ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА СМЪРТТА ЧРЕЗ ПОЗНАНИЕТО – ДУШЕВНИ ПРЕЖИВЯВАНИЯ ПРЕДИ РАЖДАНЕТО И СЛЕД СМЪРТТА – НАШАТА ВРЪЗКА С МЪРТВИТЕ

Кьолн, 19 юни 1915 г.

Завчера в разглеждането ни в дюселдорфския клон насочихме за малко поглед към онова, което в общия ход на живота се нарича преминаване на човека през портата на смъртта. Важното е западното духовно развитие постепенно да се проникне от едно познание, което, така да се каже, преодолява смъртта чрез познанието, преодолява я, като я познава като преобразяване на самия живот. Разбира се, тъкмо в нашето време, проникнато от материалистични възгледи, смъртта трябва все повече и повече да изглежда като граница на света, в който човекът живее. Лесно можем да си представим, че в по-древни времена е било съществено различно; различно, разбира се, защото, както знаем, хората в тези по-древни времена все още са имали нещо като остатък от старото съновидско ясновидство. Това съновидско ясновидство е било свързано с пребиваване в духовния свят. И смъртта тогава не е била за душите ни такова значимо, такова окончателно явление, каквото е в наше време, понеже в онези времена те са били свързани с духовния свят и са били въплътени в такива тела, чрез които все още е било възможно ясновидско пребиваване в духовните светове. Но това би се засилвало все повече, ако в нашето време постепенно не навлизаше онова познание, което духовната наука има за цел да разкрие. Защото в никакъв случай не бива да се смята, че духовната наука, която усвояваме, няма най-голямо значение за цялото човешко преживяване още сама по себе си.

Разбира се, мнозина от нас ще кажат: По пътя си през духовнонаучното движение се стремим към две неща. Първо: да проникнем с разума, с разсъдъка в онова, което духовната наука ни дава. Второ: стремим се сами да започнем да възприемаме духовния свят още по време на физическото си въплъщение, като прилагаме към душата си духовнонаучните методи, както са ни очертани например в книгата „Как се постигат познания за висшите светове?“. Но някои ще кажат: Съвсем сигурно е, че кармата отрежда само на някои, само на съвсем малцина да навлязат напълно съзнателно в духовния свят през тази инкарнация. Наистина в известен смисъл всеки би навлязъл в него и всеки навлиза, стига да прилага тези правила; но да забележи, че е вътре, да обърне внимание на това, е по-трудно от самото навлизане. И не един човек, макар вече действително да се намира в духовния свят, не е в състояние да насочи онова фино, съкровено внимание към това, което преживява сега, и това му пречи действително да осъзнае как пребивава в духовния свят. Бихме могли да кажем, че всеки, който прилага правилата, дадени в книгата „Как се постигат познания за висшите светове?“, след сравнително кратко време се оказва със своето Себе в духовния свят, но – не го забелязва. Тъкмо във връзка с едно такова разсъждение трябва отново и отново да се подчертава, че разумното разбиране на онова, което се дава в духовната наука, съвсем не зависи от това дали сам виждаш в духовния свят. Често сме казвали: За да се изложат фактите на духовния свят, е нужно, разбира се, духовнонаучно съзерцание. Но когато откритото бъде представено, всеки може да го разбере, стига действително непредубедено да прилага здравия си разсъдък, незамъглен от предразсъдъците на външния материалистичен свят. Трябва да ни е ясно, че не е достатъчно само да решим или да си внушим, че сме напълно надмогнали предразсъдъците, които материалистичната епоха поражда. Разбира се, що се отнася до волята ни, до копнежа ни, ще сме надмогнали тези предразсъдъци на материалистичното време, ако изобщо сериозно навлезем в духовнонаучното движение. Защото по същество никой не би се причислил честно и искрено към това духовнонаучно движение, ако най-дълбоко в себе си не е проникнат от копнежа да надмогне материалистичните предразсъдъци. Но тези материалистични предразсъдъци са толкова дълбоко вкоренени в мисловните ни навици, а особено дълбоко е вкоренено онова, което не е пряко материалистичен предразсъдък, но е свързано с него. В известно отношение човекът не може да развие всеобхватна мисловна способност и това е свързано с материалистичния предразсъдък, с целия материалистичен светоглед. Колкото и силно нашето време да се стреми към разсъдък и логика, всъщност острият разсъдък и строгата логика са толкова слабо присъщи тъкмо на онези, които може би искат да направляват научните или другите културни стремежи на епохата.

В нашето време изобщо няма стремеж към пълна яснота на мисленето. Защото, ако се стремяхме докрай към пълна яснота на мисленето, вече бихме могли действително напълно да разберем и духовната наука. Който мисли съвсем ясно, никъде не намира какво да възрази срещу онова, което духовната наука излага – разбира се, в общи линии; защото в подробностите познавачът на духовната наука може да греши, както човекът изобщо може да греши. Биха могли да се приведат безброй примери, които ни показват колко малко именно нашето време е склонно да прилага ясно, остро мислене.

