СВОБОДА ЗА ДУХА, РАВЕНСТВО ЗА ПРАВОТО, БРАТСТВО ЗА СТОПАНСКИЯ ЖИВОТ

Публична беседа, Щутгарт, 18 юни 1919 г.

Напълно разбираемо е, че в тези дни на най-тежките и най-богатите на последици решения човек може да вземе думата само – смея да кажа – с известна дълбока угнетеност. Но все пак същевременно в човешката душа изплува идеята, че за Средна Европа от съвсем други дълбини трябва да бъде постигнато онова, което от векове, нещо повече, от хилядолетия е предначертано за развитието на тази Средна Европа, което лежи в дълбините и накрая трябва да има успех, колкото и значителни, тежки външни материални средства да се използват, за да бъде тази Средна Европа тласната стопански към своя край. Именно от тези дълбини се говореше неизменно в цялата тази поредица беседи, които имах честта да изнеса тук, и от тях трябва да се говори и днес, в тези тежки дни. Защото само от тези дълбини може да блесне светлина върху въпроса, който днес лежи толкова тежко на сърцата ни: Можем ли още да се надяваме?

В човешкия живот има привидно малки, привидно незначителни събития, които обаче на онзи, който се чувства поставен в този живот с всичките си човешки сили, се отпечатват много дълбоко в душата като външни симптоми на онова, което става дълбоко във вътрешността на развитието на човечеството. Такова преживяване имах, когато преди няколко месеца говорих и в Базел по същия предмет, по който сега на няколко пъти имах възможност да ви говоря. Тогава, в Базел, говорих по покана на базелските студенти за онова, което всъщност наистина лежи в основата на зова за социализиране на институциите на човечеството в настоящето. И в дискусията към мен прозвуча странното изказване, че не можело да дойде спасение по отношение на външните институции, които са станали крехки и изискват нов строеж, преди Ленин да стане владетел на света!

Е, от тези думи наистина можеше да се долови как, от една страна, през човечеството минава зовът за социализиране, как, от друга страна, в широки кръгове господстват най-несоциалните възгледи за това социализиране. Онзи, който беше направил това изказване, очевидно беше привърженик на догмите на днешния разпространен комунизъм, и аз можах само да му отвърна, че е крайно характерно за нашето настояще, че за социализирането на човечеството може да се говори по такъв несоциален начин. Защото, когато се говори от духа на онова, от което човечеството днес има нужда, трябва все пак поне да се осъзнае, че първото в социализирането е социализирането на отношенията на господство и че едно истинско социализиране все пак не може да започне с издигането на най-старата форма на монархизма над цялата Земя във формата на стопанско папство.

Дава много, много храна за размисъл това, че в нашето време тъкмо онези, които вярват, че говорят най-прогресивно за онова, което трябва да стане, често говорят за него най-неразумно. Такова безсмислено твърдение, каквото тогава прозвуча срещу мен, беше за мен само – бих казал – зов, идващ от най-широки кръгове и изречен от един отделен човек, да се познае основно какво всъщност трябва по разумен и практически начин да излезе насреща на онова, което днес звучи по света като зов за социализиране. Защото онова, което трябва да стане, навярно ще трябва, за доброто на онези, които зоват, да стане много по-различно, отколкото си го представят тези, които зоват, или всъщност не си го представят, а в смътни фрази, родени от емоциите им, външно си го рисуват пред душата.

Две неща, които просветват от по-новото развитие на човечеството, ще трябва да бъдат наблюдавани така, както изискват нещата, ако изобщо искаме да стигнем до онова, което днес се стреми да се осъществи. От най-различното, което се появява тук или там по разумен или по погрешно разбран начин, все пак винаги прозвучават две изисквания на настоящето, две изисквания, които наистина често се изказват именно по погрешно разбран начин, но до чиито основи трябва да стигнем в тяхната истинска форма, ако искаме да сме на висотата на онова, което напира към действителност в нашето настояще, подлагащо човечеството на толкова тежки изпитания. Тези два девиза на най-новото време са, първо, демокрация и второ, социализъм. Онези, които днес издигат зова за преустройство, изхождайки повече от общочовешки усещания, обличат този свой зов в думата демокрация; онези, които мислят и чувстват, изхождайки повече от действителния живот и неговите нужди, обличат на свой ред зова за преустройство в думата социализъм.

При това в по-новото време по съвсем странен начин едно нещо е като че ли изцяло изхвърлено от глашатайския зов на обществения живот. Една партия е събрала двата импулса на по-новото време, демокрацията и социализма, в своето име „социалдемокрация“ и още в името си е изпуснала онова, за което днес бих искал да докажа, че трябва преди всичко да лежи в основата на едно действително, сериозно замислено и практическо ново изграждане на нашите условия.

А именно при тези два зова е останал без внимание същинският духовен живот, духовният живот в най-обхватния смисъл, в онзи смисъл, в който той се простира не само върху онова, което човек поема като висши понятия и представи за всевъзможни научни и светогледни въпроси, за всевъзможно художествено и религиозно, а в смисъла, в който той се простира и върху познанията и прозренията както по отношение на държавния живот, така и по отношение на стопанския живот, в който той се простира не само върху теоретичните, но и върху практическите сили на човечеството.

