КОСМИЧЕСКИ ВЪЗДЕЙСТВИЯ ВЪРХУ ЧЛЕНОВЕТЕ НА СЪЩНОСТТА НА ЧОВЕКА ПО ВРЕМЕ НА СЪН – ОКУЛТНАТА ОСНОВА НА КОЛЕДНИЯ ПРАЗНИК – СМИСЪЛЪТ НА ЖЕРТВЕНИТЕ СМЪРТИ

Виена, 7 май 1915 г.

През тези дни намерението ми трябва да бъде да доближа до душите ни нещо от онова, което от гледна точка на духовната наука може да хвърли известна светлина върху великите събития на нашето време. И затова следващата неделя моята задача ще бъде да насоча нашите усещания към определени гледни точки, които могат да хвърлят известна светлина тъкмо върху онова, което сега трябва да вълнува сърцата и душите ни в най-дълбок смисъл. Но днес бих искал да подготвя, така да се каже, основа за това, като насоча душата ви към определени могъщества и сили: те действат в историческото съществуване на хората, могат да бъдат познати само чрез онези прозрения, които духовната наука е в състояние да даде, и не са непосредствено възприемаеми от всекидневното съзнание. Днес бих искал да посоча факти от развитието на човешкия живот, проявяващи се в историческия му ход, повече или по-малко подсъзнателни факти. Но нека изходим от следното: онова, което скрито се извършва с всеки човек, се познава в последователни степени на свръхсетивното познание – в така нареченото имагинативно познание, в инспирираното познание и в интуитивното познание, както знаете от изложението в книгата „Как се постигат познания за висшите светове?“. Още вчера в публичната лекция подчертах, че винаги трябва да помним: когато познавачът на духовната наука казва нещо за духовните светове чрез своето познание за имагинативните, инспирираните и интуитивните възприятия, той не добавя нищо, което и без неговото познание да не съществува в духовните области, в които живее всяка човешка душа. Познавачът на духовната наука само обръща внимание на онова, което винаги живее и се движи в света, и на това как отделната човешка душа е поставена в него. Така че това знание е важно за всяка човешка душа, а не само за онзи, който има намерението да навлезе в потока на окултните преживявания: знанието за онова, което при всички обстоятелства е вътрешна действителност за душата, но не може да бъде познато чрез обикновеното възприемане на живота.

И така, бих искал да изходя от някои факти на имагинативното възприятие за човешката природа изобщо. Всекидневно наблюдаваме как едно загадъчно събитие, поне загадъчно за външната наука, навлиза в живота ни с ритмично редуване: будуването и сънят. Отдавна знаем, че в будно състояние принадлежим на физическия земен свят с нашите четири човешки члена: физическото тяло, етерното тяло, астралното тяло и Аза. Знаем, че в състоянието на сън, тоест от заспиването до събуждането, сме във физическия свят само с физическото си тяло и с етерното си тяло, че с астралното си тяло и с Аза, така да се каже, се оттегляме в чисто духовния свят. Онова, което се разкрива пред духовното съзерцание на духовния изследовател, можем да охарактеризираме така: Духовният изследовател наблюдава например какво непрестанно се извършва с човека, когато при заспиването той напуска физическото и етерното си тяло и с астралното си тяло и Аза се отправя в областта на висшия свят. Духовният изследовател просто наблюдава онова, което става тогава с човека – с всеки човек при всяко заспиване. Така че можем да кажем: Духовният изследовател наблюдава само онова, което би се разкрило пред всяка човешка душа, ако в състояние на пълен сън, а не на сънуване, тя можеше да погледне надолу към света така, че сред нещата в него да намери физическото и етерното си тяло като нещо извън нея, тоест извън спящата душа.

Но не бива да си представяме, че тогава от гледната точка на съня виждаме онова, което сме напуснали и в което сме оставили физическото и етерното си тяло, така, както с физическите си очи виждаме онова, което ни заобикаля във физическия свят. За да виждаме заобикалящото ни така, както го виждаме от събуждането до заспиването, е необходимо да си служим с физическите си очи, с физическите си сетивни органи. Не си служим с тях, когато сме извън физическото тяло и етерното тяло. Ако в състоянието на сън внезапно станехме ясновиждащи, никой от нас не би възприемал нищо от онова, което виждаме по време на будуването, във вида, в който го виждаме, когато сме будни. Там съвсем не възприемаме и физическото и етерното си тяло така, както възприемаме физическото тяло, когато погледнем в огледало. Напълно погрешно е да се вярва, че гледаме физическото и етерното тяло тъй, сякаш с астралното си тяло и с Аза се навеждаме над физическото и етерното тяло. Това не е така. Пред имагинативното познание – нека помним добре: имагинативното познание – се разкрива следното: накрая всичко онова, което сме свикнали да виждаме в будно състояние, изчезва за нас, действително изчезва за момента. И когато виждаме физическото и етерното си тяло, те не са такива, каквито са в будно състояние, а действително физическото и етерното ни тяло ни се явяват сякаш разширени до цял свят; явяват ни се свързани с целия земен свят. Насочваме поглед натам; съзнаваме, че гледаме физическото и етерното тяло. Но ги виждаме така, че отначало те в известен смисъл са единственият свят за нас. Както в будно състояние имаме около себе си планини, реки и облаци, слънце и звезди и така нататък и ги гледаме като свое обкръжение, така, когато сме извън физическото и етерното си тяло и гледаме обкръжението си, виждаме тези свои физическо тяло и етерно тяло сякаш разширени до цял свят. Не виждаме абсолютно нищо друго. Гледаме ги така, както иначе гледаме различните неща на нашата Земя. Гледаме собствената си телесност като цял един свят.