Бих искал да ви дам само един пример от наши дни. Отново и отново можеше да се прочете едно много разпространено съждение на един действително велик мъж, на един много значителен човек. Това съждение се повтаряше и един от германските публицисти особено много се хвалеше, че го изтъква отново и отново. И така, веднъж един велик мъж е казал, че войната е продължение на политиката с други средства. И на някой мислител, който мисли тъкмо съвсем в духа на нашето време, това му се струва безкрайно логично: войната е продължение на политиката. Разбира се, няма да възразяваме срещу величието на човека, изрекъл тези думи. Той има предвид, че народите водят помежду си определена политика и чрез нея уреждат отношенията си; когато тази политика стигне до точка, в която, така да се каже, вече не може да продължи, тогава – е, какво става тогава? – тогава войната продължава политиката. В този смисъл съждението на всички хора може да бъде оправдано и непосредствено признато. Но ако се помисли малко, става ясно колко едностранчиво е най-често едно такова съждение. Защото то е съвсем равнозначно на това да се каже например: Ето двама души, които са приятели или са в някакви други отношения, които винаги са се разбирали добре, може би безкрайно са се обичали, а после започват да се карат. Тогава би могло да се каже и: караницата е продължение на любовта. Погледнато отвън, караницата е продължение на любовта. Но за същността на караницата няма да сме установили нищо особено, ако знаем, че тя е продължение на любовта. Така, разбира се, не сме постигнали нищо, не сме казали и най-малкото за войната, ако гледаме на нея така, че да кажем: войната е продължение на политиката. Действително в нашето съвремие могат да изглеждат извънредно значими съждения, които всъщност са доста едностранчиви. Днес се цени високо не едно съждение, което не установява нищо особено за същността на съответното нещо. И все пак подобно съждение не е непременно безплодно. То може дори да има много плодотворно значение. Но онези, които се придържат към нашия светоглед, трябва да проникнат малко през завесата на Майя и по отношение на външния живот. Разбира се, няма ни най-малко да възразяваме по какъвто и да е начин срещу съждението, което днес стои във всяка трета вестникарска колона, защото то е плодотворно съждение, но ако поискаме да го проверим с ясно мислене, бихме имали странни вътрешни преживявания, свързани с неговата правилност. Така е и когато днес почти във всяка вестникарска колона пише: Ще победим, защото трябва да победим! – Както казах, няма да възразяваме срещу основателността на това съждение, срещу неговата плодотворност и стойност; но ако някой, който стои пред река и трябва да я прекоси, каже: ще плувам, защото трябва да плувам, – правилността на съждението зависи от това дали той може да плува. И в този случай напълно можем с ясно мислене да засвидетелстваме правилността на съждението на човек, който не умее да плува: Искам да преплувам отсреща, защото трябва да плувам. Каква стойност има едно такова съждение? О, то има голяма стойност, защото дава сили, дава смелост и увереност, прониква във волята; то е съждение, което подтиква волята. То не е съждение, чрез което познаваме нещо, а съждение, чрез което се закалява волята. Поради това то е значимо и важно. Не разбирайте погрешно подобни неща. Те се привеждат с цел да покажат, че ясното мислене, което прозира в нещата, все пак е нещо различно от онова, което толкова често се представя за такова. В нашето време материалистичните мисловни навици наистина са извънредно силни и разпространени. Но преценката ни се замъглява най-много тъкмо когато се заемем да проверяваме с нея онова, което познавачът на духовната наука казва. Нещата са такива, че всичко, което познавачът на духовната наука казва, може да бъде разбрано дори ако никога не сме хвърляли поглед в духовния свят, стига да прилагаме действително здраво, правилно мислене. Няма човек, който, дори да не е ясновидец, би трябвало да бъде противник на духовната наука, ако само има здрава преценка. Причините човек да е противник на духовната наука, действително са съвсем други и се коренят в човешката природа, в човешката душа. Една от тези причини е преди всичко следната.

Когато човекът възприема във физическия свят, при това възприемане във физическия свят винаги му помагат физическото му тяло, етерното му тяло, а също и астралното му тяло. Тези тела – физическото тяло, етерното тяло, астралното тяло – дълго време са участвали в хода на световното развитие, през сатурновото, слънчевото и лунното време, и са били изградени за човека от силите на божествените йерархии. Днес те са онова, в което са се превърнали в миналото. Когато започва физическото си съществуване в света, човекът бива поставен в онова, което е било подготвяно за него през дълги периоди. Всичко това го подкрепя при физическото възприемане. Защото всеки път, когато възприемаме нещо, когато си създаваме представа, в нашето физическо тяло се прави отпечатък. Не знаем нищо за това, но този отпечатък във физическото тяло се създава. И това, че се създава, е причината по време на физическия си живот да имаме памет. Само трябва да си представим правилно тези неща. Нека поставим въпроса: Защо имаме памет във физическия живот? – Тогава трябва да кажем: Всеки път, когато създаваме представа, тя оставя отпечатък във физическото тяло. Този отпечатък дори повече или по-малко прилича на човек. Всяка представа, която си създаваме, оставя отпечатък не само тук или там в мозъка, както смята човекът, който мисли материалистично и фантазьорски, а върху целия човек. И всяка представа, която си създаваме, действително оставя отпечатък като своеобразно възпроизвеждане на главата и дори на горната част на човешките гърди. Наистина е така: ако сега ви говоря, може би по сто срички в минута, през тези минути бързо сте образували в себе си един след друг петдесет човека, но и бързо сте отстранили петдесет човешки образа; единият бързо се сменя с другия. Можете да си представите колко такива човешки образа сте създали в себе си, когато часът на разглеждането отмине. Тези човешки образи са повече или по-малко еднакви по външната си форма, но все пак са и различни; никой не е напълно еднакъв с другия. Всеки се различава от другия, макар и само малко. Детинска е представата на онзи, който би повярвал, че ако сега има впечатление от външния свят и утре си го спомни, това впечатление е стояло в него под някаква форма. То изобщо не е стояло в него, а в човека е останал един образ, който прилича на човек. Действително от всяко впечатление от външния свят остава образ, който прилича на човек. И когато утре отново си спомните впечатлението, тогава пренасяте душата си в този човешки образ, който е във вас. А причината утре да не виждате този човешки образ, а да си спомняте впечатлението, е, че четете в астралното си тяло. Това е истинска дейност на четене, подсъзнателна дейност на четене; точно както, когато запишете нещо и по-късно искате да го прочетете, не описвате буквите, а онова, което буквите означават, така е и утре, когато си спомняте преживяното днес. Не разглеждате образа, който е възникнал във вас, човешкия фантом, който живее във вас, а го тълкувате. С душата си се пренасяте в този човешки фантом и тя преживява нещо съвсем различно от него. Тя преживява още веднъж онова, което е преживяла вчера. Няма защо да се чудим толкова много на това, защото, ако днес четете Гьотевия „Фауст“ – какво имате пред себе си в него? Само известно количество хартия и печатарско мастило в каквато и да е форма. Външно, материално, това е целият „Фауст“. И никога не бихте имали Гьотевия „Фауст“, ако душевно не можехте по някакъв начин да боравите с хартията и печатарското мастило пред себе си. Ако не можехте да ги разчитате, това щеше да е просто хартия и печатарско мастило. По отношение на външния свят материалистите непрестанно твърдят в споровете си, че онова, за което познавачът на духовната наука казва, че също съществува, всъщност не съществува. Но тези материалисти са толкова умни, колкото би бил умен човек, който би казал: Какво ни разправяш за Гьотевия „Фауст“, него изобщо го няма, тук има само хартия и печатарско мастило! – Тази преценка за „Фауст“ е съвсем същата като преценката, която днес материалистите дават за света. Но така е и с нашите спомени. Утре в човешкото ни същество от едно днешно впечатление няма да има нищо друго освен фантома, отражението, а за всичко останало трябва да се погрижи работата на душата върху този фантом. И както от хартията и печатарското мастило в душата ни изплува цялата тъкан на Гьотевия „Фауст“, така утре, когато си спомним днешното впечатление, от останалия в нас фантом изплува това впечатление, съживено отново.