Може да се каже, че по-новото човечество през последните векове се е развило така, че по отношение на обществения живот е имало силно доверие към институции, които е искало да оформя все по-демократично и по-демократично. И в тези стремежи после, от преживяването на съвременните стопански условия, са се вплели онези изисквания, които се стремят към социално оформяне на този стопански живот. Затова днес можем да имаме чувството: макар объркващите и хаотични условия на настоящето да затулват немалко от онова, което напира в дълбините, все пак е налице стремежът към социализиране на човешките институции в демократичен дух, към социално оформено демократично устройство на нашия обществен живот. Но странно – онова, което е изгубено, това е доверието в силите на човешкия духовен живот. Вярва се, че демокрацията може да помогне, вярва се по-нататък, че социализмът може да помогне, но не се вярва, че в самия духовен живот лежат сили, които, може би тъкмо ако бъдат схванати по правилния начин, биха могли да освободят от човешкото същество онова, което за доброто на настоящето и на близкото бъдеще трябва да бъде освободено в това човешко същество.

Ако човек се огледа малко в днешното време, когато толкова мнозина напират към социализма, прави странно откритие. Почти би могло да се каже: зовът за социализиране ставаше и става толкова по-силен и по-мощен, колкото по-антисоциални са човешките нагони, колкото по-антисоциален става човешкият душевен живот. И дори би могло да се каже така: Човекът долавя в своя антисоциален душевен живот колко малко е бил в състояние да оформи външните институции в социален смисъл, и понеже във вътрешността си е толкова антисоциален, той зове за социално оформяне на външните условия. Но който познава човешката природа, той знае, че без известно преобразуване на човешката вътрешност социалното оформяне на външните институции е нещо невъзможно. Голямата заблуда, от която човечеството в лицето на своите водещи умове отдавна е изхождало, е – засегнах това и онзи ден, – че човекът по природа притежава в готов вид някакви свойства, с които в човешкото общество може непосредствено да се разчита. Наистина винаги се вярва в обратното, но онова, което току-що казах, все пак го показва опитът на самия човешки живот.

Онова, към което в началото на деветдесетте години на миналия век се опитах да насоча вниманието в моята книга „Философия на свободата“, беше, че човекът може да стигне до своето пълно битие само ако действително развие това пълно битие в своето ставане между раждането и смъртта, ако особено онова, което душата все пак трябва да има, когато се стреми към достойно за човека съществуване – ако той първо освободи съзнанието за своята свободна човешка природа чрез развиването на силите, заложени в неговата вътрешност. Свободен човек може да стане и свободни хората могат да станат само ако бъдат възпитани за свобода или сами се възпитат. Който прозре това, той наистина ще погледне на онова, което днес се явява като зов за социализъм, по-дълбоко, отколкото обикновено се прави. Той ще попита: не е ли може би така, че ние като човек към човек не намираме пътя един към друг по социален и демократичен начин, защото нашият възпитателен живот не развива по правилния начин онова в нас, което е заложено за демокрация и социализъм? Нужни са съвсем определени вътрешни подтици на човешката природа, ако трябва да застанем в една демократична общност или ако искаме да основем социална стопанска общност. И бихме могли почти да кажем, ако с това не бихме шокирали твърде много днешни хора с една истина, която все пак е вярна: такъв, какъвто се ражда човекът – развитието на детето ясно го показва, – той отначало няма нагоните към демокрация, нито пък нагоните към социализъм; те тепърва трябва да бъдат вложени в неговата душа. Те са заложени в нея, но не излизат наяве сами. И докато нашата система на възпитание не бъде поставена върху задълбочено и съобразено с действителността познание на човешката природа, дотогава няма да доживеем времето, когато човекът сам ще може да застане в една социална или демократична общност с демократична и социална нагласа. Макар и да не съзнава това, той, воден от подсъзнателни нагонни сили, винаги ще се опитва да взриви демокрацията и социализма. А ако не се положат начала на възпитание в демократичен, както и в социален смисъл, тогава хората и занапред отново ще живеят заедно така, че от демократичното ще стане някаква тирания, от социалното – нещо антисоциално, както от социалното, към което се стремят в европейския Изток, съвсем сигурно трябваше за сравнително кратко време да стане най-антисоциалното, което точно сега вече е налице!

Затова погледът на онзи, който днес има честни намерения по отношение на развитието на човечеството, се насочва преди всичко към духовния живот, към възпитанието. И се оказва необходимо преди всичко духовният живот и неговата най-важна съставна част, възпитанието и обучението, да бъдат поставени върху истинско, съобразено с нещата познание за човека. Онова, което тук влиза в съображение, понякога наистина се взема предвид инстинктивно, но това инстинктивно вземане предвид не е достатъчно; онова, което лежи в основата, трябва да бъде проникнато от задълбочено педагогическо прозрение. Твърде малко се обръща внимание на това, че подрастващият човек показва в три последователни жизнени периода три съвсем различни състояния на развитие. Първият жизнен период завършва със смяната на зъбите, към седмата година от живота. Вторият се простира от смяната на зъбите до половата зрялост, а третият след това се простира от половата зрялост до края на второто десетилетие от човешкия живот. Че тези три жизнени периода на човека съвсем същностно се различават един от друг, че възпитанието и обучението трябва да бъдат изградени върху тази различност – това е нещо, което трябва да стане толкова ясно за човечеството, колкото природните закони, ако в човечеството трябва да светне онази част от социалните и демократичните нагони, която е необходима за ново оформяне на условията на човешкото развитие.

