Прераждане на духа и съдба

По средата между тялото и духа живее душата. Впечатленията, които ѝ идват чрез тялото, са преходни. Те са налице само дотогава, докато тялото отваря своите органи за нещата на външния свят. Моето око усеща цвета на розата само дотогава, докато розата стои срещу него и то самото е отворено. Присъствието както на нещото във външния свят, така и на телесния орган е необходимо, за да може да се осъществи впечатление, усещане или възприятие. Но онова, което съм познал в духа като истина за розата, не отминава с настоящето. И то в своята истинност изобщо не зависи от мен. То би било истинно дори ако никога не бях застанал срещу розата. Онова, което познавам чрез духа, се основава на един елемент от душевния живот, чрез който душата е свързана с едно световно съдържание, което се открива в нея независимо от нейните преходни телесни основи. Не е важно дали самото откриващо се е навсякъде нещо непреходно, а дали откровението за душата става така, че при него от значение е не нейната преходна телесна основа, а онова, което в нея е независимо от това преходно. Трайното в душата влиза в полето на наблюдението в мига, в който човек осъзнае, че са налице преживявания, които не са ограничени от преходното в нея. И не за това става дума дали тези преживявания отначало стават съзнателни чрез преходни функции на телесната организация, а за това, че те съдържат нещо, което наистина живее в душата, но все пак в своята истинност е независимо от преходния процес на възприятието. Душата е поставена между настоящето и трайността, като държи средата между тялото и духа. Но тя и посредничи между настоящето и трайността. Тя запазва настоящето за спомена. Така тя го изтръгва от преходността и го приема в трайността на своето духовно. Тя също така отпечатва трайното върху временно-преходното, като в живота си не само се отдава на отминаващите дразнения, а сама от себе си определя нещата, вгражда в тях своето същество в действията, които извършва. Чрез спомена душата запазва вчерашния ден; чрез действието тя подготвя утрешния.

Моята душа би трябвало да възприема червеното на розата все наново, за да го има в съзнанието, ако не можеше да го задържи чрез спомена. Онова, което остава след външното впечатление и може да бъде задържано от душата, може отново да стане представа независимо от външното впечатление. Чрез тази дарба душата прави външния свят свой собствен вътрешен свят по такъв начин, че после може да го задържи чрез паметта – за спомена – и независимо от получените впечатления да води по-нататък с него собствен живот. Така душевният живот става трайно въздействие на преходните впечатления на външния свят.

Но и действието получава трайност, щом веднъж е отпечатано върху външния свят. Ако отрежа клон от едно дърво, чрез моята душа е станало нещо, което напълно променя хода на събитията във външния свят. С клона на дървото би станало нещо съвсем друго, ако не се бях намесил с действие. Аз съм предизвикал редица въздействия, които без моето съществуване не биха били налице. Онова, което съм сторил днес, остава да съществува и за утре. То става трайно чрез делото, както моите вчерашни впечатления са станали трайни за душата ми чрез паметта.

В обикновеното съзнание човек не си образува за това ставане трайно чрез делото представа от същия род като онази, която има за „паметта“, за ставането трайно на едно преживяване, настъпило въз основа на възприятие. Но не се ли свързва „Азът“ на човека с промяната, настъпила в света чрез неговото дело, също тъй, както със спомена, произтекъл от едно впечатление? „Азът“ съди за нови впечатления различно според това дали има един или друг спомен, или не. Но той и като „Аз“ е встъпил в друга връзка със света според това дали е извършил едно или друго дело, или не. Дали съм направил впечатление на друг човек с едно дело, или не – от това зависи дали в отношението на света към моя „Аз“ е налице нещо, или не. Аз съм друг в отношението си към света, след като съм направил впечатление на своето обкръжение. Това, че човек не забелязва онова, което се има предвид тук, така, както забелязва промяната на „Аза“ чрез придобиването на един спомен, произтича единствено от това, че споменът още при своето образуване се свързва с душевния живот, който човек винаги е усещал като свой; а външното въздействие на делото протича, откъснато от този душевен живот, в последици, които са още и нещо друго освен онова, което човек задържа от тях в спомена. Въпреки това обаче би трябвало да се признае, че след едно извършено дело в света има нещо, чийто характер е отпечатан от „Аза“. Ако човек наистина премисли онова, което тук е от значение, той ще стигне до въпроса: Не би ли могло да бъде така, че последиците от едно извършено дело, чието същество е отпечатано от „Аза“, получават тенденцията отново да пристъпят към Аза, както едно запазено в паметта впечатление отново оживява, когато за това се появи външен повод? Запазеното в паметта чака такъв повод. Не би ли могло запазеното във външния свят с характера на Аза също тъй да чака, за да пристъпи отвън към човешката душа, както споменът пристъпва отвътре към тази душа при даден повод? Тук този въпрос се поставя само като въпрос, защото, разбира се, би могло никога да не се появи поводът, при който белязаните с характера на Аза последици от едно дело биха могли да срещнат човешката душа. Но че те са налице като такива и че със своето наличие определят отношението на света към Аза – това веднага се явява като възможна представа, ако човек мислено проследи онова, което е налице. В следващите разглеждания ще бъде изследвано дали в човешкия живот има нещо, което, изхождайки от тази „възможна“ представа, сочи към една действителност.

