IV. Тяло, душа и дух

Човек може да постигне по правилен начин яснота за себе си само ако си изясни значението на мисленето в рамките на своята същност. Мозъкът е телесното оръдие на мисленето. Както човек може да вижда цветове само с добре устроено око, така и съответно изграденият мозък му служи за мислене. Цялото тяло на човека е така устроено, че намира своето увенчаване в органа на духа, в мозъка. Строежът на човешкия мозък може да бъде разбран само ако се разглежда с оглед на неговата задача. Тя се състои в това да бъде телесната основа на мислещия дух. Това се вижда при сравнителен преглед на животинския свят. При земноводните мозъкът е още малък в сравнение с гръбначния мозък; при бозайниците той става относително по-голям. При човека той е най-голям в сравнение с цялото останало тяло.

Срещу такива бележки за мисленето, каквито се излагат тук, съществуват някои предразсъдъци. Някои хора са склонни да подценяват мисленето и да поставят по-високо „задушевния чувствен живот“, „усещането“. Дори се казва: не чрез „трезвото мислене“, а чрез топлотата на чувството, чрез непосредствената сила на усещанията човек се издигал до висшите познания. Хората, които говорят така, се боят, че чрез ясното мислене ще притъпят чувствата. При всекидневното мислене, което се отнася само до полезните неща, това със сигурност е така. Но при мислите, които водят във висши области на битието, настъпва обратното. Няма чувство и няма ентусиазъм, които да могат да се сравнят по топлота, красота и възвишеност с усещанията, разпалвани от чистите, кристално ясни мисли, които се отнасят до висшите светове. Най-висшите чувства не са именно онези, които се появяват „от само себе си“, а онези, които биват извоювани в енергична мисловна работа. Човешкото тяло има строеж, съответстващ на мисленето. Същите вещества и сили, които са налице и в минералното царство, се намират в човешкото тяло така съчетани, че чрез това съчетание може да се прояви мисленето. Този минерален строеж, изграден съобразно своята задача, в по-нататъшното изложение ще се нарича физическо тяло на човека.

Минералният строеж, насочен към мозъка като към свой център, възниква чрез размножаване и получава своята завършена форма чрез растеж. Човек има общи с растенията и животните размножаването и растежа. Чрез размножаването и растежа живото се отличава от безжизнения минерал. Живото възниква от живо чрез зародиша. Потомъкът се нарежда след предшественика в редицата на живото. Силите, чрез които възниква един минерал, са насочени към самите вещества, които го съставят. Планинският кристал се образува чрез присъщите на силиция и кислорода сили, които са обединени в него. Силите, които оформят един дъб, трябва да търсим по заобиколен път чрез зародиша в майчиното и бащиното растение. И формата на дъба се запазва при размножаването от предците към потомците. Има вътрешни условия, вродени в живото. – Груб възглед за природата беше онзи, който вярваше, че низши животни, дори риби, могат да се образуват от тиня. Формата на живото се предава по-нататък чрез наследственост. Как се развива едно живо същество, зависи от това от какво бащино или майчино същество е възникнало, или с други думи, към какъв вид принадлежи. Веществата, от които то се състои, непрекъснато се сменят; видът се запазва по време на живота и се предава по наследство на потомците. Следователно видът е онова, което определя съчетанието на веществата. Тази видообразуваща сила ще бъде наречена жизнена сила. Както минералните сили се изразяват в кристалите, така формиращата жизнена сила се изразява във видовете или формите на растителния и животинския живот.