Който има способността вътрешно да наблюдава детето в онзи важен жизнен период, в който животът протича от раждането до смяната на зъбите, той знае, че в този съвсем несъзнаван, инстинктивен период на детството цялата дейност на детето, всеки негов начин на действие, насочен накъдето и да е, се владее от принципа на подражанието. През това време детето изцяло се стреми да говори, да прави физиономии, да движи ръцете, да постъпва така, както постъпва, говори, прави физиономии, движи ръцете неговото обкръжение. В този подражателен стремеж на детето, на който трябва да се отговори чрез наистина практическо възпитание, се крие нещо изключително значимо за човешкия живот. То се крие в това, че човешката природа опитва несъзнавано, инстинктивно онова, което в по-късния живот никога не може да осъществи съзнателно: да се съедини като отделен човек с другите хора. В подражателното действие и стремеж трябва да се оформи намирането на пътя към човешкото общество, трябва да се оформи истински човешко съжителство на хората, което се осъществява чрез връзки от човек към човек.

Да приемем, че човечеството в днешно време би могло да се реши радикално да насочи погледа си към този принцип на подражанието в първите детски години. Тогава, ако се положат грижи за това, за по-късния живот би се развило нещо, което може да бъде развито съзнателно, разсъдъчно само тогава, когато в несъзнаваната детска възраст подражанието действа правилно. Това подражание не винаги го виждаме в правилната форма. Идват при нас родители и казват: Детето ми, о, толкова се тревожа, детето ми извърши кражба, взе пари от чекмеджето! Питаме: На колко години е детето? – Пет години. – Тогава трябва да кажем: Ако иначе всички възпитателни условия са в ред, няма нужда от особена тревога заради тази работа, защото детето е подражател, то прави онова, което се прави в неговото обкръжение. То е видяло как всеки ден майката толкова и толкова пъти взема пари от чекмеджето, и подражава на това. В тази детска възраст думите, които изразяват нравствени заповеди, още нямат влияние върху детското развитие, а само онова, което самите ние правим в обкръжението на детето.

Ако обърнем внимание на това, тогава при съответно устроено възпитание полагаме основата за това – ако човекът е бил възпитан по правилния начин, с насоченост към естествената страст към подражание – в съзнателната възраст в него да разцъфти онова, което може да се нарече правилното уважение, правилната оценка на другия човек, стремежът да уважаваме другия човек така, както той заслужава да бъде уважаван, просто защото носи човешки лик. И това е първото условие за правилното оформяне на една демокрация! Демокрациите могат да възникнат по правилния начин на правната почва само като хората в демократичните парламенти оформят в закони онова, което живее като отношение от човек към човек, между равни. Това ще стане, когато тези хора имат в себе си такива жизнени подтици, които се стремят към уважение към човека и които могат да станат техни само ако в детството са били възпитани по правилния начин според принципа на подражанието.

И ако сега погледнем към стопанския живот: новото време изисква преобразуване на този стопански живот в смисъл, че вече да не е решаваща печалбата, вече да не са решаващи доходът от капитал и доходът от заплата, а потреблението, отчитането на човешките потребности да бъде уредено върху основата на свободни асоциации, кооперации, сдружения, които ще трябва да изхождат от потребностите на човешкия стопански живот, от потребностите, които винаги са живо налице и според които тепърва трябва да се уреди обменът, производството. Онова, което днес е поставено върху сляпото предлагане и сляпото търсене на пазара, ще трябва да бъде поставено върху прозрение в човешките взаимовръзки, върху прозрение в човешките потребителски нужди. Практическият опит, който все пак трябва да може да отчита човешките потребности, може да се развие само ако хората в детството си са били възпитани според принципа на подражанието, ако са се научили несъзнавано да се приспособяват към хората. Ако за обществения правен живот на държавата те са развили уважението към човешкия живот, тогава в областта на стопанския живот могат да развият разбиране за човешките потребности.

