Заключително слово след дискусията

В последвалата оживена дискусия беше възразено, че пролетарските деца са развалени от лошия пример и не са годни да образуват „нови хора“. – По-добре било авторитетът да се замени с водачество и следване, към които се стремят училищните общини. – Възпитанието все пак се определяло от личността на учителя, без значение в какъв политически контекст ставало това. – Само ново обучение на учителите трябвало да възпита у учителя самостоятелност, днес той се нуждаел от авторитета на държавата. – Държавата осигурила авторитет на учителя и иначе не му пречела, без нея не можело.

Д-Р ЩАЙНЕР: Най-напред ви моля да ми позволите да се спра на отделните въпроси, които бяха поставени. Най-напред въпросът на председателя относно пролетарските деца.

Ако съм казал, или ако от думите ми е било доловено, че съм определил пролетария като „типа на новия човек“, моля ви да не разбирате това така, сякаш с „новия човек“ се има предвид нещо като ангел. Заблуда, на която много често се поддаваме, е, че когато се говори за новото, особено в по-нататъшното развитие на човечеството, смятаме, че новото е винаги и по-доброто. Това е въздействие на една кардинална заблуда на шаблонните партии. При тях новото винаги беше по-доброто. В този смисъл не съм искал да определя пролетария като „типа на по-добрия човек“, а само да кажа, че той е типът на онзи човек, който се е оформил в по-ново време, през последните три-четири столетия, особено през деветнадесети век. Когато след това казах, че буржоазното дете се разваля от родителите си, казах също, че и пролетарското дете се разваля – моля да си спомните добре, че добавих това подчинено изречение, – но то не се разваля от родителите, които нямат време за това. Нещата стоят така: днес пролетарското дете в повечето случаи е по-голям немирник от буржоазното дете. С това можем напълно да се съгласим. И онова, което уважаемият председател, който е учител на пролетарски деца, може да преживее там, може би си го представям също толкова ужасно, колкото той го преживява. Бих могъл да смятам, че следователно тъкмо поради това, че пролетарият е типът на новия човек, пролетарското дете безусловно е по-големият немирник. Но то е такова по друг начин. То е такова не поради това, че подражава на родителите, които принадлежат към определено съсловие, и следователно подражава на класовите качества, а защото – това е радикален израз – възпитано на улицата и оставено само, подражава на всевъзможни неща. То като цяло е в по-лошо положение. То е израснало от човечеството, на което днес просто не може да се подражава в нищо особено добро. То е израснало повече от човечеството като цяло, така че в това отношение и то стои в живота така, както пролетарият по-късно стои в живота. То е израснало повече от самия живот. Буржоазното дете, напротив, е поставено повече в една определена оранжерия. Това е разликата. Няма съмнение, че пролетарското дете подражава на какво ли не и идва в училище с резултата от това подражание, с неща, които далеч не са желателни. Но за мен беше важно да покажа как по отношение на пролетарското дете възникват нови задачи, първо, поради това, че то не идва от родителите с напълно определени специфични класови особености, и после не се пуска в живота така, че да му помагат баща, майка, брат, сестра, чичо, лели и други, които го протежират, а му се налага да се опре само на онова, което е било възпитано в неговата душа, в целия човек. Често се повтарят думите на един човек, който не се е проявил особено добре на своя пост, думите „Свободен път за най-способния“. Но сега нещата просто са се превърнали във фраза. Защото лесно може да се каже „Свободен път за най-способния“, когато с това се има предвид само собственият племенник или братовчедът. И така, това са неща, които трябва да се приемат по същество, а не по думите. Просто живеем толкова силно във фразата, защото толкова малко можем да приемаме нещата по същество. Моля това да се има предвид. И така, толкова за подражанието.

Колкото до онова, което важи за авторитета, тук, разбира се, е естествено, че пролетарските деца при определени обстоятелства носят със себе си малко от чувството за авторитет. Но тук преди всичко трябва да се стремим, чрез изграждането на педагогическите сили, това чувство за авторитет действително да се развие тъкмо у пролетарските деца.

После беше казано, че не било важно дали личността се грижи за развитието на мисленето, чувстването и волята вътре в държавата, или извън нея. Въпреки че въпросът беше повдигнат два пъти, не можах истински да го разбера. Важното е на личността да не ѝ се отнемат силите, като бъде натикана в държавните наредби. Трябва просто да се вземе предвид какво означава, когато през главата минава не онова, което идва от самата свободна личност на учителя, а онова, което тепърва бива вкарано в това, което той трябва да преподава, чрез наредбите, чрез учебните планове и чрез целите, които държавата поставя; когато трябва да се образоват не хора, които да станат цялостни човеци, а хора, които после на това или онова място в държавата трябва да служат по правилния начин на разпорежданията на тази държава.

