ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА

Важни преживявания при издигането във висшите светове са срещите с „Пазача на прага“. Няма само един, а по същество два: един „малък“ и един „велик“ „Пазач на прага“. С първия човек се среща тогава, когато свързващите нишки между волята, мисленето и чувстването вътре във фините тела (в астралното и етерното тяло) започнат да се развързват така, както това бе описано в предишната глава. Пред „Великия пазач на прага“ човек застава, когато разпадането на връзките се разпростре и върху физическите части на тялото (особено най-напред върху мозъка).

„Малкият пазач на прага“ е самостоятелно същество. То не съществува за човека, преди той да е достигнал съответната степен на развитие. Тук могат да бъдат отбелязани само някои от най-съществените му особености.

Най-напред ще бъде направен опит да се изобрази в повествователна форма срещата на окултния ученик с Пазача на прага. Едва чрез тази среща ученикът забелязва, че мисленето, чувстването и волята у него са се освободили от вложената в тях връзка.

Едно наистина страшно, призрачно същество стои пред ученика. Нужни са му цялото присъствие на духа и цялото доверие в сигурността на неговия път на познанието, които той обаче е могъл в достатъчна степен да си усвои през досегашното си окултно ученичество. „Пазачът“ известява своето значение приблизително със следните думи: „Над тебе досега властваха сили, които ти бяха невидими. Те правеха така, че през досегашните ти жизнени пътища всяко твое добро дело да получава своята награда и всяко твое лошо действие да има своите лоши последици. Чрез тяхното влияние твоят характер се изграждаше от житейския ти опит и от твоите мисли. Те бяха причината за твоята съдба. Те определяха мярката от удоволствие и болка, която ти беше отредена в едно от твоите въплъщения, според твоето поведение в предишни въплъщения. Те властваха над тебе във формата на всеобхватния закон на кармата. Тези сили сега ще свалят от тебе част от своите юзди. И нещо от работата, която те вършеха върху тебе, сега трябва да вършиш сам. – Досега те сполетяваше не един тежък удар на съдбата. Ти не знаеше защо? Това беше последица от едно вредно дело в някой от предишните ти жизнени пътища. Ти намираше щастие и радост и ги приемаше. И те бяха следствие от предишни дела. Ти имаш в характера си някои красиви страни, някои грозни петна. И двете ти сам си причинил чрез предишни преживявания и мисли. Досега ти не познаваше последните; явни ти бяха само следствията. Но те, кармичните сили, виждаха всичките ти някогашни житейски дела, най-скритите ти мисли и чувства. И според това те определиха какъв си сега и как живееш сега.

Сега обаче на самия тебе трябва да станат явни всички добри и всички лоши страни на твоите минали жизнени пътища. Досега те бяха вплетени в собствената ти същност, те бяха в тебе и ти не можеше да ги видиш, както физически не можеш да видиш собствения си мозък. Сега обаче те се откъсват от тебе, излизат от твоята личност. Те приемат самостоятелен образ, който можеш да видиш, както виждаш камъните и растенията на външния свят. И – това съм аз самият, съществото, което си е изградило тяло от твоите благородни и от твоите лоши постъпки. Моят призрачен образ е изтъкан от счетоводната книга на собствения ти живот. Невидимо ти досега ме носеше в самия себе си. Но за тебе беше благотворно, че беше така. Защото мъдростта на скритата от тебе твоя съдба поради това досега работеше и за заличаването на грозните петна в моя образ в тебе. Сега, когато излязох от тебе, и тази скрита мъдрост се оттегли от тебе. Занапред тя вече няма да се грижи за тебе. Тя ще остави тогава работата само в твоите собствени ръце. Аз трябва да стана съвършено в самото себе си, великолепно същество, за да не стана жертва на гибелта. И ако се случеше последното, бих повлякъл и самия тебе със себе си надолу в един тъмен, покварен свят. За да бъде предотвратено последното, твоята собствена мъдрост сега трябва да е толкова голяма, че да може да поеме задачата на онази скрита мъдрост, която се оттегли от тебе. – Когато прекрачиш моя праг, аз нито за миг вече няма да се отделя от тебе като видим за тебе образ. И ако занапред вършиш или мислиш нещо неправилно, ти веднага ще възприемеш своята вина като грозно, демонично изкривяване на този мой образ. Едва когато поправиш всичко неправилно от миналото си и се пречистиш така, че по-нататъшно зло да ти е съвсем невъзможно, тогава съществото ми ще се е превърнало в светла красота. И тогава ще мога отново да се съединя с тебе в едно същество за благото на по-нататъшната ти дейност.