Днес трябва да се изисква в областта на стопанския живот заводските съвети да създадат коалиции, да кажем например кооперации. Тези заводски съвети ще бъдат в трудно положение, когато в бъдеще трябва, водени от прозрението в производството и потреблението, да се грижат за онова, което днес е предоставено на случайността на предлагането и търсенето. Но никакви заводски съвети, никакви съвети от какъвто и да било вид в областта на стопанския живот никога няма да бъдат благотворни, ако възпитанието на човека не бъде уредено така, че талантите за тези съвети, тоест за приспособяването към хората, защото то се изразява и в разбирането на човешките потребности, ако развитието на тези съвети не бъде подготвено чрез правилното възпитание в нежната детска възраст според принципа на подражанието. Вторият жизнен период на подрастващия човек трае от смяната на зъбите, която означава много по-голяма намеса в целия организъм, отколкото днешните антропология и физиология все още подозират, защото изхождат от външни неща, до половата зрялост. Това е възрастта, в която човешката природа е склонна към онова доверие на подрастващия човек към възрастния човек, което се изразява в чувството за авторитет. Днес, когато всъщност по абстрактен начин се иска онова, което важи за една област на живота, да се разпростре и върху други области на живота, днес и за тази детска възраст не се говори на драго сърце за необходимостта от авторитет. Но ако в тази възраст при възпитанието се пренебрегне насочването на това възпитание към здраво чувство за авторитет, в което несъзнавано се развиват вътрешни душевни нагони, необходими за по-късно, тогава в съзнателния и разсъдъчния живот не би могло да излезе наяве онова друго, което единствено и само може да направи човека социално същество, както и демократично същество. В първите години от живота човекът се ориентира, така да се каже, по другите хора чрез подражание. През втората възраст, от смяната на зъбите до половата зрялост, той иска да се приспособи още повече към вътрешното у другия човек. Тогава той иска да се научи да разбира другия човек, иска да се научи да вярва в онова, което другият му предава. Тогава той иска да преживее в самия себе си като свое преживяване онова, което другият му изразява като преживяване, тогава иска да погледне към един човек, който вече умее онова, което в него се стреми към съществуване. Тогава единият човек иска инстинктивно, по социален начин да се нагоди към другия човек. Когато после човекът стане възрастен, когато у него настъпи пълното съзнание, тогава отново ще се появи разцветът на онова, което в детската възраст е било преживяно въз основа на авторитета.

Така човек не може по правилния социален начин да се вживее в човешката общност на демокрацията, ако първо не е намерил онова приспособяване към вътрешното в човека, което се изживява в детското чувство за авторитет. Днес никой няма да стане способен да стои по правилния начин на почвата на правната демокрация, ако между смяната на зъбите си и половата зрялост не се е научил да поглежда нагоре към другия човек, който е по-напред от него. Защото само тогава, когато се е научил на това, в него ще израсне истинското, здраво чувство: Всички ние като хора сме равни помежду си, трябва като хора да живеем един с друг така, че равенството между хората да стане правна действителност. – В крайна сметка в един правен, в един държавен парламент на почвата на демокрацията никога няма да се създадат каквито и да било закони, които са демократични в истинския смисъл, тоест установяват онова, което прави всички хора равни, ако онези хора, които правят такива закони, не издигат със сила от своята вътрешност онова, което е станало в душата, когато тя в младостта е имала толкова благотворното чувство на поглеждане нагоре към друг човек като към свой авторитет. Човек никога няма да се научи в по-късния разсъдъчен, съзнателен живот да признава другия човек за наистина равен, ако първо не е почувствал човешката стойност в това поглеждане нагоре към другия човек. Това, че ще цари равенство, че демокрацията ще стане възможна, зависи от това да се научим да възпитаваме човешката природа според нейната вътрешна същност. Защото само от чувството за авторитет на детето, което се изживява по време на училищните години в най-различни форми, може да разцъфти в по-късния живот правилното чувство за правото, отнасящо се до равенството на хората.

Ако в стопанския живот, на почвата на стопанския живот действително – което все пак загатна и призивът за социализиране – на мястото на онова раздаване на благата, което в настоящето изцяло се владее от печалбата от капитала и печалбата от заплатата, ако на това място трябва да застане онова разпределение на благата, което се ръководи разумно, ако щете, от „система на съветите“, тогава силата, която причинява това справедливо разпределение на благата, трябва да разцъфти – както чувството за равенство в демокрацията – от онова привличане между човек и човек, което в детството може да израсне само от чувството за авторитет. Ако към заводските съвети, съветите по обмена, които ще имат работа с онова разпределение на благата, което днес се владее от потребностите на капитала и заплатата, ако към тях учредим такива съвети, които искат да осъществяват разпределението на благата по справедлив начин, тогава онези, които извършват такова разпределение на благата, трябва вътрешно да бъдат проникнати от онова разбиране за най-вътрешната човешка природа, което може да дойде само от здравото чувство за авторитет през училищните години на детето. Занапред никога вече не бива да се забравя онова, което трябва да бъде човешко-душевната основа на целия демократичен и на целия социален живот.

Третата възраст, в която повечето от нашите млади хора вярват, че вече са цялостни хора – нали в тази възраст те вече дори пишат фейлетони, – е онази, която трае от половата зрялост до около края на второто десетилетие от живота и навлиза в двадесетте години. Тогава се ражда не само половата любов, тогава и онова, което по-рано е било налице като чувство за авторитет, се преобразува в онова, което сега е действително дейна, сама себе си чувстваща обща любов към хората. Тогава чрез преобразуване от приспособяването чрез подражание и приспособяването чрез авторитет в човешката душа се спуска онова, което всъщност действително ни дава социални нагони, което ни прави способни да застанем като човек до хората братски и с любов. Половото любовно отношение е само частен случай на онова, което в тази възраст се появява като обща любов към хората. На всички хора, без значение дали са физически работници, или умствени работници, трябва и през цялата тази възраст, наред с подготовката за практическата професия в живота, да бъде дадена възможността да възприемат такива представи, такива понятия за света и живота, с други думи, такъв светоглед, да възприемат такива познания за природния и духовния живот, за да настъпи разбиране за всичко, което живее, преди всичко любов, братство към другите хора. Това, че и днес все още не сме стигнали дотам да дадем на чирака, който трябва да поеме към практическия живот, и възможността да получи общо светогледно образование, което не го затваря в една класа, противопоставена на привилегированите класи, а го поставя като човек наравно с хората – ето това е онова, което в наше време все още поражда антисоциалните нагони.

