ВОЙНАТА КАТО БОЛЕСТЕН ПРОЦЕС – СРЕДНА ЕВРОПА И СЛАВЯНСКИЯТ ИЗТОК – МЪРТВИТЕ КАТО ПОМОЩНИЦИ НА ЧОВЕШКИЯ НАПРЕДЪК

Виена, 9 май 1915 г.

Нашият духовнонаучен светоглед може не само да бъде насочен към развитието и издигането на отделните души, но трябва също така и преди всичко действително да ни помага да достигаме до по-широки гледни точки, от които да съзерцаваме живота. И в нашето време трябва особено силно да ни вълнува придобиването на такива по-широки гледни точки за преценката на живота. Разбира се, голяма, а и значима задача за отделния човек е да напредва чрез онова, което може да придобие като плод на духовнонаучното самовъзпитание. И само като действително напредват, отделните хора могат да сътрудничат за развитието на човечеството изобщо. Но вниманието ни не бива да се насочва само към това; като привърженици на антропософския светоглед трябва действително да сме способни да усещаме и големите събития на времето от висока гледна точка, от действително духовна гледна точка. Трябва действително да можем да заемем по-висока позиция, когато преценяваме случващото се. И днес нека посочим някои гледни точки именно във връзка с големите събития на нашето време, защото сегашната ни среща се провежда в това съдбоносно време.

Нека тръгнем от нещо, което може да ни е близко като хора. В определени моменти хората биват сполетени от болести. Обикновено болестите се разглеждат като нещо, което уврежда организма ни, което прониква като враг в организма ни. Но такава обща гледна точка съвсем невинаги е оправдана. Разбира се, има болестни явления, които трябва да се преценяват от тази гледна точка, при които болестта, така да се каже, прониква като враг в организма ни. Но невинаги е така. Дори в повечето случаи не е така, а болестта в повечето случаи е нещо съвсем друго. В повечето случаи болестта не е врагът, а тъкмо приятелят на организма. В повечето случаи врагът на организма предшества болестта, развива се в човека, преди външно видимата болест да се е проявила. В организма има сили, които си противодействат, и болестта, която избухва в даден момент, е опитът на организма да се спаси от противодействащите си сили, останали незабелязани преди това. Болестта често е началото на работата на организма за постигане именно на изцеление. Болестта е онова, което организмът предприема, за да се бори с враждебните влияния, предшестващи болестта. Болестта е последната форма на процеса, но тя означава борбата на добрите сокове на организма с онова, което дебне там долу. Тя съществува, за да прогони от човека онова, което дебне там долу. Само когато разглеждаме по този начин преобладаващата част от болестите, ще стигнем до правилно разбиране на болестния процес. Следователно болестта показва, че преди избухването ѝ се е случило нещо, което трябва да излезе от организма именно чрез болестта. Когато някои явления на живота се видят в правилната светлина, съвсем лесно се стига до току-що казаното. Причините могат да се намират в най-различни области. Важното е онова, което току-що загатнах: да разглеждаме болестите като самозащита на организма срещу нещата, които трябва да бъдат прогонени.

Не вярвам някое сравнение действително да може да бъде толкова уместно, колкото сравнението на тази съвкупност от значими, дълбоко въздействащи събития, които от началото на август 1914 г. насам преживяваме в голяма част от Земята, с болестен процес в развитието на човечеството. Именно това трябва да ни направи впечатление: че тези военни събития действително са болестен процес. Но би било погрешно да вярваме, че сме разбрали този болестен процес, ако просто го схванем в онзи неправилен смисъл, в който се схваща не един болестен процес: сякаш е врагът на организма. Онова, което е причината, предшества болестния процес. Тъкмо в нашето време може особено силно да ни прави впечатление колко малко са склонни днешните хора да се съобразяват с истини, които трябва да са непосредствено ясни за онзи, който приема духовнонаучния светоглед не само с разсъдъка, но и с усещането си.

Особено през последните, да речем, девет месеца трябваше да преживеем безкрайно много болезнени неща – болезнени неща във връзка със способността на хората да преценяват. Когато се чете онова, което в края на краищата се разпространява чрез най-четената литература от най-различни страни на Земята, не изглежда ли всъщност така, сякаш хората, които преценяват днешните събития, приемат, че историята е започнала през юли 1914 г.? Наред с всички други болезнени преживявания най-тъжното, което трябваше да преживеем, беше това: оказа се, че тъкмо хората, които задават тона, или по-скоро хората, които го задават чрез статиите си и създават общественото мнение, по същество нищо не знаят за възникването и развитието на събитията и гледат само непосредствено пред себе си. Оттук възникнаха безкрайните дискусии, тези съвсем несъстоятелни дискусии. Къде е причината за сегашните военни конфликти? Отново и отново се питаше: Този ли е виновен? Онзи ли е виновен? – и така нататък. Почти никога не се връщаха по-назад от юли, най-много юни 1914 г. Споменавам това, защото казаното действително е характерно за нашето материалистично време. Обикновено се смята, че материализмът поражда само материалистичен начин на мислене, материалистичен светоглед. Не е така. Материализмът поражда не само тях, а и късогледство; материализмът поражда мисловна леност, поражда липса на разбиране. Материалистичният начин на мислене води дотам, че в крайна сметка всичко може да бъде доказано и във всичко може да се вярва. И действително самовъзпитанието, което трябва да ни даде антропософията, разбирана в истинския ѝ смисъл, включва това прозрение: ако се остава само в областта на материализма, всичко може да бъде доказано и във всичко може да се вярва.

