МОРАЛНИТЕ ИМПУЛСИ И ТЕХНИТЕ РЕЗУЛТАТИ – ОТНОШЕНИЕТО НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ НАРОДИ КЪМ ТЕХНИТЕ ДУХОВЕ НА НАРОДИТЕ – КУЛТУРНИЯТ ИМПУЛС НА ЕВРИТМИЯТА

Нюрнберг, 14 март 1915 г.

На пръв поглед би могло да изглежда – а на много хора и изглежда така, – че във всекидневния живот човек изобщо не притежава онова, което в истинския смисъл на думата наричаме ясновидски сили, чрез които могат да се познават съществата и процесите в духовните светове, съответно че във всекидневния живот изобщо не развива в душата си никакви такива сили. Но това не е така. Ясновидските сили не са сили, които биха били напълно непознати, напълно чужди на човека, какъвто живее във всекидневието. Това не е така, а още в обикновения човешки живот, в определена душевна дейност, съществува онова, което развиваме, за да погледнем в духовните светове, което трябва да извлечем от дълбоките недра на душата, за да намерим пътя към духовните светове. То съществува в онова, което наричаме морални импулси на човека. Едно действително морално дело, един действително морален импулс произтича от същите способности на душата, които чрез съответно обучение водят до ясновидските способности. В обикновения живот нещата наистина стоят така, че всичко, което човек върши, може да идва от онова, което се намира в неговата телесност или което през живота си е усвоил за своята телесност и чрез нея. Когато човек развива влечения, когато прави едно или друго, към което го насочват възпитанието му или другите обстоятелства в живота му, тогава телесното е онова, от което идва импулсът за това. Но в човешкия живот действително има импулси, които не идват от телесното и които човек поражда действително само с дейността на душата: това са моралните импулси. При едно действително морално дело наистина се прибягва до помощта на тялото, за да се добие представа за моралното дело, но импулсът, подтикът към моралното дело се намира в духовно-душевното, което действително е независимо от телесното. Само с философия никога няма да може да се даде определение на моралното и тъкмо философията, доколкото иска да бъде морална философия, се характеризира с това, че не стига до правилно, задоволително определение на моралното, ако не изхожда от това, че човек може да преживява в себе си своето духовно-душевно независимо от тялото. Защото друго действително определение на моралното не е възможно освен това: Морално е онова, което човек решава, което човек върши чрез сили, независими от тялото му.

Знаем, че човешкият живот се състои от морални, по-малко морални и неморални действия и импулси. Разликата между морални и неморални действия се разкрива в истинската си светлина едва пред окултното разглеждане. В най-малкия цикъл на живота си, в онзи период от двадесет и четири часа, човек навлиза в състоянието на сън. Това състояние на сън се състои в това, че Азът и астралното тяло в общи линии излизат от физическото и етерното тяло и след това живеят извън това физическо и етерно тяло. Но съвсем не сме казали всичко, ако отбележим, че Азът и астралното тяло излизат от физическото и етерното тяло. Трябва също да сме наясно, че като излизат от етерното и физическото тяло, Азът и астралното тяло биват приети в духовните светове, които властват свръхсетивно около нас. Със своя Аз и астралното си тяло навлизаме в свръхсетивните светове. Ако през деня, в будното си състояние, сме имали морален импулс, извършили сме морално дело, става следното: Нашият Аз и астралното ни тяло трябва да бъдат приети от Духовете на непосредствено по-висшите йерархии, от Духовете, които причисляваме към йерархията на Ангелите, на Архангелите и така нататък. Те трябва да ни приемат, в тях, така да се каже, навлизаме в състоянието на сън. Както през деня живеем в тялото, така в състоянието на сън живеем в съществата на висшите йерархии. И така, нека сме наясно с това. Ако сме извършили морално дело, имали сме морален импулс, според спиритуалните космически закони съществата на непосредствено по-висшите йерархии могат да приемат нашия Аз и астралното ни тяло с нашите морални импулси, съответно с онова, което е останало в душата ни от моралните ни импулси. Ако сме извършили неморално действие или сме имали неморален импулс, по време на сън не можем да навлезем в съществата на висшите йерархии с него, с остатъка, с онова, което се е образувало в нас чрез неморалния импулс. Онова, което е неморално в нас, действително остава назад, отблъсква се, отново се оттласква надолу в телесността. Последицата е, че всичко, което в състоянието на сън отнасяме в духовните светове като последействие на моралното, не действа във физическото и етерното ни тяло, защото се отнема от тях. А неморалните мисли, неморалните импулси, неморалните действия се превръщат в нещо, което се оттласква обратно в етерното и физическото тяло и действа в тях. Така в състоянието на сън резултатите от неморалните действия на човека могат да работят във физическото и етерното му тяло, докато той се намира в състоянието между заспиването и събуждането. В това отношение наистина е лесно да разберем онова, което неведнъж съм подчертавал и в лекции: че езикът притежава чуден гений, че действа с величествена гениалност. Когато говорим за вина, тъкмо немската дума за нея – „шулд“ – означава безкрайно точно онова, за което става дума. С моралните си действия изплащаме онова, което дължим на духовния свят, но оставаме длъжници на духовния свят с онова, което трябва да оставим в тялото – неморалните си мисли, неморалните си импулси, неморалните си действия.