И онова, което в тази възраст при правилното възпитаване и обучаване на общата любов към хората и братството разцъфтява за почвата на правото, за почвата на демокрацията, е онова, което може да се нарече истинската, дейна отдаденост на човешкото благо и човешкото битие. Защото и демокрацията ще може да се развие само като наред с чувството за равенство на всички хора развива и онова, което може да се характеризира по следния начин. Гледаме на всеки човек като на нещо, на което трябва да се отдадем, на което искаме да служим. А на почвата на стопанския живот ще бъде необходимо – казвам това още веднъж, – ако случайността на предлагането и търсенето, която се основава върху дохода от капитал и заплата и върху пазара, трябва да бъде заменена от разумни човешки кооперативни и коалиционни институции, тогава ще бъде необходимо на тази почва на стопанския живот съветите – нека ги наречем така, – които се появяват там, да следят дали някой артикул тук или там според общите човешки отношения в стопанската област е твърде скъп, или твърде евтин. Тогава тези съвети ще трябва да се обърнат към хората, които произвеждат някой артикул твърде евтино, и да им кажат чрез своя съвет (нали те трябва да бъдат съвети, които действат не чрез тирания и насилие, а чрез съвет): това предприятие е ненужно, затова то трябва да бъде спряно. Трябва да се обърнете към друго предприятие, така че в една затворена стопанска област винаги да се произвежда само толкова, че никой артикул да не е твърде скъп или твърде евтин! Така ще могат да са налице правилните взаимни ценови съотношения.

Важна особеност в устройството на стопанския живот на бъдещето ще бъде това, че към хората, към тяхното прозрение и към тяхното разбиране ще може да се подхожда така, че чрез собствените им вътрешни импулси, които могат да бъдат събудени, те да бъдат отклонявани от производството, насочено само към печалба, и насочвани към такова производство, което служи на необходимото потребление, на необходимата потребност на общността. Но онова, което е необходимо, за да се дава тук правилно съвет, за да се поставят хората по разумен начин в стопанския живот така, че взаимните ценови съотношения да възникват благодарение на това, че не е възможен нито излишък на труд от едната страна, нито недостиг на труд от другата страна, онова, което е необходимо за това, може да покълне у онези, които трябва да дават съвет в стопанския живот, само ако хората в младостта си са възпитали в себе си чувството за човешко братство, за любов към хората. Защото, ако новото изграждане на нашето човешко развитие трябва да бъде основано не върху външни институции, които биха били безполезни, а върху вътрешната човешка общност, и ако хората трябва да се подчинят на тези нови институции, тогава в бъдеще от онези, които им дават съвет – а го дават от демократично човеколюбие, – ще трябва да се долавя: Тук има братство! Тук животът се урежда така, че не просто отделният човек да печели чрез капитала или чрез заплатата, а хората да работят, за да може всеки да получи такова задоволяване на потребностите, което е подходящо за неговия живот и неговия труд.

Това показва как онова, което всъщност, бих казал, е „паднало в процепа“, докато се издигаха призивите за демокрация и социализъм, как именно с духовния живот трябва да се захванем в особена степен. Само когато младежкото сърце премине през подражание, авторитет и любов, човекът става цялостен човек, така че онова, което се намира в неговата душа, може да се изживее демократично и социално в човешката общност. Но единствено по този начин хората стигат до онова, което завчера нарекох истинската човешка свобода, която се възпитава чрез преминаването през подражание, чувство за авторитет и любов. Затова не може да се каже: просто изискваме свобода, а трябва да си признаем: нашето възпитателно дело трябва да бъде проникнато от онези сили, които поставят човека като свободен човек в демокрацията и в социалния стопански живот. Това, че в рамките на европейското културно човечество и неговия американски придатък сме пропуснали този принцип – да възпитаваме човека като свободен човек от познание на нещата, – всъщност ни докара днешното състояние. Човекът не е изпълнен с душевно съдържание, той гледа само към външната действителност. Той не иска в живота да представлява само онова, което е станал чрез своето душевно съдържание, той иска да представлява онова, като което държавата го назначава на определено място. Той иска да представлява онова, което му дава възможност да печели капиталистически или чрез заплата. Поради това се плъзнахме в нещо, на което наистина се обръща твърде малко внимание, но което доведе до най-лошите препятствия пред нашата човешка култура, която толкова се нуждае от напредък: плъзнахме се в един живот, който всъщност поради нежизненото развитие на духовния живот е загубил живата идея, живия вътрешен идеен импулс. Свлякохме се в света на фразата. Нашият духовен живот стана фразьорски, под фразата се развива нашият обществен живот. Тази фраза, която е празна откъм идеи, ни отделя от действителността.

