и което човек трябва да обхване в самовъзприятие, е нежно и мимолетно. А смущенията от сетивния външен свят и техните последействия в спомена са големи, колкото и човек да се старае да ги държи настрана. Тук значение имат не само онези смущения, които човек забелязва, а по-скоро дори онези, които в обикновения живот изобщо не забелязва. – Но именно поради същността на човека в това отношение е възможно едно преходно състояние. Онова, което душата най-напред не може да постигне в будно състояние поради смущенията на физическия свят, тя е в състояние да го постигне в състоянието на сън. Който се отдава на вътрешното вглъбяване, той при нужното внимание ще забележи нещо в своя сън. Той ще почувства, че по време на съня „не спи съвсем“, а че душата му има периоди, в които, спейки, тя все пак е дейна по известен начин. В такива състояния природните процеси задържат влиянията на външния свят, които будната душа още не може да задържи със собствена сила. Но ако упражненията за вглъбяване вече са подействали, душата по време на съня се освобождава от безсъзнанието и усеща духовно-душевния свят. Това може да настъпи по двояк начин. По време на съня на човека може да е ясно: сега съм в един друг свят; или пък той може след събуждането да има в себе си спомена: бях в един друг свят. За първото обаче е нужна по-голяма вътрешна енергия, отколкото за второто. Затова при начинаещия в духовното обучение по-често ще се среща второто. Постепенно това може да стигне дотам, че на ученика след събуждането да му се струва: през цялото време на съня бях в един друг свят, от който изплувах със събуждането. И неговият спомен за съществата и фактите на този друг свят ще става все по-определен. Тогава при духовния ученик в едната или в другата форма е настъпило онова, което може да се нарече непрекъснатост на съзнанието. (Продължаването на съзнанието по време на съня.) С това обаче съвсем не се има предвид, че човек винаги е в съзнание по време на съня. Много е постигнато вече по отношение на непрекъснатостта на съзнанието, ако човекът, който иначе спи като всеки друг, има определени периоди по време на съня, в които може сякаш съзнателно да гледа към един духовно-душевен свят, или ако в будно състояние може отново сякаш да погледне към такива краткотрайни състояния на съзнанието. Но не бива да се изпуска от внимание, че описаното тук все пак трябва да се разбира само като преходно състояние. Добре е с цел обучение да се премине през това преходно състояние; но в никакъв случай не бива да се мисли, че от това преходно състояние следва да се черпи окончателен възглед за духовно-душевния свят. В това състояние душата е несигурна и още не може да се осланя на онова, което възприема. Но чрез такива преживявания тя събира все повече сила, за да стигне след това и по време на будността дотам да държи далеч от себе си смущаващите влияния на физическия външен и вътрешен свят и така да стигне до духовно-душевно наблюдение, когато през сетивата не идват впечатления, когато обвързаният с физическия мозък разсъдък мълчи и когато също и представите на вглъбяването, чрез които човек всъщност само се е подготвил за духовното виждане, са отстранени от съзнанието. – Онова, което духовната наука публикува в тази или онази форма, никога не би трябвало да произлиза от друго духовно-душевно наблюдение освен от такова, което е направено в пълно будно състояние. |
| 282 | Zwei Seelenerlebnisse sind wichtig im Fortgange der Geistesschulung. Das eine ist dasjenige, durch welches sich der Mensch sagen kann: wenn ich nunmehr auch alles außer acht lasse, was mir die physische AußenWelt an Eindrücken geben kann, so blicke ich in mein Inneres doch nicht wie auf ein Wesen, dem alle Tätigkeit erlöscht, sondern ich schaue auf ein Wesen, das sich seiner selbst bewußt ist in einer Welt, von der ich nichts weiß, so lange ich mich nur von jenen sinnlichen und gewöhnlichen Verstandeseindrücken anregen lasse. Die Seele hat in diesem Augenblicke die Empfindung, daß sie in sich selbst ein neues Wesen als ihren SeelenWesenskern in der oben beschriebenen Weise geboren habe. Und dieses Wesen ist ein solches von ganz anderen Eigenschaften, als diejenigen sind, welche vorher in der Seele waren. — Das andere Erlebnis besteht darin, daß man sein bisheriges Wesen nunmehr wie ein zweites neben sich haben kann. Dasjenige, worin man bisher sich eingeschlossen wußte, wird zu etwas, dem man sich in gewisser Beziehung gegenübergestellt findet Man fühlt sich zeitweilig außerhalb dessen, was man sonst als die eigene Wesenheit, als sein «Ich» angesprochen hat. Es ist so, wie wenn man nun in voller Besonnenheit in zwei «Ichen» lebte. Das eine ist dasjenige, welches man bisher gekannt hat. Das andere steht wie eine neugeborene Wesenheit über diesem. Und man fühlt, wie das erstere eine gewisse Selbständigkeit erlangt gegenüber dem zweiten; etwa so wie der Leib des Menschen eine gewisse Selbständigkeit hat gegenüber dem ersten Ich. — Dieses Erlebnis ist von großer Bedeutung. Denn durch dasselbe weiß der Mensch, was es heißt, in jener Welt leben, welche er durch die Schulung zu erreichen strebt. | Две душевни преживявания са важни в хода на духовното обучение. Едното е онова, чрез което човек може да си каже: макар сега да оставям без внимание всичко, което физическият външен свят може да ми даде като впечатления, аз все пак не гледам към вътрешността си като към същество, у което всяка дейност угасва, а гледам към едно същество, което съзнава себе си в един свят, за който не знам нищо, докато се оставям да бъда подтикван само от онези сетивни и обикновени разсъдъчни впечатления. В този миг душата има усещането, че е родила в самата себе си едно ново същество като свое ядро на душевната същност по описания по-горе начин. И това същество има напълно други качества от онези, които са били преди в душата. – Другото преживяване се състои в това, че човек сега може да има своето досегашно същество като второ до себе си. Онова, в което досега човек е знаел, че е затворен, става нещо, срещу което в известно отношение се оказва поставен. Временно човек се чувства извън онова, което иначе е наричал своя собствена същност, свой „Аз“. Така е, сякаш сега човек живее в пълна трезвост в два „Аза“. Единият е онзи, когото човек е познавал досега. Другият стои като новородено същество над него. И човек чувства как първият придобива известна самостоятелност спрямо втория; приблизително така, както тялото на човека има известна самостоятелност спрямо първия Аз. – Това преживяване е от голямо значение. Защото чрез него човек знае какво значи да живееш в онзи свят, който той се стреми да достигне чрез обучението. |
| 283 | Das zweite — das neugeborene—Ich kann nun zum Wahrnehmen in der geistigen Welt geführt werden. In ihm kann sich entwickeln, was für diese geistige Welt die Bedeutung hat, welche den Sinnesorganen für die sinnlich-physische Welt zukommt. Ist diese Entwickelung bis zu dem notwendigen Grade fortgeschritten, so wird der Mensch nicht nur sich selbst als ein neugeborenes Ich empfinden, sondern er wird nunmehr um sich herum geistige Tatsachen und geistige Wesenheiten wahrnehmen, wie er durch die physischen Sinne die physische Welt wahrnimmt. Und dies ist ein drittes bedeutsames Erlebnis. Um völlig auf dieser Stufe der Geistesschulung zurechtzukommen, muß der Mensch damit rechnen, daß mit der Verstärkung der Seelenkräfte die Selbstliebe, der Selbstsinn in einem solchen Grade auftreten, den das gewöhnliche Seelenleben gar nicht kennt Es wäre ein Mißverständnis, wenn jemand glauben könnte, daß man auf diesem Punkte nur von der gewöhnlichen Selbsdiebe zu sprechen hat. Diese verstärkt sich auf dieser Stufe der Entwickelung so, daß sie das Aussehen einer Naturkraft innerhalb der eigenen Seele annimmt, und es gehört eine starke Willensschulung dazu, um diesen starken Selbstsinn zu besiegen. Dieser Selbstsinn wird durch die Geistesschulung nicht etwa erzeugt; er ist immer vorhanden; er gelangt durch das Geist-Erleben nur zum Bewußtsein. Die Willensschulung muß der andern Geistesschulung durchaus zur Seite gehen. Es ist ein starker Trieb da, sich in der Welt beseligt zu fühlen, welche man sich erst selbst herangeschaffen hat. Und man muß gewissermaßen das in der oben erwähnten Art auslöschen können, um das man sich erst mit aller Anstrengung bemüht hat. In der erreichten imaginativen Welt muß man sich auslöschen. Dagegen aber kämpfen die stärksten Triebe des Selbstsinnes an. — Es kann leicht der Glaube entstehen, daß die Übungen der Geistesschulung etwas Äußerliches seien, das von der moralischen Entwichdung der Seele absieht. Demgegenüber muß gesagt werden, daß die moralische Kraft, die zu der gekennzeichneten Besiegung des Selbstsinnes notwendig ist, nicht erlangt werden kann, ohne daß die moralische Verfassung der Seele auf eine entsprechende Stufe gebracht wird. Fortschritt in der Geistesschulung ist nicht denkbar, ohne daß zugleich ein moralischer Fortschritt sich notwendig ergibt. Ohne moralische Kraft ist die erwähnte Besiegung des Selbstsinnes nicht möglich. Alles Reden darüber, daß die wahre Geistesschulung nicht zugleich eine moralische Schulung sei, ist doch unsachgemäß. Nur demjenigen, welcher ein solches Erlebnis nicht kennt, kann sich der Einwand ergeben: wie kann man wissen, daß man es dann, wenn man glaubt, geistige Wahrnehmungen zu haben, mit Wirklichkeiten und nicht mit bloßen Einbildungen (Visionen, Halluzinationen usw.) zu tun habe? — Die Sache ist eben so, daß derjenige, welcher in regelrechter Schulung die charakterisierte Stufe erreicht hat, seine eigene Vorstellung von einer geistigen Wirklichkeit ebenso unterscheiden kann, wie ein Mensch mit gesundem Verstande unterscheiden kann die Vorstellung eines heißen Eisenstückes von dem wirklichen Vorhandensein eines solchen, das er mit der Hand berührt Den Unterschied gibt eben das gesunde Erleben und nichts anderes. Und auch in der geistigen Welt gibt den Prüfstein das Leben selbst. Wie man weiß, daß in der SinnenWelt ein vorgestelltes Eisenstück, wenn es noch so heiß gedacht wird, nicht die Finger verbrennt, so weiß der geschulte Geistesschüler, ob er nur in seiner Einbildung eine geistige Tatsache erlebt oder ob auf seine erweckten geistigen Wahrnehmungsorgane wirkliche Tatsachen oder Wesenheiten einen Eindruck machen. Die Maßregeln, welche man während der Geistesschulung zu beobachten hat, damit man in dieser Beziehung nicht Täuschungen zum Opfer fallt, werden in der folgenden Darstellung noch besprochen werden. | Вторият – новороденият – Аз може сега да бъде доведен до възприемане в духовния свят. В него може да се развие онова, което за този духовен свят има същото значение, каквото имат сетивните органи за сетивно-физическия свят. Ако това развитие е напреднало до необходимата степен, човек не само ще усеща себе си като новороден Аз, а сега ще възприема около себе си духовни факти и духовни същества, както чрез физическите сетива възприема физическия свят. И това е трето значимо преживяване. За да се справи напълно на тази степен на духовното обучение, човек трябва да има предвид, че със засилването на душевните сили себелюбието, себичността се появяват в такава степен, каквато обикновеният душевен живот изобщо не познава. Би било недоразумение, ако някой би могъл да помисли, че в тази точка става дума само за обикновеното себелюбие. То се засилва на тази степен на развитието така, че приема вида на природна сила в собствената душа, и е нужно силно обучение на волята, за да се победи тази силна себичност. Тази себичност съвсем не се създава от духовното обучение; тя е винаги налице; чрез преживяването на духа тя само стига до съзнанието. Обучението на волята трябва непременно да върви успоредно с останалото духовно обучение. Налице е силен нагон човек да се чувства блажен в света, който току-що сам си е създал. И човек трябва, така да се каже, да може да угаси по горепосочения начин онова, за което току-що е положил всички усилия. В достигнатия имагинативен свят човек трябва да угаси себе си. Но срещу това се борят най-силните нагони на себичността. – Лесно може да възникне убеждението, че упражненията на духовното обучение са нещо външно, което не се съобразява с моралното развитие на душата. На това трябва да се възрази, че моралната сила, необходима за описаното побеждаване на себичността, не може да бъде придобита, без моралното състояние на душата да бъде издигнато на съответна степен. Напредък в духовното обучение не е мислим, без същевременно по необходимост да се получи и морален напредък. Без морална сила споменатото побеждаване на себичността не е възможно. Всички приказки, че истинското духовно обучение не е същевременно и морално обучение, са все пак несъобразни с нещата. Само у онзи, който не познава такова преживяване, може да възникне възражението: как може да се знае, че когато човек вярва, че има духовни възприятия, той има работа с действителности, а не просто с въображения (видения, халюцинации и т.н.)? – Работата е именно в това, че онзи, който чрез правилно обучение е достигнал описаната степен, може да различи своята собствена представа от една духовна действителност също така, както човек със здрав разсъдък може да различи представата за едно нагорещено парче желязо от действителното наличие на такова, което докосва с ръката си. Разликата я дава именно здравото преживяване и нищо друго. И в духовния свят пробният камък е пак самият живот. Както човек знае, че в сетивния свят едно представено парче желязо, колкото и горещо да си го мисли, не изгаря пръстите, така и обученият духовен ученик знае дали само в своето въображение преживява един духовен факт, или действителни факти или същества оставят впечатление върху неговите пробудени духовни органи за възприятие. Мерките, които човек трябва да спазва по време на духовното обучение, за да не стане в това отношение жертва на заблуди, ще бъдат обсъдени още в следващото изложение. |
| 284 | Es ist nun von der größten Bedeutung, daß der Geistesschüler eine ganz bestimmte Seelenverfassung erlangt hat, wenn das Bewußtsein von einem neugeborenen Ich bei ihm eintritt. Denn es ist der Mensch durch sein Ich der Führer seiner Empfindungen, Gefühle, Vorstellungen, seiner Triebe, Begehrungen und Leidenschaften. Wahrnehmungen und Vorstellungen können in der Seele sich nicht selbst überlassen sein. Sie müssen durch die denkende Besonnenheit geregelt werden. Und es ist das Ich, welches diese Denkgesetze handhabt und welches durch sie Ordnung in das Vorstellungs und Gedankenleben bringt. Ähnlich ist es mit den Begehrungen, den Trieben, den Neigungen, den Leidenschaften. Die ethischen Grundsätze werden zu Führern dieser Seelenkräfte. Und durch das sittliche Urteil wird das Ich der Führer der Seele auf diesem Gebiete. Wenn nun der Mensch aus seinem gewöhnlichen Ich ein höheres herauszieht, so wird das erstere in einer gewissen Beziehung selbständig. Es wird diesem so viel an lebendiger Kraft weggenommen, als dem höheren Ich zugewendet wird. Man setze aber einmal den Fall, der Mensch habe in sich noch nicht eine gewisse Fähigkeit und Festigkeit in den Denkgesetzen und in der Urteilskraft ausgebildet und er wollte auf solcher Stufe sein höheres Ich gebären. Er wird nur so viel seinem gewöhnlichen Ich an Denkfähigkeit zurücklassen können, als er vorher ausgebildet hat Ist das Maß des geordneten Denkens zu gering, dann wird in dem selbständig gewordenen gewöhnlichen Ich ein ungeordnetes, verworrenes, phantastisches Denken und Urteilen auftreten. Und weil bei einer solchen Persönlichkeit das neugeborene Ich auch nur schwach sein kann, wird für das übersinnliche Schauen das verworrene niedere Ich die Oberherrschaft erlangen und der Mensch das Gleichgewicht seiner Urteilskraft für die Beobachtung des Übersinnlichen nicht zeigen. Hätte er genügend Fähigkeit des logischen Denkens ausgebildet, so könnte er sein gewöhnliches Ich ruhig seiner Selbständigkeit überlassen. — Und auf dem ethischen Gebiete ist es ebenso. Wenn der Mensch nicht Festigkeit im moralischen Urteil erlangt hat, wenn er nicht genügend Herr geworden ist über Neigungen, Triebe und Leidenschaften, dann wird er sein gewöhnliches Ich verselbständigen in einem Zustand, in dem die genannten Seelenkräfte wirken. Es kann der Fall eintreten, daß der Mensch in dem Feststellen der erlebten übersinnlichen Erkenntnisse nicht einen gleich hohen Wahrheitssinn walten läßt wie in dem, was er sich durch die physische AußenWelt zum Bewußtsein bringt. Er könnte bei so gelockertem Wahrheitssinn alles mögliche für geistige Wirklichkeit halten, was nur seine Phantasterei ist. In diesen Wahrheitssinn hinein müssen Festigkeit des ethischen Urteiles, Sicherheit des Charakters, Gründlichkeit des Gewissens wirken, die in dem zurückgelassenen Ich ausgebildet sind, bevor das höhere Ich zum Zwecke der übersinnlichen Erkenntnis tätig wird. — Es darf dies durchaus nicht zu einem Abschreckungsmittel gegenüber der Schulung werden; es muß aber ganz ernst genommen werden. | Сега е от най-голямо значение духовният ученик да е придобил съвсем определено душевно състояние, когато у него настъпи съзнанието за един новороден Аз. Защото чрез своя Аз човекът е водач на своите усещания, чувства, представи, на своите нагони, влечения и страсти. Възприятията и представите не могат да бъдат оставени на самите себе си в душата. Те трябва да бъдат уреждани от мислещата трезвост. И Азът е онзи, който борави с тези закони на мисленето и който чрез тях внася ред в живота на представите и мислите. Подобно е с влеченията, нагоните, склонностите, страстите. Етичните принципи стават водачи на тези душевни сили. И чрез нравствената преценка Азът става водач на душата в тази област. Когато сега човек извлече от своя обикновен Аз един висш, първият в известно отношение става самостоятелен. От него се отнема толкова от живата сила, колкото се насочва към висшия Аз. Но да предположим, че човек още не е развил в себе си известна способност и твърдост в законите на мисленето и в способността за преценка и би искал на такава степен да роди своя висш Аз. Той ще може да остави на своя обикновен Аз само толкова мисловна способност, колкото е развил преди това. Ако мярата на подреденото мислене е твърде малка, в обикновения Аз, който е станал самостоятелен, ще се появят неподредено, объркано, фантастично мислене и съждение. И понеже при такава личност новороденият Аз също може да бъде само слаб, за свръхсетивното виждане обърканият нисш Аз ще придобие надмощие и човекът няма да проявява равновесие на своята способност за преценка при наблюдението на свръхсетивното. Ако той беше развил достатъчно способност за логическо мислене, би могъл спокойно да остави своя обикновен Аз на неговата самостоятелност. – И в етичната област е също така. Ако човек не е придобил твърдост в моралната преценка, ако не е станал достатъчно господар над склонности, нагони и страсти, тогава той ще направи своя обикновен Аз самостоятелен в състояние, в което действат посочените душевни сили. Може да се случи човек при установяването на преживените свръхсетивни познания да не проявява толкова високо чувство за истина, колкото в онова, което осъзнава чрез физическия външен свят. При така разхлабено чувство за истина той би могъл да смята за духовна действителност какво ли не, което е само негово фантазьорство. В това чувство за истина трябва да действат твърдостта на етичната преценка, сигурността на характера, задълбочеността на съвестта, които са изградени в оставения назад Аз, преди висшият Аз да стане деен с цел свръхсетивно познание. – Това в никакъв случай не бива да се превърне в средство, което да отблъсква от обучението; но то трябва да бъде взето съвсем сериозно. |
| 285 | Wer den starken Willen hat, alles zu tun, was das erste Ich zur inneren Sicherheit in der Ausübung seiner Verrichtungen bringt, der braucht vor der zur übersinnlichen Erkenntnis bewirkten Loslösung eines zweiten Ich durch die geistige Schulung durchaus nicht zurückzuschrecken. Nur muß er sich vorhalten, daß Selbsttäuschung dann eine große Macht über den Menschen hat, wenn es sich darum handelt, daß dieser sich für etwas «reif» befinden soll. In derjenigen Geistesschulung, welche hier beschrieben ist, erlangt der Mensch eine solche Ausbildung seines Gedankenlebens, daß er in Gefahren, zu irren, wie sie oft vermutet werden, nicht kommen kann. Diese Gedankenausbildung bewirkt, daß alle inneren Erlebnisse, welche notwendig sind, auftreten, daß sie aber so sich abspielen, wie sie von der Seele durchgemacht werden müssen, ohne von schädlichen Phantasieverirrungen begleitet zu sein. Ohne entsprechende Gedankenausbildung können die Erlebnisse eine starke Unsicherheit in der Seele hervorrufen. Die hier betonte Art bewirkt, daß die Erlebnisse so auftreten, daß man sie vollkommen kennenlernt, wie man die Wahrnehmungen der physischen Welt bei gesunder Seelenverfassung kennenlernt. Man wird durch die Ausbildung des Denklebens mehr ein Beobachter dessen, was man an sich erlebt, während man ohne das Denkleben unbesonnen in dem Erlebnis drinnen steht. | Който има силната воля да направи всичко, което довежда първия Аз до вътрешна сигурност в изпълнението на неговите дейности, той няма защо изобщо да се плаши от отделянето на един втори Аз, което духовното обучение постига с цел свръхсетивно познание. Само че той трябва да има пред очи, че самоизмамата има голяма власт над човека тогава, когато става дума той да се окаже „зрял“ за нещо. В онова духовно обучение, което е описано тук, човек постига такова развитие на своя мисловен живот, че не може да изпадне в такива опасности от заблуда, каквито често се предполагат. Това развитие на мисълта води до това всички вътрешни преживявания, които са необходими, да се появяват, но да протичат така, както душата трябва да ги изживее, без да бъдат придружени от вредни заблуждения на фантазията. Без съответно развитие на мисълта преживяванията могат да предизвикат силна несигурност в душата. Подчертаният тук начин води до това преживяванията да се появяват така, че човек да ги опознае напълно, както при здраво душевно състояние опознава възприятията на физическия свят. Чрез развиването на мисловния живот човек става повече наблюдател на онова, което преживява у себе си, докато без мисловния живот той стои вътре в преживяването без трезвост. |
| 286 | Von einer sachgemäßen Schulung werden gewisse Eigenschaften genannt, welche sich durch Übung derjenige erwerben soll, welcher den Weg in die höheren Welten finden will. Es sind dies vor allem: Herrschaft der Seele über ihre Gedankenführung, über ihren Willen und ihre Gefühle. Die Art, wie diese Herrschaft durch Übung herbeigeführt werden soll, hat ein zweifaches Ziel. Einerseits soll der Seele dadurch Festigkeit, Sicherheit und Gleichgewicht so weit eingeprägt werden, daß sie sich diese Eigenschaften bewahrt, auch wenn ein zweites Ich aus ihr geboren wird. Andrerseits soll diesem zweiten Ich Stärke und innerer Halt mit auf den Weg gegeben werden. | Едно обучение, съобразено с нещата, посочва определени качества, които трябва да придобие чрез упражнение онзи, който иска да намери пътя към висшите светове. Това са преди всичко: властта на душата над хода на нейните мисли, над нейната воля и нейните чувства. Начинът, по който това владеене трябва да бъде постигнато чрез упражнение, има двояка цел. От една страна, чрез него в душата трябва да бъдат вложени твърдост, сигурност и равновесие дотолкова, че тя да запази тези качества и когато от нея се роди един втори Аз. От друга страна, на този втори Аз трябва да бъдат дадени за из път сила и вътрешна опора. |
| 287 | Was dem Denken des Menschen für die Geistesschulung vor allem notwendig ist, das ist Sachlichkeit. In der physisch sinnlichen Welt ist das Leben der große Lehrmeister für das menschliche Ich zur Sachlichkeit. Wollte die Seele in beliebiger Weise die Gedanken hin und her schweifen lassen: sie müßte alsbald sich von dem Leben korrigieren lassen, wenn sie mit ihm nicht in Konflikt kommen wollte. Die Seele muß entsprechend dem Verlauf der Tatsachen des Lebens denken. Wenn nun der Mensch die Aufmerksamkeit von der physisch-sinnlichen Welt ablenkt, so fehlt ihm die Zwangs korrektur der letzteren. Ist dann sein Denken nicht imstande, sein eigener Korrektor zu sein, so muß es ins Irrlichtelieren kommen. Deshalb muß das Denken des Geistesschülers sich so üben, daß es sich selber Richtung und Ziel geben kann. Innere Festigkeit und die Fähigkeit, streng bei einem Gegenstande zu bleiben, das ist, was das Denken in sich selbst heranziehen muß. Deshalb sollen entsprechende «Denkübungen» nicht an fernliegenden und komplizierten Gegenständen vorgenommen werden, sondern an einfachen und naheliegenden. Wer sich überwindet, durch Monate hindurch täglich wenigstens fünf Minuten seine Gedanken an einen alltäglichen Gegenstand (z.B. eine Stecknadel, einen Bleistift usw.) zu wenden und während dieser Zeit alle Gedanken auszuschließen, welche nicht mit diesem Gegenstande zusammenhängen, der hat nach dieser Richtung hin viel getan. (Man kann täglich einen neuen Gegenstand bedenken oder mehrere Tage einen festhalten.) Auch derjenige, welcher sich als «Denker» durch wissenschaftliche Schulung fühlt, sollte es nicht verschmähen, sich in solcher Art für die Geistesschulung «reif» zu machen. Denn wenn man eine Zeitlang die Gedanken heftet an etwas, was einem ganz bekannt ist, so kann man sicher sein, daß man sachgemäß denkt. Wer sich frägt: Welche Bestandteile setzen einen Bleistift zusammen? Wie werden die Materialien zu dem Bleistift vorgearbeitet? Wie werden sie nachher zusammengefügt? Wann wurden die Bleistifte erfunden? usw. usw.: ein solcher paßt seine Vorstellungen sicher mehr der Wirklichkeit an als derjenige, der darüber nachdenkt, wie die Abstammung des Menschen ist oder was das Leben ist Man lernt durch einfache Denkübungen für ein sachgemäßes Vorstellen gegenüber der Welt der Saturn-, Sonnen- und Mondenentwickelung mehr als durch komplizierte und gelehrte Ideen. Denn zunächst handelt es sich gar nicht darum, über dieses oder jenes zu denken, sondern sachgemäß durch innere Kraft zu denken. Hat man sich die Sachgemäß heit anerzogen an einem leicht überschaubaren sinnlich physischen Vorgang, dann gewöhnt sich das Denken daran, auch sachgemäß sein zu wollen, wenn es sich nicht durch die physisch-sinnliche Welt und ihre Gesetze beherrscht fühlt Und man gewöhnt es sich ab, unsachgemäß die Gedanken schwärmen zu lassen. | Онова, което е необходимо преди всичко на мисленето на човека за духовното обучение, е обективността. Във физическо-сетивния свят животът е великият учител, който възпитава човешкия Аз в обективност. Ако душата би искала да оставя мислите да блуждаят насам-натам по произволен начин, тя веднага би трябвало да приеме корекцията на живота, ако не иска да влезе в конфликт с него. Душата трябва да мисли съответно на хода на фактите на живота. Когато сега човек отклони вниманието си от физическо-сетивния свят, му липсва принудителната корекция на този свят. Ако тогава неговото мислене не е в състояние да бъде свой собствен коректор, то неизбежно ще почне да се лута като блуждаещ огън. Затова мисленето на духовния ученик трябва да се упражнява така, че да може само на себе си да дава посока и цел. Вътрешна твърдост и способността да остава строго при един предмет – това е, което мисленето трябва да възпита в себе си. Затова съответните „упражнения за мислене“ не трябва да се предприемат върху далечни и сложни предмети, а върху прости и близки. Който се пребори със себе си да насочва в продължение на месеци всеки ден поне пет минути мислите си към някакъв делничен предмет (например топлийка, молив и т.н.) и през това време да изключва всички мисли, които не са свързани с този предмет, той е направил много в тази посока. (Човек може всеки ден да размишлява върху нов предмет или да задържи един в продължение на няколко дни.) Също и онзи, който благодарение на научното си обучение се чувства „мислител“, не бива да смята за недостойно да направи себе си по такъв начин „зрял“ за духовното обучение. Защото, когато за известно време прикове мислите си към нещо, което му е напълно познато, човек може да бъде сигурен, че мисли по същество. Който се пита: От какви съставни части се състои един молив? Как се подготвят материалите за молива? Как се съединяват след това? Кога са били изобретени моливите? и т.н., и т.н.: такъв човек със сигурност приспособява своите представи към действителността повече, отколкото онзи, който размишлява какъв е произходът на човека или какво е животът. Чрез прости упражнения за мислене човек научава повече за съобразното с нещата представяне по отношение на света на сатурновото, слънчевото и лунното развитие, отколкото чрез сложни и учени идеи. Защото най-напред изобщо не става дума за това да се мисли за това или онова, а да се мисли съобразно с нещата чрез вътрешна сила. Ако човек, упражнявайки се върху един лесно обозрим сетивно-физически процес, си е възпитал съобразността с нещата, тогава мисленето свиква да иска да бъде съобразно с нещата и тогава, когато не се чувства владяно от физическо-сетивния свят и неговите закони. И човек се отучва да оставя мислите да се реят несъобразно с нещата. |
| 288 | Wie Herrscher in der GedankenWelt, so soll ein solcher die Seele auch im Gebiete des Willens werden. In der physisch-sinnlichen Welt ist es auch hier das Leben, das als Beherrscher auftritt. Es macht diese oder jene Bedürfnisse für den Menschen geltend; und der Wille fühlt sich angeregt, diese Bedürfnisse zu befriedigen. Für die höhere Schulung muß sich der Mensch daran gewöhnen, seinen eigenen Befehlen streng zu gehorchen. Wer sich an solches gewöhnt, dem wird es immer weniger und weniger beifallen, Wesenloses zu begehren. Das Unbefriedigende, Haltlose im Willensleben rührt aber von dem Begehren solcher Dinge her, von deren Verwirklichung man sich keinen deudichen Begriff macht Solche Unbefriedigung kann das ganze Gemütsleben in Unordnung bringen, wenn ein höheres Ich aus der Seele hervorgehen will. Eine gute Übung ist es, durch Monate hindurch sich zu einer bestimmten Tageszeit den Befehl zu geben: Heute «um diese bestimmte Zeit» wirst du «dieses» ausfuhren. Man gelangt dann allmählich dazu, sich die Zeit der Ausführung und die Art des auszuführenden Dinges so zu befehlen, daß die Ausführung ganz genau möglich ist So erhebt man sich über das verderbliche: «ich möchte dies; ich will jenes», wobei man gar nicht an die Ausführ barkeit denkt. Eine große Persönlichkeit läßt eine Seherin sagen: «Den lieb' ich, der Unmögliches begehrt.» (Goethe, Faust IL) Und diese Persönlichkeit (Goethe) selbst sagt: «In der Idee leben heißt, das Unmögliche behandeln, als wenn es möglich wäre.» (Goethe, Sprüche in Prosa.) Solche Aussprüche dürfen aber nicht als Einwände gegen das hier Dargestellte gebraucht werden. Denn die Forderung, die Goethe und seine Seherin (Manto) stellen, kann nur derjenige erfüllen, welcher sich an dem Begehren dessen, was möglich ist, erst herangebildet hat, um dann durch sein starkes Wollen eben das «Unmögliche» so behandeln zu können, daß es sich durch sein Wollen in ein Mögliches verwandelt. | Както в света на мислите, така и в областта на волята душата трябва да стане господар. И тук във физическо-сетивния свят животът е онзи, който се явява като господар. Той налага тези или онези потребности на човека; и волята се чувства подтикната да задоволи тези потребности. За висшето обучение човек трябва да привикне строго да се подчинява на собствените си заповеди. Който привикне на това, на него все по-малко и по-малко ще му идва наум да желае нещо лишено от същност. А незадоволителното, лишеното от опора във волевия живот произтича от влечението към такива неща, за чието осъществяване човек не си прави ясно понятие. Такава незадоволеност може да внесе безпорядък в целия сърдечен живот, когато един висш Аз иска да излезе от душата. Добро упражнение е в продължение на месеци в определен час от деня да си даваш заповедта: Днес „в този определен час“ ще изпълниш „това“. Тогава постепенно човек стига дотам да си заповядва времето на изпълнението и вида на нещото, което трябва да се изпълни, така, че изпълнението да е съвсем точно възможно. Така човек се издига над пагубното: „бих искал това; искам онова“, при което изобщо не мисли за изпълнимостта. Една велика личност кара една ясновидка да каже: „Обичам онзи, който невъзможното желае.“ (Гьоте, „Фауст“, II част.) И самата тази личност (Гьоте) казва: „Да живееш в идеята, значи да се отнасяш към невъзможното така, като че ли то е възможно.“ (Гьоте, „Изречения в проза“.) Такива изказвания обаче не бива да се използват като възражения срещу изложеното тук. Защото изискването, което поставят Гьоте и неговата ясновидка (Манто), може да изпълни само онзи, който първо се е изградил чрез влечението към онова, което е възможно, за да може след това чрез своята силна воля да се отнася именно към „невъзможното“ така, че то чрез неговата воля да се превърне в нещо възможно. |
| 289 | In bezug auf die GefühlsWelt soll es die Seele für die Geistesschulung zu einer gewissen Gelassenheit bringen. Dazu ist nötig, daß diese Seele Beherrscherin werde über den Ausdruck von Lust und Leid, Freude und Schmerz. Gerade gegenüber der Erwerbung dieser Eigenschaft kann sich manches Vorurteil ergeben. Man könnte meinen, man werde stumpf und teilnahmslos gegenüber seiner MitWelt, wenn man über das «Erfreuliche sich nicht erfreuen, über das Schmerzhafte nicht Schmerz empfinden soll». Doch darum handelt es sich nicht. Ein Erfreuliches soll die Seele erfreuen, ein Trauriges soll sie schmerzen. Sie soll nur dazu gelangen, den Ausdruck von Freude und Schmerz, von Lust und Unlust zu beherrschen. Strebt man dieses an, so wird man alsbald bemerken, daß man nicht stumpfer, sondern im Gegenteil empfänglicher wird für alles Erfreuliche und Schmerzhafte der Umgebung, als man früher war. Es erfordert allerdings ein genaues Achtgeben auf sich selbst durch längere Zeit, wenn man sich die Eigenschaft aneignen will, um die es sich hier handelt Man muß darauf sehen, daß man Lust und Leid voll miterleben kann, ohne sich dabei so zu verlieren, daß man dem, was man empfindet, einen unwillkürlichen Ausdruck gibt. Nicht den berechtigten Schmerz soll man unterdrücken, sondern das unwillkürliche Weinen; nicht den Abscheu vor einer schlechten Handlung, sondern das blinde Wüten des Zorns; nicht das Achten auf eine Gefahr, sondern das fruchtlose «Sich-Fürchten» usw. — Nur durch eine solche Übung gelangt der Geistesschüler dazu, jene Ruhe in seinem Gemüt zu haben, welche notwendig ist, damit nicht beim Geborenwerden und namentlich bei der Betätigung des höheren Ich die Seele wie eine Art Doppelgänger neben diesem höheren Ich ein zweites, ungesundes Leben fuhrt Gerade diesen Dingen gegenüber sollte man sich keiner Selbsttäuschung hingeben. Es kann manchem scheinen, daß er einen gewissen Gleichmut im gewöhnlichen Leben schon habe und daß er deshalb diese Übung nicht nötig habe. Gerade ein solcher hat sie zweifach nötig. Man kann nämlich ganz gut gelassen sein, wenn man den Dingen des gewöhnlichen Lebens gegenübersteht; und dann beim Aufsteigen in eine höhere Welt kann sich um so mehr die Gleichgewichtslosigkeit, die nur zurückgedrängt war, geltend machen. Es muß durchaus erkannt werden, daß zur Geistesschulung es weniger darauf ankommt, was man vorher zu haben scheint, als vielmehr darauf, daß man ganz gesetzmäßig übt, was man braucht. So widerspruchsvoll dieser Satz auch aussieht: er ist richtig. Hat einem auch das Leben dies oder jenes anerzogen: zur Geistesschulung dienen die Eigenschaften, welche man sich selbst anerzogen hat. Hat einem das Leben Erregtheit beigebracht, so sollte man sich die Erregtheit aberziehen; hat einem aber das Leben Gleichmut beigebracht, so sollte man sich durch Selbsterziehung so aufrütteln, daß der Ausdruck der Seele dem empfangenen Eindruck entspricht Wer über nichts lachen kann, beherrscht sein Leben ebensowenig wie derjenige, welcher, ohne sich zu beherrschen, fortwährend zum Lachen gereizt wird. | По отношение на света на чувствата душата трябва за духовното обучение да стигне до известна невъзмутимост. За това е нужно тази душа да стане господарка на изразяването на удоволствие и страдание, на радост и болка. Тъкмо по отношение на придобиването на това качество може да възникне не един предразсъдък. Човек би могъл да помисли, че ще стане тъп и безучастен към заобикалящия го свят, ако „не бива да се радва на радостното, не бива да изпитва болка от болезненото“. Но не за това става дума. Радостното трябва да радва душата, тъжното трябва да ѝ причинява болка. Тя трябва само да стигне дотам да владее изразяването на радост и болка, на удоволствие и неудоволствие. Ако човек се стреми към това, скоро ще забележи, че става не по-тъп, а напротив, по-възприемчив към всичко радостно и болезнено в обкръжението си, отколкото е бил по-рано. Наистина се изисква точно внимание към самия себе си в продължение на по-дълго време, ако човек иска да усвои качеството, за което става дума тук. Той трябва да внимава да може напълно да съпреживява удоволствие и страдание, без при това да се губи дотам, че да дава неволен израз на онова, което усеща. Не оправданата болка трябва да се потиска, а неволният плач; не отвращението от лошото дело, а сляпото бушуване на гнева; не вниманието към опасността, а безплодното „страхуване“ и т.н. – Само чрез такова упражнение духовният ученик стига дотам да има в душата си онзи покой, който е необходим, за да не би при раждането и особено при проявата на дейност на висшия Аз душата да води редом с този висш Аз, като един вид двойник, един втори, нездрав живот. Тъкмо по отношение на тези неща човек не бива да се поддава на никакво самозаблуждение. На някого може да му се струва, че вече има известна невъзмутимост в обикновения живот и че затова това упражнение не му е нужно. Тъкмо такъв има двойна нужда от него. Защото човек може съвсем добре да е невъзмутим, когато е изправен пред нещата на обикновения живот; а после, при издигането във висш свят, липсата на равновесие, която е била само потисната, може да се прояви толкова по-силно. Трябва непременно да се осъзнае, че за духовното обучение е важно не толкова онова, което човек като че ли има отпреди, колкото това да упражнява съвсем закономерно онова, което му е нужно. Колкото и противоречиво да изглежда това изречение, то е вярно. Дори животът да е възпитал у човека това или онова, за духовното обучение служат качествата, които той сам е възпитал у себе си. Ако животът е научил човека на възбуденост, той трябва да се отучи от възбудеността; но ако животът го е научил на невъзмутимост, той трябва чрез самовъзпитание така да се разтърси, че изразът на душата да съответства на полученото впечатление. Който не може да се смее на нищо, владее живота си толкова малко, колкото и онзи, който, без да се владее, непрекъснато бива подбуждан към смях. |
| 290 | Für das Denken und Fühlen ist ein weiteres Bildungsmittel die Erwerbung der Eigenschaft, welche man Positivität nennen kann. Es gibt eine schöne Legende, die besagt von dem Christus Jesus, daß er mit einigen andern Personen an einem toten Hund vorübergeht. Die andern wenden sich ab von dem häßlichen Anblick. Der Christus Jesus spricht bewundernd von den schönen Zähnen des Tieres. Man kann sich darin üben, gegenüber der Welt eine solche Seelenverfassung zu erhalten, wie sie im Sinne dieser Legende ist. Das Irrtümliche, Schlechte, Häßliche soll die Seele nicht abhalten, das Wahre, Gute und Schöne überall zu finden, wo es vorhanden ist Nicht verwechseln soll man diese Positivität mit Kritiklosigkeit, mit dem willkürlichen Verschließen der Augen gegenüber dem Schlechten, Falschen und Minderwertigen. Wer die «schönen Zähne» eines toten Tieres bewundert, der sieht auch den verwesenden Leichnam. Aber dieser Leichnam hält ihn nicht davon ab, die schönen Zähne zu sehen. Man kann das Schlechte nicht gut, den Irrtum nicht wahr finden; aber man kann es dahin bringen, daß man durch das Schlechte nicht abgehalten werde, das Gute, durch den Irrtum nicht, das Wahre zu sehen. | За мисленето и чувстването още едно средство за развитие е придобиването на качеството, което може да се нарече позитивност. Има една хубава легенда, която разказва за Христос Исус, че той минава заедно с няколко други хора покрай едно мъртво куче. Другите се извръщат от грозната гледка. Христос Исус говори с възхищение за хубавите зъби на животното. Човек може да се упражнява да поддържа спрямо света такова душевно състояние, каквото отговаря на смисъла на тази легенда. Погрешното, лошото, грозното не бива да пречи на душата да намира истинното, доброто и красивото навсякъде, където то е налице. Тази позитивност не бива да се бърка с липса на критичност, с произволното затваряне на очите пред лошото, лъжливото и малоценното. Който се възхищава на „хубавите зъби“ на едно мъртво животно, той вижда и разлагащия се труп. Но този труп не му пречи да види хубавите зъби. Човек не може да намира лошото за добро, заблудата за истина; но може да стигне дотам, че лошото да не му пречи да вижда доброто, а заблудата – истинното. |
| 291 | Das Denken in Verbindung mit dem Willen erfahrt eine gewisse Reifung, wenn man versucht, sich niemals durch etwas, was man erlebt oder erfahren hat, die unbefangene Empfänglichkeit für neue Erlebnisse rauben zu lassen. Für den Geistesschüler soll der Gedanke seine Bedeutung ganz verlieren: «Das habe ich noch nie gehört, das glaube ich nicht.» Er soll während einer gewissen Zeit geradezu überall darauf ausgehen, sich bei jeder Gelegenheit von einem jeglichen Dinge und Wesen Neues sagen zu lassen. Von jedem Luftzug, von jedem Baumblatt, von jeglichem Lallen eines Kindes kann man lernen, wenn man bereit ist, einen Gesichtspunkt in Anwendung zu bringen, den man bisher nicht in Anwendung gebracht hat. Es wird allerdings leicht möglich sein, in bezug auf eine solche Fähigkeit zu weit zu gehen. Man soll ja nicht etwa in einem gewissen Lebensalter die Erfahrungen, die man über die Dinge gemacht hat, außer acht lassen. Man soll, was man in der Gegenwart erlebt, nach den Erfahrungen der Vergangenheit beurteilen. Das kommt auf die eine Waagschale; auf die andere aber muß für den Geistesschüler die Geneigtheit kommen, immer Neues zu erfahren. Und vor allem der Glaube an die Möglichkeit, daß neue Erlebnisse den alten widersprechen können. | Мисленето във връзка с волята претърпява известно узряване, ако човек се опитва никога да не позволява нещо, което е преживял или узнал от опит, да му отнеме непредубедената възприемчивост към нови преживявания. За духовния ученик мисълта „Това никога досега не съм го чувал, не го вярвам“ трябва напълно да загуби значението си. В продължение на известно време той трябва буквално навсякъде да се стреми при всеки повод да научава нещо ново от всяко нещо и всяко същество. От всеки полъх на вятъра, от всеки лист на дървото, от всяко бърборене на дете човек може да се учи, ако е готов да приложи гледна точка, която досега не е прилагал. Наистина по отношение на такава способност лесно може да се отиде твърде далеч. Съвсем не бива човек на определена възраст да пренебрегва опита, който е натрупал за нещата. Онова, което преживява в настоящето, той трябва да преценява според опита от миналото. Това се слага на едното блюдо на везните; на другото обаче при духовния ученик трябва да легне склонността да узнава все ново и ново. И преди всичко вярата във възможността, че новите преживявания могат да противоречат на старите. |
| 292 | Damit sind fünf Eigenschaften der Seele genannt, welche sich in regelrechter Schulung der Geistesschüler anzueignen hat: die Herrschaft über die Gedankenführung, die Herrschaft über die Willensimpulse, die Gelassenheit gegenüber Lust und Leid, die Positivität im Beurteilen der Welt, die Unbefangenheit in der Auffassung des Lebens. Wer gewisse Zeiten aufeinanderfolgend dazu verwendet hat, um sich in der Erwerbung dieser Eigenschaften zu üben, der wird dann noch nötig haben, in der Seele diese Eigenschaften zum harmonischen Zusammenstimmen zu bringen. Er wird sie gewissermaßen je zwei und zwei, drei und eine usw. gleichzeitig üben müssen, um Harmonie zu bewirken. | С това са назовани пет качества на душата, които духовният ученик трябва да усвои при правилно обучение: господството над воденето на мислите, господството над волевите импулси, невъзмутимостта спрямо удоволствие и страдание, позитивността в преценката на света, непредубедеността в разбирането на живота. Който е употребил определени последователни периоди от време, за да се упражнява в придобиването на тези качества, ще трябва после още да доведе тези качества в душата до хармонично съзвучие. Той ще трябва, така да се каже, да ги упражнява едновременно по две и две, по три и едно и т.н., за да постигне хармония. |