И забележителното е, че при преминаването към заспиването усещаме този свят, към който гледаме, така, както усещаме Земята през пролетта, когато, освободена от зимната снежна покривка, тя ражда отделните зелени кълнове, когато отново се готви за растежа, за вегетацията на онова, което се образува върху нея, когато всичко отново започва да покълва и избуява. Когато при заспиването гледаме физическото и етерното тяло, разширени до цял свят, ги виждаме така, че можем да ги усетим като планета, пробуждаща се през пролетта. И това продължава през цялото състояние на сън. Онова, което виждаме там в могъщи образи, които действително ни се явяват с размерите на планета, се готви да посрещне своето лято, както Земята се готви да посрещне своето лято, когато пролетта е към края си. И така преминаваме през състоянието на сън, когато го преминаваме както трябва. В състоянието на сън стигаме, така да се каже, до точката, в която усещаме: Физическото и етерното ни тяло довеждат покълващото и избуяващото до цъфтеж, дори до образуване на плодове; навсякъде всичко расте и се развива. Ако трябва да се изразя по-подробно, ще трябва да кажа следното: за имагинативния поглед разкриващото се по този начин наистина е парадоксално – когато наблюдаваме отвън случващото се с тялото ни и го сравняваме с растителния свят, изглежда, сякаш корените проникват отгоре, а растенията израстват с цветовете си навътре в нашето тяло, докато с физическото си съзерцание усещаме, така да се каже, повърхността на нашата Земя и съзнаваме как върху нея нещата избуяват отдолу нагоре, растат и се развиват. Следователно усещаме един напълно обърнат свят, а плодовете се потапят навътре. Тогава узнаваме, че това потапяне на плодовете навътре действително изразява онова, което после съзнаваме като укрепващото действие на съня. И от това знаем, че физическото и етерното ни тяло действително получават силите от целия космос, когато преминаваме в състоянието на сън – защото всичко, което съзерцаваме така в имагинацията, са сили. Наблюдаваме как от космоса идват сили, изразяващи се в образуването на растения, които израстват от света навътре. Виждаме как космосът тласка цяла растителност навътре в нашата телесност. И тогава добиваме сигурното знание, че при заспиването напускаме тялото си, защото от събуждането до заспиването с Аза и астралното тяло лишаваме физическото си тяло и етерното тяло от въздействията на космическите сили. Като сами излизаме, освобождаваме физическото си тяло и етерното тяло за въздействията на целия космос, който изпраща в нас онези свои сили, които има в елементарен, а не във физически вид и които се изразяват за нас в описаните имагинации. Така всеки път, когато заспим, се установява връзка на физическото тяло и етерното тяло с целия космос. Докато в будно състояние живеем във физическия свят, по време на съня физическото и етерното ни тяло действително живеят в онова, което наричаме елементарен свят, света, състоящ се само от сили, които ни се представят в описаните имагинации. А самите ние къде сме с нашия Аз и с астралното тяло? Често сме го описвали и то е изложено в различни съчинения: с Аза и астралното си тяло сме в света, описан като света на висшите йерархии, сред съществата, които наричаме Ангели, Архангели, Архаи и така нататък. В тези същества и в техния свят се потапят Азът и астралното тяло. Както, когато сме будни, знаем за съществата на животинския, растителния, минералния свят и като хора, така да се каже, стоим над този свят, като го приемаме в мислите си, така самите ние биваме приемани като мисли от съществата на висшите йерархии. И значителното е, че можем да кажем: Докато тук долу физическото и етерното ни тяло влизат във връзка със силите на целия космос, от заспиването до събуждането самите ние сме мислени, сякаш сме истински същества, изтъкани от мисли и от същността на волята; съществата на висшите йерархии ни мислят. – Както мислим природата, така съществата на висшите йерархии мислят нас. Затова, строго погледнато, съвсем не е правилно да се казва, че когато излезем от физическото тяло, мислим света. Всъщност е правилно да се каже, че преживяваме как светът на висшите йерархии ни мисли. Както мисълта би трябвало да се усеща по време на будния живот, ако имаше съзнание, така би трябвало да преживяваме себе си като мислите на висшите същества, когато сме извън физическото си тяло.

