КАКВО И КАК ТРЯБВА ДА СЕ СОЦИАЛИЗИРА?

Беседа пред работници от заводите „Даймлер“

Щутгарт-Унтертюркхайм, 25 април 1919 г.

В какъв смисъл ще разгледам днес моята тема, ще разберете от Призива, който беше връчен на всеки от вас. Днес ще става дума за това да разгледаме онова, което в настоящето се нарича социализиране, което като световноисторически зов, от една страна, и като общочовешки зов, от друга, днес звучи така мощно и силно, този път от по-широка и по-обхватна гледна точка, отколкото обикновено се разглежда. И то не защото това би отговаряло на някакво пристрастие, а защото голямото, мощно изискване на нашето време може да бъде схванато по правилния начин само тогава, когато онова, за което става дума, бъде подхванато колкото е възможно по-широко и с по-голям замах.

Ако преди може би пет-шест години бях говорил на едно събрание на работничеството по същия начин, по който искам да ви говоря днес, условията за разбирателство между оратора и слушателите му биха били съвсем други, отколкото днес. Така е, само че това още не се разбира добре в най-широки кръгове. Вижте, преди пет-шест години едно събрание като това би ме изслушало, би си съставило, според социалните възгледи, които е имало, преценка дали едно или друго от онова, което казва ораторът, може би се отклонява по един или друг начин от собствените социални възгледи, и тогава биха го отхвърлили, ако беше изказал нещо, което малко съвпада със собствените им възгледи. Днес трябва да е важно нещо съвсем друго, защото тези пет-шест години минаха над човечеството като значими години, пълни с преломни събития, и днес вече е необходимо доверието към някого, който иска да каже нещо относно социализирането, да възниква не само тогава, когато той иска точно същото, което искаме самите ние, а когато покаже, че по отношение на основателните изисквания на времето, които се изразяват във все повече и повече растящото пролетарско движение, той има за тези основателни изисквания на времето честно, искрено чувство и воля. Днес стоим пред съвсем други факти – времето се разви бързо, – отколкото бяха онези, пред които стояхме преди пет-шест години. Днес трябва да се има предвид съвсем друго, отколкото преди пет-шест години. За целта нека най-напред, като въведение, приведа следното.

Вижте, уважавани и много умни социалистически мислители още малко преди да настъпи есенната революция от 1918 г. в Германия казаха горе-долу следното: Когато тази война свърши, германското правителство ще трябва да се отнася към социалистическите партии съвсем иначе, отколкото се е отнасяло към тях преди. Тогава ще трябва да ги чуе. Тогава ще трябва да се съветва с тях. – Е, няма да продължавам нататък; както казах, така говореха уважавани социалистически водачи. Какво показва това? То показва, че още малко преди ноември 1918 г. тези уважавани социалистически водачи са мислели, че след войната ще имат работа с някакво правителство, което ще съществува в стария смисъл и което само ще взема под внимание и тези социалистически личности. Колко бързо нещата станаха други, колко бързо дойде нещо, което, значи, дори тези социалистически водачи не са си и сънували! Онзи вид правителство, за което са вярвали, че ще продължава да съществува, изчезна в бездната. Но тъкмо това прави голямата, огромната разлика, това днес изправя всички вас пред съвсем други факти. Днес сте в положение да не търсите вече „също да бъдете взети под внимание“, а днес сте в положение да участвате в новото развитие на социалния ред, което трябва да настъпи. Тук към вас се отправя едно положително изискване, изискването да знаете, да размишлявате върху това какво трябва да стане, как можем да вървим разумно напред по отношение на оздравяването на социалния организъм. Тук вече трябва да се говори на съвсем друг език, отколкото преди. Тук става дума преди всичко да хвърлим поглед назад и да си припомним онова, което ни вкара в ужасното положение на настоящето; какво трябва да се подобри, какво трябва да стане другояче. За това нека също като въведение да приведа някои неща.

Не искам много да ви измъчвам с бележки, които изглеждат лични. Но когато човек не е теоретик, не е абстрактен учен, а когато, като мен, е придобил възгледите си за необходимото социално развитие в повече от тридесетгодишен житейски опит, тогава онова, което има да се каже по принцип, се слива в едно с онова, което се чувства лично. Както казах, не искам особено да ви отегчавам с някакви лични изложения, но все пак може би мога като въведение да отбележа, че бях принуден, лично принуден, през пролетта на 1914 г. в едно малко събрание във Виена – едно по-голямо събрание по онова време вероятно би ми се изсмяло по причините, за които ще говоря веднага – да обобщя онова, което, бих казал образно, се беше оформило у мен като възгледи за социалния въпрос и социалното движение в кървав житейски опит. Тогава, като завършек на многодесетилетен опит, на многодесетилетно наблюдение на социалния живот на днешния така наречен цивилизован свят, трябваше да кажа следното: Житейските тенденции, които господстват в настоящето, ще стават все по-силни, докато накрая се унищожат сами в себе си. Тогава онзи, който прозира духовно социалния живот, вижда навсякъде колко ужасно покълват заложбите за образуване на социални язви. Това е голямата тревога за културата, която възниква у онзи, който прозира битието. Това е ужасното, което действа толкова потискащо и което дори ако човек би могъл иначе да потисне целия ентусиазъм за познаването на житейските процеси чрез средствата на една наука, която познава духа, би трябвало да го накара да говори за лечебните средства, които могат да се използват срещу това – така че човек сякаш би искал да изкрещи на света думи за това. Ако социалният организъм продължи да се развива така, както се е развивал досега, тогава възникват увреждания на културата, които за този организъм са същото, което са раковите образувания в човешкия природен организъм.

Та ако някой е казал това през пролетта на 1914 г., така наречените умни хора, разбира се, са го смятали за фантаст. Защото какво казаха много умните хора, онези, на които като на хора от водещата класа бяха поверени съдбите на човечеството, какво всъщност казаха те за онова, което предстоеше на света? Днес трябва малко критично да се проучи как бяха устроени главите на тези водещи хора, иначе хората отново и отново ще възразяват, че не било необходимо да се говори на толкова сериозен език, на какъвто искаме да говорим днес. Какво казаха тогава тези така наречени водещи личности? Да чуем например външния министър, който тогава носеше съотговорност за външната германска политика. В едно решаващо заседание на Германския райхстаг, пред няколкостотин господа, нали също просветени в политиката, той съумя да каже горе-долу следното за онова, което предстоеше. Той каза: Общото разведряване в Европа постига радостни успехи. С петербургското правителство отношенията ни стават всеки ден по-добри. Това правителство не се вслушва в изказванията на глутницата на пресата и ние ще продължим да поддържаме нашите добросъседски отношения с Петербург така, както сме ги поддържали досега. С Англия водим преговори, които наистина още не са приключили, но все пак са напреднали дотолкова, че можем да се надяваме още в близко време да стигнем до най-добрите отношения с Англия, които изобщо можем да желаем.

