ДУХОВНА НАУКА, СВОБОДА НА МИСЛЕНЕТО И СОЦИАЛНИ СИЛИ

Щутгарт, 19 декември 1919 г.

Наблюдателят на съвременния културен живот на човечеството може да почувства как нещо като кошмар притиска душата му, как измъченото му сърце сякаш се свива, когато забележи, че все още има сравнително малко хора, които искат с непредубеден поглед да видят, че в най-важните области на културния ни живот вървим надолу. Този път надолу стана достатъчно видим чрез събитията от последните години, чрез всичко, което се стовари върху хората. Но и днес хората често се придържат към мнението, че дори да не се направи нещо решително, хаосът поне ще си остане на вече достигнатото равнище и че може да се продължи работата с онова, което е налице; останалото все някак щяло да се нареди. През годините отново и отново трябваше да се противопоставям на тези настроения на времето, да посочвам колко е необходимо чрез преучаване и преосмисляне да придобием нагласата да мислим за действително ново изграждане на обществените ни отношения, на обществения ни живот, като изхождаме от най-дълбоките основи на духовния и културния живот. И макар днес вече да има малък брой хора, забелязали, че всички признаци сочат как без такова решително дело ще трябва да вървим все по-надолу, дори тези малцина слабо разбират какво изисква стремежът към нова метаморфоза на човешкия дух, за да се стигне до оздравяване, до излекуване на някои болестни явления, проявяващи се в упадъка на културния ни живот.

Три са явленията, които могат да разкрият нещо извънредно важно за разбирането на нашето време и на онова, което е необходимо в него. Първото бих искал да нарека главния недостиг на нашето време. От десетилетия лекциите по духовна наука се стремят да посочат този главен недостиг – че самият духовен живот не се познава достатъчно и не се вниква достатъчно в него, – както и редица последици, които трябва да произтекат от този недостиг за развитието на човечеството днес и в близкото бъдеще. Второто, което говори гръмко и ясно чрез фактите на настоящето, бих искал да нарека главното искане. И това главно искане отеква в много сърца вече повече от столетие, от времето, когато Шилер вложи в своя „Дон Карлос“ думите: „Дайте свобода на мисленето!“ Който се вгледа по-дълбоко в социалния и духовния живот на нашето време, ще може да установи, че зад някои неща, които хората днес съзнателно формулират като едно или друго социално искане, всъщност се крие искането за проява на свободна дейност на най-съкровеното човешко същество, на човешката мисъл. Много хора въздишат под принудата, упражнявана върху мисловния им живот било от старите съществуващи институции, било от новите стопански отношения. Свободното разгръщане на мисълта им се възпрепятства било от официално съществуващите вероизповедания, било от принудата на стопанския живот. Онова, което всъщност живее в душите, до голяма степен остава несъзнавано; но онова, което се издига до съзнанието, намира израз в чувството, че не можеш да бъдеш доволен от нещо; че има нещо, което не позволява на човека открито и свободно да си признае: позволено ми е да водя достойно за човека съществуване. Така възникват най-различни програми, съдържащи много хубави неща, които обаче не стигат до дъното на душата, за да видят какво всъщност живее там. Ако потърсим какво живее там, ще открием копнежа за проява на най-свободна дейност на най-съкровеното човешко същество, за онова, което бихме могли да обобщим с израза „искането на времето за свобода на мисленето“. И достатъчно е само да изречем думите „социални сили“, за да почувстваме към какво насочват те: съвременните духовни отношения, съвременните правни и политически отношения, съвременните стопански отношения са ни довели до епоха, в която производителните сили на живота действат сложно, а не сме в състояние с онова, което овладяваме духовно, с онова, което искаме да разработим в програми, да организираме социалните сили, в които са вплетени хората, така, че отделният човек, достигнал до съзнание за човешкото в себе си, да може в тази организация да си даде удовлетворителен отговор на въпроса: водя ли достойно за човека съществуване?

Мога да предположа, че през многото години повечето от събралите се днес тук слушатели са могли да разберат от лекциите и от публикуваните от мен съчинения, които развиват по-нататък съдържанието им, какъв е вътрешният смисъл и какъв е духът на духовната наука, за която става дума тук. Тази духовна наука смята, че трябва да заеме мястото си в съвременния културен живот, защото времето го изисква. Тъй като мога да се позова на многобройните лекции, вече изнесени тук, днес ще е нужно само да набележа някои принципни положения за нея. Преди всичко обаче като въведение бих искал още веднъж да посоча нещо, което вече е обсъждано в най-различни форми.

Когато стане дума за духовна наука, външният свят често я свързва с всевъзможни форми на объркана мистика, на объркана теософия и тъй нататък. Макар тази духовна наука да прави всичко по силите си, за да разясни истинския си смисъл, и днес в най-широки кръгове се говори за нея по начин, който представя тъкмо обратното на онова, което тя всъщност иска да бъде. Представителите на тази духовна наука преди всичко чувстват, че от три-четири столетия сред човечеството се е развил начин на мислене, който владее целия ни живот и е намерил най-значимия си израз в начина, по който по-новото природознание изгражда представите си. Моля да не ме разбирате погрешно по този въпрос. Не искам да създавам впечатлението, че според мен само хората, получили някакво природонаучно образование, са проникнати от това духовно направление. Нещата не стоят така: по този начин мислят и в тази посока изграждат представите си хора от най-широки кръгове, чак до онези със съвсем примитивна култура и образование, които днес искат да узнаят нещо за същността на човека, за същността на социалния живот, за същността и на вселената; този начин на образуване на представи намери главния си израз в природознанието. И няма нищо чудно в това, защото целият живот, който ни заобикаля и в който сме вплетени през целия ден, всъщност е резултат от този природонаучен начин на мислене.