А как преживяваме повторното събуждане в това наше имагинативно познание? Когато постепенно трябва да се подготвим за събуждането, действително го преживяваме така, както преживяваме във външната природа настъпването на зимата с всичко разрушително, сковаващо и унищожително, което тя носи за покълващия и избуяващ летен живот – отново можем да сравним имагинацията с външната природа. И както зимата донася на Земята мраза и студа и унищожението на лятното великолепие, така самите ние се потапяме във физическото тяло и етерното тяло. Със събуждането подготвяме гибелта на силите, които действително са навлезли от елементарния свят на космоса във физическото ни тяло и етерното тяло като растителност, дори като животински свят, както зимата подготвя гибелта на лятното великолепие. И докато сме будни, с присъствието си във физическото и етерното си тяло действително ги привеждаме в състояние, подобно на онова, в което космическите условия привеждат Земята, когато е зима. Разпростираме зимата върху собствената си физическа и етерна същност, като навлизаме в нея. Оттук същевременно виждате как онова, което често се използва като сравнение от физическа гледна точка, не е вярно за духовното съзерцание. Разбира се, по силата на чувството си човекът вече съзнава, че е свързан с целия космос и че преживяното от него е, така да се каже, микрокосмическо отражение на макрокосмоса. Но когато действително иска да сравни нещо от микрокосмическия си живот с макрокосмическия живот, е склонен да каже: Събуждането е като настъпването на пролетта в нашия живот, а будният живот е като лятото. И есента е като вечерната умора, животът в сън е като зимата. – Действителността е тъкмо обратната. Летният живот е животът в сън, а зимният живот е будният живот. Това е истината. Но когато действително изследва тези отношения, духовният изследовател установява следното: докато неговият Аз и астралното му тяло се издигат така в областите на висшите йерархии и висшите същества, така да се каже, ги мислят, във физическото му тяло и етерното тяло действа не само онова, което е в елементарния свят; в тях действат и определени същества от висшите йерархии. Във физическото и етерното ни тяло действа не само елементарният свят, състоящ се от сили; в тях действат и действителни същества, същества от висшите йерархии. И тогава се разкрива забележителното: можем да забележим как в мига на заспиването влизаме в съвсем други отношения от онези, в които сме по време на будуването. Както казах, всичко, което може да се изрече по този начин, се основава на това, че духовното изследване ни позволява да наблюдаваме как стоят нещата със заспиването и събуждането. И пред него се разкрива, че от събуждането до заспиването върху физическото и етерното ни тяло действа и онова същество от висшите йерархии, което трябва да усещаме като Духа на народа, като Душата на народа, към която принадлежим. Когато се събужда, човекът се потапя не само във физическото и етерното си тяло, но и в процесите, които се извършват в тях чрез онова, което върши неговият Дух на народа. Разкрива се нещо особено: при заспиването човекът се потапя не само в онези същества от висшите йерархии, които съответстват на индивидуалното му развитие, но и в такива духовни същества, които трябва да разглеждаме като Духове на народите – моля да го забележите добре, защото на нас, които искаме да проникнем в духовната наука, подобава да разглеждаме световната взаимовръзка по-дълбоко, отколкото външното възприятие може да я разглежда. А именно от заспиването до събуждането човекът се потапя във взаимовръзката на всички останали Духове на народите, само не и на онзи, който е неговият собствен.

И така, нека добре запомним това: По време на будуването живеем потопени в духовните факти, които собственият Дух на народа осъществява във физическото и етерното ни тяло. От събуждането до заспиването живеем, така да се каже, заедно със собствения Дух на народа. Но наред с нашия Дух на народа в света съществуват и всички останали Духове на народите, принадлежащи на другите народи. При заспиването се потапяме във взаимовръзката на другите Духове на народите, не в един отделен друг Дух на народа – придържайте се строго към това, – а в онова, което те вършат заедно, което вършат, така да се каже, обединени, като общност. През нощта от тази взаимовръзка е изключен само собственият Дух на народа. Не можем да избегнем връзката и с всички онези Духове на народите, които принадлежат на другите народи, сред които в дадена инкарнация не сме инкарнирани. Защото, докато при дневното будуване принадлежим на своя Дух на народа, в състоянието на сън принадлежим на другите Духове на народите, но само на тяхното съзвучие; докато в будно състояние принадлежим на намеренията на отделния Дух на народа, в чиято област сме родени в дадена инкарнация.

Но има начин и по време на състоянието на сън да се потопим, така да се каже, в съществото на един отделен друг Дух на народа. Докато в нормално състояние, будни, живеем в собствения си Дух на народа, съответно в неговата дейност, а в съня – в съзвучието на другите Духове на народите, можем по време на сън да се потопим в един отделен Дух на народа, ако в живота развием наистина пламенна омраза към онова, което този друг Дух на народа върши. И колкото и гротескно да звучи, това все пак е вярно – а в нашето движение трябва да можем спокойно да понесем такива истини –: когато човекът наистина изпитва пламенна омраза към областта на един народ и тази омраза произтича от най-вътрешната му същност, той сам се осъжда през нощта, докато спи, да бъде с Духа на народа от тази народностна област, да бъде заедно с него.

Тук се докосваме до истини, които ни дават възможност да видим, че животът зад онази завеса, скриваща духовните светове от всекидневното наблюдение, започва да придобива дълбока сериозност и че в известно отношение вече е неудобно да бъдеш последовател на духовната наука. Защото от определени отправни точки духовната наука започва да се отнася с най-дълбока сериозност към отношения, които в живота се смятат за неудобни и от които по милост действително сме пощадени, тъй като животът в обикновения смисъл не ни разкрива истината. Макар, разбира се, във външния живот да трябва изцяло да се съобразяваме с изискванията на този външен живот, трябва да приемем напълно сериозно един такъв принцип, когато в областта на духовната наука се издигаме до онези области, където започват други особености на живота. В книгата „Как се постигат познания за висшите светове?“ се казва, че онова удобно единство на човешкото същество, в което живеем във физическия свят, престава да съществува в мига, когато човек се издигне в духовния свят – а всеки човек е в духовния свят, тук става дума само да се познае онова, което винаги е налице. Човешкото същество претърпява разделения; освен онези разделения, които са споменати там и които можем да наблюдаваме след срещата с Пазача на прага, настъпват и някои други разделения, например онова, което трябва да има дълбоко значение за целия ни сърдечен живот. Трябва да признаем, че народността, към която принадлежим, е част от цялостния процес на развитието на Земята, като същевременно в дадена инкарнация сме длъжни да изпълним изцяло дълга си към нея и да ѝ отдадем изцяло любовта си. Трябва да сме наясно, че като същества, които в Аза и астралното тяло са и духовни, действително принадлежим на цялото човечество и в своите импулси трябва да сме съпричастни към чувствата на цялото човечество. Духовната наука не ни позволява да живеем в нея едностранчиво; напротив, трябва да можем да приведем тези две страни на нашето същество в пълно съзвучие.

