ХРИСТОС В ОТНОШЕНИЕТО МУ КЪМ ЛУЦИФЕР И АРИМАН – ТРОЯКОТО ОФОРМЯНЕ НА СЪЩЕСТВОТО

Линц, 18 май 1915 г.

Когато сградата ни в Дорнах, посветена на духовната наука, бъде завършена, на едно значимо място в нея ще има скулптурна група, която ще представя главно три фигури. В средата на тази група ще стои една фигура, която, бих искал да кажа, е като представител на най-висшето у човека, което е могло да се разгърне на Земята. Затова тази фигура на най-висшето у човека в земното развитие ще може да се възприема и като Христос, който три години е живял в тялото на Исус от Назарет в хода на земното развитие. Особената задача ще бъде тази Христова фигура да се извае така, че да можем да видим, от една страна, как съществото, за което става дума, обитава едно човешко земно тяло, но и как във всяко изражение, във всичко по него това земно тяло все пак е одухотворено от онова, което през тридесетата година от живота е влязло в това земно тяло като Христос от космически, от духовни висини. Там ще се намират още две фигури, едната от лявата, другата от дясната страна на Христовата фигура, ако мога да нарека Христова фигура тази фигура, която току-що очертах с няколко думи. Тази Христова фигура стои сякаш пред скала, която се издига особено там, където е лявата страна на Христос, така че върхът ѝ се намира над главата на Христовата фигура. Горе, върху скалата, има друга фигура, крилата фигура; но крилете са счупени и тази фигура пада в бездната, защото е счупила крилете си. Особено отчетливо в художествено отношение ще трябва да се предаде начинът, по който тази Христова фигура вдига лявата си ръка. Защото чрез това вдигане на лявата ръка на Христовата фигура падащото същество счупва крилете си. Но не бива да изглежда така, сякаш Христос счупва крилете на това същество, а цялото трябва да се оформи художествено така, че когато Христос вдига ръката си нагоре, още самото ѝ движение да показва, че всъщност и към това същество той изпитва само безкрайно състрадание. Но това същество не понася онова, което струи нагоре през ръката и дланта и което ще личи и по нещо като вдлъбнатини от пръстите на протегнатата нагоре ръка, каквито ще има дори в скалата. Когато това същество се приближава до съществото, което стои там като Христовото същество, то усеща в себе си нещо, което бихме искали да облечем в думите: не мога да понеса нещо толкова чисто да сияе нагоре към мен.

Това живее в това същество и живее в него като нещо толкова същностно, че крилете му се счупват и вследствие на това то пада в бездната. Това ще бъде една особено значима художествена задача. И забелязвате каква грешка би могла да се допусне, ако в скулптурното изображение Христос просто с вдигането на ръката излъчва такава сила, че счупва крилете на това същество и така то пада в бездната. Тогава Христос би бил този, който сякаш с омраза облъчва това същество и го кара да падне. Но не бива да се представя така, а самото същество трябва да предизвиква падането си. Защото това същество, което се представя падащо със счупени криле, е Луцифер. А от другата страна, вдясно от Христовата фигура, скалата ще бъде издълбана там, където ще има издатина. В тази кухина също има фигура, която има криле. И тази фигура с крилете насочва органите си, подобни на ръце, към горната част на скалната кухина. Значи трябва да си представите: вдясно скалната кухина, а в кухината тази крилата фигура, чиито криле обаче са съвсем различни от тези на фигурата горе върху скалата. Фигурата горе върху скалата има по-скоро орлови криле, а фигурата в скалната кухина – криле на прилеп. Фигурата в пещерата сякаш се вкопчва в самата пещера, виждаме я в окови, виждаме я долу да работи, да издълбава земята.

Фигурата, която стои в средата, Христовата фигура, е насочила дясната си ръка надолу. И така, докато Христовата фигура насочва лявата си ръка нагоре, дясната ѝ ръка е насочена надолу. Отново ще бъде значима художествена задача това да не се представи така, сякаш Христос иска да окове тази фигура, която е Ариман; самият Христос обаче изпитва безкрайно състрадание към Ариман. Ариман обаче не може да понесе това, той се гърчи от болка поради онова, което се излъчва през ръката на Христос. И онова, което се излъчва, кара златните жили долу в скалната кухина да се увият като шнурове около тялото на Ариман и да го оковат. Както онова, което става с Луцифер, става чрез самия него, така е и при Ариман. След това ще се опитаме да представим същия мотив и в живописно изображение над скулптурната творба, която ще стои на едно значимо място в сградата, като живописното изображение тогава трябва да бъде съвсем различно. Значи долу ще стои тази група от три фигури: Христос, Луцифер, Ариман като скулптурна група, а над нея същият мотив ще бъде нарисуван.

В сградата ни в Дорнах представяме това отношение между Христос, Луцифер и Ариман, защото духовната наука действително ни показва по определен начин каква е следващата задача във връзка с разбирането на Христовия импулс: човекът най-сетне да придобие знание за това какво отношение съществува в света между тези три сили – Христос, Луцифер и Ариман. Защото досега, макар да се говори много за християнство и за Христовия импулс, хората още не са си изяснили напълно какво всъщност е дошло в света чрез Христовия импулс вследствие на Мистерията на Голгота. Наистина говори се, че има Луцифер, че има Ариман, но когато се говори за Луцифер и Ариман, много често се говори така, сякаш трябва да бягаме от тях, сякаш направо винаги трябва да казваме: не искам да зная нищо, абсолютно нищо за Луцифер и Ариман! – Ако божествено-духовните Сили, които се откриват по начина, описан от мен вчера в публичната лекция, също не искаха да знаят нищо за Луцифер и Ариман, светът просто не би могъл да съществува. Правилното отношение към тях установяваме не като казваме: Луцифер! Бягам от него; Ариман! Бягам от него, – а като разглеждаме онова, към което човекът трябва да се стреми вследствие на Христовия импулс, като равновесното положение на едно махало. Махалото е в равновесие в средата, но трябва да се отклонява към едната и към другата страна. Така е и в земното развитие на човека. Човекът трябва да се отклонява към луциферичния принцип от едната страна и към ариманичния принцип от другата страна, но трябва да има здрав устой, като развива онова, което Павел е нарекъл: „Не аз, а Христос в мен“.

Защото трябва изцяло да схващаме Христос в неговото действие като реалност, като действителност. Това значи, че трябва да ни е ясно: онова, което чрез Мистерията на Голгота се е вляло в нашето земно развитие, действително е присъствало. Важното не е колко добре или колко зле хората са го разбирали досега, а че то е присъствало, че е действало в човешкото земно развитие. Би могло да се каже твърде много за онова, което хората досега не са разбирали от Христовия импулс. И духовната наука ще трябва да добави нещичко към разбирането на онова, което от духовни висини чрез Мистерията на Голгота се е вляло в земното развитие като Христов импулс. За да си представим как е действал Христос, нека, както вече е ставало и на други места, насочим поглед към два момента от земното развитие на човечеството – два момента, които са станали важни за цялото западно развитие.

