СЪКРОВЕНИЯТ ЕЛЕМЕНТ НА СРЕДНОЕВРОПЕЙСКАТА КУЛТУРА И СРЕДНОЕВРОПЕЙСКИЯТ СТРЕМЕЖ

Лайпциг, 7 март 1915 г.

Живеем в тежки, съдбовни дни. И все още твърде малко души гледат с пълно доверие към онова, което тези съдбовни дни ще донесат на нас, земните хора, а преди всичко значението на онова, което се изразява чрез събитията на тези дни, не звучи с пълна сила в душите. Но тъкмо онези, които като човешки души се опитват все повече и повече да се вживеят в тези импулси, би трябвало с най-дълбокото си усещане, с най-дълбокото си чувство да знаят, че са свързани с онова, което се разиграва около душите ни – от една страна, толкова велико и мощно, а от друга страна, толкова болезнено, толкова печално; духовната наука изисква тези импулси да се вложат в човешкото културно развитие, в духовното културно развитие. Онова, което се извършва, всъщност е безпримерно в съзнателната история на човешкото развитие не само по вид, но и по степен; то прониква дълбоко и дълбоко се врязва в целия живот на земното развитие. И достатъчно е само да си представим какво означава да сме сред толкова значими събития, докато те се разгръщат – а днес сред тези събития е всеки човек от населението на Европа и на много други части на Земята, – за да почувстваме, че тъкмо това време не само е в най-висока степен подходящо за това, но и във висока степен го изисква: душата да се освободи и все повече да се освобождава от живота единствено в собственото Себе, в собствения Аз, и да се опита да съпреживява онова, което преминава през човечеството като обща съдба. Много ще може да научи душата в нашето настояще, ако умее по правилния начин да се свърже с потока на събитията. И ще може да се освободи от много тесногръдие и егоизъм, ако умее да направи това. Та нали стават толкова велики, толкова мощни неща, че в това наше време почти всяко мислене за себе си трябва да изглежда като грабеж, който душата ни извършва за сметка на съпреживяването на общите съдбини.

Особено населението на Средна Европа – какви огромни въпроси трябва да си поставя то за неща, които всъщност може да научи едва сега! Човекът от Средна Европа може да забележи колко неразбран е всъщност, дори колко мразен е. И тези недоразумения, тази омраза съвсем не са избухнали чак от началото на войната, само са станали забележими от началото на войната. Затова началото на войната и нейният ход могат, така да се каже, само да покажат на средноевропейските души как в известно отношение трябва да се чувстват повече или по-малко самотни пред чувствата и усещанията на хората, които обкръжават това средноевропейско население и чиито усещания и чувства наистина не изразяват разбиране към него. Де да можеше – толкова желателно би било, особено сега – в душите, които се посвещават на духовната наука, да се разпали по-дълбок интерес към големите събития на живота, които извеждат душата отвъд хоризонта на нейния Аз към големия хоризонт на човешките и земните събития! Тъкмо защото душите са приели в себе си духовната наука, де да можехме да насочим погледа им, цялата им нагласа към по-задълбочено познаване на всеобхватните сили и да ги откъснем от интереса към по-тесните сили, които се занимават само с отделния човек! Защото наистина, когато днес слушаме как говори светът, особено светът около нас, средноевропейците, когато четем какви странни неща се говорят за импулсите, които уж са довели до тази война, имаме чувството, че в нашето материалистично време човечеството всъщност е изгубило до твърде, твърде голяма степен съзнанието за дълга си да съди от по-широки гледни точки – изгубило го е дотолкова, че понякога се създава впечатлението, сякаш хората изобщо нищо не са научили, а за тях историята всъщност започва чак на 25 юли 1914 година. Сякаш хората не знаят нищо за онова, което се е разиграло във взаимодействието на силите сред земното население и което от това взаимодействие е довело до тежките усложнения, най-сетне възпламенили се и лумнали в пламъка на войната. Почти не се говори за онова, което се нарича обкръжение, извършено от предишния английски крал, който обедини европейските сили около Средна Европа, така че това обединение на околните човешки сили в края на краищата не можеше да породи друго освен онова, което възникна. Връщат се едва няколко години, най-много десетилетия назад и оттам искат да си съставят представи как е възникнало онова, което сега толкова съдбовно и болезнено ни обкръжава.

Но нещата се коренят още много, много по-дълбоко. Когато се говори за обкръжение, трябва да се каже: онова, което напоследък се извърши в обкръжението на средноевропейските сили, беше последният етап, последната стъпка от едно обкръжение на Средна Европа, започнало преди много, много време, започнало още през 860 година. Тогава, когато от северната част на Европа се спуснаха норманите, които през 860 година бяха пред Париж, част от силата, която трябваше да се разгърне в Европа, навлезе в романското течение на запад в Европа – течението, заляло Западна Европа от юг. Имаме поток от човешки сили, който се разлива от Рим през Италия и Сицилия, през днешна Испания и през днешна Франция. И норманското население, което се спуска от север и през 860 година е пред Париж, бива залято от онова, което идва от древността като романско течение, и се претопява в това романско течение. Силата, която има в това течение, произтича от претопяването на норманското население в него. А онова чуждо на средноевропейската култура, което възниква на запад, произтича от влелия се романски поток. Този романски поток съвсем не е спрял в днешна Франция, а с догматично рационалистичния си характер, със склонността си към материалистичен начин на мислене е проявил такава сила, че е залял не само Франция: по-късно, когато норманите отново протегнали ръка към днешните англосаксонски страни, там решаващо било, че към ангълския и саксонския елемент се прибавило онова, което норманите не са донесли от север на юг, а са приели от юг. И в британския елемент тъкмо романският елемент е този, който поради това всъщност се отнася без разбиране към средноевропейската същност. А този нормански елемент, пронизан от романския елемент, после продължил своя поход надолу покрай гръцките брегове чак до Константинопол. Така виждаме поток от норманско-романска култура да се спуска от европейския север към запад, да обгръща змиевидно Средна Европа и да протяга пипалата си чак до Константинопол. Виждаме как другото движение, което се спуска от север, тече на изток и прониква в славянския елемент. Първите нормански походи били наречени „Рос“ от финското население, разпространено тогава върху обширни територии в днешна Русия; оттук идва името руснаци, което следователно напомня названието, дадено от фините на норманското население. Виждаме как тези северни народи навлизат в славянския елемент и проникват все по-навътре в славянския елемент; същевременно виждаме как норманският елемент потъва в славянския поток и от другата страна се спуска отвъд Киев чак до Константинопол – в същия момент, когато през 860 година норманите са пред Париж и там започва тяхното романизиране. И кръгът е затворен! От север норманските сили се спускат от едната страна на запад и се романизират, а от другата страна на изток и се славянизират, и се срещат от изток и от запад в Константинопол. А в Средна Европа онова, което е останало в първоначалния германски свят, оплоден от древната келтска култура, е затворено като в културен басейн; после съвсем отчетливо присъства като елемент с най-различни оттенъци в германското, холандското и скандинавското население. Така виждаме колко древно е това обкръжение.