Минералните сили човек възприема чрез телесните сетива. И той може да възприема само онова, за което има такива сетива. Без окото няма възприятие на светлина, без ухото – възприятие на звук. От сетивата, които има човекът, най-низшите организми имат само един вид осезание. За тях по начина на човешкото възприятие са налице само онези минерални сили, които се разкриват на осезанието. Доколкото у висшите животни са развити другите сетива, дотолкова околният свят, който възприема и човекът, е за тях по-богат, по-многообразен. Следователно от органите на едно същество зависи дали онова, което е налице във външния свят, е налице и за самото същество като възприятие, като усещане. Онова, което във въздуха е налице като определено движение, става в човека усещане за звук. – Проявите на жизнената сила човек не възприема чрез обикновените сетива. Той вижда цветовете на растението, помирисва неговото ухание; жизнената сила остава скрита за това наблюдение. Но както слепороденият няма основание да отрича цветовете, така и обикновените сетива не биха имали право да отричат жизнената сила. Цветовете са налице за слепородения, щом бъде опериран; също така многообразните видове растения и животни, създадени от жизнената сила, а не само индивидите, са налице за човека и като възприятие, когато за него се открие органът за това. – С разкриването на този орган пред човека се открива един съвсем нов свят. Сега той възприема не само цветовете, миризмите и така нататък на живите същества, а самия живот на тези живи същества. Във всяко растение, във всяко животно той усеща освен физическата форма още и изпълнената с живот духовна форма. За да имаме израз за това, нека тази духовна форма бъде наречена етерно тяло или жизнено тяло. (1) – За изследователя на духовния живот този въпрос се представя по следния начин. За него етерното тяло съвсем не е само резултат от веществата и силите на физическото тяло, а самостоятелна, действителна същност, която първа извиква за живот споменатите физически вещества и сили. В смисъла на духовната наука се говори, когато се казва: едно чисто физическо тяло има своята форма – например един кристал – чрез присъщите на безжизненото физически формообразуващи сили; едно живо тяло няма своята форма чрез тези сили, защото в мига, в който животът го е напуснал и то е предоставено само на физическите сили, то се разпада. Жизненото тяло е същност, чрез която физическото тяло във всеки миг от живота се запазва от разпадане. – За да види човек това жизнено тяло, да го възприеме у друго същество, нужно е именно пробуденото духовно око. Без него може по логически съображения да се приеме неговото съществуване; но човек го съзира с духовното око, както съзира цвета с физическото око. – Не бива да се смущаваме от израза „етерно тяло“. „Етер“ означава тук нещо различно от хипотетичния етер на физиката. Нека това се приеме просто като название за онова, което се описва тук. И както физическото човешко тяло в своя строеж е отражение на своята задача, така е и етерното тяло на човека. И него човек разбира само ако го разглежда с оглед на мислещия дух. По своята насоченост към мислещия дух етерното тяло на човека се отличава от това на растенията и животните. – Както чрез своето физическо тяло човек принадлежи към минералния свят, така чрез своето етерно тяло той принадлежи към жизнения свят. След смъртта физическото тяло се разтваря в минералния свят, етерното тяло – в жизнения свят. С „тяло“ трябва да се означава онова, което дава на едно същество от какъвто и да е вид „облик“, „форма“. Не бива да се смесва изразът „тяло“ със сетивната телесна форма. В смисъла, който се има предвид в това съчинение, названието „тяло“ може да се употребява и за онова, което се оформя като душевно и духовно.

Жизненото тяло е още нещо външно за човека. С първото раздвижване на усещането самото вътрешно отговаря на дразненията на външния свят. Колкото и далеч да се проследява онова, което с право може да се нарече външен свят, усещането няма да може да се намери. – Светлинните лъчи проникват в окото; разпространяват се в него до ретината. Там те предизвикват химични процеси (в така наречения зрителен пурпур); действието на тези дразнения продължава през зрителния нерв до мозъка; там възникват по-нататъшни физически процеси. Ако човек можеше да ги наблюдава, би видял именно физически процеси, както другаде във външния свят. Ако съм в състояние да наблюдавам жизненото тяло, ще възприема как физическият мозъчен процес е същевременно жизнен процес. Но усещането за синия цвят, което има онзи, който приема светлинните лъчи, не мога да намеря никъде по този път. То възниква едва в душата на приемащия. Следователно, ако съществото на приемащия се изчерпваше с физическото тяло и етерното тяло, усещането не би могло да съществува. Дейността, чрез която усещането става факт, се различава твърде съществено от действието на жизнената формираща сила. Онази дейност извлича от това действие едно вътрешно изживяване. Без тази дейност би имало само жизнен процес, какъвто се наблюдава и при растението. Нека си представим как човек приема впечатления от всички страни. Същевременно трябва да си го мислим като извор на описаната дейност към всички посоки, откъдето получава тези впечатления. Във всички посоки усещанията отговарят на впечатленията. Този извор на дейност ще се нарича сетивна душа. Тази сетивна душа е също тъй действителна, както физическото тяло. Ако един човек стои пред мен и аз се абстрахирам от неговата сетивна душа, като си го представям само като физическо тяло, това е съвсем същото, както ако от една картина си представям само платното.

И по отношение на възприемането на сетивната душа трябва да се каже нещо подобно на казаното преди по отношение на етерното тяло. Телесните органи са „слепи“ за нея. Сляп за нея е и органът, чрез който животът може да бъде възприеман като живот. Но както чрез този орган се съзира етерното тяло, така чрез един още по-висш орган вътрешният свят на усещанията може да се превърне в особен вид свръхсетивни възприятия. Тогава човек не само усеща впечатленията на физическия и на жизнения свят, а съзира усещанията. Пред човек с такъв орган светът на усещанията на друго същество се намира като външна действителност. Трябва да се прави разлика между изживяването на собствения свят на усещанията и съзерцаването на света на усещанията на друго същество. Да погледне в своя собствен свят на усещанията може, разбира се, всеки човек; да съзира света на усещанията на друго същество може само ясновидецът с отвореното „духовно око“. Без да е ясновидец, човек познава света на усещанията само като „вътрешен“, само като собствените скрити изживявания на своята душа; с отвореното „духовно око“ пред външния духовен поглед просветва онова, което иначе живее само „във вътрешността“ на другото същество.