От историята ще знаете какъв важен момент е бил, когато Константин, синът на Констанций Хлор, е победил Максенций и чрез Константин християнството е било въведено външно в по-нататъшното развитие на Запада. За да може да стане това, Константин е трябвало да води онази важна битка срещу Максенций, чрез която после е превърнал християнството в държавна религия в своята западна империя. Цялата карта на Европа би станала друга, ако тогава тази битка на Константин срещу Максенций не се беше състояла. Но изходът на тази битка действително не е бил решен от пълководческото изкуство – онова, което хората тогава са били способни да постигнат с разсъдъка, – а от нещо съвсем друго. Максенций наредил да се допитат до така наречените Сибилински книги, пророческите книги на Рим, и тогава бил насочен така, че извел войската си – която би била добре защитена зад стените на Рим, – извън стените на Рим и я изправил в открито поле срещу войската на Константин. А преди битката Константин имал сън, в който му било посочено: ако тръгнеш срещу Максенций под знака на Мистерията на Голгота, ще постигнеш една голяма цел. – И като носел отпред знака на Мистерията на Голгота, кръста, Константин влязъл в битката с войска, с три четвърти по-малка от тази на Максенций. И въодушевен от силата, която идвала от Мистерията на Голгота, Константин спечелил онази значима битка, чрез която християнството било външно въведено в Европа. Ако си спомним какво тогава хората са разбирали с разсъдъка си от Христовия импулс, ще намерим безкрайни богословски препирни. Хората са спорили дали Христос от вечността е равен на Отца и други подобни неща. Трябва да кажем: важното не е какво хората тогава са знаели за Христовия импулс, а че Христовият импулс е присъствал – че е присъствал и че чрез Константин, чрез един сън на Константин е ръководил онова, което е трябвало да се случи. Важна е действителността на Христос, реалната, действителната сила на Христос. Едва в духовната наука започваме да разбираме какво е Христовият импулс.

Друг момент е бил онзи, когато в борбата между Франция и Англия Европа отново е придобила такъв облик, за който може да се каже: ако тогава Франция не беше победила Англия, всички отношения щяха да се развият по друг начин. Но как е станало това? – Христовият импулс е действал тъкмо в подсъзнателното на душата до нашето време, когато трябва да става все по-съзнателен и по-съзнателен. И тогава в духовното развитие на Запада виждаме как Христовият импулс търси в душите на хората онези състояния, чрез които може да стане действен у отделни хора. Легенди са ни съхранили начина, по който Христовият импулс може да се прояви в духовното развитие на Запада. Тези легенди отчасти отвеждат назад към стари езически времена, но навсякъде към такива времена, в които тъкмо в езичеството се е подготвяло разбиране за християнството.

Ако душата не се стреми съзнателно към посвещението по пътя, очертан в „Как се постигат познания за висшите светове?“, а Христовият импулс е проникнал в нея, така да се каже, по естествен начин, сякаш чрез природно посвещение, то най-благоприятно е времето от Бъдни вечер до Богоявление, времето от 25 декември до 6 януари, през което този Христов импулс може да я инспирира отвътре. Можем да разберем това, като си изясним следното: за окултното познание става съвсем недвусмислено ясно, че нашата Земя не е само онова, за което говорят геолозите. Онова, за което говорят геолозите, е за Земята това, което костният скелет е за човека. Но нашата Земя има и духовното, което ѝ принадлежи. И тъкмо в аурата на Земята се е вселил Христос. И тази Земя спи и будува, както спим и будуваме в рамките на двадесет и четири часа. Трябва да се запознаем с факта, че състоянието на сън на Земята настъпва през лятото, а будното ѝ състояние – през зимата. И Духът на Земята е най-буден през тези дванадесет или тринадесет нощи от Рождество до Богоявление. В древните времена хората се издигаха към духовния принцип на света повече чрез един вид съноподобно ясновидство, както знаете от разнообразните изложения в моите лекционни цикли, и тогава най-благоприятното време беше лятото. Съвсем естествено е онзи, който иска да се издигне към духовното чрез едно по-скоро съноподобно ясновидство, да успява по-лесно през времето, когато Земята спи, през лятото. Затова в древните времена празникът на Йоан беше най-благоприятният момент за издигане на силата на душата към духовното. На мястото на стария начин, по който духовното въздейства в Земята, е дошъл новият, по-съзнателен начин; при него най-добро е времето, когато Земята будува.

Затова легендите ни разказват, че около Рождество хора с особена благодат, хора, особено подходящи за това поради кармата си, изпадат в особено състояние на съзнанието: то само външно прилича на сън, но вътрешно е такова, че в него може да въздейства инспириращо онова, чрез което хората са били издигани до света, наричан от нас царството на духовете. Има една много хубава легенда, една норвежка легенда за Олаф Астезон, за когото ни се разказва как на Бъдни вечер отива на църква, изпада в състояние, подобно на сън, а после на 6 януари се събужда и може да разкаже какво е преживял в това съноподобно състояние. И действително тази норвежка легенда ни разказва как Олаф Астезон е преживял нещо, което отначало се усеща като душевния свят, а после нещо, което се усеща като царството на духовете, само че всичко в образи, в имагинации.

Това време е било най-благоприятно през онези епохи, когато хората още не са били толкова напреднали, колкото в наше време. Днес са отминали времената, когато Христовият импулс можеше по този начин да се влива в душите сякаш чрез природно посвещение. Днес хората трябва да се изкачват към посвещението така съзнателно, както е предписано в „Как се постигат познания за висшите светове?“. Живеем във време, когато природните посвещения стават все по-редки и накрая съвсем ще изчезнат, така че повече не можем да разчитаме на тях. Но онова посвещение все още можеше да се нарече – по същество – природно посвещение: чрез него Христовият импулс въздейства в сърцето на простото селско момиче, в Орлеанската дева, благодарение на която беше постигната победата на французите над англичаните, преобразила така величествено картата на Европа. Отново решаващо беше не онова, което човешкият разсъдък можеше да постигне, а Христовият импулс: той тогава ръководеше Орлеанската дева, надхвърляше цялото изкуство на пълководците и чрез него Европа доби нов облик; той работеше в несъзнаваното на една отделна личност, но работеше така, че после от тази личност се излъчваше онова, което действа в цялата история.