| 293 | Die charakterisierten Übungen sind durch die Methoden der Geistesschulung angegeben, weil sie bei gründlicher Ausführung in dem Geistesschüler nicht nur das bewirken, was oben als unmittelbares Ergebnis genannt worden ist, sondern mittelbar noch vieles andere im Gefolge haben, was auf dem Wege zu den geistigen Welten gebraucht wird. Wer diese Übungen in genügendem Maße macht, wird während derselben auf manche Mängel und Fehler seines Seelenlebens stoßen; und er wird die gerade ihm notwendigen Mittel finden zur Kräftigung und Sicherung seines intellektuellen, gefühlsmäßigen und Charakterlebens. Er wird gewiß noch manche andere Übungen nötig haben, je nach seinen Fähigkeiten, seinem Temperament und Charakter; solche ergeben sich aber, wenn die genannten ausgiebig durchgemacht werden. Ja, man wird bemerken, daß die dargestellten Übungen mittelbar auch dasjenige nach und nach geben, was zunächst nicht in ihnen zu liegen scheint. Wenn z.B. jemand zu wenig Selbstvertrauen hat, so wird er nach entsprechender Zeit bemerken können, daß sich durch die Übungen das notwendige Selbstvertrauen einstellt. Und so ist es in bezug auf andere Seeleneigenschaften. (Besondere, mehr ins einzelne gehende Übungen findet man in meinem Buche: «Wie erlangt man Erkenntnisse der höheren Welten?») — Bedeutungsvoll ist, daß der Geistesschüler die angegebenen Fähigkeiten in immer höheren Graden zu steigern vermag. Die Beherrschung der Gedanken und Empfindungen muß er so weit bringen, daß die Seele die Macht erhält, Zeiten vollkommener innerer Ruhe herzustellen, in denen der Mensch seinem Geiste und seinem Herzen alles fernhält, was das alltägliche, äußere Leben an Glück und Leid, an Befriedigungen und Kümmernissen, ja an Aufgaben und Forderungen bringt. Eingelassen werden soll in solchen Zeiten nur dasjenige in die Seele, was diese selbst im Zustande der Versenkung einlassen will. Leicht kann sich demgegenüber ein Vorurteil geltend machen. Es könnte die Meinung entstehen, man werde dem Leben und seinen Aufgaben entfremdet, wenn man sich mit Herz und Geist für gewisse Zeiten des Tages aus demselben zurückzieht Das ist aber in Wirklichkeit durchaus nicht der Fall. Wer sich in der geschilderten Art Perioden der inneren Stille und des Friedens hingibt, dem wachsen aus denselben für die Aufgaben auch des äußeren Lebens so viele und so starke Kräfte zu, daß er die Lebenspflichten dadurch nicht nur nicht schlechter, sondern ganz gewiß besser erfüllt. — Von großem Werte ist es, wenn der Mensch in solchen Perioden ganz loskommt von den Gedanken an seine persönlichen Angelegenheiten, wenn er sich zu erheben vermag zu dem, was nicht nur ihn, sondern was den Menschen im allgemeinen überhaupt angeht. Ist er imstande, seine Seele zu erfüllen mit den Mitteilungen aus der höheren geistigen Welt, vermögen diese sein Interesse in einem so hohen Grade zu fesseln, wie eine persönliche Sorge oder Angelegenheit, dann wird seine Seele davon besondere Früchte haben. — Wer in dieser Weise regelnd in sein Seelenleben einzugreifen sich bemüht, der wird auch zu der Möglichkeit einer Selbstbeobachtung kommen, welche die eigenen Angelegenheiten mit der Ruhe ansieht, als wenn sie fremde wären. Die eigenen Erlebnisse, die eigenen Freuden und Leiden wie die eines andern ansehen können, ist eine gute Vorbereitung für die Geistesschulung. Man bringt es allmählich zu dem in dieser Beziehung notwendigen Grad, wenn man sich täglich nach vollbrachtem Tagewerk die Bilder der täglichen Erlebnisse vor dem Geiste vorbeiziehen läßt. Man soll sich innerhalb seiner Erlebnisse selbst im Bilde erblicken; also sich in seinem Tagesleben wie von außen betrachten. Man gelangt zu einer gewissen Praxis in solcher Selbstbeobachtung, wenn man mit der Vorstellung einzelner kleiner Teile dieses Tageslebens den Anfang macht Man wird dann immer geschickter und gewandter in solcher Rückschau, so daß man sie nach längerer Übung in einer kurzen Spanne Zeit vollständig wird gestalten können. Dieses RückwärtsAnschauen der Erlebnisse hat für die Geistesschulung deshalb seinen besonderen Wert, weil es die Seele dazu bringt, sich im Vorstellen loszumachen von der sonst innegehalte nen Gewohnheit, nur dem Verlauf des sinnenfalligen Geschehens mit dem Denken zu folgen. Im Rückwärts-Denken stellt man richtig vor, aber nicht gehalten durch den sinnenfalligen Verlauf. Das braucht man zum Einleben in die übersinnliche Welt. Daran erkraftet sich das Vorstellen in gesunder Art. Daher ist es auch gut, außer seinem Tagesleben anderes rückwärts vorzustellen, z.B. den Verlauf eines Dramas, einer Erzählung, einer Tonfolge usw. — Das Ideal für den Geistesschüler wird immer mehr werden, sich den an ihn herantretenden Lebensereignissen gegenüber so zu verhalten, daß er sie mit innerer Sicherheit und Seelenruhe an sich herankommen läßt und sie nicht nach seiner Seelenverfassung beurteilt, sondern nach ihrer inneren Bedeutung und ihrem inneren Wert. Er wird gerade durch den Hinblick auf dieses Ideal sich die seelische Grundlage schaffen, um sich den oben geschilderten Versenkungen in symbolische und andere Gedanken und Empfindungen hingeben zu können. Die hier geschilderten Bedingungen müssen erfüllt sein, weil sich das übersinnliche Erleben auf dem Boden auf erbaut, auf dem man im gewöhnlichen Seelenleben steht, bevor man in die übersinnliche Welt eintritt. In zweifacher Art ist alles übersinnliche Erleben abhängig von dem SeelenAusgangspunkt, auf dem man vor dem Eintritte steht Wer nicht darauf bedacht ist, von vornherein eine gesunde Urteilskraft zur Grundlage seiner Geistesschulung zu machen, der wird in sich solche übersinnliche Fähigkeiten entwickeln, welche ungenau und unrichtig die geistige Welt wahrnehmen. Es werden gewissermaßen seine geistigen Wahrnehmungsorgane unrichtig sich entfalten. Und wie man mit einem fehlerhaften oder kranken Auge nicht richtig in der SinnenWelt sehen kann, so kann man mit Geistorganen nicht richtig wahrnehmen, die nicht auf der Grundlage einer gesunden Urteilsfähigkeit herangebildet sind. — Wer von einer unmoralischen Seelenverfassung den Ausgangspunkt nimmt, der erhebt sich so in die geistigen Welten, daß sein geistiges Schauen wie betäubt, wie umnebelt ist. Er ist gegenüber den übersinnlichen Welten, wie jemand gegenüber der sinnlichen Welt ist, der in Betäubung beobachtet Nur wird dieser zu keinen erheblichen Aussagen kommen, während der geistige Beobachter in seiner Betäubung doch immerhin wacher ist als ein Mensch im gewöhnlichen Bewußtsein. Seine Aussagen werden deshalb zu Irrtümern gegenüber der geistigen Welt | Описаните упражнения са посочени от методите на духовното обучение, защото, когато се изпълняват основно, те предизвикват у духовния ученик не само онова, което бе назовано по-горе като непосредствен резултат, но косвено водят след себе си и много друго, което е нужно по пътя към духовните светове. Който прави тези упражнения в достатъчна мяра, ще се натъкне по време на тях на някои недостатъци и грешки на своя душевен живот; и ще намери средствата, необходими тъкмо на него, за укрепването и затвърждаването на своя интелектуален живот, на живота на своите чувства и на живота на своя характер. Той сигурно ще има нужда и от някои други упражнения според своите способности, своя темперамент и характер; такива обаче се откриват, когато посочените бъдат обстойно преминати. Нещо повече, човек ще забележи, че представените упражнения косвено дават постепенно и онова, което отначало сякаш не се съдържа в тях. Ако например някой има твърде малко самоувереност, той ще може да забележи след съответно време, че чрез упражненията се появява необходимата самоувереност. И така е и по отношение на други душевни качества. (Особени, по-подробни упражнения могат да се намерят в моята книга „Как се постигат познания за висшите светове?“) – Важно е духовният ученик да може да издига посочените способности до все по-високи степени. Той трябва да доведе овладяването на мислите и усещанията дотам, че душата да придобие силата да създава периоди на пълен вътрешен покой, в които човек държи далеч от своя дух и от своето сърце всичко, което всекидневният, външен живот носи като щастие и страдание, като удовлетворения и грижи, дори като задачи и изисквания. В такива периоди в душата трябва да се допуска само онова, което самата тя иска да допусне в състоянието на вглъбяване. Спрямо това лесно може да се прояви предразсъдък. Би могло да възникне мнението, че човек ще се отчужди от живота и неговите задачи, ако се оттегля от него със сърцето и духа си за определени периоди от деня. В действителност обаче това съвсем не е така. Който се отдава по описания начин на периоди на вътрешна тишина и мир, у него от тях израстват и за задачите на външния живот толкова много и толкова мощни сили, че благодарение на това той изпълнява житейските си задължения не само не по-лошо, но съвсем сигурно по-добре. – От голяма ценност е, когато в такива периоди човек се освободи напълно от мислите за своите лични работи, когато е в състояние да се издигне до онова, което засяга не само него, а изобщо човека в общ смисъл. Ако той е в състояние да изпълни душата си със съобщенията от висшия духовен свят, ако те могат да приковат интереса му в толкова висока степен, колкото някоя лична грижа или работа, тогава душата му ще извлече от това особени плодове. – Който се стреми по този начин да се намесва регулиращо в своя душевен живот, той ще стигне и до възможността за самонаблюдение, което гледа на собствените работи с такъв покой, сякаш са чужди. Да можеш да гледаш на собствените преживявания, на собствените радости и страдания като на тези на някой друг, е добра подготовка за духовното обучение. Човек постепенно стига до необходимата в това отношение степен, ако всеки ден, след като е завършил дневната си работа, оставя образите на дневните преживявания да минат пред духа му. Човек трябва да вижда самия себе си в образ сред своите преживявания; тоест да се разглежда в своя дневен живот като отвън. Човек придобива известна практика в такова самонаблюдение, ако започне с представянето на отделни малки части от този дневен живот. После става все по-сръчен и по-умел в такъв обратен преглед, така че след по-продължително упражнение ще може да го извършва изцяло за кратък отрязък от време. Това обратно съзерцаване на преживяванията има за духовното обучение особена ценност, защото довежда душата дотам да се освободи в представянето от иначе спазвания навик да следва с мисленето само хода на сетивно възприемаемите събития. При обратното мислене човек си представя правилно, но без да е обвързан от сетивно възприемаемия ход. Това е нужно за вживяването в свръхсетивния свят. От това представянето укрепва по здрав начин. Затова е добре освен дневния си живот човек да си представя в обратен ред и друго, например хода на една драма, на един разказ, на една поредица от тонове и т.н. – Идеалът за духовния ученик все повече ще бъде да се отнася към житейските събития, които го спохождат, така, че да ги оставя да идват към него с вътрешна сигурност и душевен покой и да ги преценява не според своето душевно състояние, а според тяхното вътрешно значение и тяхната вътрешна стойност. Тъкмо като насочва поглед към този идеал, той ще си създаде душевната основа, за да може да се отдаде на описаните по-горе вглъбявания в символични и други мисли и усещания. Описаните тук условия трябва да бъдат изпълнени, защото свръхсетивното преживяване се изгражда върху почвата, на която човек стои в обикновения душевен живот, преди да влезе в свръхсетивния свят. Всяко свръхсетивно преживяване зависи по двоен начин от душевната изходна точка, на която човек стои преди влизането. Който не се грижи от самото начало да направи здравата способност за преценка основа на своето духовно обучение, той ще развие в себе си такива свръхсетивни способности, които възприемат духовния свят неточно и неправилно. Неговите духовни органи за възприятие ще се развият, така да се каже, неправилно. И както с едно дефектно или болно око човек не може да вижда правилно в сетивния свят, така не може да възприема правилно и с духовни органи, които не са изградени върху основата на здрава способност за преценка. – Който взема за изходна точка едно неморално душевно състояние, той се издига в духовните светове така, че духовното му виждане е като замаяно, като замъглено. Спрямо свръхсетивните светове той е като човек, който наблюдава сетивния свят в замаяност. Само че последният няма да стигне до никакви значими твърдения, докато духовният наблюдател в своята замаяност все пак е по-буден от човек в обикновеното съзнание. Затова неговите твърдения се превръщат в заблуди спрямо духовния свят. |
| 294 | Die innere Gediegenheit der imaginativen Erkenntnisstufe wird dadurch erreicht, daß die dargestellten seelischen Versenkungen (Meditationen) unterstützt werden von dem, was man die Gewöhnung an «sinnlichkeitsfreies Denken» nennen kann. Wenn man sich einen Gedanken auf Grund der Beobachtung in der physisch-sinnlichen Welt macht, so ist dieser Gedanke nicht sinnlichkeitsfrei. Aber es ist nicht etwa so, daß der Mensch nur solche Gedanken bilden könne. Das menschliche Denken braucht nicht leer und inhaltlos zu werden, wenn es sich nicht von sinnlichen Beobachtungen erfüllen läßt. Der sicherste und nächstliegende Weg für den Geistesschüler, zu solchem sinnlichkeitsfreien Denken zu kommen, kann der sein, die ihm von der Geisteswissenschaft mitgeteilten Tatsachen der höheren Welt zum Eigentum seines Denkens zu machen. Diese Tatsachen können von den physischen Sinnen nicht beobachtet werden. Dennoch wird der Mensch bemerken, daß er sie begreifen kann, wenn er nur Geduld und Ausdauer genug hat. Man kann ohne Schulung nicht in der höheren Welt forschen, man kann darin nicht selbst Beobachtungen machen; aber man kann ohne die höhere Schulung alles verstehen, was die Forscher aus derselben mitteilen. Und wenn jemand sagt: Wie kann ich dasjenige auf Treu und Glauben hinnehmen, was die Geistesforscher sagen, da ich es doch nicht selbst sehen kann?, so ist dies völlig unbegründet Denn es ist durchaus möglich, aus dem bloßen Nachdenken heraus die sichere Überzeugung zu erhalten: das Mitgeteilte ist wahr. Und wenn diese Überzeugung sich jemand durch Nachdenken nicht bilden kann, so rührt das nicht davon her, weil man unmöglich an etwas «glauben» könne, was man nicht sieht, sondern lediglich davon, daß man sein Nachdenken noch nicht vorurteilslos, umfassend, gründlich genug angewendet hat Um in diesem Punkte Klarheit zu haben, muß man bedenken, daß das menschliche Denken, wenn es sich energisch innerlich aufrafft, mehr begreifen kann, als es in der Regel wähnt In dem Gedanken selbst liegt nämlich schon eine innere Wesenheit, welche im Zusammenhang steht mit der übersinnlichen Welt Die Seele ist sich gewöhnlich dieses Zusammenhanges nicht bewußt, weil sie gewöhnt ist, die Gedankenfahigkeit nur an der SinnenWelt heranzuziehen. Sie hält deshalb für unbegreiflich, was ihr aus der übersinnlichen Welt mitgeteilt wird. Dies ist aber nicht nur begreiflich für ein durch Geistesschulung erzogenes Denken, sondern für jedes Denken, das sich seiner vollen Kraft bewußt ist und sich derselben bedienen will. — Dadurch, daß man sich unablässig zum Eigentum macht, was die Geistesforschung sagt, gewöhnt man sich an ein Denken, das nicht aus den sinnlichen Beobachtungen schöpft Man lernt erkennen, wie im Innern der Seele Gedanke sich an Gedanke webt, wie Gedanke den Gedanken sucht, auch wenn die Gedankenverbindungen nicht durch die Macht der Sinnenbeobachtung bewirkt werden. Das Wesendiche dabei ist, daß man so gewahr wird, wie die GedankenWelt inneres Leben hat, wie man sich, indem man wirklich denkt, im Bereiche einer übersinnlichen lebendigen Welt schon befindet Man sagt sich: Es ist etwas in mir, was einen Gedankenorganismus ausbildet; aber ich bin doch eines mit diesem «Etwas». Man erlebt so in der Hingabe an sinnlichkeitsfreies Denken, daß etwas Wesenhaftes besteht, was einfließt in unser Innenleben, wie die Eigenschaften der Sinnendinge durch unsere physischen Organe in uns einfließen, wenn wir sinnlich beobachten. Da draußen im Raume — so sagt sich der Beobachter der SinnenWelt — ist eine Rose; sie ist mir nicht fremd, denn sie kündigt sich mir durch ihre Farbe und ihren Geruch an. Man braucht nun nur genug vorurteilslos zu sein, um sich dann, wenn das sinnlichkeitsfreie Denken in einem arbeitet, ganz entsprechend zu sagen: es kündigt sich mir ein Wesenhaftes an, welches in mir Gedanken an Gedanken bindet, welches einen Gedankenorganismus formt. Es besteht aber ein Unterschied in den Empfindungen gegenüber dem, was der Beobachter der äußeren SinnenWelt im Auge hat, und dem, was sich wesenhaft in dem sinnlichkeitsfreien Denken ankündigt. Der erste Beobachter fühlt sich der Rose gegenüber außenstehend, derjenige, welcher dem sinnlichkeitsfreien Denken hingegeben ist, fühlt das in ihm sich ankündigende Wesenhafte wie in sich, er fühlt sich mit ihm eins. Wer mehr oder weniger bewußt nur das als wesenhaft: gelten lassen will, was ihm wie ein äußerer Gegenstand gegenübertritt, der wird allerdings nicht das Gefühl erhalten können: was ein Wesenhaftes für sich ist, das kann sich mir auch dadurch ankündigen, daß ich mit ihm wie in eins vereinigt bin. Um in dieser Beziehung richtig zu sehen, muß man folgendes innere Erlebnis haben können. Man muß unterscheiden lernen zwischen den Gedankenverbindungen, die man durch eigene Willkür schafft, und denjenigen, welche man in sich erlebt, wenn man solche eigene Willkür in sich schweigen läßt In dem letzteren Falle kann man dann sagen: Ich bleibe in mir ganz still; ich führe keine Gedankenverbindungen herbei; ich gebe mich dem hin, was «in mir denkt». Dann ist es vollberechtigt, zu sagen: in mir wirkt ein für sich Wesenhaftes, wie es berechtigt ist zu sagen: auf mich wirkt die Rose, wenn ich ein bestimmtes Rot sehe, einen bestimmten Geruch wahrnehme. — Es ist dabei kein Widerspruch, daß man doch den Inhalt seiner Gedanken aus den Mitteilungen der Geistesforscher schöpft. Die Gedanken sind dann zwar bereits da, wenn man sich ihnen hingibt; aber man kann sie nicht denken, wenn man sie nicht in jedem Falle in der Seele wieder neu nachschafft. Darauf eben kommt es an, daß der Geistesforscher solche Gedanken in seinem Zuhörer und Leser wachruft, welche diese aus sich erst holen müssen, während derjenige, welcher Sinnlich-Wirkliches beschreibt, auf etwas hindeutet, was von Zuhörer und Leser in der SinnenWelt beobachtet werden kann. | Вътрешната солидност на имагинативната степен на познанието се постига, като описаните душевни вглъбявания (медитации) се подкрепят от онова, което може да се нарече привикване към „свободно от сетивността мислене“. Когато човек си създава мисъл въз основа на наблюдението във физически-сетивния свят, тази мисъл не е свободна от сетивността. Но не е така, че човек би могъл да образува само такива мисли. Човешкото мислене не е нужно да става празно и без съдържание, ако не се оставя да бъде изпълнено от сетивни наблюдения. Най-сигурният и най-близкият път за духовния ученик да стигне до такова свободно от сетивността мислене може да бъде този: да направи фактите на висшия свят, съобщени му от духовната наука, собственост на своето мислене. Тези факти не могат да бъдат наблюдавани от физическите сетива. Въпреки това човек ще забележи, че може да ги разбере, стига само да има достатъчно търпение и постоянство. Без обучение човек не може да изследва във висшия свят, не може сам да прави наблюдения в него; но без висшето обучение може да разбере всичко, което изследователите съобщават оттам. И когато някой каже: „Как мога да приема на доверие онова, което казват духовните изследователи, след като сам не мога да го видя?“, това е напълно неоснователно. Защото е напълно възможно само чрез размишление да се стигне до сигурното убеждение: съобщеното е истина. И ако някой не може да си създаде това убеждение чрез размишление, причината не е в това, че човек не би могъл да „вярва“ в нещо, което не вижда, а единствено в това, че още не е приложил размишлението си достатъчно непредубедено, всеобхватно и основно. За да има яснота по този въпрос, човек трябва да вземе предвид, че човешкото мислене, когато енергично се стегне вътрешно, може да разбере повече, отколкото обикновено си въобразява. В самата мисъл всъщност вече се съдържа една вътрешна същност, която е във връзка със свръхсетивния свят. Душата обикновено не съзнава тази връзка, защото е свикнала да прилага способността за мислене само към сетивния свят. Затова тя смята за неразбираемо онова, което ѝ се съобщава от свръхсетивния свят. Това обаче е разбираемо не само за едно мислене, възпитано чрез духовно обучение, но за всяко мислене, което съзнава пълната си сила и иска да си служи с нея. – Като непрестанно прави своя собственост онова, което казва духовното изследване, човек свиква с едно мислене, което не черпи от сетивните наблюдения. Научава се да разпознава как във вътрешността на душата мисъл се вплита в мисъл, как мисъл търси мисъл дори когато мисловните връзки не са предизвикани от силата на сетивното наблюдение. Същественото при това е, че така човек осъзнава как светът на мислите има вътрешен живот, как, като действително мисли, вече се намира в областта на един свръхсетивен жив свят. Човек си казва: В мен има нещо, което изгражда мисловен организъм; но аз все пак съм едно с това „нещо“. Така, в отдадеността към свободното от сетивността мислене, човек преживява, че съществува нещо същностно, което се влива в нашия вътрешен живот, както свойствата на сетивните неща се вливат в нас чрез нашите физически органи, когато наблюдаваме сетивно. Там вън в пространството – така си казва наблюдателят на сетивния свят – има една роза; тя не ми е чужда, защото ми се възвестява чрез своя цвят и своя аромат. Нужно е само човек да е достатъчно непредубеден, за да си каже тогава, когато в него работи свободното от сетивността мислене, съвсем аналогично: възвестява ми се нещо същностно, което свързва в мен мисъл с мисъл, което оформя мисловен организъм. Има обаче разлика в усещанията спрямо онова, което има пред очи наблюдателят на външния сетивен свят, и онова, което се възвестява като същностно в свободното от сетивността мислене. Първият наблюдател чувства, че стои извън розата; онзи, който е отдаден на свободното от сетивността мислене, чувства същностното, което се възвестява в него, като в себе си, чувства се едно с него. Който повече или по-малко съзнателно иска да признае за същностно само онова, което застава срещу него като външен предмет, той наистина няма да може да стигне до чувството: онова, което е нещо същностно само за себе си, може да ми се възвести и чрез това, че съм като слят в едно с него. За да вижда човек правилно в това отношение, той трябва да може да има следното вътрешно преживяване. Трябва да се научи да различава между мисловните връзки, които създава по собствен произвол, и онези, които преживява в себе си, когато остави такъв собствен произвол да замлъкне в него. В последния случай човек може тогава да каже: Оставам в себе си съвсем тих; не предизвиквам никакви мисловни връзки; отдавам се на онова, което „мисли в мен“. Тогава е напълно оправдано да се каже: в мен действа нещо същностно само за себе си, както е оправдано да се каже: върху мен действа розата, когато виждам определено червено, възприемам определен аромат. – При това няма противоречие в това, че човек все пак черпи съдържанието на своите мисли от съобщенията на духовните изследователи. Тогава мислите наистина вече са налице, когато човек им се отдава; но той не може да ги мисли, ако не ги пресъздава във всеки отделен случай отново в душата. Тъкмо за това става дума: духовният изследовател да събужда у своя слушател и читател такива мисли, които те тепърва трябва да извлекат от себе си, докато онзи, който описва сетивно-действителното, посочва нещо, което слушателят и читателят могат да наблюдават в сетивния свят. |
| 295 | (Es ist der Weg, welcher durch die Mitteilungen der Geisteswissenschaft in das sinnlichkeitsfreie Denken fuhrt, ein durchaus sicherer. Es gibt aber noch einen andern, welcher sicherer und vor allem genauer, dafür aber auch für viele Menschen schwieriger ist. Er ist in meinen Büchern «Erkenntnistheorie der Goetheschen Weltanschauung» und «Philosophie der Freiheit» dargestellt. Diese Schriften geben wieder, was der menschliche Gedanke sich erarbeiten kann, wenn das Denken sich nicht den Eindrücken der physisch sinnlichen AußenWelt hingibt, sondern nur sich selbst Es arbeitet dann das reine Denken, nicht das bloß in Erinnerungen an Sinnliches sich ergehende in dem Menschen, wie eine in sich lebendige Wesenheit. Dabei ist in den genannten Schriften nichts aufgenommen aus den Mitteilungen der Geisteswissenschaft selbst. Und doch ist gezeigt, daß das reine, nur in sich arbeitende Denken Aufschlüsse gewinnen kann über die Welt, das Leben und den Menschen. Es stehen diese Schriften auf einer sehr wichtigen Zwischenstufe zwischen dem Erkennen der SinnenWelt und dem der geistigen Welt. Sie bieten dasjenige, was das Denken gewinnen kann, wenn es sich erhebt über die sinnliche Beobachtung, aber noch den Eingang vermeidet in die Geistesforschung. Wer diese Schriften auf seine ganze Seele wirken läßt, der steht schon in der geistigen Welt; nur daß sich diese ihm als GedankenWelt gibt Wer sich in der Lage fühlt, solch eine Zwischenstufe auf sich wirken zu lassen, der geht einen sicheren Weg; und er kann sich dadurch ein Gefühl gegenüber der höheren Welt erringen, das für alle Folgezeit ihm die schönsten Früchte tragen wird.) | (Пътят, който води чрез съобщенията на духовната наука към свободното от сетивността мислене, е напълно сигурен. Има обаче и друг, който е по-сигурен и преди всичко по-точен, но затова пък за много хора и по-труден. Той е представен в моите книги „Теория на познанието на Гьотевия светоглед“ и „Философия на свободата“. Тези съчинения предават онова, което човешката мисъл може да си изработи, когато мисленето не се отдава на впечатленията на физически-сетивния външен свят, а само на себе си. Тогава в човека работи като живо в себе си същество чистото мислене, а не онова, което само се движи в спомени за сетивното. При това в посочените съчинения не е включено нищо от съобщенията на самата духовна наука. И все пак е показано, че чистото, работещо само в себе си мислене може да придобие разяснения за света, живота и човека. Тези съчинения стоят на една много важна междинна степен между познаването на сетивния свят и това на духовния свят. Те предлагат онова, което мисленето може да придобие, когато се издигне над сетивното наблюдение, но все още избягва да влезе в духовното изследване. Който остави тези съчинения да действат върху цялата му душа, той вече стои в духовния свят; само че този свят му се представя като свят на мислите. Който се чувства в състояние да остави такава междинна степен да действа върху него, той върви по сигурен път; и чрез това може да извоюва в себе си чувство спрямо висшия свят, което през цялото следващо време ще му носи най-прекрасните плодове.) |
| 296 | Das Ziel der Versenkung (Meditation) in die oben charakterisierten symbolischen Vorstellungen und Empfindungen ist, genau gesprochen, die Heranbildung der höheren Wahrnehmungsorgane innerhalb des astralischen Leibes des Menschen. Sie werden aus der Substanz dieses astralischen Leibes heraus zunächst geschaffen. Diese neuen Beobachtungs organe vermitteln eine neue Welt, und in dieser neuen Welt lernt sich der Mensch als ein neues Ich kennen. Von den Beobachtungsorganen der sinnlich-physischen Welt unterscheiden sich jene neuen schon dadurch, daß sie tätige Organe sind. Während Auge und Ohr sich passiv verhalten und Licht und Ton auf sich wirken lassen, kann von den geistig-seelischen Wahrnehmungsorganen gesagt werden, daß sie in fortwährender Tätigkeit sind, während sie wahrnehmen, und daß sie ihre Gegenstände und Tatsachen gewissermaßen in vollem Bewußtsein ergreifen. Dadurch ergibt sich das Gefühl, daß geistig-seelisches Erkennen ein Vereinigen mit den entsprechenden Tatsachen ist, ein «in ihnen leben». — Man kann die einzelnen sich bildenden geistig-seelischen Organe vergleichsweise «Lotusblumen» nennen, entsprechend der Form, die sich das übersinnliche Bewußtsein von ihnen (imaginativ) machen muß. (Selbstverständlich muß man sich klar sein darüber, daß solche Bezeichnung mit der Sache nicht mehr zu tun hat als der Ausdruck «Flügel», wenn man von «Lungenflügeln» spricht) Durch ganz bestimmte Arten von innerer Versenkung wird auf den Astralleib so gewirkt, daß sich das eine oder andere geistig-seelische Organ, die eine oder die andere «Lotusblume» bildet. Es sollte, nach allem in diesem Buche Ausgeführten, überflüssig sein, zu betonen, daß man sich diese «Beobachtungsorgane» nicht wie etwas vorzustellen hat, das in der Vorstellung seines sinnlichen Bildes ein Abdruck seiner Wirklichkeit ist. Diese «Organe» sind eben übersinnlich und bestehen in einer bestimmt geformten Seelenbetätigung; und sie bestehen nur insofern und so lange, als diese Seelenbetätigung geübt wird. Etwas, was sich als Sinnenfalliges anschauen läßt, ist mit diesen Organen so wenig am Menschen, als irgendein «Dunst» um ihn ist, wenn er denkt. Wer sich das Übersinnliche durchaus sinnlich vorstellen will, gerät eben in Mißverständnisse. Trotz des Überflüssigen dieser Bemerkung mag sie hier stehen, weil es immer wieder Bekenner des Übersinnlichen gibt, die in ihren Vorstellungen nur ein Sinnliches haben wollen; und weil es immer wieder Gegner der übersinnlichen Erkenntnis gibt, die glauben, der Geistesforscher spreche von «Lotusblumen» wie von feineren sinnfälligen Gebilden. Jede regelrechte Meditation, die im Hinblick auf die imaginative Erkenntnis gemacht wird, hat ihre Wirkung auf das eine oder das andere Organ. (In meinem Buche «Wie erlangt man Erkenntnisse der höheren Welten?» sind einzelne von den Methoden der Meditation und des Übens angegeben, welche auf das eine oder andere Organ wirken.) Eine regelrechte Schulung richtet die einzelnen Übungen des Geistesschülers so ein und läßt sie so aufeinander folgen, daß die Organe sich einzeln mit- oder nacheinander entsprechend ausbilden können. Zu dieser Ausbildung gehört bei dem Geistesschüler viel Geduld und Ausdauer. Wer nur ein solches Maß von Geduld hat, wie es die gewöhnlichen Lebensverhältnisse dem Menschen in der Regel geben, der wird damit nicht ausreichen. Denn es dauert lange, oft sehr, sehr lange, bis die Organe so weit sind, daß der Geistesschüler sie zu Wahrnehmungen in der höheren Welt gebrauchen kann. In diesem Momente tritt für ihn das ein, was man Erleuchtung nennt, im Gegensatz zur Vorbereitung oder Reinigung, die in den Übungen für die Ausbildung der Organe besteht. (Von «Reinigung» wird gesprochen, weil durch die entsprechenden Übungen sich der Schüler von all dem für ein gewisses Gebiet inneren Lebens reinigt, was nur aus der sinnlichen BeobachtungsWelt kommt.) Es kann durchaus so kommen, daß dem Menschen auch vor der eigentlichen Erleuchtung wiederholt «Lichtblitze» kommen aus einer höheren Welt. Solche soll er dankbar hinnehmen. Sie schon können ihn zu einem Zeugen von der geistigen Welt machen. Aber er sollte auch nicht wanken, wenn dies während seiner Vorbereitungszeit gar nicht der Fall ist, die ihm vielleicht allzulang erscheint Wer überhaupt in Ungeduld verfallen kann, «weil er noch nichts sieht», der hat noch nicht das rechte Verhältnis zu einer höheren Welt gewonnen. Das letztere hat nur derjenige erfaßt, dem die Übungen, die er durch die Schulung macht, etwas wie Selbstzweck sein können. Dieses Üben ist ja in Wahrheit das Arbeiten an einem Geistig-Seelischen, nämlich an dem eigenen Astralleibe. Und man kann «fühlen», auch wenn «man nichts sieht»: «Ich arbeite geistig-seelisch.» Nur wenn man sich von vornherein eine bestimmte Meinung macht, was man eigendich «sehen» will, dann wird man dieses Gefühl nicht haben. Dann wird man für nichts halten, was in Wahrheit etwas unermeßlich Bedeutungsvolles ist. Man sollte aber subtil achten auf alles, was man während des Übens erlebt und was so grundverschieden ist von allen Erlebnissen in der sinnlichen Welt. Man wird dann schon bemerken, daß man in seinen Astralleib hinein nicht wie in eine gleichgültige Substanz arbeitet, sondern daß in demselben lebt eine ganz andere Welt, von der man durch das Sinnenleben nichts weiß. Höhere Wesenheiten wirken auf den Astralleib, wie die physisch-sinnliche AußenWelt auf den physischen Leib wirkt Und man «stößt» auf das höhere Leben in dem eigenen Astralleib, wenn man sich davor nur nicht verschließt Wenn sich jemand immer wieder und wie der sagt: «ich nehme nichts wahr», dann ist es zumeist so, daß er sich eingebildet hat, diese Wahrnehmung müsse so oder so aussehen; und weil er das dann nicht sieht, wovon er sich einbildet, er müsse es sehen, so sagt er: «ich sehe nichts.» | Целта на вглъбяването (медитацията) в описаните по-горе символични представи и усещания е, точно казано, изграждането на висшите органи за възприятие в астралното тяло на човека. Те отначало се създават от субстанцията на това астрално тяло. Тези нови органи за наблюдение опосредстват един нов свят и в този нов свят човекът се опознава като един нов Аз. Онези нови органи се различават от органите за наблюдение на сетивно-физическия свят още по това, че са дейни органи. Докато окото и ухото се държат пасивно и оставят светлината и тона да действат върху тях, за духовно-душевните органи за възприятие може да се каже, че са в непрекъсната дейност, докато възприемат, и че обхващат своите предмети и факти, така да се каже, в пълно съзнание. Оттук се поражда чувството, че духовно-душевното познание е сливане със съответните факти, „живеене в тях“. – Отделните образуващи се духовно-душевни органи човек може за сравнение да нарече „лотосови цветове“, съответно на формата, която свръхсетивното съзнание трябва да си създаде (имагинативно) за тях. (Разбира се, трябва да е ясно, че такова обозначение има не повече общо с нещата, отколкото изразът „крило“, когато се говори за „крилата на белите дробове“.) Чрез съвсем определени видове вътрешно вглъбяване се въздейства върху астралното тяло така, че се образува един или друг духовно-душевен орган, един или друг „лотосов цвят“. След всичко изложено в тази книга би трябвало да е излишно да се подчертава, че тези „органи за наблюдение“ не бива да се представят като нещо, което в представата за своя сетивен образ е отпечатък на своята действителност. Тези „органи“ са именно свръхсетивни и се състоят в определено оформена душевна дейност; и те съществуват само дотолкова и само докато тази душевна дейност се упражнява. С тези органи у човека има нещо, което може да се съзерцава като сетивно възприемаемо, толкова малко, колкото около него има някаква „мъгла“, когато той мисли. Който непременно иска да си представя свръхсетивното сетивно, изпада именно в недоразумения. Макар тази забележка да е излишна, нека тя стои тук, защото отново и отново има привърженици на свръхсетивното, които искат в своите представи да имат само нещо сетивно; и защото отново и отново има противници на свръхсетивното познание, които мислят, че духовният изследовател говори за „лотосови цветове“ като за по-фини сетивно възприемаеми образувания. Всяка правилна медитация, която се прави с оглед на имагинативното познание, има своето въздействие върху един или друг орган. (В моята книга „Как се постигат познания за висшите светове?“ са посочени някои от методите на медитацията и на упражняването, които действат върху един или друг орган.) Едно правилно обучение подрежда отделните упражнения на духовния ученик и ги редува така, че органите да могат да се развиват съответно поотделно, едновременно или един след друг. За това развитие от духовния ученик се изискват много търпение и постоянство. Който има само такава мяра търпение, каквато обикновените житейски условия по правило дават на човека, няма да има достатъчно. Защото трае дълго, често много, много дълго, докато органите стигнат дотам, че духовният ученик да може да ги използва за възприятия във висшия свят. В този момент за него настъпва онова, което се нарича просветление, за разлика от подготовката или очистването, което се състои в упражненията за развитието на органите. (Говори се за „очистване“, защото чрез съответните упражнения ученикът се очиства за определена област от вътрешния живот от всичко, което идва само от сетивния свят на наблюдението.) Напълно е възможно човек и преди същинското просветление многократно да получава „светкавици“ от един висш свят. Такива той трябва да приема с благодарност. И те вече могат да го направят свидетел на духовния свят. Но той не бива и да се колебае, ако това изобщо не се случва през неговото време на подготовка, което може би му се струва прекалено дълго. Който изобщо може да изпадне в нетърпение, „защото още нищо не вижда“, той още не е придобил правилното отношение към един висш свят. Последното е схванал само онзи, за когото упражненията, които прави чрез обучението, могат да бъдат нещо като самоцел. Та това упражняване в действителност е работа върху нещо духовно-душевно, а именно върху собственото астрално тяло. И човек може да „чувства“ дори когато „не вижда нищо“: „Аз работя духовно-душевно.“ Само ако човек си е съставил от самото начало определено мнение какво всъщност иска да „види“, тогава няма да има това чувство. Тогава ще смята за нищо онова, което в действителност е нещо безмерно значимо. Човек обаче трябва да следи с тънко внимание всичко, което преживява по време на упражняването и което е толкова коренно различно от всички преживявания в сетивния свят. Тогава той вече ще забележи, че не работи в своето астрално тяло като в някаква безразлична субстанция, а че в него живее един съвсем друг свят, за който чрез сетивния живот не знае нищо. Висши същества действат върху астралното тяло, както физически-сетивният външен свят действа върху физическото тяло. И човек се „натъква“ на висшия живот в собственото си астрално тяло, стига само да не се затваря пред него. Когато някой отново и отново си казва: „Не възприемам нищо“, тогава най-често е така, че си е въобразил, че това възприятие трябва да изглежда така или иначе; и понеже не вижда онова, за което си въобразява, че трябва да го види, той казва: „Не виждам нищо.“ |
| 297 | Wer sich aber die rechte Gesinnung aneignet gegenüber dem Üben der Schulung, der wird in diesem Üben immer mehr etwas haben, was er um seiner selbst willen liebt Dann aber weiß er, daß er durch das Üben selbst in einer geistig-seelischen Welt steht, und er wartet in Geduld und Ergebung was sich weiter ergibt. Es kann diese Gesinnung in dem Geistesschüler in folgenden Worten am besten zum Bewußtsein kommen: «Ich will alles tun, was mir als Übungen angemessen ist, und ich weiß, daß mir in der entsprechenden Zeit so viel zukommen wird, als mir wichtig ist. Ich verlange dies nicht ungeduldig; mache mich aber immer bereit, es zu empfangen.» Dagegen läßt sich auch nicht einwenden: «Der Geistesschüler soll also im Dunkeln tappen, durch eine vielleicht unermeßlich lange Zeit; denn daß er mit seinem Üben auf dem richtigen Wege ist, kann sich ihm doch erst zeigen, wenn der Erfolg da ist.» Es ist jedoch nicht so, daß erst der Erfolg die Erkenntnis von der Richtigkeit des Übens bringen kann. Wenn der Schüler richtig sich zu den Übungen stellt, dann gibt ihm die Befriedigung, die er durch das Üben selbst hat, die Klarheit, daß er etwas Richtiges tut, nicht erst der Erfolg. Richtig üben auf dem Gebiete der Geistesschulung verbindet sich eben mit einer Befriedigung, die nicht bloße Befriedigung, sondern Erkenntnis ist. Nämlich die Erkenntnis: ich tue etwas, wovon ich sehe, daß es mich in der richtigen Linie vorwärts bringt Jeder Geistesschüler kann diese Erkenntnis in jedem Augenblick haben, wenn er nur auf seine Erlebnisse subtil aufmerksam ist. Wenn er diese Aufmerksamkeit nicht anwendet, dann geht er eben an den Erlebnissen vorbei, wie ein in Gedanken versunkener Fußgänger, der die Bäume zu bei den Seiten des Weges nicht sieht, obgleich er sie sehen würde, wenn er den Blick aufmerksam auf sie richtete. — Es ist durchaus nicht wünschenswert, daß das Eintreten eines anderen Erfolges, als derjenige ist, der im Üben sich immer ergibt, beschleunigt werde. Denn es könnte das leicht nur der geringste Teil dessen sein, was eigentlich eintreten sollte. In bezug auf die geistige Entwickelung ist oft ein teilweiser Erfolg der Grund einer starken Verzögerung des vollen Erfolges. Die Bewegung unter solchen Formen des geistigen Lebens, wie sie dem teilweisen Erfolg entsprechen, stumpft ab gegen die Einflüsse der Kräfte, welche zu höheren Punkten der Entwickelung führen. Und der Gewinn, den man dadurch erzielt, daß man doch in die geistige Welt «hineingesehen hat», ist nur ein scheinbarer; denn dieses Hineinschauen kann nicht die Wahrheit, sondern nur Trugbilder liefern. | Който обаче усвои правилната нагласа спрямо упражняването в обучението, той ще има в това упражняване все повече нещо, което обича заради самото него. Тогава обаче той знае, че чрез самото упражняване стои в един духовно-душевен свят, и чака с търпение и примирение какво ще последва по-нататък. Тази нагласа най-добре може да стигне до съзнанието на духовния ученик чрез следните думи: „Искам да правя всичко, което ми е подходящо като упражнения, и знам, че в съответното време ще ми бъде дадено толкова, колкото е важно за мен. Не го искам нетърпеливо; но винаги се подготвям да го приема.“ Срещу това не може да се възрази и следното: „Значи духовният ученик трябва да върви пипнешком в тъмното, може би безмерно дълго време; защото това, че е на правилния път със своето упражняване, може да му се покаже едва когато е налице успехът.“ Не е обаче така, че едва успехът може да донесе познанието за правилността на упражняването. Когато ученикът се отнася правилно към упражненията, тогава удовлетворението, което има от самото упражняване, а не едва успехът, му дава яснотата, че прави нещо правилно. Правилното упражняване в областта на духовното обучение се свързва именно с едно удовлетворение, което не е просто удовлетворение, а познание. А именно познанието: правя нещо, за което виждам, че ме води напред по правилната линия. Всеки духовен ученик може да има това познание във всеки момент, стига само да следи с тънко внимание своите преживявания. Ако не прилага това внимание, тогава той минава покрай преживяванията, като потънал в мисли пешеходец, който не вижда дърветата от двете страни на пътя, макар че би ги видял, ако насочеше погледа си внимателно към тях. – Съвсем не е желателно да се ускорява настъпването на някакъв друг успех освен онзи, който винаги се получава при упражняването. Защото това лесно би могло да бъде само най-малката част от онова, което всъщност трябва да настъпи. По отношение на духовното развитие частичният успех често е причина за силно забавяне на пълния успех. Движението сред такива форми на духовния живот, каквито отговарят на частичния успех, притъпява чувствителността към влиянията на силите, които водят към по-високи точки на развитието. А печалбата, която човек постига с това, че все пак „е надникнал“ в духовния свят, е само привидна; защото това надникване не може да даде истината, а само измамни образи. |
| 298 | Die geistig-seelischen Organe, die Lotusblumen, bilden sich so, daß sie dem übersinnlichen Bewußtsein an dem in Schulung befindlichen Menschen wie in der Nähe bestimmter physischer Körperorgane erscheinen. Aus der Reihe dieser Seelenorgane sollen hier genannt werden: dasjenige, das wie in der Nähe der Augenbrauenmitte erfühlt wird (die sogenannte zweiblättrige Lotusblume), dasjenige in der Gegend des Kehlkopfes (die sechzehnblättrige Lotusblume), das dritte in der Herzgegend (die zwölfblättrige Lotusblume), das vierte in der Gegend der Magengrube. Andere solche Organe erscheinen in der Nähe anderer physischer Körperteile. (Die Namen «zwei-» oder «sechzehnblättrig» können gebraucht werden, weil die betreffenden Organe sich mit Blumen mit entsprechender Blätterzahl vergleichen lassen. | Духовно-душевните органи, лотосовите цветове, се образуват така, че за свръхсетивното съзнание у човека, който е в обучение, те се явяват като в близост до определени физически телесни органи. Измежду тези душевни органи тук трябва да бъдат назовани: онзи, който се усеща като в близост до средата между веждите (така нареченият двулистен лотосов цвят), онзи в областта на гръкляна (шестнадесетлистният лотосов цвят), третият в областта на сърцето (дванадесетлистният лотосов цвят), четвъртият в областта на стомашната ямка. Други такива органи се явяват в близост до други физически части на тялото. (Имената „дву-“ или „шестнадесетлистен“ могат да се употребяват, защото съответните органи могат да се сравнят с цветя със съответен брой листа.) |
| 299 | Die Lotusblumen werden an dem astralischen Leibe bewußt. In dem Zeitpunkte, in dem man die eine oder die andere entwickelt hat, weiß man auch, daß man sie hat Man fühlt, daß man sich ihrer bedienen kann und daß man durch ihren Gebrauch in eine höhere Welt wirklich eintritt. Die Eindrücke, welche man von dieser Welt erhält, gleichen in mancher Beziehung noch denen der physisch-sinnlichen. Wer imaginativ erkennt, wird von der neuen höheren Welt so sprechen können, daß er die Eindrücke als Wärme- oder Kälteempfindungen, Ton- oder Wortwahrnehmungen, Licht oder Farbenwirkungen bezeichnet. Denn wie solche erlebt er sie. Er ist sich aber bewußt, daß diese Wahrnehmungen in der imaginativen Welt etwas anderes ausdrücken als in der sinnlich-wirklichen. Er erkennt, daß hinter ihnen nicht physisch-stoffliche Ursachen, sondern seelisch-geistige stehen. Wenn er etwas wie einen Wärmeeindruck hat, so schreibt er diesen nicht z.B. einem Stück heißen Eisens zu, sondern er betrachtet ihn als Ausfluß eines seelischen Vorganges, wie er ihn bisher nur in seinem seelischen Innenleben gekannt hat. Er weiß, daß hinter den imaginativen Wahrnehmungen seelische und geistige Dinge und Vorgänge stehen, wie hinter den physischen Wahrnehmungen stofflich-physische Wesen und Tatsachen. — Zu dieser Ähnlichkeit der imaginativen mit der physischen Welt kommt aber ein bedeutsamer Unterschied hinzu. Es ist etwas in der physischen Welt vorhanden, was in der imaginativen ganz anders auftritt. In jener kann beobachtet werden ein fortwährendes Entstehen und Vergehen der Dinge, ein Wechsel von Geburt und Tod. In der imaginativen Welt tritt an Stelle dieser Erscheinung eine fortdauernde Verwandlung des einen in das andere. Man sieht z.B. in der physischen Welt eine Pflanze vergehen. In der imaginativen zeigt sich in demselben Maße, in dem die Pflanze dahin welkt, das Entstehen eines andern Gebildes, das physisch nicht wahrnehmbar ist und in welches sich die vergehende Pflanze allmählich verwandelt. Wenn nun die Pflanze dahingeschwunden ist, so ist dieses Gebilde an ihrer Stelle voll entwickelt da. Geburt und Tod sind Vorstellungen, welche in der imaginativen Welt ihre Bedeutung verlieren. An ihre Stelle tritt der Begriff von Verwandlung des einen in das andere. — Weil dies so ist, deshalb werden für das imaginative Erkennen jene Wahrheiten über die Wesenheit des Menschen zugänglich, welche in diesem Buche in dem Kapitel «Wesen der Menschheit» mitgeteilt worden sind. Für das physisch-sinnliche Wahrnehmen sind nur die Vorgänge des physischen Leibes wahrnehmbar. Sie spielen sich im «Gebiete von Geburt und Tod» ab. Die andern Glieder der Menschennatur: Lebensleib, Empfindungsleib und Ich stehen unter dem Gesetze der Verwandlung, und ihre Wahrnehmung erschließt sich der imaginativen Erkenntnis. Wer bis zu dieser vorgeschritten ist, nimmt wahr, wie sich aus dem physischen Leibe gleichsam herauslöst dasjenige, was mit dem Hinsterben in anderer Daseinsart weiterlebt. | Лотосовите цветове се осъзнават в астралното тяло. В момента, в който човек е развил един или друг от тях, той знае също, че го има. Чувства, че може да си служи с тях и че чрез тяхното използване действително влиза в един висш свят. Впечатленията, които получава от този свят, в някои отношения още приличат на тези от физически-сетивния. Който познава имагинативно, ще може да говори за новия висш свят така, че да обозначава впечатленията като усещания за топлина или студ, като възприятия на тон или слово, като въздействия на светлина или цветове. Защото той ги преживява като такива. Той обаче съзнава, че тези възприятия в имагинативния свят изразяват нещо друго, отколкото в сетивно-действителния. Той разпознава, че зад тях стоят не физически-веществени причини, а душевно-духовни. Когато има нещо като впечатление от топлина, той не го приписва например на парче нагорещено желязо, а го разглежда като излъчване на един душевен процес, какъвто досега е познавал само в своя вътрешен душевен живот. Той знае, че зад имагинативните възприятия стоят душевни и духовни неща и процеси, както зад физическите възприятия стоят веществено-физически същества и факти. – Към това сходство на имагинативния с физическия свят се прибавя обаче една важна разлика. Във физическия свят има нещо, което в имагинативния се проявява съвсем иначе. В първия може да се наблюдава непрекъснато възникване и изчезване на нещата, смяна на раждане и смърт. В имагинативния свят на мястото на това явление застава трайно превръщане на едното в другото. Във физическия свят човек вижда например как едно растение загива. В имагинативния, в същата степен, в която растението увяхва, се показва възникването на друго образувание, което не е физически възприемаемо и в което загиващото растение постепенно се превръща. Когато растението е изчезнало, това образувание е напълно развито на неговото място. Раждане и смърт са представи, които в имагинативния свят губят значението си. На тяхно място застава понятието за превръщане на едното в другото. – Тъкмо защото това е така, за имагинативното познание стават достъпни онези истини за същността на човека, които бяха съобщени в тази книга в главата „Същност на човечеството“. За физически-сетивното възприемане са възприемаеми само процесите на физическото тяло. Те се разиграват в „областта на раждането и смъртта“. Другите членове на човешката природа – жизненото тяло, сетивното тяло и Азът – са подчинени на закона на превръщането и тяхното възприемане се открива пред имагинативното познание. Който е напреднал до него, възприема как от физическото тяло като че ли се отделя онова, което с умирането продължава да живее в друг вид съществуване. |
