ЗНАЧЕНИЕТО НА ПОЛОЖЕНИЕТО НА СРЕДНА ЕВРОПА МЕЖДУ ИЗТОКА И ЗАПАДА – АРИМАНИЧНА ИНСПИРАЦИЯ И СПИРИТУАЛНИ ИМПУЛСИ – СИМВОЛЪТ НА РОЗЕНКРОЙЦЕРСКИЯ КРЪСТ

Прага, 15 май 1915 г.

Когато се събираме по повод отреждането на отделно помещение за нашите стремежи – помещение, на което можем да придадем духовен облик, съответстващ на нашето духовнонаучно усещане и чувстване, – тогава е добре да си припомним широката гледна точка, от която като последователи на духовната наука възнамеряваме да разглеждаме света и неговите явления, неговите задачи, неговите големи загадки. А и как нашето време – нашето толкова изпълнено с изпитания, толкова разтърсено от болка време – да не подтиква и без това душите ни да добият гледна точка, която стига по-далеч! Особено в нашето време трябва да копнеем за гледна точка, от която се вижда по-далеч, отколкото позволяват външният живот и външните човешки стремежи.

Именно в съответствие със задачите и стремежите на нашия духовнонаучен светоглед ще поставим на важно място в новата си сграда в Дорнах една скулптурна група. Тази скулптурна група има за цел да представя онова, което душите ни трябва да чувстват чрез нашето движение в най-съкровения, а също и в най-дълбокия смисъл. Тази група ще съдържа една централна фигура. Тази централна фигура може да бъде наречена Христос, може също да бъде наречена божественото у човека – живеещото в човека божествено, което се опитва по правилен начин да заеме мястото си в света. Тази централна фигура може да бъде наречена „човекът“ – космическият човек, изразен в една земна личност, както в историческия живот Христос намери израз чрез земната личност на Исус от Назарет.

Но отстрани на тази централна фигура ще има две други фигури, едната сякаш горе върху скала, с крила, но падаща от скалата. И своеобразното положение на ръката на централната фигура, проникнато не от омраза или от сила, а от вътрешна твърдост, поражда сила, чрез която фигурата горе на скалата, крилатата фигура, си счупва крилата и поради това пада надолу в дълбините. В това скулптурно изображение трябва добре да се изрази счупването на крилата: то се причинява не от това, че човекът в средата, Христос-човекът, чупи крилата, а от това, че другото – крилатото същество – не понася спиритуалния жест, с който Христос протяга ръка, и понеже намира онова, което живее долу, за непоносимо за собствената си същност, в него протича нещо, вследствие на което то само си счупва крилата с вътрешна сила и пада надолу. Следователно трябва да се има предвид, че това същество само се хвърля надолу, че съвсем не е хвърлено долу от някаква враждебност.

А долу, вътре в скалата, виждаме друга фигура, лежаща окована, във вериги. Тя се стреми отдолу нагоре да разрови земята. Но в този стремеж не може да надделее над онова, което се излъчва от насочената надолу ръка на централната фигура. Тя се извива и гърчи от това, че силата на централната фигура я отхвърля и отблъсква – нещо, което отново е заложено в собствената ѝ същност.

