СВРЪХСЕТИВНОТО СЪЩЕСТВО НА ЧОВЕКА И РАЗВИТИЕТО НА ЧОВЕЧЕСТВОТО

ДУХОВНОНАУЧНИ НАБЛЮДЕНИЯ И ПОЗНАНИЯ

Публична беседа, Щутгарт, 11 юли 1919 г.

Че вътре в човешката същност има нещо като свръхсетивен човек, това е предчувствието на всеки отделен човек, по какъвто и начин да изминава своя душевен живот. Как пред съзнанието на съвременното човечество това предчувствие трябва да бъде издигнато до вътрешна научна увереност, за това иска да говори на съвременниците ни онова, което вече от много години застъпвам и тук, в този град, под името антропософски ориентирана духовна наука. Срещу начина, по който тази антропософски ориентирана духовна наука търси познанието за свръхсетивния човек и за свръхсетивния свят изобщо, обаче и днес още се надигат най-разнообразни предразсъдъци. И по начина, по който днес в много кръгове още желаят да чуят да се говори за свръхсетивното човешко същество, по този начин антропософията не може да говори за него. Защото тя би вярвала – нещо повече, тя знае, – че с това тъкмо не би отговорила на копнежите на хората за познание, които днес може би са още несъзнавани, но затова не по-малко интензивни. Тъкмо когато днес от тази или онази страна се съди за антропософията, се чува отново и отново, пак и пак, че тази антропософия била нещо трудноразбираемо, че черпела познанията си от области, в които изобщо не било нужно да се навлиза, ако искаш да проникнеш в същността на свръхсетивното. Подчертава се разликата между стремежа на антропософията към познание и „простата вяра“, която иска да се основава само на вероизповеданието и Библията. И че онзи, който е намерил тази проста вяра като вътрешна сила, нямал нужда от никаква антропософски ориентирана духовна наука, това отново и отново се подчертава от много страни. Но тъкмо ако тя говореше в духа на тази гола, днес така наречена проста вяра, антропософски ориентираната духовна наука би трябвало да приеме, че не отговаря на същинската по-дълбока потребност на времето. Тя би трябвало да си каже, че макар и да застъпва гледна точка, която днес още се харесва на много хора и в сравнение с която те намират антропософията трудноразбираема, тази гледна точка все пак вече не отговаря на същинските по-дълбоки изисквания на душевния живот на съвременното човечество. Това исках да кажа предварително, защото тъкмо от тази страна отново и отново се правят възражения срещу гледните точки, които онази духовна наука, за която тук ще се говори, заема въз основа на пълноценна преценка на изискванията на човечеството в настоящето. Работата е там, че тази духовна наука вярва, че ясно разпознава как действат определени взаимовръзки, за които извънредно много хора в настоящето се отдават на най-вредните илюзии.

Днес живеем във време, което по отношение на своя характер на объркване и хаос още далеч и по никакъв начин не е приключило. Отиваме към тежки времена в развитието на човечеството. И който прозира по-дълбоко в развитието на човечеството, знае, че онова, което днес се разпространява като стихийно вълнение по целия цивилизован свят и при което вътрешните борби са само вълните, изхвърлени на повърхността, има тайнствена връзка тъкмо с упоритото придържане към гледната точка, която се обозначава като гледната точка на „простата вяра“, която иска да се опира само на вероизповеданието и Библията. Онова, което в човешката същност се възпитава чрез тази така наречена „вяра“, се затваря за онези сили, които днес, в тази точка на развитието на човечеството, тъкмо биха могли да внесат ред в объркването и хаоса. Ако днес онези, които говорят така, както загатнах, задълбочаха макар и малко познанието си, тогава би трябвало от едната страна да погледнат към всичко онова, което вкарва човечеството в страшни борби, в страшен безпорядък, и тогава от другата страна би трябвало да си кажат: Онова, което не сме развили, защото винаги упорито сме настоявали да останем при така наречената проста вяра, която е удобна за нас и е удобна за другите, то днес липсва, и има вътрешна връзка между днешните вълнения и настояването за проста вяра. Тук има причинна връзка и в стихийните движения на днешния свят покълва семето на това упорито настояване.

Това подтикна антропософски ориентираната духовна наука – не изхождайки от субективни усещания, а тъкмо от онова, за което и днес отново бих искал да ви дам отделни загатвания, от вътрешно научно познание – да свали от духовните висини това познание за свръхсетивното, което, доколкото така наречените хора с проста вяра сочат към свръхсетивното, също е дошло до тях от тези висини. Само че те не искат по никакъв начин да се изкачат до тези висини.

Това си позволих да кажа предварително, защото тъкмо днес ще трябва да свържа онова, което предстои да кажа за свръхсетивното същество на човека, с някои духовнонаучни познания, които, от една страна, все още се смятат за доста неразбираеми, макар че, ако се вникне по-отблизо в тях, те биха се оказали тъкмо в съгласие със здравия човешки разсъдък; които, от друга страна, винаги се смятат за ненужни, защото не се намират в съответствие с онова, което хората смятат, че трябва да защитават като гола проста вяра. Пътищата, по които духовната наука, както тя се разбира тук, стига до своите познания, се опитах да ги охарактеризирам завчера тук, на това място. Тогава изходих от това, че днешният човек всъщност иска да знае твърде малко за онова, което все пак несъзнавано става в най-съкровената вътрешност на човешката природа.

От една страна, човекът вярва, че външно носи у себе си своето тяло, и вярва, че познава това тяло, като го разглежда сетивно или пък като го разглежда според указанията на природонаучния възглед за света. От друга страна, човекът вярва, че притежава в пълен обем онова, което може да нарече своя вътрешност, когато насочи поглед към онова, което се проявява като негова душа в неговото мислене, в неговото сетивно възприемане, в неговото чувстване и в неговата воля. Че чрез този живот, от една страна, по отношение на външното тяло и от друга страна, по отношение на онова, което се преживява като душевно в обикновеното съзнание в мисленето, чувстването и волята, че в това пълната човешка същност не се изчерпва, това показва пътят на познанието, който загатнах тук още завчера и който по същество се състои в това, че човекът като духовен изследовател не спира при онова, което му казва неговото обикновено съзнание, а взема, така да се каже, сам в ръце своето душевно развитие. Че той, по-специално, от една страна, съзнателно издига света на мислите, мисленето, на по-висока степен от тази, на която то стои в обикновения живот, и че от друга страна, прави самосъзнателно и онова, което наричаме волева природа, предмет на своето самовъзпитание. И така, по-нататъшното развитие на силите на душевния живот, които имаме в обикновения живот, е единственото, което в духовнонаучния смисъл може да доведе до познания за свръхсетивния свят.