И така, би трябвало да обърнем внимание дали нещо подобно би могло да се е случило като природно посвещение при Орлеанската дева, дали душата на Орлеанската дева не е била инспирирана през нощите от 25 декември до 6 януари. Изглежда, в жизнения ѝ път не може да се докаже, че някога през дванадесетте или тринадесетте дни от 25 декември до 6 януари Орлеанската дева е била в съноподобно състояние, в което по-специално Христовият импулс би могъл да ѝ въздейства отвътре, така че после като човек да действа по бойните полета на Франция сякаш само като обвивка на Христовия импулс. И все пак е било така. Защото има време, което човек действително може да прекара в такова съноподобно състояние, ако кармата на съответната индивидуалност му дава особено голяма възможност за това. Това е времето на последните дни, през които човекът още живее в тялото на майката, преди да види физическата земна светлина. Тогава човекът живее в състояние, подобно на сънуване, подобно на сън. Той още не е видял чрез сетивата нищо от онова, което се случва външно в света. Ако поради кармата си един човек би бил особено подходящ да приеме Христовия импулс през тези последни дни, през които обитава тялото на майката, то тези дни биха били и дни на природно посвещение. Тогава такъв човек би отворил очи за първи път след посвещението, тоест в този случай след раждането, вече укрепнал и подсилен от заложения в него Христов импулс. И такъв човек би трябвало да е роден на 6 януари. Орлеанската дева е родена на 6 януари. Това е тайната на Орлеанската дева: че е родена на 6 януари, че е прекарала времето от Рождество до Богоявление в онова своеобразно съноподобно състояние в тялото на майката и тогава е получила своето природно посвещение. Помислете сега за дълбоките връзки, които стоят зад външното развитие, наричано обикновено история. Онова, което се излага външно в историята въз основа на документи, по правило е дори най-маловажното. Простата дата 6 януари, отбелязана в нашия календар като деня, в който Орлеанската дева е била изпратена в света, има определящо историческо значение. Така силите от свръхсетивното въздействат в сетивното. И трябва да четем това окултно писмо, чрез което пред нас се разкрива въздействието на свръхсетивното в сетивното. И така, при Орлеанската дева е имало вливане на Христовия импулс сякаш чрез природно посвещение още преди физическото раждане.

Искам да изложа тези неща, за да събудя в душите ви усещане как зад онова, което обикновено се нарича история, действат сили и връзки, непознати за външното съзерцание. Но от Мистерията на Голгота насам Христовият импулс ръководи по този начин историята, особено историята на европейското човечество. А в Ориента, в Азия, се е запазило едно разбиране за света, за което може да се каже: в своите усещания то още не е стигнало до Христовия импулс. Разбира се, европеецът се е оставил да бъде подведен да нарича особено дълбоко онова, което се усеща като индийска същност. Но характерното за тази индийска същност – изобщо за цялото азиатско религиозно усещане – е, че с цялото си чувстване тя стои пред Христовия импулс, но е запазила състоянието, което е съществувало в религиозното усещане на земното човечество преди Христовия импулс. Да изоставаш в развитието, винаги означава да приемаш в себе си нещо луциферично. Затова азиатското религиозно развитие носи в себе си луциферичен елемент. И ако насочим поглед към азиатското религиозно развитие, трябва да осъзнаем: разбира се, в него можем да видим много неща, които човечеството някога вече е имало, но от които е трябвало да се отдалечи. Но в западната култура всичко това трябва отчасти да пречистим от луциферичния елемент, отчасти да издигнем така, че Христовият принцип да може да се влее.

Ако преминем от Азия към Европа, в източната част на Европа, в руската култура, ще намерим разпространено православното християнство, което е спряло на една по-ранна степен на християнското развитие, което не е искало да продължи напред, което е искало да запази още нещо луциферично. Накратко, ако насочим поглед на изток, пред нас е онова, което, бих искал да кажа, мъдрото ръководство на света е оставило в цялото развитие на човечеството като луциферичен елемент.

Ако насочим поглед на запад, особено към американската култура, ще срещнем друга особеност. Характерното за тази американска култура е, че всичко се търси във външното. Така несъмнено се създават велики, значими неща; но всичко се търси във външното. Да вземем един пример. Ако в Европа, особено в Средна Европа, видим, че поради нещо изведнъж сякаш е настъпил обрат в живота на човек, който отначало не е имал възможност да насочи сърцето си към Христос и духовните световни сили, тогава ни интересува какво е станало в тази душа. Не ни интересува това, че е преживял скок в развитието си – това намираме навсякъде. Защото най-неверен е изразът, създаден от външната наука: природата не прави скокове. – От зеления лист на растението до червеното венчелистче има огромен скок, от венчелистчето до чашката отново има огромен скок. Това е съвсем неверен израз и истината за развитието се основава тъкмо на това, че навсякъде се правят скокове. Следователно особеното, което ни интересува, не е, че и един човек, след като известно време е живял така външно, може поради нещо сякаш внезапно да се насочи към духовното. Но ще ни интересува вътрешната мощ и сила, която предизвиква нещо такова, което бихме могли да наречем обръщане към духовното. Ще искаме да се вгледаме в сърцето на такъв човек, ще искаме да знаем какво го е довело до такъв обрат. Ще ни интересува вътрешното душевно съдържание. А как постъпва американецът? – Той прави нещо много своеобразно. В Америка често можеше да се наблюдава, че са настъпвали такива обръщания. И така, американецът кара онези, които са преживели обръщане, да напишат писма. После събира всички тези писма на купчинка и казва: получих писмата от известен брой хора; онези, които са написали писма, бяха около двеста. Четиринадесет процента от всички тези души, преживели такова обръщане, са ги написали от внезапно обзел ги страх от смъртта или ада; от алтруистични мотиви – пет процента; от стремеж към нравствени идеали – седемнадесет процента; от угризения на съвестта – петнадесет процента; защото са следвали дадени им учения – десет процента; защото са видели, че други са се обърнали – следователно от подражание, – тринадесет процента; защото са ги принудили, като са ги набили в съответната възраст – деветнадесет процента и така нататък. Така се подбират душите, които представляват най-крайните случаи, сортират се и се получава резултат, изграден върху „сигурни данни“. После това се записва в книгите, които се разпространяват сред хората като „познание за душата“. За тези хора всички други основания са несигурни, били изградени само върху субективното, така казват те. Ето ви пример за превръщане дори на най-вътрешното в нещо външно. Така е в много, много отношения в Америка. Във време, което изисква особено спиритуално задълбочаване, в Америка се шири най-външният спиритизъм! Там искат всичко да е осезаемо.

Това е материалистично схващане за духовния живот. Бихме могли да приведем още много такива неща, от които бихте видели, че ариманичното обхваща културата на Запада. Това е отклоняването на махалото в другата посока. Ако погледнем на изток, имаме луциферичния елемент, ако погледнем на запад, имаме ариманичния елемент. А задачата с толкова безкрайно голямо значение, която имаме в Средна Европа между Запада и Изтока, е да намерим равновесието. Затова в нашата сграда в Дорнах бихме искали да представим като скулптурна група най-великото от спиритуалните изисквания на нашето време: да намерим равновесието между отношението към Луцифер и отношението към Ариман. Едва тогава ще познаем какво е искал Христовият импулс от земното развитие, когато не представяме Христос просто така, а правилно разбираме как той е онази сила, която ни служи като прообраз в отношението към Луцифер и Ариман.