*** За да се предотвратят недоразумения, нека тук бъде изрично казано, че ясновидецът съвсем не изживява в себе си същото, което другото същество има в себе си като свое съдържание на света на усещанията. То изживява усещанията от гледната точка на своята вътрешност; ясновидецът възприема едно откровение, една проява на света на усещанията.

По отношение на своето действие сетивната душа зависи от етерното тяло. Защото от него тя извлича онова, което трябва да накара да просияе като усещане. И тъй като етерното тяло е животът в рамките на физическото тяло, сетивната душа е косвено зависима и от него. Само при правилно живеещо, добре устроено око са възможни съответни цветови усещания. По този начин телесността действа върху сетивната душа. Следователно в своята действеност тя е определена и ограничена от тялото. Тя живее в границите, очертани ѝ от телесността. – Следователно тялото се изгражда от минералните вещества, оживява се от етерното тяло и самото то ограничава сетивната душа. Който има гореспоменатия орган за „съзиране“ на сетивната душа, той я разпознава като ограничена от тялото. – Но границата на сетивната душа не съвпада с тази на физическото тяло. Тази душа се простира отвъд физическото тяло. От това се вижда, че тя се оказва по-мощна от него. Но силата, чрез която ѝ е поставена границата, изхожда от физическото тяло. С това между физическото тяло и етерното тяло, от една страна, и сетивната душа, от друга, застава още един особен член на човешката същност. Това е душевното тяло или сетивното тяло. Може да се каже и така: една част от етерното тяло е по-фина от останалата и тази по-фина част на етерното тяло образува единство със сетивната душа, докато по-грубата част образува един вид единство с физическото тяло. Но както казахме, сетивната душа се простира отвъд душевното тяло.

Онова, което тук се нарича усещане, е само част от душевната същност. (Изразът сетивна душа е избран за простота.) Към усещанията се присъединяват чувствата на удоволствие и неудоволствие, нагоните, инстинктите, страстите. Всичко това носи същия характер на собствен живот като усещанията и е, както тях, зависимо от телесността.

*** Също както с тялото, сетивната душа влиза във взаимодействие и с мисленето, с духа. Най-напред мисленето ѝ служи. Човек си създава мисли за своите усещания. Така той си изяснява външния свят. Детето, което се е изгорило, размишлява и стига до мисълта: „огънят пари“. И своите нагони, инстинкти и страсти човек не следва сляпо; неговото размишление създава възможността, чрез която той може да ги задоволи. Онова, което се нарича материална култура, се движи изцяло в тази посока. Тя се състои в услугите, които мисленето оказва на сетивната душа. Неизмерими количества мисловни сили се насочват към тази цел. Именно мисловната сила е построила корабите, железниците, телеграфите, телефоните; и всичко това служи в огромната си част за задоволяване на потребностите на сетивните души. По подобен начин, както жизнената формираща сила прониква физическото тяло, така мисловната сила прониква сетивната душа. Жизнената формираща сила свързва физическото тяло с предци и потомци и така го поставя в една закономерност, която няма нищо общо с чисто минералното. Също така мисловната сила поставя душата в една закономерност, към която тя като чиста сетивна душа не принадлежи. – Чрез сетивната душа човек е сроден с животното. И при животното забелязваме наличието на усещания, нагони, инстинкти и страсти. Но животното ги следва непосредствено. У него те не са протъкани със самостоятелни мисли, които излизат извън непосредственото изживяване. И при неразвития човек това до известна степен е така. Затова чистата сетивна душа е различна от развития по-висш член на душата, който поставя мисленето в своя служба. Нека тази душа, на която служи мисленето, бъде означена като разсъдъчна душа. Тя би могла да се нарече също сърдечна душа или сърце.

Разсъдъчната душа прониква сетивната душа. Затова онзи, който има органа за „съзиране“ на душата, вижда разсъдъчната душа като особена същност в сравнение с чистата сетивна душа.