Онези, които са ме слушали по-често, знаят, че не подценявам този природонаучен начин на мислене, че напълно признавам големите му триумфи. Но той постигна тези триумфи, успя да обхване така грандиозно една част от практическия ни живот тъкмо защото през последните три-четири столетия стана грандиозно едностранчив. Всичко, което хората мислят в тази посока, се опира на познанието за неживата природа, за физическото, за химическото; това познание след това преминава в техниката, във всичко, залегнало в основата на житейската ни уредба, преминава например и в лечебните ни методи, тоест в онези познания, предназначени да помагат на човешкия живот в известно отношение. Но тъкмо онзи, който непредубедено признава колко огромен е напредъкът на природонаучния начин на образуване на представи в биологията, физиката и химията и умее да оцени значението на постигнатото тук чрез добросъвестна методика, ще може същевременно напълно да обхване с поглед и границите на този природонаучен начин на образуване на представи. Безброй пъти съм излагал това тук и сега бих искал да го обобщя с думите: който проникне по-дълбоко в онова, което днес наричаме истинско природознание, ще открие, че то дава превъзходни сведения за неживата природа и за онова в живото, което, бих казал, се състои от елементи, включени в тази нежива природа. Но има нещо, пред което трябва да спрем тъкмо когато обхванем с поглед докъде стигат познавателните възможности на природонаучния начин на образуване на представи: трябва да спрем пред същинската същност на човека. Ако не искаме да се самозалъгваме, няма как да вярваме, че възгледите, които ни въведоха толкова дълбоко в неживото, които ни отведоха „тъй чудесно далеч“ в техническите ни постижения, могат да ни разкрият същността на човека. Всеки, който не се придържа към онази общоприета басня, която всъщност не е история, но се нарича история, може да знае, че до преди три-четири столетия това разкриване на човешката същност, това познание за човека беше нещо инстинктивно за хората. Определено познание за човешката същност живееше благодарение на първоначален, стихиен инстинкт на човечеството. Но както отделното човешко същество преминава през развитие, така и цялото човечество. И колкото и в заблудата си да се твърди друго, човечеството вече е достигнало в развитието си точката, в която не може повече да съди за човешкото същество само по инстинкт, в която е необходимо човекът съзнателно да проникне в собствената си същност, както от Коперник и Галилей насам трябва съзнателно да прониква в явленията на външния природен живот. Когато стигнем до решаващата точка, отвъд която природознанието не може да ни доведе до прозрение в човешката същност, не ни остава друго, освен да се обърнем към онова, което вече неведнъж нарекох необходимата на човека интелектуална скромност – единствено тя може да даде основата за стремежа към действително човешко развитие.

Който не може да развие тази интелектуална скромност от истински усет за познание, не може да стигне до действително познание за човешкото същество. Трябва да можем да си кажем: виждам петгодишно дете и му давам том с лирически стихотворения на Гьоте. То го разглежда, може би разкъсва книгата. Пред себе си има всичко онова, което има и възрастният, развил се дотолкова, че действително да може да открие какво има да му каже този том стихотворения. Но както трябва да признаем, че детето първо трябва да се развие, за да се отнесе по правилния начин към онова, което има пред себе си, така днес трябва да кажем: човекът, такъв, какъвто съществува по силата на природата, стои пред самия човешки живот като петгодишно дете пред том с Гьотеви стихотворения, ако няма волята да развие себе си по-нататък, отвъд онова, което днес обикновено се смята за единствените възможни методи. Трябва сами да вземем развитието си в свои ръце. Тогава обаче се оказва, че в човешкото същество има непознати, скрити сили, които могат да бъдат събудени и да дадат също толкова строго научно познание, каквото изобщо може да даде природознанието, но които излизат отвъд познаването на външния, сетивния свят и водят към свръхсетивното, а чак тогава отвеждат до действително прозиране в същността на човека. Трябва да можем да си признаем: с обикновените сили, достатъчни за познаване на природата, не можем да пристъпим към човешкото същество. Можем само ако извлечем от дълбините на човешката душа познавателните сили, които иначе дремят в нас, както силите на разбирането у петгодишното дете.

И така, духовната наука, за която става дума тук, застъпва възгледа, че от гледната точка, достатъчна за познаване на външната нежива природа, човекът може да бъде воден по-нататък към познавателни гледни точки, от които вече може да се проникне в човешката същност. Тази духовна наука не иска да бъде бездейно умуване в някаква вътрешна мистика, не иска и да прибягва до каквито и да било външни хитрини, за да напредне към духа, а иска да се опира така строго на онова, което човекът действително е способен да развие, както, да речем, математикът се опира на развитието на онези способности, които също се извличат изцяло от вътрешния свят на човека. Тази духовна наука иска да бъде толкова строго логична, колкото който и да било друг клон на науката, но иска да прилага тази логика само към онова, което се получава като духовно виждане, когато по естествен начин действително се събуди дремещото вътре в човека. В книгата си „Как се постигат познания за висшите светове?“ посочих, че развитието на вътрешните духовно-душевни сили у човека се осъществява чрез изцяло вътрешни, душевно-духовни методи и че по този начин у него се отварят, ако си послужим с думите на Гьоте, духовно око, душевно ухо, духовно ухо, за да може да вижда и чува духовното, душевното, за което днес всъщност имаме само думи. Там се посочва, че е важно отново и отново да се работи за известно засилване на мисловния живот. Посочих, че за да се отворят духовното око и духовното ухо, е необходима определена самодисциплина, необходимо е да вземем в свои ръце развитието си, което иначе просто оставяме на живота.

Повечето съвременници все още решително отхвърлят всичко, което идва от тази страна. И все пак е достатъчно да се посочи как в наше време, когато социалните искания никнат отвсякъде, властват най-антисоциалните нагони. Откъде идват те? Идват оттам, че хората всъщност се разминават без разбиране и не се разбират помежду си. А защо не се разбират? Защото онова, което наричат свое познание, свое знание, не обхваща целия човек, защото остава в главата, защото се ограничава до самия интелект. Особеното на духовната наука, за която става дума тук, е, че чрез развитите сили тя дава познания, които обхващат целия човек: те говорят не само на интелекта, не само на главата, а проникват в чувството и волята, вливат в чувстването разбиране за човека, разбиране за всичко, което живее и действа редом с нас и извън нас, и чрез тях във волята пулсират етика, нравствено учение и социална нагласа, която същевременно въздейства върху непосредствения практически живот.

Тази духовна наука не познава онова злополучно разделение, за което днес се говори на всеки ъгъл – разделението между умствен и физически труд. Какво в крайна сметка е физическият ни труд? Той не е нищо друго освен използването на телесните ни инструменти в служба на волята ни. Но ако ясно разбираме – а и за това съм говорил често, – че тази воля като нещо духовно пулсира във всичко, което извършваме като цялостен човек, и на свой ред се отразява обратно върху разсъдъка в главата ни, ако действително имаме предвид целия човек, едва тогава ще разберем най-вътрешния импулс на тази духовна наука.