Нека вземем един прост пример. През последните години често можеше да се чуе следното, когато тук или там се излагаше духовнонаучният светоглед и някой смяташе, че трябва да му противопостави мнението си: Но Кант вече доказа чрез философията си, че човешкото познание има граници и че в познанието не може да се стигне дотам, докъдето иска да стигне духовнонаучният светоглед. – Тогава се привеждаха несъмнено твърде интересните неща, с които Кант уж доказал, че с човешкото познание не може да се проникне в духовния свят. Ако въпреки това някой застъпваше духовната наука, идваха хора, които си мислеха: Та той отрича всичко, което Кант е доказал! И разбира се, в това се криеше нещо като твърдението: значи той трябва да е особено глупав човек, защото отрича строго доказаното. Съвсем не е така. Познавачът на духовната наука съвсем не отрича, че доказаното от Кант е абсолютно правилно; напротив, ясно е, че то е съвсем добре доказано. Но представете си, че във времето, когато микроскопът още не е бил открит, някой е доказал строго, че в растението има най-дребни клетки, но те никога не могат да бъдат открити, защото човешките очи не са устроени за това. То би могло да бъде строго доказано и доказателството би било абсолютно правилно, защото човешкото око, така както е устроено, никога не може да проникне в организма на растението чак до тези най-дребни клетки. Едно абсолютно правилно доказателство, което никога не може да бъде оборено. Животът обаче се разви така, че беше открит микроскопът като допълнение към човешкото око и въпреки строгото доказателство хората стигнаха до познание за най-дребните клетки. Едва когато се разбере, че за постигането на истината доказателствата са съвсем без стойност, че те могат да са правилни, но по същество нямат особено значение за напредъка в познаването на истината, едва тогава ще стъпим на правилна почва. Тогава ще се знае: доказателствата, разбира се, могат да са добри, но доказателствата изобщо нямат задачата действително да водят към истината. Помислете само за сравнението, което дадох, и ще видите, че както може абсолютно строго да се докаже, че човешкото зрение не достига до клетката, така може строго да се докаже и че както казва Кант, човешкото познание не може да достигне до свръхсетивни светове. Доказателствата бяха абсолютно правилни, но животът отива отвъд доказателствата. Защото и това се дава на човека по пътя на духовното изследване: като разширява кръгозора си, той действително стига дотам да се обърне към нещо друго освен към човешкия разсъдък и неговите доказателства. А онзи, който се ограничава до материалистични представи, действително стига до необуздана вяра в доказателствата. Има ли доказателство в джоба си, той вече е убеден в истината. Именно духовното изследване ще ни покаже, че по същество и едното, и другото може да се докаже съвсем добре, но че доказателствата на разсъдъка нямат значение за постигането на действителната истина. И така, съпътстващо явление на нашето материалистично време е, че хората изпадат в разсъдъчно късогледство. А когато това разсъдъчно късогледство се проникне и от страстите, възниква онова, което днес виждаме не само при въоръжените сражения на европейските народи, а и при взаимните им нападки, когато едните изтъкват всевъзможни неща за другите и по същество няма никаква надежда едните някога – не само по време на войната – да убедят другите. А който вярва, че една неутрална държава би могла някога да избере между твърденията на две враждуващи държави, би имал наивна вяра. Разбира се, онова, което се казва от едната страна, може да се защитава също толкова добре, дори да се подкрепя с всевъзможни доказателства, колкото и онова, което се казва от другата страна. Разбиране се придобива само ако се навлезе в по-дълбоките основи на цялото човешко развитие.

Чрез цикъла за отделните Души на народите и въздействието им върху отделните хора в различните европейски области още няколко години преди избухването на тази война се опитах да хвърля малко светлина върху това как отделните нации се изправят една срещу друга и върху факта, че у различните народи действително господстват различни сили. Днес искаме да допълним казаното там с още няколко други гледни точки.

Нашето материалистично време мисли твърде абстрактно. Преди всичко в нашето материалистично време изобщо не се взема предвид, че в живота има действително развитие, че човек трябва да остави онова, което е в него, да узрява, за да добие то постепенно зрелостта, нужна за действителна преценка. Човекът преминава през развитие – знаем това, а и то е изложено достатъчно подробно във „Възпитанието на детето от гледна точка на духовната наука“, – при което приблизително през първите седем години особено се развива физическото му тяло, от седмата до четиринадесетата година – етерното тяло, и така нататък. Ако дори този напредък в развитието на отделния човек се взема малко предвид, то успоредното явление, съответното явление, се взема предвид още много по-малко. Процесите в живота на отделните народи се направляват и ръководят – всички вече знаем това от духовната наука – от същества на висшите йерархии. В истинския смисъл на думата говорим за Души на народите, за Духове на народите. И знаем, че например Духът на италианския народ инспирира онова, което наричаме сетивна душа; че френският Дух на народа инспирира онова, което наричаме разсъдъчна или сърдечна душа; че жителите на британския остров се инспирират чрез съзнаващата душа; в Средна Европа се инспирира онова, което наричаме човешкия Аз. Но с това не се дава оценка на отделните нации, а само се казва, че е така. Че например инспирацията на народа, който обитава британския остров, се състои в това, че като нация той внася в света всичко онова, което Духът на народа поражда чрез инспирацията на съзнаващата душа. Странно е колко нервни стават хората тъкмо в тази област. Когато по време на военните събития тук или там отново подчертах онова, което, както казах, бях изразил още по-рано в посочения цикъл, имаше хора, които направо приеха като някаква ругатня към британския народ твърдението, че британците имат задачата да инспирират съзнаващата душа, докато германската Душа на народа трябва да инспирира човешкия Аз. Това беше също както ако се приеме за ругатня да се каже: Солта е бяла, червеният пипер е червен. – То е проста характеристика, представяне на една истина, която съществува, и отначало трябва да бъде прието като такава истина. Много по-добре ще се ориентираме в онова, което действа между отделните членове на човечеството, ако се вгледаме в особеностите на отделните народи, отколкото ако смесваме всичко, както прави днешният материалистичен възглед. Разбира се, отделният човек се издига над онова, което получава чрез своята Душа на народа, и тъкмо това е задачата на нашето Антропософско общество: да издигне отделния човек над груповата душевност, да го издигне до общочовешкото. Но при това все пак остава в сила, че доколкото принадлежи към една народност, отделният човек се инспирира от нея в следната посока: например италианският Дух на народа говори на сетивната душа, френският Дух на народа – на разсъдъчната или сърдечната душа, британският Дух на народа – на съзнаващата душа. Следователно трябва да си представим, че над онова, което предприемат отделните хора в отделните нации, сякаш се носи Духът на народа. Но както при човека виждаме развитие, както за отделния човек можем да кажем: Азът се развива по определен начин и се развива особено през определен период от живота, – така и за Душата на народа в отношението ѝ към нейния народ можем да говорим за развитие, действително за развитие. Само че това развитие е малко по-различно от развитието на отделния човек.