В тази Средна Европа сега се подготвя онова, което можем да наречем вътрешно задълбочена култура, култура, която никога не е могла да се развива така, както културата на Запад или културата на Изток, а е трябвало да се развива съвсем другояче. Ако сравним културата, която се е развила в Средна Европа, с онова, което се е развило на Запад, трябва да кажем: на Запад се е развила една култура, чийто основен характер може да се проследи от Британските острови през Франция, Испания чак до Сицилия, навътре в Италия и чак до Константинопол – и това може да се види както в най-дребната, така и в най-значителната черта на тази култура. Там като основна черта на културата се развива известен догматизъм, рационализъм, копнеж всичко, което се придобива като познание, да се облича в прости рационалистични формули. Развива се стремеж нещата да се виждат така, както разсъдъкът и сетивността трябва да ги виждат. Развива се стремеж всичко да се опростява. Да вземем един пример, който може да ни е близък като привърженици на духовната наука: разчленяването на човешката ни душа на три члена – сетивна душа, разсъдъчна или сърдечна душа и съзнаваща душа. Човешката душа в действителност може да бъде разбрана само ако се знае, че се състои от тези три члена. Също както не можем да разберем светлината, без да знаем как цветовите нюанси произлизат от нея и без да знаем, че тя се разчленява на различните цветови нюанси, които виждаме в дъгата – от едната страна червените, жълтите лъчи, от другата – синьо, зелено, виолетово, – и както без това знание не можем като физици да изучаваме светлината, така не можем да изучаваме и човешката душа, което е безкрайно по-важно; защото всеки трябва да бъде човек и всеки трябва да знае за душата. Който не чувства в собствената си душа, че тя се изживява в трите члена: сетивна душа, разсъдъчна или сърдечна душа, съзнаваща душа, той смесва всичко в душата. Виждаме как съвременните университетски психолози смесват всичко в душата, също както могат просто да се смесят цветовите нюанси на светлината; и в огромната си надменност, в научното си високомерие те се смятат за особено учени, когато смесват всичко в душевния живот, докато действително можем да познаем душата само ако сме в състояние действително да познаваме нейната тричленност. Макар сетивната душа отначало, така да се каже, да проявява в живота нагоните, импулсите, свързани повече с усещанията, тоест по-скоро онова в сегашното земно съществуване, което можем да наречем по-сетивното у човека, същевременно в по-дълбоките си части тя съдържа вечните движещи сили на човешката природа, онези сили, които преминават през раждането и смъртта. Разсъдъчната или сърдечната душа съдържа наполовина временното, наполовина вечното. Съзнаващата душа, каквато е сега, съдържа предимно насочеността на човека към временното. Затова е разбираемо, че според едно много хубаво изказване на Гьоте британският народ, който развива своята Душа на народа чрез съзнаващата душа, няма нищо общо със задълбочения размисъл, а е насочен към практическото, към външната конкурентна борба. Може би съвсем не е зле да си припомним такива неща, защото онези, които са участвали в германския духовен живот, не са били слепи за тях, а винаги са се изказвали много ясно по този въпрос. Така, когато веднъж в разговор с Екерман станало дума за философите Хегел, Фихте, Кант, а също и за някои други, Гьоте казал следното (това било отдавна, но от казаното може да се види, че великите германци винаги са виждали нещата в истинската им светлина): Наистина, наистина, докато германците се измъчват, за да решат най-дълбоките философски проблеми, англичаните са насочени предимно към практическото и само към него. Липсва им всякакъв усет за размисъла. И дори когато – така казал Гьоте – произнасят гръмки речи за моралността на освобождаването на робите, трябва да се запитаме: какъв е „реалният обект“ тук? – А при друг повод Гьоте написал нещо много показателно: повече от цели томове говорело това, че дори Уолтър Скот веднъж признал, че макар англичаните да са участвали в борбите срещу Наполеон, за тях все пак било по-важно „да виждат пред себе си един британски обект“, отколкото всяко освобождаване на народите, за което тогава се говорело. Един германски филолог успял да открие в деветте дебели тома на биографията на Наполеон от Уолтър Скот мястото, за което Гьоте тогава намекнал – а какво ли не успява да постигне усърдието на германските филолози – и там самият Уолтър Скот действително признава, че британците наистина са участвали в борбите срещу Наполеон, но зад това стои желанието да извлекат изгода за Британия, тоест, както се изразява той, „да се осигури британският обект“, „да се обезпечи британският обект“. – Това съвсем определено е изказване на самия англичанин, трябвало е само да бъде намерено. Тези неща са интересни, за да разширим днес малко кръгозора си.

И така, казах, трябва да се знае, че човешката душа се състои от тези три члена, или по-добре казано, че човешкото Себе действа чрез тези три душевни нюанса, както светлината – чрез различните цветови нюанси, предимно в трите царства: минерално, растително, животинско. Тогава ще разберем: понеже притежава тези три душевни нюанса, човек може да отреди на всеки от тях един велик идеал и в хода на човешкия напредък трябва да го отреди; идеалът на тези душевни нюанси е велик идеал, но всеки от тези идеали е предназначен именно за един от душевните нюанси, а не за цялата душа. И само тогава, когато хората позволят на духовната наука да ги доведе дотам да признаят съответния идеал за всеки отделен душевен член, ще се осъществи онова, което може да бъде истинският идеал за благото на човечеството и за хармоничното съжителство на хората на Земята. Защото човек трябва да се стреми да има един душевен идеал за онова, което е свързано предимно със сетивната му душа, за онова, което, така да се каже, изживява в пределите на физическия план; друг – за онова, което изживява чрез разсъдъчната или сърдечната душа; и отново друг идеал – за онова, което изживява чрез съзнаващата душа. Чрез единия от тези идеали се облагородява единият душевен член, чрез другия се облагородява другият душевен член. Ако единият душевен член се развива особено чрез братството между хората на Земята, другият трябва да се развива чрез свободата, третият – чрез равенството. Всеки от тези три идеала се отнася до един душевен член. На Запад в Европа всичко това е било разбъркано и опростено от рационалистите, от този рационализъм, който иска да има всичко в гладки формули, в гладки догми, който иска всичко да е ясно за разсъдъка. Чрез този догматизъм цялата човешка душа просто била взета като едно цяло и се заговорило за свобода, братство, равенство. В това виждаме един основен нерв на рационализирането на културата на Запад. И бихме могли да проследим това до подробностите. Например тъкмо французи с изтънчено образование могат да възразят, когато, да речем, в моите мистерийни драми езикът е подбран така, че се използват дори петстъпни ямби, но никакви рими. Френският дух не може да разбере, че на тази степен вътрешната движеща сила на езика не може да използва римата. Той се стреми към систематизиране, към онова, което създава външна рамка, и казва: Та нали стихове без рима не могат да се пишат!