Следното може нагледно да ви покаже, че все още няма яснота за отношението на човека и на Христос към Луцифер и Ариман. Дори най-великото, онова, което в едно отношение съдържа най-великото, невинаги е свободно от онова, което като едностранчивост все още трябва да господства в дадена епоха. Несъмнено не можем да оценим достатъчно високо онази картина „Страшният съд“, която Микеланджело е създал в Сикстинската капела в Рим, тази чудна картина. Христос триумфира, насочва добрите на едната страна, злите – на другата. Нека погледнем този Христос. Той няма онези черти, които бихме искали да постигнем у Христос, който се предвижда да стои в нашата сграда в Дорнах. Трябва да се вижда, че Христос вдига ръката си със състрадание, въпреки че горе е Луцифер. Луцифер не трябва да бъде повален от силата на Христос, а сам се сгромолясва надолу, защото не може да понесе онова, което Христос излъчва в близост до него. И Христос повдига поглед и смръщва чело, като повдига смръщеното си чело към Луцифер. И Ариман не е победен от омразата на Христос, а чувства, че не може да понесе онова, което струи от Христос. Но Христос стои в средата като онзи, който пренася Парцифаловия елемент в по-новото време, който трябва да доведе другите до самопреодоляване чрез своето съществуване, а не чрез своята сила, така че другите сами да се преодолеят, а не той да ги преодолява. При Микеланджело още виждаме как Христос със своята мощ изпраща едните на небето, другите – в ада. В бъдеще това няма да бъде истинският Христос, а ще бъде един Христос, който все още е много луциферичен. Разбира се, с това картината не се принизява. Признава се цялото величие на тази картина, но трябва да се признае, че Микеланджело още не е могъл да нарисува Христос, защото развитието на света още не е било стигнало толкова далеч. Трябва напълно да се осъзнае, че следва да насочваме мисълта си не само към Христос, а към тройния същностен образ: Христос, Луцифер, Ариман. Мога само да загатна това. Духовната наука тепърва ще разкрие всичко, което се крие в тази тайна: Христос в отношението му към Луцифер и Ариман. Но помислете сега за следното: ако погледнем на изток, дори в най-близкия изток ще видим луциферични сили. А на запад виждаме ариманични сили. Наистина при духовнонаучното разглеждане трябва да ни стане навик да разглеждаме нещата не със симпатия и антипатия – и също народите и Душите на народите не със симпатия и антипатия, – а такива, каквито са в своята особеност. Онова, което наричаме национална особеност на един човек, който принадлежи към своя народ, зависи преди всичко от онова, което действа във физическото и в етерното тяло. Когато от заспиването до събуждането живеем с нашето душевно-духовно като астрално тяло и Аз, живеем извън обикновеното национално. Само от събуждането до заспиването, когато се потапяме в тялото, живеем в националното. Затова националното е и нещо, което човекът постепенно преодолява по време на престоя си в Камалока. Човекът се стреми към общочовешкото, като в Камалока преодолява националното, за да живее после в общочовешкото през по-голямата част от времето между смъртта и новото раждане. Към качествата, които се оставят в Камалока, спада и онова, което ни обособява като хора от определен народ.

В това отношение отделните националности се различават много една от друга. Нека сравним един французин и един руснак. Особеното при французина е, че той задържа особено здраво онова, което Душата на народа внася във физическото и в етерното му тяло по време на живота му между раждането и смъртта, че живее особено силно в него. Това намира израз във факта, че французинът – като французин, а не като отделен човек – има представа за това какво е французинът; че преди всичко поставя на преден план това какво всъщност е французинът. Но мислите на французина за своята националност – изобщо мислите на човека от романските народи за своята националност – водят дотам, че представата на французина за националността се отпечатва рязко в етерното тяло. Когато премине през портата на смъртта, само след дни той отделя етерното тяло; тогава това етерно тяло представлява здраво затворена форма, която дълго остава в етерния свят. Етерното тяло дълго не може да се разтвори, защото в него здраво са отпечатани представите за собствената националност; тези представи държат етерното тяло цяло. Затова, ако насочим поглед на запад, виждаме полето на смъртта изпълнено с етерни тела с твърдо отпечатани форми.

Ако сега погледнем по-близо на изток, към руснака, ще видим следната особеност при руснаците: когато душите преминат през портата на смъртта, те носят в себе си такова етерно тяло, което се разтваря сравнително много бързо. Това е разликата между Запада и Изтока. Етерните тела, които западноевропеецът отделя след смъртта, имат особеността, че искат да запазят твърдостта си. Онова, което французинът нарича „слава“, здраво се отпечатва в етерното му тяло като национална слава, така че той е осъден дълго, дълго след смъртта си да насочва духовния си поглед към това етерно тяло, да съзерцава себе си след смъртта. Руснакът, напротив, малко съзерцава себе си след смъртта. Поради всичко това западноевропеецът е изложен на ариманичното влияние; това материализиране на етерното тяло на свой ред е изложено на ариманичния принцип. Разливането на етерното тяло, скорошното разтваряне на етерното тяло се съпровожда от чувство на сладострастие и тъкмо това е особеното – едно инстинктивно чувство на сладострастие в националното. Как се изразява това на Изток? – Средна Европа не разбира това, както и не го съпреживява. Ако проследим Достоевски и дори Толстой или други, които са давали тон и които винаги говорят за „руския човек“, ще открием чувство на сладострастие в националното, което не може да определи само себе си. Дори при Соловьов още виждаме как във философията му живее нещо задушно, което средноевропеецът не може да съчетае с яснотата и чистотата, които търси. Онова, което действа в Европа като духовна сила, е свързано с всичко това. В Средна Европа съществува друго, едно междинно състояние, а именно нещо, което би могло да се изложи още по-подробно, отколкото беше възможно във вчерашната публична лекция. Казах: в Средна Европа съществува нещо, което по своята природа е вътрешен стремеж. Гьоте и през четиридесетте години би написал своя „Фауст“ по съвсем същия начин: винаги да се стремиш, винаги да се стремиш! – Но този стремеж е най-вътрешна природа. В Средна Европа се появиха мистиците, които искаха не просто да познаят божествено-духовното, а да го преживеят със собствената си душа. Мистиците искаха вътрешно да преживеят Христовото събитие. Ако сега се обърнем към Соловьов, ще намерим, че преди всичко той изхожда от това: Христос е умрял веднъж исторически за човечеството. Това е напълно вярно, но при Соловьов става дума за душа, която вижда духовния живот извън себе си като облак, за душа, която вижда, че сякаш всичко вече се е случило, докато средноевропеецът изисква всеки наново да изживее в себе си Христовото преживяване. Дори на един Соловьов Майстер Екхарт би отвърнал приблизително следното. Когато Соловьов отново и отново подчертава, че Христос трябва да премине през смъртта, за да може човекът да бъде човек, Майстер Екхарт би казал: гледате Христос така, както се гледа нещо външно. Не е важно винаги да гледаме само към историческите събития, а трябва вътрешно да преживеем самия Христос, трябва да открием в себе си нещо, което преминава през такива състояния като Христос, поне духовно, така че духовно, спиритуално отново да се изживее Христовото преживяване.