Нека вземем за пример италианския народ. И така, имаме този народ, а след това и Душата на народа, която му принадлежи. Душата на народа е същество от свръхсетивния свят, принадлежи към света на висшите йерархии. Тя инспирира сетивната душа и прави това постоянно, докато живее народът – италианският народ, защото за него говорим, – но през различните периоди инспирира сетивната душа по най-различен начин. Има периоди, през които Душите на народите инспирират представителите на отделните нации така, че инспирацията е, така да се каже, душевна. Тогава Душата на народа се носи във висши области на духа и инспирацията ѝ се осъществява така, че тя инспирира само душевни качества. След това има периоди, през които Душите на народите се спускат по-ниско и обхващат по-силно отделните представители на нациите; инспирират ги толкова силно, че въздействието им не се ограничава до душевните качества на човека, а е толкова силно, че той става зависим от Душите на народите чак до телесните си качества. Докато един народ е под такова влияние на Душата на народа, че тя инспирира само душевно-духовните му качества, типът на народа още не е така изразен. Тогава силите на Душата на народа не действат така, че да бъде обхванат целият човек чак до кръвта му. След това идва време, когато, така да се каже, още по начина, по който човекът гледа с очите си, по чертите на лицето му може да се разбере как Духът на народа въздейства върху него. В това се изразява дълбокото спускане на Душата на народа; тя силно и интензивно обхваща целия човек.

При италианския народ моментът, за който говорих, настъпва приблизително в средата на шестнадесети век, около 1550 г.: тогава Духът на народа се спуска дълбоко и въздейства така, че у отделните хора може да се намери отпечатъкът му. След това Душата на народа отново, така да се каже, се оттегля и от този момент нататък това се предава по наследство на потомците. Следователно може да се каже: най-интензивното единение на италианския народ с неговата Душа на народа е било около 1550 г. Тогава италианската Душа на народа се е спуснала най-дълбоко, тогава този народ на Апенинския полуостров е получил най-отчетливия си характер. Ако се върнем във времето преди 1550 г., ще видим, че характерните черти съвсем не са толкова изразени, че да изпъкват така силно, както след 1550 г. Всъщност едва тогава започват да се проявяват характерните особености, които познаваме като италианска народност. Едва тогава, така да се каже, се сключва същинският брак между италианската Душа на народа и сетивната душа на отделния човек, принадлежащ към италианския народ. За френския народ подобен момент настъпва приблизително около 1600 г., в началото на седемнадесети век: тогава Духът на народа се спуска най-дълбоко и прониква целия народ – говоря, значи, не за отделния човек, който може да се издигне над народността. Тогава Духът на народа изцяло обхваща разсъдъчната или сърдечната душа.

За британския народ този момент настъпва в средата на седемнадесети век, приблизително около 1650 г. Едва тогава британският народ придобива своя външен британски облик.

Ако знаете такива неща, някои неща ще ви станат обясними, защото сега например можете да попитате по съвсем друг начин: А Шекспир в Англия? – Шекспир е творил в Англия, преди британският Дух на народа да е въздействал най-интензивно върху английския народ. Затова в Англия не го разбират както трябва. Както е известно, там има издания, в които е заличено всичко, което не е съвсем по вкуса на гувернантките. Много често Шекспир е преработван в най-краен морализаторски дух. А знаем, че най-дълбокото разбиране за Шекспир е постигнато не в Англия, а в духовното развитие на Средна Европа.

И така, ще поставите въпроса: А кога е бил този досег на Духа на народа с представителите на средноевропейския народ? – Тук положението наистина е следното: понеже в Средна Европа определящ е Азът, действително настъпва един вид спускане на Духа на народа, после отново оттегляне, после отново спускане, отново оттегляне, настъпват повторения. И така, приблизително във времето, когато възниква чудният свят на сказанията за Парцифал, за Граала, имаме такова слизане на Духа на народа, съединяване с отделните души, ново оттегляне и следващо спускане приблизително между 1750 и 1830 г. Тогава онова, което живее в Средна Европа, бива обхванато най-дълбоко от средноевропейския Дух на народа. Оттогава Духът на народа отново се оттегля. Така виждате: всъщност е напълно разбираемо, че да речем, Якоб Бьоме е живял във време, когато е можел да получи особено малко от германския Дух на народа. Това не е било времето, в което Духът на народа се е свързвал с отделните души на народа. Затова, макар да го наричат „Тевтонският философ“, Якоб Бьоме е независим от своя Дух на народа, що се отнася до времето, в което живее; той присъства в своето време, така да се каже, като изтръгнато от корените си явление, като вечно явление. Ако вземем Лесинг, Шилер, Гьоте, те също са германски философи, които изцяло се коренят в германския Дух на народа. И тъкмо характерното е, че тези философи, живели между 1750 и 1830 г., изцяло се коренят в Духа на народа. И така, виждате, че е важно не само да се знае: при италианския народ Духът на народа действа чрез сетивната душа, при френския народ Духът на народа действа чрез разсъдъчната душа, при британския народ Духът на народа действа чрез съзнаващата душа, при средноевропейския народ Духът на народа действа чрез Аза, – но е необходимо и да се знае, че това става в определени моменти. И събитията, които се разиграват, стават исторически обясними само когато действително се знаят такива неща. Историческите изследователи представят за наука онази безсмислица, при която се вземат документите, събитията се изброяват едно след друго и се казва, че едното трябва да се изведе от другото; тази безсмислица наистина не води до действителна история, до разбиране на развитието на човечеството, а само, може да се каже, до изопачаване на онова, което действа и се проявява в човешката история.