А сега помислете за следното: Ако прекарвахме живота си така, че само да възприемаме нещата от външния свят и да мислим за тях, самите процеси във физическото ни тяло щяха да бъдат съвсем различни от действителните – те са такива, каквито са, понеже не само мислим и възприемаме, но и си спомняме онова, което сме мислили, възприели и преживели. Онова, което мислим, представяме си, усещаме, прониква надолу до етерното ни тяло, но етерното тяло на свой ред го запечатва във физическото тяло и онова, което етерното тяло създава като отпечатъци във физическото тяло, е споменът. Когато по-късно в живота си спомняме нещо, преживяно по-рано, това означава: С астралното тяло, което тогава се съединява с етерното тяло, се натъкваме на онова, което е останало във физическото ни тяло като нещо запечатано, като отпечатък от печат. Детинска е оформилата се материалистическа представа, сякаш един спомен се намира на едно място в мозъка, друг – на друго, сякаш е прибран в някаква кутийка. Това не е вярно, а всеки спомен има отпечатък, който по същество съответства на цялата глава и на още някои други части от човешката фигура, и спомените се намират един в друг, а не един до друг, както допуска една детинска материалистическа представа. Значи тази дейност на спомнянето се основава на това, че астралното и етерното ни тяло могат да създават отпечатъци във физическото ни тяло. Това действително е същата дейност, която после се проявява външно, когато си записваме нещо. Защото, когато погледнем записките, онова, което имаме в душата си, естествено, няма ни най-малка прилика със знаците, които имаме на хартията. На хартията има знаци с някаква форма, но чрез онова, което после правим от тях, протича духовен процес, като получаваме подтик отново да съживим в душата записаното. Така е и със спомена. Онова, което остава в нас, действително по принцип няма повече прилика с онова, което се появява в душата при спомнянето, отколкото написаното на хартията има с онова, което се появява в душата, когато го прочетем отново.

Погледнато ясновидски, нещата стоят така: Нека приемем, че някой си спомня нещо, през което е преминал по-рано. Онова, което тогава проблясва във физическото му тяло, е знак, който по някакъв начин дори наподобява горната част на човешката фигура – главата и областта малко под нея. Това са знаци. Всеки от тях, който изплува в спомена, е различен, но те са знаци. А онова, което преживяваме, когато си спомняме, душата тепърва създава от знаците. Онова, което се появява като спомен, действително е подсъзнателно четене. Когато природната наука напредне още малко и изследва физическите процеси, тя ще се яви тъкмо като помощник на духовната наука, като покаже, че душата действително тепърва трябва да подложи онова, което остава в тялото, на процес, който по принцип е подобен на четенето в душата. Споменът е действително подсъзнателно четене. Това спомняне е нормална дейност на човешката душа.

Но когато при заспиване изпращаме надолу в тялото си резултатите от неморални импулси, мисли или действия, не извеждаме от физическото си тяло онова, което сме имали като неморални импулси. Така става нещо подобно на онова, което иначе редовно става при спомнянето. Работата върху физическото тяло се запечатва в него и когато човек иска да заспи, а Азът и астралното му тяло искат да излязат от физическото и етерното му тяло, започва този процес. Онова, което трябва да остави там, се запечатва, както се запечатват спомените, и тогава се появяват угризенията на съвестта. Това е действителният процес на угризенията на съвестта. Така те се отразяват обратно от отпечатъците, които тези неща оставят във физическото ни тяло, а също и в етерното тяло. После това остава. И понеже това остава като нормалните спомени, тези угризения на съвестта могат да останат и да набират сила, а през целия живот оттам нататък се появяват като самоупреци. Важното е действително да стигнем дотам да разберем, че моралното действие е реален процес, че то не е просто нещо абстрактно, а че това морално действие е отнасяне нагоре в духовните светове на онова, което вършим тук, на Земята. И тъй като предаваме резултатите от моралното си поведение на висшите йерархии, те в известно отношение остават в тези висши йерархии. Но онова, което не можем да вземем със себе си, което после работи във физическото и етерното тяло, остава тук, на Земята, то участва в земния процес. Когато човек е преминал през портата на смъртта, трябва непрестанно да поглежда назад към оставеното на Земята и чрез това непрестанно поглеждане назад към него у човека трябва да възникне импулсът да го отстрани от земния процес. Върху това се основава изработването на кармата между смъртта и новото раждане.

Наистина вземаме със себе си в своята карма резултатите от моралните си импулси, но като ги отнасяме по време на сън нагоре в духовните светове, те оставят там и отпечатък. Можем да кажем, че Ангелите, Архангелите, също и Духовете на личността вече притежават онова, което им отнасяме нагоре като морални импулси. И какво правят с него? В хода на земното развитие тези морални импулси, които вече се намират в духовния свят, са истинските оплодяващи зародиши за по-късните земни периоди. Не само запазваме тези резултати в кармата си, но и отнасяме отпечатъците нагоре, а през идните земни епохи Духовете на висшите йерархии отново ги свалят надолу и тогава в по-късните земни епохи тези резултати от моралните импулси образуват оплодяващите зародиши за човешкото изобретателно мислене, за човешкото мислене изобщо. Нека си представим, че една епоха в земното развитие е изцяло неморална, така че в духовните светове не се отнасят никакви отпечатъци от морални импулси. Тогава в хода на земното развитие би трябвало да последва епоха, в която на хората ще им хрумват малко неща за земния живот, в която хората ще имат малко идеи и понятия, в която ще цари бедност в онова, което трябва да пронизва и раздвижва живота с душевно съдържание.