Но нашето толкова чудно устроено физическо тяло, а след него – етерното ни тяло, извършват за нас дейността, нужна, за да можем да си спомняме; те са онова, което е подготвено през сатурновото, слънчевото и лунното време. Те оформят образите, те правят това за нас. И мислещият материалистично усеща това, чувства го. Помислете: духовните истини, които се придобиват, се придобиват без тази помощ, така че не се използва помощта на външното физическо тяло. Тогава силите, които иначе работят във външното тяло, трябва да дойдат отвътре, от душата; тогава трябва да се работи отвътре, от душевното. Когато имаме духовно съзерцание, което не е породено от външния свят, и искаме да си го спомним, не можем да се пренесем в някакъв останал вътрешен фантом; нали той е в тялото. Тогава с много по-голяма сила, без тази подкрепа, трябва отново да постигнем всичко това чрез вътрешна работа, действително да го постигнем. И това не е нещо особено чудно. Защото помислете само за разликата, която отразява в малък мащаб онова, което имам предвид сега. Да приемем, че днес някой чете стихотворение и запазва до утре напечатаното стихотворение, което е прочел днес. Тогава утре може отново да го прочете от листа, вдругиден – отново. Но да приемем, че не го запази – тогава трябва отново да го каже по памет. Виждате разликата: в единия случай вършим, така да се каже, нещо, в което не участваме; хартията извън нас пренася от единия момент към другия онова, което иначе би трябвало да извършим; хартията ни служи за опора. Трябва да се напрегнем повече, когато възстановяваме стихотворението от душата си. Така онзи, който живее в духовния свят, трябва вътрешно да напряга волята си повече от онзи, който разчита на подкрепата на тялото си. Но това е свързано с обстоятелството, че всичко, което се постига в духовната наука, дори когато целта е само да бъде разбрано, изисква изобщо голямо душевно усилие. Един материалист може да бъде много по-ленив, по-мързелив от един познавач на духовната наука. И това е причината хората да са материалисти, или поне една от причините. Те не са материалисти, защото някаква логика ги принуждава към това, а са материалисти от страх, но също и от леност, защото искат всичко, което става в душата, да става не чрез вътрешните сили на душата, а чрез онова, което е записано в тялото, което се отбелязва там. Това са неща, които непременно трябва да обмислим, ако искаме да разберем причините, поради които не един човек е противник на духовната наука. Но преди всичко е трудно да се справим напълно с мисленето, когато целта е да се постигне нещо, което човекът все пак трябва да постигне, когато пристъпва през портата на смъртта.

Още завчера посочих кое е същественото за преминаването през портата на смъртта: то е самопознанието. Разбира се, това самопознание съвсем не е толкова лесно. Някои от вас вече са ме чували да говоря как дори по отношение на външния си облик хората твърде често изпадат в най-голяма заблуда. Има един философ, Мах, който е живял във Виена и чието име сега често се споменава; нямам предвид хамбургския хулител на теософията Маак, а Ернст Мах, философа, когото трябва да приемаме сериозно. Той е написал „Анализ на усещанията“. В него съвсем наивно казва следното: Веднъж вървях по улицата; изведнъж трябваше да спра, защото насреща ми идваше един човек и си помислих: Ама че човек с много несимпатично лице, дори с непоносимо лице. И ето, откривам, че съм минал покрай огледално стъкло, а огледалата бяха поставени така, че бях видял самия себе си. Тогава забелязах колко малко познавам собствения си облик. – И така, когато се видял, той се сметнал за несимпатичен човек с непоносимо лице. Това е професор по философия, известен професор от нашето съвремие. И за да потвърди още повече онова, което му се случило, добавя и нещо друго: Когато вече отдавна бил професор, един ден пътувал с железницата, пристигнал много уморен в един град и там се качил в омнибус. Тогава видял и от другата страна да се качва един мъж и си помислил: Ама че пропаднал даскал се качва! – После обаче видял, че отсреща пак има огледало, и открил, че е нарекъл самия себе си пропаднал даскал. Той обръща внимание на това, че познавал, както казва, родовия тип по-точно от собствения си конкретен облик.

