ДУХОВНАТА НАУКА КАТО НАГЛАСА – ЕТЕРНОТО ТЯЛО КАТО ОТРАЖЕНИЕ НА ВСЕЛЕНАТА

Елберфелд, 13 юни 1915 г.

Днес живеем в епоха на събития, които трябва да пробудят всички усещания на човешката душа в най-дълбок, в най-значим смисъл. Намираме се сред събития, които карат онова, което винаги е поставено като загадка пред нашата духовна наука – смъртта, – да преминава много, много пъти по Земята за сравнително кратко време. Живеем във време, което носи страдание и болки на безброй души, и във време, за което искаме да се надяваме, че носи в лоното си значими сили за разгръщането на бъдещото развитие на човечеството. Щом толкова много трябва да се роди от болка и страдание и щом именно духовната наука ни учи, че много трябва да се роди от болка и страдание, то именно духовнонаучните разглеждания могат и в това съдбовно време да се окажат подходящи да пробудят в нас една или друга сила на увереност, една или друга сила на надежда. И така, нека днес пред душите ви се разгърнат някои разглеждания, които наистина не са пряко свързани, но все пак са косвено свързани с онези усещания и чувства, които могат да бъдат предизвикани в нас в това наше време, раздвижено от болки и бури.

Онова, което днес виждаме и чувстваме да се случва толкова често, е, че хората напускат физическия план в сравнително ранна възраст на своето физическо съществуване. Тъкмо това е особеното на събития като сегашните: те отзовават млади животи от физическия план. Знаем, че когато преминава през портата на смъртта, човекът трябва да предаде физическото си тяло на елементите на Земята и че като пристъпва през портата на смъртта, първоначално все още е свързан със своето етерно тяло, със своето астрално тяло и със своя Аз. Знаем, че след сравнително кратко време това етерно тяло се отделя от човека и че след това в Аза и в астралното тяло човекът продължава странстването, което му предстои между смъртта и новото раждане, като е свързан с онези членове на духовната си природа, които може да придобие едва в духовния свят; но за по-нататъшното му странстване във времето между смъртта и новото раждане етерното тяло тогава се отделя от човешката индивидуалност и изминава свой собствен път. Трябва да ни направи впечатление, че при смърт в млада възраст това етерно тяло трябва да е в съвсем друго състояние, отколкото при смъртта на човек, достигнал обичайната за края на живота възраст. Знаем как външното природознание говори за това, че силите могат да се преобразуват, но не могат да се изгубят. За външния свят на физическото съществуване природознанието напълно признава тази истина: че силите никога не се изгубват, а само се преобразуват. Духовната наука трябва да ни учи да признаваме тази истина и за духовния свят. Когато от човек, преминал през портата на смъртта в млада възраст, се отдели етерното му тяло, това етерно тяло още много десетилетия би могло да поддържа живота на този човек на физическия план. Етерното тяло трябва да е устроено така, че да може да отдаде всички онези жизнени сили, които човекът трябва да използва до най-дълбока старост. Когато човекът премине през портата на смъртта, да кажем, в двадесет и петата, двадесет и шестата, тридесетата година от живота си, етерното му тяло го напуска, но това етерно тяло все още има сили, чрез които може би би могло да поддържа физическия му живот до шестдесетата, седемдесетата, осемдесетата му година. Тези сили са в етерното тяло, тези сили не се изгубват. И тъкмо в такова време като сегашното, когато толкова много такива етерни тела, така да се каже, се поверяват на духовните светове, трябва да ни занимава въпросът: какво става с етерните тела на онези хора, които са преминали през портата на смъртта в ранна младост? – За да си отговорим съвсем задълбочено на такъв въпрос, ще бъде добре да се запознаем с пътя, който всъщност изминава етерното тяло на човека, докато човекът преминава през живота между раждането и смъртта. Външното физическо тяло на човека все повече остарява. С етерното тяло не е така. Колкото и трудно да изглежда за разбиране, етерното тяло съвсем не остарява все повече, а става все по-младо и по-младо в същата степен, в която физическото тяло остарява, и достига известен, би могло да се каже, детски стадий на етерното съществуване по времето, когато човекът преминава през портата на смъртта на нормалната за това възраст. Така че трябва да си кажем: когато с раждането започваме физическото си земно съществуване, тогава етерното тяло, съединило се с физическото ни тяло, – можем да кажем това, като си послужим със сравнение, – всъщност е старо и през живота става все по-младо, а достига детския си стадий тогава, когато преминаваме през портата на смъртта. Следователно бихме могли да кажем и така: когато човек умре в млада възраст, етерното му тяло не става достатъчно младо, а остава на определена възраст. – Но какво означава това в действителност? Какво означава то, може да ни покаже един пример, който някои от вас вече познават, но който все пак отново трябва да спомена тук: конкретен пример от последно време, който някои приятели можаха да преживеят.