После – това винаги се пита, когато се обсъжда този въпрос – беше възразено, че интересът към образованието и потребността от образование в днешно време не били твърде големи, че повечето родители биха били доволни, ако не им се налагаше да пращат децата на училище. – Беше казано дори: никой вече не би пращал децата на училище. – Но онова, което казах, изобщо не засягаше този външен въпрос дали децата се пращат на училище, или не. В моята книга „Основните точки на социалния въпрос“ говоря за правото на възпитание, което детето има и за което дори в бъдещата държавна уредба бъдещият стопански живот ще трябва да дава съответна вноска за възпитание. И така, не говоря за това, че онези родители, които не искат да пращат децата на училище, а предпочитат да ги пращат на полето, усещат „задължителното училищно обучение“ като тягостно, а говоря за това, че в здравия социален организъм детето има право на възпитание. Би могло да се каже: ако то има това право, държавата – защо днес уж държавата е била нападана, както каза един оратор, това не зная – ще продължава да съществува като правна институция, – но днес трябваше да говоря само за духовната институция. И тук би могло да се възрази: ако се предяви това право на детето на възпитание, тогава родителите ще трябва да пращат децата на училище, тогава, ако щете, може да се остави и задължителното училищно обучение. Но това няма нищо общо с поставянето на духовния живот на собствени крака, няма нищо общо с онова, което се прави в училищата, с управлението на училищното дело. Неотдавна отговорих на въпроса по следния начин: ако няма задължително училищно обучение, ако съществува правото на възпитание, може дори да се отправи заплаха, че на онези родители, които не искат да пращат децата си на училище, ще се назначи настойник по възпитанието на детето, който да защитава пред родителите правото на детето на възпитание; тогава те хубавичко ще пращат децата на училище. Защото всички тези странични въпроси могат да получат отговор, стига само да имаме добрата воля действително да разберем главния въпрос: колко много неща зависят от това духовният живот да бъде по свободен начин поставен на собствени крака.

После беше посочено раздвоението, което съществува, когато по-късно държавата или по някакъв начин животът няма да търпи онова, което учителят като авторитет е насадил в децата. Но тъкмо от познанието на това раздвоение произтича искането училищното дело да се отдели от държавното дело. Тъкмо за да стане невъзможно някоя държава по-късно да не търпи онова, което в училището чрез авторитет е вложено в душата на детето, затова именно училищното и възпитателното дело трябва да бъде поставено на собствена почва. Ако при положение че държавата не е същевременно авторитетът за учителя, човек по-късно в живота бъде принуден да прави нещо друго, той няма да си спомня за своя учител така, че учителят вече да няма стойност за него, щом държавата казва нещо друго, а ще си спомня така, че ще усеща като тежка съдба това, че не може да изпълни онова, което учителят като авторитет е насадил в душата му. Ако размислите върху това в подробности, ще видите, че това раздвоение вече е разрешено много сполучливо. Но тъкмо защото това раздвоение дълго е тежало на душата, затова от наблюдението на живота беше издигнато искането за осамостояване на духовния живот и особено на училищното и възпитателното дело. Всички подобни неща – а има много подобни неща като раздвоението, което тук беше посочено много сполучливо, – те са възможни тъкмо само тогава, когато училищното дело се постави в онова, което стои на демократична основа, когато се постави в правния живот на държавата.

Онова, което госпожа Б. каза за авторитета, прозвуча по моето усещане толкова абстрактно и теоретизиращо, че не вярвам такива неща да могат да имат действително значение за живота, за практическия живот. Никой не би могъл да долови от онова, което казах, че предполагам, че детето може да си състави „преценка“ за това, че учителят е авторитет. Това са неща, които в атмосферата на живота се получават съвсем от само себе си.