И така, щом е толкова трудно да се познаем по отношение на външността си – за дамите може би е по-лесно, защото по-често се оглеждат в огледалото, – съвсем друго е, когато става дума за душевното. За нашия времеви цикъл едва ли има друга възможност да се познаем освен да изострим познавателните си сили чрез онова, което можем да приемем от духовната наука. Понятията, представите, които приемаме чрез духовната наука, са тъкмо в най-добрия смисъл подходящи да изострят самопознанието ни. По същество всичко, което приемаме в себе си чрез книгата „Тайната наука в очертания“, е насочено към самопознанието изобщо. Всички представи, които приемаме чрез тази книга, всъщност водят до това да познаем самите себе си, да знаем какво всъщност е човекът. Като изучаваме как физическото тяло, етерното тяло, астралното тяло на човека постепенно са се образували през сатурновото, слънчевото и лунното развитие, опознаваме онова, което е в нас. И като опознаваме така в общи линии онова, което е в нас, изостряме силите си за създаване на представи, за да опознаем себе си и в конкретните си особености много по-добре, отколкото би било възможно иначе.

А какво значение има това самопознание за мига на смъртта? Докато пребиваваме тук във физическото тяло, самопознанието е именно познание. Но когато преминем през портата на смъртта, всичко, което сме придобили като самопознание, се превръща във волеви сили. Колкото по-добре познаваме себе си, толкова по-силна става една своеобразна волева сила тъкмо когато сме отхвърлили физическото тяло. Да приемем например, че тук сме осъзнали, че по отношение на някои неща сме били, да речем, избухливи. Знаете колко е трудно във физическия живот да се преобразим напълно, да речем, действително да се освободим от избухливостта, дори да я осъзнаваме. Но в мига, в който отхвърлим физическото тяло, само знанието: ти беше избухлив, – се превръща във воля. И тази воля се насочва към това да отстрани избухливостта от нашето същество. Всяко съждение на познанието става волево съждение, когато преминем през портата на смъртта; то става волева сила. И тогава настъпва нещо много значително, което в известен смисъл можем да наречем обратното на онова, което се преживява преди раждането на човека, но се забравя, защото той не може да погледне назад към периодите, през които е преминал преди раждането си. Но да си представим, че човекът още сега беше способен на онова, което ще развие в юпитеровото съществуване: когато от духовния свят постепенно започва да се подготвя за нова инкарнация, тогава би преживял по крайно своеобразен начин нещо подобно на това да погледне към бъдещия си облик, към бъдещия си живот. Действително би видял и нещо от физическия си облик. Но в този физически облик тъкмо едно нещо винаги би останало непроницаемо за него – онова, което би му изглеждало като две точки. Да си представим, че когато пристъпваме към раждането, физическият ни облик е пред нас, сякаш се губи в мъгла. Бихме го виждали като светлина, но в него бихме виждали непроницаеми, тъмни точки, тъмни кълба, а също и още някои неща, но наред с тях и тези тъмни кълба. Дълго преди човекът да пристъпи към физическото си раждане, вижда пред себе си – сякаш във времето, а не в пространството: такъв ще станеш! И в известен смисъл вече вижда как от същността на Духовете на формата се оформя физическото му естество. То му се явява повече или по-малко като светъл образ, но в него сякаш се носят две тъмни кълба. Когато човекът се приближава към физическия живот, това става отчасти още в тялото на майката; тогава приема определени сили от тази среда, която майката съставлява по това време. Постепенно се чувства свързан с този светъл образ и след това усеща, сякаш се намира тъкмо в тези две кълба. Преди те са му изглеждали непроницаеми, а сега самият той е вътре и тогава чувства как силите, които идват към него отвсякъде, навлизат в него. После пробива тези две кълба, тоест пространството им; пространството загубва своята непроницаемост. И това са местата, където по-късно са очите. Когато така се приближаваме към физическата земна инкарнация, тъкмо очите са онова, което не виждаме, но което прави възможно да виждаме. Те са като непроницаеми кълба, към които се приближаваме в живота си. После проникваме в тях в последната фаза, преди да встъпим във физическия свят. Ако преживявахме това съзнателно, всъщност то би било едно чудно явление. Представете си как, когато излизаме от духовния свят и навлизаме във физическия, си казваме: сега с душата си се приближаваш към този физически облик. Там ще намериш две тъмни кълба. Със сегашното си душевно виждане не можеш да виждаш през тях; те са изцяло изпълнени с духовна субстанция! – После получаваме силата да направим прозрачно онова, което отначало е духовно непрозрачно. И когато след това, както се казва, „видим светлината на света“, тъкмо тези пространства, които са били непрозрачни, са причината да виждаме. Не можем да виждаме самите очи; ако ги виждахме, нямаше да виждаме света.

А след като пристъпим през портата на смъртта, гледката на смъртта е толкова чудно явление в духовния живот на човека след смъртта и защото с целия човек става нещо подобно на онова, което тук е станало с очите. Само че онова, което сега става с целия човек, се преживява съзнателно. След смъртта трябва да добием чувството във вътрешното си преживяване: ето, ти излезе от света. Дотогава сме имали пред очите си физическия свят като физическо преживяване, тъкмо онова, което етерното тяло накрая все още показва като панорама. Сега с онова, което сме придобили като самопознание, преминаваме през портата на смъртта и тогава то става волева сила. – А сега си представете, че тук е мъртвият. Той оставя зад себе си своите физически преживявания. Излъчва волевата си сила, тази волева сила, която е придобил чрез самопознание. Тази излъчваща се волева сила, придобита чрез самопознание, премахва онова, което ни пречи да погледнем в заобикалящия ни духовен свят. Както, когато се раждаме, така да се каже, премахваме помътняването на окото, така чрез тази волева сила премахваме онова, което ни пречи да погледнем в духовния свят. След смъртта правим самите себе си прозрачни. Това е значимото събитие.