Простете, ако по този повод спомена нещо лично. Но в този случай тъкмо личното ще помогне да се изясни обективното. Гьотеанумът, построен на Дорнахския хълм – част от Юра в северозападна Швейцария, – е замислен като Висша школа за духовна наука и е предназначен да служи на духовната наука, за която говорим тук. Когато се пристъпи към основаването на тази Висша школа за духовна наука и към издигането на външната ѝ сграда, не можеше просто да се отиде при някого, който въз основа на старите архитектурни или художествени възгледи да построи сграда, в която после да се настаним, за да се занимаваме с тази духовна наука. Не, трябваше да се направи нещо друго. Още отначало тази духовна наука беше замислена като толкова плодотворна, че да може да се намеси в целия външен културен живот, действително да може да оплоди наново остарялото в изкуството ни, в архитектурата ни, в живота ни, в труда ни. Затова не можеше просто да се възложи на някого: построй ми сграда в гръцки, романски, готически или някакъв друг архитектурен стил. Напротив, от самата духовна наука произлязоха и архитектурните мисли, също както другите мисли в живота, както другите импулси в живота, и те подсказаха: такава трябва да бъде тази сграда във всяка линия, във всяка отделна форма. И строежът беше започнат така, че действително във всяка отделна, дори в най-малката си форма сградата да бъде външната кристализация на начина на образуване на представи, на нагласата, залегнали в основата на тази духовна наука.

И така, може би ще си позволя да кажа следното лично нещо: през есента на 1913 и зимата на 1914 година сам изработих макета на тази сграда, цялата сграда в малък мащаб. И понеже изработих макета, по който бяха направени дори архитектурните чертежи, питам: онова, което изработих с ръцете си, физически труд ли беше, или умствен? То беше нещо, в което двете се сливаха и действаха като единство. Зная го, защото сам го направих. По-нататък: едва ли има нещо по тази сграда, в което и аз като всеки отделен работник да не съм се включил тук или там със собствените си ръце. А на онзи, когото това би могло да заинтересува, бих искал да кажа: като централна фигура на тази сграда изработваме дървена скулптурна група, висока девет и половина метра, предназначена да представи загадката на човека в нашето време, но в художествен образ. Трябваше да се създаде скулптура от дърво. Макар работата да е художествена, тя е, ако мога да се изразя така, сечене на дърво и бих могъл да покажа мазолите по пръстите си, които доказват, че тук самият умствен труд от сутрин до вечер се осъществява като непосредствен физически труд. Неотдавна трябваше да решим един финансов въпрос; трябваше да изработим столовете. Поискахме да ни дадат предварителна сметка за разходите. Цената беше чудовищна. Тогава сами направихме в художественото си ателие модел на стол, като работихме заедно с един наистина изключително сръчен работник. Когато моделът беше готов – столът ще струва само две пети от онова, което би струвал по другото предложение, – отново не можеше да се каже къде свършва умственият труд и къде започва физическият.

Може дори да се каже: ако съдим по начина, по който работим заедно в социалния си живот със сътрудниците, сред които има както приятели на нашето движение, така и работници, всъщност съществува само една пречка; ако тя не съществуваше, би станало ясно, че навсякъде умственият труд се слива с физическия. Имаме например една дама, дипломирана за помощна медицинска дейност, която от сутрин до вечер точи ножовете за скулптурната ни работа. И можем да попитаме: какво пречи онова, което вършим ние, подигравателно наричани умствени работници, просто да се прелее неразделно в онова, което правят работниците, така че и двете страни да бъдат напълно удовлетворени и социалното сътрудничество да ги удовлетворява напълно? Разбирам всичко, което се надигна като социални явления. И все пак трябва да кажа: ако трябва да посоча единствената пречка, това е организираността на работниците, които гледат с недоверие на всичко, идващо от умствените работници, макар последните всъщност да вършат същото; тази пречка не позволява на физическия работник да се предадат за работата му с ръце едновременно и практическият похват, и умственият труд. Откъде идва това, че днес всъщност съществува толкова дълбока пропаст между онова, което живее в нашето изкуство, в нашата наука, накратко, в духовния ни живот, а и в духовното ръководство на социалния ни живот, и външния труд, с който днес се занимава главно пролетарското движение? Тази пропаст възникна, защото от начина ни на мислене се е изплъзнало онова, което засяга целия човек. Оздравяването е само в духовната наука, а не в едностранчива и объркана мистика или теософия, с която бездейни хора могат да се занимават в стаичката си и на която липсва тласкаща сила. Оздравителното в тази духовна наука е, че тя ангажира целия човек. И казах това сега, за да добавя следната забележка: зная, че познанията, които днес отстоявам пред света с пълна отговорност, нямаше да ми се открият, ако бях работил само с главата си, ако през целия си живот не бях принуден да върша и онова, което обикновено се нарича физически труд; защото и той оказва определено въздействие върху човека. Онова, което е само така наречен умствен труд, което ангажира само интелекта, не достига до духа. И тук бих искал да спомена нещо, което днес на много хора ще се стори крайно парадоксално. Днес се казва: навън, в практическия живот – физически труд, практика; вътре, от интелекта – духовен труд! О, не, съвсем не е така, както тези думи искат да ни накарат да вярваме. Разделението между външната житейска практика и така наречения духовен живот съществува, защото духът е напуснал и двете, защото днес сме в механичната въртележка на техниката, защото работникът стои пред машината и извършва само механични операции по указанията на интелекта, а от друга страна, онези, които се възпитават за интелектуален живот, твърде малко се включват в действителния практически труд. Колкото бездуховна е практиката ни, толкова бездуховен е и интелектуалистичният ни духовен живот. Едва когато от проявата на цялостната дейност на човека в света и към главата ни, и към мисленето ни отново потече обратно онова, което може да произлезе само от цялото човешко същество, когато всичко в човека действа хармонично, само когато мислим не единствено с главата, а така, както мислим, след като сме оформили нещо с ръце и сме усетили как то се отразява обратно в главата, само тогава мисълта ще се изпълни толкова с действителност, че в нея ще има дух. Онова, което е само измислено, е също толкова бездуховно, колкото и онова, което се изработва без дух на машината.