Но така е и с външния живот, така е с всичко. На Запад трябва да се разчленява, да се систематизира, всичко трябва да се подрежда хубаво в кутийки. Помислете само колко ужасно беше в началото на нашия духовнонаучен стремеж: понеже много от приятелите ни все още бяха под влиянието на английското теософско направление, в който и клон да отидеше човек, отново и отново можеше да намери всевъзможни системи, записани върху карти, табла и така нататък – най-отгоре, хубаво подредени, Атма, Будхи, Манас, после всевъзможни неща надлъж и нашир, систематизирани така и затворени в кутийки. Помислете как хората се бяха превили под игото на този догматизъм и колко трудно беше този догматизъм да бъде заменен с методите на вътрешно развитие, каквито трябва да имаме в Средна Европа: едното да произлиза от другото, понятията да напредват във вътрешното преживяване! Не ни върши работа систематизирането, тези мисловни подпори, които свеждат всичко до съвсем определени формули. Колко усилия струваше да се покаже, че става дума за преминаване на едното в другото, за последователно разчленяване и напредване, за живо органично оформяне! Бих могъл да разширя това описание така, че да обхване всички области на живота, но тогава би трябвало да останем заедно дни наред.

И така, това намираме на Запад като едната част от течението, обкръжило Средна Европа. А ако преминем на Изток, трябва да кажем: там имаме работа с копнеж, в който се проявява тъкмо противоположното, с копнежа и днес да се оставя всичко да изчезне в мъгла от неясноти, в примитивна, елементарна мистика, в нещо, което не понася непосредственото, действително изразяване с ясни идеи и ясни думи. Действително имаме две змии – символът е напълно точен, – едната се простира от север на югоизток, другата – от север на югозапад, и те се оплитат една в друга към Константинопол. А помежду им е затворено онова, което можем да наречем вътрешно задълбоченото средноевропейско духовно течение – това средноевропейско духовно течение, в чиято най-самобитна проява главата никога не може да бъде отделена от сърцето, мисленето – от чувстването. В нашата духовна наука това и днес още не се забелязва напълно, защото все пак трябва да се стремим към понятия за развитието, макар и не към понятийна систематика. Още не се забелязва, че всичко, към което се стремим тук, не е само виждане с главата, а че сърцето и цялата душа навсякъде са свързани с всичко; че сърцето винаги е пронизано от всичко това, като главата например описва преходите от Сатурн към Слънцето, от Слънцето към Луната, от Луната към Земята и така нататък; че навсякъде в описанието участва сърцето и можем да бъдем най-дълбоко развълнувани; че с цялото сърдечно чувство се издигаме до най-високите висини, потапяме се в най-дълбоките дълбини и можем отново да се издигнем. Днес още не се забелязва, че онова, което само привидно е описано с понятия, същевременно трябва да бъде написано с кръвта на сърцето, ако иска да съответства на средноевропейския духовен живот. За този вътрешно задълбочен елемент на средноевропейската култура спиритуалното е немислимо без идейното, а идейното вече е немислимо без спиритуалното. Да се познае духът, за да встъпи душата същевременно в един вид съкровено бракосъчетание с духа – този момент характеризира най-силно средноевропейската същност. Затова тази средноевропейска същност може да използва онова, което слиза до най-дълбоките дълбини на сетивното съзерцание и сетивното усещане, за да го превърне в символ на най-висшето. И дълбоко показателно е, че след като през целия си живот е оставял живота на Фауст – живота не само на типичния германец, а на типичния човек – да преминава пред душата си, Гьоте завършва творбата си с думите:

Всичко преходно Е само подобие,

а като последни думи има:

Вечно женственото ни тегли нагоре.

Тук една космическа тайна е изразена чрез сетивен образ и тъкмо в този сетивен образ се изразява вътрешно задълбоченият характер на средноевропейската култура, този чудно съкровен характер – нежен и същевременно духовно извисяващ се до най-висшето, – който например намираме така хубаво изразен тъкмо у Новалис. Потърсете преводите, които тук и там са били правени на това последно изречение: „Вечно женственото / ни тегли нагоре“, особено френските преводи, и ще видите какво е станало с това изречение! Наистина французи често са го обяснявали по съвсем нехубав начин, но тези французи не се вземат предвид, когато става дума за разбиране на „Фауст“.

Вътрешна съкровеност на спиритуалния живот – ето към какво се стреми средноевропейската същност в най-висша степен и ето какво е обградено от Мидгардската змия на Изток и на Запад. И дотам трябва да стигнем, за да се почувстваме изцяло свързани с онова, което всъщност се случва! Тогава тъкмо от тази средноевропейска същност ще придобием обективност, за да можем да заемем позиция по отношение на великите събития на нашето съвремие, водени не от същите импулси, от които се изхожда при преценката на нещата на Изток и на Запад, а от истински наднационалните човешки импулси. Тогава ще разберем донякъде защо средноевропейското население е толкова неразбрано, дори мразено от онези, които го заобикалят. Разбира се, трябва да можем да разглеждаме с пълно смирение мисията, която Средна Европа има за цялото човечество. Трябва да можем да стигнем до душевна нагласа, която не се възгордява, но трябва да си осигурим и свободния поглед към онова, което трябва да бъде извършено в Средна Европа.

Средноевропейското население е извървяло пътя си под действието на една сила на Душата на народа, която винаги го е подмладявала. То е достигнало висота в идеалите на Лесинг, Шелинг, Хегел, Фихте, Гьоте, Грим. Но всичко, което вече е живяло там, е живяло повече в стремежа към идеализъм. Сега то трябва да придобие още живот, по-конкретен живот. Дълбоките идеи на германския идеализъм трябва да получат съдържание чрез онова, което може да дойде от спиритуалното; чрез него те тепърва ще бъдат издигнати от просто идеи до живи същества на духовния свят и чрез тези същества после сами ще можем да намерим пътя си в този духовен свят. Сега германските сърца трябва да се въодушевяват от величието на средноевропейската задача и от съзнанието какво трябва да се защитава във всички посоки – към онези страни, където Мидгардската змия държи кръга плътно затворен. Особено на нас, които стоим на почвата на духовната наука, подобава да разглеждаме в такъв по-висш смисъл онова, което днес действително се извършва. А и не можем да приемем достатъчно сериозно най-вътрешния импулс на нашата духовна наука, ако не намерим път към такова безлично разбиране на духовнонаучния стремеж, ако не почувстваме как този духовнонаучен стремеж у всеки отделен човек е свързан с целия средноевропейски стремеж, как трябва да бъде свързан с цялата субстанциалност на този средноевропейски стремеж. Трябва да сме наясно, че някои от нещата, които трябва да стоят пред погледа ни, съществуват още само в зародиш, но че тъкмо средноевропейската култура е призвана да остави зародишите да се разгърнат в цветове и плодове.