| 300 | Die Entwicklung bleibt nun aber innerhalb der imaginativen Welt nicht stehen. Der Mensch, der in ihr stehen bleiben wollte, würde zwar die in Verwandlung begriffenen Wesenheiten wahrnehmen; aber er würde die Ver wandlungsvorgänge nicht deuten können, er würde sich nicht orientieren können in der neugewonnenen Welt. Die imaginative Welt ist ein unruhiges Gebiet. Es ist überall nur Beweglichkeit, Verwandlung in ihr; nirgends sind Ruhe punkte. — Zu solchen Ruhepunkten gelangt der Mensch erst, wenn er sich über die imaginative Erkenntnisstufe hinaus zu dem entwickelt, was die «Erkenntnis durch Inspiration» genannt werden kann. — Es ist nicht notwendig, daß derjenige, welcher die Erkenntnis der übersinnlichen Welt sucht, sich etwa so entwickele, daß er zuerst in vollem Maße das imaginative Erkennen sich aneigne und dann erst zur «Inspiration» vorschreite. Seine Übungen können so eingerichtet werden, daß nebeneinander das geht, was zur Imagination, und das, was zur Inspiration fuhrt. Er wird dann, nach entsprechender Zeit, in eine höhere Welt eintreten, in welcher er nicht bloß wahrnimmt, sondern in der er sich auch orientieren kann, die er zu deuten versteht. Der Fortschritt wird in der Regel allerdings so gemacht werden, daß sich zuerst dem Geistesschüler einige Erscheinungen der imaginativen Welt darbieten und nach einiger Zeit er in sich die Empfindung erhält: Jetzt fange ich auch an, mich zu orientieren. — Dennoch ist die Welt der Inspiration etwas ganz Neues gegenüber derjenigen der bloßen Imagination. Durch diese nimmt man die Verwandlung eines Vorganges in den andern wahr, durch jene lernt man innere Eigenschaften von Wesen kennen, welche sich verwandeln. Durch Imagination erkennt man die seelische Äußerung der Wesen; durch Inspiration dringt man in deren geistiges Innere. Man erkennt vor allem eine Vielheit von geistigen Wesenheiten und von Beziehungen des einen auf das andere. Mit einer Vielheit verschiedener Wesen hat man es ja auch in der physisch-sinnlichen Welt zu tun; in der Welt der Inspiration ist diese Vielheit doch von einem anderen Charakter. Es ist da ein jedes Wesen in ganz bestimmten Beziehungen zu andern, nicht wie in der physischen durch äußere Einwirkung auf dasselbe, sondern durch seine innere Beschaffenheit. Wenn man ein Wesen in der inspirierten Welt wahrnimmt, so zeigt sich nicht eine äußere Einwirkung auf ein anderes, die sich mit der Wirkung eines physischen Wesens auf ein anderes vergleichen ließe, sondern es besteht ein Verhältnis des einen zum andern durch die innere Beschaffenheit der beiden Wesen. Vergleichen läßt sich dieses Verhältnis mit einem solchen in der physischen Welt, wenn man dazu das Verhältnis der einzelnen Laute oder Buchstaben eines Wortes zueinander wählt. Wenn man das Wort «Mensch» vor sich hat, so wird es bewirkt durch den Zusammenklang der Laute: M-e-n-sch. Es geht nicht ein Anstoß oder sonst eine äußere Einwirkung z.B. von dem M zu dem E hinüber, sondern beide Laute wirken zusammen, und zwar innerhalb eines Ganzen durch ihre innere Beschaffenheit. Deshalb läßt sich das Beobachten in der Welt der Inspiration nur vergleichen mit einem Lesen; und die Wesen in dieser Welt wirken auf den Betrachter wie Schriftzeichen, die er kennenlernen muß und deren Verhältnisse sich für ihn enthüllen müssen wie eine übersinnliche Schrift. Die Geisteswissenschaft kann daher die Erkenntnis durch Inspiration vergleichsweise auch das «Lesen der verborgenen Schrift» nennen. | Развитието обаче не спира в имагинативния свят. Човекът, който би искал да остане в него, наистина би възприемал съществата, които се превръщат; но не би могъл да тълкува процесите на превръщане, не би могъл да се ориентира в новопридобития свят. Имагинативният свят е неспокойна област. В него навсякъде има само подвижност, превръщане; никъде няма точки на покой. – До такива точки на покой човек стига едва когато се развие отвъд имагинативната степен на познание до онова, което може да бъде наречено „познание чрез инспирация“. – Не е необходимо онзи, който търси познанието на свръхсетивния свят, да се развива, да речем, така, че първо да усвои в пълна мяра имагинативното познаване и едва след това да пристъпи към „инспирацията“. Упражненията му могат да бъдат устроени така, че успоредно да вървят онова, което води към имагинацията, и онова, което води към инспирацията. Тогава след съответно време той ще навлезе в един по-висш свят, в който не само възприема, но в който може и да се ориентира, който умее да тълкува. Напредъкът по правило наистина ще протича така, че първо пред духовния ученик ще се явят някои явления от имагинативния свят и след известно време у него ще се появи усещането: Сега започвам и да се ориентирам. – Въпреки това светът на инспирацията е нещо съвсем ново в сравнение със света на самата имагинация. Чрез имагинацията човек възприема превръщането на един процес в друг, чрез инспирацията опознава вътрешни свойства на същества, които се превръщат. Чрез имагинацията човек познава душевното проявление на съществата; чрез инспирацията прониква в тяхната духовна вътрешност. Преди всичко човек познава множество духовни същества и отношения на едното към другото. И във физически-сетивния свят, разбира се, човек има работа с множество различни същества; в света на инспирацията обаче това множество е с друг характер. Там всяко същество се намира в съвсем определени отношения към другите, не както във физическия свят – чрез външно въздействие върху него, а чрез своето вътрешно естество. Когато човек възприема едно същество в инспирирания свят, не се проявява външно въздействие върху друго, което би могло да се сравни с въздействието на едно физическо същество върху друго, а съществува отношение на едното към другото чрез вътрешното естество на двете същества. Това отношение може да се сравни с отношение във физическия свят, ако за целта се избере отношението помежду отделните звукове или букви на една дума. Когато имаме пред себе си думата „човек“, тя възниква от съзвучието на звуковете: Ч-о-в-е-к. От Ч към О например не преминава тласък или някакво друго външно въздействие, а двата звука действат заедно, и то в рамките на едно цяло, чрез своето вътрешно естество. Затова наблюдението в света на инспирацията може да се сравни само с четене; и съществата в този свят действат върху наблюдаващия като писмени знаци, които той трябва да опознае и чиито отношения трябва да му се разкрият като свръхсетивно писмо. Затова духовната наука може за сравнение да нарече познанието чрез инспирация и „четене на скритото писмо“. |
| 301 | Wie durch diese «verborgene Schrift» gelesen wird und wie man das Gelesene mitteilen kann, soll nun an den vorangegangenen Kapiteln dieses Buches selbst klargemacht werden. Es wurde zunächst die Wesenheit des Menschen beschrieben, wie sie sich aufbaut aus verschiedenen Gliedern. Dann wurde gezeigt, wie das Weltwesen, auf dem sich der Mensch entwickelt, durch die verschiedenen Zustände, den Saturn-, Sonnen-, Monden- und Erdenzustand hindurchgeht. Die Wahrnehmungen, durch welche man die Glieder des Menschen einerseits, die aufeinanderfolgenden Zustände der Erde und ihrer vorhergehenden Verwandlungen andererseits erkennen kann, erschließen sich der imaginativen Erkenntnis. Nun ist aber weiter notwendig, daß erkannt werde, welche Beziehungen zwischen dem Saturnzustande und dem physischen Menschenleib, dem Sonnenzustande und dem Ätherleib usw. bestehen. Es muß gezeigt werden, daß der Keim zum physischen Menschenleib schon während des Saturnzustandes entstanden ist, daß er sich dann weiterentwickelt hat bis zu seiner gegenwärtigen Gestalt während des Sonnen-, Monden- und Erdenzustandes. Es mußte z.B. auch darauf hingewiesen werden, welche Veränderungen sich mit dem Menschenwesen vollzogen haben dadurch, daß einmal die Sonne sich von der Erde trennte, daß ein Ähnliches bezüglich des Mondes geschah. Es mußte ferner mitgeteilt werden, was zusammenwirkte, damit solche Veränderungen mit der Menschheit sich vollziehen konnten, wie sie in den Umwandlungen während der atlantischen Zeit, wie sie in den aufeinanderfolgenden Perioden, der indischen, der urpersischen, der ägyptischen usw. sich ausdrücken. Die Schilderung dieser Zusammenhänge ergibt sich nicht aus der imaginativen Wahrnehmung, sondern aus der Erkenntnis durch Inspiration, aus dem Lesen der verborgenen Schrift. Für dieses «Lesen» sind die imaginativen Wahrnehmungen wie Buchstaben oder Laute. Dieses «Lesen» ist aber nicht nur für Aufklärungen notwendig wie die eben gekennzeichneten. Schon den Lebensgang des ganzen Menschen könnte man nicht verstehen, wenn man ihn nur durch die imaginative Erkenntnis betrachten würde. Man würde da zwar wahrnehmen, wie sich mit dem Hinsterben die seelisch-geistigen Glieder aus dem in der physischen Welt Verbleibenden loslösen; aber man würde die Beziehungen dessen, was nach dem Tode mit dem Menschen geschieht, zu den vorhergehenden und nachfolgenden Zuständen nicht verstehen, wenn man sich innerhalb des imaginativ Wahrgenommenen nicht orientieren könnte. Ohne die Erkenntnis durch Inspiration verbliebe die imaginative Welt wie eine Schrift, die man anstarrt, die man aber nicht zu lesen vermag. Wenn der Geistesschüler fortschreitet von der Imagination zur Inspiration, so zeigt sich ihm sehr bald, wie unrichtig es wäre, auf das Verständnis der großen Welterscheinungen zu verzichten und sich nur auf die Tatsachen beschränken zu wollen, welche gewissermaßen das nächste menschliche Interesse berühren. Wer in diese Dinge nicht eingeweiht ist, der könnte wohl das Folgende sagen: «Mir erscheint es doch nur wichtig, das Schicksal der menschlichen Seele nach dem Tode zu erfahren; wenn mir jemand darüber Mitteilungen macht, so ist mir das genug: wozu fuhrt mir die Geisteswissenschaft solch endegene Dinge vor wie Saturn-, Sonnenzustand, Sonnen-, Mondentrennung usw.» Wer aber in diese Dinge richtig eingeführt ist, der lernt erkennen, daß ein wirkliches Wissen über das, was er erfahren will, nie zu erlangen ist ohne eine Erkenntnis dessen, was ihm so unnötig scheint. Eine Schilderung der Menschenzustände nach dem Tode bleibt völlig unverständlich und wertlos, wenn der Mensch sie nicht mit Begriffen verbinden kann, welche von jenen endegenen Dingen hergenommen sind. Schon die einfachste Beobachtung des übersinnlich Erkennenden macht seine Bekanntschaft mit solchen Dingen notwendig. Wenn z.B. eine Pflanze von dem Blütenzustand in den Frucht zustand übergeht, so sieht der übersinnlich beobachtende Mensch eine Verwandlung in einer astralischen Wesenheit vor sich gehen, welche während des Blühens die Pflanze wie eine Wolke von oben bedeckt und umhüllt hat. Wäre die Befruchtung nicht eingetreten, so wäre diese astralische Wesenheit in eine ganz andere Gestalt übergegangen als die ist, welche sie infolge der Befruchtung angenommen hat. Nun versteht man den ganzen durch die übersinnliche Beobachtung wahrgenommenen Vorgang, wenn man sein Wesen verstehen gelernt hat an jenem großen Weltvorgange, welcher sich mit der Erde und allen ihren Bewohnern vollzogen hat zur Zeit der Sonnentrennung. Vor der Befruchtung ist die Pflanze in einer solchen Lage wie die ganze Erde vor der Sonnentrennung. Nach der Befruchtung zeigt sich die Blüte der Pflanze so, wie die Erde war, als sich die Sonne abgetrennt hatte und die Mondenkräfte noch in ihr waren. Hat man sich die Vorstellungen zu eigen gemacht, welche an der Sonnentrennung gewonnen werden können, so wird man die Deutung des Pflanzen-Befruchtungsvorganges sachgemäß so wahrnehmen, daß man sagt: Die Pflanze ist vor der Befruchtung in einem Sonnenzustand, nach derselben in einem Mondenzustand. Es ist eben durchaus so, daß auch der kleinste Vorgang in der Welt nur dann begriffen werden kann, wenn in ihm ein Abbild großer Weltvorgänge erkannt wird. Sonst bleibt er seinem Wesen nach so unverständlich, wie die Raffaelsche Madonna für denjenigen bleibt, der nur ein kleines blaues Fleckchen sehen kann, während alles andere zugedeckt ist. — Alles, was nun am Menschen vorgeht, ist ein Abbild all der großen Weltvorgänge, die mit seinem Dasein zu tun haben. Will man die Beobachtungen des übersinnlichen Bewußtseins über die Erscheinungen zwischen Geburt und Tod und wieder vom Tode bis zu einer neuen Geburt verstehen, so kann man dies, wenn man sich die Fähigkeit erworben hat, die imaginativen Beobachtungen durch dasjenige zu entziffern, was man sich an Vorstellungen angeeignet hat durch die Betrachtung der großen Weltvorgänge. — Diese Betrachtung liefert eben den Schlüssel zum Verständnisse des menschlichen Lebens. Daher ist im Sinne der Geisteswissenschaft Saturn-, Sonnen-, Mond beobachtung usw. zugleich Beobachtung des Menschen. | Как се чете чрез това „скрито писмо“ и как може да се съобщи прочетеното, сега ще бъде изяснено въз основа на самите предходни глави на тази книга. Първо беше описана същността на човека, както тя се изгражда от различни членове. После беше показано как световното същество, върху което се развива човекът, преминава през различните състояния: сатурновото, слънчевото, лунното и земното състояние. Възприятията, чрез които могат да се познаят членовете на човека, от една страна, и последователните състояния на Земята и на нейните предходни превръщания, от друга, се разкриват на имагинативното познание. Но по-нататък е необходимо да се познае какви отношения съществуват между сатурновото състояние и физическото човешко тяло, слънчевото състояние и етерното тяло и т.н. Трябва да се покаже, че зародишът на физическото човешко тяло е възникнал още по време на сатурновото състояние, че после той се е развивал по-нататък до сегашния си облик по време на слънчевото, лунното и земното състояние. Трябваше например също да се посочи какви промени са станали с човешкото същество поради това, че някога Слънцето се отдели от Земята и че нещо подобно стана с Луната. Трябваше по-нататък да се съобщи какво е взаимодействало, за да могат в човечеството да настъпят такива промени, каквито се изразяват в преобразуванията по време на атлантската епоха, каквито се изразяват в последователните периоди – индийския, праперсийския, египетския и т.н. Описанието на тези връзки не произтича от имагинативното възприятие, а от познанието чрез инспирация, от четенето на скритото писмо. За това „четене“ имагинативните възприятия са като букви или звукове. Но това „четене“ е необходимо не само за изяснения като току-що охарактеризираните. Дори жизнения път на целия човек не бихме могли да разберем, ако го разглеждаме само чрез имагинативното познание. Тогава наистина бихме възприели как с умирането душевно-духовните членове се отделят от онова, което остава във физическия свят; но не бихме разбрали отношенията на онова, което става с човека след смъртта, към предходните и последващите състояния, ако не можем да се ориентираме в имагинативно възприетото. Без познанието чрез инспирация имагинативният свят би си останал като писмо, в което човек се взира, но което не е в състояние да прочете. Когато духовният ученик напредва от имагинацията към инспирацията, много скоро му става ясно колко погрешно би било да се откаже от разбирането на великите световни явления и да иска да се ограничи само с фактите, които, така да се каже, засягат най-близкия човешки интерес. Който не е посветен в тези неща, би могъл да каже следното: „На мен ми се струва важно само да узная съдбата на човешката душа след смъртта; ако някой ми съобщи нещо за това, това ми е достатъчно – защо духовната наука ми представя такива далечни неща като сатурново, слънчево състояние, отделяне на Слънцето и на Луната и т.н.?“ Но който е правилно въведен в тези неща, той се научава да разбира, че истинско знание за онова, което иска да узнае, никога не може да се постигне без познание на онова, което му изглежда толкова ненужно. Описанието на състоянията на човека след смъртта остава напълно неразбираемо и без стойност, ако човек не може да го свърже с понятия, които са взети от онези далечни неща. Дори най-простото наблюдение на свръхсетивно познаващия налага той да се запознае с такива неща. Когато например едно растение преминава от състоянието на цъфтеж в състоянието на плод, свръхсетивно наблюдаващият човек вижда как протича превръщане в едно астрално същество, което по време на цъфтежа е покривало и обгръщало растението отгоре като облак. Ако не беше настъпило оплождането, това астрално същество би преминало в съвсем друг облик от онзи, който то е приело вследствие на оплождането. А целия процес, възприет чрез свръхсетивното наблюдение, човек разбира, ако се е научил да разбира неговата същност въз основа на онзи велик световен процес, който се е извършил със Земята и с всичките ѝ обитатели по времето на отделянето на Слънцето. Преди оплождането растението се намира в такова положение, в каквото е била цялата Земя преди отделянето на Слънцето. След оплождането цветът на растението изглежда такъв, каквато е била Земята, когато Слънцето се беше отделило и лунните сили бяха още в нея. Ако човек е усвоил представите, които могат да бъдат придобити от отделянето на Слънцето, той ще възприеме съобразно с нещата тълкуването на процеса на оплождане при растенията, като ще каже: Растението преди оплождането е в слънчево състояние, след него – в лунно състояние. Безусловно е така, че и най-малкият процес в света може да бъде разбран само тогава, когато в него се познае отражение на велики световни процеси. Иначе той остава по своята същност толкова неразбираем, колкото остава Мадоната на Рафаел за онзи, който може да вижда само едно малко синьо петънце, докато всичко друго е покрито. – Всичко, което става с човека, е отражение на всички онези велики световни процеси, които имат отношение към неговото съществуване. Ако човек иска да разбере наблюденията на свръхсетивното съзнание върху явленията между раждането и смъртта и отново от смъртта до едно ново раждане, той може да направи това, ако е придобил способността да разшифрова имагинативните наблюдения чрез представите, които е усвоил при разглеждането на великите световни процеси. – Именно това разглеждане дава ключа към разбирането на човешкия живот. Затова в смисъла на духовната наука наблюдението на Сатурн, на Слънцето, на Луната и т.н. е същевременно наблюдение на човека. |
| 302 | Durch Inspiration gelangt man dazu, die Beziehungen zwischen den Wesenheiten der höheren Welt zu erkennen. Durch eine weitere Erkenntnisstufe wird es möglich, diese Wesenheiten in ihrem Innern selbst zu erkennen. Diese Erkenntnisstufe kann die intuitive Erkenntnis genannt werden. (Intuition ist ein Wort, das im gewöhnlichen Leben mißbraucht wird für eine unklare, unbestimmte Einsicht in eine Sache, für eine Art Einfall, der zuweilen mit der Wahrheit stimmt, dessen Berechtigung aber zunächst nicht nachweisbar ist. Mit dieser Art «Intuition» hat das hier Gemeinte natürlich nichts zu tun. Intuition bezeichnet hier eine Erkenntnis von höchster, lichtvollster Klarheit, deren Berechtigung man sich, wenn man sie hat, in vollstem Sinne bewußt ist.) — Ein Sinneswesen erkennen, heißt außerhalb desselben stehen und es nach dem äußeren Eindruck beurteilen. Ein Geisteswesen durch Intuition erkennen, heißt völlig eins mit ihm geworden sein, sich mit seinem Innern vereinigt haben. Stufenweise steigt der Geistesschüler zu solcher Erkenntnis hinauf. Die Imagination führt ihn dazu, die Wahrnehmungen nicht mehr als äußere Eigenschaften von Wesen zu empfinden, sondern in ihnen Ausflüsse von Seelisch-Geistigem zu erkennen; die Inspiration fuhrt ihn weiter in das Innere der Wesen: Er lernt durch sie verstehen, was diese Wesenheiten für einander sind; in der Intuition dringt er in die Wesen selbst ein. — Wieder kann an den Ausfuhrungen dieses Buches selbst gezeigt werden, was für eine Bedeutung die Intuition hat. Es wurde in den vorhergehenden Kapiteln nicht nur davon gesprochen, wie der Fortgang der Saturn-, Sonnen-, Mondenentwickelung usw. geschieht, sondern es wurde mitgeteilt, daß Wesen sich an diesem Fortgange in der verschiedensten Art beteiligen. Es wurden Throne oder Geister des Willens, Geister der Weisheit, der Bewegung usw. angeführt. Es wurde bei der Erdenentwickelung von den Geistern des Luzifer, des Ahriman gesprochen. Der Weltenbau wurde auf die Wesenheiten zurückgeführt, welche sich an ihm beteiligen. Was über diese Wesenheiten erfahren werden kann, wird durch die intuitive Erkenntnis gewonnen. Diese ist auch schon notwendig, wenn man den Lebenslauf des Menschen erkennen will. Was sich nach dem Tode aus der physischen Leiblichkeit des Menschen herauslöst, das macht nun in der Folgezeit verschiedene Zustände durch. Die nächsten Zustände nach dem Tode wären noch einigermaßen durch die imaginative Erkenntnis zu beschreiben. Was aber dann vorgeht, wenn der Mensch weiter kommt in der Zeit zwischen dem Tode und einer neuen Geburt, das müßte der Imagination ganz unverständlich bleiben, wenn nicht die Inspiration hinzukäme. Nur die Inspiration kann erforschen, was von dem Leben des Menschen nach der Läuterung im «Geisterland» gesagt werden kann. Dann aber kommt ein Etwas, für welches die Inspiration nicht mehr ausreicht, wo sie gewissermaßen den Faden des Verständnisses verliert Es gibt eine Zeit der menschlichen Entwickelung zwischen dem Tode und einer neuen Geburt, wo das menschliche Wesen nur der Intuition zugänglich ist. — Dieser Teil der menschlichen Wesenheit ist aber immer in dem Menschen; und will man ihn, seiner wahren Innerlichkeit nach, verstehen, so muß man ihn auch in der Zeit zwischen der Geburt und dem Tode durch die Intuition aufsuchen. Wer den Menschen nur mit den Mitteln der Imagination und Inspiration erkennen wollte, dem entzögen sich gerade die Vorgänge des innersten Wesens desselben, die von Verkörperung zu Verkörperung sich abspielen. Nur die intuitive Erkenntnis macht daher eine sachgemäße Erforschung von den wiederholten Erdenleben und vom Karma möglich. Alles, was als Wahrheit über diese Vorgänge mitgeteilt werden soll, muß der Forschung durch intuitive Erkenntnis entstammen. — Und will der Mensch sich selbst seiner inneren Wesenheit nach erkennen, so kann er dies nur durch Intuition. Durch sie nimmt er wahr, was sich in ihm von Erdenleben zu Erdenleben fortbewegt. | Чрез инспирацията човек стига дотам да познае отношенията между съществата на висшия свят. Чрез една по-нататъшна степен на познанието става възможно тези същества да се познаят в самата им вътрешност. Тази степен на познание може да бъде наречена интуитивно познание. (Интуиция е дума, която в обикновения живот се употребява погрешно за неясно, неопределено прозрение в нещо, за един вид хрумване, което понякога съвпада с истината, но чиято основателност засега не може да бъде доказана. Онова, което се има предвид тук, естествено, няма нищо общо с този вид „интуиция“. Интуиция означава тук познание с най-висока, най-светла яснота, чиято основателност човек, когато го притежава, съзнава в най-пълния смисъл.) – Да познаеш едно сетивно същество, означава да стоиш извън него и да го преценяваш според външното впечатление. Да познаеш едно духовно същество чрез интуиция, означава да си станал напълно едно с него, да си се съединил с неговата вътрешност. Стъпка по стъпка духовният ученик се изкачва до такова познание. Имагинацията го довежда дотам да не усеща вече възприятията като външни свойства на същества, а да познава в тях излъчвания на душевно-духовното; инспирацията го води по-нататък във вътрешността на съществата: чрез нея той се научава да разбира какво са тези същества едно за друго; в интуицията той прониква в самите същества. – Въз основа на самото изложение в тази книга отново може да се покаже какво значение има интуицията. В предходните глави не само се говореше за това как протича ходът на сатурновото, слънчевото, лунното развитие и т.н., но беше съобщено и че в този ход по най-различен начин участват същества. Бяха посочени Престоли или Духове на волята, Духове на мъдростта, на движението и т.н. При земното развитие се говореше за духовете на Луцифер, на Ариман. Световният строеж беше сведен до съществата, които участват в него. Онова, което може да се узнае за тези същества, се придобива чрез интуитивното познание. То е необходимо още и тогава, когато човек иска да познае жизнения път на човека. Онова, което след смъртта се освобождава от физическата телесност на човека, впоследствие преминава през различни състояния. Състоянията непосредствено след смъртта биха могли все още до известна степен да се опишат чрез имагинативното познание. Но онова, което става после, когато човек продължава напред във времето между смъртта и едно ново раждане, би трябвало да остане съвсем неразбираемо за имагинацията, ако към нея не се прибавеше инспирацията. Само инспирацията може да изследва онова, което може да се каже за живота на човека след пречистването в „царството на духовете“. Но след това идва нещо, за което инспирацията вече не е достатъчна, където тя, така да се каже, губи нишката на разбирането. Има едно време от човешкото развитие между смъртта и едно ново раждане, когато човешкото същество е достъпно само за интуицията. – Но тази част от човешката същност е винаги в човека; и ако искаме да я разберем според нейната истинска вътрешност, трябва да я търсим чрез интуицията и във времето между раждането и смъртта. Който би искал да познае човека само със средствата на имагинацията и инспирацията, на него биха му убягнали тъкмо процесите на неговата най-съкровена същност, които се разиграват от въплъщение към въплъщение. Затова само интуитивното познание прави възможно изследването на повторните земни животи и на кармата съобразно с нещата. Всичко, което трябва да бъде съобщено като истина за тези процеси, трябва да произхожда от изследване чрез интуитивно познание. – И ако човек иска да познае самия себе си според своята вътрешна същност, той може да направи това само чрез интуиция. Чрез нея той възприема онова, което в него се движи напред от земен живот към земен живот. |
| 303 | Erlangen kann der Mensch die Erkenntnis durch Inspiration und Intuition auch nur durch seelisch-geistige Übungen. Sie sind denen ähnlich, welche als «innere Versenkung» (Meditation) zur Erreichung der Imagination geschildert worden sind. Während aber bei jenen Übungen, welche zur Imagination fuhren, eine Anknüpfung stattfindet an die Eindrücke der sinnlich-physischen Welt, muß bei denen für die Inspiration diese Anknüpfung immer mehr wegfallen. Um sich zu verdeutlichen, was da zu geschehen hat, denke man nochmals an das Sinnbild des Rosenkreuzes. Wenn man sich in dasselbe versenkt, so hat man ein Bild vor sich, dessen Teile von Eindrücken der sinnlichen Welt genommen sind: die schwarze Farbe des Kreuzes, die Rosen usw. Die Zusammenstellung dieser Teile zum Rosenkreuz ist aber nicht aus der sinnlich-physischen Welt genommen. Wenn nun der Geistesschüler versucht, aus seinem Bewußtsein das schwarze Kreuz und auch die roten Rosen als Bilder von sinnlich-wirklichen Dingen ganz verschwinden zu lassen und nur in der Seele jene geistige Tätigkeit zu behalten, welche diese Teile zusammengesetzt hat, dann hat er ein Mittel zu einer solchen Meditation, welche ihn nach und nach zur Inspiration fuhrt. Man frage sich in seiner Seele etwa in folgender Art: Was habe ich innerlich getan, um Kreuz und Rose zu dem Sinnbild zusammenzufügen? Was ich getan habe (meinen eigenen Seelenvorgang), will ich festhalten; das Bild selber aber aus dem Bewußtsein verschwinden lassen. Dann will ich alles in mir fühlen, was meine Seele getan hat, um das Bild zustande zu bringen, das Bild selbst aber will ich mir nicht vorstellen. Ich will nunmehr ganz innerlich leben in meiner eigenen Tätigkeit, welche das Bild geschaffen hat. Ich will mich also in kein Bild, sondern in meine eigene bilderzeugende Seelentätigkeit versenken. Solche Versenkung muß in bezug auf viele Sinnbilder vorgenommen werden. Das führt dann zur Erkenntnis durch Inspiration. Ein anderes Beispiel wäre dies: Man versenkt sich in die Vorstellung einer entstehenden und vergehenden Pflanze. Man läßt in der Seele das Bild einer nach und nach werdenden Pflanze entstehen, wie sie aus dem Keime aufsprießt, wie sie Blatt nach Blatt entfaltet, bis zur Blüte und zur Frucht. Dann wieder, wie das Hinwelken beginnt, bis zur völligen Auflösung. Man gelangt allmählich durch die Versenkung in solch ein Bild zu einem Gefühl des Entstehens und Vergehens, für welches die Pflanze nur noch Bild ist. Aus diesem Gefühl kann dann, wenn die Übung ausdauernd fortgesetzt wird, sich die Imagination von jener Verwandlung herausbilden, welche dem physischen Entstehen und Vergehen zum Grunde liegt. Will man aber zur entsprechenden Inspiration kommen, dann muß man die Übung noch anders machen. Man muß sich auf die eigene Seelentätigkeit besinnen, welche aus dem Bilde der Pflanze die Vorstellung von Entstehen und Vergehen gewonnen hat. Man muß die Pflanze nun ganz aus dem Bewußtsein verschwinden lassen und sich nur in das hineinversenken, was man selbst innerlich getan hat. Durch solche Übungen nur ist ein Aufsteigen zur Inspiration möglich. Zunächst wird es dem Geistesschüler nicht ganz leicht sein, in vollem Umfange zu begreifen, wie er sich zu einer solchen Übung an zuschicken hat. Es rührt dies davon her, daß der Mensch, welcher gewohnt ist, sich sein Innenleben von den äußeren Eindrücken bestimmen zu lassen, sofort ins Unsichere und völlig Schwankende gerät, wenn er noch ein Seelenleben entfalten soll, das alle Anknüpfung an äußere Eindrücke abgeworfen hat. In einem noch höheren Maße als bezüglich der Erwerbung von Imaginationen muß der Geistesschüler sich gegenüber diesen Übungen zur Inspiration klar sein, daß er sie nur vornehmen sollte, wenn er nebenher gehen läßt alle Vorkehrungen, welche zur Sicherung und Festigung der Urteilsfähigkeit, des Gefühlslebens und des Charakters fuhren können. Trifft er diese Vorkehrungen, so wird er ein Zweifaches davon als Erfolg haben. Erstens wird er durch die Übungen nicht das Gleichgewicht seiner Persönlichkeit beim übersinnlichen Schauen verlieren können; zweitens wird er sich zugleich die Fähigkeit aneignen, das wirklich ausfuhren zu können, was in diesen Übungen verlangt wird. Man wird diesen Übungen gegenüber nur so lange sagen, sie seien schwierig, als man sich eine ganz gewisse Seelenverfassung, ganz gewisse Gefühle und Empfindungen noch nicht angeeignet hat. Derjenige wird alsbald Verständnis und auch Fähigkeit für die Übungen gewinnen, der in Geduld und Ausdauer in seiner Seele solche innere Eigenschaften pflegt, welche dem Aufkeimen übersinnlicher Erkenntnisse günstig sind. Wer sich daran gewöhnt, öfters Einkehr in sein Inneres so zu halten, daß es ihm dabei weniger zu tun ist, über sich selbst nachzugrübeln, als vielmehr still in sich die im Leben gemachten Erfahrungen zu ordnen und zu verarbeiten, der wird viel gewinnen. Er wird sehen, daß man seine Vorstellungen und Gefühle bereichert, wenn man die eine Lebenserfahrung mit der anderen in ein Verhältnis bringt. Er wird gewahr werden, in wie hohem Grade man nicht nur dadurch Neues erfahrt, daß man neue Eindrücke und neue Erlebnisse hat, sondern auch dadurch, daß man die alten in sich arbeiten läßt. Und wer dabei so zu Werke geht, daß er seine Erlebnisse, ja sogar seine gewonnenen Meinungen so gegeneinander spielen läßt, als ob er selbst mit seinen Sympathien und Antipathien, mit seinen persönlichen Interessen und Gefühlen gar nicht dabei wäre, der wird für die übersinnlichen Erkenntniskräfte einen besonders guten Boden zubereiten. Er wird in Wahrheit das ausbilden, was man ein reiches Innenleben nennen kann. Worauf es aber vor allem ankommt, das ist Gleichmaß und Gleichgewicht der Seeleneigenschaften. Der Mensch ist nur zu leicht geneigt, wenn er sich einer gewissen Seelentätigkeit hingibt, in Einseitigkeit zu verfallen. So kann er, wenn er den Vorteil des inneren Nachsinnens und des Verweilens in der eigenen VorstellungsWelt gewahr wird, dafür eine solche Neigung erhalten, daß er sich gegen die Eindrücke der Außen Welt immer mehr verschließt. Das aber führt zur Vertrocknung und Verödung des Innenlebens. Am weitesten kommt derjenige, welcher sich neben der Fähigkeit, sich in sein Inneres zurückzuziehen, auch die offene Empfänglichkeit bewahrt für alle Eindrücke der AußenWelt. Und man braucht dabei nicht etwa bloß an die sogenannten bedeutsamen Eindrücke des Lebens zu denken, sondern es kann jeder Mensch in jeder Lage — auch in noch so ärmlichen vier Wänden — genug erleben, wenn er nur den Sinn dafür empfänglich hält Man braucht die Erlebnisse nicht erst zu suchen; sie sind überall da. — Von besonderer Wichtigkeit ist auch, wie Erlebnisse in des Menschen Seele verarbeitet werden. Es kann z.B. jemand die Erfahrung machen, daß eine von ihm oder andern verehrte Persönlichkeit diese oder jene Eigenschaft habe, die er als Charakterfehler bezeichnen muß. Durch eine solche Erfahrung kann der Mensch in einer zweifachen Richtung zum Nachdenken veranlaßt werden. Er kann sich einfach sagen: Jetzt, nachdem ich dies erkannt habe, kann ich jene Persönlichkeit nicht mehr in derselben Art verehren wie früher. Oder aber er kann sich die Frage vorlegen: Wie ist es möglich, daß die verehrte Persönlichkeit mit jenem Fehler behaftet ist? Wie muß ich mir vorstellen, daß der Fehler nicht nur Fehler, sondern etwas durch das Leben der Persönlichkeit, vielleicht gerade durch ihre großen Eigenschaften Verursachtes ist? Ein Mensch, welcher sich diese Fragen vorlegt, wird vielleicht zu dem Ergebnis kommen, daß seine Verehrung nicht im geringsten durch das Bemerken des Fehlers zu verringern ist. Man wird durch ein solches Ergebnis jedesmal etwas gelernt haben, man wird seinem Lebensverständnis etwas beigefügt haben. Nun wäre es gewiß schlimm für denjenigen, der sich durch das Gute einer solchen Lebensbetrachtung verleiten ließe, bei Personen oder Dingen, welche seine Neigung haben, alles Mögliche zu entschuldigen oder etwa gar zu der Gewohnheit überzugehen, alles Tadelnswerte unberücksichtigt zu lassen, weil ihm das Vorteil bringt für seine innere Entwicklung. Dies letztere ist nämlich dann nicht der Fall, wenn man durch sich selbst den Antrieb erhält, Fehler nicht bloß zu tadeln, sondern zu verstehen; sondern nur, wenn ein solches Verhalten durch den betreffenden Fall selbst gefordert wird, gleichgültig, was der Beurteiler dabei gewinnt oder verliert. Es ist durchaus richtig: Lernen kann man nicht durch die Verurteilung eines Fehlers, sondern nur durch dessen Verstehen. Wer aber wegen des Verständnisses durchaus das Mißfallen ausschließen wollte, der käme auch nicht weit. Auch hier kommt es nicht auf Einseitigkeit in der einen oder andern Richtung an, sondern auf Gleichmaß und Gleichgewicht der Seelenkräfte. — Und so ist es ganz besonders mit einer Seeleneigenschaft, die für des Menschen Entwicklung ganz hervorragend bedeutsam ist; mit dem, was man Gefühl der Verehrung (Devotion) nennt Wer dieses Gefühl in sich heranbildet oder es durch eine glückliche Naturgabe von vornherein besitzt, der hat einen guten Boden für die übersinnlichen Erkenntniskräfte. Wer in seiner Kindheits und Jugendzeit mit hingebungsvoller Bewunderung zu Personen wie zu hohen Idealen hinaufschauen konnte, in dessen Seelengrund ist etwas, worinnen übersinnliche Erkenntnisse besonders gut gedeihen. Und wer bei reifem Urteile im späteren Leben zum Sternenhimmel blickt und in restloser Hingabe die Offenbarung hoher Mächte bewundernd empfindet, der macht sich eben dadurch reif zum Erkennen der übersinnlichen Welten. Ein gleiches ist bei demjenigen der Fall, welcher die im Menschenleben waltenden Kräfte zu bewundern vermag. Und von nicht geringer Bedeutung ist es, wenn man auch noch als gereifter Mensch Verehrung bis zu den höchsten Graden für andere Menschen haben kann, deren Wert man ahnt oder zu erkennen glaubt Nur wo solche Verehrung vorhanden ist, kann sich die Aussicht in die höheren Welten eröffnen. Wer nicht verehren kann, wird keinesfalls in seiner Erkenntnis besonders weit kommen. Wer nichts in der Welt anerkennen will, dem verschließt sich das Wesen der Dinge. — Wer sich jedoch durch das Gefühl der Verehrung und Hingabe dazu verfuhren läßt, das gesunde Selbstbewußtsein und Selbstvertrauen in sich ganz zu ertöten, der versündigt sich gegen das Gesetz des Gleichmaßes und Gleichgewichtes. Der Geistesschüler wird fortdauernd an sich arbeiten, um sich immer reifer und reifer zu machen; aber dann darf er auch das Vertrauen zu der eigenen Persönlichkeit haben und glauben, daß deren Kräfte immer mehr wachsen. Wer in sich zu richtigen Empfindungen nach dieser Richtung kommt, der sagt sich: In mir liegen Kräfte verborgen, und ich kann sie aus meinem Innern hervorholen. Ich brauche daher dort, wo ich etwas sehe, das ich verehren muß, weil es über mir steht, nicht bloß zu verehren, sondern ich darf mir zutrauen, alles das in mir zu entwickeln, was mich diesem oder jenem Verehrten gleich macht. Je größer in einem Menschen die Fähigkeit ist, Aufmerksamkeit auf gewisse Vorgänge des Lebens zu richten, welche nicht von vornherein dem persönlichen Urteil vertraut sind, desto größer ist für ihn die Möglichkeit, sich Unterlagen zu schaffen für eine Entwickelung in geistige Welten hinauf Ein Beispiel mag dies anschaulich machen. Ein Mensch komme in eine Lebenslage, wo er eine gewisse Handlung tun oder unterlassen kann. Sein Urteil sage ihm: Tue dies. Aber es sei doch ein gewisses unerklärliches Etwas in seinen Empfindungen, das ihn von der Tat abhält Es kann nun so sein, daß der Mensch auf dieses unerklärliche Etwas keine Aufmerksamkeit verwendet, sondern einfach die Handlung so vollbringt, wie es seiner Urteilsfähigkeit angemessen ist. Es kann aber auch so sein, daß der Mensch dem Drange jenes unerklärlichen Etwas nachgibt und die Handlung unterläßt Verfolgt er dann die Sache weiter, so kann sich herausstellen, daß Unheil gefolgt wäre, wenn er seinem Urteil gefolgt wäre; daß jedoch Segen entstanden ist durch das Unterlassen. Solch eine Erfahrung kann das Denken des Menschen in eine ganz bestimmte Richtung bringen. Er kann sich sagen: In mir lebt etwas, was mich richtiger leitet als der Grad von Urteilsfähigkeit, welchen ich in der Gegenwart habe. Ich muß mir den Sinn offen halten für dieses «Etwas in mir», zu dem ich mit meiner Urteilsfähigkeit noch gar nicht herangereift bin. Es wirkt nun in hohem Grade günstig auf die Seele, wenn sie ihre Aufmerksamkeit auf solche Fälle im Leben richtet. Es zeigt sich ihr dann wie in einer gesunden Ahnung, daß im Menschen mehr ist, als was er jeweilig mit seiner Urteilskraft übersehen kann. Solche Aufmerksamkeit arbeitet auf eine Erweiterung des Seelenlebens hin. Aber auch hier können sich wieder Einseitigkeiten ergeben, welche bedenklich sind. Wer sich gewöhnen wollte, stets deshalb sein Urteil auszuschalten, weil ihn «Ahnungen» zu dem oder jenem treiben, der könnte ein Spielball von allen möglichen unbestimmten Trieben werden. Und von einer solchen Gewohnheit zur Urteilslosigkeit und zum Aberglauben ist es nicht weit. — Verhängnisvoll für den Geistesschüler ist eine jegliche Art von Aberglauben. Man erwirbt sich nur dadurch die Möglichkeit, in einer wahrhaften Art in die Gebiete des Geisteslebens einzudringen, daß man sich sorgfältig hütet vor Aberglauben, Phantastik und Träumerei. Nicht derjenige kommt in einer richtigen Weise in die geistige Welt hinein, welcher froh ist, wenn er irgendwo einen Vorgang erleben kann, der «von dem menschlichen Vorstellen nicht begriffen werden kann». Die Vorliebe für das «Unerklärliche» macht gewiß niemanden zum Geistesschüler. Ganz abgewöhnen muß sich dieser das Vorurteil, daß ein «Mystiker der sei, welcher in der Welt ein Unerklärliches, Unerforschliches» überall da voraussetzt, wo es ihm angemessen erscheint. Das rechte Gefühl für den Geistesschüler ist, überall verborgene Kräfte und Wesenheiten anzuerkennen; aber auch vorauszusetzen, daß das Unerforschte erforscht werden kann, wenn die Kräfte dazu vorhanden sind. | Познанието чрез инспирация и интуиция човек също може да постигне само чрез душевно-духовни упражнения. Те са подобни на онези, които бяха описани като „вътрешно вглъбяване“ (медитация) за постигане на имагинацията. Но докато при онези упражнения, които водят към имагинацията, се осъществява свързване с впечатленията от сетивно-физическия свят, при упражненията за инспирацията това свързване трябва все повече да отпада. За да си изясним какво трябва да стане тук, нека отново помислим за символа на розенкройцерския кръст. Когато човек се вглъбява в него, той има пред себе си образ, чиито части са взети от впечатления на сетивния свят: черният цвят на кръста, розите и т.н. Но съчетаването на тези части в розенкройцерския кръст не е взето от сетивно-физическия свят. Ако сега духовният ученик се опита да остави черния кръст, а също и червените рози като образи на сетивно-действителни неща, да изчезнат напълно от съзнанието му и да задържи в душата само онази духовна дейност, която е съчетала тези части, тогава той има средство за такава медитация, която постепенно го води към инспирацията. Нека човек се попита в душата си приблизително по следния начин: Какво направих вътрешно, за да съединя кръст и роза в символа? Онова, което направих (собствения си душевен процес), искам да задържа; а самия образ искам да оставя да изчезне от съзнанието. После искам да почувствам в себе си всичко, което душата ми е направила, за да създаде образа, но самия образ не искам да си представям. Сега искам да живея съвсем вътрешно в собствената си дейност, която е създала образа. Значи искам да се вглъбя не в образ, а в собствената си душевна дейност, която създава образи. Такова вглъбяване трябва да се извърши с много символи. Това води после до познание чрез инспирация. Друг пример би бил следният: човек се вглъбява в представата за едно възникващо и отмиращо растение. Оставя да възникне в душата образът на едно постепенно израстващо растение как то покълва от семето, как разгръща лист след лист, до цвета и плода. После отново как започва увяхването, до пълното разпадане. Чрез вглъбяването в такъв образ човек постепенно стига до чувство за възникване и отмиране, за което растението е вече само образ. От това чувство може после, ако упражнението се продължава упорито, да се образува имагинацията на онова превръщане, което лежи в основата на физическото възникване и отмиране. Но ако човек иска да стигне до съответната инспирация, тогава трябва да направи упражнението още по друг начин. Трябва да обърне вниманието си към собствената си душевна дейност, която от образа на растението е придобила представата за възникване и отмиране. Трябва сега да остави растението да изчезне напълно от съзнанието и да се вглъби само в онова, което сам е направил вътрешно. Само чрез такива упражнения е възможно изкачване до инспирацията. Отначало за духовния ученик няма да бъде съвсем лесно да разбере в пълен обхват как трябва да се заеме с такова упражнение. Това идва оттам, че човекът, който е свикнал да оставя вътрешния си живот да се определя от външните впечатления, веднага изпада в несигурност и пълна неустойчивост, когато трябва да разгърне още и един душевен живот, който е отхвърлил всяко свързване с външни впечатления. В още по-висока степен, отколкото при придобиването на имагинации, духовният ученик трябва да е наясно по отношение на тези упражнения за инспирация, че би трябвало да ги предприема само ако успоредно с тях взема всички мерки, които могат да водят до осигуряване и укрепване на способността за преценка, на живота на чувствата и на характера. Ако вземе тези мерки, той ще постигне чрез тях двоен резултат. Първо, чрез упражненията той няма да може да загуби равновесието на своята личност при свръхсетивното виждане; второ, той същевременно ще придобие способността действително да изпълнява онова, което се изисква в тези упражнения. Човек ще казва за тези упражнения, че са трудни, само докато още не е усвоил съвсем определено душевно състояние, съвсем определени чувства и усещания. Скоро ще придобие разбиране и способност за упражненията онзи, който с търпение и постоянство култивира в душата си такива вътрешни качества, които са благоприятни за покълването на свръхсетивни познания. Който свикне по-често да се обръща към своята вътрешност така, че при това не толкова да се рови в мисли за самия себе си, колкото тихо да подрежда и преработва в себе си опита, придобит в живота, той ще спечели много. Той ще види, че човек обогатява своите представи и чувства, когато поставя един житейски опит във връзка с друг. Ще забележи в каква висока степен човек научава нещо ново не само като има нови впечатления и нови преживявания, но и като оставя старите да работят в него. И който при това подхожда така, че оставя своите преживявания, дори и своите придобити мнения, да играят едни срещу други, като че ли самият той със своите симпатии и антипатии, със своите лични интереси и чувства изобщо не участва, той ще подготви особено добра почва за свръхсетивните познавателни сили. Той в действителност ще изгради онова, което може да се нарече богат вътрешен живот. Но преди всичко важното е съразмерността и равновесието на душевните качества. Когато се отдава на определена душевна дейност, човек е твърде лесно склонен да изпадне в едностранчивост. Така, когато забележи предимството на вътрешното размишление и на пребиваването в собствения свят на представите, той може да придобие такава склонност към това, че все повече се затваря за впечатленията от външния свят. Но това води до изсъхване и опустошаване на вътрешния живот. Най-далеч стига онзи, който наред със способността да се оттегля в своята вътрешност, запазва и откритата възприемчивост за всички впечатления от външния свят. И при това не е нужно да се мисли само за т.нар. значителни впечатления на живота, а всеки човек във всяко положение – дори и в най-бедните четири стени – може да преживее достатъчно, ако само държи усета си за това възприемчив. Не е нужно преживяванията тепърва да се търсят; те са навсякъде. – От особено значение е също как преживяванията се преработват в душата на човека. Някой може например да узнае от опит, че една почитана от него или от други личност има това или онова качество, което той трябва да определи като недостатък на характера. Чрез такъв опит човек може да бъде подтикнат към размисъл в две посоки. Той може просто да си каже: Сега, след като разбрах това, не мога вече да почитам онази личност по същия начин, както преди. Или пък може да си постави въпроса: Как е възможно почитаната личност да е обременена с онзи недостатък? Как трябва да си представя, че недостатъкът не е само недостатък, а нещо, причинено от живота на личността, може би тъкмо от нейните велики качества? Човек, който си поставя тези въпроси, може би ще стигне до извода, че забелязването на недостатъка ни най-малко не може да намали неговото почитание. Чрез такъв извод човек всеки път ще е научил нещо, ще е прибавил нещо към своето разбиране на живота. Но разбира се, би било лошо за онзи, който би позволил доброто в такъв подход към живота да го подведе да извинява всичко възможно у лица или неща, към които изпитва склонност, или дори да придобие навика да оставя без внимание всичко, заслужаващо порицание, защото това му носи полза за вътрешното му развитие. Последното всъщност не е налице тогава, когато човек получава от самия себе си подтика не просто да порицава недостатъците, а да ги разбира; а само когато такова поведение се изисква от самия съответен случай, независимо какво печели или губи при това онзи, който преценява. Напълно вярно е: учиш се не чрез осъждането на недостатъка, а само чрез неговото разбиране. Но който заради разбирането би искал непременно да изключи неодобрението, и той не би стигнал далеч. И тук важното не е едностранчивостта в едната или другата посока, а съразмерността и равновесието на душевните сили. – И съвсем особено е така с едно душевно качество, което е изключително важно за развитието на човека: с онова, което се нарича чувство на почитание (преданост). Който развива това чувство в себе си или по щастлива природна дарба го притежава от самото начало, той има добра почва за свръхсетивните познавателни сили. Който в детството и младостта си е могъл да гледа с отдадено възхищение нагоре към личности, както и към високи идеали, в неговата душевна основа има нещо, в което свръхсетивните познания виреят особено добре. И който при зряла преценка в по-късния живот гледа към звездното небе и с безрезервна отдаденост усеща с възхищение откровението на високи сили, той тъкмо чрез това става зрял за познаването на свръхсетивните светове. Същото се отнася за онзи, който е в състояние да се възхищава от силите, които действат в човешкия живот. И не е от малко значение, ако човек и като вече зрял човек може да изпитва почитание до най-висока степен към други хора, чиято стойност предчувства или вярва, че познава. Само там, където има такова почитание, може да се открие изгледът към висшите светове. Който не може да почита, в никакъв случай няма да стигне особено далеч в своето познание. Който не иска да признава нищо в света, за него същността на нещата остава затворена. – Но който позволи на чувството на почитание и отдаденост да го подведе да умъртви напълно в себе си здравото самосъзнание и доверието в себе си, той прегрешава срещу закона на съразмерността и равновесието. Духовният ученик непрекъснато ще работи върху себе си, за да става все по-зрял и по-зрял; но тогава той може и да има доверие в собствената си личност и да вярва, че нейните сили растат все повече. Който стигне в себе си до правилни усещания в тази посока, той си казва: В мен лежат скрити сили и мога да ги извлека от своята вътрешност. Затова там, където виждам нещо, което трябва да почитам, защото стои над мен, не е нужно само да го почитам, а смея да вярвам, че мога да развия в себе си всичко онова, което ме прави равен на това или онова почитано. Колкото по-голяма е у един човек способността да насочва вниманието си към определени процеси на живота, които не са от самото начало познати на личната преценка, толкова по-голяма е за него възможността да си създаде основи за развитие нагоре към духовните светове. Един пример може да направи това нагледно. Да предположим, че един човек попада в житейско положение, в което може да извърши или да пропусне определено действие. Преценката му казва: Направи това. Но в усещанията му все пак има някакво необяснимо нещо, което го въздържа от делото. Може сега да е така, че човекът не обръща внимание на това необяснимо нещо, а просто извършва действието така, както съответства на способността му за преценка. Но може да е и така, че човекът отстъпва пред порива на онова необяснимо нещо и пропуска действието. Ако после той проследи нещата по-нататък, може да се окаже, че би последвало нещастие, ако беше последвал преценката си, но че от пропускането е произлязло благо. Такъв опит може да насочи мисленето на човека в съвсем определена посока. Той може да си каже: В мен живее нещо, което ме води по-правилно от онази степен на способност за преценка, която имам сега. Трябва да държа усета си открит за това „нещо в мен“, до което със своята способност за преценка още изобщо не съм узрял. Много благоприятно влияе на душата, когато тя насочва вниманието си към такива случаи в живота. Тогава ѝ се разкрива като в здраво предчувствие, че в човека има повече от онова, което той може да обхване в даден момент със своята сила на преценката. Такова внимание води към разширяване на душевния живот. Но и тук отново могат да се появят едностранчивости, които са опасни. Който би искал да свикне винаги да изключва своята преценка, защото „предчувствия“ го тласкат към това или онова, той би могъл да стане играчка на всевъзможни неопределени нагони. А от такъв навик до липсата на преценка и до суеверието не е далеч. – Пагубен за духовния ученик е всякакъв вид суеверие. Възможността да проникне по истински начин в областите на духовния живот човек придобива само като грижливо се пази от суеверие, фантазьорство и мечтателност. Не онзи навлиза по правилен начин в духовния свят, който се радва, когато някъде може да преживее процес, който „не може да бъде разбран от човешкото представяне“. Предпочитанието към „необяснимото“ със сигурност не прави никого духовен ученик. Той трябва напълно да се отучи от предразсъдъка, че „мистик е онзи, който предполага в света нещо необяснимо, неизследимо“ навсякъде, където това му се струва уместно. Правилното чувство за духовния ученик е да признава навсякъде скрити сили и същества, но и да предполага, че неизследваното може да бъде изследвано, когато има сили за това. |