*** Нека сега първо бъде разгледана паметта. Как възниква тя? Очевидно по съвсем друг начин, отколкото усещането или възприятието. Без око не мога да имам усещането „синьо“. Но чрез окото още съвсем нямам спомена за „синьото“. Ако окото трябва сега да ми даде това усещане, пред него трябва да застане нещо синьо. Телесността би оставяла всички впечатления отново и отново да потъват обратно в нищото, ако в същото време, докато чрез акта на възприятието се образува настоящата представа, в отношението между външния свят и душата не се разиграваше нещо, което има в човека такава последица, че по-късно той може чрез процеси в себе си отново да има представа за онова, което по-рано е предизвикало представа отвън. Който се е упражнил в душевното наблюдение, ще може да установи, че е съвсем крив изразът, който изхожда от мнението: днес човек има една представа, а утре чрез паметта тази представа отново се появява, след като междувременно се е задържала някъде в човека. Не, представата, която имам сега, е явление, което отминава заедно със „сега“. Ако настъпи спомен, в мен се извършва процес, който е последица от нещо, което освен предизвикването на настоящата представа е станало в отношението между външния свят и мен. Предизвиканата чрез спомена представа е нова, а не запазената стара. Споменът се състои в това, че може отново да се представя, а не в това, че една представа може отново да оживее. Онова, което отново настъпва, е нещо друго, а не самата представа. (Тази забележка се прави тук, защото в областта на духовната наука е необходимо човек да си създава по-точни представи за някои неща, отколкото в обикновения живот и дори в обикновената наука.) – Аз си спомням, това значи: аз преживявам нещо, което самото вече не е налице. Свързвам едно минало преживяване със своя настоящ живот. Така е при всеки спомен. Да приемем, че срещам един човек и го разпознавам, защото съм го срещнал вчера. Той би бил за мен съвсем непознат, ако не можех да свържа образа, който съм си създал вчера чрез възприятието, със своето днешно впечатление от него. Днешния образ ми го дава възприятието, тоест моята сетивна организация. Но кой като с вълшебство внася вчерашния в моята душа? Това е същото същество в мен, което вчера присъстваше при моето преживяване и което присъства и при днешното. В предходните изложения то бе наречено душа. Без тази вярна пазителка на миналото всяко външно впечатление би било за човека отново и отново ново. Сигурно е, че душата отпечатва в тялото като чрез знак процеса, чрез който нещо става спомен; но именно душата трябва да направи този отпечатък и после да възприеме собствения си отпечатък, както възприема нещо външно. Така тя е пазителката на спомена.

Като пазителка на миналото душата непрекъснато събира съкровища за духа. Това, че мога да различавам правилното от неправилното, зависи от това, че като човек съм мислещо същество, което е способно да схване истината в духа. Истината е вечна; и тя би могла отново и отново да ми се открива в нещата дори ако отново и отново изпусках миналото от погледа си и всяко впечатление беше за мен ново. Но духът в мен не е ограничен само до впечатленията на настоящето; душата разширява неговия кръгозор към миналото. И колкото повече тя е в състояние да прибави към него от миналото, толкова по-богат го прави. Така душата предава на духа онова, което е получила от тялото. – Така духът на човека носи в себе си във всеки миг от своя живот две неща. Първо, вечните закони на истинното и доброто и второ, спомена за преживяванията от миналото. Онова, което прави, той го извършва под влиянието на тези два фактора. Затова, ако искаме да разберем един човешки дух, трябва да знаем за него също две неща: първо, колко от вечното му се е открило, и второ, колко съкровища от миналото лежат в него.

Тези съкровища съвсем не остават за духа в непроменен вид. Впечатленията, които човек получава от преживяванията, постепенно изчезват от паметта. Но не и техните плодове. Човек не си спомня всички преживявания, през които е минал в детството, докато е усвоявал изкуството на четенето и писането. Но той не би могъл да чете и пише, ако не беше имал тези преживявания и ако техните плодове не бяха останали запазени във формата на способности. И това е преобразуването, което духът извършва със съкровищата на паметта. Онова, което може да доведе до образи на отделните преживявания, той го оставя на собствената му съдба и взема от него само силата за повишаване на своите способности. Така наистина никое преживяване не отминава неизползвано: душата го запазва като спомен, а духът изсмуква от него онова, което може да обогати неговите способности, неговото жизнено съдържание. Човешкият дух расте чрез преработените преживявания. – Така че, макар и да не можем да намерим миналите преживявания запазени в духа като в склад, намираме техните въздействия в способностите, които човек си е придобил.