Така с моралните си импулси участваме в един реален процес на космоса. И така, духовната наука, която ни показва подобно нещо, е способна да засили отговорността ни, да зареди отговорността ни с енергия, защото едва чрез това забелязваме какво означава да сме морални или неморални в човешкия живот. Да сме неморални, означава да отнемаме на Земята нейните жизнени зародиши, да ги включваме във физическия земен процес, в който те после се превръщат в зародиши на разрушение за следващите земни епохи, защото, разбира се, и там те се запазват, понеже нищо не се губи. После те заличават онова, което трябва да живее като живо душевно съдържание. Нека приемем, че голямо множество хора решат в определена епоха да живеят неморално. Тогава това би довело до една по-късна епоха, бедна на мисли, и душите биха слезли на Земята и биха заварили на Земята бедност на мислите, биха заживели безрадостно.

И така, имаме възможност да включим в познанието си не само съдържанието на моралното. Ако не включим съдържанието на моралното в действеното си познание, опустошаваме Земята. Но имаме нужда, а имаме и възможност да включим в душевното си развитие и нещо друго – знанието за свръхсетивното. Всъщност Земята никога не е била съвсем без знание за свръхсетивното. Знаем, че в древни времена човечеството е получило известно наследство – ясновидска способност, ясновидски способности, а чрез тях и ясновидско знание. И съвсем не е толкова далечно времето, когато на Земята още са съществували отзвуците на това ясновидско знание. Знаем също, че живеем във времето, когато това ясновидско знание от векове върви към пълно изчерпване, но след това трябва да бъде заменено с ясновидско знание, което трябва да се извоюва съзнателно. В това важно време живеем. И вчера си представихме как петата културна епоха и онези, които са нейни носители, са призвани съзнателно да извоюват отново ясновидско знание за душите. И петата културна епоха няма да завърши, преди известна съвкупност от ясновидско знание да обхване сравнително голяма част от човечеството. Верни са думите на Хердер, че просветлението ще премине по Земята. Докато спим, също не можем така безусловно да пренесем в духовния свят цялото знание, което придобиваме само за сетивния външен свят, и всички мисли, които имаме само като подобия на сетивния външен свят. Вярно е, че мислите, представите, които имаме, навлизат до известна степен в съществата на висшите йерархии – именно с изключение на неморалните импулси; все пак това, което придобиваме като образи на външния свят, навлиза до известна степен в духовния свят. Но то не се издига много високо; преди всичко не стига чак до сферата на Архангелите. Така че, ако се изпълва само с представи, които идват от сетивния свят, човекът не може да внесе много навътре в духовните светове онова, което придобива само като представи за сетивния свят. Онова обаче, което преживяваме в себе си като свръхсетивни представи, се внася далеч навътре в духовните светове и тъкмо съществата, които принадлежат към йерархията на Архангелите, получават, така да се каже, отпечатъците от него и го пренасят в по-късни времена. И това, което по този начин се издига като свръхсетивно знание в духовните светове чрез Аза и астралното тяло на хората, по-късно отново се използва в процеса на земното развитие. За разлика от моралните импулси, сега то образува не оплождащите зародиши, онова, което раздвижва, а зародишите на онова, което наричаме земен напредък. И отхвърлянето на свръхсетивните представи от една епоха означава осъждане на една бъдеща епоха да не напредва в земното развитие. Който отхвърля свръхсетивните представи, възпира напредъка на бъдещите епохи, доколкото това зависи от него. Ако някой народ стане изцяло материалистичен, този материализъм на цял един народ би осъдил Земята на застой в развитието ѝ през една бъдеща епоха – разбира се, до известна степен, защото не би било необходимо другите народи да отхвърлят свръхсетивните представи. И така, и тук отново виждаме как придобиването на свръхсетивни представи има значение в самия земен процес. Така са свързани причините и следствията в целия земен процес. Хората, които в нашето съвремие са, така да се каже, съзнателни материалисти, всъщност са същества, съблазнени от Ариман, същества, съблазнени от ариманичните духове, защото Ариман има голям интерес да възпира правилния напредък. Отново виждаме как духовната наука е способна да засили чувството за отговорност на отделната човешка душа към света в неговата цялост. Виждаме как духовната наука ни откъсва от Себето и ни прави участници в цялостния процес на човечеството, как по своята същност духовната наука е проява на безкористна дейност на човешката душа.

В известно отношение целият живот в свръхсетивни представи е изграден по подобие на моралния живот. Затова нищо не пречи на познанията за свръхсетивните светове повече от изпълването на човешката душа с неморални импулси. Всъщност тъкмо от това виждаме колко дълбоко е обосновано изискването като подготовка за ясновидско развитие човекът да има начин на мислене, който може да се нарече морален в най-висшия смисъл на думата. На петата епоха действително е възложено да се погрижи духовното познание да изпълни хората по съзнателен начин, за да не бъде възпрян напредъкът на човечеството през оставащата част от следатлантската епоха, за да може действително да има напредък в човечеството. И ако след всичко, което обсъдихме през последните дни, трябва да припишем тъкмо на средноевропейските народи способността за духовно познание в най-висша степен, тогава трябва ясно да съзнаваме какво значение има продължаващото съществуване, безпрепятственото развитие на средноевропейската култура.

Ако с оглед на споменатото обхванем с поглед донякъде хоризонта – може би само този на европейския живот, – какво се разкрива пред нас? С живота на народите е свързан животът на висшите йерархии. Достатъчно е да изучите цикъла за развитието на Душите на народите, който някога беше изнесен в Кристиания и е особено важен в днешно време, достатъчно е да си го представите и ще видите как архангелските същества се намесват в живота на народите; как изобщо този живот на народите протича във взаимодействието на висшите йерархии с онова, което става тук, на Земята. Когато разглеждаме отделния човек, знаем, че неговото Аз-развитие се осъществява бавно и постепенно. Разбира се, съзнанието за Аза започва в нежната детска възраст, от момента, до който можем да се върнем в спомените си. Но този Аз става все по-зрял и по-зрял, напредва в развитието си. В нашето време вече съществуват доста големи заблуди относно това Аз-развитие. Прекалено слабо се съзнава, че такова Аз-развитие протича в живота. И затова днес може да се види как хора в най-зелената си младост се смятат за зрели да съдят за всичко, защото не знаят, че първо трябва да достигнат определена възраст, за да съдят за определени неща, тъй като едва тогава Азът е достигнал определена зрялост.