| 304 | Es gibt eine gewisse Seelenverfassung, welche dem Geistesschüler auf jeder Stufe seiner Entwickelung wichtig ist Sie besteht darin, seinen Erkenntnistrieb nicht einseitig so zu stellen, daß dieser immer darauf ausgeht: Wie kann man auf diese oder jene Frage antworten? Sondern darauf: Wie entwickele ich diese oder jene Fähigkeit in mir? Ist dann durch innere geduldige Arbeit an sich diese oder jene Fähigkeit entwickelt, so fallt dem Menschen die Antwort auf gewisse Fragen zu. Geistesschüler werden immer diese Seelenverfassung in sich pflegen. Dadurch werden sie dazu geführt, an sich zu arbeiten, sich immer reifer und reifer zu machen und sich zu versagen, Antworten auf gewisse Fragen herbeizwingen zu wollen. Sie werden warten, bis ihnen solche Antworten zufallen. — Wer aber auch darin wieder an Einseitigkeit sich gewöhnt, auch der kommt nicht richtig vorwärts. Der Geistesschüler kann auch das Gefühl haben, in einem bestimmten Zeitpunkte sich mit dem Maße seiner Kräfte selbst die höchsten Fragen zu beantworten. Also auch hier spielen Gleichmaß und Gleichgewicht in der Seelenverfassung eine gewichtige Rolle. | Има едно определено душевно състояние, което е важно за духовния ученик на всяка степен от неговото развитие. То се състои в това да не насочва своя нагон към познание едностранчиво така, че той винаги да е насочен към въпроса: Как може да се отговори на този или онзи въпрос? А към въпроса: Как да развия в себе си тази или онази способност? Когато после чрез търпелива вътрешна работа върху себе си тази или онази способност е развита, отговорът на определени въпроси идва сам при човека. Духовните ученици винаги ще култивират в себе си това душевно състояние. Това ги довежда дотам да работят върху себе си, да стават все по-зрели и по-зрели и да се въздържат от желанието насила да предизвикат отговори на определени въпроси. Те ще чакат, докато такива отговори сами дойдат при тях. – Но който и в това отново свикне с едностранчивост, и той не напредва правилно. Духовният ученик може също да има чувството, че в определен момент със силите си, доколкото те стигат, сам си отговаря дори на най-висшите въпроси. Така и тук съразмерността и равновесието в душевното състояние играят важна роля. |
| 305 | Noch viele Seeleneigenschaften könnten besprochen werden, deren Pflege und Entwickelung förderlich ist, wenn der Geistesschüler die Inspiration durch Übungen anstreben will. Bei allem würde zu betonen sein, daß Gleichmaß und Gleichgewicht diejenigen Seeleneigenschaften sind, auf die es ankommt. Sie bereiten das Verständnis und die Fähigkeit für die charakterisierten Übungen vor, die behufs der Erlangung der Inspiration zu machen sind. | Могат да бъдат разгледани още много душевни качества, чието култивиране и развиване е от полза, ако духовният ученик иска да се стреми към инспирацията чрез упражнения. При всичко това би трябвало да се подчертае, че съразмерността и равновесието са онези душевни качества, които са решаващи. Те подготвят разбирането и способността за охарактеризираните упражнения, които трябва да се правят с цел постигане на инспирацията. |
| 306 | Die Übungen zur Intuition erfordern, daß der Geistesschüler aus seinem Bewußtsein nicht nur die Bilder verschwinden läßt, welchen er sich zur Erlangung der Imagination hingegeben hat, sondern auch das Leben in der eigenen Seelentätigkeit, in welche er sich für die Erwerbung der Inspiration versenkt hat Er soll also dann buchstäblich nichts von vorher gekanntem äußeren oder inneren Erleben in seiner Seele haben. Würde nun aber nach diesem Abwerfen der äußeren und der inneren Erlebnisse nichts in seinem Bewußtsein sein, das heißt, würde ihm das Bewußtsein überhaupt dahinschwinden und er in Bewußtlosigkeit versinken, so könnte er daran erkennen, daß er sich noch nicht reif gemacht hat, Übungen für die Intuition vorzunehmen; und er müßte dann die Übungen für die Imagination und Inspiration fortsetzen. Es kommt schon einmal die Zeit, in welcher das Bewußtsein nicht leer ist, wenn die Seele die inneren und äußeren Erlebnisse abgeworfen hat, sondern wonach diesem Abwerfen als Wirkung etwas im Bewußtsein zurückbleibt, dem man sich dann in Versenkung ebenso hingeben kann, wie man sich vorher dem hingegeben hat, was äußerlichen oder inneren Eindrücken sein Dasein verdankt. Es ist dieses «Etwas» aber von ganz besonderer Art. Es ist gegenüber allen vorhergehenden Erfahrungen etwas wirklich Neues. Man weiß, wenn man es erlebt: Dies habe ich vorher nicht gekannt. Dies ist eine Wahrnehmung, wie der wirkliche Ton eine Wahrnehmung ist, welchen das Ohr hört; aber es kann dieses Etwas nur in mein Bewußtsein treten durch die Intuition, wie der Ton nur ins Bewußtsein treten kann durch das Ohr. Durch die Intuition ist der letzte Rest des Sinnlich-Physischen von des Menschen Eindrücken abgestreift; die geistige Welt beginnt für die Erkenntnis offen zu liegen in einer Form, die nichts mehr gemein hat mit den Eigenschaften der physisch-sinnlichen Welt. | Упражненията за интуиция изискват духовният ученик да остави да изчезнат от съзнанието му не само образите, на които се е отдавал за постигане на имагинацията, но и живота в собствената душевна дейност, в която се е вглъбявал за придобиване на инспирацията. Значи тогава той не трябва да има в душата си буквално нищо от по-рано познато външно или вътрешно преживяване. Но ако след това отхвърляне на външните и вътрешните преживявания в съзнанието му не би имало нищо, т.е. ако съзнанието изобщо би изчезнало за него и той би потънал в безсъзнание, то по това би могъл да разбере, че още не е узрял да предприема упражнения за интуицията; и тогава би трябвало да продължи упражненията за имагинацията и инспирацията. Рано или късно идва времето, в което съзнанието не е празно, когато душата е отхвърлила вътрешните и външните преживявания, а след това отхвърляне в съзнанието остава като негово въздействие нещо, на което после човек може да се отдаде във вглъбяване точно така, както преди се е отдавал на онова, което дължи своето съществуване на външни или вътрешни впечатления. Но това „нещо“ е от съвсем особен вид. В сравнение с всички предходни опити то е нещо действително ново. Когато човек го преживява, той знае: Това не съм познавал преди. Това е възприятие, както действителният звук, който ухото чува, е възприятие; но това нещо може да влезе в моето съзнание само чрез интуицията, както звукът може да влезе в съзнанието само чрез ухото. Чрез интуицията последният остатък от сетивно-физическото е смъкнат от впечатленията на човека; духовният свят започва да се открива пред познанието във форма, която няма вече нищо общо със свойствата на физически-сетивния свят. |
| 307 | * | * |
| 308 | Die imaginative Erkenntnis wird erreicht durch die Ausgestaltung der Lotusblumen aus dem astralischen Leibe heraus. Durch diejenigen Übungen, welche zur Erlangung von Inspiration und Intuition unternommen werden, treten im menschlichen Äther- oder Lebensleib besondere Bewegungen, Gestaltungen und Strömungen auf, welche vorher nicht da waren. Sie sind eben die Organe, durch welche der Mensch das «Lesen der verborgenen Schrift» und das, was darüber hinausliegt, in den Bereich seiner Fähigkeiten aufnimmt. Für das übersinnliche Erkennen stellen sich die Veränderungen im Ätherleibe eines Menschen, der zur Inspiration und Intuition gelangt ist, in der folgenden Art dar. Es wird, ungefähr wie in der Gegend nahe dem physischen Herzen, ein neuer Mittelpunkt im Ätherleibe bewußt, der sich zu einem ätherischen Organe ausgestaltet. Von diesem laufen Bewegungen und Strömungen nach den verschiedenen Gliedern des menschlichen Leibes in der mannigfaltigsten Weise. Die wichtigsten dieser Strömungen gehen zu den Lotusblumen, durchziehen dieselben und ihre einzelnen Blätter und gehen dann nach außen, wo sie wie Strahlen sich in den äußeren Raum ergießen. Je entwickelter der Mensch ist, desto größer ist der Umkreis um ihn herum, in dem diese Strömungen wahrnehmbar sind. Der Mittelpunkt in der Gegend des Herzens bildet sich aber bei regelrechter Schulung nicht gleich im Anfang aus. Er wird erst vorbereitet. Zuerst entsteht als ein vorläufiger Mittelpunkt ein solcher im Kopfe; der rückt dann hinunter in die Kehlkopf gegend und verlegt sich zuletzt in die Nähe des physischen Herzens. Würde die Entwickelung unregelmäßig sein, so könnte sogleich in der Herzgegend das in Rede stehende Organ gebildet werden. Dann läge die Gefahr vor, daß der Mensch, statt zur ruhigen, sachgemäßen übersinnlichen Schauung zu kommen, zum Schwärmer und Phantasten würde. In seiner weiteren Entwickelung gelangt der Geistesschüler dazu, die ausgebildeten Strömungen und Gliederungen seines Ätherleibes unabhängig zu machen von dem physischen Leibe und sie selbständig zu gebrauchen. Es dienen ihm die Lotusblumen dabei als Werkzeuge, durch welche er den Ätherleib bewegt. Bevor dieses geschieht, müssen sich aber in dem ganzen Umkreis des Ätherleibes besondere Strömungen und Strahlungen gebildet haben, welche ihn wie durch ein feines Netzwerk in sich abschließen und zu einer in sich geschlossenen Wesenheit machen. Wenn das geschehen ist, können ungehindert die im Ätherleibe sich vollziehenden Bewegungen und Strömungen sich mit der äußeren seelisch-geistigen Welt berühren und mit ihnen sich verbinden, so daß äußeres geistig-seelisches Geschehen und inneres (dasjenige im menschlichen Ätherleibe) ineinanderfließen. Wenn das geschieht, ist eben der Zeitpunkt eingetreten, in dem der Mensch die Welt der Inspiration bewußt wahrnimmt. Dieses Erkennen tritt in einer anderen Art auf als das Erkennen in bezug auf die sinnlich-physische Welt. In dieser bekommt man durch die Sinne Wahrnehmungen und macht sich dann über diese Wahrnehmungen Vorstellungen und Begriffe. Beim Wissen durch die Inspiration ist es nicht so. Was man erkennt, ist unmittelbar, in einem Akte da; es gibt nicht ein Nachdenken nach der Wahrnehmung. Was für das sinnlich-physische Erkennen erst hinterher im Begriffe gewonnen wird, ist bei der Inspiration zugleich mit der Wahrnehmung gegeben. Man würde deshalb mit der seelisch geistigen UmWelt in eins zusammenfließen, sich von ihr gar nicht unterscheiden können, wenn man das oben charakterisierte Netzwerk im Ätherleibe nicht ausgebildet hätte. | Имагинативното познание се постига чрез оформянето на лотосовите цветове от астралното тяло. Чрез онези упражнения, които се предприемат за постигане на инспирация и интуиция, в етерното или жизненото тяло на човека се появяват особени движения, образувания и течения, каквито преди не е имало. Те са именно органите, чрез които човек приема в обсега на своите способности „четенето на скритото писмо“ и онова, което лежи отвъд него. За свръхсетивното познание промените в етерното тяло на човек, който е стигнал до инспирация и интуиция, се представят по следния начин. В етерното тяло, приблизително като в областта близо до физическото сърце, става осъзнато ново средоточие, което се оформя в етерен орган. От него по най-разнообразен начин текат движения и течения към различните членове на човешкото тяло. Най-важните от тези течения отиват към лотосовите цветове, проникват през тях и през отделните им листенца и после излизат навън, където като лъчи се изливат във външното пространство. Колкото по-развит е човекът, толкова по-голям е кръгът около него, в който тези течения могат да се възприемат. Но при правилно обучение средоточието в областта на сърцето не се образува веднага в началото. Отначало то само се подготвя. Най-напред възниква временно средоточие в главата; после то се смъква надолу в областта на гръкляна и накрая се премества близо до физическото сърце. Ако развитието протичаше неправилно, въпросният орган би могъл да се образува веднага в областта на сърцето. Тогава би съществувала опасността човек, вместо да стигне до спокойно, съобразено с нещата свръхсетивно виждане, да стане мечтател и фантазьор. При по-нататъшното си развитие духовният ученик стига дотам да направи изградените течения и разчленения на своето етерно тяло независими от физическото тяло и да ги използва самостоятелно. При това лотосовите цветове му служат като инструменти, чрез които той движи етерното тяло. Но преди това да стане, в целия обхват на етерното тяло трябва да са се образували особени течения и излъчвания, които го затварят в себе си като чрез фина мрежа и го правят затворена в себе си същност. Когато това е станало, движенията и теченията, които се извършват в етерното тяло, могат безпрепятствено да се докосват до външния душевно-духовен свят и да се свързват с тях, така че външните духовно-душевни събития и вътрешните (онези в етерното тяло на човека) се вливат едни в други. Когато това става, е настъпил именно моментът, в който човек съзнателно възприема света на инспирацията. Това познаване се проявява по друг начин, отколкото познаването по отношение на сетивно-физическия свят. В този свят човек получава чрез сетивата възприятия и после си създава представи и понятия за тези възприятия. При знанието чрез инспирация не е така. Онова, което човек познава, е налице непосредствено, в един акт; няма размишление след възприятието. Онова, което при сетивно-физическото познание се придобива едва след това в понятието, при инспирацията е дадено едновременно с възприятието. Затова човек би се слял в едно с душевно-духовната среда, изобщо не би могъл да се различи от нея, ако не беше изградил охарактеризираната по-горе мрежа в етерното тяло. |
| 309 | Wenn die Übungen für die Intuition gemacht werden, so wirken sie nicht allein auf den Ätherleib, sondern bis in die übersinnlichen Kräfte des physischen Leibes hinein. Man sollte sich allerdings nicht vorstellen, daß auf diese Art Wirkungen im physischen Leibe vor sich gehen, welche der gewöhnlichen Sinnenbeobachtung zugänglich sind. Es sind Wirkungen, welche nur das übersinnliche Erkennen beurteilen kann. Sie haben mit aller äußeren Erkenntnis nichts zu tun. Sie stellen sich ein als Erfolg der Reife des Bewußtseins, wenn dieses in der Intuition Erlebnisse haben kann, trotzdem es alle vorher gekannten äußeren und inneren Erlebnisse aus sich herausgesondert hat. — Nun sind aber die Erfahrungen der Intuition zart, intim und fein; und der physische Menschenleib ist auf der gegenwärtigen Stufe seiner Entwickelung im Verhältnisse zu ihnen grob. Er bietet deshalb ein stark wirkendes Hindernis für den Erfolg der Intuitionsübungen. Werden diese mit Energie und Ausdauer und in der notwendigen inneren Ruhe fortgesetzt, so überwinden sie zuletzt die gewaltigen Hindernisse des physischen Leibes. Der Geistesschüler bemerkt das daran, daß er allmählich gewisse Äußerungen des physischen Leibes, die vorher ganz ohne sein Bewußtsein erfolgten, in seine Gewalt bekommt. Er bemerkt es auch daran, daß er für kurze Zeit das Bedürfnis empfindet, z.B. das Atmen (oder dergleichen) so einzurichten, daß es in eine Art Einklang oder Harmonie mit dem kommt, was in den Übungen oder sonst in der inneren Versenkung die Seele verrichtet. Das Ideal der Entwickelung ist, daß durch den physischen Leib selbst gar keine Übungen, auch nicht solche Atemübungen gemacht würden, sondern daß alles, was mit ihm zu geschehen hat, sich nur als eine Folge der reinen Intuitionsübungen einstellte. | Когато се правят упражненията за интуиция, те действат не само върху етерното тяло, а стигат чак до свръхсетивните сили на физическото тяло. Не бива обаче да си представяме, че по този начин във физическото тяло протичат въздействия, които са достъпни за обикновеното сетивно наблюдение. Това са въздействия, които може да преценява само свръхсетивното познание. Те нямат нищо общо с каквото и да е външно познание. Те се появяват като резултат от зрелостта на съзнанието, когато то може да има преживявания в интуицията, въпреки че е отделило от себе си всички познати му преди външни и вътрешни преживявания. – Но опитностите на интуицията са нежни, интимни и фини; а физическото човешко тяло на сегашната степен на своето развитие е грубо в сравнение с тях. Затова то представлява силно действаща пречка за успеха на упражненията за интуиция. Ако те се продължават с енергия и постоянство и в необходимия вътрешен покой, накрая те преодоляват огромните пречки на физическото тяло. Духовният ученик го забелязва по това, че постепенно овладява определени прояви на физическото тяло, които преди ставаха съвсем без неговото съзнание. Той го забелязва и по това, че за кратко време изпитва потребност например да нагласи дишането (или нещо подобно) така, че то да влезе в един вид съзвучие или хармония с онова, което душата извършва в упражненията или иначе във вътрешното вглъбяване. Идеалът на развитието е чрез самото физическо тяло изобщо да не се правят никакви упражнения, дори и такива дихателни упражнения, а всичко, което трябва да стане с него, да настъпва само като последица от чистите упражнения за интуиция. |
| 310 | * Wenn der Geistesschüler auf dem Wege in die höheren ErkenntnisWelten aufsteigt, so bemerkt er auf einer gewissen Stufe, daß das Zusammenhalten der Kräfte seiner Persönlichkeit eine andere Form annimmt, als es in der physisch-sinnlichen Welt hat. In dieser bewirkt das Ich ein einheitliches Zusammenwirken der Seelenkräfte, zunächst des Denkens, Fühlens und Wollens. Diese drei Seelenkräfte stehen ja in den gewöhnlichen menschlichen Lebenslagen jeweilig in gewissen Beziehungen. Man sieht z.B. ein gewisses Ding in der AußenWelt. Es gefallt oder mißfallt der Seele. Das heißt, es schließt sich mit einer gewissen Notwendigkeit an die Vorstellung des Dinges ein Gefühl der Lust oder Unlust. Man begehrt auch wohl das Ding oder erhält den Impuls, es in dieser oder jener Richtung zu ändern. Das heißt: Begehrungsvermögen und Wille gesellen sich zu einer Vorstellung und einem Gefühle hinimmer zu. Daß dieses Zusammengesellen stattfindet, wird bewirkt dadurch, daß das Ich Vorstellen (Denken), Fühlen und Wollen einheitlich zusammenschließt und auf diese Art Ordnung in die Kräfte der Persönlichkeit bringt. Diese gesunde Ordnung würde unterbrochen, wenn sich das Ich nach dieser Richtung machtlos erwiese, wenn z.B. die Begierde einen andern Weg gehen wollte als das Gefühl oder die Vorstellung. Ein Mensch wäre nicht in einer gesunden Seelenverfassung, welcher zwar dächte, daß dies oder jenes richtig sei, aber nun etwas wollte, wovon er nicht die Ansicht hat, daß es richtig ist. Ebenso wäre es, wenn jemand nicht das wollte, was ihm gefallt, sondern das, was ihm mißfällt. Nun bemerkt der Mensch, daß auf dem Wege zur höheren Erkenntnis Denken, Fühlen und Wollen in der Tat sich sondern und jedes eine gewisse Selbständigkeit annimmt, daß z.B. ein bestimmtes Denken nicht mehr wie durch sich selbst zu einem bestimmten Fühlen und Wollen drängt. Es stellt sich die Sache so, daß man im Denken etwas richtig wahrnehmen kann, daß man aber, um überhaupt zu einem Gefühle oder zu einem Willensentschluß zu kommen, wieder aus sich heraus einen selbständigen Antrieb braucht. Denken, Fühlen und Wollen bleiben eben während der übersinnlichen Betrachtung nicht drei Kräfte, welche aus dem gemeinsamen Ich-Mittelpunkte der Persönlichkeit ausstrahlen, sondern sie werden wie zu selbständigen Wesenheiten, gleichsam zu drei Persönlichkeiten; und man muß jetzt das eigene Ich um so stärker machen, denn es soll nicht bloß in drei Kräfte Ordnung bringen, sondern drei Wesenheiten lenken und führen. Aber diese Teilung darf eben nur während der übersinnlichen Betrachtung bestehen. Und wie der tritt es hier deudich zutage, wie wichtig es ist, neben den Übungen zu höherer Schulung diejenigen einhergehen zu lassen, welche der Urteilsfähigkeit, dem Gefühls- und Willensleben Sicherheit und Festigkeit geben. Denn bringt man diese nicht mit in die höhere Welt, so wird man alsbald sehen, wie sich das Ich schwach erweist und kein ordentlicher Lenker sein kann des Denkens, Fühlens und Wollens. Die Seele würde, wenn diese Schwäche vorhanden wäre, wie von drei Persönlichkeiten in die verschiedenen Richtungen gezerrt, und ihre innere Geschlossenheit müßte aufhören. Wenn die Entwickelung des Geistesschülers aber in der rechten Art verläuft, so bedeutet die gekennzeichnete Kräftewandlung einen wahren Fortschritt; das Ich bleibt über die selbständigen Wesenheiten, welche nun seine Seele bilden, der Herrscher. — Im weiteren Verlaufe der Entwickelung schreitet die angedeutete Entwickelung dann fort. Das Denken, das selbständig geworden ist, regt das Auftreten einer besonderen vierten seelisch-geistigen Wesenheit an, welche man bezeichnen kann wie ein unmittelbares Einfließen von Strömungen in den Menschen, die den Gedanken ähnlich sind. Die ganze Welt erscheint da als Gedankengebäude, das vor einem steht wie die Pflanzen- oder Tier Welt im physisch-sinnlichen Gebiete. Ebenso regen das selbständig gewordene Fühlen und Wollen zwei Kräfte in der Seele an, welche in derselben wie selbständige Wesen wirken. Und noch eine siebente Kraft und Wesenheit kommt dazu, welche ähnlich dem eigenen Ich selber ist. | * Когато духовният ученик се изкачва по пътя към висшите светове на познанието, на определена степен той забелязва, че сплотяването на силите на неговата личност приема друга форма от онази, която има във физическо-сетивния свят. В този свят Азът осъществява единно съвместно действие на душевните сили, най-напред на мисленето, чувстването и волята. В обикновените човешки житейски положения тези три душевни сили наистина стоят всеки път в определени отношения. Човек вижда например определено нещо във външния свят. То се харесва или не се харесва на душата. Това означава, че към представата за нещото с известна необходимост се присъединява чувство на удоволствие или неудоволствие. Човек може и да пожелае нещото или получава подтик да го промени в тази или онази посока. Това означава: способността за влечение и волята винаги се присъединяват към една представа и едно чувство. Това присъединяване се дължи на обстоятелството, че Азът свързва в единство представянето (мисленето), чувстването и волята и по този начин внася ред в силите на личността. Този здрав ред би бил нарушен, ако Азът се окажеше безсилен в тази посока, ако например влечението искаше да тръгне по друг път, а не по пътя на чувството или представата. Не би бил в здраво душевно състояние човек, който наистина би мислил, че това или онова е правилно, но после би искал нещо, което не смята за правилно. Същото би било, ако някой искаше не онова, което му харесва, а онова, което не му харесва. Сега човек забелязва, че по пътя към висшето познание мисленето, чувстването и волята действително се разделят и всяко приема известна самостоятелност, че например определено мислене вече не подтиква като от само себе си към определено чувстване и воля. Нещата стоят така, че в мисленето човек може да възприеме нещо правилно, но за да стигне изобщо до чувство или до волево решение, му трябва отново самостоятелен подтик от самия него. По време на свръхсетивното разглеждане мисленето, чувстването и волята не остават три сили, които се излъчват от общото Аз-средоточие на личността, а стават като самостоятелни същества, така да се каже, три личности; и сега човек трябва да направи собствения си Аз толкова по-силен, защото той трябва не само да внесе ред в три сили, а да насочва и води три същества. Но това разделение е допустимо именно само по време на свръхсетивното разглеждане. И тук отново ясно излиза наяве колко е важно наред с упражненията за висше обучение да вървят и онези, които дават сигурност и твърдост на способността за преценка, на живота на чувствата и на волята. Защото, ако човек не внесе тези неща със себе си във висшия свят, той скоро ще види как Азът се оказва слаб и не може да бъде истински водач на мисленето, чувстването и волята. Ако тази слабост съществуваше, душата би била дърпана като от три личности в различни посоки и вътрешната ѝ цялост би трябвало да престане. Но когато развитието на духовния ученик протича по правилния начин, охарактеризираното преобразуване на силите означава истински напредък; Азът остава господар над самостоятелните същества, които сега образуват неговата душа. – При по-нататъшния ход на развитието посоченото развитие продължава. Мисленето, станало самостоятелно, подбужда появата на едно особено четвърто душевно-духовно същество, което може да се обозначи като непосредствено вливане в човека на течения, подобни на мислите. Тогава целият свят се явява като мисловна сграда, която стои пред човека така, както растителният или животинският свят в областта на физическо-сетивното. По същия начин чувстването и волята, станали самостоятелни, подбуждат в душата две сили, които действат в нея като самостоятелни същества. И към тях се прибавя още една седма сила и същество, което е подобно на самия собствен Аз. |
| 311 | Dieses ganze Erlebnis verbindet sich noch mit einem andern. Vor dem Betreten der übersinnlichen Welt kannte der Mensch Denken, Fühlen und Wollen nur als innere Seelenerlebnisse. Sobald er die übersinnliche Welt betritt, nimmt er Dinge wahr, welche nicht Sinnlich-Physisches ausdrücken, sondern Seelisch-Geistiges. Hinter den von ihm wahrgenommenen Eigenschaften der neuen Welt stehen jetzt seelisch-geistige Wesenheiten. Und diese bieten sich ihm jetzt so dar als eine AußenWelt, wie sich ihm im physisch-sinnlichen Gebiet Steine, Pflanzen und Tiere vor die Sinne gestellt haben. Es kann nun der Geistesschüler einen bedeutsamen Unterschied wahrnehmen zwischen der sich ihm erschließenden seelisch-geistigen Welt und derjenigen, welche er gewohnt war, durch seine physischen Sinne wahrzunehmen. Eine Pflanze der sinnlichen Welt bleibt, wie sie ist, was auch des Menschen Seele über sie fühlt oder denkt. Das ist bei den Bildern der seelisch-geistigen Welt zunächst nicht der Fall. Sie ändern sich, je nachdem der Mensch dieses oder jenes empfindet oder denkt. Dadurch gibt ihnen der Mensch ein Gepräge, das von seinem eigenen Wesen abhängt. Man stelle sich vor, ein gewisses Bild trete in der imaginativen Welt vor dem Menschen auf. Verhält er sich zunächst in seinem Gemüte gleichgültig dagegen, so zeigt es sich in einer gewissen Gestalt In dem Augenblicke aber, wo er Lust oder Unlust gegenüber dem Bilde empfindet, ändert es seine Gestalt. Die Bilder drücken somit zunächst nicht nur etwas aus, was selbständig außerhalb des Menschen ist, sondern sie spiegeln auch dasjenige, was der Mensch selbst ist. Sie sind ganz und gar durchsetzt von des Menschen eigener Wesenheit. Diese legt sich wie ein Schleier über die Wesenheiten hin. Der Mensch sieht dann, wenn auch eine wirkliche Wesenheit ihm gegenübersteht, nicht diese, sondern sein eigenes Erzeugnis. So kann er zwar durchaus Wahres vor sich haben und doch Falsches sehen. Ja, das ist nicht nur der Fall mit Bezug auf das, was der Mensch als seine Wesenheit selbst an sich bemerkt; sondern alles, was an ihm ist, wirkt auf diese Welt ein. Es kann z.B. der Mensch verborgene Neigungen haben, die im Leben durch Erziehung und Charakter nicht zum Vorschein kommen; auf die geistig-seelische Welt wirken sie; und diese bekommt die eigenartige Färbung durch das ganze Wesen des Menschen, gleichgültig, wieviel er von diesem Wesen selbst weiß oder nicht weiß. — Um weiter fortschreiten zu können von dieser Stufe der Entwickelung aus, ist es notwendig, daß der Mensch unterscheiden lerne zwischen sich und der geistigen AußenWelt. Es wird nötig, daß er alle Wirkungen des eigenen Selbstes auf die um ihn befindliche seelisch-geistige Welt ausschalten lerne. Man kann das nicht anders, als wenn man sich eine Erkenntnis erwirbt von dem, was man selbst in die neue Welt hineinträgt. Es handelt sich also darum, daß man zuerst wahre, durchgreifende Selbsterkenntnis habe, um dann die umliegende geistig-seelische Welt rein wahrnehmen zu können. Nun bringen es gewisse Tatsachen der menschlichen Entwickelung mit sich, daß solche Selbsterkenntnis beim Eintritte in die höhere Welt wie naturgemäß stattfinden muß. Der Mensch entwickelt ja in der gewöhnlichen physisch-sinnlichen Welt sein Ich, sein Selbstbewußtsein. Dieses Ich wirkt nun wie ein AnziehungsMittelpunkt auf alles, was zum Menschen gehört. Alle seine Neigungen, Sympathien, Antipathien, Leidenschaften, Meinungen usw. gruppieren sich gleichsam um dieses Ich herum. Und es ist dieses Ich auch der Anziehungspunkt für das, was man das Karma des Menschen nennt. Würde man dieses Ich unverhüllt sehen, so würde man an ihm auch bemerken, daß bestimmt geartete Schicksale es noch in dieser und den folgenden Verkörperungen treffen müssen, je nachdem es in den vorigen Verkörperungen so oder so gelebt, sich dieses oder jenes angeeignet hat. Mit alle dem, was so am Ich haftet, muß es nun als erstes Bild vor die Menschenseele treten, wenn diese in die seelisch-geistige Welt aufsteigt. Dieser Doppelgänger des Menschen muß, nach einem Gesetz der geistigen Welt, vor allem andern als dessen erster Eindruck in jener Welt auftreten. Man kann das Gesetz, welches da zugrunde liegt, sich leicht verständlich machen, wenn man das Folgende bedenkt. Im physisch-sinnlichen Leben nimmt sich der Mensch nur insofern selbst wahr, als er sich in seinem Denken, Fühlen und Wollen innerlich erlebt. Diese Wahrnehmung ist aber eine innerliche; sie stellt sich nicht vor den Menschen hin, wie sich Steine, Pflanzen und Tiere vor ihn hinstellen. Auch lernt sich durch innerliche Wahrnehmung der Mensch nur zum Teil kennen. Er hat nämlich etwas in sich, was ihn an einer tiefergehenden Selbsterkenntnis hindert. Es ist dies ein Trieb, sogleich, wenn er durch Selbsterkenntnis sich eine Eigenschaft gestehen muß und sich keiner Täuschung über sich hingeben will diese Eigenschaft umzuarbeiten. | Цялото това преживяване се свързва още и с друго. Преди да навлезе в свръхсетивния свят, човек е познавал мисленето, чувстването и волята само като вътрешни душевни преживявания. Щом навлезе в свръхсетивния свят, той възприема неща, които изразяват не нещо сетивно-физическо, а нещо душевно-духовно. Зад възприеманите от него свойства на новия свят сега стоят душевно-духовни същества. И те сега му се представят като външен свят така, както в областта на физическо-сетивното камъни, растения и животни са заставали пред сетивата му. Сега духовният ученик може да възприеме една значителна разлика между откриващия му се душевно-духовен свят и онзи, който е бил свикнал да възприема чрез физическите си сетива. Едно растение в сетивния свят си остава такова, каквото е, каквото и да чувства или мисли за него човешката душа. При образите на душевно-духовния свят отначало това не е така. Те се изменят според това дали човек усеща или мисли това или онова. Така човекът им придава отпечатък, който зависи от собствената му същност. Да си представим, че в имагинативния свят пред човека се появява определен образ. Ако той отначало в сърцето си се отнася безразлично към него, образът се показва в определен облик. Но в мига, в който той изпитва удоволствие или неудоволствие към образа, образът променя облика си. Така образите отначало изразяват не само нещо, което е самостоятелно извън човека, но отразяват и онова, което е самият човек. Те са изцяло проникнати от собствената същност на човека. Тя се разстила като було над съществата. Тогава човекът, макар пред него да стои действително същество, вижда не него, а собственото си произведение. Така той може наистина да има пред себе си нещо напълно истинно и все пак да вижда нещо невярно. Нещо повече, това се отнася не само до онова, което човек сам забелязва у себе си като своя същност; а всичко, което е у него, въздейства върху този свят. Човек може например да има скрити склонности, които в живота не излизат наяве поради възпитание и характер; те въздействат върху духовно-душевния свят; и той получава своеобразното си оцветяване от цялата същност на човека, независимо колко той самият знае или не знае за тази същност. – За да може да продължи напред от тази степен на развитието, е необходимо човек да се научи да различава между себе си и духовния външен свят. Става необходимо той да се научи да изключва всички въздействия на собственото Себе върху заобикалящия го душевно-духовен свят. Това не може да стане иначе, освен като човек придобие познание за онова, което самият той внася в новия свят. Значи работата е в това най-напред човек да има истинско, задълбочено себепознание, за да може после да възприема чисто заобикалящия го духовно-душевен свят. Но известни факти от човешкото развитие водят до това, че такова себепознание трябва да се осъществи като по естествен път при навлизането във висшия свят. Нали в обикновения физическо-сетивен свят човекът развива своя Аз, своето самосъзнание. Този Аз действа сега като средоточие на привличане върху всичко, което принадлежи на човека. Всички негови склонности, симпатии, антипатии, страсти, мнения и т.н. се групират, така да се каже, около този Аз. И този Аз е също точката на привличане за онова, което се нарича карма на човека. Ако човек видеше този Аз незабулен, той би забелязал у него и това, че съдби от определен вид трябва да го сполетят още в това и в следващите въплъщения според това дали в предишните въплъщения той е живял така или иначе, дали е усвоил това или онова. С всичко онова, което по този начин е прикрепено към Аза, той трябва сега да застане като пръв образ пред човешката душа, когато тя се издига в душевно-духовния свят. Този двойник на човека трябва, според един закон на духовния свят, преди всичко друго да се появи като негово първо впечатление в онзи свят. Законът, който лежи в основата на това, лесно може да се разбере, ако човек помисли върху следното. Във физическо-сетивния живот човек възприема себе си само дотолкова, доколкото вътрешно преживява себе си в своето мислене, чувстване и воля. Но това възприятие е вътрешно; то не застава пред човека така, както камъните, растенията и животните застават пред него. Освен това чрез вътрешно възприятие човек опознава себе си само отчасти. Защото той има в себе си нещо, което му пречи да стигне до едно по-дълбоко себепознание. Това е един нагон – веднага щом чрез себепознанието трябва да признае пред себе си някое качество и не иска да се отдава на никаква заблуда относно себе си – да преработи това качество. |
| 312 | Gibt er diesem Triebe nicht nach, lenkt er einfach die Aufmerksamkeit von dem eigenen Selbst ab und bleibt er, wie er ist, so benimmt er sich selbstverständlich auch die Möglichkeit, sich in dem betreffenden Punkte selbst zu erkennen. Dringt der Mensch aber in sich selbst und hält er sich ohne Täuschung diese oder jene seiner Eigenschaften vor, so wird er entweder in der Lage sein, sie an sich zu verbessern oder aber er wird dies in der gegenwärtigen Lage seines Lebens nicht können. In dem letzteren Falle wird seine Seele ein Gefühl beschleichen, das man als Gefühl des Schämens bezeichnen muß. So wirkt in der Tat des Menschen gesunde Natur: Sit empfindet durch die Selbsterkenntnis mancherlei Arten des Schämens. Nun hat dieses Gefühl schon im gewöhnlichen Leben eine ganz bestimmte Wirkung. Der gesund denkende Mensch wird dafür sorgen, daß dasjenige, was ihn an sich selbst mit diesem Gefühl erfüllt, nicht in Wirkungen nach außen sich geltend mache, daß es nicht in äußeren Taten sich auslebe. Das Schämen ist also eine Kraft, welche den Menschen antreibt, etwas in sein Inneres zu verschließen und dies nicht äußerlich wahrnehmbar werden zu lassen. Wenn man dies gehörig bedenkt, so wird man begreiflich finden, daß die Geistesforschung einem inneren Seelenerlebnis, das mit dem Gefühl des Schämens ganz nahe verwandt ist, noch viel weitergehende Wirkungen zuschreibt. Sie findet, daß es in den verborgenen Tiefen der Seele eine Art verborgenes Schämen gibt, dessen sich der Mensch im physisch-sinnlichen Leben nicht bewußt wird. Dieses verborgene Gefühl wirkt aber in einer ähnlichen Art wie das gekennzeichnete offenbare des gewöhnlichen Lebens: es verhindert, daß des Menschen innerste Wesenheit in einem wahrnehmbaren Bilde vor den Menschen hintritt. Wäre dieses Gefühl nicht da, so würde der Mensch vor sich selbst wahrnehmen, was er in Wahrheit ist; er würde seine Vorstellungen, Gefühle und seinen Willen nicht nur innerlich erleben, sondern sie wahrnehmen, wie er Steine, Tiere und Pflanzen wahrnimmt. So ist dieses Gefühl der Verhüller des Menschen vor sich selbst. Und damit ist es zugleich der Verhüller der ganzen geistig-seelischen Welt. Denn indem sich des Menschen eigene innere Wesenheit vor ihm verhüllt, kann er auch das nicht wahrnehmen, an dem er die Werkzeuge entwickeln sollte, um die seelisch-geistige Welt zu erkennen; er kann seine Wesenheit nicht umgestalten, so daß sie geistige Wahrnehmungsorgane erhielte. —Wenn nun aber der Mensch durch regelrechte Schulung dahin arbeitet, diese Wahrnehmungsorgane zu erhalten, so tritt dasjenige als erster Eindruck vor ihn hin, was er selbst ist. Er nimmt seinen Doppelgänger wahr. Diese Selbstwahrnehmung ist gar nicht zu trennen von der Wahrnehmung der übrigen geistig seelischen Welt. Im gewöhnlichen Leben der physisch-sinnlichen Welt wirkt das charakterisierte Gefühl so, daß es fortwährend das Tor zur geistig-seelischen Welt vor dem Menschen zuschließt Wollte der Mensch nur einen Schritt machen, um in diese Welt einzudringen, so verbirgt das sogleich auftretende, aber nicht zum Bewußtsein kommende Gefühl des Schämens das Stück der geistig-seelischen Welt, das zum Vorschein kommen will. Die charakterisierten Übungen aber schließen diese Welt auf. Nun ist die Sache so, daß jenes verborgene Gefühl wie ein großer Wohltäter des Menschen wirkt. Denn durch alles das, was man sich ohne geisteswissenschaftliche Schulung an Urteilskraft, Gefühlsleben und Charakter erwirbt, ist man nicht imstande, die Wahrnehmung der eigenen Wesenheit in ihrer wahren Gestalt ohne weiteres zu ertragen. Man würde durch diese Wahrnehmung alles Selbstgefühl, Selbstvertrauen und Selbstbewußtsein verlieren. Daß dies nicht geschehe, dafür müssen wieder die Vorkehrungen sorgen, welche man neben den Übungen für die höhere Erkenntnis zur Pflege seiner gesunden Urteilskraft, seines Gefühls- und Charakterwesens unternimmt Durch seine regelrechte Schulung lernt der Mensch wie absichtslos so viel aus der Geisteswissenschaft kennen, und es werden ihm außerdem so viele Mittel zur Selbsterkenntnis und Selbstbeobachtung klar, als notwendig sind, um kraftvoll seinem Doppelgänger zu begegnen. Es ist dann für den Geistesschüler so, daß er nur als Bild der imaginativen Welt in anderer Form das sieht, womit er sich in der physischen Welt schon bekanntgemacht hat. Wer in richtiger Art zuerst in der physischen Welt durch seinen Verstand das Karmagesetz begriffen hat, der wird nicht besonders erbeben können, wenn er nun die Keime seines Schicksals eingezeichnet sieht in dem Bilde seines Doppelgängers. Wer durch seine Urteilskraft sich bekanntgemacht hat mit der Welten- und Menschheitsentwickelung und weiß, wie in einem bestimmten Zeitpunkte dieser Entwicklung die Kräfte des Luzifer in die menschliche Seele eingedrungen sind, der wird es unschwer ertragen, wenn er gewahr wird, daß in dem Bilde seiner eigenen Wesenheit diese luziferischen Wesenheiten mit allen ihren Wirkungen enthalten sind. — Man sieht aber hieraus, wie notwendig es ist, daß der Mensch nicht den eigenen Eintritt in die geistige Welt verlange, bevor er durch seine gewöhnliche in der physisch sinnlichen Welt entwickelte Urteilskraft gewisse Wahrheiten über die geistige Welt verstanden hat. Was in diesem Buche vor der Auseinandersetzung über die «Erkenntnis der höheren Welten» mitgeteilt ist, das sollte der Geistesschüler im regelrechten Entwickelungsgange durch seine gewöhnliche Urteilskraft sich angeeignet haben, bevor er das Verlangen hat, sich selbst in die übersinnlichen Welten zu begeben. | Ако той не се поддаде на този нагон, ако просто отклони вниманието от собственото си Себе и остане такъв, какъвто е, той, разбира се, си отнема и възможността да опознае себе си в съответната точка. Но ако човек проникне в себе си и без заблуда си представи това или онова свое качество, той или ще бъде в състояние да го подобри у себе си, или пък в сегашното положение на своя живот няма да може да направи това. В последния случай в душата му ще се прокрадне едно чувство, което трябва да се обозначи като чувство на срам. Така действа наистина здравата природа на човека: тя изпитва чрез себепознанието различни видове срам. Още в обикновения живот това чувство има съвсем определено въздействие. Здраво мислещият човек ще се погрижи онова, което го изпълва с това чувство относно самия него, да не се проявява във въздействия навън, да не се изживява във външни дела. Значи срамът е сила, която подтиква човека да затвори нещо в своята вътрешност и да не го остави да стане външно възприемаемо. Ако човек обмисли това както трябва, ще му стане разбираемо, че духовното изследване приписва въздействия, които стигат още много по-далеч, на едно вътрешно душевно преживяване, което е съвсем близко сродно с чувството на срам. То намира, че в скритите дълбини на душата има един вид скрит срам, който човек не осъзнава във физическо-сетивния живот. Но това скрито чувство действа по подобен начин както охарактеризираното явно чувство на обикновения живот: то пречи най-съкровената същност на човека да застане пред човека във възприемаем образ. Ако това чувство го нямаше, човек би възприемал пред себе си онова, което той е в действителност; той не само би преживявал вътрешно своите представи, чувства и своята воля, а би ги възприемал така, както възприема камъни, животни и растения. Така това чувство забулва човека пред самия него. И с това то същевременно забулва целия духовно-душевен свят. Защото, като собствената вътрешна същност на човека се забулва пред него, той не може да възприеме и онова, в което би трябвало да развие инструментите, за да познае душевно-духовния свят; той не може да преобрази своята същност така, че тя да получи духовни органи за възприятие. – Но когато човек чрез правилно обучение работи за това да получи тези органи за възприятие, като първо впечатление пред него застава онова, което е самият той. Той възприема своя двойник. Това самовъзприятие изобщо не може да се отдели от възприятието на останалия духовно-душевен свят. В обикновения живот на физическо-сетивния свят охарактеризираното чувство действа така, че непрекъснато затваря пред човека портата към духовно-душевния свят. Ако човек поиска да направи само една крачка, за да проникне в този свят, чувството на срам, което веднага се появява, но не се осъзнава, скрива онази част от духовно-душевния свят, която иска да се покаже. Но охарактеризираните упражнения отключват този свят. Работата стои така, че онова скрито чувство действа като голям благодетел на човека. Защото с всичко онова, което човек придобива без духовнонаучно обучение като сила на преценката, живот на чувствата и характер, той не е в състояние просто така да понесе възприятието на собствената си същност в нейния истински облик. Чрез това възприятие той би изгубил всяко чувство за себе си, всяка самоувереност и всяко самосъзнание. За да не стане това, трябва отново да се погрижат мерките, които човек предприема наред с упражненията за висшето познание, за да поддържа своята здрава сила на преценката, своя живот на чувствата и своя характер. Чрез правилното си обучение човек сякаш без намерение опознава толкова от духовната наука и освен това му стават ясни толкова средства за себепознание и самонаблюдение, колкото са необходими, за да посрещне със сила своя двойник. Тогава за духовния ученик е така, че той вижда само като образ на имагинативния свят, в друга форма, онова, с което вече се е запознал във физическия свят. Който по правилен начин най-напред във физическия свят е разбрал чрез своя разсъдък закона на кармата, той няма да може особено да се разтрепери, когато сега види зародишите на своята съдба вписани в образа на своя двойник. Който чрез своята сила на преценката се е запознал с развитието на света и на човечеството и знае как в определен момент от това развитие силите на Луцифер са проникнали в човешката душа, той лесно ще понесе това, когато забележи, че в образа на собствената му същност се съдържат тези луциферични същества с всичките им въздействия. – Но от това се вижда колко е необходимо човек да не иска сам да навлезе в духовния свят, преди да е разбрал определени истини за духовния свят чрез своята обикновена сила на преценката, развита във физическо-сетивния свят. Онова, което е съобщено в тази книга преди изложението за „Познанието на висшите светове“, духовният ученик би трябвало при правилния ход на развитието да си е усвоил чрез своята обикновена сила на преценката, преди да има желанието сам да се отправи в свръхсетивните светове. |