Трябва да сме наясно, че с чувството си към собствената народност трябва да съгласуваме онова, което ни събира с цялото човечество, макар като хора в настоящата си инкарнация, дори и като познавачи на духовната наука, да можем да обичаме своята народност така, както който и да било може да обича народността си. И именно духовната наука е издигането до това събиране с цялото човечество, защото ни разкрива, че в Аза и астралното си тяло сме свързани с цялото човечество. Да се постига хармония между противоположности – това духовната наука все повече и повече изисква от онзи, който навлиза в нея със сериозност и достойнство. И е пагубно истинската духовна наука да се смесва с онази неясна мистична суетня, която все иска да преплита потребностите на външния, физическия живот с онова, до което трябва да се издигнем, когато се потапяме в духовния свят. Защото неясната мистика – онази, която навсякъде иска да внася във всекидневния живот онова, което се показва в правилната светлина едва чрез духовната наука, – тази неясна мистика например никога няма да може да съгласува любовта към собствената народност с любовта към цялото човечество и ще доведе до размит мистичен космополитизъм. Можем да го сравним, както вече съм правил, с онова, което неясните теософи непрестанно говорят за равенството и равноценността на всички религии на Земята. Разбира се, абстрактно можем да кажем: Всички религии на Земята съдържат истината. Но това е точно същото като да кажем: На масата има черен пипер, сол, червен пипер и какво ли още не и всичко това са добавки към храната. Захар, черен пипер, сол и червен пипер – всичко е едно и също; затова ще сложа червен пипер в кафето и захар в супата, защото всичко е добавки към храната. Точно на същото логическо равнище стоят онези, които в неясна мистика само бръщолевят за единното ядро на всички религии, вместо да се задълбочат в действителната същност на всяко отделно нещо, което се явява в нашето земно развитие. Не е важно само непрекъснато да подчертаваме: Всички народи в известен смисъл са само израз на общочовешкото, а да познаем именно специфичните задачи, които са дадени на отделните народи чрез техните Души на народите. И опорна точка за това дава лекционният цикъл „Мисията на отделните Души на народите във връзка със северно-германската митология“, който отдавна е отпечатан, който бе изнесен няколко години преди избухването на войната, който не възникна под влиянието на войната и към който затова не може да се отправи упрекът, че е възникнал под въздействието на впечатленията от войната.

Тъкмо в наше време е важно да се замислим за такива сериозни неща, за да може човекът да намери хармонията между всеобщата любов към хората и любовта към народа. Няма нужда да се боим да охарактеризираме особеностите на отделните народи, на всеки отделен народ, доколкото той е народ – отделният човек винаги се издига над своя народ. Само че, както личи още от направените от мен бележки, това, разбира се, трябва да става без омраза. Както не можем да познаем действителната същност на отделното растение, ако мразим растението и описваме онова, което изпитваме като омраза, така не можем да познаем особеностите на един народ, ако описваме онова, което мразим у народа, или ако включваме в описанието онова, което идва от чувства на омраза.

И така, онзи, който може да се издигне до гледните точки на духовната наука, трябва винаги да се стреми да вижда същността на света в хармонията на множеството, а не в еднообразното единство. И човекът трябва да намери възможност да изпитва цялата възможна топлота към своята народност – цялата топлота, без в това да е нужно да отстъпва на никого, който не се стреми към духовната наука, – и от друга страна, да съчетае тази топлота с онова, което отново ни събира с цялото човечество като с едно велико, цялостно същество, доколкото принадлежим на цялото човечество.

Както казах, вдругиден ще продължим с тези неща. Сега обаче искам да отбележа следното: когато преминаваме от будното си състояние в състоянието на сън и по този начин съществата на висшите йерархии ни приемат в себе си, всъщност същевременно отхвърляме онова, което чрез физическото и етерното ни тяло ни свързва с отделната инкарнация. Следователно в съня отхвърляме и националната си същност. Чрез съня ставаме само хора, хора с всички особености, които трябва да имаме благодарение на онова, което сме придобили като хора. Но когато като духовни изследователи съзерцаваме какво става с човека както в будно състояние, така и по време на сън, същевременно възприемаме, че докато спи, човекът живее със своя Аз и своето астрално тяло в духовния свят, също както физическото и етерното му тяло по това време принадлежат на големия свят; че този наш собствен живот, който протича, така да се каже, вътре в кожата ни, престава; и че разширяваме своето Себе до голямото Себе. А помислете, че всъщност в рамките на всеки двадесет и четири часа преминаваме през едно лятно и едно зимно състояние. През това лятно и зимно състояние преминава и Земята, но тя го прави в течение на годината. Защо Земята преминава през тези състояния в течение на годината? Защото Земята е същество като нас самите, само че на друго стъпало на йерархиите. Когато разглеждаме цялата Земя физически, такава, каквато е около нас, тя е само тялото на Земята; и както носим в себе си своето духовно-душевно, така и Земята има своето духовно-душевно. Разликата е само в това, че будуваме и спим в рамките на двадесет и четири часа, а Земята будува и спи в течение на годината. Тя будува от есента до пролетта и спи през лятото. Така че, когато живеем през лятото, всъщност винаги можем да кажем: Живеем потопени в спящата Земя. – А когато живеем през зимата: Живеем потопени в будуващата Земя. – Не е така, че Земята будува през лятото и спи през зимата, както можем да кажем с едно банално сравнение, взето от обикновения живот. Напротив, вярното е, че с идването на есента Земята се пробужда като душевно-духовно същество и е най-будна в средата на зимата. Духът на Земята мисли най-много в средата на зимата и започва постепенно да преустановява мисленето си с приближаването на пролетта; и спи, когато външният живот покълва и избуява; през лятото Духът на Земята спи.