Това общо разведряване направи толкова големи успехи, тези отношения с Петербург бяха така добре подготвени от правителството, тези преговори с Англия дадоха такива плодове, че скоро след това започна времето, през което, при най-скромна сметка, десет до дванадесет милиона души в Европа бяха убити и три пъти повече бяха осакатени. Позволете ми тогава да ви попитам: Как бяха осведомени този господин и онези, към чиято класа той принадлежеше, за онова, което ставаше в света? Доколко беше в състояние техният разсъдък да прозре онова, което е нужно за най-близкото време? Не бяха ли те наистина поразени от слепота? И не се ли прибави към това онова ужасно, онова отвратително високомерие, което обявяваше за фантаст всеки, който посочваше, че тук има една социална ракова язва, която в близко време ще се отвори по ужасен начин? Такива въпроси трябва да се поставят днес. Те трябва да се поставят поради това, че многобройни личности днес отново, въпреки фактите, които говорят толкова гръмко, са също така слепи като онези по отношение на онова, което днес тепърва стои в началото на своето развитие: обликът, който това социално движение, продължаващо вече повече от половин век, е приело в по-новата си форма от есента на 1918 г. Днес бихме искали да постигнем това: да има хора – такива хора трябва днес да има в голямата маса на пролетарското население, – които да имат в главите си съзнание за онова, което всъщност трябва да стане.

Който през последните десетилетия се е научил не само, както мнозина, които днес говорят за социализъм, да мисли за пролетариата, и когото съдбата му е довела до това да мисли и чувства заедно с пролетариата, той днес трябва да мисли за социалния въпрос много по-сериозно, много по-широко, отколкото мислят мнозина. Той трябва да погледне какво е станало днес това движение в резултат от своето развитие през последните пет, шест, седем десетилетия, откакто големият зов на Карл Маркс премина през света; той трябва да осъзнае как социалното движение, как социалните програми днес имат нужда да излязат от стадия на критиката, да излязат на почвата на творенето, на почвата, на която може да се знае какво трябва да стане за едно ново изграждане на човешкия обществен ред, чиято необходимост всъщност днес трябва да чувства всеки, стига да живее с будна душа.

В три елементарни области на живота работничеството е почувствало какво всъщност е от полза за него, какво трябва да стане другояче за него в цялото му положение спрямо света, спрямо човешкото общество и т.н. Но условията на последните векове, особено на деветнадесети век и съвсем особено на началото на двадесети век, доведоха до това, че докато работникът повече или по-малко несъзнавано, инстинктивно, със сърцето си много добре чувстваше, че пътищата към неговия идеал за бъдещето са три, вниманието все пак беше насочено, така да се каже, само към една-единствена цел. Съвременният буржоазен обществен ред изтласка, така да се каже, всичко в областта на стопанското. На съвременния работник не беше позволено, не беше възможно от своето трудово отношение да добие напълно свободно, напълно съзнателно разбиране за онова, което всъщност е необходимо. Той можеше – понеже съвременната техника, особено съвременният капитализъм, го впрегна в чисто стопанския ред, – той всъщност можеше, понеже буржоазията изтласка всичко в стопанското, само да вярва, че залезът на старото, рухването на старото и изграждането, към което се копнее и което трябва да се извоюва, трябва да се осъществят в стопанската област, в областта, където той виждаше, че действат: капитал, човешка работна сила и стока. И днес, когато звучи толкова основателният зов за социализиране, всъщност дори когато се вземат предвид другите клонове на живота, се има пред очи само стопанският ред. Като хипнотизиран, бих казал, погледът е насочен чисто към стопанския живот, чисто към онова, което се обхваща с имената капитал, работна сила и стока, жизнени условия, материални постижения. Но дълбоко долу в сърцето на пролетария, макар той да не го знае толкова точно в горната стаичка на главата си, седи онова, което му казва, че социалният въпрос е тричленен, че този по-нов социален въпрос, от който той страда, за който иска да се застъпи, за който иска да се бори, е духовен въпрос, правен или държавен въпрос и стопански въпрос. Затова ми позволете днес да разгледам този социален въпрос, това социално движение като духовен въпрос, като правен въпрос и като стопански въпрос.

Достатъчно е само да погледнете стопанския живот и ще можете да забележите, ако гледате с будни очи този стопански живот, че тук става въпрос и за съвсем други неща, а не само за този стопански живот. Когато днес с право зовем за социализиране, все пак трябва да попитаме: Ами какво трябва да се социализира и как трябва да се социализира? Защото от тези две гледни точки:

Какво трябва да се социализира? Как трябва да се социализира?

трябва преди всичко да разгледаме стопанския живот, така както се е развил в най-новото време и както в наши дни всъщност – нека не си правим илюзии за това – поне в нашия край е повече или по-малко в разпадане. Защото днес трябва да можем да се проникнем от едно нещо: от това, че изобщо вече не можем да научим нищо от всичко онова, което хората в смисъла на капитализма, в смисъла на частното стопанство са смятали за практичното, за подходящото за човека. Който днес се отдава на вярата, че ще се стигне по-далеч с институции, които са замислени само така, както се е мислело досега, той наистина се отдава на най-големите илюзии. Но от тези институции трябва да се учим. Вижте, най-характерното, което от дълго време насам, но особено до днес, се е проявило така силно в социалния живот, е това, че от едната страна стоят досегашните водещи класи, които в мисленето си са привикнали към онова, което им е било удобно от дълго време; онези водещи класи, които отново и отново в лицето на своите говорители и самите те са избухвали в хвала, нещо повече, в истинско ласкателно възхваляване на всичко онова прекрасно, велико, което по-новата култура, по-новата цивилизация е създала. Как само можеше да се чуе отново и отново: В сравнение с предишните възможности днес човекът като в приказка се носи през цели мили; мисълта светкавично минава по телеграфа или по телефона през света. Външната художествена, научна култура се разпространява по небивал начин. – Бих могъл още дълго да продължавам тази хвалебствена песен, която не аз искам да пея, която безброй хора, които можеха да участват в тази култура, са пели отново и отново. Днес обаче трябва да се попита, нещо повече, самото време пита за това: Как беше възможна тази нова култура, гледано само в стопански смисъл? Тя беше възможна единствено поради това, че се издигна като култура на горните слоеве над телесната и душевната мизерия, над телесната и душевната нужда на широката маса, която нямаше право да участва в толкова хвалената култура. Ако я нямаше тази широка маса, ако тя не беше работила, тази култура не би могла да съществува. За това става дума; това е историческият въпрос на днешния ден, който не бива да остане нечут.