[Етерно тяло; Волева сила]

Когато човек премине през портата на смъртта, докато все още има етерното тяло у себе си, той обхваща с поглед целия си живот като в една могъща панорама. Целият му живот стои пред него. Но сега у него възниква и чувството: Виждаш себе си! Това си ти, когато живееше между раждането и смъртта, всичко това си самият ти! – Сега в него се раздвижва цялата сила на самопознанието, която е придобил, и пронизва тази панорама, така да се каже, по начина, който описах; така етерното тяло си отива. Тогава сякаш пада завеса и чак сега се показва онова, което е зад нея, а това е духовният свят. Необикновено силно преживяване е да преминеш през портата на смъртта и благодарение на освобождаването на етерното тяло да имаш пред себе си целия си последен живот и да почувстваш: Този последен живот е завеса, която закрива пред теб един необятен свят, който през живота не си могъл да видиш. Сега срещу тази завеса се бори волевата сила, израснала от самопознанието, и я отстранява. И когато завесата се разкъса, зад нея се появява духовният свят.

Не е нужно да се тревожим, да речем, защото някой би могъл да си каже: В нашето време толкова много хора не са направили нищо, за да постигнат някакво самопознание. Според преценката на много хора едва ли можеш да бъдеш по-умен и по-интелигентен от един днешен университетски професор по философия; нали това е идеалът за интелигентност в съвременността. И все пак можеш да си толкова слабо предразположен към самопознание, колкото Ернст Мах – един толкова прочут човек, при това дори философ, който действително е видна личност! Следователно някой би могъл да се обезсърчи и да каже: Положението със самопознанието е лошо. – Наистина, ако нещата стояха така, че хората трябваше да разчитат само на волевата сила, която произтича от самопознанието в съвременния живот, тогава положението им щеше да бъде много лошо! Съвременните хора са много горди с огромния напредък в познанието, който е постигнат, а от известна гледна точка – и с право. Помислете само колко гордо един днешен лекар, който познава всичко, което сега е на мода в лечението, гледа отвисоко на онези, които са били лекари съвсем доскоро. Естествено, мисли си той, всички те са били глупци. Що се отнася до външното познание, през последните столетия хората придобиха и научиха най-различни неща за външния свят, за връзките между външните явления и така нататък. В това бе постигнат голям напредък. Но по отношение на самопознанието по-старите времена, през които сме преминали в предишни инкарнации, бяха далеч пред съвременността; всъщност толкова далеч пред нея, че днешният човек, ако мисли материалистично, няма никаква представа какво да прави с онова, което идва от древните времена. Защото всичко, което днес хората смятат за стари предразсъдъци, по същество е било самопознание, когато са го преживявали душите от по-старите времена. А онова, което е записано, са само последните останки от самопознанието.

В земния живот с обикновеното външно съзнание човек не знае нищо за предишните си инкарнации. Вярно е, че сред теософите има хора, които след сравнително кратко време започват да знаят страшно много за предишните си инкарнации. Веднъж в един европейски град се запознах с едно общество, в което около една маса за кафе седяха заедно Сенека, Фридрих Велики, император Йозеф, херцогът на Райхщат, мадам Помпадур, Мария-Антоанета и още няколко души. Но ако изключим онези, които знаят толкова много за предишната си инкарнация, след като са понаучили малко теософия, хората, както е известно, чрез обикновеното външно познание знаят твърде малко или изобщо нищо за предишната си инкарнация. Защото, колкото е вярно, че чрез онова, което му дава сегашният цикъл от развитието на човечеството, човек не знае нищо за предходната инкарнация, толкова е вярно и че след смъртта разполага с всичко, останало му от предишни животи, за да разгърне волята си. Защото между смъртта и новото раждане положението е различно. Докато тук, между раждането и смъртта, хората не знаят нищо за предишните си инкарнации, в живота между смъртта и новото раждане имат в себе си всички сили от предишните си инкарнации, а също и онова, което всеки път е било преживявано между смъртта и новото раждане. Следователно, когато човек премине през портата на смъртта, той има не само онази волева сила, която идва от самопознанието, каквото днес хората най-често нямат, а и всички онези волеви сили, които не идват от самопознанието в този живот, а от самопознанието, през което е преминал в предишни времена. Така че, когато човек премине през портата на смъртта, не му липсва волевата сила, която премахва тази тъкан, изтъкана от собствения му живот. Но ако през следващите хилядолетия човек иска да придобие нови волеви сили, в сегашния времеви цикъл и това самопознание от древните времена би се ценяло все повече. Ето защо духовната наука трябва да се появи за по-нататъшното развитие на човечеството. Защото развитието на човечеството протича така, че днес волевата сила на човека все още е достатъчна, но сега започва и времето, когато в хода на земното развитие тази волева сила може да се укрепва, като човек се запознава с духовния свят.

Земното развитие на човечеството би било изложено на опасност, ако отсега нататък, да речем, чак до края на земното развитие хората сами се противят във всяко отношение на приемането на нещо от духовната наука. Тогава отвъд, в духовния свят, човек наистина би могъл да възприема все по-малко от духовните неща и събития. Все по-малко би могъл да прави това. Все по-малко би могъл да прониква през завесата, за която говорих. Така виждате какво значение има самопознанието, преобразувано във волева сила. Тук това познание е съзерцание на себе си, отвъд е воля на Себето, насочена към отдръпване на завесата от духовния свят. Тъкмо при онези, които преминават през портата на смъртта, се забелязва колко е важно за тях самите да укрепват волевата си сила, както тя бе охарактеризирана сега – волевата сила, която идва от самопознанието. Ето защо е много съществено, когато преминава през портата на смъртта и през тези различни стадии, човек да се занимава с онова, което е в него, което е в неговото Себе, което е бил през земния живот. И ако някой общува с един мъртъв, от голямо, от съществено значение е да направи това общуване още по-плодотворно и като помага на починалия да укрепи самосъзнанието си и да изпълни това самосъзнание със съдържание. Конкретно се има предвид следното: Да си представим, да речем, че някой, който е бил с нас тук, във физическия живот, премине през портата на смъртта. Тъй като сме живели с него, знаем какъв е бил, знаем какво особено е обичал да прави и така нататък. След като е преминал през портата на смъртта, му е необходимо, крайно необходимо, така да се каже, да породи със силни вътрешни сили всичко, което иска. А това трябва да извира от погледа му назад към изминалия живот. И можем да му помогнем, ако мислим за него такъв, какъвто ни се е явявал в живота; ако се занимаваме с него и му изпращаме мислите, които го характеризират. Наред с различните неща, които вече бяха казани за заниманията ни с мъртвите, които са си отишли от нас, можем да им помогнем и като им поднасяме, така да се каже, образа на тяхната същност. Така им спестяваме известно усилие при разгръщането на онази воля, която трябва да разкъса описаната завеса. Оттук произлезе и другото, което се разкри пред мен и за което вече ви говорих завчера. Когато неотдавна трябваше да говоря при погребението на приятели, се почувствах изправен пред необходимостта да изрека тъкмо при погребението онова, което живее в тях като тяхна същност. Тогава не говорих въз основа на спомена, а говорих от собствената си душа така, че тя се бе пренесла изцяло в другата душа, след като тази друга душа вече бе преминала през портата на смъртта.