Духовната наука, за която става дума тук, не бива да се занимава с чужда на живота мистика. Тя трябва да израства от пълноценното навлизане в живота и тъкмо тя трябва да бъде много по-наситена с действителност от онова, което днес обикновено се разбира под духовен живот. Или може би онова, което днес се разбира под духовен живот, е наситено с действителност? Не виждаме ли колко безсилна е науката действително да обхване духа? Хората, които днес по обичайния начин участват в културата на нашето време, вярват, че се занимават с непредубедено природознание. Но как всъщност възникна това непредубедено природознание? Възникна, защото в продължение на дълги столетия хората зависеха – зависеха поради социалните отношения – от онова, което вероизповеданията бяха монополизирали, за всичко, което копнееха да узнаят за душата и духа, за онова, което се простира отвъд раждането и смъртта. Как всъщност изглеждаше социалният живот, когато се надигна духът на по-новото природознание? Всичко, което човекът имаше право да знае за душата и духа, беше монополизирано в догмите на вероизповедните общности. Не беше позволено да се мисли за душата и духа, беше позволено само за външния сетивен свят. И хората, които се занимаваха с природознание, се примириха с това. Свикнаха да мислят само за външния сетивен свят и да изследват само него, защото столетия наред беше забранено да се изследват духът и душата. Превърнаха това в определени представи, занимаваха се само с наука за външния сетивен свят. После чрез самоизмама с грандиозни размери това се превърна във вярата, че точната наука може да се произнася само за външния сетивен свят, а изследването на душата и духа е отвъд границите на познанието. Но това е вкоренено и в душевния живот на съвременния човек и прониква в целия живот. С такъв възглед могат да се придобият плодотворни мисли за природата. Но щом поискаме да се издигнем до социалния живот, този начин на мислене вече не е достатъчен. За да се положат основите на действителна наука за народа, на действителна социална наука, способна да се намеси и в живота, е необходимо да се проникнем от възглед за целия човек. А той ни липсва, защото описаните от мен влияния възпрепятстваха това.

Така се стигна дотам да се казва: духът и душата са нещо, което столетия наред е било определяно чрез догми. То не може да се изследва. То е нещо, което само чрез човешката воля се носи като дим и мъгла над действителния живот, и тогава се оформят единствено самите стопански сили като нещо действително. Възникна неверието, че духовното действа във външните стопански сили. А от неверието възникна онова, което съдбоносно завладя главите и сърцата на хората. Възникна вярата, че духовният живот може сам да се развие от стопанските сили, стига те да бъдат организирани по определен начин. Липсва разбирането, че всичко възникнало в стопанството първоначално е резултат от духовния живот, но че духовният ни живот е станал чужд на света, че между него и външния живот съществува пропаст и че за оздравяването на живота ни е нужна действителна духовна наука, която прониква в същността на човека, която прониква в човека така, както външното природознание в машината, но която трябва да се изгради върху развитите сили на човешката природа. Накратко, извънредно трудно е да се разбере, че духовната наука трябва да стане основа за познаването и овладяването на социалния живот. Представителят на духовната наука вярва, че е прозрял именно това: човешкият интелект няма достатъчно тласкаща сила – дори там, където пулсира в днешния социален живот, – за да се потопи в действителния живот, а този живот неизбежно ще изпада във все по-голям хаос, ако не бъдат съживени импулсите, които достигат до чувстването и волята и могат да изградят между човек и човек такива отношения, че социалните сили да могат да се организират. Вземете каквито искате природонаучни методи от онази точна природна наука, която в наше време достигна своя връх – с тях не можете да положите основите на социална наука. По отношение на социалната наука представите, придобити без духовната наука, се държат така, както, да речем, боята, с която искаме да намажем мазна повърхност. Както мазната повърхност отблъсква боята, така животът отблъсква онова, което действа сред нас като чисто интелектуална наука.

Така външният живот крещи за такова задълбочаване, каквото дава именно духовната наука. Духовната наука ще трябва да даде основите на онова, което хората днес несъзнателно обличат в социалните си искания, което не могат да формулират ясно, защото им липсва мисловната сила. Затова е необходимо тази духовна наука да се разбира като едно от най-необходимите условия за оздравяването на живота ни, а не като нещо, на което бихме могли между другото да посветим няколко мисли. Добре зная – защото наистина не се смятам за непрактичен човек, – че хората казват: имаме професиите си, не можем да се посветим на тази все пак доста обширна духовна наука. Не би ли трябвало в сърцата и душите на хората поне малко да намери място и другата мисъл: не показва ли пътят надолу, по който вървим днес – колкото и да сме заети с професията си, – че само помагаме да се проправи пътят към хаоса? И не би ли трябвало да смятаме за необходимо през всеки час, който можем да отделим, да се занимаваме с възгледи, които действително поставят радикално въпроса за оздравяването?

И онова, което тук се разбира под духовна наука, е тясно свързано с един зов в нашето време, който обаче, както изложих, е много по-стар от едно столетие – с онзи зов, който бих искал да нарека зов за свобода на мисленето. Но този зов е изобщо зовът за социална свобода. Забележително е: когато в настоящето се опитаме да се вгледаме в онова, което излиза на повърхността сред вълните на така наречените социални искания, отново и отново се натъкваме на необходимостта да разберем как всъщност стоят нещата с човешката свобода, с онзи импулс, който в една или друга форма се проявява като импулс на човешката свобода. Че тук се засяга важен въпрос, разбра дори човекът, когото смятам за най-злополучния сред така наречените видни хора на нашето време, добили влияние върху оформянето на отношенията – разбра го дори Удроу Уилсън. Мога и днес да говоря за Удроу Уилсън както винаги, тъй като никога не съм говорил другояче за него – включително в неутрални чужди страни през войната, когато го боготворяха от всички страни. В съчиненията му има многобройни места, в които посочва, че оздравяването на отношенията – той познава предимно американските – може да произлезе само от действителното съобразяване със стремежа на хората към свобода.

Но какво е за Удроу Уилсън човешката свобода? Тук стигаме до една много, много интересна глава в съвременното човешко мислене, защото този Удроу Уилсън все пак е един вид представителен мислител: в съчинението му за свободата намираме следния възглед: понятието за свобода можем да си съставим, като погледнем как е поставено зъбно колело в една машина. Ако е поставено така, че механичното устройство да може да се движи безпрепятствено, казваме, че зъбното колело се движи свободно. Ако разгледаме кораб, казва той, корабът трябва да е построен така, че механизмите му да взаимодействат с движението на вълните така, че корабът да не среща пречки и следователно да се движи, така да се каже, заедно със силите на вълните, да е приспособен към тях, да се движи свободно сред силите на вълните. Удроу Уилсън сравнява онова, което действително би трябвало да представлява импулсът на човешката свобода, с такова зъбно колело в машина, с кораб сред морските вълни. Той казва: човек е свободен, когато се движи свободно приблизително като колелото в механизма, когато се движи свободно във външните отношения, така че да напредва сред тях, да се включва със силите си в онова, което протича навън, без да среща пречки.