Този конкретен пример се отнася всъщност до едно съвсем малко дете, малкото синче на един наш член. Тъкмо една вечер след лекцията в Дорнах трябваше да научим, че едно седемгодишно момче, синът на нашия приятел Файс, е изчезнало. И скоро стана ясно, че трябва да се е случило голямо нещастие. Късно следобед в близост до сградата в Дорнах беше дошла една кола за мебели, и то, колкото и да е странно, в местност, където може би много дълго преди това не беше минавала кола за мебели, ако изобщо някога беше минавала, а вероятно и след това не е минавала. Тази кола за мебели се беше преобърнала на определено място. Това се беше случило привечер, нищо друго не беше забелязано; но момчето беше изчезнало. И когато между десет и дванадесет часа вечерта нашите приятели заедно с други хора положиха всички усилия да повдигнат колата за мебели – собствениците ѝ не я бяха изправили: бяха отложили това за следващия ден, защото колата беше паднала в много неудобно положение и беше много тежка, – когато успяха да я повдигнат, се оказа, че детето, малкият Теодор Файс, действително е минавало точно в мига, когато колата за мебели се е преобърнала, и че колата е паднала върху детето. А това дете – то доживя само до седем години – беше извънредно мило дете, дете с извънредно хубави качества.

За да осветля такъв факт чрез нашата духовна наука, бих искал да припомня едно логическо разсъждение, което често съм развивал в нашия кръг. Често съм казвал как чрез външното мислене, чрез необученото мислене могат да се разменят причината и следствието и че такива размени на причината и следствието действително се срещат извънредно често. Опитвах се да онагледя това с един пример, пример, който трябва да служи само като сравнение. Да приемем, че виждаме в далечината човек да върви покрай брега на един поток. Виждаме как той пада в потока, опитваме се да се приближим и виждаме, че точно на мястото, където човекът е паднал във водата, лежи камък. Опитваме се да извадим човека от потока: той е мъртъв. Какво по-естествено от това да кажем: човекът се е спънал в камъка, паднал е в потока и после се е удавил. Но съвсем не е задължително да е така; напротив, тук обикновеното физическо изследване може би ще може да ни покаже, че без съдбата му да има нещо общо с камъка или с нещо друго, човекът е получил сърдечен удар в мига, когато е стъпил точно на това място, и вследствие на това е паднал във водата – така че сърдечният удар е бил причината за падането във водата, – докато, ако не си дадем труд да стигнем до същината на нещата, бихме казали, че падането във водата е причината за смъртта. Следователно бихме приели тъкмо обратното на правилното.

По-трудно вече е да се разбере такова нещо по отношение на връзката между причина и следствие, когато става дума за неща, свързани с духовния свят. Така трябва да кажем: в случай като този с детето, което действително намира смъртта си при толкова извънредни обстоятелства – извънредни и поради някои други неща, – не бива от една по-висша гледна точка да се мисли следното: колата за мебели е дошла и се е преобърнала, а детето случайно е попаднало под нея; следователно колата е причината за смъртта на детето. Напротив, в такъв случай правилната духовнонаучна мисъл ще бъде, че кармата на детето се е изчерпала и че всъщност колата е отишла на онова място, защото детето е трябвало да намери смъртта си; че следователно колата само е създала външните условия, за да донесе на детето смъртта, предначертана в кармата му. Казано по-просто, би могло да се каже: висшето Себе на детето, което е искало да премине през портата на смъртта, само си е поръчало така цялата ситуация, всички събития. Разбира се, за човека, който мисли в духа на нашето време, ще бъде нещо съвсем безумно да чуе такава идея. Именно духовната наука трябва да ни покаже как не едно нещо, което хората с материалистична нагласа днес смятат за безумно, съответства тъкмо на истината.

Значимото обаче е, че тъкмо в този случай етерното тяло на едно седемгодишно дете се е отделило от индивидуалността на детето, от онова, което след това продължава да върви през духовните светове във връзка с Аза и астралното тяло. Сега задачата ми няма да бъде да говоря за това как протича по-нататък животът на тази индивидуалност на малкия Теодор Файс, а задачата ми е по-скоро да насоча вниманието към това, че в този случай етерното тяло е снабдявало физическия живот с жизнени сили само седем години; но то е имало в себе си сили да снабдява с жизнени сили цял един дълъг живот между раждането и смъртта. Тези сили остават в етерното тяло. И значимото е, че всеки, който от смъртта на малкия Теодор Файс насам е имал някаква духовна връзка със сградата, която трябва да издигнем за духовната наука в Дорнах, сега може да знае какво е станало с етерното тяло на малкия Теодор Файс. При тази сграда трябва да се свършат най-различни неща. След малко ще поговорим и за някои от нещата, които днес трябва да се свалят от духовния свят във връзка с инспирациите. Нужни са сили, които да помагат, ако целта е всичко онова, което искаме да вземем от духовния свят, действително да слезе долу. И тогава се вижда, че от смъртта на малкия Теодор Файс насам нашата сграда в Дорнах действително е обвита от разширеното етерно тяло на това дете като от аура, и то в широк кръг наоколо. Възможно е действително да се определи докъде стига тази обвивка.