Досещате се, че в тази група чрез централната фигура е изразено онова, което наричаме Христов принцип на нашия космос, чрез падащия от скалата Ангел – луциферичният принцип, а чрез фигурата, която долу в пещерата се стреми отдолу нагоре, – ариманичният принцип. Опитах се да изобразя тези три фигури – в такъв тесен кръг можем да кажем подобно нещо – с възможно най-голяма портретна прилика, така че действително да се добие впечатление за формата, която Ариман приема, когато се явява на човека в подобна връзка, а също и за физиономията, която Луцифер приема, когато се явява на човека. Онова, което липсва на западния религиозен светоглед чак до наши дни и което може да бъде внесено в него едва чрез нашия духовнонаучен светоглед, е познанието, че Ариман и Луцифер действат вътре в цялата световна взаимовръзка. Публично тези неща могат само да се загатнат, защото днес хората все още се плашат от точното им изказване. Но нека си спомним, че дори във вчерашната публична лекция беше казано: чрез медитация човекът се издига, от една страна, в област, където в най-вътрешната си същност се чувства самотен и безсилен, а от друга страна, в област, където чувства съществото си проникнато от страх и безсилие. Когато едностранчиво се стремим само да се освободим от материалното, ни заплашва опасността да ни завладее луциферичният принцип; същото ни заплашва, когато се стремим абстрактно към духовното. Когато се стремим само надолу към материалното, когато живеем с копнеж по материалното, при което изглеждаме като вкаменени – както обясних вчера в публичната лекция, – ни заплашва ариманичният принцип. А човекът стои между луциферичния и ариманичния принцип. Това трябва да се познае. Но трябва да се познае по правилен начин и това, че съвсем не е достатъчно само да кажем: трябва да се освободим от луциферичното и ариманичното. – Всички чувства на омраза или страх, които изпитваме към луциферичното и ариманичното, всъщност не са благотворни за нашата човешка природа. Трябва да познаем, че Ариман и Луцифер имат своето основание в целия космос. Затова в скулптурната фигура е загатнато, че Христос не иска да победи Луцифер и Ариман чрез вътрешна омраза или чрез порив, изхождащ от самия него, а че Луцифер сам побеждава себе си, че Ариман сам побеждава себе си. Напълно погрешно е да развиваме у себе си чувства, сякаш Ариман и Луцифер трябва да бъдат отблъснати от нас, сякаш трябва пряко да се борим с тях. Дори нормалното Божество, което преминава през света, не е разпоредило в своето мъдро ръководство на света ариманичното и луциферичното да отсъстват от това ръководство. Те са там.

Ако се запитаме къде в развитието на хората и днес още присъства луциферичният принцип, трябва да погледнем на Изток. На Изток, в Азия и в европейска Русия, Луцифер действа в цялата култура. И макар че, както изложих в цикъла за мисията на Душите на народите, руският елемент е призван в по-нататъшното развитие да изгради Духа-Себе, все пак за руската култура съществува опасност да бъде впримчена от Луцифер. Тя е на път към това. Луциферичният принцип се състои в това, че добри духове изостават. До шести, седми век в Гръцката православна църква е имало добър дух, но онова, което в дадено време е добър дух, се превръща в луциферичен дух, ако бъде запазено след това време. Да се придържаш към православната религия, означава „да бъдеш в лапите на Луцифер“. И това важи още много по-силно за духовните форми, които се развиват в Ориента и са имали своето основание в най-древни времена. Като се запазват, те навлизат в луциферичния елемент. Навсякъде там, на Изток, откриваме, че на твърде много от хората, инкарнирани там, им предстои да преминат през нещо в света на луциферичното. А на Запад, според мъдрото ръководство на света, навсякъде откриваме души, потопени в ариманичния елемент. Това откриваме най-силно изразено в Америка. В Америка съществува тенденцията да се развива култура, която напълно потъва в материалистичния, ариманичния елемент, която напълно се прониква – дори там, където има стремеж към спиритуализъм – от чисто материални възгледи. Дори там, където се стремят към духовното, искат да имат пред себе си духовете в осезаем вид, по спиритически начин. Това ще става все по-силно и копнежът за осезаемото ще става все по-голям. Постепенно той ще обхване и Западна Европа. Там ще бъде изпълнена мисията да се въведе ариманичният елемент в културата.

Когато говоря за широките гледни точки, имам предвид да осъзнаем как в Средна Европа сме поставени между луциферичния принцип на Изтока и ариманичния принцип на Запада, но и как сме призвани да се издигнем до силите, представени чрез Христовия принцип: от една страна, чрез преодоляването на чувството за безсилие той кара Луцифер да си счупи крилата, а от друга страна, развива сили, които се излъчват към Ариман и прогонват всеки страх от знанието за духовния свят. Защото в действителност ариманичният елемент, който пулсира през света, не може да бъде възпрян, той е там. Този ариманичен елемент обхваща и средноевропейския свят. Само че трябва да знаем как да се отнасяме към него, защото пътят на ариманичния елемент е пътят през материализма. А този път през материализма е необходим и има една дълбока, изпълнена с мъдрост връзка, която обяснява защо този път през материализма трябва да съществува.