Нека дадем само един пример за това. Когато човек се опитва постепенно да напредне чрез медитацията и концентрацията си, чрез съкровената работа върху развитието на душата си, тогава всички душевни сили приемат друга форма, различна от тази, която имат в обикновения живот. Тогава душевните сили, така да се каже, стават нещо друго. Когато човек действително работи усърдно върху развитието си чрез концентрация на мислите и по други начини, както е представено в книгата „Как се постигат познания за висшите светове?“, стига дотам да разбере, живо да разбере, бих искал да кажа, живо да обхване, че в мига, когато се приближава до действителния духовен свят, вече не мисли така, както трябва да се мисли в обикновения живот. В обикновения живот се мисли така, че мислите започват да живеят в човека. Когато сме изправени пред сетивния свят, знаем: това съм аз и Азът има мислите. Свързваме една мисъл с друга и така си съставяме съждение, събираме мислите и ги оставяме да се разделят. В съчинението си, озаглавено „На прага на духовния свят“, сравних развиването на мислите с пъхането на главата в свят от живи същества. Мислите започват вътрешно да шават и пъплят, стават, ако мога така да се изразя, живи същества и вече не сме ние онези, които доближават една мисъл до друга: те сами отиват една към друга, едната хваща другата и се отделя от нея, мисловният живот започва да оживява. Едва когато мислите започнат, така да се каже, да стават обвивки и вместилища, които се свиват в малко пространство и после отново се разширяват като големи торби, съществата от висшите йерархии могат да се вмъкнат в нашите мисли – едва тогава! И така, собственият ни живот, цялото мислене се променя, когато се вживяваме в духовния свят. Тогава започваме да възприемаме как на другите планети живеят не хора като на Земята, а други същества, как другите планети са населени с други същества. Тези други същества на другите планети проникват, така да се каже, в оживялото ни мислене и вече не мислим за съществата на другите светове и световни сфери, а те живеят в нас, живеят в единство с нашето Себе. И така, мисленето е станало съвсем друга душевна сила; от точката, на която е стояло, то се е развило в друга душевна сила, в онази сила, която действа и израства отвъд самите нас и става тъждествена със света, който е духовният свят.

Ето един пример за онова, което трябва да се открие пред човечеството, ако за земното бъдеще то трябва да се развие от сегашното си състояние до едно по-висше състояние. Общо достояние трябва наистина да стане разбирането, че такова мислене е възможно и че само чрез такова мислене човек може да се запознае с духовния свят. За целта не е нужно всеки човек да стане духовен изследовател, също както не е нужно всеки, който иска да разбере постиженията на химията, да стане химик. Но макар духовните изследователи да могат да бъдат само малцина, всеки може чрез непредубедено мислене да прозре и разбере истинността на онова, което духовният изследовател казва. Трябва обаче да стане ясно, че в човека има душевни сили, които през живота остават незабелязани и които, когато той премине през портата на смъртта, от само себе си стават същото, каквото стават у един посветен. Когато човек премине през портата на смъртта, мисленето става съвсем друга душевна сила: тя прониква в съществото. Това е непрекъснато протягане на пипала и висшите светове са вътре в тези пипала и човек сам ги преживява.

Имало е един влиятелен дух на деветнадесетото столетие, който тъкмо с находчивия си ум – защото е имал находчив ум – е допринесъл за обосноваването на материалистичния светоглед: Лудвиг Фойербах. Той е написал книгата „Мисли за смъртта и безсмъртието“ и е интересно на едно място в тази книга да се прочете следното. Там Фойербах казва приблизително: Най-висшето, което човек може да развие у себе си, са неговите мисли. По-висши душевни сили от мислите той не може да развие. Ако можеше да развие по-висши душевни сили от мислите, тогава в главата му би могло да проникне онова, което живее у обитателите на звездните светове, и вместо мислите в главата му биха били въздействията и делата на съществата, които са на планетите. – Това се струва на този Лудвиг Фойербах толкова абсурдно, че той, разбира се, смята за душевноболен всеки, който изобщо говори за подобно нещо. Помислете колко е интересно, че един човек, който става материалист тъкмо защото отхвърля по-висшите душевни сили, стига до разбирането каква е душевната сила, която представлява по-висшето развитие на мисленето. Той дори я описва, но изпитва такъв неимоверен страх, такъв неимоверен ужас пред това развитие, че обявява тази душевна сила за невъзможна, за фантазия тъкмо защото развитието би трябвало да е такова, каквото той го предусеща.

Толкова близо е духовното развитие през деветнадесетото столетие до онова, към което трябва да се стремим, но същевременно е толкова далеч, защото, макар отвътре да е, така да се каже, подтиквано към онова, към което трябва да се стремим, не може да навлезе в по-дълбокото, понеже трябва да го смята за абсурдно, понеже действително се страхува от него, страхува се извънредно много. Щом само му се мярне онова, което предстои да дойде, то се страхува. Средноевропейският духовен живот трябва да дойде на себе си; тогава ще постигнем това: тъкмо от този средноевропейски духовен живот да се развие онова, което преодолява страха. Твърде силно е станало онова, което иска да потисне тази средноевропейска духовна светлина.

Нека и за това посочим няколко примера. Хегел, германският философ, напразно е издигал глас срещу надценяването на Нютон. Ако днес чуете да говори някой физик – можете да прочетете онова, което казвам, в много популярни трудове, – ще чуете: Нютон е великото име, задало тона в учението за гравитацията, едно учение, чрез което космосът уж за пръв път станал обясним. – Хегел е казал: Какво всъщност е направил Нютон? – Той е облякъл в математически формули онова, което е изразил германският астроном Кеплер. Защото в трудовете на Нютон не се съдържа нищо, което Кеплер вече да не е казал. Кеплер е творил въз основа на онова съзерцание, при което, така да се каже, действа цялата душа, а не само главата. Нютон обаче е вкарал всичко това в система и така е допуснал всевъзможни грешки, например учението за въздействие на Слънцето от разстояние, което не е приложимо за преценката на планетарното движение. При Нютон действително е така, сякаш Слънцето има физически ръце, протяга ги и привлича планетите. – Но германският философ напразно е предупреждавал за опасността британската култура да залее средноевропейската култура в тази област.

Да споменем и друг пример: Гьоте е създал учение за цветовете, възникнало изцяло от средноевропейското мислене, и то ще бъде разбрано едва когато връзките между физическото и духовното бъдат донякъде познати. Светът не е приел Гьотевото учение за цветовете, а Нютоновото учение за цветовете. – Гьоте е създал учение за еволюцията. Светът не го е разбрал, а е приел чак онова, което е било представено по популярен и материалистичен начин в дарвинизма като учение за еволюцията, като учение за развитието. Можем да кажем: важното е да осъзнаем силите, които притежава средноевропейският човек, обкръжен от Мидгардската змия, да не се прекланяме пред рационализма и емпиризма, които се внасят отвън!