Що се отнася до въпроса за учителите, от най-различни предпоставки ще следва, че в бъдеще ще става дума за това да се извършва селекция, подбор за учителското съсловие и до учителското съсловие да не се допуска само чрез изпити, чрез определена сума от знания. Знанията при определени обстоятелства могат по-късно да се усвоят за няколко часа, могат да се наваксат от различните наръчници. Важна е цялата личност, най-съкровената дарба на учителя. Разбира се, нямам предвид, че ако по-рано човек не е бил навътре в тези знания, може по-късно лесно да ги усвои за няколко часа. Имам предвид по-скоро, че когато тъкмо са му нужни – разбира се, той трябва да е бил навътре в тях по-рано, – тогава може по-късно, там, където е нужно, и лесно отново да ги усвои. Важното е да се създаде известна гаранция за онова, което трябва да предопределя учителя за учител, гаранция за това, че той с цялата си личност стои така вътре в културата на човечеството, че от него може да премине върху ученика нещо, което после да може да действа авторитетно. Това са неща, които трябва да се разгледат много по-дълбоко и по-основно, отколкото днес често се опитват, вместо да се изтъкват такива абстрактни неща като „водачество“ и „следване“ или като „училищната общност“. – Моля да се има предвид също, че говорих за „училищни общини“. – Важното е нещата да се приемат така, както са казани, а не първо да се превеждат в някаква абстрактна програма, която човек сам си е скроил предварително.

По-нататък би имало много да се говори по въпроса за отделянето на църквата от държавата. Исторически нещата наистина стоят така, че през дълги периоди просто не е могло да бъде иначе, освен училището да бъде по известен начин придатък на църквата. В по-новото време добрата задача на държавата беше в това, че отдели възпитателното дело от църквата и го постави на собствена почва. Сега обаче отново сме поставени пред необходимостта да поправим онова, което е полепнало по училището, тъй като то е станало зависимо от държавата, като поставим училището на собствената му почва. Че тези неща много лесно могат да се разглеждат едностранчиво агитаторски, това всъщност днес не бива да се пренебрегва. Все пак в много от онова, което днес се говори за тези неща, долавям нещо, което не е съвсем обективно. Трябва все пак да ни е ясно и това: до униформиране на човешкия душевен живот не бива по никакъв начин да стигаме чрез какъвто и да е вид бъдеща педагогика или бъдещо устройство на училището. Не бива да смятаме нещо за единствено валиден възглед по отношение на душевно-духовното и да искаме то да се преподава на децата. Трябва да можем да се вживяваме и в душите на хора, които мислят и чувстват иначе. Тук безусловно става дума за това да не се боим, когато например католически родители искат техните деца да получават и католическо религиозно обучение. Не е нужно да се боим от това, стига самите ние да стоим здраво на собствена почва. Точно така, както не е нужно да се боим от някакъв друг светоглед, когато имаме собствен ентусиазъм и силата за собствен светоглед. Тези неща трябва да могат да се развиват в свободно духовно съревнование, но във всеки случай не чрез държавната законова уредба. Колкото е вредно, когато чрез държавната законова уредба една църква се прави държавна църква и по този начин държавата ѝ дава предимство, също толкова вредно е и когато една църква бива преследвана. Никакво душевно състояние не бива по какъвто и да е начин да бъде преследвано или протежирано чрез държавната законност. И който започне от тази мисъл и я премисли в достатъчна степен, той непременно ще открие, че действително е необходимо духовният живот и особено училищното и учебното дело да бъдат поставени на собствената им почва.

Онова, което беше казано за това, че авторитетът, който учителят упражнява, не трябва да се запазва за целия живот, а младият човек трябва да се освободи от него, е или нещо, което се разбира от само себе си, или пък нещо е разбрано погрешно. Защото, разбира се, е съвсем ясно, че човек не може целия си живот да бъде поставен под авторитета на един учител. Авторитетът трябва да работи натам, че човек да може да си каже: как би било, ако стана учител? Тогава чрез онова, което авторитетът на учителя е вложил в душата ми, аз самият бих могъл да стана авторитет. Но нещата трябва да се схващат много по-основно и по-дълбоко, защото авторитетът на един учител действително може да се запази през целия живот. Вече казах, че онова, което учителят дава при възпитанието, в действителност не може да бъде „платено“. Заплащането при това означава нещо съвсем друго. Но онова, което може да се направи чрез възпитанието, е взаимното отношение между учител и ученик да се оформи така, че учителят да може да остане авторитет за един човек през целия живот. И бих искал да попитам какво ли има по-хубаво от това човек по-късно, когато е навършил шестдесет години и може да погледне назад към младостта си, да си спомни за един учител и тогава да си каже: този учител беше авторитет за мен, и днес още изпитвам към него най-пълна благодарност, аз съм станал това, което съм, и благодарение на него! Този авторитет наистина може да се запази и да продължи да живее чрез доживотната благодарност към учителя. Това са нещата, с които трябва да се съобразява една психология, която е на висотата на днешните задачи.