И в какво, от една страна, се състои онова, което трябва да се дари на мисленето като развитие? Състои се в това, че по съвсем систематичен начин, по такъв начин, който почива на опитностите на вътрешната душевна природа на човека, това човешко мислене или представяне се прави по-силно, отколкото е в обикновения живот. В обикновения живот мисленето, представянето е, така да се каже, само зрител, и човекът съзнава, че за този обикновен живот всъщност мисли най-добре, когато оставя опитностите на този живот или външната природа да въздействат върху него и в представянето се държи като пасивен зрител. Чрез методите, които ще намерите описани в моята книга „Как се постигат познания за висшите светове?“, в света на мислите се внася активност. Внася се такава активност в света на мислите, че се осъзнава: докато човек мисли, той не е само пасивен, а е в такава, макар и вътрешна, дейност, в каквато е, когато външно, движейки се с крайниците си, действа в света. В мисленето трябва да се внесе воля, но такава воля, която не прави това мислене произволно, а го приспособява към световните явления. Затова е добра подготовка тъкмо за духовния изследовател, ако той остави една добре дисциплинирана работа в самия природонаучен начин на изследване да предхожда неговия духовнонаучен стремеж; ако при този природонаучен начин на изследване свикне да не мисли произволно, а да насочва мисленето си според явленията, които самата природа предлага. Но след това той трябва да се освободи от това голо съзерцание на природата. Онова, което си е възпитал при наблюдението на природните явления като вътрешна строгост на мисълта, той трябва да го разгърне самостоятелно и откъснато от тези природни явления в чистото мислене. Активизирането на мисленето – това е, от което зависи всичко по отношение на културата на мисленето в духовнонаучното изследване. Това е нещо, в което днес много хора още не вярват – още сме само в началото на духовнонаучното познание, – че чрез това мисленето на човека, цялата дейност на представянето действително приема характер, различен от онзи, който има в обикновения живот. Когато погледнем назад към смътния свят на представите, към повече или по-малко сънуващата същност на първото детство, и сравним после тази сънуваща същност с ясното и светло в себе си мислене на състоянието на възрастния, пред нас е разлика в развитието на вътрешния човешки душевен живот. Също такава разлика настъпва за онзи, който по описания начин развива мисленето си, като се издига от обикновеното мислене към активизираното мислене. Той се чувства като събуден от обикновеното състояние на живота и ако не се взема думата в лошия мистичен смисъл, наистина може да се говори за пробуждане на човека чрез това активизирано мислене. Но благодарение на това, че се научаваме да боравим с това активизирано мислене, благодарение на това придобиваме едно съвсем ново „виждане“, както бих искал да го нарека, едно съвсем ново виждане най-напред за същността на човешкото тяло.

Това човешко тяло застава по един съвсем нов начин пред това виждане, до което се издига активизираното мислене. Преди всичко по отношение на формата на човешкото тяло се показва голяма, огромна разлика между организацията на нашата глава и организацията, която се изразява в нашите движещи се крайници и във всичко, което е свързано с тези движещи се крайници. И чрез съзерцанието, което се открива пред това активизирано мислене, човек се научава да познава, че в основата си човешката глава, главата на човека, има и в телесно отношение съвсем различна същност от останалата телесност, особено от онази, която носи крайниците. По вътрешен начин човек се научава да познава сродството на всяко мислене, особено на това активизирано мислене, с цялата същност на човешката глава. Научава се по нов начин да познава какво всъщност е това човешко тяло. Защото, ако в душевното развитие човек прониква все по-нататък и по-нататък чрез това активизирано мислене, в това активизирано мислене навлиза съзнателно не само такъв житейски опит, какъвто навлиза в обикновеното мислене или представяне. Житейските опитности, които навлизат в обикновеното мислене или представяне, имат определена особеност. Опознаваме света в рамките на това обикновено представяне, опознаваме го чрез нашите сетивни наблюдения и чрез мисленето, което се свързва с тях. Но от този опит в нас остава и нещо. Не бихме носили в себе си пълната човешка същност, ако от всеки външен опит не ни оставаше възможността отново да си спомним за този външен опит. Тъкмо този спомен крепи в едно цялата ни човешка личност и е достатъчно само да помислим какво разрушение на човешката личност причинява някое заболяване на способността за спомняне, за да ни стане ясно какво значи силата на спомнянето за цялото единство на човешката личност в обикновения живот. Но онова, което в нас прави така, че когато се отдаваме на външния свят и чрез сетивното си възприятие си образуваме представи за него, по-късно можем отново да поддържаме тези представи живи в душата си като спомени, това остава в несъзнаваното. Това е нещо, което човекът извършва в несъзнаваното.

По отношение на онова, което изпитва активизираното, свръхсетивното мислене, нещата стоят иначе. Никога не би било възможно – това ще ви стане ясно и от казаното тук завчера – да се свърже по някакъв начин с човешката личност онова, което човек действително изпитва свръхсетивно в активизираното мислене, ако той разчиташе на дейността, която нашата вътрешност извършва несъзнавано. Това е нещо, което трябва да се научи в свръхсетивното познание: че не се довежда несъзнавано до нашето тяло нещо, от което после отново може да се събуди споменът, а запечатването в човешкото тяло, внасянето, което иначе протича чрез несъзнавана дейност и продължава да действа като спомен, това духовният изследовател трябва да извършва съзнателно. Никога висшият свръхсетивен опит не би произлязъл чрез активизираното мислене от едно съвсем смътно преживяване, ако човек не усвои способността да довежда съзнателно този свръхсетивен опит до тялото. Но той може да го доведе само до организацията на главата. И така в тази човешка организация на главата се опознава нещо, което убягва на обикновената наука, но което хвърля светлина дълбоко в тайната на човешката същност. Като запечатва съзнателно онова, което преживява духовно в активизираното мислене, човек разбира, че по този начин в човешката глава непрестанно предизвиква процес, който не е повишаване на живота, който е разграждане на живота, който е частично умиране. Това отново е значим, потресаващ опит, който се придобива по пътя на духовната наука. За да можем лично да имаме дял в нашите свръхсетивни познания, трябва да ги запечатаме в природата на нашата глава, и веднага се оказва, че чрез това запечатване се предизвиква не процес на оживяване, процес на повишаване на живота, а процес на частично отмиране, на разграждане на жизнените процеси на организацията на главата. И тогава се разбира как всъщност действа тази телесна организация на главата у човека. Опознава се онова, което просто не се знае, което остава в несъзнаваното: че цялата ни мисловна дейност или дейност на представянето не е нещо, което, както вярва материалистът, извира от живота, а идва тъкмо от приглушаването на живота в природата на главата, идва от това, че нашата глава, когато сме душевно активни, непрестанно се намира в едно частично, в едно отчасти умиране. И се стига до познанието на факта, който за днешния човек е още гротесков, че в мига, в който онова, което се разиграва в главата, в мисловната дейност, би се разпростряло върху целия човек, целият човек в този миг би умрял. Така чрез духовната наука по отношение на една част от човешката телесна природа човек непрестанно преживява действителното въздействие на смъртоносния принцип. Разбира как смъртта, поради това че сме организирали главата по определен начин, непрестанно упражнява у нас своята дейност през целия живот.