Струва ми се много интересно, че от съвременния природонаучен начин на образуване на представи и от съвременната природонаучна нагласа може да израсне този странен възглед за човешката свобода. Защото не е ли обратното на свободата това да си така приспособен към отношенията, че да можеш да се движиш само съобразно с тях? Не изисква ли свободата при нужда да можеш да се противопоставиш на външните отношения? Не би ли трябвало онова, което живее като свобода, да се сравни с нещо, което при нужда би могло да постъпи така, че корабът да се обърне срещу вълните и да спре?

Откъде идва този толкова странен възглед, от който никога не може да се роди здраво държавническо разбиране, а най-много четиринадесетте абстрактни точки от декларациите на Уилсън, на които, за съжаление, и в нашата страна по едно време поне отчасти се възхищаваха? Причината е, че в наше време не се разбира как трябва да се върнем към самата човешка мисъл, към онази мисъл, която се схваща като мисъл и която, когато действително се говори за свобода, може да даде единствения действително свободен импулс за човешкия живот. Именно това се опитах да представя преди повече от тридесет години в моята „Философия на свободата“, от която неотдавна излезе ново издание със съответните допълнения. Там наистина се опитах да схвана този импулс към свобода по различен начин от днешния. Опитах се да покажа колко погрешно е бил поставян въпросът за човешката свобода. Пита се: свободен ли е човекът, или не е свободен? Свободно същество ли е човекът, което може с действителна отговорност да взема решения, идващи от душата му, или като природно същество е подчинен на природна или духовна необходимост? Така са питали, бих казал, хилядолетия наред и така питат още. Самият този въпрос е голямата заблуда. Не може да се пита така: въпросът за свободата е въпрос на човешкото развитие, на такова човешко развитие, при което човекът в младостта си или може би по-късно развива в себе си сили, които не притежава просто по природа. Изобщо не може да се пита: свободен ли е човекът? По природа не е свободен, но може все повече и повече да се освобождава, като пробужда сили, които дремят в него и които природата не пробужда. Човекът може да става все по-свободен и по-свободен. Не може да се пита: свободен или несвободен е човекът, а само: има ли за човека път към завоюване на свободата? И този път съществува. Както казах, преди тридесет години се опитах да покажа: когато човекът се издигне дотам да развие в себе си вътрешен живот, така че да схваща нравствените импулси за действията си в чисти мисли, той действително може да постави в основата на действията си мисловни импулси, а не само инстинктивни емоции – мисли, които се потапят във външната действителност така, както любещият се потапя в обичаното същество. Тогава човекът се приближава към своята свобода. Свободата е дете на мисълта, схваната в духовно ясновидство – без външна принуда, – също както е дете на истинската всеотдайна любов, на любовта към обекта на действието. Днес ни подобава да доразвием онова, към което германският духовен живот се стремеше чрез Шилер, когато той се противопостави на Кант и предчувстваше нещо от подобно понятие за свобода. Но тогава ми стана ясно, че може да се говори само за основата на нравствените действия – макар хората да не я съзнават, тя все пак е налице, – и че тази основа трябва да се нарече интуиция. И така, в моята „Философия на свободата“ говорих за морална интуиция.

С това обаче бе дадена и изходната точка за всичко, което по-късно се опитах да постигна в областта на духовната наука. Не мислете, че днес разсъждавам нескромно за тези неща. Много добре знам, че тази „Философия на свободата“, която замислих като млад човек преди повече от тридесет години, в известен смисъл носи всички детски болести на мисловния живот, възникнал през деветнадесети век. Но знам също, че от този духовен живот израсна онова, което издига мисловния живот до действително духовното. Така че мога да си кажа: когато човекът се издигне до нравствените импулси в морална интуиция и се прояви като действително свободно същество, тогава по отношение на своите нравствени интуиции той вече е „ясновиждащ“, ако ми позволите да употребя тази отричана дума. В онова, което е отвъд всичко сетивно, се коренят подтиците за всичко нравствено. Всъщност действително нравствените заповеди са резултати от човешкото ясновидство. Ето защо от онази „Философия на свободата“ водеше пряк път към това, което днес разбирам под духовна наука. Свободата се поражда у човека само когато той се развива. Но човекът може да се развие и по-нататък и да развие онова, което вече лежи в основата на свободата, така, че самият той да стане независим от всичко сетивно и свободно да се издигне в областите на духа.

Така свободата е свързана с развитието на човешкото мислене. Всъщност свободата винаги е свобода на мисленето и тъкмо когато погледнем такива представителни личности като Удроу Уилсън, трябва да кажем: такива хора могат да измислят толкова парадоксални определения като онова, което Удроу Уилсън измисли за свободата, именно защото никога не са схващали какво всъщност представлява мисълта като нещо действително духовно и как тя трябва да се корени в духовното, за да не бъде абстрактна. По такива неща виждаме недостатъчността на съвременния духовен живот, чийто главен недостатък е, че не познава духовната същност на човека. Ако този духовен живот трябва да се развие като основа за тези три големи изисквания, които настоящето поставя пред близкото бъдеще, виждаме кое е главното изискване – свободата на мисленето – и кое е главното, което е необходимо – овладяването на социалните сили. Така онова, което е действително изначален импулс у човека, е свързано не с това у него, което може да се достигне чрез природонаучното мислене, а с онова, което е достъпно само чрез духовно съзерцание.

За свободата се е спорило толкова много, защото хората искат да се произнесат за нея, без да стъпят на почвата, върху която се постига познанието за безсмъртието на човешката душа. И никой, който не се заеме непредубедено да осмисли познанието за човешкото безсмъртие, за вечното у човека, не е в състояние да навлезе в същността на човешката свобода. Ако същността на тази свобода не се търси в проблясването на мисълта, която не е дадена само от природата, тогава тази същност на свободата не се намира. Но само когато бъде намерена, тази същност прониква в човека и пулсира в него така, че той може да стане действително социално същество, защото го въвежда в социалния ред редом с другите хора по такъв начин, че социалните сили да могат да бъдат освободени отвътре; а това усещане за социалните сили ни е необходимо.