Виждате огромната задача, която предстои, виждате величието на идеала. Когато средноевропейската същност се прояви, това изобщо не се забелязва, защото то още, бих искал да кажа, се размива в потока на явленията. Не знам колцина са забелязали следното. Когато нашето духовнонаучно движение трябваше да се освободи от специфично британското направление на Теософското общество по причините, които бяха споменати и във вчерашната публична лекция, и когато още отдавна в духовната област, така да се каже, предварително се случи онова, което сега се извършва във войната – и с основание беше станало по-рано, беше се случило предварително, – тогава обсъдих и обясних всичко това, като посочих някои симптоми. Има глупави хора, които искат да съдят какво е нашето духовнонаучно движение и често са казвали: Е, и това средноевропейско духовнонаучно движение също е тръгнало от онова, което е получило от британското теософско движение. – Тук все пак бих искал да припомня, че съм разказвал как още преди да имам каквато и да било външна връзка с британското теософско движение, съм изнасял в Берлин лекции, които после бяха отпечатани в съчинението ми „Мистиката в зората на новия духовен живот“; казвам това не по лични причини, а защото чрез един симптом то характеризира положението, самата сърцевина на въпроса. В това съчинение никой няма да намери каквото и да било влияние от Запада, а всичко в него е развито чисто от средноевропейския духовен живот, от спиритуалното, мистичното движение от Майстер Екхарт до Ангелус Силезиус. И когато за първи път отидох в Лондон, тогава господин Мийд, един от водещите представители на Теософското общество, каза, че всъщност цялата теософия се съдържала в тази книга – той беше прочел книгата, много от главите на която веднага бяха преведени на английски. – Доколкото хората признаваха, че могат да вървят с нас, дотолкова, разбира се, можехме да се обединим с цялото това начинание; но нищо друго не е било правено.

Ето кое е важното: да осъзнаваме задачите си в средноевропейската духовна култура и никога да не се отклоняваме от тях! От една или друга страна са връщали на англичаните ордените, дипломите и подобни неща. Това може би все пак е по-маловажното. Важното тепърва ще бъде да се върнат нютоновото учение, дарвинизмът с английска окраска, тоест средноевропейският духовен живот да се освободи от тях. А за това може да се научи нещо от начина, по който – свободен от всякакви други влияния – средноевропейският духовен живот се е проявил именно като духовна наука. Но трябва да го осъзнаем, да насочим поглед към същественото и да стоим твърдо на тази почва. Много е своеобразно колко тайнствено всъщност действат нещата.

Помислете само за следния случай: през целия си живот Ернст Хекел всъщност се е стремил да насочи германския светоглед по пътища, изцяло повлияни от британското мислене, от британската същност. В съчиненията на Ернст Хекел изцяло тече британското мислене, британският емпиризъм. А сега той най-много се нахвърля срещу Англия. Това са процеси, които се извършват в подсъзнаваното на душата на средноевропейския човек; това са и неща, които в такава душа са тясно свързани с кармата. Помислете какво означава следното: Хекел застава пред света и казва, че сам е извършил първото велико дело на великия изследовател Хъксли, като е формулирал твърдението за приликата между човешката кост и животинската кост; после той, Хекел, е посочил големия обрат във възгледа за произхода на човека и не е включил в учението за еволюцията нищо освен онова, което е дошло от Запада – и после виждаме как сега е тласкан да се нахвърля срещу онова, което е изградило целия му духовен живот. Това е най-трагичното събитие на съвремието за една такава душа, което изобщо можем да си представим. То е духовен динамит, защото всъщност взривява всички основни стълбове, върху които стои такава душа.

И така поглеждаме в дълбините на онова, което всъщност се извършва сега, но и в ужасното, за което трябва да бъдем нащрек. Само ако действително разглеждаме нещата по този начин, ще можем да ги погледнем отвъд тесния хоризонт, до който днес често се ограничава погледът към тях. Преди всичко ще можем да извлечем една велика поука – и това ще бъде най-хубавата, същевременно най-смиряващата и най-възвишената поука: поуката за предназначението, което Духът на света – властващ, действащ и присъстващ същностно – е отредил на средноевропейския човек, който сега, обвит от Мидгардската змия, е затворен като в крепост, отвсякъде заобиколен от врагове. Едва когато онова, което се случва, стане за нас велик символ на най-дълбокото тъкане и най-дълбоката същност на света, ще се освободим от себичното разбиране на тежките, съдбовни събития на съвремието. И едва тогава ще почувстваме как трябва да станем достойни за онова, което например Фихте е изрекъл в „Речи към германската нация“, също във време, когато Германия е преживявала съдбовни дни; в тези речи той е искал да говори, както сам се изразява, „за германците просто като германци, от германци просто като германци“ и е говорил в онази насока, в която тогава е трябвало германецът просто като германец да говори на германеца просто като германец. Но както тогава Фихте е говорил за всичко, което съставлява германската мисия, кръга на германските задължения, така трябва да преживеем като изгрев на средноевропейското съзнание тежкото, което днес преживяваме в обкръжението на мразещи врагове. Действително едни думи, които се намират в края на речите на Фихте, днес могат да бъдат преобразувани така: За благото на човечеството спиритуалният светоглед трябва да се влее в душите. И към онези, които живеят в Средна Европа, към тях гледа Духът на света, за да станат изразител на онова, което той има да каже и да донесе на човечеството в непрестанно откровение.

И така, без надменност, без възгордяване, без национален егоизъм можем да погледнем онова, което с тяло, кръв и душа синовете на Германия и изобщо на Средна Европа трябва да защитават. Но трябва и да го осъзнаем. Само тогава от огромните жертви, които трябва да бъдат принесени, от страданията, които се леят, може да последва онова, което е за благото на човечеството. Защото стоим на важен праг, на значителен праг, и този праг в развитието на човечеството би могъл да се характеризира така: В бъдеще трябва да се прокара мост над пропастта между физическото и духовното, между физически живото и духовно живото, между земното и онова, което се намира отвъд земната смърт. Трябва, така да се каже, да настъпи време, когато не само ще са живи за нас душите, които се движат във физическо тяло, но и ще се чувстваме включени в онзи по-голям свят, към който принадлежат и душите, които между смъртта и новото раждане живеят без тяло в света, който в широк смисъл наричаме свой. Погледът на хората трябва да се насочи отвъд онова, което може да се види само със сетивно-физическите очи. Действително стоим на прага на това ново преживяване, на това ново съзнание. И онова, което ви казах за разширяването на съзнанието, за развитието му до по-висока степен, трябва да стане общоприет възглед. Средноевропейската култура е подготвена да направи това общоприет възглед; тя действително е подготвена за това.