Когато имаме работа с душа, която вече е преминала през портата на смъртта, трябва да се пренесем в тази душа. Тук, във физическия свят, предметът е пред нас и го гледаме отвън. В духовното е така, че с цялото си същество се намираме вътре в самото това духовно-душевно. И в отделния случай, за който говорих завчера, бе възможно да се пренеса в душата на тази личност, която бе преминала през портата на смъртта и за която казах, че дълги години преди смъртта си се бе занимавала много с нашия светоглед и бе живяла изцяло в него; благодарение на това, докато още бе в етерното си тяло, тя можеше да облече в думи онова, което носеше в себе си – онова, което представляваше като същество благодарение на вживяването си в духовната наука и на определените сили, които бе приела. Успях да уловя това от починалата, която бе преминала през портата на смъртта, и трябваше да го изрека при погребението.

В други случаи бе различно. Когато трябваше да говоря при погребението на нашия скъп Фриц Мичер, който трябва да е особено скъп на членовете на нашия тукашен клон, почувствах необходимостта да се пренеса напълно и в тази душа, която бе преминала през портата на смъртта. Но тогава възникна необходимостта да облека в думи онова, което тази душа означаваше приживе за онези, които ѝ бяха приятели и бяха около нея, също и като членове на нашето антропософско движение; възникна необходимостта да облека това в думи, за да премислим и преживеем заедно с тази душа след смъртта онова, което подтиква и усилва волята, произтичаща от самопознанието. Тогава възникна необходимостта тъкмо при това погребение да кажа неща, които са в съзвучие с преживяното от нашия скъп приятел Фриц Мичер през годините на развитието му, след като бе навлязъл в нашето духовнонаучно движение – какво бе усвоил, как го бе подтиквала вътрешната му карма. И думите, които трябваше да изрека тогава, както казах, не са мои думи; те произлязоха от силите на собствената му душа, но бяха оформени така, че да изразяват същественото от годините, предхождащи смъртта му. Трябваше да кажа това – „трябваше“, а не „исках“ да изрека онова, което тогава имах да кажа. Разбира се, това не бяха непосредствено неговите собствени думи; тази душа никога не би казала това за себе си приживе. Това все пак е онова, което другата душа е почувствала; но тогава тя е свързана с душата на покойния и чувства заедно с нея, както може да се чувства само с душа, която вече е освободена от тялото. Искам да ви съобщя думите, които трябваше да изрека при погребението:

Една надежда, която ни дарява щастие: така пристъпи ти в полето, където духовните цветя на Земята чрез силата на душевното битие биха искали да се разкрият за изследване.

Със същността на чистата любов към истината твоят копнеж бе изначално сроден; да твориш от духовната светлина, бе сериозната житейска цел, към която неуморно се стремеше.

Красивите си дарби развиваше, за да вървиш по светлия път на познанието на духа, несмутен от противодействието на света, като верен служител на истината със сигурна крачка.

Духовните си органи упражняваше, та храбро и упорито да изтласкват за теб заблудата към двата ръба на пътя и да ти разчистват място за истината.

За теб твоето Себе в откровение на чиста светлина да изваеш, та слънчевата сила на душата могъщо да сияе в теб, бе грижата и радостта в живота ти.

Други грижи, други радости едва докосваха душата ти, защото познанието ти се явяваше като светлина, която придава смисъл на битието, като истинската стойност на живота.

Една надежда, която ни дарява щастие: така пристъпи ти в полето, където духовните цветя на Земята чрез силата на душевното битие биха искали да се разкрият за изследване.

Една загуба, която дълбоко ни боли: така изчезваш ти от полето, където земните зародиши на духа в лоното на душевното битие зрееха за твоя усет за сферите.

Почувствай как с любов поглеждаме към висините, които сега те зоват към друго творчество. Подай на изоставените приятели своята сила от духовните области.

Чуй молбата на душите ни, с доверие изпратена след теб: за земното дело тук се нуждаем от мощна сила от земите на духа, която дължим на мъртвите приятели.

Една надежда, която ни дарява щастие, една загуба, която дълбоко ни боли: нека се надяваме, че далечен и близък, неизгубен за живота ни, ще светиш като душевна звезда в духовната област.

Макар тези думи да не бива да се приемат така, сякаш ги изговаря самата душа, те все пак бяха изречени в такова общение с нея, че след съвсем кратко време, сравнително погледнато, от тази душа се разкри нещо, което обаче този път идваше само от нея – следователно изобщо не от моята душа, а само от душата, която бе преминала през портата на смъртта. И то прозвуча така, и оттогава насам тези думи отново и отново звучат в мен:

За мен моето Себе в откровение на чиста светлина да извая, та слънчевата сила на душата могъщо да сияе в мен, бе грижата и радостта в живота ми.