Моят праг обаче е сглобен от всяко чувство на страх, което още е в тебе, и от всяка боязън пред силата сам да поемеш пълната отговорност за цялото си действане и мислене. Докато още имаш какъвто и да е страх пред самостоятелното ръководене на своята съдба, дотогава в този праг не е вградено всичко, което той трябва да получи. И докато му липсва още дори един-единствен градивен камък, дотогава ти би трябвало да останеш като омагьосан на този праг или да се препънеш. Не се опитвай да прекрачиш този праг, преди да се почувстваш съвсем свободен от страх и готов за най-висша отговорност.

Досега излизах от собствената ти личност само когато смъртта те отзоваваше от един земен жизнен път. Но и тогава моят образ ти беше забулен. Само силите на съдбата, които властваха над тебе, ме виждаха и можеха, според моя вид, в междинните паузи между смъртта и едно ново раждане да изградят у тебе сила и способност, за да можеш в един нов земен живот да работиш за разкрасяването на моя образ, за благото на своя напредък. Аз самият бях и онзи, чието несъвършенство отново и отново принуждаваше силите на съдбата да те връщат на Земята в ново въплъщение. Умреше ли ти, аз бях там; и заради мен ръководителите на кармата определяха новото ти раждане. Едва ако чрез отново и отново подновявани животи ти по този начин, несъзнателно, ме беше преобразил напълно до съвършенство, ти нямаше да станеш жертва на силите на смъртта, а напълно би се съединил с мен и в единство с мен би преминал в безсмъртието. Така днес стоя видимо пред тебе, както винаги съм стоял невидимо до тебе в смъртния час. Когато прекрачиш моя праг, ще встъпиш в царствата, в които иначе встъпваше след физическата смърт. Ти встъпваш в тях с пълно знание и занапред, като вървиш по Земята външно видим, същевременно ще вървиш и в царството на смъртта, което обаче е царството на вечния живот. Аз наистина съм и ангелът на смъртта; но аз, аз съм в същото време носителят на един никога непресъхващ висш живот. Още приживе ти ще умреш чрез мен, за да преживееш новото раждане за неразрушимо битие.

Царството, в което сега встъпваш, ще те запознае със същества от свръхсетивен вид. Блаженството ще бъде твоят дял в това царство. Но първото запознанство с този свят трябва да бъда аз самият, аз, който съм твое собствено творение. По-рано живеех от твоя собствен живот; но сега чрез тебе се пробудих за собствено съществуване и стоя пред тебе като видимо мерило за бъдещите ти дела, може би и като твой постоянен укор. Ти можа да ме сътвориш; но с това ти същевременно пое и дълга да ме пресътвориш.“

Онова, което е загатнато тук, облечено в разказ, не бива да си го представяме като нещо символично, а като в най-висока степен действително преживяване на окултния ученик.

Пазачът е там, за да го предупреди в никакъв случай да не върви по-нататък, ако не чувства в себе си силата да отговори на изискванията, които се съдържат в горното обръщение. Колкото и страшен да е образът на този пазач, той все пак е само следствие от собствения минал живот на ученика, той е само неговият собствен характер, пробуден за самостоятелен живот извън него. И това пробуждане става чрез разделянето на волята, мисленето и чувството. – Още самото това е преживяване от дълбоко значим род: че човек за първи път чувства, че сам е дал началото на едно духовно същество. – Подготовката на окултния ученик трябва сега да бъде насочена към това той без каквато и да е боязън да издържи страшната гледка и в мига на срещата наистина да почувства силата си толкова пораснала, че да може да се наеме да поеме с пълно знание върху себе си разкрасяването на „Пазача“.