Помислете, че онова, което е едностранчиво религиозно движение – изрично казвам „едностранчиво“ религиозно движение, – съществува и в християнството и е най-силно изразено в елемента на йезуитизма. Помислете, че то винаги се обръща срещу действителния научен напредък. Католическата църква официално призна Коперниковия светоглед чак през деветнадесети век. Разбира се, едностранчивата религия се бори с външната наука, това не може да бъде другояче. В тази борба на религията срещу външната наука има два импулса. Единият импулс е, че едностранчивата религия усеща: в науката, която се развива с оглед само на външния свят, се проявява Ариман. Това е основателното в борбата на църквата. Ариман не може да бъде държан далеч от външната наука, ако тя не погледне нагоре към спиритуалния светоглед; това е основателното. Но от друга страна, в обръщането на едностранчивата религия срещу науката има неоснователен импулс. А именно самият този едностранчив религиозен светоглед е одушевен – проникнат душевно, бихме искали да кажем – особено от луциферичния елемент. Защото да се стреми към религиозно задълбочаване и да мрази научното проникване в духовните светове – това иска Луцифер от човека. Луцифер не би могъл да постигне по-добре целта си, отколкото ако всички хора бяха само религиозни. В тази религиозност има извънредно силен егоистичен примес. Помислете само как хората, които не се стремят към духовното знание, разбират своята религия. От егоизъм искат да постигнат блаженство, от егоизъм искат след смъртта да водят живот, какъвто си го рисуват! От егоизъм искат само веднъж да бъдат въплътени в света! В едностранчивата религия егоизмът е доведен до най-високата си степен: егоизъм на душата, а не само на тялото. Най-добрите религиозни стремежи, които ни заобикалят, са затънали в егоизъм. И наистина религиозните чувства на най-набожните хора, които ни трогват с набожността си, са подвластни именно на Луцифер. На Луцифер му е много по-приятно да получава набожни души, които имат усет за духовното, за доброто, към което се стремят от егоизъм. Защото той не иска само престъпни души, иска да въведе в своя елемент именно набожните души.

И така, от едната страна стои оправданият научен елемент, който тъкмо на прага би се движил към ариманичното, ако не вдигаше поглед към духовния свят, а от другата страна – луциферичният елемент, който и в Средна Европа би изпаднал в егоистична религиозност, ако спиритуалният светоглед не внасяше в него духовно знание. В това ще се състои напредъкът в християнството. Тъкмо когато се проникнем от следното познание, то се превръща в безкрайно значимо съкровище за сърцето ни: съзнателно стоим между онова, което трябва да съществува – луциферичното и ариманичното, от което не можем да избягаме, но което губи властта си, когато го познаем. Такава е особеността на духовния свят: когато познаем луциферичното и ариманичното, те губят властта, чрез която обсебват хората. Луцифер и Ариман са невидими. Щом си създадем представа за тях в пространството и времето, те губят властта си над нас.