| 313 | Bei einer Schulung, in welcher nicht auf Sicherheit und Festigkeit der Urteilskraft, des Gefühls- und Charakter lebens gesehen wird, kann es geschehen, daß dem Schüler die höhere Welt entgegentritt, bevor er dazu die nötigen inneren Fähigkeiten hat. Dann würde ihn die Begegnung mit seinem Doppelgänger bedrücken und zu Irrtümern fuhren. Würde aber — was allerdings auch möglich wäre — die Begegnung ganz vermieden und der Mensch doch in die übersinnliche Welt eingeführt, dann wäre er ebensowenig imstande, diese Welt in ihrer wahren Gestalt zu erkennen. Denn es wäre ihm ganz unmöglich, zu unterscheiden zwischen dem, was er in die Dinge hineinsieht, und dem, was sie wirklich sind. Diese Unterscheidung ist nur möglich, wenn man die eigene Wesenheit als ein Bild für sich wahrnimmt und dadurch sich alles das von der Umgebung loslöst, was aus dem eigenen Innern fließt. — Der Doppelgänger wirkt für das Leben des Menschen in der physisch-sinnlichen Welt so, daß er sich durch das gekennzeichnete Gefühl des Schämens sofort unsichtbar macht, wenn sich der Mensch der seelisch-geistigen Welt naht. Damit verbirgt er aber auch diese ganze Welt selbst. Wie ein «Hüter> steht er da vor dieser Welt, um den Eintritt jenen zu verwehren, welche zu diesem Eintritte noch nicht geeignet sind. Er kann daher der «Hüter der Schwelle, welche vor der geistig-seelischen Welt ist», genannt werden. — Außer durch das geschilderte Betreten der übersinnlichen Welt begegnet der Mensch noch beim Durchgang durch den physischen Tod diesem «Hüter der Schwelle». Und er enthüllt sich nach und nach im Verlaufe des Lebens in der seelisch-geistigen Entwickelung zwischen dem Tode und einer neuen Geburt. Da kann aber die Begegnung den Menschen nicht bedrücken, weil er da von andern Welten weiß als in dem Leben zwischen Geburt und Tod. | При обучение, при което не се внимава за сигурността и твърдостта на силата на преценката, на живота на чувствата и на характера, може да се случи висшият свят да застане срещу ученика, преди той да има необходимите за това вътрешни способности. Тогава срещата с неговия двойник би го потиснала и би го довела до заблуждения. Но ако – което наистина също би било възможно – срещата бъде напълно избегната и човекът все пак бъде въведен в свръхсетивния свят, тогава той също не би бил в състояние да познае този свят в истинския му облик. Защото за него би било съвсем невъзможно да различи между онова, което той привижда в нещата, и онова, което те са в действителност. Това различаване е възможно само когато човек възприема собствената си същност като образ сам за себе си и по този начин отделя от обкръжението всичко онова, което извира от собствената му вътрешност. – За живота на човека във физическо-сетивния свят двойникът действа така, че чрез охарактеризираното чувство на срам веднага се прави невидим, когато човек се приближава към душевно-духовния свят. С това обаче той скрива и целия този свят. Като „пазач“ стои той пред този свят, за да откаже достъпа на онези, които още не са годни за този достъп. Затова той може да бъде наречен „Пазачът на прага, който е пред духовно-душевния свят“. – Освен при описаното навлизане в свръхсетивния свят човек среща този „Пазач на прага“ и при преминаването през физическата смърт. И той се разкрива постепенно в хода на живота при душевно-духовното развитие между смъртта и едно ново раждане. Но там срещата не може да потисне човека, защото там той знае за други светове, различни от онези, за които знае в живота между раждането и смъртта. |
| 314 | Wenn der Mensch, ohne die Begegnung mit dem «Hüter der Schwelle» zu haben, die geistig-seelische Welt betreten würde, so könnte er Täuschung nach Täuschung verfallen. Denn er könnte nie unterscheiden, was er selbst in diese Welt hineinträgt und was ihr wirklich angehört. Eine regelrechte Schulung darf aber den Geistesschüler nur in das Gebiet der Wahrheit, nicht in dasjenige der Illusion führen. Eine solche Schulung wird durch sich selbst so sein, daß die Begegnung notwendig einmal erfolgen muß. Denn sie ist die eine der für die Beobachtung übersinnlicher Welten unentbehrlichen Vorsichtsmaßregeln gegen die Möglichkeit von Täuschung und Phantastik — Es gehört zu den unerläßlich sten Vorkehrungen, welche jeder Geistesschüler treffen muß, sorgfältig an sich zu arbeiten, um nicht zum Phantasten zu werden, zu einem Menschen, der einer möglichen Täuschung, Selbsttäuschung (Suggestion und Selbstsuggestion) verfallen kann. Wo die Anweisungen zur Geistesschulung recht befolgt werden, da werden zugleich die Quellen vernichtet, welche die Täuschung bringen können. Hier kann natürlich nicht ausführlich von all den zahlreichen Einzelheiten gesprochen werden, die bei solchen Vorkehrungen in Betracht kommen. Es kann nur angedeutet werden, worauf es ankommt Täuschungen, welche hier in Betracht kommen, entspringen aus zwei Quellen. Sie rühren zum Teil davon her, daß man durch die eigene seelische Wesenheit die Wirklichkeit färbt. Im gewöhnlichen Leben der physisch-sinnlichen Welt ist diese Quelle der Täuschung von verhältnismäßig geringer Gefahr; denn hier wird sich die AußenWelt immer scharf in ihrer eigenen Gestalt der Beobachtung aufdrängen, wie sie auch der Beobachter nach seinen Wünschen und Interessen wird färben wollen. Sobald man jedoch die imaginative Welt betritt, verändern sich deren Bilder durch solche Wünsche und Interessen, und man hat wie eine Wirklichkeit vor sich, was man erst selbst gebildet oder wenigstens mitgebildet hat Dadurch nun, daß durch die Begegnung mit dem «Hüter der Schwelle» der Geistesschüler alles kennenlernt, was in ihm ist, was er also in die seelisch-geistige Welt hineintragen kann, ist diese Quelle der Täuschung beseitigt. Und die Vorbereitung, welche der Geistesschüler vor dem Betreten der seelisch-geistigen Welt sich angedeihen läßt, wirkt ja dahin, daß er sich gewöhnt, schon bei der Beobachtung der sinnlich-physischen Welt sich selbst auszuschalten und die Dinge und Vorgänge rein durch ihre eigene Wesenheit auf sich einsprechen zu lassen. Wer diese Vorbereitung genügend durchgemacht hat, kann ruhig die Begegnung mit dem «Hüter der Schwelle» erwarten. Durch sie wird er sich endgültig prüfen, ob er sich nun wirklich in der Lage fühlt, seine eigene Wesenheit auch dann auszuschalten, wenn er der seelisch-geistigen Welt gegenübersteht. | Ако човек навлезе в духовно-душевния свят, без да е имал срещата с „Пазача на прага“, той би могъл да изпада в заблуда след заблуда. Защото той никога не би могъл да различи какво самият той внася в този свят и какво действително принадлежи на него. Но едно правилно обучение трябва да води духовния ученик само в областта на истината, а не в тази на илюзията. Такова обучение ще бъде от само себе си такова, че срещата непременно трябва да се състои някога. Защото тя е една от предпазните мерки, незаменими за наблюдението на свръхсетивните светове, срещу възможността от заблуда и фантазьорство. – Към най-необходимите мерки, които всеки духовен ученик трябва да вземе, спада това грижливо да работи върху себе си, за да не стане фантазьор, човек, който може да изпадне във възможна заблуда, в самозаблуда (сугестия и самосугестия). Където указанията за духовното обучение се следват правилно, там едновременно се унищожават източниците, които могат да донесат заблуда. Тук, естествено, не може да се говори обстойно за всички многобройни подробности, които се вземат предвид при такива мерки. Може само да се загатне за какво става дума. Заблудите, които тук се имат предвид, извират от два източника. Те произтичат отчасти от това, че човек оцветява действителността чрез собствената си душевна същност. В обикновения живот на физическо-сетивния свят този източник на заблуда е сравнително малко опасен; защото тук външният свят винаги ще се налага остро на наблюдението в собствения си облик, колкото и наблюдателят да иска да го оцвети според своите желания и интереси. Щом обаче човек навлезе в имагинативния свят, неговите образи се изменят чрез такива желания и интереси и човек има пред себе си като действителност онова, което първо сам е образувал или поне е участвал в образуването му. Тъй като чрез срещата с „Пазача на прага“ духовният ученик опознава всичко, което е в него, т.е. което той може да внесе в душевно-духовния свят, този източник на заблуда е отстранен. И подготовката, която духовният ученик си осигурява преди навлизането в душевно-духовния свят, нали действа в посока той да свикне още при наблюдението на сетивно-физическия свят да изключва себе си и да оставя нещата и процесите да му заговорят чисто чрез собствената си същност. Който е преминал достатъчно през тази подготовка, може спокойно да очаква срещата с „Пазача на прага“. Чрез нея той окончателно ще изпита себе си дали сега действително се чувства в състояние да изключи собствената си същност и тогава, когато застане пред душевно-духовния свят. |
| 315 | Außer dieser Quelle von Täuschungen gibt es nun noch eine andere. Sie tritt dann zutage, wenn man einen Eindruck, den man empfangt, unrichtig deutet. Im physisch-sinnlichen Leben ist ein einfaches Beispiel für solche Täuschung diejenige, welche entsteht, wenn man in einem Eisenbahnzuge sitzt und glaubt, die Bäume bewegen sich in der entgegengesetzten Richtung des Zuges, während man sich doch selbst mit dem Zuge bewegt Obwohl es zahlreiche Fälle gibt, wo solche Täuschungen in der sinnlich-physischen Welt schwieriger richtigzustellen sind als in dem angeführten einfachen, so ist doch leicht einzusehen, daß innerhalb dieser Welt der Mensch auch die Mittel findet, solche Täuschungen hinwegzuschaffen, wenn er mit gesundem Urteil alles das in Betracht zieht, was der entsprechenden Aufklärung dienen kann. Anders steht die Sache allerdings, sobald man in die übersinnlichen Gebiete eindringt. In der sinnlichen Welt werden die Tatsachen durch die menschliche Täuschung nicht geändert; deshalb ist es möglich, durch eine unbefangene Beobachtung die Täuschung an den Tatsachen zu berichtigen. In der übersinnlichen Welt aber ist das nicht ohne weiteres möglich. Wenn man einen übersinnlichen Vorgang beobachten will und mit einem unrichtigen Urteile an ihn herantritt, so trägt man dieses unrichtige Urteil in ihn hinein; und es wird dieses mit der Tatsache so verwoben, daß es von ihr nicht sogleich zu unterscheiden ist Der Irrtum ist dann nicht in dem Menschen und die richtige Tatsache außer demselben, sondern der Irrtum ist selbst zum Bestandteil der äußeren Tatsache gemacht. Er kann deshalb auch nicht einfach durch eine unbefangene Beobachtung der Tatsache berichtigt werden. Es ist damit auf dasjenige hingewiesen, was eine überreich fließende Quelle von Täuschung und Phantastik für denjenigen sein kann, welcher ohne die richtige Vorbereitung an die übersinnliche Welt herantritt. — Wie nun der Geistesschüler sich die Fähigkeit erwirbt, diejenigen Täuschungen auszuschließen, welche durch die Färbung der übersinnlichen Welterscheinungen mit der eigenen Wesenheit entstehen, so muß er auch die andere Gabe erlangen: die zweite charakterisierte Quelle der Täuschung unwirksam zu machen. Er kann ausschalten, was von ihm selbst kommt, wenn er erst das Bild des eigenen Doppelgängers erkannt hat; und er wird ausschalten können, was in der angegebenen Richtung eine zweite Täuschungsquelle ist, wenn er sich die Fähigkeit erwirbt, an der Beschaffenheit einer Tatsache der übersinnlichen Welt zu erkennen, ob sie Wirklichkeit oder Täuschung ist. Wenn die Täuschungen genau so aussehen würden wie die Wirklichkeiten, dann wäre eine Unterscheidung nicht möglich. So ist es aber nicht. Täuschungen der übersinnlichen Welten haben an sich seihst Eigenschaften, durch welche sie sich von den Wirklichkeiten unterscheiden. Und es kommt darauf an, daß der Geistesschüler weiß, an welchen Eigenschaften er die Wirklichkeiten erkennen kann. Nichts erscheint selbstverständlicher, als daß der Nichtkenner geistiger Schulung sagt: Wo gibt es denn überhaupt eine Möglichkeit, sich gegen Täuschung zu schützen, da die Quellen für dieselbe so zahlreich sind? Und wenn er weiter sagt: Ist denn überhaupt irgendein Geistesschüler davor sicher, daß nicht alle seine vermeindichen höheren Erkenntnisse nur auf Täuschung und Selbsttäuschung (Suggestion und Autosuggestion) beruhen? Wer so spricht, berücksichtigt nicht, daß in jeder wahren Geistesschulung durch die ganze Art, wie diese verläuft, die Quellen der Täuschung verstopft werden. Erstens wird sich der wahre Geistesschüler durch seine Vorbereitung genügend viele Kenntnisse erwerben über alles das, was Täuschung und Selbsttäuschung herbeiführen kann, und sich dadurch in die Lage versetzen, sich vor ihnen zu hüten. Er hat in dieser Beziehung wirklich wie kein anderer Mensch Gelegenheit, sich nüchtern und urteilsfähig zu machen für den Gang des Lebens. Er wird durch alles, was er erfahrt, veranlaßt, nichts von unbestimmten Ahnungen, Eingebungen usw. zu halten. Die Schulung macht ihn so vorsichtig wie möglich. Dazu kommt, daß jede wahre Schulung zunächst zu Begriffen über die großen Weltereignisse, also zu Dingen führt, welche ein Anspannen der Urteilskraft notwendig machen, wodurch diese aber zugleich verfeinert und geschärft wird. Nur wer es ablehnen wollte, in solche endegene Gebiete sich zu begeben, und sich nur an näherliegende «Offenbarungen» halten wollte, dem könnte verlorengehen die Schärfung jener gesunden Urteilskraft, welche ihm Sicherheit gibt in der Unterscheidung zwischen Täuschung und Wirklichkeit. Doch alles dieses ist noch nicht das Wichtigste. Das Wichtigste liegt in den Übungen selbst, welche bei einer regelrechten Geistesschulung verwendet werden. Diese müssen nämlich so eingerichtet sein, daß das Bewußtsein des Geistesschülers während der inneren Versenkung genau alles überschaut, was in der Seele vorgeht. Zuerst wird für die Herbeiführung der Imagination ein Sinnbild geformt In diesem sind noch Vorstellungen von äußeren Wahrnehmungen. Der Mensch ist nicht allein an ihrem Inhalte beteiligt; er macht ihn nicht selbst. Also kann er sich einer Täuschung darüber hingeben, wie er zustande kommt; er kann seinen Ursprung falsch deuten. Aber der Geistesschüler entfernt diesen Inhalt aus seinem Bewußtsein, wenn er zu den Übungen für die Inspiration aufsteigt. Da versenkt er sich nur noch in seine eigene Seelentätigkeit, welche das Sinnbild gestaltet hat. Auch da ist noch Irrtum möglich. Der Mensch hat sich durch Erziehung, Lernen usw. die Art seiner Seelentätigkeit angeeignet. Er kann nicht alles über ihren Ursprung wissen. Nun aber entfernt der Geistesschüler auch noch diese eigene Seelentätigkeit aus dem Bewußtsein. Wenn nun etwas bleibt, so haftet an diesem nichts, was nicht zu überschauen ist. In dieses kann sich nichts einmischen, was nicht in bezug auf seinen ganzen Inhalt zu beurteilen ist. In seiner Intuition hat also der Geistesschüler etwas, was ihm zeigt, wie eine ganz klare Wirklichkeit der geistig-seelischen Welt beschaffen ist. Wenn er nun die also erkannten Kennzeichen der geistig-seelischen Wirklichkeit auf alles anwendet, was an seine Beobachtung herantritt, dann kann er Schein von Wirklichkeit unterscheiden. Und er kann sicher sein, daß er bei Anwendung dieses Gesetzes vor der Täuschung in der übersinnlichen Welt ebenso bewahrt bleiben wird, wie es ihm in der physisch-sinnlichen Welt nicht geschehen kann, ein vorgestelltes heißes Eisenstück für ein solches zu halten, das wirklich brennt. Es ist selbstverständlich, daß man sich so nur zu denjenigen Erkenntnissen verhalten wird, welche man als seine eigenen Erlebnisse in den übersinnlichen Welten ansieht, und nicht zu denen, die man als Mitteilungen von anderen empfangt und welche man mit seinem physischen Verstande und seinem gesunden Wahrheitsgefuhle begreift. Der Geistesschüler wird sich bemühen, eine genaue Grenzscheide zu ziehen zwischen dem, was er sich auf die eine, was auf die andere Art erworben hat. Er wird willig auf der einen Seite die Mitteilungen über die höheren Welten aufnehmen und sie durch seine Urteilsfähigkeit zu begreifen suchen. Wenn er aber etwas als Selbst erfahrung, als eine von ihm selbst gemachte Beobachtung bezeichnet, so wird er geprüft haben, ob ihm diese genau mit den Eigenschaften entgegengetreten ist, welche er an der un trügerischen Intuition wahrnehmen gelernt hat. | Освен този източник на заблуди има още един. Той излиза наяве, когато човек тълкува неправилно едно впечатление, което получава. Във физическо-сетивния живот прост пример за такава заблуда е онази, която възниква, когато човек седи във влак и смята, че дърветата се движат в посока, обратна на влака, докато всъщност самият той се движи с влака. Макар да има многобройни случаи, в които такива заблуди в сетивно-физическия свят се поправят по-трудно, отколкото в приведения прост случай, все пак лесно може да се види, че в рамките на този свят човек намира и средствата да отстрани такива заблуди, ако със здрава преценка вземе предвид всичко, което може да послужи за съответното изясняване. Иначе, разбира се, стоят нещата, щом човек проникне в свръхсетивните области. В сетивния свят фактите не се изменят от човешката заблуда; затова е възможно чрез непредубедено наблюдение заблудата да се поправи по фактите. Но в свръхсетивния свят това не е възможно просто така. Ако човек иска да наблюдава един свръхсетивен процес и пристъпи към него с неправилно съждение, той внася това неправилно съждение в него; и то така се преплита с факта, че не може веднага да се различи от него. Тогава не е така, че заблуждението е в човека, а правилният факт – извън него; самото заблуждение е станало съставна част от външния факт. Затова то не може и да бъде поправено просто чрез непредубедено наблюдение на факта. С това се посочва онова, което може да бъде преизобилен извор на заблуда и фантазьорство за онзи, който пристъпва към свръхсетивния свят без правилната подготовка. – Както духовният ученик придобива способността да изключва онези заблуди, които възникват чрез оцветяването на свръхсетивните световни явления със собствената същност, така той трябва да придобие и другата дарба: да направи недействен втория охарактеризиран източник на заблуда. Той може да изключи онова, което идва от самия него, едва когато е опознал образа на собствения си двойник; и ще може да изключи онова, което в посочената посока е втори източник на заблуда, когато придобие способността да познава по естеството на един факт от свръхсетивния свят дали той е действителност, или заблуда. Ако заблудите изглеждаха точно като действителностите, тогава различаване не би било възможно. Но не е така. Заблудите на свръхсетивните светове имат сами по себе си свойства, чрез които се различават от действителностите. И важното е духовният ученик да знае по кои свойства може да познае действителностите. Нищо не изглежда по-естествено от това, че човек, който не познава духовното обучение, ще каже: Къде изобщо има възможност човек да се предпази от заблуда, щом източниците за нея са толкова многобройни? И ако по-нататък каже: Нима изобщо някой духовен ученик е сигурен, че всичките му мними висши познания не почиват само на заблуда и самозаблуда (сугестия и автосугестия)? Който говори така, не взема предвид, че във всяко истинско духовно обучение чрез целия начин, по който то протича, източниците на заблуда биват запушени. Първо, истинският духовен ученик чрез своята подготовка ще придобие достатъчно много знания за всичко онова, което може да предизвика заблуда и самозаблуда, и така ще се постави в положение да се пази от тях. В това отношение той наистина като никой друг човек има възможност да стане трезв и способен на преценка за хода на живота. Чрез всичко, което научава от опит, той бива подтикнат да не държи на неопределени предчувствия, хрумвания и т.н. Обучението го прави колкото е възможно по-предпазлив. Към това се прибавя, че всяко истинско обучение отначало води до понятия за великите световни събития, значи до неща, които правят необходимо напрягането на силата на преценката, чрез което обаче тя същевременно се изтънчва и изостря. Само онзи, който би искал да откаже да навлезе в такива отдалечени области и би искал да се държи само за по-близки „откровения“, би могъл да изгуби изострянето на онази здрава сила на преценката, която му дава сигурност в различаването между заблуда и действителност. Но всичко това още не е най-важното. Най-важното е в самите упражнения, които се използват при едно правилно духовно обучение. Те трябва именно да бъдат така устроени, че съзнанието на духовния ученик по време на вътрешното вглъбяване да обхваща точно с поглед всичко, което става в душата. Най-напред за предизвикването на имагинацията се оформя един символ. В него още има представи от външни възприятия. В тяхното съдържание не участва само човекът; той не го създава сам. Значи той може да се отдаде на заблуда относно това как то възниква; той може неправилно да изтълкува неговия произход. Но духовният ученик отстранява това съдържание от своето съзнание, когато се издигне до упражненията за инспирацията. Тогава той се вглъбява вече само в своята собствена душевна дейност, която е оформила символа. И тук е още възможно заблуждение. Човекът си е усвоил начина на своята душевна дейност чрез възпитание, учене и т.н. Той не може да знае всичко за нейния произход. Но сега духовният ученик отстранява от съзнанието и тази собствена душевна дейност. Ако тогава остане нещо, към него не е прикрепено нищо, което да не може да бъде обхванато с поглед. В него не може да се намеси нищо, което да не може да се прецени по отношение на цялото му съдържание. Значи в своята интуиция духовният ученик има нещо, което му показва какво е естеството на една съвсем ясна действителност на духовно-душевния свят. Ако той сега приложи така опознатите признаци на духовно-душевната действителност към всичко, което се изпречва пред неговото наблюдение, тогава той може да различи привидността от действителността. И може да бъде сигурен, че при прилагането на този закон ще остане запазен от заблуда в свръхсетивния свят така, както във физическо-сетивния свят не може да му се случи да вземе едно горещо парче желязо, което само си представя, за такова, което действително пари. Разбира се от само себе си, че човек ще се отнася така само към онези познания, които смята за свои собствени преживявания в свръхсетивните светове, а не към тези, които получава като съобщения от други и които разбира със своя физически разсъдък и със своето здраво чувство за истина. Духовният ученик ще се стреми да прокара точна граница между онова, което е придобил по единия начин, и онова, което е придобил по другия. От една страна, той на драго сърце ще приема съобщенията за висшите светове и ще се стреми да ги разбере чрез своята способност за преценка. Но когато обозначи нещо като собствен опит, като наблюдение, направено от самия него, той ще е проверил дали то е застанало пред него точно с онези свойства, които се е научил да възприема в непогрешимата интуиция. |
| 316 | Wenn der Geistesschüler die Begegnung mit dem gekennzeichneten «Hüter der Schwelle» hinter sich hat, dann stehen ihm beim Aufstieg in übersinnliche Welten weitere Erlebnisse bevor. Zunächst wird er bemerken, daß eine innere Verwandtschaft besteht zwischen diesem «Hüter der Schwelle» und jener Seelenkraft, die sich in der oben gegebenen Schilderung als die siebente ergeben und wie zu einer selbständigen Wesenheit gestaltet hat Ja, diese siebente Wesenheit ist in gewisser Beziehung nichts anderes als der Doppelgänger, der «Hüter der Schwelle» selbst. Und sie stellt dem Geistesschüler eine besondere Aufgabe. Er hat das, was er in seinem gewöhnlichen Selbst ist und was ihm im Bilde erscheint, durch das neugeborene Selbst zu leiten und zu fuhren. Es wird sich eine Art von Kampf ergeben gegen den Doppelgänger. Derselbe wird fortwährend die Überhand anstreben. Sich in das rechte Verhältnis zu ihm setzen, ihn nichts tun lassen, was nicht unter dem Einflusse des neugeborenen «Ich» geschieht, das stärkt und festigt aber auch des Menschen Kräfte. — Nun ist es in der höheren Welt mit der Selbsterkenntnis nach einer gewissen Richtung hin anders als in der physisch-sinnlichen Welt. Während in der letzteren die Selbsterkenntnis nur als inneres Erlebnis auftritt, stellt sich das neugeborene Selbst sogleich als seelisch äußere Erscheinung dar. Man sieht sein neugeborenes Selbst wie ein anderes Wesen vor sich. Aber man kann es nicht ganz wahrnehmen. Denn welche Stufe man auch erstiegen haben mag auf dem Wege in die übersinnlichen Welten hin auf: es gibt immer noch höhere Stufen. Auf solchen wird man immer noch mehr wahrnehmen von seinem «höheren Selbst». Es kann also dieses dem Geistesschüler auf irgendeiner Stufe nur teilweise sich enthüllen. Nun ist aber die Versuchung ungeheuer groß, welche den Menschen befällt, wenn er zuerst irgend etwas von seinem «höheren Selbst» gewahr wird, dieses «höhere Selbst» gleichsam von dem Standpunkte aus zu betrachten, welchen man in der physisch-sinnlichen Welt gewonnen hat Diese Versuchung ist sogar gut, und sie muß eintreten, wenn die Entwicklung richtig vor sich gehen soll. Man muß das betrachten, was als der Doppelgänger, der «Hüter der Schwelle», auftritt, und es vor das «höhere Selbst» stellen, damit man den Abstand bemerken kann zwischen dem, was man ist, und dem, was man werden soll. Bei dieser Betrachtung beginnt der «Hüter der Schwelle» aber eine ganz andere Gestalt anzunehmen. Er stellt sich dar als ein Bild aller der Hindernisse, welche sich der Entwicklung des «höheren Selbst» entgegenstellen. Man wird wahrnehmen, welche Last man an dem gewöhnlichen Selbst schleppt. Und ist man dann durch seine Vorbereitungen nicht stark genug, sich zu sagen: Ich werde hier nicht stehenbleiben, sondern unablässig mich zu dem «höheren Selbst» hinaufentwickeln, so wird man erlahmen und zurückschrecken vor dem, was bevorsteht. Man ist dann in die seelisch-geistige Welt hineingetaucht, gibt es aber auf, sich weiter zu arbeiten. Man wird ein Gefangener der Gestalt, die jetzt durch den «Hüter der Schwelle» vor der Seele steht Das Bedeutsame ist, daß man bei diesem Erlebnis nicht die Empfindung hat, ein Gefangener zu sein. Man wird viel mehr etwas ganz anderes zu erleben glauben. Die Gestalt, welche der «Hüter der Schwelle» hervorruft, kann so sein, daß sie in der Seele des Beobachters den Eindruck hervorbringt, dieser habe nun in den Bildern, welche auf dieser Entwickelungsstufe auftreten, schon den ganzen Umfang aller nur möglichen Welten vor sich; man sei auf dem Gipfel der Erkenntnis angekommen und brauche nicht weiter zu streben. Statt als Gefangener wird man sich so als der unermeßlich reiche Besitzer aller Weltengeheimnisse fühlen können. Darüber, daß man ein solches Erlebnis haben kann, welches das Gegenteil des wahren Tatbestandes darstellt, wird sich derjenige nicht verwundern, welcher bedenkt, daß man ja dann, wenn man dies erlebt, bereits in der seelisch geistigen Welt steht und daß es Eigentümlichkeit dieser Welt ist, daß in ihr sich die Ereignisse umgekehrt darstellen können. In diesem Buche ist auf diese Tatsache bei der Betrachtung des Lebens nach dem Tode hingewiesen worden. Die Gestalt, welche man auf dieser Stufe der Entwickelung wahrnimmt, zeigt dem Geistesschüler noch etwas anderes als diejenige, in der sich ihm zuerst der «Hüter der Schwelle» dargestellt hat. In diesem Doppelgänger waren wahrzunehmen alle diejenigen Eigenschaften, welche das gewöhnliche Selbst des Menschen hat infolge des Einflusses der Kräfte des Luzifer. Nun ist aber im Laufe der menschlichen Entwickelung durch den Einfluß Luzifers eine andere Macht in die Menschenseele eingezogen. Es ist diejenige, welche als die Kraft Ahrimans in früheren Abschnitten dieses Buches bezeichnet ist. Es ist dies die Kraft, welche den Menschen im physisch-sinnlichen Dasein verhindert, die hinter der Oberfläche des Sinnlichen liegenden geistig-seelischen Wesenheiten der AußenWelt wahrzunehmen. Was unter dem Einflüsse dieser Kraft aus der Menschenseele geworden ist, das zeigt im Bilde die Gestalt, welche bei dem charakterisierten Erlebnisse auftritt. — Wer entsprechend vorbereitet an dieses Erlebnis herantritt, der wird ihm seine wahre Deutung geben; und dann wird sich bald eine andere Gestalt zeigen, diejenige, welche man den «großen Hüter der Schwelle» im Gegensatz zu dem gekennzeichneten «kleinen Hüter» nennen kann. Dieser teilt dem Geistesschüler mit, daß er nicht stehenzubleiben hat auf dieser Stufe, sondern energisch weiter zu arbeiten. Er ruft in dem Beobachter das Bewußtsein hervor, daß die Welt, die erobert ist, nur eine Wahrheit wird und sich in keine Illusion verwandelt, wenn die Arbeit in entsprechender Art fortgesetzt wird. — Wer aber durch eine unrichtige Geistesschulung unvorbereitet an dieses Erlebnis herantreten würde, dem würde sich dann, wenn er an den «großen Hüter der Schwelle» kommt, etwas in die Seele gießen, was nur mit dem «Gefühle eines unermeßlichen Schreckens», einer «grenzenlosen Furcht» verglichen werden kann. | Когато духовният ученик е оставил зад себе си срещата с описания „Пазач на прага“, тогава при изкачването му в свръхсетивните светове му предстоят по-нататъшни преживявания. Най-напред той ще забележи, че съществува вътрешно сродство между този „Пазач на прага“ и онази душевна сила, която в даденото по-горе описание се оказа седмата и сякаш се оформи в самостоятелно същество. Нещо повече, това седмо същество в известно отношение не е нищо друго освен двойникът, самият „Пазач на прага“. И то поставя пред духовния ученик една особена задача. Онова, което той е в своето обикновено Себе и което му се явява в образ, той трябва да го ръководи и води чрез новороденото Себе. Ще се стигне до един вид борба срещу двойника. Той непрекъснато ще се стреми към надмощие. Да се постави човек в правилно отношение към него, да не го оставя да прави нищо, което не става под влиянието на новородения „Аз“, това обаче също укрепва и заздравява силите на човека. – А във висшия свят със себепознанието нещата в известно отношение стоят иначе, отколкото във физическо-сетивния свят. Докато в последния себепознанието се проявява само като вътрешно преживяване, новороденото Себе веднага се представя като душевно външно явление. Човек вижда новороденото си Себе пред себе си като друго същество. Но не може да го възприеме изцяло. Защото каквато и степен да е изкачил по пътя нагоре към свръхсетивните светове, винаги има още по-високи степени. На тях човек ще възприема все повече от своето „висше Себе“. Следователно то може да се разкрие на духовния ученик на която и да е степен само отчасти. Но изкушението, което обзема човека, когато за пръв път съзре нещо от своето „висше Себе“, е извънредно голямо: да разглежда това „висше Себе“, така да се каже, от гледната точка, която е придобил във физическо-сетивния свят. Това изкушение е дори добро и то трябва да настъпи, ако развитието трябва да протече правилно. Човек трябва да разгледа онова, което се появява като двойника, „Пазача на прага“, и да го постави пред „висшето Себе“, за да може да забележи разстоянието между това, което е, и онова, което трябва да стане. При това разглеждане обаче „Пазачът на прага“ започва да приема съвсем друг облик. Той се представя като образ на всички онези пречки, които се противопоставят на развитието на „висшето Себе“. Човек ще възприеме какъв товар влачи с обикновеното си Себе. И ако тогава чрез своята подготовка не е достатъчно силен, за да си каже: Няма да спра тук, а неотклонно ще се развивам нагоре към „висшето Себе“, той ще отпадне и ще отстъпи уплашен пред онова, което предстои. Тогава той се е потопил в душевно-духовния свят, но се отказва да продължи да работи върху себе си. Става пленник на облика, който сега чрез „Пазача на прага“ стои пред душата. Важното е, че при това преживяване човек няма усещането, че е пленник. Той по-скоро ще мисли, че преживява нещо съвсем друго. Обликът, който „Пазачът на прага“ извиква, може да бъде такъв, че да предизвика в душата на наблюдаващия впечатлението, че в образите, които се явяват на тази степен на развитието, той вече има пред себе си целия обхват на всички изобщо възможни светове; че е стигнал върха на познанието и не е нужно да се стреми по-нататък. Вместо като пленник, човек така ще може да се чувства като безмерно богат притежател на всички световни тайни. На това, че човек може да има такова преживяване, което представя противоположното на истинското положение на нещата, няма да се учуди онзи, който има предвид, че когато преживява това, човек вече стои в душевно-духовния свят и че особеност на този свят е, че в него събитията могат да се представят обратно. В тази книга този факт беше посочен при разглеждането на живота след смъртта. Обликът, който човек възприема на тази степен на развитието, показва на духовния ученик още нещо, различно от онзи облик, в който отначало му се е представил „Пазачът на прага“. В този двойник можеха да се възприемат всички онези качества, които обикновеното Себе на човека има вследствие на влиянието на силите на Луцифер. Но в хода на човешкото развитие чрез влиянието на Луцифер в човешката душа е навлязла друга сила. Тя е онази, която в предишните раздели на тази книга е означена като силата на Ариман. Това е силата, която във физическо-сетивното съществуване пречи на човека да възприема духовно-душевните същества на външния свят, които се намират зад повърхността на сетивното. Онова, което под влиянието на тази сила е станало от човешката душа, това показва в образ обликът, който се явява при описаното преживяване. – Който пристъпи към това преживяване подходящо подготвен, той ще му даде истинското му тълкуване; и тогава скоро ще се покаже друг облик, онзи, който може да се нарече „Великият пазач на прага“ в противоположност на описания „Малкия пазач“. Той съобщава на духовния ученик, че не бива да спира на тази степен, а трябва енергично да работи по-нататък. Той извиква у наблюдаващия съзнанието, че завоюваният свят става истина и не се превръща в илюзия само ако работата продължи по подходящ начин. – Но на онзи, който поради неправилно духовно обучение би пристъпил неподготвен към това преживяване, когато стигне до „Великия пазач на прага“, в душата би се изляло нещо, което може да се сравни само с „чувство на безмерен ужас“, с „безграничен страх“. |
| 317 | Wie die Begegnung mit dem «kleinen Hüter der Schwelle» dem Geistesschüler die Möglichkeit gibt, sich zu prüfen, ob er gegen Täuschungen geschützt ist, welche durch Hineintragen seiner Wesenheit in die übersinnliche Welt entstehen können, so kann er sich an den Erlebnissen, die zuletzt zu dem «großen Hüter der Schwelle» fuhren, prüfen, ob er jenen Täuschungen gewachsen ist, welche oben auf die zweite gekennzeichnete Quelle zurückgeführt wurden. Vermag er jener gewaltigen Illusion Widerstand zu bieten, welche ihm die errungene BilderWelt als einen reichen Besitz vorgaukelt, während er doch nur ein Gefangener ist, so ist er im weiteren Verlauf seiner Entwickelung auch davor bewahrt, Schein für Wirklichkeit zu nehmen. | Както срещата с „Малкия пазач на прага“ дава на духовния ученик възможност да се провери дали е защитен срещу заблудите, които могат да възникнат от внасянето на неговата същност в свръхсетивния свят, така той може да се провери чрез преживяванията, които накрая водят до „Великия пазач на прага“, дали може да устои на онези заблуди, които по-горе бяха сведени до втория посочен източник. Ако е в състояние да окаже съпротива на онази мощна илюзия, която измамно му представя извоювания свят от образи като богато притежание, докато той всъщност е само пленник, тогава в по-нататъшния ход на своето развитие той е предпазен и от това да взема привидното за действителност. |
| 318 | Der «Hüter der Schwelle» wird für jeden einzelnen Menschen eine individuelle Gestalt bis zu einem gewissen Grade annehmen. Die Begegnung mit ihm entspricht ja gerade demjenigen Erlebnis, durch welches der persönliche Charakter der übersinnlichen Beobachtungen überwunden und die Möglichkeit gegeben wird, in eine Region des Erlebens einzutreten, die von persönlicher Färbung frei und für jede Menschenwesenheit gültig ist. | „Пазачът на прага“ ще приеме до известна степен индивидуален облик за всеки отделен човек. Срещата с него всъщност съответства именно на онова преживяване, чрез което личният характер на свръхсетивните наблюдения се преодолява и се дава възможност да се навлезе в една област на преживяване, която е свободна от лично оцветяване и е валидна за всяко човешко същество. |
| 319 | Wenn der Geistesschüler die beschriebenen Erlebnisse gehabt hat, dann ist er fähig, in der seelisch-geistigen UmWelt dasjenige, was er selbst ist, von dem, was außer ihm ist, zu unterscheiden. Er wird dann erkennen, wie das Verständnis des in diesem Buche geschilderten Weltprozesses notwendig ist, um den Menschen und dessen Leben selbst zu verstehen. Man versteht ja den physischen Leib nur, wenn man erkennt, wie er sich aufgebaut hat durch die Saturn-, Sonnen-, Monden- und Erdenentwickelung. Man versteht den Ätherleib, wenn man seine Bildung durch Sonnen-, Monden- und Erdenentwickelung verfolgt usw. Man versteht aber auch dasjenige, was gegenwärtig mit der Erdenentwickelung zusammenhängt, wenn man erkennt, wie sich alles nach und nach entfaltet hat. Man wird durch die Geistesschulung in den Stand gesetzt, das Verhältnis von allem, was am Menschen ist, zu entsprechenden Tatsachen und Wesenheiten der außer dem Menschen befindlichen Welt zu erkennen. Denn so ist es: jedes Glied am Menschen steht in einem Verhältnis zu der ganzen übrigen Welt In diesem Buche konnten darüber ja nur die Andeutungen im skizzenhaften Umriß gemacht werden. Man muß aber bedenken, daß z.B. der physische Menschenleib während der Saturnentwickelung nur in der ersten Anlage vorhanden war. Seine Organe: das Herz, die Lunge, das Gehirn haben sich später, während der Sonnen-, Monden- und Erdenzeit, aus den ersten Anlagen herausgebildet. So also stehen Herz, Lunge usw. in Beziehungen zu Sonnen-, Mondenentwickelung, Erdenentwickelung. Ganz entsprechend ist es mit den Gliedern des Ätherleibes, des Empfindungsleibes, der Empfindungsseele usw. Es ist der Mensch aus der ganzen, ihm zunächst liegenden Welt herausgestaltet; und jede Einzelheit, die an ihm ist, entspricht einem Vorgange, einem Wesen der AußenWelt Der Geistesschüler kommt auf der entsprechenden Stufe seiner Entwicklung dazu, dieses Verhältnis seines eigenen Wesens zur großen Welt zu erkennen. Und man kann diese Erkenntnisstufe das Gewahrwerden nennen des EntSpre chens der «kleinen Welt», des Mikrokosmos, das ist des Menschen selbst, und der «großen Welt», des Makrokosmos. Wenn der Geistesschüler bis zu solcher Erkenntnis sich durchgerungen hat, dann kann für ihn ein neues Erlebnis eintreten. Er fängt an, sich wie mit dem ganzen Weltenbau verwachsen zu fühlen, trotzdem er sich in seiner vollen Selbständigkeit empfindet. Es ist diese Empfindung ein Aufgehen in die ganze Welt, ein Einswerden mit derselben, aber ohne die eigene Wesenheit zu verlieren. Man kann diese Entwickelungsstufe als «Einswerden mit dem Makrokosmos» bezeichnen. Es ist bedeutsam, daß man dieses Eins werden nicht so zu denken hat, als wenn durch dasselbe das Sonderbewußtsein aufhören und die menschliche Wesenheit in das All ausfließen würde. Es wäre ein solcher Gedanke nur der Ausdruck einer aus ungeschulter Urteilskraft fließenden Meinung. — Die einzelnen Stufen der höheren Erkenntnis im Sinne jenes Einweihungsvorganges, der hier beschrieben worden ist, können nun in der folgenden Art bezeichnet werden: | Когато духовният ученик е имал описаните преживявания, тогава той е способен в душевно-духовната околна среда да различава онова, което е самият той, от онова, което е извън него. Тогава той ще познае как разбирането на описания в тази книга световен процес е необходимо, за да бъдат разбрани самият човек и неговият живот. Физическото тяло човек всъщност го разбира само когато познае как то се е изградило чрез сатурновото, слънчевото, лунното и земното развитие. Етерното тяло човек го разбира, когато проследи неговото образуване чрез слънчевото, лунното и земното развитие и т.н. Но и онова, което сега е свързано със земното развитие, човек го разбира, когато познае как всичко постепенно се е разгърнало. Чрез духовното обучение човек става способен да познае отношението на всичко, което е в човека, към съответните факти и същества на света, който се намира извън човека. Защото е така: всеки член в човека се намира в отношение към целия останал свят. В тази книга за това можеха да бъдат направени, разбира се, само намеци в скицирани очертания. Но трябва да се има предвид, че например физическото човешко тяло по време на сатурновото развитие е съществувало само в първата си заложба. Неговите органи – сърцето, белият дроб, мозъкът – са се образували по-късно, през слънчевото, лунното и земното време, от първите заложби. Значи така сърцето, белият дроб и т.н. се намират във връзка със слънчевото, лунното развитие, земното развитие. Съвсем по същия начин стои въпросът с членовете на етерното тяло, на сетивното тяло, на сетивната душа и т.н. Човекът е оформен от целия свят, който лежи най-близо до него; и всяка подробност, която е в него, съответства на някакъв процес, на някакво същество на външния свят. На съответната степен от своето развитие духовният ученик стига дотам да познае това отношение на своето собствено същество към големия свят. И тази степен на познание може да се нарече осъзнаване на съответствието между „малкия свят“, микрокосмоса, тоест самия човек, и „големия свят“, макрокосмоса. Когато духовният ученик с борба си е пробил път до такова познание, тогава за него може да настъпи ново преживяване. Той започва да се чувства като сраснал с цялото мироздание, макар че се усеща в своята пълна самостоятелност. Това усещане е разтваряне в целия свят, сливане с него, но без да се загубва собствената същност. Тази степен на развитие може да се означи като „сливане с макрокосмоса“. Важно е, че това сливане не бива да се мисли така, като че ли чрез него отделното съзнание би престанало и човешката същност би се изляла във Всемира. Такава мисъл би била само израз на мнение, произтичащо от необучена способност за съждение. – Отделните степени на висшето познание в смисъла на онзи процес на посвещение, който беше описан тук, могат сега да бъдат означени по следния начин: |
| 320 | 1. Das Studium der Geisteswissenschaft, wobei man sich zunächst der Urteilskraft bedient, welche man in der physisch-sinnlichen Welt gewonnen hat. 2. Die Erwerbung der imaginativen Erkenntnis. 3. Das Lesen der verborgenen Schrift (entsprechend der Inspiration). | 1. Изучаването на духовната наука, при което човек отначало си служи със способността за съждение, която е придобил във физическо-сетивния свят. 2. Придобиването на имагинативно познание. 3. Четенето на скритото писмо (съответстващо на инспирацията). |
| 321 | 4. Das Sicheinleben in die geistige Umgebung (entsprechend der Intuition). | 4. Вживяването в духовната среда (съответстващо на интуицията). |
| 322 | 5. Die Erkenntnis der Verhältnisse von Mikrokosmos und Makrokosmos. | 5. Познанието на отношенията между микрокосмоса и макрокосмоса. |
| 323 | 6. Das Einswerden mit dem Makrokosmos. 7. Das Gesamterleben der vorherigen Erfahrungen als eine Grund-Seelenstimmung. | 6. Сливането с макрокосмоса. 7. Цялостното преживяване на предишния опит като основно душевно настроение. |
| 324 | Diese Stufen brauchen aber nicht etwa so gedacht zu werden, daß sie nacheinander durchgemacht werden. Die Schulung kann vielmehr so verlaufen, daß je nach der Individualität des Geistesschülers eine vorhergehende Stufe nur bis zu einem gewissen Grade durchschritten ist, wenn er beginnt, Übungen zu machen, welche der folgenden Stufe entsprechen. Es kann z.B. ganz gut sein, daß man erst einige Imaginationen in sicherer Art gewonnen hat und doch schon Übungen macht, welche die Inspiration, die Intuition oder die Erkenntnis vom Zusammenhange des in den Bereich des Mikrokosmos und Makrokosmos eigenen Erlebens ziehen. | Тези степени обаче съвсем не е нужно да се мислят така, че да се преминават една след друга. Обучението може по-скоро да протече така, че според индивидуалността на духовния ученик една предходна степен да е премината само до известна степен, когато той започва да прави упражнения, които съответстват на следващата степен. Напълно е възможно например човек да е придобил по сигурен начин само няколко имагинации и все пак вече да прави упражнения, които въвличат в обсега на собственото преживяване инспирацията, интуицията или познанието за връзката между микрокосмоса и макрокосмоса. |