[Котелна сграда; Гора; Сграда; Витражи; Аура; Вила]

Когато видите сградата в Дорнах – онези, които вече са я виждали, го знаят, – ще видите двойна кръгла постройка (виж рисунката). Тук имаме котелна сграда, изградена по особен начин, според принципите на духовната наука, а тук сме построили друга сграда, в която се шлифоват витражите за основната сграда. Само между другото ще спомена, че приблизително тук се намира така нареченият дом „Ханзи“ – това е къщата, в която живеем. Забележителното е, че тази аура на малкия Теодор Файс обгръща цялата сграда, като стига дотук, нагоре към гората, после минава точно покрай котелната сграда, пресича по средата постройката, в която се шлифоват прозорците, и минава тук покрай тази къща, дом „Ханзи“, без да я включва. Така че, когато влезем в сградата, действително влизаме в тази етерна аура.

Нееднократно съм обръщал внимание, че етерното тяло се уголемява, когато се освободи от физическото тяло. Затова не е нужно да се учудваме, че това етерно тяло ни се явява толкова уголемено. И в него се намират посредническите сили, чрез които добиваме определени впечатления от духовния свят, нужни ни, за да ги използваме във формите и художественото оформление на сградата. А онзи, който трябва да работи за сградата, знае какво дължи на тази етерна аура. Никога няма да се поколебая да призная, че след смъртта на малкия Теодор Файс работата ми е възможна, защото в разпростряното над сградата етерно тяло на момчето се намират посреднически сили за инспирациите. Би било много по-лесно изобщо да не се споменава такова нещо. Бихме могли да се перчим, че нямаме нужда от такива посреднически сили. Но въпросът не е в такива неща, а в познаването на истината.

Когато си представим току-що описаните факти, добиваме впечатление за състоянието на едно етерно тяло, което трябва да се отдели от човешки живот, когато този живот завърши със смърт в младежка възраст. Тук е важно да имаме предвид, че етерното тяло на човека не остава за нас само някакво мъгляво образувание, в което е вложено физическото тяло. Нали познаваме и физическото човешко тяло не като го описваме само като маса от мускули и кости и така нататък, а като разбираме как то съществува, така да се каже, като своеобразен храм на Божеството, като микрокосмос. Познаваме истински онова, което е във физическото тяло, само когато осъзнаем, че формите, в които то е изваяно, действително са взети от цялата Вселена и че по отношение на физическото си тяло човекът е чудно творение. Който може да изпита чувствата, изразени в първия разговор на втората мистерийна драма „Изпитанието на душата“, ще може да си представи как всевъзможни йерархии са поставили отделния човек в това негово физическо съществуване, що се отнася до физическото му тяло; как цял свят от богове вижда своята цел в това да постави този човек във физическото съществуване. А истински ще познаем значението на това физическо тяло, ако се спрем за малко на наблюденията на ясновидското познание.

Ясновидското познаване се осъществява, когато човекът извлече духовно-душевното си от физическо-телесното си и тогава може да придобие съзнание и да започне да възприема извън тялото си, в духовно-душевното. И по отношение на всичко външно по същество няма разлика между човека, който възприема ясновидски, и спящия човек, който също е извлякъл духовно-душевното си от физическо-телесното. Но тъй като ясновидското съзнание може да възприема извън физическото тяло, то може да си състави представа какво става с човека, когато спи. Тази схематична рисунка е направена само за улеснение. Да приемем, че това е физическо-телесното, а това – духовно-душевното у спящия човек. У будния човек духовно-душевното, разбира се, се намира във физическо-телесното; нека следователно си представим човека в състояние на сън. Физическото тяло и етерното тяло лежат в леглото, те не съдържат астралното тяло и Аза, както ги съдържат в будно състояние. Но бихме искали да кажем, че онова, което астралното тяло и Азът извършват във физическото тяло в будно състояние, не се прекратява напълно по време на сън. Ако се съди по всичко, което човекът може непосредствено да възприеме, лежащият в леглото човек изглежда без душа. Но за ясновидското съзнание този физически човек и това етерно тяло в леглото не изглеждат без душа. Ясновидецът трябва да каже нещо съвсем друго за този спящ физически и етерен човек. Той трябва да каже: През целия ден областта на Земята, в която хората сега спят, е била огрявана от Слънцето. Сега е нощ. Говоря за нормалните условия, когато се спи нощем и се будува денем, а не за днешните условия в големите или най-големите градове. Мрак се разстила над областта, над която денем е светило Слънцето. И забележителното е, че тогава долавяме: Земята като същество започва да мисли, а органите, чрез които мисли, са тези спящи човешки тела.

