VI. Човешката индивидуалност

Основната трудност при обяснението на представите философите намират в обстоятелството, че ние самите не сме външните неща, а нашите представи все пак би трябвало да имат облик, съответстващ на нещата. При по-внимателно вглеждане обаче се оказва, че тази трудност изобщо не съществува. Външните неща наистина не сме, но заедно с външните неща принадлежим към един и същ свят. Откъсът от света, който възприемам като мой субект, е пронизан от потока на всеобщите световни събития. За моето възприемане аз най-напред съм затворен в границите на кожата на своето тяло. Но онова, което се намира там вътре в тази кожа на тялото, принадлежи към космоса като едно цяло. Следователно, за да съществува отношение между моя организъм и предмета вън от мен, изобщо не е нужно нещо от предмета да се промъкне в мен или да направи отпечатък в моя дух като пръстен-печат във восък. Въпросът: как получавам вест за дървото, което стои на десет крачки от мен, е поставен съвсем криво. Той произтича от възгледа, че границите на моето тяло са абсолютни прегради, през които вестите за нещата проникват в мен. Силите, които действат вътре в кожата на моето тяло, са същите като онези, които съществуват вън от нея. Следователно аз действително съм нещата; наистина не Аз, доколкото съм възприемащ субект, а Аз, доколкото съм част в рамките на всеобщите световни събития. Възприятието на дървото се намира заедно с моя Аз в едно и също цяло. Тези всеобщи световни събития предизвикват в еднаква мяра там възприятието на дървото, както тук възприятието на моя Аз. Ако бях не познавач на света, а създател на света, обектът и субектът (възприятието и Азът) биха възникнали в един акт. Защото те взаимно се обуславят. Като познавач на света мога да намеря общото на двете като принадлежащи една към друга страни на същността само чрез мислене, което чрез понятия ги отнася едно към друго. Най-трудно ще бъде да се оборят така наречените физиологически доказателства за субективността на нашите възприятия. Когато упражня натиск върху кожата на своето тяло, възприемам го като усещане за натиск. Същия натиск мога да възприема чрез окото като светлина, чрез ухото като тон. Един електрически удар възприемам чрез окото като светлина, чрез ухото като звук, чрез кожните нерви като тласък, чрез органа на обонянието като миризма на фосфор. Какво следва от този факт? Само това: възприемам един електрически удар (съответно натиск) и след това едно светлинно качество или тон, съответно известна миризма и т.н. Ако нямаше око, към възприятието на механичното сътресение в околността не би се присъединило възприятието на светлинно качество, без присъствието на слухов орган – никакво възприятие на тон и т.н. С какво право може да се каже, че без органи за възприятие целият процес не би бил налице? Който от обстоятелството, че един електрически процес предизвиква в окото светлина, заключава обратно: значи онова, което усещаме като светлина, извън нашия организъм е само механичен процес на движение, той забравя, че само преминава от едно възприятие към друго, а изобщо не към нещо извън възприятието. Също толкова добре, колкото може да се каже: окото възприема един механичен процес на движение в своята околност като светлина, също толкова добре може да се твърди: една закономерна промяна на някой предмет се възприема от нас като процес на движение. Ако по обиколката на една въртяща се плоча нарисувам дванадесет пъти кон, и то точно във формите, които тялото му приема при продължаващия бяг, мога чрез въртене на плочата да предизвикам привидно движение. Нужно е само да гледам през един отвор, и то така, че в съответните интервали да виждам последователните положения на коня. Виждам не дванадесет изображения на кон, а образа на един препускащ кон.

Следователно споменатият физиологически факт не може да хвърли никаква светлина върху отношението между възприятие и представа. Трябва да се ориентираме по друг начин. В мига, когато в полето на моето наблюдение изникне едно възприятие, чрез мен се проявява в дейност и мисленето. Един член от моята мисловна система, една определена интуиция, едно понятие се свързва с възприятието. Когато после възприятието изчезне от погледа ми: какво остава? Моята интуиция с отнасянето към определеното възприятие, което се е образувало в момента на възприемането. С каква живост мога после, по-късно, отново да си припомня това отношение, зависи от начина, по който функционира моят духовен и телесен организъм. Представата не е нищо друго освен интуиция, отнесена към определено възприятие, понятие, което веднъж е било свързано с някакво възприятие и на което е останало отнасянето към това възприятие. Моето понятие за лъв не е образувано от моите възприятия на лъвове. Но моята представа за лъва е образувана именно по възприятието. Мога да предам понятието за лъв на някого, който никога не е виждал лъв. Да му предам жива представа, няма да ми се удаде без неговото собствено възприемане.