*** Чрез мисленето човек бива изведен отвъд собствения живот. Той придобива нещо, което се простира отвъд неговата душа. За него е самоочевидно убеждение, че законите на мисленето са в съгласие със световния ред. Той смята, че е у дома си в света тъкмо поради това, че съществува това съгласие. Това съгласие е един от важните факти, чрез които човек опознава собствената си същност. В своята душа човек търси истината; и чрез тази истина се изразява не само душата, а се изразяват нещата на света. Онова, което мисленето познава като истина, има самостоятелно значение, което се отнася до нещата на света, а не само до собствената душа. Със своя възторг от звездното небе аз живея в себе си; мислите, които си създавам за пътищата на небесните тела, имат за мисленето на всеки друг същото значение, както за моето. Би било безсмислено да се говори за моя възторг, ако аз самият не съществувах; но не е по същия начин безсмислено да се говори за моите мисли и без отношение към мен. Защото истината, която мисля днес, беше истина и вчера и ще бъде истина утре, макар че се занимавам с нея само днес. Ако едно познание ми доставя радост, тази радост има значение, докато живее в мен; истинността на познанието има своето значение напълно независимо от тази радост. Когато схваща истината, душата се свързва с нещо, което носи стойността си в самото себе си. И тази стойност не изчезва заедно с душевното усещане, както не е и възникнала заедно с него. Онова, което наистина е истина, не възниква и не отминава: то има значение, което не може да бъде унищожено. – На това не противоречи обстоятелството, че отделни човешки „истини“ имат само преходна стойност, защото в определено време биват разпознати като частични или пълни заблуди. Защото човек трябва да си каже, че истината все пак съществува в самата себе си, макар неговите мисли да са само преходни форми на проява на вечните истини. И който – като Лесинг – казва, че се задоволява с вечния стремеж към истината, тъй като пълната, чиста истина можела да съществува все пак само за един Бог, той не отрича вечната стойност на истината, а я потвърждава тъкмо чрез такова изказване. Защото само онова, което има вечно значение в самото себе си, може да предизвика вечен стремеж към себе си. Ако истината не беше самостоятелна в себе си, ако получаваше своята стойност и своето значение от човешкото душевно усещане, тогава тя не би могла да бъде единна цел за всички хора. Като иска да се стреми към нея, човек ѝ признава нейната самостоятелна същност.

И както е с истинното, така е и с истински доброто. Нравствено-доброто е независимо от склонностите и страстите, доколкото не се оставя те да му заповядват, а им заповядва. Харесването и нехаресването, влечението и отвращението принадлежат на собствената душа на човека; дългът стои над харесването и нехаресването. Толкова високо може да стои дългът за човека, че той да пожертва живота си за него. И човек стои толкова по-високо, колкото повече е облагородил своите склонности, своето харесване и нехаресване дотам, че те без принуда, без подчинение сами от себе си следват осъзнатия дълг. Нравствено-доброто, също както истината, носи своята вечна стойност в себе си и не я получава от сетивната душа. Като оставя самостоятелното истинно и добро да оживее във вътрешността му, човек се издига над чистата сетивна душа. Вечният дух прониква в нея със своята светлина. В нея изгрява една светлина, която е непреходна. Доколкото душата живее в тази светлина, тя е причастна към нещо вечно. Тя свързва с него своето собствено битие. Онова, което душата носи в себе си като истинно и добро, е безсмъртно в нея. – Онова, което просветва в душата като вечно, нека бъде наречено тук съзнаваща душа. – За съзнание може да се говори и при по-низшите душевни движения. Най-всекидневното усещане е предмет на съзнанието. В този смисъл и животното има съзнание. Под съзнаваща душа тук се има предвид ядрото на човешкото съзнание, тоест душата в душата. Съзнаващата душа се различава тук от разсъдъчната душа като още един особен член на душата. Последната е още оплетена в усещанията, в нагоните, афектите и така нататък. Всеки човек знае как за него най-напред важи като истинно онова, което той предпочита в своите усещания и така нататък. Но трайна е едва онази истина, която се е освободила от всеки привкус на такива симпатии и антипатии на усещанията и така нататък. Истината е истина дори когато всички лични чувства се бунтуват срещу нея. Онази част от душата, в която живее тази истина, ще бъде наречена съзнаваща душа.

Така, както в тялото, и в душата би трябвало да различаваме три члена: сетивната душа, разсъдъчната душа и съзнаващата душа. И както отдолу нагоре телесността действа върху душата ограничаващо, така отгоре надолу духовността действа върху нея разширяващо. Защото, колкото повече душата се изпълва с истинното и доброто, толкова по-широко и по-всеобхватно става вечното в нея. – За онзи, който е в състояние да „съзира“ душата, сиянието, което излиза от човека, понеже неговото вечно се разширява, е също такава действителност, каквато за сетивното око е действителна светлината, излъчвана от един пламък. За „виждащия“ телесният човек е само част от целия човек. Тялото лежи като най-грубото образувание сред други, които проникват него и се проникват взаимно. Като жизнена форма етерното тяло изпълва физическото тяло; като простиращо се от всички страни отвъд него се разпознава душевното тяло (астралният облик). И пак простираща се отвъд него – сетивната душа, после разсъдъчната душа, която става толкова по-голяма, колкото повече от истинното и доброто приема в себе си. Защото това истинно и добро предизвиква разширяването на разсъдъчната душа. Човек, който би живял единствено според своите склонности, според своето харесване и нехаресване, би имал разсъдъчна душа, чиито граници биха съвпадали с тези на неговата сетивна душа. Тези образувания, сред които физическото тяло се явява като в облак, могат да бъдат наречени човешка аура. Тя е онова, с което се обогатява „същността на човека“, когато тя бива съзирана по начина, по който това съчинение се опитва да я представи.