И в областта, в която трябва да се развива демокрацията, се свлякохме в нещо друго. Вместо все повече да ставаме способни – това не трябва да бъде историческа критика, а само посочване на факти – да придобием за демокрацията онова, което единствено може да доведе до демократични закони: уважение към човека, вяра на човека в хората като равни и отдаденост на човека, – вместо това развихме послушание към законите и стремежа да се направим годни за някаква държавна служба. По-важно във възрастта, в която трябваше да се развива общата любов към хората, от половата зрялост до двадесетте години, по-важно от това развитие на душевен фонд, който живее изцяло в атмосферата на общата любов към хората, стана онова, което може да се нарече системата на удостоверенията за правоспособност. Вместо човекът да бъде направен цялостен човек, той трябва да стане някакъв чиновник в някаква държава, трябва да стане онзи, който може да се прехранва капиталистически или чрез заплата по съответния начин, както в една чиста кооперация за печалба. Послушание към законите и външно вписване в реда – това стана дял на човека поради това, че духовният живот беше погълнат от държавата, че държавата стана двигателят на духовния живот.

Ако искаме вътрешно да обхванем онова, което може да доведе до действително демократично равенство на всички хора в една действителна правова държава, тогава е необходимо да вникнем във вътрешната природа и същност на човека. Този стремеж – духовният живот, особено възпитателното и училищното дело, отново да бъде поставен само върху човека и да не се оставя да бъде оформен така, че държавата да му налага външен печат, – това би трябвало в настоящето да бъде стремежът на най-широки кръгове, които имат интерес към действителния напредък на нашата култура и въодушевление за него. Затова „Съюзът за тричленност на социалния организъм“ си постави задачата да призове хората, които имат такъв интерес, да се съберат в един Културен съвет, или както искаме да го наречем, за да може от него да израсне освобождаването на нашия духовен живот, особено на нашето възпитателно и училищно дело, да може да израсне раздържавяването и разстопанствяването на училищното и възпитателното дело. Разбираемо е впрочем, че онези, които като преподаващи или възпитаващи личности стоят вътре в този духовен живот, изпитват известен страх, ако държавата вече не им изплаща заплатата. Какво да правят тогава? Е, това е част от онзи опит, който, за съжаление, в настоящето се придобива толкова често – опита, че хората от време на време наистина прозират: необходимо е да настъпи преустройство на нашите социални отношения, – но че не могат да се издигнат дотам действително да искат онова, което би могло да доведе до такова преустройство. Когато в последно време човек е говорил много с хора за необходимото преустройство, също и с онези, които като цяло са напълно убедени, че такова преустройство трябва да дойде, те го питат: Добре, но ти все пак трябва да кажеш по определен начин какво ще стане в бъдеще с отделния човек, какво с отделната професия! – Пощенските чиновници питат, когато става дума за социализиране: Как се социализира пощенският чиновник, какво ще бъде неговото положение? – В основата на тези приказки лежи нещо крайно особено. Хората не се вглеждат в сегашния живот, те и днес все още имат илюзии за трайността на сегашните отношения, не искат да се издигнат до представи за едно действително преустройство, и тогава питат човека: Добре, кажи ми, как ще изглежда в новия ред онова, с което съм свикнал като със старото?

В такъв въпрос всъщност се крие ни повече, ни по-малко искането: Как да революционизираме света така, че всичко да остане постарому? И ако не се даде отговор на въпроса: Как ще изглежда старото в новия ред? – тогава хората казват: Това, което казваш, ми е съвсем неразбираемо! – Приблизително същото е и когато онези, които са заети във възпитателното и учебното дело, са силно загрижени как ще се оформи тяхното стопанско положение. Доколкото тези хора стоят в духовния живот като преподаващи или възпитаващи, духовният живот ще трябва да бъде уреден отвътре, независимо от държавния и стопанския живот, според чисто педагогическо-дидактически гледни точки и вътрешни духовни идеи; иначе те – понеже нали трябва и да живеят – са една стопанска кооперация в стопанския организъм в рамките на тричленния социален организъм. И точно така, както едно предприятие от фабрични работници от само себе си знае, че от стопанския живот ще получи онова, от което се нуждае, за да задоволи своите потребности, така и съветите на стопанския живот ще трябва да се погрижат по правилния начин да съществува стопанско отношение между стопанското тяло, което е самостоятелно в тричленния социален организъм, и другото стопанско тяло, което трябва да се грижи за духовния живот. А онова, което остава по средата като третия член на социалния организъм, правовата държава, тя ще трябва да се погрижи онова, което се сключва в свободния стопански договор между стопанското тяло и духовното тяло, наистина да бъде изпълнено. Който действително иска вътрешно да разбере и има смелостта да разбере, че духовният живот трябва да стане свободен, че онова, което е духовно в него, трябва да бъде поставено върху собствената основа на духа, той ще може да подтикне себе си и към разбирането как ще се оформя в бъдеще стопанската страна на тази духовна част на тричленния социален организъм.

Така се вижда, че в духовния живот непременно трябва да цари свобода. Защото тази свобода в духовния живот е всъщност основата за равенството на правния живот и тя е също и основата за братството на стопанския живот. Тази основа трябва да бъде взета предвид преди всичко, когато става дума за социализиране. Иначе, иначе може би наистина ще могат да се създадат външни институции от всякакъв вид, но когато тези външни институции отидат малко по-нататък, ще се стигне дотам, докъдето например се стигна в Русия при ленинизма, където има равно право за всички – във фразата! Където обаче днес вече са стигнали дотам, че единият работник получава шест пъти по-високо заплащане от другия и където някои умствени работници вече получават до 200 000 рубли, и където вече много силно се клони към стария капитализъм.