Преди малко споменах, че при нашия строеж в Дорнах имаме възможност да посочим хора, които дори са достигнали определени върхове на духовното обучение и които вършат най-обикновената, най-мръсната работа, като в това наистина по нищо не отстъпват на онези, които обикновено наричаме физически работници. В социално отношение строежът в Дорнах наистина почива върху основи, които не са съвсем същите като при едно начинание, насочено към материална печалба. Но вникнете в онова, което изложих в моите „Основни точки на социалния въпрос“ и в лекциите за тричленността, и ще видите, че е възможно да бъдат създадени основи за целия живот, подобни на създадените в Дорнах при строежа, който трябва да представлява нашето духовнонаучно движение. Жалко е само, че днес много хора от други страни не могат да посетят тази сграда, защото, за съжаление, стигнахме дотам преминаването на държавните граници да стане направо невъзможно.

Но защо в един такъв кръг все пак е възможно социалните сили да се освободят така, че идеалът на пролетарското движение да се осъществи – наистина по друг начин, а не както си го представят в мечтите си? Защото всичко, което се прави там, се основава на разбирането за живота, на цялостното ангажиране с живота, което произтича от импулсите на духовната наука; защото и всяко отделно нещо се прави въз основа на духовната наука. Онова, което там се прави в малък мащаб въз основа на духовната наука, може да се направи и в целия социален живот въз основа на духовнонаучното схващане за живота. Всяка фабрика, всяка банка, всяко предприятие във външния живот може да бъде организирано така, както може да го организира само онзи, който е способен да мисли за практическия живот с помощта на наука, проникваща толкова дълбоко в човешката същност, че схваща не абстрактни мисли и природни закони, а живи факти. До тези живи факти се достига, стига чрез посочените методи да се проникне достатъчно дълбоко в човешката същност. Не се търси някаква абстрактна мистика, а фактите на живота, чрез които човекът е свързан с действителността. И като опознаваме човека, чрез тази духовна наука намираме същевременно онова, което може да въведе социалните сили в съответната организация, така че хората, живеещи в нея, да могат да си отговорят удовлетворително на въпроса: достоен ли е човешкият живот за човека?

Така са свързани тези три неща: социални сили, свобода на мисленето и духовна наука. Духовната наука наистина е противоположността на онова, за което често я представят. Някакво стоене встрани от живота, както си мислят, някакъв сън на безделници. Не, тази духовна наука иска да бъде житейска практика, тъкмо онази житейска практика, която най-много липсва на нашето време. Тя иска да се потопи в живота, да овладее живота в науката и практиката, защото иска да се потопи в действителността на човека, а не само в живота, както го мисли човекът. Днес има добронамерени хора, които казват: голият разсъдък, голият интелект, който се разви през последните столетия чак до наше време, вече не стават за оздравяването на живота ни. Но когато ги попитат какво тогава става, дават общи отговори – ново оплодяване на душата от „духа“. Заговори ли се за истинска духовна наука, те я отхвърлят, защото още се страхуват от нея, или си служат с най-странни извинения. Така отново и отново се чува хората да казват: та не всеки може да стане духовен изследовател. Разбира се, не всеки може, това и тук подчертавах отново и отново и отново. Защото наистина можем да направим онези първи стъпки в духовните светове, в свръхсетивното съществуване, които съм описал в книгата си „Как се постигат познания за висшите светове?“ и във втората част на книгата ми „Тайната наука“; всеки може да ги направи по всяко време, но навлизането в онези въпроси, които в по-дълбок смисъл се отнасят до съществата на свръхсетивните светове, действително е свързано с най-различни преживявания, за които днес още не всеки е пригоден. Който иска да се вгледа в духовния свят, който иска да стане духовен изследовател в най-същинския смисъл, трябва да преодолее някои трудности. Достатъчно е да си помислите: в мига, когато действително навлезем в познание, което не си служи със сетивата, в мига, когато започнем да познаваме без участието на тялото и обичайният външен свят вече го няма, – тогава се озоваваме в свят, който предлага всевъзможни необичайни неща: всичко, което обикновено ни служи за опора, сигурният външен опит, обикновеният интелект, трябва да отстъпи пред други, вътрешни насочващи сили. Сякаш сме над пропаст и трябва да се удържаме чрез центъра на тежестта на собственото си същество. Много хора изпитват несъзнаван или подсъзнателен страх от това, който после обличат в логически доводи срещу духовната наука. Можете да чуете най-прекрасни доводи; в действителност това е само страхът от непознатото.

Но трябва също да си помислите, че такива, каквито сме като хора, не сме приспособени към духовния свят, а само към външния сетивен свят. Навлизаме в един напълно различен свят, за който не сме развили житейски навици. Когато се прониква по-дълбоко, това причинява онези ужасно болезнени преживявания, които трябва да бъдат преодолени в действителното познание на духа. Тогава, когато тези преживявания бъдат преодолени, от най-съкровените дълбини на нашето същество идват познанията, които разкриват какво е вечното в човешката природа, какво е духовното, лежащо в основата на света. Не всички хора могат да извървят този път толкова далеч. Но отново и отново трябваше да изтъквам също, че не е необходимо да се извърви този път, а е необходим само здравият човешки разсъдък. Защото този здрав човешки разсъдък, стига да не е объркан от предразсъдъците на външните възгледи, може да различи дали онзи, който се явява като духовен изследовател и говори за засега непознати светове, говори логично, или като спиритист, или по друг начин. Логика имаме и можем да преценим дали съответният човек говори логично и дали с начина, по който говори, показва, че преживява онова, за което разказва, в духовно здраве.

Когато отново и отново се възразява: та всеки може да се убеди в онова, което казва външната наука, това е вярно. Достатъчно е да приложи лабораторните методи и ще може. Но също така може да се каже: всеки може да се убеди, че е правилно онова, което е описано в книгите ми „Как се постигат познания за висшите светове?“ и „Теософия“; по това какъв е духовният изследовател, може да се съди за вътрешната стойност на познанията му. Тогава тези познания имат за живота същата стойност, каквато имат в душата на самия духовен изследовател. Изследователят във външната наука се проверява по външните факти; казаното от духовния изследовател се проверява по начина, по който говори, по начина, по който представя познанията. Той може да бъде проверен чрез здравия човешки разсъдък.