И когато видим как силата, която движи отделните народи, им въздейства по съвсем различен начин – биха могли да се характеризират и други народи, – тогава ще видим съществуващите противоположности. И ще видим, че онова, което става днес, действително не е настъпило едва през последните години, а се е подготвяло през вековете.

Нека погледнем на изток, към областта, която е носител на руската култура. Съвсем своеобразното в руската култура е, че тя ще може да се разгърне едва когато настъпи моментът, в който руската Душа на народа се свърже с Духа-Себе – това също вече е казано в споменатия цикъл. Тоест трябва да настъпи един по-късен период, в който тепърва ще се изрази онова, което може да бъде характерно за тази особеност на европейския Изток. И тогава то ще бъде съвсем различно от онова, което се развива в Западна или в Средна Европа. Засега обаче е напълно обяснимо, че онова, което е отредено на руската култура, още изобщо не е налице, а руската култура – както отделният човек – се отнася към Духа-Себе така, че винаги се обръща нагоре. Отделният представител на руския народ и дори дълбокомислените руски философи не говорят така, както в Средна Европа се изказва тъкмо най-великото, а говорят по съвсем друг начин.

Тук намираме нещо извънредно характерно. Коя е една от най-характерните особености на този средноевропейски духовен живот? Всички знаете, че е имало време на големите мистици, в което са действали Майстер Екхарт, Йоханес Таулер и други. Всички те са търсили в човешкото сърце божественото, което се съдържа в самото човешко сърце. Стремили са се да намерят Бога в собствената си гръд, в собствената си душа, „искрицата в сърцето“, както се изразява Екхарт. Там вътре, казвали те, трябва да има нещо, в което божеството непосредствено присъства. И така възниква онзи стремеж на Аза да се съедини вътре в себе си със своето божество. Стремежът е бил това божество да бъде извоювано; в развитието да бъде извоювано божеството. Това е черта, която преминава през цялата средноевропейска същност. Ангелус Силезиус стои, бих искал да кажа, като съвсем интернационална личност на почвата на средноевропейската култура и на средноевропейския духовен живот; помислете каква безкрайна сърдечна дълбочина има в следните негови думи от една от прекрасните му сентенции в „Херувимският странник“: Когато умра, не аз умирам, а Бог умира в мен. – Помислете колко безкрайно дълбоко е това! Защото онзи, който го казва, живо е схванал идеята за безсмъртието, защото е усещал: когато у отделния човек настъпва смърт, това е така, защото човекът е проникнат от божеството; това явление – смъртта – не е човешко явление, а Божие; и тъй като Бог не може да умре, смъртта може да бъде само измама. Следователно смъртта не може да бъде унищожение на живота. Който казва: Когато умра, не аз умирам, а Бог умира в мен, – той знае, че съществува безсмъртна душа. – Необикновено дълбоко усещане живее у Ангелус Силезиус. И то е изцяло следствие от обстоятелството, че тук инспирацията се осъществява в Аза. Когато инспирацията се осъществява в сетивната душа, може да настъпи онова, което е настъпило например при Джордано Бруно. Монахът с цялата си страст се вживява в откритото от Коперник, усеща целия свят оживен. Прочетете един ред у Джордано Бруно и ще намерите потвърждение, че доколкото е израснал от италианската народност, той представлява тъкмо доказателството, че тук Душата на народа инспирира сетивната душа.

Картезий, Декарт, е роден точно в характеризирания момент от френското развитие, когато френският Дух на народа действително се съединява с френския народ. Прочетете една страница у Картезий, френския философ, и ще установите, че на всяка страница той потвърждава установеното от духовната наука: че тук инспирацията на Духа на народа въздейства върху разсъдъчната душа.

Прочетете Лок или Хюм, или някой друг английски философ, чак до Мил и Спенсър – навсякъде инспирация на съзнаващата душа.

Прочетете Фихте там, където се бори в самия Аз, и ще откриете инспирацията на Аза чрез Душата на народа. Тъкмо това е своеобразното: тази средноевропейска Душа на народа се преживява в Аза и затова всъщност Азът е този, който се стреми – Азът, бих искал да кажа, с цялата си сила и с всичките си заблуди, с всичките си лутания, а и с всички свои актове на преодоляване. Ако този средноевропейски човек трябва да намери пътя към Христос, той иска да Го роди в собствената си душа.

Опитайте се само да потърсите по някакъв начин в руския духовен живот идеята за вътрешно преживяване на Христос или на един бог – ако тя не е заимствана отвън от западноевропейската култура. Не можете да я намерите. Там навсякъде се очаква онова, което навлиза в историята, действително да навлезе така, че както казва Соловьов, да се появи като „чудо“. Руският духовен живот е твърде склонен да съзерцава Възкресението на Христос в свръхсетивното и външно да почита намесата на една инспирираща сила, но тази сила говори така, сякаш човекът е под нея, сякаш инспириращото се движи като облак над човечеството, а не сякаш навлиза в човешкия Аз. Само в Средна Европа може да се намери това съкровено единение на Аза с неговия Бог или също, когато става дума за Христос, с Христос – този копнеж Христос да бъде роден в собственото сърце. И когато един ден източноевропейската култура достигне подобаващото ѝ развитие, това ще се прояви в основаването на онази култура, която сякаш се носи над хората и отново представлява един вид групова душевност, само че на по-висока степен от старата групова душевност. Засега трябва да намираме за напълно естествено, че дори руският философ навсякъде говори за нещо, което като духовния свят се носи над човешкия свят, но до което никога не можем да се приближим така съкровено, както средноевропейският човек иска с Аза си да се приближи до божественото, до онова, което като божествено струи и тъче из света. И когато често съм говорил, че божеството струи, тъче и се вълнува из света, думите ми идват от света на усещанията на средноевропейския човек и никоя друга народност в Европа изобщо не би могла да ги разбере така, както може да ги приеме средноевропейското сърце. Това е характерното, своеобразното за средноевропейския народ.