Оттук обаче произтича отличителният белег на целия съвременен стопански живот. Този белег се състои в това, че днес някой привърженик, някой представител на имотната класа може лесно да представи едно любимо „доказателство“; напоследък това доказателство отново се представя по-често, известно време се мълчеше за него, понеже то е толкова глупаво, толкова тъпо, че накрая вече не можеше да се излиза пред работничеството, пред истински социално мислещите хора с тази глупост. Но днес отново се чува по-често, днес, когато толкова глупости минават през въздуха, през така наречения духовен въздух. Лесно е за онези, които още искат да защитават днешния залязващ стопански ред, да кажат: Ами ако наистина се разпредели всичко онова, което е налице като капиталова рента и собственост върху средства за производство, при разпределението това не подобрява особено онова, което има отделният пролетарий. – Това е глупаво, тъпо възражение, защото изобщо не е важно това възражение, защото изобщо не става дума за това възражение, защото става дума за нещо много по-основно, по-голямо и по-мощно. Става дума за това, че именно цялата тази стопанска култура, както се е развила под влиянието на господстващите класи, е станала такава, че един излишък, една принадена стойност може да дари с плодовете на тази култура само малцина. Цялата ни стопанска култура е такава, че именно само малцина могат да се наслаждават на плодовете. И не се дава повече принадена стойност от онова, на което могат да се наслаждават само малцина. Ако това малко се разпредели между онези, които също имат право да водят достойно за човека съществуване, то наистина не би стигнало ни най-малко. Откъде идва това?

Този въпрос трябва да се постави иначе, отколкото го поставят днес твърде много хора. Бих искал да ви приведа само няколко примера, бих могъл да умножа тези примери не стократно, а хилядократно; няколко примера, може би във формата на въпроси. Бих искал да попитам: Наистина ли в германската стопанска култура през последните десетилетия например всички машини са изразходвали точно толкова въглища, колкото беше безусловно нужно за тези машини? Попитайте обективно и ще получите отговора, че нашият стопански ред беше в такъв хаос, че през последните десетилетия много машини са изисквали много повече въглища, отколкото би било необходимо според техническия напредък. Но какво означава това? Това не означава нищо друго, освен че за производството, за добива на тези въглища е бил вложен много повече човешки труд, отколкото би трябвало и отколкото би могъл да бъде вложен, ако наистина имаше социално-икономическо мислене. Тази човешка работна сила беше използвана безполезно, тя беше прахосана. Питам ви: Съзнават ли хората, че в годините преди войната в германското стопанство сме изразходвали два пъти повече въглища, отколкото е било допустимо да се изразходват? Прахосали сме толкова въглища, че днес трябва да кажем: щяхме да се справим с половината от добива на въглища, ако хората, които е трябвало да се грижат за техниката, за стопанството, бяха на висотата си. Привеждам този пример, за да видите, че съществува противоположен полюс на луксозната култура на малцината от едната страна. Тази луксозна култура именно не успя да създаде от себе си способни глави, които наистина да бъдат на висотата на по-новия стопански живот. Затова беше прахосана безкрайно много работна сила. Затова беше подкопана производителността. Това са тайните причини, съвсем обективни причини са те, които ни докараха в онова положение, в което сега се намираме. Затова и социалният въпрос, и въпросът за социализирането трябва да се решат по технически обективен начин. Досегашната култура не създаде главите, които да са способни да създадат каквато и да е индустриална наука. Нямаше индустриална наука, всичко почива на хаос, на случайности. Много неща бяха оставени на хитростта, на надхитряването, на най-безсмислената лична конкуренция. Но това трябваше да бъде така. Защото, ако чрез индустриална наука се беше навлязло в обективната страна на нещата, отдавна вече нямаше да се получава онова, което от принадената стойност на работещото, произвеждащото население е дало само една луксозна култура за отделни малцина. Днес въпросът за социализирането трябва да се подхване по съвсем друг начин, отколкото го подхващат мнозина.

Вижте, днес може да дойде някой и да каже: Ами виж, ти си на мнение, че занапред не бива вече да има безделничещи рентиери? – Точно така, на това мнение съм. Тогава той ще ми каже, ако се бори като привърженик на сегашния стопански ред в неговия дух: Но помисли само, ако събереш всички рентни имущества и ги разпределиш, колко малко е това, колко е дребно в сравнение с онова, което имат заедно всичките милиони работещи хора. – Аз ще му кажа: Знам също толкова добре, колкото и ти, че рентните имущества са само малко нещо, но виж, един насрещен въпрос: Някой има съвсем малка язва на някое място по тялото си. Тази язва е много малка в сравнение с цялото тяло. Но дали е важна големината на язвата, или това, че когато тя се появи, показва, че цялото тяло е нездраво? Не е важно да се пресмята големината на рентните имущества, не е важно рентиерите непременно да се осъждат морално – та те не са виновни, те са получили по наследство тази мъдрост да бъдат рентиери или нещо подобно, – а е важно това, че също както в природния човешки организъм една болест, нещо нездраво, се показва в своята цялост, когато избие язва, така се показва нездравото на социалния организъм, когато в него изобщо е възможно безделието или рентата. Рентиерите са просто доказателство, че социалният организъм е нездрав; те са доказателство, че всички безделници, както и всички онези, които не могат сами да работят, използват за своята издръжка труда на другите.

Мислите просто трябва да бъдат насочени в съвсем друго русло. Човек трябва да може да се убеди, че нашият стопански живот е станал нездрав. И сега трябва да се постави въпросът: От какво всъщност идва това, че в стопанския кръговрат капитал, човешки труд, стока се оформят по такъв нездрав начин – особено по отношение на въпроса на широките маси на човечеството – дали човек като работник може да води достойно за човека съществуване? Това трябва да се попита. Но тогава вече не можем да останем само в рамките на стопанския живот, тогава, ако видим този въпрос в цялата му дълбочина, по необходимост стигаме дотам да схванем социалния въпрос тричленно: като духовен въпрос, като държавен или правен въпрос и като стопански въпрос. Затова ще трябва да ми простите, ако най-напред поговоря едно четвърт часче за социалния въпрос като духовен въпрос. Защото, който се е занимавал малко именно с тази страна, той знае защо нямаме индустриална наука, защо нямаме онова, което, излязло наистина от човешките глави, отдавна да е довело до здраво ръководство, до здраво социализиране на нашия стопански живот. Когато една нива е болна, на нея не расте и плод. Когато духовният живот на едно човечество в определена епоха не е здрав, на него не расте онзи плод, който трябва да израсне като икономически обзор на стопанството, като възможност икономическият стопански ред да се овладее така, че от това наистина да може да произлезе благо за широките маси. На почвата на болния духовен живот от последното време е възникнал целият хаос, който днес съществува в нашия стопански живот. Затова първо трябва да погледнем към това: Какво всъщност става вътре в сградите, покрай които работникът в най-добрия случай само минава, когато, да речем, в неделя, освободен от своята фабрика или работно място, върви по улицата? Какво става в онези институции, където протича така нареченият висш духовен живот, от който пък излизат заповеди, излизат разпореждания за нисшето училищно дело, за обикновеното народно училище? Питам ви, ръка на сърцето: какво всъщност знаете за това как в университетите, в гимназиите, в реалните училища се фабрикуват онези лични способности, които в духовния живот, в правния живот, в стопанския живот са всъщност ръководните? Нищо не знаете за това! Нещо знаете за онова, което се преподава на децата ви в училище, но и там не знаете какви намерения, какви цели за това училищно обучение се стичат надолу от висшите учебни заведения в обикновените училища. По какви пътища водят хората онези, които израстват на почвата на духовния живот, за това широката маса на пролетариата по същество няма представа. И това е част от онова, което създава бездната, дълбоката пропаст: от едната страна пролетариатът, от другата страна – другите. Какво пък е направено за подобрение в течение на новото време? Понеже не е можело да не се правят известни поклони пред демокрацията, на народа са били раздадени във всевъзможни форми някои трохи от така нареченото ново образование; създаваха се народни университети, изнасяха се народни курсове, на народа се показваше по нещо от изкуството – тъй благосклонно: И народът да има нещо от това. Онова, което се е постигнало с това, с всичко това – какво е то всъщност? Не е нищо друго, освен една страшна културна лъжа. Всичко това само е направило пропастта още по-значителна. Защото кога би могъл пролетарият с изправено, честно чувство, от цялото си сърце, от цялата си душа, да гледа на онова, което се рисува в буржоазната класа, на онова, което в буржоазната класа се фабрикува като наука – как би могъл да гледа на това? Ако с онези, които го създават, имаше общ социален живот, ако не съществуваше класова разлика! Защото е невъзможно да имаш общ духовен живот с онези, към които социално не принадлежиш. Именно това е, което духовно преди всичко е прокарало голямата пропаст. Именно това е, което духовно ни насочва към онова, което трябва да стане.