Както е в живота на отделния човек, така е и с живота на народите. Само че трябва да имаме предвид следното, ако искаме да разберем живота на народите в отношението му към живота на отделния човек на физическия план. Отделният човек съзрява по отношение на Аз-развитието; като става все по-зрял и по-зрял, той се научава и по-добре да обхваща с поглед външния свят. Какво знаем за външния свят на двадесет, двадесет и пет години и какво можем да знаем десет години по-късно, ако прекараме живота си както трябва! Тъкмо познавачът на духовната наука трябва да развие усет за такива неща. Тук става дума за отношението на Аза към външния свят, за отношението му към онова, което го заобикаля.

При съществата на висшите йерархии е друго. Тези същества на висшите йерархии от своя страна се намират в такова отношение към нашия Аз, в каквото сме ние към нещата от външния свят. За нас предметите и съществата от минералното, растителното и животинското царство са обект. За съществата на висшите йерархии обект са например нашите Азове. Само че отношението на съществата на висшите йерархии към нашите Азове не е отношение на възприятие, каквото имаме към външния свят, а е по-скоро пронизване на нашия Аз с лъчите на волята на висшите йерархии, въздействие на волята на висшите йерархии.

Онези архангелски същества, които имат задачата да ръководят народите, действително се отнасят към Азовете, към отделните хора от народите, така, както чрез способността си за възприятие се отнасяме към нещата от външния свят. За тези архангелски същества сме обектите. Каквото за нас е външният свят, това сме ние като хора за Архангелите, само че при нас това е по-скоро процес на възприятие, а при Архангелите – по-скоро волеви процес. Но по отношение на този волеви процес Архангелът също преминава през развитие. Душата на този Архангел също съзрява – тук не по отношение на неговия Аз, а по отношение на по-дълбоки сили на душата му. Той преминава през развитие, чрез което постепенно придобива друго отношение към отделните хора от своя народ; както с един по-зрял Аз придобиваме друго отношение към заобикалящия ни свят.

Да вземем например архангелското същество, на което в хода на историята е поверено ръководството на онова, което познаваме като италиански народ. Дълго време това архангелско същество е имало такова отношение към италианския народ, че всъщност с волята си е въздействало главно върху по-висшите части на душевното. Но в по-нататъшния си развой това архангелско същество е въздействало не само върху висшето душевно, а и върху по-нисшето в душата, върху страстите, върху импулсите на душата, които още са свързани с телесното. Така продължава развитието на архангелското същество: отначало то въздейства повече върху същинското душевно, в по-нататъшния развой става все по-могъщо и въздейства върху душевното, което е по-тясно свързано с телесното. И за италианския народ можем направо да посочим как около 1530 година Архангелът е преминал в развитието си през степента, която може да се характеризира така: по-рано той е въздействал повече върху душевното, сега започва с волята си повече да насища душевното, доколкото то прониква в телесното. И едва сега италианският народ всъщност започва да се изявява без задръжки във външните си прояви, истински да развива своя национален характер. Изучете историята на италианския народ преди посочения период – около средата на XVI век, – тогава ще видите, че сред хората на Италианския полуостров Архангелът още е въздействал върху вътрешните качества на душата; че обаче едва след това в най-висша степен се е оформил външният национален характер, какъвто го познаваме днес. Преди този момент – а такъв момент има за всеки народ – целият душевен живот на един народ още е жив. Тогава все още е възможно душевният живот на народа да придобие едно или друго качество. Качествата още не са така силно изразени. След този момент, когато Архангелът е развил волевите си отношения към по-дълбоките качества на душевното, народният характер се втвърдява и прониква чак до телесните качества; започва времето, когато едва ли вече може по някакъв начин да се достигне до народа с нещо, което не съответства на националния характер, и когато той веднага се изнервя, ако се появи нещо, което не съответства съвсем на националната линия или течение.

За френския народ този момент в историческото развитие също действително може да се определи правилно. Всичко това, разбира се, е само приблизително, само ориентировъчно, но за френския народ може да се посочи около 1600 година, в началото на XVII век, а за английския народ – средата на XVII век, около 1650 година.

Ако се върнете преди това време, във времето на Средновековието, ще видите колко много общо още имат народите на Европа и как при отделните народи оформянето на националния характер започва в моментите, които посочих. Архангелът преминава през развитие, за което може да се каже: преди неговите сили още са били по-слаби, така че е можел да въздейства само върху душевните членове, върху вътрешното. След това силите стават по-мощни, той може да ги разпростре чак до физическото. Чрез това той поражда рязко изразения национален характер. Дори отделни явления ще ви се сторят доста разбираеми, ако при разглеждането на историята разполагате с такива познания. Помислете, че по времето, когато английският народ е имал своя Шекспир, националният характер още не е бил обхванат по този начин, така че причината тъкмо английският народ вече да не може да разбира Шекспир, е именно в това, че Архангелът е стиснал народа в хватката на ясно диференцирания национален характер. В бъдеще ще има действително разглеждане на историята едва когато при разглеждането ѝ вече не се изхожда от това, че в нея действат идеи, както толкова често се прави през XIX век. Един човек може да има идеи, но идеите не могат да действат като сили в историята. Ангелите, Архангелите и Първичните сили също могат да имат идеи, но идеите винаги трябва да изхождат от същества; онова, което действа, трябва да бъдат същества. Цялото разглеждане на историята през XIX век, доколкото говори за идеи в историята, е призрак, защото почива на вярата, че идеите могат да се развиват, да се движат свободно в непрестанния поток на времето.