*** В хода на детското развитие в живота на човека настъпва мигът, в който той за пръв път усеща себе си като самостоятелно същество спрямо целия останал свят. За хора с фина чувствителност това е значително изживяване. Поетът Жан Паул разказва в своето жизнеописание: „Никога няма да забравя още никому неразказаното явление в мен, когато стоях при раждането на моето самосъзнание и за което мога да посоча мястото и времето. Една сутрин, като съвсем малко дете, стоях на прага на къщата и гледах наляво към навеса за дърва, когато изведнъж вътрешното видение, аз съм един Аз, като мълния от небето ме порази и оттогава остана да свети: тогава моят Аз за пръв път бе видял сам себе си, и то завинаги. Заблуди на спомена тук едва ли са мислими, тъй като никакъв чужд разказ не е могъл да примеси добавки към едно събитие, станало само в забуленото Светая Светих на човека, чиято новост единствено бе придала трайност на такива всекидневни странични обстоятелства.“ – Известно е, че малките деца казват за себе си: „Карл е послушен“, „Мари иска това“. Смята се за уместно, че те говорят за себе си така, както за другите, защото още не са осъзнали своето самостоятелно същество, защото съзнанието за Себето още не е родено в тях. Чрез самосъзнанието човек означава себе си като самостоятелно, отделено от всичко останало същество, като „Аз“. В „Аза“ човек обобщава всичко, което изживява като телесно и душевно същество. Тялото и душата са носителите на „Аза“; в тях той действа. Както физическото тяло има своя център в мозъка, така душата има своя център в „Аза“. Към усещания човек бива подбуждан отвън; чувствата се проявяват като въздействия на външния свят; волята се отнася до външния свят, защото се осъществява във външни действия. „Азът“ като същинското същество на човека остава съвсем невидим. Затова Жан Паул сполучливо нарича осъзнаването на „Аза“ „събитие, станало само в забуленото Светая Светих на човека“. Защото със своя „Аз“ човек е съвсем сам. – И този „Аз“ е самият човек. Това му дава право да смята този „Аз“ за своето истинско същество. Затова той може да означи своето тяло и своята душа като „обвивките“, вътре в които живее; и може да ги означи като телесни условия, чрез които действа. В хода на своето развитие той се научава да използва тези оръдия все повече като служители на своя „Аз“. Думичката „Аз“, както се употребява например в немския език, е име, което се отличава от всички други имена. На онзи, който размишлява по подходящ начин върху природата на това име, с това същевременно се открива достъпът до познанието на човешката същност в по-дълбок смисъл. Всяко друго име всички хора могат да прилагат по еднакъв начин към съответстващото му нещо. Масата всеки може да нарече „маса“, стола всеки – „стол“. При името „Аз“ това не е така. Никой не може да го употреби за означаване на друг; всеки може да нарече „Аз“ само себе си. Никога името „Аз“ не може да проникне в моето ухо отвън, когато то е означение за мен. Само отвътре, само чрез самата себе си душата може да се означи като „Аз“. Следователно, като казва човек на себе си „Аз“, в него започва да говори нещо, което няма нищо общо с никой от световете, от които са взети досега споменатите „обвивки“. „Азът“ става все повече господар над тялото и душата. – И това намира израз в аурата. Колкото повече Азът е господар над тялото и душата, толкова по-разчленена, по-многообразна, по-богата на цветове е аурата. Действието на Аза върху аурата „виждащият“ може да съзира. Самият „Аз“ е невидим и за него: той наистина е в „забуленото Светая Светих на човека“. – Но Азът приема в себе си лъчите на светлината, която просветва като вечна светлина в човека. Както човекът обобщава изживяванията на тялото и душата в „Аза“, така той оставя и мислите на истината и добротата да се вливат в „Аза“. Сетивните явления се откриват на „Аза“ от едната страна, духът – от другата. Тялото и душата се отдават на „Аза“, за да му служат; а „Азът“ се отдава на духа, за да го изпълни той. „Азът“ живее в тялото и душата; а духът живее в „Аза“. И онова, което от духа е в Аза, е вечно. Защото Азът получава същност и значение от онова, с което е свързан. Доколкото живее във физическото тяло, той е подчинен на минералните закони, чрез етерното тяло – на законите на размножаването и растежа, по силата на сетивната и разсъдъчната душа – на законите на душевния свят; доколкото приема в себе си духовното, той е подчинен на законите на духа. Онова, което образуват минералните закони, онова, което образуват жизнените закони, възниква и загива; а духът няма нищо общо с възникване и загиване.