Показах ви как и най-добрите умове на деветнадесетото столетие и днес още се страхуват да допуснат в съзнанието си онова, което душата има в своите дълбини; само че чрез земните си душевни сили тя още не може да насочи вниманието си към него. Нали съществува онова мислене, в което навлизат свръхсетивните сили и свръхсетивните същества, и това мислене веднага се отваря, когато човек премине през портата на смъртта. Материалистите се страхуват да признаят пред себе си, че човешкото съзнание може да се разшири така, че действително да падне преградата между физическото и духовното преживяване, между онова, което е отсам смъртта, и онова, което е отвъд смъртта. И понеже се страхуват, го отхвърлят като фантазия, като мечтателство, дори като проява на душевно заболяване. Но ще стане ясно, че когато човек премине през портата на смъртта, развива само силите, които има и сега между раждането и смъртта. Само че те действат в такива дълбини, че той сам не ги вижда. Те предизвикват в него неща, които наистина се извършват в него, но към които в обикновения живот вниманието не се насочва. Физическият земен живот не би могъл да протича само със силите, за които човек знае – с тези сили на мисленето, чувстването и волята. Ако човек можеше само да мисли, да чувства и да проявява воля така, както може сега, никога не би бил в състояние например да оформи пластично тялото си така, че мозъкът да съответства на неговите заложби. За това е трябвало да се намесят пластично формиращи сили. Но тези сили вече принадлежат към онова, което душата изобщо вече не възприема във физическото преживяване и което принадлежи на съзнание, по-всеобхватно от онзи сектор на съзнанието, с който разполагаме в обикновения живот.

Когато човек премине през портата на смъртта, съзнанието не му липсва, а отначало той живее в съзнание, което е много по-богато и по-съдържателно от съзнанието тук, във физическия живот. Защото тялото изрязва част от едно по-всеобхватно съзнание и показва всичко, което може да бъде показано, при това всичко само в огледало. Но онова, което се намира в тялото и което човек пренася през портата на смъртта, действително носи в себе си всеобхватно съзнание. И когато човек премине през портата на смъртта, той се намира в това всеобхватно съзнание. Когато минава през портата на смъртта, съзнанието му не е твърде оскъдно, а напротив – твърде изобилно, твърде богато. За това говорих във Виенския си цикъл по Великден през 1914 г. След смъртта човек има по-богато съзнание и ако за известно време изпадне в нещо като сън, след като приключи онзи често описван ретроспективен преглед, предизвикан от етерното тяло, то този привиден сън не е истинско състояние на сън, а е породен от това, че човек пребивава в съзнание, по-богато от тукашното. И както прекомерната светлина, изобилието от светлина заслепява очите ни, така човек е заслепен от изобилието на съзнанието и трябва първо да се научи да се ориентира. Привидният сън се състои само в това човек да се ориентира в това изобилие на съзнанието така, че после да може да го приглуши до онова, което вече е способен да понесе според резултатите от своя живот. Това е същественото. Имаме не твърде малко, а твърде много съзнание и се пробуждаме, когато сведем способността си за ориентиране до онова равнище, което можем да понесем. Следователно след смъртта настъпва приглушаване на изобилието на съзнанието до поносима степен. Такива неща трябва да си изясните чрез подробностите от Виенския цикъл.

Днес искам само да онагледя това с два близки до нас примера. Бих могъл да приведа много такива примери, защото напоследък, а и по-рано, мнозина от кръга на нашите приятели преминаха през портата на смъртта. Но поради особеното естество на обстоятелствата, тъкмо защото става дума за скорошни смъртни случаи, тези размишления са ни, така да се каже, по-близки и бих искал да тръгна от такива примери, за да ви говоря за онова, което може да ни засегне толкова дълбоко, защото се е случило в собствените ни среди, в кръга на нашето духовнонаучно движение.

Неотдавна загубихме една скъпа приятелка, която напусна физическия план, и моя задача беше при кремацията да произнеса слова за душата, преминала през портата на смъртта. Тогава импулсите на духовния свят, които в такъв случай говорят достатъчно ясно, сякаш от само себе си породиха у мен необходимостта да охарактеризирам душевните особености на тази близка душа. И така, предстоеше ни – това беше в Цюрих – кремацията на скъп член на нашето духовнонаучно движение. През онова малко по-дълго време между настъпването на смъртта в сряда вечер и кремацията в понеделник сутрин наистина изпитах, без да съм го искал, идващата от духовния свят необходимост да започна и да завърша словото, което трябваше да произнеса пред ковчега, с думи, които да охарактеризират вътрешната същност на тази душа – разбираемо е, че ретроспективният преглед чрез етерното тяло вече беше приключил. Вътрешната същност на приятелката, отишла си в средата на живота, действително беше такава, че трябваше да се вглъбиш в нея и чрез отъждествяване с нея да я пресъздадеш вътрешно в духа, тоест да оставиш мисленето да се потопи в душата на починалата и да оставиш онова, което тъчеше в душата ѝ, да се влее в собствените ти мисли. Тогава, като насочеше, така да се каже, поглед към тази душа, получаваше възможност да кажеш каква е била тя приживе и каква е още сега, след смъртта. И от само себе си това се облече в следните думи. В началото и в края на кремацията трябваше да кажа следните думи:

Ти пристъпи сред нас. Раздвижената кротост на твоята същност говореше от тихата сила на очите ти – покой, който с душевна пълнота вдъхва живот, се лееше във вълните, с които погледите ти носеха към нещата и към хората вътрешното ти тъкане; – и тази същност одушевяваше гласа ти, който красноречиво разкриваше онова, което скрито живее в красивата ти душа, повече чрез начина на изричане на словото, отколкото в самото слово; ала то се разкриваше напълно без думи пред отдадената любов на съпричастни хора – тази същност, която възвестяваше на възприемчивото усещане благородната, тиха красота на световното душевно творение.