[Духовно-душевното; Физическо-телесното]

Както хората мислят чрез своя мозък, така Земята мисли чрез тези спящи човешки тела. Денем тя винаги възприема – а възприемането се състои в това, че Слънцето я огрява от световното пространство, това е възприятието на Земята, – а нощем преработва в мисли онова, което е възприела. Земята мисли, казва ясновидецът, и мисли, като си служи със спящите хора. Всеки спящ човек става, така да се каже, мозъчна молекула на Земята. Физическото ни тяло е така устроено, че когато не го използваме сами, то може да служи на Земята, за да мисли чрез него. Но както Земята мисли чрез физическото тяло, така тя имагинира – знаете какво е имагинативно познание, – така имагинира всичко, което на самата Земя не е земно, което принадлежи към нея от целия космос. Това тя имагинира в етерното тяло. В спящото физическо тяло на човека разпознаваме части от мозъка на Земята, а в етерното тяло на спящия човек разпознаваме имагинирането на онази Вселена, която непосредствено принадлежи към Земята. Тук в етерното тяло под формата на чудни образи прониква всичко, което трябва да се влива в Земята като сили от етерния свят, за да могат да се разиграват събитията на тази Земя. Колкото е вярно, че като физически човек човекът принадлежи на Земята, толкова е вярно, че като етерен човек принадлежи на небесата. И можем да използваме физическото си тяло за себе си като орган на мисленето само защото то е създадено за мислене, защото, така да се каже, Земята ни го отстъпва в будно състояние. Също така можем да използваме етерното си тяло така, че да ни дава жизнени сили, само защото небесата ни го отстъпват в будно състояние и защото силите на имагинацията на небесата се превръщат в нас в жизнени сили, докато сме будни. Затова нека говорим за етерното си тяло не само като за мъгляво образувание, а като за микрокосмическо образувание, което отразява в себе си небесата.

При раждането ни етерното ни тяло ни се предава като особено съвършено образувание. При раждането етерното ни тяло е такова, че отвътре блести и сияе единствено с имагинации, които идват към него от необятната Вселена. То е великолепно отражение на Вселената. И от това етерно тяло се извлича всичко, което човекът може да придобие през живота си, докато остарява между раждането и смъртта: възпитание, знание, волеви и сърдечни сили. През живота между раждането и смъртта космическите небесни сили ни предават онова, което имат да ни предадат. Затова като етерни хора отново сме млади, когато сме преминали през съвсем нормален живот между раждането и смъртта, защото тогава сме изсмукали всичко от това етерно тяло. Но ако през портата на смъртта премине етерно тяло, което принадлежи на младо тяло, в него има още много, много неизразходвана небесна светлина. Затова то става посредник на такива сили, за каквито разказах. Съвсем независимо от това какво става с индивидуалността на такава човешка душа като онази, за която говорихме преди малко, етерното тяло се превръща в нещо като дар от небесата, дар от духовните светове. Затова това етерно тяло може да действа вдъхновяващо в описания смисъл.

Би ни отвело твърде далеч да говорим за особената карма на човешка душа, която е в състояние да принесе именно такава жертва. Защото това не може да се предизвика изкуствено, а трябва да е свързано с цялата карма на такъв човек: човек, който трябва да принесе жертва и да извърши нещо, призвано да играе роля в духовния световен процес на човечеството – роля, каквато се предвижда и за нашата сграда в Дорнах, която трябва да приюти духовнонаучните ни стремежи.

Но сега помислете, че вървим към време, когато в духовната атмосфера ще има много, много такива етерни тела – на хора, които, макар и не в толкова ранна възраст, все пак са починали млади. Всички, които са преминали през портата на смъртта по кървавите бойни полета, преминават през нея по различен начин от този, по който преминава през портата на смъртта онзи, който умира в леглото си или при обикновена злополука. Те преминават през портата на смъртта така, че в известен смисъл допускат възможността да умрат, макар и повече или по-малко подсъзнателно – астралното тяло в известен смисъл допуска възможността за смърт. И при тази смърт винаги може да се говори за жертва. Всички етерни тела, които по този начин се издигат от млади хора в духовния свят, ще имат неизразходвани сили. И пред нас стои период от развитието на човечеството, в който човешките души ще могат съзнателно да поглеждат нагоре към духовния свят и да си казват: Измина време, което изпрати в духовния свят много, много неизразходвани етерни тела. И в тези неизразходвани етерни тела се съдържат сили, сили, за които още днес от гледна точка на духовната наука можем да кажем какво значение ще имат за развитието на човечеството.