Помислете какви социални сили ще бъдат освободени един ден, когато има все повече и повече хора, свидетелстващи за духовните сили, които могат да се открият само в свръхсетивното и които другите хора, неспособни сами да бъдат духовни изследователи, приемат въз основа на здравия си човешки разсъдък, на доверието, което се основава върху здравия човешки разсъдък (та нали не всеки може да бъде и химик, не всеки може да бъде физик). Видът социално съжителство, който възниква от това оценяване на човека, е тъкмо една от най-важните точки за пробуждането на социалните сили на доверието. Те се подкопават в наше време, когато всеки, едва станал възрастен, иска да съди за всичко възможно, без първо да е взел развитието си в свои ръце. А с основаването на Валдорфското училище тук се опитахме да осъществим практическите импулси, които тази духовна наука действително може да даде в социалния живот; това училище дължим на нашия скъп господин Молт и в него училищното дело трябва да се изгради върху истинско познание. Искаме да решим по правилен начин един социален въпрос; защото бихме искали във всяко дете да израсне човек, който да получи за по-късния си живот онази насочваща сила, благодарение на която социалните сили да се разгръщат плодотворно от самия човек, а не въз основа на едно притъпено, недостатъчно знание, каквото в много случаи господства тъкмо в социалното мислене на нашето време. Бихме искали да разгърнем действително социално мислене, изградено върху човешко доверие, върху сигурните основи на човешката душа. И смятаме за необходимо да виждаме във всяко дете от това училище изграждащия се човек и да се опитваме да го развием чрез познания, които могат да оживят педагогическите основи – също както смятаме за необходимо всичко, което се опитваме да извлечем от тази духовна наука.

Разбира се, винаги мога да посоча само от няколко гледни точки, че тази духовна наука е необходимо изискване на сегашното и бъдещото развитие. Така от подобни едностранчиви загатвания възникват враждебни настроения, защото не се обхваща с поглед цялото. Но сега, в края, бих искал да се върна към началото и да посоча колко тежко може да стане на сърцето, когато виждаме колко малко хора осъзнават колко стръмен е пътят към упадъка; как не се търсят основите за ново изграждане на нашия духовен, нравствен и останал културен живот.

Това може да се види по не едно нещо. Позволете ми накрая да дам няколко примера. До какъв възглед са стигнали въз основа на фактите дори хора, за които се смята, че имат здрава опора във външния живот? Думите, които австрийският държавник Чернин написа в най-новата си книга – каквото и иначе да е отношението ни към тях, – заслужават да бъдат взети присърце:

„Войната продължава, макар и в изменена форма. Вярвам, че идните поколения няма да наричат голямата драма, която от пет години владее света, световна война, а световна революция, и ще знаят, че тази световна революция само е започнала със световната война. Нито Версайският мир, нито Сенжерменският ще създадат нещо трайно. Този мир носи в себе си разлагащия зародиш на смъртта. Борбите, които разтърсват Европа, още не отслабват. Както при мощно земетресение, подземният грохот продължава. Все ще се разтваря земята ту тук, ту там и ще хвърля огън към небето. Отново и отново събития със стихийна сила ще връхлитат опустошително страните, докато бъде пометено всичко, което напомня за безумието на тази война. Бавно, с неописуеми жертви ще се роди един нов свят. Идните поколения ще гледат назад към нашето време като към дълъг кошмар. Но и след най-черната нощ един ден идва денят. Поколения слязоха в гроба, избити, умрели от глад, покосени от болести. Милиони загинаха в стремежа да унищожават, да разрушават, с омраза и убийство в сърцето. Но се издигат други поколения, а с тях и един нов дух. Те ще изградят онова, което войната и революцията разрушиха. След всяка зима идва пролетта. И това е вечен закон в кръговрата на живота: след смъртта идва възкресението. Блазе на онези, които ще бъдат призвани като войници на труда да участват в изграждането на новия свят.“

И тук се говори за новия дух; знам, че ако на този Чернин се заговори за новия дух, той би се отдръпнал ужасен, би сметнал това за фантастика. Хората говорят отвлечено за новия дух, знаят, че той трябва да дойде. Пред конкретния дух бягат презглава. Но да се вгледаме в конкретния път на този нов дух, е сериозна работа. Днес мнозина например нападат духовната наука от гледна точка на своето мнимо християнство и изобщо не искат да признаят как тъкмо тази духовна наука дава най-живите основи за съживяването на християнството; как християнството ще живее и в бъдещето тъкмо защото въз основа на духовнонаучното изследване духовната наука отново ще учи за живия Христос и за събитието на Голгота като исторически факт. Голяма част от теолозите стигнаха дотам да не учат вече за този Христос като за същинския смисъл на Земята, а да го превръщат в „простия човек от Назарет“. Чрез духовната наука духовното в християнството отново ще получи своята основа. Но на онези, които днес се страхуват тъкмо по християнски съображения, би трябвало да се каже: християнството е изградено върху толкова здрави основи, че няма защо да се боим за него заради духовната наука, също както няма защо да се боим за него заради откриването на въздушната помпа и други неща – следователно и заради учението за повторните земни животи или заради учението за съдбата, както ги дава духовната наука. Християнството е толкова силно, че може да приеме всичко, което идва от духовната наука. Но друг въпрос, също сериозен въпрос, е дали и всички днешни носители на християнските вероизповедания са толкова силни.

Трябва да мислим в световни перспективи, това ни наби в главите тази така наречена световна война. За нашата Европа и за нейната култура много хора мислят подобно на един японски дипломат, чиито думи бих искал да ви цитирам. Този японски дипломат, който е образован човек, каза:

„В продължение на редица години в Япония вярвахме, че правото и справедливостта действително съществуват в християнския свят на Запада. Но от последните години знаем: това не е така! Гръмките учения и декларации на християнските нации са само надменна маска, прикриваща несправедливост и алчност. Сега знаем, че такова нещо като международна справедливост не съществува; знаем още, че капиталистическата мощ на Запада може да бъде ограничена само от по-голяма мощ. Япония научи това и цяла Азия е на път да го научи. С това се обяснява отношението ни към Китай: знаем, че не можем да разчитаме на никакво право, че не бива да очакваме честно разглеждане на каквито и да е въпроси от страна на западните сили. Те ще разделят и разрушат Китай, после ще сведат Япония до васално положение, ще го направят без угризения на съвестта, без да размислят, ще го направят без колебание, ако в Япония не запазим господството си, ако самите ние не задържим Китай и не го развиваме. Защото в крайна сметка тази западна експлоатация на Китай би означавала гибелта на Китай, докато нашата политика ще бъде окончателното спасение на Китай. В Китай и в нашите тихоокеански области трябва да бъдем напълно въоръжени, за да можем да се защитаваме достатъчно добре. Ако поискаме да разчитаме на един съюз на държави, създаден от англосаксонците, ако поискаме да вярваме, че в християнската цивилизация има скрита справедливост или че тя дори вече господства, това би било доказателство за нашата умствена слабост, доказателство и за това, че сме заслужили съдбата на национална разруха, която западните сили неизбежно биха ни наложили.“