Следователно представата е индивидуализирано понятие. И сега ни става обяснимо, че за нас нещата от действителността могат да бъдат репрезентирани чрез представи. Пълната действителност на едно нещо ни се разкрива в мига на наблюдението от съчетаването на понятие и възприятие. Понятието получава чрез едно възприятие индивидуален облик, отношение към това определено възприятие. В този индивидуален облик, който носи в себе си като особеност отношението към възприятието, то продължава да живее в нас и образува представата за съответното нещо. Ако срещнем второ нещо, с което се свързва същото понятие, го познаваме като принадлежащо заедно с първото към същия вид; ако срещнем същото нещо втори път, намираме в нашата система от понятия не само изобщо съответно понятие, а индивидуализираното понятие със свойственото му отношение към същия предмет, и разпознаваме предмета отново.

Следователно представата стои между възприятието и понятието. Тя е определеното, сочещо към възприятието понятие. Сумата от онова, за което мога да образувам представи, мога да нарека свой опит. По-богат опит ще има онзи човек, който има по-голям брой индивидуализирани понятия. Човек, на когото липсва всякаква способност за интуиция, не е годен да придобие опит. Той отново изпуска предметите от погледа си, защото му липсват понятията, които трябва да постави във връзка с тях. Човек с добре развита мисловна способност, но с възприемане, което функционира зле поради груби сетивни органи, също така няма да може да събира опит. Той наистина може по някакъв начин да придобие понятия; но на неговите интуиции липсва живото отношение към определени неща. Пътешественикът, който не мисли, и ученият, който живее в абстрактни системи от понятия, са еднакво неспособни да придобият богат опит.

Като възприятие и понятие ни се представя действителността, като представа – субективната репрезентация на тази действителност. Ако нашата личност се проявяваше само като познаваща, сумата на всичко обективно би била дадена във възприятие, понятие и представа. Но не се задоволяваме да отнасяме възприятието с помощта на мисленето към понятието, а го отнасяме и към нашата особена субективност, към нашия индивидуален Аз. Изразът на това индивидуално отношение е чувството, което се изживява като удоволствие или неудоволствие. Мисленето и чувстването отговарят на двойствената природа на нашето същество, за която вече споменахме. Мисленето е елементът, чрез който участваме в общия ход на събитията в космоса; чувстването – онова, чрез което можем да се оттеглим в тесните предели на собственото си същество. Нашето мислене ни свързва със света; нашето чувстване ни връща обратно в самите нас, едва то ни прави индивиди. Ако бяхме само мислещи и възприемащи същества, целият ни живот би трябвало да протича в безразличие, лишено от всякакви различия. Ако можехме да се познаваме само като Себе, бихме били напълно безразлични към самите себе си. Едва благодарение на това, че заедно със себепознанието изпитваме чувството за себе си, а заедно с възприятието на нещата – удоволствие и болка, живеем като индивидуални същества, чието съществуване не се изчерпва с понятийното отношение, в което те се намират спрямо останалия свят, а които освен това имат и особена стойност за самите себе си.

Човек би могъл да се изкуши да види в живота на чувствата елемент, който е по-богато наситен с действителност, отколкото мислещото разглеждане на света. На това трябва да се възрази, че животът на чувствата има това по-богато значение все пак само за моя индивид. За световното цяло моят живот на чувствата може да придобие стойност само ако чувството, като възприятие на моето Себе, влезе във връзка с някое понятие и по този обиколен път се включи в космоса.

Нашият живот е непрестанно люшкане като на махало насам и натам между съпреживяването на общите световни събития и нашето индивидуално битие. Колкото по-високо се изкачваме в общата природа на мисленето, където индивидуалното накрая ни интересува вече само като пример, като екземпляр на понятието, толкова повече се губи в нас характерът на особеното същество, на съвсем определената отделна личност. Колкото по-дълбоко слизаме в дълбините на собствения живот и оставяме чувствата си да звучат заедно с опита от външния свят, толкова повече се обособяваме от универсалното битие. Истинска индивидуалност ще бъде онзи, който с чувствата си стига най-високо в областта на идейното. Има хора, у които дори най-общите идеи, които се загнездват в главата им, носят още онова особено оцветяване, което недвусмислено ги показва като свързани със своя носител. Съществуват други, чиито понятия достигат до нас толкова лишени от всякаква следа от своеобразие, сякаш изобщо не са произлезли от човек от плът и кръв.

Представянето вече придава на нашия понятиен живот индивидуален отпечатък. Всеки човек наистина има свое собствено място, от което разглежда света. Към неговите възприятия се присъединяват неговите понятия. Той ще мисли общите понятия по свой особен начин. Тази особена определеност е резултат от нашето място в света, от сферата на възприятията, която се присъединява към мястото, където протича нашият живот.

На тази определеност се противопоставя друга, зависеща от нашата особена организация. Нашата организация наистина е специална, напълно определена единичност. Всеки от нас свързва с възприятията си особени чувства, и то в най-различни степени на сила.

Това е индивидуалното на нашата собствена личност. То остава като остатък, когато сме взели под внимание всички определености на житейската сцена. Един напълно лишен от мисли живот на чувствата би трябвало постепенно да изгуби всяка връзка със света. При човека, който е предразположен към цялост, познанието на нещата ще върви ръка за ръка с изграждането и развитието на живота на чувствата.

Чувството е средството, чрез което понятията най-напред придобиват конкретен живот.