Несъмнено изглежда странно и фантастично, когато на днешното човечество се казва: цялото развитие и дори езиковият Дух на народа са действали в Средна Европа така, че в езика се е отпечатала тази връзка на Аза с Христовия принцип: I-CH = Jesus Christus. I-CH се съчетават така, че се е получило „Ich“. И когато в Средна Европа се изговаря „Ich“, се изговаря името на Христос. Искаме да чувстваме Аза толкова близо до Христос, да бъдем толкова съкровено свързани с него. Това съкровено съжителство с духовния свят, към което в Средна Европа трябва да се стремим във всички духовни области, не се познава нито на Запад, нито на Изток. Затова през двадесети век трябва да се случи нещо, за да може Христовият принцип постепенно да се разпространи по съответния начин над целия европейски континент. Често съм подчертавал в различни лекционни цикли, че през ноември 1879 г. онова духовно същество, което наричаме Архангел Михаил, е достигнало особена степен на развитие. Михаил стана, така да се каже, ръководният дух. Сега този ръководен дух подготвя събитието, за което в първата от моите мистерийни драми се загатва като за явяване на етерния Христос по цялата Земя, събитието, което трябва да настъпи през двадесети век. Тогава ще стане така, че първо отделни души, после повече и все повече души ще знаят: Христос действително е тук, Христос отново ходи по Земята, но в етерен образ, а не във физически образ. – Това трябва да се подготви. Ако в течение на този двадесети век духовните очи на определени души се отворят за ясновидско възприемане на онова, което живее в етерния свят – а това ще се случи, – онези етерни тела, които се разпростират откъм Западна Европа, биха им пречили. Най-напред духовният поглед би се насочил към тях и образът на Христос би се виждал по неправилен начин. Затова Михаил трябва да води борба в Европа. Той трябва да допринесе за разтварянето на тези западноевропейски твърди етерни тела в етерния свят. За целта трябва да вземе онези етерни тела, които охотно се разтварят, етерните тела на Изтока, и с тях да се бори срещу Запада. Поради това от 1879 г. насам в астралния свят се е подготвила мощна борба между руските и западноевропейските етерни тела и тази борба бушува из целия астрален свят. В астралния свят действително се води ожесточена борба между Русия и Франция, ръководена от Михаил. Това е онова, което в астралния свят лежи в основата на борбата, бушуваща в Европа. И както често така силно ни разтърсва това, че нещо, което се извършва тук, във физическия свят, е противоположно в духовния свят, така е и в този случай. Онзи съюз между Франция и Русия, възникнал чрез съблазънта на Ариман, се основава предимно на ариманичния елемент, а именно на двадесетте милиарда, дадени от Франция на Русия, и е физическият израз на една борба, бушуваща между френските и руските души, на една борба, в която е поставена Средна Европа със своя стремеж, който в най-вътрешния душевен елемент е насочен към среща с Христос. И Европа е подчинена на кармата, според която тъкмо в Средна Европа трябва трагично да се преживее онова, което Изтокът има да урежда със Запада и Западът – с Изтока. Нещата, които външно германският елемент има да урежда с френския елемент, трябва да се разбират само така: германското се намира тъкмо по средата между Изтока и Запада и служи за наковалня и на двете страни. Защото онова, което от двете страни се сблъсква в Германия, в действителност се урежда между тези две страни. Това е духовната истина, която е съвсем различна от онова, което външно се разиграва във физическия свят. Помислете колко различна е духовната истина от онова, което външно се разиграва във физическия свят! Всичко това сигурно звучи гротескно на днешните хора, но е истина. Тази истина трябва да ни въздейства разтърсващо.

Но още едно нещо е извънредно значимо. Несъмнено в противоречие с всичко, което историята може да ни покаже, Англия сега изведнъж трябва да се бори заедно с Русия срещу Турция, след като винаги е била обединена с Турция срещу Русия. Това противоречие може да се разбере едва когато се направи следното окултно наблюдение. Докато тук долу, на физическия план, Англия, обединена с Русия, се бори с турския елемент, пред окултното наблюдение се разкрива следното. Ако наблюдаваме тази борба окултно и погледнем сякаш отдолу нагоре към физическия план, а след това към астралния план, ще се окаже: на север Русия ни се явява в съюз с Англия, а на югоизток Турция ни се явява в съюз с Англия. Това се дължи на факта, че съюзът между Англия и Русия има значение само на физическия план, но няма отражение в духовния свят, тъй като се основава изцяло на материални интереси. Отдолу виждаме Англия и Русия свързани на север само на физическия план. На югоизток през физическия план виждаме на астралния план англичаните, душевно обединени с турците, да се борят срещу Русия. Така, от една страна, Англия се бори на физическия план заедно с Русия, а от друга страна, Англия се бори срещу Русия. Така трябва да разглеждаме нещата, които действително се разиграват външно, доколкото се разкриват като външна история. Защото онова, което се крие зад тях, е нещо съвсем друго. Ще дойде време, когато хората ще говорят за сегашните събития съвсем различно, отколкото се говори сега. Трябва да се каже, че в цялата военна литература има нещо доста неприятно. Казват се и някои хубави неща, но и твърде много неприятни. А преди всичко едно е неприятно. Постоянно се казва: днес още не може да се говори кой е виновен за войната и така нататък. – Хората се утешават, за да подминат нещата. Казва се: в бъдеще от документите в архивите все ще се установи кой е виновен за войната! – Но що се отнася до външните събития, това съвсем не е толкова трудно да се установи, ако преценяваме, без да се поддаваме на страсти. И Чембърлейн в своите „Военни статии“, макар да греши в подробностите, е прав, когато казва, че можем да имаме най-сигурно знание тъкмо за тази война. Вярно е, че в това няма съмнение, само че трябва да се постави правилният въпрос. Например на един въпрос, ако е поставен правилно, ще може да се отговори само еднозначно. Това е въпросът: кой би могъл да предотврати тази война? – Постоянно повтаряният въпрос: кой е виновен за тази война? – и още много други въпроси не са правилни. Кой би могъл да предотврати войната? – Отговорът не би могъл да бъде друг освен този: руското правителство би могло да предотврати войната! – И само така ще може да се намери правилното определение на подтиците, които действат поотделно. Разбира се, от друга страна, войната, която Изтокът иска от десетилетия, не би могла да настъпи днес, ако не съществуваше определено отношение между Англия, Русия и Франция, така че, ако желаем, можем да припишем и на Англия по-голямата вина. Но всички тези неща не отчитат причините, които все пак стоят зад всичко това и представят цялата световна война като необходимост. Наивно е да се вярва, че войната е можела да не настъпи. Сега хората говорят така, сякаш не е било нужно тази война да настъпи. Тя, естествено, е заложена в европейската карма.