Сега можем да поставим въпроса: а как стои това при германския народ? Настъпил ли е и там някога момент, когато Архангелът е достигнал определена степен? – Такъв момент действително е настъпил. Но тъкмо между германския народ и другите народи съществува известна разлика. Знаем, че човешката душа се състои от сетивна душа, разсъдъчна или сърдечна душа и съзнаваща душа. И от лекциите за Душите на народите можете да разберете, че Архангелът се стреми според силата си да въздейства при италианския народ предимно върху сетивната душа, при френския народ – върху разсъдъчната или сърдечната душа, при британския народ – върху съзнаващата душа, а при германския народ – върху Аза, който простира властта си над трите душевни члена. Затова отношението на Архангела към отделните Азове на германския народ е различно от онова при западните народи. Действително настъпи момент, когато Архангелът на германския народ се намеси и във физическия живот или в нисшия душевен живот, доколкото той обхваща физическото. Това е приблизително времето между 1750 и може да се каже, 1830 година. Когато тези неща започнат да се изучават напълно разумно, ще се получат съвсем удивителни разяснения за хода на развитието на народите. И ако някой само се заеме да разгледа действително огромната, грандиозна разлика, която съществува в германския живот между хората на XIX и XX век и хората, живели двеста години по-рано, тогава би видял колко огромна е тази разлика. Тогава Архангелът се намеси в националния характер на германския народ, както Архангелите се бяха намесили при другите народи в моментите, които посочих. Но бихме искали да кажем, той отново се отдръпна, не преобрази физическата природа така енергично, така основно, както стана при другите народи. И само поради това втората половина на XIX век протече така, че германският народ несъзнателно възприе действително всичко възможно от другите народи. В наши дни това вече доведе до много трагични конфликти. Помислете само за такъв факт: в целия си светоглед, доколкото го е изградил върху науката, Ернст Хекел е същински англичанин, изцяло се е поангличанчил, възприел е английски мисловни форми. Всичко, което мисли, е повлияно, изпитало е влиянието на английската същност. Той изхожда от Дарвин, от Хъксли. Смята Спенсър за свой философски бог. И докато една Хегелова книга или книга от нашата духовна наука в действителност не може да се преведе на английски, Хекел, разбира се, може много лесно да се преведе на английски. Ще се учудите, че казвам това, защото знаете, че духовнонаучни книги са преведени на английски. Но съдържанието на книгите може да присъства само приблизително в английския превод; то всъщност изобщо не присъства в него, а само приблизително. Например никога не може действително да се преведе на английски изречението, което е изконно немско, което е свързано с усещането на Майстер Екхарт и с всичко, развило се в германската същност под въздействието на Майстер Екхарт. Това изречение действително не може да се преведе на английски: „В сърцето живее искрицата, в която световната душа се открива в човешката душа.“ Невъзможно е то действително да се преведе на английски, защото за онова, което се преживява в думата „Gemüt“, няма превод. Също така е невъзможно да се преведе на английски изконно Хегеловата мисъл, която е направо основен нерв на немската философия: „Битие и небитие се съединяват във висше единство в ставането.“ Разбира се, всичко може да се преведе, но онова, което се преживява при такова изречение, не може да се предаде на този език.

Немският език има и тази особена черта, че все още допуска известна подвижност. Помислете колко безкрайно лесно е, когато нещо се превежда на английски или френски, да се каже: това е неправилно, така не се казва! – Ние, германците, изобщо не бива да развиваме лошия навик да казваме, че нещо е неправилно, а трябва да поддържаме езика си подвижен – това, разбира се, е казано радикално. И прегледайте нашите цикли, тогава ще видите как се води борба за все нови словообразувания, също и за словообразувания, които оформят думите отвътре навън. Това идва например оттам, че Архангелът на германския народ отново се е отказал от рязкото оформяне. В продължение на непълен век той сякаш само е направил един опит да оформи националния характер, а след това отново е освободил народа. Безкрайно много се съдържа в онова, което имам предвид с това. Но така и трябва да бъде, защото германският народ е призван да преобрази своя идеализъм в живо познание на духа. Фихте, Шелинг, Хегел, срещу които днес така се воюва, създадоха мислене, което наистина още не е спиритуализъм, не е духовна наука, но е зародишът на духовната наука и така да се каже, действително води към духовната наука, ако се медитира върху него докрай. За това обаче германският национален характер трябва още да остане подвижен, действително трябва да позволява да се каже: човек е италианец! Човек е французин! Човек е англичанин! Но германец винаги се става! При германския народ Архангелът само положи началото на оформянето на националния характер. И за германеца би било неистина да бъде национално настроен по същия начин като западноевропейските народи, да речем, шовинистично; той изобщо не може да бъде такъв – разбира се, човек може всичко, но тогава това не съответства на същинската природа на германеца.