От горното е ясно, че описаният „Пазач на прага“ е такъв (астрален) образ, който се разкрива на пробуждащото се висше виждане на окултния ученик. И до тази свръхсетивна среща води тайната наука. Да се направи „Пазачът на прага“ видим и сетивно, е действие на нисшата магия. При това ставаше дума за създаването на облак от фино вещество, на благовоние, което се приготвя от редица вещества в определена смес. Развитата сила на мага тогава е в състояние да въздейства оформящо върху благовонието и да оживи неговата субстанция с още неизравнената карма на човека. – Който е достатъчно подготвен за висшето виждане, не се нуждае вече от подобно сетивно съзерцание; а онзи, пред чиито очи неговата още неизравнена карма би застанала като сетивно живо същество без достатъчна подготовка, би бил изложен на опасност да попадне на лоши погрешни пътища. Той не би трябвало да се стреми към това. В „Занони“ на Булуър е дадено изображение на този „Пазач на прага“ под формата на роман. Следствие от щастливо преодоляната среща с „Пазача на прага“ е, че следващата физическа смърт тогава е за окултния ученик съвсем друго събитие, отколкото бяха смъртите преди това. Той съзнателно преживява умирането, като сваля физическото тяло, както се сваля дреха, която е износена или може би е станала негодна от внезапно скъсване. Тази негова физическа смърт тогава е, така да се каже, значителен факт само за другите, които живеят с него и които със своите възприятия са още изцяло ограничени до сетивния свят. За тях окултният ученик „умира“. За самия него не се променя нищо значително в цялото му обкръжение. Целият свръхсетивен свят, в който той е влязъл, стоеше пред него по съответния начин още преди смъртта, и същият свят ще стои пред него и след смъртта.