Ако искаме да социализираме, тогава ни е необходимо да вникнем в действителните жизнени условия на здравия социален организъм, а не просто да крещим по света партийни фрази и марксистки папски догми като единствено практичното. Братството и истинският социализъм ще могат да се изживеят само ако върху основата на едно действително социално възпитание на хората могат да се появят такива хора, които да поставят на мястото на антисоциалните нагони социалните нагони, защото външните институции няма да направят социализъм. Именно в областта на стопанския живот много скоро ще се покаже, че никакви външни институции не могат да създадат социализъм, ако хората, които стоят вътре в този стопански живот, не умеят да подредят според разума и братството онова, което досега на тази почва е било уреждано според абстрактните принципи на печалбата от капитал и заплата, на предлагането и търсенето. Защото на фона на обърканите идеи, че производствените отношения сами по себе си се развиват така, че хората да могат да живеят социално в тях, на фона на тези объркани идеи днес вече достатъчно ясно се откроява, че социалният живот трябва да бъде създаден от самия човек, от социалния човек. Сдружения от социално взаимодействащи хора ще бъдат онези, които ще създадат онова, което в моята книга „Основните точки на социалния въпрос в жизнените необходимости на настоящето и бъдещето“ обрисувах като смяна на капитала.

Когато видим как е действал капиталът, тогава трябва преди всичко да ни е ясно, че този капитал откъсна човека от действителния обективен интерес към производството. Вместо да се отдаваме на онова, което създаваме, да го създаваме така, че да му предаваме нагласата: Така, както те правя, ти служиш на другите хора, на моите ближни, на които гледам братски, – вместо да предаваме това на човешките изделия, днес се гледа към онова, което може да се впише в главната книга като продажна цена на изделието. В това откъсване на човека от интереса към човешкото дело се крие същинската вреда от капиталовото и наемното отношение. Само поради това се стигна и дотам, че капиталът започна да се смята за нещо, което може изцяло да се откъсне от действителното сътрудничество, от непосредствено дейното сътрудничество в рамките на човешката общност, на човешките дела, и че капиталът е нещо, което се умножава от само себе си, което се умножава и у онзи, който не го е придобил сам чрез своя труд.

Вредата от радикалната капиталова система може да се изрази по съвсем прост начин. По право всеки капитал всъщност възниква благодарение на това, че някакъв духовен труд произвежда нещо, което служи на ближните, служи като производство на блага. Но на мястото на тази връзка на духовните сили на човека с капитала е застанало нещо друго, застанала е личната частна собственост върху земята, личната частна собственост върху средствата за производство. В една действителна правова държава никога не може да съществува право върху земята като частна собственост. Разпределянето на земята трябва да става в демокрацията, а оползотворяването на капитала – така, както съм го изложил в моята книга „Основните точки на социалния въпрос“ – може да се извършва в правилния смисъл само тогава, когато готовото средство за производство вече не е продаваемо, а е свободно благо. Тогава онова, което днес е дадено на капитала, ще бъде отново върнато на духовния труд.

Ето към това трябва да се стремим, но към него можем да се стремим само ако умеем да възпитаваме хората и по такъв начин, че те да умеят със свободен дух сами да се поставят пред своите ближни, да застават в човешката общност с равно право, без да искат привилегии, и за стопанския живот, който трябва да се ръководи само от производството и потреблението, да създават организации, които се разчленяват на свободни асоциации, сдружения, кооперации, изградени върху принципа на истинско братство, с разбиране за потребностите на потреблението на хората. Който иска капиталът му да носи лихва, без да е свързан с някакъв духовен труд, той може да е получил този подлежащ на олихвяване капитал само по наследство или по друг начин от човек, който чрез своя духовен труд е бил свързан с капитала. Но връзката между капитала и човека е оправдана само дотогава, докато способностите, духовният труд на човека оправдават връзката със средствата за производство, които всъщност са капиталът. От социална гледна точка притежанието на капитал от някого, който сам не произвежда, е същото, както ако някой би искал да му се плаща за кораб, който е потънал в океана. Един кораб, който е потънал в океана, вече не може да донесе на хората каквото и да било. Той е изчезнал и на негово място трябва да застане друг кораб. Който получава лихва от капитал, без да работи, той е като човек, който би искал да му се заплати за онова, което произлиза от един потънал кораб. С изчезването на човешките способности и със смъртта на човека връзката между него и средствата за производство, тоест капитала, трябва да може да се прекрати.

Това са неща, които днес все още са толкова малко ясни на хората само защото противоречат на сегашните обичаи и на сегашните институции. Неразбирането произтича само от привикването към старите отношения, а не от това, че самото нещо не би могло да се разбере.

Може да се каже: Ти твърдиш, че нещата, които изказваш, са практични, докато те всъщност са идеалистични! Е, който днес не прозира, че идеалистичното трябва да стане практично и че тъкмо затова сме стигнали до днешните състояния, защото винаги сме вярвали само, че практичното се състои в рутината на съжителството с външните институции, който не прозира, че тази вяра е била измамна и че идеите днес са практичното, той не може действително да участва в онова, което е необходимо за новото изграждане на развитието на нашето човечество. Живеем във време, когато идеализмът – ако искаме така да наречем онова, което тук се излага въз основа на житейската практика – е най-практичното.