При руския народ има нещо съвсем друго. При руския народ преди всичко трябва ясно да се разбере как Архангелът изобщо се отнася към отделните Азове на народа по начин, съвсем различен от този при западните и средноевропейските народи. При западноевропейските народи Архангелът въздейства с волевите си лъчи, при италианския народ – върху сетивната душа, при френския народ – върху разсъдъчната или сърдечната душа, при британския народ – върху съзнаващата душа, при германския народ – върху Аза. Но при руския народ Духът на народа изобщо не въздейства вътре в душите. Той сякаш витае над народа като облак и душата може само смътно да го предусеща високо горе и да копнее за него. Той все още е останал, така да се каже, групов дух. Тук няма тясно взаимодействие между Духа на народа и отделните човешки Азове. Едва ли може да се добие по-трагично, по-сериозно впечатление, отколкото когато се присъства на руско православно богослужение, на онова богослужение, в което човешкият Аз на вярващите участници е почти напълно изключен. Всичко е пронизано от нещо безлично, общо, което изобщо не обхваща отделната личност. В това богослужение действа нещо, което не се обръща навътре към човешката природа. Това е непосредствен израз на обстоятелството, че руската душа още съвсем не се е пробудила за онова оживяване, което произтича от общуването на отделния Аз с Духа на народа. Във всичко има нещо сковано, шаблонно, сякаш духовното достига тук от непознати светове и успява да постигне само скована шаблонност както в обредните действия, така и в иконописта. Тук сме изправени пред нещо съвсем различно от онова в Западна Европа. Тук сме изправени пред това, че Архангелът изобщо още не е започнал да се намесва в националното. Затова за руснака националното още е душевна мечта. Разбира се, руснакът винаги говори за „истински руския човек“ и руските писатели говорят за него, но това е душевна мечта, която се подчертава особено тъкмо защото Духът на народа не е въплътен в човека, а руснакът копнее за един надличен Дух на народа.

Трябва да се вгледаме в тези дълбоки тайни, тогава ще разберем как европейските културни области стоят една срещу друга. Разбира се, никога не би ми хрумнало да виждам пряко в това противопоставяне на културните области причината за сегашните събития. Но косвено все пак трябва да го направим. Особено трябва ясно да съзнаваме, че сегашният факел на войната е могъщ знак, който ни подтиква да се запознаем с онова, което властва, тъче и съществува в духовния живот на Европа.

Поглеждаме нагоре към съществата на висшите йерархии, виждаме и тези същества на висшите йерархии в развитие. Докато като отделни хора развиваме своя Аз, виждаме как те се развиват така, че придобиват все по-голяма и по-голяма власт да проникват в Аза с волята. Отначало те, така да се каже, още се държат далеч от този Аз, осеняват го отгоре, както при руския народ. После има едно по-тясно осеняване и същевременно съвместен живот, както е при германския народ. А след това има едно стегнато, сковано вграждане на националния характер в отделните човешки индивиди, както е при трите характеризирани западноевропейски народа. И от това виждате също какъв изобщо е този живот на човешкото развитие през Новото време. Разгледайте само средноевропейската история и ще откриете – ако оставите настрана Русия, където отношенията са съвсем други, – ще откриете колко сходен е животът особено на западноевропейските народи, а в известно отношение и на средноевропейските народи, как цари европейски интернационализъм. И след това виждаме как приблизително от XIV век за отделните народи настъпва ново време. Виждаме как с настъпването на това ново време народите биват обхванати от ясно изразен национален характер. Виждаме как на границата между XVIII и XIX век на германския народ е даден точно толкова национален характер, че германецът, така да се каже, усеща какво е национален характер, но не получава толкова, че някога да трябва да бъде погълнат изцяло от втвърдения национален характер. Ще открием, че дълбоко в германската същност е заложено германецът да няма нужда да бъде погълнат изцяло от националния характер; че действително има дълбок смисъл в думите на Фихте: всичко, което желае свобода за човешкото душевно същество, всичко, което се стреми към най-общочовешкото, е от нашите.

В това се съдържа възможност за свободно развитие на средноевропейския, на германския характер. Но в него е дадено и онова, което води непосредствено към разбирането, че западноевропейските народи действително трябва да се съобразяват с този национален характер – или подвижен национален характер – на германския народ. Казвам, че нещо като подвижния национален характер на германеца тъкмо в нашето време може да доведе до трагични последици. Нека още веднъж си спомним Ернст Хекел. Видяхме как през втората половина на XIX век той е могъл да изпита толкова силно английско влияние – защото развитието на националния характер, така да се каже, отново е било освободено. А сега идват нашите дни. Човекът, който всъщност носи в себе си цялата английска природа, изрече най-силните думи на омраза срещу английския народ – самият Ернст Хекел. Той стоеше начело на онези, които върнаха всички английски дипломи, ордени и отличия. Колко по-важно би било да се върнат материалистичният дарвинизъм, материалистичният нютонизъм, всичко, което е произлязло от тях. В това отношение действително трябва да се научим да разбираме правилно и самите себе си, трябва да можем да се научим да виждаме нещата обективно, без национална омраза.

Всъщност беше един вид духовна прелюдия, когато преди няколко години трябваше да настъпи разделението между нашето антропософско движение и теософското движение с индийско-английски облик. То трябваше да настъпи. Онези, които са призвани да развиват спиритуалното, не могат да се присъединят към материализма на един въплътен в плът Христос и в нашите редици трябваше да се разкрие, че завръщането на Христос в действителност ще бъде завръщането на един етерен Христос. Това е казвано и друг път и се чува от устата на Теодора и в първата ми мистерийна драма. Сега обаче в едно английско теософско списание четем – наистина не ви разказвам приказки и при това го заявява самата председателка на тамошното Общество, – че начинът, по който германците сега водят войната, показвал какво всъщност стояло зад тогавашното германско теософско начинание, защото сега се виждало, че всъщност в областта на теософията сме били приели с неприязън това, че председателката Ани Безант винаги се била застъпвала за княза на мира, който бил имал толкова добри намерения към Европа – Едуард VII. Били сме гледали на това с огромно отвращение и затова сме били изпратили свои агенти в Англия, които да излагат там теософията според нашите разбирания, за да поставим теософите под свой контрол. Председателката разказва в английското теософско списание: ако тогава сме били успели да проникнем дотам, че да вземем в ръцете си целия, както тя казва, „богат управленски апарат“ на индийско-английската теософия – разбира се, никога не сме искали това, – тогава щяло да се осъществи намерението ни да разнесем отровата на нашите възгледи чак до Индия и оттам да добием влияние върху британското правителство, така че щяло да се осъществи намерението ни по този път да накараме британския народ да признае германското върховенство над Англия! – Такова е изложението, което сега се поднася на тамошните теософи в английските теософски списания.