Други грижи, други радости едва докосваха душата ми, защото познанието ми се явяваше като светлина, която придава смисъл на битието, като истинската стойност на живота.

И когато за пръв път чух тези думи от душата, преминала през смъртта – оттогава това се случи неведнъж, – чак тогава осъзнах – защото прочетеното тук действително е записано дословно така, както бе чуто в общение с другата душа, – чак тогава осъзнах, че може да възникне диалог. При кремацията бе казано:

За теб твоето Себе в откровение на чиста светлина да изваеш...

„За теб“ и „твоето“ се срещат в тези строфи. Но това по никакъв начин не бе мое дело. Чак когато думите се върнаха от починалата душа, забелязах, че са оформени така, че могат да бъдат изречени в отговор и в първо лице:

За мен моето Себе в откровение на чиста светлина да извая...

Тук виждате един диалог отвъд гроба, един вид разбирателство.

Във връзка с това бих искал да говоря за нещо, което често се споменава в нашето духовнонаучно движение, но за което не може да се говори достатъчно често. В строфите, отправени към една душа, преминала през портата на смъртта, ще доловите нещо, което най-съществено е изказано там, където се казва:

Чуй молбата на душите ни, с доверие изпратена след теб: в земното дело тук се нуждаем от мощна сила от земите на духа, която дължим на мъртвите приятели.

Не приемайте такова нещо просто като думи. То говори за нещо, което в най-дълбокия смисъл е съществено свързано с цялата същност на нашето духовнонаучно движение.

Ако една душа се е стремила като тази, за която става дума тук – така че е искала да пропие с духовнонаучните импулси всичко, което е могла да усвои като знания и опит, – и премине толкова рано през портата на смъртта, тогава действително може да остане верен сътрудник. Така че, когато отправих тези думи към тази душа, те бяха нещо като молба да стане помощник на онова, което трябва да искаме за земното бъдеще. Защото можете да смятате следното за напълно сигурно: В хода на земното развитие нашата духовна наука трябва действително да създаде жива връзка над пропастта между живите и мъртвите. Трябва да се научим да гледаме на мъртвите не като на мъртви, а като на хора, които живеят сред нас, живеят и творят заедно с нас, също както сме заедно с живеещите във физическо тяло. Онези, които са така наречените мъртви, тогава действат заедно с нас чрез силите, с които разполагат.

Трябва да се стремим към живо, а не теоретично разбиране на онова, което духовната наука има за задача да създаде в нас като импулси и да превърне в жив живот, който искаме да внесем от духа тъкмо в културното развитие. И наистина трябва да се каже: С оглед на състоянието на нашата външна култура в бъдеще ще е нужна помощта на онези, които са горе, в духовните светове. Онези, които тук, на Земята, действително отварят път на духовнонаучното движение, ще имат нужда от душите на мъртвите. Затова бе казано, че за земното дело ни е нужна сила от земите на духа, която дължим на мъртвите приятели. Това е, така да се каже, поръчение под формата на молба: душите, които продължават да работят, да действат заедно с нас на Земята със силите, укрепени от онова, което са приели тук, и проникнати от онова, което са приели в земите на духа; тези души да се изпълнят с нещо от същото естество като онова, което искаме.

Ах, понякога като симптом проличава на какви трудности и пречки се натъква онова, което наричаме наше антропософско земно дело. Сред различните неща, които могат да се наблюдават отново и отново, сега нека изтъкнем само едно. Преди няколко години в едно южногерманско списание излезе статия, която предизвика сензация, защото се разнесе вестта, че е написана от един много значителен философ. Редакторът на списанието се казва Карл Мут. Тогава този Карл Мут прие една статия, в която се разглеждат най-различни въпроси; когато излезе моята „Тайната наука в очертания“, той публикува тази статия именно във връзка с книгата „Тайната наука“. Може би нямаше да ми бъде чак толкова трудно да премахна поне отчасти най-лошото в статията, най-глупавите твърдения. Защото истината за този велик философ е следната: мнозина действително го смятат за велик философ. Но на някои, с които се е сближил в живота, той прилича на един вид репей, който се залепва – дори не е нужно да се е сближил особено с тях, достатъчно е веднъж да е седял срещу тях. Така ми се стори и на мен и трябваше да се отбранявам от него. Но след като ми бе писал картичка след картичка, писмо след писмо, ми изпрати и ръкописа на тази статия. Не можах да се реша да прочета статията, защото още началото ѝ бе прекалено глупаво. Там например се казваше: Щайнер наричал тайна наука онова, което бил написал в книгата си. Но изобщо не можело да има наука, пазена в тайна, защото същността на науката била да бъде публична, а не пазена в тайна. – Следователно една тайна наука противоречи на същността на самата наука! Така започваше. И на което и място да отворех ръкописа, попадах на толкова безсрамни глупости, че ми бе неприятно да продължа да чета, да чета ръкописа. Той още стои някъде там. Глупост е това за „тайната наука“, защото е достатъчно да знаеш немски, за да усетиш тази глупост. То е точно както ако някой кажеше: Естествена наука няма. Но природна наука има! Разбира се, наука, пазена в тайна, няма, но тайна наука има. И така, това бе прекалено глупаво, но издателят на списанието сметна статията за особено значителна. Статията бе много четена и написаното за духовната наука, в което тя бе унищожително критикувана, се смяташе за нещо много умно. Сега дойде войната. Онзи философ не е германец, а сега се причислява към най-върлите врагове на Германия. И пише поредица писма до същия Карл Мут, който тогава – простете баналния израз – си бе облизал пръстите от удоволствие, че бе получил статията от прочутия философ. Вече бяха излети много отрова и жлъч върху Германия и германския народ, но малко написани неща са толкова отровни, толкова зловещи, колкото онова, което този прочут философ написа в писмата си до Карл Мут. Там действително се намират най-ужасните преценки и критики за германското и германската същност. Следващото дори може да се смята за добър знак. За съжаление, онова, което въпросният философ написа, след като бе избълвал отрова и жлъч, не остана „наука, пазена в тайна“, защото цензурата изобщо не попречи то да премине границата, така че стигна дори до Мюнхен, а Мут намери смелостта отново да отпечата тази отрова и жлъч; сега обаче целта му вече не е да публикува „значителната статия на един значителен човек“: напротив, години по-късно същият Карл Мут препечатва това писание за германците и пише: Разбира се, трябвало да си представяме човек, който пише така, като човек, чието място е в лудницата! – Виждате, за да разбере Карл Мут, че този човек е глупак, бе нужно това писание за германската същност. Но преди няколко години той бе насъскал същия глупак срещу нашата духовна наука. Един разумен човек можеше да знае това още тогава, но глупаците често минават и за прочути философи; не това е важното! Но оттук виждате как стоят нещата, на какви опасности всъщност е изложена духовната наука. Ако не бе дошла войната и Карл Мут не бе научил, че добрият човек, този професор Винценти Лютославски, всъщност е глупак, той при случай отново би приел от перото на този „прочут философ“ статия, която унищожава духовната наука.