Когато после беше казано, че държавата все пак е необходима или че може да бъде заменена от един духовен сенат или нещо подобно, за това вече беше казано: който не е почувствал държавната принуда, той просто не я е видял. И вижте, нещата все пак стоят така: за хората това, че са държавни учители, в много случаи наистина се е превърнало във втора природа. И когато това им е станало втора природа, тогава те изобщо вече не знаят, че всъщност не тяхната свободна личност преподава от изворите на духовния живот, а те просто са свикнали с държавата, свикнали са да продължават в преподаването онова, което държавата им предлага. Те се чувстват „свободни“. Но това, че човек се чувства свободен, особено при духовното състояние на съвременното човечество, не е доказателство, че той и действително е свободен.

Бих искал да обърна вниманието ви върху това, че един човек, който за голям брой хора е „великият световен учител“, Удроу Уилсън, в своето съчинение „За свободата“ дава толкова странна дефиниция на това, което разбира под свобода, че човек би могъл да се катери по стените. Той казва приблизително: свободен може да се нарече механизъм, който не среща препятствие и върви така, както го задвижват различните устройства; или свободен може да се нарече кораб, който по същия принцип продължава да се движи по еднакъв, по определен начин. – Но тази механична свобода не е действителната свобода, която ние имаме предвид: нея трябва да я почувстваме. Освен това стана дума и за някои неща, които наистина изобщо не съм казвал. Особено господинът, който защити държавата, говори за всякакви такива неща. Аз изобщо не съм нападал днешната държава, а който ме е разбрал правилно, ще знае, че казах: от онова, към което се стремят днешните социалисти, заплашва да произлезе това и онова, с това би дошло онова, което тъкмо не бива да дойде, затова нещата трябва да се уредят така и така. – Уважаеми присъстващи, в такъв случай наистина не мога да се спирам на неща, които тепърва се конструират от думите ми и срещу които после се полемизира. На едно обаче все пак бих искал да се спра: и за учителя щял отново да е необходим авторитет. Изобщо нищо не съм казал за авторитета, който ще е необходим за учителя, а говорих за това, че учителят трябва да бъде авторитет за детето! Дали за учителя би бил необходим авторитет, е съвсем друг въпрос и отговорът му е, че в крайна сметка самият живот ще се погрижи за това. Обърнете внимание само на живота такъв, какъвто е – на него днес се обръща твърде малко внимание. Наблюдавайте го само съобразно с живота и съобразно с действителността и ще си кажете: ами хората са толкова различни един от друг, че в крайна сметка някой, който може да бъде авторитет по най-разнообразен начин, все пак винаги ще намери някакъв авторитет над себе си. За това вече ще бъде погрижено – всеки винаги да може да намери още някакъв авторитет за себе си. Нали разбирате, това не е нужно да стига до някакъв най-висш връх. Някой може да бъде авторитет просто поради това, че превъзхожда другия в други неща.

Когато говорих за „Републиката на учените“ на Клопщок, това не означава, че всеки ще прави каквото си иска: той по-скоро тъкмо няма просто да прави каквото си иска, а – от потребностите на духовния живот, за да стане той колкото се може по-плодотворен – склонността към онези, които ще трябва да бъдат авторитет, отново ще бъде доброволна. Една „конституция“ обаче, която не почива на твърди закони, на вкостенели държавни наредби, една конституция наистина е мислима в свободния духовен живот; само че тя ще се отнася до реалните, живите отношения на хората, които участват в този духовен живот. На тази почва „законът“ наистина трябва тепърва да бъде заменен от свободните човешки отношения, които са индивидуални и винаги могат да се променят от седмица на седмица и които изобщо не могат да бъдат обвързани с твърди закони и увековечени в някаква твърда форма. Следователно важното е на духовния живот да се даде възможност да живее в онази форма, която собствените му сили правят възможна за него, така че учителят в училището да не е по никакъв начин зависим от някой държавен чиновник, а да е зависим по човешки начин, по обективен, съобразен с нещата начин – както следва от духовния живот – от някой друг, който също стои непосредствено вътре в духовния живот и който действа заедно с него вътре в същия духовен живот. Това е важното. Вижда се все пак как днес още съществува известен страх от самостоятелността на духовния живот, как мнозина се чувстват добре под държавната закрила. Но тъкмо това е работата, че толкова много хора се чувстват добре под тази държавна закрила. Към тази държавна закрила обаче още повече се стреми тъкмо онова, което сега иска да дойде на свой ред.