Не бива да мислите, че когато човек предусеща някой зъл дух чрез ясновидска сила, но не го вижда, той прави нещо лошо, ако този дух бъде изобразен или представен скулптурно. Вярно е следното: чрез сетивното съзерцание духът губи властта си. Духовното представяне на една фигура вече няма да прави хората нервни; чрез него обаче духът губи значението си на невидима сила и съзнателно навлизаме в тази сила. Както самото Божество използва Луцифер и Ариман, за да направлява света от изток и запад по правилния път, така че светът да не преминава през неправилно развитие, а да напредва сякаш чрез движение на махало, така световното ръководство оставя луциферичното да действа от изток, а ариманичното – от запад. Но то поставя и пред нас в Средна Европа тежката, голяма задача да разглеждаме това движение на махалото по правилния начин. Това махало всъщност е лодка, сякаш на часовник с махало е окачена лодка. И в тази лодка седят душите в Средна Европа, които се стремят по правилния начин. Тези души трябва действително да се потопят в това и трябва да знаят, че е необходимо да намерят правилната точка на равновесие. Те трябва да познаят онова, което лежи зад прага на обикновеното съзнание, трябва да го приемат в съзнанието си. И нашите сегашни тежки дни са преди всичко предупреждение към онези, които вече предусещат нещо от това, което предстои на света в бъдеще. Важното не е само във войната едната или другата страна да извоюва външна победа, а как ще се живее след тази победа. Помислете си: ако се стигне дотам средноевропейските народи да победят, но на почвата на тази победа се разпространи чисто материалистичният ариманичен светоглед и луциферичният елемент го задържи – ако Изтокът от едната страна и Западът от другата страна нахлуят в средноевропейската духовност, – тогава дори една външна победа не би била благотворна за тази Средна Европа. А от столетия елементът с ариманичен и луциферичен характер нахлува с голяма сила, без хората да го забелязват. Помислете само колко необходимо беше да отхвърлим ориенталския луциферичен елемент в нашето средноевропейско теософско движение. Защото онова, което получихме от изток като теософия, беше проникнато от Луцифер и в крайния си вид доведе и до признаването на един външен човешки идол, на един физически прероден Христос. Това беше борбата, която трябваше да водим срещу неоправданото тълкуване на теософското разбиране за света.

Но трябва да сме наясно и с това: в Средна Европа трябва да добием правилно познание за начина, по който трябва да намерим мястото си в онова, което предстои на човечеството в бъдеще. Тъкмо чрез това, което духовната наука може да бъде за нас, тъкмо чрез него ще се научим да разбираме, че материализмът, материалистичният светоглед, не бива да се разпростира в областта, която се подготвя за Средна Европа. Онези, които донякъде предусещат действителното разпространение на един духовен светоглед, разливащ се през Средна Европа и излъчващ се оттам по цялата Земя, ще трябва да се стремят да предотвратят разпространението на материалистичния светоглед. А би могло да се допусне – по отношение на външния развой, като хипотеза да се допусне, – че след една победа тази Средна Европа би служила на една материалистична култура. Тогава Ариман би прибрал плодовете на тази победа. И това трябва да бъде предотвратено.

Помислете само за една такава трагична фигура като Ернст Хекел! Гьоте е написал учение за развитието. От 1884 г. се старая да изясня на хората, че това учение за развитието в най-висш смисъл съответства на духа. Но хората не могат да го разберат у Гьоте така дълбоко, както е дадено там. Когато после Дарвин го поднесе по един тривиален начин, хората го разбраха, тогава ученията можаха да се влеят в сърцата и душите на хората: тогава учението беше получило материалистична окраска! И вземете една такава трагична фигура като Ернст Хекел: всяка мисъл, всяка нишка от научния си живот той е заимствал от Англия. Хъксли, Лок, Дарвин са били неговите учители. А днес Ернст Хекел е един от онези, които най-остро се обявяват срещу Англия, той е един от най-яростните борци – доколкото може да бъде такъв на стари години; той беше начело на онези, които изпратиха обратно в Англия всичките си ордени, дипломи и отличия. Но няма никакво значение да се изпращат обратно ордени и отличия, ако не бъде изпратен обратно и дарвинизмът с английска окраска. И има още някои неща. Душите се подготвят най-добре за материализма, когато, бих искал да кажа, още са полузаспали за външния живот, когато са още детски души. Не се забелязва, че тогава най-добре могат да се вложат в душите представи, които по-късно ги подготвят духовно да приемат материалистичното като нещо разбиращо се от само себе си. Това е извършил Ариман, като е накарал сред британския народ да се появи един много влиятелен дух, чрез когото незабелязано, без хората ни най-малко да подозират, в детските души се насажда поривът към материализъм. Това е необикновено гениалният автор на „Робинзон Крузо“. Когато в детските души се вложат представите, от които е проникнат Робинзон, те придобиват склонност към материализъм. В книгата дори религията възниква от само себе си, както растат зелките. В книгата изобщо не се взема предвид онова, което трябва да се влее от спиритуалния свят. И вижте само как Робинзон обикаля света! В литературното развитие на Средна Европа имаше време, когато на всички езици се появяваха подражания на „Робинзон“. А многото преводи на „Робинзон“! Дори не могат да се преброят всички „Робинзоновци“, разпространени сред всички народи! Толкова дълбоко е залегнало това. Но чрез великото, значимото в средноевропейската култура, което действително е насочено към спиритуалното, отново трябва да бъде посочен духовният път. И наистина под висше ръководство се появиха братя Грим и отново събраха немските приказки. И когато вместо ариманичния „Робинзон“ даваме на младежта си немските приказки, тогава пораждаме у нея склонност към спиритуализъм.