Оттук виждате също как в наше време хората често не са склонни чрез собствената си способност за преценка да разберат каква позиция трябва да заемат спрямо духовната наука. Посочвам това само за да покажа с един пример – а биха могли да се посочат много такива примери, – на какви препятствия се натъква нашето духовнонаучно движение: срещу него биват насъсквани дори хора, които по-късно трябва да бъдат смятани за глупаци. Тогава може би е оправдана и преценката, че и някои други неща, които се казват против тази духовна наука, не са по-умни. Защото там, където това можеше да бъде доказано съвсем очевидно, то бе доказано.

Трябва да си изясним, че за да оживим духовнонаучните импулси, са ни нужни и силите тъкмо на онези, които са преминали през портата на смъртта и които, преди да преминат през нея, са приели онова, което се съдържа в светлината на духовната наука. Преди всичко пропастта между живите и мъртвите трябва най-напред да бъде премахната в самата област на нашата духовна наука. Затова отново и отново трябва да прозвучава нещо като напомняне: Искаме да запазим точно както преди съзнанието, че тези души са ни били близки, докато са ходили сред нас във физическо тяло, като само съобразим насоката му с другата форма на живот; искаме да го запазим и когато тези души са преминали през портата на смъртта. Защото сред най-красивото, сред най-значителното, което можем да извоюваме чрез духовната наука, ще бъде способността да гледаме на онези, които са преминали през портата на смъртта, като на хора, живеещи сред нас, като на хора, които срещаме; точно както срещаме онези, които живеят във физическо тяло. И за това съществено ще допринесе обстоятелството, че сега на полетата, където от кръв и смърт се подготвя нещо ново, толкова много души преминават през портата на смъртта рано във физическия си живот и предават на духовния свят неизразходвани етерни тела.

Етерното тяло на човека е устроено така, че може да го снабдява с жизнена сила до най-дълбока старост. Когато човек премине през портата на смъртта в млада възраст, остават неизразходвани силите, които тук все още биха могли да се използват, ако той бе достигнал по-напреднала възраст. И сега можем да погледнем нагоре към духовния, към етерния свят, където човек остава още известно време, след като е напуснал физическия план; там има много млади етерни тела на онези, които са паднали на полетата, където се разиграват събитията, и са преминали през портата на смъртта – тези тела не се разпадат веднага, а остават, запазват целостта си и съдържат силите, които още дълго време биха могли да осигуряват условията за живот.

Но тези етерни тела ще бъдат там, ще бъдат сили, които могат да се притекат на помощ на хората, ако те с духовнонаучно съзнание поглеждат с копнеж нагоре, натам, където ще бъде онова, което се съдържа в неизразходваните етерни тела. Онези сили отгоре ще се свържат с хората, които искат съзнателно да се свържат с тях, водени от духовнонаучното съзнание. Като чувстваме и усещаме това, трябва да се обърнем към тях. Трябва да изповядваме с живо чувство принадлежността си към духовния свят. Трябва да можем да си кажем: Тук, на тази наша Земя, тъкмо в бъдещето, във времето след тази война, трябва да има хора, които носят в себе си души, способни така да поглеждат нагоре към духовния свят, че тези неизразходвани етерни тела да станат за тях реалности – да станат реалност чрез познанието за духовния свят. Тогава духовната наука ще покаже, че е на висотата на онова, което е не само познание, а реален живот; реален живот и чрез съдбоносните събития на нашето време. И тогава ще може да се каже: В света ще има души, които поглеждат нагоре към неизразходваните етерни тела там горе, разгръщащи силите си, и благодарение на това тези човешки души на Земята ще могат да приемат тези сили и да действат толкова по-мощно. И за земните души в бъдеще ще бъдат плодотворни неизразходваните сили на етерните тела на онези, които днес принесоха жертвите си на полетата на кръвта и смъртта. По тази причина и днес отново искаме да помислим за онова възможно взаимодействие между душите, които, одушевени и одухотворени от духовнонаучни познания, в бъдеще ще поглеждат нагоре към останалото от етерните тела вследствие на тази война – за онова, което може да възникне от това вътрешно душевно взаимодействие. И днес отново искаме да впишем в душите си думите, които сега обичам да изричам в края на нашите размишления в клоновете, като се опирам на цялата взаимовръзка между събитията на нашето време:

От смелостта на бойците, от кръвта на битките, от страданието на изоставените, от жертвените дела на народа ще израсне духовен плод – ако душите, съзнаващи духа, насочат своята мисъл към царството на духовете.