А сега вижте истината! Трябва да я осъзнаем, защото не може да мислим за тези неща като насън. Истината е, че например всичко, което написах в книгата си „Мистиката в зората на новия духовен живот“, е само писмен израз на начина, по който спиритуализмът живее в средноевропейското културно течение. Книгата веднага беше преведена на английски и тогава там ни казаха – поне на мен, – че в тази книга се съдържала цялата теософия. Бихме могли да кажем: е, добре, ако хората в Лондон смятат, че в книгата се съдържа цялата теософия, то могат да вървят с нас. – Но не направихме нито една крачка, която да беше нещо друго освен израз на развиващия се средноевропейски спиритуализъм. И още няколко месеца преди избухването на войната ми направи особено впечатление – днес мога да го спомена, – че някои от нашите дами, които се занимават с евритмия, отидоха в Лондон, за да проведат там курс. Евритмията се хареса. Това е много добре, тя трябва да се харесва на хората. Но не се забелязва, че тази евритмия е духовното – противоположният полюс на материалистичния спорт; че от едната страна е онова, което залива Европа и изцяло принадлежи на материализма, и че материализмът се внася чак в движенията на хората чрез изцяло материалистичния спорт, който служи на забавлението на хората, на страстния им стремеж да станат здрави, докато при нас всяко движение е израз на духовното и съответства точно на онова, което е средноевропейска духовност. Винаги става дума да се работи на тази почва и да се прави така, че от тази почва да израстват плодовете на духовното развитие. Какво влияние оказа тъкмо спортът и в Германия през втората половина на XIX век! Как след това се намесиха и по-фини спортни дейности – един такъв метод, струва ми се, беше по-специално този на Далкроз, – как се намесиха тези неща! Сега няма да го харесват особено, защото и той е сред онези, които така страшно хулят „германското варварство“. Но онова, което принадлежи на германската същност, е евритмичното: чрез него в движенията на външното физическо тяло намира израз духовното, което е дадено в движенията на етерното тяло, което е естествено за етерното тяло, което действа в свръхсетивния човек.

Тази евритмия почива на следните принципи: имаме орган, чрез който етерното тяло непосредствено влиза в действие, така че физическото става отражение на етерното. Това става, когато говорим. Но отражение на етерното става не цялото физическо, а въздухът. Звучащото слово във въздуха, начинът, по който въздухът трепти, е непосредствен израз на етерното. Когато обхванем онова, което живее в звука, в словото, и го разпрострем върху цялото етерно тяло, а след това оставим ръцете и краката и всичко в човека да се движат така, както при говоренето и пеенето въздухът съвсем естествено се движи в етерното тяло, тогава имаме евритмията. Защото евритмията е говорене на целия човек, така че на помощ се привлича не само движещият се въздух, а и човешките органи.

По подобно нещо виждате колко универсално, колко всеобхватно е замислено навлизането на духовната наука в съвременната култура. За да разберем сърцевината на въпроса, току-що чухме някои неща, за които днес дори не се мисли; и ако с тези две лекции, които сега изнесох пред този малък, по-тесен кръг, наистина не постигна нищо друго освен да събудя у вас усещането, че трябва да се вглеждаме още повече в онова, което духовната наука цели в универсален план за целия човешки живот, това вече е достатъчно. Защото задачата на духовната наука действително не се изпълнява с усвояването на отделни теоретични понятия. Задачата на духовната наука се изпълнява, когато тя навлезе в целия, целия живот и одухотвори този живот, спиритуализира този живот. И в нашата пета културна епоха е необходимо тези неща да бъдат разбрани сред онзи народ, на който особено се пада задачата да осъществи спиритуализирането; необходимо е да се породи чувство за отговорност към развитието. Да се критикува развитието на човечеството, е лесно, твърде лесно. Но въпросът не е в това, защото нещата, които се случват, се случват по необходимост дори когато противоречат на онова, което добрият напредък, така да се каже, иска за хората. В известно отношение трябва да имаме в нашата култура нещо, което всъщност противоречи на този добър напредък, и да го оставяме в нея. Към тези различни неща спада например обстоятелството, че поради сегашното културно равнище на нашето време, както се казва, в името на напредъка всъщност започваме да измъчваме децата си от най-крехка възраст. Не го знаем, но ги измъчваме. Защото всъщност няма нищо по-противоречащо на човешката природа от това да караме децата още от седмата им година да започват да учат учебните предмети и да ги обучаваме по училищния начин, както се прави понастоящем. За някого наистина би могло да бъде особено щастие да израсне съвсем другояче и да получи чак през деветата или десетата година онова, което се поднася на хората още през седмата година. Но забележете добре: това съвсем не се казва с намерението да не се провежда подобно обучение, защото общият културен напредък го изисква; така трябва да бъде. Но трябва да се създаде противоположният полюс. И докато, от една страна, с определени видове училищно обучение ужасно измъчваме особено етерните тела на децата, защото им внушаваме нещо, за което през тези години те изобщо не са пригодни, чрез въвеждането на евритмията трябва да създадем противоположен полюс и да поднесем на децата именно евритмията, за да намери етерното тяло равновесие в тези свои вродени движения. Евритмията ще стане нещо общоразпространено, защото развитието постига целта си чрез напредване в противоположности, а не чрез едностранчиво напредване. Винаги трябва да създаваме противоположния полюс, да му даваме възможност да действа. Развитието се движи в противоположности. И трябва да се създаде противоположен полюс на измъчването на етерното тяло чрез днешното училищно обучение – като етерното тяло се прави гъвкаво и се привежда в движение, съответстващо на природата му, както се опитваме да го направим с първите стъпки на нашата евритмия. Така нещо, което мнозина днес може би все още наричат „нашата евритмия“, действително е свързано с онова, което трябва да нарека универсалния характер на нашето духовно движение.