Дълбока печал ни обзема, когато преживеем следното (всичко това е симптоматично): един много значим австрийски философ, професор д-р Ернст Мах, е написал книгата „Анализ на усещанията“, която оказа дълбоко въздействие върху мнозина, които днес искат да мислят философски. На третата страница ще намерите следното. Той говори за самопознанието. Знаем, че самопознанието е толкова извънредно важно, неведнъж съм го обяснявал. Ернст Мах дава доказателство, че самопознанието е доста трудно дори по отношение на външния свят. Той разказва: минах покрай витрина с огледала и видях собствения си образ, собствената си фигура да идва насреща ми. Помислих си: какъв несимпатичен, противен човек идва насреща ми! Бях самият аз. – Така каза той. Значи това е бил самият той, който толкова малко се е познавал, че е казал за огледалния си образ: какъв несимпатичен, противен човек! И за да го изясни напълно, добавя: когато вече бил професор, веднъж се върнал през нощта от пътуване и се качил в един омнибус. Като се качвал, видял в огледалото да се качва някакъв мъж и пак си казал: какъв пропаднал даскал се качва тук? И добавя: така съм познавал по-добре родовия си облик, отколкото индивидуалния. – Е, щом дори човек, който не се оглежда често в огледалото, толкова трудно разпознава външния си облик – случилото се говори в полза на Ернст Мах, – можем да добием представа колко трудно е да придобием самопознание в душата си. А е необходимо тъкмо това: да придобием самопознание в душата си. И бих искал да кажа: когато четем по-нататък в същата книга, почти трагично впечатление ни правят думите на Ернст Мах, който говори за възпитанието на сина си и от дълбините на една действително сериозна душа казва: слава Богу – не, той не казва това, а нещо, което му съответства, – децата ми никога не са чели каквито и да било приказки. – Значи четенето на приказки не ги е отвеждало по някакъв начин в един духовен свят чрез фантастични представи. – Тук виждаме как в душите на съвремието се загнездва онова, което иска да отведе средноевропейската култура при Ариман. И така, трябва да кажем: важното не е да се победи, а върху основата на победата да победи правилното.