Вижте, до такива възгледи, които толкова рязко противоречат на обичайните мнения, води онова, за което днес в много кръгове още се смята, че не би могло да доведе човека до нищо, от което той се нуждае. И след това човек разбира как всъщност това запечатване, което описах сега като съзнателно и което трябва да стане чрез активизираното мислене, не може да запечата непосредствено във физическата човешка организация свръхсетивния свят, в който е придобил опит. Тогава човек опознава като реален факт онова, което убягва на външното сетивно наблюдение. Тогава разбира, че в обикновеното сетивно тяло е вградено онова, което в моите съчинения по духовна наука си позволих да нарека етерно тяло или тяло на формиращите сили. Открива се едно фино светлинно тяло, което се намира между дейността на активизираното мислене и физическото тяло на човека, особено в организацията на главата. По този път чрез свръхсетивното виждане, което на тази степен може да се нарече имагинация, се познава онова, което е едно по-фино тяло, което като формиращата сила, спрямо която природната наука днес има отрицателно суеверие, лежи в основата на физическото тяло. Опознава се един висш, един свръхсетивен член на човешката същност. И се появява едно, бих казал, отначало извънредно потискащо явление, което трябва да бъде отстранено, като успоредно с активизирането на мисленето се провеждат други вътрешни душевни упражнения – появява се странното явление, че като човек сега запечатва в етерното тяло и чрез това също и във физическото тяло онова, което е изпитал свръхсетивно, той се чувства, сякаш вече не е господар на своя Аз, сякаш Азът, за който все пак толкова силно е вярвал, че пронизва всички душевни явления, всички душевни опитности, сякаш този Аз потъва в тялото. Така се чувства човек, когато запечатва свръхсетивни опитности в тялото: сякаш Азът потъва.

Тук на помощ идват онези упражнения, които, от друга страна, се правят в самодисциплината на волята. Характеризирах ги вече завчера, но искам още накратко да ги посоча. Казах как човек от седмица на седмица, от час на час, от година на година става все друг и как може да знае, че става друг. Нашите опитности действат не само така, че ги имаме, а действат така, че непрестанно правят от нас друг човек. Но и тук у днешния човек действа една несъзнавана дейност. Той се отдава на външните опитности. Той може би забелязва, ако изобщо обръща толкова внимание на вътрешността си, че от седмица на седмица, от година на година, от десетилетие на десетилетие всъщност е друг човек, че има друго душевно състояние. Но той не взема развитието на това душевно състояние в собствените си ръце. Това трябва да прави духовният изследовател. Той трябва така да работи върху себе си, че да владее своето напредване от година на година, от десетилетие на десетилетие чрез собствената си воля, отново систематично, не само произволно или по подобие на обикновения, повече или по-малко несъзнаван живот, а систематично, напълно съзнателно трябва да се упражняват самодисциплина и самовъзпитание. Така че онова, което иначе се развива без участието на волята в нашето човешко същество, да бъде поставено под властта на собствената воля. Чрез това се придобива друг опит. Придобива се опит, който отново е много далеч от днешното съзнание. Трябва да се сложи край на едно научно предубеждение, което днес изцяло владее определена научна област и оттам е преминало и в популярното съзнание. Този научен възглед – искам да го спомена поради това, че онова, за което сега става дума, може би най-лесно ще ни стане разбираемо, ако тръгнем оттук – онова, което днес се вярва въз основа на материалистичния научен възглед, е, че човек имал два вида нерви, така наречените сензитивни и моторни нерви. Сензитивните нерви вървят, така се вярва, от нашите сетивни органи или от повърхността на кожата към нервния център и като телеграфни жици пренасят дотам онова, което се възприема сетивно. И след това от нервния център отново излизат така наречените моторни нерви, нервите на волята. Едно демонично същество, така да се каже, което обаче днешната наука, разбира се, не иска да признае и което седи в централната нервна система, преобразува във воля чрез моторните нерви, чрез нервите на волята, онова, което по нервите, тези телеграфни жици, се телеграфира от сетивата към централната система. Измислени са много красиви теории, които са дори извънредно остроумни, особено онази, която е извлечена от страшното заболяване табес, за да се обясни тази теория за двата вида нерви. Но все пак тази теория за двата вида нерви не е нищо друго освен рожба на незнанието за свръхсетивния човек. Няма – това не мога да изложа тук, защото би ни отвело твърде далеч, но тъкмо заболяването табес го доказва, ако се разгледа правилно – няма разлика между сензитивни и моторни нерви. Така наречените моторни нерви съществуват само за да предават вътрешните възприятия, когато ходим или когато движим ръката, точно както така наречените сензитивни нерви предават външните възприятия. Моторните нерви също са сензитивни нерви; те съществуват, за да усещаме самите си движения. А това, че се вярва, че моторните нерви са носителите на волята, идва само оттам, че не се знае нищо за истинския носител на волята. Него опознаваме чак когато наистина упражняваме тази самодисциплина на волята, за която говорих. Когато и това – да възпитаваме сами себе си – стане за нас активност. Когато в това възпитание станем независими от онова, което, така да се каже, тялото само прави с нас. Тогава разбираме, че не моторните нерви пораждат волята – те само възприемат движенията, извършвани чрез волята – а че това е трети член на човешката същност, свръхсетивен член, онова, което би могло да се нарече същинската душевна същност. В моите съчинения съм го нарекъл, макар че изразът още не се харесва на съвременността, астрално тяло. Човек опознава този свръхсетивен член на човешката същност отново чрез едно непосредствено виждане, което възпитава в себе си чрез тази самодисциплина на волята; опознава това душевно тяло, ако мога така да го нарека, като онова, което духовно-душевно лежи в основата на всички волеви движения, на всички движения на тялото. Нервите съществуват само за да предават възприятието на движението.