| 325 | * Wenn der Geistesschüler sich ein Erlebnis von der Intuition verschafft hat, so kennt er nicht nur die Bilder der seelisch-geistigen Welt, er kann nicht nur ihre Beziehungen in der «verborgenen Schrift» lesen: er kommt zu der Erkenntnis der Wesen selbst, durch deren Zusammenwirken die Welt zustande kommt, welcher der Mensch angehört. Und er lernt dadurch sich selbst in derjenigen Gestalt kennen, die er als geistiges Wesen in der seelisch-geistigen Welt hat. Er hat sich zu einer Wahrnehmung seines höheren Ich durchgerungen, und er hat bemerkt, wie er weiter zu arbeiten hat, um seinen Doppelgänger, den «Hüter der Schwelle», zu beherrschen. Er hat aber auch die Begegnung gehabt mit dem «großen Hüter der Schwelle», der vor ihm steht wie ein stetiger Aufforderer, weiterzuarbeiten. Dieser «große Hüter der Schwelle» wird nun sein Vorbild, dem er nachstreben will. Wenn diese Empfindung in dem Geistesschüler auftritt, dann hat er die Möglichkeit erlangt zu erkennen, wer da eigentlich als der «große Hüter der Schwelle» vor ihm steht. Es verwandelt sich nämlich nunmehr dieser Hüter in der Wahrnehmung des Geistesschülers in die Christus-Gestalt, deren Wesenheit und Eingreifen in die Erdenentwickelung aus den vorhergehenden Kapiteln dieses Buches ersichdich ist. Der Geistesschüler wird dadurch in das erhabene Geheimnis selbst eingeweiht, das mit dem ChristusNamen verknüpft ist. Der Christus zeigt sich ihm als das «große menschliche Erdenvorbild». — Ist auf solche Art durch Intuition der Christus in der geistigen Welt erkannt, dann wird auch verständlich, was sich auf der Erde geschichtlich abgespielt hat in der vierten nachadantischen Entwickelungsperiode der Erde (in der griechisch-lateinischen Zeit). Wie zu dieser Zeit das hohe Sonnenwesen, das Christus-Wesen, in die Erdenentwickelung eingegriffen hat und wie es nun weiter wirkt innerhalb dieser Erdenentwickelung, das wird für den Geistesschüler eine selbsterlebte Erkenntnis. Es ist also ein Aufschluß über den Sinn und die Bedeutung der Erdenentwickelung, welchen der Geistesschüler erhält durch die Intuition. | * Когато духовният ученик си е осигурил преживяване на интуицията, той познава не само образите на душевно-духовния свят, той може не само да чете техните взаимоотношения в „скритото писмо“: той стига до познанието на самите същества, чрез чието съвместно действие възниква светът, към който принадлежи човекът. И чрез това той опознава самия себе си в онзи облик, който има като духовно същество в душевно-духовния свят. Той с борба си е пробил път до възприятие на своя висш Аз и е забелязал как трябва да работи по-нататък, за да овладее своя двойник, „Пазача на прага“. Но той се е срещнал и с „Великия пазач на прага“, който стои пред него като някой, който постоянно го подканва да работи по-нататък. Този „Велик пазач на прага“ сега става негов прообраз, към който той иска да се стреми. Когато това усещане се появи в духовния ученик, тогава той е получил възможността да познае кой всъщност стои там пред него като „Великия пазач на прага“. Защото сега във възприятието на духовния ученик този Пазач се превръща в облика на Христос, чието същество и чиято намеса в земното развитие са видни от предходните глави на тази книга. Чрез това духовният ученик бива посветен в самата възвишена тайна, която е свързана с името на Христос. Христос се показва пред него като „великият човешки земен прообраз“. – Щом по такъв начин Христос е познат чрез интуиция в духовния свят, тогава става разбираемо и онова, което се е разиграло исторически на Земята в четвъртия следатлантски период на развитието на Земята (в гръко-латинското време). Как по това време високото Слънчево същество, Христовото същество, се е намесило в земното развитие и как то сега продължава да действа в това земно развитие, това става за духовния ученик лично преживяно познание. Следователно онова, което духовният ученик получава чрез интуицията, е разкритие за смисъла и значението на земното развитие. |
| 326 | Der hiermit geschilderte Weg zur Erkenntnis der übersinnlichen Welten ist ein solcher, welchen ein jeder Mensch gehen kann, in welcher Lage er sich auch innerhalb der gegenwärtigen Lebensbedingungen befindet. Wenn von einem solchen Wege die Rede ist, so muß man bedenken, daß das Ziel der Erkenntnis und Wahrheit zu allen Zeiten der Erdenentwickelung dasselbe ist, daß aber die Ausgangspunkte des Menschen zu verschiedenen Zeiten verschiedene waren. Der Mensch kann gegenwärtig nicht von demselben Ausgangspunkte ausgehen, wenn er den Weg in die übersinnlichen Gebiete betreten will, wie z.B. der alte ägyptische Einzuweihende. Daher lassen sich die Übungen, welche dem Geistesschüler im alten Ägypten auferlegt wurden, nicht ohne weiteres von dem gegenwärtigen Menschen ausfuhren. Seit jener Zeit sind die menschlichen Seelen durch verschiedene Verkörperungen hindurchgegangen; und dieses Weiterschreiten von Verkörperung zu Verkörperung ist nicht ohne Sinn und Bedeutung. Die Fähigkeiten und Eigenschaften der Seelen ändern sich von Verkörperung zu Verkörperung. Wer das menschliche, geschichdiche Leben auch nur oberflächlich betrachtet, kann bemerken, daß seit dem zwölften und dreizehnten Jahrhundert n. Chr. sich gegen früher alle Lebensbedingungen geändert haben, daß Meinungen, Gefühle, aber auch Fähigkeiten der Menschen anders geworden sind, als sie vorher waren. Der hier beschriebene Weg zur höheren Erkenntnis ist nun ein solcher, welcher für Seelen tauglich ist, welche in der unmittelbaren Gegenwart sich verkörpern. Er ist so, daß er den Ausgangspunkt der geistigen Entwickelung da ansetzt, wo der Mensch in der Gegenwart steht, wenn er in irgendwelchen durch diese Gegenwart ihm gegebenen Lebensverhältnissen sich befindet. — Die fortschreitende Entwickelung führt die Menschheit in bezug auf die Wege zu höherer Erkenntnis ebenso von Zeitabschnitt zu Zeitabschnitt zu immer anderen Formen, wie auch das äußere Leben seine Gestaltungen ändert. Und es muß ja auch jederzeit ein vollkommener Einklang herrschen zwischen dem äußeren Leben und der Einweihung. | Описаният тук път към познанието на свръхсетивните светове е такъв, по който може да върви всеки човек, в каквото и положение да се намира при сегашните условия на живот. Когато се говори за такъв път, трябва да се има предвид, че целта на познанието и истината е една и съща във всички времена на земното развитие, но че изходните точки на човека в различните времена са били различни. Днес човек не може да тръгне от същата изходна точка, когато иска да поеме по пътя към свръхсетивните области, както например посвещаваният в древен Египет. Затова упражненията, които са били налагани на духовния ученик в древен Египет, не могат просто така да бъдат изпълнявани от днешния човек. От онова време човешките души са преминали през различни въплъщения; и това напредване от въплъщение към въплъщение не е без смисъл и значение. Способностите и качествата на душите се променят от въплъщение към въплъщение. Който разглежда човешкия, историческия живот дори само повърхностно, може да забележи, че от дванадесети и тринадесети век сл. Хр. всички условия на живота са се променили в сравнение с по-рано, че мненията, чувствата, но и способностите на хората са станали други, отколкото са били преди. Описаният тук път към висшето познание е такъв, който е подходящ за души, които се въплъщават в непосредственото настояще. Той е такъв, че поставя изходната точка на духовното развитие там, където човекът стои в настоящето, когато се намира в каквито и да е житейски условия, дадени му от това настояще. – Напредващото развитие води човечеството по отношение на пътищата към висшето познание от период към период към все други форми, също както и външният живот променя своя облик. И между външния живот и посвещението трябва, разбира се, по всяко време да цари пълно съзвучие. |
| 327 | GEGENWART UND ZUKUNFT DER Welt- UND MENSCHHEITS-ENTWICKELUNG | НАСТОЯЩЕТО И БЪДЕЩЕТО НА РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕЧЕСТВОТО |
| 328 | Im Sinne der Geisteswissenschaft von Gegenwart und Zukunft der Menschen- und Weltentwickelung etwas zu erkennen, ist nicht möglich, ohne die Vergangenheit dieser Entwicklung zu verstehen. Denn, was sich der Wahrnehmung des Geistesforschers darbietet, wenn er die verborgenen Tatsachen der Vergangenheit beobachtet, das enthält zugleich alles dasjenige, was er von Gegenwart und Zukunft wissen kann. Es ist in diesem Buche von Saturn-, Sonnen-, Monden- und Erdenentwickelung gesprochen worden. Man kann im geisteswissenschaftlichen Sinne die Erdenentwickelung nicht verstehen, wenn man nicht die Tatsachen der vorhergehenden Entwicklungszeiten beobachtet. Denn, was dem Menschen gegenwärtig innerhalb der ErdenWelt entgegentritt, darin stecken in gewisser Beziehung die Tatsachen der Monden-, Sonnen- und Saturnentwickelung. Die Wesen und Dinge, welche an der Mondenentwickelung beteiligt waren, haben sich weiter fortgebildet. Aus ihnen ist alles dasjenige geworden, was gegenwärtig zur Erde gehört. Aber es ist für das physisch-sinnliche Bewußtsein nicht alles wahrnehmbar, was sich vom Monde herüber zur Erde entwickelt hat. Ein Teil dessen, was sich von diesem Monde herüber entwickelt hat, wird erst auf einer gewissen Stufe des übersinnlichen Bewußtseins offenbar. Wenn diese Erkenntnis erlangt ist, dann ist für dieselbe unsere ErdenWelt verbunden mit einer übersinnlichen Welt. Diese enthält den Teil des Mondendaseins, welcher sich nicht bis zur physisch-sinnlichen Wahrnehmung verdichtet hat. Sie enthält ihn zunächst so, wie er gegenwärtig ist, nicht wie er zur Zeit der uralten Mondenentwickelung war. Das übersinnliche Bewußtsein kann aber ein Bild von dem damaligen Zustande erhalten. Wenn nämlich dieses übersinnliche Bewußtsein sich in die Wahrnehmung vertieft, welche es gegenwärtig haben kann, so zeigt sich, daß diese durch sich selbst sich in zwei Bilder allmählich zerlegt. Das eine Bild stellt sich dar als diejenige Gestalt, welche die Erde gehabt hat während ihrer Mondenentwickelung. Das andere Bild aber zeigt sich so, daß man daran erkennt: dieses enthält eine Gestalt, welche noch im Keimzustande ist und welche erst in der Zukunft in dem Sinne wirklich werden wird, wie die Erde jetzt wirklich ist. Bei weiterer Beobachtung zeigt sich, daß in diese Zukunftsform fortwährend dasjenige einströmt, was sich in einem gewissen Sinne als Wirkung dessen ergibt, was auf der Erde geschieht. In dieser Zukunftsform hat man deshalb dasjenige vor sich, was aus unserer Erde werden soll. Die Wirkungen des Erdendaseins werden sich mit dem, was in der charakterisierten Welt geschieht, vereinigen, und daraus wird das neue Weltenwesen entstehen, in welches sich die Erde so verwandeln wird, wie sich der Mond in die Erde verwandelt hat. Man kann diese Zukunftsgestalt den Jupiterzustand nennen. Wer diesen Jupiterzustand in übersinnlicher Anschauung beobachtet, für den zeigt sich, daß in der Zukunft gewisse Vorgänge stattfinden müssen, weil in dem übersinnlichen Teil der ErdenWelt, welcher vom Monde herrührt, Wesen und Dinge vorhanden sind, welche bestimmte Formen annehmen werden, wenn sich innerhalb der physisch-sinnlichen Erde dieses oder jenes ereignet haben wird. In dem Jupiterzustand wird deshalb etwas sein, was durch die Mondenentwickelung schon vorbestimmt ist; und es wird in ihm Neues sein, was erst durch die Erdenvorgänge in die ganze Entwickelung hineinkommt Deswegen kann das übersinnliche Bewußtsein etwas erfahren darüber, was während des Jupiterzustandes geschehen wird. Den Wesenheiten und Tatsachen, welche in diesem Bewußtseinsfelde beobachtet werden, ist der Charakter des Sinnlich-Bildhaften nicht eigen; selbst als feine, luftige Gebilde, von denen Wirkungen ausgehen könnten, die an Eindrücke der Sinne erinnern, treten sie nicht auf. Man hat von ihnen reine geistige Toneindrücke, Lichteindrücke, Wärmeeindrücke. Diese drücken sich nicht durch irgendwelche materielle Verkörperungen aus. Sie können nur durch das übersinnliche Bewußtsein erfaßt werden. Man kann aber doch sagen, daß diese Wesenheiten einen «Leib» haben. Doch zeigt sich dieser innerhalb ihres Seelischen, das sich als ihr gegenwärtiges Wesen offenbart, wie eine Summe verdichteter Erinnerungen, die sie innerhalb ihres seelischen Wesens in sich tragen. Man kann unterscheiden in ihrem Wesen zwischen dem, was sie jetzt erleben, und dem, was sie erlebt haben, und woran sie sich erinnern. Dies letztere ist in ihnen wie ein Leibliches enthalten. Sie erleben es, wie der Erdenmensch seinen Leib erlebt. Für eine Stufe der übersinnlichen Schauung, welche höher ist als die soeben für die Mond- und Jupitererkenntnis als notwendig bezeichnete, werden übersinnliche Wesen und Dinge wahrnehmbar, welche weiter entwickelte Gestalten dessen sind, was schon während des Sonnenzustandes vorhanden war, aber gegenwärtig so hohe Daseinsstufen hat, daß diese für ein Bewußtsein gar nicht vorhanden sind, welches es nur bis zum Wahrnehmen der Mondenformen gebracht hat. Auch das Bild dieser Welt spaltet sich bei innerer Versenkung wie der in zwei. Das eine führt zur Erkenntnis des SonnenzuStandes der Vergangenheit; das andere stellt eine Zukunfts form der Erde dar, nämlich diejenige, in welche sich die Erde verwandelt haben wird, wenn in die Gestalten jener Welt die Wirkungen der Erden- und Jupitervorgänge eingeflossen sein werden. Was man auf diese Art von dieser ZukunftsWelt beobachtet, kann im Sinne der Geisteswissenschaft als Venuszustand bezeichnet werden. Auf ähnliche Weise ergibt sich für ein noch weiter entwickeltes übersinnliches Bewußtsein ein künftiger Zustand der Entwickelung, welcher als Vulkanzustand bezeichnet werden kann und der mit dem Saturnzustand in einem gleichen Verhältnisse steht wie der Venuszustand mit dem Sonnen-, und der Jupiterzustand mit der Mondenentwickelung. Man kann deshalb, wenn man Vergangenheit, Gegenwart und Zukunft der Erdenentwickelung in Betracht zieht, von Saturn-, Sonnen-, Monden-, Erden-, Jupiter-, Venus- und Vulkanentwickelung sprechen. — Wie diese umfassenden Verhältnisse der Erdenentwickelung, so ergeben sich für das Bewußtsein auch Beobachtungen über eine nähere Zukunft. Es entspricht jedem Bilde der Vergangenheit auch ein solches der Zukunft. Doch muß, wenn von solchen Dingen gesprochen wird, etwas betont werden, dessen Berücksichtigung so notwendig wie nur irgend möglich angesehen werden muß. Man muß sich, wenn man dergleichen erkennen will, vollkommen der Meinung entschlagen, daß das bloße an der sinnenfalligen Wirklichkeit herangezogene philosophische Nachdenken darüber irgend etwas ergründen kann. Erforscht können und sollen diese Dinge niemals durch solches Nachdenken werden. Wer etwa glauben würde, wenn er durch die Geisteswissenschaft Mitteilung darüber erhalten hat, wie der Mondenzustand war: er könne nun durch solches Nachdenken herausbringen, wie es auf dem Jupiter aussehen werde, wenn er die Erdenverhältnisse und die Mondenverhältnisse zusammenhält, der wird sich gewaltigen Täuschungen hingeben. Erforscht sollen diese Verhältnisse nur werden, indem sich das übersinnliche Bewußtsein zur Beobachtung erhebt. Erst wenn das Erforschte mitgeteilt wird, kann es auch ohne übersinnliches Bewußtsein verstanden werden. | Да се познае нещо в смисъла на духовната наука за настоящето и бъдещето на развитието на човека и света не е възможно, без да се разбира миналото на това развитие. Защото онова, което се представя на възприятието на духовния изследовател, когато наблюдава скритите факти на миналото, съдържа същевременно всичко, което той може да знае за настоящето и бъдещето. В тази книга се говори за сатурновото, слънчевото, лунното и земното развитие. Земното развитие не може да се разбере в духовнонаучен смисъл, ако не се наблюдават фактите на предходните периоди на развитие. Защото в онова, което днес се изправя пред човека в земния свят, в известно отношение се съдържат фактите на лунното, слънчевото и сатурновото развитие. Съществата и нещата, които са участвали в лунното развитие, са се развили по-нататък. От тях е станало всичко онова, което днес принадлежи към Земята. Но от физическо-сетивното съзнание не е възприемаемо всичко, което се е развило от Луната насам към Земята. Една част от онова, което се е развило от тази Луна насам, става явно едва на определена степен на свръхсетивното съзнание. Когато това познание е постигнато, тогава за него нашият земен свят е свързан с един свръхсетивен свят. Този свят съдържа онази част от лунното съществуване, която не се е сгъстила до физическо-сетивно възприятие. Той я съдържа отначало така, както е днес, а не каквато е била по времето на древното лунно развитие. Свръхсетивното съзнание обаче може да получи образ на тогавашното състояние. Защото, когато това свръхсетивно съзнание се вглъби във възприятието, което може да има днес, се оказва, че това възприятие от само себе си постепенно се разлага на два образа. Единият образ се представя като онзи облик, който Земята е имала по време на своето лунно развитие. А другият образ се показва така, че по него се познава: той съдържа облик, който е още в зародишно състояние и който едва в бъдеще ще стане действителен в такъв смисъл, в какъвто Земята сега е действителна. При по-нататъшно наблюдение се оказва, че в тази бъдеща форма непрекъснато се влива онова, което в известен смисъл се получава като въздействие на това, което става на Земята. Затова в тази бъдеща форма човек има пред себе си онова, което предстои да стане от нашата Земя. Въздействията на земното съществуване ще се съединят с онова, което става в описания свят, и от това ще възникне новото световно същество, в което Земята ще се превърне така, както Луната се е превърнала в Земята. Този бъдещ облик може да се нарече юпитеровото състояние. За онзи, който наблюдава това юпитерово състояние със свръхсетивно съзерцание, се оказва, че в бъдещето трябва да се осъществят известни процеси, защото в свръхсетивната част на земния свят, която произхожда от Луната, има същества и неща, които ще приемат определени форми, когато във физическо-сетивната Земя се е случило това или онова. Затова в юпитеровото състояние ще има нещо, което е вече предопределено от лунното развитие; и в него ще има нещо ново, което едва чрез земните процеси навлиза в цялото развитие. Затова свръхсетивното съзнание може да узнае нещо за това, което ще се случи по време на юпитеровото състояние. На съществата и фактите, които се наблюдават в това поле на съзнанието, не е присъщ характерът на сетивно-образното; те не се появяват дори като фини, въздушни образувания, от които биха могли да произлизат въздействия, напомнящи за впечатленията на сетивата. От тях човек има чисто духовни звукови впечатления, светлинни впечатления, топлинни впечатления. Те не се изразяват чрез каквито и да било материални въплъщения. Те могат да бъдат схванати само от свръхсетивното съзнание. Все пак може да се каже, че тези същества имат „тяло“. Но то се показва в тяхната душевност, която се разкрива като тяхната сегашна същност, като сбор от сгъстени спомени, които те носят в себе си в своята душевна същност. В тяхната същност може да се направи разлика между онова, което те сега преживяват, и онова, което са преживели и което си спомнят. Последното се съдържа в тях като нещо телесно. Те го преживяват така, както земният човек преживява своето тяло. За една степен на свръхсетивното виждане, която е по-висока от току-що означената като необходима за познанието на Луната и Юпитер, стават възприемаеми свръхсетивни същества и неща, които са облици, развили се по-нататък от онова, което е съществувало още по време на слънчевото състояние, но днес има толкова високи степени на съществуване, че те изобщо не съществуват за съзнание, което е стигнало само до възприемането на лунните форми. И образът на този свят при вътрешно вглъбяване отново се разцепва на два. Единият води до познанието на слънчевото състояние от миналото; другият представя една бъдеща форма на Земята, именно онази, в която Земята ще се е превърнала, когато в обликите на онзи свят са се влели въздействията на земните и юпитеровите процеси. Онова, което по този начин се наблюдава от този бъдещ свят, може в смисъла на духовната наука да се означи като венериното състояние. По подобен начин за още по-развито свръхсетивно съзнание се разкрива едно бъдещо състояние на развитието, което може да се означи като вулкановото състояние и което се намира в същото отношение към сатурновото състояние, в каквото венериното състояние е към слънчевото, а юпитеровото състояние към лунното развитие. Затова, когато се вземат предвид миналото, настоящето и бъдещето на земното развитие, може да се говори за сатурново, слънчево, лунно, земно, юпитерово, венерино и вулканово развитие. – Както за тези всеобхватни отношения на земното развитие, така за съзнанието се получават и наблюдения върху едно по-близко бъдеще. На всеки образ на миналото съответства и такъв на бъдещето. Но когато се говори за такива неща, трябва да се подчертае нещо, чието съблюдаване трябва да се смята за толкова необходимо, колкото изобщо е възможно. Когато човек иска да познае подобни неща, той трябва напълно да се откаже от мнението, че самото философско размишление върху тях, възпитано на сетивно възприемаемата действителност, може да проникне в каквото и да било. Тези неща никога не могат и не бива да бъдат изследвани чрез такова размишление. Който, да речем, би си помислил, след като е получил чрез духовната наука съобщение за това какво е било лунното състояние, че сега може чрез такова размишление да установи как ще изглежда на Юпитер, като съпостави земните отношения и лунните отношения, той ще изпадне в огромни заблуди. Тези отношения трябва да бъдат изследвани само като свръхсетивното съзнание се издигне до наблюдение. Едва когато изследваното бъде съобщено, то може да бъде разбрано и без свръхсетивно съзнание. |
| 329 | Gegenüber den Mitteilungen über die Zukunft ist der Geistesforscher nun in einer anderen Lage als gegenüber denen, welche die Vergangenheit betreffen. Der Mensch kann zunächst gar nicht den zukünftigen Ereignissen so unbefangen gegenüberstehen, wie ihm dies bezüglich der Vergangenheit möglich ist. Was in der Zukunft geschieht, erregt das menschliche Fühlen und Wollen; die Vergangenheit wird in ganz anderer Art ertragen. Wer das Leben beobachtet, weiß, wie dies schon für das gewöhnliche Dasein gilt. In welch ungeheurem Grade es sich aber steigert, welche Formen es annimmt gegenüber den verborgenen Tatsachen des Lebens, davon kann nur derjenige Kenntnis haben, welcher gewisse Dinge der übersinnlichen Welten kennt. Und damit ist der Grund angegeben, warum die Erkenntnisse über diese Dinge an ganz bestimmte Grenzen gebunden sind. | По отношение на съобщенията за бъдещето духовният изследовател е в друго положение, отколкото по отношение на онези, които засягат миналото. Отначало човек изобщо не може да стои така непредубедено пред бъдещите събития, както това му е възможно по отношение на миналото. Онова, което става в бъдещето, възбужда човешкото чувстване и воля; миналото се понася по съвсем друг начин. Който наблюдава живота, знае как това важи още за обикновеното съществуване. Но в каква огромна степен това се засилва, какви форми приема по отношение на скритите факти на живота, за това може да знае само онзи, който познава определени неща от свръхсетивните светове. И с това е посочена причината, поради която познанията за тези неща са свързани със съвсем определени граници. |
| 330 | So wie die große Weltentwickelung in der Folge ihrer Zustände von der Saturn- bis zur Vulkanzeit dargestellt werden kann, so ist dies auch möglich für kleinere Zeitabschnitte, z. B. solche der Erdenentwickelung. Seit jener gewaltigen Umwälzung, welche dem alten atlantischen Leben das Ende gebracht hat, sind sich innerhalb der Menschheitsentwickelung Zustände gefolgt, welche in diesem Buche als die Zeiten der alten indischen, der urpersischen, der ägyptisch-chaldäischen, der griechisch-lateinischen gekennzeichnet worden sind. Der fünfte Zeitabschnitt ist derjenige, in dem jetzt die Menschheit steht, ist die Gegenwart. Dieser Zeitabschnitt hat um das zwölfte, dreizehnte und vierzehnte Jahrhundert n. Chr. allmählich begonnen, nachdem er sich vom vierten, fünften Jahrhundert an vorbereitet hatte. Ganz deudich ist er vom fünfzehnten Jahrhundert an aufgetreten. Der vorhergehende griechisch-lateinische hat ungefähr im achten vorchrisdichen Jahrhundert seinen Anfang genommen. Am Ende seines ersten Drittels fand das Christus-Ereignis statt. Die menschliche Seelenverfassung, alle menschlichen Fähigkeiten haben sich beim Übergang vom ägyptisch-chaldäischen zum griechisch-lateinischen Zeitraum geändert. In dem ersteren war das noch nicht vorhanden, was man jetzt als logisches Nachdenken, als verstandesmäßige Auffassung der Welt kennt. Was der Mensch sich jetzt durch seinen Verstand als Erkenntnis zu eigen macht, das bekam er in jener Form, in welcher es für die damalige Zeit geeignet war: unmittelbar durch ein inneres, in einer gewissen Beziehung übersinnliches Wissen. Man nahm die Dinge wahr, und indem man sie wahrnahm, tauchte in der Seele der Begriff, das Bild auf, welche die Seele von ihnen brauchte. Wenn die Erkenntniskraft so ist, so tauchen aber nicht nur Bilder der sinnlich-physischen Welt auf, sondern aus den Tiefen der Seele kommt auch eine gewisse Erkenntnis nichtsinnlicher Tatsachen und Wesenheiten herauf. Es war dies der Rest des alten, dämmerhaften übersinnlichen Bewußtseins, das einst Gemeinbesitz der ganzen Menschheit war. In der griechisch-lateinischen Zeit erstanden immer mehr Menschen, welchen solche Fähigkeiten mangelten. An ihre Stelle trat das verstandesmäßige Nachdenken über die Dinge. Die Menschen wurden immer mehr entfernt von einer unmittelbaren träumerischen Wahrnehmung der geistig-seelischen Welt und immer mehr darauf angewiesen, durch ihren Verstand und ihr Gefühl sich ein Bild von derselben zu formen. Dieser Zustand dauerte durch den ganzen vierten Zeitabschnitt der nachatlantischen Zeit in einer gewissen Beziehung fort. Nur solche Menschen, welche sich wie ein Erbgut die alte Seelenverfassung bewahrt hatten, konnten die geistige Welt noch unmittelbar ins Bewußtsein aufnehmen. Diese Menschen sind aber Nachzügler aus einer älteren Zeit Die Art, wie ihre Erkenntnis war, eignete sich nicht mehr für die neue Zeit. Denn die Entwicklungsgesetze haben zur Folge, daß eine alte Seelenfähigkeit ihre volle Bedeutung verliert, wenn neue Fähigkeiten auftreten. Das Menschenleben paßt sich dann diesen neuen Fähigkeiten an. Und es kann mit den alten nichts mehr anfangen. Es gab aber auch solche Menschen, welche in ganz bewußter Art anfingen, zu den erlangten Verstandes- und Gefuhlskräften andere höhere hinzuzuentwickeln, welche es ihnen wieder möglich machten, in die geistig-seelische Welt einzudringen. Sie mußten damit beginnen, dies auf andere Art zu tun, als es bei den Schülern der alten Eingeweihten geschah. Diese hatten die erst im vierten Zeitraum entwickelten Seelenfahigkeiten noch nicht zu berücksichtigen. Es begann im vierten Zeitraume in den ersten Anfangen diejenige Art der Geistesschulung, welche in diesem Buche als die gegenwärtige beschrieben worden ist. Aber sie war damals eben erst in den Anfangen; ihre eigentliche Ausbildung konnte sie erst im fünften Zeitabschnitte (seit dem zwölften, dreizehnten, namentlich fünfzehnten Jahrhundert) erfahren. Menschen, welche in dieser Weise den Aufstieg in die übersinnlichen Welten suchten, konnten durch eigene Imagination, Inspiration, Intuition etwas von höheren Gebieten des Daseins erfahren. Jene Menschen, welche bei den entwickelten Verstandes- und Gerühlsfähigkeiten verblieben, konnten von dem, was das ältere Hellsehen wußte, nur durch Überlieferung erfahren, die sich von Geschlecht zu Geschlecht mündlich oder schriftlich fortpflanzte. | Както голямото развитие на света може да бъде изобразено в последователността на неговите състояния от сатурновото до вулкановото време, така това е възможно и за по-малки периоди, например за такива от земното развитие. От онзи огромен преврат, който сложи край на древния атлантски живот, в развитието на човечеството са се сменили състояния, които в тази книга бяха охарактеризирани като древноиндийското, праперсийското, египетско-халдейското, гръко-латинското време. Петият период е онзи, в който човечеството стои сега, това е настоящето. Този период е започнал постепенно около дванадесети, тринадесети и четиринадесети век сл. Хр., след като се е подготвял от четвърти, пети век насам. Съвсем ясно той се е проявил от петнадесети век нататък. Предходният, гръко-латинският, е започнал приблизително в осми век пр. Хр. В края на първата му третина се е състояло Христовото събитие. Човешкото душевно състояние, всички човешки способности са се променили при прехода от египетско-халдейския към гръко-латинския период. В първия още не е съществувало онова, което днес се познава като логическо размишление, като разсъдъчно схващане на света. Онова, което човекът сега усвоява като познание чрез своя разсъдък, той го е получавал в онази форма, в която то е било подходящо за тогавашното време: непосредствено чрез едно вътрешно, в известно отношение свръхсетивно знание. Човек възприемаше нещата и като ги възприемаше, в душата изплуваха понятието, образът за тях, от които душата се нуждаеше. Но когато познавателната сила е такава, изплуват не само образи на сетивно-физическия свят, а от дълбините на душата се издига и известно познание на несетивни факти и същества. Това беше остатъкът от старото, сумрачно свръхсетивно съзнание, което някога е било общо притежание на цялото човечество. През гръко-латинското време се появиха все повече хора, на които такива способности липсваха. На тяхно място застана разсъдъчното размишление върху нещата. Хората все повече се отдалечаваха от едно непосредствено, сънно възприятие на духовно-душевния свят и все повече бяха принудени да си изграждат образ за него чрез своя разсъдък и своето чувство. Това състояние продължи в известно отношение през целия четвърти период на следатлантското време. Само такива хора, които бяха запазили старото душевно състояние като наследство, можеха още непосредствено да приемат духовния свят в съзнанието си. Тези хора обаче са изостанали от едно по-старо време. Видът на тяхното познание вече не подхождаше на новото време. Защото законите на развитието имат за последица това, че една стара душевна способност губи пълното си значение, когато се появят нови способности. Тогава човешкият живот се приспособява към тези нови способности. И вече не може да прави нищо със старите. Но имаше и такива хора, които по съвсем съзнателен начин започнаха да развиват в допълнение към придобитите сили на разсъдъка и чувството други, по-висши сили, които отново им даваха възможност да проникват в духовно-душевния свят. Те трябваше да започнат да правят това по друг начин, отколкото е ставало при учениците на древните посветени. На последните още не им се е налагало да се съобразяват с душевните способности, развити едва в четвъртия период. В четвъртия период започна в първите си зачатъци онзи вид духовно обучение, който в тази книга беше описан като сегашния. Но тогава това обучение беше едва в своите начала; своето същинско изграждане то можа да получи едва в петия период (от дванадесети, тринадесети, особено петнадесети век насам). Хората, които по този начин търсеха изкачването в свръхсетивните светове, можеха чрез собствена имагинация, инспирация, интуиция да узнаят нещо за по-висшите области на съществуването. Онези хора, които останаха при развитите способности на разсъдъка и чувството, можеха да узнаят за онова, което знаеше по-старото ясновидство, само чрез традиция, която се предаваше от поколение на поколение устно или писмено. |
| 331 | Auch von dem, was eigentlich das Wesen des Christus ereignisses ist, konnten die Nachgeborenen, wenn sie sich nicht in die übersinnlichen Welten erhoben, nur durch solche Überlieferung etwas wissen. Allerdings waren auch solche Eingeweihte vorhanden, welche die natürlichen Wahrnehmungsfähigkeiten für die übersinnliche Welt noch hatten und sich durch ihre Entwickelung doch in eine höhere Welt erhoben, trotzdem sie die neuen Verstandes- und Gemütskräfte unberücksichtigt ließen. Durch sie wurde ein Übergang geschaffen von der alten Einweihungsart zu der neuen. Solche Persönlichkeiten gab es auch für die folgenden Zeiträume noch. Das ist gerade das Wesentliche des vierten Zeitraumes, daß durch das Abgeschlossensein der Seele von einem unmittelbaren Verkehr mit der seelisch-geistigen Welt der Mensch gestärkt und gekräftigt wurde in den Verstandes und Gefühlskräften. Die Seelen, welche sich damals so verkörperten, daß sie Verstandes- und Gefühlskräfte in hohem Maße entwickelt hatten, brachten dann das Ergebnis dieser Entwickelung in ihre Verkörperungen im fünften Zeitraum hinüber. Als Ersatz für diese Abgeschlossenheit waren dann die gewaltigen Überlieferungen vorhanden von den uralten Weistümern, namendich aber von dem Christusereignis, welche durch die Kraft ihres Inhaltes den Seelen ein ver trauendes Wissen gaben von den höheren Welten. — Nun waren aber immer auch Menschen vorhanden, welche die höheren Erkenntniskräfte zu den Verstandes- und Gefühlsfahigkeiten hinzuentwickelten. Ihnen oblag es, die Tatsachen der höheren Welt und namendich das Geheimnis des Christusereignisses durch ein unmittelbares übersinnliches Wissen zu erfahren. Von ihnen aus floß in die Seelen der anderen Menschen immer so viel hinüber, als diesen Seelen begreiflich und gut war. — Die erste Ausbreitung des Christentums sollte dem Sinne der Erdenentwickelung gemäß gerade in eine Zeit fallen, in welcher die übersinnlichen Erkenntniskräfte bei einem großen Teile der Menschheit nicht entwickelt waren. Deshalb war die Kraft der Überlieferung damals eine so gewaltige. Es brauchte die stärkste Kraft, um Menschen zum Vertrauen in die übersinnliche Welt zu fuhren, welche nicht selbst in diese Welt hineinschauen konnten. Es gab fast immer (wenn man von einer kurzen Aus nahmezeit im dreizehnten Jahrhundert absieht) auch solche Menschen, welche durch Imagination, Inspiration, Intuition sich zu den höheren Welten erheben konnten. Diese Menschen sind die nachchrisdichen Nachfolger der alten Eingeweihten, der Leiter und Mitglieder des Mysterienwissens. Sie hatten die Aufgabe, durch ihre eigenen Fähigkeiten dasjenige wiederzuerkennen, was man durch das alte Mysterien-Erkennen hatte ergreifen können; und zu diesem hatten sie noch hinzuzufügen die Erkenntnis von dem Wesen des Christusereignisses. | И за това, което всъщност е същността на Христовото събитие, по-късно родените, ако не се издигаха в свръхсетивните светове, можеха да знаят нещо само чрез такава традиция. Наистина имаше и такива посветени, които още имаха естествените способности за възприятие на свръхсетивния свят и чрез своето развитие все пак се издигаха в един по-висш свят, макар че оставяха без внимание новите сили на разсъдъка и сърцето. Чрез тях беше създаден преход от стария вид посвещение към новия. Такива личности имаше още и за следващите периоди. Именно това е същественото в четвъртия период, че чрез откъснатостта на душата от непосредственото общуване с душевно-духовния свят човекът беше укрепен и засилен в силите на разсъдъка и чувството. Душите, които тогава се въплъщаваха така, че бяха развили в голяма степен силите на разсъдъка и чувството, пренесоха после резултата от това развитие в своите въплъщения в петия период. Като заместител на тази откъснатост тогава съществуваха мощните традиции за прастарите мъдрости, но особено за Христовото събитие, които чрез силата на своето съдържание даваха на душите изпълнено с доверие знание за висшите светове. – Но винаги е имало и хора, които освен способностите на разсъдъка и чувството развиваха и по-висшите познавателни сили. На тях се падаше задачата да узнаят фактите на висшия свят и особено тайната на Христовото събитие чрез непосредствено свръхсетивно знание. От тях в душите на другите хора преминаваше винаги толкова, колкото беше разбираемо и добро за тези души. – Първото разпространение на християнството съобразно смисъла на земното развитие беше предопределено да се падне именно във време, в което свръхсетивните познавателни сили у голяма част от човечеството не бяха развити. Затова силата на традицията беше тогава толкова мощна. Нужна беше най-голямата сила, за да бъдат доведени до доверие в свръхсетивния свят хора, които сами не можеха да виждат в този свят. Почти винаги (ако не се смята едно кратко изключително време през тринадесети век) е имало и такива хора, които можеха чрез имагинация, инспирация, интуиция да се издигнат до висшите светове. Тези хора са следхристиянските приемници на древните посветени, на ръководителите и членовете на мистерийното знание. Те имаха задачата чрез своите собствени способности да познаят отново онова, което е могло да бъде схванато чрез старото мистерийно познаване; и към него трябваше да прибавят още познанието за същността на Христовото събитие. |
| 332 | So entstand bei diesen neuen Eingeweihten eine Erkenntnis, welche alles dasjenige umfaßte, was Gegenstand der alten Einweihung war; aber im Mittelpunkte dieser Erkenntnis strahlte das höhere Wissen von den Geheimnissen des Christusereignisses. Solche Erkenntnis konnte nur in einem geringen Maße einfließen in das allgemeine Leben, während die Menschenseelen im vierten Zeitraum die Verstandes- und Gefühlsfähigkeiten festigen sollten. Es war daher in diesem Zeitraum ein gar sehr «verborgenes Wissen». Dann brach der neue Zeitraum an, der als der fünfte zu bezeichnen ist. Seine Wesenheit besteht darin, daß die Entwicklung der Verstandesfahigkeiten fortschritt und zu gewaltiger Blüte sich entfaltete und über die Gegenwart in die Zukunft hinein sich entfalten wird. Langsam bereitete sich das vor von dem zwölften, dreizehnten Jahrhundert an, um immer schneller und schneller in dem Fortgange zu werden vom sechzehnten Jahrhundert an bis in die gegenwärtige Zeit Unter diesen Einflüssen wurde die Entwickelungszeit des fünften Zeitraumes eine solche, welche die Pflege der Verstandeskräfte immer mehr sich angelegen sein ließ, wogegen das vertrauende Wissen von ehemals, die überlieferte Erkenntnis, immer mehr an Kraft über die Menschenseele verlor. Aber es entwickelte sich dafür auch in dieser Zeit dasjenige, was ein immer stärkeres Einfließen der Erkenntnisse neuzeitlichen übersinnlichen Bewußtseins in die Menschenseelen genannt werden kann. Das «verborgene Wissen» fließt, wenn auch anfangs recht unmerklich, in die Vorstellungsweisen der Menschen dieses Zeitraumes ein. Es ist nur selbstverständlich, daß sich, bis in die Gegenwart herein, die Verstandeskräfte ablehnend verhalten gegen diese Erkenntnisse. Allein, was geschehen soll, wird geschehen, trotz aller zeitweiligen Ablehnung. Man kann das «verborgene Wissen», welches von dieser Seite die Menschheit ergreift und immer mehr ergreifen wird, nach einem Symbol die Erkenntnis vom «Gral» nennen. Wer dieses Symbol, wie es in Erzählung und Sage gegeben ist, seiner tieferen Bedeutung nach verstehen lernt, wird nämlich finden, daß es bedeutungsvoll das Wesen dessen versinnlicht, was oben die Erkenntnis der neuen Einweihung, mit dem Christusgeheimnis in der Mitte, genannt worden ist. Die neuzeidichen Eingeweihten können deshalb auch die «Eingeweihten des Grales» genannt werden. Zu der «Wissenschaft vom Gral» fuhrt der Weg in die übersinnlichen Welten, welcher in diesem Buche in seinen ersten Stufen beschrieben worden ist Diese Erkenntnis hat die Eigentümlichkeit, daß man ihre Tatsachen nur erforschen kann, wenn man sich die Mittel dazu erwirbt, wie sie in diesem Buche gekennzeichnet worden sind. Sind sie aber erforscht, dann können sie gerade durch die im fünften Zeitraume zur Entwickelung gekommenen Seelenkräfte verstanden werden. Ja, es wird sich immer mehr herausstellen, daß diese Kräfte in einem immer höheren Grade durch diese Erkenntnisse sich befriedigt finden werden. Wir leben in der Gegenwart in einer Zeit, in welcher diese Erkenntnisse reichlicher in das allgemeine Bewußtsein aufgenommen werden sollen, als dies vorher der Fall war. Und dieses Buch möchte seine Mitteilungen von diesem Gesichtspunkte aus geben. In dem Maße, als die Entwickelung der Menschheit die Erkenntnisse des Grales aufsaugen wird, kann der Impuls, welcher durch das Christusereignis gegeben ist, immer bedeutsamer werden. An die äußere Seite der chrisdichen Entwickelung wird sich immer mehr die innere anschließen. Was durch Imagination, Inspiration, Intuition über die höheren Welten in Verbindung mit dem Christusgeheimnis erkannt werden kann, wird das Vorstellungs-, Gefühls- und Willensleben der Menschen immer mehr durchdringen. Das «verborgene Wissen vom Gral» wird offenbar werden; es wird als eine innere Kraft die Lebensäußerungen der Menschen immer mehr durchdringen. Durch den fünften Zeitraum hindurch werden die Erkenntnisse der übersinnlichen Welten in das menschliche Bewußtsein einfließen; und wenn der sechste beginnen wird, kann die Menschheit auf einer höheren Stufe das wieder erlangt haben, was sie in einer noch dämmerhaften Art von nicht sinnlichem Schauen in einem früheren Zeitabschnitte besessen hat. Doch wird der neue Besitz eine ganz andere Form haben als der alte. Was die Seele in alten Zeiten von höheren Welten wußte, war in ihr nicht durchdrungen von ihrer eigenen Verstandes- und Gefühlskraft. Sie wußte es als Eingebung. In der Zukunft wird sie nicht bloß Eingebungen haben, sondern diese begreifen und als dasjenige empfinden, was Wesen von ihrem eigenen Wesen ist. Wenn eine Erkenntnis ihr wird über dieses oder jenes Wesen oder Ding, so wird der Verstand diese Erkenntnis auch durch seine eigene Wesenheit gerechtfertigt finden; wenn eine andere Erkenntnis über ein sittliches Gebot, über ein menschliches Verhalten sich geltend machen wird, so wird die Seele sich sagen: Mein Gefühl ist nur dann vor sich selber gerechtfertigt, wenn ich das auch ausführe, was im Sinne dieser Erkenntnis liegt. Eine solche Seelenverfassung soll bei einer genügend großen Anzahl von Menschen des sechsten Zeitraumes ausgebildet werden. — Es wiederholt sich in einer gewissen Art in dem fünften Zeitraum dasjenige, was der dritte, der ägyptisch-chaldäische, der Menschheitsentwickelung gebracht hat. Damals nahm die Seele gewisse Tatsachen der übersinnlichen Welt noch wahr. Die Wahrnehmung derselben war eben damals im Hinschwinden. Denn es bereiteten sich die Verstandeskräfte für ihre Entwickelung vor; und diese sollten den Menschen von der höheren Welt zunächst ausschließen. Im fünften Zeitraum werden die übersinnlichen Tatsachen, welche in dem dritten in dämmerhaftem Bewußtsein geschaut wurden, wieder offenbar, doch nunmehr durchdrungen mit den Verstandes- und persönlichen Gefühlskräften der Menschen. Sie werden durchdrungen mit dem auch, was durch die Erkenntnis des Christus geheimnisses der Seele zuteil werden kann. Daher nehmen sie eine ganz andere Form an, als sie ehemals hatten. Während die Eindrücke aus den übersinnlichen Welten in alten Zeiten als Kräfte empfunden wurden, welche den Menschen aus einer geistigen AußenWelt her trieben, in welcher er nicht darinnen war, werden durch die Entwicklung der neueren Zeit diese Eindrücke als die einer Welt empfunden werden, in welche der Mensch hineinwächst, in welcher er immer mehr und mehr darinnen steht. Niemand soll glauben, daß die Wiederholung der ägyptisch-chaldäischen Kultur so erfolgen kann, daß etwa einfach das von der Seele aufgenommen würde, was damals vorhanden war und aus jener Zeit überliefert ist. Der recht verstandene Christus impuls wirkt dahin, daß die Menschenseele, welche ihn aufgenommen hat, sich als Glied einer geistigen Welt fühlt und als solches erkennt und verhält, außerhalb welcher sie vorher gestanden hat. — Während in solcher Art im fünften Zeitraum der dritte wieder auflebt, um sich mit dem in den Menschenseelen zu durchdringen, was der vierte als ein ganz Neues gebracht hat, wird ein Ähnliches beim sechsten in bezug auf den zweiten und beim siebenten in bezug auf den ersten, den altindischen, der Fall sein. All die wundervolle Weisheit des alten Indiertums, welche die damaligen großen Lehrer verkündigen konnten, wird als Lebenswahrheit der Menschenseelen im siebenten Zeitraum wieder da sein können. | Така у тези нови посветени възникна познание, което обхващаше всичко онова, което беше предмет на старото посвещение; но в средоточието на това познание сияеше висшето знание за тайните на Христовото събитие. Такова познание можеше да се влива само в малка степен в общия живот, докато човешките души през четвъртия период трябваше да укрепят способностите на разсъдъка и на чувството. Затова през този период то беше твърде „скрито знание“. После настъпи новият период, който трябва да бъде наречен пети. Неговата същност се състои в това, че развитието на разсъдъчните способности напредна и се разгърна в мощен разцвет, и ще продължи да се разгръща през настоящето към бъдещето. Бавно това се подготвяше от дванадесети, тринадесети век нататък, за да напредва все по-бързо и по-бързо от шестнадесети век до днешно време. Под тези влияния времето на развитие на петия период стана такова, че все повече се грижеше за развиването на разсъдъчните сили, докато някогашното знание, основано на доверие, предаваното по традиция познание, губеше все повече сила над човешката душа. Но затова пък през това време се разви и онова, което може да бъде наречено все по-силно вливане на познанията на съвременното свръхсетивно съзнание в човешките души. „Скритото знание“ се влива, макар отначало съвсем незабележимо, в начина, по който си представят нещата хората от този период. Съвсем естествено е, че чак до настоящето разсъдъчните сили се отнасят отрицателно към тези познания. Но това, което трябва да стане, ще стане, въпреки всяко временно отхвърляне. „Скритото знание“, което от тази страна обхваща човечеството и все повече ще го обхваща, може да бъде наречено по един символ познанието за „Граала“. Който се научи да разбира този символ, както е даден в разказа и сказанието, в неговото по-дълбоко значение, ще открие всъщност, че той с дълбок смисъл представя в сетивен образ същността на онова, което по-горе беше наречено познанието на новото посвещение, с Христовата тайна в средата. Затова съвременните посветени могат да бъдат наречени и „посветените на Граала“. Към „науката за Граала“ води пътят в свръхсетивните светове, който в тази книга е описан в първите си степени. Това познание има особеността, че неговите факти могат да бъдат изследвани само ако човек си придобие средствата за това, така както те са охарактеризирани в тази книга. Но щом бъдат изследвани, те могат да бъдат разбрани именно чрез душевните сили, достигнали развитие в петия период. Нещо повече, все повече ще става ясно, че тези сили ще се чувстват във все по-голяма степен удовлетворени от тези познания. В настоящето живеем във време, в което тези познания трябва да бъдат приети в общото съзнание в по-голяма мяра, отколкото преди. И тази книга иска да даде своите съобщения от тази гледна точка. В степента, в която развитието на човечеството ще попива познанията на Граала, импулсът, даден чрез Христовото събитие, може да става все по-значителен. Към външната страна на християнското развитие все повече ще се присъединява вътрешната. Онова, което може да бъде познато чрез имагинация, инспирация, интуиция за висшите светове във връзка с Христовата тайна, ще прониква все повече в живота на представите, на чувствата и на волята у хората. „Скритото знание за Граала“ ще стане явно; като вътрешна сила то все повече ще прониква в жизнените прояви на хората. През целия пети период познанията за свръхсетивните светове ще се вливат в човешкото съзнание; и когато започне шестият, човечеството може да е възвърнало на по-висока степен онова, което в един по-ранен период е притежавало в още сумрачната форма на несетивно виждане. Но новото притежание ще има форма, съвсем различна от тази на старото. Онова, което душата в древни времена знаеше за висшите светове, не беше проникнато в нея от собствената ѝ сила на разсъдъка и на чувството. Тя го знаеше като наитие. В бъдеще тя няма да има само наития, а ще ги разбира и ще ги усеща като онова, което е същност от нейната собствена същност. Когато ѝ бъде дадено познание за едно или друго същество или нещо, разсъдъкът ще намери това познание оправдано и от собствената си същност; когато пък се наложи друго познание за някоя нравствена заповед, за някое човешко поведение, душата ще си каже: Моето чувство е оправдано пред самото себе си само тогава, когато изпълня и онова, което е в смисъла на това познание. Такова душевно състояние трябва да бъде изградено у достатъчно голям брой хора от шестия период. – В петия период по известен начин се повтаря онова, което третият, египетско-халдейският, е донесъл на развитието на човечеството. Тогава душата все още възприемаше определени факти от свръхсетивния свят. Възприемането им тъкмо тогава отслабваше и изчезваше. Защото разсъдъчните сили се подготвяха за своето развитие; а те трябваше отначало да изключат човека от висшия свят. В петия период свръхсетивните факти, които в третия са били виждани в сумрачно съзнание, отново стават явни, но вече проникнати от силите на разсъдъка и от личните сили на чувството у хората. Те се проникват и с онова, което може да бъде дадено на душата чрез познанието на Христовата тайна. Затова те приемат форма, съвсем различна от онази, която са имали някога. Докато в древни времена впечатленията от свръхсетивните светове са били усещани като сили, които са тласкали човека откъм един духовен външен свят, в който той не се е намирал, чрез развитието на по-новото време тези впечатления ще бъдат усещани като впечатления от един свят, в който човекът врасва, в който той все повече и повече се намира вътре. Никой не бива да мисли, че повторението на египетско-халдейската култура може да стане така, че душата, да речем, просто да приеме онова, което е съществувало тогава и е предадено от онова време. Правилно разбраният Христов импулс действа така, че човешката душа, която го е приела, се чувства като член на един духовен свят, извън който преди е стояла, и като такъв се познава и се държи. – Докато по такъв начин в петия период третият отново оживява, за да се проникне в човешките души с онова, което четвъртият е донесъл като нещо съвсем ново, нещо подобно ще стане при шестия по отношение на втория и при седмия по отношение на първия, древноиндийския. Цялата чудесна мъдрост на древните индийци, която тогавашните велики учители можеха да възвестяват, ще може да бъде отново налице като жизнена истина на човешките души през седмия период. |