Когато обсъждаме подобно нещо, трябва изрично да обърнем внимание, че онова, което следва да се каже по този въпрос, съвсем не важи за всяка война, водена в хода на човешкото развитие на Земята. Онова, което става духовно и трябва да се разгледа чрез духовната наука, не е толкова просто, колкото си го представя природната наука. Други войни от минали времена изискваха да се говори за тях по друг начин. Онова, което имам да кажа, важи за сегашните съдбовни времена. Помислете за следното: По различни поводи, при различни случаи е трябвало да се подчертава, че днешните ни занимания с духовна наука не произтичат от произволно хрумване, а че действително в самия процес на развитие на човечеството е заложено хората постепенно да се запознават с духовната наука. Знаем, че всяка епоха от земното развитие на човечеството има определена задача. Можем да научим това от различни цикли. И можем да познаем, че благото на бъдещото, на най-близкото бъдещо развитие на човечеството може да разцъфти само ако онова, което духовната наука може да разкрие, действително стане духовна собственост на все по-голям и по-голям брой души.

Но помислете сега, вие, които вероятно в по-голямата си част сте изпълнени с искрен ентусиазъм за духовната наука, помислете какви трудности съществуват днес пред разпространението на духовнонаучните истини. Помислете как хората навън в света се съпротивляват на тези духовнонаучни истини. Помислете как тези истини биват хулени, как хората ги смятат за безумни, за изопачени, за налудничави, за фантазьорство. Наистина биха могли да се приведат поразителни примери, но всички примери все пак биха били само малка част от онова, което по същество може да изпита всеки, въодушевен от духовната наука, когато се изправи пред света и толкова би желал този свят да приеме духовната наука – а той днес я приема толкова малко. Самият познавач на духовната наука може да си каже следното: Онова, което се цели да се постигне само със земните сили на човечеството, изглежда слабо, твърде слабо с оглед на задачата на духовната наука. Но в най-близката бъдеща епоха ще бъдат налице неизразходваните етерни тела на онези, които на полетата, където се разиграват събитията на нашето време, трябваше да пренесат душа и живот през портата на смъртта, и етерните тела с техните неизразходвани сили ще могат да бъдат вдъхновяващи сили, помагащи сили в най-близкото бъдеще. И нужно е само – сега не разсъдъчно и теоретично, а от все сърце – да придобием нагласата да гледаме нагоре към небесните етерни тела на онези, които в нашето съдбовно време преминаха през портата на смъртта още в ранната младост, нужно е само, така да се каже, в молитвено настроение да обърнем душите си нагоре към тези етерни тела, и въодушевените от духовната наука трябва само да обърнат душите си нагоре към тези сили – и ще получат помощ от тези етерни тела. Така че, ако се проникнем истински с духовнонаучна нагласа и благодарение на това стане възможно да водим пламенен духовен живот заедно с тези етерни тела, сред многообразните плодове в лоното на нашето тежко съдбовно време ще се намери и този: в душите на бъдещите хора, въодушевени от духовната наука, ще се влее онова, което се съдържа в силите на етерните тела, пожертвани в младостта в нашето време, разтърсвано от съдбата. През душите на онези, които в най-близкото бъдеще ще живеят във физическо тяло, ще могат да струят силите на така пожертваните етерни тела, ако тези души са проникнати от истинската нагласа. И това ще бъдат небесни сили, тоест сили на духовния свят! И тогава в света ще могат да действат съвсем други сили, за да му донесат онова, което трябва да дойде в него – духовнонаучната нагласа. И нужно е само да намерим възможност да застанем зад онова, което става сега, в смисъла на току-що направеното разяснение – тогава тези съдбовни дни ще имат дълбоко, дълбоко значение и за онзи, който живее с духовната наука.

Великолепни са, казахме, имагинативните образувания в етерното тяло на човека. И все пак са различни от онова, което биха били, ако не бяха преминали през едно човешко етерно тяло. Но и в тази област важи положението: От нищо не става нищо! – Това не е абсолютно положение, но в тази област то важи. И така, онова, което се прибавя като етерно тяло чрез човешката душа, когато с раждането тя навлиза във физическото съществуване, събира сили на духовния свят, които се изразходват през физическия живот. Тези сили не са от нищото, те съществуват в духовния свят. Разбира се, могат да се намерят и в духовния свят, но ако искаме да ги открием направо в духовния свят, това е трудно. Трябва да се прибегне до много по-мощни средства. Но ако вече са преминали през физически човек, който след това е починал рано, и ни се представят, така да се каже, с онова, което носят в себе си от преминаването през човека, тогава е по-лесно да използваме помощта им. Всички сили, които се намират в това младо етерно тяло на малкия Теодор Файс, разбира се, биха били и иначе в духовния свят, но да ги привлечем по друг начин, би било духовна задача, достойна за Херкулес. Понеже са дошли по околен път, през момчето, вече е значително по-лесно да им позволим да ни вдъхновяват – и самото вдъхновяване се е променило. Помислете тогава какво извънредно голямо значение има за цялото по-нататъшно развитие на човечеството това, че в най-близкото бъдеще ще му бъдат дадени толкова много етерни тела с все още неизразходвани сили! Но поради обстоятелството, поради факта, че са преминали през хора, тези сили – бих искал отново и отново да кажа: небесни сили – в известен смисъл са се освободили от законите, на които се подчиняват навън в космоса. Невъзможно е в космоса да бъдат използвани за зло силите, които се вземат непосредствено от него. Да приемем, че войната не беше избухнала: всички хора, които сега преминават през портата на смъртта поради военните събития или поради други обстоятелства, нямаше да предоставят такова множество етерни тела. Разбира се, всички тези сили щяха да съществуват и в космоса; но тогава хората нямаше да могат да ги използват, защото използването им би било твърде трудно. Нямаше да могат да ги използват и защото те щяха да бъдат изразходвани през живота на хората, доживели до обичайната възраст. Има огромно значение, че тези небесни сили са преминали през човешки тела. Така те в известен смисъл се освобождават от обичайния ход на развитието. И тази свобода действително позволява тези сили да бъдат използвани и по друг начин, освен за благото на човечеството.