Това са силите, които живеят в отделните народи и се изправят едни срещу други и затова отново и отново трябва да влизат в съперничество, трябва бурно да се разреждат, както облаците се разреждат и пораждат мълнии и гръмотевични бури.

Но сега би могло да се каже: нима не виждаме как в Източна Европа прозвуча едно слово, което беше, така да се каже, боен вик и целеше да въздейства така, сякаш културата на Източна Европа може би сега щеше да започне да се разпростира над не особено ценната Западна Европа, да я залее? Нима не виждаме как се появиха славянофилите и панславистите, как се появи панславизмът – особено и у мислители като Достоевски и подобни на него, – как панславизмът се появи с отделните точки на програмата си, как се казваше: Всички вие, западноевропейци, имате една прогнила култура, тя трябва да бъде заменена от Източна Европа. – След това беше изградена цяла теория, теория, която преди всичко достигаше своя връх в твърдението: На Запад всичко е прогнило, то трябва да бъде заменено от свежите сили на Изтока. Ние имаме истински православната религия, с която не се борим, а сме я приели тъкмо като облака на Духа на народа, който се носи над хората, и така нататък. И тогава бяха изградени остроумни теории, съвсем остроумни теории за това какви биха могли да бъдат още сега принципите, намеренията на старото славянство, как истината трябва още сега да се разпростре от Изтока над Средна и Западна Европа.

Казах, че отделният човек може да се издигне над своята народност. Такъв отделен човек в определена област беше и Соловьов, големият руски философ. Макар и при него във всеки ред да се забелязва, че пише като руснак, той все пак стои над своята народност. В ранния период на живота си Соловьов беше панславист. Но той се зае по-подробно с онова, което панславистите и славянофилите бяха изложили като един вид философия на народите, светоглед за народите. И какво намери Соловьов, руснакът? Той се запита: Действително ли онова, което е руската народност, вече е налице в настоящето? Дали то може би вече се съдържа у онези, които застъпват панславизма, които застъпват славянофилството? – И ето, той не се успокои, докато не стигна до вярното. Какво намери? Той провери твърдението на славянофилите, към които преди това сам беше принадлежал, подложи славянофилите на критика и установи, че голяма част от мисловните форми, от твърденията, от намеренията са взети от благосклонния към йезуитите френски философ дьо Местр, че дьо Местр е големият учител на славянофилите в областта на светогледа. Самият Соловьов доказа, че славянофилството не е израснало на собствена почва, а произхожда от дьо Местр. И доказа още нещо. Той издири една отдавна забравена немска книга от XIX век, която никой в Германия не познава. Цели части от нея славянофилите са преписали в своята литература. Какво своеобразно явление е настъпило тук? Смята се, че от Изтока идва нещо, което уж е възникнало на Изток, а то е чисто западен внос. Дошло е от Запада и след това е изпратено обратно на западните хора. Западните хора биват запознавани със собствените си мисловни форми, защото собствените мисловни форми на Изтока още не съществуват.

Тъкмо когато нещата се проучат внимателно, навсякъде се потвърждава онова, което духовната наука има да каже. Така че още в онова, което напира да дойде насам от Изтока, имаме работа с нещо все още елементарно, с нещо, което тепърва ще се развие, когато приеме с толкова любов онова, което се е развило в Средна Европа, с колкото любов тази Средна Европа някога е приела гръцката и латинската същност от Юг. Защото човечеството се развива така, че по-късното приема по-ранното. А когато е казал следното, Гьоте е усещал като фаустовски стремеж онова, което в публичната лекция можах да характеризирам като фаустовския начин на мислене на Средна Европа с думите „Имало е една година – 1770-а“:

Изучих вече, ах, философия, право и медицина и за жалост също богословие, открай докрай с пламенно усърдие. И ето ме сега, бедния глупак, и съм все тъй умен, както и преди!