И в Средна Европа носим тежест, която тегне дори върху една победа. Защото сме свързани дори с нещо, което е силно проникнато от луциферичното. Някога за Европа е било благословия, че арабската, мавританската култура се е разпространила през Южна Европа. За онова време напълно оправдано е било онова, което днес обаче е станало ариманично. Обременени сме с тежестта на съюза с османците. Тук трябва да намерим правилната гледна точка и в никакъв случай да не вярваме, че можем да определяме усещанията си според външни политически съображения. Онова, което живее във външния свят, наистина не е подходящо да възпира ариманичното. Външната журналистика се насочва право към ариманичния принцип и обсипва с насмешка и подигравки онова, което иска да вижда ясно силите, намесващи се в нашия свят. И затова в онова, което ни се явява в нашето време под знака на кръвта и страданието, трябва да виждаме голямото предупреждение да настроим душите си да приемат онова, което иска да се влее в настоящето от духовния живот. И душите ни трябва да се обърнат към онова, което в средноевропейската култура е било подготвено особено по такъв начин, че действително да изразява как сме поставени между два елемента на сила, преминаващи през света като махало, но и как трябва да намерим равновесието. Трябва да ни е ясно, че светът от едната страна се стреми към ариманично втвърдяване, стреми се да застине в огъня на чисто материалното, а от другата страна се стреми егоистично да се издигне до нещо абстрактно духовно. За средноевропейския човек би било гибелно да последва едната или другата страна. Да следваме само науката, обвързана с външните сетива, би ни довело дотам да откъснем розите от кръста и да гледаме само към онова, което застива. Постепенно бихме придобили светоглед, който напълно би отвърнал погледа на човека от духовното; който би го оставил да гледа само към онова, което е застинало ариманично. Опитайте се да си представите идеалите на ариманичната наука: това е свят от вихрено движещи се едни сред други атоми, чисто материално световно образувание. От тази картина на света искат да изхвърлят всичко духовно. Искат да си представят – и вече така учат децата в училище, – че някога газообразните световни маси са се движели вихрено едни около други, че от това движение се е образувало Слънцето, което след това от своя страна е отделило планетите. Обясняват го на децата в училище, като поставят капка масло във вода, прокарват през нея на мястото на екватора едно малко кръгло листче хартия, пробождат го в средата с карфица и после въртят карфицата. Така се отделят малки капки, възниква малка планетна система. Разбира се, онова, което така се показва, е доказано, но се забравя най-важното: че учителят трябва да върти. И така, ако искаме честно да си представим това, в действителност трябва да си представим един голям господин учител, който върти цялото това нещо в световното пространство. Но в мислите, усещанията и чувствата, които се стремят към Ариман, възникването на Слънцето и планетите се представя по току-що описания начин. А в това пък се съдържаше онова, което доведе до разбирането за историята. Херман Грим казва на едно място: парче кост от мърша, около което обикаля гладно куче, е по-апетитна гледка от този светоглед, който се основава единствено и само на този Коперников светоглед.

Едната опасност е да откъснем розите от кръста и да имаме само черния, овъглен кръст. Другата опасност е да откъснем кръста от розите и да искаме да се стремим само към духа, да презираме онова, което самото Божество е вложило в световното развитие, да не искаме с любов да се потопим в мисълта, че онова, което е тук, в сетивния свят, е израз на Божественото. Това е едностранчивият религиозен светоглед, който презира науката, който иска само розите и несъзнателно се стреми към луциферичния елемент на Изтока – както науката, която иска да откъсне розите от кръста и да запази само овъгления кръст, се стреми към Запада. А ние в Средна Европа сме призвани да имаме розите върху кръста, да имаме онова, което се изразява само чрез връзката на розите с кръста, на розите върху кръста. И когато гледаме застиналия кръст, усещаме, че онова, което е дошло в света като застинала материя, е навлязло в света от Божественото. Сякаш самата духовност си е създала кръг в материалното: „От Бога се раждаме“.

Чувстваме също, че ако разбираме това правилно, не бива да влизаме в духовния свят само с Луцифер, а че умираме, като се свързваме с онова, което е слязло в света от божественото висше Себе: „В Христос умираме“.

И в съединяването на кръста с розите, на материалния светоглед със спиритуалния светоглед, чувстваме как човешката душа може да се пробуди в духа: „Чрез Светия Дух оживяваме отново“.

Затова кръстът, обвит с рози, е бил символ на онзи, който в средноевропейската култура е навлязъл дълбоко в спиритуалността: Гьоте. Затова той трябва да бъде и наш символ. И затова, доколкото ще можем да присъстваме тук в бъдеще, когато се събираме в това помещение, искаме да помним онова, което произтича от големите задачи на земното развитие и трябва да бъде наш идеал: да обвием кръста с рози, без да откъсваме розите от кръста и да държим в ръката си само кръста, и без да ценим единствено розите и само чрез розите да се устремяваме нагоре в абстракцията към духовния живот, който цъфти и покълва. Това е изразено в нашия символ, в розенкройцерския кръст, това искаме все повече и повече да приемаме в сърцето си, в усещанията си, когато се събираме в помещение, посветено по този начин на нашите стремежи. Тогава можем да бъдем сигурни, че духовете, които в добрия смисъл ръководят земното развитие, невидимо ще действат сред нас; че думите ни и всичко, което мислим и усещаме, като се отдаваме на духовнонаучните стремежи, – всичко това действително намира в такова помещение подкрепата на духовните Власти и Сили, които ръководят нашия стремеж. И можем да се чувстваме така, сякаш духовете, които невидимо действат в такова помещение, непрестанно ни инспирират, когато се занимаваме с нашите духовнонаучни възгледи. А тях, тези духовни Сили, бих искал да призова да бъдат винаги при стремящите се души, когато в това помещение се стремим с истинска сериозност, честно и с любов! Тогава, ако това може да се изпълни, ще можем да бъдем сигурни, че този духовнонаучен светоглед ще бъде онова, което ще намери пътя на боговете, както той винаги е бил намиран.