Те могат да бъдат използвани и по друг начин. Човешкият живот трябва да се развива в светлината на свободата. Да приемем, че Ариман действително успее дотолкова да помрачи мислите и разума на хората, че те да отхвърлят всякаква духовна наука. Тогава тези етерни тела все пак биха съществували, но не би имало души, въодушевени от духовната наука, които да поставят тези сили в служба на земния напредък. Тогава Луцифер или Ариман биха могли да се намесят и да използват тези сили било в света, който си изгражда Луцифер, било в света, който си изгражда Ариман. Помислете, че с това се изказва нещо извънредно важно! С това се казва, че в известен смисъл от хората зависи по какъв начин в земния процес ще бъдат включени силите, дарени на света чрез жертвени смърти. Това, че тези сили могат да вдъхновяват онова, което духовната наука разпалва, ще ги постави в служба на напредъка на земното развитие. Иначе обаче, ако материализмът обхване всички умове или ако национализмът се разпространи в чисто страстна форма, Луцифер или Ариман биха могли да поставят тези сили в своя служба; тогава земният напредък не би могъл да получи нищо от тези сили. Едва когато обмислим тези връзки, ни се разкрива цялото дълбоко значение на духовната наука за човешкото земно развитие. Едва тогава се научаваме да си казваме: Колко необходимо е, колко необходимо е отделни хора, които са способни на това, да бъдат обхванати от нагласата, която може да се породи от духовната наука, за да се използват жертвените сили в правилния смисъл в развитието! – И тази духовна наука се превръща в нещо извънредно свято, когато я разглеждаме във връзка с духовния ход на развитието, изразяващ се и в нашите съдбовни дни. Така нагласата, която може да израсне у нас от духовната наука, се превръща в нещо подобно на молитва, което може да се изрази с думите: Дай ни, о, Дух на света, да бъдем истински проникнати от тази духовнонаучна нагласа, за да не пропуснем да изтръгнем по правилния начин от Луцифер и Ариман онова, което може да послужи за благото на Земята и за напредъка на Земята!

Нашата сграда трябва да служи като знак за нагласата, в която духовната наука трябва да се превърне за човечеството. Затова тя е така устроена, че във формите ѝ художествено се изразява онова, което духовната наука може да даде от себе си. Би трябвало да говоря много, ако исках да ви разясня онова, което е вложено във всяка подробност на тази сграда. Всичко това ще узнаете, когато през годините посещавате сградата и участвате в онова, което трябва да се извършва в нея. Днес искам да говоря само за едно нещо във връзка с току-що разясненото.

На едно важно място в сградата, в частта ѝ, обърната на изток, ще има скулптурна група. В тази скулптурна група трябва по-специално да се изрази онова, от което съзнанието на нашето време трябва да бъде проникнато в правилната мяра. Независимо от всичко, което ще бъде добавено, тази група ще се състои по същество от три фигури. В нея ще бъдат изразени три същества. Ще има нещо като скала. Тази скала има издатина напред, а в тази издатина има пещера. Върху скалната издатина стои главната фигура. Тази главна фигура може да бъде наречена както пожелаем, но в нея ще трябва да се вижда представителят на земния човек в най-висшия смисъл на думата. И ако искаме да видим идеала на земния човек в онзи човек, който три години от земния си живот е носил в себе си Христовото същество, тогава и в тази главна фигура ще можем да видим Христос. Но това не бива да става така, че да застанем пред тази група със съзнанието: това трябва да изобразява Христос, а всичко трябва да се почувства художествено. Тоест не бива да се тълкува външно и символично, а всичко трябва да произтича от самите форми.