*** Азът живее в душата. Макар най-висшата проява на „Аза“ да принадлежи на съзнаващата душа, все пак трябва да се каже, че този „Аз“, излъчвайки се оттам, изпълва цялата душа и чрез душата проявява своето действие върху тялото. И в Аза духът е жив. Духът се излъчва в Аза и живее в него като в своя „обвивка“, както Азът живее в тялото и душата като в свои „обвивки“. Духът образува Аза отвътре навън, минералният свят – отвън навътре. Духът, който образува един „Аз“ и живее като „Аз“, нека бъде наречен „Дух-Себе“, защото той се явява като „Аз“ или „Себе“ на човека. Разликата между „Духа-Себе“ и „съзнаващата душа“ може да се изясни по следния начин. Съзнаващата душа докосва истината, която е независима от всяка антипатия и симпатия и съществува чрез самата себе си; Духът-Себе носи в себе си същата истина, но приета и обхваната от „Аза“; индивидуализирана чрез последния и приета в самостоятелното същество на човека. Когато вечната истина по този начин се осамостоятелява и се свързва с „Аза“ в едно същество, самият „Аз“ придобива вечността.

Духът-Себе е откровение на духовния свят вътре в Аза, както от другата страна сетивното усещане е откровение на физическия свят вътре в Аза. В онова, което е червено, зелено, светло, тъмно, твърдо, меко, топло, студено, човек разпознава откровенията на телесния свят; в онова, което е истинно и добро – откровенията на духовния свят. В същия смисъл, в който откровението на телесното се нарича усещане, нека откровението на духовното бъде наречено интуиция. Най-простата мисъл вече съдържа интуиция, защото не можем да я пипнем с ръце, нито да я видим с очи: трябва да получим нейното откровение от духа чрез Аза. – Когато един неразвит и един развит човек гледат едно растение, в Аза на единия живее нещо съвсем различно от онова, което живее в Аза на другия. И все пак усещанията и на двамата са предизвикани от един и същ предмет. Разликата е в това, че единият може да си създаде много по-съвършени мисли за предмета, отколкото другият. Ако предметите се откриваха само чрез усещането, тогава не би могло да има напредък в духовното развитие. Природата я усеща и дивакът; природните закони се откриват само на оплодотворените от интуицията мисли на по-високо развития човек. И детето усеща дразненията на външния свят като подбуда за волята, но повелите на нравствено-доброто му се откриват само в хода на развитието, когато то се научава да живее в духа и да разбира неговото откровение.

Както без окото не биха съществували усещания за цвят, така без висшето мислене на Духа-Себе не биха съществували интуиции. И както усещането не създава растението, по което се явява цветът, така и интуицията не създава духовното, за което тя по-скоро само дава вест.

Чрез интуициите Азът на човека, който оживява в душата, си взема вестите отгоре, от духовния свят, както чрез усещанията си взема вестите от физическия свят. И така той превръща духовния свят в собствен живот на своята душа, както посредством сетивата – физическия свят. Душата, или засияващият в нея Аз, отваря портите си към две страни: към страната на телесното и към страната на духовното.

Както физическият свят може да даде на Аза вест за себе си само като изгради от своите вещества и сили тяло, в което съзнаващата душа може да живее и в което тя притежава органи, за да възприема телесното извън себе си, така и духовният свят със своите духовни вещества и своите духовни сили изгражда духовно тяло, в което Азът може да живее и чрез интуиции да възприема духовното. (Ясно е, че изразите духовно вещество, духовно тяло съдържат според буквалния смисъл на думите противоречие. Те следва да се употребяват само за да насочат мисълта към онова, което в духовното съответства на физическото тяло на човека.)

И също както във физическия свят отделното човешко тяло се изгражда като обособена същност, така в духовния свят – духовното тяло. В духовния свят за човека има вътре и вън също както във физическия свят. Както човекът поема веществата от физическата си околна среда и ги преработва в своето физическо тяло, така той поема от духовната си околна среда духовното и го прави свое. Духовното е вечната храна на човека. И както човекът е роден от физическия свят, така той се ражда от духа чрез вечните закони на истинното и доброто. Той е отделен от духовния свят извън него, както като самостоятелно същество е отделен от целия физически свят. Нека това самостоятелно духовно същество бъде наречено „Дух-Човек“.

Когато изследваме физическото човешко тяло, намираме в него същите вещества и сили, които са налице извън него в останалия физически свят. Така е и с Духа-Човек. В него пулсират елементите на външния духовен свят, в него действат силите на останалия духовен свят. Както във физическата кожа се затваря в себе си същество, което е живо и усещащо, така е и в духовния свят. Духовната кожа, която отграничава Духа-Човек от единния духовен свят и го прави вътре в него самостоятелно духовно същество, което живее в себе си и интуитивно възприема духовното съдържание на света – тази „духовна кожа“ нека бъде наречена духовна обвивка (аурична обвивка). Само трябва твърдо да се има предвид, че тази „духовна кожа“ непрекъснато се разширява с напредващото човешко развитие, така че духовната индивидуалност на човека (неговата аурична обвивка) е способна на неограничено уголемяване.