Така чрез отъждествяването с душата в дните преди кремацията, след като ретроспективният преглед чрез етерното тяло беше приключил, се разкри същността на тази душа. Тя още не беше намерила възможност да се ориентира в изобилието на съзнанието. Следователно, когато на тялото му предстоеше кремация, тя, така да се каже, спеше. Погребалното слово беше произнесено – с тези думи в началото и в края. После пламъкът – онова, което прилича на пламък, но не е пламък – обхвана тялото и докато тялото беше обхванато от това, което прилича на пламък, но е само издигащата се топлина и горещина, за душата настъпи сякаш миг на пробуждане. И сега можеше да се види как душата поглежда назад към цялата сцена, разиграла се сред хората, присъстващи на кремацията. Тази душа погледна назад особено към онова, което беше изговорено, после отново започна естественото потъване в изобилието на съзнанието, може да се каже: в безсъзнание. По-късно можеше да се забележи миг, когато отново имаше такъв поглед назад. Това продължава все по-дълго, докато най-сетне стане възможно пълно ориентиране в изобилието на съзнанието. Но оттук може да се види нещо важно. Оказа се именно, че думите, изречени при кремацията и дошли от собствената душа на починалата, тъкмо затова възпламениха в самата нея погледа назад и че в тях имаше нещо пробуждащо за нея. И оттук можем да научим, че едно от най-важните неща след смъртта е да обхванем с поглед собственото си преживяване. След смъртта трябва, така да се каже, да започнем със самопознанието. Тук, в земния живот, можем да минем без самопознание, можем до такава степен да минем без него, че да е вярно онова, което не някой обикновен човек, нито някой обикновен писател, а прочутият професор по философия д-р Ернст Мах – не Фердинанд Маак, него не бих споменал – признава в своя „Анализ на усещанията“, един много прочут труд, приблизително с думите: Като млад веднъж вървях по улицата и изведнъж видях в едно огледало човек, който идваше насреща ми. Помислих си: Какво несимпатично, отблъскващо лице. Колко се учудих, когато открих, че съм видял собственото си лице в профил. – Значи беше видял собственото си лице, което познаваше толкова малко, че можеше да направи такава преценка. И същият професор разказва, че по-късно, когато вече бил прочут професор по философия, му се случило след дълго пътуване да се качи много уморен в един омнибус, а от другата страна също се качил някакъв мъж – отсреща висяло голямо огледало, – и съвсем откровено признава мислите си с думите, че си помислил: Що за западнал, несимпатичен даскал се качва там? – И отново разпознал самия себе си, и добавя: Значи познавах родовия облик по-добре от собствения си. – Това е хубав пример колко малко познава човек себе си в живота дори по външния си облик, ако не е тъкмо някоя кокетна жена, която често се оглежда в огледалото. – Но много, много по-малко познаваме душевните си особености. Много повече ги пренебрегваме. Можеш да станеш прочут съвременен философ и без самопознание. Но човек се нуждае от това самопознание, когато премине през портата на смъртта.

Следователно човек трябва да погледне назад именно към онази точка от своето развитие, от която е преминал през смъртта, и там да познае себе си. Колкото е невъзможно за човека във физическия живот някога да види собственото си раждане, когато поглежда назад с обикновените сили на живота, колкото е невъзможно това раждане някога да застане пред обикновените сили на душата – защото няма човек, който с обикновените душевни сили да може да погледне назад към физическото си раждане, – толкова е необходимо във всеки миг да е пред нас моментът на смъртта, към който поглеждаме назад. Смъртта винаги стои пред очите като последното значително събитие. Тази смърт, гледана от другата страна, отвъд смъртта, е нещо съвсем различно от онова, което виждаме откъм физическата страна. Тя е най-прекрасното преживяване, което изобщо може да се види от другата страна, откъм живота между смъртта и новото раждане. Тя е онова, което се явява като славния образ на вечната победа на духовното над физическото. И понеже се явява като такъв образ, тя непрестанно пробужда най-висшите сили на човешката природа, когато тази човешка природа се намира в духовното преживяване между смъртта и новото раждане. Затова, когато душата поглежда назад, когато се стреми да погледне назад, тя трябва отначало да погледне към самата себе си. Тъкмо при тези случаи, които преживяхме напоследък, беше толкова ясно какво породи подтика да дам и специална характеристика на тази душа, за да откликна на този неин порив: при погледа назад да вижда пред себе си самата себе си в самопознание. Така така нареченото живо взаимодейства с така нареченото мъртво. И все повече и повече ще се осъществява такова общуване от така наречените живи към така наречените мъртви.

Друг случай, който преживяхме напоследък, е този на скъпия ни приятел Фриц Мичер. Макар Фриц Мичер да е по-малко познат на тукашните приятели, той все пак работеше сред много други антропософи чрез своите лекции, чрез онова, което по чудесен начин постигаше в общуването между приятели, чрез начина, по който се приобщи към антропософския живот, така че тъкмо този негов начин трябва да бъде наречен образцов, достоен за подражание – достоен за подражание, защото се стремеше да обхване със съкровения си душевен живот всичко, което според своите заложби се стараеше да събере чрез учеността, а после да го включи в своя духовнонаучен светоглед, като душевните му сили бяха насочени към това да получи научно образование и да го усвои. От този начин на работа особено се нуждаем в желанието си да пренесем плодотворно в бъдещето духовнонаучните идеали. Нуждаем се от хора, които се опитват с разбиране да проникнат в образоваността на епохата, за да я потопят в потока на спиритуалната образованост; които, така да се каже, принасят жертвата да потопят образоваността на епохата в потока на спиритуалното. И тук – а говоря само за неща, които по необходимост са се породили от кармата – кармата доведе дотам да трябва да говоря при кремацията. И тук от вътрешна необходимост се получи така, че отново охарактеризирах същността на скъпия ни приятел в началото и в края на погребалното слово. И трябваше да охарактеризирам тази същност така:

Надежда, която ни дарява щастие: така пристъпи ти в полето, където духовните цветове на Земята чрез силата на душевното битие биха искали да се разкрият пред изследването.

Със същността на чистата любов към истината твоят копнеж бе изначално сроден; да твориш от светлината на духа бе сериозната житейска цел, към която неуморно се стремеше.

Развиваше прекрасните си дарби, за да крачиш с уверена стъпка по светлия път на познанието на духа, неразколебан от противодействието на света, като верен служител на истината.

Упражняваше духовните си органи, та смело и упорито да изтласкват за теб заблудата до двата ръба на пътя и да ти отварят място за истината.

Да изградиш своето Себе за себе си като откровение на чиста светлина, та слънчевата сила на душата мощно да сияе вътре в теб, бе твоя житейска грижа и радост.

Други грижи, други радости едва докосваха душата ти, защото познанието ти се явяваше като светлина, която придава смисъл на битието, като истинската стойност на живота.

Надежда, която ни дарява щастие: така пристъпи ти в полето, където духовните цветове на Земята чрез силата на душевното битие биха искали да се разкрият пред изследването.

Загуба, която дълбоко ни боли: така изчезваш ти от полето, където земните зародиши на духа в лоното на душевното битие зрееха за твоя усет за сферите.

Почувствай как с любов поглеждаме към висините, които сега те зоват към друго творчество. Подай на изоставените приятели силата си от духовните области.

Чуй молбата на душите ни, с доверие изпратена след теб: за земното дело тук се нуждаем от мощна сила от земите на духа, която дължим на мъртвите приятели.

Надежда, която ни дарява щастие, загуба, която дълбоко ни боли: нека се надяваме, че ти, далечен и близък, ще светиш за живота ни, незагубен, като душевна звезда в духовната област.