Завчера посочих голямата разлика, която съществува в човешкото душевно състояние на Ориента и на Окцидента. Ние тук, в Средна Европа, сме поставени между това душевно състояние на Ориента и онова на Окцидента. Ако осъзнаем, че като народ на средата имаме задачата, изхождайки от германската народностна същност, чрез равномерно, чрез самостоятелно изграждане на духовния живот, на правния, държавния или политическия живот и на стопанския живот да постигнем и изравняването между Ориента и Окцидента, тогава ще застанем на онази почва, от която трябва да произлезе за нас нещо сигурно за бъдещето, дори когато днес хората от всички страни искат да ни измъкнат почвата изпод краката. Те могат да направят това до известна степен, защото ние като народ на Средна Европа в продължение на десетилетия пропуснахме да застанем на почвата, от която извира нашата същинска сила като средноевропейски народ. Но не бива да се забравят връзките с онези сили на нашата народност, от които са разцъфтели великите идеалистични и същевременно най-велики постижения на човечеството – на Лесинг, Хердер, Гьоте, Шилер и така нататък. Не бива да се забравят онези средноевропейски импулси, от които в друго сурово време Йохан Готлиб Фихте вля огън в сърцата на средноевропейските народи. Това, което всъщност лежи в основата на този факт, другите народи го предчувстват. Но ние не бива само да го предчувстваме, трябва да го познаем. Трябва да си кажем: ако другите ни мразят, ако другите се конкурират с нас и искат да ни унищожат чрез нещо, то това е онова, което сме развили през последните десетилетия не като наша най-собствена същност, а като онова, което прекалено много прилича на другите, което сме копирали от тях като негермански индустриализъм. Ако тогава познаем къде са истинските корени на нашата сила, тогава за нас още има надежда! Ние, германците, не бива да заставаме на почвата, на която чисто външният капиталистически живот на последните десетилетия ни е поставил в конкурентна борба с другите. Трябва да застанем на една духовна почва. Трябва да разберем, че онзи патриотизъм, който се състоеше в това да се отдаваш само на надеждата, че Германия, побеждавайки, ще донесе на предприемачеството още повече капитал, че онзи патриотизъм, който сега се заменя с другия: Да преминем към другите, нека сега бъдем патриоти там, защото оттам капиталът може да носи лихва – трябва да разберем, че този патриотизъм не е германски патриотизъм!

Трябва да можем да застанем на тази почва. Трябва да можем да разберем себе си като народа, който е поставен между Ориента и Окцидента за ново изграждане от свободата за духа, от равенството за правото, от братството за стопанството. Там, на Изток, някога е изгряла най-силната духовна светлина, на Запад се произвежда горивото за този духовен живот. Духовната светлина на Изтока догаря, изпаднала е в нирвана. Горивото на Запада няма да може да свети, ако само се постави в тъмнината на капиталовото и наемното отношение между хората. Ние в Средна Европа трябва да черпим надеждата си единствено и само от това, че чрез светлината на Изтока ще събудим горивото на Запада, така че то да стане огън, който може да разпали човечеството.

Това е нашата идеалистична, но в най-висока степен практическа задача. Това е онова, за което най-много бихме искали да мислим в тези дни, които така ужасно стягат сърцата и душите, когато горивото на Запада иска да ни отнеме и малкото, което още имаме, когато искат да ни тласнат в материална нужда и в материална мизерия. Мнозина днес още не го разбират, но е така. Тези дни го възвестяват гръмко: става дума за битие или небитие! И онова, което трябва да извира от това познание, че става дума за битие или небитие, е, че сме призвани да запалим горивото на Запада чрез светлината на Изтока. Днес, притиснати в най-горчивата нужда, можем да си спомним едни думи на Фихте, които също са били изречени в сурово време, когато той, говорейки от германци изобщо към германци изобщо, е казал: Ако не познаете сами себе си, ако не намерите себе си в самите себе си, светът губи онова, което може да има само чрез вас! – Въпреки всичко потискащо, ако имаме доверие в духа, въпреки цялата нужда и цялата мизерия, които ни очакват, все пак можем да вдигнем глава към онези, които искат да ни унищожат, и да им извикаме: Ако ни унищожите, тогава унищожавате нещо, от което се нуждаете, което не можете да получите отникъде другаде освен от тази Средна Европа, която сега искате да стъпчете в праха. Вие сте се научили да викате „Свобода, равенство, братство“, ние обаче искаме да дадем съдържание на онова, което в тези три думи отдавна се е превърнало в празна фраза, да му дадем съдържание от главата, като казваме изцяло, а не наполовина: Свобода за духа! Искаме да му дадем съдържание от сърцето, като казваме изцяло, а не наполовина: Равенство за правото! И искаме да му дадем съдържание от целия, от пълния човек, като разбираме човека духовно и телесно, като изричаме не наполовина, а изцяло: Братство за стопанството! Братство за цялото човешко съвместно живеене!