*** Досега духът и душата бяха разгледани само в границите, които лежат между раждането и смъртта. Човек не може да спре дотук. Който би искал да направи това, би приличал на онзи, който би искал да разглежда и човешкото тяло само в същите граници. Наистина в тези граници може да се намери много. Но от онова, което лежи между раждането и смъртта, никога не може да се обясни човешкият образ. Той не може да се изгради непосредствено само от физически вещества и сили. Той може да произлезе само от подобен на него образ, който се получава въз основа на онова, което се е предало чрез размножаване. Физическите вещества и сили изграждат тялото през живота: силите на размножаването позволяват от него да произлезе друго тяло, което може да има неговия образ, тоест такова, което може да бъде носител на същото жизнено тяло. – Всяко жизнено тяло е повторение на своя предък. Само защото е такова, то не се явява в какъвто и да е образ, а в онзи, който му е предаден по наследство. Силите, които са направили възможен моя човешки образ, са се намирали в моите предци. Но и духът на човека се явява в определен образ (при което думата образ, разбира се, е употребена в духовен смисъл). И образите на духа са възможно най-различни у отделните хора. Няма двама души с еднакъв духовен образ. В тази област трябва само да се наблюдава също тъй спокойно и обективно, както във физическата. Не може да се каже, че различията на хората в духовно отношение произтичат само от различията в тяхната среда, тяхното възпитание и така нататък. Не, това съвсем не е така; защото двама души се развиват при едни и същи влияния на средата, на възпитанието и така нататък по съвсем различен начин. Затова трябва да се признае, че те са тръгнали по своя жизнен път със съвсем различни заложби. – Тук стоим пред един важен факт, който хвърля светлина върху същността на човека, ако се познае неговият пълен обхват. Който иска да насочи възгледа си само към страната на материалните събития, той би могъл, разбира се, да каже, че индивидуалните различия на човешките личности произтичат от различията в устройството на веществените зародиши. (И като се вземат предвид законите на наследствеността, открити от Грегор Мендел и доразвити от други, такъв възглед може да каже много неща, които му придават вид на оправданост и пред научната преценка.) Но който съди така, показва само, че няма прозрение за действителното отношение на човека към неговото преживяване. Защото съобразното с предмета наблюдение показва, че външните обстоятелства действат върху различните личности по различен начин чрез нещо, което изобщо не влиза непосредствено във взаимодействие с вещественото развитие. За действително точния изследовател в тази област става ясно, че онова, което идва от веществените заложби, може да се различи от онова, което наистина възниква чрез взаимодействието на човека с преживяванията, но може да се оформи само благодарение на това, че самата душа встъпва в това взаимодействие. Тук душата явно е във връзка с нещо вътре във външния свят, което по своята същност не може да има отношение към веществените зародишни заложби.

Чрез своя физически образ хората се различават от своите животински събратя по сътворение на Земята. Но в определени граници те са помежду си еднакви по отношение на този образ. Има само един човешки род. Колкото и големи да са различията между расите, племената, народите и личностите, във физическо отношение приликата между човек и човек е по-голяма от тази между човека и който и да е животински род. Всичко, което се изразява в човешкия род, е обусловено от предаването по наследство от предците на потомците. И човешкият образ е свързан с това предаване по наследство. Както лъвът може да наследи своя физически образ само от предци лъвове, така човекът може да го наследи само от човешки предци.

Както физическата прилика на хората е ясно пред очите, така пред непредубедения духовен поглед се разкрива различието на техните духовни образи. – Има един очевиден факт, в който това намира израз. Той се състои в наличието на биографията на човека. Ако човекът беше само родово същество, не би могло да има биография. Един лъв, един гълъб привличат интереса, доколкото принадлежат към вида на лъвовете, на гълъбите. Отделното същество е разбрано във всичко съществено, когато е описан видът. Тук малко значение има дали имаме работа с баща, син или внук. Онова, което е интересно у тях, го имат общо именно бащата, синът и внукът. Но онова, което означава човекът, започва едва там, където той е не само видово или родово същество, а където е отделно същество. Съвсем не съм разбрал същността на господин Шулце от Крейвинкел, ако съм описал неговия син или неговия баща. Трябва да познавам неговата собствена биография. Който размишлява върху същността на биографията, ще осъзнае, че в духовно отношение всеки човек е един род за себе си. – Наистина, който схваща биографията само като външно съпоставяне на житейски събития, той може да твърди, че би могъл да напише в същия смисъл биография на куче, както и биография на човек. Но който в биографията изобразява действителното своеобразие на един човек, той разбира, че има в нея нещо, което в животинското царство съответства на описанието на цял вид. Не е важно това, че – което наистина се разбира от само себе си – и за едно животно – особено за едно умно – може да се каже нещо подобно на биография, а това, че човешката биография съответства не на тази животинска биография, а на описанието на животинския вид. Нали отново и отново ще има хора, които ще искат да опровергаят казаното тук, като казват например, че собствениците на менажерии знаят колко индивидуално се различават отделни животни от един и същ род. Но който съди така, показва само, че не е в състояние да различи индивидуалната различност от различност, която се проявява само като придобита чрез индивидуалност.