Многоуважаеми присъстващи! Наистина, както вече казах, няма да говоря много лични неща за себе си, но онова, което ви казвам тук, ви го казва някой, който е прекарал шестте десетилетия на живота си така, че доколкото е било възможно, а по-късно все повече и повече, се е държал в своя духовен стремеж съвсем далеч от онези, които в духовния си стремеж се поддържат от държавата или от модерния стопански живот. Само тогава човек можеше да си изгради духовен живот, който действително почива върху самия него, и здрава преценка, когато се е направил независим от всичко, което в духовно отношение е свързано с модерната държава, с модерния стопански живот. Защото, вижте, вие се числите към пролетариата, можете да се числите към него, можете с гордост да се наричате пролетарии пред чиновника, който принадлежи към друг обществен ред. Така е в областта на материалния свят. Знаете какво трябва да преживява пролетарият в света в сравнение с чиновника. Но в духовната област по същество няма истински пролетарии; там има само такива, които открито ви признават: Ако някога се бях превил под игото на една държава, на една група капиталисти, днес не бих могъл да стоя пред вас и да ви казвам онова, което ви казвам за модерните социални идеи, защото тогава това не би влязло в главата ми. – Това могат да кажат само онези, които са се запазили свободни от държавата и от капиталистическия стопански ред, които сами са си изградили своя духовен живот. Другите обаче не са пролетарии, те са кули. Ето какво е положението днес с понятието за духовния кули, който в духа си е зависим от сегашната държава и от сегашния стопански ред: тъкмо той държи в ръцете си ръководството в духовното, а с това по същество и стопанското, и държавното ръководство. Това е, което се е оформило от капиталистическия буржоазен стопански ред в течение на последните столетия, което е довело държавата дотам да бъде слуга на буржоазния стопански ред, което пък е довело духовния живот дотам да се подчини на държавата.

Просветените, онези, които по свое мнение са просветени, много умните хора, се гордеят, когато днес могат да кажат: През Средновековието, е, тогава беше така, че философията – така тогава се наричаше цялата наука – носеше шлейфа на теологията. Ние, разбира се, не бихме искали това време да се върне, аз в никакъв случай не искам да върна Средновековието, но какво всъщност стана в хода на развитието в новото време? Вярно е, че днес ученият, понеже е станал много горд, вече не носи шлейфа на теологията, но по отношение на държавата – какво прави той там? Е, ето един крещящ пример за това: Вижте, има един модерен велик физиолог, сега вече е покойник, той беше и светилото на Берлинската академия на науките. Много го ценя като природоизследовател. Както Шекспир е казал някога: „Почтени хора са те всички“, така бих искал да кажа: Умни хора са те всички, всички, всички. – Но този човек издаде нещо от онова, което характеризира именно този модерен духовен живот. А именно той каза – да не повярваш, но все пак е истина, – че учените от Берлинската академия на науките се чувствали като научната охрана на Хоенцолерните. – Е, вижте, отново пример, който лесно би могъл да се умножи стократно, хилядократно.

И така, питам ви: Учудващо ли е, че модерният пролетарий, когато поглеждаше към този духовен живот, усещаше този духовен живот като луксозен духовен живот? Учудващо ли е, че си казва: Този духовен живот не се корени в някакъв особен дух, той наистина не носи човешката душа, по него не личи и че произтича от божествен или морален световен ред. Не, той е последица от стопанския живот. Както хората прибират своя капитал, така живеят духовно. Това им прави възможен духовния им живот. Затова и в модерния пролетариат не можеше да се появи наистина свободен възглед за духовен живот, който истински носи душата. Но знам от опита на десетилетия: В модерния пролетарий живее дълбокият копнеж по истински духовен живот, не по такъв духовен живот, който спира при буржоазната граница, а по такъв, който се влива капка по капка в душите на всички хора. Затова в Призива, за който днес имам задължението да говоря, е казано, че този духовен живот в бъдеще трябва да бъде поставен на собствена основа и че това обхваща не само последните останки от духовния живот, от изкуството и други подобни, които са останали още. В Берлин вече настойчиво са искали да включат дори и тях във всемогъществото на държавата.

Целият духовен живот, от най-нисшето до най-висшето училищно дело, трябва да бъде поставен на собствена основа, защото духът процъфтява само когато всеки ден отново трябва да доказва своята действителност и сила. Духът никога не процъфтява, когато е зависим от държавата, когато е кулито на държавата, на стопанския живот. Онова, което е станало в тази област, е парализирало човешките глави. Ах, когато днес погледнем към господстващите класи, когато ние, които искаме да разберем призива за социализиране, погледнем към онези, които днес ръководят фабриките, към онези, които ръководят работилниците, които ръководят училищата, университетите, които ръководят държавите – ах, душата те боли, – на тях просто нищо не им хрумва, в главите им не влиза цялата сериозност на положението. Защо пък не? Ами към какво постепенно са били приучени хората по отношение на стопанския живот, на правния или държавния живот и по отношение на духовния живот? Държавата, така да се каже, поема човека със своето училище, щом той само премине първите години на възпитанието – които държавата още не е поела, защото първите години на възпитанието на човека протичат за нея твърде нечистоплътно. Тогава тя го възпитава така, че този човек трябва само да извършва – така беше до голямата военна катастрофа по целия цивилизован свят – онова, което му се заповядва, което му се нарежда, онова, което държавата всъщност иска от своите теолози, от своите медици – защото така се оказа именно по време на войната, – особено и от юристите, от филолозите. Ако сред тях, в изпитните комисии, понякога се намери някой умен, тогава от тях се чува и по някоя умна дума. Веднъж седях заедно с господата от една изпитна комисия и когато си говорехме колко зле всъщност стоят нещата с нашите гимназии, той каза: Наистина и душата те боли, когато трябва да изпитваш хората така и после виждаш какви камили трябва да пуснеш върху младежта.