Но като хора сме свързани не само с тялото на Земята чрез физическото си тяло, а и с Духа на Земята. От различните лекции знаем, че чрез Мистерията на Голгота с Духа на Земята се е съединил духът, който наричаме Духа на Христос. От Мистерията на Голгота насам в онова, което е Духът на Земята, живее Христовият дух. Затова, ако хората искат да честват празник, който да изразява за тях присъствието на Христовия дух в Духа на Земята, за кое време трябва да определят този празник? Трябва да определят този празник за зимата, за средата на зимата, а не за лятото. Това е празникът Рождество Христово. По тази причина празникът Рождество Христово и онова, което се развива от него, се определят за зимата. Това произлиза от правилното познание на онези, които някога са установили християнския празничен календар. Празникът Рождество Христово е определен въз основа на окултните истини, а не на исторически факти. Защото наистина при сегашното състояние на човечеството през зимата човекът е свързан с най-будното състояние на земното битие, потопен със своето духовно-душевно в духовно-душевното на Земята. Тогава живее в будуващата Земя.

А какво ли са правили древните народи, за които знаем, че са изградили своето служене на света и своето познание за света върху един вид съновидно ясновидство? Те трябва да са се опирали предимно на онова, което живее в спящия Дух на Земята, когато Духът на Земята спи най-дълбоко, когато се е оттеглил най-дълбоко в своето спящо състояние. Тогава – за разлика от по-новото човечество – трябва да са се издигали до онова, което по несъзнаван начин им е вдъхвало истината такава, каквато е трябвало да бъде за тях. Затова в средата на лятото намираме Еньовден, празнуването на Еньовден, летния празник у народите, чийто култ е черпел познанието си от едно по-скоро сънно, съновидно състояние – в противоположност на празника Рождество Христово, който подхожда на по-новото човечество.

Онова, което така е установено външно и което нашата материалистична епоха вече изобщо не разбира, наистина има своите дълбоки основания в духовната действителност. И сега живеем в епоха, когато хората отново трябва да започнат да мислят, да чувстват и да усещат по съвсем различен начин от този през изтеклия период. Изтеклият период е имал задачата да доближи до хората царството на материалистичното мислене и усещане. И тъкмо последните столетия, през които са преминали човешките души, е трябвало да доближат до хората материалистичното мислене и усещане. Нещата стоят така, че земното развитие е трябвало да премине през материалистичния период. Не постъпваме добре, ако отправяме към материализма само остра критика. Той е трябвало някога да навлезе в земното развитие. Но сега живеем в епоха, когато материализмът отново трябва да бъде преодолян, когато в човешките души отново трябва да навлезе спиритуално съзерцание. И всички онези, които в собствената си душа се чувстват привлечени към нашите духовнонаучни стремежи, към нашия духовнонаучен светоглед, имат повече или по-малко ясно или смътно усещане за това: усещат, че сега е настъпило времето човекът съзнателно да приеме в себе си духовния свят, докато по-рано е трябвало да го вижда съновидно. И за това съществува духовната наука.

И така, изтеклият период е бил периодът на материализма. И понеже човечеството е трябвало, така да се каже, да се потопи в материализма, силният импулс, който отново го извежда нагоре, е трябвало да действа именно през епохата на материализма. Това е Христовият импулс. И когато Христовият импулс навлиза в земното развитие, тогава вече започва и подготовката. Тя се разгръща истински чак през XIV, XV век. Но когато той идва, вече се подготвя потапянето на човечеството в материализма. Христовият импулс съществува като обективен факт в световното развитие, но тъкмо през времето, когато той присъства, хората са най-малко подготвени да го разберат. Сега живеем в епохата, когато трябва да започне и действителното разбиране на онова, което е съществувало.

Какво виждаме следователно? В досегашното развитие виждаме един забележителен ход на Христовия импулс. Виждаме, че когато чрез Мистерията на Голгота този Христов импулс навлиза в развитието на човечеството, хората изобщо не го разбират. Защото нека се опитаме да си съставим представа какво са правили хората с умността си. Тъкмо през първите и следващите столетия след навлизането на Христовия импулс виждаме как се създават всевъзможни богословски системи, как хората спорят как трябва да си представят Троицата и така нататък. В течение на столетия виждаме безкрайни богословски разпри и вероятно бихме избрали най-лошия път, ако днес се опитаме, да речем, от тези богословски разпри да разберем как Христовият импулс е действал през онези столетия. И хората, които тогава са се препирали как да го разбират, също не са разбирали нищо от начина, по който Христовият импулс присъства в еволюцията.