Наистина, когато човек продължава все по-нататък и по-нататък тази дисциплина на волята, за която говорих, той трябва тогава да се издигне от чисто имагинативното познание, което току-що загатнах, до инспирираното и интуитивното познание, както съм ги обозначил в току-що споменатата си книга. Тогава се стига дотам в този душевен член на човешката природа да се познае член, още по-висш от етерното тяло или тялото на формиращите сили на човека. И този душевен член се опознава като онова, което не може да се преживее в себе си, което може да се преживее само като човек проявява външна активност, което може да се преживее, като подтиците на волята стават за него нещо съзнателно. Ако човек е стигнал дотам да открие в себе си този същински душевен член, тази втора част на свръхсетивния човек, тогава волята все повече и повече укрепва в сила и се разкрива онова, което е нашето сетивно тяло. Онова, което нашето тяло привежда в действие, когато използва своите членове за движение и онова, което е свързано с тях, се оказва с организация, напълно различна от организацията на главата. Природата на крайниците на човека се оказва онази организация, която – в противоположност на главата, която, както я характеризирах, е в непрестанно частично умиране – е непрестанно в духовно раждане, в непрестанно повишаване и по-нататъшно развитие на живота. Така, от една страна, чрез организацията на главата се преживява непрестанно отмиране, от друга страна, във волевата природа, във втория свръхсетивен член на човешката същност – непрестанно продължаване на раждането. И от това продължаване на раждането, от това повишаване на живота, което трябва да идва от цялото ни човешко същество, оттам отново се излъчва обратно към нас истинската, сега висша свръхсетивна природа на Аза и ни пронизва онова, което сме запечатали в тялото. Нашият Аз все наново възкръсва като от гроба на частично отмиращата глава. Това е онова, което човек може да преживее в себе си чрез съответно развиване на душевния живот: това непрестанно действие на умиране и раждане. И човек разбира, че не само се раждаме в началото на живота си и умираме в края на живота си, а че в умирането и раждането се изразяват сили, които вървят с нашата организация през целия ни живот.

Тогава, когато човек така чрез интуиция и инспирация се е издигнал до схващането на свръхсетивния човек, чак тогава той е в състояние наистина да опознае самото развитие на човечеството. Защото, като се развива така до такова виждане, пред него се откриват силите, които изхождат от природата на главата и от останалата телесна природа и се съединяват, за да се проследи историческият живот на човечеството, историческото развитие на човечеството сега според неговите вътрешни сили. Как всъщност обикновеното съзнание на съвременността винаги наблюдава това историческо развитие на човечеството? Ако се абстрахираме от онова, в което на елементарна степен от развитието на човечеството се е вярвало въз основа на изначалния възглед на човечеството и което днес се смята за детинско – че в историята властва един дух – ако се абстрахираме от това, може да се каже, че днес човек разглежда историята, тоест развитието на човечеството, все пак само като сбор от факти, които той събира от документите в архивите, от преданието и които после в най-добрия случай пропива с обикновеното комбиниращо мислене. Към тези исторически факти, които, разбира се, и духовният изследовател трябва да вземе от външната история, към тези исторически факти се присъединява, след като човек първо е опознал свръхсетивната човешка същност така, както току-що изложих, способността да се надникне в духовния ход на висши свръхсетивни същества, които минават през историческото развитие.

Онова, което иначе в това развитие на човечеството се съзерцава само външно, се опознава вътрешно. И за да не говоря абстрактно и общо, искам да говоря за един особен факт, за да ви представя, така да се каже, симптоматологично това развитие на историята на човечеството. Онова, което външно се представя като история, днес тъкмо защото човек в своя възглед разчита само на материалното, всъщност е една условно приета приказка, просто описание на външното. Който е в състояние да съзерцава вътрешно онова, което държи фактите заедно, той, като проследява първо назад нашето историческо развитие, стига, колкото и да е странно, до един възлов момент в развитието на по-новото човечество в петнадесети век, приблизително в средата на петнадесети век. Тази среда на петнадесети век ни показва в най-различни области, че тогава действа нещо като скок в развитието на човечеството. Нали знаем, че и в самата природа има такова развитие на скокове. Когато наблюдаваме развиващото се растение – как се развива зеленият лист, как се развива чашката, как тя преминава в цветното венчелистче – това е развитие на скокове, макар и непрекъснато, от зеления лист към цветното венчелистче. Такъв скок в развитието, който просто не се забелязва, когато историческите факти се гледат само външно, такъв скок в развитието на човечеството има в средата на петнадесети век. Тогава именно в това човешко развитие започва да се проявява нещо, което издига душите на хората до съвсем друга степен на развитие от онази, която е била налице в по-ранната епоха. Разбира се, и по-ранните епохи, по-ранните периоди от развитието на човечеството отново са имали по свой начин онова, което в определени периоди ги е издигало на висота, но те се различават по отношение на вътрешното състояние на човешката душа от онова, което тази човешка душа преживява от средата на петнадесети век насам.

И с тази среда на петнадесети век вътрешно-исторически завършва една епоха от развитието на човечеството, която за духовнонаучния наблюдател на историята всъщност започва през осми век преди Христа, приблизително с основаването на римската държава. Който разглежда историята духовнонаучно, той намира, че едно непрекъснато душевно развитие минава през столетията от осми век преди възникването на християнството до средата на петнадесети век след неговото основаване. И който разглежда вътрешно нещо като гръцкия свят, като древния римски свят, той ще намери напълно обосновано тъкмо онова, което тук се казва духовнонаучно. Онова, което се развива в тази епоха, е човешкото душевно състояние, което у човека развива предимно сърцето и разсъдъка. Нали това е изненадващото във вътрешното развитие на историята: когато се върнем по-назад от осми век преди Христа, тогава в човешката душа още не действа онова, което днес наричаме сърдечни сили, разсъдъчна човешка природа; тогава човекът е още повече отдаден с цялата си душа на външния свят, тогава той още не се откъсва и не размишлява разсъдъчно за нещата, тогава той и със своите сърдечни сили е още част от природата. Човекът се откъсва чак през осми век и самостоятелно изработва вътрешно силите на разсъдъка и на сърцето. И всъщност цялото това историческо развитие от осми век преди Христа до четиринадесети век след Христа е разгръщане на онези сили, които в човечеството по отношение на душевното развитие постепенно извеждат от най-съкровената същност на човека, както тя е заложена, формирането на разсъдъка и на сърцето. Но това формиране на разсъдъка и на сърцето има през цялата тази епоха нещо инстинктивно. Разсъдъкът и сърцето действат тогава още инстинктивно. И с човечеството се случи това, че в средата на петнадесети век онова, което по-рано е действало по-скоро инстинктивно в разсъдъка и в сърцето, приема съзнателен, напълно съзнателен характер, че оттогава човекът се чувства пред външната природа още по-самотен, отколкото по-рано, че той, така да се каже, трябва да се оттегли от външната природа, когато иска съзнателно да размишлява разсъдъчно; когато иска да преживява съзнателно своите сърдечни сили, онова, което преживява инстинктивно като симпатия и антипатия. Всичко преминава в съзнателното.