Исках да загатна нещо чрез духовните противоположности между Изтока и Запада. Не е важно, така да се каже, по особен начин да питаме за външните причини, защото те не са важни. Трябва само да знаем, че тази война е историческа необходимост. Тук отделните причини не са важни.

Но важни са всички разнообразни въздействия, към които ще трябва да се отнесем по правилния начин. И тук едно въздействие може да застане пред душата ни като особено значимо. Велико, характерно явление е, че чрез такава война се създават много неизразходвани етерни тела. И тъй като това е най-голямата война, която човечеството е водило от началото на съзнателното историческо развитие, тази особеност също е налице в най-висока степен. Създават се неизразходвани етерни тела. И виждате ли, етерното тяло, което човекът носи в себе си, може дълго да го поддържа, докато стане на седемдесет, осемдесет, деветдесет години. Но във войната хората биват жертвани в разцвета на годините си. Когато човекът премине през портата на смъртта, етерното тяло, както знаете, се отделя след кратко време; но при падналите във войната то се отделя така, че още дълго, в продължение на десетилетия, би могло да поддържа тези човешки животи във физическото тяло. Във физиката се признава, че никоя сила не се губи. Но в духовното е същото. Тези етерни тела, които преждевременно навлизат в етерния свят, продължават да съществуват със своите сили. Помислете сега за безбройните неизразходвани етерни тела на онези, които преминават през портата на смъртта като млади хора. Тези етерни тела имат все пак нещо особено. Бих искал да изясня това с един пример, близък до нашето движение, за да премина след това към етерните тела на воините, преминали през смъртта, които в най-близко бъдеще ще се намират в етерния свят.

През тази есен в Дорнах преживяхме смъртта на малкия син на едно семейство от Антропософското общество, което сега работи там, в околностите на сградата – смъртта на малкия седемгодишен Теодор Файс. Бащата преди живееше в Щутгарт, после дойде като градинар в Дорнах, в околностите на сградата, и живееше там със семейството си. Самият той беше мобилизиран скоро след избухването на войната и по времето на събитието, за което искам да разкажа, беше в лазарета. Малкият седемгодишен Теодор беше истинско слънчево дете, чудно, мило момче. И един ден се случи следното. Тъкмо имахме една от лекциите, които изнасям в Дорнах във връзка с онова, което се случва в сградата. След лекцията дойде един човек и каза, че малкият Теодор Файс не се е върнал при майка си от късния следобед. Беше десет часът вечерта и не можеше да се мисли друго, освен че е станало голямо нещастие. Защото този следобед беше пристигнала една кола за превоз на мебели и близо до така наречената столова беше минала по един път, на който трябваше да завие. За мястото, до което тогава беше стигнала тази кола, действително спокойно може да се каже: много десетилетия преди това по него не е минавала толкова голяма кола, може би изобщо дотогава не е минавала кола за мебели, нито пък е минавала след това. Преди тази кола да завие, малкият Теодор беше в столовата. Там го бяха забавили малко, иначе щеше да се е прибрал по-рано вкъщи с храната, която беше взел от столовата за вечеря. И на връщане по пътя към къщи – разстоянието е съвсем кратко – той се е озовал точно на онова място, където колата се е преобърнала и е паднала върху него, малкия Теодор. Никой не беше забелязал това, дори коларят. Когато колата се преобърнала, той само извел конете си на безопасно място и не знаел, че детето е отдолу. Когато ни съобщиха, че детето липсва, трябваше да се опитаме да повдигнем колата. Приятелите донесоха инструменти и мобилизираните швейцарски войници ни помогнаха. Разбира се, детето вече беше мъртво от около пет и половина следобед. Колата за мебели веднага го беше премазала, то беше умряло от задушаване.

Ето един такъв случай, при който трябва да имаме предвид разменянето на причината и следствието – нещо, което вече често се опитвах да изясня чрез едно сравнение. Вече често съм използвал следното сравнение: да приемем, че виждаме човек да върви покрай брега на една река. Човекът пада в реката. Притичваме, намираме камък на мястото, където човекът е паднал в реката, и си мислим, че се е спънал, после е паднал в реката и така е умрял. Казваме следователно, че човекът е умрял, защото е паднал в реката. Но ако го подложим на аутопсия, може би ще открием, че е получил сърдечен удар и вследствие на това е паднал мъртъв във водата. Значи той не е умрял, защото е паднал във водата, а е паднал във водата, защото е умрял. Такива размени на причината и следствието срещате много често при преценката на живота, а в обикновената наука – още повече.

При малкия Теодор кармата се беше изчерпала, така че наистина може да се каже: сам е поръчал колата да дойде там. Споменавам целия този случай, който външно е извънредно трагичен, защото тук имаме работа с етерното тяло на едно дете – тяло, което още десетилетия би могло да поддържа живота на това дете. Това етерно тяло с всичките си неизразходвани сили премина в духовния свят, в етерния свят. Къде е то? Какво прави? – Който оттогава трябва да работи по сградата в Дорнах с художествени замисли, изобщо да развива мисли в ограденото пространство около нея, ако същевременно притежава окултно съзерцание, той знае следното: цялото това етерно тяло с неговите сили се е разширило в аурата на сградата в Дорнах. Трябва да правим разлика: индивидуалността е другаде, тя върви по свой собствен път, но етерното тяло се изхвърля след няколко дни и сега присъства в сградата. И никога няма да се поколебая да кажа, че сред силите, които са необходими за интуицията, са и силите на това етерно тяло, пожертвано за сградата. Зад живота често се крият съвсем различни връзки от онези, за които само се досещаме. Това етерно тяло се превърна в закрилящи сили на сградата. В такава връзка има нещо величествено могъщо.

И така, нека помислим колко голямо количество сила се издига в духовния свят в неизразходваните етерни тела на онези, които сега преминават през портата на смъртта вследствие на военните събития.