| 333 | Nun gehen die Veränderungen in den Dingen der Erde, welche außerhalb des Menschen liegen, in einer Weise vor sich, welche zu der eigenen Entwickelung der Menschheit in einem gewissen Verhältnisse steht Nach dem Ablauf des siebenten Zeitraumes wird die Erde von einer Umwälzung heimgesucht werden, welche mit jener sich vergleichen läßt, welche zwischen der atlantischen und der nachadantischen Zeit geschah. Und die nachher verwandelten Erdenzustände werden wieder in sieben Zeitabschnitten sich weiter entwickeln. Auf einer höheren Stufe werden die Menschenseelen, welche sich dann verkörpern werden, diejenige Gemeinschaft mit einer höheren Welt erleben, welche die Atlantier auf einer niedrigeren erlebt haben. Es werden sich aber nur jene Menschen den neugestalteten Verhältnissen der Erde gewachsen zeigen, welche in sich solche Seelen verkörpert haben, wie sie werden können durch die Einflüsse des griechischlateinischen, des darauffolgenden fünften, sechsten und siebenten Zeitraumes der nachadantischen Entwickelung. Das Innere solcher Seelen wird dem entsprechen, was aus der Erde bis dahin geworden ist Die andern Seelen werden dann zurückbleiben müssen, während es vorher in ihrer Wahl gestanden hätte, sich die Bedingungen zum Mitkommen zu schaffen. Reif für die entsprechenden Verhältnisse nach der nächsten großen Umwälzung werden diejenigen Seelen sein, welche sich gerade beim Hinüberleben vom fünften in den sechsten nachadantischen Zeitraum die Möglichkeit geschaffen haben werden, die übersinnlichen Erkenntnisse mit den Verstandes- und Gefühlskräften zu durchdringen. Der fünfte und der sechste Zeitraum sind gewissermaßen die entscheidenden. In dem siebenten werden die Seelen, welche das Ziel des sechsten erreicht haben, sich zwar entsprechend weiter entwickeln; die anderen werden aber unter den veränderten Verhältnissen der Umgebung nur mehr wenig Gelegenheit finden, das Versäumte nachzuholen. Erst in einer späteren Zukunft werden wieder Bedingungen eintreten, welche dies gestatten. — So schreitet die Entwickelung von Zeitraum zu Zeitraum fort Die übersinnliche Erkenntnis beobachtet nicht nur solche Veränderungen in der Zukunft, woran die Erde allein beteiligt ist, sondern auch solche, welche sich im Zusammenwirken mit den Himmelskörpern ihrer Umgebung abspielen. Es kommt eine Zeit, in welcher die Erden- und Menschheitsentwickelung so weit fortgeschritten sein wird, daß die Kräfte und Wesenheiten, welche sich während der lemurischen Zeit von der Erde loslösen mußten, um den weiteren Fortgang der Erdenwesen möglich zu machen, sich wieder mit der Erde vereinigen können. Der Mond wird sich dann wieder mit der Erde verbinden. Es wird dies geschehen, weil dann eine genügend große Anzahl von Menschenseelen so viel innere Kraft haben wird, daß sie diese Mondenkräfte zur weiteren Entwickelung fruchtbar machen wird. Das wird in einer Zeit sein, in welcher neben der hohen Entwickelung, die eine entsprechende Anzahl von Menschenseelen erreicht haben wird, eine andere einhergehen wird, welche die Richtung nach dem Bösen genommen hat. Die zurückgebliebenen Seelen werden in ihrem Karma so viel Irrtum, Häßlichkeit und Böses angehäuft haben, daß sie zunächst eine besondere, der guten Gemeinschaft der Menschen scharf entgegenstrebende Vereinigung der Bösen und Verirrten bilden werden. | А промените в нещата на Земята, които са извън човека, протичат по начин, който е в известно съотношение със собственото развитие на човечеството. След изтичането на седмия период Земята ще бъде сполетяна от катаклизъм, който може да бъде сравнен с онзи, станал между атлантското и следатлантското време. И преобразените след това земни състояния отново ще продължат да се развиват в седем периода. На по-висока степен човешките души, които тогава ще се въплъщават, ще преживеят онази общност с един висш свят, която атлантите са преживели на по-ниска. Но на преобразените условия на Земята ще се окажат дорасли само онези хора, които са въплътили в себе си такива души, каквито могат да станат чрез влиянията на гръко-латинския, на следващия пети, шести и седми период на следатлантското развитие. Вътрешното на такива души ще съответства на онова, което дотогава е станало от Земята. Другите души тогава ще трябва да изостанат, докато преди би зависело от техния избор да си създадат условията, за да вървят заедно с развитието. Зрели за съответните условия след следващия голям катаклизъм ще бъдат онези души, които именно при преминаването от петия в шестия следатлантски период ще са си създали възможността да проникнат свръхсетивните познания със силите на разсъдъка и на чувството. Петият и шестият период са в известен смисъл решаващите. В седмия душите, които са достигнали целта на шестия, наистина ще се развиват съответно по-нататък; но другите при изменените условия на околната среда ще намерят вече само малка възможност да наваксат пропуснатото. Едва в едно по-късно бъдеще отново ще настъпят условия, които позволяват това. – Така развитието напредва от период на период. Свръхсетивното познание наблюдава не само такива промени в бъдещето, в които участва единствено Земята, но и такива, които се разиграват при съвместното ѝ действие с небесните тела от нейното обкръжение. Идва време, в което земното развитие и развитието на човечеството ще са напреднали дотолкова, че силите и съществата, които по време на лемурийската епоха е трябвало да се отделят от Земята, за да направят възможен по-нататъшния ход на земните същества, ще могат отново да се съединят със Земята. Тогава Луната отново ще се съедини със Земята. Това ще стане, защото тогава достатъчно голям брой човешки души ще имат толкова вътрешна сила, че ще направят тези лунни сили плодотворни за по-нататъшното развитие. Това ще бъде във време, в което наред с високото развитие, което ще е достигнал съответен брой човешки души, ще върви и друго, което е поело посоката към злото. Изостаналите души ще са натрупали в своята карма толкова заблуда, грозота и зло, че отначало ще образуват особено обединение на злите и заблудените, което рязко се противопоставя на добрата общност на хората. |
| 334 | Die gute Menschheit wird durch ihre Entwickelung den Gebrauch der Mondenkräfte sich erwerben und dadurch auch den bösen Teil so umgestalten, daß er als ein besonderes Erdenreich mit der weiteren Entwicklung mitgehen kann. Durch diese Arbeit der guten Menschheit wird die dann mit dem Monde vereinigte Erde fähig, nach einer gewissen Entwickelungszeit auch wieder mit der Sonne (auch mit den anderen Planeten) vereinigt zu werden. Und nach einem Zwischenzustande, der wie ein Aufenthalt in einer höheren Welt sich darstellt, wird sich die Erde in den Jupiterzustand verwandeln. Innerhalb dieses Zustandes wird es das nicht geben, was jetzt Mineralreich genannt wird; die Kräfte dieses Mineralreiches werden in pflanzliche umgewandelt sein. Das Pflanzenreich, welches aber gegenüber dem gegenwärtigen eine ganz neue Form haben wird, erscheint während des Jupiterzustandes als das niederste der Reiche. Höher hinauf gliedert sich das ebenfalls verwandelte Tierreich an; dann kommt ein Menschenreich, welches als Nachkommenschaft der auf der Erde entstandenen bösen Gemeinschaft sich erweist. Und dann die Nachkommen der guten Erden-Menschengemeinschaft, als ein Menschenreich auf einer höheren Stufe. Ein großer Teil der Arbeit dieses letztern Menschenreiches besteht darin, die in die böse Gemeinschaft gefallenen Seelen so zu veredeln, daß sie den Zugang in das eigentliche Menschenreich noch finden können. Der Venuszustand wird ein solcher sein, daß auch das Pflanzenreich verschwunden sein wird; das niederste Reich wird das abermals verwandelte Tierreich sein; daran werden sich nach oben gehend drei Menschenreiche von verschiedenen Vollkommenheitsgraden finden. Während dieses Venuszustandes bleibt die Erde mit der Sonne verbunden; die Entwicklung während der Jupiterzeit geht dagegen so vor sich, daß in einem gewissen Augenblick sich die Sonne noch einmal loslöst von dem Jupiter und dieser die Einwirkung derselben von außen her empfängt. Dann findet wie der eine Verbindung von Sonne und Jupiter statt, und die Verwandlung geht allmählich in den Venuszustand hinüber. Während desselben spaltet sich aus der Venus ein besonderer Weltenkörper heraus, der alles an Wesen enthält, was der Entwickelung widerstrebt hat, gleichsam ein «un verbesserlicher Mond», der nun einer Entwickelung entgegengeht mit einem Charakter, wofür ein Ausdruck nicht möglich ist, weil er zu unähnlich ist allem, was der Mensch auf Erden erleben kann. Die entwickelte Menschheit aber schreitet in einem völlig vergeistigten Dasein zur Vulkanentwickelung weiter, deren Schilderung außerhalb des Rahmens dieses Buches liegt. | Доброто човечество чрез своето развитие ще си придобие умението да използва лунните сили и по този начин ще преобрази и злата част така, че тя да може да върви заедно с по-нататъшното развитие като особено земно царство. Чрез тази работа на доброто човечество Земята, съединена тогава с Луната, ще стане способна след известно време на развитие да се съедини отново и със Слънцето (също и с другите планети). И след едно междинно състояние, което се представя като пребиваване в един висш свят, Земята ще се преобрази в юпитеровото състояние. В това състояние няма да има онова, което сега се нарича минерално царство; силите на това минерално царство ще бъдат превърнати в растителни. Растителното царство, което обаче ще има съвсем нова форма в сравнение със сегашното, се явява по време на юпитеровото състояние като най-нисшето от царствата. По-нагоре се присъединява също преобразеното животинско царство; после идва едно човешко царство, което се оказва потомство на възникналата на Земята зла общност. И после потомците на добрата земна човешка общност, като човешко царство на по-висока степен. Голяма част от работата на това последно човешко царство се състои в това да облагороди падналите в злата общност души така, че те все още да могат да намерят достъп до същинското човешко царство. Венериното състояние ще бъде такова, че и растителното царство ще е изчезнало; най-нисшето царство ще бъде отново преобразеното животинско царство; над него, във възходяща посока, ще се намират три човешки царства с различни степени на съвършенство. По време на това венерино състояние Земята остава съединена със Слънцето; развитието през юпитеровото време обаче протича така, че в определен момент Слънцето още веднъж се отделя от Юпитер и той получава неговото въздействие отвън. После отново настъпва съединяване на Слънцето и Юпитер и преобразяването постепенно преминава във венериното състояние. По време на него от Венера се отделя особено световно тяло, което съдържа всички същества, които са се противили на развитието, като че ли една „непоправима Луна“, която сега върви към развитие с характер, за който не може да се намери израз, защото той е твърде различен от всичко, което човекът може да преживее на Земята. А развилото се човечество напредва в едно напълно одухотворено съществуване към вулкановото развитие, чието описание е извън рамките на тази книга. |
| 335 | Man sieht, daß sich aus der «Erkenntnis des Grales» das höchste Ideal menschlicher Entwickelung ergibt, welches für den Menschen denkbar ist: die Vergeistigung, welche der Mensch durch seine eigene Arbeit erlangt. Denn diese Vergeistigung erscheint zuletzt als ein Ergebnis der Harmonie, welche er im fünften und sechsten Zeitraum der gegenwärtigen Entwickelung zwischen den erlangten Verstandes- und Gefühlskräften und den Erkenntnissen der übersinnlichen Welten herstellt. Was er da im Innern seiner Seele erarbeitet, soll zuletzt selbst AußenWelt werden. Des Menschen Geist erhebt sich zu den gewaltigen Eindrücken seiner AußenWelt und ahnt zuerst, erkennt nachher geistige Wesenheiten hinter diesen Eindrücken; des Menschen Herz empfindet die unendliche Erhabenheit dieses Geistigen. Der Mensch kann aber auch erkennen, daß die intellektuellen, gefühlsmäßigen und charaktermäßigen Erlebnisse seines Innern die Keime werdender GeistesWelt sind. | Вижда се, че от „познанието на Граала“ произтича най-високият идеал на човешкото развитие, който е мислим за човека: одухотворяването, което човекът постига чрез собствената си работа. Защото това одухотворяване се явява накрая като резултат от хармонията, която той установява в петия и шестия период на сегашното развитие между придобитите сили на разсъдъка и на чувството и познанията за свръхсетивните светове. Онова, което той изработва там във вътрешността на своята душа, трябва накрая самото то да стане външен свят. Духът на човека се издига към мощните впечатления на неговия външен свят и първо предчувства, а после познава духовни същества зад тези впечатления; сърцето на човека усеща безкрайната възвишеност на това духовно. Но човекът може да познае също, че преживяванията на неговата вътрешност в областта на интелекта, на чувството и на характера са зародишите на един възникващ духовен свят. |
| 336 | Wer da meint, daß die menschliche Freiheit mit dem Vorauswissen und Vorausbestimmtsein der zukünftigen Gestaltung der Dinge nicht vereinbar sei, der sollte bedenken, daß des Menschen freies Handeln in der Zukunft ebensowenig davon abhängt, wie die vorausbestimmten Dinge sein werden, wie diese Freiheit davon abhängt, daß er sich vornimmt, nach einem Jahr in einem Hause zu wohnen, dessen Plan er gegenwärtig feststellt. Er wird in dem Grade frei sein, als er es nach seiner inneren Wesenheit sein kann, eben in dem Hause, das er sich gebaut hat; und er wird auf dem Jupiter und der Venus so frei sein, wie es seinem Innern entspricht, eben innerhalb der Verhältnisse, die dort entstehen werden. Freiheit wird nicht abhängen von dem, was durch die vorhergehenden Verhältnisse vorausbestimmt ist, sondern von dem, was die Seele aus sich gemacht hat. | Който смята, че човешката свобода не е съвместима с предварителното знание и с предварителната определеност на бъдещото оформяне на нещата, той трябва да помисли, че свободното действие на човека в бъдеще толкова малко зависи от това какви ще бъдат предварително определените неща, колкото тази свобода зависи от това, че той си поставя за цел след една година да живее в къща, чийто план определя сега. Той ще бъде свободен в степента, в която може да бъде според своята вътрешна същност, тъкмо в къщата, която си е построил; и на Юпитер и на Венера той ще бъде толкова свободен, колкото съответства на неговата вътрешност, тъкмо в рамките на условията, които ще възникнат там. Свободата няма да зависи от онова, което е предварително определено от предходните условия, а от онова, което душата е направила от себе си. |
| 337 | In dem Erdenzustand ist dasjenige enthalten, was sich innerhalb der vorangehenden Saturn-, Sonnen-, Mondenzustände entwickelt hat. Der Erdenmensch findet «Weisheit» in den Vorgängen, welche sich um ihn herum abspielen. Diese Weisheit ist darinnen als das Ergebnis dessen, was vorher geschehen war. Die Erde ist der Nachkomme des «alten Mondes». Und dieser bildete sich mit dem, was zu ihm gehörte, zum «Kosmos der Weisheit» aus. Die Erde ist nun der Beginn einer Entwickelung, durch welche eine neue Kraft in diese Weisheit eingefügt wird. Sie bringt den Menschen dahin, sich als ein selbständiges Glied einer geistigen Welt zu fühlen. Es rührt dies davon her, daß sein «Ich» in ihm von den «Geistern der Form» innerhalb der Erdenzeit so gebildet wird, wie auf dem Saturn von den «Geistern des Willens» sein physischer Leib, auf der Sonne von den «Geistern der Weisheit» sein Lebensleib, auf dem Monde von den «Geistern der Bewegung» sein Astralleib gebildet worden ist. Durch das Zusammenwirken der «Geister des Willens, der Weisheit und der Bewegung» entsteht, was sich als Weisheit offenbart. In Weisheit zusammenstimmen mit den andern Wesen ihrer Welt können die Erdenwesen und Erdenvorgänge durch die Arbeit dieser drei Klassen von Geistern. Durch die «Geister der Form» erhält der Mensch sein selbständiges «Ich». Dieses wird nun in der Zukunft zusammenstimmen mit den Wesen der Erde, des Jupiter, der Venus, des Vulkan durch die Kraft, welche sich durch den Erdenzustand der Weisheit einfügt. Es ist dies die Kraft der Liebe. Im Menschen der Erde muß diese Kraft der Liebe ihren Anfang nehmen. Und der «Kosmos der Weisheit» entwickelt sich in einen «Kosmos der Liebe» hinein. Aus alledem, was das «Ich» in sich entfalten kann, soll Liebe werden. Als das umfassende «Vorbild der Liebe» stellt sich bei seiner Offenbarung das hohe Sonnenwesen dar, welches bei Schilderung der Christusentwickelung gekennzeichnet werden konnte. In das Innerste des menschlichen Wesenskernes ist damit der Keim der Liebe gesenkt Und von da aus soll er in die ganze Entwickelung einströmen. Wie sich die vorher gebildete Weisheit in den Kräften der sinnlichen AußenWelt der Erde, in den gegenwärtigen «Naturkräften» offenbart, so wird sich in Zukunft die Liebe selbst in allen Erscheinungen als neue Naturkraft offenbaren. Das ist das Geheimnis aller Entwickelung in die Zukunft hinein: daß die Erkenntnis, daß auch alles, was der Mensch vollbringt aus dem wahren Verständnis der Entwickelung heraus, eine Aussaat ist, die als Liebe reifen muß. Und so viel als Kraft der Liebe entsteht, so viel Schöpferisches wird für die Zukunft geleistet. In dem, was aus der Liebe geworden sein wird, werden die starken Kräfte liegen, welche zu dem oben geschilderten Endergebnis der Vergeistigung fuhren. Und so viel geistige Erkenntnis in die Menschheits- und Erdenentwickelung einfließt, so viele lebensfähige Keime für die Zukunft werden vorhanden sein. Geistige Erkenntnis wandelt sich durch das, was sie ist, in Liebe um. Der ganze Vorgang, welcher geschildert worden ist, von der griechisch-lateinischen Zeit durch den gegenwärtigen Zeitraum hindurch, zeigt, wie diese Verwandlung vor sich gehen soll und wozu der Anfang der Entwickelung in die Zukunft hinein gemacht ist. Was sich durch Saturn, Sonne und Mond als Weisheit vorbereitet hat, wirkt im physischen, ätherischen, astralischen Leib des Menschen; und es stellt sich dar als «Weisheit der Welt»; im «Ich» aber verinnerlicht es sich. Die «Weisheit der AußenWelt» wird, von dem Erdenzustande an, innere Weisheit im Menschen. Und wenn sie da verinnerlicht ist, wird sie Keim der Liebe. Weisheit ist die Vorbedingung der Liebe; Liebe ist das Ergebnis der im «Ich» wiedergeborenen Weisheit | В земното състояние се съдържа онова, което се е развило в предходните сатурново, слънчево и лунно състояние. Земният човек намира „мъдрост“ в процесите, които се разиграват около него. Тази мъдрост се намира в тях като резултат от онова, което е станало преди. Земята е потомък на „Старата Луна“. А тя заедно с онова, което принадлежеше към нея, се изгради като „Космос на мъдростта“. Земята сега е началото на едно развитие, чрез което в тази мъдрост се вгражда нова сила. Тя довежда човека дотам да се чувства като самостоятелен член на един духовен свят. Това произтича от обстоятелството, че неговият „Аз“ се изгражда в него от „Духовете на формата“ през земното време така, както на Сатурн от „Духовете на волята“ е било изградено неговото физическо тяло, на Слънцето от „Духовете на мъдростта“ – неговото жизнено тяло, на Луната от „Духовете на движението“ – неговото астрално тяло. Чрез съвместното действие на „Духовете на волята, на мъдростта и на движението“ възниква онова, което се разкрива като мъдрост. Земните същества и земните процеси могат да се съгласуват в мъдрост с другите същества на своя свят чрез работата на тези три класа духове. Чрез „Духовете на формата“ човекът получава своя самостоятелен „Аз“. Той пък в бъдеще ще се съгласува със съществата на Земята, на Юпитер, на Венера, на Вулкан чрез силата, която се вгражда в мъдростта чрез земното състояние. Това е силата на любовта. В човека на Земята тази сила на любовта трябва да намери своето начало. И „Космосът на мъдростта“ се развива в „Космос на любовта“. От всичко онова, което „Азът“ може да разгърне в себе си, трябва да стане любов. Високото Слънчево същество, което можа да бъде охарактеризирано при описанието на Христовото развитие, се представя при своето откровение като всеобхватния „прообраз на любовта“. С това в най-съкровеното на ядрото на човешката същност е положен зародишът на любовта. И оттам той трябва да се влее в цялото развитие. Както по-рано изградената мъдрост се разкрива в силите на сетивния външен свят на Земята, в сегашните „природни сили“, така в бъдеще самата любов ще се разкрива във всички явления като нова природна сила. Това е тайната на всяко развитие към бъдещето: че познанието, а също и всичко, което човекът извършва, изхождайки от истинското разбиране на развитието, е посев, който трябва да узрее като любов. И колкото повече сила на любовта възниква, толкова повече творческа работа се извършва за бъдещето. В онова, което ще е станало от любовта, ще се намират мощните сили, които водят към описания по-горе краен резултат на одухотворяването. И колкото повече духовно познание се влива в развитието на човечеството и на Земята, толкова повече жизнеспособни зародиши за бъдещето ще има. Духовното познание се превръща в любов по силата на онова, което то е. Целият процес, който беше описан, от гръко-латинското време през сегашния период, показва как трябва да протече това превръщане и за какво е направено началото на развитието към бъдещето. Онова, което се е подготвило чрез Сатурн, Слънцето и Луната като мъдрост, действа във физическото, етерното, астралното тяло на човека; и то се представя като „мъдрост на света“; но в „Аза“ то се овътрешнява. „Мъдростта на външния свят“ става от земното състояние нататък вътрешна мъдрост в човека. И когато там е овътрешнена, тя става зародиш на любовта. Мъдростта е предпоставката на любовта; любовта е резултатът от преродената в „Аза“ мъдрост. |
| 338 | Wer durch die vorangehenden Ausführungen zu der Meinung verführt werden könnte, die geschilderte Entwickelung trage ein fatalistisches Gepräge, der hätte sie mißverstanden. Wer etwa glaubte, bei einer solchen Entwickelung sei eine bestimmte Anzahl von Menschen dazu verurteilt, dem Reiche der «bösen Menschheit» anzugehören, der sieht nicht, wie sich das gegenseitige Verhältnis des Sinnenfalligen zu dem Seelisch-Geistigen bei dieser Entwickelung gestaltet. Beides, Sinnenfalliges und Seelisch-Geistiges, bilden innerhalb gewisser Grenzen getrennte Entwickelungsströmungen. Durch die der sinnenfälligen Strömung eigenen Kräfte entstehen die Formen des «bösen Menschentums». Eine Notwendigkeit für eine Menschenseele, sich in einer solchen Form zu verkörpern, wird nur bestehen, wenn diese Menschenseele selbst die Bedingungen dazu geschaffen hat. Es könnte auch der Fall eintreten, daß die aus den Kräften des Sinnenfälligen heraus entstandenen Formen keine aus der früheren Zeit stammenden Menschenseelen fänden, weil diese zu gut für derartige Körper wären. Dann müßten diese Formen anders als durch frühere Menschenseelen aus dem Weltall heraus beseelt werden. Von Menschenseelen werden die charakterisierten Formen nur dann beseelt sein, wenn diese sich zu solcher Verkörperung bereit gemacht haben. Die übersinnliche Erkenntnis hat auf diesem Gebiete eben zu sagen, was sie schaut. Das ist, daß in der angedeu - teten Zukunft zwei Menschenreiche, ein gutes und ein böses, vorhanden sein werden; nicht aber hat sie etwa verstandesmäßig aus dem Zustand der gegenwärtigen Menschenseelen auf einen wie mit naturgemäßer Notwendigkeit eintretenden künftigen zu schließen. Entwickelung der Menschen formen und Entwickelung der Seelenschicksale muß übersinnliche Erkenntnis auf zwei ganz getrennten Wegen suchen; und ein Durcheinanderwerfen der beiden in der Weltanschauung wäre ein Rest materialistischer Gesinnung, der, wenn er vorhanden, in bedenklicher Art in die Wissenschaft des Übersinnlichen hineinragen würde. | Който би могъл да бъде подведен от предходните изложения към мнението, че описаното развитие носи фаталистичен отпечатък, той би го разбрал погрешно. Който, да речем, би повярвал, че при такова развитие определен брой хора са осъдени да принадлежат към царството на „злото човечество“, той не вижда как при това развитие се оформя взаимното отношение между сетивно-възприемаемото и душевно-духовното. Двете, сетивно-възприемаемото и душевно-духовното, образуват в определени граници отделни течения на развитието. Чрез силите, присъщи на сетивно-възприемаемото течение, възникват формите на „злото човечество“. Необходимост за една човешка душа да се въплъти в такава форма ще съществува само ако самата тази човешка душа е създала условията за това. Би могъл да настъпи и случаят, когато формите, възникнали от силите на сетивно-възприемаемото, не намерят човешки души, произхождащи от по-ранното време, защото те биха били твърде добри за такива тела. Тогава тези форми би трябвало да бъдат одушевени от вселената по друг начин, а не чрез по-ранни човешки души. Охарактеризираните форми ще бъдат одушевени от човешки души само тогава, когато те са се подготвили за такова въплъщение. Свръхсетивното познание в тази област трябва да каже именно това, което вижда. А то е, че в посоченото бъдеще ще съществуват две човешки царства, едно добро и едно зло; но съвсем не му е работа да заключава с разсъдъка от състоянието на сегашните човешки души за едно бъдещо състояние, което настъпва сякаш с природна необходимост. Развитието на човешките форми и развитието на съдбите на душите свръхсетивното познание трябва да търси по два съвсем отделни пътя; и смесването на двете в светогледа би било остатък от материалистична нагласа, който, ако е налице, би навлизал по съмнителен начин в науката за свръхсетивното. |
| 339 | EINZELHEITEN AUS DEM GEBIETE DER GEISTESWISSENSCHAFT | ПОДРОБНОСТИ ОТ ОБЛАСТТА НА ДУХОВНАТА НАУКА |
| 340 | Der Ätherleib des Menschen | Етерното тяло на човека |
| 341 | Wenn höhere Glieder des Menschen durch die übersinnliche Wahrnehmung beobachtet werden, dann ist diese Wahrnehmung niemals vollkommen gleich einer solchen, welche durch die äußeren Sinne gemacht wird. Wenn der Mensch einen Gegenstand berührt, und er hat eine Wärmewahrneh mung, so muß man unterscheiden zwischen dem, was vom Gegenstande kommt, von diesem gleichsam ausströmt, und dem, was man in der Seele erlebt. Das innere Seelenerlebnis der Wärmeempfindung ist etwas anderes als die vom Gegenstande ausströmende Wärme. Man denke sich nun dieses Seelenerlebnis ganz allein, ohne den äußeren Gegenstand. Man denke sich das Erlebnis — aber eben ein seelisches — einer Wärmeempfindung in der Seele, ohne daß ein äußerer physischer Gegenstand die Veranlassung dazu ist. Wäre ein solches nun einfach da ohne eine Veranlassung, so wäre es eine Einbildung. Der Geistesschüler erlebt solche innere Wahrnehmungen ohne physische Veranlassung, vor allem ohne Veranlassung seines eigenen Leibes. Sie stellen sich für eine gewisse Stufe der Entwickelung aber so dar, daß er wissen kann (wie gezeigt worden ist, durch das Erlebnis selbst wissen kann), daß die innere Wahrnehmung nicht Einbildung ist, sondern daß sie ebenso bewirkt ist durch eine geistig-seelische Wesenheit einer übersinnlichen AußenWelt, wie die gewöhnliche Wärmeempfindung z.B. durch einen äußerlich physisch-sinnlichen Gegenstand. So ist es auch, wenn man von einer Farbenwahrnehmung spricht. Da muß unterschieden werden zwischen der Farbe, die am äußeren Gegenstand ist, und dem innerlichen Empfinden der Farbe in der Seele. Man vergegenwärtige sich die innere Empfindung, welche die Seele hat, wenn sie einen roten Gegenstand der physisch-sinnlichen AußenWelt wahrnimmt. Man stelle sich vor, man behalte eine recht lebhafte Erinnerung an den Eindruck; aber man wende das Auge ab von dem Gegenstande. Was man da noch als Erinnerungsvorstellung von der Farbe hat, vergegenwärtige man sich als inneres Erlebnis. Man wird dann unterscheiden zwischen dem, was inneres Erlebnis ist an der Farbe, und der äußeren Farbe. Diese inneren Erlebnisse unterscheiden sich inhaltlich durchaus von den äußeren Sinneseindrücken. Sie tragen viel mehr das Gepräge desjenigen, was als Schmerz und Freude empfunden wird, als die normale Sinnesempfindung. Nun denke man sich ein solches inneres Erlebnis in der Seele aufsteigen, ohne daß die Veranlassung dazu durch einen äußeren physisch-sinnlichen Gegenstand oder die Erinnerung an einen solchen gegeben sei. Der übersinnlich Erkennende kann ein solches Erlebnis haben. Und er kann auch in dem entsprechenden Falle wissen, daß es keine Einbildung, sondern der Ausdruck einer seelisch-geistigen Wesenheit ist. Wenn nun diese seelisch-geistige Wesenheit denselben Eindruck hervorruft wie ein roter Gegenstand der sinnlich physischen Welt, dann mag sie rot genannt werden. Beim sinnlich-physischen Gegenstand wird aber stets zuerst da sein der äußere Eindruck und dann das innere Farbenerlebnis; beim wahren übersinnlichen Schauen des Menschen unseres Zeitalters muß es umgekehrt sein: zuerst das innere Erlebnis, das schattenhaft ist wie eine bloße Farbenerinne rung, und dann ein immer lebhafter werdendes Bild. Je weniger man darauf achtet, daß der Vorgang so sein muß, desto weniger kann man unterscheiden zwischen wirklicher geistiger Wahrnehmung und eingebildeter Täuschung (Illusion, Halluzination usw.). Wie lebhaft nun das Bild wird bei einer solchen seelisch-geistigen Wahrnehmung, ob es ganz schattenhaft bleibt, wie eine dunkle Vorstellung, ob es intensiv wirkt, wie ein äußerer Gegenstand, das hängt ganz davon ab, wie sich der übersinnlich Erkennende entwickelt hat. — Man kann nun den allgemeinen Eindruck, welchen der Schauende von dem menschlichen Ätherleib hat, so beschreiben, daß man sagt: wenn ein übersinnlich Erkennen der es bis zu einer solchen Willensstärke gebracht hat, daß er, trotzdem ein physischer Mensch vor ihm steht, die Aufmerksamkeit von dem ablenken kann, was das physische Auge sieht, so vermag er durch übersinnliches Bewußtsein in den Raum, welchen der physische Mensch einnimmt, zu schauen. Es gehört selbstverständlich eine starke Steigerung des Willens dazu, um nicht nur seine Aufmerksamkeit von etwas abzuwenden, woran man denkt, sondern von etwas, das vor einem steht, so daß der physische Eindruck ganz ausgelöscht wird. Aber diese Steigerung ist möglich, und sie tritt durch die Übungen zur übersinnlichen Erkenntnis auf. Der so Erkennende kann dann zunächst den allgemeinen Eindruck des Ätherleibes haben. In seiner Seele taucht auf dieselbe innere Empfindung, welche er hat beim Anblick etwa der Farbe einer Pfirsichblüte; und diese wird dann lebhaft, so daß er sagen kann: der Ätherleib hat die Farbe der Pfirsichblüte. Dann nimmt er auch die einzelnen Organe und Strömungen des Ätherleibes wahr. Man kann aber den Ätherleib auch weiter beschreiben, indem man die Erlebnisse der Seele angibt, welche Wärmeempfindungen, Toneindrükken usw. entsprechen. Denn er ist nicht etwa bloß eine Farbenerscheinung. In demselben Sinne können auch der Astralleib und die andern Glieder der menschlichen Wesenheit beschrieben werden. Wer das in Betracht zieht, wird einsehen, wie Beschreibungen zu nehmen sind, welche im Sinne der Geisteswissenschaft gemacht sind. (Vgl. «Wesen der Menschheit» S. 52 ff.) | Когато висши членове на човека се наблюдават чрез свръхсетивното възприятие, тогава това възприятие никога не е напълно еднакво с такова, което се осъществява чрез външните сетива. Когато човекът докосне предмет и има възприятие на топлина, трябва да се прави разлика между онова, което идва от предмета, което, така да се каже, струи от него, и онова, което се преживява в душата. Вътрешното душевно преживяване на усещането за топлина е нещо различно от топлината, която струи от предмета. Нека си представим сега това душевно преживяване съвсем само по себе си, без външния предмет. Нека си представим преживяването – но именно душевно – на усещане за топлина в душата, без поводът за него да е външен физически предмет. Ако такова преживяване просто съществуваше без повод, то би било плод на въображението. Духовният ученик преживява такива вътрешни възприятия без физически повод, преди всичко без повод от собственото му тяло. Но на определена степен на развитието те се представят така, че той може да знае (както беше показано, може да знае чрез самото преживяване), че вътрешното възприятие не е плод на въображението, а че е предизвикано от духовно-душевно същество на един свръхсетивен външен свят точно така, както обикновеното усещане за топлина например от външен физически-сетивен предмет. Така е и когато се говори за възприятие на цвят. Тук трябва да се прави разлика между цвета, който е на външния предмет, и вътрешното усещане на цвета в душата. Нека си представим вътрешното усещане, което душата има, когато възприема червен предмет от физически-сетивния външен свят. Нека си представим, че запазваме съвсем жив спомен за впечатлението, но отклоняваме окото от предмета. Онова, което тогава все още имаме като представа-спомен за цвета, нека си го представим като вътрешно преживяване. Тогава ще направим разлика между онова, което е вътрешно преживяване на цвета, и външния цвят. Тези вътрешни преживявания по съдържание съвсем се различават от външните сетивни впечатления. Те носят много повече отпечатъка на онова, което се усеща като болка и радост, отколкото нормалното сетивно усещане. Нека си представим сега, че такова вътрешно преживяване изплува в душата, без поводът за него да е даден от външен физически-сетивен предмет или от спомена за такъв. Свръхсетивно познаващият може да има такова преживяване. И той може също в съответния случай да знае, че то не е плод на въображението, а израз на душевно-духовно същество. Ако това душевно-духовно същество предизвиква същото впечатление като червен предмет от сетивно-физическия свят, тогава то може да бъде наречено червено. Но при сетивно-физическия предмет винаги първо ще е налице външното впечатление и после вътрешното преживяване на цвета; при истинското свръхсетивно виждане на човека от нашата епоха трябва да бъде обратното: първо вътрешното преживяване, което е като сянка, като обикновен спомен за цвят, и после един все по-жив образ. Колкото по-малко се обръща внимание на това, че процесът трябва да е такъв, толкова по-малко може да се прави разлика между действително духовно възприятие и въображаема заблуда (илюзия, халюцинация и т.н.). А колко жив ще стане образът при такова душевно-духовно възприятие, дали ще остане съвсем като сянка, като смътна представа, дали ще действа интензивно, като външен предмет, това зависи изцяло от това как се е развил свръхсетивно познаващият. – Общото впечатление, което виждащият има от човешкото етерно тяло, може да бъде описано, като се каже: когато един свръхсетивно познаващ е стигнал до такава сила на волята, че макар пред него да стои физически човек, може да отклони вниманието от онова, което вижда физическото око, тогава той е в състояние чрез свръхсетивното съзнание да вижда в пространството, което физическият човек заема. Разбира се, за това е нужно голямо засилване на волята, за да се отклони вниманието не само от нещо, за което се мисли, а от нещо, което стои пред човека, така че физическото впечатление да бъде напълно заличено. Но това засилване е възможно и то настъпва чрез упражненията за свръхсетивно познание. Така познаващият може тогава отначало да има общото впечатление от етерното тяло. В душата му изплува същото вътрешно усещане, което той има при вида например на цвета на цъфнала праскова; и то после става живо, така че той може да каже: етерното тяло има цвета на цъфнала праскова. После той възприема и отделните органи и течения на етерното тяло. Но етерното тяло може да бъде описано и по-нататък, като се посочат преживяванията на душата, които съответстват на усещания за топлина, на звукови впечатления и т.н. Защото то съвсем не е само цветно явление. В същия смисъл могат да бъдат описани и астралното тяло, и другите членове на човешката същност. Който вземе това предвид, ще разбере как трябва да се приемат описанията, направени в смисъла на духовната наука. (Срв. „Същност на човечеството“, с. 52 и сл.) |
| 342 | Die astralische Welt | Астралният свят |
| 343 | Solange man nur die physische Welt beobachtet, stellt sich die Erde als Wohnplatz des Menschen wie ein gesonderter Weltkörper dar. Wenn aber die übersinnliche Erkenntnis zu andern Welten aufsteigt, dann hört diese Sonderung auf. Daher konnte gesagt werden, daß die Imagination mit der Erde zugleich den bis in die Gegenwart herein entwickelten Mondenzustand wahrnimmt. Diejenige Welt, welche man in dieser Art betritt, ist nun eine solche, daß zu ihr nicht nur das Übersinnliche der Erde gehört, sondern daß auch noch andere Weltenkörper in sie eingebettet sind, welche physisch von der Erde abgesondert sind. Der Erkenner übersinnlicher Welten beobachtet dann nicht bloß das Übersinnliche der Erde, sondern zunächst auch das Übersinnliche anderer Weltkörper. (Daß es sich zunächst um eine Beobachtung des Übersinnlichen anderer Weltkörper handelt, möge derjenige beachten, welcher zu der Frage gedrängt wird: warum denn die übersinnlich Schauenden nicht angeben, wie es auf dem Mars usw. aussieht. Der Fragende hat dann die physisch sinnlichen Verhältnisse im Auge.) Daher konnte in der Darstellung dieses Buches auch gesprochen werden über gewisse Beziehungen der Erdenentwickelung zu gleichzeitigen Saturn-, Jupiter-, Marsentwickelungen usw. — Wenn des Menschen astralischer Leib nun vom Schlafe hingenommen wird, so gehört er nicht nur den Erdenzuständen an, sondern Welten, an denen noch andere Weltgebiete (SternenWelten) beteiligt sind. Ja, diese Welten wirken auch im Wachzustande in den astralischen Leib des Menschen herein. Daher kann der Name «astralischer Leib» gerechtfertigt erscheinen. | Докато човек наблюдава само физическия свят, Земята като обиталище на човека се представя като отделно световно тяло. Но когато свръхсетивното познание се издига към други светове, това обособяване престава. Затова можеше да се каже, че имагинацията заедно със Земята възприема и лунното състояние, развило се чак до настоящето. Светът, в който човек навлиза по този начин, е именно такъв, че към него принадлежи не само свръхсетивното на Земята, но в него са вградени и други световни тела, които физически са отделени от Земята. Тогава познаващият свръхсетивните светове наблюдава не само свръхсетивното на Земята, но най-напред и свръхсетивното на други световни тела. (Онзи, който се чувства подтикнат към въпроса защо пък свръхсетивно виждащите не съобщават как изглежда на Марс и т.н., нека вземе предвид, че най-напред става дума за наблюдение на свръхсетивното на други световни тела. В такъв случай питащият има предвид физически-сетивните условия.) Затова в изложението на тази книга можеше да се говори и за известни отношения на земното развитие към едновременно протичащите сатурново, юпитерово, марсово развитие и т.н. – Когато астралното тяло на човека бива обхванато от съня, то не принадлежи само на земните състояния, а на светове, в които участват още и други световни области (звездните светове). Нещо повече, тези светове въздействат върху астралното тяло на човека и в будно състояние. Затова наименованието „астрално тяло“ може да изглежда оправдано. |
| 344 | Vom Leben des Menschen nach dem Tode | За живота на човека след смъртта |
| 345 | Es ist in den Ausführungen dieses Buches gesprochen worden von der Zeit, durch welche hindurch, nach dem Todesein tritt des Menschen, der Astralleib noch mit dem Ätherleibe vereinigt bleibt. Während dieser Zeit ist eine allmählich verblassende Erinnerung an das ganze eben verflossene Leben vorhanden (vgl. «Schlaf und Tod» S. 80 ff). Diese Zeit ist für verschiedene Menschen verschieden. Sie hängt davon ab, wie stark die Kraft ist, mit welcher bei einem Menschen der Astralleib den Ätherleib an sich hält, welche Gewalt der erste über den zweiten hat. Die übersinnliche Erkenntnis kann einen Eindruck von dieser Gewalt erhalten, wenn sie einen Menschen beobachtet, der eigentlich nach dem Grade seiner seelisch-leiblichen Verfassung schlafen müßte, der sich aber durch innere Kraft wach erhält. Und nun zeigt sich, daß verschiedene Menschen sich verschieden lang wach erhalten können, ohne zwischendurch von dem Schlafe überwältigt zu werden. Ungefähr so lange als ein Mensch sich im äußersten Falle, wenn es sein muß, wach erhalten kann, so lange dauert nach dem Tode die Erinnerung an das eben verflossene Leben, das heißt der Zusammenhalt mit dem Ätherleib. | В изложението на тази книга стана дума за времето, през което след настъпването на смъртта на човека астралното тяло остава още свързано с етерното тяло. През това време е налице постепенно избледняващ спомен за целия току-що изтекъл живот (вж. „Сън и смърт“, с. 80 и сл.). Това време е различно за различните хора. То зависи от това колко силна е силата, с която у даден човек астралното тяло държи етерното тяло при себе си, каква власт има първото над второто. Свръхсетивното познание може да получи впечатление за тази власт, когато наблюдава човек, който всъщност според степента на своето душевно-телесно състояние би трябвало да спи, но който се държи буден чрез вътрешна сила. И тогава се оказва, че различните хора могат да се държат будни различно дълго, без междувременно да бъдат надвити от съня. Приблизително толкова дълго, колкото един човек в краен случай, ако се налага, може да се държи буден, толкова дълго трае след смъртта споменът за току-що изтеклия живот, т.е. връзката с етерното тяло. |
| 346 | * Wenn der Ätherleib nach dem Tode von dem Menschen losgelöst ist (vgl. «Schlaf und Tod»), so bleibt von ihm doch für alle spätere Entwicklung des Menschen noch etwas zurück, was man wie einen Extrakt oder eine Essenz desselben bezeichnen kann. Dieser Extrakt enthält die Früchte des verflossenen Lebens. Und er ist der Träger alles dessen, was während der geistigen Entwicklung des Menschen zwischen dem Tode und einer neuen Geburt sich wie ein Keim zum folgenden Leben entfaltet (Vgl. «Schlaf und Tod».) | * Когато след смъртта етерното тяло се отдели от човека (вж. „Сън и смърт“), от него все пак остава за цялото по-нататъшно развитие на човека още нещо, което може да се означи като екстракт или есенция от него. Този екстракт съдържа плодовете на изтеклия живот. И той е носителят на всичко онова, което по време на духовното развитие на човека между смъртта и новото раждане се разгръща като зародиш за следващия живот (вж. „Сън и смърт“). |
| 347 | Die Zeit zwischen dem Tode und einer neuen Geburt (vgl. «Schlaf und Tod») ist in ihrer Dauer dadurch bestimmt, daß das «Ich» in der Regel erst dann wieder in die physisch-sinnliche Welt zurückkehrt, wenn diese sich inzwischen so umgestaltet hat, daß Neues von dem «Ich» erlebt werden kann. Während dieses in den geistigen Gebieten ist, ändert sich der Erdenwohnplatz. Diese Änderung hängt nach einer Richtung hin mit den großen Veränderungen im Weltall zusammen; mit Veränderungen in der Stellung der Erde zur Sonne usw. Das aber sind durchaus Veränderungen, in denen gewisse Wiederholungen in Verbindung mit neuen Verhältnissen eintreten. Sie finden ihren äußeren Ausdruck in darin, daß z. B. der Punkt am Himmelsgewölbe, welchem die Sonne bei Frühlingsanbeginn aufgeht, sich im Laufe von etwa 26000 Jahren in einem vollständigen Kreise dreht. Dieser Frühlingspunkt bewegte sich dadurch im Laufe dieser Zeit von einem Himmelsgebiete zum andern. Im Verlaufe des zwölften Teiles jener Zeit, das ist in 2100 Jahren ungefähr, haben sich die Verhältnisse auf der Erde so weit verändert, daß die Menschenseele auf derselben Neues nach einer vorangegangenen Verkörperung erleben kann. Da aber die Erlebnisse des Menschen verschieden sind, je nachdem er sich als Frau oder als Mann verkörpert, so finden innerhalb des charakterisierten Zeitraumes in der Regel zwei Verkörperungen, eine als Mann, eine als Frau, statt Doch hängen diese Dinge auch davon ab, wie die Kräfte sind, welche sich der Mensch aus dem Erdendasein durch den Tod hindurch mitnimmt. Daher sind alle solche Angaben, wie die hier gegebenen, nur so aufzufassen, daß sie im wesentlichen gelten, im einzelnen aber sich in der mannigfaltigsten Weise abgeändert zeigen. Von den angeführten Verhältnissen im Weltenall hängt es eben nur in einer Beziehung ab, wie lange das Menschen-Ich in der geistigen Welt zwischen dem Tode und einer neuen Geburt verweilt. In einer andern Beziehung hängt dies ab von den Entwickelungszuständen, welche der Mensch in dieser Zeit durchmacht. Diese Zustände fuhren das «Ich» nach einem gewissen Zeitablauf zu einer geistigen Verfassung, die in ihrem inneren Geisterleben nicht mehr Befriedigung findet, welche das Verlangen nach jener Bewußtseinsänderung entwickelt, die in dem Sichspiegeln durch das physische Erleben sich befriedigt. Aus dem Zusammenwirken dieses inneren Durstes nach Verkörperung und der im Weltenall gegebenen Möglichkeit, die entsprechende Leiblichkeit zu finden, erfolgt der Eintritt des Menschen in das Erdenleben. Er erfolgt — weil zweierlei zusammenwirken muß — das eine Mal, auch wenn der «Durst» noch nicht seine Höhe erreicht hat, weil eine annähernd angepaßte Verkörperung erreicht werden kann; das andere Mal, auch wenn der «Durst» über seine normale Höhe hinausgeschritten ist, weil zur entsprechenden Zeit noch keine Möglichkeit der Verkörperung da war. Die allgemeine Lebensstimmung, in der sich ein Mensch durch die Beschaffenheit seines körperlichen Wesens befindet, hängt mit diesen Verhältnissen zusammen. | Продължителността на времето между смъртта и новото раждане (вж. „Сън и смърт“) се определя от това, че „Азът“ като правило едва тогава се връща отново във физически-сетивния свят, когато този свят междувременно се е преобразил дотолкова, че „Азът“ може да преживее нещо ново. Докато „Азът“ е в духовните области, земното обиталище се променя. В едно отношение тази промяна е свързана с големите промени във Вселената; с промени в положението на Земята спрямо Слънцето и т.н. Но това са изцяло промени, при които настъпват известни повторения във връзка с нови условия. Те намират своя външен израз в това, че например точката на небесния свод, в която Слънцето изгрява в началото на пролетта, за около 26 000 години описва пълен кръг. Така тази пролетна точка се е придвижвала в течение на това време от една небесна област към друга. В течение на дванадесетата част от това време, т.е. за около 2100 години, условията на Земята са се променили дотолкова, че човешката душа може да преживее на нея нещо ново след едно предишно въплъщение. Но тъй като преживяванията на човека са различни в зависимост от това дали той се въплъщава като жена, или като мъж, в рамките на охарактеризирания период като правило се осъществяват две въплъщения, едно като мъж и едно като жена. Все пак тези неща зависят и от това какви са силите, които човек взема със себе си от земното съществуване през смъртта. Затова всички такива данни, като дадените тук, трябва да се разбират само така, че те важат по същество, но в подробностите се оказват изменени по най-различен начин. Колко дълго човешкият Аз пребивава в духовния свят между смъртта и новото раждане, зависи от посочените условия във Вселената именно само в едно отношение. В друго отношение това зависи от състоянията на развитие, през които човек преминава през това време. Тези състояния довеждат „Аза“ след изтичането на известно време до такова духовно състояние, което вече не намира удовлетворение в своя вътрешен духовен живот и което развива копнежа по онази промяна на съзнанието, която се удовлетворява в отразяването чрез физическото преживяване. От съвместното действие на тази вътрешна жажда за въплъщение и на дадената във Вселената възможност да се намери съответната телесност следва навлизането на човека в земния живот. То става – понеже трябва да действат съвместно две неща – веднъж дори когато „жаждата“ още не е достигнала своята висота, защото може да се постигне приблизително подходящо въплъщение; друг път дори когато „жаждата“ е надхвърлила своята нормална висота, защото в съответното време още не е имало възможност за въплъщение. Общото жизнено настроение, в което се намира един човек поради свойствата на своята телесна същност, е свързано с тези условия. |