Ако видът или родът във физически смисъл стават разбираеми само когато се схванат в своята обусловеност от наследствеността, то и духовното същество може да бъде разбрано само чрез подобна духовна наследственост. Своя физически човешки образ го имам поради произхода си от човешки предци. Откъде имам онова, което намира израз в моята биография? Като физически човек повтарям образа на своите предци. Какво повтарям като духовен човек? Който иска да твърди: онова, което е заключено в моята биография, не се нуждае от по-нататъшно обяснение, то трябвало просто да се приеме, той нека тогава веднага да твърди и това, че е видял някъде земна могила, на която буците вещество съвсем от само себе си са се сбили в жив човек.

Като физически човек произлизам от други физически хора, защото имам същия образ като целия човешки род. Следователно свойствата на рода са могли да бъдат придобити в рамките на рода чрез наследственост. Като духовен човек имам свой собствен образ, както имам своя собствена биография. Следователно не мога да имам този образ от никой друг освен от самия себе си. И тъй като съм встъпил в света не с неопределени, а с определени душевни заложби, тъй като чрез тези заложби е определен моят жизнен път, както той намира израз в биографията, то моята работа върху самия мен не може да е започнала с моето раждане. Като духовен човек трябва да съм съществувал преди раждането си. В моите предци със сигурност не съм съществувал, защото те като духовни хора са различни от мен. Моята биография не може да се обясни с тяхната. По-скоро като духовно същество трябва да съм повторение на такова същество, с чиято биография може да се обясни моята. Другият случай, за който може да се помисли най-напред, би бил, че оформянето на онова, което е съдържание на моята биография, дължа само на един духовен живот преди раждането (съответно зачатието). За тази представа обаче човек би имал основание само ако искаше да приеме, че онова, което въздейства върху човешката душа от физическото обкръжение, е еднородно с онова, което душата има от свят, който е само духовен. Такова допускане противоречи на действително точното наблюдение. Защото онова от тази физическа среда, което е определящо за човешката душа, е такова, че действа така, както нещо преживяно по-късно във физическия живот действа върху нещо преживяно по същия начин по-рано. За да наблюдава правилно тези отношения, човек трябва да си изгради усет за това как в човешкия живот има действени впечатления, които въздействат върху заложбите на душата така, както изправянето пред едно дело, което предстои да бъде извършено, се отнася към онова, което човек вече е упражнявал във физическия живот; само че такива впечатления попадат не върху нещо, вече упражнявано в този непосредствен живот, а върху душевни заложби, които се поддават на въздействие така, както придобитите чрез упражнение способности. Който прозре тези неща, той стига до представата за земни животи, които трябва да са предшествали сегашния. В мисленето си той не може да спре при чисто духовни преживявания преди този земен живот. – Физическия образ, който Шилер е носил, той го е наследил от своите предци. Но както този физически образ не може да е израснал от земята, така не може да е израснало от нея и духовното същество на Шилер. Той трябва да е повторение на друго духовно същество, с чиято биография става обяснима неговата, както физическият човешки образ на Шилер е обясним чрез човешкото размножаване. – И така, както физическият човешки образ е отново и отново едно повторение, едно прераждане на човешката родова същност, така и духовният човек трябва да е прераждане на същия духовен човек. Защото като духовен човек всеки е именно отделен род.

Срещу казаното тук може да се възрази, че това били чисто мисловни разсъждения; и може да се поискат външни доказателства, каквито човек е свикнал да получава от обикновената естествена наука. На това трябва да се каже, че прераждането на духовния човек все пак е процес, който не принадлежи към полето на външните физически факти, а е такъв, който се разиграва изцяло в духовното поле. А до това поле от нашите обикновени духовни сили няма достъп никоя друга освен единствено мисленето. Който не иска да се довери на силата на мисленето, той просто не може да си изясни висшите духовни факти. – За онзи, чието духовно око е отворено, горните мисловни ходове действат точно със същата сила, с която действа един процес, разиграващ се пред физическото му око. Който признава на едно така наречено „доказателство“, изградено по метода на обикновеното естественонаучно познание, по-голяма убедителна сила, отколкото на горните разсъждения за значението на биографията, той може да е голям учен в обикновения смисъл на думата; но от пътищата на истински духовното изследване той е много далеч.

Към най-съмнителните предразсъдъци спада стремежът духовните свойства на един човек да се обяснят с унаследяване от баща или майка, или от други предци. Който се провини в предразсъдъка, че например Гьоте е наследил от баща си и майка си онова, което съставлява неговото същество, на него засега едва ли ще може да се въздейства с доводи, защото у него има дълбока антипатия към непредубеденото наблюдение. Едно материалистично внушение му пречи да види връзките на явленията в правилната светлина.