Тогава се разгърна необикновено богат германски духовен живот, а в германския духовен живот се пробуди необикновено интензивен, богат стремеж. Но ако Гьоте беше написал своя „Фауст“ четиридесет години по-късно, със сигурност нямаше да започне така: „Изучих вече, ах, философия…“ и така нататък, „и сега станах мъдрец за всички времена“, – а щеше да напише своя „Фауст“ точно така, както през 1770 г. Този жив стремеж произтича именно от инспирацията, която Душата на народа влива в Аза, от онова съкровено единение на Аза с Духа на народа. Това е основна особеност на средноевропейската духовна култура. И с нея източноевропейската култура трябва да се свърже с любов, трябва да я приеме. Онова, което трябваше да се влее в Средна Европа, някога беше получено, прието от южната култура. Но сега, когато от изток се надига елементарната вълна на развитието, положението е същото, както когато ученикът се гневи на своя учител, защото трябва да научи нещо от него, и затова иска да го набие. Сравнението е донякъде тривиално, но все пак предава съвсем точно същината на нещата. В Европа съжителстват човешки маси със съвсем различни вътрешни сили на развитие. Тези различни сили на развитие трябва да започнат да действат в съперничество помежду си, трябва да се утвърдят по различен начин. Противоборстващите сили, силите, които влизат в противодействие, са се развивали дълго, дълго. И тъкмо когато се вгледаме в тънкостите, откриваме как навсякъде в тях се изразява онова, което духовната наука има да каже. Не е ли това изразено толкова чудесно, не се ли сгъстява вълната на европейското развитие така, че пред цялото човечество сякаш символично се разкрива как в Средна Европа трябва да се усеща съкровеният съвместен живот на Аза с духовния свят; как Бог трябва да се преживява в „искрицата в сърцето“, как Христос трябва да се преживява в „искрицата в сърцето“! Самият Христос трябва да оживее и да действа в човешкия Аз. Затова цялото развитие в Средна Европа постепенно води към назоваването на Аза по такъв начин, какъвто не се среща в никой друг европейски език. А Азът е „Ich“, „I-C-H“. В Средна Европа това стои като мощен символ на съкровеното взаимодействие между онова, което може да бъде най-свято за сърцето, и самото сърце: Ich = I-CH – Jesus Christus! Исус Христос и същевременно човешкият Аз. Така действа Духът на народа, като инспирира народа, за да изрази в характерни думи фактите, залегнали в основата. Добре знам, че хората се смеят, когато се казва подобно нещо; когато се изрича, че Духът на народа е работил столетия наред, за да възникне названието „Ich“, което е толкова символично показателно. Но нека хората се смеят! Само още няколко десетилетия и те вече няма да се смеят, а тогава ще нарекат това много по-значимо от онова, което днес хората наричат природни закони. Онова, което действаше така като вълна на развитието, действаше твърде характерно. Понякога съзнанието изрича само съвсем малка част от истината; но онова, което действа в подсъзнателните дълбини, се изразява много, много по-вярно. Например говорим за германи. Думите се образуват чрез действието на езиковия гений. Част от жителите на Средна Европа се наричат „германци“. Но когато говорят за германи, причисляват към тях жителите на Германия, Австрия и Холандия, скандинавските народи, а също и жителите на британския остров. Те разпростират думата „германи“ върху обширна област. Но жителят на британския остров отхвърля това. Той нарича „German“ = германин само германеца. За себе си не употребява думата „германин“. С тази дума немският език обхваща много по-широк кръг. Самият немски език е склонен да поставя думата в служба на безкористността; германецът не нарича само себе си германин, а включва и другите. Другият, британецът, отхвърля това. Вникнете в чудесното, което се проявява в езикотворческия гений, и ще видите, че в него действително има нещо чудесно. По отношение на онова, което хората имат в съзнанието си, възниква Майя, голямата заблуда. Онова, което властва в подсъзнателните дълбини, действа много, много по-вярно. В него се изразява нещо необикновено значимо и дълбоко.

А сега сравнете проникновения начин, по който трябва да се подхожда, за да се разбере взаимодействието на силите в Европа, сравнете този проникновен начин с грубия начин, по който днес се разглеждат отношенията между европейските народи, и едва тогава ще можете да разберете какво опустошение е причинила материалистичната епоха в човешката способност за преценка. Най-лошото дори не е, че хората са започнали да мислят, че материята носи и крепи всичко; истински лошото е, че са станали късогледи, че не могат да видят главното, че не правят дори и една крачка зад завесата, изтъкана като Майя над истината.

Материализмът добре е подготвил онова, което е искал. И тук е действал геният, само че геният, който като върховен предводител е предизвикал материализма, е Ариман. През последните столетия той е имал мощно влияние, твърде мощно влияние. И бих искал накратко да посоча още един въпрос, за който днес може би не обичат да говорят. Когато това стане, го смятат за особено безумие. На човека най-лесно може да се въздейства, ако още докато е млад, капка по капка в способността му да си представя, и в сърцето му се влива онова, което после трябва да израсне в него. По-късно в живота наистина на малцина все още може да се преподаде нещо задълбочено. Затова всъщност Ариман никога не би имал по-добри изгледи да подготви душите наистина материалистично, отколкото ако още в младежките, в детските души влива капка по капка онова, което после само продължава да действа в подсъзнателното. Ако материалистичните мисловни форми се приемат още в периода, когато човекът още не размишлява със силите на разсъдъка, тогава хората ще се научат да мислят изцяло материалистично, ако материализмът бъде посаден още в детските сърца! Ариман е направил това, като е инспирирал един писател от материалистичната епоха с идеята за „Робинзон Крузо“. Защото онзи, чийто дух действително вижда и който остави „Робинзон“ да му въздейства, ще види в него как материалистичните представи въздействат в дълбочина. На пръв поглед не е така, но всичко в „Робинзон“ много добре подготвя детското сърце за материалистично мислене: и начинът, по който е изграден, и това как в този приключенски живот външните преживявания тласкат героя във всичко, докато накрая дори самата религия израства като зелки по нивите. И като се има предвид, че през определен период – през XVI, XVII, XVIII век – е имало чешки Робинзон, португалски Робинзон, унгарски Робинзон и така нататък като подражания на „Робинзон Крузо“, трябва да се каже: работата е била извършена задълбочено и приносът на четенето на „Робинзон“ за изграждането на материализма е нещо огромно.

Във връзка с подобни явления трябва да се посочи, че има и нещо друго, което децата трябва да приемат и да разбират чак до късните години на живота: това са приказките, които живеят в Средна Европа, и особено приказките, събрани от братя Грим. Това е много по-добра литература за децата от „Робинзон“. И ако в наше време разберем като призив онова, което се случва между европейските народи по такъв страшен, такъв тежък, съдбоносен начин – призив да се вгледаме малко по-внимателно как в дълбините на събитията се е развило онова, което продължава и до настоящето, – тогава преди всичко ще осъзнаем, че в крайна сметка наистина не е решаващо дали няколко германски учени изпращат обратно в Англия своите ордени и дипломи! Ако призивът на времето се окаже толкова силен, че се осъзнае значението на материалистично инспирираната съзнаваща душа на британския народ, тогава ще се прозре и значението на четенето на „Робинзон“ и някой ден „Робинзон“ ще бъде премахнат изцяло. Ще трябва да се действа много по-основно, много по-радикално, ако някога станем способни да се вслушаме правилно в призивите на днешното време. Изминаха вече тридесет и пет години, откакто започнах да тълкувам Гьоте именно в неговата духовнонаучна задача. Опитах се да покажа как в Гьотевото учение за развитието е дадено едно действително велико учение за развитието, съобразено с духа. Трябва да дойде времето, когато това ще бъде осъзнато в по-широки кръгове. Защото Гьоте е дал велико, могъщо учение за развитието, което е съобразено с духа. За хората беше трудно да разберат това. Тогава в материалистичната епоха Дарвин можа да въздейства по-добре, като даде в огрубен, материалистичен вид онова, което Гьоте даде по фин, духовен начин като учение за развитието. Средна Европа беше обхваната от дълбоко англизиране. А сега си представете какъв трагизъм всъщност има в това: най-английският природоизследовател в Германия, Ернст Хекел, който изцяло се кълнеше в Дарвин, трябваше да изрази яростната си омраза към всичко английско и когато избухна тази война, беше един от първите, изпратили обратно в Англия получените ордени и дипломи. Но за да изпрати обратно дарвинизма с неговата английска окраска, навярно вече е бил твърде стар, а тъкмо това би било същественото, по-важното.