Затова на почвата на духовната наука може да се каже: докато в по-ранните епохи се е развивал инстинктивно-разсъдъчният живот, инстинктивният сърдечен живот, от средата на петнадесети век у човека се е развило онова, което може да се нарече съзнаваща душа. Това развитие на съзнаващата душа е нещо, което още дълго, дълго време ще властва в развитието на човечеството. Ние като човечество всъщност стоим тепърва в началото на това развитие на съзнаващата душа. И тъкмо това, че от онова време човекът развива своята съзнаваща душа, ни донесе големия напредък на природонаучното мислене.

Колкото и велик да е бил Платон, колкото и велик да е бил Аристотел, природонаучното мислене те не са имали. За това природонаучно мислене е нужно онова съзнателно откъсване на човешката вътрешност от природата, което се появи чак с възникването на съзнаващата душа в развитието на човечеството. Затова нашето природонаучно развитие е свързано изобщо с една епоха от развитието на човечеството. Цялото развитие на човечеството е, както някога толкова красиво го е изразил и Лесинг – нека думата се схваща както си иска човек – един вид „Възпитание на човечеството“. Възпитанието на човечеството от средата на петнадесети век обхваща възпитанието на съзнаващата душа, и тази съзнаваща душа донесе същинския природонаучен светоглед. Това, разбрано вътрешно, е част от развитието на човечеството. И онова, което се пада в епохата от осми век преди Христа до средата на петнадесети век след Христа, се разбира напълно само когато се разглежда така вътрешно от гледна точка на човешкото душевно развитие. Защото в първата третина на тази епоха се пада основаването на християнството. И познавачът на духовната наука също признава това основаване на християнството за най-великото събитие, което изобщо е станало в човешкото земно развитие. Тъкмо познавачът на духовната наука, който така надниква във вътрешността на човешкото душевно развитие през столетията, разпознава как в първата третина на онази епоха, която описах като епоха на развитието на силите на разсъдъка и на сърцето, още продължава да действа нещо от прастари времена на човечеството, в които то е било налице в най-висока степен, но произтичащо от подсъзнателни душевни сили, нещо, чрез което човекът се чувства като част от цялата природа, като част от външната природна действителност. Тогава в човешкото развитие навлезе онова събитие, което никога не се разбира, ако човек иска да го разбере само от материалното развитие на историческите факти – тогава в развитието на човечеството навлезе събитието на Голгота. Тогава в развитието на човечеството навлезе оплождането на това развитие на човечеството с един свръхсетивен елемент, който от висините на света се свърза с развитието на човечеството и който подготви тази човешка природа да става сега все по-съзнателна и по-съзнателна, все по-вътрешна и по-вътрешна. Първо в един вид все още инстинктивна дейност на разсъдъка и на сърцето навлезе онова, което се случи на Голгота, навлезе човекоставането на Христос. И през последните две трети на тази епоха продължи това, че в тези по-скоро несъзнавани, в тези по-скоро инстинктивни сили на разсъдъка и на сърцето още се изливаше онази сила, която е излязла за човечеството от събитието на Голгота. След това от средата на петнадесети век дойде съзнателното душевно развитие на човека и с него природонаучната епоха, насочването на човека към външните събития на природните явления.

Това беше отначало онази епоха, в която пред съзнателния живот по-скоро отстъпи назад предишната свързаност с духа, със свръхсетивното в света. Това духовно, което човекът по-рано, в прастари времена, е възприемал сякаш инстинктивно в самите световни явления, то бликна в неговата вътрешност поради това, че Христовото същество се беше свързало с развитието на човечеството. Но това бликване се падна и в онова време от развитието на човечеството, в което, както изложих, човекът ставаше все по-съзнателен и по-съзнателен и тъкмо чрез това все по-външен и по-външен. И така се стигна дотам, че тъкмо в тази епоха на съзнаващата душа, в тази епоха на съзнателното развитие на разсъдъка и на сърцето, Христовият зародиш наистина действаше в човешките души, но човечеството отначало, само отначало, ставаше все по-съзнателно и по-съзнателно тъкмо в този смисъл, че оставяше онова, което живееше духовно в него, свръхсетивния човек, да отстъпи назад в неговото съзнание. Чрез това се стигна и дотам, че все по-малко и по-малко се разбираше онова, което все пак се беше свързало по свръхсетивен начин с това развитие на човечеството: събитието на Голгота. И в това отношение деветнадесети век доведе нещата до връхна точка. Деветнадесети век стигна дотам при голяма част и от вярващото човечество да лиши това събитие на Голгота от свръхсетивния му характер. Този деветнадесети век, така да се каже, при голяма част и от вярващото човечество премести събитието на Голгота в света на външните факти. Носителят на Христос, Исус, се превърна в „простия човек от Назарет“, в онова същество, което не е нищо друго освен малко по-високо развито човешко същество. Това идваше само оттам, че в развитието на съзнаващата душа хората изгубиха разбирането за свръхсетивното и в историческия свят. Християнството беше материализирано с разбирането за Исус като простия човек от Назарет; и днес имаме не само материализъм на природната наука, днес в широки кръгове имаме материализъм на вярата.