Тук горе има второ същество. Това същество има тук човекоподобна, мога да кажа само човекоподобна глава. Главата наистина е такава, че можем да кажем: една човешка глава напомня тази глава. Защото тази глава е оформена така, че черепната част, особено челната част, е силно развита. Докато у човека тези части тук горе са сравнително неподвижни, у това същество всичко е подвижно. Всичко е душевен израз. Както човекът може да движи ръцете си с пръстите, но не и тази част тук, така това същество тук горе може да движи всичко. И в скулптурата се вижда, че там горе всичко е подвижно. Долната част на лицето у това същество е силно отдръпната назад. Бихме искали да кажем, че могъщият череп се извисява като свод над отдръпнатото назад лице. Мога да обсъдя само отделни части, защото всяка отделна черта на тази фигура има голямо значение. Особеното обаче е, че у тази фигура съществува връзка между онова, което у човека е закърняло до гръклян, и ухото. Онова, което е в нея като малък дял на гръкляна, се извива нагоре и образува долната част на ушите. Горната част се образува от челната област. От другата страна се присъединяват две образувания, напомнящи птичи крила, между които е разгърнато тяло, което в своята цялост е като преобразено човешко лице. Крилата, гръклянът и ухото са оформени в едно, така че ще разпознаем: с крилата съществото живее в хармонията на сферите, рее се през пространството, през вълните на хармонията на сферите, и това се съсредоточава в ухото. У човека всичко това е закърняло. И понеже представителят на човечеството вдига лявата си ръка тук нагоре, крилата на тази фигура върху скалата се пречупват и тя пада от скалата. – Досещате се: тази фигура, която пада от скалата с пречупените си крила, представлява Луцифер.

Тук долу, в пещерата, се намира друга фигура. Тя няма птичи крила, а крила като на прилеп, нещо като драконоподобно или червееподобно тяло и глава, за която отново напомня човешката глава. Но всичко онова, което у Луцифер е могъщо развито чело, у тази долна фигура е съвсем отстъпило назад, закърняло е. У тази фигура са силно развити долните части на лицето откъм устата. И тази фигура е оплетена в златото, което се намира в Земята. Земното злато се превръща в окови, които я държат окована вътре. Тази фигура се гърчи под въздействието, което идва от спускащата се надолу ръка на представителя на човечеството, на Христос. Тази фигура долу е Ариман, това е Ариман, окован от земното злато.

С онова, което току-що казах, в известен смисъл е дадена идеята на цялото. Но с тази идея само се посочва за какво става дума. И тук никога няма да се стремим да следваме лошия навик на старите теософи, които винаги са работили със символи, а ще се стремим всичко, което се устремява от духовната наука към човешкото чувство, действително да се преобрази в изкуство. Затова не бива да се казва: тези фигури изразяват това или онова, – а самите те трябва чрез художествената си същност, чрез онова, което виждаме в тях, да представят отношението на човека, или пък на Христос, към Луцифер и Ариман. Затова това не може да се изрази и със старите художествени средства. Всяко движение на пръстите на ръцете, начинът, по който са оформени ръцете, ще има значение, защото в него трябва да се изрази нещо значимо. Отначало бихме могли да си представим, че Христос вдига лявата си ръка и чрез волята си оставя да се излъчват сили, които пречупват крилата на Луцифер, така че той пада. А през дясната, спусната надолу ръка отново биха се излъчвали сили, които оковават Ариман. Ако си представяхме това, щяхме да си представяме нещо съвсем погрешно.

За да изясня голямото значение на онова, което се съдържа тук, бих искал да напомня нещо, което действително принадлежи към най-великото, създадено досега от изкуството: „Страшният съд“ на Микеланджело в Сикстинската капела в Рим. Там виждаме как Христос отправя добрите към рая, злите към ада. От изображението на Христос се вижда как той отправя едните към добрия свят, другите към лошия свят. Този Христос, както е представен там, вече не е Христос, когото тепърва трябва да разберем в истинската му същност чрез духовната наука. Истинският Христос не осъжда и не хвали чрез гняв или обикновена любов, а действа чрез онова, което е. Крилата на Луцифер не биват пречупени, а той сам си ги пречупва чрез душевното си състояние, когато се приближава до Христос. И Ариман сам се оковава чрез онова, което става в душата му, когато се приближава до Христос. Затова във вдигнатата нагоре и спуснатата надолу ръка не трябва да има нищо, което да не е съчувствие към света в чистото си битие. Луцифер там горе не може да понесе, от своя страна не може да понесе приближаването на Христовата ръка към него. И чрез онова, което вследствие на това преживява в себе си, сам си пречупва крилата, Христос не му ги пречупва, той сам си ги пречупва. И същото е при Ариман. Микеланджело още не е успял да изобрази Христос такъв, какъвто е в действителност. Христовото същество е толкова значимо, разбирането на Христовото същество е толкова трудно, че това може да се постигне само с течение на времето. Тепърва ще бъде разбран Христос, който чрез онова, което е, кара съществата сами да се осъждат или спасяват. В Христос от картината на Микеланджело има още нещо луциферично и ариманично, защото чрез гнева си отвежда злите в ада, добрите в рая: там той участва със страстите си. Христос тук стои, без да влага нищо лично, а съществата, които се приближават до него, сами се осъждат.