В такива разсъждения са дадени предпоставките, за да се проследи човешкото същество отвъд раждането и смъртта. В границите, определени от раждането и смъртта, човекът принадлежи на трите свята – на телесността, на душевното и на духовното. Душата образува средното звено между тялото и духа, като прониква третия член на тялото, душевното тяло, със способността за усещане и като пронизва първия член на духа, Духа-Себе, като съзнаваща душа. По този начин по време на живота тя има дял както в тялото, така и в духа. Този дял намира израз в цялото ѝ битие. От организацията на душевното тяло ще зависи как сетивната душа може да разгърне своите способности. А от живота на съзнаващата душа, от друга страна, ще зависи доколко Духът-Себе може да се развие в нея. Сетивната душа ще развие толкова по-добро общуване с външния свят, колкото по-добре устроено е душевното тяло. И Духът-Себе ще стане толкова по-богат, по-мощен, колкото повече храна му доставя съзнаващата душа. Беше показано, че по време на живота тази храна се доставя на Духа-Себе чрез преработените преживявания и плодовете на тези преживявания. Защото изложеното взаимодействие между душата и духа може, естествено, да се осъществи само там, където душата и духът се намират един в друг и са взаимно проникнати, следователно в рамките на връзката „Дух-Себе със съзнаваща душа“.

Нека първо разгледаме взаимодействието между душевното тяло и сетивната душа. Душевното тяло, както се оказа, е наистина най-финото оформление на телесността, но все пак принадлежи към нея и зависи от нея. Физическото тяло, етерното тяло и душевното тяло съставляват в известно отношение едно цяло. Затова и душевното тяло е обхванато от законите на физическата наследственост, чрез които тялото получава своя образ. И тъй като то е най-подвижната, така да се каже, най-летливата форма на телесността, то трябва да показва и най-подвижните и най-летливите явления на наследствеността. Поради това, докато физическото тяло се различава най-малко – само според раси, народи, племена, а етерното тяло показва наистина по-голямо отклонение при отделните хора, но все пак още преобладаваща еднаквост, при душевното тяло това различие е вече много голямо. В него намира израз онова, което човек вече усеща като външно, лично своеобразие на човека. Затова то е и носителят на онова от това лично своеобразие, което се предава по наследство от родителите, бабите и дядовците и така нататък на потомците. – Наистина душата като такава, както беше изяснено, води напълно свой собствен живот; тя се затваря в себе си със своите склонности и отвращения, със своите чувства и страсти. Но тя все пак действа като цяло и затова и в сетивната душа това цяло получава своя отпечатък. И понеже сетивната душа прониква душевното тяло, така да се каже, го изпълва, то последното се оформя според природата на душата и тогава, като носител на наследствеността, то може да пренася склонностите, страстите и така нататък от предците на потомците. На този факт почива онова, което казва Гьоте: „От татко имам ръста си и сериозното водене на живота; от майчицата – веселия нрав и охотата да съчинявам истории.“ Гения той, естествено, не е получил от никого от двамата. По този начин ни се показва какво от своите душевни свойства човекът, така да се каже, отдава на линията на физическата наследственост.

Веществата и силите на физическото тяло се намират по същия начин и в цялото обкръжение на външната физическа природа. Те непрекъснато биват поемани оттам и отново отдавани на нея. В течение на няколко години масата от вещества, която съставя нашето физическо тяло, се обновява напълно. Това, че тази маса от вещества приема формата на човешкото тяло и че в рамките на това тяло тя отново и отново се обновява, зависи от това, че етерното тяло я държи в едно цяло. А неговата форма не е определена само от процесите между раждането – или зачатието – и смъртта, а зависи от законите на наследствеността, които се простират отвъд раждането и смъртта. Това, че по пътя на наследствеността могат да се пренасят и душевни свойства, тоест че ходът на физическата наследственост получава душевен примес, се дължи на това, че душевното тяло може да бъде повлияно от сетивната душа.