През следващата нощ душата, която иначе още съвсем не беше успяла да се ориентира, сама изпрати обратно нещо, подобно на отговор и свързано със стиховете, отправени към съществото ѝ при кремацията. Такива думи се изричат така, че собствената душа наистина ги записва, без да може да прибави много от себе си. Те са написани с другата душа като ориентир и произхождат от самата нея. И съвсем не съзнавах, абсолютно не съзнавах, че две строфи са изградени по съвсем особен начин, докато не чух от приятелската душа, преминала през портата на смъртта, думите:

Да изградя своето Себе за себе си като откровение на чиста светлина, та слънчевата сила на душата мощно да сияе вътре в мен, бе моя житейска грижа и радост.

Други грижи, други радости едва докосваха душата ми, защото познанието ми се явяваше като светлина, която придава смисъл на битието, като истинската стойност на живота.

Едва сега можех да знам защо тези строфи са изградени така; изговорих ги точно така, че да гласят:

Да изградиш своето Себе за себе си като откровение на чиста светлина, та слънчевата сила на душата мощно да сияе вътре в теб, бе твоя житейска грижа и радост.

Но всяко „теб“ се върна като „мен“, всяко „твой“ – като „мой“; така преобразени, тоест изговорени от душата за собствената ѝ същност, строфите се върнаха.

Това е пример как се осъществява общуването, как във времето след смъртта вече съществува взаимната връзка между тукашния и тамошния свят. Смисълът на нашето духовнонаучно движение е свързан с проникването на това осъзнаване в човешките души. Благодарение на духовната наука и светът на онези, които живеят между смъртта и новото раждане, ще стане за нас свят, в който съзнаваме, че се намираме заедно с тях, и така тя ще разшири за човечеството света отвъд тясната област на действителността, в която човек засега се намира. А това е тясно свързано с онова, което трябва да съществува в Средна Европа. И който е слушал внимателно, ще намери тъкмо в думите, отправени към душата на Фриц Мичер, онова, което е дълбоко свързано с този смисъл на нашето духовнонаучно движение, защото от дълбока вътрешна необходимост бяха изречени думите:

Чуй молбата на душите ни, с доверие изпратена след теб:

За земното дело тук се нуждаем от мощна сила от земите на духа, която дължим на мъртвите приятели.

Понякога можем да се усъмним – макар и не въз основа на действителността, а все пак въз основа на преходните времена – дали душите, въплътени в плът тук, на тази Земя, действително ще направят достатъчно за благото на човечеството и Земята от онова, което действително е необходимо да се направи за духовното разбиране на света. Но който пълноценно и живо участва в духовнонаучното движение, не може да се отчае и поради това, че знае: в потока, в който се намираме в тялото, действат силите на онези, които са се издигнали в духовните светове, след като тук са се почувствали по-силни, понеже са приели в себе си духовната наука. И сякаш се разбираме с приятелска душа, преминала през портата на смъртта, когато отправим след нея думите за онова, което можем да получим за едно духовно движение благодарение на силата на приятеля; когато можем, така да се каже, да се разберем с нея, за да останем съединени със силите ѝ, така че винаги да я имаме сред нас, така че тя винаги да продължава да действа сред нас. В духовната наука не става дума само да приемаме идеи, понятия и представи, не става дума само за това, а да създадем тук, на Земята, едно движение, едно духовно движение, в което действително да внесем спиритуалните сили.

Тъкмо в този миг усещанията, които може би одушевяват тукашните ни приятели, ни подтикват да насочим мислите си към душата на онзи, който винаги посвещаваше силите си на този клон. За да изразим желанието си да се чувстваме свързани и с него, да съзнаваме, че сме съединени със силите му, след като той премина през портата на смъртта, ставаме от местата си. Всички лайпцигски приятели знаят за коя близка душа говоря и несъмнено с развълнувани сърца отправиха мислите си към тази душа.

Това бяха представите, които имах задачата да направя близки на сърцата ви днес, когато ни беше позволено да бъдем заедно. Тези думи бяха одушевени от съзнанието, че тежките, съдбовни дни, в които живеем, трябва отново да бъдат сменени от дни, които ще преминават мирно над Земята и в които ще действат силите на мира. Но предвид начина, по който много, много неща ще бъдат силно преобразени от онова, което сега се случва в земния живот на човечеството – нещо повече, трябва да бъдат преобразени, – ние, които изповядваме духовната наука, трябва особено да помним колко голямо значение има следното: онова, което може да се осъществи чрез хората, чиито души могат да бъдат озарени от уверените в бъдещето мисли на духовната наука, трябва да се осъществи върху почвата, за която се пролива толкова кръв, за която сега толкова често души минават през портата на смъртта и върху която скърбят толкова много бащи и майки, братя и сестри, синове и дъщери.

Наистина от земната почва към духовните висини ще трябва да се издигнат мислите, които идват от съзнанието за живата връзка на човешката душа с духовния свят. Сега в тези духовни светове ще влязат души и ще има духовни сили, породени тъкмо от тежките ни съдбовни дни. Помислете колко много хора в разцвета на годините си през това време минават през портата на смъртта! Помислете, че етерните тела на тези хора, които минават през портата на смъртта между двадесетата и тридесетата, между тридесетата и четиридесетата си година, са етерни тела, които още десетилетия наред биха могли да поддържат тялото тук, във физическия живот. Тези етерни тела се отделят от физическите тела, но още запазват в себе си силите да действат тук, за физическия свят. Тези сили ще продължат да действат в духовните светове, отделени от етерните тела, които са преминали неизразходвани през портата на смъртта. От неизразходваните етерни тела на героичните бойци ще дойде сияйно светла духовност за спиритуалното благо и напредъка на човечеството. Но онова, което се стича оттам надолу, ще трябва да се срещне с мислите, които могат да се излъчат от душите, способни благодарение на духовната наука да носят тези мисли с духовно съзнание. Затова можем да обобщим в няколко думи мислите, които днес представихме пред душата си: тези думи показват връзката на съзнанието, носено от духовнонаучните мисли, с днешните събития и изразяват как пространството за идващото мирно време ще трябва да се изпълни с мисли, издигащи се в духовните светове от души – от души, преминали през духовната наука. Тогава онова, което в нашето време се извоюва, постига с толкова големи жертви, с кръв и смърт, ще може да разцъфти и да даде плод в правилния смисъл, ако се намерят души, които с духовно съзнание насочват мисълта си нагоре, към царството на духовете. Затова, мислейки за днешните толкова тежки, съдбовни дни, можем да кажем:

От смелостта на бойците, от кръвта на битките, от страданието на изоставените, от жертвените дела на народа ще израсне духовен плод – ако душите, съзнаващи духа, насочат своята мисъл към царството на духовете!