Но в тази епоха от развитието на човечеството, която настъпи със средата на петнадесети век, изправени сме и пред необходимостта отново да се издигнем към духа. И онова, което ви изложих тук днес и завчера, трябва да стане пътят на по-новото човечество, за да се издигне отново към духа, за да намери отново зад сетивния свят и зад външно историческите факти свръхсетивните познания и явления. Чрез това ще бъде отново намерена и свръхсетивната природа на събитието на Голгота. Чрез това събитието на Голгота ще се яви като такъв прелом в цялостното развитие на човечеството, че в този образ то сега наистина може да премине в познанието на цялото човечество на Земята, че може да стане всеобщо убеждение. Извън границите на вероизповеданията, дори извън границите на религиозните различия по цялата Земя, когато свръхсетивното познание се появи отново, събитието на Голгота, лишено тогава от всякаква особеност, може да стане общо достояние по отношение на познанието на цялото човечество. Тогава в тази Мистерия на Голгота в развитието на човечеството ще се вижда нещо, което е основен факт от свръхсетивно естество в цялото това развитие на човечеството. Тогава не от тесногръдата гледна точка, от която днес някои конфесии още гледат Христос и от която не могат да надникнат навън към истинската тайна, защото и днешната вяра е материализирана – тогава отвъд тази гледна точка ще се намери едно ново разбиране за този най-велик, този най-интензивен импулс в развитието на историята на човечеството.

Това трябва да ви покаже как духовната наука не води дотам да отнеме от хората онова, което някои искат да представят и като резултат единствено на „простата вяра“. Не, духовната наука иска, така, както това отговаря на копнежа на днешния човек, който все по-малко и по-малко ще може да се задоволява с простата вяра, ако иска да бъде честен със своята вътрешност, духовната наука иска тъкмо от най-висшите познания да постави пред това човечество най-интензивното събитие от развитието на човечеството. Това трябваше да бъде изказано и тук като нещо, което спада към духовната наука. И трябваше да се посочи онова, от което човечеството се нуждае по цялата Земя, като се вживява изцяло в епохата на съзнанието, където човекът е оставен на собствената си личност, на своята лична самота. Тъй като човечеството все повече и повече се разцепва, все повече и повече изпада в дисхармония, трябваше да се посочи онова, от което това човечество се нуждае, за да се обедини отново: това ще бъде едно ново познание за централното събитие в развитието на човечеството.

Духовната наука не отнема нищо на човека, а му дава онова, от което той се нуждае тъкмо за своето днешно съзнание. И ако, да речем, така нареченият здрав човешки разсъдък поиска да се оплаква от такива учения, от такива възгледи на антропософски ориентираната духовна наука, то на този здрав човешки разсъдък трябва да се каже, че той би трябвало само да стане напълно здрав и да отхвърли илюзиите, с които са го замъглили чисто външните, материалните познания на природната наука. Нека той се вгледа в себе си, тогава ще стигне до едно странно откритие тъкмо в днешния човешки душевен живот. Той ще чуе онова, което природната наука, черпейки от добри, от строго методични източници, му казва за развитието на външно телесното. Но тъкмо като здрав човешки разсъдък той няма да разбере как човешкият живот, такъв, какъвто застава пред него, всъщност уж се изчерпва с онова, което природната наука може да му каже. И тогава той тъкмо ще установи, че ако той, този човешки разсъдък, проследи наистина здраво онова, което духовната наука има да каже, ако сравни с живота онова, което тя има да каже, тогава той тъкмо ще установи, че трябва да се разболее от противоречията, които винаги произтичат от илюзиите на живота чрез материализма, че истинското отношение към действителността ще бъде намерено отново само когато той чрез духовното изследване посочи свръхсетивния човек и свръхсетивния свят, в който се развиват човекът и човечеството. И ако по този начин е спечелена възможността с такова свръхсетивно познание да се проникне в историческия живот, ако сегашната епоха от развитието на света, съответно на човечеството, застане така пред очите – днес не е времето да се говори по-разширено за цялото земно развитие, за това можете да прочетете в моята книга „Тайната наука“ – тогава човек е узрял да извоюва и онова познание, за което в рамките на германското духовно развитие Лесинг е говорил в своето „Възпитание на човешкия род“, изхождайки тъкмо от един много възхваляван здрав човешки разсъдък. Тогава човек е способен да познае как човешкият живот в рамките на това духовно развитие протича в повторни земни животи. Тогава човек е способен да познае как човекът по отношение на целия си живот редува такива животи, които преживява тук във физическото земно тяло, и други животи, които преживява между смъртта и новото раждане в свръхсетивните светове, които са свързани с нашия свят чрез онова, което като дух струи и живее и през историческото развитие. Тогава, съвсем в духа на Лесинг, се установява, че човекът, който се появява във все нови земни животи, сам носи онова, което се пренася в развитието си от една епоха в друга. Това познание за повторните земни животи не може да стане теория по обикновения начин. То се извоюва само – но тогава се извоюва като факт на висшето, на свръхсетивното човешко същество – когато човек е придобил способността да проникне и в духа на развитието на човечеството, както загатнах.

Така днес в нашата съвременна духовна култура иска да навлезе едно ново познание на духовния живот, едно познание, което иска да позволи на човечеството да намери отново духа в нашия материалистичен свят. Това материалистично умонастроение, което днес пронизва човечеството, то именно е по същество и онова, което направи човека вътрешно толкова чужд на действителното духовно виждане, че той вече няма смелостта да се хвърли в това духовно виждане и че се успокоява с мисълта, че единственият път към духовното би могъл да бъде този на простото изповедание, което се опира само на външната буква на Библията. И двете – това просто изповедание и материализмът на нашето време – са тясно свързани. Защото в онези времена, когато още не е имало материализъм, не е имало и упоритото настояване върху простото изповедание. А във времената, когато е възникнало християнството, учението за Христос Исус все пак е произлязло от едно високо развито духовно виждане, което обаче се е придържало към стария стил. Това старо духовно виждане не може да бъде виждането на модерния човек. Модерният човек трябва да извоюва духовното виждане по начина, по който се опитах да го опиша тук. И който опознае онова, което днес живее на дъното на душата, от което хората са проникнати, но което всъщност още не знаят напълно, което несъзнавано, понякога болезнено се издига в техния съзнателен душевен живот, така че те го усещат като вътрешно безпокойство, като душевна болезненост, но не могат да си го изяснят, той намира: това е стремежът към тази нова духовност. Наистина в никакъв случай не бива тук по нескромен начин да се обръща внимание или да се твърди, че онова, което аз излагам тук като духовна наука, като антропософия, е единственото, което трябва да стане днес по пътя на духа. Онова, което се има предвид тук, е просто един слаб опит. И тъкмо онзи, който по скромен начин представя такъв слаб опит, но го представя така, че знае, че този опит излиза от най-съкровените копнежи на времето, той знае също, че на все повече и повече места ще се надигат онези, които ще направят този опит – да тръгнат по пътищата на духовното виждане – и ще възвестяват възможността отново да се издигнем към живота със свръхсетивния човек в свръхсетивния свят.