| 348 | Der Lebenslauf des Menschen | Жизненият път на човека |
| 349 | Das Leben des Menschen, wie es sich äußert in der Aufeinanderfolge der Zustände zwischen Geburt und Tod, kann nur dadurch vollständig begriffen werden, daß man nicht nur den sinnlich-physischen Leib in Betracht zieht, sondern auch jene Veränderungen, welche sich mit den übersinnlichen Gliedern der Menschennatur vollziehen. — Man kann diese Veränderungen in der folgenden Art ansehen. Die physische Geburt stellt sich dar als eine Loslösung des Menschen von der physischen Mutterhülle. Kräfte, welche der Menschenkeim vor der Geburt mit dem Leibe der Mutter gemeinsam hatte, sind nach der Geburt nur noch als selbständige in ihm selbst vorhanden. Nun gehen aber im späteren Leben für die übersinnliche Wahrnehmung ähnliche übersinnliche Ereignisse vor sich, wie die sinnlichen sind bei der physischen Geburt. Der Mensch ist nämlich ungefähr bis zum Zahnwechsel (im sechsten oder siebenten Jahre) in bezug auf seinen Ätherleib von einer ätherischen Hülle umgeben. Diese fallt in diesem Zeitabschnitte des Lebens ab. Es findet da eine «Geburt» des Ätherleibes statt. Noch immer bleibt aber der Mensch von einer astralischen Hülle umgeben, welche in der Zeit vom zwölften bis sechzehnten Jahre (zur Zeit der Geschlechtsreife) abfällt Da findet die «Geburt» des astralischen Leibes statt. Und noch später wird das eigentliche «Ich» geboren. (Die fruchtbaren Gesichtspunkte, welche sich aus diesen übersinnlichen Tatsachen für die Handhabung der Erziehung ergeben, sind in meiner kleinen Schrift: «Die Erziehung des Kindes vom Gesichtspunkte der Geisteswissenschaft» dargestellt. Dort findet man auch weitere Ausführungen über dasjenige, was hier nur angedeutet werden kann.) Der Mensch lebt nun nach der Geburt des «Ich» so, daß er sich den Welt- und Lebensverhältnissen eingliedert und innerhalb ihrer sich betätigt, nach Maßgabe der durch das «Ich» tätigen Glieder: Empfindungsseele, Verstandesseele und Bewußtseinsseele. Dann tritt eine Zeit ein, in welcher der Ätherleib sich wieder zurückbildet, in welcher er die umgekehrte Bildung seiner Entfaltung vom siebenten Jahre an wieder durchmacht. Während vorher der Astralleib sich so entwickelt hat, daß er in sich zuerst das entfaltet hat, was in ihm als Anlage bei der Geburt vorhanden war, und sich dann, nach der Geburt des «Ich», durch die Erlebnisse der AußenWelt bereichert hat, beginnt er von einem bestimmten Zeitpunkte an damit, sich von dem eigenen Ätherleibe aus geistig zu nähren. Er zehrt am Ätherleibe. Und im weiteren Verlaufe des Lebens beginnt dann auch der Ätherleib an dem physischen Leibe zu zehren. Damit hängt des letzteren Verfall im Greisenalter zusammen. — Nun zerfallt dadurch des Menschen Lebenslauf in drei Teile, in eine Zeit, in welcher der physische Leib und Ätherleib sich entfalten, dann in diejenige, in welcher der Astralleib und das «Ich» zur Entwickelung kommen, und endlich diejenige, in welcher Ätherleib und physischer Leib sich wie der zurückverwandeln. Nun ist aber der astralische Leib bei allen Vorgängen zwischen Geburt und Tod beteiligt. Dadurch, daß er eigentlich aber erst mit dem zwölften bis sechzehnten Jahre geistig geboren ist und in der letzten Lebensepoche von den Kräften des Ätherleibes und physischen Leibes zehren muß, wird dasjenige, was er durch seine eigenen Kräfte kann, sich langsamer entwickeln, als wenn es nicht in einem physischen und Ätherleibe wäre. Nach dem Tode, wenn physischer und Ätherleib abgefallen sind, geht die Entwickelung in der Läuterungszeit (vgl. «Schlaf und Tod») deshalb ungefähr so vor sich, daß sie ein Drittel derjenigen Dauer beträgt, die das Leben zwischen Geburt und Tod in Anspruch nimmt. | Животът на човека, както той се проявява в последователността на състоянията между раждането и смъртта, може да бъде напълно разбран само ако се вземе предвид не само сетивно-физическото тяло, но и онези промени, които стават със свръхсетивните членове на човешката природа. – Тези промени могат да се разглеждат по следния начин. Физическото раждане се представя като отделяне на човека от физическата майчина обвивка. Сили, които човешкият зародиш преди раждането е имал общи с тялото на майката, след раждането са налице вече само като самостоятелни в самия него. Но в по-късния живот за свръхсетивното възприятие протичат подобни свръхсетивни събития, каквито са сетивните при физическото раждане. Защото приблизително до смяната на зъбите (на шестата или седмата година) човек е обгърнат по отношение на своето етерно тяло от етерна обвивка. Тя отпада в този период от живота. Тогава се извършва „раждане“ на етерното тяло. Но човек остава все още обгърнат от астрална обвивка, която отпада във времето от дванадесетата до шестнадесетата година (по времето на половата зрялост). Тогава се извършва „раждането“ на астралното тяло. А още по-късно се ражда същинският „Аз“. (Плодотворните гледни точки, които произтичат от тези свръхсетивни факти за практиката на възпитанието, са изложени в моята малка книжка „Възпитанието на детето от гледна точка на духовната наука“. Там могат да се намерят и по-нататъшни изложения за онова, което тук може само да се загатне.) След раждането на „Аза“ човек живее така, че се включва в условията на света и живота и проявява дейност в тях съобразно с членовете, които действат чрез „Аза“: сетивната душа, разсъдъчната душа и съзнаващата душа. После настъпва време, в което етерното тяло отново претърпява обратно развитие, в което то отново преминава, в обратен ред, през образуването на своето разгръщане от седмата година нататък. Докато преди това астралното тяло се е развило така, че най-напред е разгърнало в себе си онова, което е било налице в него като заложба при раждането, и после, след раждането на „Аза“, се е обогатило чрез преживяванията от външния свят, от определен момент нататък то започва да се храни духовно от собственото етерно тяло. То живее за сметка на етерното тяло. А в по-нататъшния ход на живота и етерното тяло започва да живее за сметка на физическото тяло. С това е свързан упадъкът на последното в старческа възраст. – Така жизненият път на човека се разпада на три части: на време, в което се разгръщат физическото тяло и етерното тяло, после на онова, в което се развиват астралното тяло и „Азът“, и накрая на онова, в което етерното тяло и физическото тяло отново претърпяват обратно превръщане. Но астралното тяло участва във всички процеси между раждането и смъртта. Понеже то всъщност се ражда духовно едва между дванадесетата и шестнадесетата година и в последната жизнена епоха трябва да живее за сметка на силите на етерното тяло и на физическото тяло, онова, на което то е способно чрез своите собствени сили, ще се развива по-бавно, отколкото ако не беше във физическо и етерно тяло. Затова след смъртта, когато физическото и етерното тяло са отпаднали, развитието във времето на пречистването (вж. „Сън и смърт“) протича приблизително така, че то трае една трета от продължителността, която заема животът между раждането и смъртта. |
| 350 | Die höheren Gebiete der geistigen Welt | Висшите области на духовния свят |
| 351 | Durch Imagination, Inspiration und Intuition steigt die übersinnliche Erkenntnis allmählich in diejenigen Gebiete der geistigen Welt hinauf, in welcher ihr erreichbar sind die Wesen, welche an der Welt- und Menschheitsentwickelung beteiligt sind. Und es wird ihr dadurch auch möglich, die Entwickelung des Menschen zwischen dem Tode und einer neuen Geburt so zu verfolgen, daß diese verständlich wird. Nun gibt es noch höhere Gebiete des Daseins, auf welche hier nur ganz kurz hingedeutet werden kann. Wenn sich die übersinnliche Erkenntnis bis zur Intuition erhoben hat, dann lebt sie in einer Welt geistiger Wesen. Auch diese machen Entwickelungen durch. Was Angelegenheit der gegenwärtigen Menschheit ist, das erstreckt sich gewissermaßen bis in die Welt der Intuition hinauf. Allerdings empfangt der Mensch auch Einflüsse aus noch höheren Welten im Laufe seiner Entwickelung zwischen dem Tode und einer neuen Geburt; aber diese Einflüsse erfahrt er nicht direkt; die Wesen der geistigen Welt führen sie ihm zu. Und werden diese betrachtet, so ergibt sich alles, was an dem Menschen geschieht. Die eigenen Angelegenheiten aber dieser Wesen, dasjenige, was sie für sich brauchen, um die menschliche Entwickelung zu führen, können nur durch eine Erkenntnis beobachtet werden, welche über die Intuition hinaufgeht. Es ergibt sich damit der Hinweis auf Welten, welche so vorzustellen sind, daß geistige Angelegenheiten, welche auf der Erde die höchsten sind, dort zu den niedrigeren gehören. Vernünftige Entschlüsse z.B. gehören innerhalb des Erdengebietes zu dem höchsten; die Wirkungen des mineralischen Reiches zu dem niedrigsten. In jenen höheren Regionen sind vernünftige Entschlüsse ungefähr das, was auf Erden die mineralischen Wirkungen sind. Über dem Gebiete der Intuition liegt die Region, in welcher aus geistigen Ursachen heraus der Weltenplan gesponnen wird. | Чрез имагинация, инспирация и интуиция свръхсетивното познание постепенно се издига в онези области на духовния свят, в които са му достъпни съществата, участващи в развитието на света и човечеството. И благодарение на това за него става възможно да проследи и развитието на човека между смъртта и новото раждане така, че то да стане разбираемо. Но има още по-висши области на съществуването, за които тук може да се загатне само съвсем накратко. Когато свръхсетивното познание се е издигнало до интуицията, тогава то живее в свят на духовни същества. И те преминават през развитие. Онова, което е работа на настоящото човечество, се простира в известен смисъл нагоре до света на интуицията. Наистина човек получава в хода на своето развитие между смъртта и новото раждане влияния и от още по-висши светове; но тези влияния той не изпитва пряко; съществата на духовния свят му ги предават. И когато се разглеждат те, се разкрива всичко, което се случва с човека. Но собствените работи на тези същества, онова, от което те се нуждаят за себе си, за да водят човешкото развитие, могат да бъдат наблюдавани само чрез познание, което се издига над интуицията. Така се стига до указание за светове, които трябва да си представяме така, че духовни работи, които на Земята са най-висшите, там спадат към по-нисшите. Разумните решения например спадат в рамките на земната област към най-висшето, а въздействията на минералното царство – към най-нисшето. В онези по-висши области разумните решения са приблизително това, което на Земята са минералните въздействия. Над областта на интуицията се намира областта, в която от духовни причини се тъче планът на света. |
| 352 | Die Wesensglieder des Menschen | Членовете на човешкото същество |
| 353 | Wenn gesagt worden ist (vgl. S. 69 und die folgenden), das «Ich» arbeite an den menschlichen Wesensgliedern, dem physischen Leib, dem Ätherleib und dem astralischen Leib, und gestalte diese in umgekehrter Folge um zu Geistselbst, Lebensgeist und Geistesmensch, so bezieht sich dieses auf die Arbeit des Ich an der menschlichen Wesenheit durch die höchsten Fähigkeiten, mit deren Entwickelung erst im Laufe der Erdenzustände der Anfang gemacht worden ist. Dieser Umgestaltung geht aber eine andere auf einer niedrigeren Stufe voran, und durch diese entstehen Empfindungsseele, Verstandesseele und Bewußtseinsseele. Denn während sich im Laufe der Entwickelung des Menschen die Empfindungsseele bildet, gehen Veränderungen im Astralleibe vor sich, die Bildung der Verstandesseele drückt sich in Verwandlungen des Ätherleibes, und jene der Bewußtseinsseele in solchen des physischen Leibes aus. Im Verlaufe der Schilderung der Erdenentwickelung, welche in diesem Buche gegeben worden ist, wurde darüber das Nähere angegeben. So kann man also in einer gewissen Beziehung sagen: schon die Empfindungsseele beruhe auf einem verwandelten Astralleib; die Verstandesseele auf einem verwandelten Ätherleib; die Bewußtseinsseele auf einem verwandelten physischen Leib. Man kann aber auch sagen, diese drei Seelenglieder seien Teile des astralischen Leibes, denn nur dadurch ist z.B. die Bewußtseinsseele möglich, daß sie eine astralische Wesenheit in einem ihr angepaßten physischen Leib ist Sie lebt ein astralisches Leben in einem zu ihrem Wohnplatz bearbeiteten physischen Leib. | Когато беше казано (вж. с. 69 и следващите), че „Азът“ работи върху членовете на същността на човека, върху физическото тяло, етерното тяло и астралното тяло, и ги преобразява в обратен ред в Дух-Себе, Дух-Живот и Дух-Човек, това се отнася до работата на Аза върху човешката същност чрез най-висшите способности, чието развитие е било започнато едва в хода на земните състояния. Но това преобразяване се предхожда от друго, на по-ниска степен, и чрез него възникват сетивната душа, разсъдъчната душа и съзнаващата душа. Защото, докато в хода на развитието на човека се образува сетивната душа, в астралното тяло протичат промени; образуването на разсъдъчната душа се изразява в превръщания на етерното тяло, а това на съзнаващата душа – в такива на физическото тяло. В хода на описанието на земното развитие, дадено в тази книга, бяха посочени подробностите за това. Така че в известно отношение може да се каже: още сетивната душа почива върху преобразено астрално тяло, разсъдъчната душа – върху преобразено етерно тяло, съзнаващата душа – върху преобразено физическо тяло. Но може да се каже също, че тези три члена на душата са части от астралното тяло, защото например съзнаващата душа е възможна само поради това, че тя е астрално същество в приспособено към нея физическо тяло. Тя живее астрален живот във физическо тяло, обработено за нейно обиталище. |
| 354 | Der Traumzustand | Състоянието на сънуване |
| 355 | Der Traumzustand ist in einer gewissen Beziehung im Kap. «Schlaf und Tod» dieser Schrift charakterisiert worden. Er ist aufzufassen auf der einen Seite als ein Überrest des alten Bilderbewußtseins, wie es dem Menschen während der Mondenentwickelung und auch noch während eines großen Teiles der Erdenentwickelung eigen war. Die Entwickelung schreitet eben so vorwärts, daß frühere Zustände in spätere hineinspielen. Und so kommt während des Träumens in dem Menschen jetzt als Überrest zum Vorschein, was früher normaler Zustand war. Zugleich aber ist dieser Zustand nach einer anderen Seite doch wieder anders als das alte Bilderbewußtsein. Denn seit der Ausbildung des Ich spielt dasselbe auch in die Vorgänge des astralischen Leibes hinein, welche im Schlafe während des Träumens sich vollziehen. So stellt sich im Traume ein durch die Anwesenheit des Ich verändertes Bilderbewußtsein dar. Weil aber das Ich nicht bewußt seine Tätigkeit auf den Astralleib während des Träumens ausübt, so darf auch nichts, was in das Gebiet des Traumlebens gehört, zu dem gerechnet werden, was in Wahrheit zu einer Erkenntnis der übersinnlichen Welten im Sinne der Geisteswissenschaft führen kann. Ein Gleiches gilt für das, was man oft als Vision, Ahnung oder «zweites Gesicht» (Deuteroskopie) bezeichnet. Diese kommen dadurch zustande, daß sich das «Ich» ausschaltet und dadurch Überreste alter Bewußtseinszustände entstehen. Sie haben in der Geisteswissenschaft keine unmittelbare Verwendung; was in ihnen beobachtet wird, kann nicht im echten Sinne als Ergebnis derselben betrachtet werden. | Състоянието на сънуване беше охарактеризирано в известно отношение в главата „Сън и смърт“ на тази книга. То трябва да се разбира, от една страна, като остатък от старото образно съзнание, каквото е било присъщо на човека по време на лунното развитие и още през голяма част от земното развитие. Развитието напредва именно така, че по-ранни състояния се намесват в по-късни. И така по време на сънуването в човека сега излиза наяве като остатък онова, което по-рано е било нормално състояние. Но същевременно, от друга страна, това състояние все пак е и различно от старото образно съзнание. Защото, откакто се е образувал Азът, той също се намесва в процесите на астралното тяло, които се извършват в съня по време на сънуването. Така в съновидението се проявява образно съзнание, изменено от присъствието на Аза. Но понеже Азът не упражнява съзнателно своята дейност върху астралното тяло по време на сънуването, то и нищо от онова, което принадлежи към областта на живота на сънищата, не бива да се причислява към онова, което в действителност може да доведе до познание на свръхсетивните светове в смисъла на духовната наука. Същото важи и за онова, което често се нарича видение, предчувствие или „второ зрение“ (деутероскопия). Те възникват поради това, че „Азът“ се изключва и по този начин се появяват остатъци от стари състояния на съзнанието. Те нямат непосредствено приложение в духовната наука; онова, което се наблюдава в тях, не може в истинския смисъл да се смята за неин резултат. |
| 356 | Zur Erlangung übersinnlicher Erkenntnisse | За постигането на свръхсетивни познания |
| 357 | Der Weg zur Erlangung von Erkenntnissen der übersinnlichen Welten, der in diesem Buche ausführlicher beschrieben worden ist, kann auch der «unmittelbare Erkenntnisweg» genannt werden. Neben ihm gibt es noch einen solchen, welchen man als «Gefühlsweg» bezeichnen kann. Doch wäre es ganz unrichtig, etwa zu glauben, daß der erstere mit der Ausbildung des Gefühles nichts zu tun habe. Er fuhrt vielmehr zur größtmöglichen Vertiefung des Gefühlslebens. Doch wendet sich der «Gefühlsweg» eben unmittelbar an das bloße Gefühl und sucht von diesem aus zu den Erkenntnissen aufzusteigen. Er beruht darauf, daß ein Gefühl, wenn sich die Seele ganz ihm hingibt eine gewisse Zeit hindurch, sich in eine Erkenntnis, in eine bildhafte Anschauung verwandelt. Wenn z.B. die Seele sich ganz ausfüllt durch Wochen, Monate, ja länger, mit dem Gefühle der Demut, so verwandelt sich der Gefühlsinhalt in eine Anschauung. Man kann nun auch durch ein stufenweises Durchmachen solcher Gefühle einen Weg in die übersinnlichen Gebiete finden. Doch ist er für den gegenwärtigen Menschen innerhalb der gewöhnlichen Lebensbedingungen nicht leicht durchzuführen. Einsamkeit, Zurückgezogenheit von dem Leben der Gegenwart ist dabei fast unerläßlich. Denn was das alltägliche Leben bringt an Eindrücken, stört namentlich im Anfange der Entwickelung dasjenige, was die Seele durch Versenkung in bestimmte Gefühle erreicht Dagegen ist der in diesem Buche geschilderte Erkenntnisweg in jeder gegenwärtigen Lebenslage durchzuführen. | Пътят за постигане на познания за свръхсетивните светове, който е описан по-подробно в тази книга, може да бъде наречен също „непосредствен път на познанието“. Наред с него има още един, който може да се означи като „път на чувството“. Но би било съвсем неправилно да се мисли, да речем, че първият няма нищо общо с развиването на чувството. Напротив, той води до възможно най-голямо задълбочаване на живота на чувствата. Но „пътят на чувството“ се обръща именно непосредствено само към чувството и се стреми от него да се издигне до познанията. Той почива на това, че едно чувство, когато душата му се отдаде изцяло за известно време, се превръща в познание, в образно съзерцание. Когато например душата се изпълва изцяло в продължение на седмици, месеци, дори по-дълго, с чувството на смирение, съдържанието на чувството се превръща в съзерцание. Чрез постепенно преминаване през такива чувства може също да се намери път към свръхсетивните области. Но за днешния човек при обикновените условия на живот той не е лесно осъществим. Самотата, оттеглянето от живота на съвремието тук са почти задължителни. Защото впечатленията, които носи всекидневният живот, смущават, особено в началото на развитието, онова, което душата постига чрез вглъбяване в определени чувства. Обаче описаният в тази книга път на познанието може да бъде осъществен във всяко съвременно жизнено положение. |
| 358 | Beobachtung besonderer Ereignisse und Wiesen der GeistesWelt | Наблюдение на отделни събития и същества от духовния свят |
| 359 | Es kann die Frage gestellt werden, ob die innere Versenkung und die andern geschilderten Mittel zur Erlangung von übersinnlichen Erkenntnissen nur die Beobachtung des Menschen zwischen Tod und neuer Geburt oder andere geistige Vorgänge im allgemeinen gestatten oder ob sie es auch ermöglichen, ganz bestimmte Einzelvorgänge und Wesen, z. B. einen bestimmten Toten, zu beobachten. Darauf muß geantwortet werden: Wer sich durch die geschilderten Mittel die Fähigkeit erwirbt zur Beobachtung der geistigen Welt, der kann auch dazu gelangen, Einzelheiten zu beobachten, welche in derselben vor sich gehen. Er macht sich fähig, sich mit Menschen, die in der geistigen Welt zwischen dem Tode und einer neuen Geburt leben, in Verbindung zu setzen. Nur muß beachtet werden, daß dieses im Sinne der Geisteswissenschaft nur geschehen soll, nach dem man die regelrechte Schulung für die übersinnlichen Erkenntnisse durchgemacht hat. Denn erst dann kann man in bezug auf besondere Ereignisse und Wesenheiten zwischen Täuschung und Wirklichkeit unterscheiden. Wer einzelnes beobachten will ohne richtige Schulung, der wird vielen Täuschungen zum Opfer fallen können. Selbst das Anfäng lichste: das Verstehen der Art, wie solche Eindrücke besonderer Tatsachen der übersinnlichen Welt zu deuten sind, ist nicht möglich ohne fortgeschrittene Geistesschulung. Jene Schulung, welche in die höheren Welten zur Beobachtung dessen führt, was in diesem Buche geschildert ist, sie fuhrt auch dazu, das Leben eines einzelnen Menschen nach dem Tode verfolgen zu können; und nicht minder dazu, alle geistig-seelischen besonderen Wesen zu beobachten und zu verstehen, welche aus verborgenen Welten in die offenbaren hereinwirken. Doch ist sicheres Beobachten gerade des Einzelnen nur auf Grund der Erkenntnisse der allgemeinen, großen, jeden Menschen angehenden Welt- und Menschheits tatsachen der geistigen Welt möglich. Wer das eine begehrt, ohne das andere haben zu wollen, geht in die Irre. Es gehört nun einmal zu den Erfahrungen, die man in bezug auf das Beobachten der geistigen Welt machen muß, daß der Eintritt in diejenigen Gebiete des übersinnlichen Daseins, nach denen man zu allererst begehrt, einem erst dann beschert wird, wenn man sich auf ernsten und schwierigen, nur den allgemeinen Erkenntnisfragen zugeneigten Wegen um das bemüht hat, was Aufschluß über den Sinn des Lebens gibt. Ist man diese Wege in reinem, unegoistischem Erkenntnisdrange gegangen, dann ist man erst reif, Einzelheiten zu beobachten, deren Anschauung vorher doch nur die Befriedigung eines egoistischen Bedürfnisses wäre, auch wenn sich der Verlangende einredete, daß er nur aus Liebe — z.B. zu einem Toten — den Einblick in die geistige Welt er strebe. Der Einblick in das Besondere kann nur dem werden, der sich durch ernstes Interesse für geisteswissenschaftliche Allgemeinheiten die Möglichkeit gewonnen hat, auch das Besondere ganz ohne egoistisches Begehren wie eine objektive wissenschaftliche Wahrheit hinzunehmen. | Може да се постави въпросът дали вътрешното вглъбяване и другите описани средства за постигане на свръхсетивни познания позволяват само наблюдението на човека между смъртта и новото раждане или на други духовни процеси изобщо, или те правят възможно и наблюдението на съвсем определени отделни процеси и същества, например на определен починал. На това трябва да се отговори: който чрез описаните средства придобие способността за наблюдение на духовния свят, той може да стигне и дотам да наблюдава подробности, които се случват в него. Той става способен да влезе във връзка с хора, които живеят в духовния свят между смъртта и новото раждане. Само трябва да се има предвид, че в смисъла на духовната наука това следва да става едва след като човек е преминал правилното обучение за свръхсетивните познания. Защото едва тогава човек може по отношение на особени събития и същества да различава заблудата от действителността. Който иска да наблюдава отделни неща без правилно обучение, той може да стане жертва на много заблуди. Дори най-елементарното – разбирането на начина, по който трябва да се тълкуват такива впечатления от особени факти на свръхсетивния свят – не е възможно без напреднало духовно обучение. Онова обучение, което води във висшите светове към наблюдение на онова, което е описано в тази книга, то води и дотам да може да се проследи животът на отделен човек след смъртта; и не по-малко дотам да се наблюдават и разбират всички духовно-душевни особени същества, които от скритите светове действат в явните. Но сигурното наблюдение тъкмо на отделното е възможно само въз основа на познанията за общите, големите, засягащи всеки човек факти на света и човечеството в духовния свят. Който желае едното, без да иска да има другото, се заблуждава. Към опита, който човек трябва да придобие по отношение на наблюдаването на духовния свят, просто спада и това, че навлизането в онези области на свръхсетивното съществуване, които човек желае най-напред, му се дарява едва тогава, когато по сериозни и трудни пътища, насочени само към общите въпроси на познанието, се е стремил към онова, което хвърля светлина върху смисъла на живота. Ако човек е минал по тези пътища от чист, неегоистичен порив към познание, едва тогава той е зрял да наблюдава подробности, чието съзерцание преди това все пак би било само задоволяване на егоистична потребност дори ако желаещият си внушава, че се стреми към поглед в духовния свят само от любов – например към някой починал. Погледът в особеното може да бъде даден само на онзи, който чрез сериозен интерес към общите истини на духовната наука си е спечелил възможността да приема и особеното съвсем без егоистично влечение като обективна научна истина. |
| 360 | BESONDERE BEMERKUNGEN | ОСОБЕНИ БЕЛЕЖКИ |
| 361 | (Zu S. 61 ff.) Auseinandersetzungen wie diejenigen, welche in diesem Buche gegeben werden über das Erinnerungsvermögen, können sehr leicht mißverstanden werden. Denn wer nur die äußeren Vorgänge betrachtet, dem wird der Unterschied gar nicht ohne weiteres auffallen zwischen dem, was am Tiere, ja selbst an der Pflanze geschieht, wenn so etwas eintritt, was der Erinnerung gleicht, und dem, was hier für den Menschen als wirkliche Erinnerung gekennzeichnet wird. Gewiß, wenn ein Tier eine Handlung ein drittes, viertes usw. Mal ausfuhrt, so mag es sie so ausfuhren, daß sich der äußere Vorgang so darstellt, wie wenn Erinnerung und das mit dieser verknüpfte Lernen vorhanden wären. Ja, man mag, wie es einzelne Naturforscher und ihre Anhänger tun, sogar den Begriff der Erinnerung oder des Gedächtnisses so ausdehnen, daß man sagt, wenn das Küchlein aus der Eischale kriecht, so pickt es nach den Körnern, wisse sogar die Bewegungen des Kopfes und Körpers so zu machen, daß es zum Ziele komme. Das könne es nicht in der Eischale gelernt haben, sondern es sei gelernt durch die tausend und aber tausend Wesen, von denen es abstammt (so sagt z.B. Hering). Man kann die Erscheinung, die hier vorliegt, als etwas bezeichnen, was wie Erinnerung aussieht. Aber man wird nie zum wirklichen Begreifen der menschlichen Wesenheit kommen, wenn man nicht das ganz Besondere ins Auge faßt, was im Menschen als der Vorgang des wirklichen Wahrnehmens früherer Erlebnisse in späteren Zeitpunkten auftritt, nicht bloß als ein Hineinwirken früherer Zustände in spätere. Hier in diesem Buche wird Erinnerung dieses Wahrnehmen des Vergangenen genannt, nicht bloß das — selbst veränderte — Wiederauftreten des Früheren in dem Späteren. Wollte man das Wort Erinnerung schon für die entsprechenden Vorgänge im Pflanzen- und Tierreiche gebrauchen, so müßte man ein anderes für den Menschen haben. Es kommt bei der obigen Darstellung dieses Buches gar nicht auf das Wort an, sondern darauf, daß behufs Verständnisses der menschlichen Wesenheit der Unterschied erkannt werden muß. Ebensowenig können scheinbar sogar sehr hohe Intelligenzleistungen von Tieren mit dem zusammengebracht werden, was hier Erinnerung genannt wird. | (Към с. 61 и сл.) Изложения като онези, които се дават в тази книга за способността за спомняне, могат много лесно да бъдат разбрани погрешно. Защото онзи, който разглежда само външните процеси, изобщо няма да забележи просто така разликата между онова, което става с животното, дори с растението, когато настъпи нещо, което прилича на спомен, и онова, което тук за човека е охарактеризирано като действителен спомен. Наистина, когато едно животно извършва едно действие за трети, четвърти и т.н. път, то може да го извършва така, че външният процес да изглежда, като че ли са налице спомен и свързаното с него учене. Нещо повече, може, както правят някои природоизследователи и техните последователи, дори да се разшири понятието за спомен или за памет дотам, че да се каже: когато пиленцето излезе от черупката на яйцето, то кълве зърната и дори умеело да прави движенията на главата и тялото така, че да постигне целта. Това то не можело да е научило в черупката на яйцето, а това било научено чрез хилядите и хиляди същества, от които произхожда (така казва например Херинг). Явлението, което е налице тук, може да се означи като нещо, което изглежда като спомен. Но никога няма да се стигне до действително разбиране на човешката същност, ако не се вземе предвид съвсем особеното, което се появява в човека като процес на действително възприемане на по-ранни преживявания в по-късни моменти, а не просто като въздействие на по-ранни състояния в по-късни. Тук в тази книга спомен се нарича това възприемане на миналото, а не просто повторното появяване – дори изменено – на по-ранното в по-късното. Ако човек искаше да употреби думата „спомен“ още за съответните процеси в растителното и животинското царство, той би трябвало да има друга дума за човека. В горното изложение на тази книга изобщо не думата е важна, а това, че за разбирането на човешката същност трябва да бъде позната разликата. Също толкова малко могат да бъдат свързани с онова, което тук се нарича спомен, и привидно дори много високите постижения на интелигентността у животните. |
| 362 | (Zu S. 71 ff.) Zwischen den Veränderungen, welche sich durch die Tätigkeit des Ich im Astralleibe vollziehen, und jenen, die im Ätherleibe vorgehen, läßt sich eine feste Grenze nicht ziehen. Es gehen die einen in die anderen über. Wenn der Mensch etwas lernt und sich dadurch eine gewisse Fähigkeit des Urteiles erwirbt, so ist eine Veränderung im Astralleibe eingetreten; wenn aber dieses Urteil seine Seelenverfassung ändert, so daß er sich gewöhnt, über eine Sache nach dem Lernen anders zu empfinden als vorher, so liegt eine Änderung im Ätherleibe vor. Alles, was so menschliches Eigentum wird, daß sich der Mensch immer wieder daran erinnern kann, beruht auf einer Änderung des Ätherleibes. Was nach und nach ein fester Schatz des Gedächtnisses wird, dem liegt zugrunde, daß sich die Arbeit am Astralleibe auf den Ätherleib übertragen hat. | (Към с. 71 и сл.) Между промените, които се извършват чрез дейността на Аза в астралното тяло, и онези, които стават в етерното тяло, не може да се прокара твърда граница. Едните преминават в другите. Когато човек научи нещо и благодарение на това придобие известна способност за съждение, в астралното тяло е настъпила промяна; но когато това съждение промени неговото душевно състояние, така че той свикне да усеща дадено нещо след ученето иначе, отколкото преди, налице е промяна в етерното тяло. Всичко, което става по такъв начин човешко притежание, че човек може да си спомня отново и отново за него, почива върху промяна на етерното тяло. В основата на онова, което постепенно става трайно съкровище на паметта, лежи това, че работата върху астралното тяло се е пренесла върху етерното тяло. |
| 363 | (Zu S. 85 f.) Der Zusammenhang von Schlaf und Ermüdung wird zumeist nicht in einer durch die Tatsachen geforderten Weise angesehen. Man denkt, der Schlaf trete ein infolge der Ermüdung. Daß diese Vorstellung viel zu einfach ist, kann jedes Einschlafen eines oft gar nicht ermüdeten Menschen beim Anhören einer ihn nicht interessierenden Rede oder bei ähnlicher Gelegenheit zeigen. Wer behaupten will, bei solcher Veranlassung ermüde eben der Mensch, der erklärt doch nach einer Methode, welcher der rechte Erkenntnisernst mangelt. Unbefangene Beobachtung muß denn doch darauf kommen, daß Wachen und Schlafen verschiedene Verhältnisse der Seele zum Leibe darstellen, die im regelmäßigen Lebensverlaufe in rhythmischer Folge wie linker und rechter Pendelausschlag auftreten müssen. Es ergibt sich bei solch unbefangener Beobachtung, daß das Erfülltsein der Seele mit den Eindrücken der AußenWelt in dieser die Begierde erweckt, nach diesem Zustand in einen andern einzutreten, indem sie im Genuß der eigenen Leiblichkeit aufgeht. Es wechseln zwei Seelenzustände: Hingegebensein an die Außeneindrücke und Hingegebensein an die eigene Leiblichkeit. In dem ersten Zustande wird unbewußt die Begierde nach dem zweiten erzeugt, der selbst dann im Unbewußten verläuft. Der Ausdruck der Begierde nach dem Genusse der eigenen Leiblichkeit ist die Ermüdung. Man muß also eigendich sagen: man fühle sich ermüdet, weil man schlafen will, nicht man wolle schlafen, weil man sich ermüdet fühle. Da nun die Menschenseele durch Gewöhnung die im normalen Leben notwendig auftretenden Zustände auch willkürlich in sich hervorrufen kann, so ist es möglich, daß sie, wenn sie sich für einen gegebenen äußeren Eindruck abstumpft, in sich die Begierde hervorruft nach dem Genuß der eigenen Leiblichkeit; das heißt, daß sie einschläft, wenn durch die innere Verfassung des Menschen keine Veranlassung dazu ist (Zu S. 125 - 127) Daß die persönlichen Gaben des Menschen, wenn sie dem Gesetz der bloßen «Vererbung» unterlä gen, sich nicht am Ende, sondern am Anfange einer Blutsge nossenschaft zeigen müßten, könnte als Ausspruch natürlich leicht mißverstanden werden. Man könnte sagen, ja, sie können sich da doch nicht zeigen, denn sie müssen sich ja eben erst entwickeln. Aber dies ist kein Einwand; denn wenn man beweisen will, daß etwas von einem vorhergehenden vererbt ist, so muß man zeigen, wie sich an dem Nachkommen das wiederfindet, was vorher schon da war. Zeigte sich nun, daß etwas am Anfange einer Blutsgenossen schaft da wäre, was im weiteren Verlaufe wiedergefunden würde, so könnte man von Vererbung sprechen. Man kann es aber nicht, wenn am Ende etwas auftritt, was vorher nicht da war. Die Umkehrung des Satzes oben sollte nur zeigen, daß der Vererbungsgedanke ein unmöglicher ist | (Към с. 85 и сл.) Връзката между съня и умората най-често не се разглежда по начина, който изискват фактите. Мисли се, че сънят настъпва вследствие на умората. Всеки случай, в който човек, често изобщо не уморен, заспива, докато слуша реч, която не го интересува, или при подобен повод, може да покаже, че тази представа е прекалено проста. Който иска да твърди, че при такъв повод човекът именно се уморява, той все пак обяснява по метод, на който липсва истинската сериозност на познанието. Непредубеденото наблюдение все пак трябва да стигне до извода, че будуването и спането представляват различни отношения на душата към тялото, които при правилния ход на живота трябва да се появяват в ритмична последователност като левия и десния размах на махалото. При такова непредубедено наблюдение се оказва, че изпълнеността на душата с впечатленията от външния свят пробужда в нея влечение към преминаване от това състояние в друго, при което тя потъва в наслаждението от собствената телесност. Редуват се две душевни състояния: отдаденост на външните впечатления и отдаденост на собствената телесност. В първото състояние несъзнавано се поражда влечението към второто, което после от своя страна протича в несъзнаваното. Изразът на влечението към наслаждението от собствената телесност е умората. Следователно всъщност трябва да се каже: човек се чувства уморен, защото иска да спи, а не: човек иска да спи, защото се чувства уморен. Тъй като човешката душа чрез свикване може да предизвиква в себе си и произволно състоянията, които по необходимост се появяват в нормалния живот, възможно е, когато тя се притъпи спрямо дадено външно впечатление, да предизвика в себе си влечението към наслаждението от собствената телесност, т.е. да заспи, когато вътрешното състояние на човека не дава повод за това. (Към с. 125–127) Твърдението, че личните дарби на човека, ако бяха подчинени на закона на простата „наследственост“, би трябвало да се проявяват не в края, а в началото на една кръвна общност, естествено, лесно би могло да бъде разбрано погрешно. Би могло да се каже: ами те не могат да се проявят там, защото именно тепърва трябва да се развият. Но това не е възражение; защото, ако човек иска да докаже, че нещо е унаследено от нещо предходно, той трябва да покаже как в потомъка се открива отново онова, което вече е било налице преди. Ако се окажеше, че в началото на една кръвна общност има нещо, което се открива отново в по-нататъшния ход, би могло да се говори за наследственост. Но не може да се говори за нея, когато в края се появява нещо, което преди не е било налице. Обръщането на горното изречение трябваше само да покаже, че мисълта за наследствеността е невъзможна. |
| 364 | (Zu Seite 148 f.) Es ist in einzelnen Kapiteln dieses Buches dargestellt worden, wie die Welt des Menschen und er selbst hindurchschreiten durch die Zustände, welche mit den Namen Saturn, Sonne, Mond, Erde, Jupiter, Venus, Vulkan bezeichnet worden sind. Es ist auch angedeutet worden, in welchem Verhältnisse die menschliche Entwickelung zu Himmelskörpern steht, welche neben der Erde vorhanden sind und welche als Saturn, Jupiter, Mars usw. angegeben worden sind. Diese letzteren Himmelskörper machen naturgemäß auch ihre Entwickelung durch. Im gegenwärtigen Zeitraum sind sie auf einer solchen Stufe angekommen, daß sich ihre physischen Teile der Wahrnehmung als dasjenige zeigen, was in der physischen Astronomie Saturn, Jupiter, Mars usw. genannt wird. Wenn nun im geisteswissenschaftlichen Sinne der gegenwärtige Saturn betrachtet wird, so ist er gewissermaßen eine Wiederverkörperung dessen, was der alte Saturn war. Er ist entstanden, weil vor der Trennung der Sonne von der Erde gewisse Wesenheiten vorhanden waren, welche die Trennung nicht mitmachen konnten, weil sie sich so viel von jenen Eigenschaften eingegliedert hatten, welche dem Saturndasein angemessen sind, daß ihr Platz nicht da sein konnte, wo vorzüglich die Sonneneigenschaften entfaltet werden. Der gegenwärtige Jupiter ist aber dadurch entstanden, daß Wesen vorhanden waren, welche Eigenschaften hatten, die erst auf dem künftigen Jupiter der Gesamtentwickelung sich entfalten können. Für sie entstand ein Wohnplatz, in dem sie diese spätere Entwickelung schon vorausnehmen können. So ist der Mars ein Himmelskörper, in dem Wesenheiten wohnen, welche die Mondenentwickelung so durchgemacht haben, daß ihnen ein weiterer Fortschritt auf der Erde nichts geben könnte. Der Mars ist eine Wiederverkörperung des alten Mondes auf einer höheren Stufe. Der gegenwärtige Merkur ist ein Wohnplatz für Wesen, welche der Erdenentwickelung voraus sind, aber gerade dadurch, daß sie gewisse Erdeneigenschaften in einer höheren Art ausgebildet haben, als dies auf der Erde geschehen kann. Die gegenwärtige Venus ist eine prophetische Vorausnahme des künftigen Venuszustandes in einer ähnlichen Art. Aus alledem rechtfertigt sich, wenn die Benennungen der Zustände, welche der Erde vorausgegangen sind und ihr nachfolgen, nach ihren gegenwärtigen Repräsentanten im Weltall gewählt werden. Es ist ganz selbstverständlich, daß gegen das hier Vorgebrachte derjenige wird viel einzuwenden haben, der die Parallelisierung der übersinnlich geschauten Saturn-, Sonnen- usw. Zustände mit den gleichbenannten physischen Himmelskörpern dem Urteile des an der äußern Naturbeobachtung herangezogenen Verstandes unterwerfen will. Aber wie es eine Möglichkeit gibt, das Sonnensystem durch die Mittel der mathematischen Vorstellung als Bild des räumlich-zeitlichen Geschehens vor die Seele zu stellen, so ist es der übersinnlichen Erkenntnis möglich, das mathematische Bild mit seelischem Inhalte zu durchsetzen. Dann aber gestaltet es sich so, daß die oben angegebene Parallelisierung statthaft wird. Dieses Durchsetzen mit seelischem Inhalte liegt aber auch durchaus in der weiteren Durchführung der streng naturwissenschaftlichen Betrachtungsart. Diese Betrachtungsart beschränkt sich allerdings gegenwärtig noch darauf, ein Wechselverhältnis des Sonnensystems und der Erde nach rein mathematisch-mechanischen Begriffen zu suchen. Indem sie dieses tut, wird die Naturwissenschaft der Zukunft durch sich selbst zu Vorstellungen getrieben werden, welche das Mechanische zum Seelischen erweitern. Zu zeigen, was durchaus geschehen könnte, daß solche Erweiterung schon auf der Grundlage gegenwärtiger, naturwissenschaftlicher Vorstellungen geschehen sollte, dazu müßte ein eigenes Buch geschrieben werden. Hier kann nur auf das in Betracht Kommende hingedeutet werden, was allerdings zur Folge hat, daß das Angedeutete manchem Mißverständnis ausgesetzt werden muß. Geisteswissenschaft stimmt eben oft nur scheinbar mit der Naturwissenschaft nicht überein, weil die letztere Wissenschaft gegenwärtig noch durchaus nicht Vorstellungen bilden will, die nicht nur von der übersinnlichen Erkenntnis, sondern auch von derjenigen in Wahrheit gefordert werden, die sich an das Sinnenfallige hält. Ein unbefangener Betrachter kann in den naturwissenschaftlichen Beobachtungsergebnissen der Gegenwart überall Hinweise auf rein sinnenfällige andere Beobachtungsgebiete sehen, die in Zukunft rein naturwissenschaftlich werden in Angriff zu nehmen sein und die zeigen werden, daß, was übersinnliches Schauen offenbart, durch Naturbetrachtung voll bestätigt wird, soweit diese übersinnliche Erkenntnis auf solches übersinnliches Weltgeschehen sich bezieht, dem eine sinnenfällige Offenbarung entspricht. | (Към с. 148 и сл.) В отделни глави на тази книга беше изложено как светът на човека и самият той преминават през състоянията, които бяха означени с имената Сатурн, Слънце, Луна, Земя, Юпитер, Венера, Вулкан. Беше също загатнато в какво отношение се намира човешкото развитие към небесните тела, които съществуват наред със Земята и които бяха посочени като Сатурн, Юпитер, Марс и т.н. Тези последни небесни тела естествено също преминават през своето развитие. В настоящия период те са стигнали до такава степен, че техните физически части се показват на възприятието като онова, което във физическата астрономия се нарича Сатурн, Юпитер, Марс и т.н. Когато в смисъла на духовната наука се разглежда сегашният Сатурн, той е в известен смисъл прераждане на онова, което е бил Старият Сатурн. Той е възникнал, защото преди отделянето на Слънцето от Земята са съществували известни същества, които не са могли да вземат участие в отделянето, защото бяха приели в себе си толкова много от онези свойства, които съответстват на сатурновото съществуване, че тяхното място не е могло да бъде там, където преди всичко се разгръщат слънчевите свойства. А сегашният Юпитер е възникнал поради това, че са съществували същества, които са имали свойства, способни да се разгърнат едва на бъдещия Юпитер на цялостното развитие. За тях е възникнало обиталище, в което те могат да изживеят вече предварително това по-късно развитие. Така Марс е небесно тяло, в което живеят същества, които са преминали лунното развитие така, че по-нататъшен напредък на Земята не би могъл да им даде нищо. Марс е прераждане на Старата Луна на по-висока степен. Сегашният Меркурий е обиталище за същества, които са изпреварили земното развитие, но именно поради това, че са развили известни земни свойства по по-висш начин, отколкото това може да стане на Земята. Сегашната Венера е по подобен начин пророческо изпреварване на бъдещото венерино състояние. Всичко това оправдава избора на названията на състоянията, които са предшествали Земята и ще я последват, по техните сегашни представители във Вселената. Съвсем естествено е, че срещу изложеното тук ще има много възражения онзи, който иска да подложи съпоставянето на свръхсетивно видените сатурново, слънчево и т.н. състояния с едноименните физически небесни тела на преценката на разсъдъка, възпитан чрез външното наблюдение на природата. Но както има възможност слънчевата система да бъде поставена пред душата чрез средствата на математическата представа като образ на пространствено-времевите събития, така за свръхсетивното познание е възможно да изпълни математическия образ с душевно съдържание. Тогава обаче той се оформя така, че посоченото по-горе съпоставяне става допустимо. Това изпълване с душевно съдържание обаче е изцяло заложено и в по-нататъшното провеждане на строго природонаучния начин на разглеждане. Този начин на разглеждане наистина засега още се ограничава с търсенето на взаимно отношение между слънчевата система и Земята според чисто математически-механични понятия. Като прави това, природната наука на бъдещето ще бъде тласната сама от себе си към представи, които разширяват механичното до душевното. За да се покаже – а това напълно би могло да се направи, – че такова разширяване следва да стане още на основата на сегашните природонаучни представи, би трябвало да се напише отделна книга. Тук може само да се загатне за онова, което е от значение, а последицата от това наистина е, че загатнатото неизбежно ще бъде изложено на някои недоразумения. Духовната наука често само привидно не е в съгласие с природната наука, понеже последната засега още в никакъв случай не иска да образува представи, които в действителност се изискват не само от свръхсетивното познание, но и от онова познание, което се придържа към сетивно възприемаемото. Един непредубеден наблюдател може да види в природонаучните резултати от наблюденията на съвремието навсякъде указания за други, чисто сетивно възприемаеми области на наблюдение, които в бъдеще ще трябва да бъдат подхванати чисто природонаучно и които ще покажат, че онова, което свръхсетивното виждане разкрива, се потвърждава напълно от наблюдението на природата, доколкото това свръхсетивно познание се отнася до такива свръхсетивни световни събития, на които съответства сетивно възприемаемо откровение. |