Нещата все пак са свързани по различен начин, отколкото хората могат да си представят; кармата в света се осъществява по друг начин. И духовната наука трябва да служи именно за това: на мястото на фантастичните представи да постави духовно истинни представи. Едва ли можем – нека посоча само един пример – да си представим нещо по-фантастично и по-неистинно от спиритуална гледна точка от онова, което се случи през последните десетилетия. Какво всъщност се случи с основаването на специално „Дружество за мир“, което да постави на мястото на войната правото, както се казваше, „международното право“! – В никоя епоха на човечеството не са се водили толкова страшни войни, колкото от времето, откакто съществува „Дружеството за мир“. А през последните десетилетия това движение за мир имаше сред своите особени покровители монарха, водил най-кръвопролитните и най-жестоките войни, които някога са се водили в световната история. Така че фактът, че царят е дал началото на движението за мир, наистина трябва да изглежда като най-голямата комедия, разигравана някога в световната история, като най-голямата и същевременно най-отвратителната комедия! Ето какво там трябва да се нарече луциферично изкушение. То може добре да се проследи в подробности. Може да се каже, че е потресаващо за душата да виждаме – както и да се гледа иначе на нещата, – как в началото, когато тези военни импулси навлязоха в Европа, всички хора в Средна Европа почти нищо не говореха дори там, където се бяха събрали, както в Германския райхстаг в Берлин. Малко се говореше, но нещата говореха. Безкрайно много се говореше както на Запад, така и на Изток. Но в известно отношение най-потресаващо впечатление остави онова, което различните партии изговориха в Петербургската дума. По най-различни начини представителите на Думата не изричаха всъщност нищо друго освен най-кухите фрази с най-пламенен възторг. Беше потресаващо. Това е луциферично изкушение. Но всичко това ни показва, че огънят, който гори в тази война, е огън на предупреждение и увещание и че хората трябва добре да внимават. Всичко, което изобщо става сега, показва, че поне някои души трябва да си кажат: не може да продължава така, както е вървяло в света; в развитието на човечеството трябва да се влее спиритуалното! Материализмът намери своята карма в тази най-страшна от всички войни. В известно отношение тази война е кармата на материализма. Колкото повече човешките души разбират това, толкова повече ще надмогват споровете дали този, или онзи е виновен за войната, и ще си казват: тази война ни беше изпратена в хода на световната история, за да ни увещава, за да се обърнем към спиритуално разбиране на целия човешки живот.

Материализмът не само придава материалистична нагласа на човешките души, той разваля и логиката и притъпява чувстването. В Средна Европа ще трябва да се разбере още не едно нещо, свързано с казаното от мен: че именно в Средна Европа трябва най-дълбоко да се занимават с по-нататъшното развитие на Христовия импулс. Но за това ще е нужно да започнат да разбират духовете, които вече са положили зародишите му. Само един пример: Гьоте написа едно учение за цветовете. Физиците гледат на него като на нещо, за което с усмивка на съжаление казват: какво е разбирал поетът от цветовете? Той е бил просто дилетант! – От осемдесетте години насам се стремя да утвърдя Гьотевото учение за цветовете в противовес на съвременната физика. Това не може да бъде разбрано. Защо не може да бъде разбрано? Защото материалистичният принцип, който изхожда от британската Душа на народа, навлезе в Средна Европа. Нютон, срещу когото Гьоте трябваше да се бори, победи онова, което у Гьоте произлезе от духа. Гьоте основа и едно учение за развитието, в което се показва как чрез схващането на духовни закони съществата напредват от най-несъвършеното към най-съвършеното. Това беше твърде трудно за разбиране от хората. Когато Дарвин представи по по-лесен начин своето учение за развитието, хората приеха него. Дарвин победи Гьоте. Материалистичният мислител, инспириран от британската Душа на народа, победи Гьоте, който черпеше всичко от най-съкровения диалог с германската Душа на народа.

Ернст Хекел преживя нещо трагично. През целия си живот се хранеше духовно с онова, което му дадоха Хъксли и Дарвин. Материализмът на Ернст Хекел всъщност е чисто английски продукт. Когато избухна войната, Хекел беше възмутен от действията, идващи от Британските острови. Беше един от първите, които върнаха английските ордени, дипломи и отличия. Но онова, което трябва да се върне, не са дипломите, ордените и отличията, а дарвинизмът с английска окраска и физиката с английска окраска. До това осъзнаване трябва да стигнем, за да разберем към какво съкровено единение със законите на света можем да се стремим в средноевропейската област.

Най-много може да се навреди, когато още в детската душа се влива онова, което после се развива с чисто материалистична окраска. Към това са се стремили вековете. Там, при британците, Ариман инспирира дори един наистина голям писател така, че писателят написа произведение, изцяло замислено да въздейства материалистично върху душата още от детска възраст, и то незабелязано, защото всичко това не се разглежда като подготовка за материализъм. Това е „Робинзон Крузо“. Целият начин, по който е описан Робинзон, е толкова ловко замислен, че ако бъдат възприети, тези представи от робинзонадата подготвят духа така, че по-късно той може да мисли само материалистично. Човечеството още не се е излекувало от изобретателите на робинзонади; такива винаги е имало и има и днес. И така би могло да се посочи още много. Тези неща се изричат не за да се каже нещо отрицателно за народите на Запада, които трябва да бъдат такива, каквито са, а за да се посочи как хората в Средна Европа трябва да намерят връзката с големите ценности за бъдещото развитие, които са още само в зародиш. Колко значимо място всъщност заема тук по-специално и Австрия. През последните десетилетия можеше да се види стремежът към нещо най-висше: у духове като Хамерлинг в областта на поезията, като Карнери, който искаше да задълбочи дарвинизма в морално отношение, и у творци като Брукнер и други във всевъзможни области. Народната общност да осмисли сама тези неща – ето какво ще бъде от значение.

И така, нека помислим за неизразходваните етерни тела, които съществуват. Тези етерни тела бяха оставени от хора, които в едно голямо събитие се научиха да се жертват за нещо, което за тях вече не съществува, поне сетивно: за народната общност. Ако днес един познавач на духовната наука заговори, че има Душа на народа като Архангел и така нататък, му се присмиват. Онова, което в материализма се нарича Душа на народа, е само абстрактната връзка между качествата, които имат хората от един народ. Онова, което материалистът нарича народ, е само сборът от хора, които си приличат и живеят заедно на едно място. Говорим за народната общност със знанието, че Духът на народа действително съществува като реално същество с ранг на Архангел. Дори онзи, който се жертва, който преминава през смъртта за своя народ, да не съзнава напълно сред събитията, че има реален Дух на народа, все пак с начина, по който преминава през смъртта, той потвърждава, че вярва в действие, което продължава след тази смърт, че вярва в съществуването на нещо повече от онова, което очите виждат в народната общност: нейната връзка и нейното единство със свръхсетивното. Всички, които така преминават през смъртта, независимо дали знаят това в по-голяма, или в по-малка степен, преминават през тази смърт, като потвърждават, че има свръхсетивен свят; това се отпечатва в техните етерни тела. Така че в бъдеще, освен онези, които ще живеят на физическото земно кълбо, когато отново настъпи мир, ще живеят и неизразходваните етерни тела, които непрестанно ще изпращат в музиката на сферите тоновете: в света има повече от онова, което може да се види само с физически очи! Чрез онова, което мъртвите оставят в етерното си тяло, в музиката на сферите ще звучи спиритуална истина, съвсем независимо от онова, което вземат със своята индивидуалност, която носят през живота между смъртта и новото раждане. Но ще трябва да се чуе онова, което ще живее, което ще звучи отгоре от тези етерни тела, защото тези етерни тела са били оставени от хора, преминали през смъртта, като са запечатали истината на спиритуалния свят. Най-големият грях на човечеството ще бъде, ако не се вслуша в онова, което починалите хора ще му викат чрез своите увещаващи етерни тела. И колко безкрайно ще се оживи онова, което искаме така да видим с поглед към духовния свят, когато трябва да си представим следното: бащите и майките, сестрите и братята, синовете и дъщерите, които преживяват загубата на скъпи за тях покойници, трябва да си кажат: пожертваното живее за цялото човечество и напомня за онова, което трябва да дойде!