А как се оформя взаимодействието между душата и духа? По време на живота духът е свързан с душата по посочения по-горе начин. Тя получава от него дара да живее в истинното и доброто и така в своя собствен живот, в своите склонности, нагони и страсти да изразява самия дух. Духът-Себе донася на „Аза“ от света на духа вечните закони на истинното и доброто. Те се свързват чрез съзнаващата душа с преживяванията на собствения душевен живот. Самите тези преживявания отминават. Но техните плодове остават. Това, че Духът-Себе е бил свързан с тях, оставя траен отпечатък върху него. Когато човешкият дух пристъпи към преживяване, подобно на друго, с което той вече веднъж е бил свързан, той вижда в него нещо познато и знае как да се държи спрямо него иначе, отколкото ако то стоеше пред него за първи път. На това почива всъщност всяко учене. А плодовете на ученето са усвоени способности. – По този начин във вечния дух се отпечатват плодове на преходния живот. – И нима не възприемаме тези плодове? На какво почиват заложбите, които по-горе бяха изложени като характерното за духовния човек? Нали само на способности за това или онова, които човек донася със себе си, когато започва своя земен жизнен път. В известно отношение тези способности напълно приличат на такива, които можем да си усвоим и по време на живота. Да вземем гения на един човек. За Моцарт е известно, че като момче е могъл да запише по памет дълго музикално произведение, което е чул веднъж. Той е бил способен на това само защото е могъл да обхване с поглед цялото наведнъж. В определени граници човек и по време на живота разширява своята способност да обхваща с поглед, да прониква във взаимовръзки, така че тогава притежава нови способности. Нали Лесинг е казал за себе си, че чрез критичната си наблюдателна дарба си е усвоил нещо, което се доближава до гения. Ако не искаме да се удивляваме на такива способности, коренящи се в заложби, като на чудеса, то трябва да ги смятаме за плодове на преживявания, които Духът-Себе е имал чрез една душа. Те са били отпечатани в този Дух-Себе. И тъй като не са били вложени в този живот, значи – в един по-ранен. Човешкият дух е свой собствен род. И както човекът като физическо родово същество предава по наследство своите свойства в рамките на рода, така и духът – в рамките на своя род, тоест в рамките на самия себе си. В един живот човешкият дух се явява като повторение на самия себе си с плодовете на своите предишни преживявания в предходни жизнени пътища. Следователно този живот е повторение на други и носи със себе си онова, което Духът-Себе си е изработил в предишния живот. Когато той поеме в себе си нещо, което може да стане плод, той се прониква от Духа-Живот. Както жизненото тяло повтаря формата от вид към вид, така Духът-Живот повтаря душата от лично съществуване към лично съществуване. Предходните разглеждания придават валидност на представата, която търси основанието за определени жизнени процеси на човека в повторни земни животи. Своето пълно значение тази представа навярно може да получи само чрез наблюдение, което извира от духовни прозрения, каквито се придобиват, когато човек встъпи в пътя на познанието, описан в края на тази книга. Тук трябваше само да се покаже, че едно обикновено наблюдение, правилно ориентирано от мисленето, вече води до тази представа. Такова наблюдение наистина отначало ще остави представата, така да се каже, като силует. И то няма да може да я опази напълно от възраженията на едно неточно, неправилно ръководено от мисленето наблюдение. Но от друга страна, е вярно, че който си придобие такава представа чрез обикновено мислещо наблюдение, той се подготвя за свръхсетивното наблюдение. Той, така да се каже, изгражда нещо, което човек трябва да има преди това свръхсетивно наблюдение, както трябва да има окото преди сетивното наблюдение. Който възразява, че чрез изграждането на такава представа човек би могъл да си внуши самото свръхсетивно наблюдение, той доказва само, че не е в състояние да навлезе в действителността чрез свободно мислене и че тъкмо той по този начин сам си внушава своите възражения.

*** Така душевните преживявания се запазват трайно не само в границите на раждането и смъртта, но и отвъд смъртта. Но душата отпечатва своите преживявания не само в духа, който просветва в нея, а както беше показано (с. 62), и във външния свят чрез делото. Това, което човекът е извършил вчера, е налице в своето въздействие още и днес. Образ на връзката между причина и следствие в тази посока дава сравнението между съня и смъртта. – Често сънят е бил наричан по-малкият брат на смъртта. Ставам сутрин. Моята продължаваща дейност е била прекъсната от нощта. При обикновени обстоятелства не е възможно сутрин да подхвана отново дейността си по произволен начин. Трябва да се свържа с вчерашните си действия, ако в живота ми трябва да има ред и връзка. Моите вчерашни дела са предпоставките за онези, които ми предстоят днес. С това, което съм извършил вчера, съм си създал за днес своята съдба. За известно време съм се отделил от своята дейност; но тази дейност ми принадлежи и тя отново ме привлича към себе си, след като за известно време съм се оттеглил от нея. Моето минало остава свързано с мен; то живее по-нататък в моето настояще и ще ме последва в моето бъдеще. Тази сутрин би трябвало не да се събудя, а да бъда създаден наново, от нищото, ако въздействията на вчерашните ми дела не трябваше да бъдат моята днешна съдба. Безсмислено би било все пак, ако при нормални обстоятелства не се нанеса в къща, която съм си поръчал да ми построят. Както човекът не е създаден наново сутрин, така не е създаден наново и човешкият дух, когато започва своя земен жизнен път. Нека се опитаме да си изясним какво става при встъпването в този жизнен път. Появява се едно физическо тяло, което получава своя образ чрез законите на наследствеността. Това тяло става носител на един дух, който повтаря един по-ранен живот в нов образ. Между двете стои душата, която води свой собствен, затворен в себе си живот. Нейните склонности и отвращения, нейните желания и влечения ѝ служат; тя поставя мисленето в своя служба. Като сетивна душа тя приема впечатленията на външния свят; и ги занася на духа, за да всмуче той от тях плодовете за постоянно. Тя има, така да се каже, посредническа роля и задачата ѝ е изпълнена, когато тя се справя с тази роля. Тялото ѝ оформя впечатленията; тя ги преобразува в усещания, запазва ги в паметта като представи и ги предава на духа, за да ги носи той трайно. Душата е всъщност онова, чрез което човекът принадлежи на своя земен жизнен път. Чрез своето тяло той принадлежи на физическия човешки род. Чрез него той е член на този род. Със своя дух той живее в един по-висш свят. Душата временно свързва двата свята един с друг.