Ала „Пазачът на прага“ е свързан и с нещо друго. Човекът принадлежи към едно семейство, един народ, една раса; неговото действане в този свят зависи от принадлежността му към такава цялост. И неговият особен характер е свързан с това. А съзнателното действане на отделните хора в никакъв случай не е всичко, с което трябва да се смята при едно семейство, едно племе, народ, една раса. Има семейна, народностна и т.н. съдба, както има семеен, расов и т.н. характер. За човека, който е ограничен до своите сетива, тези неща остават общи понятия, и материалистичният мислител в своя предразсъдък ще гледа презрително отвисоко към познавача на тайната наука, когато чуе, че за последния семейният или народностният характер, племенната или расовата съдба принадлежат на също толкова действителни същества, колкото характерът и съдбата на отделния човек принадлежат на една действителна личност. Познавачът на тайната наука опознава именно висши светове, чиито членове са отделните личности, също както ръцете, краката и главата са членове на човека. И в живота на едно семейство, един народ, една раса освен отделните хора действат и съвсем действителните Души на рода, Души на народа, Духове на расата. Нещо повече, в известен смисъл отделните хора са само изпълнителните органи на тези Души на рода, Духове на расата и т.н. С пълна истина може да се говори за това, че например една Душа на народа си служи с отделния човек, принадлежащ към нейния народ, за да изпълни определени работи. Душата на народа не слиза до сетивната действителност. Тя се движи във висши светове. И за да действа във физическо-сетивния свят, тя си служи с физическите органи на отделния човек. Във висш смисъл това е точно така, както когато един строителен техник си служи с работниците за изпълнението на подробностите на постройката. – Всеки човек получава в най-истинския смисъл на думата своята работа, отредена му от Душата на рода, на народа или на расата. Ала сетивният човек в никакъв случай не е посветен във висшия план на своята работа. Той несъзнателно сътрудничи за целите на Душите на народа, на расата и т.н. От момента, в който окултният ученик срещне Пазача на прага, той трябва не само да познава собствените си задачи като личност, а трябва съзнателно да сътрудничи на задачите на своя народ, на своята раса. Всяко разширяване на неговия кръгозор непременно му налага и разширен дълг. – Действителният процес при това е, че окултният ученик прибавя към своето по-фино душевно тяло едно ново. Той облича още една дреха. Досега той вървеше през света с обвивките, които обличаха неговата личност. А за онова, което трябваше да върши за своята общност, за своя народ, своята раса и т.н., се грижеха висшите духове, които си служеха с неговата личност. – По-нататъшно разкритие, което сега му прави „Пазачът на прага“, е, че занапред тези духове ще оттеглят ръката си от него. Той трябва напълно да излезе от общността. И той като отделен човек напълно би се втвърдил в себе си, би вървял към гибел, ако сега сам не си придобие силите, присъщи на Духовете на народа и на расата. – Наистина мнозина ще кажат: „О, аз се освободих напълно от всички племенни и расови връзки; искам да бъда само ‚човек‘ и ‚нищо друго освен човек‘.“ На тях обаче трябва да се каже: Кой те доведе до тази свобода? Не те ли постави твоето семейство в света така, както стоиш сега в него? Не те ли направиха твоето племе, твоят народ, твоята раса това, което си? Те те възпитаха; и ако, издигнат над всички предразсъдъци, ти си един от носителите на светлина и благодетелите на своето племе или дори на своята раса, ти дължиш това на тяхното възпитание. Дори когато казваш за себе си, че си „нищо друго освен човек“, дори това, че си станал такъв, го дължиш на духовете на твоите общности. – Едва окултният ученик се научава да разпознава какво значи да бъдеш напълно изоставен от Духовете на народа, на племето, на расата. Едва той изпитва върху самия себе си, че всяко такова възпитание е без значение за живота, който сега му предстои. Защото всичко, което е възпитано в него, напълно се разпада чрез разкъсването на нишките между волята, мисленето и чувството. Той поглежда назад към резултатите от цялото досегашно възпитание, както би трябвало да се гледа на къща, която се разпада на отделните си тухли и която сега трябва отново да бъде изградена в нова форма. Отново е повече от обикновен символ, когато се казва: след като „Пазачът на прага“ се е изказал относно първите си изисквания, тогава от мястото, на което стои, се издига вихрушка, която угасява всички духовни светила, осветявали досега житейския път. И пълна тъмнина се разстила пред окултния ученик. Тя е прекъсвана само от сиянието, което излъчва самият „Пазач на прага“. И от тъмнината прозвучават по-нататъшните му увещания: „Не прекрачвай моя праг, преди да ти е станало ясно, че ти сам ще осветиш тъмнината пред себе си; не прави дори една-единствена крачка напред, ако не си добил увереност, че имаш достатъчно гориво в собствената си лампа. Лампите на водачите, които имаше досега, в бъдеще ще ти липсват.“ След тези думи ученикът трябва да се обърне и да насочи поглед назад. „Пазачът на прага“ сега дръпва една завеса, която досега е скривала дълбоки тайни на живота. Духовете на племето, на народа и на расата стават явни в пълното си действие; и ученикът вижда също толкова точно как е бил воден досега, колкото, от друга страна, му става ясно, че отсега нататък вече няма да има това водачество. Това е второ предупреждение, което човекът преживява на прага чрез неговия пазач.

Загатнатата тук гледка наистина никой не би могъл да я понесе неподготвен; но висшето обучение, което изобщо дава възможност на човека да проникне до прага, същевременно го прави способен да намери в съответния миг нужната сила. Нещо повече, това обучение може да бъде толкова хармонично, че от встъпването в новия живот да бъде отнет всеки възбуждащ или бурен характер. Тогава за окултния ученик преживяването на прага ще бъде съпроводено от предчувствие за онова блаженство, което ще бъде основният тон на неговия новопробуден живот. Усещането за новата свобода ще надделее над всички други чувства; и с това усещане новият дълг и новата отговорност ще му се явят като нещо, което човекът трябва да поеме на една степен от живота.