Разказвам ви това като културноисторически факт, като симптом, за да се посочи онова, което живее сред хората, които са ръководили света, на които в известен смисъл е било поверено водачеството на хората, и защо хората най-сетне са въвлекли света в тази страшна катастрофа. От милиони отделни подробности се съставят причините, които са въвлекли човечеството в тази катастрофа. А сред тези причини на първо място стои това социално явление на духовния живот, и понеже днес се мисли за социализиране, то преди всичко става дума за социализирането на духовния живот. Важното е по правилния начин да се полагат грижи за човешките дарби и способности, както на нивата се полагат грижи за онова, което трябва да расте на нивата. Това досега не е ставало. Държавата поемаше човека, дресираше го за своя употреба, и така от хората беше избита всяка активност, всяка самостоятелност. Накрая по отношение на стопанския живот, по отношение на духовния живот човекът имаше, изхождайки от правния живот на държавата, само един идеал: стопанисването. Държавата го беше поела, беше го обучила за себе си. И ето, когато човекът е добре дресиран, за него започва държавният стопански живот. Тогава той беше осигурен; тогава дори когато вече не искаше да работи, си беше хубавичко осигурен до смъртта си под формата на пенсия, тоест чрез труда на онези, които нямаха пенсия. А когато после умреше, църквата се грижеше за нещата след смъртта. Тя му даваше пенсията за след смъртта. Така човекът беше стопански осигурен до смъртта, ако принадлежеше към господстващите класи, а в гроба го пенсионираха и след смъртта. Всичко за него беше в ред, вече не му се налагаше сам да мисли или да се намесва в социалния ред така, че от това да може да възникне нещо благотворно; не му се налагаше да участва активно. Затова се стигна дотам, че постепенно хората вече не бяха в състояние да размишляват за онова, което трябва да стане, да размишляват за онова, което като един вид ново развитие трябва да влезе в света. Онези, които бяха изключени от всичко това, на които държавата не би отпуснала дори нищожната осигурителна рента до смъртта, ако не я бяха извоювали насила, и на които господстващите класи не предадоха и никакъв духовен живот – защото този духовен живот, който им даваше патент за душата след смъртта, пролетариите не искаха да приемат, – те искат преустройството. Затова като първо искане имаме именно искането за еманципация на духовния живот, за преустройство на духовния живот. Това е първият въпрос, който е от значение.

Вторият въпрос го намираме, когато хвърлим поглед върху правната област, върху онази област, която трябва да принадлежи на същинската държава. Само че в тази област днес по правилния начин ще стигнем до взаимно разбиране само ако тъкмо от нея погледнем към стопанската област. Какво всъщност има там, в стопанската област? В стопанската област има производство на стоки, обращение на стоките, потребление на стоки. Стоките имат известни стойности, които се изразяват в цената. Но чрез стопанското развитие на новото време в неговата връзка с държавното развитие буржоазията е вмъкнала в стопанския живот нещо, за което днес пролетарият с най-пълно право изисква: то не бива повече да бъде в стопанския живот – и това е човешката работна сила. Точно както порази душите на пролетарски чувстващите хора, когато Карл Маркс изрече значимата дума за принадената стойност, така порази душите на пролетариите и другата дума – че в модерния стопански ред работната сила на човека неоправдано е станала стока. Тук пролетарият чувства: Докато работната ми сила трябва да се купува и продава на пазара на труда, както стоката на стоковия пазар според предлагането и търсенето, дотогава не мога да си отговоря с „да“ на въпроса: Водя ли достойно за човека съществуване? – Какво по същество познава модерният пролетарий от духовния живот? Въпреки всички народни увеселения, въпреки всички обиколки с екскурзовод из галериите и така нататък, той познава само онова, което нарича принадена стойност. Принадената стойност, тоест онова, което той трябва да доставя за духовен живот, който не може да стане негов; това познава той от духовния живот. Затова думата за принадената стойност проникна с такова разбиране в сърцата на пролетариите. Когато Карл Маркс изрече тази дума за принадената стойност, усещанията на модерния пролетарий тръгнаха насреща ѝ. И понеже човешката работна сила никога не бива да бъде стока, затова другата дума на Маркс, за „работната сила като стока“, порази като мълния, като дълбока истина, сърцата и чувствата на пролетариите.

Който действително прозира човешкия живот, той знае, че в основата на онова, което току-що казах – че в модерния стопански кръговрат неправомерно се намира човешката работна сила на пролетария като стока, – лежи отново една огромна житейска лъжа. Защото човешката работна сила е нещо, което никога не може да се сравни чрез някаква цена със стока, с произведение. Това дори може да се докаже съвсем основно. Знам, че за беседите, които сега изнасям по този начин, отново и отново, пак и пак ми се казва пряко или косвено, особено от водещите класи, че били трудно разбираеми. Е, наскоро един човек ми каза: Ами те са трудно разбираеми за онези, които не искат да ги разберат. – И когато неотдавна в Дорнах пред едно събрание на пролетарии изнесох приблизително беседата, която изнасям днес пред вас, някой от онзи сорт хора, които намират тези думи за толкова трудно разбираеми, също каза, че все пак не ги бил разбрал както трябва. Тогава един пролетарий му отговори: Е, трябва да си теле, за да не разбереш това. И така, не се боя от тази трудна разбираемост, защото години наред бях учител в Работническото образователно училище, основано от Вилхелм Либкнехт, и знам, че пролетарият разбира някои неща, които буржоата намира за съвсем неразбираеми. Не се боя, че няма да ме разберете, когато ви кажа: Всички тенденции, всички цели на стопанския живот са насочени към това стоката да се потребява. За това става дума – стоката да се потребява по здрав начин. Онова, което не може да бъде изразходвано, се произвежда по нездрав начин. По някакъв начин стоката трябва да може да бъде потребена. Но ако чрез капиталистическия стопански ред човешката сила, човешката работна сила се превърне в стока, тогава онзи, който я превръща в стока, се стреми само да я потреби. Но човешката работна сила не бива само да се потребява, затова ни трябва такъв стопански ред, затова ни трябва преди всичко такова социализиране, което определя не само работното време, но преди всичко определя и времето на почивката от труда, защото такова време трябва да има, ако ще има общ социален живот. Това е, което показва, че оздравяване може да настъпи чак тогава, когато ръководните кръгове на обществото, тогава вече правомерно ръководните кръгове на обществото, имат също толкова голям интерес работникът да има своето време за почивка, колкото днешните капиталисти имат интерес работникът да има своето работно време.

Затова ви казвам: Човешката работна сила никога не може да бъде сравнявана по цена с каквато и да е стока. Затова купуването на човешката работна сила на пазара на труда – разбирате какво означава това – е голяма социална житейска лъжа, която трябва да бъде изкоренена. Как да стигнем дотам да лишим човешката работна сила от характера ѝ на стока? Това е голям социален въпрос.