Развитието през последните столетия все пак беше такова, че държавата имаше власт, произлязла от предишни завоевателни и подобни отношения, и после отделните хора постепенно поискаха да се доберат до тази власт, за да се оставят под закрилата на тази власт. Известно време това беше църквата. На нея ѝ беше по-приятно, когато върху хората действа и ги убеждава не само живото слово, което извира от духа, а когато и полицията малко помага. След това дойдоха други, дойде цялото „училищно дело“. На него му беше по-приятно, когато върху детето действа не онова, което блика от духа, а когато зад това стои държавната принуда. Накрая дойдоха и различните стопански класи и стопански корпорации, докато накрая получихме онази стопанска корпорация – в Германия в тази посока най-много ни навредиха индустриалците и магнатите на тежката индустрия, – която също искаше да получи своя дял от властта на държавата. А зад тях стояха още социалдемократите, които пък искаха да вземат държавата за себе си. Така държавната власт беше басейнът, в който се събираха всички. Онова, към което трябва да се стреми бъдещето, е държавната власт да не бъде басейн, в който се събира всичко, което иска да се подслони под тази власт, а да бъде поставена на демократична почва. Но важното е на тази държавна почва да се осъществи онова, което пълнолетният човек има да урежда с всеки друг пълнолетен човек; тук имаме работа с онова, което е само правовата държава. Странно е, че днес още не искат да разберат това така, въпреки че се беше стигнало съвсем близо до разбирането на тази правова държава, когато един човек, който някога беше пруски министър на културата, стигна до правилното схващане на тези отношения. В съчинението на Хумболт „За границите на действеността на държавата“ ще намерите хубави наченки на онова, което държавата всъщност трябва да бъде. Но ако тя трябва да бъде „демократична“, тогава в нея може да властва само онова, което всеки пълнолетен човек има да урежда с всеки друг пълнолетен човек. Тогава онова, което трябва да се урежда в духовния живот, трябва да бъде извадено от същинския държавен живот, и тогава в държавата не бива да стои и стопанският живот, където от значение са стопанският опит, кредитът, който човек има, и така нататък. Това означава: ако някой сериозно иска демокрация, тогава той не може да иска в държавата социализъм и духовен живот, а трябва да си каже: ако демокрацията трябва да бъде осъществена, единственото здраво нещо е, от една страна, духовният живот, а от друга – стопанският кръговрат да бъдат поставени на свободна почва. Това, че не се прозира това – в Русия не го прозряха! – има за последица, че днес, изхождайки от стопанския живот, се стремят към нещо крайно недемократично, дори антидемократично: към така наречената диктатура на пролетариата. Това ми се изпречи в най-крещяща форма преди няколко месеца в Базел, когато след една лекция някой стана, очевидно комунист, и каза: ако трябва да настъпи спасението на бъдещето, тогава Ленин трябва да стане владетел на света! – Сред тези хора призовават към „социализиране“, а не разбират дори най-първото начало на социализирането, а именно че първо трябва да се социализират отношенията на господство; че социализирането не се състои в това отношението на господство да се монархизира и социализмът да се империализира. Мислят, че искат да социализират, но не искат дори да започнат от социализирането на отношенията на господство, а там поставят един „стопански папа“ над целия свят. Така мислят.

Това са противоречията, които днес изникват. Затова бих искал все пак да се породи чувството, че нещата, които се проявяват в тричленния социален организъм, почиват все пак на малко по-дълбока основа. Стигнахме до идеята за тричленността не по такъв начин, че изхождайки от произволни абстрактни принципи и от житейски навици, да може да се каже: вярвам или не вярвам в тези неща. – Наистина много неща трябва сериозно да бъдат поставени на правилната им почва. Но импулсът към тричленността на социалния организъм произтича от едно действително сурово наблюдение на живота и от една почувствана сериозност пред великите културни задачи на съвременността. Ако искаме честно социализъм и демокрация, тогава не бива просто да искаме онова, което мнозина, като ги съединяват, наричат „социалдемокрация“; защото с това духовният живот не се взема правилно предвид. А който честно иска демокрация и честно иска социализъм, той се нуждае преди всичко от един действително свободен духовен живот, който не може да бъде произволен духовен живот. От познанието на действителността и от почувстваната сериозност на настоящите условия е произлязъл импулсът към тричленността. В тези дни ние тук, в Средна Европа, би трябвало да почувстваме съвсем особено колко сериозно е времето. В това време, когато трябва да си кажем: става въпрос за това да бъдем или да не бъдем! – би трябвало да почувстваме, че някои неща от старото трябва да бъдат преосмислени и преучени и че за бъдещето не може да става дума за малки промени в някакви институции, а за действително преосмисляне, пречувстване и преучаване на целия човек. Само чрез това ще разберем нашето време и само чрез това ще можем действително да вървим напред!