Нещата, за които става дума, са необикновено дълбоки, необикновено значими и са свързани с необходимото духовно задълбочаване на нашето време. Едва когато се разбере колко безкрайно по-дълбоко е Гьотевото учение за цветовете от Нютоновото учение за цветовете, колко безкрайно по-дълбоко е Гьотевото учение за развитието от Дарвиновото учение за развитието, ще се осъзнае какво крие средноевропейският духовен живот и по отношение на такива най-висши области.

С всичко това искам само да пробудя в душите ви усещане за това какъв призив трябва да бъдат за нас днешните тежки, съдбоносни събития. Призив за работа, който трябва да ни доведе до размисъл за онова, което се крие в средноевропейския духовен живот и което в известен смисъл сме задължени да извадим и изявим. Това имах предвид и когато вчера в публичната лекция казах, че този средноевропейски духовен живот съдържа зародиши, които трябва да дадат цветове и плодове. И когато отново и отново, и отново заявяваме: съзнателният душевен живот протича на повърхността, но под нея лежи всичко онова, за което говорихме през тези дни, тогава можем да насочим мислите си и към това, че и днес в импулсите на многобройни хора живее нещо съвсем различно от онова, което те съзнават. Да не вярваме, че хората на запад и на изток, които имат да защитават голямата средноевропейска крепост, се борят само за онова, което съзнават в горното съзнание. Нека преди всичко насочим поглед към импулсите, които мнозина от преминаващите днес през кръв и смърт не съзнават; но тези импулси са тук, те съществуват, и като поглеждаме на изток и на запад, би трябвало да можем да почерпим от духовната наука следното усещане: в импулсите на онези, които принасят там жертви, живее онова, което бъдещето тепърва трябва да роди за външното преживяване и за което може би дори самите сражаващи се едва ли имат представа в съзнанието си. Едва когато го разглеждаме така, онова, което се случва, се изпълва за нас с правилното чувство, с правилното усещане.

Но нека помислим колко души преминават през кръв и смърт в тези събития, с чиято военна грандиозност не може да се сравни нищо, съществувало някога в съзнателната история на човечеството, нека помислим колко души преминават през кръв и смърт и нека помислим, че тези души ще поглеждат надолу към смъртта, която големите събития на времето са им отредили. Нека помислим, че в смисъла на казаното завчера младежките етерни тела пронизват духовната атмосфера. Нека помислим, че в духовния свят ще бъдат не само душите, индивидуалностите, а и нещо полезно от младежките етерни тела ще пронизва духовната атмосфера. Нека, като изходим от това, се опитаме да видим призивите, които трябва да получат хората, оставащи тук, на Земята. Нещо повече, отделният човек, преминал през портата на смъртта, напомня за големите задачи, които трябва да бъдат изпълнени в европейската култура. И тези призиви трябва да бъдат чути. И хората трябва да добият готовност да черпят от дълбините на духовния живот усещания, познавателни усещания за това какво всъщност е онова, в което живеем. Ще сме го разбрали правилно, когато започнем да усещаме следното: с всеки, който днес остава там, на бойното поле, в разцвета на годините си, в европейската култура застава човек, който напомня, човек, който зове за одухотворяване на човечеството. И бихме искали от места като онова, на което се намираме, да изхожда не само абстрактно познание: човекът се състои от физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Аз, човекът преминава през много инкарнации, човекът има карма и така нататък. А бихме искали душите, които участват в нашия духовнонаучен живот, да бъдат разтърсени в най-съкровените си дълбини и пробудени за току-що загатнатия живот на усещанията, за съпреживяването на онова, което в близкото бъдеще ще прозвучи като призиви на преждевременно починалите. Най-прекрасното, което можем да придобием като последователи на духовната наука, е живият живот, който като полъх трябва да премине през редиците на онези, които се причисляват към нас. Не само знанието, не само познанието, а този живот, осъществяването на този живот.

Напоследък няколко наши членове си отидоха от физическия план. Също и един млад сътрудник, нашият скъп Фриц Мичер. И имах задачата, обусловена и от кармата, да говоря при кремацията в Базел. Трябваше да изпратя с определени думи отлитащата душа. Наред с различни други неща в думите си към душата изразих и съзнанието ни, че тя ще остане сътрудник и след преминаването си през портата на смъртта. Трябваше да го кажа, воден от съзнанието, че онова, което оживява всички ни, не стои пред нас само като теория, а че онова, което изричаме като теория, трябва да изпълни цялата душа с пълнокръвен живот. Но тогава към онези, които са преминали през портата на смъртта, трябва да се отнасяме като към онези, които още са тук, в живота. Нещо повече, не бива да се колебаем да си кажем: най-разнообразни обстоятелства пречат на живеещите във физическо тяло да изживеят пълноценно духовния живот. Какви ли не препятствия можем да забележим у хората в този физически земен живот, когато става дума да познаят действително големите задачи на развитието – и след това и да ги изпълнят! Но често можем да разчитаме по-добре на мъртвите. Това усещане, че те са в нашите редици, това възлагане на особена мисия ме накараха да произнеса по съответния начин надгробното слово за нашия приятел Фриц Мичер, преминал преждевременно през портата на смъртта. И онова, което е казано за него, се отнася и за много други, преминали през портата на смъртта. Виждаме в тях най-важните си сътрудници и няма да бъда разбран погрешно, ако кажа: в духовната си работа можем да разчитаме много повече на мъртвите, отколкото на живите.