Ако искахме да разчитаме само на онова, което се разиграва тук, във физическия свят, не бихме могли да имаме големи надежди за благотворния напредък на спиритуалното движение, което целим да подхранваме в рамките на нашия духовнонаучен светоглед. Когато неотдавна ни напусна един добър, верен сътрудник, приблизително в тридесетата година от живота си, отправих към тази душа, преминала през портата на смъртта, думи с молба: да продължи да сътрудничи в нашата духовнонаучна област също тъй вярно и смело, както тук сътрудничеше вярно и всеотдайно, като използваше всичко, което знаеше. Този сътрудник участваше усърдно в работата тук, на физическия план. Това му предадох като послание за живота му между смъртта и новото раждане: да сътрудничи след смъртта, както го правеше преди смъртта, защото разчитаме на тези мъртви, на така наречените мъртви, както на живите. Духовнонаучният светоглед трябва да бъде толкова жив за нас, че да се преодолее пропастта между така наречените мъртви и живите, че да чувстваме мъртвите сред нас като живи. Искаме не само теория, искаме живот. Така искаме да посочим също, че съществува жива връзка между онези, които ще живеят на Земята, когато отново има мир, и онези, които са преминали през портата на смъртта. Хората ще могат да се учат от мъртвите, ще трябва да се учат как тези мъртви по посочения начин участват в големия спиритуален напредък, който трябва да обхване Земята.

Понякога в живота става така, че се вижда колко недостатъчна е човешката логика. Бих искал да ви дам един пример не по лични причини, а за да характеризирам начина, по който хората се отнасят към нашето движение. Преди няколко години в едно много сериозно южногерманско списание можеше да се прочете статия за нашата духовна наука, написана от един известен съвременен философ. Там духовната наука беше разгледана по начин, който можеше да направи известно впечатление на хората, защото статията беше написана от голям философ. Редакторът на списанието особено се гордееше, че може да публикува статия за духовната наука от толкова известен човек. Разбира се, всичко беше представено зле и изопачено; дадена беше съвсем изопачена картина на духовната наука. Но какво беше нужно на редактора, за да разбере каква всъщност преценка за нашето движение е позволил да се изкаже в неговото месечно списание? – Дойде войната. Човекът, който беше написал статията, изпрати на редактора няколко писма. Тези писма съдържат едва ли не най-отблъскващото, което изобщо може да се каже за средноевропейската култура. В тях тази средноевропейска култура беше страшно ругана и осмивана. Сега редакторът отпечата тези писма като пример за това колко глупаво може да се мисли за тази култура. И сега казва: така, както пише този човек, може да пише само човек, чието място е в лудницата. – Следователно факт е, че на един добър редактор му беше нужно такова нещо, за да разбере, че мястото на човека, който преди няколко години написа тази статия за духовната наука, нанесла и много вреди извън нашите среди, е в лудницата. Но ако сега мястото му е в лудницата, то и тогава вече е било там. Само че тогава той пишеше статия за духовната наука!

Така стоят нещата в света! За да си съставим преценка, трябва да получим и друга помощ освен онази, с която човекът разполага днес. Познавачът на духовната наука наистина стои здраво върху почвата, която ясно показва, че истината намира своя път. Но духовната наука трябва да действа в развитието на човечеството, за да стане необходимото. И както по онова време, когато император Константин трябваше да изпълни задачата си, Христовият импулс трябваше да действа от духовния свят в подсъзнателното, както Христовият импулс трябваше да действа при Орлеанската дева, за да стане онова, което трябваше да стане, така Христовият импулс трябва да продължава да действа, само че сега по-съзнателно. В бъдеще трябва да има души, които ще знаят: там горе, в духовния свят, онези, които се пожертваха със своята индивидуалност, ни призовават да ги последваме във вярата в действието на духовното, която придобиха в смъртта. Но и силите от неизразходваните етерни тела викат към бъдещето онова, което е нужно само да се разбере, за да бъде прието в собствената душа. Долу обаче трябва да има души, които да го чуват. Трябва да има души, които се подготвят за това чрез правилното, чрез живото разбиране на нашата духовна наука. Тук долу нашата духовна наука трябва да създаде души, способни да предчувстват какво ще говорят там горе етерните тела на мъртвите в бъдеще. Души, които знаят: там горе са силите, които могат да увещават човека, който на Земята трябваше да бъде оставен сам на себе си. И ако тук долу души, съзнаващи духа, насочат своя усет към скритите тонове на духовния свят, тогава от всичката пролята кръв, от всички принесени жертви, от всичкото страдание, което трябваше да се понесе и още трябва да се понася, ще израснат правилните плодове. Като обобщя заключителните думи на днешното разглеждане, бих искал да изрека думи, които да предадат само чрез усещането онова, което бих искал да пробудя в душите ви, като при това имам предвид надеждата, която е позволено да изразим – че чрез духовната наука ще се намерят много, много души, способни да чуват тези гласове, които особено чрез тази война ще зазвучат от духовния свят:

От смелостта на бойците, от кръвта на битките, от страданието на изоставените, от жертвените дела на народа ще израсне духовен плод – ако душите, съзнаващи духа, насочат своята мисъл към царството на духовете.

С такива чувства в сърцето нека непрестанно се проникваме със смисъла на розенкройцерския кръст, за да гледаме на този розенкройцерски кръст по правилния начин като на девиза на нашето действие, тъкане и чувстване. Не само черният кръст. Който би откъснал розите от черния кръст, който би имал само черния кръст, би попаднал под властта на Ариман. Черният кръст е живото, което се стреми към голата материя. Няма да намери правилното и онзи, който откъсва кръста от розите и иска да държи само розите. Защото розите, отделени от кръста, наистина искат да ни издигнат към живота, но този живот би искал егоистично да се стреми само нагоре към духовното, без да разкрива духа в материалното. Не само кръстът, не само розите, а розите на кръста, кръстът, носещ розите, двете в хармонично взаимодействие: това е правилният ни символ.