Каквото и да е отношението ни към това съдържание, така се мисли по света и имаме всички основания да разглеждаме тези мисли като факти. Позволете ми да охарактеризирам това: при това положение е наистина съвсем неуместно отново и отново да се чуват толкова често описваните възражения срещу онова, което честно искам да вложа в подкрепа на една нова духовна насока, тъкмо от хората, които всъщност би трябвало да познават условията на духовния живот, например възражението: не може да се провери какво казва духовният изследовател. Така неотдавна излезе брошура от един господин, който живее съвсем недалеч оттук: „Рудолф Щайнер като философ и теософ“. Бих искал само с един пример да посоча духа и логиката, които царят в нея. Там има едно хубаво изречение: „При определени обстоятелства трябва да стана историк, физик, химик, за да мога самостоятелно да проверявам. Теософските истини обаче не мога да проверя, ако не съм ясновидец.“ Тоест той казва, че историците, физиците, химиците твърдят всевъзможни неща; ако искам да ги проверя, трябва да стана историк, физик, химик. Аз казвам: ако искаме да проверим духовнонаучните неща, трябва да станем познавачи на духовната наука. Какво казва господинът? „При определени обстоятелства трябва да стана историк, физик, химик, за да мога самостоятелно да проверявам. Теософските истини обаче не мога да проверя, ако не съм ясновидец.“ Разбира се! И аз не мога да проверя резултатите от химическото изследване, ако не стана химик. Но можем да станем химици. А духовен изследовател човек не иска да стане. Така се казва нещо съвсем странно: трябва да мога да проверявам, но да мога да проверявам, без по никакъв начин да се занимавам с методите за проверка. За този господин въпросът, както сам казва и както след малко ще чуете, не е дали можем да решим, след като сме усвоили основанията за решението, а: „Въпросът е дали съм ги проверил, или могат да бъдат проверени от мен, и като изключим формалната логическа критика, трябва да отговоря отрицателно.“ С готовност му признавам, че трябва да отговори отрицателно. Но както признавам, че всеки трябва да стане химик, за да може да провери резултатите от химическото изследване, така всеки трябва да тръгне по пътя на духовното изследване, за да провери духовнонаучните истини. А онзи човек отказва това. Всъщност цялото му съчинение е изградено върху тази логика. И върху тази логика се крепи голяма част от онова, което се нахвърля върху духовната наука и я изопачава. Наистина има по-добри занимания от това да се обръща внимание на подобни възражения.

Но тъкмо този германски народ, този преминал през толкова изпитания германски народ, би трябвало да помисли как трябва да се отнесе към същинските основи на духовния живот. Мога да посоча няколко изречения, които през 1858 г. Херман Грим, дълбокомисленият историк на изкуството, написа в статията си за Шилер и Гьоте. Преди повече от шестдесет години той пише: „Истинската история на Германия е историята на духовните движения в народа. Само там, където въодушевлението от една голяма мисъл е раздвижило нацията и е привело в движение вкаменените сили, се извършват велики и светли дела.“ Не би ли трябвало днес да можем да вземем присърце такива думи? Или думите, които Херман Грим – следователно несъмнено не революционер – написа през 1858 г.: „Имената на германските императори и крале... не са пътепоказатели за напредъка на народа.“ Той смяташе, че пътепоказателите за напредъка на народа са делата в областта на мисълта, на мисълта, която прониква в духовното.

Никога германецът не е имал по-голяма необходимост да се придържа към това, отколкото тъкмо в сегашното време на беда, на тежко изпитание. И затова днес можем да призовем съвременниците да погледнат към великите предци, за да можем да станем техни достойни потомци. Нима думите, с които предците на германския народ са изповядали вярата си в духовния живот, не трябва да важат за настоящето и нима не трябва да доразвием този духовен стремеж, вместо да се задоволяваме само с думи и с цитирането му? Който днес само цитира Гьоте, не го разбира; разбира го само онзи, който го доразвива. Който само цитира Йохан Готлиб Фихте, върши нещо безсмислено, ако не го доразвива в духовния живот. Чухте как светът говори за европейския духовен живот. Светът трябва да се научи да осъзнава, че германецът отново има волята да погледне към същинските пътепоказатели за напредъка на своя народ. В този свят често са наричали мечтатели нашите предци, великите носители на германския духовен живот. Не са ги разбирали, както днес описват онова, което говори за духа, като фантазьорство или като нещо друго подобно. Но все пак е имало хора, които са знаели как стремежите в служба на духа са били вкоренени в действителността. И в един важен момент Йохан Готлиб Фихте е казал на хората: другите казват, че идеите не могат да се намесват непосредствено в практическия живот; ние, идеалистите, знаем това също толкова добре, може би по-добре от другите; но предварително знаем, че животът трябва да се ориентира по тях. – С това той насочваше към житейската практика и казваше: онези, които не разбират това, принадлежат към хората, на които не се разчита в плана на света. И тъй, нека тези хора получават в нужното време слънчева светлина и дъжд, добро храносмилане и ако е възможно, също и няколко добри мисли.

Важното е с каква нагласа гледаме с почит към духовната дейност на великите носители на германския духовен живот. Това ще реши действителността, а не абстрактната преценка. Ако потомците на тези германски предци имат усет за действителната духовна практика, тогава хората, които са ни предшествали в тази духовна практика, няма да са били мечтатели. Но ако пропуснем да проникнем в действителностите на духовната практика, тогава те ще станат мечтатели не заради самите себе си, а тепърва заради нас или заради нашите потомци, които не искат и да знаят за действителния германски дух. За великите предци на германския народ светът толкова често е казвал, че са мечтатели; нека народът се пази да не ги превърне тепърва в мечтатели поради вината, която си навличаме, когато нямаме усет за духа, който е бил призоваван и заклеван в германския духовен живот! Нека този дух намери последователи! Това е последното слово, което бих искал да ви кажа въз основа тъкмо на днешните си разсъждения.