Нека се опитаме да си изясним как той действително е действал. За тази цел искам да приведа отделни факти. Нека вземем събитието от IV век, от 28 октомври 312 година, което изцяло определя по-късната карта на Европа: Константин, наречен „Велики“, синът на Констанций Хлор, потегля срещу Максенций, владетеля на Рим, и удържа победа над него, с което тогава и християнството удържа победа във външен план в западния свят. След това Константин издига християнството в държавна религия и така нататък. Но благодарение на своята умност ли прави това? На умност ли се дължи онова, което става тогава? Не можем да кажем това. Какво всъщност се случва? Когато Максенций, владетелят на Рим, научава, че Константин настъпва, най-напред се допитва до Сибилинските книги. Следователно той се заема да разбере световните явления по съновиден начин. И от тези книги получава указанието: Правилното дело ще извърши онзи, който като владетел на Рим напусне града и даде сражение извън Рим. Това е почти най-необичайното, което е можело да се помисли. Защото Константин има много по-малка войска от Максенций и без съмнение не би могъл да постигне нищо, ако Максенций беше останал в Рим. Но по съвета на Сибилинските книги Максенций излиза от Рим. Обаче и във войската на Константин победата не се дължи на пълководците. Напротив, Константин сънува сън, в който му се явява символът на Христос. Вследствие на този сън той нарежда пред войските му да носят кръста като символ на Христос. Той поставя поведението си в зависимост от онова, което му разкрива сънят. Тази битка, която тогава определя картата на Европа, е решена от сънища и пророчества, а не от умността на хората; не пълководците я водят. Всичко в Европа би се развило по друг начин, ако тогава събитията се бяха определяли от съзнанието на хората, а не от въздействието, идващо от дълбините на подсъзнаваното – именно от онова, за което хората не са знаели.

Богословите спорят какво е Христос, дали е роден във вечността с Отца, дали е роден във времето, дали е равностоен на Отца и така нататък. Онова, в което проникват с мислите си, не съдържа нищо от Христовия импулс. Но той действа вътре в хората, в подсъзнаваното. Действа чрез астралните тела, а не чрез Азовете. Христовият импулс е реалност, действителност и действа, без да е нужно хората да го разбират. Това е важното, същественото. Начинът, по който Христос е действал, е толкова независим от разбирането на хората за него, колкото протичането на една гръмотевична буря е независимо от онова, което хората са научили при работа с електростатичната машина или по друг начин във физическата лаборатория. Сега е времето съзнателно да се вглъбим в действието на Христовия импулс. Но във всичко, което се е случвало в историята, Христос винаги е действал като сила.

Нека от този пример преминем към друг от по-късно време. Тук обаче трябва да си припомним онова, което ви изложих. За епохата, в която се надига материализмът, е важно да знаем следното: ако човекът иска да се вглъби в духовния свят, най-добре е да прави това през зимата. Затова през тази епоха навсякъде възниква възгледът, че в посочените нощи в средата на зимата особено надарени хора биват удостоявани с инспирации от духовния свят. Навсякъде сред народите има легенди и предания за особено надарени хора, които не преминават през посвещение, а са удостоени да получават инспирации по силата на самата си природа, чрез действащите в тях елементарни сили; тези легенди и предания ни разказват как хората получават инспирации през нощите от Бъдни вечер до Богоявление, през тринадесетте зимни нощи. Има една много красива легенда, открита в Норвегия не много отдавна – легендата за Олаф Астезон, който на Бъдни вечер отива до църквата и заспива. Той спи до 6 януари; и когато се пробужда, умее да разказва чрез имагинации за онова, което се е случило в царството на душите, в царството на духовете, както го наричаме. Изразява го в образи, но го е преживял през тези тринадесет нощи. И такива легенди се срещат навсякъде. Те съвсем не са онова, което днес се нарича легенди. В действителност винаги е имало хора, удостоени с тази благодат, които чрез действащите в тях елементарни сили са преминавали, така да се каже, през природно посвещение – онова посвещение, през което човекът може да премине чрез волята си, ако вярно следва предписанията на пътя на посвещението. Така че можем да кажем: В епохата на материализма винаги е можело да има хора, които в средата на зимата, когато Духът на Земята е най-буден, са можели да се съединят с Духа на Земята и да получат инспирации. Това е било и времето, когато Христовият импулс, съединил се със Земята, не е можел да действа вътре в човека чрез съзнанието. Нека си представим особено надарени с тази благодат души, възприемчиви за духовния свят. За тях е трябвало да стане ясно, че именно през тези тринадесет нощи до 6 януари ще получат подтиците за онова, което им предстои да извършат с духовния свят като отправна точка. Това е трябвало да проличи и отново и отново е проличавало от малки и големи примери: в хода на историята е имало хора с такава спиритуална нагласа, че през някоя зима, когато за тях е настъпвал подходящият момент да преживеят онези тринадесет нощи, в тях е навлизал духовният импулс – а в тази епоха особено Христовият импулс. Природните посвещения, тоест посвещенията, които не са се извършвали чрез съзнателната работа на човека, в епохата на материализма винаги ще да са се извършвали най-лесно през тези тринадесет нощи. И можем да узнаем, че където са настъпвали такива посвещения, те са се извършвали през тези тринадесет нощи.

И ето един доказуем факт: през XV век в хода на историята навлизат спиритуални сили чрез една дева, Орлеанската дева; това ще признаят дори онези, които проявяват само малко добра воля да признаят духовния свят (днес твърде малко хора имат тази добра воля). И исторически може да се докаже, че цялата карта на Европа отново е била променена благодарение на това, че тогава Орлеанската дева помага на французите срещу англичаните. И който се замисли, може да установи: всичко би се развило по друг начин, съобразно онова, което хората са способни да направят, ако не се беше намесило момичето пастирка – а в това момиче пастирка именно силите от спиритуалния свят. За онова, което е било постигнато тогава, Орлеанската дева е била само инструментът. В нея е действал Христовият импулс.