Вътре в тази духовна обвивка живее Духът-Човек. Той се изгражда от духовната жизнена сила в същия смисъл, в който физическото тяло – от физическата жизнена сила. Затова, подобно на това, както се говори за етерно тяло, по отношение на Духа-Човек трябва да се говори за етерен дух. Нека този етерен дух бъде наречен Дух-Живот. Духовната същност на човека се разчленява следователно на три части: на Дух-Човек, Дух-Живот и Дух-Себе. За „виждащия“ в духовните области тази духовна същност на човека е възприемаема действителност като висшата – същинската духовна – част на аурата. Той „съзерцава“ вътре в духовната обвивка Духа-Човек като Дух-Живот; и „съзерцава“ как този „Дух-Живот“ непрекъснато се уголемява чрез поемане на духовна храна от духовния външен свят. И освен това той вижда как чрез това поемане духовната обвивка непрекъснато се разширява, как Духът-Човек става все по-голям и по-голям.

Доколкото това „уголемяване“ се „съзерцава“ пространствено, то, разбира се, е само образ на действителността. Въпреки това в представата за този образ човешката душа е насочена към съответната духовна действителност. Разликата между духовната същност на човека и неговата физическа същност е в това, че последната има ограничена величина, докато първата може да расте неограничено. Онова, което се поема като духовна храна, има наистина вечна стойност. Затова човешката аура се състои от две проникващи се части. Едната получава оцветяване и форма от физическото битие на човека, другата – от неговото духовно битие.

Азът дава разделението между двете по такъв начин, че физическото се отдава в своята своеобразност и изгражда тяло, което оставя да оживее в него душа; а Азът на свой ред се отдава и оставя да оживее в него духът, който сега от своя страна прониква душата и ѝ дава целта в духовния свят. Чрез тялото душата е затворена във физическото, чрез Духа-Човек ѝ израстват крилата за движение в духовния свят.

*** Ако човек иска да обхване целия човек, трябва да го мисли като съставен от посочените съставни части. Тялото се изгражда от физическия свят на веществата така, че този строеж е насочен към мислещия Аз. То е проникнато от жизнена сила и така става етерно тяло или жизнено тяло. Като такова то се отваря навън в сетивните органи и става душевно тяло. Сетивната душа прониква това тяло и става едно цяло с него. Сетивната душа не само получава впечатленията на външния свят като усещания; тя има свой собствен живот, който се оплодотворява от мисленето от другата страна също тъй, както от усещанията от едната. Така тя става разсъдъчна душа. Тя може да направи това, защото се открива нагоре за интуициите, както надолу – за усещанията. Така тя е съзнаваща душа. Това ѝ е възможно, защото духовният свят вгражда в нея органа на интуицията, както физическото тяло ѝ образува сетивните органи. Както сетивата чрез душевното тяло ѝ предават усещанията, така духът чрез органа на интуицията ѝ предава интуициите. По този начин Духът-Човек е свързан в единство със съзнаващата душа, както физическото тяло – със сетивната душа в душевното тяло. Съзнаващата душа и Духът-Себе образуват едно единство. В това единство Духът-Човек живее като Дух-Живот, както етерното тяло образува за душевното тяло телесната жизнена основа. И както физическото тяло се затваря във физическата кожа, така Духът-Човек – в духовната обвивка. Получава се членението на целия човек по следния начин:

А. Физическо тяло

Б. Етерно тяло или жизнено тяло

В. Душевно тяло

Г. Сетивна душа

Д. Разсъдъчна душа

Е. Съзнаваща душа

Ж. Дух-Себе

З. Дух-Живот

И. Дух-Човек.

Душевното тяло (В) и сетивната душа (Г) са едно единство в земния човек; също така съзнаващата душа (Е) и Духът-Себе (Ж). – Чрез това се получават седем части на земния човек:

1. Физическото тяло

2. Етерното или жизненото тяло

3. Усещащото душевно тяло

4. Разсъдъчната душа

5. Изпълнената с дух съзнаваща душа

6. Духът-Живот

7. Духът-Човек.