Днес се събираме в такива помещения. Те са отделени от онова, което се стреми навън в света. Онова, което се стреми навън в света, вижда в нашите помещения нещо сектантско, нещо суеверно. И така, събрани сме сякаш под земята спрямо духовната култура на съвремието. Над земята е тази днешна духовна култура, която на Изток е дълбоко проникната от Луцифер, на Запад – от Ариман. За да укрепваме сърцата си, да оживяваме душите си, отново и отново си спомняме как на един друг етап западният светоглед се е издигнал от подземното към надземното. Съществуваше светогледът на Римската империя, светогледът, който беше приел в себе си възвишената философия и художествения светоглед на гърците. Всъщност сред онези, които живееха в този древен Рим и околностите му с този стар светоглед, имаше блестящи духове. А онези, които под земята, в катакомбите, развиваха едно съвсем ново учение, бяха дълбоко презирани. Но откъснати от онова, което тогава над земята се смяташе за оправдан светоглед, онези, които в катакомбите развиваха новото учение, знаеха, че трябва да се придържат единствено към съдържанието на този свой стремеж, че трябва да държат здраво на онова, което е навлязло в света чрез Христовия импулс. Те се стремяха в катакомбите и знаеха: там горе живееха онези, които искаха да им отнемат живота, които ги преследваха, които не ги разбираха. – След като си представихме тези условия на древната Римска империя, нека разгледаме развитието на човечеството няколко столетия по-късно. Онова, което беше горе, е изчезнало. Онова, което живееше долу в катакомбите, се е издигнало, то преминава победоносно през Запада. То вече живееше в душите на онези, които долу, в катакомбите, отхвърлени, презирани и осмивани, се стремяха към онова, което после трябваше да завладее света. Така трябва да се чувстваме, скъпи мои приятели, сякаш още духовно отхвърлени, осмивани и преследвани от онези, които днес развиват така наречения оправдан светоглед. Но както е станало през първия етап на западното християнско развитие, така ще продължи и по-нататък. Ще се наложи онова, което най-много биха искали да унищожат – не както някога, като зашиват хората в смола и ги изгарят, а като ги осмиват и им се подиграват. Онова, което се надсмива и се подиграва, което иска да завладее земята единствено с един ариманичен и луциферичен светоглед, ще е изчезнало, както в известен смисъл е изчезнала древната римска култура – старият светоглед в онази форма, в която е съществувал. А онова, което се развива в нашите катакомби – те са духовни катакомби, светът все пак е напреднал, – ще се издигне и ще започне победното си шествие в новата култура: онова, което се мисли, обмисля, чувства в тези наши катакомби, онова, от което се прониква сърцето. Нека помним това във всеки миг, когато прекрачваме прага на такова помещение. И докато пребиваваме вътре, нека помним, че все още сме като в лодка под морето, която обаче всъщност ще поеме нагоре – и със сигурност ще поеме, ако силно, мощно се вглъбим в онова, с което сме се научили да свързваме душите си. Искаме действително да влизаме в това помещение с тази нагласа, с този обет – с обета, че така силно искаме да се проникнем от духовния Христов импулс, който иска да направи още една крачка в развитието си, – и да влизаме в духа на тези усещания: всичко трябва да се смята за посветено на духовните Сили, на спиритуалните индивидуалности, които, както можем да знаем, действат и тъкат в нашето движение, които простират закрилящо над нас благославящите си ръце. Това искаме да помним, когато в бъдеще се събираме тук.