За тази цел обаче тя е трябвало да получи природно посвещение – а това природно посвещение би могло най-добре да се осъществи през тринадесетте нощи до 6 януари. Следователно Орлеанската дева е трябвало някога в периода от 24 декември до 6 януари да изпадне в един вид сънно състояние, в което би била особено възприемчива за спиритуалното влияние, което може да присъства тъкмо по това време. Така че би трябвало да предположим, че Орлеанската дева е преживяла времето от 24 декември до 6 януари в състояние на непълно съзнание – и при това е получила Христовия импулс. – И Орлеанската дева преминава през това състояние по съвсем очевиден начин! Не може да се премине през него по-очевидно, отколкото когато човекът все още е в онова сънно състояние преди раждането си, в което като дете прекарва последния период в тялото на майката, преди да се роди. Тогава външното съзнание, разбира се, не е способно да възприеме нищо. Налице е сънно състояние и ако престоят в майчината утроба е към края си, тогава сънят в майчината утроба е в най-зрялото си състояние. И Орлеанската дева действително е родена на 6 януари. Това е голямата тайна на Орлеанската дева: през тринадесетте дни, предшествали раждането ѝ, тя е преминала през състояние на природно посвещение. Затова на онзи 6 януари, когато се ражда Орлеанската дева, особено чувствителни хора се стичат в селото и казват, че трябва да е станало нещо съвсем особено. Чувствали са, че в селото е навлязло нещо особено. Родила се е Орлеанската дева. И тя е преминала през природно посвещение в онова значимо за нея сънно състояние, което е преживяла в тялото на майка си през последното време преди раждането. Тук виждаме как духовните същества, намиращи се под прага на съзнанието, наистина винаги действат зад прага на онова, което преживява човешкото съзнание.

Тук виждаме какво може да означава една история, която се съобразява само с даденото в документите и външните сведения. Боговете преминават през историята по друг начин. Боговете действат с други средства и по други пътища. Те въвеждат в съществуването една Орлеанска дева, която благодарение на особената си карма е подходяща за инкарнация, в която да приеме Христовия импулс и да действа с него. И оставят този Христов импулс да се влее в подходящото време. Разбира се, и двете неща са били подходящи за това: към тях е трябвало да се прибави особената индивидуална карма именно на Орлеанската дева. Не всяко дете, родено на 6 януари, би могло да извърши същото.

Така действително можем да кажем: Христовият импулс е действал в хората чрез онези сили, които те не са осъзнавали. Едва днес живеем в епохата, когато трябва съзнателно да приемем онова, което в течение на столетия е търсило друг път, различен от съзнателния, за да действа в историята.

Исках да събудя в душите ви усещане как конкретно действат подсъзнаваните сили. Как онова, което е външна история и може да се изучава по документи и външни свидетелства, е нещо външно. Добре е особено в нашето време да се предприема такова изучаване. Нали тъкмо в наше време виждаме, от една страна, да се разиграва нещо велико, нещо могъщо, нещо героично, съчетано с жертвени дела. Но виждаме как великото, което се извършва в наше време, действително е съпровождано от следствието на крайния материализъм – от онова следствие, при което се прави опит всичко, извършващо се в наше време, да се обясни само с външни обстоятелства. Това се изразява в обстоятелството, че един народ прехвърля на друг вината за сегашните събития и по този начин се иска всичко да бъде преценявано външно, като у другия се търси вината за онова, което става. И за нашето време основанията и причините за ставащото лежат дълбоко долу в подсъзнаваните събития. За това ще поговорим вдругиден.

Тъкмо нашето време ще е подходящо да отправи към хората предупреждението да се насочат към спиритуални импулси на познанието – включително и чрез онова, което се извършва с толкова кръвопролития. Когато някога мирът отново се разпростре над воюващите днес страни, ще бъде направено едно откритие: откритието, че толкова могъщи войни в световната история не могат да бъдат обяснени с външни причини! Ще бъде открито, че не могат да бъдат обяснени. Днес хората, особено умните, все още казват: Не е уместно да се говори за всичко, което е причинило тази война, за него ще говори историята! – И за особено умни се смятат онези, които казват: Едва след петдесет, след сто години историята ще се произнесе правилно за това!

Онова, което днес се нарича история, никога няма да обясни причините за днешните събития; но ще се види, че причините не могат да бъдат разкрити чрез историческото разглеждане. Обаче ще има други средства, които да помогнат. Именно това показва окултното наблюдение на нашето съвремие.

Кой е един от най-поразителните факти в това съдбоносно време? О, един от най-поразителните факти без съмнение е този, че неизброимо много хора в младежка възраст преминават през портата на смъртта. Знаем какво става с човека, когато премине през портата на смъртта. Знаем, че най-напред той излиза от физическото тяло с етерното тяло, астралното тяло и Аза и че след сравнително кратко време отхвърля това етерно тяло и продължава по-нататъшното си странстване с извлека от него. Но не можете ли да си представите, че трябва да има разлика между едно етерно тяло, отхвърлено между двадесетата и тридесетата година от живота, което още десетилетия би могло да поддържа функциите на човешкия живот, и едно етерно тяло, отхвърлено в по-късна възраст? Наистина има голяма разлика. Когато човек умира от старост или от болест, етерното тяло е изпълнило своята задача. Но при един млад човек – а сега безброй млади хора преминават през портата на смъртта – етерното тяло все още не е могло да изпълни всичко, което би могло да изпълни.