Но виждате също, че когато говоря за антропософия, не мога да спестя на никого това, че отначало ще изпита чувството за известна неразбираемост, трудна разбираемост. Виждате също, че онова, което води в тези духовни светове, не е приглушаване на ясното мислене или приглушаване на волята, която действа практически в живота, а напротив, повишаване на мисленето, повишаване на волята. За това мнозина днес още не намират вътрешна смелост. Затова те гледат тази антропософия и казват: стремежът, вярно, е хубав, но там хората от антропософията ни разказват какви ли не неща за духовни развития на човечеството, дори за космически факти от духовно естество. И тогава такива хора, като разглеждат антропософията така външно, я наричат „объркани бръщолевения“ и така нататък, както преди известно време тук в Щутгарт беше наречено онова, което антропософията прибавя към сетивния свят от факти като действително свръхсетивен свят от факти. Но то винаги ще остане безсмислено, смътно предчувствие на духовния свят, освен ако тъкмо чрез едно, бих казал, математически ясно мислене и чрез една воля, изпълнена със светлина и пронизана от самовъзпитанието, вместо да се правят фрази за свръхсетивния свят, не се извличат действителни факти от този свръхсетивен свят. Тези факти са нужни на сегашното човечество.

Говорих ви за този копнеж. Тъкмо от този копнеж в течение на деветнадесети век се е развил истински изкривен образ на свръхсетивния стремеж. Познаваше се само материалистичният стремеж, но тъкмо в този материалистичен стремеж се появи копнежът по духа. Затова хората се отдадоха на такова търсене на духа, което беше изградено по подобие на материалното изследване в живота, отдадоха се на карикатурата на духовното изследване, на спиритизма, който не е нищо друго освен материално търсене на онова, което никога не може да бъде материално – на духа. Онова, което в спиритизма се проявява болезнено като карикатура на търсенето на духа, е, както виждате, онова, което трябва да се търси по здрав начин, но само чрез ясно по-нататъшно развитие на онова, което вече е заложено в човека, чрез антропософски ориентираната духовна наука.

Така в най-добрия смисъл на думата антропософски ориентираната духовна наука се явява като опит – както казах, това трябва да бъде изказано с пълна скромност – да се внесат познанията за духовния свят, за свръхсетивния човек и неговото развитие в епохата на толкова изтъкнатите, големи, външни природонаучни познания. И чак тогава, когато тези природонаучни познания бъдат допълнени от познанията на духовното виждане, модерният човек ще си изясни своята същност така, както всъщност отговаря на неговия най-съкровен копнеж. Затова духовната наука, както се има предвид тук, трябва наистина да отърси от себе си и всички онези упреци, които идват и от някои добронамерени страни.

И тук, в заключение, бих искал да обърна внимание на едно нещо. Дори онези, които не искат да отхвърлят тази духовна наука, се сърдят на човек за това, че днес говори пред големи човешки маси за онова, което те наричат „духовните тайни“ и което искат да запазят само за тесни, сектантски кръгове. О, много добре се знае, че това излизане пред големи човешки маси е днес свещен дълг на времето. Затова не бива да се вслушваме в упреци като този, който беше отправен неотдавна: Невъзможно е пред публика от голям град – така гласи този упрек – да се говори за космически неща, както прави д-р Щайнер; онова, което липсва тук, е майсторът на духовния занаят, който безпощадно прогонва от близостта си всеки, който не умее навреме да мълчи; липсва учение, което да умее да различава между профани и посветени действително, а не само на думи. – Срещу този упрек трябва да се изтъкне, че днес сме влезли в демократичната епоха и в духовно отношение и че днес е грях спрямо човечеството да се иска да се прави тази разлика между профани и посветени. Който по силата на своята съдба може да проникне в духовните светове, той има задължението да говори на здравия човешки разсъдък в най-широк обхват, така че този здрав човешки разсъдък отново да намери пътя към духовните светове.

Макар това да е изобщо дълг на времето, задължение към цялото земно човечество, то е още и особено задължение в областта, в която живеем сега, в средноевропейската област. Който като този, който ви говори днес, от много десетилетия се е задълбочавал в онова, което германският духовен живот – днес вече загатнах нещо при Лесинг – е сторил вече у Лесинг, Хердер, Гьоте, Шилер, у германските философи като начала на ново духовно познание, той знае, че задълбочаването в този духовен живот, ако се извършва така, че човек превръща силите, с които са търсили Гьоте, Шилер и другите, в свои собствени сили за търсене, че този духовен живот води по права линия към онова, за което ви говорих днес и онзи ден. И в Средна Европа, за да преодолеем страшното материалистично развитие от последно време, не ни е нужно нищо друго, освен отново да се обърнем към онова, което като начало вече се съдържа в нашата велика германска епоха. Тогава по естествен начин ще стигнем до онова, което тук се нарича антропософски ориентирана духовна наука. Затова и сградата, която е замислена като висше училище за тази духовна наука, сградата в Дорнах, тя можеше тъкмо в това време, когато отвсякъде толкова малко ценят германската същност, да се нарече „Гьотеанум“. „Гьотеанум“ – като знак за това, че от гледна точка на духа германската същност иска смело да застане пред целия свят като гьотеанизъм.

И знам, че нищо не се прави против Гьоте, когато тъкмо мислещата и виждащата нагласа, за която стана дума днес и онзи ден, се нарича гьотеанизъм, за да се свърже с нещо историческо. Колкото и много да ни бъде отнето външно, нека светът днес дори да има силата да ни доведе външно до най-горчивата беда и до най-горчивата мизерия, той не може да ни отнеме онова, което е свързано с най-добрите германски сили, стига само самите ние да искаме да се свържем с тези най-добри германски сили. А тогава, когато човек иска това, тогава дори в това мрачно и тъжно време той получава надежда, тъкмо надеждата за ново пробуждане на един духовен живот на човечеството в нова форма, за което може би сме призвани тъкмо в най-дълбоката беда и в най-дълбоката мизерия.