Но физическият свят, в който встъпва човешкият дух, не е за него чужда сцена. В него са отпечатани следите на неговите дела. Нещо от тази сцена принадлежи към него. То носи печата на неговото същество. То е сродно с него. Както някога душата му е предала впечатленията на външния свят, за да станат те трайни за него, така тя, като негов орган, е превърнала дадените ѝ от него способности в дела, които в своите въздействия също са трайни. Така душата действително се е вляла в тези дела. Във въздействията на своите дела душата на човека продължава да живее един втори, самостоятелен живот. Това обаче може да даде повод животът да бъде разгледан с оглед на това как процесите на съдбата встъпват в него. Нещо „сполетява“ човека. Той навярно отначало е склонен да гледа на онова, което така го „сполетява“, като на нещо, „случайно“ встъпило в живота му. Но той може да забележи как самият той е резултат от такива „случайности“. Който разгледа себе си в четиридесетата година от живота си и когато се пита за своето душевно същество, не иска да спре при една лишена от същност абстрактна представа за Аза, той може да си каже: аз всъщност не съм нищо друго освен онова, което съм станал чрез това, което по силата на съдбата ме е „сполетявало“ до днес. Не бих ли бил някой друг, ако например на двадесет години бях имал определена поредица от преживявания вместо онези, които са ме сполетели? Тогава той ще търси своя „Аз“ не само в своите импулси на развитие, които идват „отвътре“, а и в онова, което „отвън“ се намесва в живота му и го оформя. В това, което „му се случва“, той ще разпознае собствения си Аз. Ако човек се отдаде непредубедено на такова познание, тогава е нужна само още една стъпка на действително задълбочено наблюдение на живота, за да види в онова, което му се влива чрез определени преживявания на съдбата, нещо, което обхваща Аза отвън така, както споменът действа отвътре, за да накара едно минало преживяване отново да просветне. Така човек може да стане способен да възприема в преживяването на съдбата как едно по-ранно дело на душата поема пътя към Аза, също както в спомена едно по-ранно преживяване поема пътя към представата, когато за това има външен повод. По-рано за това, че последиците от делото могат отново да засегнат човешката душа, се говореше като за „възможна“ представа (вж. с. 64 и сл.). В рамките на отделния земен живот такова засягане е изключено за определени последици от делата, защото този земен живот е бил предразположен да извърши делото. Тук преживяването се съдържа в извършването. Тогава една определена последица от делото не може да засегне душата, също както човек не може да си спомни за едно преживяване, в което още се намира. В това отношение може да става дума само за преживяване на последици от делата, които засягат „Аза“ не със заложбите, които той има в онзи земен живот, от който изхожда, когато извършва делото. Погледът може да се насочи само към последици от делата от други земни животи. Така човек – щом усети, че онова, което като преживяване на съдбата привидно го „сполетява“, е свързано с Аза така, както онова, което се образува „отвътре“ на самия този Аз – не може да мисли друго, освен че в такова преживяване на съдбата има работа с последици от делата от по-ранни земни животи. Вижда се, че едно задълбочено, ръководено от мисленето схващане на живота довежда човека до парадоксалното за обикновеното съзнание допускане, че преживяванията на съдбата в един земен живот са свързани с делата от предходни земни животи. И тази представа отново може да получи своето пълно съдържание само чрез свръхсетивното познание: без него тя остава като силует. Но добита от обикновеното съзнание, тя отново подготвя душата, за да може тази да съзре нейната истина в действително свръхсетивно наблюдение.

Само едната част от моето дело е във външния свят; другата е в самия мен. Нека си изясним това отношение между Аза и делото чрез едно просто сравнение от естествената наука. Животни, които някога, като виждащи, са се преселили в пещерите на Кентъки, са загубили зрението си поради живота в тях. Престоят в тъмнината е направил очите бездейни. Поради това в тези очи вече не се извършва физическата и химичната дейност, която протича при виждането. Потокът на храната, който по-рано е бил употребяван за тази дейност, сега се влива в други органи. Сега тези животни могат да живеят само в тези пещери. Чрез своето дело, чрез преселването, те са създали условията за своя по-късен живот. Преселването е станало част от тяхната съдба. Едно същество, което веднъж е действало, се е свързало с резултатите от делата. Така е и с човешкия дух. Душата е могла да му предаде определени способности само като е действала. И тези способности съответстват на делата. Чрез едно дело, което душата е извършила, в нея живее изпълнената със сила заложба да извърши друго дело, което е плодът на това дело. Душата носи това в себе си като необходимост, докато последното дело не бъде извършено. Може да се каже също: чрез едно дело в душата е отпечатана необходимостта да извърши последицата от това дело.