От това виждате, че положението на човека в света, в който има луциферични и ариманични сили, трябва да се изрази на едно важно място в нашата сграда; че трябва да се изобразят същества, които могат да бъдат намерени само в духовния свят. Целият натурализъм на изкуството, всичко онова, към което то се стремеше особено в последно време, когато хората бяха обхванати от материализма, всичко това трябва да бъде преодоляно именно чрез изкуството, което се развива тук. И чрез духовната наука в света трябва да навлезе нещо толкова съвършено ново и в художествено отношение, че да бъде преодоляно и едно от най-великите неща, възможни досега: фигурата на Христос от Микеланджело в „Страшният съд“.

Такива неща могат да се изрекат, ако, от друга страна, отново подчертаем всичко, което не бива да се забравя: че за всичко това нашата сграда, разбира се, може да бъде само едно примитивно начало. Всичко е несъвършено, всичко е елементарно, всичко е само начало, но още това начало трябва да бъде нещо съвършено ново. Разбира се, може да се знае, че всичко е несъвършено, но трябва да се посочи нещо, което като импулс трябва да навлезе в целия човешки живот.

Помислете сега колко лесно е да подминем равнодушно един дар на космическото съществуване, състоящ се в неизразходваните сили на човешките етерни тела. Помислете как тези етерни сили биха могли да станат плячка на Луцифер и Ариман, ако човекът не намери възможност да ги насочи към благото на земното развитие. Тук се докоснахме до огромна тайна на развитието на земното човечество: тайната за отношението на Христовия импулс към импулса на Луцифер, към импулса на Ариман. И в най-близкото бъдеще човечеството ще може все повече и повече да разбира това отношение на Христовия импулс към импулса на Луцифер и импулса на Ариман. Силите на Луцифер и силите на Ариман пронизват света и чрез Христовото си съзнание човекът трябва да стане като същество, което сякаш седи в лодка, която трябва непрестанно да се люшка в бурите, предизвиквани от Луцифер и Ариман, но намира пътя си през морето – море, чиято жива субстанция се състои от Луцифер и Ариман и през което обаче човекът все пак води своята Христова лодка.

В нашите клонове се събираме не за да научим теоретично едно или друго от онова, което духовната наука може да ни разкрие, а се събираме, за да се изпълни всичко, което живее в душите ни, с нагласа, която може да произтече от тази духовна наука. Важно е не какво мислим въз основа на духовната наука, а как го мислим, усещаме, чувстваме и искаме. И независимо дали пред душевното ни око се явява най-малкото, или най-великото от онова, което можем да наблюдаваме в земното развитие на човечеството, навсякъде може да ни стане ясно колко е необходимо човекът на бъдещето да се запознае именно със значението на троичността Христос, Луцифер, Ариман. Микеланджело не е могъл да види, досегашните времена не са могли да видят по правилния начин как тази троичност присъства в света. Но и Христос ще бъде правилно познат в своята същност едва когато го видим в отношението му към онова, което действа в света като Северния и Южния полюс: Луцифер и Ариман.

През следващите дни ще трябва да обсъдим още различни неща по тези въпроси за онези, които ще могат да присъстват тогава. Днес исках да вложа в душите ви онова, заради което духовнонаучната нагласа ни изглежда толкова важна и с оглед на значими неща, които в най-близкото бъдеще могат да се разкрият в духовния свят на онзи, който е способен да прозре и духовно онова, което става физически.

О, как би ни се искало да умоляваме добрите богове и духове, които закрилят Земята и човечеството, да дадат сила на хората, за да може да настъпи онова, което трябва да стане за благото на човечеството!

Там горе ще бъдат неизразходваните етерни сили на хората, преминали през смъртта в младежка възраст. Но тук на Земята ще трябва да има човешки сърца и човешки души, които така да поглеждат нагоре към тези сили, че чрез тези сърца и души силите да могат да бъдат насочени в правилната посока на развитие. Важно е не само там горе да съществуват силите, които биха могли да станат и плячка на Луцифер и Ариман, а долу във физически тела да има човешки души, които да изпращат благоговейното си настроение нагоре към тези пожертвани етерни тела. От това ще зависи в какъв смисъл в развитието на човечеството ще се влеят силите, създавани по полетата, по които тече кръв, по които се принасят жертви, по които се понасят болки.

Това приблизително очертава приноса, който духовната наука може да даде за бъдещия ход на развитието на човечеството, ако известен брой хора действително приемат онова, което може да бъде познато само чрез духовната наука.

В заключение бих искал още веднъж да представя пред душите ви в няколко думи с практическа насоченост онова, което може да произлезе от сегашните съдбовни дни:

От смелостта на бойците, от кръвта на битките, от страданието на изоставените, от жертвените дела на народа ще израсне духовен плод – ако душите, съзнаващи духа, насочат своята мисъл към царството на духовете.