Първият въпрос беше духовният въпрос. Вторият е голям социален въпрос: Как модерният работник ще стигне дотам да лиши своята работна сила от характера ѝ на стока? Защото какво усеща модерният пролетарий при днешното стопанско използване на своята работна сила? Понеже не винаги има време да си изясни всичко, което усеща, което преживява в сърцето си, той може би не може да се изрази с ясни понятия за тези отношения, но си казва: В древността имаше роби, тогава капиталистите купуваха и продаваха човека, както се купува и продава крава – целия човек. По-късно имаше крепостничество; тогава вече не продаваха целия човек, а само част от човека, но все пак още достатъчно. В настоящето, въпреки всички уверения в свобода и хуманност, въпреки така наречения трудов договор, пролетарият знае много добре, че и сега работната му сила все още се купува и продава. Това той знае. Така нареченият трудов договор в никакъв случай не го заблуждава в това. Но той чувства в глъбината на своята душа, в глъбината на своето сърце: Един кон, един чифт ботуши мога да продам на пазара и после да се върна обратно. Но работната си сила не мога да я занеса и да я продам на фабриканта и после да се върна обратно; аз трябва да отида като човек заедно с работната си сила. Затова все пак продавам себе си като цял човек, когато трябва да бъда в наемно отношение, когато трябва да продавам работната си сила. Така модерният пролетарий усеща как истинският характер на неговата работна сила е свързан със старото робство. Затова той усеща онова, което водещите класи, за съжаление, пропуснаха да схванат в точния момент: че днес е настъпил световноисторическият момент, когато работната сила занапред вече не бива да бъде стока. Стопанският живот бива да съдържа в себе си само кръговрата на производството на стоки, на потреблението на стоки, на стокообмена.

Само хора, които могат да мислят единствено в стария смисъл, като например Валтер Ратенау в своята най-нова книжчица, която носи заглавието „След потопа“ – те проявяват известен страх от това познание. Валтер Ратенау казва: Ако се отдели работната сила от стопанския кръговрат, тогава стойността на парите, разбира се, трябва страшно да спадне. Е, той гледа на това само съвсем едностранчиво. За онези, които мислят като него, това спадане на стойността на парите наистина ще има голямо значение. За това няма да говорим повече. Работата е там, че самият стопански живот може да се разглежда по правилен начин само ако се види как този стопански живот граничи от една страна с природните условия на стопанския живот. Ето почвата, тя дава въглища, дава пшеница. В почвата например са природните сили, които принадлежат тъкмо на почвата, които произвеждат пшеницата. Отгоре пада дъждът, който е необходим. Това са природни условия. На тях може донякъде да се въздейства с технически средства, но все пак стопанският живот има тук граница. Колко ужасно глупаво би било, ако някой, изхождайки от стопанските конюнктури, поискаше да издаде закон, в който да пише: Ако искаме да имаме разумни цени, разумни стопански отношения, тогава ни трябва през 1920 година такава година, в която да има толкова и толкова дъждовни дни и толкова и толкова слънчеви дни, така и така трябва да действат силите под почвата. – С право се смеете. Много глупав би бил онзи, който би поискал да издава закони за онова, което самата природа определя, който би поискал, изхождайки от стопанския живот, да измисля изискванията как трябва природата да действа със своите сили. Както тук със стопанския живот стигаме до граница, както почвата на определена страна може да даде само известно количество суровини, така от другата страна стопанският живот трябва да граничи с онова, което стои извън този стопански живот – с живота на правовата държава. А в живота на правовата държава бива да се установява и урежда само онова, в което всички хора са равни, което действително може да бъде поставено на почвата на демокрацията. Така стигаме до тричленност на здравия социален организъм.

Духовният живот стои на собствена основа, духовният живот трябва да бъде свободен. В него трябва по правилния начин да се полагат грижи за дарбата, за човешките способности. Един държавник, който по време на страшната военна катастрофа надрънка доста глупости, каза също: Занапред – свободен път за способния! – В това сериозно време красивите фрази, изразите, които са верни само на думи, вече нямат значение. Ако хората наистина казват „Свободен път за способния“, но поради кръвта, поради социалните предразсъдъци все пак са предразположени да смятат за най-способен племенника или братовчеда, тогава с такъв великолепен девиз не се постига кой знае колко много. В свободния духовен живот трябва сериозно да се пристъпи към грижата за човешката дарба, тогава ще социализираме духовния живот. На държавата принадлежи всичко онова, в което всички хора са равни, при което особените дарби нямат значение, при което значение има онова, което е вродено у човека, както у него е вродена в здравото око способността да вижда синьо или червено. За държавата значение има правосъзнанието. Това правосъзнание може да спи в душата, но то е вложено в сърцето на всеки човек. Пролетарият търсеше изживяването на това правосъзнание. Какво намери той? Както в областта на духовния живот той намери духовния лукс, който беше като дим, излизащ на кълба от стопанския живот, така в областта на държавата не намери изживяването на правосъзнанието, а съсловни привилегии, класови привилегии и класово ощетяване. Ето ви корена на антисоциалния жизнен елемент на новото време. На държавата принадлежи всичко онова, в което всички хора са равни. Равни те не са по отношение на духовните и физическите способности и умения. Грижата за тях принадлежи на свободния духовен живот. Държавата ще бъде нещо здраво чак тогава, когато не поглъща духовния живот и стопанския живот в смисъла на модерния буржоазен ред – би могло да се каже също: на буржоазния ред, който тъкмо върви към своя упадък, – а когато освободи, от една страна, духовния живот, от друга страна, стопанския живот за тяхното собствено социализиране. Ето за какво става дума. Тогава ще бъде възможно работникът, като стои в областта на държавата срещу всички хора като равен на тях, да урежда мярката, вида и характера на своята работна сила, преди изобщо да трябва да се хвърли в стопанския живот. В бъдеще трябва да бъде също толкова невъзможно стопанската конюнктура, стопанските отношения на принуда да определят нещо за трудовото право, колкото просто поради природните условия е невъзможно природните сили – дъждът и слънчевото греене – да се уреждат, изхождайки от стопанския кръговрат или от каквото и да е друго. Независимо от стопанския живот трябва да се установи по държавен път, на демократична почва, където един човек е равен на другия, в държавата, напълно отделена от стопанския живот, какво е трудово право и какво е онова, което противостои на това трудово право, какво е разпореждане с една вещ, което днес наричат собственост, но което в бъдеще трябва в най-широк обхват да престане и да отстъпи място на нещо здраво. Когато не стопанският живот определя работната сила, а когато, обратно, стопанският живот трябва да се съобразява с онова, което работникът от самия себе си определя за своя труд в държавната демокрация, тогава е изпълнено едно важно искане.

Е, може да се възрази: Тогава стопанският живот ще стане зависим от закона и правото за работната сила. Напълно вярно, но това ще бъде една здрава зависимост, една също толкова естествена зависимост, както зависимостта от природата. Работникът, преди да отиде във фабриката, ще знае колко и колко дълго трябва да работи; той изобщо няма да има какво да урежда с някакъв ръководител на труда относно мярката и вида на своя труд. Той ще трябва да говори само за това как трябва да бъде разпределено онова, което е произведено заедно с ръководителя на труда. Това ще бъде един възможен трудов договор. Ще има договори само за разпределението на постигнатото, не за работната сила. Това не е връщане към старото акордно заплащане; това би било така само ако този процес на социализиране не се мислеше вграден в цялото, в голям мащаб.

