XIV. Индивидуалност и род

На възгледа, че човекът е предразположен към една пълна, затворена в себе си, свободна индивидуалност, привидно противоречат фактите, че той се явява като член на едно природно цяло (раса, племе, народ, семейство, мъжки и женски пол) и че действа в рамките на едно цяло (държава, църква и така нататък). Той носи общите характерни особености на общността, към която принадлежи, и дава на своето действие съдържание, което е определено от мястото, което той заема сред едно множество.

Възможна ли е при това изобщо още индивидуалност? Може ли самият човек да се смята за цяло само по себе си, когато той израства от едно цяло и се включва в едно цяло?

Членът на едно цяло се определя от цялото по своите свойства и функции. Едно племе е цяло и всички хора, които принадлежат към него, носят у себе си особеностите, които са обусловени от същността на племето. Какъв е отделният човек и как проявява дейността си, е обусловено от характера на племето. Поради това физиономията и действията на отделния човек получават нещо родово. Когато питаме за причината, поради която това или онова у човека е такова или онакова, биваме насочени отвъд отделното същество към рода. Той ни обяснява защо нещо у него се проявява във формата, която наблюдаваме. Но от това родово човекът се освобождава. Защото човешкото родово, правилно преживяно от човека, не е нещо, което ограничава неговата свобода, и не бива да става такова чрез изкуствени мерки. Човекът развива у себе си свойства и функции, чието определящо основание можем да търсим само в самия него. Родовото му служи при това само като средство, за да изрази в него своята особена същност. Той използва дадените му от природата особености като основа и му придава формата, съответстваща на собствената му същност. Тогава напразно търсим основанието за една проява на тази същност в законите на рода. Имаме работа с един индивид, който може да бъде обяснен само чрез самия себе си. Ако един човек е стигнал до това откъсване от родовото, а ние искаме и тогава все още да обясняваме всичко, което е у него, от характера на рода, то нямаме орган за индивидуалното. Невъзможно е да се разбере един човек изцяло, ако в основата на преценката за него се постави родово понятие. Най-упорито хората преценяват според рода там, където става дума за пола на човека. Мъжът вижда в жената, жената в мъжа почти винаги твърде много от общия характер на другия пол и твърде малко от индивидуалното. В практическия живот това вреди по-малко на мъжете, отколкото на жените. Социалното положение на жената е най-често толкова недостойно, защото в много отношения, където би трябвало да бъде така, то не е обусловено от индивидуалните особености на отделната жена, а от общите представи, които човек си създава за естествената задача и потребностите на жената. Проявата на дейност на мъжа в живота се ръководи от неговите индивидуални способности и склонности, а тази на жената трябвало да бъде обусловена изключително от обстоятелството, че тя е тъкмо жена. Жената трябвало да бъде роб на родовото, на общото за жените. Докато мъже спорят за това дали жената „по своята природна заложба“ е годна за тази или онази професия, дотогава така нареченият женски въпрос не може да излезе от своя най-елементарен стадий. Онова, което жената по своята природа може да иска, нека оставим на жената да прецени. Ако е вярно, че жените са годни само за професията, която им се пада сега, тогава те сами едва ли ще достигнат до друга. Но те трябва сами да могат да решат какво е съобразно с тяхната природа. На онзи, който се опасява от разклащане на нашите социални условия, ако жените бъдат приемани не като родови хора, а като индивиди, трябва да се отвърне, че социални условия, при които половината човечество води недостойно за човека съществуване, именно крайно се нуждаят от подобрение. (1) Който преценява хората според родови характери, стига точно до границата, отвъд която те започват да бъдат същества, чиято проява на дейност почива на свободно самоопределение. Онова, което лежи под тази граница, може, разбира се, да бъде предмет на научно разглеждане. Расовите, племенните, народностните и половите особености са съдържание на особени науки. Само хора, които биха искали да живеят единствено като екземпляри на рода, биха могли да съвпаднат с една обща картина, която възниква чрез такова научно разглеждане. Но всички тези науки не могат да проникнат до особеното съдържание на отделния индивид. Там, където започва областта на свободата (на мисленето и действието), престава определянето на индивида според законите на рода. Понятийното съдържание, което човек трябва чрез мисленето да свърже с възприятието, за да овладее пълната действителност (вж. с. 88 и сл.), никой не може да установи веднъж завинаги и да го остави готово на човечеството. Индивидът трябва да придобие своите понятия чрез собствена интуиция. Как отделният човек трябва да мисли, не може да се изведе от някакво родово понятие. За това единствено и само индивидът е меродавен. Също така от общи човешки характери не може да се определи какви конкретни цели индивидът ще поиска да постави пред своята воля. Който иска да разбере отделния индивид, трябва да проникне до неговата особена същност и да не се спира на типичните особености. В този смисъл всеки отделен човек е проблем. И цялата наука, която се занимава с абстрактни мисли и родови понятия, е само подготовка за онова познание, което ни се дава, когато една човешка индивидуалност ни съобщава своя начин да съзерцава света, и за другото, което придобиваме от съдържанието на нейната воля. Където имаме усещането: тук имаме работа с онова у един човек, което е свободно от типичен начин на мислене и от родова воля, там трябва да престанем да прибягваме до каквито и да е понятия от нашия дух, ако искаме да разберем неговата същност. Познаването се състои в свързването на понятието с възприятието чрез мисленето. При всички други обекти наблюдателят трябва да придобие понятията чрез своята интуиция; при разбирането на една свободна индивидуалност става дума само за това нейните понятия, според които тя сама се определя, да бъдат пренесени в чист вид (без смесване със собствено понятийно съдържание) в нашия дух. Хора, които във всяка преценка за другия веднага примесват своите собствени понятия, никога не могат да стигнат до разбирането на една индивидуалност. Както свободната индивидуалност се освобождава от особеностите на рода, така и познаването трябва да се освободи от начина, по който се разбира родовото.

Само в степента, в която човек се е освободил по описания начин от родовото, той може да се разглежда като свободен дух в рамките на една човешка общност. Никой човек не е изцяло род, никой не е изцяло индивидуалност. Но всеки човек постепенно откъсва една по-голяма или по-малка сфера от своята същност както от родовото на животинския живот, така и от властващите над него повели на човешки авторитети.

А за онази част, за която човек не може да си извоюва такава свобода, той е член на природния и духовния организъм. В това отношение той живее така, както е видял у другите или както те му заповядват. Етична стойност в истинския смисъл има само онази част от неговото действие, която произтича от неговите интуиции. А онова, което той носи у себе си като морални инстинкти по пътя на наследствеността на социални инстинкти, става нещо етично, като той го приема в своите интуиции. От индивидуалните етични интуиции и от тяхното приемане в човешките общности произтича цялата проява на нравствена дейност у човечеството. Може да се каже и така: нравственият живот на човечеството е общата сума на продуктите на моралната фантазия на свободните човешки индивиди. Това е резултатът на монизма.

Бележки:

(1) На горните изложения още при излизането (1894) на тази книга ми беше възразено, че в рамките на родовото жената можела още сега да се изживява толкова индивидуално, колкото си иска, много по-свободно от мъжа, който бивал деиндивидуализиран още от училището, а после от войната и професията. Зная, че това възражение днес може би ще бъде повдигнато още по-силно. Все пак трябва да оставя тези изречения тук и бих искал да се надявам, че има и читатели, които разбират колко силно такова възражение противоречи на понятието за свобода, развито в това съчинение, и които преценяват горните ми изречения по нещо друго, а не по деиндивидуализирането на мъжа от училището и професията.