Ще можем да продължим онова, което материалистичното време е внесло в по-новото развитие на човечеството, и тогава все повече ще се отдалечаваме от духа, тогава все повече и повече ще се свързваме с материята; или пък днес ще можем да насочим съзнанието си към свръхсетивния човек и да го развием в себе си. Тогава онова, което в материалистичния природонаучен възглед е стигнало до шеметна висота, ще допълним с едно истинско духовно виждане. И това духовно виждане тогава ще бъде като душата на външния природен светоглед. Тези два пътя: да останем при познаването само на материалното и да вкарваме човечеството все по-нататък в хаос и мизерия, или да извлечем най-истинската, най-вътрешната човешка природа от свръхсетивния човек и от свръхсетивния свят – тези два пътя се откриват днес пред развитието на човечеството. Единият, материалистичният път, о, той се показва в онова, което изхвърля като вълна на повърхността. Тук външната наука наистина вижда твърде неточно, тъй като следва само външната логика на разсъдъка и не може да стигне до вътрешната логика на фактите. Искам да поставя пред вас само един такъв факт.

В настоящето имаме един философски възглед, роден изцяло от материалистичната нагласа. Авенариус и Мах са го застъпвали. Това е възгледът, че човекът всъщност не може да внесе в своя свят на опита нищо друго освен онова, което поема в обикновеното сетивно възприятие, в обикновеното съзнание. Тъкмо тези двама споменати мъже са изразили по философски остроумен начин какво е материалистичната нагласа. Можем да проследим онова, което те са изразили с отдаденост, и тогава ще изпитаме голямо уважение към онова, което е постигнал разсъдъкът на тези хора. И ако останем в рамките на обикновения възглед, тогава просто ще приемем такива философи като Авенариус и Мах като отделни философски явления. Ако не спрем при този обикновен възглед, ако се научим да познаваме вътрешните импулси на такива светогледи, о, тогава виждаме, тогава трябва да обърнем погледа си от тези светогледи към онова, което те по тайнствен начин предизвикват в живота. И тогава стигаме до онази забележителна връзка, която съществува между тези светогледи и онова, което като явление на упадъка на днешната европейска култура заплашва от Изток, от Русия, от болшевизма. Тогава се научаваме да познаваме, че болшевизмът в практическия живот е последното следствие от такива светогледи. Това се потвърждава освен това и от факта – а той наистина е налице, – че философията на Авенариус и Мах е държавната философия на болшевиките.

Вижте, тези връзки днес познава само онзи, който прониква в духа на нещата, който може да се издигне над крясъка на днешните партийни мнения. Днешните партийни мнения все пак смъкват в прахта всичко, което тъкмо днес трябва да бъде изказано за спасението на човечеството. Тази логика на фактите, която ви показах сега, тя е по-важна за днешния човек от всяка мъдруваща, софистична логика, която наистина никога няма да изведе болшевизъм от Авенариус и Мах. Това го правят фактите. И ако искате да разберете произхода на делата, които днес опустошават цивилизацията в цивилизования свят, тогава погледнете във философиите от последните десетилетия, във философиите от втората половина на деветнадесети век и от началото на двадесети век, и ще намерите още по-силно потвърдено, че днес пред нас има два пътя: единият път, който продължава материалистичния начин на разглеждане, колкото и логически изтънчен да бъде той, както у Авенариус и Мах, и онзи път, който беше охарактеризиран тук и който иска отново да навлезе в духа. Ако от сега нататък продължим все по-нататък да вървим по първия път, тогава бихме излели върху европейския духовен живот механизиране на духа, вегетализиране на душите и анимализиране на телата. Но това е и онова, което заплашва хората днес. Ако хората изцяло се проникнат от западното механизиране на духа, тогава с това западно механизиране на духа ще се свърже източното анимализиране, тоест възникването на социални искания единствено под формата на животински инстинкти и диви нагони. Двете неща са свързани. В средата се намира вегетализирането, тоест сънливостта на душевния живот, който не иска да бъде събуден чрез встъпването в пътя на духа. Това е едната перспектива, която е налице. Човечеството ще трябва да реши дали иска да навлезе в тази перспектива към механизиране на духа, към вегетализиране на душата и към анимализиране на тялото, или иска да встъпи в другия път. В беда и мизерия вероятно ще можем да се склоним към другия път. И този друг път, въпреки че другите имат властта, няма да може да ни бъде преграден – пътят на духа.

Трябва само да искаме да встъпим в него. Трябва само да искаме да запазим духа си свободен дори пред робството на нашите тела. Ще трябва само да се решим, изхождайки от чувствата и усещанията, които могат да ни се дадат чрез съзнанието за свръхсетивния човек и за свръхсетивния свят, да застанем на собствените си нозе в духовно-душевно отношение. Тогава другите няма да могат да ни сторят нищо. Тогава може би все пак ще се покаже онова, което бих искал да изразя с думите: През деветнадесети век ние в Средна Европа, за съжаление, стигнахме дотам да подражаваме на западните народи дори там, където в цивилизацията на Запада нямаше основание за това. Може би чрез беда и мизерия, тъкмо чрез властта, която те имат над нас, ще намерим пътя да не възприемаме онова, което, за съжаление, доброволно възприехме, когато им подражавахме. Сега, когато те чрез своята власт ще поискат да ни показват механизирането на духа като образец за подражание, тогава ние намираме силата в тази стара Средна Европа, която може да се свърже с велики епохи, тогава ние намираме – дано намерим – силата да вървим в най-вътрешния човек по пътя на духа. Тогава ще избегнем материалистичното механизиране на духа и ще стигнем до онова, което се опитах да охарактеризирам още в началото на деветдесетте години в моята „Философия на свободата“. Тогава чрез освободения дух ще стигнем до едно действително виждане на духовния свят. Тогава ще намерим пътя – тъкмо чрез духа – към равенството на хората. Защото никога човешкото равенство не може да бъде само във външния икономически ред.

Но когато човекът е в състояние да се схване в своята свръхсетивна природа като одушевено духовно същество, тогава той ще стигне дотам да намери и правото, което го прави равен сред равни. Тогава той ще задълбочи своята наука; защото чак от онова, което ви загатнах днес, може медицината, може правната наука, може изкуството на възпитанието да почерпи своите истински извори. Тогава от науката няма да струи онова, което води до механизиране на духа, както досега, което води до неравенство на хората, както досега, а тогава от онова, което духът търси по пътищата на духа, ще дойде пълна духовна свобода на човека. Тогава от онова, което духът търси по пътищата на душата, ще дойде човешкото равенство на одушевените хора, и тогава, когато човекът, който схваща сам себе си като свръхсетивен, като духовен човек, се отнася с любов към другите хора, тогава в социалния живот ще влезе – понеже хората съзнателно, като духовни същества, ще общуват помежду си в любов – тогава в човешката природа редом с освободения дух, редом с душата, равна на другите, ще царува истинското, проникнато от дух, одушевено, общочовешко братство!