С делата си човешкият дух действително е подготвил своята съдба. В един нов живот той се оказва свързан с онова, което е извършил в предишния си живот. – Може, разбира се, да се повдигне въпросът: как може да бъде така, след като човешкият дух при своето прераждане бива пренесен в свят, съвсем различен от онзи, който някога е напуснал? В основата на този въпрос лежи една представа за веригата на съдбата, която е много привързана към външната страна на живота. Ако пренеса своята сцена от Европа в Америка, също се озовавам в една съвсем нова среда. И въпреки това моят живот в Америка изцяло зависи от предишния ми живот в Европа. Ако в Европа съм станал механик, животът ми в Америка се оформя съвсем различно, отколкото ако бях станал банков служител. В единия случай в Америка вероятно ще бъда заобиколен от машини, в другия – от банкови съоръжения. Във всеки случай моят предишен живот определя моята среда; той, така да се каже, привлича към себе си от целия околен свят онези неща, които са сродни с него. Така е и с Духа-Себе. В един нов живот той по необходимост се обгражда с онова, с което е сроден от предходните животи. – И затова сънят е подходящ образ за смъртта, защото по време на съня човекът е отстранен от сцената, на която го очаква неговата съдба. Докато човек спи, събитията на тази сцена продължават своя ход. За известно време човек няма влияние върху този ход. Въпреки това нашият живот в един нов ден зависи от въздействията на делата от предишния ден. Действително нашата личност всяка сутрин се въплъщава наново в нашия свят на делата. Онова, което през нощта е било отделено от нас, през деня е, така да се каже, положено около нас. – Така е и с делата от по-ранните въплъщения на човека. Те са свързани с него като негова съдба, както животът в тъмните пещери остава свързан с животните, които чрез преселването в тези пещери са загубили зрението си. Както тези животни могат да живеят само ако се намират в средата, в която сами са се поставили, така и човешкият дух може да живее само в околния свят, който сам си е създал чрез своите дела. За това, че сутрин намирам положението, което сам съм създал предишния ден, се грижи непосредственият ход на събитията. За това, че когато отново се въплътя, намирам околен свят, който съответства на резултата от моите дела от предишния живот, се грижи сродството на моя отново въплътен дух с нещата от околния свят. От това човек може да си състави представа за това как душата е вградена в същността на човека. Физическото тяло е подчинено на законите на наследствеността. Човешкият дух, напротив, трябва да се въплъщава отново и отново; и неговият закон се състои в това, че той пренася плодовете на предишните животи в следващите. Душата живее в настоящето. Но този живот в настоящето не е независим от предходните животи. Нали въплъщаващият се дух донася от своите предишни въплъщения своята съдба. И тази съдба определя живота. Какви впечатления ще може да има душата, кои нейни желания ще могат да бъдат удовлетворени, какви радости и страдания ще възникнат за нея, с какви хора ще се срещне: това зависи от това какви са били делата в предходните въплъщения на духа. Хората, с които душата е била свързана в един живот, тя ще трябва да ги намери отново в някой следващ, защото делата, които са се случили между тях, трябва да имат своите последици. Както едната душа, така и свързаните с нея ще се стремят към своето прераждане в същото време. Така животът на душата е резултат от самосъздадената съдба на човешкия дух. Три неща обуславят жизнения път на човека между раждането и смъртта. И затова той е трояко зависим от фактори, които се намират отвъд раждането и смъртта. Тялото е подчинено на закона на наследствеността; душата е подчинена на самосъздадената съдба. Тази създадена от човека съдба се нарича със стар израз негова карма. А духът е подвластен на закона на прераждането, на повторните земни животи. – Следователно отношението между дух, душа и тяло може да се изрази и така: непреходен е духът; раждането и смъртта властват в телесността според законите на физическия свят; душевният живот, който е подчинен на съдбата, опосредява връзката между двете по време на един земен жизнен път. Всички по-нататъшни познания за същността на човека предполагат запознаване със самите „три свята“, на които той принадлежи. За тях ще стане дума по-нататък. Едно мислене, което застава пред явленията на живота и което не се бои да проследи мислите, произтичащи от едно пълно с живот разглеждане, до последните им звена, може само чрез логиката да стигне до представата за повторните земни животи и за закона на съдбата. Колкото е вярно, че пред ясновидеца с отвореното „духовно око“ миналите животи лежат като преживяване, като разтворена книга, толкова е вярно, че истината на всичко това може да просветне и за разглеждащия разум. (1)

Бележки:

(1) Вж. казаното по този въпрос в края на книгата в „Отделни бележки и допълнения“.