Освен това мога да говоря накратко за нещо, което противостои на трудовото право – правото, което ще направи работника свободен. Обикновеният социализъм говори много за това, че частната собственост трябва да премине в общо достояние. Но големият въпрос на това социализиране ще бъде тъкмо въпросът „как“. В нашия днешен стопански ред само в една област имаме мъничко здраво мислене по отношение на собствеността. Това е в онази област, която за модерната буржоазна фразеология, за модерната буржоазна неискреност вътрешно все пак постепенно е станала най-незначителната собственост – а именно духовната собственост. По отношение на тази духовна собственост, вижте, хората все пак още мислят мъничко здраво. Те си казват: Колкото и умен тип да е някой, той донася способностите си със себе си при раждането, но това няма социално значение, напротив, той е длъжен да ги принесе на човешкото общество; от тези способности нямаше да излезе нищо, ако човекът не живееше в човешкото общество. Онова, което може да създаде от своите способности, човекът дължи на човешката общност, на човешкия социален ред. В действителност то не му принадлежи. Защо човек управлява своята така наречена духовна собственост? Само защото я създава; с това, че я създава, показва, че има способностите за това в по-голяма степен от другите. Докато има тези способности в по-голяма степен от другите, дотогава най-добре ще управлява тази духовна собственост в служба на цялото. Хората поне са стигнали дотам тази духовна собственост да не се предава безкрайно по наследство; тридесет години след смъртта духовната собственост принадлежи на цялото човечество. Тридесет години след смъртта ми всеки може да печата онова, което съм създал; може да го използва по какъвто иска начин, и това е правилно. Дори бих бил съгласен, ако в тази област имаше още повече права. Няма друго оправдание за това някой да управлява духовна собственост, освен че той, понеже може да я създаде, има и по-добрите способности. Попитайте днес капиталиста дали е съгласен за материалната собственост, която е ценна за него, да приеме онова, което смята за правилно за духовната собственост! Попитайте го! И все пак това е здравото. В основата на един здрав ред трябва да лежи това, че всеки чрез духовната организация, която ще бъде здраво управление на човешките способности – ще намерите това изложено по-подробно в моята книга „Основните точки на социалния въпрос“, – може да стигне до капитал. Трябва обаче да се стигне дотам да се намерят средствата и пътищата за това голямо, всеобхватно социализиране на капитала, тоест на капиталовата рента и на средствата за производство, така че всеки, който има способностите за това, да може да стигне до капитал и средства за производство, но да може да има управлението и ръководството на капитала и средствата за производство само дотогава, докато може или иска да упражнява тези способности. Тогава, когато той самият вече не иска да ги упражнява, те преминават по определени пътища в цялото общество. Те започват да циркулират в цялото общество.

Това ще бъде един здрав път към социализиране на капитала, ако онова, което днес се натрупва като капитали в наследственото право, във възникването на ренти, на правото на безделниците, на други излишни права – онова, което така се трупа в капитали, – го раздвижим в социалния организъм. Това е важното. Изобщо дори не е нужно да казваме: Частната собственост трябва да стане обществена собственост. Понятието за собственост изобщо няма да има смисъл. Ще има толкова малко смисъл, колкото би имало, ако в тялото ми на отделни места се натрупваха излишъци от кръв. Кръвта трябва да бъде в обращение. Онова, което е капитал, трябва да отива от способните към способните. Ще бъде ли работникът съгласен с такова социализиране? Разбира се, ще бъде, защото житейското му положение го принуждава да бъде разумен. Той ще си каже: Ако ръководител е онзи с правилните способности, тогава мога да имам доверие в него, тогава моите работни сили са по-добре приложени при правилния ръководител, отколкото при капиталиста, който няма способностите, а когото само един нездрав процес на натрупване на капитали е поставил на неговото място. Тези неща мога сега само да загатна. Това ще бъде бъдещото учение за социализирането, учението за обращението на капитала и средствата за производство; то ще бъде конкретното, истинското разгръщане на онова, което и Карл Маркс по абстрактен начин е поставил като велика цел на човечеството: На всекиго според способностите и потребностите му.

Днес сме преминали през едно тежко време на човешки страдания, през едно тежко време на изпитания за човечеството. Днес вече не е нужно да казваме като някои: Трябва да се появи нова човешка порода, която да може да социализира по принципа: На всекиго според способностите и потребностите му! – не, ние можем да имаме правилната вяра. Ако само поискаме, тогава такива здрави социални идеи за тричленното разделение на духовен живот, правен живот и стопански живот ще могат да си пробият път. Защото този стопански живот ще стане здрав само ако бъде отчленен от другите два. Тогава в областта на стопанския живот, както съм го описал в моята книга, ще се образуват асоциации, ще се образуват кооперации, които обаче по здрав начин няма да се стремят да произвеждат и да печелят, а ще изхождат от потреблението и ще организират производството не така, че работните сили да се пилеят на вятъра, а така, че работните сили да бъдат призовани за оздравяването на потреблението, за задоволяването на потребностите.

Позволете ми още да ви разкажа за началото, което направихме в Обществото, което – добре разбирам, понеже то е толкова много клеветено – не обичате; да ви разкажа как в една определена област беше направен опит духовният живот да се социализира стопански. Когато преди около двадесет години бях принуден заедно с моите приятели да ръководя това Общество, за мен ставаше дума за това, че си казах: Ако пуснеш в света книгите, които създаваш на почвата на това Общество, по същия капиталистически начин, както е обичаят днес в книжарската търговия, тогава съгрешаваш против здравото социално мислене. Защото как се фабрикуват днес книгите? Днес мнозина се смятат за способни да фабрикуват добри книги. Е, ако трябваше да се прочете всичко, което днес се печата, щяхме да имаме много работа. Но вижте, ето защо в книжарската търговия просто съществува такъв обичай: някой се смята за гений и пише книга. Книгата се отпечатва в хиляда екземпляра. От повечето такива книги 950 екземпляра отново се предават за макулатура, защото са продадени само петдесет. Но какво означава това народностопански? Вижте, толкова и толкова хора, които трябва да произвеждат хартията, толкова и толкова словослагатели, толкова и толкова книговезци и всички останали, които също са били заети, са били наети на работа; този труд е непроизводителен, този труд отива на вятъра. В това се крие голямата вреда. О, бихте се изумили, ако само опитате да си отговорите на въпроса колко от труда, който трябва да вършат уважаемите присъстващи, които седят тук, колко от него отива на вятъра. Това е голямата социална вреда. И така, как се опитах да постъпя? Казах си: с книжарската търговия нищо не може да се направи. Основахме сами малко издателство. След това обаче най-напред се погрижих да са налице потребностите, за които трябваше да се печата книгата. Тоест трябваше да си дам труда първо да създам потребителите; разбира се, не като накарам да поставят рекламна колона, подобна на колоните с обявата: „Правете хубави супи с ‚Маги‘!“ – а като първо създам потребностите – срещу тези потребности, разбира се, може да се възрази нещо – и започна да печатам чак тогава, когато знаех: нито един екземпляр няма да остане непродаден, нито едно движение на ръката няма да е направено безплодно. Опитахме това и с производството на хляб; там при днешните условия не беше възможно по същия начин, но където можеше да се осъществи, там именно в стопанско отношение се показа колко плодотворно е, когато се изхожда не от сляпото производство, което цели само забогатяването, а от потребностите, от потреблението. Тогава, когато това става, тогава по пътя на кооперативния стопански живот ще може да се осъществи действително социализиране.