Но за да можем изобщо да изречем подобно нещо, трябва да живеем напълно в онова, което нашето спиритуално движение може да ни даде. Разчитам, че преминалите през портата на смъртта в нашето изпълнено с тежка съдба време са най-важните сътрудници за одухотворяването на човешката култура на бъдещето тъкмо и във външната област на живота. Защото тази смърт, към която поглеждат назад преминалите през портата на смъртта, ще бъде велик наставник. А днес не един се нуждае от по-силен учител, отколкото може да му даде животът. Това може да се види от най-различни примери.

Бих искал да приведа един пример – биха могли да бъдат приведени и някои други: преди няколко години в „Хохланд“, списание, което излиза в Южна Германия, се появи сензационна статия против духовната наука, която представям. Тази статия предизвика много голям интерес. Тя се стори убедителна на мнозина, защото беше написана от много прочут философ. Издателят на списание „Хохланд“ беше приел тази статия. Тоест той всъщност беше разпространил един такъв възглед за тази заплетена духовна наука, който сам смята за твърде съществен. – Виждате ли, наистина не е важно да се защитаваме от това с външни средства. Напълно разбираемо е, че много умните хора на съвремието намират духовната наука за глупава. Но след избухването на войната се случи нещо друго. Издателят на споменатото списание е добър германец, човек, който се чувства германец. Човекът, чиято статия той беше приел тогава, сега му беше написал писма и издателят вече беше отпечатал и тях в „Зюддойче Монатсхефте“ – е, да кажем, в своята особено благословена „невинност“. Опитайте се да ги прочетете и ще видите как същият този философ пише на издателя на „Хохланд“ с толкова отрова и жлъч срещу средноевропейската духовна култура, че онзи, тоест издателят, се чувства принуден да каже: в Средна Европа човек, който мисли подобно нещо, би могъл да се намери само в лудниците. – Представете си каква безкрайно значима критика! Има един издател на южногерманско списание. Този издател приема статия, която смята за определяща за унищожаването на духовната наука и за която казва: ето най-после една добра статия за духовната наука от прочут философ! – След известно време издателят получава писма от същия човек, които после определя като написани от човек, чието място е в лудницата. Не би ли трябвало тогава, като следваме логиката на живота, да продължим и да кажем: ако човекът сега е безумец, то и по-рано е бил безумец, а добрият издател тогава само не е разпознал, че си има работа с безумец, когато той е писал срещу духовната наука. – Това е логиката на живота. Понякога не можем да дочакаме такава житейска логика да подейства, но тя все пак властва в живота ни и така понякога можем да преживеем нещо по тази рецепта. Появилата се тогава статия беше насочена тъкмо срещу моята духовна наука. Прочетоха я. Казаха си: това е прочут философ и платоник, следователно е особено умен. – Издателят си каза: когато някой толкова умен пише за духовната наука, това е значима статия. – Минава време и същият издател казва: този човек е безумец. – Но най-напред трябваше да получи доказателството по току-що посочения начин. Ето така стоят нещата при живите. Хора като онзи издател на южногерманското списание, с толкова несигурна почва под краката си, наистина имат нужда да бъдат поучени от събитията, които духовният свят поднася чрез живота от последно време, и то в много по-дълбок смисъл, отколкото им е приятно.

И така ще разберете, когато се върна към казаното преди малко: в нашето време е имало много противоборстващи сили и ако наречем войната болест – можем да го направим, – то това е болест, предизвикана от нещо, разигравало се дълго преди нея, и тя служи за оздравяване, за да бъдат отстранени някои неща, които постепенно трябваше да навредят на живота на цялата култура. Ако в този смисъл я наричаме болест, но разглеждаме болестта като оказване на съпротива, тогава разбираме тази война и съдбоносните събития на настоящето, разбираме я и по отношение на нейните значими знаци и напомняния. Тогава я преживяваме с всички вътрешни сили на душата си и така можем да обърнем наистина голямо внимание на преминалите през портата на смъртта: те гледат към близкото бъдеще и действително ще са научили онова, което после ще могат чрез инспирация да влеят в душите, искащи да ги чуят, – че в тези души трябва да навлезе спиритуално задълбочаване, необходимо за благото и напредъка на човечеството в близкото бъдеще.

И ако душите ви могат по правилния начин да приемат онова, което бих искал да кажа с тези думи, едва тогава сте в пълния, правилния смисъл последователи на нашия духовнонаучен светоглед. Ако душите ви могат да вземат решението да станат такива души, които ще насочат вниманието си към онова, което им нашепват отгоре преминалите през портата на смъртта поради нашите съдбоносни събития.

Именно за близкото бъдеще чрез духовната наука трябва да се изгради свързващ мост между живите и мъртвите, свързваща линия, по която инспириращите елементарни сили на онези, които са принесли големите жертви в нашето време, ще могат да намерят пътя насам.

Затова през тези дни, като говорех на душите ви и ги учех, исках да пробудя усещания. Тези усещания трябва да бъдат като усещания, изпълнени с очакване на онова, което се казва на душите чрез въздействията на нашето изпълнено с тежка съдба време.

В този смисъл нека и днес отново завършим с думите, които изрекох тук още завчера и които трябва да действат в душите ни като мантра, за да започнат душите ни да очакват, да очакват инспирацията, която ще дойде от мъртвите, които обаче стават изключително живи в духа:

От смелостта на бойците, от кръвта на битките, от страданието на изоставените, от жертвените дела на народа ще израсне духовен плод – ако душите, съзнаващи духа, насочат своята мисъл към царството на духовете.