В душата проблясва „Азът“, получава от духа онова, което вплита в себе си, и така става носител на Духа-Човек. По този начин човекът участва в „трите свята“ (физическия, душевния и духовния). Чрез физическото тяло, етерното тяло и душевното тяло той се корени във физическия свят, а чрез Духа-Себе, Духа-Живот и Духа-Човек разцъфтява нагоре в духовния свят. А стъблото, което от едната страна се корени, а от другата цъфти, това е самата душа. Напълно в съгласие с това членение на човека може да се даде негова опростена форма. Макар че човешкият „Аз“ засиява в съзнаващата душа, той все пак прониква цялото душевно същество. Частите на това душевно същество изобщо не са така рязко обособени, както членовете на тялото; те се проникват взаимно в по-висш смисъл. Ако тогава разгледаме разсъдъчната душа и съзнаващата душа като двете свързани помежду си обвивки на Аза, а него – като тяхно ядро, тогава можем да разчленим човека на: физическо тяло, жизнено тяло, астрално тяло и Аз. С израза астрално тяло тук се обозначава онова, което са душевното тяло и сетивната душа заедно. Изразът се среща в по-старата литература и нека тук бъде свободно приложен към онова в човешката същност, което лежи отвъд сетивно-възприемаемото. Въпреки че сетивната душа в известно отношение също бива проникната със сила от Аза, тя е свързана толкова тясно с душевното тяло, че за двете, мислени като обединени, е оправдан един-единствен израз. Когато сега Азът се проникне с Духа-Себе, този Дух-Себе се проявява така, че астралното тяло бива преработено откъм душевното. В астралното тяло действат отначало нагоните, влеченията, страстите на човека, доколкото те се усещат; и в него действат сетивните възприятия. Сетивните възприятия възникват чрез душевното тяло като член в човека, който му идва от външния свят. Нагоните, влеченията, страстите и така нататък възникват в сетивната душа, доколкото тя бива проникната със сила отвътре, преди тази вътрешност да се е отдала на Духа-Себе. Ако „Азът“ се проникне с Духа-Себе, душата на свой ред прониква със сила астралното тяло с този Дух-Себе. Израз на това е, че тогава нагоните, влеченията и страстите са озарени от онова, което Азът е получил от духа. Тогава Азът, благодарение на своето участие в духовния свят, е станал господар в света на нагоните, влеченията и така нататък. В степента, в която е станал такъв, Духът-Себе се явява в астралното тяло. И така се преобразява самото то. Тогава самото астрално тяло се явява като двучленна същност, отчасти непреобразена, отчасти преобразена. Затова Духа-Себе в неговото откровение у човека можем да го обозначим като преобразеното астрално тяло. Нещо подобно става в човека, когато той поеме в своя Аз Духа-Живот. Тогава жизненото тяло се преобразява. То бива проникнато от Духа-Живот. Той се открива по такъв начин, че жизненото тяло става друго. Затова може да се каже също, че Духът-Живот е преобразеното жизнено тяло. И ако Азът поеме в себе си Духа-Човек, той получава чрез това мощната сила да проникне с него физическото тяло. Естествено е, че онова, което е така преобразено във физическото тяло, не може да се възприеме с физическите сетива. Нали Дух-Човек е станало именно онова във физическото тяло, което е одухотворено. Тогава то е налице за сетивното възприятие като сетивно; и доколкото това сетивно е одухотворено, то трябва да бъде възприето от духовната способност за познание. На външните сетива и проникнатото от духовното физическо се явява само сетивно. Въз основа на всичко това може да се даде и следното членение на човека:

1. Физическо тяло

2. Жизнено тяло

3. Астрално тяло

4. Аз като ядро на душата

5. Дух-Себе като преобразено астрално тяло

6. Дух-Живот като преобразено жизнено тяло

7. Дух-Човек като преобразено физическо тяло.

Бележки:

(1) Авторът на тази книга дълго време след нейното написване (вж. списание „Дас Райх“, четвърта книга от първия годишен том [януари 1917]) е нарекъл онова, което тук се нарича етерно или жизнено тяло, също „тяло на формиращите сили“. Той се е почувствал подтикнат към това наименование, защото смята, че не може да се направи достатъчно, за да се предотврати недоразумението да се смесва онова, което тук се има предвид с етерно тяло, с „жизнената сила“ на по-старото естествознание. Там, където става дума за отхвърляне на тази по-стара представа за жизнена сила в смисъла на съвременното естествознание, авторът в известен смисъл стои на гледната точка на противниците на такава сила. Защото с нея са искали да обяснят особения начин на действие на неорганичните сили в организма. Но онова, което в организма действа неорганично, то не действа там по друг начин, отколкото в областта на неорганичния свят. Законите на неорганичната природа в организма не са други, отколкото в кристала и т.н. Но в организма е налице именно нещо, което не е неорганично: формиращият живот. В основата му лежи етерното тяло или тялото на формиращите сили. С приемането му не се нарушава оправданата задача на естествознанието: да проследява и в света на организмите онова, което то наблюдава като действия на силите в неорганичната природа. А и една истинска духовна наука също признава за оправдан отказа това действие вътре в организма да се мисли като видоизменено от особена жизнена сила. Духовният изследовател говори за етерно тяло дотолкова, доколкото в организма се открива още и нещо друго освен онова, което се открива в безжизненото. – Въпреки всичко това авторът на тази книга не се чувства подтикнат да замени тук името „етерно тяло“ с другото, „тяло на формиращите сили“, тъй като в рамките на цялата взаимовръзка, която се намира тук, за всеки, който иска да види, недоразумение е изключено. Такова може да настъпи само ако човек употреби името в изложение, което не може да покаже тази взаимовръзка. (Сравни с това също казаното в края на тази книга под „Отделни бележки и допълнения“.)