Така днес трябваше да ви говоря за социализирането на по-широка основа. Защото единствено онова, което възниква на тази широка основа, е истински практичното. Иначе социализирането винаги ще бъде само халтура, ако не се допусне първият, най-първият въпрос да бъде този: Какво трябва да прави държавата? Тя трябва първо да освободи духовния живот от едната страна, после стопанския живот от другата страна; тя трябва да остане на почвата на правния живот. Това не е нещо непрактично, а това е социализиране, което може да се осъществи всеки ден.

Какво е нужно за това? Мъжество, смелост, нищо друго! Но защо тогава хората искат да смятат това за непрактично? Срещал съм достатъчно хора, които през последните четири години и половина отново и отново, пак и пак казваха, че тази катастрофа на световната война била толкова ужасна, че хората не са преживявали такива ужаси, откакто помнят историята си, че това било най-голямото преживяване в историческото развитие на човечеството. Но още не съм намерил хората, които да казват и това: Щом хората са били обречени старите мисли, старите мисловни навици да ги доведат до такава беда, тогава те трябва сега да се стегнат, да изоставят тези стари мисли и да стигнат до нови мисли, до нови мисловни навици. Преди всичко ни е нужно социализиране на главите. В главите, които носим на раменете си, трябва да има нещо различно от онова, което досега е имало в човешките глави. Ето какво ни е нужно. Затова въпросът трябва да се подхване широко.

И накрая бих искал да кажа още това: Когато настъпи зората на новото време, онези хора, които най-много милееха за напредъка на цивилизованото човечество, бяха проникнати от три велики идеала: свобода, равенство, братство. С тези три велики идеала работата стои странно. От една страна, всеки здрав и вътрешно смел човек чувства: това са трите велики импулса, които най-сетне трябва да водят новото човечество. Но твърде умни хора през деветнадесети век отново и отново доказваха какво противоречие всъщност цари между тези три идеи: свобода, равенство, братство. Наистина цари противоречие, те са прави. Но въпреки това те са най-великите идеали, макар и да си противоречат. Те просто са били издигнати във време, когато погледът на човечеството все още беше насочен като хипнотизиран към единната държава, която до наше време още беше почитана като идол. Особено онези, които направиха държавата свой покровител, а себе си – покровители на държавата, така наречените предприемачи, те биха могли да говорят на наемния работник така, както Фауст говореше на шестнадесетгодишната Гретхен за Бога: Държавата, мили мой работнико, тя е всеобхващащата, вседържителката, не обхваща ли и не крепи ли тя теб, мен, самата себе си? – А подсъзнателно той може да си мисли: но особено мен! – Към този идол, единната държава, погледът беше насочен като хипнотизиран. Там, в тази единна държава, там тези три велики идеала наистина си противоречат. Но онези, които не се оставиха да бъдат хипнотизирани от тази единна държава в областта на духовния живот, които мислеха за свободата така, както аз самият в моята книга „Философия на свободата“, която написах в началото на деветдесетте години и която тъкмо сега, в нашето време на големите социални въпроси, на голямото преосмисляне, трябваше да излезе отново, те знаеха: само затова се виждаха противоречия между трите най-велики социални идеала, защото се вярваше, че те трябва да бъдат осъществени в единната държава.

Ако се познае по правилен начин, че здравият социален организъм трябва да бъде тричленно разчленен, тогава ще се види: в областта на духовния живот трябва да цари свободата, защото способностите, талантът, дарбата на човека трябва да се развиват по свободен начин. В областта на държавата трябва да цари абсолютно равенство, демократично равенство, защото в държавата живее онова, в което всички хора са равни помежду си. В стопанския живот, който трябва да бъде отделен от държавния и духовния живот, но на който държавният живот и духовният живот трябва да доставят силата, трябва да цари братство, братство в голям мащаб. То ще произтече от асоциации, от кооперации, които ще излязат от професионалните сдружения и от онези общности, които са образувани от здраво потребление, съчетано със здраво производство. Така в тричленно разделения организъм ще могат да царят равенство, свобода, братство. И чрез новото социализиране ще може да бъде осъществено онова, за което здраво мислещите и здраво чувстващите хора копнеят отдавна. Само ще трябва да имаме смелостта да гледаме на не една стара партийна програма като на мумия пред лицето на новите факти. Ще трябва да имаме смелостта да си признаем: нужни са нови мисли за новите факти, за новите фази на развитието на човечеството. И аз съм натрупал опит с всички класи в моите наблюдения на живота, които наистина обхващат десетилетия и които произлязоха от съдба, която ме научи да усещам и да мисля не за пролетариата, а заедно с пролетариата, и от това съм придобил чувството, че пролетариатът е здравият, че дори онова, което сега се появи като последица от недопустимото сливане на стопанския живот с държавния живот, че и то се усеща от пролетария по правилния начин. Който ме е слушал днес, ще знае, че се отнасям честно към оправданите искания на модерния пролетариат, които са исторически искания. Но знам също, че в крайна сметка за всичко, свързано със стачките, разумният пролетарий мисли така, както мисли разумният човек изобщо. Знам: разумният работник не стачкува заради самата стачка, той стачкува само защото стопанският ред е довел дотам, че политическите искания са преплетени със стопанските искания. Чак тогава стопанският живот ще може да бъде насочен изцяло в разумно русло, когато настъпи това отделяне на политическия живот от стопанския живот. И за това бихме се разбрали особено ако имахме възможност да поговорим по-подробно. За всяка стачка бихме разбрали, че би могла и да не се провежда; разумният работник ще поиска да прибегне до нея само принуден. И това също е нещо, което спада към здравото социализиране: да преодолеем онова, което всъщност не искаме да вършим, което е неразумно да се върши. Дори модерният стопански ред е довел дотам, че често се върши нежеланото, онова, което се смята за неразумно.

Ще ме разберете и ще разберете също, когато именно и от тази гледна точка казвам: колкото и лош опит да съм имал със старите класи, хората все пак трябва да намерят пътя към тричленността, и възлагам много надежди именно на здравия усет на модерния пролетариат. Видях как зад онова, което модерният пролетариат нарича свое класово съзнание, стои несъзнавано общочовешко съзнание; как класово съзнателният пролетарий всъщност пита: как да стигна до такъв световен ред, който да ми отговори с „да“ на въпроса: Достоен ли е за мен човешкият живот да бъде живян и струва ли си да се живее? – Днес още пролетарият може да отговори на този въпрос, изхождайки от стопанския ред, от правовия ред, от духовния живот, само с „не“; той иска утре да му отговори с „да“. И между това „не“ и това „да“ се намира истинското социализиране, намира се онова, чрез което действително осъзналият себе си пролетариат ще освободи и избави този пролетариат и с това ще освободи и избави всичко човешко в човека, което заслужава да бъде освободено и избавено.