И така, бих искал с конкретен пример да ви покажа какво става с такива етерни тела, които сякаш насилствено биват откъснати от физическото тяло. Разбира се, биха могли да се приведат много примери. Но днес искам да ви дам за пример онова, което самите ние преживяхме през есента в Дорнах. Преживяхме го на мястото на строежа. Едно семейство, което живее близо до строежа, имаше седемгодишно момченце – семейство, което принадлежи към нашия антропософски кръг. То беше мило седемгодишно момче, наистина съвсем чудесно момче. Беше толкова послушно, че когато баща му замина на война, малкият седемгодишен Тео каза на майка си: Сега трябва да съм особено старателен, защото трябва да ти помагам и там, където ти помагаше татко! – Една вечер след лекция дойде човек от нашия кръг и съобщи, че малкият Тео е изчезнал същата вечер. Не можеше да се помисли нищо друго, освен че е претърпял злополука. Поради онова, което във външния живот се нарича случайност, през онази вечер една кола за превоз на мебели беше минала през място, където със сигурност не беше минавала такава кола от години и където оттогава насам също не е минавала друга. На това място колата се беше преобърнала. Малкият Тео беше в онази къщичка, която се нарича столова, защото там се осигурява храна на нашите приятели, работещи на строежа. Колкото и странно да е, някой го беше задържал – иначе щеше да си тръгне по-рано, – и макар да искаше да излезе през една врата, от която би тръгнал по определен път, този път трябваше да мине през друга врата и така мина покрай колата за мебели точно когато тя се преобърна. Колата падна върху него. Това е един от онези примери, в които толкова ясно виждаме как действа кармата.

Често съм използвал едно просто сравнение, за да покажа колко често причина и следствие се разменят напълно: Виждаме човек да върви край една река. Изведнъж виждаме как пада в реката. Отиваме там и на мястото, където човекът е паднал, намираме камък. Изваждат човека от водата. Той вече е мъртъв. Ако случаят не се изследва по-нататък, ще го разкажем така с най-спокойна съвест от гледна точка на външните обстоятелства: Човекът се е спънал в камъка, паднал е в реката и се е удавил. – Достатъчно би било само да се изследва случаят и би се установило, че смъртта не е настъпила, защото човекът е паднал във водата, а че човекът е паднал във водата, защото е бил мъртъв; получил е удар. Следователно случаят е обратен на онова, което би трябвало да предположим. Така се вижда колко лесно навсякъде в живота се разменят причина и следствие. В обикновената наука наистина навсякъде се случва да се разменят причини и следствия.

Разбира се, и тук е така: тъкмо този Тео е предизвикал това; той е бил причината колата да мине по това време, той я е насочил към себе си. Тъкмо това трябва да имаме предвид като истинската тайна на случая. Но ето и следното: едно човешко дете, загинало наистина в самото начало на разцвета на живота си! Ако цялата строителна работа в Дорнах ти е присърце и същевременно имаш възможността да наблюдаваш онова, което действа в този строеж, тогава можеш да кажеш: това етерно тяло, насилствено отделено по този начин от малкия Тео, сега е в атмосферата на строежа; и за онова, което се създава там, черпиш най-прекрасните сили на инспирацията, като съединиш собствената си душа с онова, което живее в атмосферата на строежа – уголемено, разширено сякаш до един малък свят. И никога няма да се поколебая да призная безрезервно: много от онова, до което успях да достигна през онова време в работата по нашата сграда, дължа на това, че насочвах собствената си душа към етерното тяло на малкия Тео, действащо в атмосферата на строежа. Такива са връзките в света. Същинската индивидуалност на това човешко същество продължава по-нататък, но етерното тяло, което още много десетилетия би могло да поддържа един човешки живот, остава.

Представете си броя на неизразходваните етерни тела, които се носят в духовната атмосфера над нас и над онези, които ще живеят и след нас! Онези етерни тела, които са останали от хората, преминали през портата на смъртта в ранна възраст поради нашето съдбоносно време. Тук не говорим за пътя, който изминават индивидуалностите, а говорим за това, че чрез тези останали етерни тела се създава особена духовна атмосфера. Хората, които ще живеят тогава, ще живеят в тази атмосфера. Ще бъдат потопени в една духовна атмосфера, изпълнена с тези етерни тела, пожертвали живота си, защото в нашето време човечеството може да върви напред именно чрез тези събития. Но ще е необходимо да се усеща онова, което искат тези етерни тела, които ще бъдат най-добрите инспиратори на бъдещото човечество. Ще може да настъпи една прекрасна епоха на спиритуализма, ако хората проявят разбиране, вътрешно сърдечно разбиране към онова, което тези етерни тела ще искат да им кажат. Всички тези етерни тела ще бъдат помощници за спиритуалния подем на бъдещето. Затова е толкова важно да има души, които ще бъдат в състояние да почувстват онова, което чрез тези етерни тела навлиза в атмосферата на бъдещето.

Научавате нещо за природата на етерните тела не само с това, че можете да кажете: „Човекът се състои от физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Аз“, а и с това, че познавате такава тайна на тяхната действена духовност, каквато ще съществува в бъдеще.

Онези, които още сега имат склонност да изповядват духовната наука, ще трябва да се подготвят да бъдат възприемчиви за онова, което тези етерни тела искат да кажат. Затова, ако насочим душите си към духовния свят, ще подготвим себе си и онези, които ще дойдат след нас, да усетим какво искат от бъдещото човечество завещанията, етерните завещания на мъртвите. Когато духовната наука така подбуди човешките души, че да могат да насочат духовния си усет към духовните светове, тогава със сигурност като резултат от кръвта, от смелостта, от страданията и от жертвите ще израсне нещо велико и могъщо. Затова в края на днешното ни разглеждане бих искал в няколко думи да обобщя онова, което сега може да ни въодушевява, да ни оживява, когато като последователи на духовната наука насочим мисълта си към великите, съдбоносни събития на нашето време.

От смелостта на бойците, от кръвта на битките, от страданието на изоставените, от жертвените дела на народа ще израсне духовен плод – ако душите, съзнаващи духа, насочат своята мисъл към царството на духовете.