Когато, от една страна, виждаме как това прониква в разклоненията на външния живот, а от друга страна, можем да бъдем дълбоко проникнати от съзнанието, че дълбините на Христовия импулс се свързват с онова, което събираме в духовната наука, тогава пред нас стои универсалният характер на духовната наука, от най-висшето знание до най-нисшето. И много повече от някои други неща е важно да добием усещане за този универсален характер на духовната наука. И трябва да кажа: засега едно от най-тежките усещания и чувства е, че сегашните съдбоносни събития не се усещат като по-значителни, че не правят по-силно впечатление на нашите съвременници. Защото, независимо от всичко, което може да се забележи външно, тези съдбоносни събития са предупредителен знак, предупреждение да не оставаме при материализма, който последните столетия внесоха в човечеството, предупреждение, че е нужен обрат в пътя на човешкото развитие. И онова, което се преживява в кръв и смърт, би трябвало да се усеща така, сякаш боговете са го изпратили на Земята, за да ни научи колко необходима е спиритуалността за по-нататъшното развитие на човечеството. Наистина е жалко например, когато в тези времена виждаме как хора изнасят лекции, пишат и статии, в които казват: Дано само скоро отново настъпи времето, когато свободното общуване между народите ще се осъществява както преди, иначе германците биха могли да изпаднат в заблудата да се върнат към метафизиката на Фихте и Хегел, отново да развият метафизични стремежи. – Дори в тези съдбоносни дни като нещо страшно се представя възможността в човешките копнежи отново да проникне нещо от метафизичните стремежи! Това трябва да направят тъкмо тези месеци: отново да пробудят метафизичните стремежи! Защото в колко много случаи виждаме – сред скръбното страдание на майки, бащи, синове, дъщери, сестри, братя и по-далечни близки, – че една несъзнавана вяра в значението на свръхсетивното преминава като вълшебен полъх през нашия свят. Хиляди и хиляди трябва с готовност за саможертва да преминат през смъртта, а нима след това, когато на нашата Земя отново настъпи мир, на хората трябва да бъде позволено да продължават да проповядват, че човешкият живот е затворен между раждането и смъртта? Тогава жертвените смърти биха били напразни, защото тези жертвени смърти произтичат – макар за мнозина това да не е ясно – от твърдата вяра, че тези смърти са зората на една нова епоха. Който посреща смъртта на бойното поле, той наистина иска със смъртта си да утвърди нещо друго освен това: Тук свършва моето тяло. – Какво безсмислие би било европейската земя да се изпълва с трупове в наше време, ако материалистичният светоглед имаше дори искрица правота. Преди всичко това трябва да запишем в душата си. Онези, които ще преживеят това време, които ще живеят във времето, когато отново ще цари мир, ще бъдат предатели спрямо загиналите, ако не работят за спиритуализирането на човешкото развитие. Защото всъщност да не се работи по този начин за спиритуализирането на човечеството, означава само да се каже на онези, които са преминали през кръв и смърт: Умряхте напразно! – Защото, ако материализмът е верен, всички те са умрели напразно.

Особено познавачът на духовната наука трябва изцяло да се проникне от това усещане. Тъкмо през тези дни отново прочетох, че днес има хора – а през 19. век тези хора ставаха все по-многобройни и по-многобройни, – които твърдят: Било предразсъдък на Павел да каже, че ако Христос не е възкръснал, напразни биха били нашите думи и нашата вяра. Но тези думи на Павел са верни! Защото само чрез случилото се в Мистерията на Голгота човешката душа отново бе призвана да притежава сили, които да я въведат в духовния свят. Говорихме за тези сили. Но нашето време ни зове с ясни думи: Напразна би била смъртта на толкова хора, ако материализмът беше верен! Ако материализмът беше верен, всички те биха умрели напразно. Когато се проникнем от такива мисли, тогава мислите, които се издигат от нашите души, ще укрепят силите, които хората, умрели в разцвета на живота, предоставиха със смъртта си на великия напредък на човечеството. Когато човешките души насочат към духа спиритуалните мисли и усещания, които могат да имат, тогава събиращите се сили отгоре – неизразходваните етерни сили – ще се срещнат с човешките спиритуални мисли и ще доведат до настъпването на една нова епоха, както казах и вчера в края. Затова нека и днес завършим с думите, които през тези дни все пак ни дадоха смисъла, усетения и почувстван смисъл на нашето присъствие в това време като познавачи на духовната наука:

От смелостта на бойците, от кръвта на битките, от страданието на изоставените, от жертвените дела на народа ще израсне духовен плод – ако душите, съзнаващи духа, насочат своята мисъл към царството на духовете.